Movimiento Popular de Liberacion Cinchonero

„Революционната“ история на Хондурас започва през 20-те години на XX век, когато на политическата сцена в страната се появява кръжок от интелектуалци начело с Фройлан Торсиос и Алфонсо Гилиен Селая, проповядващи лявонационалистически, антиимпериалистични идеи. Вдъхновени от борбата на Аугусто Сесар Сандино в съседна Никарагуа, както и от Мексиканската революция, някои от тези интелектуалци вече разглеждат въоръжената борба като един от методите за освобождение на Централна Америка от северноамериканското и олигархично робство. Гилиен Селая, например, през 1944 г. казва: „обикновено партизаните са наричани бандити или, най-малкото, авантюристи. Но именно тези „бандити“ движат историята и освещават пътя напред с вечния пламък на своя героизъм и култа на смъртната борба. Борбата понякога е противоречива, но винаги е искрена, в името на свободата и справедливостта“.

Въпреки това, отвъд думите нищо не се случва, и много скоро това поколение интелектуалци-националисти логически еволюира към марксизма. Кубинската революция дава нов силен импулс на развитие на революционното движение в Хондурас. Репресивният режим на генерал Освалд Лопес Ареляно (1963-1970), установен през 1963 г., принуждава прокубинския сектор на Комунистическата партия на Хондурас да поеме организирането на партизанското движение в типично кастристки стил.

Наистина ЦРУ, ръководещо хондураските военни в тази епоха, не придава никакво значение на възможната дейност на местните партизани. Още по-малко американците се опасяват от Комунистическата партия, която наброява около 2 хиляди души.

В края на 1963 г. възниква първата гериля група в Хондурас „Фронт народно действие“ (Frente de Acción Popular), която в началото на следващата година отива в планините в близост до Ел Прогресо. В действителност, тази група няма нито ръководство, нито дисциплина, нито надеждна материално-техническа мрежа за осъществяването на мащабни въстанически операции. Планът за действие на FAP се състои в това да се установят връзки с опозиционните на правителството въоръжени групи на Либералната партия, също подложени на ударите на военната хунта. Проектът FAP не излиза извън тези рамки.

На 30 април 1965 г. по FAP е нанесен единственият, оказващ се смъртоносен удар: така и не развивайки своята въстаническа борба, отрядът на партизаните, скитащи се от място на място в планинския департамент Йоро, случайно се натъква на армейски патрул. Шестима герилиерос, в това число и един от създателите на Националната федерация на селяните в Хондурас Лоренсо Селая, са убити.

Горе-долу към този момент се отнася и дейността на „Революционно движение Франсиско Морасан“ (Movimiento Revolucionario Francisco Morazán): група от членове на Комунистическата партия на Хондурас, подготвена в Куба и тайно върнала се в страната в началото на 1964 г. Траекторията на развитие на MRFM е аналогична на FAP: опити за сътрудничество с Либералната партия, кратковременна дейност в селските местности, пълен разгром през есента на 1965 г.

Неуспешният опит на FAP и MRFM напълно дискредитира самата идея за въоръжена борба в кубински стил в Хондурас. Компартията отхвърля тази идея, което поражда разкол: група от недоволни, попадайки под влиянието на маоизма, продължава да поддържа идеята за селска гериля и скоро, напускайки редиците на КПХ, се оформя в Комунистическа марксистко-ленинска партия на Хондурас.

Краят на 60-те години, белязани от тежка икономическа криза, сблъсък между армията на Хондурас и Салвадор, и почти цялото седмо десетилетие, преминаващо под знамето на „военния реформизъм“ на второто правителство на генерал Лопес Ареляно (1972-75), са белязани от пасивността на революционните сили. Въпреки ръста на спонтанните селски прояви, общия спад на стандарта на живот и увеличаването на народното недоволство, в страната няма сили, способни да трансформират метежните настроения в практическа революционна борба. Своята роля играят и принудените реформи, проведени от военното правителство в средата на 70-те години, за да се намалят страстите около въпроса за земята.

Едва към края на седмото десетилетие, под влиянието на обхванатите от революционния огън съседни Никарагуа, Гватемала и Ел Салвадор, ситуацията започва да се променя.

Победата на Сандинистката революция, активизацията на герилите в Салвадор и Гватемала пораждат нова вълна от интерес към въоръжената борба в редиците на Комунистическата партия на Хондурас. В рамките на партийните структури се образуват групи от дисиденти, призоваващи, в рамките на регионалната солидарност, също да се инициира борба от такъв тип.

mpl-cinchoneroНай-ярките лидери на тези опозиционни колективи в рамките на КПХ, Томас Нативи Галвес и Фидел Мартинес, през 1979 г. напускат комунистическия лагер. Първият създава „Революционен народен съюз“ (Unión Revolucionaria del Pueblo), а вторият на 7 септември организира ембрион на това, което в последствие ще стане „Народно движение за освобождение Синчонеро“ (Movimiento Popular de Liberación Cinchonero, „Синчонеро“ – „производител на колани“, – прозвището на Серапио Ромеро, който през 1868 г. подема едно от най-кръвопролитните въстания в историята на Хондурас срещу правителството на Хосе Мария Медина).

MPL-C не е единственото въоръжено движение в Хондурас. Почти по същото време възникват такива формации, като „Народни революционни сили Лоренсо Селая“ (Fuerzas Populares Revolucionarias Lorenzo Zelaya), „Морасанистки фронт за освобождение на Хондурас“ (Frente Morazanista para la Liberación de Honduras), местен клон на „Революционната партия на трудещите се в Централна Америка“ и „Патриотичен морасанистки фронт“ (Frente Patriótico Morazanista).

Организацията взима решение да се бори безмилостно с правителството, – формално гражданско, но напълно подчинено на военните сектори, – за установяване в страната на режим на „народна демокрация“.

Първата акция на MPL-C, която получава разпространение в пресата, е подриването на две агитационни бомби в Парка на Свободата и на пазара Сан-Исидро в Комаягуела на 26 януари 1981 г. В листовките, разпръснати наоколо благодарение на взривовете, се казва, че акцията е протест против сътрудничеството на въоръжените сили на Гватемала, Ел Салвадор, Хондурас и САЩ в борбата срещу салвадорската гериля на „Фронта за национално освобождение Фарабундо Марти“.

Два месеца по-късно, на 27 март, въоръжената команда „Лампира“ на MPL-C отвлича самолет на хондураската авиокомпания „Servicios Aéreos de Honduras“, пътуващ към Ню Орлиънс и го приземява на летище „Аугусто Сесар Сандино“ в никарагуанската столица. Исканията, изложени от похитителите, са да бъдат освободени от хондураските затвори всички ръководители на FMLN. На 28 март, със съдействието на представители от Панама, всички членове на салвадорската организация са освободени и експулсирани от страната.

Солидарната дейност на MPL-C не остава без внимание от страна на властите в Хондурас. Действащите под покровителството на правителството местни ескадрони на смъртта започват истински лов на членовете на организацията. Много скоро по групата е нанесен първият сериозен удар: на 11 юни 1981 г. от правителствени бойци са убити основателя на URP Томас Нативи и лидерът на MPL-C Фидел Мартинес.

По този начин, партизанската група, оставайки без своя основен ръководител, тепърва трябва да се изправи пред правителството на либерала Роберто Суас Кордоба, станал президент с подкрепата на ултрадесните армейски елементи през 1982 г.

Даден е и отговор на засилените репресии.

В средата на септември 1982 г. MPL-C карат целия свят да заговори за тях. На 17 септември, в момент, когато в представителството на Търговско-промишлената палата в Сан Педро Сула за обсъждане на политико-икономическата ситуация са се събрали най-важните представители на търговските кръгове в страната, а също и висши функционери на режима, партизанската команда от 12 бойци „Родина или смърт“ прониква в сградата и взима за заложници повече от 100 личности, намиращи се вътре.

Бойците искат да бъдат освободени политическите затворници, да се отмени указа за борба със социалните протести, както и да се осъди присъствието в страната на чуждестранните войски. 8 дни по-късно, отново благодарение на панамското правителство, герилиерос освобождават и последните заложници, качват се на борда на предоставен самолет и тръгват към Хавана. Правителството не изпълнява исканията на MPL-C, като партизаните не са и се надявали на това. Основната задача е разрушаване на образа на „световен оазис сред врящата Централна Америка“, който се създава с години и се поддържа от хондураските елити посредством националните и международните медии.

В течение на 1983-84 г. дейността на MPL-C се ограничава изключително само до бомбени атаки против политическите обекти в различни градове на север и Тегусигалпе. Въпреки това, основните усилия на организацията, както и тези на други местни групи, водят до обединение на силите в единен фронт по примера на съседните Гватемала и Ел Салвадор – „Обединено национално ръководство“ (Dirección Nacional Unitaria).

В края на 1985 г., почти не постигнало никакви резултати на ниво социална борба, движението се опитва да създаде фронт за селска гериля. Организирани са няколко лагера в планините Номбре де Дьос, между департаментите Йоро и Атлантида, в северната част на страната.

През първите дни на март през следващата година един селянин от Ла Сейба информира властите за присъствието в околността на странни въоръжени хора. След известно време представителите на Силите за обществена безопасност (FUSEP) съобщават за първия сблъсък с герилиерос, който отнема живота на един детектив и двама войници.

Въпреки че партизанската зона е идентифицирана, бойците на MPL-C продължават своята работа тук. Нещо повече, в средата на лятото към партизаните идва подкрепление – по този начин, в планинския лагер се концентрират около двадесет въоръжени бойци.

На 11 октомври се случва нов сблъсък между герилиерос и силите на реда недалеч от село Ярука, на 35 км. от Ла Сейба. Двама партизани и един войник губят живота си в тази битка. През следващите дни подсилените редици на армията установяват блокада по цялата територия, разположена между Ла Сейба и град Тела. Заради предателството на Пабло Гарсия Флорес, дезертирал от партизанската колона, в течение на месец властите успяват да задържат шестима герилиерос. По това време, в многобройни престрелки са убити трима други въстаници.

Но, в крайна сметка, останалите от MPL-C успяват да пробият кордона и да се отправят към големия град Сан Педро Сула. На 24 ноември точно в центъра на този втори по големина град в Хондурас партизаните атакуват полицейски патрул. Разиграва се улична битка, в резултат на която трима полицаи са ранени. Въстаниците успяват да избягат.

По такъв печален начин завършва първият опит на селската гериля на MPL-C. На всичкото отгоре трябва да се добави, че на 22 юли 1989 г., три години след всичко, което се случва, основният виновник за провала на партизанската колона, – дезертьорът Пабло Гарсия Флорес, – е убит от команда на MPL-C в град Кампо Каимито.

Следващото голямо дело на MPL-C, отново каращо цялото общество да заговори за организацията, е убийството на бившия ръководител на Въоръжените сили, един от главните проводници за прилагането на американската Доктрина за национална безопасност на територията на Хондурас, генерала Густаво Алварес Мартинес. На 25 януари 1989 г. колата на екс-командващия попада в засада в колонията Флоренсия Норте (Тегусигалпа), организирана от командата на MPL-C „Лампира“ в рамките на кампанията „Мъченици на хондураската революция“.

Убийството на генерала причинява нова вълна от активност на ескадроните на смъртта – случват се нападения и убийства на лица, замесени според хондураските десни към герилята. През следващата седмица е атакувано представителството на „Радио Америка“, широко разпространяващо комюнике на MPL-C, застреляни са студентският ръководител Едгардо Ерейра и синдикалният активист Соломон Валиесильос, както и Рамон Кустодио – един от най-изявените борци за правата на човека в Хондурас.

Началото на 90-те години е предвестник на провала на опитите на левите сили да установят своя власт с помощта на оръжие не само в Хондурас, но и в цяла Централна Америка като цяло. Крах на Социалистическия блок, провал на Сандинисткия фронт на изборите през 1989 г., крушение на идеалите на Сандинистката революция, намаляване на кубинската помощ: всичко това води в крайна сметка до осъзнаването от салваторските и гватемалските герилиерос на безсмислеността на по-нататъшната борба и разширяването на вътрешните дискусии, касаещи възможни мирни споразумения с правителствата на страните си, които биха могли да сложат край на многогодишните граждански войни в Салвадор и Гватемала. В Хондурас, където нажеженият вътрешен конфликт така и недостига нивото на гражданска война, опозиционните сили започват да се разпадат.

До 1990 г. MPL-C вече е дезорганизирано благодарение на многобройните и неуспешни опити на организацията в селската гериля, а също и сериозните вътрешни конфликти между бойците, намиращи се в Никарагуа и тези, които действат на национална територия. Организацията все пак се опитва да направи своето последно настъпление, което завършва с трагични резултати.

На 15 август 1990 г. бойците на MPL-C тръгват към град Ел Саморано, разположен на 35 км. източно от столицата, за да извършат нападение срещу банкова агенция. Но благодарение на внедрен в организацията агент, полицията разбира за предстоящата операция и организира на герилиерос сериозна засада. Въпреки това, очакваната лесна победа над „бандитите“ всъщност се превръща в многочасова кървава битка, в резултат на която загиват минувач, шестима партизани и петима агенти на органите на реда, сред които един боец от специалните сили. Акцията на MPL-C на 15 август, в резултат на която са убити 12 човека, става най-кървавият грабеж на банка в историята на Централна Америка.

Трагедията в Ел Саморано окончателно подкопава силите на организацията. Нещо повече, благодарение на правителствената пропаганда, обрисуваща герилиерос като обикновени гангстери, MPL-C се лишава от подкрепата на населението, което вече малко разбира за какво и срещу кого се борят левите партизани.

В организацията се шири и обостря конфликт, който слага крайната точка. Доказателство за това служи инцидентът на 26 май 1991 г., когато Роджър Елудин Гутиерес, един от ръководителите на MPL-C, е тежко ранен в Сан Педро Сула по време на нападение от група герилиерос, принадлежащи към съперничещата на него фракция в организацията.

Именно Гутиерес, възстановен след травмите, връщайки се в края на 1991 г. от Никарагуа, приема всички условия за мирно уреждане на конфликта между MPL-C и правителството, предложени от президента Рафаел Леонардо Калехас, слагайки край на „Народното движение за освобождение Синчонеро“.

Роландо Канисалес Вирил

Източник: Никитич Винтер

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s