3.2. Операции за самовъоръжаване
Сред акциите от този вид рязко се открояват две операции, които получават широко признание и привличат вниманието на медиите и като цяло на цялото колумбийско общество.
Една от тях е „Операция Син Кит“, известна още като „Операция Колумбия“. Същността на действието е да се разкопае под местоположението на гарнизона в Северния Кантон в Богота с цел да се открадне огромно количество оръжия от неговите арсенали. Идеята е предложена от Луис Отеро и Хайме Батеман. Завършвайки с тактическа победа, стратегически това е провал за организацията.
Операцията започва вечерта на 31 декември 1978 г. и продължава цял ден на 1 януари 1979 г., но подготовката за изпълнението започва много по-рано – два месеца по-рано. За да извърат акцията, бойците наемат две къщи: от сутерена на първата започват да копаят подземен тунел с дължина 80 метра, който трябва да излезе на повърхността близо до арсенала на военното поделение в Северния Кантон, а втората къща, разположена в северната част на Богота, трябва да служи като склад за всички оръжия, които могат да вземат.
Стратегическата цел на това събитие е „да се въоръжат мобилните селски отряди, а чрез тях и прогресивните сектори на селяните, да се създаде оръжеен резерв на организацията, както и да се изпрати определена част от оръжията в Никарагуа, където те се изискват от народните сили по време на стратегическата офанзива срещу Сомоса“. От гледна точка на практиката операцията е извършена безупречно, всички действия са извършени в съответствие с предварително разработения план, без никакво забавяне; организацията нанася смел, дързък и решителен удар, в резултат на което в ръцете на партизаните се озовават повече от пет хиляди единици армейско огнестрелно оръжие и безброй боеприпаси и амуниции. Операцията в Северния Кантон все още е едно от най-големите похищения в най-новата история.
Въпреки това „Операция Син Кит“ е придружена от поредица от сериозни организационни грешки, които обобщава Осмата конференция на М-19. Ръководството отбелязва, че като цяло акцията се характеризира с изключителна недисциплина на участниците и дори неизпълнение на заповедите. Сред най-съществените грешки са следните:
– Повече от 100 души, участващи в операцията на различните й етапи (строителство на тунел, осъществяване на кражба, транспортиране, разпространение и съхранение) не спазват конспиративни мерки, познати са един на друг, обменят информация, знаят откъде идва оръжието и къде ще се съхранява. Това е първата организационна грешка.
– Втората грешка е, че отговорните за управлението на операцията лица би трябвало да напуснат столицата скоро след нейното провеждане и най-добре страната. Карлос Дуплат обаче, непосредственият ръководител на цялата акция, игнорира директивите на М-19 и остава в Богота.
– Третата грешка е подценяването на врага и надценяването на силите на партизаните, така че малцина очакват, че правителството ще може да даде достоен отговор на такъв смел набег. През 1980 г. Батеман посочва, че отговорът на държавата „е 30 пъти по-мощен, отколкото очаквахме“.
И наистина, след такъв обиден удар по престижа на въоръжените сили, генералите отчаяно се опитват да намерят организаторите и изпълнителите на акцията, като отприщват една от най-бруталните репресивни кампании в страната, придружена с изтезания и убийства. Малко по малко, разплитайки плетеницата от връзки между арестуваните, правителството успява да залови практически всички участници и ръководители на „Операция Син Кит“.
Така балансът на тази блестящо извършена операция, благодарение на арестуваните от властите стотици бойци на М-19, сред които има няколко ключови лидери на партизаните, както и хиляди иззети оръжия, все пак се накланя към държавната машина.
В допълнение към „Операция Син Кит“, през втората половина на 1981 г. М-19 извършва друга добре известна операция, чиято цел е да закупи огромно количество оръжия и боеприпаси от европейския черен пазар и след това да ги прехвърли по море до Колумбия.
Тази последна операция струва на М-19 огромни пари: отнема повече от милион долара, от които 800 хиляди са внесени директно от „Движение 19 април“, а останалите двеста хиляди са получени от други колумбийски партизански групи, които също са в остра нужда от оръжия и амуниции.
Такова активно търсене на оръжия се обяснява с факта, че след като преминава към стратегията на „бърза селска гериля“, организацията се стреми да въоръжи възможно най-много свои членове, както и симпатизиращи сектори на селяните и братските организации (като „Въоръжено движение Кинтин Ламе“), за да се разшири политиката на дестабилизация.
По времето, когато М-19 извършва първата си операция на селския фронт, то разполага с около триста мъже и жени, въоръжени изключително със стари оръжия или дори самоделни оръжия, изработени от тръби. Южният фронт, въпреки гръмкото си име, има само три пушки. Парадоксът е, че в същия момент в ръцете на движението са съсредоточени значителни суми пари, получени чрез отвличания и банкови обири. Решено е тези средства да се използват за закупуване на оръжия в чужбина, последвано от прехвърлянето им в Колумбия по море, на кораб, закупен специално за тази цел.
Отношението на М-19 към изпълнението на тази акция е откровено небрежно: вярвайки, че най-важната част от нея е пряката сделка, ръководителите изобщо не се грижат за наемането на опитен екипаж, плащането на пристанищните разходи, снабдяването на кораба с добър двигател, изготвянето на фиктивна документация и др. Операцията е пълна с грешки, груби и напълно детински грешки. Така например самите участници в пътуването не разбират абсолютно нищо от морска административна работа, което е видно от следната декларация:
„Не преувеличавам, когато казвам, че ние, например, изобщо не знаехме, че обикновеният престой на „Карина” в дока изискваше ежедневно и много високо заплащане. Не знаехме за платените услуги на доставчиците на прясна вода и храна, за пералните услуги, за необходимостта от закупуване на ударопоглъщащи материали. Т.е. резервни части, такелаж, вериги, въжета, дърво… Или че всяко зареждане ще ни струва дванадесет хиляди долара“.
Батеман, със своя весел характер и спокоен метод за решаване на всякакви проблеми, съпътства целия ход на операцията. След като парите, отпуснати от организацията, свършват, той ентусиазирано започва да намира нови средства, за да завърши започнатото.
Участниците в операцията са нападнати от пирати, претърпяват загуби от кражби в пристанищата, принудени са да се разплатят с митническите служители, а освен това правят огромни разходи заради авария с кораба, тъй като при достигане на бреговете на Панама, повече или по-малко опитен екипаж от моряци слиза от кораба и директно към Колумбия трябва да бъде отведен от членовете на М-19. Какво се получава от това се знае – недалеч от брега „Карина“ засяда.
След като похарчват последните си пари за ремонт, партизаните решават да доставят оръжието до родината си на части, използвайки по-мобилна моторна лодка, но тя също се разбива. За да спасят операцията, партизаните успяват да отвлекат друг кораб, наречен „Zar“, на който част от оръжията е успешно прехвърлена в колумбийския департамент Гуахира.
Тази операция обаче не може да се нарече успешна. Разходите и продължителността на операцията са няколко пъти по-високи от всички предварителни изчисления. Организационните грешки се умножават експоненциално при приближаването на бреговете на Латинска Америка. В резултат на това само 25% от първоначалния товар е транспортиран до колумбийския бряг: същите оръжия, които са транспортирани до Гуахира. Малко по-късно целият този багаж е транспортиран по въздух с откраднат самолет на „Aeropesca“ до департамента Какета, където действа Южният фронт на организацията. След като прави аварийно кацане на река Ортегуаса, партизаните успяват да предадат около 300 пушки FAL и хиляди патрони на своите селски бойни другари. В ръцете на армейските патрули обаче попадат над 250 пушки, които разтоварващият екип случайно среща в околностите на реката.
Самият кораб „Карина“ не предизвиква никакво доверие дори на етапа на престоя си в различните панамски пристанища. Към това се добавя и катастрофалният недостиг на гориво, както и фактът, че някои участници в операцията вече започват да разпространяват, че трюмът на кораба е пълен с оръжие. Затова колумбийските гранични служби са наясно с мистериозния товар предварително и веднага щом ремонтираната „Карина“ прекосява Панамския канал, започват да я преследват. В опит да предотвратят катастрофа, партизаните се опитват да спрат на брега на залива Сан Хуан в Тихия океан, за да разтоварят оръжията си тук, но близо до Пунта Чарамбира, департамент Чоко, „Карина“ е засечена от колумбийския военноморски катер „Себастиан де Белалкасар“. След двучасово морско преследване, придружено от артилерийски и картечен огън, Батеман дава заповед да се потопи корабът с целия му товар, за да не бъде заловен от властите.
От заминаването на „Карина“ от ФРГ на 4 юли 1981 г. и през всичките следващи четири месеца, операцията е съпроводена с безброй проблеми. Неопитността на екипажа, огромните разходи по целия маршрут и множеството военни и организационни грешки водят не само до практически крах, но и до падане на моралния и политическия авторитет на организацията. Ако М-19 успее да осъществи планираното събитие, то ще се превърне в една от най-важните стъпки към стратегическото увеличаване на бойната мощ на организацията, към зашеметяващото разширяване на вътрешния колумбийски конфликт, към превръщането на М-19 в най-мощната въоръжена организация в страната.
Провалът на курса на „Карина“ е вторият мощен удар по престижа на движението за последните шест месеца, тъй като през април 1981 г. армията вече залавя камион, пълен до горе с оръжие. То е необходимо на партизаните за осъществяването на окупацията на град Мокоа, столицата на департамента Путумайо, известен в цяла Колумбия като житницата на „чонтадурос“ – плодовете на прасковената палма. Затова ръководството решава да скрие оръжието под слой плодове, което в крайна сметка води до големи проблеми: един от патрулните войници решава да яде узрели плодове, като случайно открива подозрителни снопове под тях.
По материали от книгата на Ginneth Esmeralda Narváez Jaimes „La Guerra Revolucionaria del M-19 (1974 – 1989)“.
Източник: nikitich-winter.blogspot.com/2013/12/m-19_17.html
Революционната борба по света 