Въоръжената борба срещу дювалистката диктатура

Идващият на власт в Хаити през 1957 г. Франсоа Дювалие, ползващ се със значителна подкрепа от северноамериканската администрация, практически веднага установява в страната режим на жесток терор. Всички политически организации са принудително разпуснати, техните лидери са арестувани или убити, профсъюзите са забранени, пресата е цензурирана. Единственият закон тук става законът на силата. Насилието на правителствените главорези става ежедневна реалност в хаитянското общество. Фалиралата страна, откъдето през 1915 г. морските пехотинци на САЩ изнасят целия златен резерв, окончателно се превръща в колония на САЩ, където последната дума въобще не е на президента, а на главата на чуждестранната „дипломатическа мисия“ и на многобройните „съветници“.

В ситуацията на унищожаване на елементарните граждански права, несистемния произвол и пълното обедняване, деятелите на антидювалистката опозиция спонтанно се обръщат към въоръжената борба, като към единствен начин за политическа борба. Тази ориентация, засилена след победата в съседна Куба на въстаническата армия на Фидел Кастро, се изразява през следващите години в най-различни форми, като нападения срещу казарми, опити за въоръжени действия, терористични покушения, убийства на активни палачи от режима, опити за проникване отвън и т.н.

хаитиЕдни от първите, които тръгват на война с диктатурата са бившите военни – най-вече мулати, изгонени от армията, в съответствие с оригиналната концепция за „класова борба“ между негрите и мулатите, която е основа на т. нар. „дювалистка революция“, доктрина, която е въведена лично от „Папа Док“. Именно тези бивши офицери с подкрепата на някои американски авантюристи през юли 1959 г. инициират първия опит за въстание, който завършва с провал.

Известно време по-късно, на 14 август, на брега на Хаити пристига малък интернационален контингент, подготвен от революционното правителство на Куба. И този път експедицията претърпява пълен провал.

Нещо повече, тези две акции, причиняващи у Дювалие голям ужас, служат като причина още повече да се засили режима. От този момент контролираните от диктатора бандити са „легализирани“ като печално известния „Корпус от доброволци за национална защита“ – „тонтон макути“, в обучението и въоръжаването, на които имат пръст северноамериканските „съветници“, разумно виждащи в тях единствената опора на тираничния режим.

След двете дебютни поражения, след силните удари, нанесени по „агентите на кубинския комунизъм“, опозицията намалява своя боен порив, наивно разчитайки, че след изтичане на президентския мандат на Дювалие той ще напусне поста си. Но през 1963 г. тези детски надежди рухват – посредством антиконституционни манипулации Папа Док удължава управлението си още шест години с по-нататъшна перспектива да стане президент до живот.

Целият този фарс съвпада с провъзгласяването от президента Кенеди на доктрината за активна „помощ“ на страните от Латинска Америка за развитие на институтите на „представителната демокрация“. За антидювалистките сили с либерално и демократично мислене това е сигнал за действие. Осигурявайки си моралната подкрепа на американската администрация, в този момент намираща се в обтегнати отношения с яростния тиранин, хаитянските демократи взимат оръжието, извършвайки няколко въоръжени нападения срещу правителствени обекти.

Най-гръмка и, в същото време, най-героична акция от този период е встъплението на групата на Ектор Риобе през юли 1963 г. Отец Риобе, отнасящ се към бялото малцинство, по-рано е собственик на захарен завод в Леоане, като отказва да продаде латифундията си на „Хаитяно-американската захарна компания“. В началото на 60-те години Риобе остава без препитание, като режимът лишава него и семейството му от имуществото и спестяванията му като форма на наказание заради „инакомислие“. Със скрита злоба срещу дювалисткото правителство, Ектор организира група от младежи, като с подръчни материали изгражда брониран автомобил, оборудван със самоделна огнехвъргачка.

По залез слънце на 14 юли група от пет човека се отправя с този „танк“ от столицата към национален парк Ле Визит. В град Песьон Вил, на няколко километра от Порт о Пренс, колата на бунтовниците е засечена от полицията. Предполагайки, че пред тях са представители на „тонтон макути“, които са тръгнали на поредната „чистка“, полицията предлага помощ. В отговор са произведени изстрели и един от полицаите пада убит. Оставяйки бронирания автомобил, нещастните революционери се разбягват в различни посоки. През следващите часове трима от тях са арестувани, разпитвани и след това убити.

Двама от тях, – самият Ектор и неговият приятел Жан-Пиер Удикур, помагащ в направата на бронирания автомобил, – бягат към планината.

По пътя извършват блестяща военна маневра: взимайки армейски пост в Кенскоф, Риобе подава от него тревога. Явяващият се отряд от „тонтон макути“ е напълно разбит. Въпреки това, в битката е тежко ранен в главата Удикур, който на 18 юли е открит от селянин в покрайнините на Песьон Вил. Неговата съдба не се различава от тази на другите – след разпит е застрелян.

Риобе пък, който се запасява с храна и боеприпаси, се барикадира в една от местните пещери, откъдето доста успешно и ловко разстрелва пребиваващите войници, полицаи и милиционери. Според официални и доста занижени стойности по време на битката при пещерата Годе са убити десет служители на реда. Битката трае няколко дни. Дори пристигналата тук артилерия не може да се справи с един единствен бунтовник.

Накрая, отчаяни решават да щурмуват укритието, като намиращи се в крайно неловко положение полицаите водят на място майката на Ектор, която през сълзи го моли да се предаде. Използвайки жената като щит, отряд от гвардейци успява да влезе в пещерата. Риобе лежи мъртъв на земята: не желаейки да се предаде жив, той се прострелва в главата.

Единственият резултат от тези действия е увеличаването на репресиите. Дювалие, който се обявява за уникален спасител на отечеството, и отново обръщащ се към антиамериканската демагогия, издига истинска стена около собствената си личност. Той не забравя съдбата на Рафаел Трухильо – ръководител на съседната Доминиканска република, чиито разногласия със САЩ му костват живота.

И наистина, периодът 1963-64 г. е белязан от нарастващ натиск от страна на САЩ. От територията на съседната Доминиканска република ЦРУ, използвайки десните кръгове на хаитянската емиграция под ръководството на бившия генерал Леон Кантаве, извършва редици рейдове с въоръжени групи навътре в хаитянските граници. Тези атаки, въпреки че не представляват особена опасност, не са по-малко болезнени удари за диктатурата. Въпреки това, с идването на власт в Доминиканската република на проамериканска хунта и подобряването на хаитяно-американските отношения, тези мероприятия намаляват, а самият Кантаве, обвинен в организирането на убийства на хаитянски граждани по време на въоръжените рейдове, се оказва в следствен изолатор в Санто Доминго.

Следващата 1964 г. е ознаменувана от два нови героични опита за освобождаване на републиката от властта на престъпния режим.

Още в началото на годината изгоненият от Порт о Пренс католическият свещеник Жан-Батист Теовже, виден привърженик на „теологията на освобождението“, призовава хаитянската емиграция да се обърне към концепцията за въоръжена борба срещу диктатурата. Докато обикаля страните от Латинска Америка, събира пари и спечелва подкрепата на прогресивните политически фигури, неговият съратник, „революционният свещеник“ Жан-Клод Баже организира в столицата на Доминиканската република така наречения „Фонд за дружба между народите“, обединяващ местната антидювалистка опозиция: не само хаитяни, но и доминиканци. Именно от тази среда отговорните за военната подготовка на революционната кампания, братята Рене и Фред Батиста, започват да набират най-надеждните хора за бъдещата организация „Въоръжени революционни сили на Хаити“ (Forces armées révolutionnaires d’Haïti).

Вечерта на 27 юни 29 бойци на FARH се качват на малка лодка, която се отправя към бреговете на Хаити. През нощта, когато лодката достига до брега в покрайнините на град Салтру, в хода на разтоварването на оръжиято се случва нещастен инцидент: лодката се преобръща, в резултат на което не само потъва всичкото оръжие, но и загиват двама бойци.

Месец след този неуспех, в нощта на 5 срещу 6 август в района на Пети-Ривиер-де-Дам-Мари пристига друга революционна команда от хаитяни, наричащи се „Jeune Haiti“ (Млада Хаити), целта на които е организирането на партизанска война от кубински тип в местните планини. Групата се състои от 13 човека – произлизащи от семейства на емигранти, които се заселват в Съединените щати, възхитени от идеите на революционната демокрация и до известна степен замаяни от псевдодемократичните декламации на Кенеди.

В залавянето и ликвидирането на тринадесетте партизани режимът активизира хиляди войници и полицаи. Започва тримесечно преследване, по време на което бойците на „Млада Хаити“ загиват един по един в безбройни сблъсъци с властите. На 26 октомври последните четирима партизани, възнамеряващи да преминат хаитяно-доминиканската граница, са заловени и разстреляни в дефилето Роше, в близост до град Ласиле.

Въпреки това, въоръжената борба срещу диктатурата не приключва. Но сега „палмата на първенството“ в нейното развитие се прехвърля на левите националисти от „Партията на народното единство“ (Parti d’entente populaire) и „Народната партия за национално освобождение“ (Parti populaire de libération nationale).

И двете партии, създадени в средата на 50-те години в резултат на подема на революционно-демократичните настроения по целия континент, след победата на Фидел Кастро в съседна Куба все повече и повече са склонни да тръгнат по въоръжен път на противопоставяне с диктатурата. В средата на 60-те години почти всички членове на тези нелегални групи разглеждат бойната дейност като единственият метод за политическа борба на този етап. Дори разпространяването на листовки или писането на революционни лозунги от смелчаците често се наказва от полицаите и „тонтон макутите“ със смърт. В тази връзка редовите членове задават логичен въпрос: не е ли по-добре да умрем, сражавайки се за родината с оръжие в ръка, отколкото да бъдем застрелвани, пребивани до смърт, осакатявани от бандитите на режима заради рисуването по стените?

Значително засилващи се след първата Триконтинентална конференция в Хавана, тези концепции на въоръжената борба, обсъждани от различни групи на хаитянската левица през 1965-66 г., са окончателно утвърдени в качеството на генерална линия на борбата по време на пленарното заседание на ЦК на „Партията на народното единство“ – най-влиятелната лява организация в републиката, – посредством издаването на документа „Тактически път са постигане на нова независимост“.

Провъзгласявайки принципа на партизанската война от общонароден характер, левите националисти влагат в него оригинален и доста самобитен дух: за основна тактическа линия на партизанската война, която трябва да прерасне в национална революция, е провъзгласен „cimarronaje“ – термин, с който испанските и португалските колониални власти наричат спонтанните въстания на избягалите в горите черни роби (симарони) в Бразилия и в страните от Карибския басейн. Именно тази тактика, тактиката на всеобщо встъпление на поробените, организирани в „банди“ (с този исторически термин по време на войната за независимост ръководителите на PEP имат предвид „партизанските огнища“), практически нямащи почти никакво политическо обучение, но с цялото си сърце ненавиждащи своите господари, според партийните ръководители отговаря на политическата ситуация в страната и степента на развитие на революционното съзнание на масите. Точно както едно време „cimarronaje“ води до независимост Република Хаити, премахвайки френския колониализъм, така „съвременният cimarronaje“ трябва да спечели „втора независимост“.

Основната цел в този предварителен етап на подготовка за народна война трябва да бъде въоръжената пропаганда – дейност, имаща по-скоро политически, отколкото военен смисъл, посредством която революционните бойци се надяват да генерират и засилят в крайно необразованото хаитянско общество духа на бунта срещу новите робовладелци – дювалистките привърженици и техните американски господари. В средата на 1967 г. партийните „банди“ (въоръжени команди) пристъпват към извършването на малки, но доста добре организирани акции на градска гериля, като убийства на членове на „Корпуса от доброволци за национална защита“, полицаи и експроприации на парични средства. В селските местности също се води активна работа – най-гръмката акция от тези години е нападението срещу гвардейски пост в Ла Шапел.

Успоредно с радикализирането на „Партията на народното единство“, същият процес обхваща и редиците на втората по численост лява група в страната – „Народната партия за национално освобождение“. Тук също се групират градски и селски групи, които извършват малки и доста редки бойни операции.

Резултатът от тактическото сближаване на тези две структури е тяхното сливане на 19 януари 1969 г. в „Единна партия на хаитянските комунисти“ (Parti unifié des communistes haïtiens). На 26 март PUCH започва своето отчаяно революционно настъпление, когато в село Казале, разположено на 35 км. от столицата, избухва метеж, подготвен и оглавен от бойците на селските революционни „банди“. Почти веднага след това действията на революционерите обхващат всички до известна степен големи градове на страната: чуват се взривове, атакува се полицията, гвардията и „тонтон макутите“, извършват се експроприации на пари и оръжия. По този начин, с тези авантюристки действия партията се надява да инициира всеобщ метеж, демонстрирайки на народа своето присъствие по всички части на Хаити и „насърчавайки робите на въстание“.

Въпреки това, никакво въстание не се случва. Дювалисткият режим с помощта на ЦРУ започва контранастъпление срещу революционните сили, и в продължение на няколко месеца, – от март до август, – повечето ръководители и редови кадри са ликвидирани. Обобщавайки резултата от кампанията, останалите живи ръководители на PUCH констатират, че партията в хода на репресивните мерки на правителството е загубила повече от 500 свои членове: загинали в сблъсъци с полицията и войниците, пребити до смърт в килиите на Форт Диманш, разстреляни без съд и присъда. Сред загиналите се намира и легендарният Адриен Сансарик, хаитянски лекар-интернационалист, който се бори рамо до рамо с Ернесто Гевара в Конго. Той е убит по време на полицейски щурм в конспиративно жилище на 14 април 1969 г.

По партията е нанесен смъртоносен удар. От този момент влиянието на комунистите в хаитянското общество неизбежно спада, защото режимът, уплашен от пролетните прояви през 1969 г., потиска всеки опит на PUCH и на другите подобни на нея леви групи за връщане сред масите.

Жерар Пиер-Шарл

Източник: Никитич Винтер

Нахлуването в Хаити

На 14 август 1959 г., два месеца след проваления опит за дебаркиране на територията на Доминиканската република, кулминационна фаза достига друга операция, започната от кубинска страна още на 8 януари 1959 г.

Тогава Антонио Родригес Ечасабал, посланик на Куба в Хаити, вече успял да се свърже с опозицията на режима на Франсоа Дювалие, води дълъг разговор с Фидел Кастро, по време на който излага своите мисли, касаещи възможността от започване на партизанска война в планините на хаитянската република. Кастро, вече информиран за започването на подготовката за нахлуване в Доминиканската република, живо се заинтересува от предложенията на Ечасабал за възможността от започване на революционна война в съседна Хаити, която гние под робството на яростния диктатор Дювалие, добър приятел на диктатора Трухильо.

Диктаторът Франсоа Дювалие "Папа Док" (по средата)

Диктаторът Франсоа Дювалие „Папа Док“ (по средата с вдигнатата ръка)

По това време в републиката се шири и разраства недоволството срещу „Папа Док“, както сам нарича себе си Дювалие. Заемащ президентският пост през 1957 г. с помощта на масови фалшификации и при непосредствената подкрепа на САЩ, Дювалие, панически опасяващ се от всяка опозиция, установява режим на тирания и всеобщ терор. Прочиствайки отначало армията от възможни опоненти, превръщайки я в свой надежден инструмент, Дювалие се захваща с цивилното население. Забранени са политическите партии и профсъюзите, закрити са всички прогресивни издания, по улиците безчинстват главорези, лично подчинени на „вожда на революцията“ и „спасителя на нацията“. В икономиката цари пълен хаос. За да плати за своя пост, Дювалие просто продава страната на американските корпорации на едро и дребно, и въобще не се грижи за подема на националната икономика и индустрия.

Възползвайки се от невежеството на масите, използвайки искрометна демагогия, Дювалие, по примера на своя съсед Рафаел Трухильо, посредством средствата за масова информация създава мит за собствената си непобедимост и избраност. Като верен слуга на Съединените щати, той едновременно нарича себе си последовател на хаитянските освободители Тусен Лувертюр и Десалин, както и основен борец срещу империализма. Страхлив тиранин, той, ползвайки се от миналото си участие в прогресивното „Работническо-селско движение“, безочливо лъже за своята подполна борба срещу американските окупатори и техните местни марионетки, претендирайки, че е „духовен син“ на Шарлеман Пералт – хаитянски партизанин, сражаващ се през 10-те години на XX век срещу морската пехота на САЩ, която идва в републиката.

На 30 април 1958 г. в град Порт о Пренс са взривени няколко бомби: това е първият заговор срещу безумния диктатор. Въпреки малкото влияние на местната комунистическа партия, Дювалие бърза да нарече случилото се „машинации на червените бойци, стремящи се да хвърлят страната в анархия“, и приема жестоки мерки: на 2 май „джобният парламент“ обявява извънредно положение, даващо на президента специални правомощия. Терорът се засилва, а остатъците от опозицията са хвърлени в затвора.

На 29 юли 1958 г. се прави нов опит за сваляне. Осем бунтовници (трима американски авантюристи и петима бивши офицери-мулати, изгонени от хаитянската армия в съответствие с принципа на „дювалистката революция“ за борба между двете „класи“: „класа“ на мулатите и „класа“ на негрите) дебаркират от самолет в близост до Монтруа, град, разположен на 40 мили от Порт о Пренс. По време на разтоварването на оръжията, на мястото идва полицейски автомобил. Застрелвайки агентите, бунтовниците се качват на полицейския джип и тръгват към столицата, но по пътя колата се разваля. Не загубвайки самообладание, те крадат маршрутно такси, с което стигат до казармите в Десалин. Изглежда невероятно, но бунтовниците успяват да вкарат в една барака всички войници и офицери, които в този момент са там. Произнасяйки пред слисаните военни пламенна реч, метежниците ги призовават да тръгнат с оръжие в ръка срещу резиденцията на Дювалие. Въпреки това, за ужас на бунтовниците, в казармите няма оръжия: след опита за преврат на 30 април страхливият Дювалие нарежда да се преместят всички оръжия на армията в арсенала на президентския дворец под надеждната охрана на личните главорези.

Междувременно, Дювалие, който още не знае, че в метежа участват само 8 души, вече е събрал багажа си и е готов да напусне страната, укривайки се в колумбийското посолство.

На разсъмване един от метежниците, облечен в армейска униформа, отива до града за цигари и е заловен. Разбирайки, че му се противопоставят няколко въоръжени бойци, Дювалие нарежда да се щурмуват казармите. По време на битката са убити всички бунтовници.

Доста уплашеният „Папа Док“ още през август легализира своите наемници. Отсега в страната действат не просто главорези на президента, а „бойци на народната милиция“ и „доброволни служители на реда“, по-известни в историята като „тонтон-макути“.

Тантон-макути

„Тонтон-макути“

На 8 януари 1959 г. Фидел Кастро разпорежда да се започне подготовка за нахлуване с цел изгонване от Хаити на Франсоа Дювалие.

Избирайки най-подходящите кадри от редиците на победоносната Въстаническа армия, кубинците стартират обширна кампания по набиране в хаитянските диаспори в Ню Йорк, Мексико Сити, Каракас, Барбадос и Бахамите. Центърът за обучение на бъдещи бунтовници е разположен в казармите на град Хамайка (на няколко километра от Хавана), в центъра на самия град функционира офис за набиране.

Скоро тук се събират повече от 500 доброволци, които са обучени под ръководството на най-добрите кубински командири. Организацията „Triple-A“ на Аурелиано Санчес Аранго, който се е сражавал срещу диктатурата на Батиста, предоставя на хаитянските бунтовници лодки, необходими за осъществяването на дебаркирането. Официално кубинското радио „Прогрес“ започва излъчване на френски език: радиовълните достигат до нелегалните в Хаити благодарение на любителски предаватели.

Заради доста строгото филтриране на информация, както и заради постоянните фалшиви тревоги от страна на Дювалие, нито неговият другар в антикомунистическата борба Трухильо, нито Вашингтон, нито френските спецслужби имат сведения или пък просто не взимат под голямо внимание подготовката на хаитяните в Куба.

Към 12 август експедицията е напълно готова да отплава. Въпреки проваленият последен опит за дебаркиране два месеца по-рано в Доминиканската република, настроението сред бунтовниците е бойно. Дейността на контингента се координира от бойци на кубинската Въстаническа армия – команданте Енри Фуентес и капитан Рингал Гереро. От страна на хаитяните командването се осъществява от бившия офицер Анри Дантон, протеже на Луи Дежуа, либерал-мулат, който губи президентските избори през 1957 г.

Вечерта на същия ден от брега на провинция Баракоа отплава яхта, на която се намира първата група от 30 души, тръгнала да освободи републиката: 18 кубинци, 10 бивши хаитянски военни и 2 венецуелци. През нощта на 13 август лодката достига до брега на Лес Ируа: дебаркирането започва.

Три дни по-късно, хаитянският канцлер Луи Маре по време на среща на канцлерите на латиноамериканските държави в Чили шокира събралите се, като директно заявява за агресията на Куба по отношение на Република Хаити.

Неочаквано за самите партизани, прочистената хаитянска армия, получавайки информация за нахлуването, напълно подкрепя Франсоа Дювалие. Главнокомандващият Клеман Барбо, не разчитайки особено на силата на собственото оръжие, веднага обявява награда от 500 гурди за главата на всеки убит бунтовник. Освен това, военачалникът моли за помощ разположените на острова отряди на северноамериканската морска пехота. Полковник Дебс Хейнъл веднага разпорежда да се превземат казармите в град Жереми – столицата на Южния департамент, от където теоретично могат да нахлуят бунтовниците. В страната е въведено военно положение, а Франсоа Дювалие, традиционно, е приготвил багажа си, бидейки готов за бягство.

До 20 август бунтовниците малко или много успяват да се придвижат напред, въпреки че конфликтът явно не е в тяхна полза: контингентът попада под масирани армейски удари, но въпреки това продължава да се движи към планината Каракаус, където е планирано да се организира първото партизанско огнище. На 20 август влизат в битка концентрираните от Барбо в близост до планината армейски формирования. В една нервна схватка почти всички партизани са убити, петима кубинци успяват да избягат, но по-късно са арестувани. Незабавно на мястото идват журналисти, които успяват да определят резултатите от битката.

Плод на тези неуспешни опити за метеж става разривът на дипломатическите отношения между Република Хаити и Куба. Нещо повече, антикубинската пропаганда получава още един коз в ръцете си в заплашването на латиноамериканците с „червения кубински империализъм“. В същото време, хаитянският лидер Луи Дежуа, който е един от основните протагонисти на дебаркирането, бяга от Хавана в Маями, където по-късно е заловен.

Източник: Никитич Винтер