Тупамарос. Градска гериля. Политическа стратегия

3. Политическа стратегия

3.1. Всеобща мобилизация

Всеобщата мобилизация е стратегия, с помощта на която „Тупамарос“ се опитват да влияят на масите; установяване на сътрудничество с тях с помощта на различни политически и военни действия със значителен пропаганден ефект.

Целта на мобилизацията е привличане на колкото се може повече симпатизанти, разпространяване на информация за партизанското движение, за неговата идеология и акции, формиране на „магнитен полюс“, притеглящ хората към „Тупамарос“, трансформиране в катализатор на поляризацията опозиционните обществени сили. Този мост между партизаните и масите трябва да съдейства за създаването на широко народно движение с масова подкрепа, фронт за национално освобождение. Освен това, „Тупамарос“ имат намерение да „покажат непревзетост и гъвкавост, за да спечелят, организират и мобилизират всички потенциални приятели, а не да ги отчуждят от неудобен догматизъм“ (Документ №5).

Поляризацията на политическите сили трябва да се случи поради две причини.

Първо, „Тупамарос“ възнамеряват да накарат хората или да приемат идеологическите цели на движението, и още по-добре – военната му стратегия и тактика, или да вземат страната на правителството, което се застъпва за запазване на статуквото. Това позволява на „Тупамарос“ да разберат кои са с тях и кои против тях, като така организацията може по-добре да оцени настоящите условия на действие. В този контекст, поляризацията се допълва от процеса по установяване на двувластие.

Второ, партизаните се стремят да установят в страната климат на политическо напрежение, като по този начин причиняват поляризация на обществото и радикализиране на значителна част от него. Това позволява на „Тупамарос“ да спечелят по-широко признание като политическа сила.

Растящата близост между „Тупамарос“ и масите има доста важно значение.

Първо, за правилен анализ на ситуацията е необходима информация за реакцията на народа по отношение на партизанските действия. Похищаване на чуждестранен посланик, убийството на полицай или армейски офицер, ограбването на банка – всички тези акции се нуждаят от подробна оценка въз основа на това дали се подкрепят от хората или не. Насилието и въоръжената борба трябва да допринесат за развитието на революционното съзнание сред масите, но едновременно с това могат да имат обратен ефект, ако се използват в грешно време и на грешно място.

Второ, „Тупамарос“ смятат, че масовата мобилизация е необходимо условие за истински революционен процес. Наистина, всички революционни движения се стремят към спечелване и мобилизиране на народните маси, въпреки че малко достигат до успех. Всяка въоръжена група може да извършва грабежи, убийства и отвличания, но, само въоръжавайки се с „правилната“ стратегия и „правилната“ идеология, приемайки ясна революционна схема, такава група може да спечели народната подкрепа и да победи. Разбира се, при определени обстоятелства подкрепата на масите може да бъде получена по пътя на формиране на политически платформи и организиране на легална политическа партия. Но, както беше споменато по-горе, „Тупамарос“ разглеждат традиционната политическа система като нежизнеспособна, и смятат като най-ефективен инструмент на мобилизиране на масите въоръжената борба. Борбата, която поддържа диалектическа връзка между движението, бойните групи и мобилизирането на масите.

3.2. Секторна мобилизация

Революционното движение трябва да се намира в постоянен контакт с групите, организирани в обществото, които могат да съдействат или да противодействат на акциите на градските партизани, а също и с чуждестранните правителства и международни обществени движения, тъй като техните позиции могат да окажат влияние върху местните политически събития. Мобилизацията и влиянието в рамките на различни отечествени и чуждестранни организации се нарича секторна мобилизация.

„Тупамарос“ винаги смятат, че е важно да се създадат и поддържат връзки от различен тип с всички сектори на уругвайското общество.

Те признават, че, в някои случай, – например в Перу и Панама, – военните изиграват положителна роля в развитието на страната, като защитават суверенитета и създават условия, съдействащи за икономически и социален прогрес. „Ето защо, – пишат те, – въоръжените сили не трябва да бъдат обект на пълна обструкция; не можем да се откажем от възможността за развитие на политическа борба сред тях“ (Документ №5).

Няколко пъти „Тупамарос“ публикуват свои отворени писма до армията; те следят отблизо развитието на вътрешните събития във въоръжените сили, а през 1972 г., когато военните поемат отговорността за убийството на много бойци и поддържането на закона и реда, „Тупамарос“ предават на офицерите редица събрани документи, разкриващи тъмните дела на валутни спекуланти, корупционери и високопоставени политически лица,  укриващи данъци. „Тупамарос“ смятат, че във въоръжените сили има честни офицери, недоволни от продажното правителство, което е неспособно да реши социално-икономическите проблеми на Уругвай. Партизаните призовават към „разработване на конкретна и постоянна пропагандна линия, предназначена за въоръжените сили“ (План Тату). Лидерите на „Тупамарос“ прекрасно осъзнават каква роля играе армията в политическия живот на страната и каква роля може да играе в бъдеще. Организацията разглежда въоръжените сили основно като отделна политическа организация, а не просто като въоръжена ръка на олигархичния режим.

Що се отнася до полицията, особено полицията в Монтевидео, „Тупамарос“ така и не успяват да създадат никакви контакти с представители на тези органи на реда, въпреки че редовно получават информация за плановете и мероприятията, определени в централата на полицията. Политиката, използвана от „Тупамарос“ по отношение на полицията, се състои в намиране на „противоречия, слаби страни и пукнатини“. В този контекст сплашванията и заплахите играят важна роля в тактиката на организацията. Малтретирането на арестуваните насърчава партизаните да осъществяват „революционно правосъдие“, т.е. ликвидирането на едни или други полицейски служители. „Тупамарос“ твърдят, че тази жестока тактика „носи своите плодове и не трябва да бъде зачерквана“ (Документ №5). С други думи, „Тупамарос“ никога не разглеждат полицията като отделна политическа организация, или организация, имаща потенциал да стане политическа сила, а като послушен и безгласен репресивен инструмент на правителството.

Идеологията на „Тупамарос“ определя управляващата класа като основен враг. Тук са включени собственици на земя, латифундисти, големи индустриалци и скотовладелци, професионални политици и богаташи като цяло. Всичко това дава основание за практикуване на обири и отвличания. Но тъй като съществуват олигарси, сериозно пострадали от влошаването на икономическото положение в Уругвай, и, следователно, заинтересовани от социално-икономическия прогрес на страната, партизаните считат, че е важно да създадат и поддържат връзки с тях.

Организацията поддържа тесни отношения с работническите лагери и профсъюзи, където традиционно доминират левите. Като се има предвид, че в държавния сектор работи повече от една трета от работната сила, това открива за „Тупамарос“ особени възможности. „Да се атакува държава, намираща се в разцвета на силите си, не е същото като да се атакува държава, парализирана от стачки.“ Правителството също се страхува от засиленото присъствие на партизаните в работническото движение и затова в периода на управление на Пачеко Ареко (67-72) правата на профсъюзите са доста ограничени, някои от тях са забранени, а много синдикални лидери попадат зад решетките. Но, въпреки отслабването на работническото движение, партизаните продължават да създават „Комитети в подкрепа на Тупамарос“ (Comité de Apoyo Tupamaro – CATs) навсякъде, където е възможно, в това число и в държавните предприятия.

През 1970-71 г. заявяват, че студентите и техните съюзи „ни помагат много“. Те признават, че агресивността на студентите „е израз на общите проблеми на безработната младеж, която няма никакви перспективи в страна, опустошена от кризата“. Тази висока степен на сътрудничество е не само по отношение на студентите, но и по отношение на учещите в по-големите класове. В действителност, гимназистите често са в авангарда на въоръжената борба.

Сред политическите партии най-близка към „Тупамарос“ е Комунистическата партия на Уругвай, традиционно следваща просъветска линия. Въпреки че нейните лидери не са свързани с партизанската война, „Тупамарос“ пишат, че „тяхното отношение към нас е само следствие на тактически, а не стратегически разногласия“. Другите, по-малки комунистически организации „ни уважават, техните членове подкрепят борбата ни. Ние имаме голямо влияние сред тях.“ През 1968 г. „Тупамарос“ твърдят, че въоръженото революционно действие обединява под едно знаме всички леви групи в страната, както е в случая с Куба, тъй като изборът на тези групи не е голям: или да се присъединят към партизаните, или да изчезнат. Три години по-късно „Тупамарос“ констатират, че „(уругвайската) левица е встъпила в процес на обединение“.

Католическата църква в Уругвай също изпитва върху себе си влиянието на партизанската борба. Както и в други страни от Латинска Америка, тук съществува разкол между висшето духовенство, ориентирано към задокеанския център на католицизма и различни международни организации, и по-ниското духовенство, симпатизиращо на новите революционни течения (теология на освобождението). „Тупамарос“ посочват, че „духовниците ни подкрепят, нашите отношения към тях са положителни“, и че църквата – това е „среда, където е необходимо да се развива нашата дейност на различни нива“.

„Тупамарос“ също са заинтересовани в установяването на връзки и обмен на опит с чуждестранни въоръжени движения. Имайки предвид тяхната латиноамериканска националистическа позиция, те смятат, че е необходимо да се действа заедно с всички други континентални революционери с цел координиране и взаимопомощ след края на битката за власт; „за създаване на алианс срещу общия враг“.

Организация също се интересува от събитията в другите латиноамерикански страни, където на власт се намират правителства, проповядващи националистически и социалистически идеи. В случая с Чили, „Тупамарос“ пишат, че „изборният триумф на Алиенде показва възможност за приемане на стратегия на мирен възход на власт чрез създаване на широки съюзи и участие във всеобщи избори“. Събитията в Перу, Еквадор и Боливия (до 1971 г.) разкриват най-различни методи за завземане на властта от прогресивни сили. По отношение на Куба и нейната авангардна роля, „Тупамарос“ имат особено мнение: „Тя оказва политическа подкрепа на всички бойни сили от континента, въпреки че днес Куба не е лидер в стратегията на въоръжената борба в Латинска Америка“ (Документ №5).

Съединените щати разглеждат като „твърдо ядро“ империализма в Южна Америка, въпреки че партизаните не разглеждат възможността от пряка военна намеса на САЩ в Уругвай. Вместо това „Тупамарос“ предполагат, че Съединените щати ще насърчат империалистични нападения в Аржентина и Бразилия. Те не се страхуват от подобен сценарий. „Външната намеса ще означава пълно военно поражение, но в същото време това ще бъде началото на обединение на въоръжените действия на националистическите сили… Представите си, че Монтевидео е окупиран от чуждестранна войска, което предизвиква гнева и яростта на обикновените хора“ (Тридесет въпроса за „Тупамарос“, списание „Punto Final“ от 2 юни 1968 г.). Като се има предвид факта, че „Тупамарос“ разполагат с богата нелегална мрежа в целия град, именно те ще станат притегателен център на оскърбените хора, преобразувайки се в истинско национално-освободително движение.

„Тупамарос“ също са наясно с успехите на бразилския военен режим, който успява да ликвидира всички опозиционни движения и организации (включително и техните партизани). Това е повод за безпокойство, защото „нашите местни олигарси са напълно способни да повторят случилото се в Бразилия“. С други думи, Тупамарос“ сериозно обмислят възможността за преврат, организиран от олигархията с опората на въоръжените сили, в опит да следва същия курс на проамериканския тоталитаризъм, пример за който може да се види в Бразилия, Парагвай, и отчасти в Аржентина.

В един от последните си документи, „Тупамарос“ обявяват създаването на комитет по международните въпроси. Сред главните му цели са: получаване на оръжия и пари от чужбина, организиране на нелегални прехвърляния на бойци в чужбина, създаване на транснационална разузнавателна мрежа. Организацията е заинтересована и от установяването на контакти със социалистическите и националистически правителства на Куба, Чили, Перу, Панама и Еквадор, както и Алжир, СССР и Китай. Това показва до каква степен (по данни от 1972 г.) „Тупамарос“ са независими в своята борба при положение, че сега мислят за създаването на специални служби, необходими за установяването на чуждестранни връзки.

Естествено е, че в стратегията си за международните контакти „Тупамарос“ разчитат предимно на две константи от своята идеология – национализъм и социализъм.

3.3. Скок

„Ел Салто“, което в буквален превод означава „скок“ или „ескалация“, е важна стратегическа точка, която ще бъде приета (при съответните моментни условия) непосредствено преди завземането на властта.

Военните и политическите стратегии правят възможна конфронтацията, която, от своя страна, прави възможно осъществяването на „Скока“. „Ел Салто“, според лидерите на „Тупамарос“, дава възможност за „преминаване на по-високо ниво на въоръжена борба, започване на пълномащабна война, директно преследване и унищожаване на въоръжените сили (на правителството), и следователно, преминаване към тотална поляризация (на обществото), радикализация на (революционния) процес и по-мащабно използване на човешки ресурси и оръжие (Документ №5). Много условия трябва да бъдат изпълнени преди осъществяването на „Скока“: натрупване на ресурси (човешки, материални, технически, информационни), установяване на двувластие, увеличаване на народното недоволство и мобилизация, деморализация на правителствените сили, възможност от въоръжена чуждестранна намеса, увеличаване популярността и авторитета на „Тупамарос“, както и техните идеи.

Когато условията са благоприятни за осъществяването на „Скока“, въоръжената борба ще премине във фаза на масово народно въстание, водено от „Тупамарос“. Организацията разглежда този последен акт на въоръжена борба като естествен финал на своята военна и политическа стратегия, триумф на определен етап от своята дейност. И масите тепърва ще се асоциират с партизаните и ще възприемат техните идеи като предтеча на алтернативния политически ред и по-справедливата социална система. По логиката на „Тупамарос“, това масово въоръжено въстание ще доведе до завземането на властта и, следователно, до създаването на нов социално-политико-икономически ред въз основаната на тези идеологически цели, които по-рано са служили като илюзорен модел, но тепърва се превръщат в реалност и започват да се осъществяват.

Източник: Никитич Винтер

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s