Uturuncos

Сега ще ви представим статия, разказваща за дейността на перонистите в Аржентина през 1950-те и 1960-те години. В тази статия ще бъде разказано за перонистката нелегална дейност и за развитието на партизанската борба: първи опити, успехи и несполуки, противодействие на репресивните органи.

утурункосТукуман и перонистката съпротива

През 1956 г. ситуацията с политическото развитие на перонизма в провинция Тукуман е сходна със ситуацията, царяща в цялата страна. Правителството дошло на власт в хода на „Освободителната революция“ през 1955 г. решава да заличи от паметта на масите всички спомени за почти десетилетното управление на хустисиализма (доктрина за създаване на справедлива държава в Аржентина, въведена през 1946-47 г. от Х. Д. Перон – бел. ред.). Стъпките на новата национална политика са крайно радикални – опасявайки се от недоволството на проперонистки настроените профсъюзи, правителството премахва всички големи синдикати и на тяхно място поставя верни на режима хора. Работническата федерация на захарната промишленост в Тукуман (FOTIA) – фактически, главният профсъюз в провинцията, – е лишена от всички официални представители, заподозрени в симпатии към перонизма.

През април 1956 г. губернаторът на Тукуман обявява съществуването на плана за „перонистки метеж“ в провинцията. Армията и полицията са мобилизирани. Те блокират напълно главният областен град Сан Мигел де Тукуман, а също и градовете Монтерос, Тафи Виехо и Консепсион. Официалният брой на задържаните заради „връзки с перонизма“ е 140 човека: сградата на FOTIA е затворена, а ръководителите са арестувани.

На 4 май работниците от Ауилареса и Санта Лусия в знак на солидарност със задържаните, обявяват стачка. Намесата на провинциалните отряди на полицията прекратява всички неподчинения. Верните на режима ръководители на FOTIA заявяват, че „всяко протестно действие или акт от подобен характер, който прекъсва и пречи на производствения процес, ще бъде разглеждан като саботаж срещу Освободителната революция“. Това не помага изключително много – на 8 май около 900 работници от Консепсион остават работните си места и протестират срещу задържането на своите ръководители. Въпреки че стачката е призната за незаконна, само 150 човека на следващия ден се връщат на работа – останалите продължават да стачкуват.

Ситуацията се влошава още повече през юни, когато полицията разобличава заговор на генерала-перонист Вале. Смелият генерал бяга в съседна Боливия, а в провинцията започва вълна от арести на негови истински и мними съратници. Побоите и мъченията в полицейските участъци стават нещо обичайно.

„Команда 17 октомври“

От 1956 г. така наречените „команди на перонистката съпротива“ започват да се появяват в цялата страна. Информацията, която имаме за тези групи е много малко и откъслечна. Например, не разполагаме със сведения за повечето провинциални бойни групи, с оглед на факта, че тяхната история остава на страна в полза на историята на въоръжените команди в големите градове.

Една от най-разклонените бойни групи е организирана от Джон Уилям Кук през 1955 г. в Буенос Айрес и се нарича „Национална бойна команда на перонистите“. Тази нелегална армия упражнява контрол над много провинциални войници, в това число, и над войниците от Тукуман.

Генерал Перон и Джон Уилям Кук

Генерал Перон и Джон Уилям Кук

В края на 1955 г. 31-годишният перонистки активист, син на бивш анархист, Феликс Серавале има голямо желание да създаде в своя град Ла Банда фракция на нелегалното перонистко движение. През 1956 г. научава за съществуването на бойна група в Сан Мигел де Тукуман, наричаща себе си „Команда 17 октомври“. Чрез бившия депутат Флорио Булдурини Серавале се свързва с Енрике Мануел Мена, Тосканите Пена и господин Васкес Гузман (лидери на К17О). През същата година се присъединява към перонистките въстаници.

Мануел Мена, авторитетен политически деятел в провинцията, действа нелегално. В много от околните къщи той събира групи работници и младежи, на които обяснява необходимостта от борба за връщането на Хуан Перон. В своята младост е комунистически активист и продължава да бъде такъв, докато в средата на четиридесетте години неговите марксистки догми не са направени на пух и прах от дошлите на власт перонисти, насочващи страната по „третия път“ – отказ както от комунизма, така и от капитализма. Активен участник в работническата борба, той вижда в хустисиализма истинската опора на аржентинския пролетариат, който с идването на власт на Перон масово преминава от левия лагер към лагера на управляващата партия.

Мануел Енрике Мена

Енрике Мануел Мена

Мена не само организира работата на своята местна група, но поддържа и връзка с „Националната бойна команда на перонистите“. От Буенос Айрес Мануел получава агитационни материали и печатни директиви от Кук, Сезар Маркос и Раул Логомарсино чрез приятели-жепейци, които нелегално прекарват печатни материали на хустисиалистите. Двете организации по това време работят по един и същ начин и с едни и същи методи: излъчват записи с речи на Перон, рисуват различни лозунги по стените и от време на време взривяват малки бомби собствено производство.

Но основната работа все още се провежда на политическия фронт. Мена установява добри връзки със симпатизанти от всички квартали на Сан Мигел. С появата на Серавале има възможност да разпространи своето влияние и в съседната провинция Сантяго дел Естеро, по-специално – в град Ла Банда.

Основно тези контакти се случват чрез местни работници, но в зоната на влияние на Мануел Мена има и бивши депутати от перонисткото правителство и бивши синдикални лидери, останали без работа след революцията от 1955 г. Има и други връзки – контакти с възрастни жени, симпатизиращи на предишния режим, които приютяват в домовете си нелегалните сбирки на членовете на групата. Те наричат тези убежища „домове на лелите“. Хуан Карлос Диас още помни една от тези „лели“, 53-годишната Мари Агуеро. Отчаяна жена, която не само лично е излизала на акции по рисуване на антиправителствени лозунги по стените, но дори оказва на перонистите и друга помощ – именно тя предприема пътуване до Боливия, за да осигури на организацията експлозиви. Мари е забравена от всички, но перонисткото правителство до 1955 г. и дава солидна пенсия за многогодишния труд (който новият режим значително съкращава). През цялото време тя повтаря: „Ако Перон ми даде това, което имам, то аз си давам живота за Перон“. Куриерските връзки с Боливия се установяват от Джон Уилям Кук, който се стреми да установи контакт между бойните групи в Аржентина и стотиците активисти, оказали се след преврата през 1955 г. в изгнание – в съседните Боливия и Парагвай. В кореспонденцията, която по това време обменят Кук и Перон, Мануел Мена фигурира в качеството си на отговорно лице, отговарящо за връзките между бойните групи в Боливия и северозападната част на Аржентина.

Между 1955 г. и 1958 г. „Команда 17 октомври“ продължава да изгражда връзки в Тукуман на всички нива в аржентинското общество: през тези години привържениците на хустисиализма произхождат от различни социални слоеве – дребна буржоазия, пролетариат, профсъюзни активисти – всички изпитват огромна ненавист към правителството и са готови да убиват и умират в името на Перон.

Едно от първите активни действия на перонистките активисти е през 1957 г., когато членовете на бойните перонистки групи от Тукуман и Сантяго дел Естеро за няколко месеца устройват редица акции в подкрепа на предизборната кампания на Артуро Фрондиси. Въпреки факта, че Фрондиси идва от еврейските кръгове, именно неговата кандидатура поддържа намиращият се в изгнание Хуан Перон, като се предполага, че това ще проправи пътя за връщането на изгнаника.

Тогава Феликс Серавале и неговият приятел Карлос Херес Алгера открадват от геофизичната станция късовълнов радиопредавател, малко го модернизират и създават своята собствена „радиостанция“ „Patria Libre“ („Свободно Отечество“). С това устройство редовно се включват в радио ефира, за да разпространяват революционни призиви към обществеността. В друг случай, тези двама бойци подпалват с бутилки с „коктейл Молотов“ френски лек самолет в знак на подкрепа към алжирската революция. Най-голямата акция се извършва от бойната група в Сантяго дел Естеро, когато се организира дерайлирането на влака близо до склона Чаупипос. Отстранявайки винтовете от релсите, бойците на Серавале дерайлират влака, превозващ захар: през следващите няколко месеца бойците и техните привърженици раздават безплатно захар на населението. Това са наченки на „протогериля“, първи опити за революционна въоръжена дейност, която по-късно ще направи голям скок. Установена е мрежа за подкрепа и взаимопомощ. В случай на някакъв проблем, членовете на бойните групи се крият в „домовете на лелите“ или могат да поискат помощ от бившите военни и синдикалистки лидери от времето на перонисткия режим.

Герилята на Uturuncos: първи стъпки

Президентът Артуро Фрондиси не оправдава надеждите на Перон. Изпускайки от ръцете си всички нишки на властта, той продължава гибелният път, започнал след революцията през 1955 г. Аржентина е дадена в ръцете на чуждестранния капитал и местната олигархия, а перонистите и работниците, протестиращи срещу денационализацията на промишлеността, са преследвани и хвърляни в затвора. Установена е жестока реакция, водена от армейските генерали Арамбуру и Рохас.

В тази връзка, Хуан Перон през 1959 г. започва да изпраща в родината си нови директиви: обвинява правителството на Фрондиси в национално предателство, призовава за развитие на тайна дейност и вървене по „пътя на въстание и съпротива“. Джон Уилям Кук, командващ „Националната бойна команда на перонистите“ в отговор на това създава в Буенос Айрес, Ла Плата и други големи градове малки въоръжени групи, занимаващи се с намиране на оръжие за начало на конкретна борба.

Случва се и голяма промяна в бойната перонистка група в Тукуман, когато в редиците на „Команда 17 октомври“ се разгаря бурна дискусия. Под влиянието на книгата на испанския анархист Абрахам Гилен „Агонията на империализма“ (а по-конкретно под влиянието на една от главите в този труд „Въоръжената борба срещу империализма“), активистите започват да обсъждат ефективността на методите за съпротива, използвани до този момент. Дискусията провокира разкол: в резултат на спора за методите за борба се образуват три фракции – „Comando Insurreccional Perón o muerte“ (CIPOM – „Въстаническа група Перон или смърт“) и блок „Movimiento de Liberación Nacional“ — „Ejército de Liberación Nacional“ („Движение за национално освобождение – „Армия за национално освобождение“). През октомври 1959 г. бойците от CIPOM отиват в гората, за да водят партизанска война срещу правителството.

На зазоряване, при непрекъснат дъжд, осем мъже, натоварени с оръжия и храна, започват изкачването на хълма Кочун. Подобно на 17-те бойци на Фидел Кастро, пътуващи с яхтата „Гранма“ за организирането на освободителната революция в Куба, днес тези 8 аржентински войници отиват в планината, за да започнат в Аржентина първата партизанска революционно-освободителна война.

Командващи на групата са Хуан Карлос Диас („команданте Утурунко“), Франко Лупи и Анхел Рейналдо Кастро. Други участници са Хуан Силва („Поло“), Диохенес Романо („Буивол“), Миранда („Руло“), Виляфане („Захар“), Сантяго Молина („Мексиканеца“) – всички жители на Тукуман. Няколко дни по-късно към тях се присъединяват Леон Ибанес и Педро Анселмо Горита Гонзалес.

Нито един от десетимата няма военен опит, въпреки че практически всички са участвали в малки саботажни действия на „Команда 17 октомври“. Местността, в която вървят партизаните, не е избрана случайно: джунглата е толкова гъста, че не може на два метра да се отличи врага от приятеля; освен това, в околностите се трудят работници в захарната промишленост, които са правили стачки за перонистите. Въпреки че първоначалните планове са скромни: свикване с живота в гората, научаване да се властва над природата, изучаване на местността и всички черни пътища. За провеждането на бойни операции още няма достатъчно средства: имат само три пистолета и ръчна картечница RAM. Активната дейност се планира да се започне след като към централната група се присъединят повече симпатизанти и бъдат на лице повече оръжия: именно тогава Главният щаб (намиращ се в Сан Мигел) планира да започне бойни действия.

Теорията на партизанското движение, отново под влиянието на Гилен, е изключително опростена. Испанският анархист предрича пълен провал на тясно фокусираната политическа организация, затова идеологията на „Uturuncos“ (както по-късно ги наричат, изхождайки от прозвището на командира Хуан Карлос Диас) е доведена до, може да се каже, чист „народнически“ перонизъм, лишен от демагогии и различни видове инсинуации и обърквания, в името на привличане към борбата на обикновените селски работници, които са далеч от политиката.

Трите стълба поддържащи платформата на теоретическата позиция на движението са: национална независимост (като духовна крепост, способстваща развитието на нацията), икономическа независимост (като форма на развитие на националната промишленост и търговията, поробена от 1955 г. от чуждестранния капитал) и социална справедливост. И, разбира се, крайната цел на борбата на „Uturuncos“ остава връщането в родината на генерал Перон и възтържествуването на идеята за „трети път“.

На първо време десетината партизани са заети с изграждането на скрити убежища и бъдещи складове за оръжия и храна. Накрая, знаейки, че държат местността под контрол и осъзнавайки, че не могат да бъдат намерени, бойците от CIPOM, въпреки указанията на ръководството, правят първите конкретни стъпки към пълномащабна „селска гериля“. Групата успешно атакува и разоръжава полицейски патрули в селата Лас Бандеритас и Алто Верде. Въодушевени, те храбро слизат в самия Сан Мигел, където нападат полицейски пост до жп гарата: тук е взето голямо количество оръжие и боеприпаси. Същата нощ партизаните се местят оперативно в град Консепсион, за да атакуват сградата на пожарната. Операцията започва със запалването на близкия магазин за авточасти, но нерешителността на ударната група зачерква всички усилия и акцията не е изпълнена. За много от първите перонистки партизани такава бурна дейност е извън рамките на техните възможности.

След серия от атаки, партизаните най-накрая разбират защо Главният щаб така упорито ги предупреждава от вредността на преждевременните въоръжени действия: десетте перонисти привличат вниманието на цялата полиция от региона, която засилва контрола си над местността. В резултат на това партизанската група губи контакт с командването, а процесът по намиране на храна и информация става много сложен. Последицата от това е, че през ноември бойната група е принудена да яде диворастящи плодове, да лови птици и да взима зеленчуци от разположените в близост ферми. Но въпреки това, те продължават своята политическа и пропагандна работа сред бедното население на провинцията.

Междувременно, в лагера на партизаните започват кавги – заради разногласия Диас и Лупи лишават Кастро от статута му на командващ. След това Кастро, Лупи и Силва напускат групата и отиват на върха, за да организират в планината нов лагер. Скоро тръгват обратно след като не намират подходящо място, но известно време бродят в мъглата в търсене на правилния път. В това време полицейските сили откриват стария лагер на партизаните: Хуан Карлос Диас нарежда бързо оттегляне и седемте перонисти набързо взимат оръжия, документи и някои хранителни продукти и се скриват в гората. В същото време скитащата група на Кастро най-накрая намира пътя към лагера и тук попада в полицейската клопка.

Историята на първата група селски партизани в Аржентина приключва безуспешно трима от тях влизат зад решетките. Останалите седем се връщат в Сан Мигел, възстановявайки изгубения контакт с Главния щаб. Частите на режима твърде рано празнуват победата над перонистките революционери в нелегалност – след месец и половина за партизаните от Тукуман ще се говори в цялата страна.

Щурм на полицейския участък във Фриас

Главният щаб на партизаните отново започва своята работа в края на ноември. Не унивайки от първия неуспешен опит, командващите перонистката съпротива решават да организират голяма партизанска операция, която ще им донесе популярност сред редиците на селския пролетариат.

Налице е реорганизация на силите: Хуан Карлос Диас и Фелипе Хенаро Карабахал, команданте на три градски групи, се отправят към провинция Сантяго дел Естеро, за да се обединят със силите на Феликс Серавале. Тук „команданте Утурунко“ и Карабахал идват с 22 човека, които са на възраст от 15 до 25 години. Серавале („команданте Пума“) в този момент има на разположение 34 бойци и известен опит в организирането на малки революционни операции. Месец по-рано той дори прави „тренировъчен лагер“, разположен в едно изоставено имение в село Чумильо.

На 23 декември обединената група с автобус, предоставен от приятели на Серавале, отива в Пуесто дел Село. Тук бойците пренощуват и на сутринта се качват на камион, който превозва всички тези партизани в град Фриас (около 25 хил. жители), разположен на 160 км. от Сантяго дел Естеро.

В четири часа сутринта на 24 декември групата „Uturuncos“ без нито един изстрел щурмува местния участък. Бойците взимат оръжие и полицейски униформи, разбиват централния радиопредавател, отрязват телефонния кабел. След това партизаните натоварват трофеите си в откраднатия по-рано камион и тръгват по посока на планината.

На следващия ден новината за дръзкото нападение над полицейския участък развълнува цялата страна: партизанска група перонисти под управлението на „команданте Утурунко“ действа в провинция Тукуман! – алармират всички централни вестници. Министърът на вътрешните работи Алфредо Витоло на пресконференция идентифицира някои от нападателите – предателят Тимотео Рохо дава на властите на следващия ден след акцията информацията, която знае. По този начин, на полицията стават известните имената на Феликс Серавале и неговия помощник Карлос Херес. Започва интензивно търсене на останалите. В този случай органите на реда в Тукуман проявяват голяма изобретателност – след известно време губернаторът на провинцията Селестино Хелси обявява по радиото, че в покрайнините на град Консепсион се водят ожесточени сражения между правителствените войски и партизаните. Разтревожените родители на непълнолетните деца, които са с партизаните, отиват в полицейския комисариат, за да разберат подробности за случая. Така властите успяват да идентифицират шест други членове на партизанската група.

През това време „Uturuncos“ не седят със скръстени ръце: криейки се в планината за четири дни, на 28 декември атакуват полицейски джип на един от пътищата, който в крайна сметка успява да се изплъзне. Обезпокоени бойците започват да се изкачват в планината, опитвайки се да напуснат бързо това място. Въпреки това, полицаите успяват да арестуват Педро Велардеса – шофьорът на камиона, с който бунтовниците изчезват от Фриас.

По време на разпита са установени имената и на останалите членове на отряда, който атакува участъка. Операцията за улавяне на партизаните навлиза в решителна фаза.

На 31 декември майките на по-младите бойци се появяват по радио LV12, където молят своите деца да се предадат. Ниските температури през нощта, липсата на храна, постоянното преследване от полицията отслабят моралния дух на някои от партизаните. Много смятат, че действията им са част от по-голям план на Генералния щаб, което ще доведе до образуването на няколко други партизански фронта. Това не се случва, което допълнително влияе върху намаляването на бойния дух.

В крайна сметка, на 1 януари, вървящи по следа, полицаите залавят четирима младежи, които слизат от планината да търсят вода и храна. Малко по-късно се предават пет души, които получават разрешение за това от командващите, поради възрастта си. В този ден не далеч от Консепсион е арестуван и Хуан Карлос Диас: докато пресича реката, течението го понася до този район, където местността се претърсва усилено от полицейски патрули. От този момент партизаните, загубили единното командване, започват да се разпръсват.

През следващата седмица са арестувани още седем от нападателите във Фриас: един от тях (Рене Фернандес) е ранен по време на преследване, а останалата част се предава без съпротива.

Арестуваните от жандармите участници в Uturuncos

Арестуваните от жандармите участници в Uturuncos

Скритите в градовете партизани са задържани по мястото си на пребиваване. Само групата на Серавале, състояща се от седем бойци, решава да не се предава на властите в никакъв случай и да се опита да пробие обкръжението. Постоянно криейки се, групата на „команданте Пума“ успява да измине за един ден 50 км. и така се скрива в Сан Мигел, където партизаните намират подслон в една квартална църква. Там се срещат с Мануел Мена, който е поразен от външния вид на партизаните – мръсни, окъсани, гладни и небръснати, наистина е чудо, че пристигат в града незабелязано.

През декември 1959 г., когато Uturuncos нападат полицейският участък във Фриас, Мена и Гилен се намират в Буенос Айрес, където търсят подкрепа сред местните перонисти от „Национална бойна команда на перонистите“ на Джон Уилям Кук. Кук изпраща в помощ на въстаниците от Тукуман своята приятелка Алисия Егурен, която организира другарски срещи с младите активисти на перонистката съпротива в градските квартали на Сан Мартин и Помпей. Активистите от Juventud Peronista са крайно въодушевени от действията на „Uturuncos“: веднага възникват групи за подкрепа на партизаните от Тукуман, които не само предоставят необходимите за партизаните пари, но и самите те изявяват желание да отидат в провинцията, за да участват във войната с режима. Мена ги вдъхновява да създадат трети, столичен отряд, който да засили партизанския фронт след арестите, последващи заради нападението във Фриас.

След два месеца подобни отряди са изпратени в Тукуман. В този период провинцията преживява тежки репресии и на практика всякакви перспективи за партизански действия са потушени от властите. Не е изненада, че на 10 и 11 март 1960 г. полицията открива почти всички столични доброволци: операцията по задържането се състои в дома на Турки Фернандес и вилата на Мануел Аро, където са задържани не само перонистките бойци, но е и иззето голямо количество оръжие, гранати и униформи с нашивки с абревиатурата ELN (Ejército de Liberación Nacional – „Армия за национално освобождение“). Няколко дни по-късно заедно със свои другари е арестуван и Мануел Мена, точно когато се запасяват с оръжие, боеприпаси и хранителни продукти и тръгват към гората.

В началото на 1960 г. перонистките групи опитват да преместят бойните действия в града, устройвайки своеобразна саботажно-диверсионна кампания. На 15 февруари избухва бомба в близост до склад на компанията „Shell“ в Кордоба, където се подпалват 4 милиона литра бензин, и причинява наранявания на 13 души. На 11 март адска експлозия разбива дома на чиновника в спецслужбата SIDE Давид Кабрера, убивайки тригодишната му дъщеря. На 13 март е взривен газопровода в столичния квартал Мар дел Плата. Всичко това възмущава много полицията, която се опасява, че перонистите могат да нарушат изборите през март за Конституционната асамблея, така че през първото десетдневие на месеца се провежда голяма спецоперация: вестниците съобщават за 1600 задържани перонистки активисти, десетки от тях са обвинени в създаването на престъпни общности и извършване на криминални престъпления. Изборите се провеждат без инциденти.

Последствията от атаката над склад на корпорацията

Последствията от атаката срещу склада на корпорация „Shell“

Неуморният Феликс Серавале в този момент планира да осъществи операция по освобождението на своите арестувани другари, но на 1 април, намирайки се в Тукуман, е спрян от полицейски патрул. Бързо се разбира, че документите, с които е „команданте Пума“ са фалшиви, и Серавале е арестуван. Изглежда, че това е краят на перонистката селка гериля. От всички лидери на „Uturuncos“ на свобода остава само Хенаро Карабахал, командващ групите в Аляхо и Пила.

Именно той поема командването на остатъците от организацията и в началото на лятото успява да реорганизира движението с помощта на пристигналите от Буенос Айрес доброволци. През юни 1960 г. полицията, значително засилила частите си, претърсва гората и намира новият лагер на перонистките партизани. След кратко сражение са ранени трима партизани, а останалите са арестувани.

Военният трибунал, съдещ бойците от Uturuncos, е непреклонен. Енрике Мануел Мена е осъден на 7 години затвор заради своята престъпна дейност. Той лежи само 3 години и на 63-годишна възраст бяга от болницата на затвора. Успешно избягва търсещите го и малко по-късно се появява в Куба, където се среща със самия Че Гевара. В същата година започва да установява отношения със старите си приятели от Тукуман, в резултат на което през месец май в джунглата е организиран постоянен партизански лагер. Този път бунтовниците не са просто обикновени ентусиасти: ръководител на партизаните е самият Мена, който има десетина помощници-аржентинци, които са научили основите на селската партизанска война в Куба. Въпреки това, по-голяма борба не се развива – след изборите през 1964 г. фронтът в Тукуман се разпада поради идеологически търкания между перонистите и марксистите. Мануел Мена слиза от политическата сцена и да 1970 г. живее спокойно под чуждо име в един от работническите квартали на Сан Хусто. На 14 юли 1970 г. умира от рак.

Хуан Карлос Диас, „команданте Утурунко“, също е осъден на 7 години затвор, но след три години е амнистиран от новия президент Артуро Илия. В края на 1960-те години се присъединява към марксистките въстаници, а по-късно влиза в троцкистката „Революционна народна армия“. След осъществения грабеж на „Северната търговска банка“ в Ла Плата той отново е арестуван и получава амнистия през 1973 г. във връзка с идването на власт на левия перонист Ектор Кампора. По-късно е част от управляващите кръгове в провинция Тукуман.

Всички непълнолетни участници в „Uturuncos“ получават условни присъди и принудителен труд.

Абрахам Гилен, испански анархист и теоретик на партизаните, избягва наказание. В средата на 1960-те години се появява в Уругвай, където се занимава с политическа и практическа обосновка на основите на „градската“ и „селската“ гериля. През 1965 г. излиза книгата му „Теория на насилието“, а година по-късно – култовият труд „Стратегия на градската гериля“, който става практически учебник на латиноамериканските групи, които приемат като главна своя стратегия на борба концепцията на градската партизанска война – от Уругвай до Доминиканската република.

Феликс Серавале е осъден от военния трибунал на три години и половина затвор. Въпреки краткия период от време, това време ще бъде ад за него – нееднократно бившият партизанин е измъчван, в резултата на което зад стените на затвора той става инвалид – множеството фрактури по ръцете му водят до тяхното парализиране. До 1974 г. живее спокойно в Ла Банда, спомняйки си за борбената си младост.

Някои от столичните бойци-доброволци от „Uturuncos“ по-късно участват в още един експеримент: опитват се да създадат с бивши бойци от „Националреволюционното  движение на Такуара“ армия от селски партизани (т.н. „Въоръжени сили на перонистите“ – Fuerzas Armadas Peronistas). Но това е друга история.

Снетков

Източник: libfront.org

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s