Движение за национално освобождение – Тупамарос

Тази статия описва накратко историята на Тупамарос (революционна организация с марксистко-ленинистко направление в Уругвай). През 60-те и 70-те години организацията провежда подривни дейности срещу държавната диктатура. Тупамарос, въпреки често срещаната им идеология в Латинска Америка, все пак са доста оригинални по отношение на организацията, която е решено да се изгради въз основа на собствена инфраструктура и малък брой участници. Плюсовете и минусите на такъв подход могат да бъдат оценени в тази и бъдещи статии за Тупамарос.

TupamarosЗа да се разбере същността на нелегалната организация, действаща през седемдесетте години на ХХ век в Уругвай, е необходимо да се разкаже малко за историческия контекст, в който се развива историята на тази организация.

Уругвай дълго време е носила шеговития прякор „Американската Швейцария“. Действително е имало обективна причина за това. Благодарение на президента Батлие, в „източната република“, както още се нарича страната, е въведено едно истинско демократично управление, базирано на колективното управление и парламентаризма. Както в настояща Швейцария. Именно заради тази парламентарно-демократична система, която отличава много Уругвай от другите страни в Латинска Америка, страната получава своето известно прозвище – „Американската Швейцария“.

Уругвай е страна с население по-малко от 3 мил. души, с доста голяма гъстота на населението – на един квадратен километър живеят по 16 жители. В по-голямата си част етническият състав на населението представлява потомци на европейски имигранти. Естествено, този факт е допринесъл много за развитието на самобитната уругвайска култура, която има европейски корени. Това е едно от главните отличия на Уругвай от останалата Латинска Америка, където се чувства силно афро-индианското влияние.

В Уругвай индианският въпрос е решен още през миналия век – фактически, всички индианци са напълно изтребени. Сред европейското население има голяма част от войската на Хосе Хервасио Артигаса, което се е смесило в значителна степен с индианското население на територията, на която федералисткият ръководител е водил своята кампания: влиянието на индианците в уругвайското общество е било доста очевидно, макар и незначително.

Икономиката на Уругвай се основава главно на селското стопанство. Тук няма никакви полезни изкопаеми, поне в количество, достатъчно за употреба; както е известно, няма и нефт. Ето защо единственото природно богатство на Уругвай е земята.

южна америкаВ страната основният стълб на икономиката е бил животновъдството. Днес животновъдството е широко разпространено в целия Уругвай, поради наличието на множество естествени пасища. Така максималното количество животни, които могат да пасат по уругвайските полета, се равнява на девет милиона. Животновъдството, като се започне от времето на колонизацията и се стигне до 30-те години на ХХ век, е в процес на непрекъснато развитие и растеж. Но от тези години в областта на селското стопанство се развива стагнация, от която може да се излезе само чрез радикална промяна на метода на производство, но се оказва, че частните земевладелци упорито отказват да правят промени.

Преувеличено можем да кажем: в началото на века Уругвай има един милион жители и около девет милиона глави едър рогат добитък. Това означава, че покупателната способност е както следва: девет животни се падат на един жител. Когато населението надхвърля три милиона жители, покупателната способност във външната търговия намалява на една трета. Като се има предвид, че преразпределението на доходите от животновъдството е факт, който подкрепя икономическата активност на страната, драстичното намаляване на относителния доход води до сериозни последствия в дългосрочен план. Тези икономически последствия на производствения застои не са видими веднага. Началото на Втората световна война позволява, от една страна, да се продава на воюващите страни всичкото налично месо, но от друга страна, конфликтът води до рязко намаляване на производството на всички видове внос, тъй като централните държави използват всички свои производствени мощности в името на войната. В резултат, възниква ситуация на необходимост от икономии. Но за добро, намаляването на вноса води към развитието на националната индустрия, която дава множество нови работни места и ускорява развитието на вътрешния пазар.

Прелом

Когато Втората световна война свършва, благоприятното въздействие върху икономиката на Уругвай започва да спада. Войната в Корея подкрепя спадащия ръст на производството, но това не трае дълго. Започва инфлация, която оказва сериозно влияние върху покупателната способност на гражданите.

Образуваната с развитието на индустрията работническа класа, започва активно да се противопоставя на намаляването на заплатите. В същото време трудещите се организират борба за повишаване на заплащането, което предизвиква бурна реакция от страна на буржоазията. Управляващата класа в отговор на исканията на работниците има наглостта да ги обвини в това, че именно те пораждат инфлацията със свръхпроизводство. Естествено, на исканията за по-високи заплати се отказва. Вместо това се засилват репресиите над организираните работници.

В тези трудни икономически условия, в края на 50-те, началото на 60-те години, работниците в захарните плантации в северната част на страната се организират. Трудейки се и живеейки в нечовешки условия, тези работници организират шествия из цялата страна, за да информират обществеността за тяхното ужасно положение.

Отначало работниците просто искат да се спазва трудовото законодателство: независимо от това, че Кодексът на труда е наистина несправедлив, но дори и с тези несправедливи закони собствениците на латифундии не желаят да се съобразяват.

Затова искат експроприацията на няколко непроизводствени латифундии, които са с обща площ от 22 000 хектара, в които се използват остарели методи на производство. Изискват да се прехвърлят с дългосрочен договор за наем на самите работници. Под ръководството на синдиката на работниците в захарната промишленост трудещите се в плантациите „Silva y Rosas“, „Cainsa“ и „Artigas“ се надигат – всички те просто искат земя за обработване. Разбираемо е, че никое от исканията им не е изпълнено. Собствениците на латифундии докарват на плантациите голям брои полицаи и охранители, които да успокояват безредиците и вълненията.

Раул Сендик

Раул Сендик

В същото време, бившият член на Централния комитет на Социалистическата партия Раул Сендик, който пристига в провинцията, за да влезе в профсъюзната борба, започва активна агитация вътре в синдиката с лозунгите: „Експроприация на латифундиите!“, „За земя!“, „Земя или смърт!“, профсъюзните активисти разгръщат солидарни действия на границите на три държави (Уругвай, Бразилия и Аржентина), и като резултат, много от тях са вкарани в затвора.

Работниците от захарните плантации провеждат четири шествия в Монтевидео и получават голяма подкрепа от много хора. Групи активисти на левите партии, синдикати и независими организации решават да окажат пълна подкрепа на другарите от захарните плантации. В процеса на съвместна работа са направени редица заключения. Едно от тях, и най-важното, е това, че правителството се отнася жестоко към хората, които просто искат да работят, като по този начин нарушава самата легитимност на правителството и не спазва своите собствени законите. Вместо това то разширява репресиите срещу трудещите се.

Нещо повече, под покровителството на правителството се сформират фашистки банди от татуирани със свастики младежи, които нападат както отделни личности, така и представители на леви партии и организации. Най-грубият епизод от това време е нападението на фашистите срещу Републиканския университет при одобрението на шефа на полицията в Монтевидео.

В този тежък политически климат назрява вероятността от военен преврат. Осъзнавайки този факт, „Националният народен конгрес“, обединяващ редица профсъюзи, през 1964 г. одобрява „План за съпротива срещу държавния преврат“. От сега нататък, основният принцип на организациите на работниците е лозунгът „Въоръжавай се и чакай“. Навсякъде, особено в пролетарския квартал Ла Таха в уругвайската столица започват да се появяват „групи за самозащита“.

„Координация“

Бойната подкрепа на движението на трудещите се в захарните плантации, а също и многочислените групи за самозащита, групирали се около структура, получават названието „Координация“, която има за цел да обедини и координира действията на отделните хора и колективи за развитието на съвместна работа. Пред лицето на насилието от страна на държавата и легализираните фашистки банди, действащи под прякото покровителство на полицията, активистите, вече не разчитащи на спазването на законите, решават в случай на необходимост да използват всички средства за защита на работническото движение, включително и въоръжено насилие.

На едно от шествията в Монтевидео, проведено от работници от захарните плантации, се случват редица инциденти, в хода, на които загиват работници, застреляни от десни елементи.

Веднага след случилото се юридическият съветник на профсъюза на работниците в захарната промишленост (UTAA), на който правителството решава да възложи цялата отговорност за случката, Раул Сендик, заедно с няколко свои другари, преминава в нелегалност. Впоследствие, много изследователи отбелязват, че Сендик се обръща към методите на въоръжената борба (именно през 1963 г. той организира първата партизанска акция, ограбвайки оръжеен магазин) през септември 1963 г., повлиявайки се от книгата на Ернесто Че Гевара „Партизанска война“.

Няколко месеца по-късно, активисти на „Координация“ инициират процес на политическа дискусия, в която анализират ситуацията в лявото движение, в резултата на Алжирската и Кубинската революция, както и процесите на политическа борба в Латинска Америка.

Що се отнася конкретно до уругвайското ляво движение, активистите му признават огромния принос към социалната борба в страната, но „традиционните“ леви са обвинени в обслужване на системата и престават да генерират в народните сектори реални идеи за промяна на режима, който постепенно води страната към пълна нищета. Най-мощната лява сила – Комунистическата партия на Уругвай, – е обвинена в пълно подчинение на геополитическите интереси на Съветския съюз, и поради тази причина, нейната дейност се осъществява в контекста на противопоставяне между Изтока и Запада. Също така по време на дискусиите се критикуват силно левите революционни демагози, които са изгубили вярата на народа.

Трябва да се каже, че тези демагози, които са критикувани, отговарят доста остро – например, Родни Арисменди (генерален секретар на Комунистическата партия на Уругвай) и Карлос Кихано (директор на интелектуалния ляв журнал „Марш“) в своите анализи за политическата ситуация директно обиждат „Координация“ и предупреждават за опасността от „екстремистко сектанство“.

Излишната демагогия, която води до парализиране на действията, е обща за всички политически сили в страната – хората не вярват на празнодумството на политиците, осъзнавайки, че те по никакъв начин няма да решат техните социални проблеми.

В течение на този дискусионен процес, дълбоко в редовете на „Координация“ се формират две тези. И двете се основават на необходимостта да се започне един нов начин на политическо действие.

„Тупамарос“

Първата теза разглежда класическият сценарии на политическа партия със свои военен апарат. Втората предлага сценарии на стратегическа защита и структуриране на военнополитическа организация.

tupamarosСъстои се общонационален конгрес, наречен Конвент, на който се разглеждат тези две тези.

Конвентът одобрява стратегията за военно-политическа организация, издава устав на тази нова формация, а също одобрява и „Стратегия за защита“, която се превръща в основен принцип на новосформираната група. Балансът на силите в този момент не е в полза на народното движение, а за „нападения“ и дума не може да става. Само защита.

Така се учредява нелегална военно-политическа организация, чието първо сериозно предизвикателство е изграждането на материално-техническа база за последващата въоръжена пропаганда на организацията. От политическа гледна точка, стратегическата задача на тази група е търпеливото натрупване на сила, или по-точно, съдействието на народа. Народните маси в по-голямата си част са узрели за революционна борба и са отхвърлили идеята, че само политическа парламентарна сила може да реши проблемите на страната.

От самото си начало организацията се самоопределя като социалистическа. В това се има предвид социализацията на едно общество, което пълно съответства на концепцията на Че Гевара за „новия човек“, като основната цел на човешката дейност е да се помага на другите, а не да се получава печалба. Това общество трябва да се формира в хода на историческия процес, процеса на борба. „Движението за национално освобождение – Тупамарос“ никога не е имало ясно определени модели за бъдещето общество. Приема се, че всеки отделен народ със своята история и своята самобитност, самостоятелно трябва да избира за себе си необходимата форма на социално развитие.

Конгресът приключва през януари 1966 г. Съгласно неговото решение, учредената организация MLN-T трябва да организира процеса на социално-политическа борба, която, от своя страна, ще доведе до национално освобождение от империализма. Изглежда невъзможно за един народ да реши своята съдба, ако не счупи железните окови на зависимостта.

Взимат се решения и по национални и политически въпроси. В своята борба MLN-T трябва да обедини всички възможни сили, дори и тези, които не признават необходимостта от дълбока социална промяна, но които са готови да се изправят срещу империализма, бъдейки дори негови жертви. Позицията по тези въпроси се приема с враждебност от Комунистическата партия, чиято стратегия се определя от противопоставянето на Изтока срещу Запада, и включва в себе си отричане на „прогресивността“ на определени групи от обществото и определени политически течения.

И така, MNL-T пристъпва към първия етап от своята борба – към образуването на необходимата материално-техническа база.

22 декември

На 22 декември 1966 г. в хода на операция за самофинансиране, бойците на организацията влизат в сблъсък с полицията, в резултата на което загива един другар.

Започват арести на приятели на този другар, сред които, логично, има и членове на MLN-T. Ръководството на „Тупамарос“ решава, че от съображения за сигурност някои мъже и жени трябва да преминат в нелегалност. В рамките на няколко дни в нелегалност преминават 22 души.

Полицията не спира да издирва от своя списък „политическите бандити“: правят се претърсвания в офиси на политически партии и помещения, използвани от народното движение. В едно такова убежище агентите откриват скрил се другар, който в хода на започналата престрелка, умира.

Цялата инфраструктура на организацията бързо се срива. От това трудно положение може да се излезе само чрез солидарността на народа, който, между другото, по това време не знае какво представлява организацията, която в този момент излиза на обществената сцена.

Въпреки че по-рано извършва малки операции, използвайки името Тупамарос, MLN-T в очите на обществеността си остава група от „политически бандити“, а не структурирана военнополитическа организация. Парадоксално, но след нещастията от 22 декември обществеността в Уругвай узнава за истинската дейност на тази формация.

Правейки необходимите заключения, ръководството взима решение бавно да изгражда силата си, внимателно се вглежда във всеки кандидат за членство в организацията и стриктно следи за дисциплината в нелегалното функциониране. Това са правила, които са изключително строги.

Инцидентът от декември принуждава кардинално да се променят основните директиви. Призната е необходимостта от политическа работа с масите, тъй като това е единственият способ да се продължи съществуването на организацията.

Първата задача, която изисква незабавно решение, е създаването на нова минимална инфраструктура и разгръщането на политическа работа, която първоначално е започнала неправилно, с помощта на помещения и средства, предоставени от солидарни с организацията хора.

Започва строителството на малки къщи-хижи в курортната зона; там, където е по-малко трудно да се придобие земя. В тях могат да живеят хора в нелегалност и при това няма да се привлича особено внимание. Инфраструктурата бавно, но сигурно, се развива. Числеността също върви в тази посока.

Създадена е нова техническа база в квартал Пахас Бланкас, която по-късно става известна с името „Маркеталия“ – в чест на свободната селска република, организирана в началото на 60-те години от колумбийски въстаници. По-късно е създадена друга близо до град Пандо.

В този момент, когато се изгражда тази инфраструктура, организацията се отдръпва от активни действия. Общите избори се печелят от генерал Хестидо – човек с безупречна репутация, на който много хора възлагат големи надежди, но не след дълго генералът погребва всички надежди на народа. Не след дълго той умира и е заменен от вицепрезидента Пачеко Ареко. Пачеко Ареко, привърженик на силната ръка, започва да действа особено жестоко. Неговото управление постоянно взима мерки за безопасност на държавата.

Установена е прикрита диктатура. Пачеко Ареко запазва парламента, но абсолютно игнорира дейността му, управлявайки страната посредством специални декрети, заобикаляйки камарата на депутатите.

Превземането на Пандо

Изправени пред тази сложна ситуация, MLN-T започват да развиват оперативна дейност, чиято кулминация става завземането на град Пандо на 8 октомври 1969 г.

По време на тази блестяща в своето изпълнение операция са превзети пожарната служба, телефонната централа, две банки, от които се експроприират пари, и полицейския участък, където има сблъсък с множество ранени и един убит полицаи. Операцията, отлично изпълнена в своята първа част, в резултат на грешки, извършени по време на оттеглянето, завършва с неуспех.

Убити са трима бойци и около тридесет са заловени, сред тях един другар от ръководството.

Удивително, но провалът в Пандо, както и трагедията на 22 декември 1966 г., имат положително въздействие върху развитието на организацията – военният неуспех води до политически ръст на MNL-T.

Този ръст в крайна сметка засилва организацията, но в същото време се превръща в един от факторите, които водят до последващ провал на движението. Бързият растеж не позволява на формацията да регулира своята нелегална инфраструктура с такова количество бойци. Това не е само вътре в структурата на MNL-T, но и отвън. Започват да се появяват CAT (Комитети за подкрепа на Тупамарос), някои от които действително имат контакт с организацията, въпреки че повечето от тях действат независимо извън стратегическата схема на MNL-T, и следователно – носят повече вреда, отколкото полза.

* * *

Ако трябва да сме честни, „Движението за национално освобождение – Тупамарос“ никога не води гериля. То осъществява операции по оборудване, самофинансиране и въоръжена пропаганда. Герилята, обратно на това, е форма на военни действия. Нейната цел е унищожаване на живата и материална сила на противника.

MNL-T преди всичко се стреми да натрупа политическа тежест. Движението се различава от останалите традиционни леви групи със своите методологически политически действия. То осъществява множество акции – взима за заложници издигнати персони, окупира фабрики, прави символични въоръжени операции, – само за да обърне вниманието на трудещите се и да спечели политически авторитет.

Организацията е структурирана в колони, в които са включени обикновено около 100 души. Всяка колона има своя „периферна подкрепа“, понякога достигаща до 300 активисти, която не се занимава непосредствено с бойна дейност, но обезпечава гърба на MLN-T.

Главният организационен принцип е концентричният кръг. В центъра, вътрешното ядро, е поставена организацията. Около него се формира солидарното движение. И колкото по-далеч стои човек от централното ядро, толкова по-малко отношения поддържа с него организацията.

Необходимостта от политическа работа принуждава ръководството да създаде специална политическа колона – така наречената „Колона 70“. Тази колона се свързва с легалния политически организъм на MNL-T, който по-късно участва в лявата коалиция „Широк фронт“.

Този политически инструмент на бойната формация получава названието „Движение за независимост 26 март“, в чест на датата, когато „Широкият фронт“ се появява в общественото пространство.

Преврат

Нелегалната борба на територия, контролирана от врага, излиза много скъпо, причинявайки големи човешки и материални загуби. Пред необходимостта от освобождаване на най-опитните бойци от затвора, ръководството решава да организира серия от бягства.

На 8 март 1970 г. от затвора бягат 8 жени, активистки на движението, през главния вход на параклиса на затвора. След известно време, в нощта на 29 срещу 30 юни 1971 г., 38 бойци бягат от затвора чрез тунел, изкопан от техни другари извън затвора. Чрез друг тунел бягат от затвора със строг режим „Пунта Каретас“ рано сутринта на 6 и 7 септември 1971 г. 111 бойци.

Тези действия наистина служат за освобождаване на опитни бойци, но така в нелегалната организация отново влизат членове, намиращи се в нелегалност. Организацията е била нелегална, но нейните членове, повечето от тях, са били легални личности.

Заради интензивното действие на организацията, правителството, с подкрепата на парламента, издава декрет за „Вътрешна война“. В същото време се обединяват репресивните сили. Полицията, която изпълнява главната функция на наказателна машината, получава неограничени права. В този момент, със съвместни усилия (армия, флот, военно-въздушни сили), силовите структури на държавата започват репресии срещу голяма част от обществото. Навсякъде изтезанията се използват като средство за получаване на информация. Нарушенията на правата на човека придобиват чудовищна форма.

Както бе споменато по-горе, бързото нарастване на организацията след военния неуспех в Пандо не позволява адекватно да се преструктурира нормалното функциониране на нелегалната структура и затова различни форми на конспирация, в частност, „защитни прегради“, не са наблюдавани с особена внимателност. „Преградите“ са длъжни да разделят организацията на непропускливи различни отделения: ако репресиите унищожат една част от движението, друга част няма да загуби нищо. Няма време за вливане на нов боен състав, затова „преградите“ имат голямо значение, позволяващо на всеки отделен индивид да знае не повече, отколкото е необходимо за неговата работа. Но конспиративната дейност на организацията не е на високо ниво и поради тази причина, във връзка с широкото използване на изтезания, репресивните органи могат да постигнат успех, събирайки необходимата информация, за да разгромят MNL-T.

И въпреки че в първите етапи „Тупамарос“ са могли да съхранят цялостността на своята организация, наличието на голям брой бойци неизменно намалява качеството на оперативната работа.

Именно поради това, през 1972-1973 г. са задържани и убити повечето ръководители на организацията от средно ниво. Скоро движението губи последната възможност да се възстанови. Втората фаза на провала е пряко свързана с установяването на военна диктатура в страната, която унищожава народното движение, левите политически партии, синдикатите и т.н.

Много бойци и симпатизанти на MLN-T са принудени да напуснат страната, допринасяйки за развитието на международната солидарност, но така и не успяват да възстановят унищоженото движение.

Може би най-драматичното в тази ситуация е, че именно „Тупамарос“ със своите действия през 1971/72 г. създава всички необходими условия за военния преврат на 27 юни 1973 г.

Отговорът на работническото и народно движение по повод установяването на диктатура е обща стачка с окупация на работните места, продължила 15 дни. Но стачните действия са лишени от въоръжена подкрепа, която по-рано е оказвана от MLN-T. В края на краищата, унищожаването на военно-политическата организация от диктатурата се разглежда като първи етап към установяване на тоталитарна държава. С премахването на вътрешната военна заплаха, диктатурата с цялата си мощ срива народното движение, обезоръжено и лишено от всякаква въоръжена подкрепа.

По време на първия период на диктатурата, нито една политическа партия не е имала реална сила – дори и партиите, които са представлявали интересите на буржоазията (такива като консервативните Национална партия и Колорадо). Самото съществуване на партии е забранено.

Но с течение на времето, гражданско-военната диктатура губи своята бивша привлекателност в очите на народните маси, и, в допълнение, губи подкрепата на Съединените щати. От началото на 80-те години в страната започва „тиха“ народна съпротива. В крайна сметка, диктатурата губи основната си сила: армейските генерали се договарят с лидерите на политическите партии да проведат свободни избори, които отново да вкарат в правителството една от консервативните партии – партия Колорадо. Диктатурата окончателно се срива.

Реорганизация

Под натиска на народа парламентът одобрява закон за амнистия, благодарение на който получават свобода всички политически затворници. Членовете на MLN-T са обединени от старите ръководители за дискусия за необходимостта от реорганизация на движението. Провеждат се три консултативни пленарни заседания, които събират повече от 500 бивши бойци. На тези заседания се сформира временно ръководство, чието право е дадено от старите ръководители. Целта им е да се обединят всички стари активисти и симпатизанти, за да се обсъди новата политическа линия и да се свика нов общонационален конгрес.

Затворниците са освободени през март 1985 г. Няколко месеца по-късно, през декември същата година се състои Третият национален конвент на MLN-T, на който се установяват базовите принципи на новото политическо движение. Въпреки това, става очевидно, че все още има дълъг процес на дискусии и обществена практика, защото е необходимо не просто да се разработят множество съвместни формулировки, но и да се обединят в единно цяло различните опити на бойците излезли от затвора, живеещи в изгнание и нелегално живеещите в самия Уругвай по време на разгрома на организацията.

Конвентът ратифицира някои формулировки, приети на нелегалната среща още през 1968 г. На първо място, тези формулировки се отнасят към използването на диалектически материализъм, като научен инструмент на познанието и изменението на обществото.

Не по-малко важна е призната идея за демократичен централизъм – организъм от колективни решения, свързани с изпълнение от всеки отделен индивид, подчинение на малцинството с решенията на мнозинството, избор на всички управляващи органи на всички нива в организацията и пълна демокрация в решенията на основните и функционални задачи.

Ратифицирана е концепцията за международна борба, която се разбира като необходимост от съвместни действия на всички зависими страни за национално освобождение на всяка отделна страна.

Сред другите резолюции също е одобрен новият устав на политическото функциониране на MLN-T.

Като цяло, лидерите на консервативните партии в Уругвай вещаят кратък живот на това ново превъплъщение на MLN-T, но движението пристъпва към реализация на своите политически цели. През 1985 г. се провеждат поредица от срещи с различни личности и политически организации, свързани с въпроса за обединение на усилията в съвместна политическа работа. Тези срещи продължават повече от две години и в крайна сметка се стига до споразумение за формиране на единен политически организъм – „Движение на народното участие“ – движение за национално освобождение и социализъм.

През 1989 г. новата формация дебютира на парламентарните избори, печелейки два депутатски мандата.

Автор: Хулио Мареналес

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s