Генуезката колона на „Червените бригади“

Вътрешната структура на „Червените бригади“ се различава от другите въоръжени групи в Италия със своята строгост. Пълно подчинение на организационната йерархия, приемане на политическата линия и безмилостно спазване на строгите норми и правила за безопасност – това е първото нещо, което се изисква от неофита. От една страна, тези аспекти на дейността създават значителна дистанция между BR и другите италиански организации от революционен тип, стоящи основно върху позициите на спонтанност, а от друга страна, тези фактори стават една от причините за дълголетието и ефективността на „Червените бригади“. В действителност, суровата дисциплина позволява на организацията да създаде мит за своята непобедимост и в продължение на дълги години успешно го поддържа.

Йерархичната структура на BR се състои от пет степени.

Стратегическото ръководство и Изпълнителният комитет са два от висшите ръководещи органа на организацията: първият определя стратегическата и политическата линия, а вторият отговаря за оперативното командване. След това са лицата, – условно би могло да ги наречем „политически комисари“, – предаващи политическите и стратегически директиви надолу, разясняващи и съблюдаващи за тяхното изпълнение. По-надолу се намират колоните – местни организации, притежаващи на своята територия значителна военна и организационна (но не политическа!) автономия.

На тези местни организации се подчиняват бригадите, сформирани изключително от „нередовни сили“, действащи в заводите, университетите, кварталите.

В периода на своя най-голям разцвет „Червените бригади“ разполагат с шест колони, разположени в Торино, Милано, Генуа, Рим, Неапол, и в промишлените зони на Венето. Тосканската „колона“, въпреки и имаща толкова гръмко название, в действителност представлява малък регионален комитет. Регионалните комитети са локални звена на структурата на BR, неспособни да работят самостоятелно. Тяхната основна задача е сплотяването на всички революционни сили от зоната, несъответстващи на критериите на въоръжената борба с цел по-нататъшното им включване в състава на „Червените бригади“.

За растежа и развитието на колоните са необходими две фундаментални условия за зоната. Първо, това е наличието на голям град. Правейки стратегически анализ на реалността, ръководството на BR осъзнава, че класическата гериля от китайски тип с главна опора на селячеството в такава промишлена страна като Италия просто не съществува. Затова единственият метод за въоръжена революция тук е партизанската борба в града. Само градът, – големят град, – дава възможност да се развива нелегална структура, като едновременно се запазва анонимност; позволява да се нанасят удари по нервните възли на капиталистическата система и да се извършва широка пропаганда, без страх, че няма да бъдат чути от масите. Неуспешните опити, осъществени от „Червените бригади“ в по-малко урбанизираните региони, като Сардиния, Тоскана, Марке и Биела, за пореден път доказват правилността на избраната стратегия за Италия.

Второто важно условие, което произтича от първото, е наличието на определени социални, потенциално „революционни“ слоеве от населението. Заради липсата на легално политическо представителство, „Червените бригади“ трябва да набират сили от други, често слабо политизирани източници. За миланската колона такива са големите промишлени предприятия, като Pirelli и Sit-Siemens, в Торино това е заводът FIAT, в Генуа „бригадистите“ водят активна пропагандна дейност сред безработните и уволнените във връзка със съкращаването на производството граждани, във Венето „база“ на BR е фабриката Petrolchimico, а в Неапол основен контингент на колоната са политизирани престъпници и маргинали.

Генуезката колона на „Червените бригади“ действа на територия, която можем да определим като най-слабия полюс на промишления италиански триъгълник.

В началото на 70-те години Генуа страда най-силно от икономическата криза, която причинява социална криза. Намаляването на темпа на производство, както и загубата на конкурентоспособността на местното пристанище, сериозно удрят по работниците. Нараства безработицата, причинена от масовите съкращения и разоряването на дребните предприемачи. Градът започва да губи своето истинско лице на индустриален център, превръщайки се постепенно в типичен туристически район с развита сфера на услугите. В политически план, в резултат на упадъка на генуезкия пролетариат и бавния растеж на дребнобуржоазните слоеве, започва да се заражда в този традиционно „червен“ град неофашистко движение.

Въоръжената борба е важен аспект от живота в Генуа в продължение на цялото десетилетие. В този смисъл именно Генуа може да се нарече люлка на следвоенното революционно действие, защото именно тук в края на шестото и началото на седмото десетилетие възниква първата група на градска гериля в Италия – XXII Ottobre. По-нататък ще станем свидетели на зараждането и дейността тук на различни ефимерни и малки въоръжени групи, които ясно могат да бъдат разпределени в три категории: групи, появили се под въздействието на „Работническа автономия“; групи, зародени от Движението на 77-ма и групи с привърженици на „Червените бригади“.

Първите две категории групи са тясно свързани, като хора от една формация преминават в друга. Характерни черти на тези колективи са спонтанността, ниското ниво на бойна работа и презрението, стигащо понякога до омраза, към строгия организационен модел на „бригадистите“. Третата категория групи, близки до BR, в края на 70-те години изпитва качествен и количествен подем, разделяйки се на две групи: от една страна, това са формациите, които първоначално са били автономни, но след това са погълнати от „Червените бригади“, а от друга страна – това са групите, създадени от самите „бригадисти“; своеобразни „тренировъчни клетки“, предназначени за получаване на боен опит на новобранците в организацията.

Генуа е място, където са осъществени две стратегически операции на BR, повлияли на по-нататъшния ход на историята на тази революционна структура.

Първата от тях е отвличането на съдия Соси, което е характеризирано от самите „бригадисти“ като „първата атака в сърцето на държавата“. За първи път „Червените бригади“, излизайки зад пределите на „прародината“, – заводските стени, – отказвайки се от миналата стратегия на „въоръжен синдикализъм“, се опитват с въоръжени действия да повлияят на политическата власт.

марио сосиВтората операция е убийството на главния прокурор на Генуа Франческо Коко, което е първото предварително планирано политическо убийство в историята на следвоенната въоръжена борба в Италия. Тук също организацията преминава своеобразна черта: взето е решение за увеличаване нивото на конфронтация с държавата. Използвайки убийството като средство за политическа борба, организацията започва подготовка за революционна гражданска война.

франческо кокоГенуезката колона на „Червените бригади“ е създадена през 1975 г. и води активна дейност през следващите пет години, до пълното си военно поражение през 1980 г. Първоначално колоната се състои само от четирима бойци, които се съгласяват да отидат в Генуа, за да създадат там клон на BR заедно с Роко Микалето – най-близкият помощник на Марио Морети.

Роко Микалето

Роко Микалето

Към този момент петимата могат да разчитат на генуезката мрежа от симпатизанти, която е доста широка. Първоначално доста опитните торински бойци покровителстват няколко групи от нови последователи: преди всичко, това са млади работници и студенти, излизащи от редиците на „Lotta Continua“ и други организации от извънпарламентарната левица. През 1977 г. количеството и качеството на така наречените „редовни“ сили на генуезкия клон достига определено ниво, позволяващо да се говори за истинска колона, пълноправно звено на структурата на „Червените бригади“.

Значително се увеличава количеството на „нередовните сили“: тези, които не преминават в нелегалност. От една страна, те водят нормален живот, използват легални документи, живеят в собствени домове и квартири, не прекъсват връзки със своето социално обкръжение, но от друга страна – те са пълноправни членове на организацията и тяхната дейност строго се направлява от нормите за безопасност: всеки от тях знае само това, което е необходимо за работата му, контактува само със специално назначен представител на „редовните сили“ и следва всички негови указания. С дейността на колоната се разпорежда органът за колегиално управление, – Ръководството на колоната, – който определя избора на цели, разпространението на оръжия, вербуването и възпитаването на нови бойци.

Въоръжените действия на колоната, ако те не са част от национални кампании, винаги трябва да получат санкция от Изпълнителния комитет за тяхното осъществяване. За разлика от другите регионални клонове, генуезката колона разполага със значителна стратегическа и военна автономия. Нещо повече, ръководството на колоната, олицетворявано от „безсмъртната троица“ (Фулвия Малиета, Рикардо Дура и Ливио Байстроки), си позволява немислимото – корекция на политическата линия на Стратегическото ръководство.

Рикардо Дура

Рикардо Дура

Подчинявайки се на централното ръководство, генуезката колона с помощта на торински другари до 1978 г. успява да сформира местни отделения на три стратегически фронтове на „Червените бригади“: логистичен, заводски и фронт за борба с контрареволюцията.

Логистичният фронт осигурява техническата автономия на действие на колоната, с изключение на случаите, когато за изпълнението на сложни акции се иска помощта на националната структура. Фалшифициране на документи, печатане на пропагандни материали, военна подготовка на „нередовните сили“ (например, стрелкови упражнения в Риги и Форте дей Рати), проучване на територия, снабдяване с оръжия, и, най-важното, разпределяне на това оръжие сред бойците, което, след изпълнението на една или друга мисия, се събира обратно и се складира на тайни места: всичко това влиза в компетенцията на генуезкия логистичен фронт.

Фронтът за борба с контрареволюцията се дели на четири сектора: съдебен, силов, политически и затворнически. Най-напред под внимание от фронта се взимат новобранците в организацията, с които се извършва разяснителна и политическа работа с цел разкриване на провокаторите и „подозрителните лица“. Освен това, фронтът се занимава със събиране на информация за „враговете на революцията“ (разследвания), която се систематизира и поставя в специален архив на организацията: в случай на необходимост тези материали се изваждат и служат като допълнителен източник на информация за извършване на убийства („актове на пролетарско правосъдие“).

Заводският фронт се занимава с изучаването на социалната ситуация в предприятията от региона и организирането на работническа борба в тях. Този фронт е създадена едва през 1978 г. и така и не успява напълно да развие своята дейност.

С увеличаването на броя на членовете в колоната, за нелегалните бойци става все по-трудно да поддържат лични контакти с подшефните „нередовни сили“, така че се приема решение за формирането на автономни „нередовни“ клетки, действащи в различни сектори, в това число – извън пределите на горепосочените фронтове. С ръководителите на тези клетки нелегалните се срещат два пъти седмично.

В началото на 1980 г. Стратегическото ръководство издава директива, съгласно която трябва да се сформират бригади, състоящи се от „нередовни“ клетки, чието командване трябва да се води от нелегалните бойци, ползващи се в своята дейност с определена оперативна и техническа автономия. Тези бригади са предназначени за проектиране и изпълняване, – с предварително уведомяване на вишестоящите инстанции, – на операции, нямащи стратегическа важност: като например, „учебни“ акции, предназначени за получаване на боен опит на новаците или акции по снабдяване с оръжия и материали. В Генуа структурата на тези бригади има много неясни очертания.

След драматичния епизод на 28 март 1980 г. на генуезката улица Фракия, когато в резултат на престрелка с карабинерите на генерал Деля Киезе загиват четирима бойци на „Brigate Rosse“ (в това число и ръководителят на колоната Рикардо Дура), бригадите на „нередовните сили“ получават следните имена в чест на падналите другари:

– Бригадата от Сан-Мартино, основана през април 1980 г., получава името „Бригада Аннамария Лудман – Сесилия“;

– Бригадата от Порто, организирана в последните дни на 1979 г., получава името „Бригада Рикардо Дура – Роберто“;

– Заводската бригада, намираща се в металургичното предприятие „Italsider“, образувана през май 1980 г., получава името „Бригада Паоло Панчарели – Паскал“.

Последствията от борбата на улица Фракия

Последствията от борбата на улица Фракия

В продължение на пет години от своята работа, генуезката колона на BR извършва пет убийства, петнадесет нападения, една въоръжена проява, два грабежа и редица други по-леки операции. Отвличането на инженера Коста не може да се отдаде изцяло на сметката на генуезкия клон, въпреки че той играе важна роля в тази акция, предоставяйки материали и хора, които поемат отговорност за задържането на заложника, въпреки че операцията се оглавява лично от Марио Морети.

От тези данни може да се направи извода за доста значителната военна активност на генуезката колона, особено в последния етап на нейното съществуване. Това, между другото, е характерна черта на „Червените бригади“, ясно разделена на „първо“ и „второ“ поколение.

Ако „първото“ поколение, с което започва организацията, се състои основно от възрастни хора, стигнали до идеята за въоръжена борба чрез различни ненасилствени политически опити, незапознати с оръжията, изпитващи множество колебания от морален характер и опитващи се да „професионализират“ своите действия, избягвайки излишни кръвопролития, то „второто“ поколение в края на 70-те години са младежи, не имащи почти никакъв политически опит, принадлежащи към лагера на „ултралевите“, разглеждащи въоръжената борба като единствен и естествен метод на действие, не избягващи проявите на най-крайно насилие по отношение на служителите на държавата.

Ясно е, че по-голямата част от генуезката колона в епохата на нейния разцвет принадлежи към „второто“ поколение искрено вярващо, че може да победи държавната машина чрез радикални действия. Това обяснява и скока на въоръжената активност не само на генуезци в края на 70-те години, когато „Червените бригади“ достигат апогея на своята мощ, и изглеждаше, че Италия е на път да рухне в бездната на гражданска война.

От политическа гледна точка, генуезката колона също има особен характер, централна точка на който е работническият въпрос. Както е известно, „Червените бригади“ се появяват в заводските цехове на промишления триъгълник, именно тук са направени първите стъпки в политиката на радикализиране на класовата борба, заводите и фабриките се разглеждат като люлка на революцията, работническата класа – като единственият революционен обществен слой. През втората половина на 70-те години ситуацията се променя – „Червените бригади“ излизат извън стените на предприятията, за да концентрират всичките си сили в ударите в „сърцето на държавата“. Предишните концепции до голяма степен са забравени, което поражда идеологически вътрешни дебати, водещи до фаталния разкол през 80-те години.

Въпреки че генуезката колона се появява през 1975 г., в епохата на засилване на милитаристичната линия на BR, работническият въпрос заема приоритетно място, за което виждаме от многобройните вътрешни документи от местния клон на „Червените бригади“, в които внимателно се анализира проблема със съкращаването на производството, динамиката на работническата борба на лигурийските профсъюзи, нейната еволюция и перспектива.

Достатъчно е да се каже, че от петнадесет нападения, извършени от генуезките „бригадисти“, седем са насочени срещу ръководители на различни предприятия, две – срещу високопоставени служители на металургичния комплекс „Italsider“ (един от които, инженер Карло Кастелано, е едновременно член на регионалния комитет на Комунистическата партия на Италия) и едно нападение е насочено срещу държавен експерт, изучаващ перспективите на лигурийската индустрия във връзка с необходимостта от съкращаване на производството. Освен това, извършват се многобройни актове на дребен саботаж, такива като подпалване на автомобили на служители на заводските администрации и въоръжено нападение срещу централата на Асоциацията на държавните предприятия за решаване на трудови конфликти.

Местните „Червени бригади“ отделят голямо внимание на въпроса за въвеждането на атомната енергетика, който е свързан с проблема с общата империалистична милитаризация на заводите и териториите. Смята се, че, въвеждайки „мирен атом“ в италианските предприятия, империализмът, под прикритието на допълнителна охрана, ще наводни фабриките с полицейски агенти и ще установи пълен вътрешен контрол върху дейността на работниците. В тази връзка, BR отделят особено внимание върху два главни промишлени комплекса в Лигурия – „Italsider“ и „Ansaldo“: именно тук често се разпространяват революционни листовки и се извършват актове на дребен саботаж.

Ако поначало генуезката колона има голям брой привърженици в заводите и пристанището, то постепенно, с милитаризирането на политиката на „Червените бригади“ и заявленията, които са все по-далечни от стремежите на обикновените трудещи се, тези симпатии замират. Окончателният разкол с реформаторската Комунистическа партия през 1977 г. става началото на края за работническата политика на BR. Всички движения на „бригадистите“ за организирането на трудещите още в зародиш се пресичат с профсъюзните активисти, верни на КПИ. Всичко приключва повече от трагично: на 24 януари 1979 г. от комунистическите „Червени бригади“ в Генуа е убит комунистическият профсъюзен лидер Гуидо Роса, който предава на полицията „бригадиста“ Франческо Берарди, разпространяващ сред работниците листовки на организацията (на 24 октомври 1979 г. Берарди се обесва в килията си).

Убитият Гуидо Роса

Убитият Гуидо Роса

Трагичните последствия от тази наказателна акция се появяват по-късно: генуезката колона осъзнава, че сега работниците се отнасят, ако не с омраза, то с изключителна враждебност към организацията, обявяваща се за „работнически авангард“, която без никакви обяснения убива самите работници.

Убийството на Роса е окончателната точка на опитите на BR да навлязат в генуезките заводи. А скоро приключва и историята на самата генуезка колона: кървавият инцидент на улица Фракия и последвалите откровения на покайващия се боец на BR Патрицио Печи подкопават бойния потенциал на структурата. Сменящият убития Рикардо Дура Франческо Ло Биянко се опитва да консолидира колоната, да не допуска разцепления и разколи, използвайки понякога насилствени методи, въпреки че в края на 1980 г. под негово ръководство остават само оскъдни фрагменти от някога силната колона, която е практически разгромена от властите. Пристигането от Рим на Барбара Балдзерани, сменяща Ло Биянко на поста ръководител на колоната, вече нищо не решава: до 1982 г. колоната окончателно прекратява своето съществуване.

Кияра Долиоти

Източник: Никитич Винтер

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s