Демократичната пролет (1973)

%d0%bc%d0%be%d0%bd%d1%82%d0%be%d0%bd%d0%b5%d1%80%d0%be%d1%81На 11 март 1973 г. убедителна победа на президентските избори удържа единственият перонистки кандидат Ектор Кампора. Изборите за законодателни органи на властта също така показват огромната популярност на „Хустисиалисткия фронт за национално освобождение“ (FEJULI), сформиран от Перон с широк демократичен алианс. Изглежда, че военният режим навсякъде остава в миналото.

„Монторенос“, взимащи активно участие в изборната кампания, ползвайки се тогава с още мирното доверие на намиращия се в изгнание в Испания Перон, постигат невероятни успехи, откриващи огромни перспективи за по-нататъшното развитие. Първо, благодарение на победата на изборите за губернатори, провеждащи се паралелно с президентските, ръководителите на пет ключови провинции в страната (Буенос Айрес, Кордоба, Мендоса, Санта Крус и Салта) са привърженици на революционната тенденция и хора, тясно свързани с „Монтонерос“. Второ, след формирането на министерски кабинет от Кампора, организацията успява да проникне дори във висшите държавни сфери: така, министърът на образованието в Аржентина Хорхе Таиана е член на един от UBR на „Монтонерос“, а длъжността на министър на вътрешните работи след месец се заема от Естебан Риги, също излизащ от военно-политическата организация. И на трето място, множество депутати, които са в Конгреса, също имат до известна степен връзки с партизанската организация.

Въпреки това, още преди да бъде сформиран министерски кабинет и правителството на Ектор Кампора да пристъпи към изпълнение на своите задължения, възниква първият конфликт между „Монтонерос“ и генерал Перон.

Става дума за милицията.

На пресконференция на 18 април 1974 г. Рудолфо Галимберти, генерален секретар на „Регионалната перонистка младеж“ редом с другите неща заявява за формирането на Национална милиция за защита на новоизбраното перонистко правителство от посегателствата на реакционните армейски кръгове. Това предложение причинява явно неудовлетворение у Перон, който в същия ден откровено заявява, че за реорганизацията на движението и за създаването в него на специални формирования е още рано. Като минимум този въпрос ще се разглежда едва след 25 май, след официалната церемония за встъпване в длъжност.

След няколко дни на друга пресконференция в Сан Хуан Галибрети, не желаейки да се кара с Перон, се опитва да изгради ъглите на „милиционерския въпрос“, и първоначално това му се отдава. Според нас, милицията – казва той – не е нищо повече от работнически групи, сътрудничещи си с Перон за привличането на чуждестранния капитал и технологии, необходими за националното възраждане. Но след това Галимберти (имащ характерното прозвище „Лудия“) се отмята от думите си. Той заявява, че в новото перонистко правителство (във висшите кабинети) трябва да има не по-малко от 25% младежи, тъй като именно младежта допринася най-много за връщането на перонизма на власт – тя пролива кръв, издържа на побоя от страна на полицията, гние в затворите, влиза като авангард в огромните демонстрации. Това дава право на младежта, „пробиваща затворените врати на президентския дворец“, да иска място в правителството. В крайна сметка, Галимберти заявява готовността за създаване на инструменти за революционен контрол на публичната власт, не уточнявайки в каква форма ще функционират тези зловещи „инструменти“.

През април още редица фигури от „Перонистката малдеж“ на различни конференции и срещи с пресата се изказват в същия войнствен дух, предизвиквайки истинска тревога у въоръжените сили. Например, на 27 април, след едно такова събрание в офис на синдиката „Luz y Fuerza“, на което представителя на JP Хуан Карлос Данте Гульо много нашироко разсъждава за „армия монтонеро“, явяваща се едновременно и „армия Перон“ и „приемница на славната традиция на армията на Сан Мартин“, идващият до гранично състояние на съзнанието генерал Алсидес Лопес Ауфранс изпраща до военния гарнизон тревожна радиограма, в която казва „защо не трябва да се допусне създаването на отряди на народна милиция“. Същата вечер вестник „La Prensa“ отговаря на думите на Данте Гульо в драматичен дух, заявявайки, че предложения модел на милиция е нищо друго, освен опит за създаване на „фашистки отряди за погроми“ в духа на Хитлер и Мусолини.

На следващия ден Ектор Кампора изпраща декларация от резиденцията на Перон в Мадрид, в която директно заявява, че никаква народна милиция в никакъв вид не е нужна на Аржентина. На 29 април по време на оперативно съвещание в мадридската резиденция Пуерта де Йеро Хуан Перон снема Рудолфо Галимберти от поста на делегат на младежите във Висшия съвет на перонисткото движение. Тук генералът в изгнание изказва на Хуан Абал Медина, генерален секретар на движението, сътрудничещ си с „Монтонерос“, своето неудовлетворение от „безразсъдната дейност“ на столичните радикали в хода на предизборната кампания.

Историята се повтаря. В края на 1940-те години, по предложение на Евита, вече е бил извършен опит за създаването на перонистка работническа милиция за защита на интересите на трудещите се, и, по разпореждане на „защитницата на бедните“, дори е закупено оръжие, но и тогава Перон, никога не явяващ се истински революционер, се страхува да въоръжи народа, страхува се да не разгневи армията и полицията със създаването на алтернативен въоръжен, доста политизиран апарат, и идеята за милиция е избутана на заден план, а след смъртта на Евита за нея съвсем е забравено.

Това е първата, все още едва забележима пукнатина между Перон и лявоперонисткия революционен лагер. Именно в този първи сблъсък между „Монтонерос“ и Перон се издига зловещата роля на Хосе Лопес Рега – началник на охраната и личен прессекретар на генерала, под натиска на когото Перон снема длъжността на Галимберти. Впоследствие, в правителството на Кампора Лопес Рега получава портфейла на министър на социалното благосъстояние, превръщайки министерството в стълб на най-черната реакция, в което се изразява идеята за създаване на специални провластни „ескадрони на смъртта“ (печално известният „Аржентински антикомунистически алианс“) за борба с опозицията.

През април 1973 г., се случва още едно събитие, което още разваля отношенията между генерала в изгнание и неговите войнствени привърженици. С посредничеството на Галимберти новоизбраният президент Ектор Кампора се среща с преките членове на Висшия съвет на „Монтонерос“ – Марио Фирменич и Роберто Пердия. Партизаните връчват на Кампора списъци с триста имена на тези, които искат да видят на постове в новото перонистко правителство, както и меморандум с искане за амнистиране на всички политически затворници. Разбирайки за това, Перон изпада в безпокойствие. Не само заради това, че в списъците фигурират откровени радикали (известна част от кандидатите принадлежи към „Политико-техническите команди“, сформирани от „Монтонерос“ за подготовка на кадри за държавното управление), но и заради това, че този инициативен демарш излиза, според него, извън рамките на приличието, нарушавайки субординацията между „вожда“ и неговите нищожни адепти.

Най-много той може да се съгласи на възсъздаването на „Социалния фонд на Евита Перон“, основна сила на който могат да станат доверяващите се на генерала членове на военно-политическата организация. Тук, трансформирайки социалната реалност в рамките на този фонд, те, по думите на Перон, ще получат нужния опит, който в бъдеще, може би, ще им позволи да се интегрират в правителствената структура.

След няколко дни с Пердия и Фирменич се среща също Лопес Рега, предлагайки, със своята нетактичност, да се сформират въз основа на „Монтонерос“ нелегални групи за борба с настъпващата „марксистка заплаха“. Още тогава в главата на този сив кардинал от третото перонистко правителство назряват нишките на плана за пускане на инструменти на държавния тероризъм. Лидерите на организацията отхвърлят това странно изказване.

Накрая, формирания на 25 май кабинет от официално встъпващия на поста президент Ектор Кампора, където все пак влизат част от кандидатите от списъците, създадени от „Монтонерос“, причинява разочарование в лагера на привържениците на революционната тенденция. Официалните й представители, Галимберти и Абал Медина, без никаква двусмисленост осъждат „нерешителната и подла“ кадрова политика на Кампора, на когото се възлагат големи надежди поради близостта му до лявоперонистките сили. Въпреки това, в своите решения Кампора постоянно се обръща към Перон, който, от своя страна, изпада в пълна зависимост от Лопес Рега, този реакционен „инфилтрат“ в близкия кръг на генерала. В резултата на това, правителството на Кампора се получава нееднородно, съчетаващо в себе си всички течения на перонизма с преимущество, разбира се, за десните сектори.

Въпреки всичко това, „Монтонерос“ все още се надяват да променят хода на събитията в своя полза посредством спечелване и „революционизация“ на широките перонистки маси – преди всичко работниците – които трябва да оказват непрекъснат натиск на правителството, по този начин избягвайки преустановяване и стагнация на революционния процес.

В контекста на формиране на широко революционно движение, през пролетта на 1973 г. „Монтонерос“ пристъпват към създаването на т.нар. „политически групировки“: масови движения, подчинени непосредствено на ръководството на организацията. Така, освен „Регионалната перонистка младеж“ – много размита по своя състав асоциация, деляща се на шест географски региона – са образувани специализирани формирования: „Съюз на учащите“ (Union de Estudiantes Secundarios), обединяващ гимназисти, „Перонистка университетска младеж“ (Juventud Universitaria Peronista), съставена от студенти, и женската „Асоциация Евита“ (Agrupacion Evita).

Малко по-късно е създадена „Работническата перонистка младеж“ (Juventud Trabajadora Peronista) – организация, претендираща, че е алтернативен на официалната Всеобща конфедерация на труда профцентър, напълно контролиран от „Монтонерос“. В бъдеще лозунгът „JTP е новата ВКТ“ е признат като грешка, повлияващ на развитието на широката дейност в синдикатите, и организацията преминава от открита конфронтация с ВКТ към политика на „инфилтрация“ с цел завземане на властта над официалния профцентър. В средата на 1973 г. тази кампания на „внедряване“ (която десните перонисти наричат „марксистка инфилтрация“) достига най-големия си мащаб: в провинцията, където за губернатори са избрани последователите на революционната тенденция, JTP може фактически наравно да се конкурира с ВКТ, а в Кордоба официалната секция на ВКТ се намира на границата на разпада, изпитвайки натиска на „сражаващите се синдикати“, най-големите от които са Съюзът на механиците и работниците в автомобилния транспорт (SMATA) и Luz Y Fuerza. Големи успехи са постигнати и в Буенос Айрес, за което свидетелства фактът, че на 26 юли, на годишнината от смъртта на Евита, JTP заедно с „Перонистката младеж“ успяват да мобилизират повече от 90 хиляди човека, докато перонистката профсъюзна бюрокрация изкарва по улиците малко повече от 2 хиляди активисти.

Но най-големият успех в този период „Монтонерос“ постигат в развитието на „Перонисткото движение на бедните“ (Movimiento Villero Peronista), териториален фронт, действащ в градските гета (т.нар. „villasmiserias“) и работническите предградия на големите индустриални центрове. В Буенос Айрес и Кордоба, където организацията се ползва с благосклонността на провинциалните власти, работата на MVP е съпроводена от масови „социални окупации“ – самоволни завземания на сгради, където впоследствие се изграждат обекти за социална инфраструктура: общежития, здравни центрове, детски градини, дори начални училища. Масов характер приема също завземането на медицинските учреждения, където се правят опити да се отстранят от ръководствата членовете на дясноперонистката „Асоциация на здравните работници“ и да се наложи „класово вярно“ управление, съставено от студенти, практикуващи лекари, явяващи се, в много от случаите, членове на „Политико-техническите команди“ на „Монтонерос“.

За илюстриране на стремителното развитие на този териториален фронт, може да приведем спомените на Мерседес Депино, активистка на „Въоръжените революционни сили“, която след 25 май 1973 г. се присъединява към „Монтонерос“, влизайки в „Базовия революционен отряд“  (UBR) в Хосе Паса, едно от работническите предградия в Големия Буенос Айрес. В този UBR влизат както деятели на синдикалния фронт, така и активисти на MVP. Срещи се правят веднъж седмично: тук се обсъждат проектите за бъдещите акции, координират се действията, като също се провеждат и политически дискусии и обсъждания на оперативните проблеми. Освен това, всеки понеделник се правят разширени срещи с координатора на областта, на които присъстват понякога сто човека, тъй като към UBR Хосе Паса се присъединяват другарите от UBR Бела Виста. Тук отговорните лица дават отчет за своята седмична дейност, а след това координаторът разпределя задачите за следващата седмица.

Заедно с Ернан Паес, Депино получава задачата за „укрепване“ в квартала, разположен в близост до път №197, на 10 минути от Хосе Паса. Получавайки известно количество пари, те наемат доста спретна квартира и пристъпват към работа. Достатъчно е първият ден съседите да разберат, че тези хора са от „Перонистката младеж“ и да последва реакцията: „ааа, вие сте тези, които са свързани с Перон и които убиха Арамбуру“. Всеки ден посещават по две-три жилища, водят беседи и се угощават с чай. Говорят за проблемите на квартала, за канализацията, електричеството, необходимостта от детска градина и понякога за политика. След известно време, спечелвайки доверието на част от местните жители, в своята квартира започват да провеждат срещи и събирания на жителите, където се говори доста повече за политика. След месец вече организират съвместни масови акции, мобилизации и празници. Например, на Коледа Паес, имащ прозвището „дебелият Алфредо“, преоблечен като Дядо Коледа, раздава на улицата играчки на децата. Скоро съседите съобщават за това, че в квартала пребивава пристигнал отскоро човек, явно свързан с „партизанското движение“. Както се оказва, този човек е Карлос Голденберг, шеговито наричан от местните „Семафор“ заради очния му тик. В крайна сметка, тези трима активисти успяват да завоюват целия квартал, учредявайки тук нов „Базов революционен отряд“.

„Монтонерос“ използват активно политическия момент, позволяващ открито да се работи с масите. „Базовите революционни отряди“ растат като гъби след дъжд: достатъчно е да се каже, че, ако в началото на 1973 г. в Ла Плата организацията има само половин дузина UBR, то до края на годината те наброяват вече тридесет и два. Някои от тези групи обединяват до петдесет човека.

%d0%bc%d0%be%d0%bd%d1%82%d0%be%d0%bd%d0%b5%d1%80%d0%be%d1%81Освен това, продължават да работят и „Политико-техническите команди“, концентрирани в тези месеци, по нареждане на министъра на образованието Таиана, върху изработването на специална програма за извънучилищно образование, включващо създаване, провеждане и разпространяване на „радиопредавания, посветени на видни латиноамерикански деятели, телеспектакли за перонистката съпротива, документални филми за историята на борбата на аржентинския народ и на латиноамериканските народи за свобода, плочи със записи посветени на същата тема, достъпни джобни книги, разказващи за развитието на революционния процес в Третия свят, теле и кинофестивали, конференции по история, философия и т.н.“.

Всички тези доста амбициозни замисли на организацията редом с елементарната дейност на места изискват вливане на значителни средства. Въпреки че тези средства идват отчасти от правителствените структури, от май 1973 г. „Монтонерос“ се връщат към извършването на анонимни „експроприации“. Характерът на приетата стратегия, отричащ пълно разоръжаване, прави необходимо запазването и поддържането на дейността на нелегалната бойна структура.

Развитието на масовите фронтове дава възможност на „Монтонерос“ да извършват многохилядни мобилизации, понякога просто плашещи правителството.

Така се случва, например, с проявите свързани с искането за всеобща амнистия на политическите затворници. Тази тема многократно се засяга от FREJULI по време на предизборната кампания, въпреки че след победата на Кампора на 11 март в рамките на Фронта започват странни разговори за ограничаване на тази амнистия – да се освободят само заключените перонисти, докато социалистите, тези вечни „агенти на Москва“, трябва да останат зад решетките, тъй като от тях идва опасност за всяко правителство, освен социалистическото. Ясно е, че подобни тези намират разбиране в десните сектори на перонизма. Кампора, обещаващ след церемонията по встъпване в длъжност с първия си указ да освободи политическите затворници, се оказва в трудно положение.

Революционната партия на трудещите се – Народно-революционна армия (PRT-ERP), най-голямата марксистка организация в Аржентина, повече от половината състав на която се намира в затвора, пресича духащият вятър. Бойното ядро на марксистката гериля е изпълнено с решимост да изисква от новото правителство изпълняване на всички предизборни обещания – изисква, дори и с използването на насилие. В отговор на разсъжденията на десните сектори от FREJULI за ограничаване на амнистията, на 1 април 1974 г. PRT-ERP убива Франсиско Алеман, бивш началник на пресслужбата на ВМС, замесен в клането в Трелева, намеквайки с тази своя акция желанието си да бъдат освободени всички политически затворници. В случай на отказ от провеждането на широка амнистия, PRT-ERP заплашва да я изпълни със собствени сили – посредством затворнически бунтове и масови бягства.

„Монтонерос“ напълно подкрепя исканията на своите червени колеги, ръководейки се от принципите на революционната тенденция. Ясно е, че в случай на апатия на масите амнистията ще бъде саботирана от имащите влияние в армията и полицията десни сектори. Необходимо е с помощта на революционен натиска да се „пробие“ правителството.

Заплахите от страна на партизаните имат съществен ефект – на 22 май, още преди официалното провеждане на клетвата на правителството на Кампора, без никакви съдебни забавяния са освободени първите 50 затворници, а няколко часа по-късно провинциалните съдилища в Кордоба и Санта Фе помилват още 47 човека. Но това не достатъчно. Необходимо е да има амнистия в цялата страна, а не само на местно ниво, което прилича по-скоро на опит да се успокоят левите сектори.

Ето защо на 25 май, в деня на церемонията за встъпване в длъжност на Ектор Кампора, „Монтонерос“ подкрепят масовите фронтове на PRT-ERP и FAR, мобилизирайки в подкрепа на извършването на амнистията за политическите затворници десетки хиляди членове на „Перонистката младеж“.

Колоните на демонстрантите маршируват от различни точки на Буенос Айрес към Пласа де Майо, където се намира президентският дворец. Оттук многохилядната тълпа се движи към железопътната гара, след което с влакове демонстрантите се отправят към гара Вила Девото, където е разположен затвора, в който се държат мнозинството политически затворници от столицата. Около 40 хиляди демонстранти обсаждат сградата, заплашвайки да я щурмуват и със сила да освободят намиращите се в стаите за разпит и изтезания революционери. Чрез депутатите от революционната тенденция демонстрантите заявяват на властите, че ако в девет часа вечерта всички политически затворници не бъдат пуснати, те ще ги освободят със сила.

Администрацията е принудена да излезе от ситуацията, предлагайки на депутатите да подпишат официален акт, съгласно който поемат цялата отговорност за освободените. Документът е подписан и след половин час от портите излизат първите камиони със затворници: посрещнати са с тържествени викове от колоните от двете страни на пътя – отляво седят хората под знамената на FAR и „Монтонерос“, а отдясно – хората със знамена на PRT-ERP. Нетърпението, обхващащо демонстрантите, очакващи излизането на другите камиони, в крайна сметка се превръща в опит за пробиване на главните порти с използването на осветителни стълбове. Възниква престрелка, в хода на която са ранени петима демонстранти, като двама от тях по-късно умират. В същото време заключените, във връзка със събитията на главните порти, излизат през странични изходи. През нощта всички те – около 450 човека – са освободени.

%d0%bf%d0%b5%d1%80%d0%be%d0%bd1На следващият ден Конгресът е принуден постфактум да одобри исканият от масите закон за амнистия на всички политически затворници и да отмени декретите, използвани по време на диктатурата за борба с политическата опозиция.

Въпреки всички тези още дребни сблъсъци с властите, „Монтонерос“, за разлика от марксистката гериля, напълно подкрепят правителството на Ектор Кампора.

В частност, това се отнася до предложения икономически план за развитие, който, според уверенията на министъра на икономиката, включва „национализация на банковите депозити, приемане на нов закон, регулиращ чуждестранните инвестиции, въвеждане на строг контрол над външната търговия, данъчна и аграрна реформа“. Въпреки това, реализацията на подобни проекти не може да бъде незабавна. Очевидно е, че стъпките на кампористкото правителство излизат далеч от рамките на конкретната икономическа програма и въобще цялата работа приема заплашителен, явен ляв характер.

„Монтонерос“ всячески приветства декларираните инициативи на „другаря Кампора“, които „водят към формирането на нова политическа линия, в която основна роля играе работническата класа“. Организацията квалифицира издигнатите проекти като „програма за освобождение“, подчертавайки нейния прогресивен националистически характер.

Всичко това не може да не предизвика тревога в десните сектори на перонизма, обезпокоени от активността на „болшевиките“ (съответно, „Монтонерос“) и тяхното нарастващо влияние в правителството в най-важните аспекти, каквито са образованието, икономиката, осигуряването на вътрешния ред. Именно в първите дни на юни започва лавинообразен възход на най-различните реакционни сили, който не може да не приключи с директен сблъсък, кулминацията на който е клането в Есейса на 20 юни.

%d0%bf%d0%b5%d1%80%d0%be%d0%bdПоследващите след това събития под формата на оставката на Кампора и растящата конфронтация на „Монтонерос“ с Перон и неговото реакционно обкръжение, до известна степен забавя развитието на масовата работа на организацията. Едва през август, ползвайки се от последните възможности на заминаващата си „демократична пролет“, „Монтонерос“ започват още няколко свои иновативни проекта, най-впечатляващият от които е вестник „Noticias“.

Мигел Бонасо, главен редактор на изданието, си спомня, че въпреки че идеята не е нова, „Монтонерос“ пристъпват към нейната реализация заради засилващите се от ден на ден атаки от страна дясноперонистките сили. Започващото още през март сътрудничество на новото правителство с военно-политическата организация открива доста нови възможности по отношение развитието на политико-културна борба и именно тогава Бонасо излага идеята си за създаване на информационен орган. Не става дума за списание за бойците и симпатизантите, защото такива се издават доста, а за вестник, предназначен за най-широк кръг читатели, с помощта на които организацията може да въздейства на „общественото мнение“. Става дума за вестник на народа, „първият вестник, който Тукуман го интересува повече от Рим, Лима, повече от Вашингтон, Алжир – повече от Париж“.

Издавайки първия брой на 20 октомври 1973 г., „Монтонерос“ издават „Noticias“ до края на 1974 г., когато е взето решение за връщане към въоръжената борба. През всичките тези месеци тиражът на всеки ежеседмичен брой наброява около 150 хиляди екземпляра и се разпространява по вестникарските будки из цялата страна. Бонасо, разказвайки за тези години, с особена гордост заявява, че единственият конкурент на „Noticias“ е „La Cronica“ – най-известният в Аржентина вестник.

Заслугата на Бонасо не се състои само в учредяването на редакцията, но и в това, че успява да пребори Националното ръководство на „Монтонерос“, печелейки доста широка автономия за дейността на журналистите. Първоначално Фирменич настоява, че основната дейност на изданието е да информира обществеността за събитията, случили се в масовите фронтове на организацията, но Бонасо успява да убеди лидерът на „Монтонерос“ в нерационалността на този подход. Бонасо, ръководещ се в този случай от пазарните схеми, директно съпоставя количеството на продадените екземпляри с политическите успехи на изданието. „Ако вестникът представлява сборник с кратки комюникета и отчети, тогава няма да продадем нито един екземпляр“ – директно заявява той. Не е възможно човек да не се съгласи с такива доводи.

Дейността на организацията носи също така доста демократичен характер. Един път всяка седмица се правят оперативни съвещания, на които колективно се обсъжда публикуването в контекста на политическия момент. На това съвещание по принцип може да присъства всеки един човек: боец, активист на масовия фронт, симпатизант или просто интересуващ се. В бъдеще тези хора подготвят материали. Единственото условие за статиите е тяхната привързаност към политическата линия на „командата“, което поражда многобройни конфликти, тъй като някои журналисти се опитват да „коригират“ линията или напълно да я променят.

Друга инициатива в тези месеци е проектът „Cantata Montonera“, явяващ се, редом с вестник „Noticias“, част от политико-културната борба на организацията.

През октомври към ръководството на „Монтонерос“ се обръща Николас Касульо, един от функционерите на министерството на образованието, член на организацията, с предложение за издаване на музикална плоча, посветена на борбата на перонисткия лагер и, в частност, на „Монтонерос“, срещу диктатурата и за връщането на Хуан Перон. Необходимостта от развиване на музикалното направление на „културната борба“ Касульо обяснява, позовавайки се на опита на СССР и Испанската република, Куба и Чили, където под негласното покровителство на революционните правителства има цяла плеада от музикални групи и изпълнители, които с помощта на своето творчество, с помощта на съчетаването на традиционните мелодии и тънките метафори донасят до широките слоеве идеите на социалното преобразуване. Фирменич и Кието се заинтересуват от идеята и дават зелена светлина на предложението.

Касульо бързо се свързва с „Huerque Mapu“, група млади, опозиционно настроени музиканти, започващи дейност през 1972 г., които пристъпват към работа.

Плочата е представена пред публиката на 28 декември 1973 г. по време на специална презентация в столичния Луна Парк, където се събират повече от 15 хиляди привърженици на революционната тенденция.

Музикалната композиция се открива от „Memoria de los Basurales“, посветена на дебютната акция на „Монтонерос“ – отвличането и убийството на Педро Еухенио Арамбуру, пълна със символизъм операция, става свързващото звено между старата перонистка съпротива и новата гериля. След това следва „La V de la Calera“, посветена, както не е трудно да се досетим, на втората въоръжена акция на организацията и „Garin“ – в знак на почит към присъединяващите се към „Монтонерос“ „Въоръжени революционни сили“ и техния гръмък дебют – завземането на град Гарин на 30 юли 1970 г.

По-нататък следва мини блок от песни, насочени към „кристализацията на революционния пантеон, където нашите християнски традиции се съчетават с партизанския мироглед“: това са „El Combate de Ferreya“ – реквием за четирима другари от FAR, загинали на 3 ноември 1971 г. в Кордоба в хода на т.нар. „Битка във Ферейра“, „Fernando y Gustavo“, посветена на първия ръководител на „Монтонерос“ Фернандо Абал Медина и неговия другар Густаво Рамус, загинали на 7 септември 1971 г. в престрелка с полицията на столичната улица Уилям Морис, и „El Negro Sabino“, посветена на Сабино Наваро, който поема организацията след смъртта на Абал Медина и също така е загинал.

Плочата завършва с нетривиалното название „Монтонерос“ – своеобразен марш на организацията, звучащ под речитатива на разказвач.

Най-гръмката инициатива на организацията в този период е „Операция Дорего“.

Нейната предистория е следната: през юни 1973 г. в Буенос Айрес започва вълна от проливни дъждове, в резултат на което сериозно пострадват централните и източните райони на провинцията, като почти два милиона хектара земеделска земя и посеви се оказват под вода, три хиляди жители са евакуирани, повредени са много обекти на инфраструктурата, жилищни домове и промишлени предприятия. Бюджетните пари не са достатъчни за възстановяване на пострадалите райони. Във връзка с това, по инициатива на ръководството на Първия регион на „Перонистката младеж“, Оскар Бидегайн, тогавашен губернатор на провинцията и привърженик на революционната тенденция, призовавайки гражданите за солидарност с пострадалите, обявява започването на хуманитарна операция, наречена в чест на един от героите в аржентинската история, лидерът на федералистите полковник Мануел Дорего.

Операцията по възстановяването започва на 4 октомври и продължава до 23 октомври. В нея взимат участие повече от 900 активисти на „Перонистката младеж“ и около 4 хиляди военнослужещи. Същността на замисъла, по думите на един от ръководителите на „Монтонерос“ Фернандо Вака Нарваха, се състои в „социално-политическото въздействие“ не толкова върху жителите на пострадалите райони, колкото върху военнослужещите и младите офицери, с които младите перонисти работят в продължение на месеци. Според ръководството на „Монтонерос“, съвместната помощ на гражданите на страната поражда дух на другарство и взаимна подкрепа, който след това може да се преобразува в създаването на единен национален фронт.

Въпреки това, опитите за установяване на контакти между армията и организацията се провалят. Независимо от факта, че отделни елементи от въоръжените сили наистина оказват симпатия към политическите позиции на младите перонисти, като цяло, намерението се проваля, което е принудено да признае самото ръководство на „Перонистката младеж“ в своя заключителен „Баланс на операцията“.

„Операция Дорего“ е последното голямо мероприятие на „Монтонерос“, извършено в контекста на сътрудничество с държавните структури. Със засилването на десните позиции в третото правителство на Перон, с изострянето на противоречията между левите и десните сектори на перонизма, в „Монтонерос“ остава все по-малко време, сили и възможности за продължаване на легалната работа. Осъзнавайки това, от края на 1973 г. организацията разглежда въпроса за теоретичното връщане към въоръжената борба. В тези условия дейността на масовия фронт и въобще на легалните структури постепенно е преориентирана към нова и неизбежна конфронтация. Отново започва нарастване на милитаризма.

Източник: Никитич Винтер

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s