Червените партизани от Черноморския регион: комунистическото движение създава много проблеми на турското правителство

При едно бегло запознанство Турция изглежда е една от най-тихите страни на Изток. Страната на туризма и евтините неща явно не е Ирак или Афганистан или дори Египет. Турция заема специално място сред ислямските държави. Първо, географското разположение и спецификата на историческото развитие през вековете определят постоянните контакти на турската държава с европейския християнски свят. Дори и Османската империя исторически да играе ролята на враг – унищожител на Византия, потисник на балканските народи, вечен военен враг на руската държава – взаимното влияние на турците и европейските народи е огромно. Всъщност Мала Азия играе ролята на мост между Запада и Изтока. Следствие от развитието на културните връзки между европейските държави и Турция е сравнително ранното разпространение в Мала Азия на социално-философски и политически концепции от европейски произход, включително марксизма, по стандартите на другите страни от Близкия изток.

Може би една от основните грешки на Съветския съюз е отказът от реална подкрепа за турското революционно движение. В началото на 1920-те години съветската държава има известен шанс да установи влиянието си в зараждащата се турска държава, която заменя полинационалната Османска империя. И дори през втората половина на ХХ век все още има надежди за революционен обрат в страната, отделена от Съюза от Черно море и километри сухопътна граница в Задкавказието. Съюзът обаче предпочита да помага на далечни африкански приятели, докато близкият съюзник на Съединените щати, в който Турция се превръща след присъединяването на страната към НАТО, изгражда военната си мощ.

Поражението на Османската империя в Първата световна война е фатално за тази азиатска империя, която в продължение на няколко века владее Източното и Южното Средиземноморие, Месопотамия и Арабския полуостров. Подобно на Австро-Унгария, Османската империя има дълъг живот, като се разпада на редица независими държави и територии, които почти веднага изпадат в колониална зависимост от европейските държави. Важна роля в разпадането на империята изиграват турските националисти, които по това време придобиват известно влияние в обществото, предимно във въоръжените сили. „Напредналите“, както биха казали днес, османски офицери, повлияни от европейските политически концепции, се застъпват за създаването на развита национална държава вместо на многонационална Османска империя.

„Баща на турците“

Национално-революционното движение, което води до образуването на съвременната турска държава в малоазийската част на бившата Османска империя, е оглавено от невероятен човек – Мустафа Кемал-паша, наречен от съплеменниците си „Ататюрк“, тоест „баща на турците“. В много отношения този прякор не е ласкателство, а констатация на факта – наистина, именно Мустафа Кемал стои в основата на съвременната турска нация. Европейската концепция за национална държава намира в този турски офицер предан привърженик, който прави всичко възможно, за да я превърне в реалност на малоазийското крайбрежие, което кулминира в създаването на турска политическа нация.

Мустафа Кемал-паша, „Ататюрк“

Мустафа Кемал е роден в гръцкия град Солун, тогава част от Османската империя, в семейството на бивш служител на султанската митница, който след пенсиониране се занимава с търговия с дървен материал. Някои приписват на Кемал еврейски произход, което изглежда като опит да се обясни идването на власт на човек, който при султана е имал добра военна кариера, чрез еврейски или масонски заговор. През 1905 г., на двадесет и четири години, Кемал завършва военната академия в Истанбул. Още в кадетските си години се интересува от революционни идеи и до завършването си оглавява собствена група, която носи името „Ватан” – „Отечество”.

Възпитаникът на академията дори успява да влезе в затвора, но режимът се оказва малко или много подкрепящ младия офицер – Кемал продължава военната си служба, макар и в отдалечени гарнизони, разположени в Сирия. Революцията от 1908 г., извършена от националистическите и революционно настроени офицери, младотурците, помага за подобряване на военната кариера на Кемал. В началото на Първата световна война го виждаме вече с чин подполковник, на поста военен аташе на Османската империя в България. Но изминават само девет години, откакто Кемал завършва военната академия…

Кемал обаче се оказва талантлив като полеви командир. Той успява многократно да спечели победи над британските войски и през 1916 г. тридесет и пет годишният Кемал, вече в еполетите на генерал-лейтенант, поема поста на командир на 2-ра армия. Капитулацията на Османската империя го заварва в Истанбул, в апарата на Министерството на отбраната. Именно с поражението на Османската империя в Първата световна война започва истинската кариера на Кемал.

Пенсиониран от въоръжените сили и осъден задочно на смърт от султанския съд, Кемал оглавява турското революционно движение и на 23 април 1920 г. е избран за председател на Великото турско народно събрание и глава на правителството. След това са гръцко-турската и турско-арменската войни, съпротивата срещу войските на Антантата, сътрудничеството със Съветска Русия и накрая обявяването на Турция за република и Кемал за неин президент.

С усилията на Ататюрк Турция се превръща в модерна страна, която се различава благоприятно от другите държави в мюсюлманския свят. Списъкът на реформите, извършени от Ататюрк, заслужава специално внимание. Мустафа Кемал е този, който превежда турския език с латинска азбука, което премахва бариерите за комуникация с европейските страни в писмен вид. Мъжете и жените са равни в правата, а религията е отделена от държавата. В същото време турците са провъзгласени за единствената политическа нация на държавата, което предполага насилствено турцизиране на всички останали национални малцинства в страната – кюрди, араби, немногочислените асирийци, арменци и гърци, които остават в Турция след края на гръцко-турската и турско-арменската войни, и изселване от страната на голяма част от жителите, изповядващи християнството.

Политическите реформи на Ататюрк допринасят за възприемането му в съседния Съветски съюз като революционер. Ръководителите на Съветска Русия възлагат надеждите си, че от прогресивните идеи Ататюрк или в краен случай неговото обкръжение ще преминат към комунистическата идеология и Съветите ще получат съюзник в лицето на бившия исторически враг на Русия. Въпреки това, както показва по-нататъшното развитие на следреволюционна Турция, московските комунисти грешат. Нямайки възражения срещу получаването на помощ от Съветска Русия, националистът Ататюрк няма да търпи силно комунистическо движение в Турция, което по очевидни причини вижда като потенциален и много опасен конкурент.

„Убийството на петнадесетте“

Мустафа Субхи

Точката в сътрудничеството между режима на Ататюрк и започващото да се формира турско комунистическо движение е поставена от известното убийство на Мустафа Субхи и неговите съратници. Журналистът и философ Мустафа Субхи бяга в Русия през 1914 г., бягайки от политическо преследване в Османската империя. През годините, прекарани в изгнание, той успява да бъде в царско изгнание, да се присъедини към Руската социалдемократическа работническа партия (болшевики) и дори да участва в Гражданската война като комисар на турската рота в Червената армия.

На 10 септември 1920 г. е обявено създаването на Комунистическата партия на Турция, неин председател става авторитетният революционер Субхи. Субхи обаче не успява да развие масово комунистическо движение в родината си. Бягайки от преследване, той и група съмишленици се опитват да напуснат Турция с кораб. На 29 януари 1921 г. Субхи и неговите другари са намушкани до смърт от капитана и екипажа на кораба, а телата им са хвърлени в морето. „Убийството на петнадесетте” влиза в историята като пример за бруталността на привържениците на Ататюрк към комунистите.

След убийството на Субхи и неговите сподвижници турските комунисти са принудени да действат в нелегалност. Много революционери бягат от страната, спасявайки се от преследване в Съветския съюз. Най-известният турски емигрант е поетът Назим Хикмет. Той многократно се опитва да се върне в родината си, получавайки там само затворнически присъди и e освобождаван благодарение на кампаниите на световната общност, и в крайна сметка се установява в Съветския съюз. Гробът на Хикмет се намира на Новодевическото гробище, а неговите произведения се публикуват в големи количества на руски език и дори се изучават в училищната програма.

Ако Хикмет – световноизвестният поет, подкрепян от Съветския съюз – има късмет и успява да живее в Москва и да умре от естествена смърт, то броят на турските комунисти, убити от полицията и изчезнали в неизвестни затвори, не може да се преброи. И все пак, повече от четиридесет години след „убийството на петнадесетте”, комунистическото движение в Турция получава „втори дъх”.

Турските последователи на Че Гевара

Бурните шейсетте се превръщат в ера на революционен подем в целия свят. Европа е раздвижена от студентски бунтове, в Съединените щати движението на хипитата протестира срещу войната във Виетнам, а една по една държавите на африканския континент са освободени от колониалното управление. В този общ политически контекст възраждането на комунистическото движение в Турция изглежда съвсем естествено. Освен това най-радикалното му крило е създадено не от съветската подкрепа, като партията на Мустафа Субхи, а от влиянието на радикалната европейска младеж, кубинската революция и маоисткия Китай.

Разпространението на комунистическите идеи в Турция през шейсетте години се улеснява и от относителната либерализация на политическия курс на страната. По-специално, през 1961 г. се появява първата легална лява партия – Работническа партия на Турция. Въпреки че думата „комунист“ в Турция все още е забранена, както и всички „червени“ атрибути, включително сърпа и чука и Първи май, появата на Работническата партия е чудесна възможност за привържениците на левите идеи да общуват помежду си и да се опитат да повлияят политически на ситуацията в страната.

По-младата и по-радикална част от турските комунисти – студентите от висшите и средни учебни заведения, и прилежащите към тях млади работници – създават Федерацията на революционната младеж на Турция – прочутата „Девгенч“. Членовете на тази организация, подобно на връстниците си в Западна Европа, провеждат демонстрации срещу агресивната политика на САЩ и НАТО и се застъпват за освобождаването на политическите затворници, чиито редици, разбира се, попълват и сами. В Турция обаче за подобни дейности, за разлика от Франция или Италия, човек може да плати много сериозно – не само да отиде в затвора, но и да загуби здравето и дори живота си.

Въпреки това „Девгенч“ се превръща в инкубатор, където младите турски комунисти съзряват и се радикализират. Много от тях, следвайки своите европейски съмишленици, се вдъхновяват от примера на революционната партизанска война в Латинска Америка. Фидел Кастро и Ернесто Че Гевара се превръщат в истински идоли на турската радикална младеж. Имайки предвид спецификата на политическия режим в Турция – твърд авторитарен режим, липса на реални политически свободи за привържениците на левите идеологии, – младите турски радикали все по-често говорят за възможността за пренасяне на „напредналия латиноамерикански опит“ в Мала Азия.

Общото в историята на турското и европейското ляво движение в края на шейсетте години на ХХ век е очевидна. В Германия, Италия и Турция някои млади хора, които преди това са участвали в дейността на легалниte радикални движения, постепенно преминават към екстремистки методи на борба. От италианското студентско движение израстват Червените бригади и Работническа автономия, от немското – Фракция Червена армия (група на известните Улрике Майнхоф и Андреас Баадер), а от турското – редица въоръжени организации, някои от които продължават да действат и в настоящето време.

Дениз Гезмиш, Хюсеин Инан и Юсуф Аслан

Един от лидерите на студентското движение в Турция в края на шейсетте години е Дениз Гезмиш. Двадесет годишен студент по право в Истанбулския университет, Гезмиш има фотогеничен външен вид и добри ораторски способности. Неслучайно по-късно той се превръща в истинска икона на турското ляво движение, „малоазийският Че Гевара”. Под ръководството на Гезмиш на 12 юни 1968 г. студентите завземат Истанбулския университет. Той взима активно участие в протестите на турската младеж срещу пристигането на шести флот от ВМС на САЩ до малоазийското крайбрежие и посещението на американския посланик.

Скоро обаче уличните демонстрации и пикетите престават да удовлетворяват Гезмиш. Той пътува до Йордания, където преминава „курс на младия боец“ в тренировъчните лагери на палестинското национално-освободително движение и след завръщането си в Турция решава да създаде въоръжена организация. Тя е наречена Народно-освободителна армия на Турция и е вдъхновена от идеите на албанския комунистически лидер Енвер Ходжа, който е смятан за привърженик на „чистия сталинизъм“ и е в опозиция както на Съветския съюз, така и на маоистки Китай.

На 11 януари 1971 г. сътрудници на Гезмиш ограбват банка в Анкара, а два месеца по-късно, на 4 март, взимат за заложници четирима служители на американската армия. Турската полиция успява да тръгне по следите на Гезмиш и неговите съмишленици и след дълга престрелка те са заловени. На 9 октомври 1971 г. двадесет и четири годишният Дениз Гезмиш и неговите съмишленици Хюсеин Инан и Юсуф Аслан са осъдени на смърт.

Дори днес, повече от четиридесет години след екзекуцията на Гезмиш, рядко комунистически митинг в Турция се провежда без знамена с неговия портрет. Гезмиш има късмет за разлика от много други негови съмишленици, загинали в турските затвори или в престрелки с полицията, да се превърне в символ на комунистическото движение в Турция и да влезе в историята.

Приблизително в същия период на гезмишевците се появява и друга лява радикална организация – Народно-освободителна партия – Фронт. Тя се ръководи от опита на латиноамериканската „гериля“ и боготвори Че Гевара и Кастро. Начело на „партията-фронт“ е Махир Чаян, който преди това учи политически науки в университета в Анкара и оглавява Федерацията на революционната младеж на Турция. На 1 юни 1971 г. Чаян е арестуван от полицията, но успява да избяга и да стане нелегален.

Когато правителствените сили успяват да заловят Дениз Гезмиш и неговите съмишленици, Махир Чаян начело на девет бойци от „партията-фронт“ атакува радиостанция и отвлича двама британски специалисти и един канадец. Те трябва да бъдат разменени за гезмишевците. Турските сили за сигурност обаче работят професионално. Четири дни по-късно Чаян и съратниците му са настигнати в село Къзълдере и загиват при престрелка с полицията. Подобно на Гезмиш, Чаян се превръща в символ на турските леви радикали – за събитията в Къзълдере е заснет филм и са записани няколко песни.

Примерът на Дениз Гезмиш и Махир Чаян вдъхновява по-младото поколение турски радикални младежи. Появява се организацията Революционна левица (Devrimci Sol), начело с Дурсун Караташ. Бивш студент от Техническия университет, Дурсун е член на Федерацията на революционната младеж, многократно е задържан от полицията, докато не влиза в затвора през 1980 г., където прекарва девет години, докато успява да избяга и да се укрие в Западна Европа.

В емиграция Дурсун Караташ създава нова въоръжена организация – Революционна народно-освободителна партия – Фронт. Бойците на Караташ действат не само в Турция, но и в страни с голяма турска диаспора. Самият Дурсун се укрива от преследване, тъй като в Европа също успява да „върши нещата“. На 11 август 2008 г. той умира от рак на петдесет и шест години – много уважаван революционер, прекарал целия си живот в затвори и в нелегалност.

Идеите на „Великия кормчия” на турска земя

В допълнение към геваристките идеи, маоизмът също е широко разпространен в Турция. Идеите на Мао Цзедун се разглеждат от младите турски комунисти като алтернатива на съветската версия на комунизма, която те обвиняват в предателство на революционните интереси. Може би в това има зрънце истина, тъй като Съветският съюз усилено пренебрегва борбата на революционната младеж в съседна Турция, обръщайки внимание само на позицията на просъветската комунистическа партия. Въпреки факта, че Турция остава основният военен противник на СССР в Черноморския регион, Съюзът не оказва помощ на революционните групировки, въпреки че може да ги използва отлично за отслабване на турската държавност и дори в бъдеще да разчита на установяване на приятелски или неутрален политически режим в Истанбул…

От средата на 1960-те години в Турция се появяват привърженици на маоизма, които в края на 1960-те – 1970-те години се обединяват в групи и в крайна сметка формират Комунистическата партия на Турция (марксистко-ленинистка). Тя води началото си от бившия активист на студентското движение Ибрахим Кайпаккая, който учи във факултета по физика към Истанбулския университет. Кайпаккая, който придобива слава с „революционния прякор“ Ибо, напуска Работническата партия на Турция, несъгласен с нейната прекомерна умереност, и след създаването на маоистката партия също оглавява нейното въоръжено крило – Турската работническо-селска освободителна армия. Подобно на Гезмиш и Чаян, Ибрахим Кайпаккая е настигнат от полицията, докато се опитва да се скрие в провинцията и вкаран в затвора. След три месеца и половина в затвора 24-годишният маоистки лидер е убит без съд и присъда.

Въпреки това турските маоисти продължават въоръжената съпротива и всъщност до ден днешен периодично правят набези срещу правителствени структури и полицейски сили. Организационно те са разединени, което се обяснява с множеството разцепления в маоисткото движение. През 1976 г. се появява Комунистическата партия на Турция (марксистко-ленинистка-Хакерети), през 1981 г. от Комунистическата партия на Турция (марксистко-ленинистка) се появява Партията на болшевиките в Северен Кюрдистан, малко по-късно – Комунистическа партия на Турция (марксистко-ленинистка революционно-маоистка), Комунистическа партия на Турция (марксистко-ленинистка-маоистка) и Маоистка комунистическа партия и Марксистко-ленинистка комунистическа партия на Турция и Северен Кюрдистан. Това, което обединява турските маоисти, е тяхната преобладаваща насоченост към въоръжения път на борба. В момента обаче това е частта от турското ляво движение, която страда най-много от политическите репресии.

Турското правителство включва Комунистическата партия на Турция (марксистко-ленинистка) в списъка на терористичните организации. Известно е, че в момента бойците на организацията водят въоръжена борба в слабо контролирания от правителствените сили Турски Кюрдистан, както и в планинския Черноморски регион. В същото време в градовете маоистите също се опитват да вършат легална работа, привличайки жени, студенти и работническа младеж в своето движение. Най-убедените след това стават бойци и попадат в затвора или под куршумите на полицейските специални части.

Идеята не може да бъде победена?

Въпреки факта, че Съветският съюз се разпадна отдавна, а Китай изостави маоистката идеология и спря да подкрепя крайнолевите групи, поне извън сферата на своите геополитически интереси, интензивността на радикалното ляво движение в Турция не намалява. Това се доказва по-специално от историята на битката на площад Таксим през първата половина на 2013 г. Засилването на социалните протести в Турция, свързано между другото и с недоволството на светско ориентираната част от турските граждани от нарастващото влияние на ислямистите, допринася за възстановяването на позицията на комунистическото движение в обществото. По-специално, Революционната народно-освободителна партия – Фронт, създадена от Дурсун Караташ на базата на Революционната левица през 1994 г., през 2013 г. извършва атака срещу посолството на САЩ в Анкара. През пролетта на 2014 г. Турция е обхваната от нова вълна от безредици, в която ключова роля изиграват и последователите на покойния Караташ.

Тук трябва да се отбележи, че при всичките си усилия и дори като се вземе предвид подкрепата на Съединените щати, турското правителство не успява да се справи с революционното комунистическо движение. Това се дължи на широкото разпространение на ляворадикални идеи в турското общество, които имат много по-дълбоки социокултурни корени от обикновеното заимстване на марксистко-ленинската концепция от Съветския съюз или Китай. Според различни оценки левите идеи в Турция се поддържат от поне 20% от населението.

За разлика от съвременна Русия, турската левица не са пенсионери и маргинализирани хора, а често доста успешни и съвременни хора, много от които имат достатъчна тежест в обществото, най-малкото поради професионалните си дейности – това са университетски преподаватели, журналисти, юристи и лекари. Много от самите представители на турската интелигенция и бизнеса имат „революционно минало”, което ги кара да се отнасят със симпатия и съчувствие към младото поколение леви и да предоставят на последните финансова и организационна подкрепа.

Левицата има почти пълен контрол над синдиката на учителите в Турция. Не трябва да забравяме, че сред определена част от турската младеж съществува един вид „култ към левицата”, мода за революция. Има много книжни издателства, кафенета, клубове, които са сборище на лява младеж, симпатизираща на левите идеи на рок групите (най-известната е Grup Yorum).

Причината за разпространението на левите идеи в Турция и тяхното вкореняване сред определена част от населението има исторически и културни основания. Става дума за спецификата на утвърждаване на исляма в Турция, ислямизацията и турцизирането на коренното население на страната. Известно е, че територията на Мала Азия през периода на османското владичество е обитавана от внушителен брой арменско, гръцко и асирийско население.

Значителна част от него избира формално да приеме исляма и турската култура, като в дълбините на съзнанието си запазва омразата към османските завоеватели и я предава на следващите поколения. Сред тази част от турското население, както и сред кюрдите и близкия към тях по език народ заза, живеещ в планините на Източна Турция, особено широко се разпространява алевизмът – специфично течение в исляма, близко до шиизма, но което е сериозно повлияно както от християнството, така и от зороастризма и племенните вярвания на кюрдските и тюркските племена, които бродят из планините в източната част на Мала Азия.

Алевитите, подобно на шиитите, вярват в имам Али, но са много либерални по отношение на спазването на религиозните догми. По-специално, те могат да се молят у дома, сред тях не се счита за задължително да спазват традиционните молитви и дори да отказват алкохола. Но най-важното е, че алевитите се придържат към принципите на религиозна толерантност и уважение към работещата част от населението. Поради това левите идеи в Турция се разпространяват преди всичко сред алевитите, повечето от които все още подкрепят левия спектър на политическите партии в страната – от умерените социалисти до най-радикалните маоистки групи.

Така виждаме, че в основата на конфронтацията между турската държава и радикалните комунистически групировки стои не само идеологията на последните, която им предписва да продължат въоръжената борба до победата на революцията, но и дългогодишният социокултурен конфликт. Последният се задълбочава значително от недоволството на гражданите, особено на светските, от политиката на премиера Ердоган и опасността от ислямизация на турското общество.

Напоследък събитията в съседна Месопотамия – Сирия и Ирак – също оказват силно влияние върху нарастването на левите настроения. Виждайки, че проспериращите страни вчера се гмурнаха в бездната на вдъхновените от САЩ граждански войни и осъзнавайки, че религиозните екстремисти играят ролята на ключов проамерикански инструмент в тези войни, светските турци може да гледат на радикалните комунисти като на естествен съюзник. Разбира се, пътят на Непал, където маоистите успяват да свалят краля, е практически невъзможен за Турция, но, както виждаме, левите донасят много неприятности на турското правителство и най-важното е, че правителството не е в състояние да намали тяхното влияние върху турското общество до минимум. Освен това има и кюрди, които, докато не бъде решен въпросът за тяхната държавност или поне за пълноценна автономия, ще останат основната етносоциална опора на лявата опозиция (за кюрдското национално движение ще разкажем малко по-нататък).

Автор: Илья Полонский, 2014 г.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.