Arditi del Popolo: първата антифашистка организация (1921-1922)

ардитиИстория

Arditi del Popolo се появяват в Рим в последните дни на юни 1921 г. след разпускането на предимно анархистичната организация Associazione Nazionale Arditi de Italia от нейния лидер – Арго Секондари. Създадените групи стават отговор на насилието, дело на фашистките отряди в цялата страна, а активистите на AdP са изпратени в тези региони на Италия, които се намират под най-силния натиск на фашистите. Като допълнителен стимул за създаване на отряди, които да могат да оказват физическа съпротива на черноризците, служи още и желанието да се компенсира нерешителността на официалната Социалистическа партия на Италия и на централната профсъюзна организация, затънали в бюрократизъм и помирение. За тази цел се обединяват различни политически сили: анархисти, леви социалисти, комунисти и републиканци, създавайки по този начин клетки на Arditi del Popolo. Въпреки своето идеологическо разнообразие, Arditi са предимно пролетарска организация, включваща работници от заводи и фабрики, железопътни работници и корабостроителни работници. Известен брой от активистите са земеделски работници и интелигенция: студенти, представители на „свободни професии“.

Численост и структура

Като вземем предвид само тези клетки на Arditi, съществуването на които не подлежи на съмнение, можем да кажем, че като минимум има 144 клетки с обща численост 20 хиляди членове. Най-голям брой активисти наброяват 12 клетки от Лацио (3300 души) и 18 отделения в Тоскана, в които има 3 хиляди местни антифашисти. Като цяло Arditi del Popolo разполагат с много гъвкава структура, която им позволява да събират доста големи сили за кратко време в отговор на всякакви агресивни действия на фашистите. Действията на Arditi не се ограничават само до отговор на враговете: те активно практикуват патрулиране в своите райони с цел предварително да открият врага си. Организираните активисти на Arditi наподобяват военни подразделения, което не е изненадващо, имайки предвид, че техен приоритет е противопоставянето на фашистите, а не политиката като такава. Всяка клетка на организацията е разделена на батальони, които, от своя страна, са разделени на роти и взводове. Всеки взвод се състои от 10 човека без да се брой командира. Ротата включва четири взвода и командира, а батальон се формира от три роти под началството на свой командир. Всички батальони поддържат постоянни връзки по между си, с батальоните от различни региони, а също и с клетки в предприятията и с командването на национално ниво. Постоянната бойна готовност се поддържа благодарение на системно провежданите учения. Въпреки това, никой не може да каже, че Arditi del Popolo е напълно централизирана организация. Всеки регионален комитет има достатъчно свобода и пространство за вземане на самостоятелни решения. Разбира се, изхождайки от това, политическата линия, доминираща в една или друга клетка, определя и нейното поведение. В действителност се оказва, че всяка автономна клетка в крайна сметка сама решава какво да прави и по какъв начин. Резултат от такава „политика на независимост“ е фактът, че Arditi del Popolo така и не успяват да преобразуват своята структура в политическа партия или движение на работническата класа, въпреки че на някои места се правят подобни опити.

ардити1Символика

Много скоро след своето създаване Arditi del Popolo придобиват собствено политическо „лице“, и някои клетки започват с гордост да демонстрират своята лична символика. Arditi, като организация, са лесно разпознаваеми заради своята емблема – череп с кинжал в зъбите, окичен с лавров венец, и лозунга „За нас!“ (A Noi), символ на ръководството на движението е кинжал с листа от лавър и дъб. Друг символ, известен като „ivetavecchia“, не оставя никакво място за съмнение по отношение идеологията на организацията – това е брадва, която разсича куп пръчки, емблемата на фашистите.
Що се отнася до униформите, то членовете на Arditi del Popolo нямат такива, а е възможно и да не искат да ги имат, въпреки че типичните работници от техните редици предпочитат да се обличат с черна риза с червен цвят върху ревера и тъмносини панталони. Песните на антифашистите са праволинейни и бойни, в тях се разказва за най-различни събития, оставящи следа в историята на страната и антифашисткото движение.

Фашистко настъпление

Известният италиански анархист Ерико Малатеста, коментирайки окупирането на фабриките от работниците в северната част на страната, случващо се през ноември 1920 г. и включващо 600 хиляди души, отбелязва: „Ако не доведем началото до край, то ще платим с кървави сълзи за този страх, който сега внушаваме на буржоазията“. Неговите думи се оказват пророчески, защото лидерите на Социалистическата партия и профсъюзите предпочитат да се споразумеят със собствениците на предприятията, връщайки въстаниците на работните им места. Това е направено въпреки възможността да се разпростре борбата извън пределните зони, които първоначално са окупирани от въстанието. От този момент държавата преминава в настъпление, а щурмоваците на Мусолини получават достатъчно средства, за да вземат улиците в свои ръце.
До създаването на отрядите на Arditi del Popolo инициативата се намира на страната на фашистите. Започвайки с нападения в община Болоня, черноризците активно прочистват политическото поле, организирайки „наказателни рейдове“ срещу работниците в градовете и селата. Помещенията на профсъюзите, местата, където обикновено се събират пролетарии, и редакциите на левите вестници са подложени на нападения от фашистите и са унищожени в Триест, Модена и Флоренция още в първите месеци на 1921 г. Съвременниците на тези събития описват положението, наблягайки в противопоставянето на ултрадесните: „Фашистите имаха огромно преимущество в сравнение с работническото движение, особено от гледна точка на транспорта и възможността бързо да се организират и събират на необходимото място. Те не бяха обвързани от нищо и можеха да живеят във всяка точка на страната, докато в същото време работниците до голяма степен бяха привързани към своя дом. Системата даваше на врага всички козове в провеждането на настъпателни операции, мобилна война, докато работниците бяха принудени да се защитават сами“.
Въпреки сериозната опасност, изхождаща от фашистите, през 1921 г. вече има известни свидетелства за увеличаваща се съпротива срещу дясната агресия. Например, в Ливорно, когато работниците биват подложени на нападение в квартал Борго дел Капучини, местните жители успяват бързо да се организират, да отвърнат на удара и да прогонят врага. През април същата година на атака на фашистите е подложен профсъюзния център, на което работниците отговарят с масова манифестация, обкръжавайки черноризците. Последните успяват да се спасят само благодарение на намесата на армията. До началото на юли пролетариатът успява да създаде собствени сили за отбрана – Arditi del Popolo.

ардити4Arditi del Popolo в действие

Първата акция на новосъздадените антифашистки отряди е нападението срещу сборния център на фашистите в Пьомбино на 19 юли 1921 г., когато Arditi обкръжават намиращите в сградата десни. Когато кралската гвардия се опитва да се намеси, за да спаси „обсадените“, антифашистите влизат в битка, принуждавайки гвардейците да избягат.
В Сардзана на помощ на отрядите на Arditi идват местните жители, които успяват да заловят един от известните фашистки лидери – Ренато Тици. Когато отряд от 500 черноризци се опитва да спаси своя лидер, Arditi заемат позиции, като в крайна сметка фашистите напускат бойното поле победени. В резултат на сблъсъците 20 фашисти (а може и повече) са убити, а командирът на отряда казва: „Нашият отряд, свикнал да побеждава противника, който почти винаги се обръща в бягство или не се съпротивлява, напълно загуби. Ние не можахме да се защитим, не разбирахме как въобще може да се оцелее в тази ситуация“.

Ерико Малатеста (вторият изправен от дясно на ляво) с група Arditi del Popolo

Ерико Малатеста (втория изправен от дясно наляво) с група на Arditi del Popolo

Предателство

Въпреки нарастващите успехи в уличната борба, Arditi del Popolo се оказват уязвими пред предателството от страна на Социалистическата партия, която предпочита да запази мир с държавата и капиталистите, и то в момент, когато фашисткото движение е най-уязвимо. Социалистите са принудени да напуснат редиците на антифашистките отряди редом с членовете на профсъюзите, на които също е наредено да напуснат Arditi. Един от профсъюзните лидери, Матеоти, фактически признава предателството, написвайки в синдикалния вестник Battaglia Sindicale: „Останете си по домовете, не отговаряйте на провокациите. Понякога да мълчиш или дори да те нарекат страхливец е героичен акт“. Комунистите отиват по-далеч от другите, формирайки собствени „класово осъзнати“ групи, разделяйки по този начин движението. Както пише Грамши: „Избраната от нас тактика съответстваше на необходимостта да се избегне тази ситуация, когато биха влезли нови членове в партията, контролирани от хора, които не са част от партията“. Много скоро от Arditi остават само 50 местни клетки, наброяващи шест хиляди души, които са подкрепяни от Единния профсъюз на Италия (USI) и Италианския съюз на анархистите. Редиците на оцелелите клетки отново се изявяват през септември в Пьомбино, когато фашистите, току-що приключили подпалването на сградата на Социалистическата партия, са засечени от отряд на анархистите и се обръщат в бягство. Пьомбино скоро става център на антифашистката съпротива, защитавайки се от нападенията на ултрадесните през април 1922 г., преди окончателно да падне след ден и половина на ожесточени боеве. Тогава фашистите, поддържани от кралската гвардия, принуждават да се предадат работниците, които са се укрепили в офисите на USI.
През юли 1922 г. всеобщата стачка, която се провежда под реформистките лозунги за „защита на гражданските свободи и конституцията“, показва пълната деградация и отслабване на работническото движение. Спирането напълно на работата на фабриките и заводите не се случва, фашистите играят ролята на стачкоизменници, в крайна сметка превръщащи се в господари на улиците. След разгрома на стачката фашистите получават възможност още един път да демонстрират силата си, разбивайки последния бастион на съпротивата – Ливорно, който не успява да издържи под натиска на 2 хиляди черноризци.
В наши дни италианските антифашисти провеждат ежегодни маршове в памет на загиналите другари от Arditi, които се провеждат на 18 април под червени и черни знамена. На маршовете присъства и символиката на Arditi del Popolo, като завет за всички нас да се борим срещу фашизма.

ардити3

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s