Михаил Бакунин и възгледа за Сатаната

Интересен възглед на Михаил Бакунин за библейските митове за Сатаната и изгонването на човека от Рая. При подобно тълкуване митът за изгонването от Рая става изключително подобен с древногръцкия мит за даването на огън на хората от Прометей. А Сатаната от злодей се превръща в геройчен образ, подобен на Прометей, жертващ себе си, за да даде на човека знание и свобода от божествените капризи.

„Библията – много интересна и понякога доста дълбока книга, когато я разглеждат като едно от най-древните стигащи до нас проявления на човешката мъдрост и фантазия – много наивно изразява тази истина в мита за първородния грях. Йехова, несъмнено най-ревнивият, най-суетният, най-жестокият, най-несправедливият, най-кръвожадният, най-големият деспот и най-силният враг на човешкото достойнство и свободи от всички богове, на когото хората някога са се покланяли, създавайки неизвестно по какъв каприз – вероятно, за да се развлича от скуката, която трябва да е ужасна във вечната егоистична самота, или за да придобие нови роби, – Адам и Ева, великодушно им е предоставил цялата земя с всички нейни плодове и животни и е поставил само едно ограничение на пълно ползване на тези блага.

Той е строго забранил да късат плодовете от дървото на познанието. Той е искал, следователно, човек, лишен от самосъзнание, да остане вечно животно, пълзящо на четири крака пред вечния Бог, неговия Създател и Господар. Но ето, че се е появил Сатаната, вечният бунтовник, първият свободен мислител и освободител на световете. Той е засрамил човека заради неговото невежество и скотска покорност; той го е освободил и е сложил на челото му печата на свободата и човечността, тласкайки го към непослушание и вкусване от плода на знанието.

Останалото е добре известно. Господ Бог, предсказанието на когото, съставляващо една от божествените способности, е трябвало обаче да го извести за това, което ще се случи, се предава на ужасен и смешен гняв, той проклина Сатаната, човека и целия свят, създаден от самия него, поразявайки, така да се каже, самия себе си в своето собствено творение, както това правят децата, когато се ядосат. И не задоволявайки се с наказание на нашите предци в настоящето, той ги прокле във всичките им бъдещи поколения, невинни в престъпленията, извършени от предците. Нашите католически и протестантски теолози го намират за много дълбоко и доста справедливо, защото това е чудовищно несправедливо и нелепо! Затова, спомняйки си, че той не е само Бог на отмъщението и гнева, но също така и Бог на любовта, след като е развалил съществуването на няколко милиарда нещастни човешки същества и ги е осъдил на вечен ад, той е изпитал жал към останалите и за да ги спаси, за да примири своята вечна божествена любов със своя вечен божествен гняв, винаги алчен за жертви и кръв, той е изпратил на света във вид на изкупителна жертва своя единствен син, за да бъде убит от хората. Това се нарича тайната на изкуплението, лежаща в основата на всички християнски религии. И дори ако божественият Спасител спаси човечеството! Не! В рая, обещан от Христос, – както е известно, тъй като за това е обявено официално, – ще има само малко избрани. Останалите, безкрайното мнозинство сегашни и бъдещи поколения, ще се пекат вечно в ада. В очакване да ни утеши, Бог, винаги справедлив, винаги добър, даде земята на правителствата на Наполеоновци III-ти, Вилхелмовци I-ви, на австрийските Фердинандовци и всеруските Александровци.

Такива са абсурдните приказки, представени ни, и такива са чудовищните доктрини, с които обучават в самия разцвет на XIX век във всички народни училища на Европа по специалната заповед на правителствата. Това се нарича да се цивилизоват народите! Не е ли очевидно, че всички тези правителства са систематични отрови, заинтересовани затъпители на народните маси?

Обхваща ме гняв всеки път, когато мисля за тези подли и престъпни средства, които използват, за да държат нациите във вечно робство, за да бъдат в състояние по-добре да ги стрижат, и това ме отвлече далеч встрани. Защото всъщност какви са престъпленията на всички Тропмановци по света в сравнение с тези обиди на човечеството, които всеки ден посред бял ден навсякъде из целия цивилизован свят се извършват от самите тези, които се осмеляват да се наричат пазители и бащи на народите?

Връщам се към мита за първородния грях.

Бог потвърди, че Сатаната е бил прав и призна, че дяволът не е излъгал Адам и Ева, обещавайки им знание и свобода като награда за акта на неподчинение, извършването на който ги е съблазнил. Защото веднага щом ядоха от забранения плод, както Бог сам си е казал (вж. Библията): “Ето, човекът стана като един от Нас, той познава доброто и злото. Нека му попречим да яде плода от дървото на вечния живот, за да не стане безсмъртен като Нас“.

Нека сега оставим настрана приказната страна на този мит и да разгледаме истинското му значение. Значението му е много ясно. Човекът се е освободил, отделил се е от животинското и е станал човек. Той е започнал своята история и своето чисто човешко проявление с акт на непослушание и знание, тоест бунт и мисъл.“

Из „Бог и държава“ на Михаил Бакунин.

Погребението на М. Ал. Бакунин (Пьотър Лаврович Лавров)


Гробът на Бакунин в гробището „Бремгартен“ в гр. Берн, Швейцария. На първоначалния надгробен надпис пише: „Помнете този, който пожертва всичко за свободата на своята страна“. През 2015 г. възпоменателната плоча е подменена под формата на бронзов портрет на Бакунин от швейцарския художник Даниел Гарбад, съдържащ цитата на Бакунин: „Този, който не се осмели на невъзможното, никога няма да постигне възможното”.

Берн, 4 юли

Пиша Ви под живото впечатление за случилото се. Не очаквайте подробен, обмислен отчет. Нямаше време да се събира такъв, а и не беше до това, а до онова, което се виждаше и чуваше, което беше неизбежно оскъдно. Ще се опитам да напиша само фактите, защото не пиша за някакъв дребен деятел, редови, значението на когото трябва да обяснявам, а пиша за Бакунин, името на когото е цяла история… 
Внезапно и напълно неочаквано за всички местни руснаци се разпространи няколко дни преди смъртта на Бакунин тревожен слух: Бакунин е в Берн! Бакунин е безнадежден! Бакунин умира! Не можех да повярвам, не исках да повярвам. Старите другари по дело, Брусе, живеещи в Берн, не знаеха нищо. Случайно една руска студентка, от най-скромните, е чула това, едва ли не от професор Райхел. В миг всичко проговори: без разлика на партиите, без разлика на мненията, всички руснаци, на които е скъпо движението от последно време, всички живи хора от всички нации, живеещи в Берн, се втурнаха да разберат. Оказа се, че в края на юни М. Ал. Бакунин е пристигнал в Берн да търси облекчение на своето последно заболяване. Той е дошъл при своите приятели – лекаря Райхел и юриста Фохт (1). В същия ден са тръгнали писма, телеграми във всички страни и едва тогава старите приятели в Женева, в швейцарска Юра са узнали тъжната новина.
Когото и да срещнеш, всички говорят за едно. Чухте ли? Знаете ли? Не видяхте ли? Но да видиш беше трудно. Още в четвъртък, 29 юни, говореха, че Бакунин е в безсъзнание. Една госпожа искаше да го посети в болницата, но Фохт я отклони от това. И никой от познатите ми лица не видя вече жив Михаил Александрович. В събота на 1 юли срещам бледия **. Чувствам, че пребледнявам и аз. „Почина!“ Изглежда, че два дни всички са се подготвяли за новината, но да се подготвят не са могли. Почина. Да, почина в малката болница почти сам. Доколкото ми е известно, едва ли някой от старите приятели е бил при кончината му. 
Само ако можех да погледна мъртвия! Оказа се, че е по-лесно. Тъй като покойниците не остават в частната болница, то тялото на Михаил Александрович беше преместено във военната болница. Тук дойдоха някои студентки.
Ето го, революционният гигант, пред когото трепереха господарите на народите! Неуморим агитатор, който до последните години не можеше да живее без да се бори с шарлатаните на властта на земята, с идолите на властта на небето! Този, присъствието на когото на границата на страната се считаше за опасно! Той малко се беше променил. Подуването на лицето изглаждаше бръчките. Изглеждаше, че погледът му ще светне, че ще избухне неговата пламенна реч! Но около очите и устата имаше кървава пяна. Този, когото не смазаха от тъмниците на Саксония, Австрия, Русия; който от Сибир се върна след 15 години все същия неукротим борец – беше най-накрая сломен в мирния Берн…
Но така нататък и така нататък… Ще съобщя факти.
Вчера за 16:00 часа беше насрочено погребението. Неочакваността на новината изненада всички. Бернската секция на Интернационала уведоми когото можеше. Беше изпратена на юрците и в Женева. Ако можеха да известят всички страни и местности, по които Бакунин остави следа от своя живот, своето влияние, трябваше да призоват целия свят. Дрезден, Прага, Париж, Лион, Лондон, Стокхолм, Италия, Испания трябваше да присъстват на погребението на този, който влезе в тяхната история; да не говорим вече за нашата родина, където толкова приятели и врагове, толкова хвалители и порицатели бяха пробудени към обществения живот или доведени до дейността с думите и делото, истините и парадоксите на този световен агитатор.
Започнаха речите… Не искайте от мен да ги разкажа. Вие вероятно ще ги прочетете подробно в „Бюлетина“. Какви са думите? Подобни думи се повтарят на десетки гробове. Но тук трябва да си на място, трябва да усетиш тази електрическа искра, която минаваше през слушателите… Всички тези речи получиха пълния си смисъл само от настроението на присъстващите. Ще разкажа накратко, сухо основните мисли, които ще си спомня; вие сами си представете, ако сте в състояние какво се усещаше и мислеше, усещаше от говорещите, понякога задавящи се от сълзи, мислеше от слушателите, пред които преминаваше животът на покойника…
Първи говореше на гроба Швицгебел. Прочете телеграма от Кафиеро; прочете писмо от Шо дьо Фон, подписано от Флок и още някой. Той говореше и от името на своята секция.
Жуковски направи очерк на биографията на покойника, говореше за преследванията, на които е бил подложен Бакунин, на които са били подложени и други емигранти от страна на правителствата на тези страни, където е трябвало да търсят убежище. Сълзите го задушаваха. В края гласът му се пречупи. 
Тогава заговори Гийом, най-близкият другар в последните борби на Бакунин. Той се опитваше да бъде спокоен. Говореше от името на секцията, говореше и от свое име, като личен приятел на този, който лежеше в гроба. Той говореше за революционната дейност на Бакунин, за неговия талант, неговото красноречие. Със смъртта на Бакунин, каза той, завършва времето на инициаторите и личностите изчезват. Но Бакунин е направил много за Интернационала. Под негово влияние членовете на Юрската федерация бързо дойдоха до разбирането на истините, до които те, оставени сами на себе си, биха дошли доста по-късно. Той приключи с призив за по-нататъшна упорита борба; сега не трябва да плачем за новия гроб, а да работим в полза на социалната революция.
След това говореха представителите на две страни, Франция и Италия; тази Франция, която винаги беше така близка до сърцето на Бакунин; тази Италия, която беше любимото място на него и Херцен. И двамата принесоха последна прошка на този, който до последната минута, – както се изрази Елизе Реклю (и двамата братя бяха на погребението), – остана верен на своите идеи.
Не мога да ви разкажа речта на Брусе. Това беше скръбта на приятел, скръбта на ученик; неговият глас плачеше и ридаеше.
Последен говореше делегатът на немската секция на Интернационала, състояща се от хора, които водеха най-непримирима борба с идеите на Бакунин по време на неговия живот и сега дойдоха да се поклонят пред останките на противника, с когото се бореха, но силата на когото трябваше да признаят. Делегатът-немец заяви, че те, немските интернационалисти, не споделят възгледите на Бакунин, но са дошли да изразят своята тъга за загубата на човека, който толкова много направи за революцията. 
Достатъчно… Не мога да пиша повече в тази минута… Някак си все още не мога да повярвам, че Бакунин умря, че току-що погребахме Бакунин…
Още няколко думи. Вечерта имаше общо събрание на немците и французите. Те се обединиха. Но за това ще получите специална кореспонденция.

Вперед! Двухнедельное обозрение. 1876. 15 июля

Бележка: (1) Допусната неточност: приятелят на Бакунин Адолф Райхел е бил музикант, а лекар е бил Карл Фохт.

Смъртта на М. Ал. Бакунин (Пьотър Лаврович Лавров)

Току-що бе получена следната телеграма: „Берн, 1 юли. Бакунин почина днес тук в 12 часа“. Бързам да предам на читателите на „Вперед“ тази тъжна новина. Михаил Александрович Бакунин записа своето име в историята на революционния период с твърде дълбоки черти, за да не може да бъде забравено или пропуснато от мълчание. Оценката на неговото историческо значение принадлежи на бъдещето. В настоящето неговото име възбужда все още твърде страстно отношение, за да се позволи направата на вярна преценка на неговата дейност. Личност във висша степен надарена, имаща завладяващо действие върху мнозинството от хората, с които се е сближил, М. Ал. Бакунин играеше винаги първа роля във всяко движение, в което участваше. Личност във висша степен ентусиазирана и ентусиазираща другите, той твърде често беше заобиколен от хора недостойни за него и компрометиращи го със своята близост. Той неведнъж променяше своите програми и своето направление, опитвайки се да предаде на първите по-голяма обширност, а на последното по-голяма целесъобразност, и всеки път се отдаваше на тази програма и това направление, към което принадлежеше в тази минута. От привърженик на „разумността, на всичко което съществува“ в края на тридесетте години той стана ляв хегелианец от лявата страна на хегелизма в началото на четиридесетте, политически революционер през 1848 г., социален революционер в средата на шестдесетте. Той винаги беше готов да положи живота си за делото, на което служеше, през 1848 г., както и през 1863 г. и 1870 г. Няма да говоря за неговата дейност в Интернационала в последните години: тя е добре известна и на приятелите му, и на враговете му; ще си позволя да се надявам, че той и тук с обичайната страст на своя характер неотклонно се е стремил към това, което му е изглеждало най-добро. Няма да говоря за участието му в революционното движение на руската младеж от последните години: постоянното враждебно отношение на Михаил Александрович към „Вперед“ и неговата програма правят това неудобно на страниците на това издание в настоящия момент; ще си позволя да мисля, че и тук нещастният избор на близките хора в значителна степен е повлиял на неговата преценка. Но каквато и да е била разликата в мненията между нас, каквито и да са били личните ни отношения, нито един руски социалист-революционер не може да узнае за смъртта на Михаил Александрович без да каже: „една от най-големите сили в редиците на руския и световен работнически социализъм си отиде от сцената в настоящия момент“.
Михаил Александрович Бакунин почина на 62 години. Той отдавна страдаше от тази болест (затлъстяване на сърцето), която вече го доведе до гроба му. Няколко дни преди смъртта си той се премести от Локарно, своето обичайно местожителство, в Берн, за да се лекува от тамошните лекари.

Вперед! Двухнедельное обозрение. 1876. 1 июля. No 36.

Писмо до Херцен и Огарьов (Михаил Бакунин, 3 октомври 1861 г., Сан Франциско)


Изглед към Сан Франциско с хора на хълма на преден план и кораби в залива, около 1860 г.

Скъпи мои приятели,

Успях да избягам от Сибир и след като пътувах дълго време по Амур и през бреговете и протоците на Тартар, прекосявайки Япония, най-накрая пристигнах в Сан Франциско. Но по време на това пътуване моите спестявания, които бяха много скромни, бяха напълно изчерпани и ако не бях се натъкнал на един щедър човек, който ми даде заем от 250 долара, за да взема влака от Ню Йорк, щях да се озова в ужасно положение. Вие, приятели мои, сте твърде далеч и в този конкретен град не познавам никого. Надявам се да пристигна в Ню Йорк на 6 ноември. Ако съм изчислил правилно, това писмо трябва да стигне до вас на 15-ти, затова ще мога да получа отговора ви в края на този месец. Надявам се, че вече сте получили пари за мен, които трябваше да се изпратят бързо от Русия. Във всеки случай, моля, изпратете ми 500 долара в Ню Йорк, което ще ми даде, ако не греша, 100 лири стерлинги, които са от съществено значение за моите пътни разходи до Лондон. След това ще мога да пристигна при вас около 10 декември. Едно друго искане имам от вас: веднага щом получите това писмо, незабавно уведомете моите братя (в Твер или в село Прямухино, в района на Твер Николай Александрович Бакунин), чрез посредничеството на приятелите ви в Русия, че съм пристигнал безопасно в Сан Франциско и че ще бъда в Лондон в средата на декември. Жена ми със сигурност вече е с тях, в провинцията, и ще бърза да се присъедини към мен в Лондон в компанията на един от моите братя или друг човек. Друга услуга: моля да наемете евтин апартамент за мен във вашия квартал и да ми пишете в Ню Йорк, като ми кажете къде ще отида при пристигането си в Лондон. Ако новото ми жилище е твърде малко, за да настаня жена ми, ще потърся друго още при нейното пристигане. Моят адрес в Ню Йорк е: М. Бакунин, „Хауърд Хаус“, долен Бродуей, Къртланд. Прикрепете към писмото си някакво свидетелство на мое име, в което се посочва къде ще мога да изтегля сумата и името на банкера в Ню Йорк, на когото трябва да покажа паричното нареждане от лондонския банкер.

Приятели мои, сърцето ми е с вас, и след като пристигна в Лондон, ще се захвана за работа. При вас ще служа на полско-славянската кауза, защото от 1846 г. този въпрос се е превърнал във фикция в ума ми; той е специален обект на внимание, който избрах за себе си през 1848 г. и 1849 г. Последният ми призив ще бъде разрушаването на Австрия, пълното унищожение, но да кажа, че това ще бъде последният ми акт, ще бъде доста амбициозно. Готов съм да направя всичко, за да служа на тази кауза: ще дам съгласието си да се ангажирам като барабанист, задаващ ритъма, докато тя се превърне в спектакъл, и ако някога успея да създам дискусия по този въпрос, аз ще бъда въодушевен. Защото под този въпрос се крие цялата красота на свободната славянска федерация, която представлява единственият реален проблем за Русия, Украйна и Полша и всички славянски страни. С нетърпение очаквам утрешното писмо да има новини от Русия и Полша. Засега трябва да се задоволя с няколко неясни слухове, които се носят наоколо. Чух за нови, кървави схватки в Полша между народа и войските; казаха ми, че дори в Русия е имало заговор срещу царя и цялото кралско семейство.

Също толкова пламенен съм към борбата между северните и южните американски щати. Разбира се, сърцето ми е за Севера. Но уви! Югът действаше с най-голяма сила, мъдрост и солидарност, което ги прави достойни за триумфа, който са постигнали във всеки сблъсък досега. Вярно е, че Югът се подготвя за война вече три години, а Северът е принуден да импровизира. Изненадващият успех на начинанията на американския народ в по-голямата си част е доволен; баналността на материалното благосъстояние, където сърцето липсва и националната суета, съвсем инфантилна и поддържана с много малко разходи, по всичко изглежда, че са помогнали за развалянето на тези хора и може би тази упорита борба ще бъде от полза за тях дотолкова, доколкото ще помогне на нацията да си върне изгубената душа. Това е първото ми впечатление, но може да се окаже, че ще променя решението си, след като видя нещата отблизо. Единственото нещо е, че няма да имам достатъчно време да проучвам много внимателно. Ще остана само пет дни в Сан Франциско и след като стигна до Ню Йорк, ще се отправя към Бостън и оттам ще отида в Кеймбридж, за да видя стар приятел, професор Агасис, за да го помоля за няколко препоръчителни писма, след което ще прекарам няколко дни във Вашингтон. По този начин ще имам възможността да се посветя много малко на този въпрос.

По време на пътуването си тук успях да организирам една добра сделка, която със сигурност ще ви хареса. Знаейки с колко голяма жажда се четат La Cloche и l’Etoile Populaire в Сибир и колко трудно е да се намерят тези издания, аз уредих продажбата на вашите издания с три чуждестранни търговци; германец в Шанхай, американец в Япония и друг американец в Николаевск, който се намира в устието на Амур. Те ще ги вземат при условие, че ще изпратим всичко от Лондон и така всички наши материали ще бъдат продавани на офицери в Руската флота и на търговци в Кяхта, които всяка година са по-многобройни във водите на Амур и Тихия океан. Ето защо бихме могли да продадем 100 до 300 екземпляра, малко количество от гледна точка на бизнеса, но значително от политическа гледна точка.

Уви, сега трябва да завършвам писмото си, тъй като отдавна стана време за лягане. Приятели мои, казвам ви довиждане. Нека Райхел знае, че съм възстановен и че моето приятелство с него е все още непоколебимо.

Искрено Ваш,
М. Бакунин

Възвание към руската армия (Михаил Бакунин, 1870 г.)

Настъпва часът на последния бой между руското Самодържавие и Народа! Пролетта е под носа ни, а в ранна пролет двубоят ще започне.

Всеки мъж или жена, към каквото и съсловие да принадлежи е длъжен да си даде сметка и да реши окончателно към коя от двете страни може, иска и е длъжен да застане. Средата става невъзможна, защото нито едната, нито другата страна няма да се търпят.

За тържеството на народното дело ще бъде от решително значение на чия страна ще застане армията. Ако тя застане на страната на народа, за неговото свято дело, кръвопролития почти няма да има, а само поголовно изхвърляне зад пределите на Русия на всички паразити и лентяи, за да се научат в чужбина да си изкарват насъщния хляб с под на челото с личния си труд. Ще заплатят с мизерния си живот само палачите, полицейските агенти и техните помощници, само мъчителите на трудовия народ. Великодушен в победата си, този народ, забравяйки  МНОЖЕСТВОТО  стари грехове и обиди, ще предостави на всички останали или поживо-поздраво да си заминат където им е угодно, да умрат от глад, или да живеят свободно на освободената руска земя, работейки заедно и наравно с народа.

Ако, обаче, войската заеме страната на народните палачи, тогава работата ще бъде друга. Тогава, за да се смаже грамадната и организирана военна сила, революционният народ ще бъде принуден да си послужи с всички ужаси на безпощадното разрушение и изтребление. От армията зависи да избави Русия от подобно нещастие. И за това тя има само една възможност – да премине на наша страна и да се слее с въстаналия въоръжен народ.

Офицери и войници от руската армия, ние възлагаме големи надежди на вас. Особено на тези от вас, които са най-малко подхвърлени от корумпирането и получаването на царски милости за сметка на пробитите джобове на народа.

Каква е програмата на революционното дело на трудовия народ? Тя е пълното освобождение на всички от гнусното насилие на държавата, угнетяваща го от векове. Тя е ликвидирането на игото на всички държавни съсловия: бюрократично-аристократическото, казинно-църковното и кулашко-търговското, които под покровителството на властта обират разорения народ. Целият този мръсен свят на паразити и насилници трябва да бъде низвергнат и разрушен до основи, така че и следа да не остане от него върху освободената руска земя.

Но за да се предприеме такова колосално дело, като разрушението на целия съсловно-държавен ред, не трябва да се самооблащаваме и опиваме с лекомислени очаквания. За тази задача трябва да се създаде организирана сила. Нейните елементи винаги са съществували в народа, но за да се създаде от тях действителна революционна сила, те трябва да се  ОРГАНИЗИРАТ! Самата държавa не е нищо друго, освен организиране на народните сили, изключително в полза на привилегированите държавни съсловия, против интересите на трудовия народ. За да се разруши престъпната държавно-съсловна организация е необходимо да се създаде противна ней РЕВОЛЮЦИОННА ОРГАНИЗАЦИЯ. Изграждането на истинска конспирация, годна да създаде действителна революционна, народна сила, не е лесно предприятие. Самата държава се крепи върху постоянната конспирация на всички правителствени и привилегировани съсловия против народа. Този открит заговор, който се нарича държавен и правов ред, има в своя подкрепа класовите интереси на всички привилегировани, благословията на всички възможни църкви, всички предразсъдъци, традиции и навици на народа, стотиците милиарди, одирани от него ежегодно по законен начин, милионната армия, безчислената бюрокрация, тълпите от жандарми и шпиони – с две думи, цялата  ДЪРЖАВНА ОРГАНИЗАЦИЯ. От вън той е подкрепян от интернационалния заговор на всички потисници и дипломати против поробените народи и от активната помощ на всички държави, винаги солидарни, когато трябва да се усмирява народния бунт.

Този, който за пръв път се сблъсква с огромността на тази задача, навярно ще изпита и страх, и съмнение в успеха. От къде да се вземат толкова духовни и физически сили, за да се сломи гръбнака на държавната машина с нейните бюрокрация, офицерски и полицейски корпуси и с тълпите от надзиратели и шпиони, лакеи и еснафи, които са за „реда”.

Може ли една шепа от нелегални революционери, дори и да са няколко хиляди, може ли да смаже държавата и нейните безчислени отряди от наемници и институти?

Някога, когато държавата бе в ембрионално състояние – да! Но днес, това би било възможно само при едно условие – ако програмата на революционната организация е най-адекватния и верен израз на народните интереси, искания и стремежи. Нашата програма отговаря на тези изисквания – ние не искаме нищо друго,освен това, което иска народа:  СВОБОДА И ЗЕМЯ! Общонародно владеене на земята и върху нея, очистена и освободена от всички дармоеди, създаване на свободен живот за всички, основан на равен труд и равно възнаграждение.

Ние вярваме в успеха на нашата конспирация, защото народът е с нас. В това няма и не може да има никакво съмнение. Който малко от малко си дава труд да узнае всичко, което става ежедневно около него, той знае до каква степен народът ненавижда тази разбойническа и злобно-потисническа правителствена, чиновническо-бюрократична, полицейска и попска сволач,  КОЯТО  СОБСТВЕНО  И  ОБРАЗУВА  ДЪРЖАВАТА. Нему е известна бездънната омраза и ненавист срещу нея.

Ако народът все още не е станал поголовно и смазал държавната гадина, то е само защото още не е осъзнал собствената си сила и не е съумял да се организира. Да му се вдъхне това съзнание, е единствената цел на нашата революционна пропаганда. И тогава, сплотяването на раздробените му стихийни сили в един съкрушаващ ураган – ето коя е целта на революционната организация!

За такава колосална работа силите и волята на отделния човек не са достатъчни, дори да са титанични. За изпълнението и са нужни дружните, колективни, непрекъснати и най-важното – строго подчинени на ЕДИНЕН ПЛАН действия на няколко стотин души. Тези хора трябва да бъдат свързани помежду си не само с единна народно-революционна програма, но и с най-пълна и безусловна солидарност в действията и единство на волите. Това може да бъде постигнато само чрез най-строга организационна дисциплина, основана на пълната самоотверженост и отдаденост на всеки на революционното дело. Всякога и навсякъде те трябва да действат като един човек!

Да се създаде такава организация не е лесно, но веднъж създадена, революционната сила ще бъде готова и при дълбоката и повсеместна криза и недоволството на народа, които съществуват днес е цяла Русия, победата и ще бъде несъмнена. Тая тайна организация, силна със своята дисциплина, страстна преданост и самоотверженост на членовете си, се нуждае от безусловно подчинение на всеки от разпорежданията на един всезнаещ и таен комитет.

Членовете на тоя комитет са се обрекли, отричайки се дори от собственото си Аз. И това им дава право да искат безусловно самоотрицание от всички членове на организацията. Те до такава степен са се отказали от всичко, което представлява ценност в очите на всички властолюбци, честолюбци и тщеславно-самовлюбени, че отхвърляйки завинаги стремежа към лична собственост, власт и могъщество, от всякакво официално място в йерархическото общество, те обричат себе си на вечна неизвестност, предоставяйки на другите рекламна слава, външния блясък и шума от успехите на делото, съхранявайки за себе си не лично, а колективно, неговата същност. Подобно на йезуитите, но с цел освобождението на народа, а не неговото поробване, те са се отказали дори от личната си воля. В Комитета, както и в организацията, мисли, желае и действа  НЕ  ИНДИВИДА,  А  КОЛЕКТИВА!

Такова отричане на собствените живот, мисъл и воля за мнозина би изглеждало невъзможно и дори възмутително. И то действително е трудно, но заедно с това – НЕОБХОДИМО! Особено трудно ще се стори то на начинаещите, на току що встъпващите в организацията. На хора, които не са отвикнали от празнословието и приповдигнатото фанфаронство. На играещите си на лична чест, достойнство и право, утешаващи себе си със жалките признаци на въображаема човечност, зад която у нас се скрива най-робска покорност на всички и всеки пред условията на най-гнусната и подла действителност. То ще бъде трудно и за тези, които търсят в революционното дело удовлетворение на самолюбието си и предлог за салонно фразьорство или намират в него отражението на собственото си драматическо-героически рисуващо се лице, а не самото дело. Същото ще е и за онези, които ненавлезли в революционната работа, още не са успели да разберат необходимите и неизбежни условия за тържеството на революцията. Те само постепенно, в хода на ежедневната революционна дейност ще узнаят онзи всепоглъщащ стремеж и страст, изключващи и подтискащи дребните, лични страсти. Под неотстъпното влияние на нелегалната революционна практика, живите, способни, силно и действително предани на революционната кауза хора, все повече и повече ще се отричат от дребнавите интереси и подбуди, изпълващи предишния им живот.

Така, те все по-дълбоко ще се проникват от колективната страст, мисъл, воля и дисциплина, приближавайки се към самия център на организацията. И колкото по-близо се намират до него, толкова по-широка и разнообразна ще става дейността им.

Революционната организация не иска от своите членове отричане от мисленето, волята и страстите. Напротив, тя се нуждае от умни, силни, волеви и страстни хора. Тя иска от този, който встъпва съзнателно и свободно в редовете й да се откаже веднъж завинаги от тщеславното своеволие на мисли и страсти, т.е. иска  ТОЙ  ДА  БЪДЕ  ПОСЛЕДОВАТЕЛЕН  НА  РЕВОЛЮЦИОННОТО  ПОПРИЩЕ,  КОЕТО  Е  ИЗБРАЛ  СВОБОДНО,  ДА  БЪДЕ  ВЕРЕН  НА  СЕБЕ  СИ!

Да, единственото, което тя иска от него е само последователност. Всеки нов член влиза свободно в организацията, но веднъж влязъл, той  ПРИНАДЛЕЖИ  НЕЙ,  А  НЕ  НА  СЕБЕ  СИ!

ВСТЪПВАНЕТО  В  ОРГАНИЗАЦИЯТА  Е  СВОБОДНО,  НО  ИЗЛИЗАНЕТО  ОТ  НЕЯ  НЕВЪЗМОЖНО,  защото всеки напуснал я член би подхвърлил на опасност нейното съществуване. То не трябва да зависи от лекомислието и капризите, нито пък от честността, силата или скромността на едно или няколко лица.

В страна, където само полицейското подозрение е достатъчно, за да бъде подхвърлен всеки на най-жестоки мъчения,  ОРГАНИЗАЦИЯТА  ТРЯБВА  ДА  ГЛЕДА  НА  ИЗЛИЗАЩИТЕ  ОТ  НЕЯ,  КАТО  НА  ИЗМЕННИЦИ!  Затова, встъпвайки в нея, всеки трябва да знае, че той й се обрича с всичко, което има – сили, средства, умения и живота си. И то  БЕЗВЪЗВРАТНО.

Затова  ЛЕКОМИСЛЕНОТО  влизане в организацията  ТРЯБВА  ДА  БЪДЕ  НАПРАВЕНО  НЕВЪЗМОЖНО.  Този, който желае да участва в нея, трябва да има най-сериозни подбуди и мотиви. И истинска и дълбока страст. Организацията не признава никакви други мотиви и страсти, освен  СТРАСТТА  КЪМ  ДЕЛОТО  НА  НАРОДНОТО  ОСВОБОЖДЕНИЕ.  Всичко това е казано ясно и определено в обнародваната от нея програма, задължителна както за членове на Комитета, така и за всички останали.

Организацията не само, че не отрича правото на своите членове да мислят и разискват, но апелира за интелектуални усилия и психологическа подготовка от страна на всеки новопожелал да влезе в редовете й. Тя не го приема, докато не се убеди, че той е разбрал и усвоил изцяло и напълно нейната програма на социалната революция. Тази програма е от такова естество, че половинчато отношение към нея е невъзможно.  ТЯ  ИЛИ  СЕ  ПРИЕМА  ИЗЦЯЛО,  ИЛИ  СЕ  ОТХВЪРЛЯ  ИЗЦЯЛО!  Но, нито един човек не може да я приеме сериозно и искрено, докато ненавистта към целия днешен политически, социален и икономически ред и стремежа към безпощадното му разрушение не са станали негова преобладаваща и всепоглъщаща страст. Със самото желания за встъпване в организацията, новият член показва, че тази страст съществува в него. На организацията остава само да провери  НА  ПРАКТИКА,  не е ли излъгал той себе си и нея.

Проверката не е трудна, защото още първите стъпки на попрището на революцията свидетелстват ясно и определено за характера и способностите на всеки. Ако в новопостъпващия действително съществува революционната страст, то всичко, което организацията ще му поиска, ще бъде леко за него. За страстта не съществуват трудности. Тя не признава невъзможното и колкото по-непреодолими изглеждат препятствията, толкова по-силни стават напрежението на волята, умението и силата на възбудения от нея човек, стремежа му към удовлетворяването й. В този, в който тя съществува няма място за дребни страсти. Той даже не ги жертва, защото голямата страст ги измества естествено. Жертви принасят само подчиняващите се на попския или метафизически морал и дълг, а не хората действащи под влиянието на действителната страст. У такива хора няма място за самолюбие, честолюбие и славолюбие, нито чужди сърдечни подбуждения, умора и стремеж към покой. Страстта не знае умора и не търси покоя. Отхвърляйки всичко, което тя не е, тя денонощно се стреми към предмета на своята единствена и изключителна цел.

Всеки човек, встъпващ в редовете на организацията може да желае само едно: ТЪРЖЕСТВОТО  НА  РЕВОЛЮЦИЯТА,  на основа на изцяло приетата от него организацизационна програма. Всичко останало, независимо дали се касае до самия него или близките му, е безразлично за него, защото ако той наистина се е издигнал на висотата на революционната страст, той сам ще възненавиди всичко, което може да повреди или попречи на делото.

Той ще възненавиди преди всичко глаголстването и празното любопитство. С ярост ще преследва дори сянката на словесното кокетство и парламентско бръщолевене в салоните, защото това е опасно, тъй като винаги завършва с полицейска визита. И още повече затова, защото пренасянето на тези маниери в организацията, действа разложително върху всички нейни членове, предизвиквайки напразни спорове, съперничества и стремеж към създаване на разни партии в средата на самата организация, която е създадена на за словопререкания и лични забавления на повече или по-малко способните си членове, а за революционна работа и борба.

Всяка излишна, дори невинна дума е вредна, ако щете само затова, че се губи скъпоценно време и се разпилява енергията и деморализират членовете на организацията. Пречи се на бързите решения и действия, а в тази област,  БЪРЗИНАТА  Е  НЕЙНАТА  ГЛАВНА  СИЛА.

Сериозният член на организацията е убил всяко любопитство у себе си и го преследва безпощадно и у другите. Макар че съзнава себе си достоен за всяко доверие и именно защото е достоен за него, той не търси и не иска да знае нищо, което няма отношение към възложеното му дело, което не е необходимо за ефикасното му изпълнение. Той говори за работата само с този и само това, което е свързано с нея. При изпълнението й, той се съобразява безусловно и строго с всички получени от Комитета инструкции и нареждания, без да пита и се старае да узнае на каква степен на доверие и отговорност в организацията се намира. Той желае да му бъде възложена колкото може повече работа, но не се натрапва, а чака търпеливо именно на него тя да бъде възложена от другарите му.

Такава желязна и безусловна дисциплина може да удиви и даже да оскърби новаците, но тя ще зарадва и заедно с това удовлетвори всеки сериозен член, всеки действително умен и силен човек, ако в него действа онази всепоглъщаща страст към тържеството на социалната революция, за която говорихме. Сериозният член ще разбере, че именно такава дисциплина е необходимия залог срещу индивидуализма и е условието, без което е невъзможно тържеството на народното дело. Че само тя може да сплоти действително организацията и създаде колективна революционна сила, която опирайки се на могъщата стихия на народа, ще бъде в състояние да събори и разруши мощната държавна организация.

Някои ще попитат: Как можем да се доверим на ръководството на един таен и непознат нам  Комитет?

Но Комитета ви е известен! Първо по ясната и определена програма, обнародвана и най-подробно обяснява на всеки желаещ да стане член на организацията. За него можете да съдите и по доверието, което имат към Комитета онези известни и уважавани от вас лица – членовете на местните организации. Доверие, което ви заставя да влезнете именно в тази, а не в друга организация. Най-после за Комитета ще съдите по резултатите от неговата неуморна, решителна и всепроникваща дейност, съобразена единствено с програмата и целите на организацията. Доброволното възприемане, подчинение и изпълнение на директивите и решенията са възможни само, когато на практика сме убедени от предвидливостта и бдителността, от разумното изразходване на организационната енергия, от целесъобразността на комитетските разпореждания и ефикасността от прилагането им. Само при такива реално проведени предпоставки може да се приеме необходимостта от тая желязна дисциплина, без която е невъзможно съхранението на организацията в условията на полицейшина и нелегалност.

Другата гаранция, която Комитета предоставя на всички членове на организацията, е обстоятелството, че той е колективно тяло, в което всеки член се подхвърля на същия неумолимо строг, взаимен контрол, на който са подложени всички останали. В никой от членовете на Комитета не може да има място за лично честолюбие, още повече, че членовете му са обрекли имената си на вечна неизвестност, а себе си – на пожизнена обществена незначителност. Когато в утрешния ден революцията победи, нито един от тях не ще излезе на сцената и не ще заеме видно място. Комитетът ще си остане ТАЕН, издигайки открито хора, които не са негови членове и са дори чужди на организацията, задоволявайки се с това, че те ще изпълнят неговата програма.

В Комитета не може да има партии. Те не могат да съществуват, защото двете основни причини за появата им: личното честолюбие или користолюбия са унищожени във всеки член из корен. Нито едното, нито другото не могат да се развиват там, където честолюбиви и тщеславни индивиди не могат да интригуват задкулисно и създават конфликти на едни членове срещу други. При пълния взаимен контрол и съвършена прозрачност в действията на всеки член на организацията, подобни интриги и конфликти са невъзможни.

По какъв начин се набират членове на Комитета? Как в случай на нужда техният брой се попълва и разширява? Аз вече казах: членовете на организацията се приближават толкова повече до Комитета, колкото повече не на думи , а на дело се проникват от духа и страстта на революционната програма, колкото повече самоотверженост, енергия и способност проявяват при изпълнение на възложените им задачи. Те се приемат в него на основата на фактически доказателства, при което се вземат в съобръжение не така наречените лични заслуги, а единствено ползата им за организацията и революционното дело.

Ще добавя още и следното. Планът на цялата организация е такъв, че никаква сила не може да я разруши. Дори, ако в предстоящата революционна борба ние претърпим ново поражение (от което не се страхуваме), то и тогава, сред най-бедственият разгром на народното въстание и най-дива реакция на властта, организацията трябва да остане цяла и невредима. Основана върху безусловната, фанатична и неизменна преданост на всички свои членове и най-вече на дълбоко народния характер на своята програма, тя ще бъде толкова здрава и неуловима, че никаква полицейска сила и хитрост не ще могат да я подкопаят. Враговете й не ще я намерят, но на нея ще могат да разчитат всички другари по идеал и осмислена революционна страст. Тя ще продължи да набира нови членове, укрепвайки и разширявайки се до тогава, докато създаде нова сила, достатъчна, за да разруши в края на краищата държавата.

Какво трябва да се направи, за да се освободи руския народ, а заедно с него и всички народи подтискани от руската държава? Повтарям – ДА СЕ РАЗРУШИ  ДЪРЖАВАТА!  Но какво предтавлява главната, бих казал цялата сила на държавата, без която тя не може да съществува? – АРМИЯТА. Значи трябва да й се отнеме тази армия, т.е. да се превърне от държавна армия във въоръжен народ. Да се спечелят войниците за революционната кауза.

Войникът е роб, по-голям от всички роби в Русия. Роб, оплетен от военната дисциплина и принудена клетва за вярност към държавата, началството и знамето. Роб, изтръгнат от редовете на поробения народ, за да го държи във вечно робство. Той е невинен, защото не знае какво върши и защото е обвързан така, че не може да не изпълни заповедите на началството. А началството му заповядва да бия народа и да стреля в него. Така е било винаги. И сега, повече от по-рано, главното предназначение на войника е да стреля в баща и майка, в родните си братя и сестри, за да дадат, умирайки от глад и последната си копейка за наслажденията, развлеченията и охолството на своите мъчители и врагове.

Войникът е невинен, защото е беден, оплетен и неосъзнат роб. И заедно с това, той е страшен престъпник: отцеубиец, братоубиец, народоубиец!

А какво да кажем за офицерите, които постъпват на военна служба по своя воля и могат да я напуснат по всяко време? Които, колкото и да са необвързани, са несравнимо по-развити и много повече знаят и разбират от простите войници. Които, поради това вършат съзнателно и свободно това, което ПРЕДВОЖДАНИТЕ  ОТ  ТЯХ  войници правят несъзнателно и по неволя?

Ще кажат – нуждата! Наистина великолепно извинение. Значи нуждата може да оправдае всяка мерзост? Затова са се навъдили у нас толкова полицаи, жандарми, доносници и шпиони. Всички тия бедни люде са станали мерзавци по нужда. При това нуждата е понятие крайно еластично: Днес е нужен хляб,утре баница, а в други ден с шампанското и хайвера ще станат нужни карета и палат. Сега можем да си обясним, защо с много малки изключения, целият този привилегирован свят, наричаш себе си образован, се е превърнал в стадо подли сволачи… всички от нуждата!

Че, ако нуждата заставя да се вършат мерзости, не е ли по-добре да се крадат портфейли, или още по-добре – да се стане разбойник и да се грабят по друмищата помешчици и търговци вместо да се водят бедните войници на отцеубийство, братоубийство и народоубийство? Кой върши по-голямо престъпление? Този ли, който обира портфейли или граби, а може би и убива, притеснители-помещици и търговци-спекуланти, или онзи, който по заповед на гнусното началство избива десетки, стотици, че и хиляди невинни и измъчени? Кой е по-голям престъпник – офицерът или разбойникът? – Разбира се, офицерът!

Офицерът обикновено се прикрива зад заповедта на началството. А ако началството му заповяда да убие баща си, изнасили майка си или даде сестра си за забавление на някакъв генерал, на великия княз или дори на царя – Трябва ли той да изпълни тая заповед? Някой фанатик на военната дисциплина или на верноподаничество, или по-точно някой мерзавец, прикриващ користолюбивата си подлост с маската на мним фанатизъм, ще отговори: Да, ще изпълня всяка заповед на началството! – А защо? – Защото началството изпълнява винаги волята на Господаря. – А защо тази воля е свята? – Защото Господаря е божи помазаник…

С такива скотове не си и струва да се говори. Тях трябва да ги биеш по муцуната. С други средства не можеш ги вразуми.

Друг, по-хитър ще ви отговори: Държавата е необходима за общонародното благо (хубаво е това благо – огледайте се около себе си!) Държавата се нуждае от армия – продължава нашия хитрец – а тя без най-строга дисциплина, т.е. без сляпо послушание и подчинение на началството не може да съществува.

Заключението е неопровержимо, само предпоставките му са лъжливи. Истина е, че без ТАКАВА  дисциплина  ТАКАВА  армия не може да съществува. Не по-малко вярно е и това, че без ТАКАВА  войска никаква държава въобще, и още по-малко руската не би издържала и един ден. Но съвършено лъжливо е предположението, че съществуването на каквато и да е, и най-вече на руската държава е необходимо за благото на народа. Справедливо е обратното – всички държави, и сред тях най-вече Романовското самодържавие, са пагубни за народите.

Още веднъж, огледайте се около себе си! Вижте нещастното положение, ежедневните страдания, народното робство и не ще ви са нужни никакви други доказателства, за да се убедите, че тая държава е създадена за гавра, изтезание и ограбване на народа, а не за благото му. И тогава, отхвърляйки с негодувание всички мръсни софизми, измислени от мерзавците за прикритие на мерзостите им, ще кажете сами, че дълг на всеки честен офицер, у когото под мундира не е замряло сърцето, е да застане на страната на народа против държавата, против правителството и ако е нужно, и против самата армия, когато тя се нареди на тяхна страна.

Работата е в това, че всички тези „благородни” господа не крадат портфейли и не разбойничестват, а се задоволяват с извършване на злодейства, позволени от закона и заповядани от началството, защото за частни кражби и грабежи те подхвърлят на заточение в Сибир, докато за казионните злодейства се получават награди, чинове и ордени. Поради това те са по-безопасни и изгодни, независимо, че именно поради безнаказаността си са хиляди пъти по-подли и престъпни, т.е. пагубни за народа, от джебчийството и бандитизма. (Примери и доказателства във всяка история има в изобилие.)

Може би в по-малка степен казаното важи и за руския войник. Защото, какво представлява тоя войник, докато остава верен на клетвата си и знамето и послушен на началството, изпълняващо „върховната” повеля? Аз вече казах – Той е царски палач, отцеубиец, братоубиец, народоубиец. Що за свой е той? – Да, той е невинен – казват, защото не знае какво прави. Но нали и бясното куче, когато хапе е също невинно, защото и то не знае какво върши, но това не ви пречи да го застреляте.

Разбира се, преди да се стреля във войника, трябва да се употребят всички усилия, за да бъде вразумен. Това е справедливо и човечно и най-важното – ИЗВЪНРЕДНО  ПОЛЕЗНО  ЗА  ТЪРЖЕСТВОТО  НА  РЕВОЛЮЦИЯТА.  Но що значи да се вразуми войника? Това значи да бъде разбунтуван против началството, против знамето и клетвата и да бъде убеден, че той – син на народа, трябва да отиде с народа против царя. За войника, както и за офицера няма среден път. Те или по заповед на царя ще душат народа, или заедно с народа ще съборят държавата.

Войници и офицери! Тези от вас, които умеят или искат да видят и чуят, у които има сърце и ум и макар една капка човешка справедливост и истина, те не ще питат кои са причините на приближаващата се революция. ТЕ  ГИ  ЗНАЯТ.

Положението на ОСВОБОДЕНИЯ от милостивия господар народ е вече НЕПОНОСИМО!  Разорен и във веригите на закона, той е длъжен днес да избира между бунта и гладната смърт. Няма съмнение, че той ще потърси спасението си в бунта. Не минава година , а понякога и месец, през които да не излизат военни отряди, за да усмиряват мужиците. Значи днес те се бунтуват, а преди десет години все се надяваха на царя. Сега това свърши и за него трябва да благодарим на самия Александър Втори. Никой, както него не научи и вразуми мужиците, убивайки в тях окончателно тази нещастна, историческа вяра в царското провидение. С десет годишния кървав опит, той доказва, че народа няма по-лош враг от царя, и че на него се опира цялата вража сила.

Народа вече не чака от никого защита и не се надява повече на ничие милосърдие и справедливост. Той знае, че всеки бунт завършва с по-страшни изтезания и влошаване на положението му. И въпреки това се бунтува! Значи той няма повече сили да търпи. Мужишките бунтове са повсеместни, но още са разединени. В това е и слабостта им!

Който носи в гърдите си любов към народа, сега трябва да мисли само за едно: КАК  ДА  СЕ  СЪЕДИНЯТ  ВСИЧКИ  ТЕЗИ  МЕСТНИ,  РАЗЕДИНЕНИ  БУНТОВЕ  В ЕДИН  ВСЕОБЩ,  СПОСОБЕН  ДА  СВАЛИ  И  СМАЖЕ  ДЪРЖАВАТА, и как, съобразявайки се само със собствените си инстинкти и вековните желания на народа, да определи в главни линии революционната програма, която да заключва в себе си и крайната цел, и първите мерки, стъпки и методи на революцията и да посочи на народа как върху развалините на държавата де създаде своята свобода и щастие.

Десетилетните интелектуални усилия и пламенните търсения на младото и грамотно поколение, опиращи се на цял ред искрени опити и самоотвержени подвизи, заради които плеяда от най-добрите синове на народа заплатиха със свободата и жовота си, изработиха най-после тази програма – ПРОГРАМА  НЕ  КНИЖНО-ПЕДАНТСКА,  А  ЖИВА,  ПРОСТОНАРОДНА  И  ЗАЕДНО  С  ТОВА,  СЪОТВЕТСТВАЩА  НА  ИЗИСКВАНИЯТА  НА  НАЙ-РАЗВИТИЯ  РАЗУМ.

Основните принципи на тая програма са най-широки и човечни: най-пълна свобода и равенство за всички хора от двата пола, основани на обществена собственост и общ труд, равен и задължителен за всички, изключая разбира се тези, които ще предпочетат гладната смърт пред работата. Такава е днес програмата на черноработния свят и тя е в пълно съответствие с вековните инстинкти и искания на нашия народ.

Предлагайки тази програма на черноработниците може да се констатира с удивление, с каква бързина и колко широко те я разбират, и с какъв жар я приемат. Така, че програмата е готова! Който е за нея, той ще дойде с нас и ще бъде наш приятел. Който е против, той е приятел на властта, на жандармите и палачите. Той е наш враг!

Но само програмата не е достатъчна! За да се доведе тя до народното съзнание и на основа на нея да се сплоти стихийната сила в победоносно-революционна, Е  НЕОБХОДИМА  ОРГАНИЗАЦИЯ.  Нещо повече, организацията трябва да създаде ЦЯЛОСТЕН  ПЛАН  НА  НАРОДНОТО  ВЪСТАНИЕ и подготви първите необходими условия за успеха му. Когато тя пусне дълбоки корени в народа, тя ще може да унищожи самия стълб на всяка реакция – ДЪРЖАВАТА!

Който е за такава организация, ще бъде наш другар, който не – наш враг!

КОЙТО  НЕ  Е  С  НАС,  ТОЙ  Е  ПРОТИВ  НАС!  ИЗБИРАЙТЕ!

 Михаил БАКУНИН  

ЖЕНЕВА – ЯНУАРИ  1870 Г. 

Из спомените на Вагнер за Бакунин

Рихард Вагнер

Отдавна бях заинтересован от този необикновен човек. Преди много години името му изплува пред мен от вестникарските страници, в съчетание с някакви извънредни обстоятелства. На едно събрание на полските емигранти в Париж, в своята реч той беше заявил, че не отдава никакво значение на различията между поляка и руснака и че е важно само едно: човек иска ли да бъде свободен или не. Впоследствие узнах от Георг Хервег, че произхождайки от аристократично семейство, той се е отказал от всякакви лични средства, и оставайки на улицата с два франка в джоба, веднага ги дал на един просяк: сторило му се мъчително да чувства себе си свързан с прежния живот и да съзнава, че що годе е обезпечен. За неговото пребиваване в Дрезден веднъж ми съобщи Август Рекел, по това време съвършенно подивял по революцията. Той ме покани да отидем в квартирата, където се укриваше Бакунин, за да се запозная с него лично. След летните пражки събития и заседанията на славянския конгрес, Бакунин беше преследван от австрийското правителство. Той се укриваше в Дрезден, не желаейки да се отдалечава много от Бохемия. В Прага беше предизвикал особени подозрения с това, че призоваваше чехите, които търсеха опора в Русия против ненавистната им германизация, да се защитават с огън и меч против същите руснаци и срещу всеки народ, действащ под знамето на деспотизма и жезъла на абсолютизма.
Само тези повърхностни сведения бяха достатъчни, за да разсеят у всеки немец националистическите предубеждения и дори да предизвикат всеобщи симпатии по отношение на него. Когато за пръв път видях Бакунин у Рекел, в несигурна за него обстановка, аз бях поразен от необикновената импозантна външност на този човек, намиращ се тогава в разцвета на своята тридесетгодишна възраст. Всичко у него беше колосално и излъчващо първобитна свежест, С нищо не показваше, че цени запознанството си с мене, тъй като, очевидно не поставяше на пиедестал хората, живеещи с духовните си интереси. Той търсеше натури, способни да се отдадат на революционното дело с безогледна активност. Както можах да се убедя впоследствие, това беше по-скоро теоретично построение на неговия ум, отколкото живо лично чувство: прекалено много говореше за това. В споровете, Бакунин се придържаше към метода на Сократ. Той очевидно се чувстваше прекрасно, когато, опънал се на твърдия диван у гостоприемния домакин, можеше да спори с хора, имащи най-разнообразни схващания за задачите на революцията. В тези спорове, той винаги излизаше победител. С радикализма на неговите аргументи, изразявани с необичайна увереност, беше невъзможно да се справиш. Той се отличаваше с необикновена общителност. Още в първата вечер на нашето познанство, той ми разказа цялата история на своето развитие. Бидейки руски офицер от знатен произход, той страдал от безсмисления гнет на военната служба. Съчиненията на Русо му направили дълбоко впечатление, и под предлог на отпуск, избягал в Германия. В Берлин, като дивак, жаден за култура, той се нахвърлил да изучава философията. По това време, тук господствала Хегелианската система. Така бързо я усвоил, че не отстъпвайки ни крачка от хегеловата диалектика, засрамвал най-видните й последователи. Справяйки се, по неговите думи с «философията в себе си», той се отправил за Швейцария, където се заел с пропагандата на комунизма. След това, през Франция и Германия, отново се върнал към границите на славянския свят. Считайки този свят за най-малко покварен от цивилизацията, той очаквал от него възраждането на човечеството. Своите надежди основавал на руския национален характер, в който по-ярко от всичко се проявявал славянския тип. За основна негова черта, той считал присъщото на руския народ наивно чувство на братство. Разчитал и на животинския инстинкт на преследвания човек – на ненавистта на руския мужик към неговите мъчители – дворяните. В руския народ, по думите му, живеела не детската, а демонска любов към огъня и още московския генерал-губернатор Растопчин, построил върху нея своя план за защита на Москва срещу нашествието на Наполеона. В мужика по-силно от всичко се е съхранила незлобливата натура, обезсърчена от обстоятелствата. Него е лесно да го убедиш, че да опожари господарските замъци, с всичките им богатства, е справедливо и богуугодно дело. Обхващайки Русия, пожарът ще се разпространи по целия свят, в който на унищожение подлежи всичко, което, осветено в дълбочина от висотата на философската мисъл и на съвременната европейска цивилизация, е източник единствено на нещастията на човечеството. Да се приведе в движение тази разрушителна сила – ето единствено достойната цел за разумния човек.
Развивайки своите ужасни идеи и забелязвайки, че очите ме болят, Бакунин държа цял час своята широка длан срещу силната светлина на лампата, независимо от моя протест. Разрушението на съвременната цивилизация е идеал, който го изпълваше с ентусиазъм. Той говореше само за едно: как за тази цел да се използват всички лостове на политическото движение и неговите планове нерядко предизвикваха у обкръжаващите го весели иронични забележки. Към него се стичаха революционери от всевъзможни оттенъци. Най-близки му бяха славяните, тъй като той ги считаше най-подходящи за борбата с руския деспотизъм. Французите, независимо от тяхната република и от прудоновия социализъм, той не ценеше особено.
За немците с мене никога не разговаряше. Към демокрацията, към републиката и всичко подобно, той се отнасяше с безразличие, като към несериозни неща. Когато говореха за реформиране на съществуващите социални основи, той се нахвърляше върху възразяващите му с унищожителна критика. Помня, как един поляк, изплашен от теорията му, каза, че все пак е нужна някаква държавна организация, която би могла да осигури на човека възможността да се ползва от плодовете на своя труд. Бакунин му отвърна: «Теб ще ти се наложи да оградиш своя парцел и да си създадеш полиция за охраната му». Полякът замълча сконфузено. Строителите на новия световен ред, ще намерят сами себе си, ни казваше той за утеха, сега е нужно да се мисли само за това, как да намерим сила, готова да разруши всичко. Нима, питаше той, някой от нас е толкова безумен, че да се надява да оцелее в пожара на всеобщия колапс. Да си представим, че целият европейски свят с Петербург, Париж и Лондон е върху една клада. Може ли да се мисли, че хората, които ще я запалят, ще започнат след това да строят върху развалините и пепелта й? На тези, които заявяваха за своята готовност да се пожертват, той отговаряше с възражение, произвеждащо сензация, че бедата не е в тираните, че цялото зло е в благодушните филистери. Типичен такъв филистер за него беше протестантският пастор. Той не можеше да допусне, че немския пастор е в състояние да стане истински човек. Би повярвал на това, само в случай, ако той хвърли самолично в огъня цялото си попско имущество, жена и деца.
Всички тези страшни речи ме смущаваха, особено затова, защото от друга страна Бакунин беше човек, който се отнасяше към всичко с тънка и нежна чувствителност. Моето отчаяно безпокойство за изкуството, моите идеалистични стремежи в тази област, му бяха понятни. Но той отклоняваше всеки опит от моя страна да го запозная по от близо с моите задачи. За работата ми над «Нибелунгите» не искаше да чуе. Под влияние на Евангелието, аз нахвърлих една идеална сцена за бъдещата трагедия под название: «Иисус от Назарет». Бакунин ме замоли да го пощадя и да не го запознавам с това нещо. Но, тъй като успях да му разкажа същността на моя замисъл, той ми пожела успех, молейки ме настоятелно да обрисувам Иисус, като слаб човек. Що се отнася до музиката, той съветваше при композицията да има вариации само на един текст – нека тенорът да пее: «обезглавете го!», сопраното: «обесете го!» а немлъкващият буботещ бас: «изгорете, изгорете ГО!»
Веднъж ми се удаде да го уговоря да прослуша първите сцени на «Летящия Холандец». Аз свирех и пеех, и този страшен човек се разкри откъм своята съвършено неочаквана страна. Той слушаше музиката по-внимателно от всички други, а когато спрях, възкликна: «Колко е прекрасно!», и молеше да свиря още и още.
Тъй като му се налагаше да води нерадостния живот на криещ се от преследванията беглец, понякога го канех на вечеря у дома. Жена ми поднасяше за закуска тънко нарязани късчета месо и колбаси, а той, вместо да ги нарежда по саксонски обичай икономично върху филията, ги поглъщаше наведнъж. Забелязвайки ужаса на Минна, аз предпазливо взех да го поучавам как у нас се яде такова блюдо, на което той отвърна с усмивка, че сложеното на масата е предостатъчно и че макар да чувства своята вина, трябва да му позволим да се справи с блюдото си по своему. Не ми се нравеше също как пиеше вино от неголяма чаша. Той въобще не одобряваше тази напитка. Беше му противна тая филистерска бавност, с която благодушните еснафи се напиваха, поглъщайки виното на малки глътки. Една по-голяма чаша водка даваше същия резултат – бързо и решително. Най-ненавистно от всичко за него беше пресметливата умереност и умишлено забавения темп на наслаждението. Истинският човек се стреми към най-необходимото удовлетворение на потребностите си. Съществува само една наслада, достойна за човека: любовта. Тези и други екстравагантни черти показваха, че у Бакунин антикултурното дивачество се съчетаваше с най-чистия идеализъм на хуманността. Моите впечатления от него се колебаеха постоянно между неволния ужас и непреодолимата симпатия. Често го вземах със себе си при моите горски разходки и тъй като тук той не се опасяваше от преследвачите си, приемаше с охота поканите, нуждаейки се от някакви упражнения. Всички опити да обрисувам пред него по-подробно моите естетически стремежи оставаха безплодни, тъй като не можехме да излезем отвъд пределите на чисто словесните дискусии. Моите идеи му се струваха прекалено объркващи. Бакунин твърдеше, че изхождайки от потребностите на гнусната действителност, не трябва да се сътворяват никакви закони за бъдещето: то трябва да се развие при съвършено други обществени условия. Тъй като той свеждаше всеки разговор неотклонно до разрушението, то аз се обърнах към този удивителен човек с въпроса, как възнамерява да пристъпи към него. Тук се разкри, както вече се досещах по-рано и както това се изясни сега с пълна отчетливост, че всичко у него е построено върху произволни и импровизирани предположения. С моите планове за организация на изкуството на бъдещето, аз му изглеждах като непрактичен човек, който витае в облаците. Но се оказа, че и неговите проекти за неизбежното разрушение на съществуващите културни учреждения са също толкова малко обосновани, като моите. Можеше да се помисли, че Бакунин е някакъв център на универсалната конспирация, но ето как се изясни, че неговата практическа задача се свежда само до замисъла да предизвика ново революционно брожение в Прага, при което цялата си надежда възлагаше на организация от неколцина студенти. Когато му се стори, че часът на въстанието е настъпил, една вечер той започна да се приготовлява за небезопасното за него заминаване за Прага, сдобивайки се с паспорта на английски търговец. Наложи му се да остриже и обръсне великолепните си къдрави коса и брада, придавайки си културен филистерски вид. Тъй като не трябваше да се вика бръснар, с тая работа се зае Рекел. Операцията бе извършена в присъствие на малък кръг познати с тъп бръснач, който му причиняваше страхотни мъки, но пациентът съхрани невъзмутимо спокойствие. Изпратихме Бакунин с пълната увереност, че повече няма да го видим. Но след седмица той се върна обратно, убедил се на място, колко лекомислени са били дадените му сведения за положението на нещата в Прага: там на негово разположение се оказала малка група невръстни студенти. Рекел му се присмиваше добродушно и от днес той беше ухажван от нас, като революционер, потънал в конспирации, само от към теоретичната им страна.
Приблизително същото, като с пражките студенти, се случи с него по-късно и с руския народ. Всички негови предположения се оказаха не почиващи на нищо, освен на произволни теоретически обобщения, относно същността на проблемите. Аз стигнах до убеждението, че славата на крайно опасен човек, с която той бе обкръжен в широките европейски кръгове, произтичаше от теоретичната пропаганда на неговите мировъзрения, а не от практическата работа върху почвата на реалния живот. Но аз имах възможност да се убедя, че в личното му поведение нямаше никакви егоистични сметчици, както бива често при хората, които не се отнасят сериозно към собствените си теории. Това се разкри скоро в дните на съдбоносното Дрезденско въстание през месец май 1849 година.

(Рихард Вагнер, Мемоари, том III, стр. 106 -108)

Из „Бакуниновата теория и практика на социалната революция“, изд. Шрапнел, 2014 г.

Парижката комуна и понятието за държавност (Михаил Бакунин, 1871 г.)

Този труд, както и всичко, което съм написал досега, е предизвикан от текущите събития. Той служи като естествено продължение на моите „Писма до французина“ (септември 1870 г.), в които ми се падна не трудната, но тъжна чест да предвидя и предскажа ужасните събития, раздиращи сега Франция, а с нея и целия цивилизован свят; бедствия, срещу които имаше и има само едно лекарство: социалната революция.

Задача на настоящия труд е да докаже отсега нататък тази неоспорима истина, извлечена от историята, така и от фактите, които се случват пред очите ни в Европа, и по този начин да принуди всички искрени хора, искрено търсещи истината, да приемат тази истина и открито без премълчаване и недомлъвки да признаят както философските принципи, така и произтичащите от тях практически действия, съставляващи, така да се каже, активната душа, основанието и целта на това, което ние наричаме социална революция.

Задачата, която съм си поставил, не е лесна. Знам това и може би бих бил обвинен в излишна самонадеяност, ако внеса в този труд най-малкото лично искане. Но мога да уверя читателя, че то липсва. Аз не съм учен, не съм философ и не съм писател по професия. През целия си живот много рядко се проявявах в литературата и винаги или в защита на себе си, или принуден от страстно убеждение, побеждаващо в мен инстинктивното отвращение към всяка публична проява на моето „аз“.

Кой съм аз и какво ме подтиква да издам този труд? Аз съм страстен търсач на истината и не по-малко ожесточен враг на зловредните спекулации, с които все още се ползва партията на реда, този официален представител на привилегированото малцинство, в чиито интереси защитава всички религиозни, метафизични, политически, юридически, икономически и социални мерзости, настоящи и минали, имащи за цел да държат хората в невежество и робство. Аз съм фанатичен привърженик на свободата, виждащ в нея единствената среда, в която умът, достойнството и щастието на хората могат да се развиват и да процъфтяват; не формалната свобода, подарена, измерена и регламентирана от държавата, която е вечна лъжа и която в действителност представлява нищо друго, освен привилегия на избраните, основана върху робството на всички останали, не тази индивидуалистична, егоистична, оскъдна и призрачна свобода, която беше провъзгласена от школата на Ж. Ж. Русо и всички други школи на буржоазния либерализъм, и която гледаше на така нареченото общо право, изразено от държавата, като на ограничение на правата на всяко отделно лице, което винаги неизбежно унищожава правото на всеки отделен индивид.

Не, аз имам предвид една свобода, достойна за това име, свобода, представляваща пълна възможност за развитие на всички интелектуални и морални способности, скрити във всеки човек, свобода, не признаваща други ограничения, освен предписаните от законите на нашата собствена природа, което е равносилно всъщност на пълното отсъствие на ограничения, тъй като тези закони не са издадени от някой законодател извън нас, до нас или над нас: те са ни присъщи, неотделими от нас, съставляват самата основа на нашето същество както материално, така и интелектуално-морално: вместо да ги изкривяваме, трябва да ги разглеждаме като необходимо условие и реална, действителна причина на нашия стремеж към свободата.

Имам предвид такава свобода на всеки, която, влизайки в съприкосновение със свободата на другите хора, не се спира пред нея, както пред граница, а, напротив, намира в свободата на другите своето потвърждение и възможност да се разширява до безкрайност; имам предвид свободата на всеки отделен индивид; неограничена свобода за всички, свобода в солидарността, свобода в равенството; свобода, възтържествуваща над грубата сила и над самия принцип на авторитета – неизменен идеал на тази сила; свобода, която, премахвайки всички небесни и земни идоли, полага основите на нов свят – свят на човешката солидарност върху руините на всички църкви и всички държави.

Аз съм убеден привърженик на икономическото социално равенство, тъй като знам, че извън това равенство свободата, справедливостта, човешкото достойнство, нравствеността и благосъстоянието на отделните лица, също както и просперитета на цели нации, е лъжа. Освен това, като привърженик на свободата, това първо условие на човечността, аз знам, че равенството трябва да бъде установено в света по пътя на доброволната организация на труда и колективната собственост, по пътя на промишлените сдружения в общините и посредством доброволната федерация на общините, но по никакъв начин от върховната и покровителствена власт на държавата.

Това е точката, в която изобщо се разминават социалистите-колективисти, привърженици на силната власт и абсолютната инициатива на държавата, с федералистите и комунистите. Те имат една цел: и едната, и другата партия еднакво се стреми към създаването на нов социален строй, основан изключително на колективния труд, чрез самата сила на нещата равномерно разпределен между всички, без изключение, членове на обществото при равни за всички икономически условия, т.е. при условие за колективна собственост върху инструментите на труда. Само социалистите-колективисти си въобразяват, че могат да стигнат до това по пътя на развитието и организацията на политическото могъщество на работническите класи; в частност, градския пролетарият ръка за ръка с буржоазния радикализъм, докато комунистите-федералисти, врагове на всякакво смесване и всякакво двусмислено съюзяване, мислят, напротив, че ще постигнат тази цел по пътя на развитието и организацията не на политическото, а на социалното, следователно, антиполитическо могъщество на работническите маси както градските, така и селските, включвайки тук също и хора, въпреки и принадлежащи по рождение към висшите класи, но доброволно скъсващи с цялото свое минало и открито присъединяващи се към пролетариата, приемайки неговата програма.

Оттук следват два различни метода. Социалистите-колективисти мислят, че трябва да организират силите на работниците, за да овладеят политическото могъщество на държавите. Социалистите-федералисти се организират, имайки за цел унищожаването, или ако искате по-меко изражение, ликвидацията на държавите. Колективистите са привърженици на принципа и приемането на авторитета, социалистите пък федералисти вярват само в свободата. И едните, и другите са еднакво почитатели на науката, която трябва да убие суеверието и да замени вярата с нея; но в същото време първите откриват възможността да унищожат предразсъдъците и да въведат знанието чрез декрет, докато вторите директно се грижат за разпространението на науките, от съкровищницата на които всеки черпи това, към което чувства склонност, пропагандират доброволна и свободна организация в групи и федерации отново в пълно съгласие с природните склонности и насъщни интереси, но съвсем не по предварително начертан план, предписан на невежите маси от няколко висши умове. Социалистите-федералисти мислят, че в инстинктивните стремежи и в реалните нужди на народните маси разумът е доста по-осмислен и практичен, отколкото в дълбокия ум на всички тези благодетели и учители на човечеството, които, имайки пред себе си печалния пример на толкова неуспешни опити – да направят човечеството щастливо, мечтаят още за възможността да вложат в това дело своите усилия. Социалистите-федералисти смятат, напротив, че човечеството доста дълго, дори твърде дълго е позволявало да го управляват и че източникът на неговото нещастие се състои не в една или друга форма на управление, а в самия принцип и съществуване на правителството, каквото и да е то. Това разногласие между колективизма, научно изложено от немската школа и американските социалисти, от една страна, и прудонизма, широко развит и доведен до последните изводи, приет от пролетариата в латинските страни – от друга, стана напоследък историческо {Той също е приет от славянските народи, тъй като по-съответства на техния темперамент и вроденото отвращение към политиката}. Революционният социализъм току-що направи опит за първата блестяща практическа проява в Парижката комуна.

* * *
Аз съм привърженик на Парижката комуна, която, бидейки потушена, удавена в кръв от палачите на монархическата и клерикална реакция, стана чрез това по-жизнена, по-могъща във въображението и в сърцето на европейския пролетариат; аз съм привърженик на Парижката комуна, особено защото тя беше смело, ясно изразено отрицание на държавата.

Че това практическо отрицание на държавата имаше място именно във Франция, която досега е била предимно страна с политическа централизация, и именно Париж, в историческия център на тази велика френска цивилизация, която положи началото на отрицанието на държавата – това е факт от огромна историческа важност. Париж, развенчаващ себе си и с ентусиазъм отричащ се от своята власт в името на свободата и живота на Франция, Европа и целия свят! Париж, отново ставащ инициатор и по този начин отново потвърждаващ своето историческо призвание; показвайки на всички робски народности (а кои от съвременните народи не се намират в робство!) единственият път за освобождение и спасение! Париж, нанасящ смъртоносен удар на политическите традиции на буржоазния радикализъм и полагащ реалната основа на революционния социализъм! Париж, отново заслужаващ проклятието на всички реакционери във Франция и целия свят! Париж, в смъртоносна омраза към ликуващата реакция, погребващата се под димящите руини! Париж, спасяващ с цената на своето разрушение честта и бъдещето на Франция и доказващ на човечеството, че ако животът, умът, нравствената сила са изчезнали във висшите класи, то затова те, могъщи и изпълнени с подвизи, се концентрират в пролетариата! Париж, осветяващ нова ера, ера на решително и пълно освобождение на народните маси, ера на тяхната солидарност, сега напълно осъществима без държавите с техните изкуствени граници! Париж, провъзгласяващ се за хуманитарен и атеистичен и заменящ божествените измислици с великата реалност на социалния живот и вярата в науката, която замени лъжата и неправдата на религиозния, политически и юридически морал с принципите на свободата, справедливостта, равенството и братството, с тези вечни основи на всеки човешки морал! Геройски, рационален и вярващ Париж, въплъщаващ със своето великодушно падение, със своята смърт могъщата вяра в съдбата на човечеството и завещаващ тази вяра още по-могъща и жива на бъдещите поколения! Париж, наводнен от кръвта на най-благородните си синове – това човечество, приковано към кръста на сплотената европейска международна реакция с благословията на всички християнски църкви и великия жрец на неправдата – папата! Бъдещата международна и съвместна революция на народите ще бъде възкресението на Париж!

Такъв е истинският смисъл и такива са великите, благотворни последствия от двумесечното съществуване и вечно незабравимо падение на Парижката комуна.

Парижката комуна съществуваше твърде кратко време и беше твърде ограничена в своето вътрешно развитие от смъртоносната борба, на която трябваше да устои срещу версайската реакция, за да бъде в състояние, казвам, не да приложи, а поне теоретично да развие социалистическата си програма. Нещо повече, мнозинството от членовете на Комуната не бяха социалисти по убеждение, а ако те се считаха за такива, то е било, само защото са били въвлечени в социализма чрез незавидната сила на нещата, самата природа на средата, в която се въртят. Социалистите, начело на които естествено трябваше да стане нашият приятел Варлен, съставляваха в Комуната много незначително малцинство; те не бяха повече от четиринадесет или петнадесет човека. Останалите бяха предимно якобинци. Но трябва да се направи уговорката, че има якобинци и якобинци. Има якобинци адвокати и доктринери, като Гамбета, позитивният републиканизъм (виж неговото писмо до Литре в „Le progres de Lyon“) на когото, надменен, деспотичен и педантичен, загубващ бившата си революционна вяра и запазващ от якобинството само култа към централизацията и властта, предаде народната Франция на прусаците, а по-късно на местната реакция. Има и якобинци, непримирими революционери, герои, последните мохикани на демократичната вяра от 1793 г., готови по-скоро да пожертват единството на властта заради нуждите на революцията, отколкото да жертват своята съвест пред наглостта на реакцията. Тези великодушни якобинци, начело на които стоеше Делеклюз, велика душа и силен характер, искат преди всичко триумфа на революцията; и тъй като никоя революция е невъзможна без участието на народните маси и тъй като тези маси, ръководени от безсъзнателния социалистически инстинкт, в настоящото време могат да предизвикат само икономическа и социална революция, то правоверните якобинци, постепенно увлечени от логиката на революционното движение, завършват с това, че стават самите те социалисти, не представяйки се в този отчет.

Именно такова беше положението на якобинците, взимащи участие в Парижката комуна. Делеклюз и много други се подписаха под програмите и прокламациите, общият смисъл и обещанията на които бяха положително социалистически. Но тъй като въпреки всяка своя искреност и самоотверженост те бяха социалисти по неволя, а не по убеждение, и тъй като нямаха нито време, нито възможността да победят и унищожат в себе си масата буржоазни предразсъдъци, които се оказаха във фатално противоречие с техния практически социализъм, то от само себе си ще стане ясно защо, уморени от тази вътрешна борба, те не могат нито да се издигнат над мнозинството, нито да вземат една от тези решителни мерки, които биха премахнали завинаги тяхната солидарност и всичките техни връзки със света на буржоазията.

Това беше най-голямото нещастие и за Комуната, и за тях самите; те бяха обезсилени от това противоречие и обезсилиха Комуната. Но не трябва да ги упрекваме за тази грешка: хората не се прераждат за един ден, не променят своята природа и своите навици по първо желание. Те доказаха своята искреност, давайки за Комуната своя живот. Кой ще се осмели да иска повече?!

Това им е още по-простимо, защото самият парижки народ, под натиска на който мислеха и действаха, беше социалист повече по инстинкт, отколкото по пример или по строго замислено убеждение.

Всички негови практически тенденции бяха във висша степен социалистически, но неговите идеи, неговите традиционни понятия стоят далеч под това ниво. В пролетариата в големите градове на Франция, също както и в парижкия пролетариат, има още много якобински предразсъдъци: за спасението на диктатурата и прочие. Култът към властта, фаталният продукт на религиозното възпитание, този първоизточник на всички исторически злини, народна поквара и поробване, още не беше дискредитиран и изкоренен от неговото съзнание. Това е толкова вярно, че дори най-интелигентните синове на народа, най-убедените социалисти не са в състояние окончателно да се откажат от този предразсъдък. Погледнете по-дълбоко в сърцето на всеки от тях и ще намерите там якобинеца, привърженика на държавата, правдата, скромно таящ се в някой тъмен ъгъл, но все още не съвсем умрял. Като следствие на тези причини положението на малкото убедени социалисти, взимащи участие в Комуната, беше извънредно трудно. Не чувствайки подкрепата на значителното мнозинство на парижкото население, секцията на международната асоциация, организирана слабо, едва наброяваща в редиците си няколко хиляди души, трябваше да устои на ежедневната борба с якобинското мнозинство. И то при какви обстоятелства! Тя трябваше да организира, въоръжава, дава работа и хляб на няколкостотин хиляди работници в пространството на такъв огромен град като Париж, при това обсаден и заплашен от една страна от глада, а от друга – от подлите интриги от страна на реакцията, твърдо установяваща се във Версай с разрешението и по милостта на прусаците. На правителството и на версайската войска трябваше да противопоставят революционното правителство и войска, т.е. за да преодолеят монархическата и клерикална реакция, те трябваше, забравяйки и отричайки първите условия на революционния социализъм, да прибегнат към якобинската реакция.

Не е ли естествено, че при подобно стечение на обстоятелствата, якобинците, съставляващи мнозинството в Комуната и притежаващи в несравнимо по-голяма степен от социалистите политически инстинкт, традиция и практика на правителствена организация, имаха в сравнение със социалистите огромни преимущества? Все още е необходимо да се учудваме, че те не се възползваха от тези преимущества в много по-голяма степен и не предадоха на въстанието на Париж изключително якобински характер, а бяха по силата на нещата въвлечени в социалната революция.

Знам, че много социалисти, доста последователни в своите теории, упрекват нашите парижки приятели в това, че са се доказали в недостатъчна степен социалисти в своите революционни действия; в същото време всички писъци на буржоазната преса, напротив, ги обвиняват в „престъпна последователност“ в изпълнението на социалистическата програма. Оставяйки засега гнусните доносници на тази преса, трябва да отбележа по адрес на строгите теоретици на социализма, че те не са прави по отношение на нашите парижки другари, защото теориите, дори най-развитите, се отделят от тяхното практическо осъществуване на безкрайно пространство, което не може да бъде извървяно за няколко дни.

Ако някой е имал, например, щастието да познава Варлен, в смъртта на когото вече не е възможно, за съжаление, да се съмняваме, трябва само да си припомни името му, за да покаже колко в него и неговите приятели е била пламенна, дълбока и обмислена социалистическата убеденост. За тези, които са ги познавали отблизо, това бяха хора, за които ентусиазмът, отдадеността и искреността бяха извън всякакво съмнение. Но именно защото бяха честни хора, лишени от самонадеяност и арогантност, техният капацитет беше парализиран от съзнанието за огромната работа, на която посветиха душата и живота си! Освен това в дълбокото си убеждение в каузата на социалната революция, диаметрално противоположна на политическата революция, действията на отделните лица бяха почти нищо, а спонтанната активност на масите трябваше да бъде всичко. Да развиват, освещават и разпространяват идеите, отговарящи на народния инстинкт, и със своите непрестанни усилия да придават на революционната организация спонтанната сила на народното движение – това е всичко, което отделните лица могат да направят и нищо повече; всичко останало трябва и може да бъде направено само от самия народ. Ако те мислят по друг начин, те неизбежно ще се върнат към политическата диктатура, т.е. да възстановят държавата, привилегията, неравенството и биха се върнали обратно, но логически по пътя за възстановяване на политическото, социално и икономическо робство на народните маси.

Във Варлен и неговите приятели, както във всички искрени социалисти и като цяло всички работници, родени и израснали сред народа, беше във висша степен развито това напълно законно предубеждение срещу инициативите, изхождащи от отделните лица, предубеждение срещу властването на висшите индивидуалности, и тъй като те бяха последователни, то те разпространяваха това предубеждение и това недоверие както сред самите себе си, така и сред другите хора.

Въпреки убеждението на авторитарните колективисти – според мен напълно погрешно, че социалната революция може да бъде предписана и организирана чрез диктатура или учредително събрание като естествена последица от политическата революция, нашите приятели, парижките социалисти, смятаха, че социалната революция може да бъде извършена и ръководена от спонтанните действия, произлизащи от народните маси, групи и сдружения.

Нашите парижки другари бяха хиляди пъти прави. Защото всъщност какъв вид ум е толкова гениален, или – ако искат да говорят за колективна диктатура, дори ако се състои от няколкостотин лица, надарени с по-високи способности – каква комбинация от мозъчно съзнание би могла да бъде толкова целесъобразна, за да приеме безкрайно множество и разнообразие на реални интереси, убеждения, желания и потребности, които заедно обобщават колективната воля на народа, и за да изобрети социална организация, която може да задоволи всички? Тази организация ще бъде винаги прокрустово ложе, на което насилието, повече или по-малко санкционирано от държавата, би принудило нещастното общество да стихне. Така беше досега. И именно на тази стара система на организация, основана върху насилието, социалната революция трябва да сложи край, предоставяйки пълна свобода на масите, групите, общините, сдруженията, а също и на отделните индивиди, и унищожавайки веднъж завинаги историческата причина за всяко насилие – самото съществуване на държавата, падането на която ще увлече след себе си всички несправедливости на юридическото право и цялата лъжа на всички култове, тъй като това право и тези култове никога не са били нищо друго, освен полезно санкциониране на всички насилия, нравствени и физически, извършвани, поддържани и поощрявани от държавата.

Очевидно е, че само тогава човечеството ще получи свобода и само тогава истинските интереси на обществото от всички групи, всички местни организации, а също и всички отделни лица, съставляващи го, ще получат пълно осъществяване, когато държавата не съществува повече. Очевидно е, че всички така наречени обществени функции на държавата в действителност представляват нищо друго, освен решително и непрекъснато отричане на жизнените интереси на отделните области, общини, сдружения и най-голям брой хора, подчинени на държавата. Тези обществени функции представляват нещо отвлечено, фикция, лъжа, и държавата като цяло е подобие на огромна кланица и огромно гробище, където незабелязано, в сянка, и прикривайки се с това отвлечено нещо, с тази абстракция, с престорено разкаяние, се принасят в жертва и се погребват всички най-добри стремежи, всички живи сили на страната: и тъй като никаква абстрактност не съществува сама по себе си и за себе си, нямайки нито крака, за да ходи, нито ръце, за да твори, нито стомах, за да смели масата жертви, на който му се предоставят да погълне, то е ясно, че както религиозната или небесна абстрактност, Бог, представлява в действителност доста положителните, доста реалните интереси само на привилегированата каста, духовенството, така и нейното земно допълнение, политическата абстрактност, държавата, представлява не по-малко положителните и реални интереси на буржоазията, тази класа, която включва в себе си и другите висши класи, най-вече, ако не изключително, се явява експлоатираща.

Унищожаването на църквата и държавата трябва да бъде първото и необходимо условие на истинското освобождаване на обществото. Само след това то може и трябва да се устрои по различен начин: но това не трябва да се извърши отгоре надолу и не по въобръжаем план, начертан от няколко мъдреци и учени, и не по силата на декретите, издадени от някой диктатор или дори от национално събрание, избрано посредством всеобщото подаване на гласове. Реформата отгоре надолу, както многократно съм повтарял, неизбежно би довела до създаването на нова държава, а следователно и до формирането на нова управляваща аристокрация, т.е. цяла класа хора, нямащи нищо общо с народната маса и, разбира се, тази класа отново би започнала да експлоатира и поробва масите под предлог за общо щастие и спасение на държавата.

Бъдещата социална организация непременно трябва да бъде осъществена по направление отдолу нагоре чрез свободното сдружение или федерация на работниците, започвайки от съюзите, общините, областите, нациите и завършвайки с голямата международна федерация. И само тогава ще се осъществи целесъобразен, жизнеспособен строй, този строй, в който интересите на личността, нейната свобода и щастие няма да бъдат повече противоречиви на интересите на обществото. Говорят, че интересите на отделните лица са несъвместими и несъгласувани с интересите на обществото, че тяхната хармония никога няма да бъде действително осъществена по силата на тяхната органическа противоположност. На това възражение отговарям, че ако до настоящия момент тези интереси никога и никъде не са били взаимно съгласувани, причината за това е била държавата, жертваща интересите на мнозинството в полза на привилегированото малцинство. И цялата тази прословута несъвместимост и тази мнима борба на личните интереси с интересите на обществото е нищо друго, освен политическо мошеничество и лъжа, получаваща своето начало в теологическата лъжа, измисляща доктрината на първородния грях, за да опорочи човека и унищожи в него съзнанието за неговата ценност. Тази лъжлива идея за несъвместимост с интересите беше възприета и от метафизиката, която, както е известно, е тясно свързана с теологията. Отричайки обществените инстинкти, вродената човешка природа, метафизиката гледа на обществото като на механичен и изкуствено създаден агрегат от индивиди, съединяващи се случайно по силата на някакъв формално или безмълвно приет договор, сключен или свободно, или пък под влиянието на по-висша сила. Предполага се, че преди да се присъединят към обществото, тези индивиди, надарени с предполагаема безсмъртна душа, са се радвали на пълна свобода.

Но ако е справедливо твърдението на метафизиците, че хората, особено тези от тях, които вярват в безсмъртието на душата, извън обществото могат да бъдат свободни същества, то оттук неизбежно следва изводът, че хората могат да се съединяват в общество при условие отричане на цялата своя свобода, своята вродена независимост и предварително да се отрекат от всичките свои лични и групови интереси. Себеотрицанието и саможертвата трябва да бъдат толкова по-големи, колкото по-голямо е обществото и толкова по-сложна е неговата организация. И в този смисъл държавата е израз на всички жертви на личността. Имайки толкова отвлечен и в същото време толкова насилствен произход, държавата продължава, разбира се, да възпрепятства все повече и повече личната свобода в името на тази лъжа, която носи името „общо нещастие“, а в действителност е нищо друго, освен благоденствие на господстващата класа. По този начин държавата е системно отрицание и гроб на всяка свобода, всички интереси както индивидуални, така и обществени.

В метафизическите и теологически системи всичко е наред. Ето защо създателите и защитниците на тези системи могат и дори трябва със спокойна съвест да продължават да експлоатират народните маси с посредничеството на църквата и държавата. Напълвайки джобовете си и не поставяйки никакви прегради пред своите нечисти желания, те могат в същото време да утешават себе си с мисълта, че те се трудът за Божията слава, в името на триумфа на цивилизацията и предстоящото благоденствие на пролетариата.

Но ние, другите, не вярващи нито в Бога, нито в безсмъртието на душата, нито в метафизичната свобода на волята, твърдим, че свободата трябва да бъде разбирана в най-широкия смисъл на думата, разбирана като цел на историческото развитие на човечеството. Чрез странен, макар и логически последователен контраст, нашите противници, идеалистите на теологията и метафизиката, приемайки принципа на свободата за основа и база на тяхната теория, извеждат от него заключението за необходимостта от робство за хората. Ние, от друга страна, материалисти в теорията, се опитваме на практика да осъществим и укрепим разумният и благороден идеализъм. Нашите врагове, божествените и трансценденталните идеалисти, по силата на логическия закон, чрез който всяко развитие в крайна сметка води до отричане на тяхната отправна точка, се спускат в практически материализъм, жесток и презрян. Ние сме убедени, че цялото богатство на умственото, морално и материално развитие на човека, както и постигнатата от него степен на независимост, са продукт на обществения живот. Извън обществото човек не само не би станал свободен, но не би станал човек в истинското значение на тази дума, т.е. единствено съзнателно същество, мислещо и владеещо словото. Само благодарение на общуването на умовете и колективния труд човек може да излезе от дивото и животинско състояние, съставляващо неговата първоначална природа или отправна точка на неговото развитие. Ние сме дълбоко убедени в истината, че всичко в живота на хората: интереси, стремежи, нужди, илюзии, самите глупости, както и насилието, несправедливостта и всички постъпки, които изглеждат произволни, са резултат от взаимодействието на социалните инстинкти, присъщи на самата човешка природа. Отричането на спонтанната законосъобразност в отношенията на хората е също толкова нелепо, както би било нелепо отричането на тази законосъобразност в проявленията на неудошевената природа.

В природата тази удивителна, считана от теолозите за предоставена, хармония се постига чрез непрекъсната борба за съществуване и изчезване на неприспособимите; и както в природата, където няма борби и движения няма нито живот, нито красота, така и в обществото животът без борба е смърт.

Ако във вселената цари хармония и закономерност, то това е, само защото вселената не се управлява по никаква система, предварително обмислена и предписана от висша воля. Теологическата хипотеза на божественото законодателство води до очевиден абсурд и отрицание не само на всякакъв ред, но и до отрицание дори на самата природа. Законите са реални, само защото те са неотделими от самите предмети, т.е. не са предписани от никаква извън тях стояща власт. Тези закони не са нищо друго, освен прости проявления или неизменни свойства на предметите и резултати от техните разнообразни комбинации. Като цяло всичко това съставлява това, което ние наричаме „природа“. Човешкият ум и създадената от него наука изследват тези свойства и комбинации от предмети, систематизират ги и ги класифицират чрез експерименти и наблюдения, а подобни класификации и систематизации на явленията се наричат закони на природата. Но самата природа изобщо не познава законите. Тя действа безсъзнателно, представлявайки безкрайна изменчивост на явленията, проявяващи се и повтарящи се по непредотвратим, фатален начин. И само поради тази фатална неизбежност редът на вселената може да съществува и действително съществува.

Тази спонтанна зависимост и последователност на явленията се проявява и в човешкото общество, което на теория се развива по така наречения противоестествен начин като в действителност се подчинява на естествения и неизбежен ход на нещата. Само тази висша степен, на която стоят хората в сравнение с животните, и тяхната способност да мислят внесоха в развитието на човека особен елемент, също напълно естествен и явяващ се продукт на материалното взаимодействие на силите. Този особен елемент е разумът или по-добре да кажем способността към обобщаване и абстракция, благодарение на която човек може да наблюдава и изучава самия себе си наравно с предметите от външния свят. Издигайки се след това мислено още по-високо над самия себе си, а също и над обкръжаващия го свят, той стига с представата за пълна абстракция до абсолютно нищо. Това „абсолютно“ е всъщност нищо друго, освен самоспособността към абстракция, която, пренебрегвайки всичко, което съществува, и достигайки до пълно отрицание на битието, намира в това своето успокоение. Това е последният аспект на най-висшата абстракция, това абсолютно нищо беше наречено Бог.

Тук е историческият произход и логическата основа на всяка теологична доктрина. Не разбирайки природата и материалните причини за собствените си мисли, не отдавайки себе си дори на отчет по отношение на тяхното възникване и развитие, първите хора и общества, разбира се, не можеха да подозират, че абсолютното им познание на абсолютното беше нищо повече от безплодно дразнене на способностите за творчество от абстрактните идеи. Само по силата на това недоразумение те гледаха на тези идеи като на висши реалности, пред които самата природа се превръща в нищо. След това започват да обожават своите измислици, своите представи за несъществуващия абсолют, започват да му оказват всякакви почести. След това се явява потребността по някакъв начин по-конкретно да се представи абстрактната идея на това нищо, т.е. Бог, да се направи по-осезателна за чувствата. С тази цел те разширяват концепцията за божеството като я даряват с всички добри и зли качества, които са били познати от наблюдението на природата и човека.

Такъв беше произходът и историческото развитие на всички религии, започвайки с фетишизма и завършвайки с християнството. Нямаме никакво намерение изобщо да изучаваме историята на религиозните, богословски и метафизични абсурди, а още по-малко да разпространяваме всички последващи божествени въплъщения и явления, създадени от вековете на варварство. Всеки знае, че суеверието винаги е пораждало много от най-ужасните злини и е принуждавало да се проливат кръв и сълзи с цели потоци. Ще отбележим само, че всички тези възмутителни заблуди на бедното човечество в процеса на еволюция на обществените организми са били исторически неизбежни факти. Тези заблуди породиха и разпространиха в обществото фаталната идея, улавяща въображението на хората, че вселената се управлява от свръхестествена сила и воля. Век подир век и обществото до такава степен свикна с тази идея, че накрая уби в себе си всеки стремеж и дори самата способност към прогрес.

Властолюбието първо на няколко лица, а след това на цели обществени класи издигна в жизнен принцип робството и покорността и вкорени в съзнанието на поробените най-вредната от всички идеи, идеята за божеството. Оттогава никое общество не стана възможно без тези две основни учреждения: църквата и държавата. Тези два бича на обществото се защитават от всички доктринери.

Веднага след като тези институции се появиха в света, веднага се организираха две касти: кастата на духовенството и кастата на аристократите, които, не губейки време, се захванаха да набият дълбоко в главата на поробения народ съзнанието за необходимостта, полезността и свещеността на църквата и държавата. Всичко това имаше само една цел – да замени робството с грубо насилие с робството, законно, предвидено и освещавано от волята на върховното същество.

Но самите аристократи и духовенството вярвали ли са в божествения произход на институциите, сякаш нарочно установени в тяхна полза? Или пък те са били само лицемери и измамници? Не, склонен съм да мисля, че те са били в същото време и искрено вярващи, и лицемери.

Те вярваха, защото естествено и неизбежно споделяха заблудите на масите и едва по-късно, в епохата на упадък на древния свят, те станаха скептици и безсрамни измамници. Освен това има едно общоразпространено свойство на човешката психика, което те кара да мислиш, че основателите на държавите са били искрени хора. А именно; човек винаги лесно вярва в това, което желае и което не противоречи на неговите интереси. Независимо от ума и образованието, от самолюбието заради желанието да се ползва от уважението на другите, той винаги ще вярва в това, което му е полезно и приятно. Аз съм убеден, например, че Тиер и версайското правителство засилено всячески са се опитвали да убедят себе си, че, убивайки в Париж няколко хиляди души, жени и деца, по този начин спасяват Франция.

Но ако свещениците, авгурите, аристократите и буржоата от древните и нови времена са вярвали искрено, то всички те са били едновременно и измамници. В края на краищата не трябва да допускаме, че са вярвали в тези абсурди, от които се състои религията и политиката. Не говоря за епохата, когато, според Цицерон, „два авгура не са могли да се гледат в очите, за да не се разсмеят“. Трудно е да се предположи, че по-късно, дори във времена на всеобщо невежество и суеверие, изобретателите на средновековните чудеса са вярвали в тяхната реалност. Също така е допустимо да се съмняваме в искреността на по-късните управници, които управляват в политиката по правилото: „поробвай и граби народа, така че да не се оплаква твърде силно от съдбата си, така че да не забравя за покорността и да няма време за размисли, лесно водещи до протест и възмущение“.

И съвсем не трябва да допускаме, че хората, правещи от политиката занаят, изкушени от несправедливостта, насилието, лъжата и измяната, не спиращи се пред масовите и единични убийства, биха могли да вярват искрено в изкуството на политиката и в държавната мъдрост и да смятат държавата като източник на обществено благополучие. Те са подли, но не толкова глупави. Църквата и държавата във всички времена бяха най-големият развъдник на пороци. Историята може да засвидетелства техните престъпления: навсякъде и винаги свещеникът и управителят са били съзнателни врагове на народите и техни системни, неумолими и кръвожадни палачи.

Но как все пак може да се постигне съгласие по две очевидно напълно непоследователни неща: низшите агенти на правителството, те са измамени и измамници; другите – всесилни управници на земята и в същото време лицемери? Логически това изглежда несъвместимо, но в действителност, т.е. в практическия живот, тези качества съжителстват мирно едно с друго.

В преобладаващата част от случаите хората живеят в противоречие със самите себе си и не забелязват, това, докато някое изключително събитие не събуди тяхната съвест от обичайната хибернация и не ги накара да погледнат към себе си и околните.

В политиката, както и в религията, мнозинството хора са само марионетки в ръцете на привилегированите класи. Но грабители и ограбвани, поробители и поробени живеят рамо до рамо един с друг, управлявани от шепа лица, на които всъщност трябва да гледаме като на истински експлоататори. Тези последните, свободни от всякакви предразсъдъци, политически и религиозни, съзнателно угнетяват и държат народа в невежество. Днес също толкова безконтролно, както и през XVII и XVIII век, преди Великата революция, те безконтролно и
безпрепятствено господстват в Европа, но скоро на тяхното господство ще се види края.

В това време, докато главните лидери мамят и съзнателно развращават народа, техните поддръжници, създатели на църквата и държавата, старателно се опитват да поддържат вярата в святостта и неприкосновеността на тези гнусни учреждения. Ако църквата, според духовенството и мнозинството държавници, е необходима за спасение на душата, то държавата от своя страна също е необходима за поддържане на мира, реда и справедливостта и затова доктринерите от всички школи възкликват: „Без църквата и правителствата не е възможна нито цивилизацията, нито прогреса“.

Нямаме какво да обсъждаме проблема за вечното спасение, защото не вярваме в безсмъртието на душата. Ние сме убедени, че най-вредното нещо за човечеството, за истината, за напредъка, е църквата. И може ли да е иначе? Нима църквата със своите догми, своята лъжа, своите глупости и пошлости, не се опитва да убие логиката на разума и науката? Нима тя не посяга на достойнството на човека, извращавайки в него понятието за право и справедливост? Нима тя не превръща живота в труп? Нима тя не изкривява свободата, нима не проповядва вечно робство на масите в полза на тираните и поробителите? Нима тя, тази неумолима църква, не се опитва да продължи до безкрайния мрак на невежеството, нищетата и престъпленията?

И ако прогресът на нашия век не е измамна мечта, той е длъжен да сложи край на тази институция.

Михаил Бакунин. Избранные сочинения. Том IV.
Книгоиздательство „Голос труда“. Петербург-Москва. 1920.   Типография „Голос труда“. Петербург.

Федерализъм и централизъм (Рудолф Рокер)

ЗА ФЕДЕРАЛИЗМА И ЦЕНТРАЛИЗМА

От десетилетия все по-често и политици, и управляващи заговориха за „федерализма“. САЩ бяха обособени преди повече от 200 години. Кантонална Швейцария, бившият Съветски съюз, Федерална република Германия и дори арабските емирства бяха създадени на базата на федералното обединение, на териториално независими общества. В наши дни Европа усилено изгражда Федерация на европейските държави.

Всичко това прави особено актуална и необходима брошурата на германския анархист и теоретик на анархистическото движение от световен мащаб Рудолф Рокер. Авторът разглежда на достъпен език и с прецизна аргументация тези две форми на обществена организация

Човечеството живее на общества още от своето зараждане. Родът е неговата първа организация. С появата на държавите започва принудително централизиране и създаване на насилствените властнически и робски устроени човешки общества. Със създаването на монархистическата институция отделни родове като Стюартите, Романовци, Хабсбургите и др. с помощ от рицарските банди и с държавите унищожават свободните градове и техните съюзи; италианските градове-републики, ханзейския съюз, свободните градове от Нижни Новгород и Псков до Дубровник в Далмация, в Германия и Холандия. С Великата френска революция, Парижката комуна, Дрезденското и Лионското въстание и особено след Втората световна война започна възраждането на Федерализма. За съжаление той не е този на народите, а на държавите. Премахването на границите и митническите бариери в Европа облагодетелства не нейните граждани, а банкерите и търговците.

Това крие опасност от израждане и може да има фатални последици, каквато е съдбата на много общественополезни институции и организации, гилдииme например, свободното университетско образование, читалищата, кооперациите в България и всевъзможните свободни сдружения в международен мащаб.

Брошурата на Рудолф Рокер ще ни помогне да се запознаем с историята, с истинското съдържание и същност на федерализма като свободна и доброволна организация на всички видове човешки общества.

Според анархистите тези общества трябва да представляват обединения, започващи по места в самоуправляващите се общини, тяхното федериране в областен, национален и световен мащаб. Те трябва да заместят съвременните централистични, държавни и ненародни обединения, каквито са ООН, НАТО, ОНД и Европейската общност, създадени от правителства, банкери и търговци.

Крайната цел на такова федериране е премахването на границите и създаването на една световна конфедерация от истински свободни и независими съюзи на всеки федериран народ и народност, на техните икономически, социални, културни и духовни организации. Само тяхното доброволно обединение, със запазване на пълната им автономност ще доведе до истинско освобождение и благоденствие на човечеството.

Желязко Петков

ФЕДЕРАЛИЗЪМ И ЦЕНТРАЛИЗЪМ

Когато разглеждаме различните течения и направления в едно движение, винаги трябва да изхождаме от следното основно положение.

Докато това движение съществува, всред него винаги ще има различни мнения. Те не всякога произлизат от различното схващане на нещата, а по-скоро намират произхода си в различието на темперамента и личната енергия на всеки. И това е добре. Защото ние всички сме хора и няма нищо вечно между нас. Най-добрите биха могли да се мамят и затова трябва да се проверява всяко мнение, продиктувано от добра воля и честни намерения, и да не се възприемат другите безусловно. Дори поддържам еретическото мнение, че няма абсолютна истина и че всичко, което през известно време ние възприемаме за истина, се направлява от съответното състояние на нашите познания по това време. Това, което днес е истина, утре ще бъде може би отживелица, защото за нашето познание ще са се открили нови по-широки перспективи. Тогава ние ще отхвърлим погрешното и ще формулираме ново становище, без да твърдим, че новият поглед върху явленията на живота е един завършек и всичко вече е разрешено. Не, в същността на нашето духовно развитие е между хората да съществува един безкраен стремеж напред. От това пък следва същевременно, че изходните точки на нашите идеи и мирогледите на нашето познание не могат да бъдат при всички хора едни и същи. Може би тази нееднаквост в схващанията е действителната пружина на всеки духовен прогрес. Ако обаче това е тъй, то ние трябва да  разберем, че всяко отделно мнение има само условна и относителна стойност. Констатацията трябва да ни насочи да се отнасяме толерантно спрямо другите и да не свеждаме всички идейни противоречия и различия в мненията до зложелателност или лично пристрастие и превзетост. Толерантността трябва да бъде основата на всяко голямо социално движение, изградено върху принципа на свободата, тъй като само чрез отдаване нужното уважение на чуждите мнения ние придаваме истинска сила на нашето собствено схващане.

Аз съм на мнение, че деветдесет и девет процента от всички спорове, които занимават движението ни през последните две години, се дължат не толкова на зла воля, колкото на формата, в която се излагат известни различия в мненията. Различията в мненията трябва да се излагат по възможност обективно и без лични заядки и клевети, особено между другари от едно и също движение, които в своите борби и стремежи разчитат винаги едни на други. Промъкнат ли се във взаимните разисквания личните кавги и дребнави интриги всяко честно познание става невъзможно, а всяко помирение – немислимо. Там, където е можело да има плодоносна размяна на мисли, настъпва черно недоверие, а щом веднъж хората станат недоверчиви един към друг, те почват да не признават и най-благородните мотиви на мнимия противник и биват несправедливи в преценките си.

Нека разберем най-сетне, че няма абсолютни ангели и дяволи между хората и че е нелепост да искаме да отречем всички добри качества и способности на някого, с когото по една или друга причина сме скарани. Малко повече чувство на такт и взаимна толерантност лесно биха ни спестили много неприятни часове, с голяма полза за движението. Ние спорим и се караме за хиляди най-нищожни работи и трупаме повторения след повторения. Изливаме си злъчката – и наричаме това принцип, и се учудваме още, че подобен начин на постъпване убива у най-добрите между нас желанието за работа. Това преживяхме в Дюселдорф, същото до известна степен преживяхме и тук. В течение на два дни аз слушах цялото това празнословие и тихо си задавах въпроса: Какво би станало, ако силата на обстоятелствата ни беше събрала тук, за да вземем решение относно преизграждането на обществото върху нова база, и ако трябваше да се погрижим то да не остане без хляб! Но аз съм убеден, че ако ние тогава прахосвахме времето по същия начин, в течение на няколко седмици обществото би умряло от глад. (Живо одобрение)

Не трябва да теглим всяка дума с аптекарски везни, а да се стремим да преценяваме хората повече според мотивите им, вместо по голите им думи; трябва също да се мъчим да не претрупваме другарите с нищо неизразяващи упреци и да им нанасяме с това излишни оскърбления, които като отровен шип се вдълбават в душата и убиват всяка възможност за другарско разбирателство. Да търсим грешките винаги пред собствената си врата и да не съглеждаме такива само у другите. Няма нищо по-непоносимо в едно революционно движение от онази лицемерна, филистерска добродетел, която се шири навред с блясъка на безпогрешността и търси да открие сламката в окото на съседа. Ние сме представители на велика идея, която ще даде на човека една нова социална култура. Пред нас виждаме перспективите на ново бъдеще, което трябва да окрили волята ни и да увеличи силите ни. Ако това е тъй, тогава социализмът и анархизмът, идеалът, който е пред очите ни, не трябва да бъде един хубав блян за бъдещето, нещо като потир, който свещеникът показва само за няколко секунди на хората през време на големи празници, за да го заключи отново в свещения сандък. Не, още днес той трябва да ни служи за нравствен показател в ежедневния ни живот и да дава нов отпечатък на отношенията ни с близките.

Всичко това са неща, които на пръв поглед нямат нищо общо с федерализма и централизма. Ако всички дебати, които се развиха досега тук, не бяха тръгнали по съвсем безнадеждни пътища, нямаше и да споменавам за всичко това. Нека се надяваме обаче, че то ще допринесе да се даде на следващите разисквания по този въпрос една обективна база на разглеждане и че ще се задълбочаваме повече в явленията, вместо вечно да се докосваме само до повърхността им. Днес ние живеем във време на крайности. Ужасните противоречия на съвременния обществен живот се проявяват все по-ясно във формата на рязко класово разграничение и по-ожесточени класови борби не само на икономическа почва. Тези противоречия се наблюдават във всички други области и довеждат до същите резултати. От една страна, монополизмът и всички произтичащи от него последици задушават все повече и повече всички социални инстинкти у човека и отварят място на един сух индивидуализъм, който поставя за център на живота често най-малкия и дребнав личен интерес. От друга страна, така наречената капиталистическа цивилизация във формата на съвременната държава убива у човека всяко естествено чувство на индивидуалност. Все повече тя удавя всяка независима и самостоятелна подбуда в сивата мъгла на един бездушен униформизъм и едно безнадеждно шаблонизиране на всички неща. Ясно е, че това болно състояние на нашите обществени отношения трябваше да доведе до най-различни превратности в областта на мисълта, което в обикновения език се нарича израждане. Така напр. не е случайно, че поети и философи от нашата епоха са изпълнени от буйния стремеж да обявят война на всяка обществена връзка и принципно да отхвърлят всяка форма на нравственост. За известно време „въставането на индивида срещу обществото“ беше станало философски лозунг, проникнал дълбоко в редовете на работническото движение. Чувствали са грамадния натиск на днешната обществена система, в която отделният човек се явява само незначително колелце в един грамаден механизъм, и са въставали срещу това състояние на нещата, като много често са забравяли, че причините на злото са само в основите и формите на днешното общество, без да го отричат като такова. Тези крайни индивидуалистични идеи не бяха нищо друго освен естествена реакция срещу нивелиращата тирания на капиталистическото общество. Но в заключението си те бяха също като нея едностранчиви и въобще не засегнаха същността на въпроса.

Не му е тук мястото да проследяваме всички тези идейни направления с техните многообразни преплитания; за тази цел би била необходима отделна работа. Ние чувстваме обаче тяхното въздействие навсякъде, дори и в собственото ни движение, и то не в негова полза. В нашите редове има някои, на които тези идеи са завъртели главите и които предчувстват зад организацията някаква смет или в най-добрия случай виждат в нейното лице едно необходимо зло. И ние чухме някои от тях да се подиграват с всяка форма на морала и да поддържат твърдението, че класовата борба и морал са неща, които нямат нищо общо помежду си; дори моралът, като такъв, е бил едно хитро изобретение на господстващата класа, с което те хвърлят прах в очите на широката маса от експлоатирани и обезправени. Не се съмняваме в добрите намерения на другарите, които искат да внесат в движението подобни принципи, обаче мислим, че тези схващания не само че не търпят сериозна критика, но дори пряко вредят на движението и спъват естествения му развой.

***

За да можем да приказваме за същността на федерализма и централизма, ще трябва да се занимаем по-напред със същността на организацията въобще. Произходът на организацията се корени в обществения живот; обществото е първообразът на всяка организация и ние го срещаме само под такава форма. Върху произхода на обществения живот съществуват най-различни теории и не беше много отдавна, когато въпросът намери своето окончателно разрешение. Известният английски философ Томас Хобс твърдеше, че първоначално човек е водел съществуването си като изолиран индивид или фамилия и бил в постоянни борби с другите индивиди. В началото господствала „войната на всички против всички“, която била водена с всичките оръжия на животинското зверство и жестокост. Едва по-късно ужасните последици на такова едно състояние подтикнали хората към обществени връзки и към установяване на държавен авторитет, който да възпира първоначалното зверство. С това започва периодът на същинската човешка култура. За Хобс държава и общество бяха равнозначещи понятия и човекът е бил творец на обществото.

С по-привлекателни краски е рисувал произхода на човешкото общество френският мислител Жан-Жак Русо. Той също е изхождал от положението, че хората първоначално са живели изолирано или на двойки; но противно на Хобс твърдял, че този период бил райски и че хората са били добри и кротки същества, докато са тясно свързани със земята и още не са разядени от престъпленията на модерната цивилизация. Едва по-късно отделните индивиди и двойки са се обединили в обществени групировки, и то въз основа на един така наречен обществен договор, който образувал основата на човешкото общежитие.

Днес знаем, че както Хобс, така и Русо са грешили не само в схващанията си относно предполагания характер на така наречения прачовек, но и в тези за произхода на обществото. Никога не е съществувало такова състояние на земята, при което хора да са живели като изолирани индивиди или на малки фамилии. Всичко, което научното изследване може да ни даде върху живота на сега съществуващи примитивни племена и народи, и всички праисторически находки, които ни говорят за живота на човека в отдавна миналите, древни времена, ни доказват, че човекът е живял винаги в големи общества и е бил свързан с тесни обществени връзки. Не фамилията е била първата форма на общежитието, а еланът (кланът), родът. Фамилията се създала едва в много по-късно време на човешкото развитие.

Старото твърдение, че човекът е основател на обществения живот, е отдавна оборено. Не човекът е създал обществото, а обществото е създало човека. Нашите далечни прародители, които са стояли още отвъд прага на човека, са били вече съединени в общества и изпълнени със социални чувства същества, от които по-късният човек е наследил обществения инстинкт и примитивните начала на един морал. Човекът никога не е бил единично, а винаги родово същество, и теорията за абсолютно независимия, несвързан нито с времето, нито с обществото индивид не е нищо друго освен една отвлечена представа, която е съществувала само в ефимерните области на метафизичната спекулация, но никога в действителността. Прочее не вярвайте, че това, което формулира вашият мозък и което затрогва сърцето ви, е израз само на вашето лично аз. Не, в нас мъждеят впечатленията на цели генерации, които са ни предшествували, и из дъното на нашата душа хиляди скрити нишки водят към мъгливото царство на миналото. Всичко, което е живяло преди нас на тази земя и ни е предадено по наследство, живее в нас. Виждаме, че е невъзможно да кристализираме нашето аз и че чистото абстрактно, произтичащо от само себе си аз на индивидуалистичните философии е само една празна формула, която не може да претендира за каквото и да е значение. Има само едно аз, социалното аз, което е съединено с хиляди връзки с обществото и в което всички възбуди и чувства на ближния намират естествен отзвук. Крайни индивидуалисти могат да съзират в този факт ограничение на така наречения им суверенитет и с ръце и крака да се борят срещу него; за мене то е едно грандиозно потвърждение на дълбоката принадлежност на всички същества едни към други и на тясната свързаност на отделното същество с всичко, което е било и което ще бъде. Изхождайки от това, аз съм на мнение, че най-висшата степен на човечност и на човешко чувство за личността е това състояние, при което всяка индивидуална нужда произтича от обществените инстинкти на човека.

Едва след като сме разбрали всичко това и сме се научили да го ценим, ще ни стане ясно в какво се състои работата с така наречения „аморалитет“ на една декадентска философия. Подобни идеи могат да бъдат преценени само като акробатически фокуси на един изроден мозък. Нравствените отношения между хората не произхождат от внушението на така наречените висши сили, нито пък са рожба на плодородния дух на отделни избраници. Те се коренят в обществения живот на човека и могат да бъдат разбрани и обяснени само чрез него.

Ако човекът беше роден, за да живее като Робинзон Крузо на своя остров, и беше предоставен сам на себе си, тогава, естествено, не би имало и нравствени отношения. В момента обаче, когато се яви един „Петкан“ в неговия живот, в същия този момент се развиват между него и другите нравствени отношения и организационни връзки; против които никакъв софизъм не може да помогне. Всички тези въпроси са били разглеждани и изяснявани всестранно в редовете на немските другари още преди двадесет и пет – тридесет години и трябва да се съжалява, че днес човек е принуден да повтаря пак същото. Теорията за свободната, суверенната и неподдаваща се на никакво външно влияние личност не е нищо друго освен един пъстроцветен сапунен мехур в чуждите на света области на абстрактната философия; и той се пръска в същия момент, щом дойде в допир с действителността. Всеки от нас е предоставен на влиянието на окръжаващата го среда и ближни. И това дори не е белег за слабост, а по-скоро един естествен израз на нашата вътрешна взаимопринадлежност.

Ако изхождаме от факта на обществения живот, с който нашето социално аз е тясно свързано в неразривни връзки, то ние трябва да потвърдим във всички случаи принципа на организацията, който произтича от това схващане на нещата. Но отвръщат ни – и това го чуваме доста често, че не е чисто техническата и организационна форма, която придава живот на едно движение, а това е духът, който изпълва неговите привърженици и ги тласка напред. Това възражение крие в себе си без съмнение една дълбока истина, но то въобще не засяга същността на работата и отмества същинския въпрос в друга област. Действително духът, който одухотворява едно движение, е първото предусловие за неговата вербална и победоносна сила и че от хора със закостенял мозък и изсъхнала душа никоя форма на организация не може да извлече каквото и да е. Но това абсолютно нищо не доказва срещу необходимостта от организация само по себе си. Както духът ни мисли само в определени форми, също тъй той се проявява веднага щом пристъпи от царството на идеите в практическия живот и направи опит да превърне някоя мисъл, някоя идея – в практическа действителност. Духът самичък не съществува; той се манифестира само в рамките на нашия физически организъм. Без тяло няма дух или, по-добре казано, без тяло няма манифестиране на духа. Нашият физически организъм е, така да се каже, жилището на духа; само из него и чрез него този последният може да действа.

Поради това всяко аргументиране предимствата на духа и маловажността или дори вредността на организацията са само приказки без всяко значение. Както духът се проявява само в определени форми, така и всяко социално движение се проявява в определени организационни образувания, без които то не би могло да съществува. Тези образувания са, така да се каже, организмът, от който се излъчват нови идеи и мисли в окръжаващия го свят. Те се допълват, както духът и тялото и не могат да бъдат отделени едно от друго.

***

Стигнали веднъж дотам да разберем необходимостта от организация, пред нас се изправя един нов въпрос – въпрос за формата на тази организация. От всички форми на организация, които са се създавали в течение на историята, федерализмът и централизмът са били винаги двата полюса, които са упражнявали най-голямо влияние върху външното формиране на общественото съжителство. Федерализмът и централизмът означават нещо повече от две различни технически форми на човешка организация; те същевременно отговарят на две мировъзрения у човека и вървят ръка за ръка с две различни фази на нашето историческо развитие.

В общественото развитие на човека има съзидателни и разрушителни периоди, периоди на градеж и периоди на разложение. Това разграничение не трябва да се схваща буквално, напр. в смисъл, че през едните периоди само се строи, а през другите – само се руши. Не, така не трябва да се разбира. По-скоро аз бих желал това да се схваща тъй: има периоди, през които дори и разрушителните сили допринасят за вътрешното заздравяване и сплотеност на общежитието; а има други периоди, през които дори и творческото действие и съзидателната деятелност на отделните индивиди са насочени въпреки всичко към вътрешното разложение на обществените връзки. Би могло също да се приказва за периоди на култура и периоди на цивилизация, въпреки че напълно съзнавам недостатъчността на това сравнение. Така свободните градове от средните векове са били в състояние да развият една голяма и еднородна култура, въпреки безбройните им борби срещу вътрешни и външни врагове. В същото време цивилизационният период на модерния капитализъм все още не е сполучил да създаде едно вътрешно единство, въпреки епохалните изобретения и открития във всички области на човешката дейност. Напротив, всеки напредък в техниката е допринесъл само за увеличаване на вътрешното раздвоение на обществото и изострянето на класовите противоречия.

През конструктивните периоди животът в своите безброй вариации от хиляди различни точки на обществената периферия се стреми към един социален център. Мислителят и ученият, чийто дух обгръща цели светове, занаятчията и работникът, чиито ръце движат продуктивния живот, художникът и философът – те всички са проникнати от един общ интерес, без дори повечето от тях да си дават сметка за това; и този интерес представлява личната или индивидуалната деятелност. Всеки е изпълнен от този общ дух, всеки го има за своя цел; той е действителната храна, манната, от която личността черпи храната си. В подобни периоди на една велика единна култура, която тъкмо от местните си различия получава печата на единството, се раждат великите произведения на изкуството, особено на архитектурата, това най-социално от всички изкуства, които са плод не вече на изолираността на единиците, а се раждат от велики социални мисли и намерения, за да свидетелстват за общото дело. Отделният индивид се чувства независим, въпреки че е свързан с хиляди нишки с обществото, и тази свобода в свързаността е която придава сила на характера на личността му. Той носи „закона за съюза“ в собствената си душа, затова външното принуждение му се струва безсмислено и го отвращава.

А има и други периоди, периоди на упадък и разложение, при които всяка локална дейност се храни от един общ център и бива изливана в определени форми. Животът тогава не се прелива вече от периферията към скрити центрове, а изкуствено се изпомпва от центъра към периферията. Общественият организъм се разпада на различни взаимни противостремящи се части и общият интерес отстъпва на частните интереси на класите и кастите. Връзката, която е прикрепяла отделното същество към общността, се разпуща все повече и повече и общият дух бива изместен от личния стремеж към печалба и самолюбива ограниченост. Всяко обществено действие бива поглъщано от личните стремления на привилегированите класи и изкуството става луксозен артикул на малки котерии.

Многообразието на местния колорит отстъпва място на един равномерно еднообразен тон на всички неща; разнообразието – на униформитета; чувството на лична отговорност – на една бездушна дисциплина. И полученият от разложението ефект, който започва в големите центрове на обществения живот, се пренася във всяка отделна точка и произвежда и там същите социални болезнени явления. Тъй като вътрешната връзка между отделния индивид и обществото е станала тъй слаба, че загубва всяка издръжливост, то трябва да се прибегне до други средства, които да я поддържат: външното принуждение трябва да замести липсата на общ дух и чувството на взаимна принадлежност.

Конструктивните, творческите периоди, периодите на култура са били винаги федералистични периоди, те са почивали на общите интереси на хората, на взаимната им принадлежност. Тъй като латинската дума foedus означава съюз, свързаност на отделното същество с общността, но в никой случай раздробяване на силите в сепаратистични частни интереси, както тъй често твърдят, без да мислят, някои наши противници.

Деструктивни, разрушителни периоди са били винаги централистичните периоди, при които живата сила на организацията е трябвало да отстъпи мястото си на едно просто механизиране на нещата.

Да хвърлим един поглед върху великата федералистична епоха, която започва през 9 век в Европа и продължава до средата на 15 век. Тук ние виждаме пред нас едно голямо социално движение, което е било неизвестно на голяма част от нашите историци и чието грамадно значение започват едвам днес да разбират. Това движение обзе не само една страна или една група народи, то обхвана с неудържима сила цяла Европа, от необятните полета на Русия чак до Англия и Франция, от Скандинавските страни – до Испания и Италия. Хората от онзи период се свързвали в по-големи или по-малки съюзи. Всички страни са били покрити с подобни организации, които като мрежа са се разпространявали навсякъде. В отделните населени пунктове са се обединявали занаятчиите, художниците и пр. в своите гилдии. Тези гилдии не само са упражнявали продуктивна дейност в съответните си професии, но са и образували основата за политическата форма на общината. Политическата форма на общината е била гилдията, икономическата групировка. Политически партии и политикани по професия тогава не е имало. Всяка гилдия е избирала свой представител в съвета на общината, където той е трябвало да излага предложенията на своята организация и посредством общи разисквания с делегатите на другите гилдии са се стремели да постигнат разбирателство по всеобщо важните въпроси на почвата на свободното съглашение. Тъй като всички гилдии са били най-тясно свързани с общия интерес на комуната, то при гласуването е решавало не болшинството на делегатите, а числото на корпорациите. Същият начин на гласуване е бил прилаган и при федерацията на градовете. Най-малкото селце е имало същото право, каквото и най-голямата община, тъй като то се е присъединило към съюза по собствено желание и доброволна преценка и е имало по отношение на дейността му същия интерес, какъвто и всички други общини.

Всяка гилдия и всеки град е бил същевременно един самостоятелен организъм, разполагащ сам със собствената си каса, притежаващ собствени съдилища и имащ право по собствено усмотрение да сключва и разваля договора с другите корпорации. Само общността на интересите ги е водил към съюз с другите подобни корпорации за извършване на общи задачи, от които всички са били заинтересувани. Представителите на гилдиите и градовете не са имали никаква изпълнителна власт; те само са изнасяли предложенията на организациите си и са изслушвали възгледите на братските организации, които възгледи и предложения е трябвало да поднесат за разискване в пълното събрание на членовете им. Самата гилдия е взимала според това своите решения или е санкционирала сключените спогодби. Преимуществото на тази система се е състояло в това, че както отделните членове на гилдията, така и нейните представители в общината са могли лесно да контролират всички функции на дейността им. Всеки е постъпвал и вземал решения по неща, които е познавал добре и върху които той, като познавач и вещо лице, е можел да си каже думата. Сравним ли тези устройства с нашите централни парламенти и законодателни тела, едвам тогава изпъква пълното превъзходство на първите. Нито модерният избирател, нито този, който мнимо го представлява в парламента, са в състояние да обгърнат с погледа си изцяло или поне отчасти сложната машинария на политическия централен апарат. „Народният представител“ ежедневно е принуден да решава по дузина въпроси, които сам лично не познава и при чиято преценка винаги трябва да се осланя на други. Че една подобна система по необходимост довежда до най-лошите недостатъци и несправедливости, е неоспоримо. И тъй като отделният избирател по същите причини съвсем не е в състояние да преглежда и контролира дейността на своя така наречен представител, то класата на професионалните парламентаристи, които чрез политиката правят гешефт, е толкоз повече в състояние да лови риба в мътна вода и да отвори вратите на всякакъв вид корупция.

Обаче освен тези явно лоши страни, централното правителство е същевременно и най-голямата спънка на всеки обществен напредък и стои в пряко противоречие с всички закони на естественото развитие. Ние знаем, че всеки обществен напредък се извършва първоначално в един малък кръг и едвам след това постепенно увлича общността в своя път. По тези съображения федерализмът е най-добрата гаранция за безпрепятственото развитие на нещата, защото дава възможност на всяка община да вземе мерки, които намира за нужно в интереса на своите съграждани. По този начин тя (общината) е в състояние да премине веднага към практически опити и нейният пример ще подейства съживително и подтикващо върху всички съседни общини, които така ще могат да изучават на практика въпросните обществени нововъведения и лично да се убеждават в тяхната целесъобразност.

При парламентарната представителна система в наше време това е съвсем невъзможно. Да кажем, например избирателите на известен избирателен окръг са напълно съгласни с практическата програма на известна партия и че те изразяват своето доволство, като до един дават гласовете си за кандидатите на въпросната партия; С това обаче нищо не се постига, тъй като общината съвсем не е в състояние да изрази чрез практически опит волята си в собствената си сфера на дейност. Избраният представител е по-скоро принуден да замине, за столицата и там да заеме своето място в централния парламент. Там обаче той се намира със своите възгледи, които са възгледи и на неговите избиратели, в едно безнадеждно малцинство. В подобни тела точно най-изостаналите райони имат болшинството представители. Вместо духовно най-напредналите и най-събудените да вървят напред с практически пример пред всички останали, тук се случва тъкмо обратното, при което най-плоската посредственост пречупва крилата на духа и духовно най-назадничавите райони поставят верига на културно най-високостоящите човешки групи. И най-добрата изборна система не може да измени този факт; напротив, тя най-често допринася още повече, за да направи това състояние на нещата по-ужасно, както ние тук в Германия видяхме достатъчно ясно след признаването на женските избирателни права. Злото в случая лежи именно в самата система на централното представителство и няма нищо общо с повече или по-малко развитите форми на избирателното право.

Именно тези явни измами на модерната представителна система са подвели някои революционери, които не са схванали същността на работата, да отрекат принципно всяко гласоподаване. Дори в нашите собствени редове има известно число другари, които са се поддали на това заблуждение и виждат в гласоподаването едно следствие на централизма. Това е, разбира се, едно съвсем фалшиво схващане. Тук се бърка един принцип с едно напълно техническо деяние.

Да се разясни преди всичко къде гласуването е оправдано или дори необходимо и къде няма своето оправдание; или, с други думи, къде решението на едно болшинство може да бъде меродавно за всеки един от нас и къде – не. Там, където се касае за технически въпроси, административни работи и други неща от второстепенно значение, гласуването и произтичащите от него решения на болшинството са една напълно правилна и необходима метода, за да се дойде до определени решения. Чрез гласуването се привежда в известност мнението на другарите, а това е необходимо, ако искаме да добием резултати по определени въпроси. Дали принадлежа на малка анархистическа група или на голям синдикален съюз, едно е меродавно: аз съм се събрал с тези идейни другари по свободен избор. Ние сме единни в нашите основни принципи и методите на нашата работа, произтичащи от първите. Това обаче още не доказва, че ние трябва да застъпваме винаги еднакво становище по всички въпроси. Има хиляди неща, където от разни съображения за целесъобразност може да се вземе едно или друго решение. В такива случаи всеки разумен човек се помирява с решението на болшинството дори и тогава, когато той със собственото си разбиране не е достатъчно проникнал навсякъде. Защо е възможно това? Защото ние сме взаимно свързани с едни общи убеждения и единодушно работим за тяхното осъществяване. И единият иска това, както и другият, и понеже по принцип сме съгласни, не ще ни бъде много трудно да вървим заедно по въпроси от второстепенно значение дори и тогава, когато мненията по тези въпроси не са винаги едни и същи.

Въпросът за стачната подкрепа, който е занимавал вече толкова конгреси досега и който и днес предстои на разглеждане от другарите, представлява в това отношение един конкретен пример. Какъв избор ще направи конгресът по този въпрос и какво направление ще вземе болшинството при гласуването, засега е съвсем безразлично. Стачката е за нас едно важно средство за борба, макар и за в бъдеще, поради промененото икономическо положение, тя трябва да претърпи друга ориентировка. Все още сме принудени да водим стачки, а за водене на стачки са необходими пари. Ние сме, значи, предоставени на солидарността на различните местни групи и ще трябва да подлагаме на преценка предложенията, които ще ни бъдат правени в това отношение. Но каквото и решение да бъде взето по този въпрос, ние всички ще го признаем, безразлично дали то взема под внимание нашето лично схващане или не. Между разбрани хора това иначе и не е възможно.

Но има и други случаи, където никакво гласуване не може да решава, където всяко гласуване по болшинство би било невъзможно, би било едно опозоряващо всяка справедливост насилване. Това са случаите, които се отнасят до въпроси на съвестта, въпроси на най-вътрешно убеждение. Такива неща, разбира се, не могат да бъдат решавани чрез прости решения на болшинството. По въпроси на съвестта всеки гласоподавателен модус загубва своето право на съществуване; това, което по обикновените всекидневни въпроси е нещо, което се разбира от само себе си, би било едно престъпление спрямо съвестта. Там, където става въпрос за убеждения, може да помогне само опитът, практическият пример, разумната обмяна на мисли, и то невинаги. В такъв случай пръв дълг между свободните хора е да се уважават честните убеждения на ближния и да не се упражнява никакво насилие над тях.

Да вземем един конкретен пример. Ние всички сме събрани тук, защото една обща цел, едни общи убеждения ни свързват едни с други. Тези общи убеждения са неписаният договор, който ни е довел едни при други. Сега, ако изведнъж произлезеше сред нас едно болшинство, което да пожелае да използва нашата организация за цели, противоположни на първоначалните, то би било грубо престъпление към най-елементарните принципи на взаимното доверие, което лежи в основата на всяка организация. Може някой да промени своите разбирания и при това вследствие на най-честно убеждение. Но в този случай трябва да се иска от него, когато обърне гръб на организацията, с която са го свързвали предишните му убеждения, да не се понижава до нивото на измамник спрямо своите бивши другари, чрез заблуждаване посредством неверни факти. Всеки опит в този случай да се спечелят каквито и да било преимущества чрез вземане решения по болшинство е явна измама и най-грубо насилване над малцинството, чието доверие ще бъде позорно излъгано. По тези съображения така наречената „клетъчна тактика“ (Zellentaktik) на комунистите е напълно за отхвърляне, понеже по този начин се представя на членовете на организацията нещо съвсем друго от това, което се възнамерява, и с това систематически се погребва всяко взаимно доверие. Тактиката на „йезуитско общество“ (йезуитска тактика) да се пренася в работническото движение е недостойна за една социалистическа партия и би довела до най-лоши последствия. Този, който мисли, че трябва да оправдава подобно деяние, трябва да счита също оправдана и ролята на шпионина, който се промъква в една организация, за да предаде членовете й на полицията.

Мисля, че с тези примери показах къде гласуването и решенията на болшинството имат своето оправдание и къде не може и въпрос да става за тях. Наясно ли сме веднъж по тия неща, тогава и принципът на федерализма добива за нас своето истинско значение и не е изложен постоянно на опасността да бъде окарикатурен. Затова ние трябва да разберем, че решения в посочения от мен смисъл трябва да бъдат взимани не въз основа на вътрешни принуждения, а по силата на чувството на лична отговорност. Също не може да се допусне да се вземат решения само затова, за да не се изпълнят. Обичаят на някои другари от Кьолнска област, които считат, че в името на индивидуалната свобода имат право на всеки пет минути да вземат решение и по свое собствено усмотрение да ги изпълняват или нарушават, е едно явление, което противоречи на всички федералистични принципи и което не е съвместимо с основните положения даже и на най-простия партикуларизъм; тъй като и партикуларизмът дори е свързан с известни решения. Аз и тук не се съмнявам в добрите намерения на другарите, но мисля, че ако подобни обичаи бъдат установени някога в нашето движение, то в най-късо време можем да очакваме неговата гибел.

Съществуват две форми на човешко общежитие. Има общежития, чиито форми биват диктувани, налагани на хората от горе на долу, чрез една централна власт, безразлично как се нарича – държава, църква или пролетарска диктатура. А има и такива общежития, които свободно се развиват от долу на горе и които намират естествената си основа в общите интереси на хората и в проявленията на взаимната им солидарност. Изразът на първата форма на човешкото общежитие е законът; изразът на втората – свободното съглашение. Законът се налага на гражданина отгоре, безразлично дали той е съгласен или не; свободното съглашение е резултат на неговото собствено решение и самоопределение и отговаря на вътрешната същност на неговите естествени нужди и на чувството му за лична отговорност.

Но и най-свободното съглашение познава решения. А решенията, които свободни хора вземат помежду си, трябва да бъдат спазвани, ако не искаме всяка връзка да бъде направена илюзорна. Дали това са решения на един конгрес, на някое местно дружество или на анархистична група, хората, които са ги взели, са морално задължени да ги спазват. Общественият морал, който не е даден на хората нито от държавата, нито от църквата, а се е развил постепенно от хилядогодишни навици, нрави и обичаи, е държал винаги високо принципа – дадената на приятеля дума да бъде честно удържана. Може дори човек да види, че е бил прибързан, но като такъв с чувство на отговорност той ще трябва да устои на думата си.

Но, другари, едно решение не е нищо друго освен една дадена дума на моите другари по убеждение. И като приемам, че дадената ми от приятеля ми дума ще бъде удържана, също така очаквам от другарите си, че едно взето общо от нас решение ще бъде спазено от всеки един от нас. – Естествено, и най-добрите решения могат впоследствие да се окажат фалшиви. Да се греши е човешко. А всеки от нас не е повече от човек. Но това е хубавото на нашите решения, че те не се вземат за цял живот, а само за определен период. Ние може след най-зряло обмисляне да сме взели най-доброто решение, но след известно време опитът да покаже, че то ще трябва да бъде изменено. Докато обаче сме свързани едни с други, трябва да държим на нашата дума. Ако не, то не би могло да има и обща работа, нито взаимно доверие и тогава по-добре би било всеки да тръгне по своя път и никога вече да не встъпва в каквато и да е организация.

И в това отношение конгресът ни даде един конкретен пример. Още в 1897 година един конгрес реши местните групи да въведат задължително тогавашния орган на движението. Това решение оттогава биде пренесено и върху „Синдикалист“ – сегашния орган на движението. Никой човек със здрав разум няма да разбере едно такова решение. „Синдикалист“ беше духовната връзка на движението, което имаше, естествено, интерес органът му да се получава от всичките му членове. Ако някой конгрес беше взел решение, че не може да се издава друг орган освен „Синдикалист“, то това би било грубо скъсване с елементарните предпоставки на едно федералистично движение. Но такава една лудост и не би била застъпена от него. Съвсем ясно беше, че с развитието на движението отделните индустриални съюзи или организациите в отделните области биха си създали собствени органи, за да могат по-добре да застъпят особените си интереси или местна пропаганда. В този именно случай взетото по-рано решение би трябвало да се промени. Всичко това са съвсем естествени неща, които могат да бъдат ликвидирани по най-другарски начин, при условие, че не ще се подхвърлят на едната или другата страна фалшиви мотиви и с това да се пренесе въпросът в областта на дребнавите лични укорявания, с което пък съвсем простото решение на проблема, естествено, само се усложнява. В такъв случай например аз бих се обърнал към другарите от местната ни група или от федерацията ми със следните слова: Това решение не е било изменено от никой от досегашните конгреси – едно доказателство, че не е имало нужда от такова изменение. Днес обаче обстоятелствата са сложени така, че старото мнение не може да остане в първоначалния си смисъл и ние ще трябва на следния конгрес да се застъпим за неговото изменение.

Другари, ако можете да ми покажете друг начин, по който тези неща биха могли да бъдат уредени, то аз от сърце съм готов да се присъединя към вашето мнение. Съвсем не съм от тези, които имат мнение за себе си, че винаги са прави. Обаче за в бъдеще не трябва да се събираме на конгреси, федеративни събрания или където и да било само за да приказваме на вятъра, така че после всеки да постъпва тъй, както му скимне. Това не е вече федерализъм, това е партикуларизъм – пълна карикатура на федералистичните принципи.

Федералистичната форма на организация може да се сравни с човешкия организъм. Човешкото тяло е, така да се каже, един съюз на отделните членове, всеки от които изпълнява особена самостоятелна функция. Хармоничната обща работа на сърце, дроб, мозъчни клетки, нерви и на всички други органи е първото условие за живота и виреенето на целия организъм. Никой член не „танцува извън реда“, всички изпълняват собственото си предназначение. Навсякъде намираме най-голяма самостоятелност в извършването на всяка особена функция и в същото време естествена свързаност на всички органи в рамките на цялото. Стомахът не се скарва с черния дроб, нито сърцето – с белия дроб; ако някога подобно нещо се случи, то намира обяснението си в болезнени нарушения, които или скоро се премахват, или рано или късно трябва да доведат до смъртта на целия организъм. Всеки орган съществува, наистина, за себе си, но едновременно и в много по-голяма степен за общото, от което той черпа жизнените си сокове. Затова и неговите особени функции са определени не само от индивидуалното му съществуване, но и от съществуването на цялото, и са нагласени спрямо него.

Може би има сега другари, които предпочитат една дейност в малки идейни групи пред една такава в по-големи професионални съюзи. Това е тяхно пълно право и аз в нищо не мога да упрекна другарите, които са избрали този път. Но нека същите не се поддават на измамата, че в тези малки организации те са свободни от задълженията си към общото цяло. И в най-малките групи те ще вземат известни решения и ще трябва да влизат във връзки с други групи. А затова са необходими решения и необходимо е тези решения да бъдат спазени и изпълнени. Не стане ли туй, ще се случи това, което за съжаление толкоз често сме преживявали:

Конференции и конгреси ще се разотиват, както хонберговото стреляне и ние години наред ще трябва да предъвкваме и разясняваме проблеми, които практическата необходимост, щем не щем, ни налага. Какво излиза от всичко това, знаете и вие също тъй добре, както и аз: униние между другарите, бездушен догматизъм и песимистични разсъждения.

Сега ако ми поставите въпроса, дали федерализмът съдържа в себе си един действително съвършен и безпогрешен принцип, то аз и по-рано вече забелязах, че той не съдържа такъв. Именно, няма нищо съвършено на земята и би било най-голямата глупост да се мисли, че има някакъв общ лек за всички злини и недостатъци. Не, това е невъзможно, другари; и федерализмът има своите слабости, тъй като и той е дело на човека и като всичко друго не може да отрече своето произхождение. Но практическият и историческият опит ни е доказал, че той е относително най-съвършената от всички форми на организация, която е съумяла хармонично да обедини инициативата и чувството за лична отговорност на отделното същество с инстинкта за обща принадлежност към рода. И в това именно се състои неговото духовно и обществено превъзходство пред бездушния принцип на централизма, при който всяко нещо става чисто механически.

***

След като великият федералистичен културен период в Европа, който трая над петстотин години, беше през 15 и 16 век окончателно погребан, из неговите развалини изникна нещо ново. Други явления изплуваха на повърхността на обществения живот, които постепенно и с малки прекъсвания съумяха да си пробият път в действителността. Загиването на старото федералистично общество беше обусловено от различни причини; при това, трябва веднага да го заявим, то беше едно насилствено загиване, а не постепенно умиране, както повечето от нашите историци погрешно твърдят. Кропоткин е съвсем прав, като казва, че в такъв случай и убиването на един човек може да се представи като естествена смърт. Голямото нахлуване на чужди народи в Източна и Югозападна Европа и свързаните с него дългогодишни войни и завладявания сложиха началото на това велико загиване и създадоха постепенно една нова форма на обществена организация, противоположна на старата. Към всичко това се прибавиха и нови класови образувания и раннокапиталистически влияния в скута на старото общество, които ускориха процеса на това загиване. Модерният държавнически период започна и заедно с него се разви и принципът за обществената централизация.

Още в утробата на старите градове, в периода на културния им упадък, се образуваха първите форми на капитализма и ведно с него се яви и държавата като политически защитник на една нова стопанска система, основана на планомерното и систематическото експлоатиране на широките маси. И тъй като в природата на капиталистическото стопанство беше да подчинява все по-големи и по-големи области под своето влияние, то и държавата трябваше да приема постепенно все по-обширни форми. Така след продължителни борби и нескончаеми кървави войни се роди модерната велика държава, така наречената национална държава. Държавата насилствено разруши старите институти, в които се беше, така да се каже, въплътила свободата и самостоятелността на старите съюзи. Където това не можа да стане наведнъж, извърши се постепенно в къси промеждутъци, но винаги с намерението при пръв удобен случай из корен да се унищожат и последните неудобни остатъци на старите федералистични обществени форми.

Докато по-рано животът се втичаше от милион страни в обществения организъм и изпълваше всичко с кипящата и творческа деятелност, сега обществените сили се концентрираха в главните градове на новообразуваните държави, за да бъдат отведени оттам по изкуствени канали. На мястото на богатото разнообразие на федералистично устроения обществен живот настъпи трезвото и вкамененото, неподвижното единство на бездушната схема и на закостенелия шаблон; на мястото на живата организация – мъртвото механизиране на силите. Опекунството на централната власт обзе постепенно всички сфери на обществения живот и систематически унищожи и последните следи на комунална автономия и самостоятелност. Всички стари права на гилдиите бяха отнети и те можеха да влачат само жалко съществуване във формата на кастрирани „еснафи“, на които са отнели всички по-раншни функции. На мястото на стария гилдов съд изникнаха държавните съдилища с техните назначавани, от държавата съдии. Както църквата има своя теология, така и държавата създаде една нова теология на „правото“ – юриспруденцията, в която всички естествени понятия за право също тъй безнадеждно загинаха, както истинското религиозно вдъхновение – в пустите лабиринти на така нареченото богословие. Старото обичайно право биде изместено от параграфната мъдрост на законите. Където по-рано ставаше въпрос за интереси на общността, сега се шири така нареченият държавен резон, който служи за фирма на частните интереси на привилегированите класи.

Чрез една сложна данъчна система, която всъщност не е била и не е нищо друго освен узаконено ограбване на народните маси, държавата е централизирала в ръцете си мощни финансови средства, които уж употребява за защита на гражданите си, а в действителност – на своите собствени интереси. Обикновеният поданик става мъртво колело в един огромен механизъм, който бива поставян в движение от владетеля на централната власт, за да изпълнява противонародните си задачи. Където по-рано виждахме лично съображение и взаимно съглашение, сега господства заповедта отгоре, която не търпи никакво противоречие и изисква сляпо подчинение отдолу.

Модерната представителна държава доведе всички тези злини до крайност и направи закона предмет на един нов култ, какъвто, в тази форма, не е съществувал никога досега в историята. Още духовните предшественици на Великата френска революция, с малки изключения, са били обзети от един формален бяс в полза на закона. Така Монтескьо обясняваше, че свободата за гражданина може да съществува само в рамките на държавата и че тя може да бъде гарантирана само чрез законите; дори че понятието свобода се изчерпва с три думи: послушание пред закона. А Русо, който е упражнил най-силно влияние върху ръководещите хора на революцията, е бил така заблуден от вярата във всемогъщието на закона, че е могъл да пише: „Този, който се наеме да даде на един народ институти, трябва да чувства в себе си силата, така да се каже, да измени човешката природа, да преобрази всеки един поотделно, да измени схващанията на човека, с една дума, трябва да отнеме на човека собствените му сили и да му даде чужди.“

Тази тайнствена вяра в мощта на закона и в свръхчовешката мисия на законодателя се простира като червена нишка във всички речи и изявления на якобинските държавници и ги прави съвсем противни на всички хора от свободняшките движения. – „Законодателят заповядва на бъдещето – се провиква Сен Жуст в Конвента, – работата му се състои в това – да иска доброто, задачата му – да направи хората такива, каквито той би желал да бъдат.“

Якобинизмът не само постави нови вериги на френския народ под лозунга „Единна и неделима република“, но той доведе до крайност и системата на централизация и подейства гибелно върху цялата по-късна епоха в европейската еволюция. Не беше Наполеон, който създаде тази система на краен централизъм, както много често се е твърдяло, а и днес още най-безразсъдно се повтаря. Наполеон по-скоро прие централистичната система като наследство от якобинците и от стоящия под тяхно влияние Конвент, като даде на същата онзи особен милитаристичен вид, който е тъй характерен за времето на неговото управление. Така якобинизмът чрез своята огромна централизация на всички политически и обществени работи разчисти пътя на щиковата диктатура на корсиканския авантюрист и я подготви във всяко отношение. Наистина, революционните народни сили в градовете и особено в селата се противопоставиха най-енергично на този всеуравняващ процес и борбата между централната власт и общинските (комунални) управления често приемаше твърде остър характер, особено в Париж, където общинската управа упражни извънредно благотворно влияние върху хода на революционните събития. Благодарение преди всичко на това упорито съпротивление на общините срещу централистичните попълзновения на завладения от якобинците Конвент революцията въобще беше в състояние напълно да разруши феодалния строй и не остана на половината на пътя.

Едвам след кървавото унищожение на най-добрите и напредничави революционни сили през март 1794 г. сред народа, който беше загубил постепенно всички илюзии, настъпи едно общо изтощение и малките опити, които още бяха направени след 9 термидор от шепа енергични революционери с цел да възпламенят бунтарски дух у масите, едва намериха отзвук в работническите предградия. По този начин за Наполеон беше нужно само да раздруса дървото, за да му падне узрелият плод в скута без никакво усилие. Че на човек, който се беше научил да играе с хората като с шахматни фигури и който изповядваше безумния принцип „Няма нищо на света, което да не може да се проведе чрез една силна армия“, естествено, централизмът трябваше да изглежда като най-идеалната система на обществен порядък. Мозъкът на този бивш якобинец, който беше нагласен само за заповед отгоре и сляпо подчинение отдолу беше невъзприемчив към всяка друга представа, тъй като както за Робеспиер и Сен Жуст, така и за него всеки обществен въпрос не беше нищо друго освен математическа задача, която можеше да бъде решена само чрез държавното законодателство.

Законът и декретът станаха фетиш на централистичния период, те трябваше да изцеряват всяко зло; и където човешката природа се опълчваше срещу упражненото над нея насилие, гилотината и военните екзекуции идваха на помощ, докато общественият автомат се подчинеше без всякакво по-нататъшно съпротивление на натиска отгоре. Централизира се всичко: управлението (властта), законодателството, общественото възпитание, та дори и узаконеното убийство въз основа на държавнически основания, във формата на така наречения „революционен терор“. Старото общинско управление бе заменено с държавната префектура, която беше поставяна в движение от Париж. Всяка местна самостоятелност биваше систематически възпрепятствана и изключвана. Държавата се бъркаше във всичките работи на обществения живот и направляваше чрез изпълнителните си органи всяко негово движение. Личната инициатива трябваше да отстъпи място на една бездушна бюрократична рутина, която подчини всичко на слепия калъп на своя глупав формализъм.

Което Конвентът беше започнал, Наполеон го довърши. Така се стигна до положението, че ако някой искаше да монтира една парна машина, той трябваше да изпълни предварително 289 (словом двеста осемдесет и девет) различни условия, които му биваха предписвани от централната власт с най-голяма точност. И това е само един пример измежду хиляди други. Заблуждението, че всичко може да се урегулирва със закон, което лежи в основата на всяка централистична система, парализира не само всяка творческа инициатива на обществените сили, но доведе и до едно грубо обявяване в непълнолетност на отделните членове на обществото и стана най-силната крепост срещу всяко истинско културно развитие. Както вярата в божието провидение подкопава всяко доверие на човека в собствените му сили, със същата страшна сигурност и вярата в чудотворната сила на законите и всемогъществото на държавата систематически разрушаваше всяко самостойно проявление и всяка лична инициатива у човека. Едно подобно състояние обаче винаги е било признак на духовно падение и изкуствено задушаване на напредничавите сили в обществото.

Глупавото възражение, че едно ограничение в действията на отделните членове на обществото е неизбежно необходимо за доброто и преуспяването на общия организъм, е приблизително от същото духовно качество, каквото ако един физиолог се силеше да твърди, че здравето на нашето тяло може да бъде гарантирано само чрез изкуственото ограничаване функциите на отделните му органи. А при това ние знаем, че вярно е точно обратното. Колкото по-съвършено и без препятствие всеки орган изпълнява собствената си деятелност, толкова по-цветущо е състоянието на целия организъм. Всяко чувствително нарушение в правилното функциониране на отделните органи води безвъзвратно към отслабване на цялото тяло и в случай че същото не може да бъде отстранено – към бързо или постепенно разпадане на тялото.

Централизмът е такава система на обществена организация, при която съдбата на всички е поверена на висшата мъдрост на няколко избраници, вместо да намира във всеки от нас естествения си покровител. Действителните постъпки и дела на тези избраници остават най-често скрити за „ограничения поданически ум“; и тъкмо тази скрита деятелност, която никой непосветен не е в състояние да контролира, винаги е била първоизточникът на всяка сляпа вяра в непогрешимостта на авторитета, която расте толкова повече, колкото по изчезва доверието в собствените сили. Чисто човешкото изчезва в свещения блясък на институцията. Както вярващият не е вече в състояние да си представи свещеника като обикновен човек, а го вижда винаги обкръжен от блясъка на божествения авторитет, така и простият поданик забравя зад образа на законодателя човека с всичките си предимства и слабости и го вижда винаги в светлината на една по-висша сила.

Само по себе си е съвсем безразлично дали централистичната система си е наметнала Наполеоновата царска мантия, или е навлякла демократическата тога; резултатът и в двата случая е един и същ, както сме принудени да констатираме това днес в Русия. Факт е, че модерният централизъм, който води началото си още от втората половина на 15-о столетие и по-късно, през време на френската революция и първата империя, доби своя пълен израз, в миналия век проникна навсякъде и оказа съдбоносно влияние върху цялото духовно развитие на Европа. Даже дълбоко в средите на съвременното работническо движение ние забелязваме следите на тази гибелна система, която придаде един особен отпечатък на целия духовен мироглед на европейските народи.

Първото социалистическо движение във Франция възприе също централизма от якобинизма и ведно с това и вярата във всемогъщието на закона. Бабьоф и комунистическата школа, която се беше групирала около него, бяха произлезли от скута на якобинството, от чийто начин на гледане на нещата те бяха напълно обзети. Те разглеждаха обществото като едно механично образувание, на което може да се придаде всяка желана форма, щом политическите средства и властта са в техни ръце. Така завладяването на политическата власт стана неотлъчната догма на всички социалистически партии, които при по-късното развитие се появиха на историческата сцена. Целият спор между тези партии се въртеше предимно около въпроса, по какъв начин може да се завладее политическата власт. Докато преките потомци на Бабьоф, така наречените бабьовисти, както по-късно бланкистите, изхождаха от убеждението, че чрез революционен преврат, въоръжено въстание, може да се завладее властта, хора като Луи Блан, Видал, Пекьор и др. считаха, че това може да стане само с помощта на общото изборно право. И двете направления обаче бяха напълно съгласни и вярваха, че могат да проведат социализма отгоре с помощта на държавата и едно подходящо законодателство. Пекьор и Видал бяха дори изработили законник, един вид социалистически наполеонов кодекс, за да бъдат въоръжени във всяко отношение за великия момент.

Че това заблуждение и до днес още не е изчезнало, ни показва гибелният опит на болшевизма в Русия, който събуди към живот стария бабьовизъм. В Русия социализмът и революцията се провалиха благодарение на тази вяра, която без съмнение първоначално е била ръководена от най-честни мотиви. Както държавните социалисти от 30-те и 40-те години, така и болшевиките бяха твърдо убедени, че чрез едно строго централистично обединение на всички обществени сили, засенчващо предшестващите такива, ще могат да декретират комунизма отгоре. Поради тези съображения се разтуряха систематически всички институти, които бяха произлезли от инициативата на народа или пък се превръщаха в обикновени органи на държавата, което е почти равнозначно. По този начин беше насилствено унищожено плодоносното руско кооперативно движение, понеже държавата не можеше да търпи да съществуват и други отношения между града и селото, без официалното посредничество на нейните комисари. Не напомня ли всичко това извънредно много на онова прословуто решение на френския Конвент, съгласно което се забраняваха, под страх на смъртно наказание, работническите сдружения с мотивировката, че не може да се търпи „държава в държавата“?

А при това именно кооперациите с техните многобройни разклонения и ценни административни познания биха били важен елемент за реорганизация на стопанството на една действително социалстическа основа. Също така бяха разтурени и професионалните съюзи и съветите, които бяха изникнали непосредствено от народа или, по-добре казано, отне се всяка творческа инициатива на същите, отстрани се първоначалната им самостоятелност и бяха наредени като подчинени органи в машината на управлението. Не се спряха пред никакви средства, за да се премахнат всички препятствия, стоящи на пътя на централната власт и уж заплашващи великото дело на комунистическото преустройство на руското общество. Всяка опозиция беше безогледно потъпкана, всяка свободна дума – окована във вериги. Цялата преса беше сведена единствено до официалните държавни органи, правото на сдружение на работниците – премахнато, всяка стачка – забранена, и въведена така наречената милитаристична мобилизация на труда. Беше основан огромен шпионски апарат и установен един най-ужасен полицейски деспотизъм, който поставя в ужас целия свят и комуто никаква частна тайна не е свята. Хиляди от най-добрите революционери бяха разстреляни или хвърлени в затворите на чеката; други – с все семейство, изпъдени из страната, в която са били родени, и прогонени в чужбина. Никога не е съществувала друга централизирана държава, която да е съумяла да събере в ръцете си такава неограничена власт спрямо поданиците си. И резултатът? Монополизирането на обществената власт в ръцете на една камарила, която представлява само малцинството на едно малцинство и която си е приписала благозвучната титла „диктатура на пролетариата“, и безнадеждният банкрут на социализма в практическата област.

Английският историк Томас Букле е казал веднъж, че от всички закони най-добри са били онези, с които са се отменяли други закони. С тези думи Букле не само е изразил една дълбока истина, но напълно е разкрил същинския характер на закона. В най-добрия случай законът може да действа чисто отрицателно, никога – положително. Той може да разруши нещо старо, за да постави на негово място нещо по-малко лошо или по-лошо, но никога не може да създаде нещо ново или да подтикне към развитие на плодоносни зародиши, тъй като му липсва всяка творческа сила. Действително творческо нещо може да произлезе само от свободната инициатива и взаимното съглашение. Бездушното принуждение и грубото насилие са най-лошите врагове на всяка творческа деятелност. Презрителното отричане на тази дълбока истина е причинило страшното държавно суеверие на модерния човек, който очаква всичко от всемогъществото на закона и от бездушната рутина на централната власт.

Дори и онези от нашите съвременници, които, като Маркс и пъстрата тълпа разделени на безбройни направления негови привърженици, мислят, че държавата заедно с високите си атрибути ще изчезне от бъдещото развитие на човечеството, вярват не по-малко в неизбежната необходимост от същата в периода на революцията и през фазата на така наречения „преход“. И това гледище обаче почива също така на съвсем неверни предпоставки и на чисто буржоазен начин на мислене. Тъй като историята не познава никакви „преходни периоди“, а само по-примитивни или по-висши форми на развитие. Всеки нов обществен строй е в първоначалните си форми природно примитивен и несъвършен; при все това обаче всички заложби на цялото му бъдещо развитие трябва да бъдат дадени още в началото, както в един ембрион цялото животно или цялото растение е напълно дадено. Всеки опит да се въплътят съществени части от един стар и отживял порядък на нещата в един нов такъв е довеждал досега винаги до същия отрицателен резултат: или подобни опити за ново развитие на социалните явления на живота са пропаднали още в самото начало, или пък нежните зародиши и израстъци на новото са бивали притеснени от закостенелите форми на предшестващото и така възпрепятствани в естественото им развитие, че те постепенно са загивали и тяхната вътрешна жизнеспособност е трябвало да умре.

Но също и през времето на самата революция установяването на едно централно правителство, и още повече това на една диктатура, която всъщност не е нищо друго освен най-висшата форма на въплъщение на централистичния принцип и е най-опасното препятствие за всеки истински революционен напредък. Поставяйки, така да се каже, юзди на революцията и опитвайки се да направляват всички сили към определена цел, с това се поставя една изкуствена преграда на развитието на творческия народен инстинкт, който единствен е в състояние да даде на революцията нужния замах и в която преграда, в случай че е достатъчно здрава, задължително ще се разбие всеки свободолюбив стремеж. Членовете на едно централистично управително тяло, макар и преди това да са били най-добрите революционери, загубват постепенно всяко чувство към нуждите, болките и работите на народа и остават чужди пред действителната двигателна сила на революционните събития. Цялото им внимание е заето с централизирането на всички сили и достойна за преследване цел за тях се явява мъртвият механизъм на нещата, на който може да се даде една желана форма, и на тази цел трябва да отстъпи истинският живот със своето безкрайно разнообразие. Поради това всяко самостоятелно действие, всеки подтик, изхождащ от самия народ, им се струва като неприятелска сила, пречеща на изкуствените им предназначения; и ако тази неподдаваща се на контрол сила не ще да се вразуми и да се подчини доброволно на диктата отгоре, тя ще трябва да бъде принудена насила към мълчание в името на „по-висши интереси“, които уж са поставени на карта. Като се чувстват лично въплъщение на тези „по-висши интереси“ и правейки другите автомати, сами стават такива. Човекът Робеспиер се обявяваше с най-страстни думи срещу института на смъртното наказание, но Робеспиер, диктаторът, направи гилотината олтар на отечеството, очистителен апарат на благодетелта.

Централистичната система упражнява своето развращаващо влияние не само върху хората, които държат в ръцете си ключа на централния апарат, но се проявява по същия гибелен начин и спрямо широките народни маси, подкопавайки у всеки един естественото чувство за лична отговорност, като постепенно съвсем го убива. Чувството на лична отговорност е един естествен продукт на нашето обществено съжителство. Тоя висш израз: „Не прави на другите това, което не искаш да правят на тебе“, за който всяка от различните религии претендира да изхожда от основателя й, не е изобретение на един човек, а е естествен резултат на социалния инстинкт за взаимопринадлежност, който живее от милиони години у нас и на който един или друг измежду нас е могъл да придаде този колкото прост, толкова и дълбок израз.

Докато хората се свързваха в свободни съюзи, за да уреждат сами работите и взаимните си интереси, чувството за лична отговорност у всеки беше основата на всички решения. С победата на държавата и на принципа на централистичната власт обаче и тук настъпи решителна промяна. Всеки стана оръдие на една властническа уредба, която му бяха наложили насила и която отсега пое в ръцете си уреждането на всички дела, и то по начин, че отделният индивид да й служи до известна степен като средство за постигане на целта. С това обаче на чувството за отговорност бе нанесен опасен удар, тъй като, бидейки сега принуден да се подчинява на заповедите отгоре, безразлично дали я одобрява или не, човек трябваше да предостави отговорността за своите деяния на онези, от които е получил заповедта, тъй като отговорност без право на самоопределение по извършваните дела не може да съществува.

При модерния милитаризъм, който е така нареченото „nec plus ultra“ на всеки централизъм, можем най-добре да наблюдаваме това ужасно явление. Тук човекът не е нищо друго освен една машина, бидейки задължен сляпо да изпълни всяка заповед на своя началник, изключвайки, така да се каже, собствения си мозък. Той е принуден по силата на една такава заповед да извърши най-лошите престъпления, без цялата отвратителност на постъпката му да засегне съзнанието му. Същият човек, който в обикновения живот муха не би настъпил, става най-жесток убиец и подпалвач, ако това му бъде заповядано отгоре. Тогава той се превръща в автомат от месо и кръв; мушка със щик, стреля с пушката със същата механическа последователност и безотказност, с които един автомат от желязо изхвърля шоколад или цигари, щом монетата натисне ръчката.

Със същата автоматичност палачът умъртвява някого, когото никога дотогава не е виждал; – съдията поставя пръст над своя кодекс и изговаря своето „виновен“ над нещастните човеци-братя; – най-черното предателство става примерна добродетел, щом като е извършено в името на така наречения „по-висш интерес“. Всяко чувство на истинска човечност умира пред това механическо съзнание; всяко задушевно отношение между хората отстъпва на заден план, за да направи място на една вкаменена, бездушна дисциплина, щом като параграфната мъдрост на закона влезе в действие. „Държавният резон“, „националната чест“, „партийният интерес“ и хиляди други отвлечени формули, зад които се крият винаги грубите интереси на нищожни малцинства, заместват гласа на съвестта, чувството на лична отговорност, което изхожда от вътрешните подбуди на човека и лежи в основата на всичките му постъпки. Систематичното изключване и постепенно изкълчване на това ценно чувство, което от най-древни времена се е унаследявало и предавало от поколение на поколение, е едно от най-съдбоносните явления на централистичното разбиране, водещо безвъзвратно към вътрешно разложение на целия обществен живот, разкъсвайки изкуствено всяка естествена връзка на отделния индивид с обществената цялост. И това е може би най-голямата от всички злини, които централизмът създава.

***

Повечето от великите пионери на социализма, които се появиха на историческата сцена в първата половина на миналото столетие, бяха повече или по-малко силно повлияни от авторитарните (властнически) идеи. Гениалният Сен Симон със своя тънък усет разбра, наистина, че ние вървим към едно бъдеще, където изкуството да се управляват хора ще се замени с това да се управляват нещата; обаче неговите ученици държаха упорито и настойчиво за първото. Фурие разви в своята социална система единични чудно свободняшки мисли, като например теорията на „атрактивната работа“ („привличащата работа“), но вярата, че освобождението на човечеството може да се доведе от горе, е била тъй дълбоко вкоренена у него, че той се е обръщал към всевъзможни държавници и висши духовни лица, молейки ги да направят един опит с неговата система, без, разбира се, да достигне някакъв резултат от това. Той никога не е съзнавал ясно истинската същност на социалното освобождение, а още по-малко неговите многобройни ученици. Мечтата на Кабе беше осъществяването на една комунистическа теокрация. Видал и Пекьор бяха чистокръвни държавни социалисти; Луи Блан и водителите на бабьовистични тайни организации, като Бланки, Барбе, бяха комунистически якобинци и вярваха в могъществото на държавата като в евангелие.

В Англия, където Уилям Годуин още в 1793 година беше издал своето дълбоко съчинение „Political Justice and its influence on general virtue and happiness“ – първото модерно теоретическо произведение върху комунистическия анархизъм, социалистическото движение от първия период носеше в себе си много по-свободолюбиви идеи отколкото това във Франция, но произведенията на Уилям Томсон, Джон Грей и пр. останаха съвсем неизвестни за социалистите от континента. Роберт-Оуеновият комунизъм беше една рядка смесица от свободняшки и унаследени от старото властнически идеи. Измежду малкото социалистически мислители от онзи период, които се опитваха да поставят идеите си върху една чисто свободняшка и противодържавна основа, най-значителният без съмнение беше Прудон. Неговата критика на старата якобинска идеология, на същността на управлението и на сляпата вяра в чудотворната сила на законите и държавните декрети беше едно освободително дело, което и днес още не е оценено в пълното му величие. Анархистът Прудон беше ясно разбрал, че социализмът трябва да бъде свободняшки, ако въобще трябва да се разглежда като творец на нова обществена култура; у него гореше буйният пламък на едно ново време, което той предчувстваше и чиято социална форма ясно виждаше пред себе си. Прудон беше един от първите, който противопостави на политическата метафизика на партиите конкретните факти на стопанството. Стопанството беше за него действителната основа на целия обществен живот. Разбрал с необикновена точност, че „икономическото“ не търпи никакво външно принуждение, той беше свързал с вътрешна последователност премахването на стопанския, икономическия монопол с изключването на всяко управляващо малцинство от живота на обществото. За него законът, за чието притежание се бореха различните партии, беше само един мъртъв фетиш, който можеше да действа само разрушително, но никога – творчески; по тези съображения той считаше свободното съглашение като единствената нравствена връзка в обществените отношения в едно общежитие от свободни и равни хора.

„Вие, значи, искате да премахнете правителството, властта?“, го питаха. „Вие не искате никаква конституция? Кой тогава ще поддържа реда в обществото? Какво ще поставите на мястото на държавата? – На мястото на полицията? – На мястото на големите политически сили?“ – „Нищо“, отговаряше той. „Обществото е вечно движение. То няма нужда да се курдисва и не е нужно да му се дава такт; то носи махалото и пружината си винаги напрегнати в себе си. Едно организирано общество няма нужда от закони, нито от законодатели. Законите в обществото са като паяжините в кошерите; те служат само да се ловят пчелите в тях.“

Прудон беше схванал злините на политическия централизъм във всичките им подробности и затова той провъзгласи за нужда на часа политическата децентрализация и автономията на общините. Той беше най-отличителният измежду модерните, които отново бяха вписали принципа на федерализма като лозунг на знамето си. На Прудон беше ясно, че хората не биха достигнали с един скок до царството на анархията; той знаеше, че духовното разбиране на неговите съвременници, което се е развивало в течение на дълги години, не би се изменило с едно махване на ръката; по тези съображения нему се струваше политическата децентрализация, която трябваше да отнеме повече и повече функции от държавата, като най-подходящо средство за подготвяне премахването на всяко управление на човек от човек и за пристъпване практически към това. Той вярваше, че едно политическо преобразувание на европейското общество във формата на малки общежития, които са съединени помежду си чрез взаимни свободни договори на една федералистична основа, ще може да постави преграда на съдбоносното развитие на модерните големи държави. Воден от тази мисъл, той противопостави на националните обединителни стремежи на Мацини, Гарибалди и толкоз много други политическата децентрализация и федерализма на общините като средство да се достигне до по-висше културно единство на европейските народи.

За отбелязване е, че тъкмо марксическите критици на великия френски мислител считаха да са открили в този опит едно доказателство за „утопизма“ на Прудон, посочвайки, че общественото развитие продължава да върви по пътя на централизма. Като че ли това е някакъв аргумент! Премахнати ли са посредством това развитие вредите от централизма, които Прудон така майсторски разясни?

Не, и хиляди пъти не! Тези вреди се разраснаха, напротив, до неимоверност и бяха едни от главните фактори, които доведоха до ужасната касапница на световната война. Прудон предсказа всичките последствия на едно широко държавно развитие; той обърна вниманието на своите съвременници върху идващата катастрофа и същевременно им показа пътя, по който тя ще може да се предотврати. Че думата му биде чута само от малцина и че прозвуча като глас в пустиня, не бе по негова вина. Заради това да се таксува като утопист, е едно колкото евтино, толкова и глупаво удоволствие. В такъв случай утопист ще е и лекарят, който от началните признаци на болестта предсказва бъдещото й развитие и дава съвета си на пациента как може да я възпре и избегне опасността. Наистина не ще е виновен лекарят, ако пациентът пренебрегне съвета му и не направи никакъв опит да се противопостави на опасността.

Прудоновото формулиране на федералистичния принцип беше един опит на свободата да се противопостави на приближаващата се реакция; неговото историческо значение се състои именно в това, че той положи печата на своя дух върху работническото движение във Франция и другите романски страни и насочи техния социализъм по пътя на свободата и федерализма. Ако държавният капитализъм във всичките си фази и видове бъде един ден окончателно преодолян, то едвам тогава ще може да се оцени правилно истинското значение на прудоновското духовно дело.

Когато след смъртта на френския мислител се създаде Международната работническа асоциация, това беше федералистичният дух на романските секции, който придаде действително значение на великия работнически съюз и го направи люлка на модерното социалистическо работническо движение в Европа. Самият Интернационал беше едно обединение на професионални организации и идейни групи, поставени на федералистична основа. От неговите редове изникнаха и се развиха всички онези велики и творчески мисли за едно обществено преобразуване на базата на свободния социализъм, които бяха така характерни за идеологическото настроение на съюза. И това бяха изключително социалистите от романските страни, инспирирали и оплодотворили това идейно развитие.

Немските социалдемократи от този период съзираха своя политически идеал за бъдещето в така наречената „народна държава“ и по този начин продължиха старите буржоазни традиции на якобинизма. Революционните социалисти от латинските страни пък разбраха много добре, че една нова стопанска система в духа на социализма изисква и съвсем нова форма на политическа организация на обществото и че последното не само не може да има абсолютно нищо общо с модерната държавна система, но означава тъкмо нейното историческо унищожение. Така в недрата на Интернационала се разви така наречената идея за съветите, сиреч мисълта за едно всестранно управление на общественото производство и потребление от самите производители във формата на свободни, федеративно свързани помежду си икономически (стопански) групировки, чиито делегати същевременно ще съставят и политическото представителство на общината. По този начин класата на професионалните политици трябва да бъде изместена от съветите на компетентните и насилническата политика на държавата да отстъпи място на мирната стопанска политика на общините.

В същото време Бакунин беше обрисувал ясно в своята известна реч на конгреса на Лигата за мир и свобода в Женева (1867) принципа на политическия федерализъм и особено на неговото значение за мира между народите.

„Всяка централизирана държава, казваше великият руски революционер, колкото и за либерална да се представя или дори каквато и републиканска форма да има, е по необходимост един потисник и експлоататор на работните народни маси в полза на привилегированите класи. Тя има нужда от армия, която да държи тези маси за юздите, и наличността на тази въоръжена сила я води към война. Затова аз идвам до заключението, че международният мир е невъзможен, докато не бъде приет следният принцип с всичките следващи от него заключения. Всяка нация, безразлично дали е слаба или силна, малка или голяма, всяка провинция, всяка община има абсолютното право да бъде свободна, автономна, да живее съгласно собствените си интереси и частни нужди и да се самоуправлява. В това си право всички общини и нации са до такава степен солидарни, че този принцип не би могъл да се накърни макар и само по отношение на една-единствена от тях, без да се поставят всички други в опасност.“

Парижката комуна даде един мощен тласък на идеите за комунална автономия и федерализъм, особено в редовете на Интернационала. След като Париж се отказа доброволно от своите централистични привилегии над всички останали общини във Франция, комуната стана изходна точка на едно съвсем ново движение, което противопостави на централистичния принцип за единството на държавата – федерацията на общините. Общината стана политическата единица на бъдещето, основата на една нова обществена култура, която се развива органически от долу на горе и при която няма да се диктува на хората автоматически по един изкуствен начин от горе, от някаква си централна власт. Така се рисува пред нас картината на новата бъдеща обществена организация, при която ще бъде даден най-широк простор на инициативата на личността и групите и при която същевременно духът на общността и на общите интереси ще намери у всеки един своя жив израз.

Докато държавносоциалистически и якобински елементи в Интернационала продължаваха да защитават централизма, за свободняшките елементи в недрата на великия работнически съюз федерализмът стана политически идеал на бъдещето и основа на техния принцип на организация в настоящето. Това обстоятелство доведе до вътрешната борба между централисти и федералисти, вследствие на която Интернационалът трябваше да загине. Опитът на Генералния съвет, който беше под прякото влияние на Маркс и Енгелс, да даде на Интернационала една строго централистична форма и да го постави в услуга на известни политически партии, трябваше да се сблъска с решителната съпротива на федералистите. По този начин биде предизвикано сред модерното работническо движение онова голямо разцепление, което и до днес не е преодоляно поради това, че се отнася до противоречия от изключително принципно значение.

Политическият централизъм вероятно не би могъл да се развие до тази степен, ако не беше намерил в модерната тежка индустрия и нейните непосредствени влияния една мощна опора. Когато първоначално се появи капиталистическата тежка индустрия в Англия, в най-важните клонове на производството се установи една очевидна централизация. Тази централизация на индустрията в известни места доведе представителите на модерната политическа икономия до точно определени заключения. В нея се съзря не едно преходно явление, а по-скоро постоянен факт, който е тясно свързан с цялото съществуване на съвременния начин на производство, та дори се счете като пряк продукт на последния. За големите основатели на съвременната политическа икономия централизацията на индустриите и модерното разпределение на труда бяха откровението на една нова епоха, пълна с неограничени възможности, и впечатлението от новите явления бе тъй голямо, че дори в социалистическия лагер свикнаха да виждат в тях исторически необходимите предусловия за осъществяването на социализма. Всъщност това са предусловията за съществуването на капиталистическата система на експлоатация, които стоят в най-остро противоречие със социализма. Хиляди симптоми от всички области на нашия сьвременен икономически живот ни показват днес какви ужасни въздействия и опасности за физическото и духовното развитие на производителите и въобще за нормалното състояние на обществото крие в себе си тази нездрава система. Зеещото неразбирателство между нашата индустрия и земеделие, злополучното противоречие между умствена и ръчна работа са едно указание за това. Не централизация, а децентрализация на индустрията; не разделение на труда, а единение на труда трябва да бъде лозунгът на нашия стопански живот; само този е пътят, водещ към социализма.

Че всичко това не е едно произволно твърдение, а отговаря напълно на конкретните факти на нашето съвременно индустриално развитие, свидетелстват все повече и повече увеличаващата се децентрализация в индустриите и последните методи в модерното земеделие. Беше време, когато се вярваше, че младата тежка индустрия ще остане свързана само с определени страни. Адам Смит и многобройните му последователи бяха твърдо убедени в правотата на тази мисъл. Практическият опит обаче ни доказа, че този възглед е бил погрешен. Модерната тежка индустрия обхвана все повече страни и днес всеки народ е обзет от тенденцията да се освободи от икономическата зависимост от съседите си и да бъде индустриално самостоятелен. Същият процес продължава и вътре в отделните страни; всяка провинция, всяка отделна област се стреми да стане по възможност индустриално независима.

Като вземем под внимание още и развитието на модерното земеделие, особено в интензивното подобрение на почвата, то ясно проличава, че нашето стопанско развитие се е насочило по един път, който в края на краищата ще ни изведе към това, че всяка община ще произвежда по възможност самостоятелно своите индустриални и земеделски артикули. Усъвършенстването на нашата техника и механизация, което прави възможно набавянето от всяка община на сложен апарат от технически оръдия и инструменти, е най-добрата гаранция за рационалната целесъобразност на това развитие.

Петър Кропоткин ни е изложил много ясно с неизчерпаем материал от факти пътя на това развитие в своето блестящо съчинение „Полета, фабрики и работилници“ – едно от най-значителните съчинения, които е дала цялата социалистическа литература в последните 30 години. Ако всичките марксически критици от разните нюанси все пак и все още твърдят, че революционните синдикалисти и анархистите искат да се възвърнат към дребнобуржоазния начин на производство от един минал период, това доказва само колко дълбоко още са затънали самите те в догмите на буржоазната национална икономика и че те не са могли да се освободят от нея, както и от теорията за политическия централизъм, който също тъй произлиза от буржоазните идейни сфери.

Ако Прудон и Бакунин все още държаха за централизма в стопанството, понеже не можеха още в своето време да предвидят и схванат бъдещите перспективи на индустриалното развитие, то научното изследване на Кропоткин донесе доказателството, че федерализмът е възможен и в стопанската област, откривайки ни съвсем нови изгледи за бъдещето. Едва чрез тези резултати на научно изследване федералистичната идея за съюз на свободни и самостоятелни общини доби своето пълно значение. Наистина има известни клонове от производството, като например минната индустрия, които остават винаги свързани към определени области; но това никак не изменя общото правило, нито пък факта, че и в такива области производствената дейност на хората може да бъде напълно преобразувана, щом като не бъде повече подложена на експлоатация от известни класи на обществото.

Едно от най-важните възражения, които привържениците на централизма в съвременното работническо движение отправят към федералистите, е твърдението, че федерализмът водел до разцепление на силите, които можели да бъдат държани в единство само посредством строга централизация. Като че ли централизмът е бил някога в състояние да попречи на разцепленията в движението, които са били основани на логиката на фактите. Съществуването на така наречените комунистически партии в различните страни е жив пример за противното на това твърдение. Никога по-рано централизмът не е бил култивиран до такава степен в едно движение, както това е в комунистическите партии. Всеки е подчинен на една желязна партийна дисциплина и всички пароли, които идват от Москва, биват безусловно и без съпротивление приемани от партиите на отделните страни. Чрез диктувани от горе „прочиствания“ на партията се стремят да я предпазят от всяко самостоятелно действие и са винаги готови да анатемосат онези, които все още не са загубили способността за самостоятелно мислене. А резултатът? Погледнете само онзи безреден куп развалини от минало величие, които днес могат да бъдат придържани криво-ляво една към друга само чрез финансова връзка. Процесът на разцеплението е станал сред съвременните комунистически партии едно хронично явление. Всеки дъждовен ден – ново разцепване въпреки всичката дисциплина, въпреки всички централни пълномощия на партийното ръководство.

Трагичното обаче е това, че щом едно малцинство се е откъсвало от старата партия или е бивало изключено от нея, то първата му работа е бивала да създаде една  нова централа и да продължава да върви точно по стъпките на старата партия. Измежду чудните картини, които ни е дарил тайнственият гений на великия испанец Франсиско Гоя, има една, която пада върху душата ни с тежестта на олово. Всред пустинна планинска област, по тясна планинска пътека, се движи с тежки стъпки и с приведен гръб дълга човешка верига, носеща едно тежко въже на раменете си и вървяща към неизвестна цел. Нещастниците обаче са слепи и се движат постоянно в кръг, така че идват на едно и също място, без и да подозират това. Тази рисунка неволно ни напомня безумното поведение на нашите ултрацентралисти, които са обхванати от същата властническа треска като нашите милитаристични властелини, които мислят, че с живи хора може да се работи както с шахматни фигури. Всичките недостатъци се търсят в случайния състав на централата и поставят една по-добра на нейно място. Новата централа трябва първоначално да се съобразява малко повече с мнението на партийните другари; това е обаче въпрос на време и в края на краищата и тя също ще се постави над правата и желанията на плебейството като всяка централа, тъй като в естеството на всяко управляващо тяло е да подценява масата и да поддържа в себе си болезненото съзнание за собствено величие. Тя също ще чувства всяка критика на делата си като едно оскърбление на „Величеството“ си и ще се опълчи с най-тежките си оръдия срещу критиците не защото се състоят от лоши и безсъвестни хора, а просто затова, защото е централа, сиреч тяло, създадено за духовното опекунство над обикновените партийни членове. Злото лежи не в случайната форма и състав, а в съществуването на централата. Да се посяга само на формите, значи да не се разбира същността на работата, което означава увековечаване кръговрата на слепотата.

Централизмът остава едно механическо обединение на силите и тъкмо поради това той не развива никаква сила, а само парализира всяка такава. Правейки от хората марионетки, той убива у тях най-ценните им качества: самостоятелността на мисълта и чувството за лична отговорност. За едно правителство това е безусловно желана цел, тъй като самостоятелното мислене никога не е било силната страна на лоялния поданик, който е идеалът на всяко правителство. Но това, което е добро за едно правителство, е съдбоносно за работническото движение. Във великата борба за социално освобождение работническата класа се нуждае от пълното развитие на всичките си духовни способности и всяко ограничение на последните може само да й увреди. Тъй като освобождението й не ще дойде от горе, а ще бъде по-скоро резултат на собствената й сила и ум.

Възпитанието в социализъм не се състои нито в дърдоренето на революционни фрази, нито в пущането на бюлетинката в урните. Социалистическото възпитание значи по-скоро поучаване работниците как се управлява производството, как може да се организират индустрията и земеделието на нови основи и как трябва да се урегулира разпределението на продуктите. А за това е нужно най-широкото развитие на всички духовни сили, които работничеството притежава, и изключването на всички чисто механически форми на организация, които допринасят само за задушаването на естественото развитие на тези сили. Организацията трябва да е като някоя тънка дреха, за да може да се нагласява според движението на тялото, тя не трябва да го смразява в мъртви форми или да го ограничава с редица предписани автоматични движения.

Една такава организация е федерализмът, който не означава някакво раздробление на силите, както тъй често подхвърлят зли или глупави критици. Не, федерализмът означава живо обединение на всички обществени енергии, на базата на общите интереси и убеждения, която база намира непосредствения си израз в самостоятелната дейност на всеки един и в свободното съглашение с всички останали. И тъкмо за това ние имаме двоен и троен интерес в нашите собствени редове федерализмът да не бъде изопачен до безсмислена карикатура и да не държим него отговорен за слабости, които по съществото си са му съвсем чужди. Доколкото разбирам, точно у нас в Германия, където работническото движение се е развивало десетки години в централистичен дух, човек е лесно склонен да попадне в една друга крайност, а именно или да отхвърли въобще организацията като такава, или пък да се обяви за един ограничен партикуларизъм. В интерес на нашето движение ние трябва решително да се противопоставим на всички подобни стремления, ако не искаме да загинем от тази болест.

***

Сега ми остава, другари, още да се занимая малко по-подробно с възраженията и предложенията, с които известни другари мислят, че могат да премахнат действителни или мними слабости в нашето движение. Ще приказвам строго по същество и ще изключа всеки личен елемент. Още по-рано казах, че според моето мнение една значителна част от недоразуменията, които се създадоха между стария секретариат и една част от другарите, са изкуствено създадени и чрез нервния тон, който приеха обясненията, още повече се задълбочиха. Аз нямам причини да защитавам на всяка цена секретариата, нито пък имам някакво основание да се нахвърлям срещу критиците му. Както ви е известно, не съм член на секретариата и вероятно никога няма да бъда такъв, тъй като имам други работи за изпълнение. Мене ме интересуват само основанията от принципиално естество, доколкото въобще има такива. Затова не ще се занимавам с личните обвинения и клевети, тъй като в тях виждам признак на морална слабост. Който има да представя едно добро дело, никога не ще има нужда да прибягва до лична ненавист и унижение на действителния или мнимия противник. Такива методи осъждат винаги сами себе си и би трябвало в интереса на движението, както и от взаимно уважение и търпимост, винаги да се избягват.

И днес, тук, също се изказа опасението, че чрез нарастването на синдикалното движение скоро ще настъпи опасността от едно издребняване на същото. Това бяха особено другари от анархистичното движение, които издигнаха това възражение и трябва да призная, че не може да се отрече известно оправдание. Всяко движение е изложено на опасността от известно духовно издребняване, щом се разрасне; дори и едно чисто анархистично движение не прави изключение от това правило, тъй като в този случай външният етикет играе съвсем малка роля. Но тъкмо поради това, че винаги трябва да се предвижда тази опасност, необходимо е по-будните другари да не оставят нито един случай неизползван, за да допринесат за вътрешното школуване и духовното развитие на членовете. Тази работа лежи тъкмо в естеството на всяко истинско федералистично движение, и трябва да се извършва, за да се поддържа то на нужната духовна висота. Анархизмът е също тъй един обществен идеал и се отнася не само за едно малцинство, а за всички. Следователно и анархистите трябва да се подчинят на тази необходимост, ако не искат да останат една секта без всякакво влияние. По този въпрос аз не виждам друг изход и не вярвам да се намират много другари, които да мислят иначе по него.

Но има и друг един въпрос, който игра значителна роля още на Дюселдорфския конгрес и се преплете в дебатите и на настоящия. Това е въпросът, дали синдикализмът задоволява сам себе си или не. Има синдикалисти, които твърдят първото, а има и анархисти в синдикалното движение, които най-решително се противопоставят на това мнение. И двете страни имат естествено неоспоримо право да защитават становището си и това би бил най-последният спорен въпрос, който би могъл да ни разцепи. В синдикалното движение има място и за отявлените анархисти, както и за така наречените чисти синдикалисти, които са на мнение, че синдикализмът задоволява сам себе си. За мен целият въпрос е академически или, по-добре казано, той е така погрешно поставен, че по необходимост води до недоразумения.

На мнение съм, че синдикализмът не може да бъде достатъчен сам за себе си, понеже постоянно е изложен на духовните и материалните влияния на окръжаващия го свят и е взел много от съществените си съставни части от други идейни течения, които са съществували преди нас. Но задайте същия въпрос по отношение на други социални движения и се попитайте дали въобще бихте могли да дойдете до някой друг резултат. Има ли въобще в света някоя идея или нещо, което да задоволява само себе си? Теолозите и метафизиците твърдят, че Бог задоволявал сам себе си, но дори и това не изглежда да е право. Господ в известен момент от съществуването си е „сътворил света“ – едно доказателство за това, че той все пак е искал „да има компания“. В света има именно само допълнение и никакви самозадоволявания. Затова казваме, че синдикализмът и анархизмът взаимно се допълват. Синдикалното движение би загубило първоначалния си характер и би деградирало до едно обикновено професионално движение в същия момент щом загуби от погледа си великите принципи на свободния социализъм или, за да се изразя по-ясно, на анархистическия комунизъм. Като синдикалистично движение то тогава би съществувало, но не би било друго освен една обикновена професионална организация, която ще се занимава с въпроса за надниците и други подобни неща. Това също би имало своето оправдание, но тогава великият подход за преобразуване на обществото в духа на свободния социализъм би бил изключен, а той е който придава на синдикалистичното движение действителното му значение.

Също тъй казвам и на другарите анархисти: ако нищо положително не може да се отбележи в бъдеще, продължавайте да се организирате в малки групи, за да вършите работата си. Обаче не забравяйте: чрез просветни групи, общества за дискусии, свободни издателства и пр. се върши наистина една извънредно полезна работа, но ново общество в духа на безвластния комунизъм не може да се изгради чрез тях. За целта е нужно: икономически съюз, работническо движение. Анархизмът би останал безплоден, ако не забие корените си в работническото движение също така, както и всяка борба би била безплодна, ако тя не бъде одухотворена от великите идеи на безвластническия социализъм. Затова двете движения трябва да се допълват едно друго и колкото по-съгласувано и по-обширно става това допълнение, толкова по-скоро ще удари часът на освобождението.

Що е анархизъм?

Превод от френски
Издание на Комисията за пропаганда към Анархистическата френска федерация.

УВОД

Задачата да се обобщи, макар и накратко, развитието на анархистичната мисъл и действие, безспорно не е лека. Това се дължи от една страна на факта, че е невъзможно всички анархистични прояви да се сведат до теоретичното наследство на един единствен автор, а от друга, че те съвсем не отразяват някаква застинала идеология. Впрочем самите идеологии са многочислени и не винаги се припокриват.

Обикновено се цитират имената на Щирнер, Прудон и Бакунин като тримата главни теоретици на тази мисъл. Това е вярно, но само отчасти, защото Щирнер например е практически непознат извън границите на Германия до края на XIX в. Творчеството му си остава съвършено чуждо на размаха на същинското анархистично действие. Що се отнася до Прудон, който основателно може да се приеме като „баща на анархизма“, то неговото наследство също за дълги периоди тъне в забрава, като понякога дори става обект на груби манипулации. Колкото до Бакунин, чието влияние е пряко и решаващо за анархистичното движение, неговото име придобива истинската си същност и измерение едва след смъртта му. Нещо повече, анархистичните възгледи добиват популярност чрез произведенията на неговите ученици като Кропоткин и Малатеста, които променят, уточняват и разширяват важни страни от наследството на Бакунин, като открито обявяват своята привързаност към анархистичния комунизъм.

Въпреки това анархистичната мисъл си остава еднородна, с ясно определени черти и би било напълно погрешно да я разглеждаме, подобно на голяма част от нейните противници, като обикновен „индивидуалистичен бунт“ или като проява на обречен на провал революционен дух.

От гледна точка на философията и на идеите анархизмът може да се възприеме като най-крайна проява на процеса на разкрепостяване на западно-европейската мисъл, довел до отхвърлянето на всяка форма на власт, външна за човека или поставена над него, независимо от това дали природата й се определя като „божествена“ или „човешка“. Този процес води и до отричането на всички принципи, използвани във всички времена и по различни начини от силните на деня, за да оправдаят експлоатацията и подтисничеството, които упражняват върху останалата част от населението.

От гледна точка на политиката и на общественото развитие, анархизмът се явява продължение на делото на Великата френска революция, която едновременно с политическото равенство проповядва осъществяването на истинско икономическо и социално равенство, което може да се постигне само в борба срещу капитализма за отмяна на наемния труд.

Следователно в исторически аспект анархистичното движение се заражда в недрата на работническото движение и подобно на други социалистически движения изразява негодуванието на работниците срещу съвременната експлоатация. В този смисъл то може да се счита за радикална съпротива срещу положението на работниците през XIX в., което се отличава с масовизиране на наемния труд и класово разделение на обществото.

От самото си зараждане обаче анархистичните идеи влизат в противоречие както с реформистките тенденции на социализма (според които е възможно да се променят „постепенно“ основите на капиталистическото общество, чиято основа е неравенството), така и с марксическите възгледи, особено по въпроса за прилагането на диктатурата като средство на революцията.

ОСОБЕНОСТИ НА АНАРХИСТИЧНАТА ДОКТРИНА

Анархистите се стремят към появата на общество на свободни и равни хора. Свободата и равенството са двете ключови понятия, около които се строят всички анархистични концепции:

– като социалисти, те се обявяват за колективно притежание на средствата за производство и разпределение;

– като анархисти те твърдят, че човек може да бъде свободен само в общество на истински свободни хора и че свободата на всеки индивид не се ограничава, а се утвърждава от свободата на останалите. Свободата, както и равенството не са абстрактни понятия. Анархистите визират съвсем конкретна свобода и равенство. За тях те са социални, основани на равното и взаимно признаване на свободата на всеки.

„Аз съм убеден привърженик на икономическото и социално равенство, пише Бакунин, защото зная, че извън това равенство свободата, справедливостта, човешкото достойнство, моралът и благоденствието на хората, както и възходът на нациите ще си останат чиста лъжа. От друга страна, като привърженик на свободата – това главно условие за човечността – мисля, че равенството трябва да се обособи посредством спонтанната организация на труда и колективната собственост на свободно учредили се сдружения на производители, федерирани в комуни без висшата и настойническата дейност на Държавата.“

За осъществяването на такова състояние на обществото, при което единствено може напълно да се отстрани всяка форма на привилегии и експлоатация, анархистите смятат, че трябва да се борят не само срещу икономическата експлоатация, но срещу всяко политическо подтисничество от държавен и правителствен тип.

За анархистите всяко правителство, всяка държавна власт, какъвто и да е техният състав, произход и законосъобразност, създават материалните предпоставки за надмощие и експлоатация от страна на една част от обществото над останалата. Както посочва Прудон, Държавата не е нищо друго освен един социален паразит, който свободно асоциираните производители и потребители могат да направят излишен. По този пункт възгледите на анархистите са толкова отдалечени и от възгледите на либералите, според които Държавата е онзи необходим арбитър, който осигурява социалния мир, колкото и от марксистко-ленинските идеи, според които чрез политическата и диктаторска власт на „работническата“ държава може да се отстрани класовият антагонизъм в обществото. Събитията в Русия от 1917 г. насам и по-късно в останалите страни от Източна Европа показаха краха на опита да се изгради социализъм чрез диктатура и потвърдиха точността на анархистичната критика по този въпрос. Прибягването до диктатурата, пък била тя и „пролетарска“, доведе навсякъде не до отмирането на Държавата, а до зараждането на огромна бюрокрация, която задушава обществения живот и свободната лична инициатива. Именно тази бюрокрация остана главният източник на неравенство и привилегии в тези страни, чиято цел беше да унищожат капиталистическата частна собственост. Както подчертава още Бакунин в спора си с Маркс: „Свободата без равенство е болна илюзия (…) Равенството без свобода е държавен деспотизъм. А деспотичната държава не би могла да просъществува и един ден без поне една експлоататорска и привилегирована класа – бюрокрацията.“

На правителствената и централизирана социална уредба анархистите противопоставят федеративния принцип на обществена организация, която може да заменя Държавата и всички нейни административни механизми, като самите заинтересовани се нагърбват с всички присъщи на обществения живот функции. Понастоящем всички те са монополизирани и управлявани от държавни структури, поставени над самото общество.

Федерацията като форма на обществено устройство е главна изходна точка за анархистичната теория, тя е основа и метод, на които почива безвластническият социализъм. Нека уточним, че така разбираната федерация има малко допирни точки с познатата политическа федерация, която се прилага от значителен брой съвременни държави. Според анархистите, в случая става дума не за обикновен начин на управление, а за цялостен принцип на обществено устройство, който включва всички страни от живота на човешката общност. Федерализмът като принцип или е цялостен, или той не се прилага.

Анархистичната мисъл не отрича важността и необходимостта от организация, но си поставя за цел друг начин на самоорганизиране, осигуряващ автономия на своите съставни части, като едновременно с това отговаря на насъщните потребности на общността.

Федеративният принцип се основава на автономията на цеховете и отделните производства, както и на автономията на комуните. Те търсят сдружение, за да се осигурят взаимно и за да удовлетворят лични и колективни нужди. Така ако самоуправлението на предприятията прави възможно замяната на наемния труд с работа на съдружници, то федеративното обединение на производителите, на комуните, на регионите може да замени Държавата. Това обединение се явява необходимото допълнение за изграждането на социализма и най-сигурната гаранция за индивидуалните свободи.

Основа на тази организация е договорът, сключен на равноправна и взаимна основа, доброволно, не „теоретичен“, а действен, подлежащ на изменение при изразена за това воля на страните (сдружения на производители и потребители), признаващ правото на инициатива на всички съставки на обществото.

По силата на това определение федеративният договор позволява да се определят правата и задълженията на всеки, както и да се изработят принципите на истинско социално право, което да регламентира уреждането на евентуалните конфликти, които могат да изникнат между личностите, групите, общностите или областите, без обаче да се засяга тяхната автономия. По този начин федерацията като форма на социална организация може да се противопостави както на демократическия централизъм, така и на либералния волунтаризъм.

Известно е, че подобна организация не може да отстрани всички конфликти. Ето защо е уместно да посочим как могат да възникнат конфликти на всяко ниво на федеративното общество. Федеративният принцип трябва да се разглежда не като поредно религиозно вярване или като обещание за съвършено общество, а като динамична и отворена социална теория, чиято рамка може да се променя с времето. Това не е нова мечта, а начин за разрешаване на социалните проблеми по най-добрия маниер, т.е. като се спазва възможно най-голяма свобода за всеки, без да се търси управленчески арбитраж, който винаги се превръща в източник на нови привилегии. 

АНАРХИСТИЧНОТО ДЕЙСТВИЕ

В своята разновидност различните анархистични действия отразяват изложените тук основни идеи. Нещо повече, за анархистите съществува неразривна връзка между преследваната цел и начините за постигането й. За разлика от повече или по-малко йезуитските обяснения, които дават всички политически партии, ние мислим, че целта не оправдава средствата, а че напротив, доколкото е възможно те трябва да съответстват на целта.

Анархистичното действие няма за цел „завземането на властта или упражняването на вече съществуващата власт. Още през 1872 г., на конгреса в Сент-Имиер, Швейцария, открито се проявява антиавторитарното крило на Международната асоциация на трудещите се (AIT), където то се противопоставя на марксическите тези. Това крило утвърждава мнението, че главното задължение на пролетариата не е завземането на политическата власт, а нейното унищожение. Като цяло можем да кажем, че анархистите предлагат социални вместо политически решения. В исторически аспект анархистите винаги са предпазвали трудещите се от илюзията, че могат да използват армията от избиратели и парламентаризма, за да променят из основи условията си на живот в рамките на буржоазната демокрация. Пред политическото и парламентарно действие, стремящо се към завладяване на властта, те избират прякото действие на масите, т.е. заинтересованите да вземат в свои ръце делата си, без да делегират власт на когото и да било.

Трудещите се нямат нужда от посредници, които да изразяват исканията им или да водят борбата вместо тях. Те могат и трябва да правят всичко това сами без пълномощници. Според анархистите прякото действие и особено стачката са най-добрият начин за борба, чрез който трудещите се могат да защитят своите интереси.

Анархистите винаги са се противопоставяли на всички опити за подчинение на работническото или революционно движение и препоръчват самоуправлението, колективното действие и автономията на трудещите се. Но анархистите не се стремят да поемат на свой ред ролята на авангард или някаква ръководна роля, защото са на мнение, че всеки може да се справи най-добре сам със собствените си дела. За да стане всичко това възможно, необходимо е трудещите се да осъзнаят онова, което Прудон нарича техен „политически капацитет“. Работниците представляват действителната сила в обществото и само те могат да доведат до неговата дълбока промяна. Действията на анархистите винаги са имали за цел да защитят експлоатираните и да подкрепят всяко искане за по-добър живот и обществен напредък.

Много анархисти са съзирали в синдикалните организации не само възможност да се защитят хората на наемния труд, но и сила за обществена промяна, при условие, че синдикатите съумеят да използват собствените си възможности. От тази гледна точка безвластническата федерация, чиито принципи вече изложихме, не може да се осъществи без активната подкрепа на синдикатите на трудещите се, защото именно те са достатъчно квалифицирани, за да организират производството и именно те организират работниците като производители.

От анархистична гледна точка в своята работа и в своите принципи синдикалната организация трябва:

  • да се опита да съхрани своята автономия спрямо каквато и да е политическа организация, която би се опитала да установи контрол върху нея, както и спрямо Държавата;
  • да упражнява федерализма и истинската пряка демокрация – единствени солидни гаранции срещу всяка форма на бюрокрация;
  • да си постави за цел да удовлетвори непосредствените искания от материално естество и да подготви работниците да ръководят производството в бъдеще.

Тази последна точка е много важна, защото синдикатът и синдикалните действия не могат да се разглеждат като самоцел. Автономията им не означава „неутралитет“ спрямо властта и партиите. Това би довело до загуба на значителна част от възможностите за промяна на синдиката и до неговия срив. Ако не иска да изпадне в трейдюнионизъм, на свой ред синдикатът трябва да приеме програма за промени в обществото и произтичащите от нея действия.

Синдикалните действия не са единственото оръжие за борба, с което разполагат трудещите се. Според обстоятелствата, те могат да изградят структури и форми на съпротива, които според тях са най-уместни.

АНАРХИЗМЪТ ВЧЕРА И ДНЕС

Макар че рядко се признава, влиянието, което анархистичното движение е оказало върху работническото движение, е значително. Харесва ни или не, анархистите представляват истинско течение в международното синдикално и работническо движение. Негови прояви можем да открием във всички революционни движения както от XIX в., така и от XX в., като се започне с Парижката комуна от 1871 г. и се свърши с Руската революция от 1917 г. и Испанската революция през 1936 г.

Влиянието на анархистичните идеи се проявява най-чувствително в синдикални организации като Общата конфедерация на труда (CGT) във Франция, USI в Италия, CNT в Испания,  но също така и FORA – в Аржентина, IWW – в САЩ, FAU – в Германия или SAC – в Швеция… Както виждаме, списъкът е дълъг. Представянето на всяка една от организациите би означавало да се представи всяка една от страните, и изобщо историята на работническото движение в тях. Нека само отбележим, че на учредителния конгрес (1922 г.) на Международната асоциация на трудещите се (AIT), включваща анархо-синдикални организации, отказали да се присъединят към болшевишкия интернационал, се събират представители на милиони членове.

При все това, анархизмът преживява криза през двайсетте и трийсетте години. Руската революция от 1917 г. открива нов революционен етап в Европа и в света, но почти навсякъде тя е придружена от развихрилата се реакция на работодателите и изстъпленията на буржоазията, приела фашистки облик.

Самото анархистично движение е атакувано от две страни. В Русия то е изкоренено първо от болшевиките, после от сталинския терор, а в други страни също се натъква на сталински методи, чиито привърженици в работническото и синдикално движение, не се спират пред физическото унищожение на своите противници. Митът за болшевишката революция, както и поведението на различните западни комунистически партии предизвикват нарастваща изолация на анархистичното влияние сред работническата класа. На други места, където безвластническите организации успяват да се съхранят силни, те биват погубени от фашистката реакция. В Италия, Германия, Аржентина, България, навсякъде, където фашизмът побеждава, анархистичното движение е разбито, а най-добрите му дейци са избити или прокудени в изгнание.

Като цяло през този период, включително и на международната арена, анархистите се озовават във все по-голяма изолация, заедно с шепа социалисти или комунисти-дисиденти, срещу тройната игра, която Сталин, фашистките страни и буржоазните демокрации разиграват за подялба на света. Като отхвърлят алтернативата фашизъм или демокрация, в чиито рамки се прави опит да бъдат ограничени действията на световния пролетариат, анархистите се борят, доколкото могат, срещу задаващата се нова война.

Испанската революция от юли 1936 г. е последната възможност, предоставила се на трудовите хора да окажат съпротива на фашизма и на войната чрез революция. Определящата роля на анархистите и анархо-синдикалистите в испанските събития ги прави най-значимата историческа изява на безвластническите идеи и затова те заслужават да се спрем по-подробно на тях. На 18 юли 1936 г. военният преврат, подкрепян от десницата, фашистката фаланга и църквата, е разгромен в по-голямата част на страната от въстаналите работници. Основни сили в антифашисткия лагер са анархо-синдикалната централа – Национална конфедерация на труда (CNT), която на конгреса си в Сарагоса през май 1936 г. регистрира 982 синдикални организации с общо 550 595 члена, Иберийската анархистична федерация (FAI) и Иберийската федерация на анархистичната младеж (FIJL).

Борбата срещу въстаналите военни се превръща още в първите часове на победата в социална революция. От средата на юли до края на август 1936 г. са колективизирани градският и жп транспортът, металургичните и текстилните фабрики, водоснабдяването, производството и снабдяването с газ и електроенергия, някои сектори на едрата и дребна търговия. Около 20 хиляди промишлени и търговски предприятия са експроприирани и пряко ръководени от работниците и техните синдикати. Създава се Икономически съвет, който координира дейността на различните отрасли на производството. Колективизацията добива най-завършен вид в селскостопанското производство: отменят се паричните знаци, променят се границите на общините, организира се взаимопомощта между богатите и бедните колективи, изравняват се възнагражденията, създава се семейно трудово възнаграждение, обобществява се инвентарът и реколтата. „Това е най-дълбоката социална революция в историята“, пише Гастон Льовал.

В периода от 3 до 8 май 1937 г. започва втората битка на живот и смърт, този път вътре в републиканския лагер, когато комунистите-сталинисти се опитват да установят контрол над обществените сгради в Барселона. Днес знаем от достоверни източници (според дадените в последствие показания от бившите политически и военни ръководители на Испанската комунистическа партия Хесус Ернандес и Ел Кампесино), че Сталин е предпочитал победа на фашизма в Испания пред една истинска социална революция, ръководена от анархистите. През цялата гражданска война комунистическата партия води пропаганда в защита на частната собственост и религията. Докато нацистка Германия и Италия на Мусолини масово въоръжават националистите, испанският народ, предаден от сталинистите и изоставен от западните демокрации под лицемерния претекст за ненамеса, и неговите класови организации успяват да поддържат въоръжената съпротива срещу коалицията между европейската реакция и фашизма до март 1939 г. Победена със сила, испанската революция остава пример в историята със своите забележителни социални и икономически постижения.

Настъпилото разделение на света на два отделни империалистически блока след 1945 г., студената война и ядрената заплаха намаляват възможностите за действие на анархистите и за всички останали обществени сили, които отказват да приемат това състояние на нещата. Използването на работническите протести за целите на синдикалната бюрокрация или на левите политически ръководители намалява до голяма степен възможностите за синдикални действия в развитите капиталистически страни. И въпреки това, след 1968 г., когато избухват студентските и младежки бунтове, анархистичните идеи добиват нова популярност, включително и сред социалните движения. Понятия като самоуправление или пряко управление навлизат широко в употреба. Към това се прибавя и все по-острото негодувание на широки маси хора срещу нарастващата бюрократизация и държавна опека над обществото в социалистическия лагер. Но подобна реакция се проявява и в капиталистическите страни.

След поредицата от провалили се реформаторски и революционни планове, както на социал-демократическите партии, така и на обявилите се за марксистки, ленински, троцкистки, маоистки и др. партии и движения днес анархистичните идеи сякаш най-добре устояват на времето. Много битки, поведени от анархистите, било срещу милитаризма или сексизма, срещу ксенофобията или религията, привлякоха много хора, като в някои случаи бяха постигнати конкретни резултати. Свободната употреба на противозачатъчни средства, правото на аборт са пример за това, но също и правото на дете, както и общата споделена отговорност на родителите и учебното заведение за развитието на личността на детето. В по-общ план това са и някои социални облекчения и по-хуманното отношение към хората като цяло. Към тях трябва да прибавим и т.нар. „социални придобивки“, тези частици свобода, за които са се борили цели поколения.

Малките и малобройни победи над вековния апартейд (на богатите срещу бедните, на мъжете към жените, на белите спрямо негрите, на „дядо Торбалан“ към децата, на всички видове началници спрямо техните подчинени, на всякакви религии и доктрини спрямо свободната мисъл) ежедневно ни напомнят за всеобщото усилие, което човечеството полага в борбата с неравенството, за освобождението от всяка власт. Неизменният конфликт между хората, който много учени намират за вътрешно присъщ на човека, се корени във властническия принцип и анархизмът остава единствената приложима идея, способна да осуети неговото действие. Положителното развитие и относителните успехи, които посочихме вече, не са окончателни и най-вече засягат твърде малко хора в сравнение с петте милиарда жители на планетата. 

СЪВРЕМЕННИЯТ СВЯТ: ТРЕВОГИ И РАВНОСМЕТКА

В тази брошура не можем да направим пълен и сериозен анализ на съвременния свят. Без съмнение анархистите ще трябва да положат значителни усилия, за да направят такъв анализ, да осъществят сблъсък на идеи, да популяризират тезите си, но най-вече, за да повлияят на действителността с достатъчно разбиране на явленията. Необходимо е все пак да се спрем накратко на процесите, които се наблюдават, както и на проблемите, пред които е изправено днес безвластническото движение и човечеството като цяло.

УСКОРЕНИЕ И ЕДИНСТВО НА СВЕТА

Светът на 80-те години се развива бързо, ето защо анализите подлежат на честа промяна и преосмисляне. Това се отнася и за социалните завоевания на трудещите се от всички страни, както и за тяхното икономическо и политическо положение. Тук можем да споменем и състоянието на енергийните източници, на технологиите, на човешкото познание във всички области. Това се отнася и за въпросите от международно значение, където стратегически, военни и икономически различия често се променят из основи. Можем да отбележим все по-нарастващата взаимозависимост между страните, както от гледище на енергията и стопанството, така и на екологията, до такава степен, че нито една страна, била тя и „велика сила“, не може да се смята за способна сама да задоволява потребностите си.

СВЕТОВНО ЕДИНСТВО С ПРИВКУС НА НЕДОИМЪК И С БАГРИТЕ НА СУПЕРМАРКЕТ

Тази леснооткриваема тенденция към световно единение личи от няколко сравнително скорошни явления. Едното, чиито последици са особено пагубни и което предизвиква множество конфликти, е западният културен империализъм, който на едни места води до унищожение на културата, а на други – до духовна нищета и еднообразие. Онова, което вчера бе освободителният дух на деколонизацията, за съжаление отвори пътя към нова подчиненост. Третият свят се роди и се спусна в шеметен бяг на развитие, повтаряйки западните модели в полза само на местните управници и на техните съюзници от големите индустриални столици или от многонационалните компании. Би могло да се каже, че това е първа фаза на нормализацията и уеднаквяването на съвременния свят. Движението придружава и е резултат на концепцията, която отъждествява света с голям супермаркет – културния белег на Запада, чийто най-изпитан пратеник е търговската стойност и дори самата стока. Постепенно светът се превръща в огромен пазар, изложен на безмилостна конкуренция, под наблюдението на силните на деня, които желаят да наложат на света някои правила, гарантиращи неизменността на системата. Наскоро настъпилите промени в Източна Европа ще завършат световното разпространение на пазарната икономика. Онова, което още в самото начало свързваше либералната идеология с марксическата, е същото, което ги сплотява днес в меркантилна оргия. Общата им вяра в историческия и икономически детерминизъм е нещото, което ще доведе докрай това движение към уеднаквяване на света.

ОГРАБЕН СВЯТ, КРАХ НА КАПИТАЛИЗМА

Здравословното и нравствено състояние на населението на планетата би било чудо на чудесата в този „свят на напредък“. Всяка година глад и епидемии отнемат живота на милиони човешки същества, докато повече от две трети от населението в южното полукълбо живее при изключителна бедност. Самите богати нации изобилстват с бедни и безработни, а това е голямо постижение след векове на ограбване на цели народи и територии. Натрупването на капитали никога не е водило до тяхната подялба. Единствената му цел е личната изгода за сметка на обществената. Това личи най-ясно от ежегодното унищожение на хиляди тонове хранителна продукция и индустриални произведения, докато недоимъкът и бедността се ширят по света. Капиталистическият свят налага своя диктат на цялата планета, където границите на „потребителната стойност“ все по-често биват заменяни от тези на „разменната стойност“. Потребностите са пренебрегнати, докато алчността шества и някои отбрани хора натрупват шеметни богатства.

ПЛАНЕТАТА Е В ОПАСНОСТ

Лудостта да произвежда и да пилее, обхванала капитализма, е осъдима не само от морална гледна точка. Тя доказа, че е вредна и за онова, на което са стъпили нейните извършители – земята като екосистема, в която живите организми и заобикалящата ги среда са свързани в крехко, мимолетно равновесие. Планетата е опустошена, предупреждават ни за климатични и екологични аномалии. Цели местности, реки и почви са унищожени. Замърсяванията, които безспорно не са от вчера, вече достигат пределния праг и заплашват живота на планетата. Безразборното използване на почвите и на енергийните източници, които не могат да се възобновяват, поставя под въпрос цялото бъдеще на планетата, застрашена от друга страна от демографски бум. Африка, която вече е пострадала от кръвопролития, вероятно ще стане континент-сметище за отпадъци и отровни продукти, без ни най-малко обезщетение за местното население. Драмата, възникнала в следствие на напредването на пустинята, обезлюдяването на селата и концентрирането на население в градовете и промишлените райони, задълбочава екологичната заплаха за живеещото в стрес население, което е отровено, лишено от лекарски грижи и лекувано с успокоителни.

НАУКАТА, КОЯТО ОСВОБОЖДАВА И… ПОРОБВА

Сегашното състояние на планетата, условията, при които живеят обитателите й, арогантността и бруталността на фирмите, които се самообявяват за „научноизследователски“, пораждат днес противоречиви становища за възможностите на науката да освободи човека чрез напредък и развитие. Обещанието, дадено на народите преди повече от сто години за нов „философски камък“ – изработен „научно“, който ще реши проблемите, се срива днес. Всичко това обаче не успя да смути духовете и да дискредитира прекрасното творение на човешкия ум. Но от науката като средство бе направена система, а от краха на системата се прави заключението, че средството е ненужно и вредно само по себе си. Огромни маси хора и много общества са видели от науката само закона на пушката и геноцида. Затова и днес наблюдаваме възраждането на реакционни и мракобесни идеологии, съзнателно бягство в метафизични сънища, възкресение на секти и на окултни общности. Това явление се подсилва и от планетаризацията на проблемите, при което човекът, бил той ръководител или изпълнител, е все по-безпомощен да взима решения. Сега се наблюдава небивало по размер натрупване на познания във всички сфери, съчетано със загуба на умения, с дистанциране на работника от оръдието на неговия труд и от плодовете на този труд. При това положение е естествено хората все по-често да прибягват до изкуствен или вътрешен рай, а освобождаващият творчески дух на науката да изпада в положението на беден роднина.

СТРАХОВЕ, МАСОВО ОСВЕДОМЯВАНЕ И КОНЮНКТУРНОСТ НА ИНТЕЛИГЕНЦИЯТА

Свръхконцентрацията на оръжие в целия свят също подклажда страхове. Тя представлява постоянна заплаха, която тегне всеки ден над всички нас, а в същото време не престава вакханалията от енергийно разточителство, разгул и глупост. Новите страхове са база за раждането на фундаментализъм, национализъм и ксенофобия и са способни да обединят хората едни срещу други, да предизвикат най-ужасно човешко падение. Когато човек загуби вярата си в бъдещето, непрестанно повтаряните заплахи за ядрен или екологически апокалипсис го карат да заживее в суеверен фатализъм.

Средствата за масова информация, съвременните комуникации, включително и транспортът, от които с основание се очакваше да сближат хората и да им помогнат за по-добро разбирателство, само доведоха до скъсяване на разстоянията на планетата, за да може навсякъде да се чуе какво режимите казват сами за себе си. Преувеличаването на нещата от страна на медиите, както и самото масово осведомяване създават изолация и невъзможност за общуване, а подхранваната мечта за бягство някъде другаде, за някаква екзотика, превръщат жилищата и кварталите в анти-жилища и анти-квартали. И накрая медиите, от които се очакваше, че ще информират и възпитават, излагат на показ скудоумна култура, като интелектуалците от духовната и научната област отново показаха своята изменчива природа. Тези „носители“ на „прогреса“, ревностни слуги на всяка власт, проявяват престъпна снизходителност, намерила отражение в скриването и фалшифицирането на информация, нещо, което те послушно правят. 

КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?

Да си анархист в края на XX в. значи да работиш за възвръщането на вярата в реалната социална свобода, значи да скъсаш със самоизолацията или с навика само да искаш, без да държиш сметка за цялостната промяна на обществото. Анархистите трябва да вдъхнат нов живот на прякото действие, завещано от революционния синдикализъм. Те трябва да развенчаят мита за демокрацията, който важи за определен брой народи и изобщо не означава социална справедливост, свобода и равенство. Ако се направи това, песимизмът и фатализмът ще отстъпят. Трябва да се помогне на хората да си възвърнат доверието в самите тях. Анархистите могат да предложат нещо ново, което, макар и да не е готов модел за обществен строй, трябва да събуди желание за създаването на един нов свят. Те трябва да създадат условия за действена революционна решимост. През последните години анархизмът се възроди в световен мащаб, особено след падането на диктаторските режими в Източна Европа, но също така в САЩ и в Южна Америка. Повторното изграждане на силно анархистично движение може да се постигне с усърдна работа. То е и условие за развитие и за успех на международната социална революция. Това революционно движение, което предстои да се изгради, не може да пренебрегва в пропагандната си дейност въпросите, повдигнати в тази брошура.

На първо място трябва да бъде подложена на преоценка предишната прекомерна вяра във възможностите на индустриализацията и „научния прогрес“, за да се разработи днес нова революционна стратегия, съобразена със състоянието на планетата и с потребностите на нейните жители. Гонитбата на голяма производителност е крушение, а строгото придържане към защитата само на „средствата за производство“ и на „социалните придобивки“ е крах за синдикализма. В много западни страни явлението, при което трудещите се от различни отрасли координират действията си, досега не е дало задоволителен отговор за липсата на перспектива пред работническото движение. Никъде не се поставя въпросът за целта на синдикалното движение – отново работниците сами да се заемат с икономиката и управлението на общините. 

БЪДЕЩЕТО НА ЧОВЕЧЕСТВОТО Е ВЪН ОТ ДЪРЖАВАТА-НАЦИЯ

Международното работническо движение се сблъсква днес с наднационалната икономика. Ако интернационализирането на капитала е отдавна свършен факт, на който нищо не успя да се противопостави, то почти безпрепятственото движение на капитали е по-скорошно явление, което изисква отпор чрез международно организиране на работническото движение. Създаваната конкуренция между трудовите маси от различни народи, а тя несъмнено ще се засилва, осъжда на неуспех всеки опит за съпротива на професионално или национално ниво. От бързия и решителен отговор на работническото движение зависи бъдещето на мира, а оттам – и на човечеството. Единствените истински предимства в защитата на тази кауза са опитът на работническото движение, социалният му опит и всичко онова, което хората сами правят, за да постигнат свободата си. Единствената надежда е най-после да се разбере, че свободата е неделима и че не може да съществува едновременно с подтисничеството, макар и само на един човек. 

КЪМ ОБЕЗВЕРЕНИТЕ

Работата, която предстои, е огромна и ако днес тя може да обезкуражи някого, то нека му напомним, че бащите ни не са се уплашили от нея, че ние не стоим по-ниско от тях и няма да изневерим на идеалите им. Изглежда прекалено много хора са на мнение, че революционната агитация по-скоро може да създаде нови безредици, отколкото да разреши сега съществуващите. Властващата идеология също ги убеждава в това и поредицата от неуспехи на много революции ги кара да вярват в тази теза, без да анализират всеки отделен случай. На онези, които се обзалагат, че всичко може да си продължи така, че всичко ще остане по старому, трябва да кажем, че крехкото равновесие и несправедливият ред, към който се придържат, носи неизличимия отпечатък на варварството. Онова, което се преструват, че не забелязват, е страхът, който ги преследва. Те предпочитат да пригодят идеите си към злощастното си положение, отколкото да рискуват да заживеят в хармония с идеалите си. Уважението им към „идеите“ е равнозначно само на уважението към висшестоящия, който винаги са готови да заменят с нов. В сравнение с миналите и днешни безпътици на работническото движение, анархистичните идеи са способни да дадат концепция и оригинални решения на неговите проблеми навсякъде по света. Те съдържат огромни потенциални възможности за скъсване с логиката на капитализма и на държавата, логика, която владее света. Анархистите предлагат път, по който могат да тръгнат всички онези, които и днес се борят за по-доброто бъдеще на Човека. 

Отговор на една вярваща (Себастиан Фор)

ДУМИТЕ НА ЕДНА ВЯРВАЩА

Получих следното писмо:

Господин Себастиан Фор,

Нямам честта да Ви познавам, но съм слушала много да се говори за Вас.

Вашият вестник „Le Quotidien“ („Всекидневник“), който съм чела, за да си дам лично сметка за идеите, които Вие поддържате, за мненията, които изказвате, ме убеди още повече във виновността на кампанията, която Вие насочвате против всичко, което се нарича религия, армия, дисциплина, господар.

Аз съм протестантка, обичам моята религия, но не съм фанатично набожна. Моите религиозни принципи са толкова непоколебимо вдлъбени в душата ми, че Вашите съмнения и отричания на самото съществуване на Бога не могат да ги разклатят. Аз умея все пак да уважавам чуждите религиозни принципи. Вие сте свободен да отричате за себе си всякаква религиозна идея, но мислили ли сте някога, господине, за злото, което правите на човечеството, стремейки се да унищожите всякакво вярване, вместо да запазите схващанията си само за себе си?

Вашата проповед дава картината на един хаос и на една усамотеност на хората върху земята, хвърлени там, като че ли случайно, нещастни същества – без душа, може би! И в тези печални дни, когато човекът изживява скръб по силата на един общ за човечеството закон. Вие му отнемате най-висшия извор на утеха – вярата в задгробния живот! Вие не признавате божественото милосърдие. Знаем ли ние намеренията на Бога по отношение на нас, познаваме ли ние неговите мистериозни пътища?

Да се подчиним на неговата света воля, да се покорим на съдбата си. С нашите бунтове и озлобления до какво ще дойдем, ако не до това да станем нещастни и нещо по-лошо, да създадем за другите нетърпимо съществуване?

Вие искате според Вашите социалистически принципи (добри на думи понякога, но неосъществими на практика) да подобрите участта на човешкия род. Как бихте могли да го направите, прочее, ако разрушавате в него самия му принцип на щастие: Вярата? Аз не разбирам под тази дума само въпроса за религията. Аз разбирам любовта към своята страна, дължимото уважение на нашата армия, на тези, които ни управляват, на господарите, а също така привързаността към семейството. Колко пъти съм се възмущавала, слушайки разговори на младежи и млади момичета даже от моята възраст. Изглежда, че те преди да са живели, са вече уморени от живота, пропити всички от фалшиви принципи, всички обезкуражени, възбунтувани. Това е скептицизъм, това е липса на уважение към всичко, което е велико и благородно, това е атеизъм, това е антипатриотизъм! О, колко лоша песен е Вашият интернационал! Аз обичам другите нации толкова, колкото Франция, стига те да са приятели на нашата страна и силно желая мира, всеобщия мир.

Но бихте ли оставили да нахлуят в страната чуждестранните отряди и ако кой и да е народ пожелае да се устрои на нашата родна земя, не бихте ли му оспорили стъпка по стъпка обичаната страна, която е наша? Нашата Франция, която нейните синове обичат много малко сега, винаги е държала едно почтено място в света. Не разрушавайте нейната хармония, изправяйки французин против французин, работници против господари и нещо повече от това – хора против Бога!

Казаха ми, че е създаден вестник с цел да подбужда войниците да се бунтуват против техните началници и да не се подчиняват на дадените им заповеди. Какво искате да правите без дисциплина? Какво би станало с една армия, където всеки войник се води от своята фантазия? Вие не искате армия? Има понякога прекалености, съгласна съм; има някои началници, които се самозабравят в лошото третиране на войниците, което те не би трябвало да правят, но това са изключения. Бихте ли искали да се остави нашата страна без възможната защита в случай на дипломатически инцидент?

Вие препоръчвате също бракове, даже не граждански, а свободни, без позволение, нито узаконяване пред свидетели в кметството. Не виждате ли, прочее, толкова жени, изоставени от мъжете им, или мъже, измамени от жените им при днешния режим? Какво би станало с естествените желания на единия или другия в случай на изоставяне, ако няма никакъв документ? А децата? Нашата страна, която има толкова намаление на населението, би се обезлюдила още повече, ако майките се бояха да се видят един ден сами с малките същества, умиращи от глад и студ!

Не виждате ли, господине, че към това отива нашата нещастна страна, твърде жизнеспособна още, но която Вие изпращате на смърт, разрушавайки сърцата на нейните деца? Искате ли да се възвърне времето на терора, би ли Ви радвало да Видите потоци кръв да текат и французин срещу французин да се самоизтребват, заблудени, подлудени от Вашите принципи?

Вие ходите от град в град да втълпявате тези принципи на френската младеж, като убивате в нея жизнеността на добрите й чувства, за да въздадете на тяхно място мисли на отмъщение, на бунтове, на безразличие и презрение за всичко, което е отечество, семейство, щастие; бурни безредици и кипене на лоши ферменти! Къде е френската учтивост, тъй прочута някога в чужбина, галантността към дамите, уважението към старците? Всичко туй е изчезнало.

Някои от Вашите принципи са много добри в основата си, но възприети от ума на невежите хора, които вземат буквално всичко, което им се казва, без да обмислят и развиват изказаната мисъл, те стават вредни и лоши. Вместо да им правите добро, вие ги хвърляте в един безизходен за тях водовъртеж.

Всички хора нямат като Вас, господине, благороден характер и високо схващане за своите лични задължения в света. Всички не са способни да живеят добре и честно, ако не чувстват зад себе си един закон, който да им говори по начин много по-убедителен, отколкото биха могли да правят това у тях чувствата на чест, често твърде приспани и понякога почти несъществуващи. Може би ще помислите, че в качеството си на госпожица аз говоря от гледна точка на жената. Не в това са моите подбуди, още повече, като зная, че много оm моите подобни са вятърничави и не знаят какво е вярност. За тях, както и за мъжкия пол, трябва един закон, който да ги поддържа в правия път, ако ги обземе фантазията да се отклонят от него.

Говори се за вероятни стачки, за злини от всички видове. А причината за това сте вие, социалистите! Вие трябва да знаете третото действие от Ruy Blas (1), където се разголва пред безделниците министри цялата мизерия и бликащата кървава рана на Испания.

Аз зная от това, което съм чула за Вас, господине, цялата Ваша висока интелигентност и зная, че Вие ръководите добри начинания, като това за децата в планината. Но, господине, понеже Вие можете да правите понякога толкова добрини, защо не поставяте неоспоримите таланти, които сте получили от Бога, винаги в служба на доброто?

Вие сте обезкуражили, размътили някои мозъци, унищожили вярата в някои сърца, станали много нещастни от озлоблението, което те са придобили по отношение на обществото; изобщо защо не бихте се заели да премахнете тези злини, които Вие и други Ваши съидейници са предизвикали? Вие бихте могли да направите толкова добро с вашето красноречие и убедително слово, а допринасяте толкова зло!

Извинете ме, госдподине, че си позволявам свободата, аз непознатата, да Ви пиша подобно писмо, но извънредно ми е неприятно днешното състояние на обществото, когато чувам думи на скептицизъм и на нерелигиозност около мен. Аз толкова обичам нашата мила Франция, нейната армия, която е живият й образ, нашето знаме, което Вашите последователи не считат достойно да поздравят, когато то минава. Аз съм изпълнена с толкова почитание към Бога и всички религии, че не се стеснявам да се обърна към Вас. Зная Ви като толкова интелигентен и надарен със сърце, че в името на нашата страна настоятелно Ви моля: спрете тази решителна кампания против това, което съставлява силата и щастието на човечеството: Вярата. Ако имате възможност и ако не Ви е неудобно, господине, да отговорите на една госпожица, обявила се против Вашите принципи, бих била щастлива да получа писмо от вас. Благоволете да ме извините за всичко наивно в писмото ми. Аз имам привичката винаги да казвам нещата, както ги схващам – откровено.

Благоволете да приемете, господине, и т.н.

Фернанда Ганевал 5, rue Louis a Villeurbanne

ОТГОВОР НА ЕДНА ВЯРВАЩА (2)

Госпожице,

Вашето писмо ми достави удоволствие и в същото време ми причини мъка.

То ми достави удоволствие, защото от него разбрах, че колкото и внимателно да сте оградили своите твърдения за непоколебимост, антирелигиозната, антикапиталистическата, антимилитаристичната пропаганда и тази на съвременния брак, която аз водя, не е отминала без да разклати из основи Вашите най-непоколебими вярвания и Вашите най-постоянни чувства.

То ми причини мъка, защото отбелязва у Вас едно състояние на безпокойство, на неразположение, на тъга, причина на което била моята пропаганда. Моля Ви да вярвате, госпожице, че съм измъчван всякога от страданията на другите и толкова повече от това, на което несъзнателно и даже против волята ми аз бих бил автор.

Но ако Вашето писмо създаде у мен това странно впечатление – радостно и тъжно едновременно, то в никакъв случай не ми вдъхва колебание, нито пък съжаление.

Присъщо е на убедения човек да не се чувства смутен от колебанията, които той създава в опонентите. Непоколебимата увереност, без която той би се отклонявал от пътя, който съзнанието му е начертало, е едно ценно преимущество за него.

Но Вие молехте за някои разяснения и аз Ви ги дължа, госпожице. Даже да бяхте единствената, която ги иска, аз пак бих ги дал. Не ще скрия обаче, че Вашият случай има много важно значение, защото е случаят на голямото множество – мъже и жени, момичета и момчета, които незнанието на проблемите, вълнуващи съвременните поколения, хвърля в едно мъчително безпокойство, от което те вярват да се отърват (нещастни безумци!), скривайки се зад неразбиваемите според тях барикади на вярвания и идеи, които са били люлката на умрелите поколения.

Четете тези редове, госпожице, добре ги четете, и се проникнете от тях. Не отваряйте само очите си, приложете също и сърцето си. Постарайте се да различите само истината.

Истината!

Вие вярвате в Бога, госпожице. Ако той съществуваше, истината би била самият Той. Истината именно би била Бог! Прилагайки всичките си способности за схващане в изучаване на истината, с това Вие ще правите усилия да разберете самия Бог.

***

Най-напред Вие ме упреквате, че ми липсва религиозна вяра. Във Вашите очи тази нерелигиозност е грях.

Този грях, признавам си, госпожице, аз го правя. Не вярвам в Бога. От природата и от общността на явленията, които я съставят и от законите, които управляват отношенията на това огромно цяло с всяка негова част, аз съм придобил едно схващане, което, макар и колебаещо се в някои точки, обвити още в неизвестност, е напълно материалистично.

Несъмнено е, че вярваща в сътворението и в създателя, в законодателството и законодателя божий, в непогрешимите откровения, в непроницаемите пътища на провидението, Вие бихте смятали за непростим грях да се отрича сътворението и създателя, безукоризненото законодателство, висшите откровения, справедливото и милосърдно провидение.

Ако има вина в това, госпожице, ако има грях, аз заявявам открито, че тази вина, този грях са мои. Но аз не съм виновен.

Вярвах в Бога и го обичах. Колкото и гореща да бъде вашата вяра, колкото дълбоко и чисто да бъде вашето обожаване, моята вяра и моето обожание бяха, уверявам Ви, равни на Вашите,

Но в деня, когато поисках да видя Бога по-отблизо, аз го потърсих, потърсих го не с глупавия фанатизъм на дивака, не с лековерната доверчивост на детето, не с глупостта на невежия, а със силното желание да закрепя моята вяра в здрава опорна точка, с положителната воля да отида в полето на издирванията до там, до където могат да ме отнесат стъпките ми. В този ден аз търсих създателя, законодателя, откровителя, провидението, търсих напразно Бога, но не го намерих.

Моя ли е вината? Трябва ли да изнасилвам разума си, да прекланям съзнанието си пред това, което ми се виждаше абсурд? Почтено ли щеше да бъде да осъдя колената си да се превиват още, ръцете ми да притискат още гърдите, а устните ми да бръщолевят молитви?

Ето това би било грях, госпожице, защото в това щеше да се крие лицемерието.

***

Впрочем Вие благоволихте да признаете, че съм свободен да не вярвам в Бога и да отричам неговото съществуване и че това е моя работа.

Ето кое е твърде щастливо! Толкова по-щастливо, че и да бяхте искали да ме лишите от това право, не бихте могли.

Но това, което ми приписвате не само като грях, но и като престъпление, то е, че не задушавам в себе си отрицанието, до което дохожда моят дух, че публично излагам основанията, които ме правят атеист, че посвещавам своя талант (ако имам такъв, защо Бог го оставя на едно същество, което си служи с него за една тъй отвратителна употреба?) за разпространение на антирелигиозните разбирания, които ме въодушевляват.

Можете ли, госпожице, да кажете основателно такива неща и трябва ли вярата да Ви заслепява, когато ги пишете?

И какво! Основателите на църквата и след Реформизма всички пастори не са ли ви проповядвали, че вярата, която не се проявява, не е вяра?

Вашата съвест не би ли протестирала, ако не правехте нищо, за да споделите с ближния си религиозните пориви, които ви въодушевляват?

Не ви ли се струва, че Вие бихте избягали от най-свято задължение, ако не работехте, за да доведете в краката на тогова, когото Вие обожавате, душите, които се отдалечават от него и не мислят за своето вечно спасение?

А това е този грях – между всички най-смъртоносен, нали? – този грях, с който не искате да оскверните, да измъчите Вашата съвест и който обаче Вие ме съветвате да сторя? Това, което на никаква цена Вие не бихте се съгласили да се прави: да се мълчи, да се задушават у Вас разбиранията Ви, това именно искате аз да направя и то, за да не ме третирате като престъпник?

Госпожице! Допускате ли, че този, който не вярва в Бога, престава да е човек и да има съвест?

***

Но аз разбирам добре основанията, които Ви карат да ме молите настоятелно да не правя нищо, което има за цел да изтръгне другите, моите братя сред човечеството, от религиозните вярвания.

Ние ще разгледаме Вашите основания и ще изследваме тези от тях, които имат стойност.

ВЯРАТА НЕ УТЕШАВА

Вие виждате нашето нещастно човечество, измъчено от страдания, изложено на лишения, осъдено на болести, на плячка, на мизерия, и според Вас, да се изтръгне от него Вярата, това е жестоко дело, защото това значи, да се лиши от единствената утеха, която му остава.

Като Вас, госпожице, аз разбирам страданието, което притиска нашия злочест род и като Вас аз съм безкрайно опечален и състрадаващ. Но тогава, когато Вие се стремите да приспите страданието, аз работя да се предотврати то. Тогава, когато Вие се ограничавате само в това, да се наведете върху смъртното легло на болния, за да мърморите на ухото одобрителни думи, аз се занимавам с туй, как той да се излекува. Тогава, когато Вие вярвате в неизбежността на злините, които превиват хората под безпощадния закон на страданието, аз живея с убеждението, че тази неизбежност зависи от исторически условия, които ще изчезнат и моите усилия са насочени към това, да се премахнат колкото се може по-скоро тези условия.

Вие сте права за себе си, когато, приемайки страданието като неизбежна необходимост, издигате примирението със съдбата в категоричен дълг. Но аз също съм прав, когато, разглеждайки страданието, като се изключи тази категория нещастия, които зависят от природата, като следствие от една престъпна цивилизация, правя всичко, което ми е възможно, за да се премахнат несправедливостите на тази цивилизация. Логичен съм още, когато посвещавам силите си да се вдигне против тези несправедливости световната съвест и да се предизвика по този начин бунтът на умовете и сърцата.

Не трябва човек да се примирява със съдбата, т.е. мълчаливо да понася всичко, което му пречи, и аз прибавям още: човек не се примирява, освен при едно условие – когато смята, че тази съдба е непреодолима.

При все това примиреното същество не е същество утешено.

Утехата произлиза само от изчезването на злото, от забравата или от надеждата то да се предотврати или да се забрави.

Да се смили човек над злочестието на слепеца, да му казва, да му преповтаря, че той е за оплакване, че е лишен от радостта да вижда и че нищо не може да се направи, за да му се възвърне светлината, трябва да има благоразумието да понася търпеливо злото и да се примири – това не значи да се утешава.

Да се утешава, значи след като са изучени грижливо причините за неговата слепота и след като сме се добрали до известността, че неговият недостатък не е нелечим, да му се помогне да съзре възможността за излекуване. Да му се разясни лекуването и операцията, която му предстои и чрез разясняване на прелестите, които ще има щастието да съзерцава, когато се излекува, да му се вдъхне желанието да се подложи на необходимата операция.

По този начин, уверявайки нещастните жертви на нашето отвратително социално устройство, че болестта от която страдат, не е нелечима, обяснявайки им причините за нея, като им се посочва и начинът на лекуване, обвивайки сърцето им със сладката мисъл за едно близко освобождение, аз ги подкрепям и утешавам.

Прочее истинското утешение, госпожице, не ще донесете Вие с Вашите съвети за примирение с „Намеренията на Бога и мистериозните пътища на Провидението“, с вашите обещания за едно измамно и вечно блаженство, което би възнаградило това сляпо подчинение на висшата воля.

От векове служителите на различните религии, представителите на всички богове не пестят увещания и обещания от този род за страдащите и „обезнадеждените“. Обаче страданието продължава все така неумолимо своето отчайващо дело и надеждата в безкрайните блаженства на другия свят не пречи на човечеството да пъшка в немощ и отчаяние.

Вие виждате добре, че вярата не утешава.

***

А после вярвате ли истински, госпожице, че опечалените и разочаровани могат да бъдат утешени от този, който ги лъже?

А вие именно ги лъжете, госпожице.

Вие ги лъжете невинно, защото самата Вие сте в грешка. Вие ги лъжете, защото да им се каже, че „самият принцип на щастието е вярата“, значи да бъдат мамени.

Дотолкова ли са ви поставили, госпожице, изключително само в течение на въпросите, отнасящи се до религията, че са пренебрегнали да Ви просветят в историята?

Не знаете ли злото, което религииге – всичките религии – са донесли на човечеството и изтезанията, с които са осеяли земята?

Може би Вие знаете от историята само това, което е било угодно на Вашите възпитатели да ви учат, вас, както и много други.

Е, добре! Прочетете това, което преди няколко години писах в една брошура, озаглавена „Престъпленията на Бога“ и ако тези редове Ви се видят противни на историческата истина, Вие ще имате правото да поправите грешките, които ще ми вмените.

Цитирам буквално:

„Бог – това е религията. А религията е окованата във вериги мисъл. Вярващият има очи и не трябва да вижда; той има уши и не трябва да чува; той има ръце и не трябва да пипа; той има мозък и не трябва да разсъждава. Той не трябва да си служи със своите ръце, със своите уши, със своите очи, със своя интелект. За всички неща е длъжен да пита откровението, да се прекланя пред текстовете, да съгласува мисълта си с наставленията на православието. Очевидността той третира като богохулно безсрамие, когато тя е противна на неговата вяра. Фикцията и лъжата той обявява за истина и реалност, когато те служат на интересите на неговия Бог. Не смейте да докоснете с пръст хилавостта на неговите суеверия, той ще Ви отговори, затваряйки Ви устата, ако има за това силата, или хулейки Ви подло зад гърба, ако е слаб.

Религията се добира до току-що пробудения ум на детето, възпитава го по нерационални начини, приспособява го към погрешни методи и го оставя обезоръжено срещу разума, възбудено против точността. Атентата, който Догмата се стреми да извърши против детето днес, тя е извършвала в течение на много векове против детето – човечеството. Използвайки и злоупотребявайки с лековерната доверчивост, невежеството, боязливия дух на нашите бащи, религиите – всичките религии – са потопявали в мрака мисълта и сковавали във вериги мозъка на изчезналите генерации.

Религията, това е още закъснелият прогрес.

За този, който е оглупял от очакването на една вечна радост или страдание, животът е нищо.

Той трае едно малко мигновение – двадесет, петдесет, сто години, които са нищо пред безкрайната редица от векове, съставляващи вечността. Индивидът, превит под ярема на религиите, ще отдаде ли значение на това кратко преминаване, на това мигновено пътуване? Не!

В неговите очи животът е само предговор към вечността, която той очаква; земята е само преддверие, което води натам.

Тогава защо да се води борба, да се търси, да се разбира, да се знае?

Защо толкова да се заемаме да подобрим условията на едно тъй кратко пътуване? Защо да напрягаме ума си да направим по-проветриво, по-приветливо, по-светло това преддверие, този коридор, където човек прекарва само една минута?

Само едно нещо е от значение: да се спаси душата, да се подчиним на Бога.

Понеже всеки прогрес се придобива само чрез упорито усилие, то той се осъществява само от този, който чувства нужда от него. А понеже да се живее по-добре, да се задоволяват нуждите, да се намалява мъката и да се увеличава благосъстоянието е нещо малоценно в очите на вярващия, малко значение има за него прогресът.

Че религиите водят към оковаване на мисълта и спъване на всякакъв прогрес, това са истини, които историята доказва – безбройни факти идват да потвърдят данните на разсъждението.

Може ли човек да си представи по-ужасни престъпления?…

А кървавите войни, които в името и за сметка на различните култове са погълнали стотици хиляди поколения, милиони борци! Кой ще изброи конфликтите, източник на които са били религиите? Кой ще пресметне убийствата, кланетата, разстрелванията, преследванията, престъпленията, с които религиозната сектанщина и нетолерантният мистицизъм са окървавили земята, върху която човечеството се влачи, смазано от кръвожадния тиранин, който духовните касти са си присвоили чудовищната мисия да ни накарат да боготворим?

Кой несравним артист ще съумее някога да обрисува с достатъчно богатство на колорит и с точността на необходимите подробности трагичните перипетии на тази драма, чийто ужас е вледенявал цели шест века нещастните цивилизации, които са пъшкали под игото на Католическата църква? Драма, която историята е заклеймила Със страшното име „инквизиция“!

Религията, това е омразата, която се сее между хората, това е мекушавото и примирително раболепие на милиони подчинени; това е надменната свирепост на папите, на първосвещениците, на поповете.

Това е още триумфът на потисническия морал, който довежда до обезличаване на човека: морала на омачкване на тялото и духа, морала на умъртвяването, на самоотрицанието, на жертвоприношението. Този морал задължава индивида да потисне в себе си най-висшите си възторзи, да задушава своите инстиктивни изблици, да изтощи чувствата си, да унищожи своите стремежи. Това е морал, който изпълва духа с плесенясали предразсъдъци, натъпква съвестта със самоугризения и боязън, води след себе си примирение със съдбата, удушва освободителното усилие на бунта и увековечава деспотизма на господарите, експлоатацията на богатите и съмнителната сила на поповете.

Невежеството на мозъка, омразата на сърцето, несмелостта на волята, ето престъпленията, които аз отдавам на идеята за Бога и на нейното неизбежно следствие – религията.

Всички тези престъпления, за които аз обвинявам публично измамниците, които говорят и действат от името на Бога, който не съществува, ето това е, което аз наричам „Престъпленията на Бога“, защото тъкмо в негово име те са били извършени и се извършват още, защото те са произлезли и произлизат още от идеята за Бога.“

***

А сега се осмелете, госпожице, да поддържате, че Бог, религията, вярата са за човечеството самия принцип на щастието.

Но Вие го казахте: според Вас вярата не е само религията, това е също така уважението и любовта към всичко това, което е основата на обществото: отечеството, знамето, армията, моралът, господарят.

НОВА ДОГМА. НОВИ СВЕЩЕНИЦИ

Нека сега да се върнем към спора там, докъдето бяхме стигнали.

Аз посветих моите първи две статии на огорченията, които Ви причинява моята антирелигиозна пропаганда. Сега ще се занимая с неодобрението, което Ви вдъхва моята непочтителност по отношение на армията, на знамето, на всичко, което се отнася до патриотичната вяра.

Защото, госпожице, Вие изразявате една мисъл с очебийна справедливост, когато пишете, че за човечеството самият принцип на щастието е вярата. Вие прибавяте; „А аз не разбирам под тази дума само въпроса за религията. Аз разбирам любовта към своята страна, дължимото уважение на нашата армия, на тези, които ни управляват, на господарите, а също така и привързаността към семейството“.

Да, Вие имате право да обхванете всички тези неща: семейство, правителство, армия в тази единствена дума: Вяра. Уважението и привързаността към тези различни институти са в действителност прояви на вяра. Те са съвременни форми на религиозното чувство и за да бъде верен на себе си този, който вярва в Бога, трябва да вярва в божествената същност и в необходимостта на тези институти, които са в основата на нашето дълбоко християнизирано общество.

През всичкото време, когато живеехме с вярата, аз с уважение се прекланях пред всичко туй. Тези, които в колежа ме учиха по история, ми втълпяваха, че тя е развитието на народите и расите в съгласие с един план, даден от безкрайната мъдрост и върховната воля на провидението. Аз също мислех наивно, че всички тези институции: собственост, семейство, правителство, религия, бидейки от божествен произход, са толкова безсмъртни, толкова неразрушими, както и самият Бог,

И аз не преставах да мисля все така чак до деня, когато съвършено престанах да вярвам в Бога.

Всичко се крепи едно в друго, във веригата на идеите и чувствата, всичко е свързано.

Когато поповете твърдят, че атеизмът води към революционното действие, и да си послужа с техния речник, към „разпиляване на всичко, което крепи върху своите разклатени вече основи старото полуразрушено здание на обществото“, лесно е да схванеш подтиците за шантаж, които ги въодушевяват. Но при все това е вярно, че за първи път тези господа никак не лъжат.

И аз се учудвам, че има социалисти, които самодоволно се хвалят, че не твърдят нищо, което е извън изучаването на самите факти, да се осмеляват да претендират, че борбата против религиите е без стойност и че е маловажно това, дали един индивид вярва или не вярва.

Не му е времето сега да спорим сериозно върху този начин на разбиране. Аз ще се огранича да отбележа, че ако пропагандата против вярата е безрезултатна от социалистическа гледна точка, следствието от това е, че вярващият или невярващият, деистът или атеистът – и единият както и другият, могат бързо и лесно да дойдат до социалистическото разбиране.

Обаче къде са сред социалистите тези, които посещават църквата, храма или синагогата? И сред религиозния свят къде са тези, които искат „да провалят господството, правителството, армията, семейството?“

Но ето, че се отдалечихме от предмета, върху който говорехме. Връщам се към това и ще положа всички усилия, за да Ви докажа, госпожице, че патриотическата Догма и свещениците, които я разпространяват, не струват нещо повече от другите свещеници и от другата Догма, чиято традиция, впрочем, те продължават.

***

Всяко правителство включва в себе си необходимостта от една религия.

Във Франция дълго време християнството беше достатъчно. С изключение на няколко по-издигнати личности всички хора се прекланяха пред Християнската Догма, примиряваха се с Десетте Божи Заповеди, съобразяваха се с обредите и церемониите на култа.

Един ден съмнението доведе до безразличието, после до отрицанието и най-после до враждебността. Днес без да се твърди, че числото на невярващите е по-голямо от това на вярващите, смело може да се твърди, че първото се увеличава всеки ден и скоро ще надмине второто.

Вярата се е спотаила в няколко тьпоумия, в няколко богобоязливи съвести. Тя е избягала от ума, напуснала е мозъците, където разцъфтява цветето на знанието и на размишлението.

Свободомислещите, дошли на власт, не закъсняха да разберат, че религията е необходим сътрудник на властта. Да реабилитират пред общественото мнение този Бог, когото толкова са позорили публично, да доведат народа пред олтарите, за да участва в церемонии, които те толкова са осмивали, им се вижда, разбира се, невъзможно. Само един път човек може да пълни мозъка си с религиозен фанатизъм, но когато този фанатизъм позорно е изгонен от там, не може никога да бъде вкаран отново,

И тогава именно Догмата, служителите, повалените идоли, бяха заместени от една нова религия: Патриотизма.

***

Патриотизмът е химически продукт, който при анализ на 100 грама дава 40 грама любов и 60 грама омраза. Любовта се ограничава за жителите от една и съща нация, представляваща за всекиго от тях отечеството. Омразата се простира върху всичко, което се намира зад изкуствените предели, прокарани от една временна география и носещи името граници.

Един патриот, който се самоуважава, не се ограничава с дълга на своята любов към сънародниците и на своята омраза към другите. Неговите благоразположения и антипатии трябва еднакво да се проявяват. Отсам границата ливадите са весели, слънцето е блестящо, лазурът е искрящ, нощите са звездни, цветята са благоуханни, характерите са благородни, умовете са издигнати, всичко е хубаво и добро, справедливо и истинско. От другата страна – всичко фалшиво, пристрастно, лошо и грозно; гении няма, таланти малко; езикът е варварски, индустрията по-долна, характерите низки, небето мрачно, земята пуста.

И забележете, че във всяко отечество тези абсурди се намират. Тук един французин струва двама германци, трима англичани, четирима италианци, петима испанци и т.н. Върху бреговете на Темза един англичанин се равнява на двама французи, трима германци, четирима испанци и т.н. В Москва един руснак струва двама прусаци, трима белгийци, четирима португалци и т.н.

Това, което е чудно е, че на всяко поправяне на границите трябва да съответства за привърженика на патриотизма едно прехвърляне на неговите отвращения и на неговите нежности. Той трябва да се изменя по чувства тъй, както и по националност.

От всички тези явления на любов и омраза, от тази относителна ценност на един французин, на един руснак не искайте учението на патриота. Той никога не си е задавал тези различни въпроси. Той вярва: когато е бил дете са му втълпили тези вкаменелости, които са израсли заедно с него. Те са част от неговото „аз“, той вярва, казвам аз, а вярващият не се обосновава, той не трябва да търси основания.

Той е привързан към една истинска религия, той – патриотът.

Тази религия си има своята догма – отечеството; своите символи – знамето, трофеите; своите служители – цивилните и военни началници; своите храмове – казармите; своите церемонии – прегледите, маневрите, парадите; своите черковни песни – неизброимите песни на Дерулед; своите жертвоприношения – битките, военните експедиции; своите задължения – 25-годишна служба, борбите с неприятеля; своя морал – пасивно подчинение; своята юрисдикция – военните съвети; своя ад – бириби (дисциплинарна рота в Африка); своя рай – галоните, повишението, медалите, славата. 


ПЛОДОНОСНИТЕ ВОЙНИ

Ако човек трудно си обяснява как патриотичната догма събира ревностни поддръжници между тези, които познават само жертвоприношенията – пролетариите, то лесно може да разбере каква печалба могат да извлекат от нея управниците, собствениците, индустриалците, търговците, финансистите и ония, които в това намират професията си.

Всички тези, които говорят винаги за отечеството, без някога да ги е било грижа за него, имат голям интерес да сеят и култивират в сърцата патриотизма:

Интерес икономически, защото войните и военните експедиции прикриват най-различни индустриални, търговски и финансови комбинации. Договорите за мир, които постановяват огромни плащания и търговски клаузи, благоприятни за победителите, правят очевидна тази истина;

Интерес политически, защото може да има индивидуален и колективен бунт. Когато отклонението от закона е индивидуално, полицията и жандармерията са достатъчни. Когато то има колективен характер – стачка, манифестация, въстание, жандарите и полицаите се изхабяват и войниците се намесват. /Събитията доказват тази действителност/.

Интерес морален, защото на едно властническо общество трябват господари и роби, а не свободни хора. Казармата, дисциплината, йерархията, любовта към галоните развиват превъзходно надменността и деспотизма у тези, които командват, покорството и глупостта у тези, които се подчиняват.

Прибавете към това, че господарите възпяващи патриотизма, знаят да си служат умело с него, за да отклоняват ловко погледите на масата от гледки, върху които е опасно да се спират дълго време; злоупотреби, скандали, превишаване на власт, обществена мизерия и др.

Тогава, когато нашите бащи са били погълнати от съзерцание на небесните неща, свещениците претърсвали джобовете им и ги изпразвали, служителите на новия култ изпразват нашите кесии чрез данъци и за да не се сетим, ни увещават да не снемаме погледа си от празното пространство над Вогезите.

Без да се държи сметка за това, че въпреки взетите предпазни мерки бунтът кипи в артериите и застрашава установения ред, дипломатите са на поста си, за да устроят на народите „в момента, когато са готови да се надигнат и да свалят респективното правителство“, едно умно кръвопускане, което за известно време отслабва непокорните.

И така: спекулации, задушаване на стачки, удавяне на въстания в кръв, развиване на властнически инстинкти у едни, инстинкти на пълзене и страх у други, диверсии, ограбване на данъкоплатците, умни кръвопускания – такива са развалените стоки, които покрива този павилион – патриотизмът.

***

Но има още и „Реванш“.

Любезни шовинисти ни казват спокойно: Ние не можем да останем под тежестта на това унижение, в което ни поставиха в 1870 г. Да устроим на прусаците един бой като този, който претърпяхме, и не искаме нищо повече.

Но нещастници, вие не разбирате ли, че след този бой германците ще искат на свой ред да се реваншират. После пак вие ще искате реванш на реванша. Подетата нескончаема игра би траяла чак до края на вековете. Не разбирате ли, че когато въоръжаването става все по-страшно и числото на войниците расте непрестанно, животът на хората ще премине само в милитаризъм. Милиардите от ден на ден ще се натрупват във военните бюджети, числото на тези периодични войни ще достига цифри все по-ужасяващи.

Впрочем на младите, които наборната комисия призовава, предстои реванш. „Победителят“ не им е отнел само две провинции, той е разорил цялото им отечество.

Триумфираторът във вековните войни, който си е присвоил всичко на свой ред по силата на едно общо наследство, е този, който като управник, господар, собственик, полицай, магистрат, свещеник е ограбил всеобщото физическо, умствено и морално благосъстояние и
си е присвоил  – с помощта именно на войниците – правото да ги превива под ярема на своите закони, да ги довежда до глад, да ги изхвърля извън домовете, да ги арестува, да ги праща в затвор, в каторга, на ешафод.

Това е той, истинският и единствен неприятел!

Отечеството, за което на младите предстои да завоюват възвишен и плодоносен реванш, това е земята на Франция, върху която те живеят, богатствата, които се намират там, и съществуващите средства за производство.

Тяхно право и дълг е да вземат отново тези съкровища от грабителя, не за да го заробят, нито да го прогонят, но за да живеят в мир с него върху земята, която ще обработват всички.

Двете провинции, които народът трябва да си възвърне, са благосъстоянието и свободата.

Когато този велик акт на справедливост бъде извършен, тогава няма да има повече безплодни войни и диви кланета. Напълно помирени, всички хора ще открият война на болестите, на злините, които действат против тях, на страданието, в какъвто и вид да е то.

Те ще намерят открито пред тяхната възродена войнственост едно славно, плодовито и безгранично поле. 

СВОБОДАТА НА ЛЮБОВТА

Ето ни, госпожице, най-сетне дошли до най-деликатния пункт.

В любовта аз препоръчвам унищожението на всякаква законна церемония, на всякаква официална регламентация.

Любовта, това чувство и тази сила, толкова всеобщи, колкото вечни, се ражда и живее сред примки, насилия и лъжа. Аз бих искал да я поставя в безопасност от примките, да я освободя от робството и лицемерието.

А Вие ме упреквате за пропагандата, която правя в това направление.

Предметът, макар сериозен и труден, госпожице, е твърде приятен, твърде привлекателен, поетичен и трогателен, за да оправдае тежката задача, която си поставям да ви отговоря.

Моите прийоми на защита ще съответстват на Вашите прийоми на нападение. Аз ще се постарая да вкарам в малко тесните рамки на Вашите упреци отговора, съответстващ на темата. Той би трябвало да бъде възможно по-пълен и в същото време по-точен. Нека цитирам казаното от Вас:

„Вие препоръчвате бракове, даже не граждански, а свободни, без позволение, нито узаконяване пред свидетели в кметството. Не виждате ли, прочее, толкова жени, изоставени от мъжете им, или мъже, измамени от жените им при днешния режим? Какво би станало с естествените желания на единия или на другия в случай на изоставяне или на невярност, ако не би имало никакъв документ? А децата? Нашата страна, която има такова намаление на населението, би се обезлюдила още повече, ако майките се бояха да се видят един ден сами с малките същества, умиращи от глад и студ!“ А сега навлизаме в спора.

Но позволете, госпожице, да взема ножиците и да нарежа на малки, твърде малки части обвинението Ви.

Анализа – повторение на късо, след това и синтеза: това е средството, което ще ни позволи да разгледаме истински сериозно въпроса.

„Вие препоръчвате бракове, даже не граждански, а свободни, без позволение, нито узаконяване пред свидетели в кметството!…“

Да, госпожице, аз препоръчвам това, което Ви се вижда толкова непонятно и дръзко и с едно толкова поразително неуважение по отношение на неприкосновената институция на брака, че Вие поставяте една удивителна.

Само имайте добрата воля да схванете, че аз никога не осквернявам свободния, свят и възвишен съюз, със скандалното название, което Вие му давате, защото той е присъщ на природата – на две същества, които се обичат и не изпитват нуждата да просят никакво узаконяване, когато си казват и щедро доставят най-нежните и най-убедителните документи. Цели трептящи от живот и страст, две същества не подчиняват любовта на смешната и празна благословия на „брака“. Те се отдават един на друг в неудържимо влечение на духа, сърцето и плътта. Оставят на други позора да призовават в помощ на техните безсилни желания задълженията и забраните на кодекса, очилата на нотариуса, расото на попа, презрамките на кмета, кривите подписи на свидетелите и пиянствата на сватбата.

Аз казвам: те постъпват твърде добре.

И от какво позволение, моля Ви се, биха имали нужда те, мъжът и жената, които една взаимна страст хвърля в обятията един на друг? Кой по-добре от тях, по-горе от тях, извън тях, притежава правоспособност да дава някакво съгласие за изпълнението на един акт, който изобщо не засяга, не свързва и не ангажира никого другиго, освен самите тях?

Вие знаете, госпожице, че не се касае тук за деца, а за две същества, достигнали до възрастта на разумното действие. Вие забравяте, че не е въпрос за две мили птиченца, на които крилете не са още достатъчно израсли и не биха могли без опасност да се отдалечат от майчиното гнездо, а за две орлета, жадни за простор, снабдени с клюн и нокти, за да се хранят и защитават.

Само това е достатъчно възмутително, че когато е необходимо усилието на мисълта им да се избере една кариера, мнението на младежите не се търси и бащината воля простира своя деспотизъм до там, че замества способностите и стремежите им. Но безкрайно възмутително е още, че симпатиите, предпочитанията на старите заместват тези на младите, когато се касае за неща от чувствен характер на последните. Противно на разума е в непреодолимите и прекрасни подтици на страстното желание, което те изпитват, младежите да бъдат спъвани от закона, да държат сметка за съображенията, проектите и комбинациите, повече или по-малко нечисти, на семействата.

Работа на закона ли е това? Неговото царство не е ли твърде много разширено? Не му ли стига, че той дебне нашето раждане и нашата смърт, за да държи в ред и изправност своите регистри за гражданското състояние? Не е ли задоволен от дългите години, през които по прищявка на своите интереси и капризи ни подлага на затъпяване в казармите и на касапницата на бойните полета?

Не му ли са достатъчни грижите, изследванията, надзорите, притесненията, чрез които той прониква във всичките наши действия?

Трябва ли той да проникне още и в тайнствените глъбини на нашето сърце и да намесва нахалството, глупостта и тиранията на своите предписания в секрета на любовните пориви, които ни движат? 

ВЕРИГА ЗА СТРОШАВАНЕ

Да се зароби трудът, да се узакони собствеността, да се издигнат между гражданите прегради, премахнати теоретически от революцията през 1789 г. Да се потисне мисълта и изкуството да се постави в опекунство, науката и богатството да се присвоят от няколко привилегировани – това е вече достатъчно неприемливо за здравия човешки разум.

Но това, което прехвърля границите на допустимото е, че в името на принципи, в името на един морал, почиващ върху детинска метафизика, в името на традиции и привички са се одързостили да подчинят на една еднообразна и неизменна регламентация капризните и безбройни вариации на силното и непреодолимо привличане на половете помежду им.

Да се наложи на сърцето един начин на обичане, на тялото един маниер на отдаване, да се въведе в тези явления, които най-често са неанализируеми, подход на премълчаване, намесата в материално състояние, на семейно съвещание, на предварително съгласие и на официално освещаване. Това изглежда невъзможно, но то в действителност съществува.

И наистина човек трябва да има нахалството на законодателя и да притежава доза на самомнителност, която прави от този индивид изключително същество, за да се доведе глупостта до тази степен. Това разделяне на всичко, отнасящо се до любовта, на категории, позволени и непозволени, честни и нечестни, е изходната точка на една безкрайност от физически и морални страдания у всички: у богатите и бедните, в жените и в мъжете, за децата както и за родителите.

Никой не може да избяга от това. От векове историята, поезията, романът, театърът употребяват всички средства, за да ни нарисуват трогателните перипетии на любовните одисеи. Сърцата се вълнуват, клепачите се навлажняват при описанието на тези драми, изтъкани от пречки, разочарования, угризения, отмъщения, клетви, престъпления.

В един случай това са двама младежи, които природата е създала един за друг, за да вкусят всичките любовни сладости и между които се изправят неразбиваеми бариери: светските спогодби, семейните съперничества, кастовите предразсъдъци, бащинското Veto. В друг случай пък, напротив, това са две същества, които никак не си допадат, не са се обичали никога и не ще се обичат и които нечисти комбинации са приковали един към друг. Мъченици на брака! В трети случай това е едно нещастно дете, което са примамили уста, щедри на лъжливи обещания, и което висшият закон за размножаването по силата на лицемерието в спогодбите захвърля в реда на опозорените и белязаните.

Третата страница на нашите всекидневници е изпълнена от тези драми на изоставяне, на прелюбодействие, на ревност, които свършват с обесвания, разстрели.

Всичките тези ужаси обаче не са нищо, сравнени с хилядите сълзи, които падат мълчаливо, с интимните сцени, терзанията, понасяни мълчаливо, сърдечните рани, които познават самите жертви.

***

Ще се осмелите ли да кажете, госпожице, че тази картина е твърде черна, че четката ми е напоена с много тъмни цветове?

Може би ще се осмелите и само младостта Ви ще бъде вашето единствено извинение. Защото няма изрази – поне аз се чувствам неспособен да ги намеря – които могат да предадат по един достатъчно убедителен начин мизериите, страданията, позора, които посочих по-горе.

Е, добре! Размислете!

Помислете най-напред, че тези сърца са безжалостно изтезавани, въпреки съгласията, узаконяванията и формалностите, които придружават брака. И почнете най-напред с това, като се запитате и дълго спрете там Вашата мисъл – за какво служат тези мними гаранции, когато те довеждат до резултати, толкова противоположни на тези, които трябва да осигурят.

Аз не се съмнявам, че тези размишления не ще доведат до едно разколебаване на Вашата вяра в благодетелите на брака. Вие не ще дойдете до съзнанието, че престане ли бракът да бъде залог за почивка и блаженство, какъвто хората си го представят, той става тогава робство, на което съвременната цивилизация ни оставя правото да не се подчиняваме.

А когато Вашият разум ще простре по-далеч своите издирвания, имайте добрата воля да навлезете във втория въпрос: „Ако е вярно, че бракът не съответства на спокойствието и щастието в любовта, ако той е тъкмо обратното, толкова често последван от проливане на сълзи и кръв, да допуснем ли, че самият той е техният извор?“

Аз се лаская, госпожице, от мисълта, че когато Вие насочите всичките Ваши сили за разбиране на горното, ще признаете, че бракът, съгласията, узаконяванията, нотариусът, попът, кметът, подписите на свидетелите и всичките тупурдии, както би казал друг, не са истински съединявали две същества, които любовта не сближава и че никога те не са преставали ужасно да страдат един от друг.

Винаги безполезен, когато желанието и нежността сливат двама млади хора; всякога опасен и нетърпим, когато последните не се обичат никак или престават да се обичат: ето това е бракът.

От тук една верига, която винаги е безполезна и най-често опасна и нетърпима, трябва да бъде строшена.

Какво, госпожице, можете да искате повече от мен – от това да употребявам силите си за освобождаването на нашето нещастно човечество, отдавна обременено от тежестта и от раните на толкова други вериги?

***

Но децата! Какво ще стане с тях, невинните? Какво би се случило с тези мили рожби, ако, като се премахне бракът, нищо не задължава мъжа да остане при жена си, бащата при децата си?

Ах! Изоставени нещастници!

МЯСТОТО НА ГОЛЯМОТО СЕМЕЙСТВО

В съзнанието на разумните и разсъдливи хора бракът, този предговор към юридическото семейство, е отхвърлен и осъден. Няма институция, която ежедневно критиката и сатирата да атакуват в такава голяма степен. Едно само съображение му запазва някакъв кредит в разбиранията: децата. Хората се боят да не би от разтрогването на семейната група да бъдат засегнати децата и те да страдат от това.

Госпожице, аз ще изкажа едно твърдение, което ще Ви накара да крещите срещу противната за вас мисъл и колкото да не сте нервна да подскачате. Имам съобразителността да Ви предупредя, за да не се опитвате да ме третирате като вулгарен мистификатор и за да не помислите само това, когато четете.

Аз казвам, че най-голямата услуга, която би могла да се направи на децата, е тази – да се разруши днешното семейство, защото всички са негови жертви: едни, защото нямат семейство, други – защото имат такова.

Аз ще се поясня.

Под тези, които са без семейство, аз разбирам всички малки злощастници, които са имали нещастието да загубят родителите си, или са изоставени, или пък тяхното рождение е отбелязано като нередовно. Така едните са се оказали без семейство, другите пък не са имали такова.

Изоставените и тези, които нямат близки, страдат от семейството. Болшинството са убедени, че е достатъчно да наредят всичко за собствените си деца. Убедени са даже, че те ще бъдат виновни за един вид лошо деяние, ако увеличат чрез приемане на „безсемейственост“ числото на гърлата, които ще хранят и на дяловете, които ще отделят по-сетне в наследството. Бащите и майките се отдават единствено на отглеждането на хлапетата, които носят имената им и нищо не правят за изоставените и сираците.

И докато децата, които имат семейство, са обсипани с внимание, за другите няма нито нежност, нито средства за съществуване.

Колкото до тези, които регистрите за гражданското състояние третират като незаконни и които на обикновен език се наричат „копелета“, няма нужда да говоря за това, което те търпят: унижение и мизерия, вследствие на факта, че тяхната майка не е била законно съединена с мъжа, от който са произлезли.

Тези три категории деца – сираците, изоставените, незаконнородените, не са, госпожице, един незначителен брой. Тяхното число е огромно и те страдат немилостиво и несправедливо от семейната институция. Именно защото са без семейство.

***

Но би било груба грешка да се мисли, че противно на това децата, които имат семейство, не страдат от обстоятелството, че имат такова. Те са също жертви на институцията. Без съмнение, те не страдат по същия начин, както техните малки другарчета – сираците, изоставените и незаконнородените, но те все пак си страдат.

Всяко семейство има своите традиции и обичаи, своите вярвания и отношения, своето социално положение. Детето се намира в необходимостта да се пригоди към това и най-често, противно на природата си, на своя характер, на своите способности и лични стремежи.

Семейството за него е един вид клетка – цялата в остри бодли, които при всяко негово движение, убождат част от тялото му, от мозъка и сърцето му. То не трябва и да помисля за това да живее, да разсъждава, да обича, както нему се харесва, както би било присъщо на темперамента му. В тази задушаваща атмосфера, в тази стеснена, затворена, лишена от въздух среда, то живее и вехне. То не принадлежи на себе си, то е вещ на семейството.

То е още мекият восък, предназначен да получи всички отпечатъци, които би хрумнало на бащата и на майката да му дадат. Когато вече е пораснало – момче или момиче – ще стане въпрос да си избере кариера и пред него се отварят множество пътища, не са неговите вкусове, неговите стремежи, неговите предразположения, до които то ще се допита. Това са волята и плановете на семейството.

Да! Когато е гладно, ще яде. То ще бъде разкошно подслонено. Ще бъде дадено в училище, в лицея, или на занаят. Когато бъде болно, за него ще се полагат грижи. Баща му и майка му обилно ще го обсипят с милувки. Но всичко това при условие, че то ще се откаже от своите вкусове, от всичко, което го привлича, ако неговите стремежи не влизат в плановете на семейството.

А ако несполуката пожелае то да попадне на баща и майка, които не живеят в добри отношения, за които семейното огнище е един ад и които отиват да търсят другаде утехата, детето израства печално, между майка и баща, които го пренебрегват и то чувства, че е едно бреме и една досада.

Безбройно е числото на малките същества, които се развиват така и тази е причината за скорошното напускане на семейното огнище от младите, които чакат с нетърпение да се освободят от него.

Вие виждате много добре, госпожице, че за тези, които имат, както и за тези, които нямат семейство, то е една отвратителна институция!

***

Прочие, долу тези малки групи, основани върху брака и чиито връзки са осакатени от съглашенията, узаконяванията и официалните церемонии, които ви изглеждат тъй желани!

Едно единствено нещо може и трябва да задължава мъжа да остава при своята другарка, бащата – да бди над своите деца. Посоченото задължение произтича от закона, но чувството, произтичащо от природата, е любовта.

Любовта се подиграва с кодекса и съдилищата, с магистрата и стражаря, еднакво безсилни да попречат на разпукването на това великолепно цвете.

А когато изчезнат тези нищожни, затворени групички, където хората се задушават, тогава ще се роди и ще се развие в непреодолим възторг на братство и кротост цялото човечество, което ще осигури по пътя на природни привличания и на безбройни интереси свободно и плодоносно приложение на закона за взаимното привличане на половете.

Тогава не ще има повече незаконнородени.

Тогава не ще има повече сираци и изоставени. Сърцата ще се отварят за нежността, която ще се отдава за малките, защото децата са приятни, грациозни, те са признателни и сърдечни.

Тогава не ще има повече лошо хранени деца, лошо облечени, оставени без грижи и без култура.

Днес всички деца страдат от малките семейства, които обгръщат само неколцина, съединени повече от интереса, отколкото от любовта.

Тогава всички деца ще бъдат щастливи от голямото семейство на цялото човечество, завинаги съединени в една хармония на индивидуалните и колективни интереси.

***

Но свободата на любовта, госпожице, съставлява част от едно цяло, от което всички обстоятелства са неделими.

Тя съставлява част от множеството свободи, които предстои да се извоюват и относно общността на които ще ви кажа какво мисля. 

БЕЗВЛАСТНИЧЕСКИЯТ КОМУНИЗЪМ

Вие не сте допускали, госпожице, когато изразих намерението си да ви отговоря, че този отговор ще бъде тъй дълъг. Аз също не очаквах това. Но Вие бяхте засегнали толкова проблеми и то толкова сложни, толкова заплетени и толкова деликатни, че аз имах да избирам една от двете опасности: или да бъда твърде лаконичен, или много пространен. Аз предпочетох да се спра на последното. Благоволете да ме извините и да ми отделите още няколко минути от Вашето любезно внимание.

Не е ли по-добре да засегна отново всичките въпроси, които трябваше да разгледам в този отговор, като ги резюмирам.

Пред гледката на мизерията, която превива човечеството, клатушканията, които го терзаят, Вашето сърце е обзето от състрадание и скръб. Моето е обзето от същото чувство.

Тогава какво правите Вие, госпожице?

Като всички хора, които вярват в необходимостта и неизбежността на институциите, които ни управляват, Вие не си поставяте за цел да разберете дали тази общност от злини за хората не се дължи на тези институции и без изучаване, Вие се настройвате срещу тези, които се борят да ги унищожават и работят, за да ги заместят с други социални устройства и настоятелно ги молите да се откажат от лошите дела, които вършат. Аз съм един от тези лоши работници и Ви отговорих за пропагандата, на която се отдавам, излагайки тезите си, които претендирам да са основателни.

Казах: Бог, това е заблуждението и аз не вярвам повече в него. Бог – това е лъжата и лицемерието и аз му обявявам война. Бог – това е религията и не само че тя не утешава, но при това и измъчва. Не само че не донася на човечеството спокойствие и радост, но тя е написала най-скръбните страници на историята, ето защо аз се боря против религията.

Казах: патриотизмът – това е новата догма, която вирее върху развалините на старото Credo, новата вяра, необходима на господарите, за да запазят веригите, изковани за робите.

Патриотизмът – това е една безумна и унизителна злоба против всичко, което не съставлява част от отечеството.

Патриотизмът – това е казармата, армията, пролетариатът, който, облечен в униформа, избива по заповед на капиталистическата класа пролетариата в блузи.

Патриотизмът – това е необходимостта от реванш, който се изпречва пред победените нации и който превръща света в едно гигантско бойно поле, където битките никога не биха престанали.

Ето защо аз обявявам война на войната, ето защо като ратник на живота, а не на смъртта аз съм интернационалист, против войната – за мир на земята.

Казах, че любовта има една своенравна, капризна и еклектична същност. Безумие е да се иска тя да се подчини на определени правила, приложими за всички. Свободата е единственият режим, към който любовта се приспособява философски.

В практиката бракът дава печални резултати. Далеч да бъде един залог за съгласие и щастие, той поражда най-долните лицемерия и безутешни състояния.

Вериги, безполезни и опасни, вериги нетърпими. Те трябва да се строшат.

Всички деца страдат от семейството. Едни защото имат такова, други защото го нямат.

По тези мотиви изобличавам брака и празните формалности, които го заобикалят. Предричам в бъдеще разрушение на юридическото семейство, основано на алчността, и искам заместването му от човешкото семейство, което почива върху солидарността на всички лични интереси.

На всяко от тези съображения дадох обяснението, което ми се струваше необходимо.

***

А сега, госпожице, аз приключвам.

Печален, много печален е животът, който водят днешните поколения. А при това подбудата на всичките човешки действия е търсенето на някакво доволство, а идеалът на цивилизацията е достигането на най-голямо щастие за всички.

Религия, собственост, отечество, семейство – схващания за институции, всички, произтичащи от принципа на властта, са правили и правят от историята една вечно мъчителна и кървава драма. Тази драма, която увековечава невежеството. Вие искате да продължите.

На тази драма аз желая с целия жар на моята воля да се сложи по-скоро край.

И затова аз употребявам силите си за премахването на всичките властнически бастилии; капитализъм, власт, религия, собственост, семейство.

Това е първата част от моята работа.

Но човек не е създаден да живее сред развалини, неговият дух не се храни само от отрицания, неговото сърце не е създадено единствено за омраза.

И именно тук се явява необходимостта от изграждане, което трябва да следва премахването: утвърждения, които произтичат от самите отрицания; любов, която блика от изживяната омраза.

Общественият организъм страда във всичките си части: в стомаха, в ума, в сърцето. Той агонизира в мизерия. Мизерия на стомасите – това е гладът; мизерия на ума – това е невежеството; мизерия на сърцата – това е омразата. Належащо е да се погребе тази тройна мизерия.

Лекът е намерен – това е безвластническият комунизъм.

Чрез него всеки ще намери в огромното материално съкровище, поддържано с общо усилие, с какво да задоволи всичките си физически нужди.

Чрез него всеки ще намери в неизчерпаемото интелектуално съкровище, подхранвано от непрестанното търсене на работещите умове, с какво да удовлетвори всичките си научни жажди и всичките си артистични вкусове.

Чрез него всеки ще намери в непресъхващия чувствен източник, обогатяван постоянно от нуждата да се обича, с какво да утоли цялата си жажда за нежност.

Безвластническият комунизъм, чрез който всички стомаси, всички умове и всички сърца могат да бъдат и ще бъдат един ден освободени – ето пътят.

Този път е слабо познат. Прочие, необходимо е да се направи достъпен за всички. Аз съм един от тези, които правят това; аз не искам нищо повече и това е достатъчно за моята активност и амбиция.

Себастиан Фор

1. Историческа драма в 5 действия и в стихове от В. Юго, в която силно е обрисувано израждането на старата испанска монархия. Прев.

2. Този отговор е печатан в няколко статии във в. „Всекидневник“ („Le Quotidien“). Б. авт. 


Комунизъм (Михаил Бакунин, 1843 г.)

За първи път се публикува на немски език във вестника с демократична насоченост „Der Schweizerischer Republikaner“ (1843. 2, 6 и 13. VI), издаван от Юлиус Фрьобел в Цюрих. В настоящото издание текстът се превежда по: Бакунин М.А. Избранные философские сочинения и письма. М., 1987. С. 233-241.

Последният брой на „Нюблюдател“ [1] съдържа статия или по-скоро началото на статия за комунизма, която доста приятно ни впечатли. Тя е написана с такова достойнство и спокойствие, които в „Наблюдател“ действително изумяват.

Има хора, които твърдят, че такъв тон в „Наблюдател“ винаги е лош признак, и ние си признаваме, че доста често сме споделяли това мнение. Но този път, както ни изглежда, ситуацията стои малко по-различно: очевидно „Наблюдател“ е проумял цялата опасна сериозност на комунизма и реши сега да се откаже от своя обикновен начин, недостоен за сериозен човек и сериозна душа, и да изследва този във висша степен важен предмет с достойнство и добросъвестност.

Бъдещето ще ни покаже дали сме сгрешили. Известно е обаче, че нищо не действа по толкова деморализиращ начин на човека, както съзнанието, че от него не очакват нищо хубаво и благородно. И ако „Наблюдател“ действително иска да се поправи, то ние не искаме предварително да подозираме, че неговите цели ще направят за него тази задача невъзможна. Напротив, ние с всички средства, с които разполагаме, ще се опитаме да го задържим на този по-похвален път.

Във всеки случай комунизмът представлява доста важно и опасно явление и за това е казано много. Опасно, действително опасно може да бъде за обществото явлението само дотолкова, доколкото съдържа в себе си поне относителна истина и намира своето оправдание в самото състояние на обществото. Това, което е само случайно, не може да бъде опасно за добре устроената държава, тъй като цялото могъщество и жива сила на държавата се състоят именно в това, че тя запазва себе си и може да запази себе си от хилядите случайности в ежедневието. Държавата трябва и може да бъде над всякакви беди, които възникват от злонамереността на отделните лица. Затова съществува полиция, затова съществуват закони и съдилища, затова съществува цялата организация на държавата. Крадецът и дори голяма банда разбойници могат да бъдат опасни за едни или други отделни лица в държавата, но не за самата държава, стига тя да остане здрав и добре устроен организъм.

Ситуацията е съвсем различна с явлението, което има за свой източник не произвола и злата воля на отделните личности, а недостатъците на държавния организъм, държавните учреждения, цялото политическо тяло. По отношение на такова явление държавата има само два изхода: или да възприеме в своя организъм състоящото се в нея право и да реформира себе си по мирен път, или да прибегне до сила. Но на този втори път всяка държава навярно ще тръгне към гибел, тъй като правото, влязло в съзнанието, е непреодолимо.

Това са причините, по които ние заедно с „Наблюдател“ считаме комунизма за доста важно и във висша степен доста опасно явление. За да избегнем недоразумения, веднъж завинаги заявяваме, че ние лично не сме комунисти и че у нас има много малко желание, както и у господата от „Наблюдател“, да живеем в общество, устроено по плана на Вайтлинг. Това не е свободно общество, не е действително живо обединение на свободни хора, а непоносима принуда, с насилие сплотено стадо животни, преследващи изключително материални цели и нищо не знаещи за духовната страна на живота и за доставените от него високи удоволствия. Ние дори не мислим, че такава комуникация някога може да бъде създадена, тъй като сме толкова верни на силата на истината, която беше премахната, повече или по-малко съзнателно присъща на всички хора, че можем да бъдем в това отношение напълно спокойни.

Но от друга страна сме напълно убедени, че комунизмът всъщност съдържа елементи, които считаме във висша степен за важни, дори повече от важни: в основата му лежат най-свещените права и най-човешките искания, и в тях се заключва тази велика, чудесна идея, която поразително действа на умовете. Комунистите сами не разбират тази незримо действаща сила. Но само в нея и само благодарение на нея те представляват нещо, без нея те са нищо. Само тази сила за кратко време направи комунистите от нищо в нещо силно и страшно, тъй като не трябва да се крият от себе си: комунизмът тепърва сега стана световен въпрос, който нито един държавен деятел не може да игнорира, да не говорим да разреши просто със сила.

Очевидно „Наблюдател“ мисли, че комунизмът е непосредствен резултат от немската философия и радикализма и се различава от тези две неща само с това, че има смелост и добросъвестност да изказва открито и ясно такива възгледи, които тези последните или се обличат в неразбираем философски жаргон, или напълно се премълчават.

Що се отнася до мнимото премълчаване у философите и радикалите, то ние не смятаме, че „Наблюдател“ сериозно изказа това обвинение. Това беше само шега от негова страна, тъй като в действителност самият той, напротив, е убеден и отлично знае, че цялата сила на радикалите се състои в публичността и че премълчаването е необходима участ на така наречената консервативна партия, която се нуждае от народа само като средство и не вижда в него цели. Той отлично знае, че самоуправлението на народа съставлява принципа, лежащ в основата на всички възгледи на радикалите, и че тези последните специално работеха над подобряването на училищата и развитието на народното образование, тъй като бяха убедени, че народът може сам себе си да управлява само дотолкова, доколкото той е зрял и самостоятелен, и че само по пътя на образованието той може да бъде издигнат до зрялост и самостоятелност. С една дума, „Наблюдател“ отлично знае, че главната цел на радикалите е освобождение на народите от опеките на знатните и богатите като такива и затова ние повече няма да губим време за опровергаване на обвинението, което, впрочем, както вече беше казано, беше просто шега.

Философията и радикализмът имат обаче доста общо с комунизма. За да се разбере наистина явлението, разбира се, е недостатъчно да се подчертае само тази страна, която е обща с другите явления. Трябва също да се запознаем с неговите съществени разлики, в противен случай неминуемо трябва да стигнем до твърдението, че всичко се оказва едно, тъй като няма нито един предмет във физическия и духовен свят, който не би имал нищо общо с всички други предмети.

Във всеки случай философията в много други точки влиза в контакт с комунизма. Да, не може и да бъде иначе. Животът и ходът на развитие на човечеството не са безразлично събиране на случайни събития, а необходимо и вътрешно разумно организирано шествие на единен дух, който напълно се отразява във всяко отделно проявление на своята вътрешна същност, точно както общата жизненост и общата чувствителност на човешкия организъм се коренят в най-малките части от него.

Следователно съвременната философия трябва да има с комунизма много общо, тъй като и двете неща се раждат от духа на нашето време и представляват сами най-значителните негови откровения. Каква е целта на философията? Познаване на истината. Но истината не е нещо напълно абстрактно и просторно, а затова може и дори би трябвало да има значително влияние върху социалните отношения, върху организацията на обществото. В Евангелието вече е казано: „Те ще познаят истината, а истината ще ги освободи“. В тези няколко думи е изказан целият стремеж на философията, и че този стремеж не е останал безплоден, това може да се съди по най-новата история и по историята на френската революция. Не много преди революцията трудещата се, най-добрата част от френския народ, беше в най-тъжната позиция. Тя дори не притежаваше нито една трета част от земята, а нейният труд, единственият начин за нейното съществуване, се утежняваше от всякакви пречки, но именно на тази част от населението почиваше цялото бреме на държавните данъци, а отгоре на това беше принудена да плаща специални данъци в полза на духовенството и аристокрацията. Вече не говорим за другите унизителни задължения, възложени на бедния народ. Съдилищата бяха така устроени, че благородниците винаги се оказваха прави срещу народа. Народът, с една дума, във всички отношения се угнетяваше от благородството. И защо? Не защото е бил слаб, не дай Боже, народът никога не е слаб, а защото той беше невежа и позволяваше да бъде мамен от католическите свещеници, които му говореха, че кралят, дворянството и духовенството са му дадени по Божията милост и че народът трябва да им служи, да се покланя пред тях и да търпи от тях униженията, за да получи в замяна царството небесно. „Ти си глупав, ти не си способен правилно да ни разбираш, затова се уповавай на нас, ние ще ти бъдем ръководител“ – така казват свещениците на народа, и бедният народ, в който винаги са скрити толкова много вяра и толкова много здрав разум, действително повярва, че той е глупав, и потисна в себе си, като продукт на дявола, всякакви съмнения, всякакви освободителни мисли. Какво освободи народа от това духовно робство? Философията. Философите от миналия век грешиха в много, те видяха много свято и красиво, но своето провиденческо назначение, заключващо се в това да доведат народа до това да почувства самия себе си, да го приведат към съзнаването на своето достойнство и своите неизменни свети права – това назначение те изпълниха вярно. Историята съди винаги най-добре и най-великодушно, отколкото малките, слепи и злобни партии, и поради тази причина тя несъмнено пази техните имена сред освободителите и най-добрите служители на човечеството.

Досега философията продължава още своята упорита борба, борба на живот и смърт, с всички предразсъдъци, с всичко това, което пречи на хората да достигнат своята възвишена свята цел, осъществяването на свободно и братско общество, осъществяването на Божието царство на земята. Тя има още много какво да направи, още срещу много да се бори, за да свали прикритието на лъжите, което консервативните приятели на народа в егоистичните си интереси хвърлят върху народа. Но тя има мъжеството на истината и тя ще победи и трябва да победи, тъй като истината, познаването на истината е нейното единствено оръжие. Тя се сражава на светло, а нейните врагове – в мрака на нощта. Нейните врагове пробуждат в народа груби, тъмни страсти, демонически, а тя, напротив, се опира само на богоподобната, светла страна на човешката природа, тя призовава към висшата страст на свободата, любовта и познанието. А Бог, истината в крайна сметка ще победи над тъмнината.

Това е точката на контакт между философията и комунизма: и двете се стремят към освобождение на хората. Но тук започва и тяхното съществено несъответствие. По своята същност философията е само теоретична, тя се движи и развива само в рамките на познанието; комунизмът в сегашния си вид, напротив, е само практичен. Това показва както предимствата, така и недостатъците на всяко от тези явления по отношение на другото. Наистина, мисълта и действието, истината и нравствеността, теорията и практиката съставляват в последния анализ едно и също, единна неразделна същност. Наистина, най-голямата заслуга на най-новата философия се състои в това, че тя признава и познава това единство, но с това познание тя достига до своя предел – пределът, който тя като философия не може да прескочи, тъй като от другата страна на този предел започва по-висша същност, отколкото е тя – действително, оживено от любов и произтичащо от божествената същност първобитно равенство на общуването на свободните хора, земно осъществяване на това, което съставлява божествената същност на християнството, истински комунизъм.

„И за него (Вайтлинг) – казва „Наблюдател“, – както и за „Швейцарски републиканец“, всяко национално чувство е глупост, безсмислица. Съществуват само хора, а не всъщност народи, само граждани на света, а не граждани на държавите.“

Отново мистификация! О, „Наблюдател“ – мошеник, наистина християнски, но все пак мошеник. Понякога той се шегува толкова тънко, че неговите шеги могат да се приемат за истина, но той е твърде умен, за да бъде действително на такова мнение за „Републиканец“, и твърде нравствен, за да говори сериозно това, което той сам не може да вярва. Как „Републиканец“ обявява всяко национално чувство за глупост и безсмислица? Не знае ли „Наблюдател“, че „Републиканец“ винаги е считал за възмутително, позорно държавното предателство, ако някой заради победата на своите собствени политически възгледи, верни или неверни са тези възгледи, способства вмешателството на чужденци в делата на своето отечество? Самостоятелност и горда независимост на Швейцария по отношение на всички влияния на чуждестранните правителства – не е ли това постоянната цел на „Републиканец“ и не е ли достатъчно доказал със своето поведение, например, в случая на Съвета, в усложненията с Луи Бонапарт и в случая на Хервег [2] ?

Няма да упрекваме Вайтлинг в това, че игнорира значението на националността: това е грешка, но необходима грешка, неизбежна степен в развитието на комунизма. Всяко голямо историческо явление, дори християнството, остава в началото едностранно, само отрицание на съществуващото. Така християнството в началото безусловно отричаше изкуството, защото изкуството беше тогава неразделно свързано с езичеството. Но впоследствие то призна изкуството, като възраждане от християнското начало. И по този начин възникна християнското изкуство. Точно така стоят нещата и с комунизма. Сега той отрича всяка националност, не защото принципът на националността по същество е лош. Комунизмът все още не знае нищо за това, защото той е теоретически, научно още доста слабо развит, защото той е още далеч от това да разбере своя собствен принцип в цялата му истина и в цялата пълнота на излизащите от него изводи. Но комунизмът отрича всяка националност, защото в своя сегашен вид те не изпълняват своя принцип и вместо да бъдат живи и свободни носители и органи на единното човечество, безсърдечно и егоистически въстават срещу това божествено единство, в което само могат да достигнат своето истинско назначение.

Трябва да се внимава смесването на космополитизма на комунистите с космополитизма на миналия век. Теоретическият космополитизъм [3] на миналия век беше хладен, индиферентен, рефлектен, без почва и страст. Той беше мъртва и безплодна абстракция, теоретически построен, лишен дори и от най-малката искра от продуктивен, творчески огън. Срещу тази безжизнена и бездушна сянка демоническата отрицателна стихия на националността беше безусловно права и действително одържа над нея пълна победа.

Напротив, комунизмът не трябва да се упреква в липса на страст и огън. Комунизмът не е фантом, не е сянка. В него са скрити топлота и жар, които с голяма сила се придвижват към светлината, чийто пламък вече не може да бъде потушен и чиято експлозия може да стане опасна и дори ужасна, ако привилегированата образована класа не му улесни с любов и жертви и пълно признание неговата всемирно-историческа мисия на този преход към светлината.

Комунизмът не е безжизнена сянка. Той дойде от народа, а от народа никога не може да се роди сянка. Народ – а под народ аз разбирам мнозинството, най-широката маса бедни и угнетени – народът, казвам аз, винаги е бил единствената творческа почва, от която са дошли всички велики деяния в историята, всички освободителни революции.

Който е чужд на народа, тогава всички дела предварително са поразени от проклятие. Да се твори, действително да се твори може само при действителното електрическо съприкосновение с народа. Христос и Лутер излязоха от обикновения народ, и ако героите на френската революция с могъща ръка положиха първия фундамент на бъдещия храм на свободата и равенството, то те успяха, само защото бяха съживени в бурния океан на народния живот.

По този начин протестът на комунизма срещу принципа на националността е доста по-важен и по-значителен от протеста на просветените космополити на миналия век. Комунизмът не изхожда от теорията, а от практическия инстинкт, от народния инстинкт, а последният никога не греши. Неговият протест е могъща присъда на човечеството, свято и единно спасяващо единство, което до този момент още се нарушава от тесния егоизъм на нациите.

Или може би „Наблюдател“ не иска да знае нищо за човечеството? За него идеята за човечеството наистина ли е безсмислица, празна дума? Това би било странно! В края на краищата той не е само „Наблюдател“, но и християнски „Наблюдател“, а като такъв трябва да знае добре, че подчертаването на идеята за човечеството пред лицето на обособените и строго изолирани в себе си нации в езическата епоха беше едно от най-великите дела на християнството.

Всички хора, всички без изключение, са братя, учат Евангелието, и само тогава, когато се обичат един друг, в тях присъства незримият Бог, изкупителната и освобождаваща истина, добавя към това Йоан. Следователно, отделният човек, колкото висши и нравствени да са неговите мотиви, не може да вземе участие в истината, ако не живее в обществото. Не в отделното лице, а само в общуването присъства Бог, и по този начин добродетелта на отделната личност, жива, плодотворна добродетел, е възможна само по пътя на святото и чудотворно обединение на любовта, само в общуването. Извън общуването на човека няма нищо, а в общуването е всичко. И когато Библията говори за общуване, тя най-малко разбира под това отделните, тясно изолирани в себе си общини или нации. За националните различия първобитното християнство не знае нищо, а проповядваното от него общуване е общуване на всички хора в човечеството.

По този начин Вайтлинг е напълно прав за примитивното християнство, когато в името на единното и неделимо човечество отхвърля разединяващият принцип на националността. Християнството също е действало в началото едностранно като отрицание, като разрушение на всички национални различия. Впоследствие в християнския свят отново се формира разумно различие. Но докато християнството все още запазваше своята мощ, то в отделните велики исторически моменти беше също в състояние отново да отстрани обособяването на нациите и да ги обедини всичките в една велика обща цел. Като най-доброто доказателство за това могат да послужат кръстоносните походи.

Сега властта на християнството над държавата изчезна. Съвременните държави обаче още се наричат християнски, но те вече не са такива. Християнството служи за тях като средство, а не като източник и цел на тяхното съществуване. Те живеят и действат на основи, които са съвършено противоположни на християнството. А това, че те също се наричат християнски, е лицемерие, повече или по-малко съзнателно лицемерие. По-нататък се надяваме да докажем това ясно и неоспоримо. Ние изследваме най-важните аспекти на съвременния държавен живот и показваме, че християнството е само слаба сянка и че само нехристиянското е действително.

Но тъй като християнството е престанало да бъде цимент, който свързва и вдъхновява европейските държави, какво още ги свързва, какво в тях съхранява светилището на съгласието и любовта, които са им провъзгласени от християнството? Светият дух на свободата и равенството, духът на чистото човечество, в гръм и мълнии разкривани пред хората по времето на френската революция и подобно на семена на новия живот, разнасяни навсякъде посредством революционните войни. Френската революция е началото на нов живот. Много са толкова слепи, че мислят, че са преодолели и укротили нейния могъщ дух. Жалки хора, колко ужасно ще бъде пробуждането им! Не, революционната драма още не е приключила. Родени сме под революционна звезда, живеем и всички без изключение ще умрем под нейното влияние. Ние сме в навечерието на голяма световно-историческа революция, ние сме в навечерието на нова борба, още по-опасна, защото тя ще носи не само политически, но и фундаментален религиозен характер. Не трябва да се предаваме на илюзиите: ще стане дума не по-малко за нова религия, за религията на демокрацията, която под старото знаме с надпис „Свобода, равенство и братство“ ще започне новата борба, борба на живот и смърт.

Това е духът, пораждащ комунизма. Този дух сега невидимо обединява в едно всички народи без разлика на националност. На този дух, блестящ наследник на християнството, се противопоставят сега така наречените християнски правителства и всички монархически управители и владетели, тъй като прекрасно знаят, че тяхното мнимо християнство, техните користни дела не са в състояние да понесат неговия пламенен взор. И какво правят те, какви средства използват, за да попречат на неговата победа? Те се опитват да развиват в народа националното чувство за сметка на човечността и любовта, те, християнските правителства, пропагандират омраза и убийство в името на националността!

Срещу тях Вайтлинг и комунистите несъмнено са прави, тъй като според принципите на самото християнство трябва да бъде унищожено всичко, което се съпротивлява на духа на любовта [4].

Бележки:

[1] Става дума за излизащият в Цюрих вестник „Der Schweizerischer
Beobachter“ („Швейцарски наблюдател“), изразяващ възгледите на консервативната партия.

[2] Става дума за дипломатическия конфликт между правителството на Швейцария и Франция по времето на Луи Филип във връзка с отклоненото от швейцарското правителство искане на френското правителство за експулсирането на принц Луи Бонапарт (бъдещият Наполеон III), който се установява в Швейцария след неуспешен държавен преврат. Швейцарското правителство отстъпва под натиска на германските правителства и изгонва през 1843 г. немския поет, революционер-демократ Георг Хервег от Цюрих.

[3] През 40-те години на XIX в. терминът космополитизъм означава придържане към наднационалната идея за единство на човешкия род, солидарност на народите и страните като части от едно човечество. Що се отнася до комунизма, този термин у Бакунин не съвсем адекватно изразява интернационалния му характер.

[4] Статията „Комунизъм“ остава незавършена.

За организацията на Интернационалното братство или Революционния Алианс

В априлския брой от 2010 г. публикувахме една от множеството програми на тайните Интернационални братства в чието създаване е участвал Бакунин и качествата, които трябва да се стремят да възпитат в себе си желаещите да бъдат приети за членове на  революционната организация, превръщайки ги в своя същност и задължение. Поради тази си концепция за изискванията към бойците на революцията и подготовката им, Бакунин често е бил наричан волунтарист. Ако това е вярно, ефикасността на волунтаризма в революционните борби може да се счита потвърдена от собствения му живот и дела. Те са посветени на събирането в “критична маса“ на недоволниците от живота на наемни роби, от държавното насилие, от материалната мизерия и социалните бариери, които господарите са поставили пред интелектуалното, морално и физическо развитие на “низшите класи“, от експлоатацията на наемния труд, с две думи от всички характеристики на капитализма, наричан от Бакунин Абсолютно зло.

Такава задача като мобилизирането чрез словото и действието на възможно най-голям брой недоволни бунтовници и въвличането им в революционното движение срещу социалното и интернационално статукво в името на анархокомунистическия идеал не е по силите на отделния индивид. Бакуниновият волунтаризъм се е базирал върху дълбокото убеждение, че във всяка страна, въвлечена от държавите и капитализма в непрекъснати международни и социални кризи, има достатъчно потенциални революционери, които не желаят да спазват “правилата на играта“, която господарите са им наложили, и които трябва да се организират, за да сложат край на “гражданския и социален мир“, превръщайки го в Социална и универсална революция, без да могат да бъдат спрени на полупът от реакцията на “елитите“ и експлоататорските класи във всичките им форми и прояви.

И ако програмата на Интернационалното Братство е била за Бакунин опорна точка на революционното действие, организацията е лостът за преместване на планетата от орбитата на политическата история върху тази на световния анархокомунизъм.

Няма сред анархистите теоретик, който да е отделил повече внимание на нелегалната организационна работа. Той е искал, преди да настъпи революционния прилив, да разполагаме с инструмент, който ще ни позволи да действаме при всички условия. Да разкрием източниците на революционната енергия, да ги разработим и да я включим в “серпантините на историята“. В анархистическата организация той е виждал оръдието, с което “на другия ден след революцията“ масите ще попречат на възстановяването на властта и на експлоатацията под каквито и да било форми и от когото и да било. А в предреволюционния период, освен инструмент за организиране на съпротивата и социалните борби на масите, тя е била и бариера срещу влиянието върху “низшите“ класи на буржоазията, на опортюнизма и псевдореволюционните партии. С тази цел, заедно с мнозина от “интернационалните братя“, той е влязъл най-напред в “Лигата на мира и свободата“, а по-късно и в  “Международната асоциация на труда“ или I Интернационал.

Тук представяме УСТАВА на “Революционния алианс“  или

СТАТУТИТЕ НА ИНТЕРНАЦИОНАЛНОТО БРАТСТВО

ТО е съставено от следните категории:

Интернационални братя.

Национални братства.

Областни или районни братства.

Местни съюзи.

Всички тези категории имат една и съща революционна програма, стратегия и тактика и един и същи начин на набиране на своите членове. (В миналия брой бяха изброени условията, на които трябва да отговаря всеки кандидат за членство.)

На всяко ниво от своята организация Братството или Алиансът на революционните социалисти приема нови братя само с единодушното съгласие на всички свои членове от съответното звено. Те всички са възприели доброволно общата програма и съгласуват своята пропаганда, агитация и акции с нея.

Замествайки всеки път, когато това е възможно, личните инициативи с колективни, нуждите на конспирацията налагат не по право, а фактически, поради по-големия личен и организационен опит, съобразяване на последните категории с предшестващите при вземането на решения и провеждане на колективната линия на организацията.

ИЗИСКВАНИЯ КЪМ ИНТЕРНАЦИОНАЛНИТЕ БРАТЯ

За да се влезе в тази категория на организацията, са необходими качествата  на опитния и обрекъл се на делото конспиратор: истинска революционна страст, твърдост, постоянство, дискретност, предпазливост, енергия, интелигентност и кураж; способност да се издигне над всички лични аспирации, амбиции и суетност, над семейните, съсловни и патриотарски ангажименти. Нужно му е и онова рядко при хората с енергия и интелигентност качество, което ще му позволи да влее собствените си инициативи в колективните акции.

За всички интернационални братя революционната програма, стратегия и тактика трябва да бъдат резултат не от философски абстракции и неопределени аспирации, а да се превърнат в смисъл на живота, в тяхна обмислена и кипяща главна страст, ежедневна съвест и инстинкт. Външно хладнокръвни, вътрешно те трябва да бъдат толкова пламенни, че никакви чужди увлечения да не могат да вземат връх, нито да ги отклонят от пътя им. Триумфът на Социалната революция трябва да стане върховен интерес и доминираща страст за всеки от тях. Онази страст, която единствена може да гарантира устойчивостта им при всички обстоятелства, опасности, примамки и трудности в живота срещу импулсите на егоизма, амбициите и суетата, както и срещу подлите съвети на страха.

Сърцето на революционера трябва да бъде достатъчно широко и интелигентността му издигната, за да разбира универсалния характер на нашата революция и да не чувства нуждата от друго отечество, освен това на Световната социална революция. С цялата си същност той трябва да бъде на страната на народа, да чувства неговите страдания и унижения. Да страда и да се радва с него. Да има безгранична любов към човечеството, общочовешката справедливост и достойнство. Да разбира, че може да бъде свободен и да се чувства човек само чрез свободата и достойнството на всички други. Стигнал до това разбиране и отношение към другите, той ненавижда и презира до дъното на душата си всички възможни форми на потисничество и експлоатация, всички потисници и експлоататори. Враг на всяко господство и грабеж, той трябва да се откаже да ги упражнява над масите в каквато и да е форма за своя собствена изгода.

Амбициозните и суетните, каквито и да са техните интелектуални и морални качества, тяхната енергия и влияние, предимства и помощ, които биха могли да окажат на нашия Алианс, трябва да бъдат системно отстранявани, защото тяхната енергия и интелигентност, съчетани със суетата и амбициите им, могат да ги направят още по-опасни и вредни за каузата на интегралната свобода на “низшите“ класи. Нека ги използваме всеки път, когато това е възможно без опасност за организацията, оставяйки им суетното самодоволство от шума и славата, задоволявайки се да държим в наши ръце мощта, като не им позволяваме никога да влязат в секретите на революционната работа.

Волтер е казал: “Има един, който е по-умен от всеки един от нас. Това са всички заедно“. Затова всеки от нас трябва да е наясно, че и най-интелигентният и знаещ, дори геният може да внесе сред масите само това, което, макар и смътно те имат вече в себе си, в своите инстинкти, нужди и мечти. Нищо повече не може да им бъде дадено, освен една обмислена, научна и ярка формула на това, което те чувстват. Следователно никакви личности – поотделно или колективно – не могат да бъдат творци или режисьори на революцията, която народът носи в недрата си. В най-добрия случай те могат да изиграят – по-добре или по-зле – само ролята на нейни акушери. Следователно народът им дава много повече от това, което те могат да му дадат. Всеки интернационален брат трябва да разбира, че времето на великите личности е отминало. Доминирането на отделните индивиди беше естествено и логично в политическите революции, тъй като и най-радикалната от тях не може да има друга цел освен замяната на едно господство с друго. В нашата Социална революция господството трябва да стане невъзможно. Нейната цел е реалното и цялостно освобождение на масите. Тя трябва да разруши принципа на властта с всичките му корени и прояви. В Социалната революция може да има място само за колективната мисъл и акция!

Ако революционната страст е истинска и дълбока, никой не може да се задоволи само с разсъждения и разговори. Те трябва да бъдат последвани от действия! Но този, който е разбрал добре нашата програма и се стреми с целия си ум и сърце към нейната революционна цел, знае че изолираният индивид, дори да е гениален, не може да я постигне сам. Действайки по своя инициатива, максималното, което геният може да постигне, е установяването на едно ново господство, но не и освобождението на масите. Само те могат да сторят това за себе си. Затова всеки, който търси освобождението на всички, а не задоволяване на личните си амбиции, славолюбие или сладострастие, трябва да се откаже от злотворните или стерилни, изолирани лични инициативи. И да разбере, че днес няма друга еманципаторска сила, освен колективната, в която всички са равни и свободни. Да проумее, че в интерес на удовлетворяване на собствената му революционна страст, за да бъде тя ефикасна и полезна за нашата революция, той трябва да се потопи в колективната сила и да търси заедно с другите и намери онези средства, които я умножават и водят към реализация на прокламираната програмна цел.

Така Алиансът няма да дегенерира в една елитна, корпоративно-властническа сила. От тази опасност той е предпазен, най-напред чрез общоприетата си революционна програма и открита АНТИДЪРЖАВНА ЦЕЛ, а след това и от начина на подбор на новите си членове и братския контрол на всички върху всеки и на всеки върху всички.

Чрез будността на своята колективна съвест, като враг на всякакъв авторитет и официална власт, Алиансът забранява на себе си като колективно тяло и на всеки от членовете си да поема каквито и да било властнически функции. Неговата мощ трябва да остава винаги духовна, невидима и да не се чувства като такава от народа. Той трябва да си остава при всички обстоятелства една добре организирана сума от естествени влияния, които неговите членове, подчинявайки се на колективно разработения план за революционни действия, упражняват върху средите, сред които работят и живеят.

ВЗАИМНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ И ПРАВА НА ИНТЕРНАЦИОНАЛНИТЕ БРАТЯ

а) Този, който влиза в Алианса на интернационалните братя, се обрича безвъзвратно – тялом и духом – с мисълта, волята, страстта и делата си, с цялата си енергия и способности, с всичките си средства и сили, в служба на Социалната революция. Алиансът е истинското му отечество, а неговите членове – братя, по-близки от рождените. Той няма друга амбиция освен триумфа на Социалната революция, чийто необходим инструмент е нашето братство.

б) Всички интернационални братя са си гласували безрезервно взаимно доверие за всичко, което се отнася до собствения им живот – обществен или личен. Те са си дали приятелството, братската откровеност, помощ, поддръжка и защита до изчерпване на всички възможни средства.

Това взаимно доверие и откровеност не стигат до фамилиарност. Нашият Съюз е основан върху взаимния респект на човешкото достойнство и свободата. Ние дължим уважение към интимния мир на всеки наш брат. Сурови към себе си, ние не можем да бъдем по-неумолими спрямо другите, отколкото сме към себе си. Трябва да можем да прощаваме взаимно слабостите, които има всеки, и да чувстваме нуждата да се допълваме, коригираме и укрепваме чрез интелигентността, морала и енергията на целия наш Съюз, като куража, силата и добродетелите на всеки трябва да станат достояние на всички. Отделеното време, внимание и сили, за да разберем нашите братя и да ги извиним, няма да бъдат изгубени, щом те се стремят искрено да станат по-добри, полагат усилия да се издигнат на висотата на задачата, с която са се нагърбили, и остават истински верни на Алианса.

Но когато техните слабости заплашват Алианса, когато думите и актовете им – публични или частни – ги поставят в противоречие с човешкия и революционен морал, чийто триумф желаем, дълг на всеки от нас е да ги предупреди и спре. В подобни случаи трябва да се действа открито, без задръжки, никога зад гърба на този, който е обвинен, а направо – било като се обърнем към самия него, било като му направим необходимите забележки в присъствието на всички останали членове. Този, който е натоварен с подобна задача, трябва да избягва всяка агресивност и коварна мисъл за личен триумф, защото не истината, а тържествуващият тон на този, който я изрича или смята, че я изрича, е това, което оскърбява. Никога, дори когато се отправят напълно заслужени упреци към един брат, този или тези, които ги адресират, не трябва да нараняват личното му достойнство. И обратно, ако отправените забележки към един брат предизвикат неговия гняв или злопаметност, това само доказва, че той не е дорасъл да бъде член на нашето братство. Защото това, което трябва да бъде напълно ликвидирано сред нас, е личната суета, честолюбие и тази нещастна и неблагодарна претенция  да имаме винаги право.

в) “Върховният закон“ на нашето братство, тайната на неговата сила е вливането на всички лични инициативи в колективната мисъл, воля и акция. Този принцип трябва да стане за всички ни повече от “закон“. Той трябва да бъде наша втора природа и навик. Това се постига само чрез ежедневна практика. В големите и малки дела, имащи отношение към общата ни работа, трябва да се научим да мислим, да желаем и действаме общо, да се съветваме взаимно и да стигаме, доколкото това е възможно, до единодушни решения.

г) Всеки член на Алианса е в постоянна мисия. Главната нейна цел е разпространението на програмата и принципите на Интернационалното братство, неговото разширяване и увеличаване на силата му. Личната пропаганда и търсенето на нови хора, достойни да станат членове на Алианса, трябва да бъде постоянната му работа.

д) Всеки брат има право да не приема изпълнението на специалните задачи, които му се предлагат и да откаже извънредните услуги, които му се искат. Било защото е възпрепятстван да ги изпълни поради болест, особености на неговата човешка природа, определени обстоятелства или поради специфичната му позиция, било защото те са в разрез с личните му убеждения и чувства. Но ако той отказва систематично изпълнението на задачите, които му се възлагат, Алиансът ще стигне неизбежно до заключение, че той ги е измамил или че се е самозаблуждавал, мислейки, че е завладян от революционния идеал. Братството от своя страна ще има грижата, доколкото това е възможно, никога да не налага на който и да е от своите членове задачи и услуги, които са в разрез с неговата природа, темперамент, позиция, материални, интелектуални и морални възможности, и дори с личните му предпочитания.

Всеки член, който се чувства изморен поради извънредни обстоятелства, болест или предишната си напрегната дейност, има право на отдих.

е) Всеки брат трябва да бъде подпомаган и поддържан при всички обстоятелства в обществения си и личен живот от всички други членове – индивидуално или колективно. Това е свещен дълг за всеки и всички! Който не го изпълнява, извършва истински акт на предателство спрямо организацията.

ОРГАНИЗАЦИЯ НА ИНТЕРНАЦИОНАЛНИТЕ БРАТЯ

а) Всички интернационални братя изразяват върховната воля на Алианса чрез своя Конгрес.

б) Конгресът се събира редовно всяка година на дати, които той определя. При изключителни обстоятелства и на своя отговорност, Интернационалното бюро може да свика Конгреса, когато счете това за необходимо. Бюрото е задължено да свика Конгреса, когато 1/3 от общия брой членове е поискала това. Разбира се, въпросната трета поема изцяло отговорността за това свое искане.

в) Конгресът е редовен и решенията му имат сила когато на него са представени 3/4 от общия брой на членовете на организацията. Тези, които са възпрепятствани да присъстват, могат да дадат писмено своя глас чрез някой от присъстващите.

Резолюциите на Конгреса влизат в сила, когато за тях е гласувало обикновено мнозинство (половината + 1). Тъй като в Алианса не може да има различни партии, нито игри на амбиции и суета, можем да считаме, че по-голямата част от резолюциите ще се приемат единодушно от Конгреса. Последният може да измени тези основни статути на Алианса само с мнозинство от 3/4 на членовете си.

Всеки път, преди да се свика редовен или извънреден Конгрес, Интернационалното бюро трябва да запознае посредством Националните съвети всички членове с всички точки, които ще бъдат подложени на дискусия и гласуване. Преди Конгреса всеки може да внесе индивидуални предложения. Те ще бъдат подложени на дискусия и гласуване, когато 2/3 от присъстващите се изкажат за това.

г) Конгресът решава всички проблеми – от личните до организационните, пропагандните или провеждането на революционни акции в отделните страни – с мнозинство от 2/3. Единствен Конгресът може да изключи завинаги и дори да осъди на смърт свой член, ако установи вината му и ако вече някой Национален съвет, с оглед спасението на всички, не е поел върху себе си  произнасянето и изпълнението на подобна присъда.

е) Конгресът назначава за една година Интернационално бюро, съставено от толкова членове, колкото му изглеждат необходими за ефикасното функциониране. Само Конгресът може да отзове, касира или смени едни членове на бюрото с други преди срока. Посредством Националните съвети той може да иска смяната на едни членове на Националните комитети с други.

ИНТЕРНАЦИОНАЛНО БЮРО

а) Интернационалното бюро е център за кореспонденция между всички Национални съвети. То получава техните доклади върху революционната ситуация във всяка страна и за по-важните събития, които се извършват там. То ги събира и резюмира, за да направи изводи за текущото положение. Те трябва да се съобщават възможно по-често на Националните съвети и на Конгреса когато той бъде свикан.

б) Интернационалното бюро кореспондира с Националните комитети чрез интернационалните братя, които са техни членове. Чрез тях и останалите членове на Националните съвети, то упражнява постоянен контрол върху работата, развитието и насоката на пропагандата, върху състоянието и революционната дейност във всички страни, напомняйки на всяка местна организация необходимостта от стриктно прилагане на общоприетия план за акции от Конгреса.

в) Бюрото съобщава на всички Национални съвети и на самия Конгрес лицата, фактите и актовете, които са противни или могат да бъдат вредни за революцията.

г) Бюрото е отговорно за всички свои актове или пропуски временно пред всички Национални съвети и окончателно – пред Конгреса.

НАЦИОНАЛНИТЕ СЪВЕТИ

а) Националните съвети включват всички интернационални братя от съответната страна, както и тези, които пребивават временно в нея, независимо от националната им принадлежност.

б) Националният съвет избира национално бюро, чиято задача е координирането и ръководството на дейността на цялата организация в страната.

в) В изключителни случаи – било когато ще се решават конфликти между интернационалното и националното бюро или националния комитет, било когато събитията принуждават националното бюро да промени посоката на революционната си дейност или да приеме някакви извънредни мерки, било най-после когато трябва да съди един интернационален брат – националното бюро или поне неговото мнозинство, съставено от интернационални братя, свиква целия национален съвет в населения пункт, където е седалището му, обявявайки предварително въпросите, които ще се решават.

Във всички тези случаи националното бюро, без да се отклонява от общия път, очертан от Конгреса, изпълнява мерките, изработени от мнозинството членове на Националния съвет.

г) Националните съвети се събират редовно два пъти в годината (Извънредните свиквания стават по искане на поне трима от интернационалните братя в страната, които поемат отговорността за своето искане. За извънредните събрания няма определен брой или дати).

д) Всички членове на Националния съвет – местни или пребиваващи в страната, в качеството си и на национални братя – упражняват непосредствен и постоянен контрол върху работата на организацията, пропагандата и революционните акции на Националното братство във всички райони на страната. Всички те заедно образуват ядрото на всяка организация на националните братя.

е) Те предупреждават Националното бюро за всичко, което става в районите, където живеят, или които прекосяват. Ако не са натоварени със специални функции в качеството си на национални братя, те не трябва да се намесват директно в местните работи и трябва да се пазят от противопоставяне или парализиране на акциите на Националното бюро.

ж) Интернационалните братя имат право да знаят всичко, но по отношение на конкретните начини и пътища за изпълнение, никой не трябва да търси и да знае онова, което е необходимо за изпълнение на специалните задачи, нито кой ще ги изпълни. Всички подробности от практиката трябва да се знаят само от натоварените с конкретната задача! Недискретността и празното любопитство в случая са антиреволюционни дефекти.

з) Членовете на един Национален съвет контролират и съдят всички дела на интернационалните братя, които се намират в страната.

и) Срещу нарушилите организационния морал съществуват само  четири типа наказания: порицание, временно отстраняване, окончателно отстраняване и смърт. Първите две могат да бъдат произнесени от Националните съвети спрямо всички братя в страната. В екстремни и незабавни случаи, когато се касае за съществуванието на Алианса, Националните съвети със съзнанието за тежката отговорност, която поемат, и само с единодушие на всички присъстващи членове – могат да  произнесат и изпълнят смъртната присъда срещу предателите. В обикновените случаи двете последни наказания – окончателното отстраняване и смърт – могат да бъдат произнесени само от Конгреса.

к) За да се конституира един Национален съвет, са необходими най-малко трима интернационални братя.

НАБИРАНЕ НА ИНТЕРНАЦИОНАЛНИТЕ БРАТЯ

а) Нови интернационални братя могат да бъдат приемани само  от Конгреса след представяне от Националните съвети.

б) Страните, в които няма Национален съвет поради липсата на необходимия брой интернационални братя (поне трима), поддържат директна връзка с Интернационалното бюро и носят пряка отговорност пред Конгреса.

Тук набирането на нови интернационални братя  се извършва по следния начин:

Интернационалното бюро изпраща необходимите един или двама души за конституирането на Национален съвет, който става пълноправен в Алианса, или след като бюрото е получило предложена нова кандидатура от намиращите се в страната интернационални братя, добавя своето мнение и изпраща копия до всички Национални съвети за единодушие. Ако предложението бъде утвърдено, кандидатурата на новия интернационален брат се счита за приета. Конгресът се произнася окончателно върху този избор.

в) В страните, където още няма интернационални братя, Интернационалното бюро изпраща, когато това е възможно, един или двама интернационални братя със специален мандат на организатори. Те започват да образуват Национално братство, за чиито връзки с бюрото са отговорни и работят за разширяване на местните организации на Алианса. В своята организационна работа те спазват стриктно методите за набиране, валидни за всички нива на Съюза, като приемат винаги поотделно новите членове, за да може всеки новоизбран да участва в избора на следващите. За всеки нов избор е нужно единодушието на всички членове в съответното звено на организацията.

Ако интернационалните организатори открият между новите членове личности, които притежават всички необходими качества за един интернационален брат, те докладват на Интернационалното бюро, което от своя страна представя новите кандидатури пред Конгреса.

г) В тази деликатна и опасна работа – избор на интернационални братя, Национален съвет и Интернационално бюро – членовете на Алианса действат с пълното съзнание за изключителната отговорност, която поемат, защото погрешният избор може да разстрои и дори разруши цялата организация. В случай на грешка Конгресът съди и може да лиши от правото да се намесват в бъдещи избори онези интернационални братя, които са взели най-активно участие в неподходящия или вреден избор.

НАЦИОНАЛНИТЕ БРАТСТВА

Във всяка страна националната организация се изгражда от три или четири категории:

а) Национално братство.

б) Районни братства.

в) Братства или Съюзи в областите и най-големите градове в страната.

г) Местни братства или Съюзи.

Интернационалните братя във всяка страна формират начално ядро от апостоли – организатори, чиято задача е постепенното набиране на нови членове на Националното братство. Приемането на нови национални братя става също поединично и с единодушното съгласие на всички национални братя.

Районните и областни Братства се организират по същия начин от националните братя. Роля на организатори на това ниво могат да имат и интернационалните братя в дадена страна, но само в качеството им на членове на нейния Национален съвет.

Същите правила, валидни за всички предходни нива, са в сила и за местните Братства, организирани от районните братя.

Всички заедно – национални, районни, областни и местни Братства – образуват националната организация на Алианса във всяка страна. Тя трябва да бъде построена по такъв начин, че както отделните ѝ части, така и цялата да бъдат ръководени от Националния съвет. За да се постигне тази цел, чиято реализация е заплашена постоянно от естественото нарастване на броя на членовете от по-ниските нива в сравнение с този от по-високите (естествено е във всяка страна само националните братя да са повече от интернационалните, във всеки район – само районните повече отколкото националните братя и т. н.), затова е абсолютно необходимо критериите на подбор да бъдат такива, че интернационалните братя, а след тях националните и районните да имат действително морално влияние и интелектуално превъзходство в сравнение с членовете на братствата от по-низките нива, да бъдат практически носители на по-голяма енергия и ефикасност чрез своите акции, да бъдат естественият и необходим мотор и душа, без които цялата организация ще се срути.

Заедно с това никое братство не трябва да излиза вън от границите на действие, предписани му от настоящите статути на Алианса.

Всяко братство си избира Изпълнително бюро от няколко членове без председател. Така всяка страна ще има:

а) Национално бюро.

б) Толкова районни бюра, колкото са районите в страната.

в) Областни бюра.

г) Местни бюра.

Националното бюро трябва да бъде съставено от интернационални братя или те трябва да имат мнозинство в него. По същия начин националните братя трябва да образуват мнозинството в районните и областни бюра.

Националните братя, които влизат в районните и областни бюра или са членове на съответните братства от по-долните нива, трябва да изпращат редовно доклади до националното бюро за пропагандата, акциите и организационната работа в техните населени пунктове, области и райони.

Когато даден член притежава необходимите качества за един интернационален брат, е за препоръчване да бъде включен направо в националното братство, а не да минава през междинните нива. По същия начин тези, които са годни да бъдат национални братя, следва да се приемат директно в районните братства.

Що се отнася до интелектуалните и морални качества на различните категории братя, те се намират в известна градация. Но главният критерий при избора им е техният революционен и човешки морал, честност и ефикасност. Степента на интелигентност, волята и енергията, революционният дух, деловитост и кураж определят категорията към която даден брат следва да принадлежи.

Местните братства имат специалната цел да организират и разширят около себе си местните организации на Интернационала (Международната асоциация на труда или Първият Интернационал, който става арена на първите сражения с Маркс и марксистите – б. ред.), да извършват вътре в тях постоянна пропаганда на нашите принципи и програма, да съдействат за федерирането на волите и усилията и за революционизиране на тяхното съзнание и социални борби.

Районните братства и под тяхно ръководство – областните, чрез ядрата на членовете си, които същевременно членуват и в местните организации, направляват тяхната тайна или явна дейност. Националните братя трябва да помагат на районните братя така, че направлението на дейността на местните организации да бъде в пълно съгласие с нашата програма, която е валидна за всички категории и в унисон с изработения от Националното Братство план за действие. Те трябва да бъдат душата на интернационала в своите страни.

Съобразявайки се с общата доктрина, районните и местни организации ще бъдат изграждани според специфични правила, съобразени със своеобразните условия във всеки район, област и местност, с характера, естествените тенденции и дори с географските особености на обитаваната от тяхното население страна.

*  *  *

След “антристката“* си работа в “Лигата на мира и свободата“ Бакунин извършва още една крачка през 1868 г., като се разделя и с нея, за да се обърне единствено към пролетариата. (*NB: Антризмът е организационна тактика, която се състои в предварително обмислено и подготвено, нелегално въвеждане на членове на една организация/партия в друга, която има близки, но конкуриращи се цели. С това понятие се описват практиките на проникване в организацията-обект, на инфилтрация и създаване на ядра в нея с оглед оказване на влияние върху идейната ѝ ориентация, революционизирането и промяната на стратегическата ѝ цел в посока на програмата на организацията, практикуваща тактиката на “антризма“. В случая понятието е употребено по отношение проникването на “Алианса“ в “Лигата“, а след това и в Интернационала.)  Именно в този момент дебатите на Бакунин с Херцен се възобновяват с нова сила. Херцен е остарял и не може да намери общ език с руската младеж. Списанието “Колокол“ (Камбана) вече няма никакво влияние и скоро ще изчезне окончателно, но Херцен вижда причината за това само в антируската си позиция, която е заел под влияние на Бакунин по време на Полското въстание. Дори атаките му срещу неговите стари врагове – славянофилите – са отслабнали. Струва му се, че Русия прогресира глобално, макар да следва пътя си хаотично. Той обвинява себе си и приятелите си за “липсата на реализъм, която им е попречила да започнат практическа работа, докато това е било възможно“.

Ако Херцен отстъпва, Бакунин настъпва. Писмата до стария му приятел, независимо от топлия приятелски тон, са писма на човек, който съзнава силата си и не крие обвиненията си. Херцен и Огарьов настояват да адресират своя апел до царя и руската аристокрация. Бакунин им се подиграва. За него идеята да се направи императорът по-добър е безплодна, защото царят действа според интересите си, както и казионните патриоти, които са се превърнали в палачи и доносници. “Херцен, ти опита да го поучаваш, но ръководен от своя инстинкт за самосъхранение, Александър (II) Николаевич разбра по-добре от теб моралния и исторически урок на Държавата и на Русия“.

Според Бакунин царят знае, че верността на народа към него, както и либералното критикарство на аристокрацията, са резултат от неразбиране. В интерес на народа е да бъде враг на самодържавието, а на аристокрацията да остане негов съюзник. “Следователно, аз се надявам, че постепенно, подчинявайки се на своите интереси, аристокрацията ще се приближава до царя, а народът ще се отдалечава от него и най-после ще се разбере, че е невъзможно примирие между свободата и щастието на народа и властта на царя и държавата“.

И този път “фантазьорът“ Бакунин е разбрал руската енигма по-добре от реалиста Херцен: “Най-ужасна реакция и режим на камшика и щика – казва той – са алфата и омегата на руската държавна мисъл. Поради това ние, емигрантите, сме длъжни да прокламираме високо необходимостта от незабавно разрушение на тази отвратителна империя. Ще ни нападнат за тази ни позиция, но това ще е хиляди пъти по-добре от забравата, в която сме изпаднали“. Той иска Херцен да се изправи срещу държавата, именно защото е социалист. “Или и ти си станал привърженик на държавния “социализъм“ и си способен да се помириш с тази най-подла и най-опасна измама, която роди нашият век – хибрида между официалния демократизъм и червената бюрокрация?“

С това свое дълбоко разбиране на реалността, което му е свойствено, Бакунин се бори с грешките на Херцен и Огарьов, които вярват, че руската държава съдържа прогресивни елементи, защото селяните били съхранили общината, тоест общинската земя. “Тя – казва Бакунин – съществува от хиляда години и не е създала нищо друго, освен най-отвратителното робство и особено унижението на жената. Тя унищожава всеки опит за лична независимост, продава правото и справедливостта за няколко литра ракия, без да говорим за фактическото трансформиране на управляващите я държавни чиновници“. Следователно селската община е реакционна и да се мисли, че тя е пътят към бъдещето, е една измама или капан. Спасението за Русия, прокламира още веднъж Бакунин, не може да бъде резултат от някаква ловка тактика, а единствено от революцията на селяните. И той напомня, че Гарибалди и Мацини също изоставиха “абстрактната революционност“, за да прибягнат до една “практична тактика“, която в действителност ги отведе до отстъпление пред волята на буржоазията“.

Известно време преди този спор, един младеж, Каракозов, се опитва да убие царя (1866) и Херцен порицава сурово този атентат. Бакунин осъди и това му поведение. “Не по-малко от теб аз не виждам ползата за Русия от цареубийството; дори съм склонен да приема, че е вредно в този момент, защото временно ще събуди една благосклонна реакция към царя“. Но, след като е обяснил своята гледна точка, Бакунин настоява върху задължението им да защитят Каракозов. “Въпреки всичките му грешки, ние не можем да му откажем нашите симпатии и наш дълг е да го признаем на висок глас за един от нашите пред тази мръсна тълпа от слуги, която лази в краката на своя господар.“

С прочувствени слова Бакунин подтиква Херцен да изостави своето поведение на “поправил се революционер“ и да се обърне към руската младеж, която, каквито и да са недостатъците ѝ, притежава сериозни и отлични качества: “Тази младеж носи в сърцето си истинска страст към равенството, труда, справедливостта, свободата и разума. И това е една благородна страст, която отвежда стотици млади хора до подножието на бесилката и хиляди други в сибирските мини, за да бъдат погребани завинаги… Побързайте да развържете ръцете си от веригите на опасенията и комбинациите, свойствени за грохнали старци! Освободете се от вашата тактика и вашите “практични“ методи! Тогава старите ви приятели също ще ви потърсят“.

Бакунин остава верен на младостта си. Като че ли годините нямат власт над него: колкото повече остарява, толкова повече се изострят и издигат неговите съждения; неговият темперамент остава неизменно същият, той се обновява непрестанно. Всичко се повтаря в живота му, включително трудностите. Когато в Сицилия избухват бунтове, го обвиняват, че е техният вдъхновител. Руската легация, която не го изпуска от очи, разпространява слуха, че той печата фалшиви банкноти, за да предизвика инфлация в Апенинския полуостров. Бакунин протестира публично срещу тези абсурдни клевети, но времето за тихата и тайна дейност е изтекло. Той не съжалява. Още веднъж нови събития на хоризонта го привличат и той напуска Италия, за да защити публично, пред целия свят своите идеи.

*   *   *

Новата му стратегическа цел е отстраняването с помощта на „Алианса“ на всички доктрини, партии и вождове в Интернационала, които пречат на пълното разгръщане на революционната енергия на потисканите и експлоатирани класи. За борбата на Бакунин с марксистите са написани много томове (сред тях и “Историята на I Интернационал“ от Джеймс Гийом) и затова върху тях тук няма да се спираме. Можем само да отбележим пророческите думи от прощалното писмо на стария революционер до работниците от Юрската и от другите секции на Интернационала, с които той ги предупреждава, че борбите им с марксическата реакция ще бъдат десетилетни и много по-тежки от тези с Бисмарк или с Наполеон III.

Вината за по-късната победа на болшевишките изтърсаци на Маркс не трябва да се търси у Бакунин. Тя е по-скоро вина на мнозина от тези, които декларираха публично своите антиавторитарни и анархистически идеи, но нямаха нравствения и физически кураж да бъдат последователни застъпници на логиката на революционната борба. В решителния момент те отхвърлиха бакуниновите стратегически, тактически и организационни концепции за предреволюционния, революционния и следреволюционния период, като някои от тях го правеха с благородни мотиви и намерения, с каквито, както знаем, е покрит пътят към ада…

Много от предлаганите оръжия на Социалната революция сигурно са негодни за днешния ХХI век. Те са остарели, ръждясали и неефикасни, но това не е страшно – оръжията могат да се заместят с нови. Важна е Бакуниновата идея за ролята на революционната организация, в която трябва да се избавим от всички опортюнисти и тщеславни дърдорковци, които не искат да разберат, че тази организация струва хиляди пъти повече от цели библиотеки, запълнени с идеологическа плява за тревопасния добитък, или необмислени, хаотични и безмислени псевдореволюционни инициативи, които отклоняват вниманието ни от главната стратегическа задача в предреволюционния период. Докато не създадем тази международна организация с мрежата от нейните локални секции, нашата работа ще остава незавършена, защото Революцията се нуждае от “професионалисти“, които са овладели еднакво словото и „оловото“, от хора, които са научили и могат да практикуват революционния „занаят“ с виртуозността на майстори.

Източник: anarchy.bg