Въпреки факта, че генералисимус Франсиско Баамонде Франко умира през 1975 г. и започва постепенна демократизация на политическия режим в Испания, онези опозиционни сили, които дори по време на управлението на Франко вървят по пътя на революционната борба с фашисткото правителство и признават въоръжените действия като допустимо и желано средство за политическа борба, продължават съпротивата и в постфранкистката испанска монархия. Постепенно антифашистките и националноосвободителните организации се трансформират в терористични групи, които не пренебрегват политическите убийства, грабежи и експлозии на обществени места. По-долу ще опишем как се осъществява тази трансформация и каква е „градската гериля“ в Испания през 1970-те – 2000-те г.
Радикализация на комунистическото движение
Въоръжената съпротива срещу режима на Франко в Испания през втората половина на ХХ век се оказва от два вида политически организации – националноосвободителни организации на етническите малцинства, живеещи в определени региони на страната, и леви антифашистки организации – комунистически или анархистки. И двата типа политически организации са заинтересовани от свалянето на режима на Франко – левите по идеологически причини, а националноосвободителните организации – поради твърдата политика на франкистите спрямо националните малцинства. Всъщност през годините на управлението на Франко са забранени баския, галисийския и каталунския език, обучението на тях в училищата и дейността на националните политически организации. Репресиите засягат десетки хиляди хора, само броят на изчезналите през годините на франкисткия режим се оценява от съвременните изследователи на 100 – 150 хиляди души. Предвид особеностите на манталитета на испанците, трябва да се разбере, че много хора не могат да простят на режима за убийството и изтезанието на техните роднини и приятели. Именно националните региони на Испания – Страната на баските, Галисия и Каталуния – се превръщат в основни центрове на радикална съпротива срещу режима на Франко. Освен това на територията на тези региони както националноосвободителните организации, така и ляворадикалните организации намират подкрепа от местното население. Най-мощните националноосвободителни организации, действащи в националните региони на Испания през 1970-те – 1990-те години на миналия век са баската ЕТА – „Баско отечество и свобода“ и каталунската „Тера Лиюре“ – Свободна земя“. Дейността на каталунските терористи обаче е значително по-ниска от тази на баските. Още по-малко активни са галисийските сепаратисти – привърженици на независимостта на Галисия. Между другото испанската левица и националноосвободителните организации си сътрудничат тясно помежду си, защото отлично разбират общите цели – свалянето на режима на Франко и промяната на политическата система в страната. Комунистическата партия на Испания обаче, която се придържа към просъветски позиции, постепенно изоставя радикалните методи на борба срещу режима на Франко след като Йосиф Сталин призовава испанското комунистическо движение през 1948 г. да поеме курс за ограничаване на въоръжената борба. За разлика от комунистите, анархистите и радикалната част от комунистическото движение, които не приемат просъветската линия, продължават доста активно да се борят срещу режима на Франко.
След като през 1956 г. Комунистическата партия на Съветския съюз на XX конгрес предприема курс на десталинизация и осъждане на култа към личността на Сталин, по-ортодоксалните комунисти не признават новата линия на съветското ръководство и се преориентират към Китай и Албания, която остава вярна на идеите на сталинизма. Има разцепление в световното комунистическо движение и практически във всички страни по света, с изключение на държавите от социалистическия блок, оглавявани от СССР, нови прокитайски или маоистки партии се отделят от „старите“ просъветски комунистически партии. Комунистическата партия на Испания остава лоялна към просъветските позиции и от 1956 г. се ръководи от „политика на национално помирение“, която се състои в изоставяне на въоръжената борба срещу режима на Франко и преминаване към мирни методи за противодействие на франкистката диктатура. Въпреки това през 1963 г. няколко групи активисти, които не са съгласни с официалната линия на компартията на Испания, напускат нейните редици и установяват контакт с промаоистката Марксистко-ленинска партия на Белгия и с китайските дипломатически мисии, които подкрепят формирането на прокитайски комунистически партии в цяла Европа. През 1963-1964 г. има по-нататъшна консолидация на радикалните комунистически групи, които не са съгласни с официалната позиция на Комунистическата партия на Испания. Така се формира Комунистическа партия на Испания (марксистко-ленинска), която се фокусира върху маоизма и се застъпва за разгръщане на революционна въоръжена борба срещу режима на Франко – с цел извършване на социалистическа революция в страната. Още през декември 1964 г. испанската полиция започва да задържа маоистки активисти, заподозрени в държавна измяна. През април 1965 г. е арестувана група активисти, която се опитва да започне да разпространява вестник „Работнически авангард“. През септември 1965 г. група бойци, водена от Фернандо Креспо, напуска Испанската комунистическа партия (м-л) и формира Революционни въоръжени сили (РВС). Въпреки това в началото на 1966 г. Креспо е арестуван. През следващите две години са арестувани и други активисти на организацията. Поради репресиите на режима на Франко организацията премества дейността си в чужбина и получава помощ от Китай, Албания и белгийските маоисти. През 1970 г., след като партията има разногласия с Комунистическата партия на Китай, тя до голяма степен се преориентира към ходжаизма – тоест към политическата линия, споделяна от Албания и лидера на Албанската партия на труда Енвер Ходжа. След това партията премества централата си в Тирана, столицата на Албания, където започва работа на испаноезично радио. Така партията възприема най-ортодоксалната версия на сталинизма, тъй като Енвер Ходжа и Албанската партия на труда критикуват дори китайските комунисти, виждайки в дейността на маоистите известни отклонения от „ученията на Ленин-Сталин“. Албанската партия на труда и албанските специални служби дълго време оказват финансова и организационна подкрепа на ходжаистките политически партии, действащи в различни части на света.
ФРАП се оглавява от бивш министър на републиката
През 1973 г. група активисти на Комунистическата партия на Испания (марксистко-ленинска) създава Революционния антифашистки и патриотичен фронт (ФРАП) като за основна цел провъзгласява въоръжената борба срещу диктатурата на Франко и създаването на испанското народно революционно движение. През май 1973 г. в Пласа де Антон Мартин се състои проява на активисти на ФРАП и КПИ (м-л). Въоръжени с прътове, камъни и ножове, бойци на ФРАП са разпръснати на малки групи въпреки наличието на значителни полицейски сили на митинга. В 19:30 часа започва демонстрация и веднага демонстрантите са нападнати от полицейските сили. В резултат на сбиване с полицията заместник-полицейският инспектор Хуан Антонио Фернандес е намушкан до смърт, а инспекторът Лопес Гарсия е тежко ранен. Ранен е и полицейски агент с фамилията Кастро. Убийството на полицай е първата насилствена акция на ФРАП. По-късно последват и други нападения срещу служители на франкистката полиция, в резултат на които са ранени около двадесет служители на правоохранителните органи. Дейността на ФРАП предизвиква засилване на политическите репресии в Испания, в резултат на които много активисти на войнствената организация и марксистко-ленинската комунистическа партия са арестувани и измъчвани в полицейските участъци. На 30 август е арестуван Сиприано Мартос, който умира на 17 септември, не издържайки изтощителни разпити от испанската полиция. Причината за смъртта е, че оперативните работници го принуждават да изпие „коктейл Молотов“.
Въпреки това ФРАП официално обявява началото на своята дейност едва през ноември 1973 г. в Париж. Основателите на организацията се събират в квартирата на Артър Милър, американски драматург, който живее в Париж и е дългогодишен добър приятел на испанския социалист Хулио дел Вайо, бивш външен министър в правителството на Испанската република. Сред приоритетните задачи пред ФРАП са: 1) свалянето на фашистката диктатура на Франко и освобождаването на Испания от американския империализъм; 2) създаване на Народна федеративна република и осигуряване на демократични свободи и самоуправление на националните малцинства в страната; 3) национализация на монополите и конфискация на имуществото на олигарсите; 4) аграрна реформа и конфискация на големите латифундии; 5) отхвърляне на империалистическата политика и освобождаване на останалите колонии; 6) превръщане на испанската армия в истински защитник на интересите на народа. На национална конференция, проведена на 24 ноември 1973 г., Хулио Алварес дел Вайо и Олоки (1891-1975) е избран за председател на ФРАП. Въпреки че организацията е с младежки състав, Хулио дел Вайо е на почетната 82-годишна възраст. От ранна възраст участва в дейността на Испанската социалистическа работническа партия, става широко известен като журналист в Испания и Великобритания, отразява събитията от Първата световна война. През 1930 г. дел Вайо участва в подготовката на антимонархистическото въстание в Испания, а след провъзгласяването на републиката две години служи като посланик на Испания в Мексико – много важно предвид развитите отношения между двете страни. От 1933 г. до 1934 г. представлява Испания в Обществото на народите, участва в разрешаването на политическите противоречия между Боливия и Парагвай през 1933 г., когато започва войната в Чако между двете държави. По-късно през 1933 г. дел Вайо става посланик на Испания в Съветския съюз, присъединява се към революционното крило на Испанската социалистическа работническа партия, което се оглавява от Ларго Кабалеро. По време на Гражданската война в Испания дел Вайо заема важни постове в републиканското правителство, включително два пъти като външен министър. След превземането на Каталуния дел Вайо участва в последните битки с франкистите и едва тогава бяга от страната. През 1940-те – 1950-те години дел Вайо е в изгнание – в Мексико, САЩ и Швейцария. През това време политическите му възгледи претърпяват значителни промени. Той е изключен от Испанската социалистическа работническа партия и създава Испанския социалистически съюз, близък по програмата си до Комунистическата партия на Испания. През 1963 г., след като Комунистическата партия окончателно изоставя идеята за въоръжена борба срещу франкисткия режим, дел Вайо не се съгласява с тази прекалено умерена линия и призовава за продължаване на въоръжената борба срещу франкисткия режим. Той основава Испанския национален фронт за освобождение (ФЕЛН), който обаче не може да прерасне в голяма и активна организация. Ето защо, когато ФРАП е създаден по инициатива на Комунистическата партия на Испания (марксистко-ленинска), Алварес дел Вайо включва своята организация в нея и е избран за изпълняващ длъжността председател на Революционния антифашистки и патриотичен фронт. Поради напредналата си възраст обаче той вече не може да участва активно в дейността на организацията и на 3 май 1975 г. умира в резултат на пристъп на сърдечна недостатъчност.
ФРАП е една от първите испански терористични организации в последния период на франкистката диктатура. Фронтът благоприятства насилствените методи на политическа борба и в голяма степен подкрепя убийството на испанския премиер-министър на Испания адмирал Кареро Бланко, който е убит при взрив на бомба от баската терористична организация ЕТА. ФРАП заявява, че убийството на Кареро Бланко е акт на „възстановяване на справедливостта“. През пролетта и лятото на 1975 г. дейността на бойните групи на ФРАП се активизира. Така на 14 юли е убит служител на военната полиция, малко по-късно е ранен полицай, а през августе е убит лейтенант от Гражданската гвардия. В допълнение към нападенията срещу полицаи, ФРАП участва в насилственото разрешаване на трудови конфликти, въоръжени грабежи и кражби като позиционира тази дейност като „революционно насилие на работническата класа“. В отговор на нарастващото политическо насилие на ФРАП, испанските сили за сигурност започват репресии срещу войнствените структури на организацията. Тъй като дейността на тайните служби в Испания през годините на управлението на Франко е поставена на високо ниво, те скоро успяват да задържат тримата бойци на ФРАП Хосе Умберто Баена Алонсо, Хосе Луис Санчес и Рамон Браво Гарсия Санс. На 27 септември 1975 г. заедно с двама баски от ЕТА задържаните активисти на ФРАП са разстреляни. Екзекуцията на членове на ФРАП предизвика негативна реакция не само от испанската, но и от световната общност. Така се случва, че тези екзекуции са от последните приживе на диктатора.
Генералисимус Франсиско Франко умира на 20 ноември 1975 г. След смъртта му политическият живот в страната започва бързо да се променя. На 22 ноември 1975 г., в съответствие с волята на Франко, властта в страната се връща в ръцете на монарсите от династията на Бурбоните, а Хуан Карлос де Бурбон става новият крал на Испания. По това време Испания е една от най-икономически развитите държави в Европа, жизненият стандарт на населението бързо нараства, но политическият авторитаризъм на Франко до смъртта му представлява сериозна пречка за по-нататъшното развитие на испанската държава и укрепването на нейните позиции в световната икономика и политика. Кралят назначава за председател на правителството консерватора К. Ариас Наваро, който включва в правителството представители на умереното течение в испанския франкизъм. Новият министър-председател се изказа в полза на еволюционния начин за доближаване на Испания до другите демократични страни на Запада, без радикален и бърз срив на реда, който се развива през годините на управлението на Франко. В същото време, знаейки много добре, че по-нататъшното запазване на репресивния режим е изпълнено със засилване на въоръжената борба на опозиционните групи, кабинетът на Ариас Наваро обявява частична амнистия. Случва се разширяване на гражданските права и свободи и развитие на парламентаризма. В същото време се предполага, че демокрацията в Испания все още ще носи „управляем“ характер и ще бъде контролирана от краля и правителството. Репресиите срещу комунистите и анархистите продължават и при правителството на Наваро, но вече са от много по-слаб характер. Постепенното намаляване на интензивността на политическата конфронтация също допринася за намаляване на активността на радикалните групи, включително ФРАП. През 1978 г., окончателно убедени в демократизацията на политическия живот в Испания, лидерите на ФРАП разпускат организацията. По това време в Испания е одобрена нова конституция, която провъзгласява страната за демократична държава и превръща Испания в „държава на автономии“. Правителството прави известни отстъпки на баските, каталунските и галисийските националноосвободителни движения, защото разбира, че в противен случай липсата на реални права и свободи на националните малцинства ще доведе до безкрайна конфронтация между националните покрайнини и централната власт на Испания. Определен набор от правомощия, насочени към разширяване на местното самоуправление, се прехвърлят от централната власт към регионалните автономни общности. В същото време нивото на реална автономия на националните региони остава крайно неадекватно, особено след като националистически ориентираните представители на местните ляворадикални организации няма да се съгласят с нивото на свободи, които Мадрид предоставя на регионите, и се фокусират върху продължаване на въоръжената борба срещу режима – до „истинска“ автономия или дори политическа независимост на техните региони. Именно националните региони на Испания, предимно Страната на баските, Галисия и Каталуния, стават огнища на нова въоръжена съпротива срещу вече постфранкисткото правителство на страната. От друга страна има опасност от „дясна реакция“ и връщане към методите на управление на режима на Франко, тъй като сред офицерите от армията, полицията, специалните служби и редица официални лица реваншистките настроения надделяват – убедените франкисти са убедени, че демократизацията няма да доведе до добро Испания, те обвиняват социалистите и комунистите в опит да унищожат испанската държавност и създават свои въоръжени групи, които се борят срещу баския сепаратизъм и радикалното ляво движение. Последният фактор също допринася за активизирането на въоръжени групировки с ляворадикална ориентация – като защитна реакция на лявото движение срещу опасността от „дясна реакция“.
Групи първи октомври
ФРАП, въпреки високата активност, която показва през 1973-1975 г., трудно може да се нарече най-мощната испанска ляворадикална въоръжена организация от втората половина на ХХ век. Много по-известна на родния и западния читател е ГРАПО – Групи за патриотична антифашистка съпротива първи октомври. Тази организация получава името си в памет на 1 октомври 1975 г. Именно на този ден се провежда акция на въоръжено отмъщение за екзекуцията на трима активисти на ФРАП и двама активисти на ETA на 27 септември, след което испанските леви радикали, в знак на отмъщение на режима на Франко за екзекуцията на съмишленици, предприемат атака срещу военни полицаи. ГРАПО се формират като въоръжено подразделение на Комунистическата партия на Испания (възродена), която също е с ляворадикални позиции. През 1968 г. в Париж е създадена Марксистко-ленинската организация на Испания, която се сформира от група активисти на Комунистическата партия на Испания, недоволни от просъветската позиция на последната и обвиняващи я, а и в същото време Съветския съюз и комунистическите партии с просъветска ориентация, в „ревизионизъм“. През 1975 г. на базата на Марксистко-ленинската организация на Испания възниква Комунистическата партия на Испания (възродена) и нейното въоръжено крило – Групите за патриотичната антифашистка съпротива първи октомври. ГРАПО завоюват най-силните си позиции в северозападните региони на Испания – Галисия, Леон и Мурсия, където действа Организацията на марксистите-ленинисти на Галисия, чиито активисти формират ядрото на ГРАПО. Икономическата изостаналост на северозападните региони на Испания допринася за известна подкрепа за радикалните комунистически движения от населението на тези територии, което се чувства социално дискриминирано и ограбено от централната власт на страната и желае радикални социални и политически трансформации в живота на испанската държава. Към социалното недоволство се включват и националните чувства – Галисия е населена с галисийци, които в етнолингвистично отношение са по-близки до португалците, отколкото до испанците. Маоистите обявяват борба за национално самоопределение на галисийския народ, което печели симпатиите на местното население и им осигурява личен резерв измежду радикалните представители на галисийската младеж.
Историята на GRAPO като въоръжена организация започва на 2 август 1975 г., въпреки че по това време тя все още не носи официалното си име и е просто въоръжена част на Комунистическата партия на Испания (възродена). На този ден в Мадрид Калисто Енрике Серда, Абелардо Коласо Араухо и Хосе Луис Гонсалес Сазо, по прякор „Кабало“, нападат двама членове на Гражданската гвардия. Няколко дни по-късно въоръжени мъже убиват полицая Диего Мартин. След като бойците на ФРАП и ETA са екзекутирани, на 1 октомври 1975 г. четирима военни полицаи са убити от бойци на бъдещитеа ГРАПО на улица в Мадрид. Тази акция е широко отразена от ляворадикалната преса – като отмъщение за екзекуцията във франкисткия затвор на баските бойци и членове на ФРАП. След като започва формалната политическа демократизация в Испания, ГРАПО, Комунистическата партия на Испания (възродена) и редица други радикални леви организации подписват „Програма от пет точки“, в които се очертават основните тактически искания на испанските крайнолеви към реална демократизация на политическия живот в страната. Петте точки включват: пълна и обща амнистия за всички категории политически затворници и политически изгнаници, с премахване на антитерористичните закони срещу радикалната опозиция; тотално прочистване на властта, правосъдието и полицията от бивши фашисти; премахване на всички ограничения на политическите и синдикалните свободи в страната; отказ от влизане на Испания в агресивния блок на НАТО и освобождаване на страната от американските военни бази; незабавно разпускане на парламента и провеждане на свободни избори с равен достъп до тях за всички политически партии в страната. Разбира се, испанският кралски режим, който сменя Франко, никога не би се заел да приложи тези точки, особено в посока прекъсване на сътрудничеството с НАТО, тъй като това е свързано с влошаване на отношенията със Съединените американски щати и появата на множество икономически и дипломатически проблеми в Испания. Малко вероятно е испанските власти да се съгласят с уволнението от правоохранителната и съдебната система на високопоставени служители, започнали службата си при Франко, тъй като те формират гръбнака на испанските съдии, прокурори, висши полицаи, гражданска охрана и въоръжени сили. Освен това повечето от испанските високопоставени служители принадлежат към аристократични и благородни семейства с големи връзки в правителствените кръгове и влияние. И накрая, испанското правителство се опасява, че в случай на пълна демократизация на политическия живот в страната представителите на непримиримата комунистическа опозиция могат да влязат в парламента и разширяването на влиянието на комунистите и анархистите върху политическия живот на постфранкистка Испания по никакъв начин не е включено нито в плановете на краля и неговото консервативно обкръжение, нито в плановете на прозападните либерални и социалдемократически политически партии в Испания.
Десетилетия на кървав терор
Въпреки факта, че генералисимус Франко умира през 1975 г. и политическата ситуация в Испания започва да се променя в посока на демократизиране на вътрешната политика и отказ от репресии срещу ляворадикалната опозиция, ГРАПО продължават терористичната си дейност. Това се дължи на факта, че испанското правителство не се съгласява с прилагането на „Програмата от пет точки“, което според ГРАПО и други крайнолеви, е доказателство за факта, че испанското правителство отказва истински да демократизира политическия живот в страната. Освен това ГРАПО са недоволни от разширяването на сътрудничеството на Испания със САЩ и НАТО, тъй като ГРАПО действат в съюз с други европейски ляворадикални въоръжени организации – италианските „Червени бригади“ и френската „Пряко действие“, които извършват акции срещу обекти на НАТО и САЩ. Но мишена на ГРАПО най-често стават представители на испанското правителство и силовите структури. ГРАПО извършват поредица от нападения срещу полицаи и военнослужещи в испанската армия и Гражданска гвардия, а също така се занимават с грабежи и изнудване на бизнесмени за „нуждите на революционното движение“. Едно от най-смелите и известни действия на ГРАПО е отвличането на председателя на Държавния съвет на Испания Антонио Мария де Ариол Урхико. Високопоставеният служител е отвлечен през декември 1976 г., а в началото на 1977 г. е отвлечен председателят на Висшия съвет на военното правосъдие Емилио Вилаескус Куилис. На 11 февруари 1977 г. обаче Урхико е освободен от полицейски служители, които следват следите на бойците на ГРАПО. Въпреки това поредицата от въоръжени атаки на бойците продължава. Така на 24 февруари 1978 г. група бойци напада двама полицаи във Виго, на 26 август обира една от банките. На 8 януари 1979 г. е убит председателят на Върховния съд на Испания Мигел Крус Куенка. През 1978 г. е убит генералният директор на затворите в Испания Хесус Хадад, а година по-късно неговият наследник Карлос Гарсия Валдес. Така през 1976-1979 г. редица високопоставени служители на испанската правоприлагаща система и правосъдие стават жертва на нападенията на бойците на ГРАПО. С тези действия ГРАПО отмъщават на испанските съдии, полицейски и военни ръководители, които започват кариерата си при Франко и въпреки формалната демократизация на политическия живот в страната запазват постовете си в правителството и съдебната система. Редица атаки срещу полицаи и военнослужещи в Гражданската гвардия са извършени в съюз с бойците на ФРАП. На 26 май 1979 г. в Мадрид се извършва кървав терористичен акт. На този ден е взривена бомба в кафене „Калифорния“, намиращо се на улица Гоя. Взривът се случва в 18:55, когато в кафенето е претъпкано. Негови жертви са 9 души, а 61 са ранени. Вътрешността на сградата на кафенето е напълно разрушена. Това се превръща в един от най-жестоките и необясними терористични актове не само на ГРАПО, но и на всички европейски леви терористи. В крайна сметка отхвърлянето на практиката на „немотивирания терор“ е прието като основно правило в началото на ХХ век и оттогава само редки групи, обикновено с националистично убеждение, извършват толкова мащабни терористични атаки на обществени места.
Поредицата от терористични атаки в испанските градове през 1979 г. принуждава полицията на страната да засили усилията си за борба с тероризма. През 1981 г. лидерите на ГРАПО Хосе Мария Санчес и Алфонсо Родригес Гарсия Касас са осъдени от Националния съд на Испания на 270 години затвор (смъртното наказание в страната е премахнато след смъртта на генералисимус Франко). През 1982 г. ГРАПО канят испанския министър-председател Фелипе Гонзалес да сключи примирие и след преговори, проведени през 1983 г. с ръководството на Министерството на вътрешните работи на Испания, повечето от бойците на ГРАПО оставят оръжието. Въпреки това много бойци не пожелават да се предадат на властите и полицейските операции срещу останалите активни активисти на ГРАПО продължават в различни градове на Испания. На 18 януари 1985 г. в редица градове в страната са арестувани 18 души, заподозрени за участие във въоръжени прояви на ГРАПО. Такива известни бойци като Мануел Перес Мартинес („камерада Аренас“ – на снимката) и Милагрос Кабалеро Карбонел успяват да избегнат ареста, напускайки Испания.
През 1987 г. въпреки факта, че Испания отдавна е демократична страна, ГРАПО се реорганизират за продължаване на въоръжените акции срещу испанското правителство. През 1988 г. бойци на ГРАПО убиват галисийския бизнесмен Клаудио Сан Мартин, а през 1995 г. е отвлечен бизнесменът Публио Кордон Сарагоса. Той така и не е освободен и едва след ареста на бойци на ГРАПО много години по-късно става ясно, че бизнесменът умира две седмици след отвличането. През 1999 г. бойци на ГРАПО извършват нападение срещу клон на банка във Валядолид и залагат бомба в централата на Испанската социалистическа работническа партия в Мадрид. През 2000 г. във Виго бойци на ГРАПО атакуват с цел обир брониран ван на инкасатори и в престрелка убиват двама охранители и тежко раняват третия. През същата 2000 г. в Париж полицията успява да арестува седем водещи активисти на организацията, но на 17 ноември 2000 г. бойци на ГРАПО застрелват и убиват полицай, който патрулира в мадридския квартал Карабанчел. Освен това през същата година са поставени бомби в няколко предприятия и държавни учреждения. През 2002 г. полицията отново успява да нанесе сериозни щети на организацията, арестувайки 14 активисти – 8 души са арестувани във Франция и 6 души в Испания. След тези арести групата е силно отслабена, но не спира дейността си и през 2003 г. атакува банков клон в Алкоркон. През същата година са арестувани 18 членове на организацията. Испанското правосъдие обръща голямо внимание на политическата дейност на Комунистическата партия на Испания (възродена), като с право вижда в нея „покрив“ за въоръжената борба, извършвана от ГРАПО.
През 2003 г. съдия Балтазар Гарсон решава да преустанови дейността на Комунистическата партия на Испания (възродена) по обвинение в сътрудничество с терористичната организация ГРАПО. Въпреки това на 6 февруари 2006 г. бойци на ГРАПО атакуват бизнесмена Франсиско Коле, който притежава агенция по заетост. Бизнесменът е ранен, а съпругата му е убита при нападението. През същата година има престрелка на улица в град Антена, а на 26 февруари 2006 г. полицията арестува Израел Торалба, който е отговорен за повечето убийства на групата през последните години. На 4 юли 2006 г. обаче двама бойци от ГРАПО ограбват клон на Банка Галисия в Сантяго де Компостела. В резултат на нападението бойците успяват да вземат 20 хиляди евро. Полицията идентифицира нападателите – оказва се, че това са бойците на ГРАПО Израел Клементе и Хорхе Гарсия Видал. Според полицията именно тези хора нападат бизнесмена Коле, в резултат на което умира съпругата му Анна Изабел Хереро. Според испанската полиция през разглеждания период най-малко 87 души загиват от ръцете на бойците на ГРАПО – повечето от тях стават жертва на атаки срещу банки и инкасаторски превозни средства, тъй като бойците никога не се отличават с особена стриктност при избора на цели и без угризение на съветта откриват огън за убиване, дори ако на линията на огъня има цивилни. През юни 2007 г. са открити конспиративните квартили на ГРАПО в Барселона, а през 2009 г. френската жандармерия открива тайник близо до Париж, в който бойци на ГРАПО държат оръжието си. На 10 март 2011 г. е взривена малка бомба в жилището, където преди това живее кметът на Сантяго де Компостела Хосе Антонио Санчес, представител на Испанската социалистическа работническа партия. Бившият член на ГРАПО Телмо Фернандес Варела е арестуван по подозрение за участие в експлозията; при обиск в квартирата му са открити материали, използвани за производството на коктейли Молотов. Въпреки това някои експерти са склонни да свързват последните терористични атаки в Сантяго де Компостела с дейността на Групата за галисийска съпротива – сепаратисти, които се застъпват за отделянето на Галисия от Испания. Очевидно досега испанската полиция и специалните служби не успяват да премахнат напълно клетките на ГРАПО, унищожавайки по този начин терористичната заплаха от ляворадикалните галисийски бойци. Поради това е възможно в обозримо бъдеще Испания да се сблъска с нови въоръжени нападения на бойци. В момента обаче най-голямата заплаха за националната сигурност на испанската държава не идва от крайнолевите и дори не от националноосвободителните движения на Страната на баските, Галисия и Каталуния, а от радикалните фундаменталистки групи, които печелят влияние сред младите мигранти от северноафриканските страни (мароканци, алжирци, пришълци от други африкански страни), които поради своя социален статус и етнически различия са най-податливи на асимилация на радикални настроения, включително такива, които приемат формата на религиозен фундаментализъм.
Трябва да се отбележи, че през последните десетилетия в Испания се създават всички условия за политическа дейност по мирен път. В страната вече няма фашисткия режим на Франко, провеждат се демократични избори, а правителството действа с тежки методи, само когато влезе в конфронтация с радикалната опозиция. Въпреки това бойците от въоръжените леворадикални и националистически организации дори не мислят за спиране на въоръжената съпротива. Това показва, че отдавна се интересуват повече от пътя на насилието и експроприациите, отколкото от реалното решение на социалните проблеми на испанското общество. В крайна сметка е невъзможно да се реши един социален проблем с терористични атаки, както свидетелства цялата вековна история на съвременния тероризъм – било то ляв, десен или националноосвободителен. В същото време не може да не се отбележи фактът, че самата възможност за масово въоръжено насилие с подкрепата на определена част от населението показва, че не всичко е спокойно в испанското кралство. Има много социално-икономически и национални проблеми, които поради определени обстоятелства официалният Мадрид не може или не иска да реши. Те включват, наред с другите неща, проблемът със самоопределението на регионите в Испания, населени с национални малцинства – баски, каталунци, галисийци. Можем само да се надяваме, че испанските политически организации, включително тези с радикална ориентация, ще намерят по-мирни аргументи, за да предадат позицията си на испанските власти и да спрат терористичните атаки, жертви на които са хора, които просто изпълняват дълга си като войници и полицаи или дори мирни граждани на страната, които нямат нищо общо с политиката.
Автор: Илья Полонский
Революционната борба по света 