НАТО също унищожава Страната на баските

нато баски

САЩ имат 750 бази и военни мисии в 128 страни по света. Няма да започнем да изброяваме войните, които тяхната военна и империалистична натрапчивост е причинила, но трябва да кажем, че преди 33 години ни направиха съучастник във всички тях.

На 12 март 1976 г., чрез измамен референдум, те ни вкараха в НАТО. Но Страната на баските, вдигайки знамето на антиимпериалистичната борба, беше пример и отхвърли тази престъпна структура, защото бяхме наясно, че този империалистически съюз няма да ни донесе никаква полза нито за нашия народ, нито за всеки друг.

Всъщност, в случая, който ни засяга днес, искаме да поставим на масата вредите, които НАТО е причинила на всички баски и латентното съучастие, което съществува между баските компании и институции и войните. Въпреки че се опитват да го скрият, войните, които НАТО поражда на хиляди километри оттук, имат пряко въздействие върху нас.

Доколкото сме част от френската и испанската държави и следователно от НАТО, на икономическо ниво годишният размер на военните разходи, които ни приписват между квотата и договора е 650 000 евро. Към това ще трябва да добавим разходите във военната индустрия.

Време е да поставим имената на отговорните за нашия народ. Между 1953 г. и 1974 г. Франко установи радарна система на НАТО в планината Горамакил в Базтан, а от 1951 г. е в сила полигонът в Барденас, който причинява смъртни случаи, наранявания, замърсяване, болести и т.н. Но в замяна на пари, ръководството в Барденас и кметовете на общините, които го съставляват, имат друго виждане. От друга страна, пристанището в Сантурци е на седмо място в света по продажби на оръжие, а през 2017 г. са изпратени 300 контейнера, пълни с експлозиви, повечето от които за Саудитска Арабия.

Освен това има повече от 100 баски компании, които отделят част или по-голямата част от продукцията си за военната индустрия: Gamesa/Aernnova, Sener, ITP и SAPA са само част от тях. И разбира се, те получават безвъзмездни средства и възнаграждения от публични институции като баското правителство. Към това трябва да добавим, че повечето банки в Страната на баските (BBVA, Caixabank, Caja Rural, Kutxabank…) инвестират нашите спестявания в оръжейната индустрия.

Нито пък трябва да забравяме, че Баският обществен университет, Общественият университет в Навара, Частният университет на OPUS и Университетът в Мондрагон също имат различни споразумения с военната индустрия и Министерството на отбраната.
Следователно всички тези споменати обекти са съучастници на империалистическите агресии и техните последствия.

Въпреки това борбите, които започнаха, за да се противопоставят на това, са много: в полза на правата на мигрантите, срещу баската оръжейна промишленост, обвинения срещу износа от пристанището в Сантурци, протести срещу полигона в Барденас, обвинения срещу империалистическите агресии, феминистки антиимпериалистически шествия, демонстрации на интернационалистическа солидарност, борби срещу расизма и ксенофобията…

От съществено значение е да продължим да изграждаме мрежи и съюзи между народните движения в Страната на баските, тъй като само чрез преплитане на всички тези борби ще можем да създадем широко, разнообразно и силно антиимпериалистическо движение. Те трябва да сложат край на споразумението за безнаказаност на съучастниците на империализма в Страната на баските и трябва да обединим сили и ангажименти срещу този модел, който не прави нищо друго, освен да поражда смърт и разрушение.

Лур Хил и Аинхоа Алберди (Askapena)

Чаби Ечебариета – иконата на баските борци за независимост

чабиХавиер Ечебариета Ортиз (Билбао, Биская, 14 октомври 1944 г. – Толоса, Гипускоа, 7 юни 1968 г.), по-известен като Чаби Ечебариета, е водещ лидер на ЕТА през 1960-те години. Според различни източници той е първият извършител на убийство от страна на тази организация. Той е и първият активист на ЕТА, убит във въоръжено противопоставяне с Гражданската гвардия, за което се превръща в икона сред ЕТА и националистическата левица.

V Асамблея

Той председателства V Асамблея на ЕТА, която води до първото разделение в организацията. На тази асамблея, която се състои от две части, избухва напрежение между работническото течение (комунистическо и отдалечено от баския национализъм, „обреристкото“), което по това време контролира посоката на ЕТА вътре, и другите две течения, т. нар. „терсермондистко“ и „етнокултуралистко“.

Ечебариета, неговият брат Хосе Антонио и наварецът Хосе Мария Ескуби са тези, които оглавяват вътрешното течение, което изгонва най-забележителните привърженици на работническото течение. Първата част от асамблеята, проведена на 7 декември 1966 г. в Газтелу (Гипускоа), потвърждава изгонването на „обрериста“ Пачи Итуриос, предварително потвърдено от Изпълнителния комитет (крайно нареждане, в изгнание), като по този начин се стига до отделяне на „обреристите“ в организация, наречена ETA Berri (ЕТА нова), по-късно Komunistak, зародиш на това, което по-късно ще бъде Комунистическо движение на Испания (MCE).

Останалите активисти влизат автоматично в това, което се нарича ETA Zaharra (ЕТА стара) до 1968 г., когато отново става ЕТА.

Във втората част на асамблеята, състояща се през март 1967 г. в дома за духовни учения на йезуитите в Гетария (Гипускоа), Чаби Ечебариета е избран за член на Централния комитет и Изпълнителния комитет на ЕТА. Освен това на това събрание започват да предприемат първите стъпки към изработването на собствена революционна теория; от Ечебариета идва идеята за „баския трудов народ“, която оттогава се използва от националистическата левица. Дейността на организацията е разделена на четири фронта: политически, военен, културен и работнически. В последния Ечебариета играе важна роля.

Първото убийство на ЕТА

На 7 юни 1968 г. колата, в която пътуват Ечебариета и активистът Иняки Сараскета, е спряна на контролно-пропускателен пункт на Гражданската гвардия в Адуна (Гипускоа). Опасявайки се, че ще бъдат разкрити, Чаби Ечебариета излиза от колата и стреля по агента Хосе Пардинес Арка. Това е първото убийство на ЕТА.

ЕТА все още не е взела решение за провеждане на въоръжена борба и затова неговият другар Сараскета казва години по-късно:

„Предполагам, че гражданският гвардеец се усъмни, че регистрационният номер е фалшив. Попита ни за документите и заобиколи колата, за да провери. Чаби ми каза: „Ако разбере, ще го убия“… Отговорих: „Не е необходимо, разоръжаваме го и си тръгваме“… Излязохме от колата. Гражданският гвардеец беше с гръб към нас. Клечеше и гледаше двигателя в задната част… Той прошепна: „Това не съвпада…“. Чаби извади пистолета и го застреля. Той падна с лице нагоре. Изстреля още три или четири изстрела в гърдите. Беше взел центрамини и може би това повлия. Във всеки случай беше съдбовен ден. Една грешка. Беше неизвестен граждански гвардеец, бедно момче. Нямаше нужда този човек да умре.“

Смъртта на Ечебариета

Ечебариета и Сараскета бягат, криейки се в дома на един свещеник от Толоса. След няколко часа решават да напуснат къщата, като незабавно са спрени от служители на Гражданската гвардия, които все още не знаят самоличността им. По време на претърсването не откриват пистолета, който носи Сараскета, но намират този на Ечебариета. В този момент започва стрелба, в която Чаби Ечебариета е убит с две огнестрелни рани в Бента Хаунди (Толоса). Иняки Сараскета успява да избяга от стрелбата. Заплашва с пистолета си шофьор, принуждавайки го да го закара до църквата в Ерезил, където се укрива, докато не е открит на следващия ден.

Източници, близки до националистическата левица, описват тази смърт като екзекуция на Гражданската гвардия, въпреки че изявленията на Сараскета се противопоставят на това:

„По същия начин, по който центрамините го направиха еуфоричен, два часа по-късно той беше потънал в паническа атака. Напуснахме дома и бяхме арестувани от двама граждански гвардейци. И двамата имахме пистолет на кръста си. Претърсиха ме първо мен, но не го забелязаха. Спомням си, че гражданският гвардеец, който проверяваше Чаби, извика. И тогава, типична сцена от запада, от онези, при които кой ще стреля пръв… Гражданският гвардеец стреля пред мен и аз се затичах… Не знаех, че в този момент Чаби е умрял… Спрях една кола, заплаших шофьора и го накарах да ме отведе в посока Регил (близо до Зарауц). Оказа се, че е мой далечен роднина. Знаех, че пистолетът ме издава и си помислих да го изхвърля. Шофьорът ме помоли да не го правя. Ако ни спрат, щеше да изглежда по-реално, че съм го принудил. Той също осъзна, че нямам намерение да го нараня, така че след няколко километра ме помоли да сляза… И продължих да вървя пеша…“

По-късно Сараскета е предаден на Военния съвет, първият след Гражданската война в Испания, в който е осъден на смърт. С ходатайство пред Франсиско Франко от ръководителя на йезуитите, отец Педро Арупе, смъртното наказание е заменено със затвор, където е жестоко пребиван, прекарвайки 9 години до амнистията през 1977 г.

Последствия

След смъртта на Чаби ЕТА публикува листовки със следния текст:

„Като се има предвид толкова голямата истерия и толкова пристрастната информация от страна на фашистко-капиталистическия информационен апарат, ЕТА ще се опита да информира хората за смъртта на Чаби Ечебариета колкото е възможно повече. Чаби Ечебариета беше убит в Толоса, без съмнение. Свидетелите, дупките по ризата и аутопсията потвърдиха това. Поддръжниците на капиталистическия ред показват своите методи: Чаби Ечебариета е изкаран от колата и без дори да му бъдат поискани документите, са му поставени белезниците, изправен е до стената и е застрелян в сърцето от упор (…)“

На 2 август, в отговор на смъртта на Ечебариета и поради това, че е смятан за мъчител, ЕТА убива полицейския командир Мелитон Манзанас, налагайки извънредно положение в Страната на баските.

10 години след събитията в Бента Хаунди, ЕТА убива сержант Аседо Панизо, един от членовете при претърсването, при което Ечебариета умира.

Euzko Gudarostea (Баска армия)

баски войници

Войници от Батальон Амаиур, съставен от жители на Гавирия в Гипускоа през 1937 г.

Euzko Gudarostea (според правописа, използван през 30-те години на миналия век; баска армия) е името, използван от армията, създадена от правителството на Страната на баските по време на Гражданската война в Испания. Впоследствие става известна като Армейски корпус на Страната на баските и по-късно XIV Армейски корпус, име, което получава след официалното си и цялостно влизане в Народната армия на Републиката по повод правителствената политика за интегриране на всички военни групи в републиканската зона в една и съща организация и посока.
След държавния преврат през юли 1936 г. и последвалото избухване на Гражданската война в Испания, баските провинции Биская и Гипускоа остават на територията на Републиката, докато по-голямата част от Алава, най-слабо населената баска провинция, и Навара са завзети от бунтовническата страна в първите дни на конфликта. Въпреки че републиканските военни гарнизони остават обучавани в баските провинции, те са изолирани географски от останалата част от републиканската зона и започват да се формират доброволчески групи за борба, идващи от партиите и левите профсъюзи – социалисти, комунисти и анархисти, – но и много от тях са симпатизанти на Баската националистическа партия (PNV). Преди големия приток на симпатизанти на PNV към доброволците, баското правителство (доминирано от PNV) определя принципите в началото на август 1936 г. на Euzko Gudarostea.
Първият ръководител на Eusko Gudarostea е интендантският капитан Кандидо Сасета и е контролиран от депутатите от PNV Мануел де Ирухо, Хосе Мария Ласарте и Телесфоро Монзон. На 25 септември е създадена официално баската армия. Алберто де Монто и Ногерол е назначен за началник на Генералния щаб на баската армия от „Lehendakari“ („председател“) на правителството на Страната на баските, Хосе Антонио Агире, на 6 ноември 1936 г., към когото проявява възхищение без ограничения – „Това е максималният военен капацитет, когото познавам и има подготовка и култура, които не са вече популярни, а универсални“. На 9 май 1937 г. Монто престава да се намира в тази позиция, която се поема лично от „председателя“. Върховното командване на въоръжените сили става в ръцете на „председателя“ на 7 октомври 1936 г.
В казармата на Бидарте, ръководена от писателя Естебан Уркиага, Лауаксета, се събират хиляди „gudaris“ (войници“). Първият батальон е Арана Гойри, сформиран от PNV, като част от нейната паравоенна организация Euzko Aberkoi Batza, появяващ се на 24 септември, един ден преди официалното създаване на Euzko Gudarostea.
Батальоните, които фигурират в подреждането от 26 април 1937 г. с единно военно командване в Euzko Gudarostea, са:
1. EAJ-PNV: 25 батальона. Amaiur, Mungia, Otxandiano, Aralar, Padura, Martiartu, Simón Bolibar, Araba, Rebelión de la Sal, Itxarkundia, Loiola, Itxasalde, Muñatones, Ibaizabal, Arana Goiri, Abellaneda, Gordexola, Sukarrieta, Larrazabal, Malato, Kirikiño, Saseta, Ariztimuño, Irrintzi, Alkartzea.
2. PSE y UGT: 11 батальона. UGT.1 „Mateos“, UGT.2 „Prieto“, UGT.3 „Peña“, UGT.4 „Carlos Marx“, UGT.5 „Madrid“, UGT.6 „Pablo Iglesias“, UGT.7 (Asturias), UGT.8 „Jaures“, UGT.9 „México“, UGT.10, UGT.14 „Torrijos“.
3. JSU: 9 батальона. Cultura y Deporte, Castilla, UHP, Amuategi, Octubre, Meabe.1, Dragones, Meabe.2, Rusia.
4. EPK-PCE: 8 батальона. Gipuzkoa, Leandro Carro, Rosa Luxemburgo, Perezagua, Larrañaga, Karl Liebknecht, Salsamendi, Lenin.
5. Без принадлежност: 7 батальона. Montaña Nº1, Montaña Nº2, Montaña Nº3, Artillería Ligera Nº3, Grupo Antiaéreo, Transmisiones, Batallón de carros de asalto.
6. CNT: 7 батальона. Isaac Puente, Malatesta, Bakunin, Durruti, Sacco Wanzetti, Celta, CNT.7.
7. IR: 5 батальона. Capitán Casero, Barakaldo, Azaña (Bizkaia), Zabalbide, Azaña (Gipuzkoa).
8. ANV: 4 батальона. Olabarri (ANV.1), Eusko Indarra (ANV.2), ANV.3, Askatasuna.
9. Jagi-Jagi: 2 батальона. Zergatik ez?, Lenago Il.
10. ELA-STV: 1 батальон. San Andrés.
11. Републиканци: 1 батальон. Fermín Galán.
Както се забелязва, то се състои главно от организациите-членове, които подкрепят Народния фронт, PNV и нейните масови организации, както и от военните части, които са верни на правителството на Републиката, действайки съгласувано с армията на Втората испанска република.
От друга страна, политическият контрол на Eusko Gudarostea пада върху EBB (Euzkadi Buru Batzar, Изпълнителен комитет в Страната на баските на PNV) и една от целите му е да поддържа обществения ред. Баската армия има няколко сблъсъка с анархистки батальони и Общия съюз на работниците, докато EBB отхвърля опитите на анархистките милиционери да развият пролетарска революция, подобна на тази в другите области на републиканската Испания (като в Каталуния или Арагон). Баските милиции в рамките на Народната армия на Републиката запазват идентичността си на другите фронтове, въпреки че след като са интегрирани в Народната армия, те вече не образуват орган, подобен на Eusko Gudarostea. Въпреки това те запазват отличителния си характер както в кампаниите в Сантандер и Астурия, така и в останалите фронтове на войната.
Баската армия също така има и военноморски сили, Спомагателни ВМС на Страната на баските (Euzko Itsas Gudarostea), формиран от въоръжени траулери и малки риболовни кораби, превърнати за изчистване на мини. Флотилията на траулерите се изправя срещу Канарския крайцер в битката при нос Мачичако. Армията също така има и малки военновъздушни сили, наричани по ирония на съдбата „цирк Прис“ (известен по това време цирк) поради разнообразието от апарати.

История на операциите на баската армия

Euzko Gudarostea се бие на Северния фронт срещу бунтовническите войски на Франко от август 1936 г. до юли 1937 г., участвайки във Виляреалската офанзива и в кампаниите около Билбао. Баската армия първоначално претърпява липса на Генерален щаб, подходящо квалифициран за трудна ситуация (ситуацията до голяма степен е спасена, когато професионалният военен Алберто де Монто и Ногерол е назначен да ръководи Генералния щаб през септември 1936 г.), както и на логистични и комуникационни служби за борба.

Идеологическото разделение на голяма част от армията е също много силно изразено: батальоните със силна лява идеология (като тези на PCE, PSOE и CNT) воюват на една страна с войските на PNV и ANV с националистическа идеология. Като пример трябва да се отбележи, че от началото на конфликта републиканските войски на Страната на баските, към които са левите партии, нареждат да се използва изключително трицветното знаме на Втората испанска република като отличителен характер, но силите на симпатизантите на PNV искат (и успяват) да наложат едновременното използване на баската икуриня като емблема на техните батальони.

Кампанията в Биская

Въпреки военната ситуация, политическият контрол на Euzko Gudarostea остава твърдо в ръцете на PNV и баското правителство, борейки се същевременно да запазят своята оперативна автономия по отношение на Северната армия, водена от генерал Франсиско Лано де ла Енкомиенда (който теоретично обединява републиканското военно командване в Астурия, Сантандер и Страната на баските), докато в края на април 1937 г. председателят на баското правителство Хосе Антонио Агире лично поема командването на Генералния щаб на баската армия, оставяйки генерал Алберто де Монто като съветник.

баски батальони

Членове на баските батальони в Елгуета (Гипускоа)

Общият брой на бойците, ефективно мобилизирани от Euzko Gudarostea, достига 75000 мъже в края на март 1937 г., когато по това време има 45000 бойци на фронта, докато погрешно генерал Емилио Мола, ръководител на бунтовническите войски на бискайския фронт, подценява силата на баската армия в „40 отряда с 25000 мъже“. Баските войски претърпяват постоянни поражения през 1937 г. поради недостига на тежка артилерия и липса на достатъчна борба с авиацията, докато франкистките войски имат огромно превъзходство по отношение на количеството и качеството на двата вида оръжие. Географската изолация затруднява републиканското правителство във Валенсия да изпрати боеприпаси и оръжия на Северния фронт, включително в Биская. Поради липсата на средства за масова офанзива срещу франкистите (въпреки относителното изобилие от новобранци и ентусиазирани доброволци) тактиката на баската армия става основно отбранителна от март 1937 г., засилвайки изграждането на Железния пояс на Билбао.

Изискванията на войната и настъпването на бунтовниците от Навара принуждават Euzko Gudarostea да изостави основната организация в малките батальони и роти, приемайки концентрацията на войски в дивизии и бригади. Освен промените в организацията, баската армия е интегрирана в Народната армия на Републиката и на 26 март 1937 г. е преименувана на Армейски корпус на Страната на баските. С това примитивната Euzko Gudarostea изчезва, въпреки че нейната същност остава в новосъздадената формация.

Антикапиталистически автономни команди (Страна на баските)

Comandos Autónomos AnticapitalistasАнтикапиталистическите автономни команди (Komando Autonomo Antikapitalistak) са редица от въоръжени организации, действащи сред баските в края на 1970-те и 1980-те години. Те възникват от групи, които са с характер на събрания и са вдъхновени от автономното движение, и заедно с отделянето на командите Bereziak от ЕТА (политико-военна) се определят като анархистко отделяне от „Баско отечество и свобода“.

Идеология

Политическата идеология на Антикапиталистически автономни команди (ААК) е автономизмът, политическа идеология на събирателен характер между марксизма (за историческия материализъм) и анархизма (за неговата организационна структура). Те отхвърлят ролята на политическите партии и профсъюзи, включително революционните, и основават своя концепция за демокрация и социализъм на събранията и работническата автономия. Разбира се, те се застъпват за пълно скъсване с капиталистическата система. По отношение на идентичността те смятат Страната на баските за потиснат народ и са за нейната независимост. Поради своя революционен характер те се противопоставят на всякакъв вид споразумения или договори с националната буржоазия в борбата за независимост, разбирайки като такава Баската националистическа партия и нейния баски национализъм.

ААК предлагат независимост и социализъм като политически цели на своите въоръжени действия. Въпреки че тези крайни цели не се различават от тези на ЕТА, ААК се отличават от нея, като не приема Алтернатива КАС, програмата за минимални политически цели, около която се формират ЕТА (политико-военна), ЕТА (военна) и политическите организации от националистическата левица като Herri Batasuna, LAB, Jarrai и др. Изпълнението на точките, които формира Алтернатива КАС, е задължително условие, което ЕТА предлага за изоставяне на въоръжената борба (пълна амнистия, оттегляне на органите и силите за сигурност от Страната на баските, даване на правото на самоопределение на баския народ и др.). ААК считат, че Алтернатива КАС не е достатъчна, просто прогресивна буржоазна реформа и затова те смятат ЕТА и Баското национално-освободително движение (БНОД) като „етапистас“. (систематично подчиняване на правила, което ще доведе до доверяване на познанията, издигнати по този начин до истинни).

Друго идеологическо различие по отношение на ЕТА е, че ААК отхвърлят марксистко-ленинската структура на тази организация. ААК са особено критични към идеята, че БНОД е революционен авангард на баските и че ЕТА играе ролята на авангард на авангарда. ААК са против революционните авангарди.

История на Антикапиталистическите автономни команди

Публичното представяне на ААК е през 1978 г., въпреки че евентуално съществуват от няколко години.

Произход

ААК възникват през втората половина на 1970-те, 1976 г., след събитията във Витория, годината, която обикновено се смята за създаването на ембриони на ААК. Политически активисти от различни организации се обединяват в ААК. Те имат основа роля в организирането на хора от динамичното автономно движение, което в тези години обхваща Страната на баските (движения за амнистия, екологични групи, събрания на работниците и др.). Тези хора се присъединяват към активистите от по-структурираните групи, с подобна идеология и опит в тайните дейности, като например LAIA (ez), отделила се от националистическата политическа организация LAIA, и създадена през 1976 г., противопоставяща се на Алтернатива КАС, или дисидентите от ETA-VI, създадена през 1970 г., работническо отцепване от ЕТА.

През март 1976 г. ЕТА (политико-военна) отвлича Анхел Берасади, бизнесмен, свързан с Баската националистическа партия. Въпреки че семейството на отвлечения не е в състояние да плати целия поискан откуп, политическото ръководство на ETA (политико-военна) решава да го освободи. Въпреки това, членовете на командите Bereziak (специални), команди на ЕТА (политико-военна), отговарящи за най-важните насилствени действия, и които извършват отвличането, сами решават убийството на бизнесмена. Този факт предизвиква силен вътрешен конфликт в ЕТА (политико-военна), който налага отделянето на „berezis“ от организацията. Повечето от тях отиват в друг клон на ЕТА, ЕТА (военна), но част решава да остане извън тази организация и да се присъедини към ААК. Именно тези бивши членове на ЕТА (политико-военна) допринасят за опита и материалите на организацията, което позволява качествен скок, който води до смъртоносните атаки, с които започват да се ангажират от ААК от 1978 г.

Интегрирането на част от „berezis“ в ААК допринася за новата идеологическа теза на организацията, тъй като те не споделят задължително автономисткия набор от идеи на другите групи, интегрирани в ААК. За „Berezis“ автономизмът се състои във взимането на решения от самите команди без да се налага даването на отчет пред ръководството на всяка организация. Съвместното съществуване на тези два идеологически потока и напрежението между тях поражда на практика формирането на различни въоръжени организации, действащи по подобна номенклатура.

Команди

Въпреки че цялата преса определя различните въоръжени автономни групи със същия акроним ААК, опитвайки се да им придаде конкретна персоналност с подзаглавието „най-радикалната терористична организация“, всяка команда има абсолютната свобода да избира и обяснява действията си извън общите характеристики (антикапитализъм, антипартийност, антисиндикализъм), които ги карат да се координират. Сред тези групи са: Comandos Autónomos Anticapitalistas 21 de septiembre, Comandos Autónomos y Autogestionarios 23 de octubre, Comandos Autónomos Zapa-Roberto, Comandos Autónomos 3 de marzo, Comandos Autónomos Iparraguirre, Comandos Autónomos Independentistas Herri Armatua, Zuzen Ekintza, Organización Militar Autónoma, Comandos Autónomos 27 de septiembre, Grupo Autónomo Txikia, Comandos Autónomos Libertarios, Comando Autónomo Independendista y Socialista, Comandos Autónomos Talde, Talde Autonomoak, Gatazka, Comando Autónomo Herri Armatua, Comandos Autónomos Txindoki, Comandos Autónomos Mendeku, Comandos Autónomos San Sebastián, Comandos Autónomos Bereterretxe, Talde Autónomo Independentista Anticapitalista y Autogestionario, Comandos Autónomos Anticapitalistas…

Публичното появяване на Антикапиталистическите автономни команди, Автономна команда 3 март

В началото на 1978 г. в медиите излиза съобщение за съществуването на самопровъзгласилата се Автономна команда в подкрепа на народа, идеологията на която е близка до автономното движение и която потвърждава за експлозията с ниска мощност в компания в Рентерия (Гипускоа), като в този момент групата е почти незабележима сред останалите с подобни характеристики, които възникват в този момент в Страната на баските.

Първото нападение, обявено публично от „автономна команда, индепендистка и социалистическа“, се състои през април 1978 г. и е насочено към централата на работодателите в Гипускоа, „Адегуи“. По това време колективният договор за металообработващия сектор в Гипускоа е подписан след дълги и трудни преговори между „Адегуи“ и най-представителните синдикати в сектора: CCOO и UGT. Договорът е потвърден от част от работниците, които са челна опозиция на работниците, свързани с автономното движение, които отиват да нападнат и унищожат централите на двата синдиката.

В този контекст, на зазоряване на 13 април, няколко лица се опитват да поставят взривно устройство в централата на Адегуи в Сан Себастиан. Атаката е частично неуспешна. Един от членовете на командата е ранен, когато преждевременно изпуска бомбата и бяга от мястото на нападението с кола, стигайки до френската граница, където, след като пресича през испанския митнически контрол, се предава на френските власти. Боецът, идентифициран като Висенте Алдалур, е хоспитализиран във Франция с тежки изгаряния.

Инцидентът предизвиква сериозно раздвижване. Испанските власти искат екстрадирането на активиста, избягал във Франция, идентифициран по това време като боец на LAIA. Когато френските власти се съгласяват, той става първият баски политически бежанец, даден от френските власти на Испания под обвинение за участие в терористични дейности. Екстрадирането на Алдалур става причина за конфронтацията между националистическия (abertzale) депутат Франсиско Летамендия и министърът на вътрешните работи Родолфо Мартин Вила в Конгреса на депутатите.

Тази акция, която получава резонанс заради своя странен изход, е потвърдена от неизвестната Автономна команда 3 март, която в този момент е свързвана от медиите с ЕТА (военна). Централното правителство перфектно знае разликата между двете организации, но системно идентифицира тези групи като „автономни команди на ЕТА“, за да предизвика техните разногласия.

Изглежда правдоподобно да се мисли, че с името „3 март“ те искат да напомнят на събитията от Витория през 1976 г., тъй като това е емблематична дата както за автономните баски, така и за останалата част от движението на работниците и останалите баски като цяло. Към октомври 1976 г. във Витория се появяват няколко графити и заплахи, подписани от Команда 3 март, описвана по това време като група на крайната левица. Полицията обаче обявява друга хипотеза, която свързва 3 март със стрелба, в която член на ЕТА е арестуван месец по-рано.

В допълнение към Алдалур са идентифицирани и двама други членове на тази команда, Енрике Зурутуза и Хосе Антонио Агире Аристондо, които успяват да избягат. И тримата са от гипускойския град Аспейтия, считан за родното място на автономните команди. Агире е арестуван в апартамент в Билбао през октомври, а Зурутуза се появява малко по-късно, влизайки в командата Bereterretxe, като е сериозно ранен и арестуван, когато тя е разбита на 15 октомври в Мондрагон. През май 1979 г. Националният съд осъжда Алдалур и Зурутуза на 4 години затвор за престъпление с обща опасност, а Агире е осъден на 5 месеца затвор като съучастник.

Първите убийства на автономистите

Книгата „Автономни команди. Един иконоборчески антикапитализъм“ показва, без да навлиза в подробности, че първите смъртни случаи на автономистите през цялата 1978 г. са „член на Информационната служба на Гражданската гвардия, таксиметров шофьор, отговорен за смъртта на Ипарагуире, и полицейски инспектор, известен с това, че е арестувал Отаегуи“.

автономни команди книгаПрез 1978 г. няколко нападения, приписани първоначално на ЕТА, са потвърдени от различни автономни команди. Те са систематично определяни от полицията и медиите като „автономни команди на ЕТА“, т.е. считани са за част от организацията и едва през 1979 г. това схващане се променя. Следователно има известна несигурност относно това дали някои убийства по онова време могат да се припишат на ETA или Антикапиталистическите автономни команди. През тази година се появяват имената на няколко автономни команди, на които се приписват различни действия, въпреки че не е ясно дали те са „марки“, които приемат една и съща организация за конкретни действия, или всъщност са групи, които действат независимо една от друга, но по един съгласуван начин. Другите автономни команди, които се появяват през цялата 1978 г., са:

Индепендистка и антикапиталистическа автономна команда: под това име се твърди посредством съобщение във вестник Egin, че може би се случва първото убийство на автономните команди. Жертвата е ефрейтор 1-ви клас от Информационната служба на Гражданската гвардия, Аурелио Салгуейро Лопес. Той е галисийски граждански гвардеец. На Салгуейро е възложено да работи в информационната служба на казармата в Мондрагон (Гипускоа) от около 8 години. Той винаги ходи с цивилни дрехи и на 28 август 1978 г. в Мондрагон е застрелян, когато се кани да вземе пощата от казармата, както всеки ден.

Автономна команда Ипарагуире: тази команда е удостоена с името на „етара“ Игнасио Ипарагуире, първият „поли-мили“ (ЕТА (политико-военна), който загива в конфронтация с полицията още през 1974 г. Следователно може да се предположи, че някои от нейните членове са бивши „berezis“, другари по оръжие на Ипарагуире в ЕТА (политико-военна), които са се отделили от тази организация през следващите години и са се установили в автономна команда извън дисциплината на двата клона на ЕТА. Нейното кръщение е убийството през септември 1978 г. на таксиметровия шофьор Амансио Барейро, когото обвиняват именно за това, че е доверено лице, което участва в опита за арест на Ипарагуире, водейки до смъртта му. Това е първата автономна команда, която оцветява ръцете си с кръв, но по-късно няма повече големи атаки, заявени под тази „марка“; така че или командата няма приемственост, или е „марка“, използвана от други автономни групи. Трима души са осъди за убийството на Барейро. През 1981 г. Хесус Мария Ларсабал Бастарика като извършител и Хосе Анхел Синкунеги Урдампилета като помагач. Делото е възобновено повече от 25 години по-късно, за да осъди Антонио Мария Селая Отаньо като извършител на убийството, въпреки че в края на краищата той е осъден само като съучастник. Между 1981 г. и 1982 г. Команда Ипарагуире атакува интересите на „Ибердуеро“ (испанска компания за електрическа енергия), но тази команда не се обявява за „автономна“ и затова се счита, че е интегрирана в структурата на ЕТА (военна), като е възможно да се мисли, че няма връзка с по-горната. Тя е разпусната, след като двама нейни членове са сериозно ранени при неуспешно бомбено нападение срещу кула на „Ибердуеро“ в Зарамага.

Автономна команда 27 септември: датата, която се споменава с това име, със сигурност се отнася до последните екзекуции на режима на Франко, които се състоят на 27 септември 1975 г. В тях са екзекутирани Анхел Отаеги от ЕТА (военна) и Хуан Паредес (Чики) от ЕТА (политико-военна), както и 5 членове на Революционен антифашистки и патриотичен фронт (FRAP). Под тези съкращения е поискано убийството на Анселмо Дуран Видал, ефрейтор 1-ви клас от Гражданската гвардия, който действа при въоръжената намеса в Елгойбар (Гипускоа) и който е застрелян, когато напуска казармата на този град на 9 октомври 1978 г. Часове по-късно на близка пътна преграда, в Маркина-Хемейн (Биская), е застрелян гражданският гвардеец Анхел Пачеко Пата, който е поставен на контролно-пропускателния пункт след нападението. Гражданската гвардия смята, че авторите на второто убийство са същите като тези на първото, въпреки че няма доказателства за него.

Автономна команда Беретерече: името на тази команда идва от „Песен за Беретерече“, баска средновековна песен. Под псевдонима Беретерече през март 1978 г. е публикувано есето Nazio arazoa (Националният проблем), поглед върху баската история през призмата на автономното движение. Те сформират една неизвестна група до ноември 1978 г. На 15 ноември трима членове на тази команда обстрелват къща-казарма на Гражданската гвардия в Арехавалета (Гипускоа), не причинявайки жертви и бягайки. Тримата са проследени до съседния град Мондрагон от няколко цивилни служители, които са станали свидетели на стрелбата. На един площад в този град автономистите са изненадани от полицията. Двама от тях загиват при последвалата стрелба; Роберто Арамбуру Ирибарен и Хосе Мария Итуриос Гармендия „Запа“, а също и жена на средна възраст на име Емилия Лареа, която минава наоколо и е въвлечена в кръстосания огън. Други свидетели също са замесени в кръстосания огън и са ранени. Третият член на командата, Енрике Зурутуза, който се укрива от април заради участието си в нападението срещу „Адегуи“, е сериозно ранен и арестуван. Загиналите бойци са идентифицирани от пресата и властите първоначално като членове на ЕТА.

Един ден след смъртта на „Запа“, Роберто и Емилия Лареа, клоновете на Банко де Сантандер и Каха Лаборал са нападнати с коктейли Молотов, а също и централата на Работническите комисии в Мондрагон. Изявлението, направено на 20 ноември, поема отговорност за нападението в Арехавалета от името на „автономна команда Беретерече“, като по този начин потвърждава „Запа“ и Роберто като „автономисти“. То също така твърди, че нападенията с коктейли Молотов, извършени на следващия ден, са дело на новата команда, именувана Автономна команда „Запа-Роберто“, наречена така в чест на падналите другари. В допълнение към обстрелването на къщата-казарма в Арехавалета, други нападения, без да бъдат изяснени, са приписани от полицията на „Беретерече“: по-конкретно убийствата на ефрейторите от Гражданската гвардия Аурелио Салгуейро Лопес и Анселмо Дуран Видал, които са заявени от автономните команди. Също така се съобщава, че пистолетът на Итуриос е този, използван за убийството на бизнесмена Хавиер Ибара Берге, отвлечен и убит от „berezis“ на ЕТА (политико-военна) през май 1977 г.

Автономна команда Запа-Роберто: оцелелите от „Беретрече“ се преструктурират и присъединяват към други автономни наследници на други групи, което ще доведе до създаването на автономна команда „Запа-Роберто“, която започва дейността си през ноември 1978 г.

Очевидно „Запа-Роберто“ се фокусира върху опитите да организира бягството на Енрике Зурутуза, който е ранен и интерниран в болницата Сантяго във Витория (Алава) и се възстановява от раните си. За тази цел те решават да разчитат на автономната група, съществуваща във Витория, наричаща себе си Herri Armatua (въоръжени хора). Дотогава те извършват незначителни актове на саботаж с коктейли Молотов и информационна работа. Полицията обаче „надушва“ членовете на командата в Алава, докато се инструктират да боравят с оръжия от по-опитните членове на „Запа-Роберто“. При арестите и рейдовете, които последват, са убити петима членове на командата от Алава, двама членове на поддържащата команда от Алсасуа (Навара), двама членове на „Запа-Роберто“, които действат като инструктори, и друг член на автономна команда, действаща в Гипускоа. Един от задържаните, Хуан Луис Ерасти Урутия, смятан за мозъка на операцията, също е обвинен, че е извършил обира на клон на Каха Лаборал в Ескориаза (Гипускоа) предния месец.

През следващите месеци „Запа-Роберто“ остава очевидно неактивна, докато в края на март 1979 г. полицията разбива част от тази команда, 5 от нейните членове са арестувани в Сан Себастиан, след като един от тях, Луис Мария Експосито Арза, случайно се ранява с пистолет и трябва да отиде по спешност в болница. Идентифицирани са още трима членове на командата, които успяват да избягат.

В резултат на полицейското разследване е открит тайник около Пасахес, в който агентите намират пистолет, принадлежал на началника на общинската полиция в този град. Следователно полицията обвинява членовете на тази команда, че са извършили убийството на началника на общинската полиция на Пасахес Хуан Хименес Гомес на 13 декември 1978 г. Хесус Мария Ларзабал Бастарика, който успява да избяга от това нападение, и самият Луис Мария Експосито са обвинени и осъдени години по-късно заради този факт, като извършител на това убийство и съответно съучастник. Ларзабал е и извършителят на убийството на таксиметровия шофьор Амансио Барейро. Заслужава да се отбележи фактът, че тази атака е потвърдена от ЕТА (военна) на момента и изглежда свързана с предишната, извършена от ЕТА (военна) няколко дни по-рано, в която е убит общински полицай от Пасахес, обвинен, че е информатор. Хименес Гомес излиза публично в защита на своя подчинен и обвинява ЕТА (военна) в лъжа, което би било приемлив мотив за ЕТА (военна) да поръча убийството му. В този случай си заслужава да се постави въпросът за взаимовръзката, която ЕТА (военна) и Антикапиталистическите автономни команди имат в това убийство; дали ЕТА (военна) си „присвоява“ атаката на ААК, както твърди книгата „Автономни команди. Един иконоборчески антикапитализъм“, или това е „поръчка“ от ЕТА (военна) към ААК, която е действала като „бяла марка“ на ЕТА (военна).

След тази операция „Запа-Роберто“ спира да се споменава в пресата. Някои от членовете й, които успяват да избегнат арести, имат фатален край. Франсиско Лараняга Хуаристи, бежанец във Франция и свързан с някои от тази команда, умира през май 1979 г., след като е прострелян от стража по време на объркан инцидент в Хендая, когато се опитва да избяга от френската жандармерия. На 17 октомври 1979 г. Франсиско Алданондо, „Ондару“, един от тримата, идентифицирани през март и за който се твърди, че е отговорен за командата, загива в планината близо до Толоса (Гипускоа) във въоръжено противопоставяне с Гражданската гвардия.

Автономните команди в Биская през 1979 г.

През 1979 г. в Биская има атаки с различно значение, които се приписват на автономните команди, като Комитета за подкрепа на ЕТА „Андони Кампило“, Автономните команди на Биская, Автономна команда Чаби Ечебариета и Гатазка. Въпреки че според книгата „Автономни команди. Един иконоборчески антикапитализъм“ само Гатазка наистина принадлежи към автономното движение, а останалите са групи, които са свързани с други организации или действащи свободно.

Комитетът в подкрепа на ЕТА „Андони Камполи“ е кръстен на Андони Кампило, „berezi“ от ЕТА (политико-военна), който умира през 1975 г. по време на полицейска акция. Кампило е родом от Герника, а тази група е съставена именно от хора от региона Урдайбай от структурата на политико-военните. Тази команда действа в този регион. Първото й действие е обстрелване на казармата на общинската полиция в Бермео на 3 януари 1979 г. Един месец по-късно, на 12 февруари 1979 г., е убит в Бермео с изстрел в тила шефът на общинската полиция в Мангуа и пенсиониран граждански гвардеец Сесар Пинила Санс, когато напуска дома си, за да отиде на работа. Убийството на Пинила е потвърдено от тази неизвестна преди това група. Полицията от своя страна свързва това убийство с откритите няколко дни по-рано в същата сграда, където е живял Пинила, 46 милиона песети от грабеж, извършен в Altos Hornos de Vizcaya на 1 декември. Тази автономна команда обаче не изглежда да бъде координирана с другите команди в автономното движение, а с ЕТА (военна), в чиято организация се интегрира като команда за правна помощ. През 1986 г. команда Андони Кампило е разбита, а членовете й са задържани. Един от задържаните, Хосе Луис Бенгоа Гарсия, е осъден за участие в убийството на Пинила.

За Автономните команди на Биская е известно малко, освен че под това име е потвърден бомбен атентат, извършен на 31 март 1979 г. в клуб Kai-Eder в Пленсия, който причинява материални щети.

Другата от тези групи изглежда е свързана с испанската революционна партия Комунистическа партия на Испания (възстановена), чието въоръжено крило са „Групите за антифашистка съпротива Първи октомври“ (GRAPO). Те решават като стратегически въпрос, че GRAPO няма да действа в Страната на баските, за да не се намесва в дейностите на ЕТА (военна), ЕТА (политико-военна) и другите организации за независимост на баските. Вместо това насърчава своите баски активисти да се присъединят към борбата за баско национално освобождение. В този контекст трябва да се разбира обучението на членовете на PCE (r) и GRAPO на Автономна команда Чаби Ечебариета, първият член на ЕТА, убит от изстрелите на полицията, вероятно като знак за Баското национално-освободително движение. Не е ясно обаче дали командата „Чаби Ечебариета“ е наистина координирана с другите автономни команди, с някоя ЕТА или дали действа като команда на GRAPO, както съобщава пресата по това време. Тази команда действа в Мархен Изкиерда.

Тази група започва да функционира в началото на 1979 г., като първите й действия са въоръжен обир на общинската полиция, за да се въоръжи и грабежи за финансиране. Групата е обявена на 9 март 1979 г., когато един от нейните членове, Грегорио Фернандес Риано, „Айтор“, на 20 години, родом от Леон, умира докато се опитва да вземе пистолет от общински полицай в Соморостро. Полицаят се ориентира и стреля, убивайки „Айтор“ с изстрел. „Чаби Ечебариета“ е разпусната в началото на октомври 1979 г. от полицията.

Има доказателства за съществуването на група, наречена Гатазка (борба, конфликт на баски), която е свързана с автономното движение. Гатазка е името на издание с автономна идеология, което се издава в Белгия в началото на 1970-те години, публикувано в резултат на процеса в Бургос и в него присъстват поддръжниците на ЕТА в изгнание. В края на 1979 г. е разкрито съществуването на автономната команда, която действа под това име в Билбао и Мархен Изкиерда. Националната полиция арестува 5 свързани лица. Полицията обвинява членовете на командата, че са нападнали няколко кариери в района, за да откраднат материал за детониране на експлозиви и да вземат някои оръжия. Години по-късно, през май 1984 г., това име се появява отново, с което се потвърждава нападението, посредством което се потапя патрулен кораб на испанския флот в граничния град Фуентерабия. При това нападение един от двамата моряци, които са на служба на кораба, Хуан Флорес Вилар, се удавя.

През 1979 г. в Биская са извършени две убийства, които се приписват на автономните команди. В допълнение към убийството на Сесар Пинила, за което са осъдени членове на „Андони Кампило“, през годината има друго убийство, което остава неясно. Такъв е случаят с Висенте Ируста Алтамира, 26-годишен мъж, който живее в малкото баско градче Ибарури, между Аморебиета и Герника. Този младеж е открит мъртъв сутринта на 8 февруари 1979 г. на няколкостотин метра от дома си. Има три изстрела от пушка и навярно е починал от загуба на кръв. Ируста е проблемен младеж с извършени кражби и има славата на крайнодесен сред съседите си. Негов личен приятел е убит три месеца по-рано от ЕТА (военна), като е свързан с „Войните на Крал Христос“.

Убийствата на Херман Гонзалес и Хуан Луис Агиреурета

27 октомври 1979 г. в Уреху (Гипускоа) е убит заварчикът и фотограф Херман Гонзалес Лопес, 34-годишен. Херман Гонзалес е родом от Ла Хоркахада (Авила), но е живял дълги години в Зумая (Гипускоа). Той е прострелян от близко разстояние от двама души, когато тъкмо паркира колата си на главния площад в Уреху и се готви да затвори багажника. Двама души се приближават отзад и единият го прострелва няколко пъти. По жертвата са изстреляни седем изстрела на жизненоважни места, умирайки на място.

Херман Гонзалес е обикновен активист на Социалистическата партия на Страната на баските-Euskadiko Ezkerra (PSE-PSOE) и Общия съюз на работниците (UGT). Той действа като секретар по пропагандата на своята партия в района на Зумая. Като такъв той участва активно с автомобил и мегафон в кампанията за „Да“ на референдума за статута на автономията на Страната на баските, който се провежда два дни по-рано.

Убийството на Герман Гонсалес предизвика дълбоко политическо вълнение в Страната на баските. Това е първото политическо убийство, извършено в Страната на баските след одобряването на нейния автономен статут. В допълнение, той е подготвен за активист от партията на левите и е благосклонен към баската автономия, подобно на PSE-PSOE. до този момент тя е пощадена от преките нападения от такъв мащаб от страна на някои от клоновете на ЕТА.

Автономните команди потвържадават нападението с изявление пред агенция Euzkadi Press. В своето комюнике амтономните команди разграничават нападението от социалистическия активизъм на Херман Гонзалес и го оправдават с факта, че Гонзалес сътрудничи с държавните сили за сигурност в качеството си на професионален фотограф, като предоставя снимки на националистически активисти на информационните служби.

Въпреки това PSE-PSOE и UGT тълкуват убийствата на Херман като пряка и сектантска атака, насочена от ЕТА (военна) срещу активистите и организациите; както и атака срещу новия статут на автономията. Други партии и организации стигат до същото зюключение. По това време автономните команди се разглеждат просто като допълнение на ЕТА (военна), а в действителност се наричат автономни команди на ЕТА. Ако дотогава ЕТА (военна) прави малко или нищо, за да опровергае това убеждение, силното социално и политическо отхвърляне, породено от смъртта на Херман, предизвиква за първи път ЕТА (военна) да се дистанцира от автономните команди и заявява публично, че автономните команди не принадлежат на ЕТА (военна). Herri Batasuna осъжда нападението като политически неадекватно. Освен това от някои сектори на Herri Batasuna автономните команди са обвинени в марионетки на мръсната война на държавата, създадени, за да дискредитират ЕТА.

Може да се каже, че след смъртта на Херман Гонзалес се поражда съзнанието, че автономните команди са друга група, различаваща се от ЕТА (военна) и ЕТА (политико-военна), дори по-радикална от тях. Въпреки това подозренията за съучастничество или интеграция между ЕТА (военна) и автономните команди продължават. Мнозина смятат, че автономните команди са „marca B“ на ЕТА (военна), използвана за особено мръсната работа.

Няколко седмици по-късно, на 16 ноември, с подобен начин на действие, Антикапиталистическите автономни команди убиват на централна улица в Мондрагон Хуан Луис Агиреурета Арзаменди, 32-годишен, родом от същия град. Агиреурета работи като административен служител във фирмата Pinturas Velasco в този град. Агиреурета няма никаква връзка с политически групи, нито пък изглежда потенциална мишена за въоръжените групи. Въпреки това той е убит жестоко, като получава шест куршума отзад. Неговата смърт по-късно е придружена от слухове, свързващи го с крайнодесни групи, а няколко дни по-късно автономните команди в своето потвърждение на нападението го обвиняват, че е довереник на Силите за сигурност, насочва крайнодесните групи и принадлежи към политико-социалната полиция. Двама души са осъдени за убийствата на Агиреурета: Висенте Сенар Хуете като сътрудник, през 1982 г., и Хуан Карлос Арути Азпитарте „Патера“ като извършител, през 1991 г.

Офанзивата през 1980 г.

След почти три месеца без видима дейност, Антикапиталистическите автономни команди се появяват публично през февруари 1980 г. Целите им са разнообразни: финансови обекти, политически партии, обществени институции, членове на държавните органи за сигурност, бизнесмени, учители и др.

В Толоса прогонват „casa del pueblo“ (централата на Испанската социалистическа работническа партия) с оръжие и подпалват помещенията; в Ернани стрелят по офис на службата за социално осигуряване. Няколко дни по-късно, на 10 март, прострелват в крака професор от института за професионално обучение. В Сан Себастиан ограбват клон на Caja Laboral Popular, а в Билбао поставят експлозиви в кино, принуждавайки евакуирането на събранието на акционерите в Banco de Bilbao, което трябва да се проведе на това място. През април ограбват клон на Banco de Vizcaya в Португалете.

На 6 април те извършват първата си смъртоносна атака през 1980 г. В зала за партита в Орио (Гипускоа) убиват с картечница гражданският гвардеец Франсиско Паскуал Андреу, родом от Сеута и моряка Флорентино Лопетеги Бархакоба, родом от Орио. Целта на убийците изглежда, че е двама цивилни граждански гвардейци. Убиецът вероятно обърква моряка с другия граждански гвардеец, другарят на Паскуал, който напуска помещението минути преди нападението. Антикапиталистическите автономни команди потвърждават няколко дни по-късно случилото се. Както с Херман Гонзалес и Агиреурета, те отричат да са направили грешка в случая с Лопетеги, срещу когото започват обвинения, че е бил довереник.

През май ААК се опитват да убият заместник-началника на персонала във фабриката на „Мишлен“ във Витория като стрелят по него, докато е в колата си. Това води до договаряне на колективно споразумение на дружеството с представителите на синдикатите, тъй като по това време положението на завода по отношение на трудовата дейност е доста конфликтно. Мъжът е сериозно ранен с огнестрелни рани в главата, но успява да оцелее.

На 28 юни ААК убиват трима души в Аскоития.

Мендеку

Автономна команда Мендеку е може би най-известната от тези, които са част от ААК. Името й означава „отмъщение“ на баски език и се подчертава в кампанията на нападения срещу PSOE през 1983 г. и 1984 г., партия, която счита за отговорна за Антитерористичните групи за освобождение GAL. Мендеку е последната активна команда на ААК; тя извършва няколко нападения срещу офиси на партията и убийството на социалистическия сенатор Енрике Касас. На 22 март 1984 г. Националната полиция убива четирима от членовете на тази команда и арестува пети в Пасахес, което означава, че тя изчезва напълно.

мендеку

Изображения в памет на четиримата членове на Автономна команда Мендеку, убити в Пасахес през 1984 г.

Няколко години по-късно, през 1987 г., автономна националистическа група, наречена Колектив Мендеку, е обвинена в нападение с коктейли Молотов срещу офис на PSOE в Португалете. В пожара, който се случва, умират двама активисти на PSE-PSOE, които са били по това време вътре. По принцип няма доказателства за връзка между двете групи, като името на последната вероятно е почит към първата Мендеку.

Последните години на автономните команди

След разрушаването на Мендеку през април 1984 г., испанското правителство счита, че голяма част от структурата на автономните команди в Испания трябва да бъде премахната, въпреки че посочва, че тази организация все още има опасни бойци на френска територия. В същото време френското правителство депортира членове на автономните команди, които са бежанци в тази страна или ги праща в отдалечени райони на Франция, като по този начин отслабва структурата, която тази организация все още има във френската част на Страната на баските.

Само месец и половина след инцидента в залива на Пасахес, на 14 май 1984 г. се прави нова акция, която е дело на една автономна команда. По този повод е потвърдена атака от малко известната „Гатазка“, която потопява с бомба патрулен кораб на испанския флот в граничния град Фуентерабия. При нападението загива един от двамата моряци, които по това време са на служба на кораба.

През август 1984 г. националистическият сенатор Хосеба Азкарага посочва в интервю, че автономните команди в този момент са разделени на три клона или сектори с голям брой бойци между 30 и 35 години. Най-важният, съставен от около 20 члена, поддържа определени взаимоотношения с ЕТА (военна), съдейства за постигането на някои цели с нея и според някои върши мръсната работа на тази организация. Други два сектора, които общо имат между 10 и 15 членове, действат според Азкарага свободно и без политически мотиви.

На 9 август са извършени две нападения с бомби срещу търговци на „Ситроен“ в Сан Себастиан, извършени в кампания срещу френските икономически интереси, в отговор на екстрадициите и депортациите, извършени от френското правителство на националистически активисти. Атаките са потвърдени от Антикапиталистическите автономни команди. Няколко дни по-късно, сутринта на 13 август, един член на командата е изненадан от пост на Гражданската гвардия, поставен, за да предотврати по-нататъшни атаки в тази компания, докато се опитва да постави бомба в автокъща на „Ситроен“ в Ласарте. В резултат на стрелбата умира Пабло Гуде Пего „Анчон Хандия“, който е обвинен от FSE като ръководител на командата, която убива сенатора Енрике Касас.

На 10 юли 1985 г. автономните команди отвличат Анхел Карасусан в Аспетия, администратор на имоти, в отвличане, което е с икономически мотиви. Гражданската гвардия освобождава Карасусан пет дни по-късно в Лезо, арестувайки неговите похитители. Това е последното отвличане, потвърдено от Антикапиталистическите автономни команди в тяхната история.

Феликс Ликиниано, милиционерът на утопията

феликс ликинианоФеликс Ликиниано е баски анархист, роден през 1909 г. в Ескориаза (Гипускоа-Южна Страна на баските) и умира в Биариц (Лапурди-Северна Страна на баските) през 1982 г.
 
Активист на Националната конфедерация на труда (CNT) по време на испанската Гражданска война, той се откроява във военната защита на Доностия и също така участва активно във въоръжените милиции на Арагон и Каталуния.
 
След триумфа на франкистките войски той е част от антинацистката съпротива във Франция и в партизанските групи, които действат на границата между френската държава и испанската държава, известни като „maquis“.
 
През 1960-те години установява контакти и си сътрудничи с членове на наскоро създадената ЕТА и проектира анаграма с брадва и змия, която ще бъде използвана от споменатата организация.
 
За да разберем значението на символа, проектиран от Феликс Ликиниано, ще се позовем на онова, което заявява активистът „етара“ Микел Албису, „Анца“, по време на съдебен процес срещу него в Париж, в който обяснява на съда значението на тази анаграма. „Трябва да използваш сила с интелигентност, а не група сила“. Змията се увива около брадвата: комбинация на политическа (змия) и военна (брадва) борба. Според неговото обяснение брадвата означава „да се нанесе удар“, а змията – „да бъдеш интелигентен“. „Трябва да използваш сила, за да се защитиш, но не сила посредством сила, а сила с интелигентност“.
eta
 
Феликс, заедно с приятеля си Федерико Крутвиг, споделят виждане за подход между анархизма и баския национализъм, виждане, признато в началото на 1990-те години от автономните активистки групи в Билбао, които създават културно сдружение, което носи името му „Felix Likiniano Kultur Elkartea“. Тази организация се разпада през 2006 г., поемайки се от „Гатазка“, автономен и съветистки колектив, състоящ се от хора, идващи от групи и колективи, свързани със свободни радиа, антимилитаристи, социални центрове, издаване на некомерсиални издания и други опити с анархистки и съветистки характер.
 
За да завърша тази статия за този баски анархистки боец, привеждам сбогуването с Феликс Ликиниано, което е публикувано в баското списание „Argia“ („Светлина“).
 
„Сбогом, приятелю и другарю. Знаехме, че си болен, но винаги предпочитахме да откажем близостта в този момент. Смъртта винаги идва твърде рано.
 
Прекарал съм много часове за теб, опитвайки се да разбера нашата история и нашата настояща борба. Присъствието ти беше оценено, когато наблюдаваше с критично, но винаги с баско око националистическите идеи, завещани от нашите предци.
 
Финото, но устойчиво стъбло, което тежките германски ботуши не можеха да стъпчат на пазара в Миарице, го намерихме в теб. Ти се освободи от тежестта на вярата, за да създадеш приятелства с първите активисти на ЕТА, които се появиха в Северната Страна на баските. Ти беше свидетел и участник, когато се опитахме да съчетаем жаждата за свобода на анархизма и острите анализи на марксизма, така че ЕТА да въведе своята готовност за освобождение в лоното на работническата класа; тези, които решиха да продължат да се борят срещу тази мрачна и потискаща демокрация, винаги бяха в нейните редици.
 
Това, на което най-много ти се възхищавах, беше способността ти да се отдаваш на борбата без колебание дори и за миг. Да, ти четеше, теоретизираше и пътищата на твоята политическа мисъл бяха понякога сложни, но теоретичните проблеми никога не бяха пречка, когато ставаше въпрос за преодоляването на пасивните или скептични нагласи. И това, на което ти се възхищавам и ти завиждам, е Феликс борецът, активният и великодушен Феликс: твоят баскизъм и твърдото ти желание за социална революция бяха неразделна част от личността ти и винаги си знаел, къде да нанесеш удар и къде да продължиш, независимо от променящата се ситуация.
 
Отиде си без да видиш победата на революцията, но всеки един от дните ти беше част от нея. Благодаря за всичко.“
 
Белца, „Argia“, 22.XII.1982 г.
 
Публикувано от „CANTABRIA LIBERTARIA“

Във връзка с призива за феминистка стачка на 8 март

8 мартПреди година феминисткото движение излезе на улицата с гнева си и отново показа как организацията може да разклати улиците. След масовизацията на призивите за миналия 8 март, малко се промени за тези от нас, които се борят срещу коалицията между капитализма и патриархата, и едно от заключенията, с които някои от нас завършиха онзи ден, беше, че дори и във феминизма все още има много пространства за политизиране. През това време видяхме също как световните политически елити се опитваха да водят, фагоцитират и делегитимизират феминисткото движение и как крайната десница също набира сила с явно увеличение на представителството си в институциите и властта. Докато фашизмът сваля маските и ние се поставяме в нова парадигма на изостряне на експлоатацията и дискриминацията, работещите жени от всички краища на света стоят твърдо и отново призовават за феминистка стачка, инструмент, който ни отговаря като отчуждена класа, каквато сме.

Днес трябва да припомним, че се нуждаем една от друга като жени, като феминистки, но и като класа. Важно е насилието срещу жените да бъде основна грижа на феминистките движения. Обаче, както вече знаем, този сериозен проблем не може да бъде разбран или противопоставен, без да се постави във връзка с други форми на насилие или потисничество, като сексуалното разделение на труда, хетеронормативността, расизма или бедността. Днес половината от работническата класа се състои от жени, зависещи от волята на друг, с множество интерсекционалности и ние няма да постигнем освобождение без пряко и антикапиталистическо феминистко движение, което подсилва идеята, че работническата класа се формира от всички онези хора, които участват в общото производството за обществото, независимо дали тази работа е била платена от капитала или не. Това означава, че или променяме нещата изцяло, или ще се сблъскаме с това, че справедливостта ще продължи да се експлоатира. Нека да се борим с всяко едно от различните угнетения, наложени ни от хетеропатриархата, обединени от класата, феминистката работническа класа, която скъсва с всички потиснически сили.

Нека използваме потисничеството като същина и зараждане на нашия гняв. Нека да припомним вика „Война на войната“, който руските другарки извикаха във феминистката стачка през 1917 г. или това комюнике на жените по време на Парижката комуна, в което те потвърдиха: „Днес помирението ще бъде предателство! Това би означавало да се отрекат всички работнически стремежи, които признават абсолютното социално обновление, унищожаването на всички съществуващи в момента правни и социални отношения, потискането на всички привилегии, на всички експлоатации“.

Възможно е един ден да постигнем правно равенство, изразявайки себе си. Но свободата над нашите тела и изграждането на живот с тях, който си струва да се живее, е политически и социален въпрос, който минава през колективно създаване на основите на революцията. Основи, които ще бъдат феминистки и антикапиталистически или няма да бъдат. Имаме много причини този 8 март да продължим заедно да се борим за колективния интерес. Ето защо, да излезем на 8 март, за да се присъединим към стачката, обединени в борбата, която ни кара да бъдем непоколебими колективно към това, което престъпният съюз между патриархата и капитализма ни отнема: нашият живот, животът на работниците.

8 март 2019 г., M1Egin

Вестник Egin

egin4Вестник Egin е баски вестник с обща информация. Неговата идеологическа линия е лявопатриотична. Издаван е на два езика, баски и испански. Той е редактиран в Ернани от Orain S. A. – компания, която също ръководи радиостанцията Egin Irratia – и се разпространява главно на цялата територия на Страната на баските.

Години наред различни политически партии го обвиняват, че е на служба на ЕТА и е икономически маргинализиран от официалните институции. Според някои историци вестникът е контролиран от Herri Batasuna, която изгонва журналистите, свързани с Euskadiko Ezkerra, по време на прехода.

Egin издава първия си брой на 29 септември 1977 г. Според един от основателите му, Хосе Луис Елкоро, „десет души се събраха заедно, за да дадат по 100 000 песети всеки: имаше дилър на автомобили, месар, продавач на „чуроси“…; в допълнение към основателите, има доста участници „които дадоха своята частица, голяма или малка“. На първа страница той изразява своята благодарност: „На всички вас, които очаквахте този вестник. На групата основатели, които първоначално рискуваха. На двадесет и една хилядите участници, без да искат нищо в замяна. На всички, онези, които смятат този вестник като инструмент за създаване на Еускал Ерия – съставена от седем провинции, – който отваря пътищата за ново общество…“.

Последната редколегия на Egin изразява силно отхвърляне на полицейското насилие, измъчването на задържаните и държавния тероризъм и изразява солидарност с обвиняемите от уличните сблъсъци и принадлежащите към ЕТА.

Освен идеологическото сходство на голяма част от съдържанието му с националистическата левица, Egin е първата медия, която получава информация от ЕТА. По времето на Пепе Рей като главен редактор, неговият екип разследва някои случаи на политическа, икономическа и полицейска корупция – като „случая GAL“, който става известен след разследването на журналиста Педро Рамирес, – както и дейността на някои крайнодесни групи.

Egin е един от насърчителите на баския радикален рок през 1980-те години, помествайки на своите страници подобна информация.

Сутринта на 15 юли 1998 г. съдия Балтасар Гарзон нарежда закриването на вестника и радиостанцията, както и арестуването на няколко служители на Orain S.A., които са обвинени, че са част от въоръжена група. Всички задържани са поставени под стража по закона за борба с тероризма. В изказването си съдията счита, че компанията е предмет на ЕТА.

През февруари 1999 г. съдия Гарзон удължава срока за закриване с още шест месеца и след новия срок, през август 1999 г., разрешава възобновяването на закрития вестник и радиостанция, като се има предвид, че дейността на ЕТА е „почти изчезнала“. Но на 18 октомври съдебният служител потвърждава, че издателската група на Egin е икономически нежизнеспособна и не може да се справи с дълговете си. По време на постановеното закриване от Гарзон, Egin продава 52 311 екземпляра на ден, има 210 работници, седалище в Ернани и кореспонденти във Витория, Памплона и Билбао.

Повече от година след приключването на разследването по случая, Националният съд намалява обвинението в престъпление, свързано със сътрудничество с въоръжена група, което прави закриването неоправдано. Дотогава Orain S.A. фалира и пазарната ниша на Egin е покрита от новия вестник Gara, така че нито вестник Egin, нито радиото му се подновяват.

Декларация на Комитета за солидарност на Страната на баските с Донбас

баски донбасОт своето създаване през пролетта на 2014 г. Комитетът за солидарност на Страната на баските с Донбас работи непрекъснато за правото дело на Новорусия. Тази работа даде плодове и нашият Комитет консолидира своя проект.

Какво представлява нашият Комитет?

Този Комитет е преди всичко инструмент за подпомагане на работническото население на Новорусия. Целта на нашия Комитет е да предаде солидарност към работническото население на Новорусия по различни начини и да подкрепим неговата кауза. Нашата основна цел е да разбием информационната блокада и да представим реално нещата на населението в нашата страна: политическо разяснение и научен анализ на сложната ситуация в Новорусия и Украйна, и осъществяване на ефективна хуманитарна помощ в духа на интернационализма. Следователно, нашият Комитет е солидарна организация, а не платформа за спасяване на отделни личности или колективи.

Нашата ежедневна работа по отношение на Новорусия я показваме чрез достатъчно примери като осъществяваме редица различни акции, от улична пропаганда и агитация до изпращане на солидарни бригади, които предоставят информация за въоръжения конфликт (всичко е на баски език), провеждане на публични конференции за Украйна и Новорусия, поместване на статии в пресата, изяви по радиото и телевизията и изпращане на материална помощ.

баски донбас1Ние не представляваме колектив, който се ограничава само до развяването на знамена. Ние сме колектив, който разширява своето влияние. В нашата ежедневна работа следваме определена линия.

Основното ни направление:

Непризнаване на държавния преврат: По наше мнение, истинската причина за конфликта е вкоренена в бурните протести на проевропейското, проимпериалистическо и ултрадясно движение на Евромайдана и незаконният държавен преврат срещу демократично избраното правителство.

Защита на правото на самоопределение: на 14 март Крим реши да се присъедини към Русия, а на 25 май Донецк и Луганск обявиха своята независимост; събития като реакция на взимането на властта от крайнодесните в Киев. Нашият Комитет признава и зачита волята на тези хора. Ние констатираме, че една от причините за украинския конфликт е отсъствието на народно съгласие по отношение на тази държава, т.е. тя се появява без народна подкрепа, поради причината, че през март 1991 г. украинският народ гласува за Украйна в състава на СССР.

Антифашизъм: Комитетът отбелязва огромното влияние, което фашизмът натрупа в Украйна, където много ведомства на държавата (Министерство на отбраната и Министерство на вътрешните работи) са под контрола на фашистите. Иконографията и фашистките легенди за колаборационисти през Втората световна война се превърнаха в официална идеология на сегашното правителство на Украйна. Спомняйки си за нацисткия геноцид над съветския народ по времето на Втората световна война, ние твърдим, че антифашизмът е важен фактор в съпротивата на трудещите се в Донбас.

Класова борба: Украйна се намира под гнета на олигархията от 1991 г. Проектът Новорусия е съпротивителна реакция срещу това състояние. Новорусия се обявява като съюз на народни републики и установява, че в този съюз няма място за паразитната олигархия и една от целите е да се възстанови достойнството на работниците и благосъстоянието на народа. Този Комитет признава тези ценности. Трябва да си спомним, че на референдума през 1991 г. Украйна каза “НЕ” на изчезването на Съветския съюз.

Антиимпериализъм: Смятаме, че една от причините за този конфликт е колонизаторският похот на държавите от Запада (САЩ и ЕС) по отношение на страните от Източна Европа. Тази тенденция ясно се проявява и по време на “опозиционната фаза на Евромайдана” и в загубата на независимост на настояща Украйна. Ние виждаме в движението Донбас програма за предоставяне на икономиката в ръцете на народа и държавата, а не в ръцете на олигарсите от западните държави.

Също така категорично отхвърляме теорията-позиция, съгласно която конфликтът в Донбас е “конфликт между две империи”. Империализмът, агресията и геноцидът от страна на САЩ и нейните съюзници, с основната сила на НАТО, не веднъж са показвали докъде могат да стигнат и на какво са способни (Югославия, Ирак, Афганистан, Сомалия, Судан, Либия, Сирия…). Тяхната хегемония е очевидна. Този империализъм е главният враг на световния мир и заплашва цялото човечество. Приравняването на държавите от Запада към други държави, също капиталистически, които защитават своите национални интереси и дори собственото си физическо съществуване срещу агресивния блок на НАТО, е тежка грешка, която не само не споделяме, но и против, която се борим.

Euskal Herria (Страна на баските): Euskal Herria (Страна на баските) е нашата страна, която е и зона на нашите интереси и нашата публична дейност. Ние сме представлявани в четири зони от южната част на страната. Явяваме се баски комитет, всичките наши материали (както информативни, така и улична пропаганда) са основно на баски език и изразяваме правото на самоопределение на Страната на баските.

Плурализъм: Всеки човек, приемащ тези принципи, може да бъде член на Комитета, независимо от идеологическите си убеждения или членството в други организации.

Какво не представлява Комитетът?

Този Комитет не е придатък/филиал на никоя политическа партия. Комитетът е открит за членове на различни партии, винаги при условие, че приемат установените правила и принципи и искат действително да работят и помагат за Новорусия. Партии и други колективи не могат да имат свое представителство в Комитета.

баски донбас2Този Комитет възнамерява да окаже влияние върху гледната точка на партии и организации по въпроса за Новорусия – цел, която никога не сме скривали. Той не претендира, че ще бъде говорител на тези партии и няма да претендира за мнение и линия по отношение на “общата политика”.

Този Комитет е съсредоточен върху областта на Народните Републики на Новорусия. Това означава, че не е насочен към Русия (осъзнавайки, че в определени моменти от конфликта има противоположни интереси между Новорусия и Русия). Също така в задачите на Комитета не влиза защита на политиката на Руската федерация.

Този Комитет не е народна група, която ще се удовлетвори само с веенето на знамена и скандиране на лозунги. Ние не сме създадени за самодоволство, изразявайки своя фетишизъм или за успокоение на собствената съвест. Този Комитетът работи по най-сериозния начин, анализирайки реалността с цел представяне на баската общественост на най-пълната и максимално възможна документална информация за ситуацията, и разбира се, за да предаде и достави по ефективен начин нашата физическа и морална солидарност с Новорусия.

Призоваваме всички прогресивни хора с революционна етика да положат всички възможни усилия в подкрепата към населението на народните републики, било чрез нашия Комитет или по друг начин, приемлив за тях. Сега е важна всяка помощ, с политическа съгласуваност, която се събира в борбата срещу фашистката чума и за народа, който се бори за своето физическо съществуване. Ние вървим по пътя и всеки, който го споделя, е добре дошъл!

Сайт на Комитета за солидарност на Страната на баските с Донбас: http://euskalherria-donbas.org/

Анархизъм и родина

анархизъм и родинаЕдна от най-големите грешки, които се правят при анализирането на анархизма, както от хора, чужди на тази идеология, така и от самите анархисти, е да се разглежда нацията като нещо чуждо на либертарната идеология, което обърква критиката на държавата с отхвърлянето на нацията, общността и етническата група, която ни приютява и като следствие от тази грешка се сблъскваме с предполагаемо противоположно отношение от страна на анархизма към концепциите, които днес присъстват в испанската държава като „самоопределение“ или „независимост“. Вярно е, че както в марксизма, анархистката теория много добре знае как да свърже родината като плодоползване от буржоазията. Сигурно е, че с появата на съвременната държава патриотизмът винаги е бил свързан с капиталистическата и господстващата класа и в същото време е нещо чуждо на работническата класа. Ако чрез патриотизъм разбираме разглеждането на държавата като върховна ценност, можем да видим анархизма като най-ясната му антитеза. Но ако обаче разбираме под патриотизъм емоционалните връзки със земята, на която сме се родили (нейните традиции, пейзажи, език и т.н.), никой анархист не може да отрече, че по принцип не е нещо отрицателно и че е толкова естествено като любовта, която някой може да почувства към семейството и приятелите си. В този смисъл патриотизмът не трябва да бъде несъвместим с пролетарския интернационализъм или отхвърлянето на държавата.

Анархисткото движение трябва да бъде много наясно, че идеята за социална революция трябва да бъде тясно свързана със самоопределението на всички потиснати народи и нации по света. В случая с испанската държава всеки уважаващ себе си анархист трябва да подкрепя самоопределението на различните народи, които формират със сила испанската държава. Тогава трябва да отхвърлим и атакуваме със сила тази древна идея за определено републиканство, както либерална, така и „марксистка“, която има за цел да запази свещеното единство на испанската държава като незаменим елемент от „своя“ социализъм. Всяка държава, колкото и пролетарска да изглежда, е задължително потисник, експлоататор на лишените маси и ако в политическата рамка на тази държава има една или няколко нации, те също така непременно ще бъдат потискани и лишени от свободата си като народ. Трябва да се установи ясно разграничение между държавата и нацията, общността. Първата е изкустен, експлоатиращ и узурпиращ юридически елемент, а втората е народен факт, естествен и исторически факт и затова трябва „да се чувстваме откровени и постоянни патриоти на всички потиснати родини“, както казва другарят Бакунин. „Автентичният патриотизъм“, този „легитимен“ патриотизъм, за който говори Михаил Бакунин, е този, който не бърка любовта към нацията, общността с любовта и робството на държавата и който не предшества собствената му специфика – за много традиционна, която може да се окаже пролетарска универсалност. Пътят на националното освобождение не може да бъде отделен от социалната революция, нито пък може да бъде отделен от свободната федерация на общините и колективизираните средства за производство.

В различните движения за национално освобождение в анархисткото движение е запазена много важна задача: да се постави националният проблем в неговите социално-икономически аспекти, успоредни на борбата срещу нацията и държавата потисник. Анархистите имат революционно задължение да бъдат на страната на всяка общност, която се бунтува срещу потисничеството, както икономическо, така и политическо и национално.

По статия в блога K-ntra Kultura

Интервю с Хосемари Лоренцо Еспиноса

52407077_416917942378458_1992402253071253504_n

Хосемари Лоренцо Еспиноса е историк и автор на книгата „ЕТА. Историята не се отказва“. Интервюто се занимава с историческата дъга на баския национализъм в Еускал Ерия, Баската националистическа партия, ЕТА, нейното разпускане и краят на въоръжената борба.

– Какво беше ЕТА (Баско отечество и свобода) и откъде произлиза тази въоръжена организация?

– Това е една организация или политическа група, която е използвала въоръжената борба, за да постигне или спомогне за постигането на целите си. Появява се през 1958 г. в Билбао. Първо като група за учене, посветена на възстановяването на баския език, познаване на нейната история и нейните древни закони. Тогава тя става по-радикална. В началото на 1960-те години тя се присъединява към група млади дисиденти от Баската националистическа партия (EGI) и започва да използва оръжия.

– Какви политически цели е имала преди да остави оръжието и въоръжената борба?

– Целта на ЕТА през шестдесетте години на своето съществуване е да постигне независимостта на Еускади в едно социалистическо общество. С някои нюанси или стратегически различия, които предизвикаха няколко разцепления. Стратегическото изтъкване, по-общо, беше: Независимост, Социализъм, Обединение на баските и Euskaldunización (процес на баско налагане). Също така тя имаше тактическа алтернатива (KAS), за да говори за прекратяване на въоръжената борба, където предвиждат признаването на правото на самоопределение, подобряването на условията на труд, амнистията, политическите и синдикалните свободи и др.

– Какво е представлявало Кралство Навара и какво правят баския народ и език с автономната общност Навара?

– Кралство Навара е баска историческа територия във феодалния период. Подобно на Кастилия, Галисия, Арагон, Каталуния и др.
Въпреки това, което мислят мнозина, включително някои наварски поддръжници за независимост, то не е предшественик на баския национализъм, тъй като техните царе и граждани нямат национално съзнание, а принадлежат към родолюбивото наследство на феодалните царе. Те си сътрудничат с царете на Кастилия и Арагон във войната срещу мюсюлманите (т.е. срещу Андалусия), въпреки че по-късно са завладени от Кастилия-Арагон (1512), губейки своята независимост.
Тогава Навара изчезва като такова кралство, въпреки че ще запази своите „фуерос“ (закони), както и другите баски територии в някаква феодална федерация до войната на карлистите през XIX век.
Баският език е документиран на територията на Навара от римско време. Като език navarrorum. Няма съмнение, че речта на баските, с повече или по-малко диалектни различия, се говори от останалите баски и вероятно по-късно се разширява до Риоха и част от Кастилия.

– ЕТА искала ли е самоопределение за Навара като част от Еускал Ерия? Като организация, която е вярвала в социализма, какво е искала за баската работническа класа по въпросите за труда, жилищата, здравето, положението на пролетарските жени…?

– Политико-социалната цел на ЕТА винаги е била социализъм. Разбрана в класическите термини на марксизма-ленинизма. Не в социалдемократичния тип в помощ на капитализма, който се защитава от настоящите и фалшиви социалистически партии (всъщност социалдемократите). Твърдението за самоопределение е компромисно. То е второстепенно по отношение на независимостта, която би съответствала на всички баски територии, но самоопределението беше прието от ЕТА в Alternativa KAS, като условие за оставяне на оръжието.
По отношение на работническата класа стратегическото твърдение на ЕТА беше социализмът. Концепцията е включена в определението й за революционния национализъм. В това, което се смяташе за социалистически начин на производство в марксистките ленински термини.
Това означава, че работниците трябва да бъдат собственици не само на своя труд, но и на средствата за производство. И оттам самостоятелно да решават другите въпроси на баското общество по отношение на социалистическото равенство без социални класи или различия между половете и т.н.

– Защо ЕТА има на своето лого секира и змия около нея? Какво означава това? Какво представлява „Арано Белца“ и защо има знаме с името й и орел?

– Секирата символизира сила, дързост, смелост, а змията – хитрост, интелигентност. Създателят на анаграмата е Ликиниано, баски анархист, заточен в Ипаралде, свързан с кръговете в изгнание на ЕТА.
Аrrano beltza (черен орел) е символ на Санчо III. Един от царете на Навара. Наварските поддръжници на независимостта го смятат за първия владетел на баското кралство.

– Франция и нейните сили действали ли са по някакъв начин срещу ЕТА? ЕТА е обвинена, че използва Франция като люлка, за да се финансира с наркотици, оръжие и общува с мафиите.

– Без коментари. Няма сериозен автор или достоверен документален източник, който доказва част от това. Предполагам, че става дума за ежедневни отравяния от типа на OK Diario, Libertad Digital и т.н. Единственото историческо финансиране на ЕТА, което се осъществява, е в реквизациите или банковите грабежи, отвличанията на членове на висшата буржоазия или т.нар. „революционен данък“ за повече или по-малко заможни бизнесмени.

– Каква е връзката на националистическата левица и ЕТА със силите на поддръжниците за независимост на Ирландия? ЕТА подкрепяна ли е от ИРА и Ирландската републиканска армия за освобождение?

– Отношения с ИРА не съществуват. Само в произхода на въоръжената борба има паралелизъм. Без прекалено голямо значение. Препратките и влиянията на ирландския национализъм практически не съществуват от шестдесетте години.
През тридесетте години е имало баска националистическа група, която е помогнала на ирландците, когато търговията им е била блокирана от Англия, но оттогава няма източник или данни, които доказват някаква връзка.

– Да отидем в света на футбола. Защо почти всички баски футболни клубове в Еускал Ерия имат антифашистки и националистически привърженици? Тези фенове участват ли в политическия свят, националното освобождение, интернационализма…?

– Не знам също много за това. Истината е, че между баските и национализма има емоционална връзка. Особено в случая с Билбао, който винаги е с играчи от региона, родени или израснали в Страната на баските. Това винаги е било считано за признаване на националната идентичност. И това е било така, дори в ерата на Франко, когато ръководствата са били членове на най-испанската олигархия.
От друга страна, сегашната политизация на спорта, особено футбола, идва от характеристиките на популярността и масовостта и от манипулациите, които клубовете правят със своите привърженици. Антифашизмът също би бил обяснен с това обстоятелство.
Освен това светът на футбола е също толкова опетнен навсякъде.

– Как се случва това, че толкова много кокаин и хероин пристигат в Еускал Ерия и как се отразява на баската младеж? Какво отношение има това към „баския рок“?

– Преди всичко това беше през осемдесетте. Хероинът стана популярен като силно лекарство на бедните по целия свят. В случая с баските мафиите намериха добре настроена клиентела поради нейните характеристики на бунт и конфронтация със ситуацията. Едно от местата за развъждане, без съмнение, бяха музикалните фестивали. Сред тях на мода беше баският радикален рок с неговите елементи на радикална критика.
Има и версия, която твърди, че полицейските елементи толерират навлизането и разпространението на наркотици в големи количества и на достъпна цена, за да бъдат отвлечени младите хора. Да ги откажат социално и да избегнат включването им в мобилизацията за независимост. В ЕТА се прие тази теория, както се вижда от смъртоносните нападения срещу известни трафиканти от онова време.

Цялото интервю: https://boltxe.eus/2019/02/12/entrevista-a-josemari-lorenzo-espinosa-autor-del-libro-eta-la-historia-no-se-rinde/

Друг поглед върху спорта: Palestre Popolari в Италия, интервю с треньори от червените спортни зали на CoNaSP

training palermoИнтервю с двама треньори от Национална координация на народния спорт (CoNaSP), мрежа от спортни зали, ръководени колективно от антифашистите в Италия, идеите и историята зад тях и някои мисли за тези, които може би си мислят да започнат свое собствено подобно начинание.

Джулио: треньор и организатор от Palestra Popolare Valerio Verbano (Туфело, Рим)

Разкажи ни малко за историята на спортната зала.

Спортната зала беше скуотирана през 2005 г. Когато влязохме в сградата, тя беше в ужасно състояние. Веднага осъзнахме, че за да бъде функционална, трябват много средства. Все още нямаше съгласие между хората дали да се превърне в спортна зала, театър или обикновен социален център. Не успяхме да постигнем консенсус, а сградата беше в такова лошо състояние (липсваха части от тавана и стената и т.н.), така че идеята почти се изпари. Имаше няколко месеца закъснение и в този период собствениците заключиха сградата и си я върнаха. Окупацията обаче започна дискусия сред местните жители и други другари с цел желанието да се създаде пространство за събирания, което не е типичният социален център. Дискусията продължи дълго след окупацията.

Решихме да организираме поредица от дейности, за да финансираме проекта (вечери, концерти, дебати… такива работи) – да съберем средства, за да разберем дали можем да създадем начален бюджет, с който бихме могли да работим и подобрим сградата. Така през 2007 г. отново окупирахме пространството. Много реалности не съществуваха повече, бяхме създали вече сдружението на Валерио Вербано ONLUS (не за печалба), което се занимаваше с много пари. Махнахме ключалките и влязохме отново в сградата. Започна работа, която продължи 13 месеца. (Влязохме в сградата през септември 2007 г. и официално я отворихме през октомври 2008 г.). В процеса взехме банков заем, а един от другарите ни дори ипотекира къщата на баба си! Тя живееше в квартала, била е партизанка, беше наистина ангажирана и искаше да види работещ проекта за спортната зала. Особено поради факта, че в квартала има много млади хора, много наркотици и пристрастяване, много престъпления, а създаването на спортната зала (здравословно пространство), което би отдръпнало младежите от улиците, привлече много жители на квартала. Това беше от съществено значение.

И така започнахме това предизвикателство. Много от нас вече имаха опит, като например аз бях треньор в друга Palestra Popolare три години. Другите треньори или дойдоха от същата среда, или тренираха в „традиционните“ спортни зали. Така че повече или по-малко имахме добра база, от която да започнем. От тук нататък започнахме това пътуване, основно фокусирано върху бойните спортове, но главно защото повечето от нас дойдоха от тези дисциплини. Първата година в спортната зала беше почти прекалено добра. Имахме огромна реакция от хората в квартала, други хора чуха за спортната зала и дойдоха от другаде. Това ни окуражи, бяхме млади и вярвахме, че вече сме направили голяма част от работата, така че се отпуснахме малко. През втората година рискувахме много. Осъзнахме, че искаме сериозно да продължим идеята за народния спорт (да се състезаваме на регионално и национално ниво, да привлечем младите хора да се състезават). Така че решихме, че имаме нужда от човек, който би посветил цялото си време на управлението на спортната зала. Започнахме счетоводен процес, за да оценим нашите финанси и да разберем ясно дали можем да финансираме това. Човекът нямаше да получава пълна заплата, а определени пари, защото ако си тук всеки ден от сутрин до вечер няма да можеш да излезеш и да спечелиш повече от 200 евро. Така че, да, оправихме нещата и оттам нататък имахме показателен растеж. Този октомври ще отпразнуваме 10 години. Превърнахме се в основно място не само в Италия, но и в други части на Европа.

palestra

Palestra Popolare Valerio Verbano, Туфело, Рим

Защо бяхте толкова успешни според теб?

Мисля, че бяхме толкова успешни, защото успяхме да разчупим механизма, с който Palestra Popolare се идентифицираше като място, където тренират активисти. За нас не е точно така, винаги сме мислели, че народният спорт трябва просто да бъде народен. Днес спортът е напълно отнет от хората от работническата класа. Няма същата достъпност, както преди. Досега сте имали достъп до „Dopo Lavoro Ferroviario“ (социални и културни сдружения след работа), където хората можеха да плащат малко пари и да тренират. Днес спортът се е превърнал в стока по най-лошия начин. Наричам спортните зали (по шеговит начин) търговски центрове на спорта. Трябват ти банкова сметка, IBAN, харчиш по 100 евро на месец… което човек от работническата класа не може да си позволи. Така че нашата логика беше с термина „popolare“ да върнем на хората онова, което им беше отнето. И в този случай имаме предвид спорта.

Сега как да ви го върна? Трябва да го върна по начин, който позволява на човек да тренира по най-добрия възможен начин на цена според работническата класа. Тук заплащаме 30 евро на месец и осигуряваме квалифицирани инструктори, лични треньори, лекари, физиотерапевти и диетолози. Имате екип от хора, които ви следват и ви карат да се състезавате както на регионално, така и на национално ниво (за желаещите), и на аматьорско ниво за тези, които искат. Имаме серия от курсове както на състезателно, така и на аматьорско ниво.

Част сте от мрежа. Разкажи ни за нея.

Да! Мрежата CoNaSP: Coordinamento Nazionale Dello Sport Popolare (превежда се като: Национална координация на народния спорт). Появи се през 2014 г. от поредици от национални реалности. За съжаление често, когато създаваш тези проекти между онези, които искат да водят и тези, които искат да прокарат собствената си политическа линия… не успяхме да включим всички спортни зали. Разбрахме, че за съжаление много народни спортни зали правят само политическа логика и това не може да работи за нас. Не мога да си помисля да попитам някой, който влиза през вратата, дали е другар, дали има членство в групата. Ясно е, че активист от дясното крило никога няма да влезе в palestra popolare. Но да, това създаде разцепление, защото някои казват, че народните спортни зали трябва да бъдат за антифашистките активисти. Рalestra popolare сама по себе си има антифашистки ценности. Няма нужда да пиша, че сме антифашистка спортна зала, наричаме се Palestra Popolare Valerio Verbano (кръстена на 19-годишен антифашист, който беше убит в дома си от фашистите). Така че същността на спортната зала е ясна. Във всеки случай този дебат намали броя на спортните зали, които се придържат към CoNaSP. Много от тези други спортни зали не са на високо ниво, където могат да се интегрират правилно в мрежата, но за нас това е срам, защото може да е реална възможност. Накрая никой от нас не искаше да се обедини за това как и защо.

Имаме 9 спортни зали в Италия и създадохме тази мрежа, за да сме сигурни, че можем да осигурим растеж както в организацията, така и в обучението. А от създаването на мрежата сме свидетели на показателен растеж както за треньорите, така и за спортистите. Основно CoNaSP е мрежа, която позволява на треньорите, спортистите и участниците като цяло да споделят умения чрез представяния, семинари и срещи. Но спортът е в центъра на дискусията и е основният възел на дискусията. Ясно е, че политическият дискурс е свързан (защото всички ние идваме от тези реалности), но е по-скоро като политика в контекста на спорта. Например, как да се борим с мафиотските механизми на федерациите, как да преодоляваме сексизма и расизма в областта на спорта и т.н.

туфело

„Добре дошли в Туфело: свободен и бунтовнически квартал“ (Графити на входа на Туфело)

Как засягате неравенствата?

Бойните спортове винаги са имали табу, напр. „Тя е жена и е боксьор?“. Мисля, че най-добрият отговор е даден от самата жена. Тренирал съм толкова много жени, които могат напълно да поразят мъж. Това е така, защото тези, които практикуват бойни спортове, са тези, които вярват в тази дисциплина. Очевидно на официално ниво, ако организаторът на срещата вместо да гледа представянето на боеца гледа в нейния задник се намесвам и обаждам на отговорния човек. Обявяването на тези неща публично помага да се наруши това системно поведение. В спортната зала този проблем не възниква.

Каква е връзката между антифашизма и спортната зала?

Връзката се подразбира в името на спортната зала. Посветихме тази спортна зала на Валерио Вербано, другар от Autonomia Operaia. Той избра конкретен път. Реши да разследва (чрез фотографски и писмени досиета) връзката между държавата, десните екстремистки групи и мафиотските организации и ги публикува с имена и информация. Той избра този тип действие, който му струва живота, когато беше застрелян в дома си от фашистите пред лицето на своите родители. Така че посвещаването на тази спортна зала на паметта му е емблематично за антифашизма.

В спортната зала моят начин да практикувам антифашизма е да се уверя, че децата и младежите растат с ценностите на равенството и антирасизма; да растат със съзнанието на нашите истории без да им се втълпяват. Не идвам при теб, за да ти кажа „ти трябва да бъдеш х или у“, а те подтиквам да стигнеш до собствени заключения. Моят антифашизъм произвежда култура и в историческо време, когато статистиката ни казва, че 47% от италианците са функционално неграмотни. Така че поставянето на младите хора в състояние да разберат редица неща е наистина важно.

Разбира се, извън спортната зала моят антифашизъм приема друга форма.

Casa Pound разви свои собствени спортни зали по муай тай. Можеш ли да ни разкажеш нещо за тях?

Да: Il Circuito – Circolo Combattenti Casa Pound. Това е верига, която е успоредна на Palestre Popolari. За съжаление всички тези красиви думи, които са използвали, вероятно са ги откраднали от собствения ни речник, очевидно доказано, че просто пикаят срещу вятъра. Всеки път, когато имаше нападения в Италия, където са замесени хора от Casa Pound, всички те са свързани с Circuito. Най-скорошният случай (само да цитирам един) е, когато другарите ни от Squadra di Calcio Ardita (Сан Паоло) бяха нападнати. Бяха арестувани 9 души и всички те бяха членове на Circuito Casa Pound във Витербо.

Il Circuito Circolo Combattenti Casa Pound има своя собствена мрежа. Те се състезават на национално ниво, но не се гледа на тях с добро око и често се случва да бъдат помолени да напуснат. Това се случи наскоро във верига, организирана от организация за насърчаване на спорта. Бяха помолени да напуснат, след като изпълниха римски поздрав след среща. Съдията ги помоли да си тръгнат и ги нарече луди. На институционално ниво не се гледа добре на тях.

Всъщност те често работят в затворени вериги, където основно се бият по между си и просто се размазват един друг и това е всичко. Това е система, която не обичаме да приемаме. Да, ако имаме турнир, където различни palestre popolari се събират за ден и се състезават и споделят умения, ок. Но що се отнася до антифашизма, когато се състезавам, аз се боря срещу фашист и там трябва да покажа на какво съм способен. Защото мога да гарантирам, че ако вляза на ринга с тениска на Palestra Popolare Valerio Verbano (или някоя друга спортна зала palestra popolare) и се изправиш пред лицето на десен активист, то неговият инстинкт е да те смаже от бой. Така че или ще го биеш, или си прецакан.

Луиджи: треньор и организатор от Palestra Popolare Palermo (Сицилия)

Разкажи ни за Palestra Popolare Palermo.

Palestra Popolare Palermo се появи като „Associazion Sportiva“ през 2013 г. Това е сдружение, което оперира в официалните вериги най-вече в три дисциплини: бокс, муай тай и силов трибой. Това е кулминацията на едно пътуване, започнало през 2003 г. То започна в социален център (Centro Sociale ExKarcere). Все още има спортна зала в окупираното пространство. Тя се появи от нуждата на колектива да организира пространство, където да се практикува спорт отвъд логиката на пазара. В пространството няма дискриминация на расова, полова и класова основа.

Този проект е привлекателен за всякакви различни хора в града. Така че по принцип не само за другарите, не само за тези, които са политизирани, особено в пролетарските части на града. Ние си поставяме въпроса как да интегрираме различни групи от хора без да бъдем реалност, която предлага по-малко от останалите реалности. Хората започнаха да тренират в спортната зала, но скоро искаха да направят качествен скок към състезателното ниво и ние не успяхме да осигурим това (дори на организационно ниво изоставахме от официалните вериги в спорта).

Важният въпрос беше следният: да не се отказваме от каквито и да било аспекти на нашия проект (да бъдем антифашисти, антирасисти, антисексисти, антикапиталисти), докато в същото време сме в състояние да влезем в официалните вериги на спорта. Дори и защото именно в тези пространства (извън социалния център) хората, които не са политизирани, спортуват. Така че създадохме ASD: Associazione Sportiva Dilettantistica (Аматьорска спортна асоциация). В рамките на устава на ASD ясно заявяваме нашата политика и какво означава спортът за нас (народен поглед върху спорта). Така че, да, започнахме това пътуване и постигнахме отлични резултати още от самото начало. Първоначално в бокса, но впоследствие и в други дисциплини, напр. муай тай и силов трибой. Имаме няколко полу-професионални боксьори, докато през май 2018 г. нашият боксьор Джанлука Бентивеня ще се състезава за Националния колан в супер лека категория. Нашата Вердиана Минео също така се класира на първо място в регионалното първенство по силов трибой в нейната категория и всеобщо. Това е нашата динамика.

Така че ние сме ASD и като проект се придържаме към CoNaSP, за който съм сигурен, че Джулио ви е разказал. В CoNaSP се опитваме да продължим паралелността между включването на хора в нашия политически проект, като същевременно осигуряваме качество на спорта, което е отлично и не по-малко от това, което можете да намерите в друга спортна зала.

Смятаме, че за да се прави спорт по народен начин трябва да бъде добавена стойност, а не нещо, което да замества качеството на спорта, който се преподава и практикува.

palestra palermoИмаш ли някакви съвети към новопоявяващите се червени спортни зали?

Важното за всички пространства, които имат за цел да предадат политическо послание, е да не се изключват от останалата част от общността, да не се отлъчват. За да предадат тези послания (а не просто да пропагандират на „избраните“), тези пространства трябва да бъдат отворени за града. И ако градът не може да стигне до тези пространства, именно тези пространства трябва да отиват там, където са хората.

Така например в Палермо наскоро започнахме проект, където отидохме в колежа и създадохме класове по бокс в спортната зала. Защото не идентичността на пространството характеризира посланието, а посланието е това, което характеризира идентичността на пространството. Уроците, които преподаваме, имат политическо въздействие, което се характеризира с нас, които ръководим курса.

Често съществува риск (а в Италия някои спортни зали вървят в тази посока) от създаването на пространство само за „елитите“, само за тези, които вече са активисти. Но ако вече си активист, то значи, че вече си в правилната посока и изглежда малко безполезно. Ако си активист, то става въпрос за трениране и формиране, което може да има своето място, но е малко излишно да се популяризира. Всъщност най-добре е да не се популяризира изобщо.

Важното е да разграничим двете неща. За нас всичко, което е политическо, е отворено, а не затворено.

palermo tournament

Турнир в Palestra Popolare Palermo

Каква е антифашистката атмосфера в Палермо в момента?

Скуадизмът работи, само ако изкара хиляди хора на улицата, както направихме в Палермо. Трябва скуадизъм и организиране на общността, ако едното изключи другото, то е частично.

Силата без масово движение не позволява на другите да се включат. Тогава антифашизмът започва да изглежда като нещо, което се извършва само от активисти и поради това изключва много хора, които не могат да се ангажират или не знаят как да се включат. Така че скуадизмът трябва да бъде последван или придружен от големи народни движения, към които всички могат да се присъединят. Например, демонстрацията с тиксото. Следователно изграждането на народна сплотеност и антифашистко участие.

За повече информация за Palestra Popolare Vlerio Verbano моля посетете (и дайте харесване): https://www.facebook.com/ppvv2008/

За Pelastra Popolare Palermo: https://www.facebook.com/palestrapopolarepa/

Материал на Brighton Anti-Fascists

Участието на българските анархисти в националноосвободителните борби на Македония и Тракия

Светлин Тачев

Безвластническото движение в България има своята дълга история. Анархистите са дали своя принос в различни събития, често пъти с цената на свидни жертви. Както по монархическо, така и по социалистическо време, властващите елити използват целия репресивен апарат, с който разполагат, за да смажат и унищожат българските безвластници и да заличат спомена за тях. При това си служат с целия арсенал от практики, свойствен на държавата – затвори, лагери, физическо заличаване на дейци и опити за унищожаване на литературата, която анархистите издават.

Затова историята на българското анархистко движение е разпокъсана, непълна и дори понякога неясна. Повечето източници, с които разполагат изследователите днес, са спомените на оцелели анархисти, техните архиви, новини от пресата и полицейски досиета и справки. Колкото и опити да е правила властта за заличаването на безвластническото движение, то все още съществува в България, макар и не със силите, с които е разполагало в миналото.

Българските анархисти участват активно в редица исторически събития – националноосвободителни борби на Македония и Тракия, Юнското и Септемврийско въстание, студентската стачка против професор Александър Цанков, антифашистката съпротива по време на Втората световна война,  горянското движение срещу установената болшевишка власт след 9 септември 1944 г.

За някои хора все още стои въпросът защо българските безвластници участват активно в националноосвободителните борби. Нима това е била тяхната борба, при все че отричат държавата и я възприемат за свой враг? Та нали точно те са тези, които отхвърлят всяка форма на национализъм и шовинизъм и прокламират интернационално братство между хората по цялото земно кълбо? Нима идеята на анархокомунизма за световна социална революция е съвместима с борбите за национално освобождение и репресивен апарат, който ще потиска трудещите се маси?

Настоящата статия има за цел да отговори на тези въпроси, които ще дадат по-ясен поглед върху теорията и практиката на анархизма от края на ХІХ в. Ще се опитаме да разгледаме въпроса за неговите разбирания за свобода, държава, общество и революция, и съвместимостта им с борбите за национално освобождение.

Анархистите и борбите за независимост на Македония и Тракия

След подписването на Берлинския договор на 13 юли 1878 г. Великите сили, в опита си да спрат създаването на голяма държава на Балканите от царска Русия, разделят България на Княжество България и автономната област Източна Румелия. Македония, Източна и Западна Тракия остават под властта на султана. Невъзможността на освобождението на народите от тези територии разпалва нови стремежи за революционна борба. На 8 октомври избухва Кресненско-Разложкото въстание, което бива потушено с особена жестокост от военните части на Османската империя. Въпреки неуспеха, населението показва своя протест срещу решенията на Великите сили, което поражда нуждата от изграждане на организации, борещи се за освобождението на Македония и Тракия.

На 23 октомври 1893 г. е създадена Вътрешна македонска революционна организация (ВМРО). Година по-късно е учреден Централен македонски революционен комитет с председател д-р Христо Татарчев и секретар-касиер Дамян Груев [2]. В началото на август 1896 г. в Солун е направен Учредителен конгрес и организацията приема името Български македоно-одрински революционен комитет (БМОРК). В София се създава Задгранично председателство, а в Солун действа Централен комитет. Паралелно със създаването на БМОРК, на 28 март 1895 г. в България се учредява Върховен македоно-одрински комитет (ВМОК) на емигранти от македонските земи, които ратуват за освобождението на Македония и Тракия. По-късно БМОРК и ВМОК ще оформят две течения в освободителното движение – „центристи“ и „върховисти“, които имат различни схващания за реализирането на основната си цел. Първите, т.е. тези от Централния комитет, виждат освобождението чрез организирано народно въстание. Вторите, групирани около ВМОК, вярват, че това може да се случи само с помощта на българската държава.

Наред с тях се появява и още едно относително самостоятелно течение в борбите за освобождение на Тракия и Македония – това на анархистите. Тяхната дейност започва със създаването на първите анархистки групи в България в края на XIX век.

Михаил Герджиков, виден анархист-революционер и деец в освободителното движение на Македония и Тракия, един от създателите на „Женевския кръжок“, вижда зараждането на тази радикална мисъл в срещата между руските емигранти в Източна Румелия и българската интелигенция. Докато царската власт в Русия преследва революционерите, в новосъздадената автономна област те откриват свободата на изразяване и достъпа до печатната преса, чрез които могат да представят и разсъждават над своите идеи.

Така ние можем да си обясним защо именно след създаването на новата държава – Източна Румелия, почна този прилив, това движение на политически хора, еднакво както от юг, така също и от север и запад, ние виждаме в страната да прииждат емигранти от всички части на Европа. (Георги Хаджиев. Националното освобождение и безвластният федерализъм, 1992, с. 167)

През 1895 г. в Пловдив е създаден първият анархистки кръжок, в който участват Михаил Герджиков и Петър Манджуков. Изключени от гимназията за своите убеждения, те се местят в Казанлък, а после и в Лом, като оставят след себе си анархистични групи. Влизат и в контакт с македонски революционери – „Йордан Божков от Велес и Иван Костов – бивш телеграфист от Вишани, Костурско“ [3].

През 1897 г. български анархисти заминават да учат в Швейцария, където създават Македонски таен революционен комитет („Женевски кръжок“) с печатен орган – „Отмъщение“. Участниците „отпечатват и разпространяват в поробена Македония своя „Устав“, „Апел“ и „Програма“ [4]. Но дори и сред безвластниците има разногласия как да се участва в националноосвободителните борби в Македония и Тракия. От една страна, дейци като Михаил Герджиков, Коста Нунков, Никола Дечев и др. подкрепят участието на анархистите в общата организация, а от друга, Слави Мерджанов, Петър Манджуков, Петър Соколов и „Гемиджиите“ съставят група „млади македонски безвластници“ [5]. Дейците от първата група участват активно в четнически действия и дори заемат ръководни постове в организацията, докато вторите приемат терористичните действия като форма на съпротива и остават независими от организираното освободително движение. Терористичните действия, които предприема групата на „Гемиджиите“, са насочени към чуждите капитали в Османската империя, чрез които целят да привлекат вниманието на Великите сили към освободителната борба в Македония. В Солун те правят няколко внушителни атентата, последвани от такива в по-малък мащаб.

На 15 април 1903 г. Павел Шатев взривява френския кораб „Гвадалкивир“. На следващия ден Константин Кирков взривява газов тръбопровод, заради което Солун остава без вода и осветление, а Йордан Попйорданов – банка „Отоман“. Останалите участници хвърлят бомби из различни точки на града. Почти всички от „Гемиджиите“ загиват в ожесточени боеве с османската войска.

Петър Соколов и Слави Мерджанов, участници в Женевския кръжок и основатели на групата на Гемиджиите.

Държава и общество

За да се разбере защо българските безвластници вземат дейно участие в националноосвободителните борби, то е нужно да се анализира теорията на анархизма и отношението ѝ към „Националния въпрос”.

Михаил Бакунин прави отчетливо разграничение между държава и общество. В държавата той вижда враг, който „доминира и напълно поглъща обществото“ [6], което е естествена организация, формирана от самите хора. Затова той призовава към унищожението ѝ, тъй като тя е „една изкуствена единица, която се обяснява единствено посредством жертването на свободите“ [7]. За него „всяка власт, тежаща над народа, по един фатален начин му е враждебна“ [8]. Тя е „като вампир, който смуче кръвта на жертвата си.“[9]

Смуче кръвта на народа и сама се успокоява – моля ви се, още съвсем малко и ще отслабим хватката. (Михаил Бакунин, цитиран от Георги Константинов, Бакуниновата теория и практика на социалната революция, 2014, с. 39)

На мястото на държавата Бакунин предвижда „създаване на автономна и съвършено свободна организация на освободените маси“ [10].

Вярата и способностите, които вменява Михаил Бакунин на народните маси, са факторът, който го кара да отхвърли и идеята за обществения договор. Правейки разграничение между държава и общество, той оспорва възгледа, че преди появата на държавни структури индивидите са живеели в постоянна война на всеки срещу всеки. Точно обратното, хората винаги са живели в общества, много преди да бъдат създадени държавните образувания. Това е така, защото според него обществото е „естествената и необходима единица“ [10].

Абсолютната свобода е фундамент във възгледите на руския революционер. Затова той смята, че всяка индивидуална свобода зависи от свободата на всички други.

Никой народ не би съумял да бъде напълно и солидарно свободен, в хуманния смисъл на думата, ако цялото човечество не е свободно (Михаил Бакунин, цитиран от Жан Препозие, История на анархизма в България, 2009 с. 195) [11].

В това се крие и идеята му за световна социална революция, която ще премахне всяка власт от човек над човека, всяка тирания и потисничество. Според него това е „истинската, единствено легитимна революция“ [12], която не се бори за възстановяване или замяна на една власт с друга, защото основната ѝ „цел е пълното социално освобождение на масите“ [13]. Унищожението на физическите държавни граници между хората според него ще установи „великото отечество“ [14], чийто единствен враг ще е „света на реакция“ [15]. Това отечество ще бъде според него федеративно, самоорганизирано и самоуправляващо се. Също така то ще се формира отдолу-нагоре, от самите хора, на базата на комуни, провинции, нации, обединени европейски щати, единен свят. За Бакунин народът играе основна роля в разрушението и създаването, затова революцията „може да бъде само народна“ [16]. Затова той смята, че:

…всеки индивид, асоци­ация или комуна, всяка провинция, регион или нация имат абсолют­ното право да разполагат със себе си… (Михаил Бакунин, цитиран от Георги Константинов, Бакуниновата теория и практика на социалната революция, 2014, с. 58)

Народ и нация

На базата на тези схващания могат да се изведат и разбиранията за свободата на отделните народи, които да съжителстват в един обединен свят, почиващ на братство, равенство и солидарност. Няма как да се постигне абсолютна свобода, ако има хора, които живеят все още в потисничество от местни или чужди власти. Редно е обаче да се направи едно ясно разграничение между две понятия, което често биват бъркани – „народ“ и „нация“. За тази цел можем да привлечем понятията, изведени от анархиста Рудолф Рокер:

Всеки народ е естествен резултат от обществени съюзи, сливане на човешки същества, произлезло (sic) при дадени еквивалентни външни условия на живот, с общ език и специални предразположения, дължащи се на климатичната и географска среда, в която се развива. По този начин се формират и известни общи черти, които оживяват във всеки член от етническата асоциация и съставляват важен елемент за неговото обществено съществуване. Това вътрешно сродство не може да бъде изработено изкуствено, както и не може да бъде разрушено по насилствен начин… (Рудолф Рокер, Национализъм и култура, 1998, с. 171)

От друга страна, за нацията, твърди Рокер:

Една нация никога не е друго, освен изкуствен резултат на политически претенции за власт, а национализмът – никога друго, освен политическа религия на съвременната държава.

И допълва:

Нацията обаче не може да съществува без държавата. Тя е обвързана с нея във всичко и дължи съществуването си изключително на нея. (Рудолф Рокер, Национализъм и култура, 1998, с. 171-172)

Затова, според Георги Хаджиев, народите имат право да се борят за своята свобода и автономия, а „всяко освобождение, всяко ползване на свобода е прогресивно явление“ [17]. И допълва, че:

Самоопределението на народите, тяхното обособяване в автономии и независими общности е право, което никой не може да отрече. (Георги Хаджиев, Национално освобождение и безвластният федерализъм, 1992, с. 150)

В програмата на Македонския таен революционен комитет е записано, че ще търси:

Пълна независимост и най-широка свобода за Македонския народ, за да си нареди той сам каквото обича управление. [18]

Анархистите от МТРК приемат да работят за единство между народите и отричат всяка форма на шовинизъм и национализъм. Всеки опит за подобни действия ще бъде строго преследван:

…на всички шовинистически действия в Македония, биле те от българе, гърци, сърби или които и да са други, нашите комитетски работници са длъжни да противодействуват, а самите дейци в туй направление ще се преследват, като най-големи народни врагове. [19]

Бакунин „признава абсолютното право“ [20] на всяка нация или народ да се обособи в пълна автономия. Това са размишления, които са плод на идеята за свобода, в която той така силно вярва. Въпреки това той пише, че предприемат ли стъпка към изолиране от останалата част от човечеството, автономните народи „ще се лишат от всички услуги, от всяка помощ, от всяко покровителство на солидарността…“ [21]

Бакунин се бори с всички средства, както се изразява самият той, за постигането на едно глобално отечество, но не отрича чувствата на привързаност към родната земя:

Патриотичното чувство на масите изразява едно естествено отношение. Далеч от това да почива върху обикновена абстракция, това чувство, напротив, е резултат от физическата и биологическа привързаност, която народите и индивидите питаят към формиралата ги географска и човешка среда. (Жан Препозие, История на анархизма в България, 2009, с. 204)

Тези чувства, смята Бакунин, се базират на „конкретно преживян опит“ [22]. В този дух пише и друг теоретик на анархизма – Рудолф Рокер. Той се противопоставя на крайния индивидуализъм, който разглежда отделния индивид като същество отвъд времето и историята. Напротив, човекът винаги се е организирал на родов принцип сред своите събратя. Много преди да се създаде държавата, първобитните хора са се движели в групи, за да си помагат и да преодоляват опасностите.

Прочее не вярвайте, че това, което формулира вашият мозък и което затрогва сърцето ви, е израз само на вашето лично аз. Не, в нас мъждеят впечатленията на цели генерации, които са ни предшествували, и из дъното на нашата душа хиляди скрити нишки водят към мъгливото царство на миналото. Всичко, което е живяло преди нас на тази земя и ни е предадено по наследство, живее в нас. (Рудолф Рокер, Федерализъм и централизъм, 1997, с. 16)

Въпреки това, Рудолф Рокер представя разликата между любовта към родното, от една страна, и национализма, който е олицетворение на държавността, от друга.

Чувството към родния кът няма никакво родство с така нареченото „национално съзнание, макар често да ги представят и продават на дребно на еднаква цена, както правят фалшификаторите на пари.

Рокер продължава:

Опитът да се замени естествената привързаност на човека към родния му край със задължителната любов към нацията, която както видяхме, възникна поради външни обстоятелства, без вътрешни основания и срастнала с елементи на брутална сила – е един от най-учудващите феномени на нашето време, защото така наричаното национално съзнание не е нищо друго, освен вярване, разпространявано от политически съображения за власт. (Рудолф Рокер, Национализъм и култура, 1998, с.184)

От тази гледна точка българските анархисти участват активно в националноосвободителните борби в Македония и Тракия. Техният устрем към свобода ги подтиква към тези действия, но не с цел създаване на нова държава или присъединяване към България, а автономия, съставна част от световната федерация:

Като интернационалисти българските анархисти се обявяват и ратуват за Балканска федерация – съставна част на бъдещата дунавска, европейска и световна федерация на народите… (Георги Хаджиев. Националното освобождение и безвластният федерализъм, 1992, с. 153-154)

Четата на Михаил Герджиков

Националноосвободителните борби и социалната революция

Участието на анархисти в националноосвободителните борби поставя въпроса за целите, които те сами си поставят. Ако търсят постигането на анархия, не трябва ли да водят самостоятелна борба, която е отвъд идеите за национално освобождение и изграждане на нова държава? Не биват ли използвани по този начин техните сили и средства в борбата за чужди идеали?

Михаил Бакунин, като теоретик и революционер, дава отговор на тези въпроси. Делото му се свързва с редица устави и програми, които е написал за редица организации, сред които и проектопрограмата на БРЦК [23]. Самият той участва в редица бунтове, въстания и революции, сред които февруарската революция във Франция от 1848 г., въстанието на чешките студенти, бунтовете в Дрезден през следващата 1849 г., полското въстание от 1863 г. и бунта в Лион от 1870 г. Бакунин е колкото дързък с перото, толкова и на дело, което се забелязва от бурния му и изпълнен с премеждия живот. Той влиза във връзка с революционери от цяла Европа, с които обменя опит и води идейни спорове. Поддържа взаимоотношения с Любен Каравелов, среща се с Теофил Райнов и Райчо Гръблев [24].

Всичките участия на Бакунин в революционни ситуации имат една конкретна цел: той се надява, че някой от отделните социални конфликти би породил искрата, която да доведе до началото на така желаната от него световна социална революция.

И като отправна точка може да послужи всеки събитиен тласък, без дори неговите автори да са помислили за каквато и да е Социална революция.(Михаил Бакунин, цитиран от Георги Константинов, Бакуниновата теория и практика на социалната революция, 2014, с. 39)

Според него обаче има страни, които са по-предразположени към революционна ситуация поради своите особености. В своята „Програма и организация на Интернационалното братство или на Революционния алианс“ Бакунин пише следното:

Нашата революция по самата си натура може да бъде само световна. Но определени страни, поради особеностите на своето историческо, икономическо и политическо положение са по-предразположени и способни да я започнат, отколкото останалите.

И по-нататък:

Щом веднъж революцията е започнала в тях, те трябва да станат огнище на революционната пропаганда и борба за всички останали страни. (Михаил Бакунин, Избрани страници за и от него, 2004, с. 29-30)

Същите мисли споделя и Георги Хаджиев, защото вижда във всяко революционно движение „елементи на социално освобождение, т.е. то е обект на социална революция“ [25].

По тази причина може да се смята, че българските анархисти са искали да използват възможностите на националноосвободителната революция, за да я трансформират не просто в обособяването на нова държава или присъединяване на териториите към друга, а в социална революция, която да се разгори на Балканите.

Практически проявления

Участието на българските анархисти в освободителните борби в Македония и Тракия не се свежда само до въоръжената борба, в която те въвеждат изцяло нов елемент – индивидуални терористични действия. Напротив, те оставят в историята нещо повече, успявайки да създадат своя идеал – Странджанската безвластна комуна. Интересното е, че в тези райони липсва широка пропаганда на идеите им, а дейците са малко на брой. Въпреки това местното население, в Бакуниновия смисъл, само осъзнава и реализира това, което е най-добро за него.

В процеса на подготовка на въстанието в Тракия местните „по своя воля създават комуни, земята и добитъкът стават обща собственост“ [26]. Колективните им действия спомагат за снабдяването с оръжия и храна. Избухването му започва в началото на август 1903 г., на Преображение. Самоотвержени действия на местното население и революционните чети успяват да освободят голяма част от Източна Тракия. В рамките на 20 дни е установена т.нар. Странджанска комуна – „Първа безвластническа комуна в България“, както я описва Георги Хаджиев.

Образувана е една общност, основана на принципите: свобода, равенство, братство. Чрез всеобщо съгласие се решават всички въпроси и заглъхват старите вражди между българи и гърци. Всички заедно изгарят данъчните книги. (Георги Хаджиев. Националното освобождение и безвластният федерализъм, 1992, с. 125)

В политически смисъл няма власт, защото населението не избира кметове и председатели, които да управляват, а „излъчва и избира сред своите хора комисии“ [27], които да движат обществените дела. Четите нямат ролята на заповедник, а само на помощник и пазител на местното население. Във всяко село има „смъртна дружина“, която представлява революционно ядро, съставляващо единица от въстаническите части.

В икономически смисъл има безкласово общество. Стопанската уредба в тези райони отхвърля идеята за частна собственост. Селските имоти „нямаха вече частни стопани, а принадлежаха на цялото село и на организацията“ [28]. Продукцията се разпределя по равно сред населението; така и най-бедните до този момент могат да почувстват братството и солидарността.

Комуната функционира в различните населени места във времето между 21-ви и края на месец август. Изпращането на редовна турска армия с численост от 40 000 и добро въоръжение предвещава разгрома на въстаналите, което носи след себе си хиляди избити, ранени и прокудени от родните си земи. Запалени са цели 66 села [29].

Заключение

Участието на българските анархисти в освободителните борби в Македония и Тракия оставя своя отпечатък в историята. Въпреки че има опити от властта за изопачаване и прикриване на убежденията на безвластниците в тези събития, тяхното участие трудно може да бъде заличено.

Интернационалисти по своите убеждения, те отхвърлят шовинистичните разбирания на национализма, който е последното убежище на всяка власт. Тяхната вяра в международно братство между хората, отхвърлили оковите на всяко господство, дава представа за истинската любов към глобалното отечество, съставено от федериращи се общности и народи.

Библиография

[1] Хаджиев, Георги. Националното освобождение и безвластният федерализъм. – София : АртИздат-5, 1992. – с. 24.

[2] Пак там, с. 25.

[3] Пак там, с. 36.

[4] Пак там, с. 37.

[5] Пак там, с. 51.

[6] Препозие, Жан. История на анархизма в България; Прев. Кина Илиева. – Рива, 2009. – с. 202.

[7] Пак там, с. 202.

[8] Бакунин, Михаил. Избрани страници за и от него; Съставител Георги Константинов. – Шрапнел, 2004, с. 24.

[9] Бакунин, Михаил. цитиран от Георги Константинов, Бакуниновата теория и практика на социалната революция. – Шрапнел, 2014, с. 39

[10] Бакунин, Михаил. 2004, с. 24.

[11] Препозие, с. 202.

[12] Бакунин, 2004, с. 29.

[13] Пак там, с. 29.

[14] Пак там, с. 27.

[15] Пак там, с. 27.

[16] Пак там, с. 24.

[17] Хаджиев, с. 150.

[18] Македонски таен революционен комитет (Женевска група) – „Програма на Македонският Таен Революционен Комитет“, публикувано във в. „Политическа свобода“, брой 11, София, 1898 г., <strumski.com/biblioteka/?id=1457> (26.10.2017)

[19] Пак там

[20] Хаджиев, с. 149.

[21] Пак там, с. 149.

[22] Пак там, с. 204.

[23] Пак там, с. 15.

[24] Пак там, с. 14.

[25] Пак там, с. 150.

[26] Пак там, с. 111.

[27] Пак там, с. 127.

[28] Пак там, с. 127.

[29] Пак там, с. 129.