Frente Revolucionario Antifascista y Patriota

frapЗасилването на протестната борба срещу остарялата диктатура на Франсиско Франко и репресиите на режима е свързано с ръста на революционните настроения в края на 60-те години, които водят до създаването на FRAP – организация, обединяваща в своите редици широк спектър от политически активисти, които се противопоставят на тиранията на Франко.

През декември 1970 г. в Бургос се състои съдебен процес срещу 16 бойци на баската организация „Еускади Та Аскатасуна“ (ЕТА), чиято кулминация е провъзгласяването на девет смъртни присъди. Всички прогресивни сили в страната се застъпват за осъдените; навсякъде се провеждат демонстрации в знак на солидарност и подкрепа. Обстановката в страната се нажежава. Именно в такава атмосфера на улични сражения с полицията, всеобщо разочарование от правителството и революционен подем, се ражда клетка на това, което по-късно се превръща в „Революционен антифашистки и патриотичен фронт“.

Първото заседание, на което е взето решението за формиране на единна организация за борба с режима, състоящо се в Париж на 23 януари 1971 г. в мазе на къща, е дело на известния северноамерикански драматург Артър Милър – личен приятел на левия социалист, ветеран от антифашистката борба, създател на немногочисления „Испански фронт за национално освобождение“ (Frente Español de Liberación Nacional) и бъдещ президент на FRAP Хулио Алварес дел Вайо. Тук също присъстват и представителите на сталинистката Комунистическа партия на Испания (марксистко-ленинистка) Раул Марко и Елена Одено, също един делегат от „Работническа социалистическа партия“, както и известният радикал Алберто Фернандес.

Така че, това е мястото, където е взето решението за формиране на единна организация за подкрепа и радикализация на борбата (демонстрации, стачки, народни мобилизации), която започва все повече да се разширява в Испания.

Два месеца по-късно, през март 1971 г., излиза първият брой на списание „Действие“ – официален орган на така наречения Координационен комитет на бъдещия фронт.

ACCION1„Ние сме за единство, – гласи въведението на една авангардна статия, – нужно е обединение, обединение за борба. Именно за обединение на нашите сили за борба срещу франкизма (и всичките му маски) сме създали и FRAP. Към този фронт на борба може да се присъедини всеки, който защитава интересите на народа, но отказваме да се обединим с тези, които са затънали в своята борба срещу Републиката, с тези, които възнамеряват да продължат подчиняването си на Испания“.

От 1971 до края на 1973 г., когато се състои Националната учредителна конференция на FRAP, е сформирана широка мрежа от комитети, поддържащи фронта почти във всички региони на Испания. Нещо повече, подобен процес се случва и в диаспората с емигранти в чужбина: във Франция, ФРГ, Англия, Швеция, Швейцария, Белгия, Холандия, Италия

От политическа гледна точка тези комитети представляват голяма нееднородна среда: тук се концентрира цялата лява радикална опозиция, като се започне от застъпниците на геваризма и се стигне до старите комунисти, които пазят в сърцето си духа на Коминтерна.

По този начин, многочислените комитети прото-FRAP активно се включват в антиправителствената, в същото време изключително спокойна, борба, популяризирайки символа на новата структура.

На 18 март 1971 г. се провежда „бойното кръщение“ на FRAP. Ветеранът от организацията от Валенсия Хулио Естелес Валеро си спомня:

„Беше около осем вечерта, когато бутнахме статуята на Хосе Антонио Примо де Ривера, намираща се в края на улицата, която сега се нарича проспект Старо кралство. По време на Републиката тя носеше името „14 април“, но тогава, в епохата на Франко, тя се наричаше проспект Хосе Антонио. Ние пристъпихме към осъществяване на акцията, крещейки „Франко – убиец!“. За да я съборим, трябваше да я вържем с въжета. По време на операцията внезапно се появиха главорезите от Политико-социалната бригада (главен инструмент на политическите репресии на франкисткия режим), които веднага откриха по нас огън. Въпреки това, за тях нещата приключиха зле понеже ние отговорихме на техните изстрели, хвърляйки бутилки с „коктейли Молотов“. Те просто избягаха.“

През август същата година за първи път е проведена координирана кампания на FRAP в Мадрид, насочена срещу увеличаването на цените за градския транспорт.

Организираните групи на фронта, – т.н. „хунти за действие“, – внасят в традиционното агитационно-пропагандно мероприятие известна степен радикализъм, изгаряйки демонстративно в центъра на града няколко автобуса.

FRAP придобива голямо влияние със своята агитационна работа и в профсъюзното движение, не само подкрепяйки стачките, но и пряко застъпвайки се за защита на интересите на работниците. Така например след убийството от полицията на активиста на Конфедерацията на труда Педро Патиньо на 13 септември 1971 г., около 200 активисти от столичния координационен комитет извършват светкавична атака на „мадридския Арбат“ – Гран Вия, чупейки стъкла и хвърляйки бутилки със запалителна смес по разположените тук клонове на банки и големи магазини.

От началото на новата 1972 г. FRAP върви в първите редици на многочислените манифестации на студентите, възмутени от приемането на новия закон за образованието. Демонстрациите, които обикновено завършват с отчаяни сблъсъци с полицията, стават настоящият живителен източник, от който към редиците на организацията се присъединяват все повече нови и нови активисти.

През месец май FRAP подкрепя националната кампания срещу транзита в Европа на марокански селскостопански продукти, защото този транзит фактически подкопава и без това слабата вътрешна селскостопанска индустрия. Внасянето на продукти нанася особено удари по валенсийските фермери, които са специализирани в отглеждането на портокали. Именно на FRAP принадлежи най-ярката акция в тази протестна кампания, когато група млади другари атакуват огромен склад с марокански плодове, разположен в село Фаура, с „коктейли Молотов“, в резултат на което хранилището изгаря до основи, носейки съществени загуби на собственика – посредник на компанията Pascual Hnos.

Подобни изяви като безбройни битки между демонстранти и полицията, арести и разстрели на политически активисти, изпълват периода на начален ръст на организацията FRAP. Като цяло фронтът е в челните редици на антифранкисткото движение и неговата численост се увеличава.

Особено засилване на фронта се случва през април 1973 г., когато в хода на нелегалния I Конгрес на КПИ (м-л) в Рим, най-радикалната лява организация в Испания се присъединява напълно към FRAP, превръщайки се дълги години като най-добрият авангард на фронта.

След тази мощна подкрепа, FRAP концентрира всичките си усилия върху непосредствената задача – провеждане на първомайска демонстрация, която досега е била забранена.

Няколко дни преди самото мероприятие координиращите организацията значително увеличават агитационно-пропагандната дейност, която сериозно ентусиазира полицията, най-вече в Мадрид и особено на площад Антон Мартин и неговите околности, където трябва да се проведе демонстрацията. Във връзка с това, няколко часа преди началото на демонстрацията в различни части на столицата започват да се събират различни групи от политически активисти, които, по предварително съгласувания план, тръгвайки към площада, трябва да изпълнят т.н. „прикачвания“ – постепенно обединение в единна колона. Мълниеносното образуване на огромна тълпа, в която от малките и тихи улички се присъединяват все нови и нови сили, принуждава полицията да отстъпи. Започват първите схватки с нея, но те все още са немногочислени и кратки. Основното сражение се разиграва, когато тълпата демонстранти разбива полицейски автомобил. По това време някои от демонстрантите вадят оръжие и стрелят. Много други се въоръжават с каквото могат: пръчки, камъни, железни пръти и ножове. По време на сблъсъците, които се провеждат в околните улици, демонстранти намушкват младши-инспектор от Политико-социалната бригада. За първи път в хода на антиправителствени демонстрации е убит привърженик на режима. Освен това, около двадесет служители на реда получават различни по тежест наранявания от нож.

Реакцията на правителството е доста гневна. В хода на следващия ден по обвинения за „съучастие в убийството на полицай“ са задържани 150 човека, повечето от които не само не са част от FRAP, но и не са били във въпросния ден на първомайската демонстрация. Почти всички от задържаните са подложени на тежки побои и изтезания, в осъществяването на които на агентите помагат „доброволци“ от неофашистката организация „Войни на крал Христос“ (Guerrilleros de Cristo Rey).

Заслужава да се отбележи, че по време на първомайските сблъсъци FRAP за първи път прилага своите скорошно създадени „хунти за помощ“, които евакуират ранените от местата на побоища, след което ги откарват с столичните болници, като се ползват от негласната подкрепа на много лекари.

Репресиите, започнали във връзка с първомайското убийство, сериозно осакатяват силите на FRAP. Много от нейните членове и ръководители са арестувани. Задържаните не са само в Мадрид, но и в Страната на баските, Каталуния, Андалусия.

Въпреки действителният разгром на някои секции, фронтът не само не намалява своята активност, но напротив, – за да запази престижа си, – увеличава атаките, особено срещу държавни обекти, полицията, офиси на големи търговски фирми.

Една от най-ефектните акции е нападението срещу Висшата школа на генералния щаб на армията, за което разказва един от участниците:

„Това може би е най-добрата акция в тези години. Тогава тя изглеждаше като самоубийствена. Събрахме се 14 човека. Нямахме други оръжия освен бутилки със запалителна смес. Набивайки и обезвреждайки двама гвардейци на входа, влязохме вътре и започнахме да хвърляме наоколо „коктейли Молотов“. Общо другарите хвърлиха 8 бутилки – всеки, който беше влязъл в сградата имаше по две бутилки. Аз се намирах в групата, която трябваше да контролира двора. В него бяхме пет човека и разполагахме с пет бутилки с бензин, за да предотвратим възможна атака от страна на охраната. Останалите се намираха на улицата, която бяха блокирали с армейските джипове, които бяха запалили. Най-интересното е, че нито един франкистки вестник не спомена за тази позорна за режима атака“.

В течение на 1973 г. FRAP организира и повежда борба срещу туризма. По магистралите, пътищата, в къмпингите и по плажовете на страна действат хора на фронта, които се занимават с агитация, раздавайки пропагандни материали на много езици, обяснявайки на изненаданите туристи, че тяхното пребиваване в Испания е „икономически балон за фашисткия режим“, т.е. самите те стават съучастници на фашисткия режим. Освен това хунтите за действие на FRAP осъществяват нападения срещу туристически служби и агенции, а също и срещу офиси на авиокомпания „Iberia“.

На 24 ноември същата година в Париж се провежда заседание, събиращо представители на болшинството испански координационни комитети, а също и политическа емиграция. Впоследствие срещата получава името Национална конференция или Учредителна конференция на FRAP.

Конференцията определя главната цел на организацията – борба срещу франкизма във всякаква форма, без значение с какво знаме ще се покрие – било то знаме на „Испанската империя“, конституционната монархия или дори знамето на републиката, както предлагат много деятели на режима, предчувствайки смъртта на Франко и неизбежните политически промени, свързани с нея.

Именно на тази конференция, на която официално се провъзгласява учредяването на FRAP, в организацията се вливат редица регионални националистически антифашистки движения, такива като каталунския Front d’ Alliberament de Catalunya, валенсийската Nova Germanía и галисийския Unión do Pobo Galego. Прави впечатление, че въпреки всички предложения за сътрудничество, FRAP така и не успява да създаде правилните взаимоотношения с баската ЕТА.

Тук е приета и минималната програма на фронт, която включва 6 точки:

1. Сваляне на франкистката диктатура и изгонване от страната на всички привърженици на американския империализъм посредством революционна борба.

2. Учредяване на Народна федеративна република, гарантираща зачитането на правата на човека и националните малцинства.

3. Национализация на земята и собствеността, които се намират в ръцете на империализма и олигархичната върхушка.

4. Провеждане на аграрна реформа на базата на отчуждаването на латифундиите.

5. Премахване на остатъците от испанския колониализъм.

6. Формиране на народна армия.

Интересно е да се отбележи, че, в контекста на пета точка, FRAP поддържа тесни връзки със западносахарския Народен фронт за освобождение на Сегиет ел Хамра и Рио де Оро (F POLISARIO) от самото му зараждане през 1973 г. Именно FRAP разпространява новини, комюникета и политическите решения на сахарските бойци на територията на Европа чрез собственото си издание. Редовно се предоставя и материална помощ на африканските партизани. Особена активност по този въпрос оказва комитетът на FRAP на Канарските острови, който в началото на 1975 г. изпраща в Западна Сахара кораб, натоварен с лекарства, инструменти и други медицински материали, които за F POLISARIO са крайно необходими. По-късно на африканската територия, окупирана от т. нар. „Испанска империя“, функционират няколко полеви болници, сформирани от членове на FRAP.

През цялата 1974 г. продължават протестните демонстрации във всички части на Испания. Те се засилват особено през есента, когато става достояние на обществото тежкото заболяване на Франко. Предвид факта, че възможният приемник на Франко, необузданият фашист Кареро Бланко, заемащ поста министър-председател, е убит на 20 декември 1973 г. от въоръжена команда на ЕТА, се появява надежда за пълното премахване в бъдеще на олигархичния строи, чиито деятели панически започват да търсят изход от затрудненото положение.

В началото на 1975 г. във вътрешните хунти за действия на FRAP започва дискусия за прехода към по-радикални и ефективни методи на борба, отколкото тези, които са използвани по-рано. През март, на събрание на Постоянния комитет на FRAP, Алварес дел Вайо е първият, който изразява идеята за необходимостта от създаване на специален въоръжен апарат на организацията.

Трябва да се отбележи, че в периода на първоначална дейност на фронта, – от 1971 г. до 1975 г., – основното и главното оръжие на опозиционерите са незабравимите бутилки със запалителна смес, с помощта на които са изпълнени повечето бойни акции на организацията. Към ножовете, а още повече и към огнестрелните оръжия (които са доста недостатъчни), фрапистите прибягват само в редки случай. В резултат на изпълнението на стотици „запалителни акции“, някои от които са доста сложно организирани от техническа гледна точка (както е при доста опасното нападение срещу Висшата школа на генералния щаб), хунтите за действие успяват да усъвършенстват организационни умения, които в бъдеще ще им бъдат полезни в развитието на пряката въоръжена борба.

Първият знак за нов тип действия е завземането на уругвайското посолство в Мадрид през 1975 г. Акцията е жест на солидарност с потиснатия от военната камарила уругвайски народ, а също и протест срещу задържането на Марио Ечерника – един от главните ръководители на Уругвайската комунистическа революционна партия.

Бойната хунта на FRAP, въоръжена само с бензинови туби и палки, прониква в учреждението, разположено на улица Росалес; неутрализирайки охраната и персонала и отрязвайки телефона, бойците разпръсват по пода дипломатически документи, пишат по стените революционни лозунги, а след това подпалват помещението. Междувременно друга команда на FRAP обезоръжава и завързва намиращата се охрана на пост в близост до сградата на полицията.

На 3 май 1975 г. умира Хулио Алварес дел Вайо.

Въпреки това, неговите идеи не просто продължават да живеят, но и да се развиват. В опит да се сложи край на тягостната атмосфера на униние, установена след смъртта на основния лидер на FRAP, Постоянният комитет инициира една от първите чисто свои бойни въоръжени операции.

На 5 юни се провежда неуспешен опит за нападение срещу редколегията на едно от най-популярните издания на франкистка Испания, ежедневника „Ya“, който се отличава с поток от клевети срещу покойния президент на фронта. Бойната хунта на FRAP, състояща се от четири човека (трима мъже и една жена), пътува към сградата на улица Матео Инурия с червен „Сеат“. Те се опитват да влязат в нея, но на пътя им се изпречва охранител. Първоначално започва ръкопашна схватка, но след това, когато стражът съумява да извади оръжието си, започва престрелка, в резултата на която един от нападателите е ранен в ръката. В този момент се появява полицейски патрул и фрапистите взимат решение да отстъпят. В хода на преследването бойците успяват да поразят един от полицейските автомобили с „коктейл Молотов“ и да ранят служител на реда. След това трима от нападателите успяват да избягат с такси от местопрестъплението, докато техният ранен другар, бягащ в друга посока, няколко часа по-късно е задържан в отчаяно преследване, по време на което полицията дори използва хеликоптер.

Нарастването на въоръжените команди по това време продължава в цяла Испания – там, където по-рано са били комитетите на фронта, върху тяхната основа възникват специализираните бойни хунти, предприемащи нападения срещу полицейски и цивилни служители с цел експроприация на оръжие, а също и малки „реквизиции“ – грабежи. Особено широко разпространени са тези акции в столицата и Валенсия.

В средата на лятото започват по-сериозните изпълнения – младежи, които до този момент не са хващали оръжие, пристъпват към демонстративни нападения, такива като атаката срещу северноамерикански военноморски патрул във Валенсия, в резултата на което е ранен един от чуждестранните матроси, или нападението срещу казармата на Гражданската гвардия в Патерна.

С наближаването на смъртта на Франко дейността на FRAP става все по-интензивна. Във всички краища на Испания въоръжените хунти на организацията разгръщат своите действия, насочени срещу служителите на умиращия режим.

На 14 юли на мадридската улица Аленса бойци на една от въоръжените групи в хода на операция по експроприация на оръжие от полицейски патрул, убиват офицер. Десет дни по-късно друга група атакува служители на комисариата на улица Гомес Ортеги със същата цел. В резултат на това е сериозно ранен един от служителите на реда.

През август, в хода на експроприация на оръжие в мадридския квартал Батан, бойците на FRAP убиват служител на режима – лейтенант от Гражданската гвардия.

Във Валенсия, Каталуния и други области на страната фронтът осъществява нападения срещу полицай, северноамерикански войници и известни фашистки активисти. В средата на лятото на 1975 г. започва осъществяването на въоръжени обири на банки, издателски офиси и инкасаторски автомобили с цел обезпечаване на организацията с финанси и материали за развитието на пропагандата.

Напълно естествено е, че правителството реагира на повишаващата се вълна от революционно насилие с жестоки репресии. Започват масови арести срещу народното движение. В страната цари атмосфера на терор.

В този контекст, на 23 август е приет специалният „Закон-декрет срещу тероризма“, който предвижда прехвърляне на дела по обвинение в тероризъм в ръцете на военните трибунали, които по-рано са действали и по време на войната, и са разглеждали дела за предателства на родината или дезертьорства. Законът определя в качеството на терористична организация всяка антифашистка група, членовете на която поддържат комунистически, анархистки или националистически възгледи. Всички уличени в оказване помощ на „терористите“, съгласно закона, получават 12 години затвор. Нищо друго не предвижда закона освен смъртно наказание за самите „терористи“. Същото се отнася и за всеки член на „терористична група“, защото е въведена колективна отговорност за подривните действия. Отсега нататък полицията не се нуждае от никакви съдебни решения, за да извършва обиски, като срокът за задържане без обвинение е удължен на пет дни.

Подобен криминален закон демонстрира колко диктатурата се страхува, изхождайки от FRAP, които разширяват своите въоръжени акции по цялата територия на страната, с изключение на Страната на баските, където фронтът е доста слаб.

Именно в рамките на този нов декрет, през септември 1975 г. с решение на Военния трибунал на смърт са осъдени петима членове на „терористични организации“, сред които двама са от ЕТА, а трима – Хосе Луис Санчес Браво, Хосе Баена и Рамон Гарсия Санс, – са активисти на FRAP. Тези последни жертви на франкисткия режим са наказани на 27 септември 1975 г.

Юридически противозаконните военно-полеви съдилища, както и разстрелите на 27 септември, развълнуват цялата страна, която до смърт е отегчена от фашисткото управление.

В началото на септември в затворите на Испания се провежда гладна стачка на повече от 400 политически затворници в знак на протест срещу закона за тероризма и смъртните наказания. В нощта на разстрелите в затворите в Барселона и Валенсия политическите затворници предизвикват бунтове. Хосе Родригес, член на КПИ (м-л), който по това време е във валенсийската тъмница, си спомня:

„Все едно ни удари ток. Всички ни обзе ярост и пристъпихме към подготовка на бунт. Имахме четири, пет или шест часа, за да го подготвим, разпространявайки нашия призив отвъд галерията, в целия затвор. Планът ни се състоеше в това, че от всяка килия трябва да изхвърлим леглата, а също и другите вещи, които са ни на разположение, в центъра на галерията, създавайки барикади. Това и направихме. Другите затворници в нашата галерия ни подкрепиха, присъединявайки се към протеста.“

В деня на разстрела най-големите градове на страната са парализирани. Навсякъде – от Галисия и Биская до Андалусия и Каталуния се провеждат стачки, мълчаливи траурни маршове и агитационни рейдове. Във Валенсия FRAP организира грандиозна пропагандна кампания срещу диктатурата на убийците. Хулио Естелес разказва:

„Когато стана известно за разстрелите, наши момчета спряха автобуси с различни маршрути и сложиха на тях плакати на FRAP с информация за случилото се, раздавайки на пътниците листовки с едно и също съдържание. Лично аз пътувах през цяла Валенсия с автобус, облепен с плакати.“

С една дума, Испания е поразена от най-многобройната и продължителна народна мобилизация от края на Втората световна война. Нещо повече – многохилядни манифестации са организирани и в чужбина – във Франция, Италия, Португалия, Гърция, ФРГ, Швейцария, дори и Албания, където има представителство на FRAP и КПИ (м-л).

Само няколко дни след това, здравето на испанския диктатор се влошава рязко. Започва агонията, която продължава до 20 ноември 1970 г., когато умира Франсиско Франко.

В тази вечер консумацията на алкохол в Испания бие всякакви рекорди, а бутилки с шампанско се чукат почти във всеки дом. Въпреки официалния траур, по улиците на градовете излизат хиляди радостни граждани, които приветстват смъртта на последния диктатор в Западна Европа.

Започва така наречения „преход към демокрация“.

Дълго преди смъртта на тиранина на всички е било ясно какъв ще бъде този преход – преход от франкистката авторитарна диктатура към не по-малко антинародната конституционна монархия. Принц Хуан Карлос, който дължи своето съществуване и статут само и единствено на Франко, съгласно завещанието след смъртта на генералисимуса той трябва да заеме престола, и никой в Испания, дори и в света, не се съмнява, че този фарс е леко смекчено продължение на франкистката политика.

Ариас Наваро, стар фашист, който има прозвището „Касапинът от Малага“, получено за своята дейност в този град в първата епоха на франкизма, без много труд става глава на новото, „преходно демократично“ правителство, дори без да крие миналото си.

Изненадващо, но главна опора на новото правителство, опитващо се да не допусне ляв завой, стават… комунистите на Сантяго Карильо (т.е. официалната Комунистическа партия на Испания). Още преди смъртта на Франко, преминалият към еврокомунизма Карильо заявява, че той и неговата партия ще подкрепят всяко постфранкистко правителство, дори монархията. Именно КПИ и Испанската социалистическа работническа партия на Фелипе Гонзалес изиграват решаваща роля в „примирието“ в страната, в оправдаването на престъпния фашистки режим, в укрепването на монархията, в саботажа на демократичните промени, в деморализацията на революционното движение.

За разлика от тези позиции FRAP и КПИ (м-л) представляват лозунга за истинска република, провъзгласявайки необходимостта от създаване на съюз на всички републиканци и продължаване на борбата. Обаче времето за революционен подем е минало и практически всички антифашистки сили преминават към колаборационизъм, предпочитайки да променят своите демократични идеали за сметка на официалната политика на монархическа Испания. Знамената на FRAP започват да изчезват от демонстрациите, а дейността на някога мощния фронт започва да пречи на „официалните“ комунисти, социалисти, и техните съратници от „жълтите“ профсъюзи, докато полицията отново преследва поставените извън закона FRAP и КПИ (м-л). В същото време бившите палачи на франкисткия режим не просто не са преследвани, но и са освободени от всякаква отговорност в контекста на програмата за „помирение“ на испанците. Излишно е да казваме, че политическите затворници на FRAP, ЕТА, КПИ (м-л) и други по-малки организации, продължаващи борбата срещу видоизменения „неофранкизъм“, не попадат в обхвата на дейността на тази програма.

Опитите да се противопоставят на референдума през декември 1976 г., на който е поставен въпроса за узаконяването на монархията, завършва с неуспех. FRAP и КПИ (м-л) практически остават единствените общонационални организации, които са против краля. През 1977 г. започват кампания срещу изборния закон, приет в угода само на парламентарните партии, както и широка кампания на бойкот срещу референдума за нова конституция през 1978 г.

В крайна сметка, през същата 1978 г. КПИ (м-л) във връзка с новия политически контекст взима решение да разтури FRAP.

По материали от книгата „FRAP, 27 de septiembre 75“, Grupo Edelvec

Източник: Никитич Винтер

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s