Що е анархизъм?

Превод от френски
Издание на Комисията за пропаганда към Анархистическата френска федерация.

УВОД

Задачата да се обобщи, макар и накратко, развитието на анархистичната мисъл и действие, безспорно не е лека. Това се дължи от една страна на факта, че е невъзможно всички анархистични прояви да се сведат до теоретичното наследство на един единствен автор, а от друга, че те съвсем не отразяват някаква застинала идеология. Впрочем самите идеологии са многочислени и не винаги се припокриват.

Обикновено се цитират имената на Щирнер, Прудон и Бакунин като тримата главни теоретици на тази мисъл. Това е вярно, но само отчасти, защото Щирнер например е практически непознат извън границите на Германия до края на XIX в. Творчеството му си остава съвършено чуждо на размаха на същинското анархистично действие. Що се отнася до Прудон, който основателно може да се приеме като „баща на анархизма“, то неговото наследство също за дълги периоди тъне в забрава, като понякога дори става обект на груби манипулации. Колкото до Бакунин, чието влияние е пряко и решаващо за анархистичното движение, неговото име придобива истинската си същност и измерение едва след смъртта му. Нещо повече, анархистичните възгледи добиват популярност чрез произведенията на неговите ученици като Кропоткин и Малатеста, които променят, уточняват и разширяват важни страни от наследството на Бакунин, като открито обявяват своята привързаност към анархистичния комунизъм.

Въпреки това анархистичната мисъл си остава еднородна, с ясно определени черти и би било напълно погрешно да я разглеждаме, подобно на голяма част от нейните противници, като обикновен „индивидуалистичен бунт“ или като проява на обречен на провал революционен дух.

От гледна точка на философията и на идеите анархизмът може да се възприеме като най-крайна проява на процеса на разкрепостяване на западно-европейската мисъл, довел до отхвърлянето на всяка форма на власт, външна за човека или поставена над него, независимо от това дали природата й се определя като „божествена“ или „човешка“. Този процес води и до отричането на всички принципи, използвани във всички времена и по различни начини от силните на деня, за да оправдаят експлоатацията и подтисничеството, които упражняват върху останалата част от населението.

От гледна точка на политиката и на общественото развитие, анархизмът се явява продължение на делото на Великата френска революция, която едновременно с политическото равенство проповядва осъществяването на истинско икономическо и социално равенство, което може да се постигне само в борба срещу капитализма за отмяна на наемния труд.

Следователно в исторически аспект анархистичното движение се заражда в недрата на работническото движение и подобно на други социалистически движения изразява негодуванието на работниците срещу съвременната експлоатация. В този смисъл то може да се счита за радикална съпротива срещу положението на работниците през XIX в., което се отличава с масовизиране на наемния труд и класово разделение на обществото.

От самото си зараждане обаче анархистичните идеи влизат в противоречие както с реформистките тенденции на социализма (според които е възможно да се променят „постепенно“ основите на капиталистическото общество, чиято основа е неравенството), така и с марксическите възгледи, особено по въпроса за прилагането на диктатурата като средство на революцията.

ОСОБЕНОСТИ НА АНАРХИСТИЧНАТА ДОКТРИНА

Анархистите се стремят към появата на общество на свободни и равни хора. Свободата и равенството са двете ключови понятия, около които се строят всички анархистични концепции:

– като социалисти, те се обявяват за колективно притежание на средствата за производство и разпределение;

– като анархисти те твърдят, че човек може да бъде свободен само в общество на истински свободни хора и че свободата на всеки индивид не се ограничава, а се утвърждава от свободата на останалите. Свободата, както и равенството не са абстрактни понятия. Анархистите визират съвсем конкретна свобода и равенство. За тях те са социални, основани на равното и взаимно признаване на свободата на всеки.

„Аз съм убеден привърженик на икономическото и социално равенство, пише Бакунин, защото зная, че извън това равенство свободата, справедливостта, човешкото достойнство, моралът и благоденствието на хората, както и възходът на нациите ще си останат чиста лъжа. От друга страна, като привърженик на свободата – това главно условие за човечността – мисля, че равенството трябва да се обособи посредством спонтанната организация на труда и колективната собственост на свободно учредили се сдружения на производители, федерирани в комуни без висшата и настойническата дейност на Държавата.“

За осъществяването на такова състояние на обществото, при което единствено може напълно да се отстрани всяка форма на привилегии и експлоатация, анархистите смятат, че трябва да се борят не само срещу икономическата експлоатация, но срещу всяко политическо подтисничество от държавен и правителствен тип.

За анархистите всяко правителство, всяка държавна власт, какъвто и да е техният състав, произход и законосъобразност, създават материалните предпоставки за надмощие и експлоатация от страна на една част от обществото над останалата. Както посочва Прудон, Държавата не е нищо друго освен един социален паразит, който свободно асоциираните производители и потребители могат да направят излишен. По този пункт възгледите на анархистите са толкова отдалечени и от възгледите на либералите, според които Държавата е онзи необходим арбитър, който осигурява социалния мир, колкото и от марксистко-ленинските идеи, според които чрез политическата и диктаторска власт на „работническата“ държава може да се отстрани класовият антагонизъм в обществото. Събитията в Русия от 1917 г. насам и по-късно в останалите страни от Източна Европа показаха краха на опита да се изгради социализъм чрез диктатура и потвърдиха точността на анархистичната критика по този въпрос. Прибягването до диктатурата, пък била тя и „пролетарска“, доведе навсякъде не до отмирането на Държавата, а до зараждането на огромна бюрокрация, която задушава обществения живот и свободната лична инициатива. Именно тази бюрокрация остана главният източник на неравенство и привилегии в тези страни, чиято цел беше да унищожат капиталистическата частна собственост. Както подчертава още Бакунин в спора си с Маркс: „Свободата без равенство е болна илюзия (…) Равенството без свобода е държавен деспотизъм. А деспотичната държава не би могла да просъществува и един ден без поне една експлоататорска и привилегирована класа – бюрокрацията.“

На правителствената и централизирана социална уредба анархистите противопоставят федеративния принцип на обществена организация, която може да заменя Държавата и всички нейни административни механизми, като самите заинтересовани се нагърбват с всички присъщи на обществения живот функции. Понастоящем всички те са монополизирани и управлявани от държавни структури, поставени над самото общество.

Федерацията като форма на обществено устройство е главна изходна точка за анархистичната теория, тя е основа и метод, на които почива безвластническият социализъм. Нека уточним, че така разбираната федерация има малко допирни точки с познатата политическа федерация, която се прилага от значителен брой съвременни държави. Според анархистите, в случая става дума не за обикновен начин на управление, а за цялостен принцип на обществено устройство, който включва всички страни от живота на човешката общност. Федерализмът като принцип или е цялостен, или той не се прилага.

Анархистичната мисъл не отрича важността и необходимостта от организация, но си поставя за цел друг начин на самоорганизиране, осигуряващ автономия на своите съставни части, като едновременно с това отговаря на насъщните потребности на общността.

Федеративният принцип се основава на автономията на цеховете и отделните производства, както и на автономията на комуните. Те търсят сдружение, за да се осигурят взаимно и за да удовлетворят лични и колективни нужди. Така ако самоуправлението на предприятията прави възможно замяната на наемния труд с работа на съдружници, то федеративното обединение на производителите, на комуните, на регионите може да замени Държавата. Това обединение се явява необходимото допълнение за изграждането на социализма и най-сигурната гаранция за индивидуалните свободи.

Основа на тази организация е договорът, сключен на равноправна и взаимна основа, доброволно, не „теоретичен“, а действен, подлежащ на изменение при изразена за това воля на страните (сдружения на производители и потребители), признаващ правото на инициатива на всички съставки на обществото.

По силата на това определение федеративният договор позволява да се определят правата и задълженията на всеки, както и да се изработят принципите на истинско социално право, което да регламентира уреждането на евентуалните конфликти, които могат да изникнат между личностите, групите, общностите или областите, без обаче да се засяга тяхната автономия. По този начин федерацията като форма на социална организация може да се противопостави както на демократическия централизъм, така и на либералния волунтаризъм.

Известно е, че подобна организация не може да отстрани всички конфликти. Ето защо е уместно да посочим как могат да възникнат конфликти на всяко ниво на федеративното общество. Федеративният принцип трябва да се разглежда не като поредно религиозно вярване или като обещание за съвършено общество, а като динамична и отворена социална теория, чиято рамка може да се променя с времето. Това не е нова мечта, а начин за разрешаване на социалните проблеми по най-добрия маниер, т.е. като се спазва възможно най-голяма свобода за всеки, без да се търси управленчески арбитраж, който винаги се превръща в източник на нови привилегии. 

АНАРХИСТИЧНОТО ДЕЙСТВИЕ

В своята разновидност различните анархистични действия отразяват изложените тук основни идеи. Нещо повече, за анархистите съществува неразривна връзка между преследваната цел и начините за постигането й. За разлика от повече или по-малко йезуитските обяснения, които дават всички политически партии, ние мислим, че целта не оправдава средствата, а че напротив, доколкото е възможно те трябва да съответстват на целта.

Анархистичното действие няма за цел „завземането на властта или упражняването на вече съществуващата власт. Още през 1872 г., на конгреса в Сент-Имиер, Швейцария, открито се проявява антиавторитарното крило на Международната асоциация на трудещите се (AIT), където то се противопоставя на марксическите тези. Това крило утвърждава мнението, че главното задължение на пролетариата не е завземането на политическата власт, а нейното унищожение. Като цяло можем да кажем, че анархистите предлагат социални вместо политически решения. В исторически аспект анархистите винаги са предпазвали трудещите се от илюзията, че могат да използват армията от избиратели и парламентаризма, за да променят из основи условията си на живот в рамките на буржоазната демокрация. Пред политическото и парламентарно действие, стремящо се към завладяване на властта, те избират прякото действие на масите, т.е. заинтересованите да вземат в свои ръце делата си, без да делегират власт на когото и да било.

Трудещите се нямат нужда от посредници, които да изразяват исканията им или да водят борбата вместо тях. Те могат и трябва да правят всичко това сами без пълномощници. Според анархистите прякото действие и особено стачката са най-добрият начин за борба, чрез който трудещите се могат да защитят своите интереси.

Анархистите винаги са се противопоставяли на всички опити за подчинение на работническото или революционно движение и препоръчват самоуправлението, колективното действие и автономията на трудещите се. Но анархистите не се стремят да поемат на свой ред ролята на авангард или някаква ръководна роля, защото са на мнение, че всеки може да се справи най-добре сам със собствените си дела. За да стане всичко това възможно, необходимо е трудещите се да осъзнаят онова, което Прудон нарича техен „политически капацитет“. Работниците представляват действителната сила в обществото и само те могат да доведат до неговата дълбока промяна. Действията на анархистите винаги са имали за цел да защитят експлоатираните и да подкрепят всяко искане за по-добър живот и обществен напредък.

Много анархисти са съзирали в синдикалните организации не само възможност да се защитят хората на наемния труд, но и сила за обществена промяна, при условие, че синдикатите съумеят да използват собствените си възможности. От тази гледна точка безвластническата федерация, чиито принципи вече изложихме, не може да се осъществи без активната подкрепа на синдикатите на трудещите се, защото именно те са достатъчно квалифицирани, за да организират производството и именно те организират работниците като производители.

От анархистична гледна точка в своята работа и в своите принципи синдикалната организация трябва:

  • да се опита да съхрани своята автономия спрямо каквато и да е политическа организация, която би се опитала да установи контрол върху нея, както и спрямо Държавата;
  • да упражнява федерализма и истинската пряка демокрация – единствени солидни гаранции срещу всяка форма на бюрокрация;
  • да си постави за цел да удовлетвори непосредствените искания от материално естество и да подготви работниците да ръководят производството в бъдеще.

Тази последна точка е много важна, защото синдикатът и синдикалните действия не могат да се разглеждат като самоцел. Автономията им не означава „неутралитет“ спрямо властта и партиите. Това би довело до загуба на значителна част от възможностите за промяна на синдиката и до неговия срив. Ако не иска да изпадне в трейдюнионизъм, на свой ред синдикатът трябва да приеме програма за промени в обществото и произтичащите от нея действия.

Синдикалните действия не са единственото оръжие за борба, с което разполагат трудещите се. Според обстоятелствата, те могат да изградят структури и форми на съпротива, които според тях са най-уместни.

АНАРХИЗМЪТ ВЧЕРА И ДНЕС

Макар че рядко се признава, влиянието, което анархистичното движение е оказало върху работническото движение, е значително. Харесва ни или не, анархистите представляват истинско течение в международното синдикално и работническо движение. Негови прояви можем да открием във всички революционни движения както от XIX в., така и от XX в., като се започне с Парижката комуна от 1871 г. и се свърши с Руската революция от 1917 г. и Испанската революция през 1936 г.

Влиянието на анархистичните идеи се проявява най-чувствително в синдикални организации като Общата конфедерация на труда (CGT) във Франция, USI в Италия, CNT в Испания,  но също така и FORA – в Аржентина, IWW – в САЩ, FAU – в Германия или SAC – в Швеция… Както виждаме, списъкът е дълъг. Представянето на всяка една от организациите би означавало да се представи всяка една от страните, и изобщо историята на работническото движение в тях. Нека само отбележим, че на учредителния конгрес (1922 г.) на Международната асоциация на трудещите се (AIT), включваща анархо-синдикални организации, отказали да се присъединят към болшевишкия интернационал, се събират представители на милиони членове.

При все това, анархизмът преживява криза през двайсетте и трийсетте години. Руската революция от 1917 г. открива нов революционен етап в Европа и в света, но почти навсякъде тя е придружена от развихрилата се реакция на работодателите и изстъпленията на буржоазията, приела фашистки облик.

Самото анархистично движение е атакувано от две страни. В Русия то е изкоренено първо от болшевиките, после от сталинския терор, а в други страни също се натъква на сталински методи, чиито привърженици в работническото и синдикално движение, не се спират пред физическото унищожение на своите противници. Митът за болшевишката революция, както и поведението на различните западни комунистически партии предизвикват нарастваща изолация на анархистичното влияние сред работническата класа. На други места, където безвластническите организации успяват да се съхранят силни, те биват погубени от фашистката реакция. В Италия, Германия, Аржентина, България, навсякъде, където фашизмът побеждава, анархистичното движение е разбито, а най-добрите му дейци са избити или прокудени в изгнание.

Като цяло през този период, включително и на международната арена, анархистите се озовават във все по-голяма изолация, заедно с шепа социалисти или комунисти-дисиденти, срещу тройната игра, която Сталин, фашистките страни и буржоазните демокрации разиграват за подялба на света. Като отхвърлят алтернативата фашизъм или демокрация, в чиито рамки се прави опит да бъдат ограничени действията на световния пролетариат, анархистите се борят, доколкото могат, срещу задаващата се нова война.

Испанската революция от юли 1936 г. е последната възможност, предоставила се на трудовите хора да окажат съпротива на фашизма и на войната чрез революция. Определящата роля на анархистите и анархо-синдикалистите в испанските събития ги прави най-значимата историческа изява на безвластническите идеи и затова те заслужават да се спрем по-подробно на тях. На 18 юли 1936 г. военният преврат, подкрепян от десницата, фашистката фаланга и църквата, е разгромен в по-голямата част на страната от въстаналите работници. Основни сили в антифашисткия лагер са анархо-синдикалната централа – Национална конфедерация на труда (CNT), която на конгреса си в Сарагоса през май 1936 г. регистрира 982 синдикални организации с общо 550 595 члена, Иберийската анархистична федерация (FAI) и Иберийската федерация на анархистичната младеж (FIJL).

Борбата срещу въстаналите военни се превръща още в първите часове на победата в социална революция. От средата на юли до края на август 1936 г. са колективизирани градският и жп транспортът, металургичните и текстилните фабрики, водоснабдяването, производството и снабдяването с газ и електроенергия, някои сектори на едрата и дребна търговия. Около 20 хиляди промишлени и търговски предприятия са експроприирани и пряко ръководени от работниците и техните синдикати. Създава се Икономически съвет, който координира дейността на различните отрасли на производството. Колективизацията добива най-завършен вид в селскостопанското производство: отменят се паричните знаци, променят се границите на общините, организира се взаимопомощта между богатите и бедните колективи, изравняват се възнагражденията, създава се семейно трудово възнаграждение, обобществява се инвентарът и реколтата. „Това е най-дълбоката социална революция в историята“, пише Гастон Льовал.

В периода от 3 до 8 май 1937 г. започва втората битка на живот и смърт, този път вътре в републиканския лагер, когато комунистите-сталинисти се опитват да установят контрол над обществените сгради в Барселона. Днес знаем от достоверни източници (според дадените в последствие показания от бившите политически и военни ръководители на Испанската комунистическа партия Хесус Ернандес и Ел Кампесино), че Сталин е предпочитал победа на фашизма в Испания пред една истинска социална революция, ръководена от анархистите. През цялата гражданска война комунистическата партия води пропаганда в защита на частната собственост и религията. Докато нацистка Германия и Италия на Мусолини масово въоръжават националистите, испанският народ, предаден от сталинистите и изоставен от западните демокрации под лицемерния претекст за ненамеса, и неговите класови организации успяват да поддържат въоръжената съпротива срещу коалицията между европейската реакция и фашизма до март 1939 г. Победена със сила, испанската революция остава пример в историята със своите забележителни социални и икономически постижения.

Настъпилото разделение на света на два отделни империалистически блока след 1945 г., студената война и ядрената заплаха намаляват възможностите за действие на анархистите и за всички останали обществени сили, които отказват да приемат това състояние на нещата. Използването на работническите протести за целите на синдикалната бюрокрация или на левите политически ръководители намалява до голяма степен възможностите за синдикални действия в развитите капиталистически страни. И въпреки това, след 1968 г., когато избухват студентските и младежки бунтове, анархистичните идеи добиват нова популярност, включително и сред социалните движения. Понятия като самоуправление или пряко управление навлизат широко в употреба. Към това се прибавя и все по-острото негодувание на широки маси хора срещу нарастващата бюрократизация и държавна опека над обществото в социалистическия лагер. Но подобна реакция се проявява и в капиталистическите страни.

След поредицата от провалили се реформаторски и революционни планове, както на социал-демократическите партии, така и на обявилите се за марксистки, ленински, троцкистки, маоистки и др. партии и движения днес анархистичните идеи сякаш най-добре устояват на времето. Много битки, поведени от анархистите, било срещу милитаризма или сексизма, срещу ксенофобията или религията, привлякоха много хора, като в някои случаи бяха постигнати конкретни резултати. Свободната употреба на противозачатъчни средства, правото на аборт са пример за това, но също и правото на дете, както и общата споделена отговорност на родителите и учебното заведение за развитието на личността на детето. В по-общ план това са и някои социални облекчения и по-хуманното отношение към хората като цяло. Към тях трябва да прибавим и т.нар. „социални придобивки“, тези частици свобода, за които са се борили цели поколения.

Малките и малобройни победи над вековния апартейд (на богатите срещу бедните, на мъжете към жените, на белите спрямо негрите, на „дядо Торбалан“ към децата, на всички видове началници спрямо техните подчинени, на всякакви религии и доктрини спрямо свободната мисъл) ежедневно ни напомнят за всеобщото усилие, което човечеството полага в борбата с неравенството, за освобождението от всяка власт. Неизменният конфликт между хората, който много учени намират за вътрешно присъщ на човека, се корени във властническия принцип и анархизмът остава единствената приложима идея, способна да осуети неговото действие. Положителното развитие и относителните успехи, които посочихме вече, не са окончателни и най-вече засягат твърде малко хора в сравнение с петте милиарда жители на планетата. 

СЪВРЕМЕННИЯТ СВЯТ: ТРЕВОГИ И РАВНОСМЕТКА

В тази брошура не можем да направим пълен и сериозен анализ на съвременния свят. Без съмнение анархистите ще трябва да положат значителни усилия, за да направят такъв анализ, да осъществят сблъсък на идеи, да популяризират тезите си, но най-вече, за да повлияят на действителността с достатъчно разбиране на явленията. Необходимо е все пак да се спрем накратко на процесите, които се наблюдават, както и на проблемите, пред които е изправено днес безвластническото движение и човечеството като цяло.

УСКОРЕНИЕ И ЕДИНСТВО НА СВЕТА

Светът на 80-те години се развива бързо, ето защо анализите подлежат на честа промяна и преосмисляне. Това се отнася и за социалните завоевания на трудещите се от всички страни, както и за тяхното икономическо и политическо положение. Тук можем да споменем и състоянието на енергийните източници, на технологиите, на човешкото познание във всички области. Това се отнася и за въпросите от международно значение, където стратегически, военни и икономически различия често се променят из основи. Можем да отбележим все по-нарастващата взаимозависимост между страните, както от гледище на енергията и стопанството, така и на екологията, до такава степен, че нито една страна, била тя и „велика сила“, не може да се смята за способна сама да задоволява потребностите си.

СВЕТОВНО ЕДИНСТВО С ПРИВКУС НА НЕДОИМЪК И С БАГРИТЕ НА СУПЕРМАРКЕТ

Тази леснооткриваема тенденция към световно единение личи от няколко сравнително скорошни явления. Едното, чиито последици са особено пагубни и което предизвиква множество конфликти, е западният културен империализъм, който на едни места води до унищожение на културата, а на други – до духовна нищета и еднообразие. Онова, което вчера бе освободителният дух на деколонизацията, за съжаление отвори пътя към нова подчиненост. Третият свят се роди и се спусна в шеметен бяг на развитие, повтаряйки западните модели в полза само на местните управници и на техните съюзници от големите индустриални столици или от многонационалните компании. Би могло да се каже, че това е първа фаза на нормализацията и уеднаквяването на съвременния свят. Движението придружава и е резултат на концепцията, която отъждествява света с голям супермаркет – културния белег на Запада, чийто най-изпитан пратеник е търговската стойност и дори самата стока. Постепенно светът се превръща в огромен пазар, изложен на безмилостна конкуренция, под наблюдението на силните на деня, които желаят да наложат на света някои правила, гарантиращи неизменността на системата. Наскоро настъпилите промени в Източна Европа ще завършат световното разпространение на пазарната икономика. Онова, което още в самото начало свързваше либералната идеология с марксическата, е същото, което ги сплотява днес в меркантилна оргия. Общата им вяра в историческия и икономически детерминизъм е нещото, което ще доведе докрай това движение към уеднаквяване на света.

ОГРАБЕН СВЯТ, КРАХ НА КАПИТАЛИЗМА

Здравословното и нравствено състояние на населението на планетата би било чудо на чудесата в този „свят на напредък“. Всяка година глад и епидемии отнемат живота на милиони човешки същества, докато повече от две трети от населението в южното полукълбо живее при изключителна бедност. Самите богати нации изобилстват с бедни и безработни, а това е голямо постижение след векове на ограбване на цели народи и територии. Натрупването на капитали никога не е водило до тяхната подялба. Единствената му цел е личната изгода за сметка на обществената. Това личи най-ясно от ежегодното унищожение на хиляди тонове хранителна продукция и индустриални произведения, докато недоимъкът и бедността се ширят по света. Капиталистическият свят налага своя диктат на цялата планета, където границите на „потребителната стойност“ все по-често биват заменяни от тези на „разменната стойност“. Потребностите са пренебрегнати, докато алчността шества и някои отбрани хора натрупват шеметни богатства.

ПЛАНЕТАТА Е В ОПАСНОСТ

Лудостта да произвежда и да пилее, обхванала капитализма, е осъдима не само от морална гледна точка. Тя доказа, че е вредна и за онова, на което са стъпили нейните извършители – земята като екосистема, в която живите организми и заобикалящата ги среда са свързани в крехко, мимолетно равновесие. Планетата е опустошена, предупреждават ни за климатични и екологични аномалии. Цели местности, реки и почви са унищожени. Замърсяванията, които безспорно не са от вчера, вече достигат пределния праг и заплашват живота на планетата. Безразборното използване на почвите и на енергийните източници, които не могат да се възобновяват, поставя под въпрос цялото бъдеще на планетата, застрашена от друга страна от демографски бум. Африка, която вече е пострадала от кръвопролития, вероятно ще стане континент-сметище за отпадъци и отровни продукти, без ни най-малко обезщетение за местното население. Драмата, възникнала в следствие на напредването на пустинята, обезлюдяването на селата и концентрирането на население в градовете и промишлените райони, задълбочава екологичната заплаха за живеещото в стрес население, което е отровено, лишено от лекарски грижи и лекувано с успокоителни.

НАУКАТА, КОЯТО ОСВОБОЖДАВА И… ПОРОБВА

Сегашното състояние на планетата, условията, при които живеят обитателите й, арогантността и бруталността на фирмите, които се самообявяват за „научноизследователски“, пораждат днес противоречиви становища за възможностите на науката да освободи човека чрез напредък и развитие. Обещанието, дадено на народите преди повече от сто години за нов „философски камък“ – изработен „научно“, който ще реши проблемите, се срива днес. Всичко това обаче не успя да смути духовете и да дискредитира прекрасното творение на човешкия ум. Но от науката като средство бе направена система, а от краха на системата се прави заключението, че средството е ненужно и вредно само по себе си. Огромни маси хора и много общества са видели от науката само закона на пушката и геноцида. Затова и днес наблюдаваме възраждането на реакционни и мракобесни идеологии, съзнателно бягство в метафизични сънища, възкресение на секти и на окултни общности. Това явление се подсилва и от планетаризацията на проблемите, при което човекът, бил той ръководител или изпълнител, е все по-безпомощен да взима решения. Сега се наблюдава небивало по размер натрупване на познания във всички сфери, съчетано със загуба на умения, с дистанциране на работника от оръдието на неговия труд и от плодовете на този труд. При това положение е естествено хората все по-често да прибягват до изкуствен или вътрешен рай, а освобождаващият творчески дух на науката да изпада в положението на беден роднина.

СТРАХОВЕ, МАСОВО ОСВЕДОМЯВАНЕ И КОНЮНКТУРНОСТ НА ИНТЕЛИГЕНЦИЯТА

Свръхконцентрацията на оръжие в целия свят също подклажда страхове. Тя представлява постоянна заплаха, която тегне всеки ден над всички нас, а в същото време не престава вакханалията от енергийно разточителство, разгул и глупост. Новите страхове са база за раждането на фундаментализъм, национализъм и ксенофобия и са способни да обединят хората едни срещу други, да предизвикат най-ужасно човешко падение. Когато човек загуби вярата си в бъдещето, непрестанно повтаряните заплахи за ядрен или екологически апокалипсис го карат да заживее в суеверен фатализъм.

Средствата за масова информация, съвременните комуникации, включително и транспортът, от които с основание се очакваше да сближат хората и да им помогнат за по-добро разбирателство, само доведоха до скъсяване на разстоянията на планетата, за да може навсякъде да се чуе какво режимите казват сами за себе си. Преувеличаването на нещата от страна на медиите, както и самото масово осведомяване създават изолация и невъзможност за общуване, а подхранваната мечта за бягство някъде другаде, за някаква екзотика, превръщат жилищата и кварталите в анти-жилища и анти-квартали. И накрая медиите, от които се очакваше, че ще информират и възпитават, излагат на показ скудоумна култура, като интелектуалците от духовната и научната област отново показаха своята изменчива природа. Тези „носители“ на „прогреса“, ревностни слуги на всяка власт, проявяват престъпна снизходителност, намерила отражение в скриването и фалшифицирането на информация, нещо, което те послушно правят. 

КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?

Да си анархист в края на XX в. значи да работиш за възвръщането на вярата в реалната социална свобода, значи да скъсаш със самоизолацията или с навика само да искаш, без да държиш сметка за цялостната промяна на обществото. Анархистите трябва да вдъхнат нов живот на прякото действие, завещано от революционния синдикализъм. Те трябва да развенчаят мита за демокрацията, който важи за определен брой народи и изобщо не означава социална справедливост, свобода и равенство. Ако се направи това, песимизмът и фатализмът ще отстъпят. Трябва да се помогне на хората да си възвърнат доверието в самите тях. Анархистите могат да предложат нещо ново, което, макар и да не е готов модел за обществен строй, трябва да събуди желание за създаването на един нов свят. Те трябва да създадат условия за действена революционна решимост. През последните години анархизмът се възроди в световен мащаб, особено след падането на диктаторските режими в Източна Европа, но също така в САЩ и в Южна Америка. Повторното изграждане на силно анархистично движение може да се постигне с усърдна работа. То е и условие за развитие и за успех на международната социална революция. Това революционно движение, което предстои да се изгради, не може да пренебрегва в пропагандната си дейност въпросите, повдигнати в тази брошура.

На първо място трябва да бъде подложена на преоценка предишната прекомерна вяра във възможностите на индустриализацията и „научния прогрес“, за да се разработи днес нова революционна стратегия, съобразена със състоянието на планетата и с потребностите на нейните жители. Гонитбата на голяма производителност е крушение, а строгото придържане към защитата само на „средствата за производство“ и на „социалните придобивки“ е крах за синдикализма. В много западни страни явлението, при което трудещите се от различни отрасли координират действията си, досега не е дало задоволителен отговор за липсата на перспектива пред работническото движение. Никъде не се поставя въпросът за целта на синдикалното движение – отново работниците сами да се заемат с икономиката и управлението на общините. 

БЪДЕЩЕТО НА ЧОВЕЧЕСТВОТО Е ВЪН ОТ ДЪРЖАВАТА-НАЦИЯ

Международното работническо движение се сблъсква днес с наднационалната икономика. Ако интернационализирането на капитала е отдавна свършен факт, на който нищо не успя да се противопостави, то почти безпрепятственото движение на капитали е по-скорошно явление, което изисква отпор чрез международно организиране на работническото движение. Създаваната конкуренция между трудовите маси от различни народи, а тя несъмнено ще се засилва, осъжда на неуспех всеки опит за съпротива на професионално или национално ниво. От бързия и решителен отговор на работническото движение зависи бъдещето на мира, а оттам – и на човечеството. Единствените истински предимства в защитата на тази кауза са опитът на работническото движение, социалният му опит и всичко онова, което хората сами правят, за да постигнат свободата си. Единствената надежда е най-после да се разбере, че свободата е неделима и че не може да съществува едновременно с подтисничеството, макар и само на един човек. 

КЪМ ОБЕЗВЕРЕНИТЕ

Работата, която предстои, е огромна и ако днес тя може да обезкуражи някого, то нека му напомним, че бащите ни не са се уплашили от нея, че ние не стоим по-ниско от тях и няма да изневерим на идеалите им. Изглежда прекалено много хора са на мнение, че революционната агитация по-скоро може да създаде нови безредици, отколкото да разреши сега съществуващите. Властващата идеология също ги убеждава в това и поредицата от неуспехи на много революции ги кара да вярват в тази теза, без да анализират всеки отделен случай. На онези, които се обзалагат, че всичко може да си продължи така, че всичко ще остане по старому, трябва да кажем, че крехкото равновесие и несправедливият ред, към който се придържат, носи неизличимия отпечатък на варварството. Онова, което се преструват, че не забелязват, е страхът, който ги преследва. Те предпочитат да пригодят идеите си към злощастното си положение, отколкото да рискуват да заживеят в хармония с идеалите си. Уважението им към „идеите“ е равнозначно само на уважението към висшестоящия, който винаги са готови да заменят с нов. В сравнение с миналите и днешни безпътици на работническото движение, анархистичните идеи са способни да дадат концепция и оригинални решения на неговите проблеми навсякъде по света. Те съдържат огромни потенциални възможности за скъсване с логиката на капитализма и на държавата, логика, която владее света. Анархистите предлагат път, по който могат да тръгнат всички онези, които и днес се борят за по-доброто бъдеще на Човека. 

Отговор на една вярваща (Себастиан Фор)

ДУМИТЕ НА ЕДНА ВЯРВАЩА

Получих следното писмо:

Господин Себастиан Фор,

Нямам честта да Ви познавам, но съм слушала много да се говори за Вас.

Вашият вестник „Le Quotidien“ („Всекидневник“), който съм чела, за да си дам лично сметка за идеите, които Вие поддържате, за мненията, които изказвате, ме убеди още повече във виновността на кампанията, която Вие насочвате против всичко, което се нарича религия, армия, дисциплина, господар.

Аз съм протестантка, обичам моята религия, но не съм фанатично набожна. Моите религиозни принципи са толкова непоколебимо вдлъбени в душата ми, че Вашите съмнения и отричания на самото съществуване на Бога не могат да ги разклатят. Аз умея все пак да уважавам чуждите религиозни принципи. Вие сте свободен да отричате за себе си всякаква религиозна идея, но мислили ли сте някога, господине, за злото, което правите на човечеството, стремейки се да унищожите всякакво вярване, вместо да запазите схващанията си само за себе си?

Вашата проповед дава картината на един хаос и на една усамотеност на хората върху земята, хвърлени там, като че ли случайно, нещастни същества – без душа, може би! И в тези печални дни, когато човекът изживява скръб по силата на един общ за човечеството закон. Вие му отнемате най-висшия извор на утеха – вярата в задгробния живот! Вие не признавате божественото милосърдие. Знаем ли ние намеренията на Бога по отношение на нас, познаваме ли ние неговите мистериозни пътища?

Да се подчиним на неговата света воля, да се покорим на съдбата си. С нашите бунтове и озлобления до какво ще дойдем, ако не до това да станем нещастни и нещо по-лошо, да създадем за другите нетърпимо съществуване?

Вие искате според Вашите социалистически принципи (добри на думи понякога, но неосъществими на практика) да подобрите участта на човешкия род. Как бихте могли да го направите, прочее, ако разрушавате в него самия му принцип на щастие: Вярата? Аз не разбирам под тази дума само въпроса за религията. Аз разбирам любовта към своята страна, дължимото уважение на нашата армия, на тези, които ни управляват, на господарите, а също така привързаността към семейството. Колко пъти съм се възмущавала, слушайки разговори на младежи и млади момичета даже от моята възраст. Изглежда, че те преди да са живели, са вече уморени от живота, пропити всички от фалшиви принципи, всички обезкуражени, възбунтувани. Това е скептицизъм, това е липса на уважение към всичко, което е велико и благородно, това е атеизъм, това е антипатриотизъм! О, колко лоша песен е Вашият интернационал! Аз обичам другите нации толкова, колкото Франция, стига те да са приятели на нашата страна и силно желая мира, всеобщия мир.

Но бихте ли оставили да нахлуят в страната чуждестранните отряди и ако кой и да е народ пожелае да се устрои на нашата родна земя, не бихте ли му оспорили стъпка по стъпка обичаната страна, която е наша? Нашата Франция, която нейните синове обичат много малко сега, винаги е държала едно почтено място в света. Не разрушавайте нейната хармония, изправяйки французин против французин, работници против господари и нещо повече от това – хора против Бога!

Казаха ми, че е създаден вестник с цел да подбужда войниците да се бунтуват против техните началници и да не се подчиняват на дадените им заповеди. Какво искате да правите без дисциплина? Какво би станало с една армия, където всеки войник се води от своята фантазия? Вие не искате армия? Има понякога прекалености, съгласна съм; има някои началници, които се самозабравят в лошото третиране на войниците, което те не би трябвало да правят, но това са изключения. Бихте ли искали да се остави нашата страна без възможната защита в случай на дипломатически инцидент?

Вие препоръчвате също бракове, даже не граждански, а свободни, без позволение, нито узаконяване пред свидетели в кметството. Не виждате ли, прочее, толкова жени, изоставени от мъжете им, или мъже, измамени от жените им при днешния режим? Какво би станало с естествените желания на единия или другия в случай на изоставяне, ако няма никакъв документ? А децата? Нашата страна, която има толкова намаление на населението, би се обезлюдила още повече, ако майките се бояха да се видят един ден сами с малките същества, умиращи от глад и студ!

Не виждате ли, господине, че към това отива нашата нещастна страна, твърде жизнеспособна още, но която Вие изпращате на смърт, разрушавайки сърцата на нейните деца? Искате ли да се възвърне времето на терора, би ли Ви радвало да Видите потоци кръв да текат и французин срещу французин да се самоизтребват, заблудени, подлудени от Вашите принципи?

Вие ходите от град в град да втълпявате тези принципи на френската младеж, като убивате в нея жизнеността на добрите й чувства, за да въздадете на тяхно място мисли на отмъщение, на бунтове, на безразличие и презрение за всичко, което е отечество, семейство, щастие; бурни безредици и кипене на лоши ферменти! Къде е френската учтивост, тъй прочута някога в чужбина, галантността към дамите, уважението към старците? Всичко туй е изчезнало.

Някои от Вашите принципи са много добри в основата си, но възприети от ума на невежите хора, които вземат буквално всичко, което им се казва, без да обмислят и развиват изказаната мисъл, те стават вредни и лоши. Вместо да им правите добро, вие ги хвърляте в един безизходен за тях водовъртеж.

Всички хора нямат като Вас, господине, благороден характер и високо схващане за своите лични задължения в света. Всички не са способни да живеят добре и честно, ако не чувстват зад себе си един закон, който да им говори по начин много по-убедителен, отколкото биха могли да правят това у тях чувствата на чест, често твърде приспани и понякога почти несъществуващи. Може би ще помислите, че в качеството си на госпожица аз говоря от гледна точка на жената. Не в това са моите подбуди, още повече, като зная, че много оm моите подобни са вятърничави и не знаят какво е вярност. За тях, както и за мъжкия пол, трябва един закон, който да ги поддържа в правия път, ако ги обземе фантазията да се отклонят от него.

Говори се за вероятни стачки, за злини от всички видове. А причината за това сте вие, социалистите! Вие трябва да знаете третото действие от Ruy Blas (1), където се разголва пред безделниците министри цялата мизерия и бликащата кървава рана на Испания.

Аз зная от това, което съм чула за Вас, господине, цялата Ваша висока интелигентност и зная, че Вие ръководите добри начинания, като това за децата в планината. Но, господине, понеже Вие можете да правите понякога толкова добрини, защо не поставяте неоспоримите таланти, които сте получили от Бога, винаги в служба на доброто?

Вие сте обезкуражили, размътили някои мозъци, унищожили вярата в някои сърца, станали много нещастни от озлоблението, което те са придобили по отношение на обществото; изобщо защо не бихте се заели да премахнете тези злини, които Вие и други Ваши съидейници са предизвикали? Вие бихте могли да направите толкова добро с вашето красноречие и убедително слово, а допринасяте толкова зло!

Извинете ме, госдподине, че си позволявам свободата, аз непознатата, да Ви пиша подобно писмо, но извънредно ми е неприятно днешното състояние на обществото, когато чувам думи на скептицизъм и на нерелигиозност около мен. Аз толкова обичам нашата мила Франция, нейната армия, която е живият й образ, нашето знаме, което Вашите последователи не считат достойно да поздравят, когато то минава. Аз съм изпълнена с толкова почитание към Бога и всички религии, че не се стеснявам да се обърна към Вас. Зная Ви като толкова интелигентен и надарен със сърце, че в името на нашата страна настоятелно Ви моля: спрете тази решителна кампания против това, което съставлява силата и щастието на човечеството: Вярата. Ако имате възможност и ако не Ви е неудобно, господине, да отговорите на една госпожица, обявила се против Вашите принципи, бих била щастлива да получа писмо от вас. Благоволете да ме извините за всичко наивно в писмото ми. Аз имам привичката винаги да казвам нещата, както ги схващам – откровено.

Благоволете да приемете, господине, и т.н.

Фернанда Ганевал 5, rue Louis a Villeurbanne

ОТГОВОР НА ЕДНА ВЯРВАЩА (2)

Госпожице,

Вашето писмо ми достави удоволствие и в същото време ми причини мъка.

То ми достави удоволствие, защото от него разбрах, че колкото и внимателно да сте оградили своите твърдения за непоколебимост, антирелигиозната, антикапиталистическата, антимилитаристичната пропаганда и тази на съвременния брак, която аз водя, не е отминала без да разклати из основи Вашите най-непоколебими вярвания и Вашите най-постоянни чувства.

То ми причини мъка, защото отбелязва у Вас едно състояние на безпокойство, на неразположение, на тъга, причина на което била моята пропаганда. Моля Ви да вярвате, госпожице, че съм измъчван всякога от страданията на другите и толкова повече от това, на което несъзнателно и даже против волята ми аз бих бил автор.

Но ако Вашето писмо създаде у мен това странно впечатление – радостно и тъжно едновременно, то в никакъв случай не ми вдъхва колебание, нито пък съжаление.

Присъщо е на убедения човек да не се чувства смутен от колебанията, които той създава в опонентите. Непоколебимата увереност, без която той би се отклонявал от пътя, който съзнанието му е начертало, е едно ценно преимущество за него.

Но Вие молехте за някои разяснения и аз Ви ги дължа, госпожице. Даже да бяхте единствената, която ги иска, аз пак бих ги дал. Не ще скрия обаче, че Вашият случай има много важно значение, защото е случаят на голямото множество – мъже и жени, момичета и момчета, които незнанието на проблемите, вълнуващи съвременните поколения, хвърля в едно мъчително безпокойство, от което те вярват да се отърват (нещастни безумци!), скривайки се зад неразбиваемите според тях барикади на вярвания и идеи, които са били люлката на умрелите поколения.

Четете тези редове, госпожице, добре ги четете, и се проникнете от тях. Не отваряйте само очите си, приложете също и сърцето си. Постарайте се да различите само истината.

Истината!

Вие вярвате в Бога, госпожице. Ако той съществуваше, истината би била самият Той. Истината именно би била Бог! Прилагайки всичките си способности за схващане в изучаване на истината, с това Вие ще правите усилия да разберете самия Бог.

***

Най-напред Вие ме упреквате, че ми липсва религиозна вяра. Във Вашите очи тази нерелигиозност е грях.

Този грях, признавам си, госпожице, аз го правя. Не вярвам в Бога. От природата и от общността на явленията, които я съставят и от законите, които управляват отношенията на това огромно цяло с всяка негова част, аз съм придобил едно схващане, което, макар и колебаещо се в някои точки, обвити още в неизвестност, е напълно материалистично.

Несъмнено е, че вярваща в сътворението и в създателя, в законодателството и законодателя божий, в непогрешимите откровения, в непроницаемите пътища на провидението, Вие бихте смятали за непростим грях да се отрича сътворението и създателя, безукоризненото законодателство, висшите откровения, справедливото и милосърдно провидение.

Ако има вина в това, госпожице, ако има грях, аз заявявам открито, че тази вина, този грях са мои. Но аз не съм виновен.

Вярвах в Бога и го обичах. Колкото и гореща да бъде вашата вяра, колкото дълбоко и чисто да бъде вашето обожаване, моята вяра и моето обожание бяха, уверявам Ви, равни на Вашите,

Но в деня, когато поисках да видя Бога по-отблизо, аз го потърсих, потърсих го не с глупавия фанатизъм на дивака, не с лековерната доверчивост на детето, не с глупостта на невежия, а със силното желание да закрепя моята вяра в здрава опорна точка, с положителната воля да отида в полето на издирванията до там, до където могат да ме отнесат стъпките ми. В този ден аз търсих създателя, законодателя, откровителя, провидението, търсих напразно Бога, но не го намерих.

Моя ли е вината? Трябва ли да изнасилвам разума си, да прекланям съзнанието си пред това, което ми се виждаше абсурд? Почтено ли щеше да бъде да осъдя колената си да се превиват още, ръцете ми да притискат още гърдите, а устните ми да бръщолевят молитви?

Ето това би било грях, госпожице, защото в това щеше да се крие лицемерието.

***

Впрочем Вие благоволихте да признаете, че съм свободен да не вярвам в Бога и да отричам неговото съществуване и че това е моя работа.

Ето кое е твърде щастливо! Толкова по-щастливо, че и да бяхте искали да ме лишите от това право, не бихте могли.

Но това, което ми приписвате не само като грях, но и като престъпление, то е, че не задушавам в себе си отрицанието, до което дохожда моят дух, че публично излагам основанията, които ме правят атеист, че посвещавам своя талант (ако имам такъв, защо Бог го оставя на едно същество, което си служи с него за една тъй отвратителна употреба?) за разпространение на антирелигиозните разбирания, които ме въодушевляват.

Можете ли, госпожице, да кажете основателно такива неща и трябва ли вярата да Ви заслепява, когато ги пишете?

И какво! Основателите на църквата и след Реформизма всички пастори не са ли ви проповядвали, че вярата, която не се проявява, не е вяра?

Вашата съвест не би ли протестирала, ако не правехте нищо, за да споделите с ближния си религиозните пориви, които ви въодушевляват?

Не ви ли се струва, че Вие бихте избягали от най-свято задължение, ако не работехте, за да доведете в краката на тогова, когото Вие обожавате, душите, които се отдалечават от него и не мислят за своето вечно спасение?

А това е този грях – между всички най-смъртоносен, нали? – този грях, с който не искате да оскверните, да измъчите Вашата съвест и който обаче Вие ме съветвате да сторя? Това, което на никаква цена Вие не бихте се съгласили да се прави: да се мълчи, да се задушават у Вас разбиранията Ви, това именно искате аз да направя и то, за да не ме третирате като престъпник?

Госпожице! Допускате ли, че този, който не вярва в Бога, престава да е човек и да има съвест?

***

Но аз разбирам добре основанията, които Ви карат да ме молите настоятелно да не правя нищо, което има за цел да изтръгне другите, моите братя сред човечеството, от религиозните вярвания.

Ние ще разгледаме Вашите основания и ще изследваме тези от тях, които имат стойност.

ВЯРАТА НЕ УТЕШАВА

Вие виждате нашето нещастно човечество, измъчено от страдания, изложено на лишения, осъдено на болести, на плячка, на мизерия, и според Вас, да се изтръгне от него Вярата, това е жестоко дело, защото това значи, да се лиши от единствената утеха, която му остава.

Като Вас, госпожице, аз разбирам страданието, което притиска нашия злочест род и като Вас аз съм безкрайно опечален и състрадаващ. Но тогава, когато Вие се стремите да приспите страданието, аз работя да се предотврати то. Тогава, когато Вие се ограничавате само в това, да се наведете върху смъртното легло на болния, за да мърморите на ухото одобрителни думи, аз се занимавам с туй, как той да се излекува. Тогава, когато Вие вярвате в неизбежността на злините, които превиват хората под безпощадния закон на страданието, аз живея с убеждението, че тази неизбежност зависи от исторически условия, които ще изчезнат и моите усилия са насочени към това, да се премахнат колкото се може по-скоро тези условия.

Вие сте права за себе си, когато, приемайки страданието като неизбежна необходимост, издигате примирението със съдбата в категоричен дълг. Но аз също съм прав, когато, разглеждайки страданието, като се изключи тази категория нещастия, които зависят от природата, като следствие от една престъпна цивилизация, правя всичко, което ми е възможно, за да се премахнат несправедливостите на тази цивилизация. Логичен съм още, когато посвещавам силите си да се вдигне против тези несправедливости световната съвест и да се предизвика по този начин бунтът на умовете и сърцата.

Не трябва човек да се примирява със съдбата, т.е. мълчаливо да понася всичко, което му пречи, и аз прибавям още: човек не се примирява, освен при едно условие – когато смята, че тази съдба е непреодолима.

При все това примиреното същество не е същество утешено.

Утехата произлиза само от изчезването на злото, от забравата или от надеждата то да се предотврати или да се забрави.

Да се смили човек над злочестието на слепеца, да му казва, да му преповтаря, че той е за оплакване, че е лишен от радостта да вижда и че нищо не може да се направи, за да му се възвърне светлината, трябва да има благоразумието да понася търпеливо злото и да се примири – това не значи да се утешава.

Да се утешава, значи след като са изучени грижливо причините за неговата слепота и след като сме се добрали до известността, че неговият недостатък не е нелечим, да му се помогне да съзре възможността за излекуване. Да му се разясни лекуването и операцията, която му предстои и чрез разясняване на прелестите, които ще има щастието да съзерцава, когато се излекува, да му се вдъхне желанието да се подложи на необходимата операция.

По този начин, уверявайки нещастните жертви на нашето отвратително социално устройство, че болестта от която страдат, не е нелечима, обяснявайки им причините за нея, като им се посочва и начинът на лекуване, обвивайки сърцето им със сладката мисъл за едно близко освобождение, аз ги подкрепям и утешавам.

Прочее истинското утешение, госпожице, не ще донесете Вие с Вашите съвети за примирение с „Намеренията на Бога и мистериозните пътища на Провидението“, с вашите обещания за едно измамно и вечно блаженство, което би възнаградило това сляпо подчинение на висшата воля.

От векове служителите на различните религии, представителите на всички богове не пестят увещания и обещания от този род за страдащите и „обезнадеждените“. Обаче страданието продължава все така неумолимо своето отчайващо дело и надеждата в безкрайните блаженства на другия свят не пречи на човечеството да пъшка в немощ и отчаяние.

Вие виждате добре, че вярата не утешава.

***

А после вярвате ли истински, госпожице, че опечалените и разочаровани могат да бъдат утешени от този, който ги лъже?

А вие именно ги лъжете, госпожице.

Вие ги лъжете невинно, защото самата Вие сте в грешка. Вие ги лъжете, защото да им се каже, че „самият принцип на щастието е вярата“, значи да бъдат мамени.

Дотолкова ли са ви поставили, госпожице, изключително само в течение на въпросите, отнасящи се до религията, че са пренебрегнали да Ви просветят в историята?

Не знаете ли злото, което религииге – всичките религии – са донесли на човечеството и изтезанията, с които са осеяли земята?

Може би Вие знаете от историята само това, което е било угодно на Вашите възпитатели да ви учат, вас, както и много други.

Е, добре! Прочетете това, което преди няколко години писах в една брошура, озаглавена „Престъпленията на Бога“ и ако тези редове Ви се видят противни на историческата истина, Вие ще имате правото да поправите грешките, които ще ми вмените.

Цитирам буквално:

„Бог – това е религията. А религията е окованата във вериги мисъл. Вярващият има очи и не трябва да вижда; той има уши и не трябва да чува; той има ръце и не трябва да пипа; той има мозък и не трябва да разсъждава. Той не трябва да си служи със своите ръце, със своите уши, със своите очи, със своя интелект. За всички неща е длъжен да пита откровението, да се прекланя пред текстовете, да съгласува мисълта си с наставленията на православието. Очевидността той третира като богохулно безсрамие, когато тя е противна на неговата вяра. Фикцията и лъжата той обявява за истина и реалност, когато те служат на интересите на неговия Бог. Не смейте да докоснете с пръст хилавостта на неговите суеверия, той ще Ви отговори, затваряйки Ви устата, ако има за това силата, или хулейки Ви подло зад гърба, ако е слаб.

Религията се добира до току-що пробудения ум на детето, възпитава го по нерационални начини, приспособява го към погрешни методи и го оставя обезоръжено срещу разума, възбудено против точността. Атентата, който Догмата се стреми да извърши против детето днес, тя е извършвала в течение на много векове против детето – човечеството. Използвайки и злоупотребявайки с лековерната доверчивост, невежеството, боязливия дух на нашите бащи, религиите – всичките религии – са потопявали в мрака мисълта и сковавали във вериги мозъка на изчезналите генерации.

Религията, това е още закъснелият прогрес.

За този, който е оглупял от очакването на една вечна радост или страдание, животът е нищо.

Той трае едно малко мигновение – двадесет, петдесет, сто години, които са нищо пред безкрайната редица от векове, съставляващи вечността. Индивидът, превит под ярема на религиите, ще отдаде ли значение на това кратко преминаване, на това мигновено пътуване? Не!

В неговите очи животът е само предговор към вечността, която той очаква; земята е само преддверие, което води натам.

Тогава защо да се води борба, да се търси, да се разбира, да се знае?

Защо толкова да се заемаме да подобрим условията на едно тъй кратко пътуване? Защо да напрягаме ума си да направим по-проветриво, по-приветливо, по-светло това преддверие, този коридор, където човек прекарва само една минута?

Само едно нещо е от значение: да се спаси душата, да се подчиним на Бога.

Понеже всеки прогрес се придобива само чрез упорито усилие, то той се осъществява само от този, който чувства нужда от него. А понеже да се живее по-добре, да се задоволяват нуждите, да се намалява мъката и да се увеличава благосъстоянието е нещо малоценно в очите на вярващия, малко значение има за него прогресът.

Че религиите водят към оковаване на мисълта и спъване на всякакъв прогрес, това са истини, които историята доказва – безбройни факти идват да потвърдят данните на разсъждението.

Може ли човек да си представи по-ужасни престъпления?…

А кървавите войни, които в името и за сметка на различните култове са погълнали стотици хиляди поколения, милиони борци! Кой ще изброи конфликтите, източник на които са били религиите? Кой ще пресметне убийствата, кланетата, разстрелванията, преследванията, престъпленията, с които религиозната сектанщина и нетолерантният мистицизъм са окървавили земята, върху която човечеството се влачи, смазано от кръвожадния тиранин, който духовните касти са си присвоили чудовищната мисия да ни накарат да боготворим?

Кой несравним артист ще съумее някога да обрисува с достатъчно богатство на колорит и с точността на необходимите подробности трагичните перипетии на тази драма, чийто ужас е вледенявал цели шест века нещастните цивилизации, които са пъшкали под игото на Католическата църква? Драма, която историята е заклеймила Със страшното име „инквизиция“!

Религията, това е омразата, която се сее между хората, това е мекушавото и примирително раболепие на милиони подчинени; това е надменната свирепост на папите, на първосвещениците, на поповете.

Това е още триумфът на потисническия морал, който довежда до обезличаване на човека: морала на омачкване на тялото и духа, морала на умъртвяването, на самоотрицанието, на жертвоприношението. Този морал задължава индивида да потисне в себе си най-висшите си възторзи, да задушава своите инстиктивни изблици, да изтощи чувствата си, да унищожи своите стремежи. Това е морал, който изпълва духа с плесенясали предразсъдъци, натъпква съвестта със самоугризения и боязън, води след себе си примирение със съдбата, удушва освободителното усилие на бунта и увековечава деспотизма на господарите, експлоатацията на богатите и съмнителната сила на поповете.

Невежеството на мозъка, омразата на сърцето, несмелостта на волята, ето престъпленията, които аз отдавам на идеята за Бога и на нейното неизбежно следствие – религията.

Всички тези престъпления, за които аз обвинявам публично измамниците, които говорят и действат от името на Бога, който не съществува, ето това е, което аз наричам „Престъпленията на Бога“, защото тъкмо в негово име те са били извършени и се извършват още, защото те са произлезли и произлизат още от идеята за Бога.“

***

А сега се осмелете, госпожице, да поддържате, че Бог, религията, вярата са за човечеството самия принцип на щастието.

Но Вие го казахте: според Вас вярата не е само религията, това е също така уважението и любовта към всичко това, което е основата на обществото: отечеството, знамето, армията, моралът, господарят.

НОВА ДОГМА. НОВИ СВЕЩЕНИЦИ

Нека сега да се върнем към спора там, докъдето бяхме стигнали.

Аз посветих моите първи две статии на огорченията, които Ви причинява моята антирелигиозна пропаганда. Сега ще се занимая с неодобрението, което Ви вдъхва моята непочтителност по отношение на армията, на знамето, на всичко, което се отнася до патриотичната вяра.

Защото, госпожице, Вие изразявате една мисъл с очебийна справедливост, когато пишете, че за човечеството самият принцип на щастието е вярата. Вие прибавяте; „А аз не разбирам под тази дума само въпроса за религията. Аз разбирам любовта към своята страна, дължимото уважение на нашата армия, на тези, които ни управляват, на господарите, а също така и привързаността към семейството“.

Да, Вие имате право да обхванете всички тези неща: семейство, правителство, армия в тази единствена дума: Вяра. Уважението и привързаността към тези различни институти са в действителност прояви на вяра. Те са съвременни форми на религиозното чувство и за да бъде верен на себе си този, който вярва в Бога, трябва да вярва в божествената същност и в необходимостта на тези институти, които са в основата на нашето дълбоко християнизирано общество.

През всичкото време, когато живеехме с вярата, аз с уважение се прекланях пред всичко туй. Тези, които в колежа ме учиха по история, ми втълпяваха, че тя е развитието на народите и расите в съгласие с един план, даден от безкрайната мъдрост и върховната воля на провидението. Аз също мислех наивно, че всички тези институции: собственост, семейство, правителство, религия, бидейки от божествен произход, са толкова безсмъртни, толкова неразрушими, както и самият Бог,

И аз не преставах да мисля все така чак до деня, когато съвършено престанах да вярвам в Бога.

Всичко се крепи едно в друго, във веригата на идеите и чувствата, всичко е свързано.

Когато поповете твърдят, че атеизмът води към революционното действие, и да си послужа с техния речник, към „разпиляване на всичко, което крепи върху своите разклатени вече основи старото полуразрушено здание на обществото“, лесно е да схванеш подтиците за шантаж, които ги въодушевяват. Но при все това е вярно, че за първи път тези господа никак не лъжат.

И аз се учудвам, че има социалисти, които самодоволно се хвалят, че не твърдят нищо, което е извън изучаването на самите факти, да се осмеляват да претендират, че борбата против религиите е без стойност и че е маловажно това, дали един индивид вярва или не вярва.

Не му е времето сега да спорим сериозно върху този начин на разбиране. Аз ще се огранича да отбележа, че ако пропагандата против вярата е безрезултатна от социалистическа гледна точка, следствието от това е, че вярващият или невярващият, деистът или атеистът – и единият както и другият, могат бързо и лесно да дойдат до социалистическото разбиране.

Обаче къде са сред социалистите тези, които посещават църквата, храма или синагогата? И сред религиозния свят къде са тези, които искат „да провалят господството, правителството, армията, семейството?“

Но ето, че се отдалечихме от предмета, върху който говорехме. Връщам се към това и ще положа всички усилия, за да Ви докажа, госпожице, че патриотическата Догма и свещениците, които я разпространяват, не струват нещо повече от другите свещеници и от другата Догма, чиято традиция, впрочем, те продължават.

***

Всяко правителство включва в себе си необходимостта от една религия.

Във Франция дълго време християнството беше достатъчно. С изключение на няколко по-издигнати личности всички хора се прекланяха пред Християнската Догма, примиряваха се с Десетте Божи Заповеди, съобразяваха се с обредите и церемониите на култа.

Един ден съмнението доведе до безразличието, после до отрицанието и най-после до враждебността. Днес без да се твърди, че числото на невярващите е по-голямо от това на вярващите, смело може да се твърди, че първото се увеличава всеки ден и скоро ще надмине второто.

Вярата се е спотаила в няколко тьпоумия, в няколко богобоязливи съвести. Тя е избягала от ума, напуснала е мозъците, където разцъфтява цветето на знанието и на размишлението.

Свободомислещите, дошли на власт, не закъсняха да разберат, че религията е необходим сътрудник на властта. Да реабилитират пред общественото мнение този Бог, когото толкова са позорили публично, да доведат народа пред олтарите, за да участва в церемонии, които те толкова са осмивали, им се вижда, разбира се, невъзможно. Само един път човек може да пълни мозъка си с религиозен фанатизъм, но когато този фанатизъм позорно е изгонен от там, не може никога да бъде вкаран отново,

И тогава именно Догмата, служителите, повалените идоли, бяха заместени от една нова религия: Патриотизма.

***

Патриотизмът е химически продукт, който при анализ на 100 грама дава 40 грама любов и 60 грама омраза. Любовта се ограничава за жителите от една и съща нация, представляваща за всекиго от тях отечеството. Омразата се простира върху всичко, което се намира зад изкуствените предели, прокарани от една временна география и носещи името граници.

Един патриот, който се самоуважава, не се ограничава с дълга на своята любов към сънародниците и на своята омраза към другите. Неговите благоразположения и антипатии трябва еднакво да се проявяват. Отсам границата ливадите са весели, слънцето е блестящо, лазурът е искрящ, нощите са звездни, цветята са благоуханни, характерите са благородни, умовете са издигнати, всичко е хубаво и добро, справедливо и истинско. От другата страна – всичко фалшиво, пристрастно, лошо и грозно; гении няма, таланти малко; езикът е варварски, индустрията по-долна, характерите низки, небето мрачно, земята пуста.

И забележете, че във всяко отечество тези абсурди се намират. Тук един французин струва двама германци, трима англичани, четирима италианци, петима испанци и т.н. Върху бреговете на Темза един англичанин се равнява на двама французи, трима германци, четирима испанци и т.н. В Москва един руснак струва двама прусаци, трима белгийци, четирима португалци и т.н.

Това, което е чудно е, че на всяко поправяне на границите трябва да съответства за привърженика на патриотизма едно прехвърляне на неговите отвращения и на неговите нежности. Той трябва да се изменя по чувства тъй, както и по националност.

От всички тези явления на любов и омраза, от тази относителна ценност на един французин, на един руснак не искайте учението на патриота. Той никога не си е задавал тези различни въпроси. Той вярва: когато е бил дете са му втълпили тези вкаменелости, които са израсли заедно с него. Те са част от неговото „аз“, той вярва, казвам аз, а вярващият не се обосновава, той не трябва да търси основания.

Той е привързан към една истинска религия, той – патриотът.

Тази религия си има своята догма – отечеството; своите символи – знамето, трофеите; своите служители – цивилните и военни началници; своите храмове – казармите; своите церемонии – прегледите, маневрите, парадите; своите черковни песни – неизброимите песни на Дерулед; своите жертвоприношения – битките, военните експедиции; своите задължения – 25-годишна служба, борбите с неприятеля; своя морал – пасивно подчинение; своята юрисдикция – военните съвети; своя ад – бириби (дисциплинарна рота в Африка); своя рай – галоните, повишението, медалите, славата. 


ПЛОДОНОСНИТЕ ВОЙНИ

Ако човек трудно си обяснява как патриотичната догма събира ревностни поддръжници между тези, които познават само жертвоприношенията – пролетариите, то лесно може да разбере каква печалба могат да извлекат от нея управниците, собствениците, индустриалците, търговците, финансистите и ония, които в това намират професията си.

Всички тези, които говорят винаги за отечеството, без някога да ги е било грижа за него, имат голям интерес да сеят и култивират в сърцата патриотизма:

Интерес икономически, защото войните и военните експедиции прикриват най-различни индустриални, търговски и финансови комбинации. Договорите за мир, които постановяват огромни плащания и търговски клаузи, благоприятни за победителите, правят очевидна тази истина;

Интерес политически, защото може да има индивидуален и колективен бунт. Когато отклонението от закона е индивидуално, полицията и жандармерията са достатъчни. Когато то има колективен характер – стачка, манифестация, въстание, жандарите и полицаите се изхабяват и войниците се намесват. /Събитията доказват тази действителност/.

Интерес морален, защото на едно властническо общество трябват господари и роби, а не свободни хора. Казармата, дисциплината, йерархията, любовта към галоните развиват превъзходно надменността и деспотизма у тези, които командват, покорството и глупостта у тези, които се подчиняват.

Прибавете към това, че господарите възпяващи патриотизма, знаят да си служат умело с него, за да отклоняват ловко погледите на масата от гледки, върху които е опасно да се спират дълго време; злоупотреби, скандали, превишаване на власт, обществена мизерия и др.

Тогава, когато нашите бащи са били погълнати от съзерцание на небесните неща, свещениците претърсвали джобовете им и ги изпразвали, служителите на новия култ изпразват нашите кесии чрез данъци и за да не се сетим, ни увещават да не снемаме погледа си от празното пространство над Вогезите.

Без да се държи сметка за това, че въпреки взетите предпазни мерки бунтът кипи в артериите и застрашава установения ред, дипломатите са на поста си, за да устроят на народите „в момента, когато са готови да се надигнат и да свалят респективното правителство“, едно умно кръвопускане, което за известно време отслабва непокорните.

И така: спекулации, задушаване на стачки, удавяне на въстания в кръв, развиване на властнически инстинкти у едни, инстинкти на пълзене и страх у други, диверсии, ограбване на данъкоплатците, умни кръвопускания – такива са развалените стоки, които покрива този павилион – патриотизмът.

***

Но има още и „Реванш“.

Любезни шовинисти ни казват спокойно: Ние не можем да останем под тежестта на това унижение, в което ни поставиха в 1870 г. Да устроим на прусаците един бой като този, който претърпяхме, и не искаме нищо повече.

Но нещастници, вие не разбирате ли, че след този бой германците ще искат на свой ред да се реваншират. После пак вие ще искате реванш на реванша. Подетата нескончаема игра би траяла чак до края на вековете. Не разбирате ли, че когато въоръжаването става все по-страшно и числото на войниците расте непрестанно, животът на хората ще премине само в милитаризъм. Милиардите от ден на ден ще се натрупват във военните бюджети, числото на тези периодични войни ще достига цифри все по-ужасяващи.

Впрочем на младите, които наборната комисия призовава, предстои реванш. „Победителят“ не им е отнел само две провинции, той е разорил цялото им отечество.

Триумфираторът във вековните войни, който си е присвоил всичко на свой ред по силата на едно общо наследство, е този, който като управник, господар, собственик, полицай, магистрат, свещеник е ограбил всеобщото физическо, умствено и морално благосъстояние и
си е присвоил  – с помощта именно на войниците – правото да ги превива под ярема на своите закони, да ги довежда до глад, да ги изхвърля извън домовете, да ги арестува, да ги праща в затвор, в каторга, на ешафод.

Това е той, истинският и единствен неприятел!

Отечеството, за което на младите предстои да завоюват възвишен и плодоносен реванш, това е земята на Франция, върху която те живеят, богатствата, които се намират там, и съществуващите средства за производство.

Тяхно право и дълг е да вземат отново тези съкровища от грабителя, не за да го заробят, нито да го прогонят, но за да живеят в мир с него върху земята, която ще обработват всички.

Двете провинции, които народът трябва да си възвърне, са благосъстоянието и свободата.

Когато този велик акт на справедливост бъде извършен, тогава няма да има повече безплодни войни и диви кланета. Напълно помирени, всички хора ще открият война на болестите, на злините, които действат против тях, на страданието, в какъвто и вид да е то.

Те ще намерят открито пред тяхната възродена войнственост едно славно, плодовито и безгранично поле. 

СВОБОДАТА НА ЛЮБОВТА

Ето ни, госпожице, най-сетне дошли до най-деликатния пункт.

В любовта аз препоръчвам унищожението на всякаква законна церемония, на всякаква официална регламентация.

Любовта, това чувство и тази сила, толкова всеобщи, колкото вечни, се ражда и живее сред примки, насилия и лъжа. Аз бих искал да я поставя в безопасност от примките, да я освободя от робството и лицемерието.

А Вие ме упреквате за пропагандата, която правя в това направление.

Предметът, макар сериозен и труден, госпожице, е твърде приятен, твърде привлекателен, поетичен и трогателен, за да оправдае тежката задача, която си поставям да ви отговоря.

Моите прийоми на защита ще съответстват на Вашите прийоми на нападение. Аз ще се постарая да вкарам в малко тесните рамки на Вашите упреци отговора, съответстващ на темата. Той би трябвало да бъде възможно по-пълен и в същото време по-точен. Нека цитирам казаното от Вас:

„Вие препоръчвате бракове, даже не граждански, а свободни, без позволение, нито узаконяване пред свидетели в кметството. Не виждате ли, прочее, толкова жени, изоставени от мъжете им, или мъже, измамени от жените им при днешния режим? Какво би станало с естествените желания на единия или на другия в случай на изоставяне или на невярност, ако не би имало никакъв документ? А децата? Нашата страна, която има такова намаление на населението, би се обезлюдила още повече, ако майките се бояха да се видят един ден сами с малките същества, умиращи от глад и студ!“ А сега навлизаме в спора.

Но позволете, госпожице, да взема ножиците и да нарежа на малки, твърде малки части обвинението Ви.

Анализа – повторение на късо, след това и синтеза: това е средството, което ще ни позволи да разгледаме истински сериозно въпроса.

„Вие препоръчвате бракове, даже не граждански, а свободни, без позволение, нито узаконяване пред свидетели в кметството!…“

Да, госпожице, аз препоръчвам това, което Ви се вижда толкова непонятно и дръзко и с едно толкова поразително неуважение по отношение на неприкосновената институция на брака, че Вие поставяте една удивителна.

Само имайте добрата воля да схванете, че аз никога не осквернявам свободния, свят и възвишен съюз, със скандалното название, което Вие му давате, защото той е присъщ на природата – на две същества, които се обичат и не изпитват нуждата да просят никакво узаконяване, когато си казват и щедро доставят най-нежните и най-убедителните документи. Цели трептящи от живот и страст, две същества не подчиняват любовта на смешната и празна благословия на „брака“. Те се отдават един на друг в неудържимо влечение на духа, сърцето и плътта. Оставят на други позора да призовават в помощ на техните безсилни желания задълженията и забраните на кодекса, очилата на нотариуса, расото на попа, презрамките на кмета, кривите подписи на свидетелите и пиянствата на сватбата.

Аз казвам: те постъпват твърде добре.

И от какво позволение, моля Ви се, биха имали нужда те, мъжът и жената, които една взаимна страст хвърля в обятията един на друг? Кой по-добре от тях, по-горе от тях, извън тях, притежава правоспособност да дава някакво съгласие за изпълнението на един акт, който изобщо не засяга, не свързва и не ангажира никого другиго, освен самите тях?

Вие знаете, госпожице, че не се касае тук за деца, а за две същества, достигнали до възрастта на разумното действие. Вие забравяте, че не е въпрос за две мили птиченца, на които крилете не са още достатъчно израсли и не биха могли без опасност да се отдалечат от майчиното гнездо, а за две орлета, жадни за простор, снабдени с клюн и нокти, за да се хранят и защитават.

Само това е достатъчно възмутително, че когато е необходимо усилието на мисълта им да се избере една кариера, мнението на младежите не се търси и бащината воля простира своя деспотизъм до там, че замества способностите и стремежите им. Но безкрайно възмутително е още, че симпатиите, предпочитанията на старите заместват тези на младите, когато се касае за неща от чувствен характер на последните. Противно на разума е в непреодолимите и прекрасни подтици на страстното желание, което те изпитват, младежите да бъдат спъвани от закона, да държат сметка за съображенията, проектите и комбинациите, повече или по-малко нечисти, на семействата.

Работа на закона ли е това? Неговото царство не е ли твърде много разширено? Не му ли стига, че той дебне нашето раждане и нашата смърт, за да държи в ред и изправност своите регистри за гражданското състояние? Не е ли задоволен от дългите години, през които по прищявка на своите интереси и капризи ни подлага на затъпяване в казармите и на касапницата на бойните полета?

Не му ли са достатъчни грижите, изследванията, надзорите, притесненията, чрез които той прониква във всичките наши действия?

Трябва ли той да проникне още и в тайнствените глъбини на нашето сърце и да намесва нахалството, глупостта и тиранията на своите предписания в секрета на любовните пориви, които ни движат? 

ВЕРИГА ЗА СТРОШАВАНЕ

Да се зароби трудът, да се узакони собствеността, да се издигнат между гражданите прегради, премахнати теоретически от революцията през 1789 г. Да се потисне мисълта и изкуството да се постави в опекунство, науката и богатството да се присвоят от няколко привилегировани – това е вече достатъчно неприемливо за здравия човешки разум.

Но това, което прехвърля границите на допустимото е, че в името на принципи, в името на един морал, почиващ върху детинска метафизика, в името на традиции и привички са се одързостили да подчинят на една еднообразна и неизменна регламентация капризните и безбройни вариации на силното и непреодолимо привличане на половете помежду им.

Да се наложи на сърцето един начин на обичане, на тялото един маниер на отдаване, да се въведе в тези явления, които най-често са неанализируеми, подход на премълчаване, намесата в материално състояние, на семейно съвещание, на предварително съгласие и на официално освещаване. Това изглежда невъзможно, но то в действителност съществува.

И наистина човек трябва да има нахалството на законодателя и да притежава доза на самомнителност, която прави от този индивид изключително същество, за да се доведе глупостта до тази степен. Това разделяне на всичко, отнасящо се до любовта, на категории, позволени и непозволени, честни и нечестни, е изходната точка на една безкрайност от физически и морални страдания у всички: у богатите и бедните, в жените и в мъжете, за децата както и за родителите.

Никой не може да избяга от това. От векове историята, поезията, романът, театърът употребяват всички средства, за да ни нарисуват трогателните перипетии на любовните одисеи. Сърцата се вълнуват, клепачите се навлажняват при описанието на тези драми, изтъкани от пречки, разочарования, угризения, отмъщения, клетви, престъпления.

В един случай това са двама младежи, които природата е създала един за друг, за да вкусят всичките любовни сладости и между които се изправят неразбиваеми бариери: светските спогодби, семейните съперничества, кастовите предразсъдъци, бащинското Veto. В друг случай пък, напротив, това са две същества, които никак не си допадат, не са се обичали никога и не ще се обичат и които нечисти комбинации са приковали един към друг. Мъченици на брака! В трети случай това е едно нещастно дете, което са примамили уста, щедри на лъжливи обещания, и което висшият закон за размножаването по силата на лицемерието в спогодбите захвърля в реда на опозорените и белязаните.

Третата страница на нашите всекидневници е изпълнена от тези драми на изоставяне, на прелюбодействие, на ревност, които свършват с обесвания, разстрели.

Всичките тези ужаси обаче не са нищо, сравнени с хилядите сълзи, които падат мълчаливо, с интимните сцени, терзанията, понасяни мълчаливо, сърдечните рани, които познават самите жертви.

***

Ще се осмелите ли да кажете, госпожице, че тази картина е твърде черна, че четката ми е напоена с много тъмни цветове?

Може би ще се осмелите и само младостта Ви ще бъде вашето единствено извинение. Защото няма изрази – поне аз се чувствам неспособен да ги намеря – които могат да предадат по един достатъчно убедителен начин мизериите, страданията, позора, които посочих по-горе.

Е, добре! Размислете!

Помислете най-напред, че тези сърца са безжалостно изтезавани, въпреки съгласията, узаконяванията и формалностите, които придружават брака. И почнете най-напред с това, като се запитате и дълго спрете там Вашата мисъл – за какво служат тези мними гаранции, когато те довеждат до резултати, толкова противоположни на тези, които трябва да осигурят.

Аз не се съмнявам, че тези размишления не ще доведат до едно разколебаване на Вашата вяра в благодетелите на брака. Вие не ще дойдете до съзнанието, че престане ли бракът да бъде залог за почивка и блаженство, какъвто хората си го представят, той става тогава робство, на което съвременната цивилизация ни оставя правото да не се подчиняваме.

А когато Вашият разум ще простре по-далеч своите издирвания, имайте добрата воля да навлезете във втория въпрос: „Ако е вярно, че бракът не съответства на спокойствието и щастието в любовта, ако той е тъкмо обратното, толкова често последван от проливане на сълзи и кръв, да допуснем ли, че самият той е техният извор?“

Аз се лаская, госпожице, от мисълта, че когато Вие насочите всичките Ваши сили за разбиране на горното, ще признаете, че бракът, съгласията, узаконяванията, нотариусът, попът, кметът, подписите на свидетелите и всичките тупурдии, както би казал друг, не са истински съединявали две същества, които любовта не сближава и че никога те не са преставали ужасно да страдат един от друг.

Винаги безполезен, когато желанието и нежността сливат двама млади хора; всякога опасен и нетърпим, когато последните не се обичат никак или престават да се обичат: ето това е бракът.

От тук една верига, която винаги е безполезна и най-често опасна и нетърпима, трябва да бъде строшена.

Какво, госпожице, можете да искате повече от мен – от това да употребявам силите си за освобождаването на нашето нещастно човечество, отдавна обременено от тежестта и от раните на толкова други вериги?

***

Но децата! Какво ще стане с тях, невинните? Какво би се случило с тези мили рожби, ако, като се премахне бракът, нищо не задължава мъжа да остане при жена си, бащата при децата си?

Ах! Изоставени нещастници!

МЯСТОТО НА ГОЛЯМОТО СЕМЕЙСТВО

В съзнанието на разумните и разсъдливи хора бракът, този предговор към юридическото семейство, е отхвърлен и осъден. Няма институция, която ежедневно критиката и сатирата да атакуват в такава голяма степен. Едно само съображение му запазва някакъв кредит в разбиранията: децата. Хората се боят да не би от разтрогването на семейната група да бъдат засегнати децата и те да страдат от това.

Госпожице, аз ще изкажа едно твърдение, което ще Ви накара да крещите срещу противната за вас мисъл и колкото да не сте нервна да подскачате. Имам съобразителността да Ви предупредя, за да не се опитвате да ме третирате като вулгарен мистификатор и за да не помислите само това, когато четете.

Аз казвам, че най-голямата услуга, която би могла да се направи на децата, е тази – да се разруши днешното семейство, защото всички са негови жертви: едни, защото нямат семейство, други – защото имат такова.

Аз ще се поясня.

Под тези, които са без семейство, аз разбирам всички малки злощастници, които са имали нещастието да загубят родителите си, или са изоставени, или пък тяхното рождение е отбелязано като нередовно. Така едните са се оказали без семейство, другите пък не са имали такова.

Изоставените и тези, които нямат близки, страдат от семейството. Болшинството са убедени, че е достатъчно да наредят всичко за собствените си деца. Убедени са даже, че те ще бъдат виновни за един вид лошо деяние, ако увеличат чрез приемане на „безсемейственост“ числото на гърлата, които ще хранят и на дяловете, които ще отделят по-сетне в наследството. Бащите и майките се отдават единствено на отглеждането на хлапетата, които носят имената им и нищо не правят за изоставените и сираците.

И докато децата, които имат семейство, са обсипани с внимание, за другите няма нито нежност, нито средства за съществуване.

Колкото до тези, които регистрите за гражданското състояние третират като незаконни и които на обикновен език се наричат „копелета“, няма нужда да говоря за това, което те търпят: унижение и мизерия, вследствие на факта, че тяхната майка не е била законно съединена с мъжа, от който са произлезли.

Тези три категории деца – сираците, изоставените, незаконнородените, не са, госпожице, един незначителен брой. Тяхното число е огромно и те страдат немилостиво и несправедливо от семейната институция. Именно защото са без семейство.

***

Но би било груба грешка да се мисли, че противно на това децата, които имат семейство, не страдат от обстоятелството, че имат такова. Те са също жертви на институцията. Без съмнение, те не страдат по същия начин, както техните малки другарчета – сираците, изоставените и незаконнородените, но те все пак си страдат.

Всяко семейство има своите традиции и обичаи, своите вярвания и отношения, своето социално положение. Детето се намира в необходимостта да се пригоди към това и най-често, противно на природата си, на своя характер, на своите способности и лични стремежи.

Семейството за него е един вид клетка – цялата в остри бодли, които при всяко негово движение, убождат част от тялото му, от мозъка и сърцето му. То не трябва и да помисля за това да живее, да разсъждава, да обича, както нему се харесва, както би било присъщо на темперамента му. В тази задушаваща атмосфера, в тази стеснена, затворена, лишена от въздух среда, то живее и вехне. То не принадлежи на себе си, то е вещ на семейството.

То е още мекият восък, предназначен да получи всички отпечатъци, които би хрумнало на бащата и на майката да му дадат. Когато вече е пораснало – момче или момиче – ще стане въпрос да си избере кариера и пред него се отварят множество пътища, не са неговите вкусове, неговите стремежи, неговите предразположения, до които то ще се допита. Това са волята и плановете на семейството.

Да! Когато е гладно, ще яде. То ще бъде разкошно подслонено. Ще бъде дадено в училище, в лицея, или на занаят. Когато бъде болно, за него ще се полагат грижи. Баща му и майка му обилно ще го обсипят с милувки. Но всичко това при условие, че то ще се откаже от своите вкусове, от всичко, което го привлича, ако неговите стремежи не влизат в плановете на семейството.

А ако несполуката пожелае то да попадне на баща и майка, които не живеят в добри отношения, за които семейното огнище е един ад и които отиват да търсят другаде утехата, детето израства печално, между майка и баща, които го пренебрегват и то чувства, че е едно бреме и една досада.

Безбройно е числото на малките същества, които се развиват така и тази е причината за скорошното напускане на семейното огнище от младите, които чакат с нетърпение да се освободят от него.

Вие виждате много добре, госпожице, че за тези, които имат, както и за тези, които нямат семейство, то е една отвратителна институция!

***

Прочие, долу тези малки групи, основани върху брака и чиито връзки са осакатени от съглашенията, узаконяванията и официалните церемонии, които ви изглеждат тъй желани!

Едно единствено нещо може и трябва да задължава мъжа да остава при своята другарка, бащата – да бди над своите деца. Посоченото задължение произтича от закона, но чувството, произтичащо от природата, е любовта.

Любовта се подиграва с кодекса и съдилищата, с магистрата и стражаря, еднакво безсилни да попречат на разпукването на това великолепно цвете.

А когато изчезнат тези нищожни, затворени групички, където хората се задушават, тогава ще се роди и ще се развие в непреодолим възторг на братство и кротост цялото човечество, което ще осигури по пътя на природни привличания и на безбройни интереси свободно и плодоносно приложение на закона за взаимното привличане на половете.

Тогава не ще има повече незаконнородени.

Тогава не ще има повече сираци и изоставени. Сърцата ще се отварят за нежността, която ще се отдава за малките, защото децата са приятни, грациозни, те са признателни и сърдечни.

Тогава не ще има повече лошо хранени деца, лошо облечени, оставени без грижи и без култура.

Днес всички деца страдат от малките семейства, които обгръщат само неколцина, съединени повече от интереса, отколкото от любовта.

Тогава всички деца ще бъдат щастливи от голямото семейство на цялото човечество, завинаги съединени в една хармония на индивидуалните и колективни интереси.

***

Но свободата на любовта, госпожице, съставлява част от едно цяло, от което всички обстоятелства са неделими.

Тя съставлява част от множеството свободи, които предстои да се извоюват и относно общността на които ще ви кажа какво мисля. 

БЕЗВЛАСТНИЧЕСКИЯТ КОМУНИЗЪМ

Вие не сте допускали, госпожице, когато изразих намерението си да ви отговоря, че този отговор ще бъде тъй дълъг. Аз също не очаквах това. Но Вие бяхте засегнали толкова проблеми и то толкова сложни, толкова заплетени и толкова деликатни, че аз имах да избирам една от двете опасности: или да бъда твърде лаконичен, или много пространен. Аз предпочетох да се спра на последното. Благоволете да ме извините и да ми отделите още няколко минути от Вашето любезно внимание.

Не е ли по-добре да засегна отново всичките въпроси, които трябваше да разгледам в този отговор, като ги резюмирам.

Пред гледката на мизерията, която превива човечеството, клатушканията, които го терзаят, Вашето сърце е обзето от състрадание и скръб. Моето е обзето от същото чувство.

Тогава какво правите Вие, госпожице?

Като всички хора, които вярват в необходимостта и неизбежността на институциите, които ни управляват, Вие не си поставяте за цел да разберете дали тази общност от злини за хората не се дължи на тези институции и без изучаване, Вие се настройвате срещу тези, които се борят да ги унищожават и работят, за да ги заместят с други социални устройства и настоятелно ги молите да се откажат от лошите дела, които вършат. Аз съм един от тези лоши работници и Ви отговорих за пропагандата, на която се отдавам, излагайки тезите си, които претендирам да са основателни.

Казах: Бог, това е заблуждението и аз не вярвам повече в него. Бог – това е лъжата и лицемерието и аз му обявявам война. Бог – това е религията и не само че тя не утешава, но при това и измъчва. Не само че не донася на човечеството спокойствие и радост, но тя е написала най-скръбните страници на историята, ето защо аз се боря против религията.

Казах: патриотизмът – това е новата догма, която вирее върху развалините на старото Credo, новата вяра, необходима на господарите, за да запазят веригите, изковани за робите.

Патриотизмът – това е една безумна и унизителна злоба против всичко, което не съставлява част от отечеството.

Патриотизмът – това е казармата, армията, пролетариатът, който, облечен в униформа, избива по заповед на капиталистическата класа пролетариата в блузи.

Патриотизмът – това е необходимостта от реванш, който се изпречва пред победените нации и който превръща света в едно гигантско бойно поле, където битките никога не биха престанали.

Ето защо аз обявявам война на войната, ето защо като ратник на живота, а не на смъртта аз съм интернационалист, против войната – за мир на земята.

Казах, че любовта има една своенравна, капризна и еклектична същност. Безумие е да се иска тя да се подчини на определени правила, приложими за всички. Свободата е единственият режим, към който любовта се приспособява философски.

В практиката бракът дава печални резултати. Далеч да бъде един залог за съгласие и щастие, той поражда най-долните лицемерия и безутешни състояния.

Вериги, безполезни и опасни, вериги нетърпими. Те трябва да се строшат.

Всички деца страдат от семейството. Едни защото имат такова, други защото го нямат.

По тези мотиви изобличавам брака и празните формалности, които го заобикалят. Предричам в бъдеще разрушение на юридическото семейство, основано на алчността, и искам заместването му от човешкото семейство, което почива върху солидарността на всички лични интереси.

На всяко от тези съображения дадох обяснението, което ми се струваше необходимо.

***

А сега, госпожице, аз приключвам.

Печален, много печален е животът, който водят днешните поколения. А при това подбудата на всичките човешки действия е търсенето на някакво доволство, а идеалът на цивилизацията е достигането на най-голямо щастие за всички.

Религия, собственост, отечество, семейство – схващания за институции, всички, произтичащи от принципа на властта, са правили и правят от историята една вечно мъчителна и кървава драма. Тази драма, която увековечава невежеството. Вие искате да продължите.

На тази драма аз желая с целия жар на моята воля да се сложи по-скоро край.

И затова аз употребявам силите си за премахването на всичките властнически бастилии; капитализъм, власт, религия, собственост, семейство.

Това е първата част от моята работа.

Но човек не е създаден да живее сред развалини, неговият дух не се храни само от отрицания, неговото сърце не е създадено единствено за омраза.

И именно тук се явява необходимостта от изграждане, което трябва да следва премахването: утвърждения, които произтичат от самите отрицания; любов, която блика от изживяната омраза.

Общественият организъм страда във всичките си части: в стомаха, в ума, в сърцето. Той агонизира в мизерия. Мизерия на стомасите – това е гладът; мизерия на ума – това е невежеството; мизерия на сърцата – това е омразата. Належащо е да се погребе тази тройна мизерия.

Лекът е намерен – това е безвластническият комунизъм.

Чрез него всеки ще намери в огромното материално съкровище, поддържано с общо усилие, с какво да задоволи всичките си физически нужди.

Чрез него всеки ще намери в неизчерпаемото интелектуално съкровище, подхранвано от непрестанното търсене на работещите умове, с какво да удовлетвори всичките си научни жажди и всичките си артистични вкусове.

Чрез него всеки ще намери в непресъхващия чувствен източник, обогатяван постоянно от нуждата да се обича, с какво да утоли цялата си жажда за нежност.

Безвластническият комунизъм, чрез който всички стомаси, всички умове и всички сърца могат да бъдат и ще бъдат един ден освободени – ето пътят.

Този път е слабо познат. Прочие, необходимо е да се направи достъпен за всички. Аз съм един от тези, които правят това; аз не искам нищо повече и това е достатъчно за моята активност и амбиция.

Себастиан Фор

1. Историческа драма в 5 действия и в стихове от В. Юго, в която силно е обрисувано израждането на старата испанска монархия. Прев.

2. Този отговор е печатан в няколко статии във в. „Всекидневник“ („Le Quotidien“). Б. авт. 


Михаил Бакунин и Лионската комуна

Два документа, свързани с участието на Михаил Бакунин в Лионската комуна, 1870 г.. Съдържанието на текстовете е важно за всички, които искат да разберат механизмите на революционния процес, не само от научно-историческа, но и от практическа гледна точка…

Първо, „Червеният Афиш“:

Federation Revolutionnaire des Communes

В тежката ситуация, в която се намира страната, безсилието на официалните власти и безразличието на привилегированите класи изправиха френският народ до ръба на пропастта.

Ако народът, организиран революционно, не побърза да действа, неговото бъдеще е изгубено, революцията е изгубена, всичко е изгубено. Вдъхновявайки се от необятната опасност и считайки, че отчаяното действие на народа, няма да се забави нито за миг, делегатите на федерираните комитети за спасение, на заседание на Централния комитет за спасение на Франция предлагат да се приемат незабавно следните решения:

Член 1. Станал безсилен, административният и правителствен апарат на държавата, се премахва. Народът на Франция взема в свои ръце съдбата си.

Член 2 Всички наказателни и граждански съдилища са отменени и заменени от правосъдието на народа.

Член 3 Плащането на данъци и ипотеки е спряно. Данъкът се заменя с вноски на обединените общини, взети от богатите класи пропорционално, съобразно нуждите за спасението на Франция.

Член 4 Държавата, бидейки унищожена, не може да се намесва повече в плащането на частните дългове.

Член 5 Всички съществуващи общински институции са премахнати и заменени във всички съюзни комуни от комитети за спасението на Франция, които ще упражняват всички правомощия под непосредствения контрол на въоръжения народ.

Член 6 Всеки департаментален комитет ще изпрати по двама делегати в центъра, за да се формира революционния конвент за спасение на Франция.

Член 7 Този конвент трябва да се събере веднага в комуналния съвет на град Лион, който, бидейки втория по големина град на Франция, е в състояние да осигури енергично отбраната на страната.

Този конвент, поддържан от целия народ, ще спаси Франция.

НА ОРЪЖИЕ !!!”

Подписали тези решения на Революционната федерация на комуните и посочени в „червения афиш“ са:

Aлбер Ришар, Михаил Бакунин, Гюстав Вайтe, Йожен Бертран, Сенес, Луи Паликс (Лион), Район (Taртар), A . Бастелика (Марсилия), Дюпен (Сент-Етиен) и др.

червен афиш

Второ, Програма на Революционната федерация на Комуните, разлепвана из Лион, заедно с „Червения афиш“, автор Михаил Бакунин.

“Чл. 1 – Революционните Комуни на Париж, Лион, Марсилия, Лил, Бордо, Руан, Нант и т.н., които подготвиха и ръководят солидарно и координирано революционното движение за събаряне на императорската тирания, декларират, че ще считат своята мисия за завършена, само когато осигурят триумфа на Революцята, чрез прилагане принципите на равенство, които те изповядват.

За тази цел те се обединяват федеративно и декретират следното:

Чл. 2 – Считайки, че режимът на политическа тирания и икономическа експлоатация, под който Франция живя до днес, поставя владелците на общественото богатство в крайно ненормалното от гледна точка на справедливостта, привилегировано положение и съсредоточава абсолютно незаконно властта в техни ръце, Федерацията на Комуните ЕКСПРОПРИИРА цялата държавна и частна собственост, всички предприятия, земи, движими и недвижими имущества върху територията на френската Република.

Чл. 3 – По същите мотиви, посочени в предишния член, всички задължения, ипотеки и договорни ангажименти, поети през предишните режими, включая и така нар. обществени, областни и общински дългове СЕ ОБЯВЯВАТ ЗА АНУЛИРАНИ.

Чл. 4 – Считайки, че предаването в наследство на каквато и да е собственост е източник на неравенство и подхранва духа на егоизъм и зоологически индивидуализъм, които дават предимство на интересите на неколцина пред общите, НАСЛЕДСТВЕНОТО ПРАВО СЕ ОТМЕНЯ.

Чл. 5 – Считайки, че основа и цел на всеки декрет, може да бъде само обикновената човешка справедливост и интересите на трудовия народ, всички досега действащи закони, кодекси, декрети и административни разпоредби, останали от миналите режими, СЕ ОТМЕНЯТ.

Чл. 6 – Действащата до днес данъчна система, която е последица от предишното законодателство и не е нищо друго освен узаконено, насилствено ограбване и заробване на работниците и селяните, в полза на експлоататорските класи и тяхната държава, СЕ ОТМЕНЯ НАПЪЛНО.

Чл. 7 – Всички правителствени, съдебни, административни и пр. чиновници на съборената държавна власт, с които са препълнени министерства, учреждения, трибунали, канцеларии, бюра и т.н., както и всички видове полицаи и жандарми, независимо от техния ранг и тип СА УВОЛНЕНИ.

Чл. 8 – Сухопътните и военноморски поделения на армията СЕ РАЗПУСКАТ, а офицерският им кадър СЕ УВОЛНЯВА. Този декрет не се отнася до частите на армията, които са окупирали колониите. Тяхното положение и статут ще бъдат определени по-късно.

Чл. 9 – Считайки, че организациите на различните култове (църкви и т.н.) поддържат невежеството и суеверието сред народа и по този начин го подготвят духом да понася и поддържа деспотизма на властниците и експлоатацията на собствениците, религиозните култове СЕ ОТМЕНЯТ, а тяхната йерархия се ЛИШАВА ОТ ФУНКЦИИТЕ И ИМУЩЕСТВАТА СИ.

Чл. 10 – Всички религиозни асоциации, братства, манастири (мъжки и женски) и общности СЕ РАЗТУРЯТ, а имуществата СЕ КОНФИСКУВАТ от Федерацията на Комуните.

Чл. 11 – Тези, които ще се опитат да укрият, да откраднат или да отнесат, изцяло или на части, конфискуваните имущества със себе си в чужбина, ще бъдат третирани КАТО КРАДЦИ.

Чл. 12 – Отнапред е произнесена СМЪРТНА ПРИСЪДА срещу всички, които ще се опитат, чрез каквито и да е маневри и действия да попречат на дейността и функционирането на революционните комуни, или да възстановят коя и да е от СЪБОРЕНИТЕ И ОТМЕНЕНИ ИНСТИТУЦИИ на държавата.

Чл. 13 – Революционните Комуни ще изпратят свои делегати, навсякъде, където това се окаже необходимо – било за да конституират нови комуни, било да организират масите, за да се изпълнят обнародваните декрети.

Чл. 14 – Революционните Комуни и техните делегати ще приемат и разгледат всички предложения или възражения, които са събрали поне 100 подписа на граждани и гражданки. Но ще им се дава ход, само ако те не са от естество да спъват развитието и приложението на революционните принципи на РАВЕНСТВО И СВОБОДА.

Чл. 15 -За улеснение изпълнението на тези декрети, се конституира постоянна революционна милиция, която рекрутира своите членове на базата на доброволността сред граждани от двата пола и всички възрасти, годни за тази задача, за един срок ненадхвърлящ шест месеца. Уволнените от армията войници и подофицери, желаещи да се ангажират в революционната милиция, ще бъдат улеснявани. За да бъдат приети офицери от националната гвардия, изявили същото желание, трябва да представят неопровержими доказателства за своята преданост към каузата на Революцията.

МЕРКИ, ПРЕДШЕСТВАЩИ И ПОДГОТВЯЩИ РЕВОЛЮЦИЯТА:

А) Революционните Комуни ще излъчат Комисии, натоварени с реорганизацията на труда.

Б) Тези Комисии ще предоставят в ръцете на работниците или на техните асоциации всички материали и средства, необходими за производствената им дейност. Тази мярка ще се разпростре не само върху работниците от индустрията и земеделието, но и върху всички лица, които искат работа.

В) Обмяната ще бъде напълно свободна: ще бъдат създадени общи магазини и депа във всички населени пунктове, където производителите ще могат да получават възнаграждения за своите продукти, чиито размер и естество ще бъдат съгласувани и фиксирани впоследствие.

Г) Всички средства за производство и материали, връчени на асоциациите или на отделни трудещи се, са вписани в комуналните регистри и в тези на Комисиите по труда. Тяхната природа, стойност, мястото, където се намират (употребяват), името на този или на тези, които ги държат, ще бъдат изрично и точно регистрирани.

Д) Със стойностите и продуктите, които асоциациите или отделни индивиди произвеждат с труда си, те могат да разполагат напълно свободно чак до оттегляне на 2/3 от сдружилите се членове за дадено производство или до разтурянето й, в случай на асоциация, и до смъртта си, в случай на индивидуално производство

Речта на Емил Анри

Защитна реч на анархиста Емил Анри произнесена пред парижкия съд, 1894 г.

henry

Емил Анри

„Господа съдии!
Вам е добре известно, в какво съм обвинен. Първо за произвеждане на взрив в улица “Бон-з-Анфан”, който уби пет човека, и стана причина за смъртта на още един, второ за взрив в кафенето „Терминюс“, който уби един и рани няколко души, и най-накрая за шест изстрела от револвер срещу онези, които ме преследваха след покушението.

Вие знаете от следствието, че напълно признавам своята отговорност за тези действия. Но, за това, което направих, признавам само един съд – моят собствен – и решенията на всеки друг съд, ще бъдат за мен безразлични.

Единственото, което искам е да обясня своите действия и разясня причините, които ме подбудиха за да ги извърша.

Отскоро станах анархист. Едва през 1891г, се присъединих към революционното движение, до тогава бях част от една среда, изцяло напоена от съвременната нравственост. Поставен в тази среда, аз бях свикнал да уважавам отечеството, семейството, властта и собствеността.
Но, възпитателите на съвременното поколение забравят твърде често, че животът с неговите борби, несправедливости и престъпления, сам отваря очите на невежите и им показва действителността.
Това се случи и с мен. Казвах си, че животът е лесен и вратите му са широко отворени за интелигентните и енергични хора – опитът ми доказа, че само безсрамниците и блюдолизците сядат на неговата богата трапеза. Вярвах, че обществените учреждения почиват върху равенството и справедливостта, а видях около себе си само хитрост и лъжа.

Всеки нов ден откъсваше от мен по една излишна илюзия. Накъдето и да обръщах своя поглед, виждах все едно и също: радост и наслаждения при едни, скръб и немотия при други.
Аз скоро разбрах, че великите думи като чест, дълг, саможертва, които бях научен да почитам, не са нищо друго освен маска, която прикрива най-срамните мръсотии.

Фабриканта, който създава колосално състояние от труда на своите работници, които в същото време търпят ужасни нужди, се счита за честен човек;

депутатите или министрите, всякога готови да се продадат – за предадени на общественото благо.

офицери, които стрелят срещу седемгодишни деца – за хора, които са изпълнили своя дълг, а министър-председателя се обръща към тях в парламента с поздравления.

Всичко това ме възмущаваше и аз започнах да критикувам обществения строй. Критиката тъй често се повтаряше, че считам за излишно да я възпроизвеждам тук. Достатъчно е да кажа, че аз станах враг на това обществото, което считах за престъпно.

За кратко време бях привлечен на страната на социализма, но бързо напуснах тази партия. Хранех твърде много любов към свободата, изпитвах твърде голямо уважение към личната инициатива, и доста силно ме отвращаваше пробирането на хората, за да бъда съгласен да стана един номер от четвъртото съсловие. При това аз видях, че социализма всъщност не изменя нищо от съществуващия ред на нещата; той запазва принципа на властта, а този принцип – каквото и да казват онези, които наричат себе си свободомислещи – не е нищо друго освен стар остатък от вярата във висшата сила.
Чрез науката аз се запознах с действащите сили на природата. Станах материалист, безбожник, узнах, че вярата в Бог се отстранява от съвременната наука, като непотребна вече.
Но, каква трябва да бъде новата нравственост, която е в хармония с природните закони и която има за цел да промени стария свят и да направи човечеството щастливо?

Тогава аз се срещнах с няколко другари анархисти. По-добри хора не бях виждал преди. Още в началото ме привлякоха техните нравствени принципи. Аз исках да се сближа с тях. Пълната им искреност и дълбокото презрение към всички предразсъдъци бяха оценени от мен и аз поисках да се запозная с идеала, който бе направил тези хора тъй неприличащи на тези, които бях срещал по-рано.
Тази идея намери в мене почва, напълно подготвена от моите собствени наблюдения и размишления. Благодарение на нея моите мисли, неясни и объркани до тогава, приеха определена форма – аз станах анархист.
Тук аз няма да развивам теорията на анархизма. Ще кажа само няколко думи за неговата революционно-разрушителна страна, заради която сега стоя пред вас.
Във времето на яростна борба между буржоазията и нейните врагове, аз съм готов заедно със Суварин от „Жерминал“ да кажа: „…всички разсъждения за бъдещето са престъпни, защото пречат на чистото разрушение и забавят настъпателния ход на революцията…“
Щом известна идея е изяснена и оформена, незабавно трябва да се намери практическото и приложение. Аз се убедих, в цялата несъстоятелност на съвременния строй и встъпих в борба с него, за да се ускори неговото разрушение. В тази борба вложих цялата си, дълбока, омраза, разпалвана всеки ден от вида на това мръсно общество, където всичко е направено така, че да пречи за проявата на най-хубавите страни на човешката душа, на благородните стремления на сърцето, на свободното развитие на мисълта.
Аз се трудих за да нанеса мощен удар, колкото се може по-ясно и по-силно. Но, да преминем, към моето първо покушение, към взривът на улица „Бон-з-Анфан“.

Внимателно следях за всичко, което ставаше в Кармо. Моето сърце се изпълни с радост при първите известия за стачката: струваше ми се, че миньорите са се отказали най-после от безполезните мирни стачки, при които работника търпеливо очаква победа от жалките си сантими над милионите на акционерната компания. Струваше ми се, че те, ще тръгнат най-сетни по пътя на насилието – нещо което се случи на 15 август 1892г. Канторите, зданията на рудниците се наводниха от революционната тълпа, уморена, от страданията и жадна за отмъщение. Те щяха да се разправят с омразния директор…Но тук се намесиха едни личности. Що за хора бяха те?
Това бяха същите тези, които пречат на революционното движение, защото всъщност се страхуват от народа, който скъсал оковите си, бе престанал до ги слуша; онези, които карат народа да търпи всякакви лишения, за да могат самите те експлоатирайки неговите страдания, да печелят популярност – да, аз говоря за тях, водачите – социалисти.Точно тези хора застанаха начело на движението. Тази тълпа от мазници се появи изведнъж, кой знае от къде и започна да организираха подписки, да държи речи и се обръщаха на всички страни за парични помощи. Миньорите им предоставиха воденето на всичките си работи. Всеки знае как свърши всичко това. Стачката продължи, миньорите все по-често се срещаха с техния стар другар – глада; те използваха малката сума на своя синдикат и след два месеца печално се върнаха в своите ями, в много по-тежко положение, от онова, в което бяха преди.
А между другото – колко лесно би било да се нарани компанията в най-чувствителното за нея място – в джоба! Трябваше само да се изгорят материалите , да се изпочупят машините, да се унищожат тулумбите. Няма съмнение, че компанията бързо би отстъпила. Но „поповете“ на социализма не признават „анархистически средства“, защото за тях човек рискува да иде в тъмница, а и да получи куршум, но не и да получи кресло в народното събрание или в общинския съвет. С една дума резултатът беше: възстановяване на реда в Кармо, нарушен за малко.
Компанията, чувствайки се по-силна от всякога, продължи с грабежа, а господа акционерите се поздравяваха един други с благополучния край на стачката – хвала за всекиго от тях, ще има дял от келепира.

Тогава, към този концерт от щастливи гласове, аз реших да прибавя още един глас, чут вече от буржоазията, но който тя считаше за замлъкнал заедно с Равашол – гласът на динамита.
Исках да покажа на буржоазията, че отсега нататък, за нея не ще има безоблачни радости, че нейното нахално тържество, ще бъде винаги и навсякъде смущавано, че нейния златен телец винаги ще трепери върху своето подножие, до тогава, докато последния удар не го хвърли вовек и веков в кръв и кал.
В същото време аз исках да покажа на миньорите, че единствените хора, които искрено съчувстват на техните страдания и са готови да отмъстят за тях, са анархистите; че те не заседават в парламенти, но умеят да се качват на гилотината.
Тогава приготвих бомбата. През главата ми за един миг мина обвинението хвърлено на Равашол – ами невинните жертви?
Но бързо реших този въпрос. В къщата, където се помещаваше канцеларията на компанията, живееха само буржоа, следователно, не би имало невинни жертви. Цялата буржоазия живее от ограбването на нещастните, затова и цялата ще отговаря за своите престъпления.
Сложих бомбата пред вратата на дружествената канцелария, като бях напълно уверен в своето право. По време на следствието, вече обясних, че ако бяха открили бомбата преди да избухване, аз се надявах тя да избухне в полицията, за да съсипе моите врагове и в този случай.
Ето причините,които ме подбудиха да извърша това първо покушение.

ваян ревашол анри

Ваян, Равашол, Емил Анри

Да минем прочее, към второто, към взрива в кафенето „Терминюс“.
Аз дойдох в Париж, по време на Ваяновото дело и бях свидетел на онова ужасно притеснение, което бе последвало от взривът в Пале Бурбон, бях свидетел на онези драконовски мерки, които правителството взе против анархистите.
Навсякъде ги преследваха, обискираха, затваряха. Много хора, просто заподозрени, бяха насила изтръгнати от семействата им и хвърлени в тъмница. Какво ставаше с жените и децата на тези другари, когато те бяха затворени? Никой, разбира се, не се интересуваше. Анархистът престана да бъде считан за човек, той беше звяр, когото търсеха да заловят. Навсякъде буржоазния печат, този презрян слуга на властта, по всякакъв начин искаше неговата смърт. Всички анархистически вестници бяха конфискувани, а на анархистите беше забранено правото на събрания.
Но не само това – когато буржоата искаха да се отърват от някого от нашите другари, те измисляха следното нещо: полицейският агент внасяше надвечер в неговата стая пакет с танин, а на другия ден му правеха обиск, въз основа на донос направен два дена преди това. Намираха кутията с подозрителните прахове, осъждаха другаря и го пращаха в затвора – припомнете си за „презрения“ бунтовник издаден в Мершо.
Според всички, тези средства бяха правилни, защото с тях се унищожава „врагът“, от който толкова се страхуват, освен това от пъзльовци, сега искаха да се покажат храбри.

И в края на този кръстоносен поход срещу еретиците, господин Рейнал, министърът на вътрешните работи, заяви от трибуната на Народното събрание, че взетите от правителството мерки дали добри резултати, като всели ужас в лагера на анархистите. Но и това беше малко; и ето че осъдиха на смърт човека, който не беше убил никого; и тъй като трябваше да се показват храбри до край, в едно прекрасно утро те гилотинираха Ваян.
Но вие господа буржоа, бяхте много самонадеяни, вие изпоарестувахте стотици, вие обискирахте много квартири, но останаха и много свободни хора, които вие не познавате и които очакват само удобния момент за да започнат от своя страна лов на ловците… Думите на господин Рейнал бяха предизвикателство, хвърлено към анархистите. Ръкавицата беше вдигната. Бомбата хвърлена в хотел „Терминюс“, е отговор на всичките ви обиски, арести, извънредни закони, цензура на печата, масови екстрадирания на чужденци, на всичките гилотинирания…
Но, ще ме попитате, защо да се избиват мирни посетители на кафенето, които слушат музика и които може да не са нито администратори, нито чиновници?
Защо? Много просто. Буржоазията не прави разлика между анархистите, един от тях Ваян – хвърли бомбата, и ако девет десети от неговите другари не знаеха плановете му, то все пак се преследваше всеки, който имаше някаква връзка с анархизма.
И какво? Ако вие правите цяло едно движение отговорно за действията на един, ако избивате всички – и ние ще отговорим със същото!
Нима трябва да нападаме само депутатите, които издават закони против нас, само съдиите, които ги прилагат и само полицаите, които ни арестуват? Аз не мисля така. Всички тези хора не са нищо друго освен оръдия, които действат от чуждо име; богатите са ги създали за своя защита, те не са по-виновни от самата буржоазия.
Всички тези буржоа, които не заемат длъжност, но получават пари от лихви и облигации и които живеят без да работят за сметка на работническия труд, трябва също да получат това, което им се пада от отплатата. И не само те, а всички онези доволни от съвременния ред на нещата; всички онези, които ръкопляскат на правителствените разпореждания; всички онези чиновници, които получават по 300-500 франка на месец и които мразят народа повече от самите буржоа; цялата тази сган, която взема страната на силните, тази вечна утайка събираща се в кафене „Терминюс“ и другите големи кафенета. Ето защо хвърлих бомбата там, без да подбирам своите жертви.
Буржоазията трябва да разбере, че страданията дотегнаха на страдащите, че те вече показват ноктите си и ще започват да си отмъщават и то много по-зверски. В тях няма уважение към човешкия живот, защото го няма и в самите буржоа. И не може, убийците, които направиха „Кървавата Неделя“ и Фурми, да наричат другите хора „убийци“. Анархистите не жалят нито жените, нито децата на буржоазията, защото и тя не жали жените и децата на онези нещастници, които ние обичаме. Нима не са невинни жертви тези нещастни деца от предградията, които умират от бавна смърт, от малокръвие, защото нямат хляб? Или тези жени, които пожълтяват и се изтощават във вашите работилници, за да изработят някакви си 2 франка на ден, и които са щастливи ако не са принудени да продават себе си за тези 2 франка. Тези старци, на които вие гледате като на машини през целия им живот и които после изхвърляте в болниците или на улицата, щом ги напуснат силите.

Имайте прочие поне това мъжество, господа буржоа – да признаете своите престъпления и да се съгласите, че нашите нападения са напълно справедливи.
Аз не си правя илюзии. Аз зная, че моите постъпки не ще бъдат разбрани от тълпата, която все още не е достатъчно подготвена. Даже сред работниците, за които се борих, ще има мнозина, които вкарани в заблуждение от вашия печат, ще ме взимат за свой враг. Но и това много малко ме смущава, защото чуждото мнение ми е безразлично.

Аз зная също, че има хора, които се наричат анархисти, но които в същото време, се отказват от солидарност с онези, които прибягват към „пропаганда чрез дело“; те искат да сложат граница между теоретиците на анархизма и неговите терористи. Те са много страхливи, за да рискуват живота си и укоряват онези, които го правят. Но затова и влиянието, за което претендират е нищожно. Сега е настанало време за работа – не трябва да има слабост, нито отстъпление.
Руския революционер Херцен е казал: „Едно от двете: или ще наказваме и ще вървим напред, или ще прощаваме и ще буксуваме насред пътя…“
Ние не искаме да прощаваме, нито да буксуваме посред път, а ще вървим напред до тогава, докато революцията – цената на нашите усилия, не увенчае нашето дело, създавайки един свободен свят.

емил анри

Залавянето на Емил Анри

В тази безпощадна война обявена от нас на буржоазията, ние не искаме за себе си милост. Ние убиваме, но и сами знаем как да мрем.
Аз равнодушно чакам вашата присъда. Зная, че моята глава не ще падне последна. Ще паднат и други, защото тези, които умират от глад, започват вече да намират пътя към кафенета като „Терминюс“. Към кървавия списък на нашите мъртви вие ще добавите и нови имена. Но и на вашето царство скоро ще му видим края…
Бесихте ни в Чикаго, клахте ни в Германия, трошихте ни костите в Херес, стреляхте по нас в Барселона, качвахте ни на гилотината в Париж – но вие никога не ще унищожите анархизма.
Неговите корени са дълбоко. Той се роди като силна реакция против съществуващия ред на нещата в едно общество, което се разпада. Той олицетворява стремежа към свобода и равенство, който е направил широк пробив в принципите на господството. Той е навсякъде, не може да бъде уловен и всичко ще свърши с това, че той ще ви убие.
Ето господа съдии всичко, което исках да ви кажа. Сега вие ще чуете моят защитник. Понеже вашите закони изискват всеки да има защитник, моето семейство избра господин Горкобостел. Но това, което ще ви говори той, не трябва да намали значението на онова, което ви казах аз , тъй като изложих истинските си мисли и не отстъпвам от нито една дума.

Емил Анри

Емил Анри е роден на 26 септември 1872г, в Барселона, Испания. Произхожда от богато семейство, проявява се като блестящ ученик, има възможност да следва във Висшето политехническо училище, където учи голяма част от децата на френската управляваща класа.

Вместо това, той започва да обикаля различни градове на Франция, където работи мръсна и лошо платена работа. Заминава за Венеция, където изучава часовникарския занаят. По-късно това ще му е от полза при направата на бомби със закъснител.

карно

Убийството на френския президент Карно

В началото на 90-те години на 19 век, борбата на терористите-анархисти във Франция е в разгара си. След ареста и гилотинирането на Равашол, атентатите продължават. През 1892г, бомба със закъснител е заложена пред вратата на рудодобивната компания „Кармо“. Бомбата е открита и занесена в полицията, където при обезвреждането и избухва. Убити са петима полицаи, има и ранени. По-късно в болницата умира още един човек. Атентаторът Емил Анри успява да се укрие.

След около година анархистът Леонтие стреля и убива сръбския посланик Джорджевич. Заловен е и е осъден на каторга, където е убит при участие в масов бунт.

Месец по-късно бомба е взривена в Бурбонския дворец, където заседава Парламента и ранява няколко души, без да предизвика големи щети. Атентаторът-анархист Огюст Вайан е заловен, съден и изпратен на гилотината. Пред Ешафода той отправя следния призив: „Смърт на буржоазното общество! Да живее Анархията!“

Седмица след смъртта на Вайан избухва нова бомба, заложена в парижкото кафене „Терминюс“. Емил Анри този път е заловен от полицията. Властите го осъждат на смърт. На 21 май 1894г. той е гилотиниран. Неговите последни думи също стават послание към последователите: „Смелост приятели, да живее Анархията!“

А последователи не липсвали. Броени дни след това, анархистът Повел прави опит да взриви парижката катедрала „Мадлен“, като отмъщение заради убийството на Емил Анри, опитът му е неуспешен, а италианският анархист Санто Касерио убива в Лион френския президент Мари Франсоа Сади Карно. Санто Касерио е гилотиниран на 16 август 1894г, като последните му думи са „Напред, другари! Да живее Анархията!“

Източник: Без Лого

Философията на Прудон

%d0%bf%d1%80%d1%83%d0%b4%d0%be%d0%bd1. Прудон – родоначалник на анархическата идеология

Думите “анархия” и “анархист” с що-годе определено политическо смислово значение се родиха във вихъра на Великата френска революция – революцията, която в края на ХVIII век разтърси Европа и положи началото на нова епоха в световната история. Техен кръстник е Брисо – един от лидерите на жирондистите в Конвента, които, изразяващи интересите на буржоазията, в началния период на Революцията са дали своя принос за нейния успех, но след като завземат властта, се мъчат да я спрат и да установят ред в Републиката.

Разбира се, става дума за установяване на буржоазен ред чрез приемането на такива закони, които, като осигуряват формално равни политически права на гражданите на Републиката, са предназначени преди всичко да защитят частната собственост, т. е. да гарантират фактическото икономическо неравенство в нея. Стремежът им да внедрят в основите на правовия и морален порядък на Републиката уважение към собствеността превръща тях, участниците в антифеодалната революция, след премахването на феодалната политическа власт, във върли защитници на феодалната собственост. По-конкретно усилията им се насочват към отхвърляне на аграрния закон за подялба на феодалните земи между бедните селяни – ясно е опасението им, че такива действия на изгладнелите народни маси могат да отидат по-нататък и да засегнат също така и буржоазната собственост. Увлечението им по обявяване на частната собственост за свещена ги води даже до там, че при един празник заменят знаменития лозунг на Революцията “Свобода, равенство, братство” с лозунга “Свобода, равенство, собственост”. В заслепението си по защитата на частната собственост жирондистите не забелязват опасността от контрареволюция на монархическите елементи във Франция и интервенция от страна на европейските монархии и насочват оръжието на политическата борба срещу бедните, измъчените слоеве от народа, които искат продължаване на Революцията до облекчаване на тежкото им социално-икономическо положение. В тази ситуация на изостряне на класовата борба между буржоазията, от една страна, и бедния народ по градове и села по време на Великата френска революция, идеологът на жирондистите, Брисо, изстрелва думите “анархист” и “анархия”, предназначени с рязко отрицателна емоционална окраска да заклеймят най-опасните според него рушители на Републиката в дадения момент, а именно онези, които искат да тласнат по-нататък Революцията, а значи, които създават смут и безпорядък в обществото:

“Аз мислех, че само въдворяването на ред може да възстанови спокойствието; …
Аз мислех, следователно, че истинските врагове на народа и Републиката – това са анархистите, проповедниците на аграрния закон, подбудителите на бунтове”.

“Тя, все тази анархия, е създала революционна власт във войската”.

“Кой ще се усъмни сега в страшната вреда, която донесе на нашата войска анархическата доктрина, стремяща се под закрилата на равенството в правата да установи всемирно и фактическо равенство, което дотолкова е бич за обществото, доколкото първото е негова основа? Анархическата доктрина иска да изравни таланта и невежеството, добродетелта и порока…”

“Аз заявих от самото начало на Конвента, че във Франция съществува партия на дезорганизаторите, стремяща се да разруши Републиката още в нейната люлка. Днес аз искам да докажа: 1) че тази партия на анархистите е господствала и господства почти над всички разисквания на Конвента и над всички действия на Изпълнителния съвет; 2) че тази партия е била и си остава единственият източник на всички бедствия, вътрешни и външни, утежняващи положението на Франция, и 3) че Републиката не може да бъде спасена по друг начин, освен като се предприемат строги мерки за изтръгване на представителите на нацията от ръцете на тази деспотична, бунтарска партия”. Смисълът на последните думи в контекста на епохата е: анархистите на гилотината!

Около половин век след тези изявления, един млад французин, произхождащ от такива бедни слоеве на народа, каквито по времето на Конвента са искали Революцията да бъде тласната по-нататък, в монография посветена на фундаментални проблеми на политическата икономия, социалната философия и етиката, с младежката си дързост поема предизвикателството на Брисо и с гордост заявява:

“Аз съм анархист!”

Този млад френски автор е Пиер Жозеф Прудон.

Книгата е озаглавена: “Що е собственост?”

Отговорът в нея на този въпрос е: “Собствеността е кражба.”

Така през 1840-та година Прудон издига едно ново идеологическо знаме, на което е написано: АНАРХИЗЪМ. Многостранното му литературно творчество и конкретната му политическа дейност очертават съдържанието на тази идеология в периода на нейното първоначално формиране. Употребата на самия термин “анархизъм” изразява, както е видно от гореказаното, приемствеността на идеите на Прудон по
отношение на действията на крайнолевите елементи на Великата френска революция. И което е много важно: идеите на Прудон не са догма за анархическото движение, а начало! Те са основата, която получава по-нататъшно развитие у неговите последователи и преди всичко у Бакунин и Кропоткин.

2. Прудон – фактори за формиране на личността и философските му убеждения

Действието на четирите елемента, в една или друга степен определящи формирането на дадена личност (преди всичко нейния характер, мироглед и ценностна система) по време на детските, юношеските и младежките й години – епохата, социалната среда, класовият произход и генетично предопределените предразположения на конкретния индивид – така ярко е изразено при Прудон, че можем направо от тях да изведем основните проблеми, които го вълнуват в течение на целия му живот и са обект на разглеждане в трудовете му, насоката на мисълта му за търсене на тяхното решение и даже начина на изразяване на получените решения. Въздействието на петия елемент от този род – идейните влияния върху дадената личност от страна на различни учения и мислители – при Прудон се оказва не случайно и хаотично, а селективно, като изборът им се определя от действието именно на току-що споменатите четири елемента, при това ролята им се оказва второстепенна – тя се отнася до детайлите и формата, чрез които основните му идеи, предопределени от тези четири елемента, намират конкретен израз.

Пиер Жозеф Прудон е роден на 15 януари 1809 г. в Безансон. Второто и третото десетилетие на ХIХ век, в които протичат детските, юношеските и ранните младежки години на Пиер Жозеф, бележат началото на една нова епоха, характеризираща се с бурно развитие на промишлеността и железопътния транспорт, на първо място в Англия, следвана от Франция, а заедно с това и с появата на сцената на историята на един нов субект – работническата класа, в която постепенно започва да се пробужда класово съзнание, стремеж към сдружаване и воля за класова борба. В течение на времето Пиер Жозеф формира отношението си към този исторически феномен главно под влияние на класовия си произход и на социалната среда, в която е израсъл.

Безансон е център на областта Франш-Конте, отличаваща се със своеобразен социален климат. Като привежда думите на Е. Фурниер от неговата “Социалистическа история”, че областта Франш-Конте в Бургундия създава републикански характери така естествено, както дървото ражда своите плодове, Арман Кювилие добавя в биографичния си очерк за Прудон: “това е и страна на първите кооперативи, създадени от селяните – притежатели на добитък, които са произвеждали и продавали общо сиренето си… Селянинът, дребен собственик, който не се отказва в случай на нужда от сдружаване с другите за едно общо
производство,… господар в своя дом и особено в семейството си, където е неограничен монарх… – ето какво допълва до голяма степен идеите на Прудон върху собствеността, семейството, подчинението на жената и ето защо Прудон вижда цялото това мощно,… социално движение (на работническата класа – б.м., Б.Ч.) … през една особена призма.” Към това ще добавим, че Безансон е родното място на двама велики негови по-възрастни съвременници, с които той се гордее в определено отношение: Шарл Фурие (1772-1837) и Виктор Юго (1802-1885). С първия го сближава стремежът да реформира обществото, а с втория – мощният начин на изразяване.

Както добре се е изразил А. Кювие, П. Ж. Прудон има селско-занаятчийски произход. Това словосъчетание изразява факта, че социалната съдба на неговото семейство е конкретна проява на един характерен за тази епоха процес на преход на трудови маси от заетост в селско-стопанското производство към заетост в промишленото производство. Този исторически процес е изстрадан от Пиер Жозеф като лична драма.

П. Ж. Прудон е роден в бедно семейство, живеещо в покрайнините на големия град, притежаващо парче земя и добитък, които обаче не са били достатъчни за осигуряване на прехраната му. Баща му, Клод Прудон, бил селянин, но работел като бъчвар в пивоварен завод. От ранна възраст Пиер Жозеф се включва в трудовия процес за осигуряване прехраната си. Впоследствие той с умиление си спомня за това време: “До 12-годишна възраст животът ми протече почти напълно на полето, в полска работа или между кравите… Какво удоволствие изпитвах някога да се търкалям във високата трева, която ми се искаше да хрупам като кравите, които пасях; да тичам с боси крака по равните пътеки край къпините и краката ми да потъват през зелените чимове в дълбоката прясно разорана земя! Колко пъти ми се е случвало в топлите юнски утрини да захвърлям дрехите си и да се къпя в росата на моравата! …Аз бях във всичко, което можех да докосна с ръка, да достигна с поглед, което ми служеше за нещо;… Представата за личността се сливаше в съзнанието ми с усета за доброто ми състояние … Цял
ден се тъпчех с черници, къпини, грах, маково семе, печена царевица, всякакви боровинки, диви плодове трънки, череши, шипки, диво грозде, диви плодове; пълнех стомаха си с толкова сурови неща, че те биха разстроили едно добре възпитано дете, но при мен те само усилваха апетита. Майката-природа не причинява зло на тези, които й принадлежат…. Нямаше глад, нямаше и завист. В къщи сутрин закусвахме чорба с кукурузено брашно, на обед – картофи, вечер – супа със сланина и тъй цяла седмица… при тази вегетарианска храна ние бяхме едри и силни. Знаете ли защо? Защото дишахме въздуха на родните полета и живеехме от онова, което сами си произвеждахме.”

Ето, това е идеалът на Прудон за свобода. Свободата на личността за него, тъй както той я изживява в детските си години, означава пълна независимост от другите индивиди, както и от каквито и да е социални фактори, а заедно с това и пълно сливане с природата. Индивидуализъм и натурализъм – това са два принципа, които ще залегнат в основата на философските му разсъждения, ще имат определящо значение при подхода му към третирането на различни проблеми в бъдещите теоретични трудове. Тези два принципа ще бъдат в основата на социално-икономическия му идеал: живот на индивида в семейството, което чрез взаимодействието си с природата в трудовия процес само произвежда всичко, което потребява при един природосъобразен начин на живот и което по същество е независимо от каквито и да е социални фактори. Тези два принципа, въплътени в така обрисувания селски начин на живот, са в основата и на неговата етика – за него те ще разкриват смисъла на понятията за справедливост и благородство. И когато по-късно, вече като депутат в Парламента, чуе че някой се хвали с благородния си произход, Прудон ще го репликира: „В моя род 14 поколения предци са били все селяни. Кой тук може да се похвали с толкова благороден произход като моя?”

Наред с идиличното изживяване като говедарче на чувството за свобода, в ранната си възраст Пиер Жозеф е изживял и тежката участ на бедността. Дълбоко е изстрадан от него горчивият смисъл на думите, които е изказвал като юноша: “Бедността не е порок, но е по-лоша от порока”. В паметта му ще се вреже обидата, която е изпитвал като дете при честите събирания на Прудоновия род от пренебрежителното отношение, което проявяли по-заможните и с по-добро обществено положение членове на фамилията спрямо бедните си и с по-ниско обществено положение роднини. Като ученик е проявявал значителни умствени способности и въпреки че поради липса на пари не е можел да си купува необходимата учебна литература, е имал отличен успех, за който е бил награждаван. Но същевременно често е бил и наказван заради това, че не е носел в училище съответните книги, т.е. наказвали са го, защото… е беден.

Чувствителната детска душа, естествено, дълбоко е преживявала тази несправедливост. Един случай на трагично изживяване на контраста между успешното овладяване на знанията в училище и имущественото разоряване на семейството е особено фрапиращ и самият Прудон по-късно го описва така: “… моят баща води едно дело, което бе загубено и което съвсем го разори. Същият ден, когато бе произнесена присъдата, аз бях награден за отличен успех. Със свито сърце присъствувах на тържеството, където всичко ми се усмихваше; бащи и майки прегръщаха синовете си – лавроносци и се радваха на успехите им, докато родителите ми бяха в съда и чакаха неговото решение. Когато се завърнах в къщи, намерих семейството си съсипано, а майка ми потънала в сълзи: ние бяхме загубили делото. Тази вечер вечеряхме само хляб и вода.” А още по-късно той формулира последствията от този факт върху начина му на живот така: “Баща ми бе изгубил земите си: ипотеката ги погълна. Кой знае дали, ако бях имал добър кредит, нямаше да остана през целия си живот селянин и консерватор?”

Това съдбоносно събитие в семейството на Прудон, така драматично преживяно от самия него на фона на успехите му в училището, по своята социално-икономическа същност не е някакъв особен, случаен инцидент, а е частен случай от един закономерен, масов и характерен за тази историческа епоха процес на разоряване и пролетаризиране на дребните собственици в селото и в града. Действително, Пиер Жозеф, който до този момент е участвал в селскостопанския труд на семейството си, като му се наложило да прекрати посещението си в училище, за да припечелва пари, станал печатарски работник, т.е. наредил се в редовете на работническата класа. При това, обаче, той явно продължил да носи в гърдите си по-скоро духа на селянина, и то със специфичната окраска на областта Франш-Конте, отколкото духа на работническата класа. Дълбоко емоционалното и интелектуално изживяване на този закономерен, социално-икономически процес в специфично-личен план, неизбежно оставило дълбоки следи в съзнанието и дейността на тази по природа мощна натура, детерминирало класовата позиция, на която ще застане в бъдещата си публицистична и обществено-политическа дейност – в нея Прудон ще се прояви не като представител на дребната буржоазия, както го характеризират някои автори, а преди всичко като представител на разоряващите се и пролетаризиращи се дребни собственици, предимно от селото, а заедно с това и като защитник на интересите на нарастващата в количествено и качествено отношение все още млада работническа класа. Тази характеристика на класовата му позиция допринася за обяснението и на особеното му политическо поведение, противопоставящо се, както на десните, така и на леви партии и идеологически течения, и на яростта му, която трепери в гласа му, когато трябва да защити интереса на бедните и онеправдани слоеве на обществото, и на склонността му към една натуралистична философия, в която, както отделният човешки индивид, така и човешкото общество като цяло, се третират в единство с природата.

Друг фактор за формиране на личността на Прудон е отношението му към книгата. Той е бил не просто отличен ученик – прилежен, старателно изпълняващ изискванията на учителите си. От 12 годишна възраст самостоятелно и с жар се занимавал с книгата – редовно посещавал градската библиотека и мъкнел в къщи купища книги подбрани по свой собствен избор, отговарящ на вътрешните му наклонности. И не случайно по-късно, когато трябвало да се захване да припечелва с труда си за своето и на семейството си съществуване, станал именно печатарски работник, отначало словослагател, а впоследствие коректор – в тази си трудова дейност той не се ограничавал да третира печатарските текстове чисто технически, просто като набори от букви, а със задълбочено внимание вниквал в техния смисъл. Така, работейки, той се запознавал със съдържанието на редица нови книги преди още те да са се появили по книжарниците. В липсата на официално образование у Прудон – на завършено средно и на висше, но компенсирано от ентусиазирано и упорито осъществявано и рационално насочвано съобразно индивидуалността му самообразование, ние сме склонни да виждаме не недостатък, а по-скоро предимство за бъдещата му теоретическа и публицистична дейност: фактор за генериране на оригинални идеи.

През 1837 г. Прудон публикувал първото си съчинение: “Опит за всеобща граматика”. Въпреки, че то не се е увенчало с успех, опитът му за разработка на тази тема в областта на лингвистиката явно е дал отражение върху неговия подход при последващите му социални изследвания.

През 1838 г. академията в Безансон присъдила на Прудон стипендията Сюар, която му дала възможност да отиде в Париж и там изцяло да се отдаде на интензивна интелектуална дейност. По това време, вече, той се е формирал като личност, формирали са се в основни линии мирогледът и интересите му, които определяли нейната насока. Резултат от нея е трудът му “Що е собственост”, излязъл от печат през 1840 г. – първа манифестация на философските и икономическите му схващания.

3. Философски схващания в “Що е собственост?”

При все, че заглавието на първия значителен труд на Прудон – “Що е собственост?”, извежда като централна тема в него такава от областта на политическата икономия, по същество той е по-скоро философско-икономически труд – в съответствие с тогавашното състояние на политическата икономия, характеризиращо се със значителна степен на неотдефиринцираност на собственитей проблеми, икономическата проблематика се третира в нея в тясна връзка с
философски идеи и проблеми. Философският компонент в “Що е собственост?” обхваща два взаимно свързани момента: (1) философско-методологически подход към третирането на социалните и по-специално на икономическите проблеми и (2) трактовка на проблеми на социалната философия и етиката.

За Прудон висша форма на познанието е научното познание. Той характеризира науката със следните три черти: науката (1) е система от знания, (2) която съответствува на действителността и (3) която е изведена от опита и наблюдението.

Първата черта получава актуално значение през втората половина на ХХ-ия век във връзка с развитието на общата теория на системите.

Във връзка с втората черта е категоричното отхвърляне от Прудон на учението на Декарт за вродените идеи и на схващането на Кант за априорните форми на познанието. Но това не означава, че той пренебрегва субективния момент в познавателния процес. Проблемът за системата на категориите, които играят съществена роля в мисловния процес, изтъкната още от Аристотел, и при подреждането и осмислянето на данните от опита, дебело подчертана от Кант, Прудон преценява като извънредно важен и даже евентуално като единствен за цялата философия. Той прави много важното от гледна точка на теорията на познанието допълнително допускане, че посредством психологическия механизъм за образуване на навици в човешкото познание могат да се образуват нови форми категории, които също играят роля при формирането на съжденията ни, но те, обикновено, са лишени от обективни основания и вследствие на това са източник на заблуждения.

Третата черта изразява гносеологическата позиция на Прудон – емпиризмът. Но веднага трябва да уточним, че емпиризмът на Прудон по същество е по-близък до логическия емпиризъм. Принципиалното значение на логиката за изграждане на науката се изтъква в гореприведената характеристика чрез израза “е изведена от опита и наблюдението” – логическият извод е именно средството, благодарение на което се осъществява преходът от данните на опита към научната теория. За Прудон логико-емпиричиският подход, присъщ на науката при изследване на поставените в нея проблеми, следва да се приложи и към разглеждането на социалните проблеми. Подобно на логическите позитивисти от ХХ-ия век той обвинява философите за умозрителния характер на разсъжденията им при разглеждане на въпроси, като този за границата между ума на животното и ума на човека, вместо да прибегнат към наблюдения на фактите. Но заедно с приложение на метода на наблюдението и на индуктивното обобщение Прудон е за приложение и на дедуктивни методи, в частност на идеи и методи на математиката, към изследването на социални проблеми. В този дух той изказва мисли като “елементите на алгебрата са същите, каквито са елементите на правото”, “във формата на числени отношения ние постигаме синтетическото единство на философията и науките” и в съответствие с тях прави опит за математизация на фрагмент от изследването си. В частност, по подобие на теоремите в математиката той формулира тезиса “Физически и математически собствеността е невъзможна”, след който следва доказателството му, във връзка с което пък формулира аксиома. Тези моменти от методологията приложена в “Що е собственост?” ни представят нейният автор като един от предшествениците на съвременната тенденция за математизация на изследванията на социални проблеми.

Диалектическият подход намира израз във философския натурализъм на Прудон – третирането на човека и човешкото общество в единство с природата, като, вследствие на прилагането на историческия подход (в качеството на момент на по-цялостния диалектически подход), близо две десетилетия преди “Произход на видовете” на Дарвин той говори за произход на човека от животните. При това Прудон подчертава общността на редица форми на психиката и поведението при човека и животните, изказва интересни съждения за три степени на общителност между индивидите в посока на отграничаване на човешкото общество от животинските общества, търси корените на нравствеността в животинския свят.

Друг съществен израз на диалектическия подход в “Що е собственост?” е икономика, политика, третирането на различните страни на социалното – право, нравственост, в тяхната вътрешна взаимовръзка, намираща израз в сложната, съдържаща противоположни насоки, взаимовръзка между социалните категории – собственост, свобода, равенство, справедливост.

Може да се каже, че двете най-висши ценности за Прудон са свободата и справедливостта.

За него свободата е първото условие на човешкото състояние; тя е “conditio sine qua non” (условие, без което не може = задължително условие); тя е абсолютно право, защото е свойствена на човека тъй както непроницаемостта е свойствена на материята; тя е ненарушима за индивида в смисъл, че той не може да я отчужди от себе си, нито като я продаде, това е човек, нито по какъвто и да е друг начин. Свободният човек – който има възможност да се ползва от своя разум и от своите способности, който не е заслепен от страстта и не се намира под натиска на страха или под влияние на лъжливи възгледи.

Справедливостта се определя като признание от даден индивид във всеки друг индивид на личност, която е равна на неговата. Общество, справедливост, равенство – това са равнозначни понятия: идеята за справедливост, равенство на членовете на едно общество е идентична с идеята за обществото – хората са длъжни да бъдат справедливи в отношенията си един към друг; същевременно, съгласно древното определение “Justum aequate est, injustum inadequate” (справедливостта е равенство, несправедливостта – неравенство); от непосредствено предшествуващите две твърдения логически следва, че идеята за обществото съдържа в себе си идеята за равенство. При това, на всяко живо същество е присъщ обществен инстинкт, но в различна степен за човека и животните: животното е по-приспособено към самота, човекът повече се нуждае от общество; изолираният човек може да задоволява само незначителна част от потребностите си; цялата сила на човека е в обществото и в разумната комбинация на всички човешки сили. Така разбраната необходимост на човешкия индивид от човешко общество, предвид изтъкнатата по-горе равнозначност на трите понятия, придава на справедливостта, а заедно с това и на равенството, статут на висши ценности, наред със свободата.

Собствеността се третира от Прудон като противостояща и на трите ценности – свобода, справедливост, равенство: собствеността неизбежно поражда деспотизъм, поражда тирания, тя е главната причина за съществуването на привилегии и деспотизъм; собствеността е право да се употребява и да се злоупотребява, т.е. тя е израз на несправедливостта; собствеността е отрицание на равенството, тя е несъвместима с политическото и гражданско равенство; собствеността е антиобществена, тя и обществото са несъвместими – обществото трябва да загине или да унищожи собствеността. Същевременно обаче, пълното премахване, както е в комунистическите проекти за преустройство на обществото, при което производството и разпределението на продуктите му се организират от колектива, така че колективът, т.е. обществото, ще решава за отделния индивид в какво жилище да живее, какви дрехи да облича, с какви дейности да се занимава, как да му е разпределено времето за различни видове дейности и т.н., води до лишаване на индивида от възможността му за личен избор, т.е. от свобода. Комунизмът, т.е. общественият строй, свързан с абсолютното премахване на частната собственост, т.е. с премахването в каквато и да е нейна форма, заявява Прудон, отрича независимостта на индивида, той е несправедлив и тираничен. “Членовете на общината наистина нямат никаква собственост, но затова пък – подчертава той – самата община е собственик не само на имуществото, но също и на хората, както и на тяхната воля. Именно благодарение на този принцип на висшата собственост… животът, талантът и всички способности на човека са собственост на държавата, която, в интерес на общото благо, може произволно да се разпорежда с тях;… благодарение на този принцип, силният е длъжен да изпълнява урока на слабия,…; трудолюбивият да изпълнява урока на лентяя, въпреки, че това е несправедливо, умният – урока на идиота, въпреки, че това е нелепо. Благодарение на този принцип, накрая, човек е длъжен да се откаже от своето аз, от своята воля, от своя гений и привързаности и смирено да се подчини на интересите на величието и неприкосновеността на общината…. Общността е неравенство… Общността е потисничество и робство. Човек охотно се подчинява на закона на дълга, охотно служи на своето отечество, охотно помага на приятели, но той иска да прави това, което му харесва, когато и доколкото на самия него му се иска. Той иска да разполага със своето време, да се подчинява само на необходимостта, да има право да избира приятели, развлечения и реда в работата си; той желае да оказва услуги, подчинявайки се на разума, а не на заповедта, да принася себе си в жертва, ръководен от егоизъм, а не от робска покорност. Общността по своето същество е несъвместима със свободното развитие на нашите способности, с нашите най-благородни наклонности и най-скъпи чувства… И така, общността нарушава автономността на съвестта и равенството;… нарушава… свободата на поведението и мисленето…”. Всичко това означава, че частната собственост, поне в някаква подходяща нейна форма, се оказва необходимо условие, гаранция за свободата на индивида, за неговата автономия по отношение на обществото, за осъществяване в последното на справедливостта и равенството.

И така, Прудон установява по същество своеобразно диалектическо противоречие в собствеността: тя, сама по себе си, е отрицание на висшите ценности на човешкия индивид и на човешкото общество – свободата, справедливостта и равенството, и, същевременно, нейното абсолютно отрицание, имащо място в комунистическите проекти за устройство на обществото, води до същия резултат, което означава, че в някаква форма собствеността се явява гаранция за реализацията на същите висши ценности: свободата, справедливостта и равенството.

Как да се разреши това диалектическо противоречие в отношението на собствеността към фундаментално-значимите ценности: свободата, справедливостта и, равенството? – това е големият въпрос на социалната философия на Прудон и на неговата политикономическа теория за социална реформа. Този въпрос го вълнува не само в тази книга, но и в последващите му социални изследвания и политическа дейност. Решението, което той предлага в “Що е собственост?” е: “Индивидуалното владение е необходимо условие за обществения живот;… унищожете собствеността и запазете владението”. По същество Прудон предлага хегелианска формула на синтез на общността и собствеността, който той нарича нарича: свобода.

Ще завършим разглеждането на социалната философия в книгата “Що е собственост?” с две метатвърдения на нейния автор, в които е налице един твърде наивен социален идеализъм – че е достатъчно даден философ да достигне до познанието на една истина за обществото, да я изложи в едно съчинение и хората да го прочетат, и в резултат, това неизбежно и от само себе си ще доведе до преустройството на социалната действителност, който идеализъм мотивира едно удивително дръзко манифестиране на самочувствие за постигнат колосален успех:

“Справедливостта и законността… за тях е достатъчно да бъдат познати, за да станат задължителни, а за да ги познаем е нужна само способността да се размишлява и изучава”. “Аз изпълних задачата, която бях поставил пред себе си: собствеността е победена, тя никога няма да се оправи от моите удари. Навсякъде, където и да проникне тази книга, ще проникне също и зародишът на смъртта на собствеността; навсякъде, където тя се появи, привилегиите и робството рано или късно ще загинат, деспотизмът ще отстъпи място на царството на разума.”

Източник: anarchy.bg

Пиер-Жозеф Прудон: „Първата причина за промишления и търговски застой са лихвите на капитала“

Пиер-Жозеф Прудон. „Какво е собствеността“. Извадки от глава IV

%d0%bf%d1%80%d1%83%d0%b4%d0%be%d0%bd1Ако работникът получава за своя труд средно по 3 франка на ден, то, за да може капиталистът, даващ му работа, да получи над собствената му заплата въпреки и лихвите на капитала, инвестиран в суровините, е необходимо, продавайки дневния труд на работника, взет под формата на стоки, да получава за него повече от 3 франка. Поради това работникът не може да изкупува това, което е произвел за собственика.

Това е вярно по отношение на работниците от всички професии: шивачи, шапкари, дърводелци, ковачи, кожухари, зидари, типографи, чиновници и пр. и пр.; всички те, като се стигне до земеделеца и винопроизводителя, не могат да изкупуват своите продукти, тъй като, работейки за собственика, получаващ печалба в една или друга форма, те, за изкупуването на своите продукти, би трябвало да плащат за своя собствен труд повече, отколкото получават самите те.

Във Франция 20 милиона работници, трудещи се във всички отрасли на науката, изкуството и промишлеността произвеждат всички вещи, необходими за съществуването на човека. Да допуснем, че броят на техните работни дни ежегодно се равнява на 20 милиарда.

Благодарение на съществуващото право на собственост и на цяла редица от видове доходи: десятък, лихви, печалби, аренда, такси за наемане, ренти и всякакви други изгоди – собствениците и наемодателите оценяват своите продукти в размер на 25 милиарда. Какво значи това? Това означава, че работниците, принудени да купуват произведените от тях продукти, трябва или да платят 5 единици за това, за което получават 4, или от пет едни дни един да прекарат в пост.

Ако във Франция съществува икономист, който да докаже, че моите сметки са неверни, то ще го помоля да се покаже и официално ще си върна думите назад за това, което злобно несправедливо съм казал в укор на собствеността.

Да погледнем сега до какви последствия води наличието на печалбата.

Ако заплатата на работниците беше еднаква във всички професии, то дефицитът, причинен от начета на собственика, би се осъществил в еднаква степен от всички, но и причината за злото би била толкова очевидна, че биха отдавна я забележели и отстранили. Но тъй като между заплатите на хората, като се започне от метача и се стигне до министъра, съществуват същите различия, както между техните собствености, то съвременната система на социален грабеж по-силно се отразява върху слабите, отколкото върху силните: колкото по-надолу стои работникът на социалната стълбица, толкова повече лишения търпи той, а ниската класа в обществото в буквалния смисъл на думата е гола и изяждана от другите.

Работническият народ не може да си купи нито материите, които тъче, нито мебелите, които изготвя, нито металите, които кове, нито скъпоценните камъни, които шлифова, нито гравюрите, които изрязва.  Той не може да си позволи нито сеения от него хляб, нито приготвеното от него вино, нито месото на отгледаните от него животни; той не може да живее в построените от него жилища, да присъства на заплащаните от него спектакли, да се възползва от почивката, която е нужна на тялото му. Защо? Защото, желаейки да се възползва от всичко това, той трябва да заплати разходна цена, а правото на получаване на доход (droit d’aubaine) не го допуска.

На надписите на разкошните магазини, предизвикващи в него удивление, работникът чете с написаните големи букви думите: това е дело на твоите ръце и ти няма да го получиш: Sic vos non vobis! (1).

Всеки собственик на манифактура, в която работят 1000 души, получаващ от всеки от тях по една су (френска разменна монета, равна на 5 сантима (1/20 от франка) – бел. прев.) печалба на ден, подготвя беди за тези хиляда работника; всеки собственик, получаващ печалба, е участник в заговор срещу народа.

Народът, въпреки това, няма дори работа, с помощта на която собствеността го принуждава да гладува; защо? Защото недостатъчната заплата принуждава работниците да търсят колкото се може повече работа и защото преди да загинат от изтощение, работниците се погубват един друг от конкуренцията. Човек никога не трябва да забравя тази истина.

Ако заплатата на работника е недостатъчна, за да може да купи своя продукт, то последният, очевидно, не е предназначен за него. За кого е предназначен? За богатия потребител, т.е. само за известна част от обществото.

Но ако цялото общество работи, то произвежда за цялото общество; ако, следователно, само част от обществото консумира, то рано или късно част от него трябва да си почине. Да си почине, обаче, означава да умре както работникът, така и собственикът. От този порочен кръг няма изход.

<…>

…промишлеността в самата си същност се стреми да произвежда много за кратко време, тъй като колкото повече е количеството на продуктите, колкото по-бързо върви производството, толкова по-евтино се намира всеки отделен продукт. При първите признаци на изчерпване запасите на работилниците се запълват, всички се залавят за работа; търговията процъфтява, и собственикът, и работниците са доволни от своята съдба. Но колкото по-оживена е работата, толкова по-близко е безработицата; колкото повече се смее човек, толкова повече му предстои да плаче.

При господството на собствеността цветята в промишлеността служат само за сплитането на надгробни венци: работникът, който се труди, сам си копае гроба.

Когато работилницата не работи, капиталът сам започва да се поглъща, защото собственикът-производител, естествено, се опитва да продължи производството и намалява неговата издръжка. Тогава се започва намаляването на заплатите, работниците се заменят от машините, мъжкият труд се заменя от женския и детския, трудът се обезценява, намалява се качеството на продукта. Производството все още съществува, защото намаляването на стойността на производството дава възможност да се разшири сферата на продажбите, но то може да оцелее за кратко, тъй като благодарение на зависимостта на стойността на производството от скоростта и количеството му, производството повече от всякога има тенденцията да превишава консумацията.

Когато се спира производството, което дава на работниците заплати, едва живеещи ден за ден, тогава последствията от принципа на собствеността приемат ужасна форма: никакви спестявания, никаква стиснатост не могат да помогнат тук.

Днес се закрива работилница, утре на работника се предоставя пост под открито небе, а в други ден гладна смърт в болницата или вкарване в затвора.

Ужасното положение се усложнява с новите обстоятелства.

Вследствие на застоя в търговията и драстичното падане на цените, предприемачът не е в състояние да плати лихвите на капитала, вложен в неговото предприятие; изплашените акционери по спешност продават акциите си, а производството се спира. Тогава публиката се изненадва защо капиталите напускат промишлеността и наводняват борсите; слушах веднъж как г-н Бланки (Жером-Адолф Бланки – 1798-1854, френски икономист) с горчивина се оплакваше за невежеството и глупостта на капиталистите. Причината за мобилизирането на капиталите е много проста; но именно затова икономистът не може да я забележи или по-скоро не трябва да говори за нея; причината затова е само една и това е конкуренцията.

Аз наричам конкуренцията не само съперничество между предприятията в една или друга промишленост, но общите и едновременни усилия, които правят всички отрасли в промишлеността, за да се надминават един друг. В тази връзка стига се до това, че цената на стоките едва покрива издръжката на производството и продажбите; с изключение на заплатите на работниците за капиталистите не остава нищо друго, дори не остават лихвите за капитала.

Следователно, първата причина за промишления и търговски застой са лихвите на капитала, лихви, взимането на които целият античен свят заклейми като лихварство, когато служат за плащане на пари, но които никой още не се осмелява да осъди, когато носят названието печалба, аренда или наемна заплата, като че ли качеството на дадените под наем вещи може да оправдае таксата за наемане, кражба!

Какъвто е доходът (aubaine), получаван от капиталиста, такава е честотата и интензивността на търговските кризи; след като се знае първото, тогава винаги могат да се определят другите две, и обраното. Искате ли да знаете какъв е регулаторът на това общество? Определете масата на активните, т.е. носещите лихви, капитали и законната норма на тези лихви. Тогава ходът на събитията ще ви се представи във вид на цяла поредица от кризи, числеността и интензивността на които ще съответства на активността на капиталите.

<…>

Разлагането на обществото се извършва ту бавно и неусетно, ту бързо и скокообразно. Това зависи от различните начини на действие на собствеността.

В страна с малка собственост и дребно производство правата и исканията на отделните лица се уравновесяват, опитите за завземане се унищожават взаимно; тук, в действителност, няма собственост, тъй като правото на получаване на доход (droit d’aubaine) е слабо развито. Положението на работниците, в смисъл на осигуряване на съществуване, е почти същото, както и при пълното равенство; те са лишени от удобствата на пълното и открито сдружаване, но, най-малкото, тяхното съществуване не е застрашено. С изключение на няколкото отделни жертви на правото на собственост, причината за гибелта на които никой не забелязва, обществото, очевидно, се наслаждава на спокойствието в обятията на това подобие на равенство. Но внимавайте, равновесието му се опира в ръба на ножа; при най-малкото сътресение то се разпада и загива.

Обикновено вихърът, торнадото на собствеността носи местен характер: от една страна, арендата се установява на определено ниво; от друга страна, благодарение на конкуренцията и свръхпроизводството цената на стоките не се увеличава; по този начин положението на селянина остава същото и зависи само от времето на годината.

Оказва се, че разрушителното действие на собствеността се отразява най-вече в промишлеността. Ето защо обикновено говорим за търговски, а не за земеделски кризи; докато арендаторът едва постепенно се поглъща от правото на получаване на доходи (droit d’aubaine), промишленият работник веднага загива под негово въздействие.

Оттук идва безработицата, гибелта на цели състояния, оттук идва бедственото положение на работническата класа, част от която периодично загива по главните пътища, в болниците, затворите и в каторгите.

В обобщение:

Собствеността продава на работника продукт по-скъпо, отколкото тя го плаща; следователно тя е невъзможна.

Бележка:

1. Така се трудите, но не за себе си (лат.) – изказване на Вергилий.

Прякото действие (Пиер Бенар)

%d0%bf%d1%80%d1%8f%d0%ba%d0%be-%d0%b4%d0%b5%d0%b9%d1%81%d1%82%d0%b2%d0%b8%d0%b5Прякото действие е една от най-актуалните форми на класовата борба. Тя е формулирана от френския анархосиндикалист Пиер Бенар по начин, който отстранява редица недоразумения относно употребата на насилие от страна на работниците срещу „своите“ експлоататори. Той започва своето изложение с две определения:

  1. Според енциклопедичния речник „Ларус“: употреба на сила за защита на правата и интересите на пролетариата, препоръчвана от френските революционни анархосиндикалисти в противовес на конституционното действие, подкрепяно от държавата.
  2. Според нас: прякото действие – индивидуално или колективно – е едно от многото и многообразни средства за борба на индивида или на групата срещу социалния враг. Прякото действие обикновено се използва от организираните работници или от напреднали в съзнателността си индивиди, за разлика от парламентарните или индиректни действия, подпомагани или не от държавата. Парламентарното действие се извършва непряко и изключително в правна сфера от политическите партии и техните изборни представители.

Прякото действие може да бъде законно или незаконно. Тези, които го използват, не трябва да се съобразяват със санкциите в последния случай. Това преди всичко и на всички терени е средство да се противопостави работната сила срещу силата на работодателите. Законността не може да бъде препятствие при разрешаването на социални конфликти. Единствено силата решава изхода.

Прякото действие не е непременно насилие, но не го изключва. То не е задължително нападателно, а може да се окаже отбранително или превантивно, изпреварващо ходове на работодателя от рода на частичен или тотален локаут.

Необходими са няколко примера за повече яснота.

  1. Работникът, който обсъжда с работодателя своите права и интереси, за да запази досегашни завоевания или да постигне нови си искания, извършва пряко действие. Той се изправя сам срещу „своя“ експлоататор, без да прибягва до странична помощ в социалния конфликт.

Независимо от това дали началникът ще отстъпи поради моментно безсилие или от тънки сметки – нещо често срещано, – или ще се съпротивлява, защото се чувства достатъчно силен, за да се противопостави на колективната сила, която преценява, че стои зад работника, всеки, който води борбата по този начин, извършва пряко действие.

Независимо от това дали спорът ще остане учтив, или ще се изроди в размяна на юмручни аргументи, във всички случаи, актът на работника е проява на пряко действие. Това е класов спор.

В този спор работникът не трябва да забравя за своя класов дълг. Никога не трябва да отстъпва от тоя терен пред врага. На никаква цена не трябва да продава своята съвест и професионално достойнство, въпреки бедственото си положение, и да приема подкуп под формата на лични облаги: надзирателски пост, по-висока заплата от тази на другарите и пр. Това е акт на предателство спрямо братята по мизерия и труд. Ако не се чувства способен да издържи на мазните предложения на шефа, е по-добре да си мълчи, отколкото да се превърне в инструмент – дори и несъзнателен – в поробването на другарите.

Работникът, който се е наел с отстояването на своите права и тези на неговите другари, трябва да има дълбоко съзнание за своя класов дълг. Ако не го знае, трябва да го научи, преди да действа.

  1. Синдикатът може, разбира се, да използва колективно същото средство за борба. Той трябва да се държи по същия начин, както работника, които действа самостоятелно. Той не трябва да обещава нищо, което засилва властта на работодателя за сметка на работниците. Синдикат, който приема, че неговите членове, контролирани или не от него, могат да влизат в органите на управлението на предприятието, повече не ще може да практикува прякото действие, защото интересите на капиталистите и работниците, макар и неравни, ще се слеят.

Колективният класов спор не трябва да води до компромиси или да бъде напускан. Той може да приеме всички характеристики на индивидуален спор. Докато индивидуалният акт, който често се провежда в среда, враждебна на класовата съзнателност, обаче обикновено води до отстраняването или доброволното напускане на пострадалия, но безсилен работник, колективният спор в случай на неуспех почти винаги завършва със стачка, ако силите на работниците са добре подготвени, единни и организирани за очакваните битки с работодателя, неговите лакеи и охрана…

Във всички случаи стачката е сериозен акт. Това ефикасно оръжие трябва да се използва само предпазливо, съзнателно, след много внимателна преценка на ситуацията, избор на подходящия момент и позицията в конфликта. Трябва да се обсъди възможно най-точно какви ще бъдат резултатите, които трябва да се постигнат, условията на борбата, която се води, и въздействието им в случай на успех или неуспех.

Когато решението за стачка е взето например, трябва да направим всичко възможно, за да бъде ефикасно спирането на работата, да се действа смело и методично, защото една успешна стачка е фактор за повишаване на самочувствието, за пример и за привличане на нови членове на синдикалната организация. Обратно, една загуба намалява увереността и борбения дух на хората. Това често води до дезертьорство от профсъюзите, като неминуемо притъпява ентусиазма и духа на солидарност.

  1. Работникът, който по време на социален конфликт реши по съвест да предприеме унищожаване или повреда на инструменти или оборудване, да извърши насилствено действие срещу представител на враждебната класа или свои другари, несъзнаващи класовия си дълг, също извършва пряко действие.

Такъв акт обаче трябва да се извършва само ако наистина спомага за успеха на конкретното начинание. Ако е необмислен, просто израз на гняв, той може да навреди – често драстично – на синдикалната борба. Поемането на риска от един ирационален акт на насилие или саботаж е проява на слабост, необразованост, неразбиране. Това от своя страна открива възможност за противника да оправдае насилието от своя страна, дори ако е той го е провокирал, което се случва най-често.

  1. Синдикатът може също да реши да употреби насилие срещу работодателя или да извърши актове на саботаж. Въпреки това, той не може да ги наложи на свои членове, които не приемат такива средства на борба или не желаят да участват в актове на насилие.

В този случай единствено личната съвест решава дали да се изпълнят, или не признатите за необходими насилствени актове. Добре е само участниците и изпълнителите да бъдат наясно с плановете и опитите те да бъдат изпълнени или спрени. Тайната трябва да се пази, защото тогава само тези, които са решили да действат в името на общата кауза, могат да бъдат държани от съда за отговорни. Другите могат да съдят по резултатите, когато те са неблагоприятни за общата работа. Както един колектив няма правото да се противопостави на необходимите актове, хората не трябва да изпълняват акции, които са против търсения резултат. Това е въпрос на съвест и на обстоятелства. Това, което е било лошо вчера, утре може да бъде добро и обратно.

  1. Човекът, който убива тиранин или жесток потисник, независимо по какъв начин, също извършва пряко действие, макар и да не атакува самата система, която в този случай рядко бива застрашена. Той действа пряко против изключително опасен социален враг/паразит.
  2. Една група може да бъде призована да действа при същите условия. В този случай участниците трябва да приемат този начин на водене на борба като акт на саботаж, разрушаване или колективно насилие. Трябва да се вземат същите предпазни мерки и действието може да започне или да продължи само при условията, описани в т 4. Такъв акт или серия от актове могат са се окажат необходим, важен и дори решаващ фактор за успеха в революционен период.

Става ясно, че прякото действие може да има множество различни проявления, в зависимост от обстоятелствата и преследваните цели.

Предвид горните примери можем да кажем, че то има следните характеристики: индивидуален или групов класов спор, стачка с нейните многобройни аспекти, саботажи и насилствени действия срещу патроната или несъзнателните работници, които му помагат в борбата срещу колегите, и накрая – атентат против определен потисник или група властници.

Както може да има спор без стачка, така може да има стачка без саботаж, атаки срещу началника или лов на доносници. Всяка от тези прояви има характеристики на пряко действие. Достатъчно е, че се упражнява индивидуално или колективно – класа срещу класа, – без да се търси чужда помощ в самия конфликт.

В революционния период прякото действие придобива задължително формата на обща въстаническа стачка. Тя трябва да позволи на работническата класа да завземе средствата за производство, разпределение и снабдяване, за да се осигури продължаването на социалния живот. Целта е частичното или пълно прекратяване на борбата с войниците в казармите. В обратния случай прякото действие неизбежно става насилствено, защото се води срещу противник, който се защитава със сила.

То е първият революционен акт на един пролетариат, който цели да замени политическата власт със социална организация, която премахва частната собственост и я превръща в колективна.

То е противоположност на политическото въстание, което е средство на всички политически партии без изключение с една-единствена цел и желание: да завземат властта и да я задържат.

Прякото действие е единственото истинско социално оръжие на пролетариата. Никой и нищо друго не може да му позволи да се освободи от всяко иго, от всяка власт и от всяка диктатура, включително и от най-абсурдната – диктатурата „на пролетариата“.

В енциклопедията можем да намерим определенията на термините класов спор, стачка, локаут, саботаж, атентат, нападение или лов на доносници и лакеи.

В обобщение, ние правим много ясна разлика между буржоазната дефиниция на прякото действие и реалния смисъл, който то има за нас.

Докато нашите противници разбираемо искат да го представят като поредица произволни, жестоки, насилствени действия без причина и мотиви, разрушение за удоволствие на извършителите, ние твърдим, че прякото действие e обмислено, подредено, методично, насилствено, когато е необходимо, и насочено към конкретни, благородни и високохуманни цели.

Пиер Бенар

Източник: anarchy.bg

Пиер-Жозеф Прудон: „Собствеността е несъвместима с политическото и гражданско равенство“

%d0%bf%d1%80%d1%83%d0%b4%d0%be%d0%bdПиер-Жозеф Прудон. „Какво е собствеността“. Извадки от глава IV

– Какво е правителство? Власт? Правителството е обществена икономика, по-висше управление на труда и благата на цялата нация.

Но нацията представлява така да се каже голямо общество, акционерите на което са всички граждани: всеки има правото на съвещателен глас в събранието и всички те, ако имат равни акции, имат правото да гласуват. Въпреки това, при господството на собствеността дяловете на акционерите са изключително неравни, като по този начин един разполага със стотици изборни гласове, а другият няма нито един.

<…>

В страна, където господства собствеността, равенството на избирателните права е нарушение на правото на собственост.

Ако, обаче, всеки гражданин разполага със суверенитет в съответствие с размера на принадлежащата му собственост, то следва, че дребните акционери ще се намират в ръцете на големите. Последните, ако поискат, могат да превърнат първите в свои роби, могат да ги женят за когото и когато им е угодно, могат да отнемат жените им, да кастрират синовете им, да обезчестяват дъщерите им, да изпращат старците да бъдат изядени от рибите. Едрите акционери, дори ще бъдат принудени да го направят, ако не искат сами да се обложат с данъци в полза на своите роби.

<…>

Собствеността е несъвместима с политическото и гражданско равенство, следователно, тя е невъзможна.

<…>

Тъй като собствеността е главната причина за съществуването на привилегиите и деспотизма, то формулата на републиканските стремежи трябва да бъде променена. Клетвата на встъпващия в тайно общество трябва сега да не гласи, че се кълне в неомраза към кралската власт, а че се кълне в неомраза към собствеността.

Собствеността е невъзможна, тъй като, консумирайки това, което получава, тя го унищожава, спестявайки го, тя го загубва, а капитализирайки го, тя го прави във вреда на производството.

<…>

Какво е собственост? Това е машина, която не функционира или пък функционира за собствено удовлетворяване и нищо не произвежда.

Какво означава да се консумира по собственически? Това означава да се консумира и да не се работи, да се консумира и да не се произвежда. Защото, повтарям, собственикът се принуждава да плати за това, което той консумира като работник; той не дава своя труд в замяна на своята собственост, тъй като по този начин ще престане да бъде собственик.

Консумирайки като работник, собственикът печели или поне нищо не губи; консумирайки като собственик, той беднее. Следователно, за да се наслаждава на собствеността си, трябва да унищожава, а за да бъде действително собственик, трябва да спре да бъде такъв.

Работникът, консумиращ своята заработена заплата, е машина, която се подчинява и произвежда.

Собственикът, консумиращ своя доход, е бездънна пропаст, която се пълни с пясък, камък, на която не може да се сее. Всичко това е толкова вярно, че собственикът, не умеейки и не желаейки да произвежда и знаейки, че същевременно, докато консумира своята собственост, последната се разрушава, решава да принуди вместо него да произвежда някой друг. Политическата икономика, отличаваща се с неизменна справедливост, призовава да се произвежда посредством своя капитал, да се произвежда посредством своето оръдие!… Но трябва да се каже, че това значи да се произвежда посредством своя роб, да се произвежда по мошенически и тираничен начин.

Казвате, собственикът произвежда!… С това право и крадецът може да каже: аз произвеждам.

Консумирането на собственика, в противоположност на полезното консумиране, е получило названието разкош. След всичко изложено по-горе не е трудно да се разбере, че в рамките на нацията цари величаещ разкош, но нацията няма да забогатее от това; колкото повече бъде разкошът, толкова по-бедна ще бъде нацията, и обратното. Трябва да се отдаде дължимото на икономистите: те внушават боязливо, че в настоящото време значителен брой капиталисти, ако не почти всички, се срамуват от своята леност, работят, събират и трупат капитали. Това се нарича попадане от огъня в тигана.

Аз пак ще повторя: собственикът, въобразяващ си, че заработва доходите си с труд, и получаващ за своя труд възнаграждение, е просто длъжностно лице, получаващо заплата двойно – това е разликата между безработния собственик и собственикът, който работи. Със своя труд собственикът създава просто своята заплата, но не и доходи. И тъй като отгоре на това положението му дава възможност да взима най-доходните длъжности, то може да се каже, че трудът на собственика е по-скоро вреден, отколкото полезен за обществото. Без значение какъв е собственикът, консумирайки своите доходи, той нанася на обществото действителна загуба, която неговите платени услуги не могат нито да оправдаят, нито да компенсират и която би унищожила собствеността, ако последната не се възстановяваше постоянно чрез производството на другите хора.

Собственикът, консумиращ продукта, го унищожава. Но още по-лошото е, когато го спестява. Вещите, спестени от собственика, отиват в друг свят; от тях не остава нищо, дори caput mortuum, дори тор.

Ако съществуваше възможност да се пътува до Луната и ако собствениците мислеха да сложат там своите спестявания, то след известно време те биха издърпали цялата наша планета на нейния спътник.

Собственикът, правещ спестявания, пречи на другите да се наслаждават, въпреки че и самият той не се наслаждава; за него няма нито владения, нито собственост. Подобно на скъперник, той само защитава своето съкровище, но не го ползва. Нека радва очите си, гледайки златото, нека спи с него, нека да го отрупва, прегръщайки го, но златото няма да създаде ново злато.

Няма собственост, когато тя не се ползва, няма нейно ползване без консумиране, и няма консумиране без разрушаване на собствеността: това е нейната неизбежна съдба, придадена й от Бога. Да бъде проклета собствеността!

Собственикът, капитализиращ своя доход, вместо да го консумира, прави това във вреда на производството и по този начин се лишава от възможността да ползва правото си. Увеличавайки сумата на лихвите, които трябва да плати, той е принуден да намали заплатите; но колкото повече намалява заплатата, т.е. орязва средствата, предназначени за ремонтиране и поддържане на машините, толкова повече намалява количеството труд, а заедно с това и количеството на продуктите, с други думи, самият източник на своите доходи.

<…>

На практика, доходът може да се увеличи само с увеличаването на производителния капитал; ако собственикът би решил да огради земите си с мраморни стени и да ги обработва със златни плугове, то по никакъв начин няма да увеличи доходността на земята. Но тъй като е невъзможно постоянно да се придобива, да се присъединява имение към имение, да се продължава своето владение, както се изразяват римляните, и тъй като същевременно в собственика винаги ще остане известна сума, подлежаща на капитализация, то ползването на правото на собственост ще стане в края на краищата по необходимост невъзможно.

Въпреки тази невъзможност, собствеността натрупва капитали, и натрупвайки ги, увеличава сумата на лихвите. Няма да се спирам на множество примери, които дава търговията, промишлеността, банковото дело, а ще се спра на по-важния факт, представляващ интерес за всички граждани, а именно безкрайното увеличаване на бюджета.

Данъците се увеличават с всяка година. Би било трудно да се определи с точност каква именно част от данъчната тежест се увеличава; едва ли ще се намери смелчага, който да заяви, че разбира каквото и да е от бюджета. Ние ежедневно слушаме за разногласията сред най-опитните финансисти; какво мнение може да се вземе от науката за управлението, ако самите жреци на тази наука не могат да се споразумеят във възгледите за значението на цифрите? Каквито и да са непосредствените причини за увеличаването на държавния бюджет, във всеки случай, данъците постоянно се увеличават. Всички виждат това, всички говорят за това, но, както изглежда, никой не разбира първоначалната причина за това явление. Аз твърдя, че това явление е неизбежно и необходимо.

Самият народ представлява арендатор на едрия собственик, наречен правителство, на който за ползването на земята плаща аренда, известна с името данък.

Всеки път, когато правителството започне война, губи или печели сражението, превъоръжава армията, издига паметници, прави канали и железопътни пътища, то взима парични заеми, лихвите на които плащат данъкоплатците; с други думи, правителството, не увеличавайки своя производителен капитал, увеличава оборотния капитал, т.е. постъпва точно по същия начин, както капиталистът, за когото говорех по-горе.

След като правителството сключи заем, след като лихвата бъде установена, то бюджетът не може да бъде освободен от него, тъй като за това е нужно притежателите на рентата да се откажат от получаването на лихвите, но това е невъзможно без отказ от собствеността; или държавата да обяви банкрут, което ще бъде мошеническо отричане на политическия принцип; или да върне дълга, което е немислимо без сключването на нов заем; или да намали разходите си, но това е невъзможно, защото и заемът е сключен поради недостатъчни доходи; или парите, похарчени от правителството, да бъдат изразходвани производително, въпреки че това би имало място само при увеличаването на производителния капитал, като това увеличение би противоречало на нашата хипотеза; или, накрая, данъкоплатците да бъдат обременени с нов данък за погасяване на заема, но и това е невъзможно, тъй като, ако този данък бъде разпределен по равно между всички граждани, то половината, а може и повече, не би била в състояние да го плати, а ако пък го възложат само на богатите, то той ще бъде принудителен данък, нарушаващ правото на собственост. Отдавна практиката на финансистите е показала, че пътят на заемите, въпреки и неговата изключителна опасност, все още е най-удобният, верен и евтин. Затова правителството постоянно сключва заеми, т.е. постоянно увеличава бюджета.

И така, бюджетът не само не може никога да бъде намален, но точно обратното, неизбежно трябва да се увеличава. Този факт е толкова прост и осезателен, че е непосредствено изненадващо как икономистите при цялата си ученост не са го забелязали. Ако пък са го забелязали, то защо мълчат за него?

Първи опити за съединяване на идеите на национализма и синдикализма

Началото на ХХ век поражда много движения и течения, в доктрините на които се съчетават най-причудливи идеи и ценности, които понякога са напълно противоположни. Първият и най-важен синтез, по мнението на редица изследователи, определящ развитието на политическите идеи в началото на ХХ век, играещ, ако не решаваща, то една от главните роли за появата на фашизма, е съединяването на идеите на „интегралния национализъм“ на Ш. Морас и революционния синдикализъм на Ж. Сорел. В тази статия се прави опит да се анализират причините за този синтез и неговата история.

Ж. Сорел и Ш. Морас — първи опити за съединяване на идеите на национализма и синдикализма

Първият открит опит за сближаване на революционния синдикализъм и „интегралния национализъм“ е предприет през 1909 г., когато, прочитайки второто издание на „Разследвания за монархията“, Ж. Сорел изразява своето възхищение от основателя на „Френско действие“¹. Три месеца по-късно Ж. Сорел публикува в „Divinire Soziale“ на Енрико Леон, най-влиятелното издание на италианските революционни синдикалисти, почтителен отзив за идеите на Ш. Морас, отговор на който ще бъде публикуван месец по-късно в списанието „Action Francaise“ със заглавие „Антипарламентарни социалисти“². Тонът на статията и многобройните епитети и похвали по отношение на Сорел свидетелстват за ролята и влиянието на идеите на последния и за огромното значение, което придава на „Френско действие“ планираното единство. Тази статия, според мнението на известния израелски историк З. Щернхел, е първото сериозно доказателство за съединяването „на високо равнище“ на „интегралния национализъм“ и сореловата версия на революционния синдикализъм. Съединяването, но не истински синтез, става дело на младите последователи на Ж. Сорел във Франция и Италия³.

Шарл Морас

Шарл Морас

Какви са неговите причини? В труда си „Драйфуската революция“ Ж. Сорел подчертава, че „тази революция значително подкопава моралните сили на Франция“. „Трябвало е, – пише той, – да се надигне енергичен протест срещу този дух на декаданс: никаква друга социална група освен „Френско действие“ не може да изпълни ролята, изискваща едновременно и думи, и вяра… Другарите на Морас формират смел авангард, призван да води истинска борба срещу невежите, покваряващи всичко, към което се докоснат в нашата страна. Заслугата на тези млади хора ще стане велика за историята. Благодарение на тях можем да се надяваме, че царството на глупостта ще свърши в скоро бъдеще“4.

Ж. Сорел не става неочаквано националист, той не приема вулгарния патриотизъм, не се прекланя през тези години пред един от най-големите идеолози на френския национализъм М. Барес, ставащ по това време обикновен консервативен политик, богат и познаващ успеха, демагогията на Дерулед не го трогва. Той не става роялист и не го изкушава определеният рационализъм и позитивизъм, присъщ на системата на Морас. В действителността неговия опит да направи определен идеен интелектуален синтез е достатъчно устойчив. По този въпрос Ж. Сорел изхожда преди всичко от близостта си с някои най-важни аспекти от идеологията на „Френско действие“. Проповядвайки насилие, призовавайки пролетариата към борба срещу буржоазния ред, срещу либералната демокрация, възпявайки добродетелите на християнския песимизъм (за Ж. Сорел католическият патриотизъм открива някакво допълнително измерение във великия антирационален поход), идеологът на революционния синдикализъм не отрича историческата приемственост и традициите. Той настоява, говорейки за наполеоновия режим, „за огромната роля на консерватизма, въпреки всички велики революции“5. Естествено, че тези мисли са близки и с радост се възприемат от съратниците на Ш. Морас.

Жорж Сорел

Жорж Сорел

Както отбелязва З. Щернхел, начинът на мислене на Ж. Сорел е френският вариант на „консервативната революция“, която най-пълно ще бъде изразена в Германия, където се установява местен вариант на фашизма. Тази школа ще стане известна благодарение на трудовете на Освалд Шпенглер, Мьолер Ван Ден Брук, Ернаст Юнгер. Сорел през 1912 г. не е друг, а „консервативен революционер“, според твърденията на израелския автор6.

От друга страна, една от възможните причини за сближаването на теоретика на революционния синдикализъм с Ш. Морас и „Френско действие“ е необходимостта от нови източници на революционна енергия. Но това по-скоро не е роялизмът, а активната младеж, набирана от „Френско действие“. Пиер Дриьо Ла Рошел посочва, че ако той е съблазнен от „Френско действие“, то това е било в момент, когато то се съединява с „Кръжок Прудон“ в стремежа си към синдикалната революция7.

Както отбелязва Пиер Андре, „марксизмът на Сорел не е нищо друго, освен война между класите. Тази война за него е същността и надеждата на социализма. Той не противопоставя социализма на капитализма. Той противопоставя в тази героична война пролетариата и буржоазията. Сорел встъпва доста повече срещу буржоазията, отколкото срещу системата на капиталистическото производство. Той охотно критикува всички социалистически системи и не критикува капитализма“8. В този период не по-малко известният коментатор Тиери Моне отбелязва, че въпреки всички прояви, „Сорел никога не се променя: врагът на демокрацията се обръща към Морас или към Ленин, изхождайки от обстоятелствата“. Във Вл. Ил. Ленин Ж. Сорел вижда „реванша на човека, ръководителя, създателя срещу демократичната вулгарност, реванша на пролетарското насилие срещу социалистическото предателство“9.

В годините предшестващи Първата световна война, „Френско действие“ е единственото опозиционно движение в настоящата съществуваща действителност. Отляво нараства стремежът към създаването на определен републикански консенсус. Революционният синдикализъм, за теоретик на който се счита Ж. Сорел, е в упадък и работническите маси все още продължават да преминават в лагера на социалдемокрацията. Дори Густав Ерве, жив символ на опозицията на либералната република, отхвърля антипатриотизма в навечерието на мобилизацията.

През 1912 г. Юб. Лагардел, един от лидерите на революционния синдикализъм, директор на La Guerre Sociale, който също продължава да издава Mouvement Socialiste, сключва примирие със съществуващия ред. Единствената организация, която не спира да се бори срещу съществуващия ред, част от който е и социалдемокрацията, е „Френско действие“, скъсвайки не само с режима и неговите институции и политика, но и с неговите духовни основи. „Френско действие“ се опитва да формира „железни бригади“, които да свалят либералната демокрация10. Това са цел, начин на мислене и лексика, които не може да не се харесат на Ж. Сорел. При тези условия „Френско действие“ и неговите съратници са за Ж. Сорел не само естествени, но и единствени възможни съюзници.

За Ш. Морас тази среща на хората, ненавиждащи едно и също, се определя най-напред от стремежа на „Френско действие“ към проникването в работническото движение и, в частност, в движението на революционните синдикалисти, което съществува от момента на създаването на организацията. Ш. Морас и неговите съратници прекрасно разбират, че съюзът със социалистическата партия и нейните различни компоненти е абсолютно безплоден. От една страна, френският социализъм преминава точката на връщане по пътя към демократизация. От друга – делото Драйфус изиграва своята роля, ставайки фактор на интегрирането на социалдемокрацията и буржоазията. В тези условия за „Френско действие“ Ж. Сорел се превръща в символ и надежда. Сред националистите по това време подкрепата на Ж. Сорел открива нови възможности пред лицето на републиканския консенсус.

„Френско действие“ на парад в чест на Жана д’Арк на 8 май 1927 г.

Фактически от момента на своето появяване движението на Ш. Морас следи с голям интерес за идейната еволюция в лагера на левите нонконформисти. Този оригинален социализъм, основан на дълбоката ревизия на марксизма, социализъм, който не оспорва частната собственост и печалбата, нито самата либерална икономика, а само либералната демокрация и нейните философски основи, намира широк отклик в редиците на „Френско действие“. През 1900 г. Ш. Морас започва да подготвя почвата за бъдещите контакти с левия нонконформизъм. „Истинската социалистическа система, – отбелязва той, – ще бъде освободена от всякакъв елемент на демократизъм“. Ш. Морас отхвърля егалитаризма и марксисткия интернационализъм, но в същото време за него „социализмът, освободен от демократичните и космополитните елементи, може да подхожда на национализма като добре направена ръкавица на хубава ръка“11.

Морасистите са едни от първите, които разбират цялата значимост на трудовете на Ж. Сорел. Жан Ривен е близо до истината, считайки, че „социализмът на Сорел не води до изчезването на капиталистическата икономика, частната собственост, а напротив, тази концепция се нуждае от елит“. Под редица принципи, провъзгласени в сореловата концепция за демокрацията и революционната борба, според Ривен, могат да се подпишат много съратници на „Френско действие“12.

Общата цел на синдикализма и „Френско действие“, както отбелязва през 1908 г. Ж. Валуа, е „разрушаването на републиканския и демократичен режим“. През 1911 г., бидейки отговорен по това време за контактите с левите нонконформисти, той заявява от трибуната на IV Конгрес на „Френско действие“: „Това не е просто недоразумение, че нашите приятели се срещат със синдикалистите. Националистическото движение и синдикалното не са толкова чужди едно на друго, както може да изглежда, тъй като техните позиции и актуални тенденции имат по-общи цели“13.

Именно въз основа на безжалостната критика на демократичната политическа култура и нейните философски основи, принципи и практики се случва сближаването на Ж. Сорел с „Френско действие“. Сорел е привлечен от величието, мощта и насилието, които изхождат от младите привърженици на „Френско действие“.

Именно Ж. Сорел насърчава Е. Берт да си сътрудничи с Ж. Валуа. През юли 1910 г. се появява идеята да се създаде списание „Cite Francaise“, което да стане единен орган за левия нонконформизъм, и в частност за синдикалистите и националистите. На рекламен буклет, подписан от Ж. Сорел, относно новото издание се казва следното: „Това ревю се адресира до мислещите хора, в които предизвиква отвращение глупавото празнословие на демокрацията, хуманитарните безсмислици, порядките, заимствани от чужбина, които искат да работят, изхождайки от френския дух, неговата независимост и които са решили да вървят за постигането на тези цели по благородните пътища, открити от деятелите на националната мисъл“14. Тези идеи са развити в заявлението по повод „Cite Francaise“, подписано от Е. Берт, Ж. Сорел, Ж. Варио, П. Жилбер и Ж. Валуа.

Основателите на „Cite Francaise“ представляват различни форми на общественото мнение, но те са напълно съгласни с тази гледна точка, че, ако искаме да решим в името на запазването на цивилизацията въпросите, които са наложени на съвременния свят, напълно необходимо е да разрушим демократичните институции. Съвременният опит показва, че демокрацията представлява най-страшната социална опасност за всички класи в нашия Град, особено за работническата класа. Демокрацията смесва класите, за да позволи на няколко банди политици, обединени с финансистите или управлявани от тях, да експлоатират производителите. Необходимо е да се организира Градът извън демократичните идеи, необходимо е да се организират класите извън демокрацията, въпреки демокрацията и срещу нея. Трябва да се разбуди съзнанието, което трябва да обладае самите класи и което е заглушено от демократичните идеи. Необходимо е да се разбудят собствените добродетели на всяка класа, без които никой не може да изпълни своята историческа мисия. (…) За тази борба ние се обръщаме към всеки, който признава тази необходимост.15

Въпреки това, поради дребнавите аргументи и лични съперничества това ревю така и не е публикувано. Шест месеца след провала на „Cite Francaise“ се появява списание „Independance“, пред което се поставени същите цели. Тъй като списание „Cite Francaise“ се проваля поради враждата между Ж. Валуа и Ж. Варио и тъй като по силата на вярността към последния Ж. Сорел решава да прекрати това начинание, той има право да ръководи ново списание по свое усмотрение.

Това списание се публикува от март 1911 г. до юли 1913 г. Общо излизат 48 броя. През това време Ж. Сорел се опитва да намери оптимална формула, формат, устройващ редакционния комитет начело с братята Таро и Ж. Варио. През октомври 1912 г. М. Барес, Бурже и Ф. Джеймс влизат в редакционния комитет, но това не помага на списанието да намери своето лице, своята специфика. Е. Берт и Ж. Валуа не сътрудничат в списанието, въпреки че последният признава, че „работническите искания са толкова законни, колкото и националните искания“. Основни теми на списанието са пропаганда на идеите на национализма, антисемитизма, защитата на културата, класицизма и гръцко-римското наследство, борба срещу Сорбоната и светско образование. Сътрудничеството на В. Парето, Г. Ле Бон и Л. Клодел не помага на списанието да се „задържи на повърхността“. Нещо повече, постепенно то престава да отговаря на тези искания, които обуславят неговото появяване. По времето, когато започва да се издава списанието, Ж. Сорел още повече се сближава с „Френско действие“. През 1910 г. вече може да се види как той неистово защитава движението на морасистите от десните консерватори16.

„Independance“ става на същите позиции. Въпреки добрите идеи, изразени в манифеста на новото ревю, то не става инструмент на политическа партия или литературно течение, а е по-скоро обикновено допълнение, по-лошо съставено, по-малко критично, по-малко полемично, отколкото изданието на Ш. Морас. Ж. Сорел толкова се сприятелява с Ш. Морас, че не се спира пред публикуването на антисемитските статии, които по нищо не отстъпват от материалите в Libre Parole на Дюрмон и в Antijuif на Герен. За „Френско действие“ антисемитизмът е необходим в качеството си на метод като истинска историческа необходимост. „Всичко изглежда невъзможно и ужасно трудно, – пише Ш. Морас през 1912 г., – без провидение, каквото е антисемитизмът. С него всичко се нарежда, изглажда, опростява. И ако не сме антисемити от патриотична воля, то ние ще станем от чувство на противопоставяне“17.

Ж. Сорел се присъединява към тази идея и се впуска в дълга и яростна антисемитска борба. Той самият пише голяма статия, възхваляваща Урбен Гойер – един от известните антисемити, в която говори за „необходимостта французите да защитят собствената си държава, своите нрави и идеи от еврейските нашественици, стремящи се да господстват навсякъде“18. В статията „В дните на Драйфус“ той приписва на евреите всички заплахи, правейки ги отговорни за упадъка на Франция. В цяла Западна Европа, както отбелязва З. Щернхел, от времето на делото Драйфус до идването на нацизма Independance е едно от тези редки издания, които се осмеляват да се изкажат срещу евреите, обвинявайки ги в практикуването на жертвоприношение. В кореспонденция на Ж. Сорел с Б. Корча също могат да се намерят множество изказвания на теоретика на революционния синдикализъм срещу евреите19. Антисемитизмът представлява един от елементите, свързващи интегралния национализъм и революционния синдикализъм. В писма на Ж. Сорел до Мисироли се съдържат много антисемитски бележки, както и в кореспонденцията с Е. Берт и Лагардел. По това време Ж. Сорел дружи с евреи (например, Бернар-Лазар, още от времето на делото Драйфус), възхищава се на „добрите евреи“, като например Бергсон, с ентусиазъм приема съвременния ционизъм20. Антисемитизмът на Ж. Сорел не може да се разглежда като отстъпване и подчинение на Ш. Морас. Става дума за истинска общност на идеи. Като цяло нито Ш. Морас, нито Ж. Сорел не са яростни антисемити. Евреите не са вредни сами по себе си, а защото са чужденци, които получават непропорционално влияние в страната, традициите на която се игнорират от тях. Морас дори въвежда категория на напълно търпими в неговата идеална монархия евреи (le juif bien ne), към която се отнасят тези, които живеят във Франция от векове. Своят антисемитизъм той нарича „държавен“.

Бързото и лесно интегриране на Ж. Сорел в движението на Морас, въпреки и ефимерно, най-малкото същото, както неговия драйфусовски период, и симпатиите към В. И. Ленин добре илюстрират неговата вяра във възможността за порив на национализма. Докато пролетарският елит, разделян от буржоазни пороци, демонстрира своята морална слабост и разлагане, национализмът е уверен в бъдещето и е изпълнен с енергия. Именно на тази база на абсолютно отричане на съществуващия ред  се сближават крайнодесните и крайнолевите. „Ние сме свидетели на обновяването на национализма“, – пише Франсис Презанс21. Две години по-късно, на VI Конгрес на „Френско действие“ Ж. Валуа ще бъде още по-категоричен: „Днес именно национализмът носи в себе си силата на разума и чувствата, които отсега ще надделяват в социалното преобразуване“22. Това надигане на национализма води до това, че „националните ценности заменят в общественото съзнание социалистическите ценности“. Ж. Валуа и Е. Берт чувстват, че новото възприятие се разпростира и отново е необходимо да работят в дисидентските кръгове (т.е. сред нонконформистите). Списание „Independance“ начело с Ж. Сорел, който след „Разсъжденията“ и „Илюзията за прогреса“ не казва нищо ново, започва да губи своето влияние.

В тези условия Е. Берт и Ж. Валуа, обединени от Ж. Сорел в периода на подготвянето на изданието „Cite Francaise“, решават да продължат съвместната си дейност и през декември 1911 г. създават нова организация – „Кръжок Прудон“. Месец по-късно се повява първият брой на „Тетрадки“ на Кръжока. Декларацията, публикувана на първите страници, заимства не само неговите идеи, но и повтаря понякога дословно формулировки от текстове, подготвени за изданието „Cite Francaise“.

Основателите, републиканците, федералиститите, привържениците на интегралния национализъм и революционния синдикализъм… всички в една степен са изпълнени с решимост да организират Френския Град съгласно принципите, заимствани от френската традиция, която е отразена в трудовете на Прудон и съвременното синдикално движение, като всички са също така съгласни със следните точки: Демокрацията е най-голямата грешка на миналия век. Ако искаме да живеем, ако искаме да работим, ако искаме да има в нашия социален живот най-високи човешки гаранции за Производството и Културата, ако искаме да запазим и умножим моралния, интелектуален и материален капитал на цивилизацията, абсолютно необходимо е да разрушим демократичните институции23.

Самият Ж. Сорел не участва в организирането и издаването на „Тетрадки“, въпреки че техните цели и задачи са сходни със „Cite Francaise“. Разбира се, Ж. Сорел се съмнява в искрената вяра на съратниците на Ш. Морас в идеите на Ж. Прудон и в определени моменти съветва Е. Берт да не се „свързва с това дело, което не може да донесе добър резултат“. Както отбелязва Пиер Андре, представяйки непубликуваните писма на Ж. Сорел до Е. Берт, след тези първи сдържани реакции Ж. Сорел „изглежда доволен от антидемократичния ентусиазъм на Кръжока“24.

Една от причините за това поведение на Ж. Сорел се състои в това, че, бидейки вече на преклонна възраст и имайки определен статус и влияние, той иска да остане настрана и да не се впуска в дребнави интриги. Още повече, че основателите ясно определят своята привързаност: това е преди всичко наследството и идеите на Ж. Прудон и Ж. Сорел. Първият том на „Тетрадките“ е посветен на Ж. Прудон и на анализа на неговата философия, а третият съдържа статии за Ж. Сорел. Последният не крие никога опита си за синтез на национализма и синдикализма в рамките на „Кръжок Прудон“. Интересен факт е, че в „Тетрадките“ практически не се публикуват хвалебствени статии по адрес на Ш. Морас, а само за Сорел, авторитетът на който е доста по-голям за членовете на Кръжока, отколкото този на създателя на „Френско действие“. И ако двамата се намират на определена дистанция както по отношение един на друг, така и по отношение на списанието (Ш. Морас публикува една кратка статия, а Ж. Сорел кратко писмо), а основната работа се води от младото поколение, то не може да не се каже, че и Ж. Сорел, и Ш. Морас остават главни фигури на този синтез. Инициативата на Кръжока е обърната към радикално настроените елементи, тези, които търсят нов политически път, които посвещават цялата си младежка страст на това. И ако „Кръжок Прудон“ не е непосредствено дело на Ж. Сорел, последният никога не му отказва да му бъде патрон, не му отказва името и реномето си и никога не му оспорва правото да се опира на неговите трудове и заключения.

За да разберем по-добре солидарността на Ж. Сорел със социалнационалния синтез и неговите граници, по думите на З. Щернхел, трябва да се обърнем към труда на Е. Берт „Престъпленията на интелектуалците“, написан през януари 1914 г. „Братският съюз на Дионис и Аполон, – пише Е. Берт, – излиза от безсмъртната гръцка трагедия… Също и „Френско действие“, което заедно с Ш. Морас е новото възраждане на духа на Аполон, чрез своето съглашение със синдикализма, който заедно със Сорел представлява духа на Дионис, може скоро да роди нов велик век, един от тези успехи, които след нас ще останат за света ослепление и очарование“25.

Първата световна война внася корективи в състоянието на този синтез.

През януари 1914 г. в писмо до Уилям Джеймс Сорел отбелязва: „На световната арена само един героизъм ще изиграе решаващата роля“26. Както и неговите италиански последователи, Ж. Сорел очаква от войната революция. Продължителният европейски мир ще стане възможен, според него, не само благодарение на „моралната и интелектуална слабост“, но и на „икономическата слабост, предприемаческия дух, ставащ по-малко мъжествен“. „Няма никакви съмнения, – добавя Сорел, – че тази ситуация няма да продължи дълго: малко ще е достатъчно, за да се надигне войнствено чувство Франция, и това пробуждане ще разтресе цяла Европа. Световната война ще премахне причините, които днес благоприятстват успокоението и желания социален мир“27.

Война, която ще доведе на власт хора, имащи волята да управляват, или ще доведе до мощен взрив на пролетарско насилие, което ще покаже на буржоазията революционната реалност и ще обезкуражи тяхното желание за хуманитарни баналности, с които ги приспива Жорес“28.

Въпреки това, скоро след началото на войната Сорел разбира, че либералната демокрация е все още напълно устойчива. Ж. Сорел пише безнадеждно писмо до Е. Берт, пълно с мъка и омраза към всичко и всички, и преди всичко по отношение на „сакралния съюз“ между Мун, Морас и Ерве, Ваян и Жул Гед, който е призван „не да защитава елементарните блага на нацията“, а се появява от „омразата към дисциплината, която Прусия е запазила“, по отношение на папата, „сближаващ се с тези, които приемат антиклерикални закони“, по отношение на Морас, който никога няма сериозни идеи за това какви трябва да бъдат социалните сили в монархическата страна“29. Много бързо Сорел предчувства приближаването до победата на тази коалиция, която „скоро ще достигне всичко, което е останало все още сериозни и велико, римско в Европа“30. Първите успехи на новата революционна, антиматериалистична, антимарксистка и антилиберална вълна са близо. До самата си смърт Ж. Сорел е убеден в това.

Обобщавайки, следва да кажем, че този синтез би бил невъзможен без общността на идеите и подходите на Ж. Сорел Ш. Морас. И двамата теоретици изпитват омраза към наследството на XVIII век на Волтер и Русо, на Френската революция, рационализма и оптимизма, либералната демокрация и буржоазното общество. Ж. Сорел и Ш. Морас провъзгласяват тотален отказ от демократичния егалитаризъм, хуманизма и пацифизма, призовавайки към уважаване на правото на елита да управлява в обществото масите, защитавайки класическата култура и интензивната увереност в силата на традицията и наследството и, накрая, разглеждайки католицизма като източник на дисциплина и като основен компонент на цивилизацията, която те се опитват да запазят от действията на деструктивните сили.

Един от важните елементи на синтеза е близкото разбиране на католицизма, където главното са социалните добродетели: дисциплина, целомъдрие, песимизъм, а не вяра. Както всички бунтовници в началото на века, както М. Барес и Ш. Морас, Ж. Сорел се интересува не от християнската метафизика, а от християнството като зародиш на реда, способен да гарантира бъдещето на цивилизацията. Какво ще бъде това общество – пролетарско или национално – не важно, това служи само като инструмент за очакваните велики промени. Ето защо тази революция никога не докосва основите на капиталистическата икономика. Антикапитализмът на Ж. Сорел е строго ограничен от политическите, интелектуални и морални аспекти на либералната буржоазна система. Революцията на Сорел се стреми да разруши теорията на естествените права, да премахне правата на човека, да подкопае утилитарните, материалистични основи на демократичната политическа култура. Тя никога не е засягала частната собственост. Ж. Сорел се стреми да възроди производителния капитализъм (производствен капитализъм) вместо плутократичния паразитиращ капитализъм на едрия капитал, борсите, финансистите и лихварите. Революционната теория е дълбоко привързана към компетентната пазарна икономика, като държавата не се намесва в нейната сфера. Ж. Сорел и Ш. Морас се стремят към морална, интелектуална и политическа революция. Причините относно неуспехите на първите опити за синтез се намират както в обективната ситуация, установена по време и след Първата световна война, така и в различието на самите доктрини. Както вече бе отбелязано, Ш. Морас и „Френско действие“ отиват на определен компромис с правителството на Пуанкаре, солидаризирайки се с него до голяма степен и дори формирайки неговата външнополитическа доктрина след Първата световна война. Това сътрудничество ще продължи до средата на 1920-те години.

Друго сериозно препятствие за по-тясното сближаване на двете доктрини е монархическата насоченост на „Френско действие“, която не отговаря на настроенията в работническата среда и в движението на революционните синдикалисти.

Тези опити да се съедини революционният синдикализъм и национализма, предприети в началото на ХХ век, не може да се каже, че са напълно провалени. През следващите години именно въз основа на този опит ще се формира италианското фашистко движение и движението на нонконформистите във Франция.

Идеите за синтез на национализма и синдикализма намират своите привърженици в много страни от Европа.

Литература:

  1. Andreu, P. Notre Maitre M. Sorel / P. Andreu. — Paris, 1953. — P. 325–326.
  2. L’Action francaise. — 1909. — 22 aout.
  3. Sternhell, Z. Naissance de l’ideologie fasciste / Z. Sternhell. — Paris, 1995. — P. 108.
  4. L’Action francaise. — 1909. — 22 aout.
  5. Sorel, G. Reflexions sur la violence / G. Sorel. — Paris, Marcel, Riviere, 1950. — P. 453–454.
  6. Вж.: Sternhell, Z. Op. cit. — P. 111; Sternhell, Z. Emmanuel Mounier et la contestation de la democratie liberale dans la France des annees trente / Z. Sternhell // Revue francaise de Science politique. — 1984. — Vol. 34. — № 6. — P. 1141.
  7. Drieu La Rochelle, P. Socialisme fasciste / P. Drieu La Rochelle. — Paris, 1934. — P. 221.
  8. Sternhell, Z. Naissance de l’ideologie fasciste… P. 112.
  9. Ibid.
  10. Вж.: Weber, E. L’Action francaise / E. Weber. — Paris, 1984.
  11. L’Action francaise. — 1900. — 15 nov.
  12. L’Action francaise. — 1905. — 15 mars.
  13. Sternchell, Z. Naissance de l’ideologie fasciste… P. 114.
  14. Andreu, P. Notre Maitre M. Sorel…P. 329.
  15. Ibid. P. 327–328.
  16. Sternhell, Z. Naissance de l’ideologie fasciste… P. 116.
  17. Capitan-Peter, C. Charles Maurras et l’ideologie d’Action francaise / C. Capitan-Peter. — Paris, 1972. — P. 75.
  18. Sternhell, Z. Naissance de l’ideologie fasciste… P. 117.
  19. Georges Sorel et son temps. — Paris, 1985. — P. 260.
  20. Ibid.
  21. Strenhell, Z. Naissance de l’ideologie fasciste… P. 118.
  22. Histoire et Philosophie sociale. — Paris, 1975. — P. 574.
  23. Цит. по: Sternhell, Z. Naissance de l’ideologie fasciste… P. 119.
  24. Andreu, P. Notre Maitre M. Sorel… P. 95.
  25. Berth, E. Les Mefaits des intellectueis / E. Berth . — Paris, 1914. — P. 355.
  26. Ibid.
  27. Sternhell, Z. Naissance de l’ideologie fasciste… P. 122.
  28. Berth, E. Les Mefaits des intellectueis… P. 19–20.
  29. Andreu, P. Notre Maitre M. Sorel… P. 333–334.
  30. Ibid. — P. 333.
Р. В. Кабешев, Нижеградски държавен университет
Източник: libfront.org/2015/national-syndicalism

Фашистите са взели от Сорел идеята за възраждането на величието

През януари 2015 г. анархисткият автор Андрей Савицкий реши да докаже, че фашистите и новите десни напълно напразно предявяват права за революционните идеи на Жорж Сорел. Савицки, привеждайки цитати от книгата на Сорел „Разсъждения за насилието“, показа, че идеологът на френския синдикализъм е антипатриот и интернационалист, противник на институцията държава, не само на буржоазната, но и на държавата като цяло – самата идея за йерархично устройство на обществото. Основното е, че той е за довеждане до краен предел на борбата между класите, докато фашистите, напротив, са за смекчаване на класовата борба. Изглежда, че Сорел е по-скоро продължител на делото на Бакунин, отколкото предтеча на фашизма, както пише по-късно Бенито Мусолини, когато става фашистки дуче.

Но всичко ли е така просто? Защо много синдикалисти са станали фашисти? Обикновено ренегатство? Защо самият Сорел наблюдава с интерес младия италиански фашизъм, а преди това поддържа тесни връзки с ръководителя на крайнодясното „Френско действие“ Шарл Морас и други? С какво са вдъхновявали фашисткия дуче „Разсъжденията за насилието“, които са неговата настолна книга? Добре известно изявление на Бенито Мусолини, което прави през 1934 г.: „Дължа всичко на Сорел за това, което съм“. Ще се опитаме да разберем това с помощта на френския радикал Жорж Валуа, който също има доста интересен път – от анархосиндикализъм до фашизъм с оставане в лагера на монархистите.

Алфред Жорж Гресан (Валуа) (1878-1945)

Алфред Жорж Гресан (Валуа)
(1878-1945)

Жорж Валуа (истинското му име е Алфред-Жорж Гресан – Alfred-Georges Gressent) е роден в Париж в работническо семейство на 7 октомври 1878 г. На 20 години става анархосиндикалист. Другарите му решават, че като грамотен човек от работническата среда му подхожда секретарска работа в издателство „Ново човечество“, с което си сътрудничи Жорж Сорел. Общуването със Сорел вдъхновява Алфред-Жорж за написването на произведението със заглавие „Човекът, който идва“ (“L’Homme qui vient”). Скоро той се запознава с приятеля на Сорел – писателят Шарл Морас, непоколебим монархист и пламенен антисемит – и се присъединява към неговата организация „Френско действие“ (“Action Française”), където отговаря за връзките с работническото движение. Тогава Гресан приема псевдонима Валуа. Валура е фамилията на династията на царете от рода на Капетингите, която управлява Франция от 1328 г. до 1589 г. Тя е заменена от династията на Бурбоните, млад клон от рода на Капетингите.

През 1911 г. Валуа създава „Кръжок Прудон“ (“Cercle Proudhon”), който става лаборатория за антибуржоазни мисли. В неговата работа участват както десни, така и леви. Историкът Зеев Щернхел смята, че именно в „Кръжок Прудон“ се заражда идеологията, която става „прототип на италианския фашизъм“. Едуар Берт, любим ученик на Сорел, излага тезата, че в „Кръжок Прудон“ е „предизвестието на фашизма“ (“fascisme avant la lettre”).

faisceauПрез 1925 г. Валуа създава седмичното списание „Ново столетие“ (“Le Nouveau Siècle”). Морас приема това като предизвикателство и скъсва с Валуа. През същата година се появява „бунтовната лига“ „Сноп“ (“Faisceau”) – първата открита фашистка организация извън пределите на Италия. На нея й помагат парите на едрите предприемачи, за да отслабят позициите на Френската комунистическа партия (PCF) в работническото движение. Към лигата на Валуа се присъединяват известни френски радикали: революционният синдикалист Юбер Лагардел, който скоро става съветник на Бенито Мусолини, а в годините на Втората световна война заема поста на министър на труда в колаборационисткото правителство на маршал Петен, и националистът Марсел Бюкар. „Сноп“ обаче се разпада бързо.

Отдалечавайки се от Морас, Валуа отново става републиканец. За разлика от много крайнодесни в годините на Втората световна война, той не си сътрудничи с нацистите, а напротив, влиза в редиците на Съпротивата. Неговият отряд действа в Лион. Нацистите го арестуват на 18 май 1944 г. През февруари 1945 г. Валуа умира от петнист тиф в концентрационния лагер Берген-Белзен.

Валуа го упрекват за жонглиране с идеите. „Аз се променям само в детайли, а като цяло оставам верен на себе си“, – отговаря той на тези нападки. „Той започва като млад, жаден за разрушение libertaire. Прекарва 20 години като верен, въпреки и своеволен съратник на Морас, оглавявайки “Union des Corporations Françaises”. След това внезапно и шумно скъсва с „Action Française“, вдъхновен от примера на Мусолини. Опитва се да възроди Франция с наскоро организираните от него кохорти с фашисти – „синьоризниците“. Какво се случва по-късно с кохортите не е известно, но Ж. Валуа е вече в левия лагер в качеството си на революционер, синдикалист, републиканец… Според странично впечатление би изглеждало, че като деятел той е несериозен… Но не така гледа на Валуа френската общественост, не отказвайки му нито уважение, нито внимание“, – четем в статията на Сергей Жаба, съвременник на известния французин.

През 1927 г. Валуа, бидейки лидер на „Faisceau“, пише книгата с простото заглавие „Фашизъм“, в която се опитва да анализира какво свързва идеите на Сорел, изложени в „Разсъждения за насилието“, с фашизма.

Фашистите, според него, приемат призивите на Сорел за възраждане на величието и героизма и неговото осъждане на буржоазния декаданс. И разбира се, неговата апология за прякото действие. На тях им изглежда близка сореловата критика на буржоазната демокрация, парламентарния социализъм и парламентаризма по принцип. Те заимстват от него идеята за голямото значение на работническите синдикати в националния живот, а също и парадоксалната мисъл за това, че работниците със своите смели, решителни, героични действия ще възродят силна буржоазия, привързана, както „капитаните на индустрията“ през XIX век, към духа на конкурентната борба.

„Всичко може да бъде спасено“, ако пролетариатът „чрез насилие“ съумее „да вдъхне в буржоазията част от нейната стара енергия“ (в друг превод – „даде на буржоазията част от своята енергия“), смята Сорел. Той доказва: „колкото по-капиталистическа бъде буржоазията, колкото по-войнствено бъде настроен пролетариатът, толкова повече ще спечели движението“. С помощта на насилието пролетариатът няма да постигне незабавно подобряване на своето материално положение, но затова ще „спаси света от варварство“. И така „насилието на пролетариата, разбирано като демонстрация, свидетелстваща за осъзнаването на класовите интереси, е прекрасен героичен подвиг“. Когато „пред лицето на буржоазията, алчна за победи и богата, въстане обединеният и революционен пролетариат, тогава капиталистическото общество ще достигне най-високата си точка на развитие“.

От гледна точка на Сорел „марксистката теория за революцията предполага, че капитализмът ще бъде поразен в самото си сърце, още когато бъде напълно жизнеспособен, изпълнявайки до край своята историческа мисия, по време на неговата пълна промишлена жизнеспособност, когато производството още прогресира“. Сорел припомня, че всички революции са се случвали в години на възход, а не на упадък. Оттук неговите надежди се крепят върху това, че насилието на пролетариата, „влияейки на буржоата, ще разбуди в тях класовото съзнание“, ще ги изпълни с „дух на бодрост, неуморимост, неумолимост, с който ще се отличават създателите на новата промишленост“.

Валуа отбелязва обаче, че между фашистките възгледи и виждането на Сорел по този въпрос – по въпроса за възраждането на активната буржоазия – съществува различие. Сорел смята, че противопоставянето между силния пролетариат и силната буржоазия е преходен момент, прелюдия към пролетарска революция. Фашистите се опитват да превърнат това противопоставяне в постоянно. От гледна точка на фашистите, това противопоставяне вдъхва живот в обществото, изкарва го от блатото на декаданса и спира неговата дегенерация. За да може противопоставянето между силния пролетариат, организиран в синдикати, и буржоазията да доведе до кървави потоци, над сблъсъка трябва да има силна национална държава – тотална държава.

Валуа, привеждайки призива на Сорел „Да приветстваме революционерите, както гърците са приветствали спартанските герои“, заявява: „Ето идеята, която е довела в Русия диктатурата на пролетариата, а в Италия – фашистката диктатура. И двете революции изхождат от констатирането на политически и икономически декаданс на буржоазията“.

Валуа отбелязва: „Болшевишката революция претърпя поражение, тъй като тя отрече един от движещите принципи на човешката дейност – собствеността. Фашистката революция успя, тъй като тя принуди да се върнат в националния строй собствениците на земята. И двете революции апелираха в един и същ дух към пролетариата. Но Ленин унищожи буржоата: в това се крие неговото поражение. Мусолини ги използва за целта на величието и поради това той има успех“.

От гледна точка на Валуа, комунистическа Москва, приемайки НЕП-а, „се намира на пътя към фашизъм“: „Съветската власт възстанови собствеността, наследството и даде живот на новата буржоазия“, докато „в Рим националната държава, налагаща се твърдо над буржоазията, имаща широка подкрепа сред работниците и селяните, ограничава и направлява към величие икономическата и социалната власт на италианската буржоазия“.

Според Валуа „това е същата сореловска идея, според която страстният и взискателен пролетариат ще предаде на буржоазията творческа енергия. Това е една от най-великите идеи на фашизма, която произхожда директно от Жорж Сорел“ (Volois G. Le fascisme. Париж. 1927 г.. стр. 7-8).

Да добавим, че фашизмът не е тази идеология, в която могат да се изолират, както в марксизма, три (или повече) източника и съставни части. При фашизма е важен стилът. Стилът е показател, в който етичното съдържание на явлението се слива с естетическото направление. Според немския изследовател на фашизма Ернст Нолте, стилът обозначава рамките на епохата: всяка инициатива, която излиза извън тях, разрушава цялата структура. Така и стилът на идеологията: има рамки, които задават стила, но в рамките на обозначеното пространство се срещат най-разнообразни комбинации. В действителност, икономическата и социалната програма на фашизма е предшественик на социалдемократичния модел на „държавата на всеобщото благополучие“. За да разберем за какво става дума, достатъчно е да се обърнем към практиката на бразилските социалисти в щата Пернамбуко и в столицата на този щат, град Ресифе, в частност. Припомням, че Мусолини смята за свои вдъхновители заедно със Сорел и Пиер-Жозеф Прудон, и бащата на френската социалдемокрация Жан Жорес. За това той казва ясно в едно интервю през 1926 г.

Въпреки това, има още един мотив, който свързва идеите на Сорел с фашизма – антропологичният песимизъм. Сорел критикува също като идеолога на радикалния консерватизъм Жозеф дьо Местр идеите на Просвещението. Той е противник на оптимистичната теория за постоянния прогрес, критикува Рене Декарт заради неговото антихристиянство, равнодушието му по въпроса за морала, понятията „грях“ и „смисъл на живота“. Но за това следва да се напише отделно.

Дмитрий ЖВАНИЯ

Революционен синдикализъм: френска особеност

%d1%81%d0%b8%d0%bd%d0%b4%d0%b8%d0%ba%d0%b0%d0%bb%d0%b8%d0%b7%d1%8a%d0%bc„Френският синдикализъм се появява като противодействие на пролетариата срещу демокрацията.“ (Лагардел)

В историята на европейското работническо движение френският революционен синдикализъм заема специално място поради оригиналността на неговата организация и неговия модел на действие.

Неговото начало

Присвояването на революцията през 1789 г. от буржоазията в нейна полза води до установяването на нейното господство. Един от нейните приоритети е да предотврати работниците да се организират сами, за да се защитят от експлоатацията на буржоазията. Под лъжлив претекст за премахване на гилдиите на Стария режим, законът „Льо Шапелие“ забранява всякакви споразумения между работниците за гарантиране на техните интереси. Всеки опит от тяхна страна се наказва като „опит срещу свободата и Декларацията за правата на човека“.

Следователно, работническото движение се появява тайно. Нарастващото развитие на работническите организации за взаимопомощ се признава при Втората империя, която слага край на на криминализацията на съюзяването през 1864 г. Но кървавите репресии срещу Комуната водят до изчезването на най-добрите революционни кадри; разстрел, изгнание или депортиране в наказателни колонии в чужбина последват Кървавата седмица.

Работническата класа след това е под драконовско наблюдение при няколко поредни правителства. Буржоазията, страхувайки се от общо въстание срещу нейната власт, насърчава най-жестоки решения. Не можем да разберем буржоазния егоизъм без да вземем предвид постоянния страх, че може да изгуби собствеността си, която притежава. За работниците държавата се превръща в репресивен инструмент на капитала. През 1831 г., 1848 г. и 1871 г. управляващите класи реагират с насилие на законните искания на работническата класа. Този опит за репресии принуждава пролетарският авангард да се изправи срещу властите, те не могат да преговорят, а само да се борят. Антипарламентаризмът на революционния синдикализъм се обяснява с убеждението, че никаква реформа не е възможна в система, която е произлязла и е доминирана от капитализма. Антимилитаризмът също излиза на преден план. Армията повече не е защитник на нацията, а съкрушител на стачките. Изкарването на войските е отговорът на публичната власт по отношение на исканията на хората. Интензивната антимилитаристична пропаганда на революционните синдикалисти среща благоприятен отговор в народните класи, принудени да видят синовете си мобилизирани в услуга на репресивния режим.

Трудови борси

Провъзгласяването на Третата република не слага край на репресиите. Дезорганизацията на синдикалните структури води до появата на реформаторски групи, проповядващи съгласие с държавата и буржоазията, което само потвърждава безполезността на диалога с потисничеството и което се възпроизвежда в съживяване на революционно настроените синдикати.

През този период с цел да контролират движението на работната сила, работодателите насърчават общините да създават трудови борси като целта е да се регулира трудовия пазар на местно ниво. Те се умножават с изумителна скорост (първо в Париж през 1887 г. и от 1890 г. в Тулуза).

Много бързо тяхното присвояване от революционните бойци превръща борсите в центрове за социална борба. Организирайки работническата солидарност, те са като лаборатория за бъдещите форми на действие от страна на френските синдикалисти. Това движение се води от един изключителен човек, Фернан Пелотие, който е един от вдъхновителите на Жорж Сорел, който го описва като „най-голямото име в историята на синдикатите“. Той ръководи създаването на Френската федерация на трудовите борси (Fédération des bourses du travail de France). Френското работническо движение дължи идеята за генералната стачка и независимостта на синдикатите от политическите партии и държавата на него. Той е в пълна опозиция на Жул Гед, създател на вдъхновената от марксизма Parti Ouvrier Français, която потвърждава, че приоритет на партията е политическото действие, а не синдикалните борби.

Борсите преследват паралелно две цели. Първо, социално действие, което се състои в назначаване на служители, за да се помогне на работниците да се квалифицират и да се усъвършенстват. Трудовите борси представляват конкретните искания на революционната социалистическа програма поради професионалните и общи курсове за обучение, също медицинските диспансери, които са натоварени с борбата срещу застрахователните компании, които са прекалено незаинтересовани заедно с работодателите при трудовите инциденти, библиотеките за идеологическо формиране на работниците, свободното време на трудещите се и юридическите служби, които информират работниците за новите социални закони на Третата република. Увеличаването на народното образование е един от приоритетите на Пелотие съгласно неговия известен цитат „образование, за да има бунт“. Еманципацията на работниците ще се случи за първи път, когато те осъзнаят действителността на тяхната експлоатация. Както твърди Емил Пуже, „задачата на революционерите не се състои в заемането с насилствени движения без да се вземат предвид непредвидените случаи. Тя се състои в подготвянето на духа, така че тези движения да изригнат, когато се проявят благоприятни условия“.

Второ, дейността на свързване и обединяване с работническите синдикати. Установяването на борси води до развитието на синдикатите, които биха могли да разчитат на техните мрежи. Те са места за събиране на стачкуващи работници. Средствата за стачки се набират от членските вноски във фабриките, за да се помогне на работниците в борбата. CGT (Confédération Générale du Travail) и Федерацията на борсите се обединяват през 1902 г. по време на конгреса в Монпелие, представлявайки по този начин една централна организация, която е съставена от две секции – тази на работническите федерации и тази на трудовите борси. Но преди това се провежда събитие за създаването на френското синдикално движение: появата на CGT.

1895 г.: CGT

През 1884 г., когато законът разрешава създаването на синдикати, Републиката се опитва да съблазни работническата класа, за да забрави нейния действителен съюз с едрия капитал. Мнозинството от работниците остава недоверчиво, имайки предвид, че този закон е замислен, за да контролира съществуващите структури, които до този момент са нелегални.

След предварителни преговори в Лимож през септември 1895 г. възниква Confédération Générale du Travail (Общата конфедерация на труда – бел. прев.), която определя като своя основна цел „да обедини работниците в борбата на икономически терен и във връзките на тясна солидарност за тяхната пълна еманципация“.

Първите години са хаотични, но под ръководството на Виктор Грифюел организацията преживява период на интензивна активност. Обявен за генерален секретар на CGT, този стар работник е страстен бланкистки боец, който посвещава времето си, за да направи организацията апарат на класовата борба.

С Емил Пуже, негов верен другар, той е навсякъде, където се правят стачки. Несвикнал на безкрайни дискусии, той налага властта си с желязна ръка, за което често е упрекван и което му спечелва много врагове, но не можем да поставим в никакъв случай под въпрос неговото влияние. Благодарение на своя безмилостен характер, споровете между различните течения са заглушени и синдикатът успява да запази пълна независимост по отношение на държавата, която се опитва да корумпира синдикалните лидери.

От приемането на Хартата от Амиен на конфедеративния конгрес през 1905 г. си припомняме следното: “CGT, отвъд всякакви политически школи, обединява всички работници, които са запознати с борбата за постигане на изчезването на наемния труд и работодателите… Конгресът счита, че тази декларация е признаване на класовата борба на икономически терен, която противопоставя работниците в бунта срещу всички форми на експлоатация и гнет както материални, така и морални, установени от капиталистическата класа срещу работническата класа.

Пряко действие

В социалистическото движение през януари 1905 г. Виктор Грифюел дава следното определение на прякото действие: „Прякото действие означава действие на самите работници. Така да се каже, действие, което е пряко упражнявано от заинтересованите страни. Това е работникът, който сам насочва своите усилия; той лично ги упражнява срещу властта, която господства над него, за да получи облагите, които иска от нея. Чрез прякото действие работникът създава своя собствена борба, той я води, решен да не предоставя на друго лице отговорността за собствената си еманципация“.

Революционните синдикалисти водят борба за подобряването на условията на труд, така че „ежедневната борба подготвя, организира и осъществява революцията“, както пише Грифюел.

Прякото действие, извършено от активните и осъзнати малцинства има за цел да разбуни духовете (както по време на генералната стачка през 1907 г., когато Париж потъва в мрак след саботажните действия на революционните синдикални електротехници). Целта е да се наложи волята на работниците над работодателите, като само евентуалното използване на пролетарско насилие може да се впише в тази стратегия. „Всъщност ще има пълна еманципация, само ако експлоататорите и шефовете изчезнат и ако бъдат премахнати всички капиталистически институции на държавата. Подобна задача не може да се извърши мирно – и още по-малко законно! Историята ни учи, че привилегированите никога не са жертвали своите привилегии без да бъдат принуждавани и насилвани да го направят от своите бунтуващи се жертви. Малко вероятно е буржоазията да има изключителното великодушие и да абдикира доброволно… Ще бъде необходимо да се прибегне до сила, която, както казва Карл Маркс, е акушерката на обществата.“ (Емил Пуже-La CGT).

Митът за генералната стачка на практика

Ожесточената битка между CGT и държавата за осем часов работен ден започва през 1904 г. Кампанията достига най-високата си точка с демонстрацията на сила на 1 май 1906 г., която е активно организирана за една година. Всички сили на организацията са хвърлени в битката за осем часа. Контекстът тогава е бунтовнически, трудовият свят кипи след драмата в мината в Куриер, където 1200 миньори са открити мъртви. 40 000 миньори в Па дьо Кале обявяват спонтанна стачка. Репресиите не решават нищо и гневът се разпространява. Около 200 000 стачкуващи са мобилизирани в строителството (бастионът на революционните синдикалисти), металургията, печатарството… движението кулминира с 438 500 стачкуващи във Франция! Правителството запазва страха си от предстоящата социална война и споразумението между двете антисистемни сили в тези години: революционното синдикално движение и националистическото движение (допирните точки се наблюдават от професор Зеев Щернхел).

Преди това съюзяване Републиката реагира светкавично. Клемансо, назначен за министър на вътрешните работи, дирижира репресиите. Грифюел и главните директори на CGT са арестувани без причина (включително касиерът Леви, който е възнаграден от полицията по време на своето задържане). 1 май е придружен от важна мобилизация на кучетата пазачи на Републиката, които умножават арестите и стрелят по тълпата стачкуващи. В общо съгласие властите и работодателите организират уволнението на функционерите и работниците, които са най-много ангажирани с прякото действие. Изготвени са черни списъци на бунтовниците, които да направят невъзможно тяхното наемане.

Клемансо и неговия наследник Ар. Бриан са най-ефективни, когато синдикалните лидери се корумпират и се инфилтрират провокатори (архивите на полицейската префектура са пълни с техни доклади за активността на CGT), които разпространяват недоволство и дискредитират действията на революционните синдикалисти. Увеличаването на степента на вътрешните разногласия и на войната на тенденциите създава експлозивна ситуация сред ръководството.

Противопоставяне: пролетариатът срещу Републиката

Става дума за историята в Дравей Виню, която е започната от  нулата от Аристид Бриан, тогава министър на вътрешните работи, който хвърля масло в огъня. Демонстрацията на дигеристите и железопътните работници в парижкия регион на 30 юли 1908 г. се превръща в бунт. Отбелязваме два смъртни случая сред работниците. CGT призовава за мобилизиране на работниците в генерална стачка. В последващата демонстрация във Вилньов-Сен-Жорж има още седем смъртни случая. С помощта на агент провокатор, министърът на вътрешните работи намира претекст да арестува голяма част от конфедеративното ръководство, включително генералният секретар Виктор Грифюел, което позволява на предателите да се възползват от лишаването му от свобода, за да организират истински преврат.

Освобождаването на лишените от свобода лидери не се забавя, но в сянката на поддръжниците на Бриан, и по-специално на касиера Леви (вероятно корумпиран) и Латапие, започва истински заговор срещу Грифюел, който открито е обвиняван в злоупотреба със средства по отношение на доходите от местната конфедеративна организация. Следващият конгрес оправдава Грифюел по всяко подозрение, но кризата остава открита, тъй като огорченият генерален секретар подава оставка. Ниел го наследява с избирането си за генерален секретар на CGT на 25 февруари 1909 г. с реформаторските гласове. Революционните синдикалисти не го оставят на мира: шест месеца по-късно Ниел е принуден да подаде оставка.

Той е заменен от Леон Жуо. Не е учудващо, че напрежението с държавната власт започва да се повишава отново през 1910 г. През октомври стачката на железопътните работници, осъществена в схемата на голяма кампания срещу високия стандарт на живот, създава в Бриан представи за разпускането на CGT. Бриан решава да направи назидание: случаят с Дюран. Секретарят на въглищарския синдикат в Авър е осъден на смърт за стачни действия, с които няма абсолютно нищо общо. Отприщва се огромно работническо протестно движение.

В този критичен момент в своята история трудовият свят до голяма степен се противопоставя на либералната Република. Той е отвратен от отношението на старите драйфусисти (Клемансо и Бриан), които призовават работническата класа да се мобилизира за справедливостта и изведнъж след като се издигат на власт се превръщат в убийци на народа. Това отхвърляне на демокрацията се демонстрира до войната. Започването на Първата световна война е провал за революционните синдикалисти. След като правят всичко възможно, за да спрат отиването към война, патриотичният устрем към Свещения съюз ги увлича. Леон Жуо на гроба на Жорес призовава работниците да се сплотят около режима. Това сплотяване около Свещения съюз бележи края на героичния период на синдикализма на прякото действие в CGT, която след войната е поета от бюрократи, които я превръщат в познатия ни днес реформаторски инструмент.

Rébellion, 16 септември 2014 г.

Източник: rebellion-sre.fr/le-syndicalisme-revolutionnaire-une-specificite-francaise/

Жорж Сорел: революционен социалист

%d1%81%d0%be%d1%80%d0%b5%d0%bbЖорж Сорел (1847-1922) е един от най-големите лидери на социализма в края на 19-ти и началото на 20-ти век. Подобно в духа на Шарл Пеги, той също е помирител на Маркс и Прудон. Има доста мистична и морална визия за революцията, която го кара да мрази реформисти „като Жорес“, за които казва, че са готови да продадат чистотата на социалистическите идеи в името на политиката на помирение с буржоазията и парламентарната демокрация.

За Сорел, също като Прудон, цел на борбата за справедливост е на първо място морала: хората трябва да укрепят своя характер чрез упражняването на борба. Именно чрез свободните действия на синдикатите, с които работническите класи могат да запазят величието на своята култура, свободна от всякакви чисто политически цели. Освен това, Сорел защитава ценностите на производителите, свързани с работата, усилията, творчеството и оформянето на материала за разлика от декадентските имотни ценности, които се занимават само с удоволствия и печалбарство от работата на другите.

Това е на първо място и стои над целия нихилистичен хедонизъм на буржоазния свят, който отблъсква Сорел, както и липсата на осъждане, която е неизбежно негово следствие, себичността, дребнавостта и ограничеността на възгледите. Но парадоксално, в очите на мислителя няма почти никаква разлика между моралността на буржоазията и тази на социалистическите лидери: ако той критикува посредствеността на настоящия свят на парите, който вече няма силата и волята, които големите лидери на индустрията в миналото са показвали, той няма достатъчно силни думи за екзистенциалната мизерия, която открива във всички реформаторски компромиси или дори в редовните стачки, водени от работниците, готови да жертват благородството на своята борба, за да спечелят някакви социални предимства, отговарящи за чисти клиентелистки резултати.

Сорел настоява, че те заменят идеята за генерална стачка, заимствана от Фернан Пелотие и предназначена да служи като възстановяващ мит за работническия свят с гореспоменатите стачки. Генералната стачка, казва той, трябва да бъде водена в дух на прекаленост с цел осъществяването на най-полезната революция, в която ще бъдат освободени най-много хора. Тя не трябва да възстанови икономическата логика, а напротив, да се насочи към етичната реформа на обществото, като така пролетариатът може наистина да се научи да бъде себе си и да изпълни всички свои забележителни възможности.

Дълго време привърженик на профсъюзите, Сорел обаче се разочарова от развитието на социалната борба. Поради това той преживява период на лутане, който го води до кръстопът, бидейки от страната на роялистите, националистите и болшевиките преди най-накрая да се върне не без известен скептицизъм към своята първа политическа привързаност. Но въпреки многобройните си странствания, идеите на Сорел се развиват много малко по време на неговия живот. Макар неговото лично пътуване да го води последователно към присъединяване към много различни групи и движения, всеки път той се разочарова, когато вижда идеи толкова непримирими колкото неговите, които едва ли биха могли да предизвикат широко одобрение. В крайна сметка той най-вероятно умира доста разочарован…

Тибо Изабел, Rébellion, 16 ноември 2016 г.

Източник: rebellion-sre.fr/georges-sorel-socialiste-revolutionnaire/