Тупамарос. Градска гериля. Идеология

ТУПАМАРОС. Градска гериля (1973 г.)

Артуро Порсекански

Пропусната е уводната статия, която е загубила своята актуалност, а също и началните и заключителните параграфи към всеки раздел. Бел.

1. Идеология

1.1. Поглед върху настоящето

В този раздел ще разгледаме колкото се може по-точно възгледите на „Тупамарос“ за уругвайското общество. По-специално, тяхното мнение за причините, довели до дълбоката политическа и икономическа криза, която постоянно измъчва Уругвай през втората половина на 50-те години. Няма причина да смятаме, че анализът е верен на сто процента и че указаните фактори действително пораждат цялото зло, което им приписват „Тупамарос“. По-скоро това е вярването на „Тупамарос“; редица обвинения срещу определени хора, учреждения и политически сили; както и своеобразен ред на решенията и средства, които могат да бъдат предложени за справяне със ситуацията.

Както и повечето икономически изследователи, така и „Тупамарос“ смятат, че кризата, която се установява в Уругвай в началото на 50-те години, е свързана със стагнацията на производството и производителността на труда, както и със спада на световното търсене на традиционните вносни продукти – месо и вълна, което води до увеличаване на безработицата и ниския стандарт на живот. Въпреки това, има и други фактори. Например, развитието на селското стопанство и тежката промишленост води до непримирими противоречия между латифундистите и буржоазията, а също и непродуктивността на примитивната капиталистическа система. Освен тези, „Тупамарос“ отбелязват и други фактори: такива като фалшифицирането на правителствените пазарни стимули и механизми, тежкото бреме на икономическия протекционизъм, ограниченията, наложени на вътрешния пазар и порочността на остарелите икономически институции.

В качеството на пример „Тупамарос“ привеждат инфлацията, устойчивият ръст на която се дължи на разходите за производството и вътрешният натиск вследствие на борбите между различните сектори на обществото (латифундисти, бизнесмени, буржоазия, профсъюзи и т.н.), недоволни от своя дял от националния продукт. Вината за развитие и укрепване на тези борби „Тупамарос“ възлагат на системата за стимулиране на потреблението, присъща на капитализма, и не зависеща от едни или други временни фактори (правителство, икономически промени и т.н.).

„Тупамарос“ са убедени, че три важни процеса са плод на икономическия спад.

Първо, като фундаментален проблем „Тупамарос“ разглеждат „кризата на нацията“, който „не само не се преодолява, но и се задълбочава с всеки изминал ден“. Тоест, партизаните имат песимистични възгледи за развитието на националната икономика.

Второ, в продължение на много години на стагнация и инфлация капиталистите не престават да получават свръхпечалби, обогатявайки се за сметка на останалата част на обществото посредством преразпределение на доходите в полза на богатите. Приема се класическата теория на кризата – богатите стават все по-богати, а бедните – все по-бедни: „най-големите печалби получават банкерите, латифундистите, индустриалците и търговците“.

Трето, инфлацията и тежката икономическа криза сериозно подкопават авторитета на Уругвай на международната икономическа сцена. „Тупамарос“ отбелязват увеличаването на външния дълг, намаляването на вътрешните спестявания, разширяването на проблема на платежния баланс, вследствие на който страната все по-често попада в зависимост от промишлените развити страни и международния капитал, в този случай – капиталът на Съединените щати.

Освен просто да анализират икономическото положение, „Тупамарос“ предлагат методология, по която да се решат съществуващите проблеми. Те смятат, че много малко може да се постигне чрез незначителни административни реформи, които се провеждат от правителството. Напротив, необходими са дълбоки структурни изменения, които да повлияят на производството, обмена и разпределението на продуктите в страната. Богатите и силните едва ли ще се примирят със загубата на части от своите богатства и влияния, ако се вземат меки за преразпределяне на земята и доходите. „Тупамарос“ смятат, че правителството, действащо с оглед на силните капиталисти, никога няма да се осмели да проведе подобна политика. „Мирното решение на проблема в нашата страна е невъзможно, тъй като това е в разрез с интересите на тези, които имат всичко, с интересите на силните влиятелни групи, в крайно сметка, с международните интереси“. („Отворено писмо до полицията, декември 1967 г.)

Политическата система на Уругвай, според „Тупамарос“, е неефективна и остаряла. Политическите партии в страната не са в състояние да вземат отговорност като лидер в процеса, който може да оспори корпоративните интереси и да проведе прогресивна и справедлива политика. По мнението на „Тупамарос“ тази неспособност се обяснява с това, че през последните години традиционните партии в Уругвай са попаднали под контрола на най-богатите слоеве от населението. „Олигарсите и бизнесмените сега лично държат юздите на политическото управление в ущърб на професионалните политици“ (Документ №5, началото на 1975 г.).

Като цяло „Тупамарос“ разглеждат уругвайската политическа система като неспособна да изпълнява динамична административна роля и да отговори на исканията на хората, възникващи с прогреса на обществото и производството. „Ако сегашното правителство на Уругвай може да отговори на исканията на работниците, то не би имало никакви причини за конфликти (между „Тупамарос“ и правителството)“.

„Тупамарос“ също обвиняват чиновниците в неистова корупция, и заявяват, че вместо да решат социално-икономическите проблеми на страната, които се влошават с всеки изминал ден, те са станали съюзници на богатите и олигарсите, станали са прислужници на режима, „работещ за благото на шепа привилегировани лица“.

Закостенялостта и нечувствителността на правителството към исканията на работниците е, съгласно „Тупамарос“, този фактор, който поражда въоръженото движение. През 1961 г. група млади работници и социалисти инициира вълнения сред захарните работници в северните провинции Салто и Артигас. Начело с младия адвокат Раул Сендик, работническото движение престава да иска обичайните искания за подобряване на условията на труд (които никога не са изпълнявани), а започва директно да иска отчуждаване и преразпределение на необработваемите земи на крупните латифундисти. Два известни лозунга обобщават исканията на работниците: „Земята за тези, които я обработват“ и „За земя и Сендик“. Минавайки около 350 километра, манифестацията пристига в Монтевидео, за да изрази своите искания. Правителството отговаря с арести и нападения от контролирани фашистки банди, което поражда огромно разочарование сред хората: законодателната и изпълнителната власт остават глухи за справедливите искания на хората. След като прекарва известно време в затвора, разочарован от традиционната легална политика, Раул Сендик и неговите другари решават, че ако системата е неспособна да се вслуша в тях, те няма да си губят времето за безсмислени искания. Известно време след това Сендик и неговите приятели от студентските среди образуват „Движение за национално освобождение – Тупамарос“.

За инициаторите на въоръженото действие безпомощният и безсмислен селски „Марш в Монтевидео“ е доказателство, че обикновеното правово политическо участие на масите е станало безполезно. Доказателство за това е, че политическите партии не искат да слушат исканията на своите избиратели, не искат да вникнат в проблемите на хилядите селяни, лишени от земя, докато в същото време огромни територии (често изоставени) принадлежат на шепата латифундисти, приближени до властта. Така бедственото положение на селяните довежда до появяването на партизанската организация.

Обяснявайки своето решение да излязат извън правната система, „Тупамарос“ пишат няколко години по-късно: „Ние излязохме извън закона (…), защото това е единствената честна позиция в ситуацията, когато пред закона не са равни всички, когато законът защитава фалшивите интереси на малцинството, игнорира мнозинството, когато законът е направен срещу напредъка на страната, и когато дори тези, които са създали закона, остават извън неговия обхват във всеки удобен момент“ („Открито писмо до полицията, декември 1967 г.).

„Тупамарос“ считат настоящата политическа система като основен фактор за кризата.

Те обвиняват икономическата структура в това, че традиционните партии не са в състояние да модернизират страната. Обвиняват политическата система в елитарност и в пренебрегване на интересите на народа в угода на олигархията и латифундистите. Те твърдят, че не липсата на умения и ресурси пречат да се промени съществуващия ред на нещата; напротив, пречи идеологията на управляващото малцинство, в основата на която лежи концепцията за „запазване на стабилност“, т.е. статуквото.

1.2. Модел за бъдещето

„Тупамарос“ определят пред себе си две крайни цели на борба: изграждане на независимо, националистическо самобитно общество и установяване на социализъм, като социално-икономическа система за нацията.

„Тупамарос“, както и другите латиноамерикански партизани, не разглеждат национализма и социализма в традиционните конотации, преобладаващи в Европа след Първата световна война, когато национализмът се противопоставя на социализма. Напротив, в Латинска Америка тези две понятия се разглеждат не само като напълно съвместими, но и се допълват взаимно в решаването на конкретни социални проблеми (латиноамериканският национализъм често се допълва със сталинистката идея за „създаване на социализъм в една страна“). „Национализмът“ на латиноамериканските леви означава отклоняване от политическата и икономическа зависимост и преминаване към националната и културна самобитност.

„Социализмът“ също трябва да се разглежда като обществен механизъм за връщане на нацията (национална държава) на средствата за производство и природните ресурси, централизирано планово производство, и по-справедливо разпределение на продуктите.

Другите цели на „Тупамарос“ имат или по-общ характер (например, модернизация), или имат по-ограничен мащаб (аграрна реформа). Те се споменават от „Тупамарос“ винаги в контекста на национализма и социализма.

1.3. Национализъм: в търсене на национална идентичност

Да започнем с факта, че „Тупамарос“ твърдят, че въпреки че Уругвай официално съществува като независима държава от 150 години, в политически, икономически и военен план през цялото това време страната зависи от осите Бразилия-Аржентина и САЩ-Великобритания. „Тупамарос“ виждат, че така наречената национална държава Уругвай функционира само в интересите на тясната олигархична прослойка, малка група уругвайци, в която са съсредоточени всички инструменти на властта. Тъй като тези уругвайци принадлежат към богатите слоеве от населението, то те органически се обединяват и си сътрудничат с аналогични групи от Европа и Съединените щати, напълно игнорирайки интересите на мнозинството от своите съотечественици, които едва свързват двата края в страната, където са се родили.

Унищожаването именно на тези две цели – доминиране на чуждите сили и угнетяване от националната олигархия, е основната задача в борбата на „Тупамарос“. За партизаните противоречията, съществуващи между колониалните държави и техните метрополии се дублират на вътрешния фронт, където съществуват противоречия между олигархията и народните маси.

От тези два врага, подлежащи на унищожение, олигархията заема по-приоритетни позиции, защото тя е физически по-близо, отколкото „империалистичните сили“. За „Тупамарос“ най-ефективната и важна задача е пълното унищожаване на олигархичната власт.

„Тупамарос“ знаят, че в миналото (и в настоящето) национализмът е използван в риториката на различни политически партии, включително и от самата олигархия, за да укрепи властта си. Както и в Европа, уругвайската олигархия използва националистическа ярост в борбата срещу интересите на масите. Ето защо, партизаните искат да придадат нов смисъл на тази стара концепция.

За тях национализмът не е риторично прикритие за привличане на средната класа и дребната буржоазия на своя страна. Той не означава просто установяване на граници и въвеждане на държавен протекционизъм. По-скоро това е търсене на културна идентичност, която обхваща конгломерат от раси и народи в обща територия, имащи общи икономически и езикови връзки, които ги отличават от другите народи, на които са били подчинени в миналото. Не става дума само за „уругвайската нация“, напротив, за „Тупамарос“ цяла „Латинска Америка ще бъде велика нация“ (Документ №5).

Всъщност, темата за потенциала на Латинска Америка за това, че може да се превърне във „Велика нация“, бореща се срещу северния колос (САЩ) и другите сили, които водят до вътрешно подчинение, се повдига от различни прогресивни лидери от континента – като се започне от Симон Боливар и Хосе Марти и се стигне до Фидел Кастро и Хуан Перон. Новостта на национализма на „Тупамарос“ е фактът, че той не е разглеждан само в контекста на „освобождение“, а е необходимо условие за изграждане на социализма. „Тупамарос“ считат, че пълното освобождение от оковите на империалистичните сили не може да бъде постигнати единствено за сметка на политическата независимост. Само изграждането на социализма дава възможност да се постигне пълно икономическо, политическо и културно освобождение.

1.4. Изграждане на социализъм

Една от крайните цели на „Тупамарос“ е изграждането на социализъм – първоначално в Уругвай, а след това в цяла Латинска Америка. Методът, използван за осъществяването на тази задача, е марксизъм-ленинизъм, креативно разработен като се вземат предвид конкретните исторически условия на страната. Следвайки примера на съветската стратегия за „социализъм в една страна“, изграждането на социализма се основава на създаването на централизирана система на управление, която напълно контролира икономиката, а също се занимава и с по-справедливото разпределение на доходите и продуктите.

Няма никакви съмнения, че завземането на властта от движението ще се осъществи посредством въоръжена революция. Социализмът, който ще бъде построен след нея, няма да бъде просто копие на модела, който е вече осъществен в други социалистически страни, а ще бъде проект, разработен като се вземат предвид конкретните исторически условия на страната. За „Тупамарос“, очевидно, социализмът е националистически, и не се придържа задължително към „генерална линия“, която задава един от полюсите на социалистическия свят.

Що се отнася до конкретните действия и програми, които ще бъдат осъществени след завземането на властта, техните проекти са доста неясни и мъгляви. Средствата за производство ще преминат под контрола на държавата, която ще сформира централен орган за планова икономика. Също така трябва да бъде проведена аграрна реформа с отчуждаването на латифундиите, въпреки че малките частни селскостопански предприятия ще могат да продължат работа. Придържайки се към своите твърди националистически убеждения, „Тупамарос“ заявяват, че всички чуждестранни компании ще бъдат отчуждени без никакви компенсации.

Отбелязва се също така, че с напредъка на социалистическото производство трябва да бъде реализиран един от основните лозунги на социализма – „на всеки според нуждите му“. Някои други реформи в областта на здравеопазването, образованието и социалните грижи са представени в качеството на допълнителни преобразувания. Може да се очаква и пълно преразглеждане на Наказателния кодекс, в който трябва да се внесат редица текстове, наказателни, в това число и за сътрудничество с настоящия режим и империалистичните сили.

В заключение следва да се отбележи, че две основни цели, които представляват идеологията на „Тупамарос“, намират основен лозунг в партизанското движение – „Родината за всички или родината за никого!“ (Habrá patria para todos o no habrá patria para nadie!), който по-късно е приет и от други въоръжени лявонационалистически организации (например, аржентинците от „Монтонерос“). Лозунгът ясно показва необходимостта от радикална промяна в сегашната ситуация, когато националната държава не служи на целия народ, а на тясната прослойка богаташи. Националната държава на „Тупамарос“ ще служи на всеки гражданин, съвкупността на която е съставлява колективът. Никой няма да бъде забравен и никой няма да получи привилегии, които не са на разположение на мнозинството.

Източник: Никитич Винтер