„Уругвайска анархистка федерация: криза, въоръжена борба и диктатура, 1967-85“

fauFAU (Federación Anarquista Uruguaya), създадена през 1956 г., е била едно от най-силните анархистки движения в Латинска Америка. През 1960-те години тя се изправя пред нарастващия прилив на репресиите, които ще завършат с военната диктатура в периода 1973-1985 г. Тъй като се слага край на легалните пътища на борба, посредством Работническо-студентската съпротива (ROE) и OPR-33 (Народна революционна организация) FAU разширява тактиката си до въоръжена борба в защита на работническото движение. Банките биват обирани с цел финансиране, а шефовете на фабриките са отвличани в подкрепа на исканията на работниците. След като в Аржентина се установява военна диктатура, много бойци на FAU се „изгубват“ в съвместните репресии на уругвайските и аржентинските военни сили. Хора от FAU са в основата на създаването на Народната партия на победата (PVP). Уругвайската анархистка федерация е активна и днес.

***
„Уругвайска анархистка федерация: криза, въоръжена борба и диктатура, 1967-85“ (рецензия)

Рецензия на памфлета на Kate Sharpley за Уругвайската анархистка федерация по времето на диктатурата, взета от списанието на Solidarity Federation.

Този преглед на основното уругвайско анархистко движение включва различни статии и интервюта с бойци. В началото може да бъде обезсърчителен за всеки, който не е запознат с темата, тъй като частите, които дават основен преглед на историята се появяват едва в средата и в края на памфлета. Въпреки това си струва да бъдем упорити, тъй като историята на Federación Anarquista Uruguaya (FAU) е поучителна.

Въпреки че анархистите са били активни в Уругвай от 1860-те години, Federación не се създава до 1956 г. Подобно на по-ранните либертарни организации в страната, това е било широко базирано движение, вдъхновено най-вече от трудовете на Михаил Бакунин и Ерико Малатеста. Въпреки че анархизмът получава подкрепа в по-бедните квартали на градовете и в някои профсъюзи, Federación няма отчетлива идеология и отчасти заради това тя губи вдъхновени активисти от марксизма в резултат на успешната Кубинска революция от 1959 г. – отново доказателство, че ефектите на самоотвержения активизъм са твърде често разсеяни, ако анархистките движения не приемат стратегически и организационен модел, който да им позволи да представят жизнеспособна алтернатива на партиите отляво.

По-лошото трябва да последва, тъй като нарастващата икономическа криза води до увеличаване на държавните репресии срещу работническата класа. Фашистките групировки атакуват профсъюзните активисти и стачкуващите, а интензивният социален конфликт води до спиране на гражданските свободи от правителството през 1968 г., последвано от военното изземване на властта през 1973 г. FAU е трябвало да премине в нелегалност, но дори и тайно продължава да действа, въпреки че много от нейните членове са арестувани.

Тя създава въоръжено крило, Народна революционна организация, което отчуждава пари от банките за работническите борби и отвлича водещи индустриалци. Въпреки това военните се оказват твърде силни и много бойци на FAU трябва да отидат в изгнание. Но дори и в съседните страни те не са в безопасност. Южноамериканските диктатури действат заедно с разузнаването на Съединените щати срещу различните революционери в „Операция Кондор“ – международно съвместно усилие, започнато през 1975 г., в което се споделя информация, бягащи и изгнаници са преследвани и десетки хиляди са вкарани в затвора или убити.

В крайна сметка уругвайската диктатура не успява да реши икономическите проблеми на страната и нейните репресии не могат безкрайно да задържат народния протест. FAU се възобновява с избухването на стачки и демонстрации в средата на 1980-те години и провежда възродителния си конгрес през 1986 г. Днес, с „демокрацията“ като предпочитан политически метод на управляваща класа на нацията, тя отново е активна в общността, в борбите на работното място и на студентите. Категорична англоезична история на анархизма в Южна Америка все още не е написана, но памфлети като този са полезни стъпки към тази цел.

Взета от Kate Sharpley Library. За първи път публикувана в Direct Action #47 (лятото на 2009 г.).

***
„Уругвайска анархистка федерация: криза, въоръжена борба и диктатура, 1967-85“
Публикуван от Kate Sharpley Library, 2009
Език: английски
Връзка към PDF формата: https://vk.com/doc332968250_483391237…

Въоръжената борба на „Тупамарос“. 1972

4. 1972

Резултатите от изборите през 1971 г. се оказват неочаквани, както за населението на Уругвай, така и за световната общественост. Многобройните политически анализатори, предсказващи победата на „Широкия фронт“, правят грешка в своите изчисления. Вотът на доверие към управляващата партия „Колорадо“ става изненада за всички. Триумфът на зададената политическа линия е шамар за „Тупамарос“, правещи всичко възможно, за да дискредитират и демонизират съществуващия режим.

Очаквайки подновяването на въоръжените действия, на 9 септември 1971 г. Пачеко Ареко дава на въоръжените сили функциите на правоприлагащите органи, давайки на армията картбланш за борба с нелегалната дейност. След осъзнаването на неспособността на полицията и градската гвардия да наложат ред в страната, правителството гледа на военните с отчаяна надежда в очите.

На свой ред, „Тупамарос“, наблюдавайки накъде върви правителството, оперативно издигат нова тактическа схема, наречена „План Тату“, същността на който се състои в създаването на партизански групи в селата, за да се отвлече вниманието на армейските сили от столицата на страната. В допълнение, в различни села започват да се изграждат „татусерас“ – подземни убежища, откъдето селските партизани трябва да нанасят удари по правителствените сили. Въпреки това, осъществяването на този тенденциозен план не успява – партизаните не успяват да спечелят симпатиите на периферното население, като действащите в провинциите бойци привличат голямо внимание, свеждайки до нула конспиративната си работа.

Армията се подготвя за решителен удар срещу герилята. Офицерите създават добре подготвени специални антибунтовнически отряди, започващи преки сблъсъци при всяка среща с бунтовниците. Така въпреки временното прекратяване на огъня, „Тупамарос“ продължават да носят загуби с убити и арестувани. След няколко месеца става очевидно, че организацията няма да издържи на директните сблъсъци с армията. „Тупамарос“ отново са принудени да се върнат към селективните актове на тероризъм.

През април 1972 г. въз основа на информация получена от похитен полицай, „Тупамарос“ осъждат на смърт няколко полицаи и военни служители заради пряката си подкрепа към незаконните антибунтовнически „ескадрони на смъртта“ и неофашистките банди. Няколко часа след публикуването на специалното комюнике, четирима от осъдените на смърт са убити. За първи път „Тупамарос“ се осмеляват да нанесат удар по въоръжените сили – трима от убитите са армейски офицери. Бордабери, ставащ президент малко преди случилото се, веднага обявява Уругвай в състояние на „вътрешна война“. Повсеместно се отменят конституционните гаранции и се въвеждат закони за военно положение. Армията получава правото да съди заловените бойци чрез военни трибунали и да държи арестуваните в гарнизонни затвори. Засилва се цензурата.

Най-накрая политизираната армия пристъпва към пълномащабни действия. За първите четири дни на „вътрешната война“ в Монтевидео се случва серия от престрелки, в резултат на които загиват 19 човека. Мнозинството от тях са „тупамарос“, което показва военното превъзходство на армията над герилята.

Сериозен удар по „Тупамарос“ нанася предателството на Ектор Амодио Перес, доброволно предаващ се на властите и съгласяващ се да предостави всякаква информация, която интересува военните. Всичко би било поправимо, ако Амодио Перес е редови боец или поне ръководител на клетка, но проблемът е в това, че той е представител на висшето командване на организацията. Според слухове Амодио Перес дезертира от въоръженото движение вследствие на недоволството заради своя вътрешен статут, както и заради убежденията, че военните, поемащи юздите на управлението в свои ръце, най-накрая ще избавят страната от ширещата се корупция.

hector amodio perez

Ектор Амодио Перес

Информацията, която дава на правителството, позволява на военните да нанесат удари по организацията с ужасяваща и разрушителна точност. За кратко време са ликвидирани повече от 30 обекта на нелегалната структура. По време на нападението срещу един от тези обекти, в хода на отчаяно сражение с властите, загиват шестима „тупамарос“, а трима други, принадлежащи към висшия команден състав на организацията, са взети в плен.

Другите рейдове, пътеводител на които е предателят, водят до загуби на централната нелегална болница, многобройните тайници с оръжие и печално известният „народен затвор“, от който са освободени отвлечените Карлос Фрик Дейвис, бивш министър на земеделието, подаващ оставка след скандала с финансовата кантора „Монти“, и един път вече билият на „гости“ на „Тупамарос“ телефонно-електрически магнат Улисес Перейра Равербел. И двамата са заключени повече от година.

carcel del pueblo

Вътрешният интериор на един от „народните затвори“

Контраатаките на военните след априлските убийства действително сварват партизаните неподготвени. До последно „Тупамарос“ не вярват, че уругвайската армия, никога по-рано не месеща се в политическия живот на страната, ще поеме отговорност за унищожаването на герилята в името на победата на олигархичния режим. Въпреки това, огромният брой сблъсъци, в които партизаните претърпяват най-вече поражения разклащат имиджа на по-рано непобедимата организация. Иззетите документи от този период свидетелстват деморализиращото влияние на поражението в открит бой.

Организацията се разпада стремително. Структурата не просто се пука по шевовете – сега всяка бойна група се сражава по отделно, връзките между клетките са нарушени и не може да става дума за никакви колони.

През юли повече от 30 бойци загиват в различни сблъсъци, а във военните затвори са хвърлени повече от 1500 човека. Достатъчни са най-малките подозрения за връзки с „Тупамарос“ и гражданинът влиза във военен затвор. Организацията почти престава да функционира, въпреки че военните твърдят, че „Тупамарос“ все още представлява опасност и е рано за отпускане. Режимът на извънредно положение и „вътрешна война“ така и не е преустановен.

Смъртоносният удар по организацията е нанесен на 1 септември 1972 г. Полицията нахлува в убежището на партизаните в предградието Банкарио. Намиращите се вътре „тупамарос“ оказват яростна съпротива – завързва се престрелка. Когато стрелбата престава и разследващите успяват да проникнат в жилището, те с голямо удивление откриват присъствието тук на почти всички останали до този момент на свобода висши ръководители на организацията. Абсолютно случайно полицията успява да се натъкне на съвещание на ръководството на „Тупамарос“. Сред останалите е заловен и Раул Сендик, ранен по време на престрелката – куршум пробива двете му бузи, разкъсвайки езика му.

Организацията е била в състояние да функционира пълноценно без Сендик и многото ръководители, които са хвърлени в затвора през 1970-1971 г., но сега огромните загуби и упадъка на духа на бойците подкопават силите на „Тупамарос“. Военните докладват, че арестът на всички висши лидери е победната точка в борбата на армията срещу партизаните.

Използването на изтезания и разпитите с пристрастие също дават своите резултати. Партизаните най-накрая започват да говорят. Те не само разказват за структурата и функционирането на фактически несъществуващата организация, но и за корупцията във висшите ешелони на уругвайското правителство. Проверяването на информацията, изложена от заключените партизани, води до болезненото осъзнаване на катастрофалните недостатъци на уругвайското общество и политическата система. Скоро армията поема напълно юздите на управлението в свои ръце, установявайки през февруари 1973 г. диктатура на Националния съвет за сигурност.

„Тупамарос“ са напълно разбити. Повече от 2500 човека са вкарани зад решетките, а около 1000 бойци и симпатизанти бягат от страната. В Уругвай, според данни на списание „New York Times“, остават не повече от 200 бивши партизани, разобличени и демонизирани, които не са способни да направят почти нищо.

Източник: Никитич Винтер

Въоръжената борба на „Тупамарос“. 1971

3. 1971

Настъплението през новата 1971 г. не носи никакви съществени промени в уругвайската политическа и околополитическа сцена. Бразилският консул Алоизиу Марес Диас Гомиде все още се намира в плен на „Тупамарос“, както и американският почвовед Клод Флай. Масовите обиски, проведени от полицията в Монтевидео и неговите покрайнини, с привличането на повече от 20 хиляди служители на реда и военнослужещи, не успяват да разсеят неизвестността над въпроса за местоположението на двамата чужденци.

В същото време „Тупамарос“, не смущаващи се ни най-малко от многото полиция, продължават да извършват своите революционни акции. Същността на тактиката на организация в това време се свежда до следното просто определение: колкото по-смело и нагло е нападението, толкова повече ще притисни и унизи правителството, полицията и армията. Освен непосредствените въоръжени действия, „Тупамарос“ продължават да следват своя „План на Сатаната“, отвличайки британския посланик сър Джефри Джексън.

Англичанинът е заловен призори на 8 януари, когато на една еднопосочна улица в старата част на града автомобил на партизаните блокира напълно колата на посланика. След това тя е обкръжена от дузина мъже: двамата телохранители на дипломата са бити, а самият той е натикан със сила в една от колите.

Интензивното търсене започва веднага след като на властите става известно за новото отвличане. В търсенето са мобилизирани около 12 хиляди служители на полицията и войници; чиновниците се надяват, че оперативните действия ще помогнат бързо да се открие похитения англичанин. Тези надежди рухват след като „Тупамарос“ публикуват своето „Комюнике №14“, в което заявяват, че Джонсън е изпратен в специален „народен затвор“ по заповед на революционния трибунал.

Новата акция на партизаните хвърля президента в отчаяние. Първо, той не иска да усложни отношенията си с Великобритания. Второ, благодарение на „Тупамарос“ Монтевидео губи бързо статута си на престижно курортно място, привличащо преди много туристи, идващи по плажовете на страната. Но дори тези фактори не пречат на Пачеко Ареко да направи изявление вечерта на 8 януари, според което правителството ще продължи своята твърда линия и няма да води никакви преговори с партизаните.

Успоредно с това, Пачеко Ареко със съгласието на Конгреса отново за 40 дни преустановява действията на конституционните свободи. В столицата е въведен комендантски час, а всички подозрителни лица се задържат за неопределено време без никакви обяснения, но нищо не може да помогне на властите да открият „народните затвори“ на организацията. В тази ситуация правителството остава само да чака какво ще направят „Тупамарос“ със своя нов „гост“.

Британците също са шокирани от отвличането на посланика. Ако по-рано вярват малко в уругвайските сили за сигурност, то сега тази вяра изчезва напълно. Когато президентът заявява, че той няма да води никакви преговори с партизаните, представителите на Великобритания бързат да пояснят – президентът няма, но те ще водят. На 11 януари Лондон обявява, че е изпратен в Монтевидео специален агент на британското разузнаване с цел да опита да се договори с „Тупамарос“ за условията за освобождението на Джексън. Неговата мисия, за голямо разочарование на англичаните, приключва с пълен провал – разузнавателят не успява да стигне до партизаните, а те не бързат да отидат при него.

От август 1970 г. полицията и уругвайските въоръжени сили не постигат почти никакви успехи по отношение издирването на похитените от „Тупамарос“. Единственият успех е случайният арест на Раул Сендик. Но когато Сендик, а след него и останалите обявяват себе си за военнопленници и отказват да дадат каквато и да било информация за движението, става ясно, че чрез тях няма да се попадне на следите на заложниците. Тогава правителството на всяка цена се опитва „неофициално“ да се договори с „Тупамарос“: членовете на семействата на похитените дори се срещат с някои революционери, опитвайки се да ги убедят да освободят чужденците. След дълги месеци молби, изяви по телевизията и дори публични сълзи, съпругата на Алоизиу Диас Гомиде неочаквано получава съобщение от организацията, в което са изложени условията за освобождението на нейния съпруг.

Основното от тях е даването на един милион долара на „Тупамарос“ като откуп, както и прекратяване на режима на извънредно положение, въведено през януари след отвличането на Джексън. Последното искане не е изпълнено лесно – официално правителството не води преговори с герилята, но 40-дневният срок на режима идва към своя край и Конгресът може да откаже да го поднови. Така правителството може да изпълни условието, наложено от „Тупамарос“.

На 15 февруари 1971 г. организацията издава комюнике, обявяващо, че ще освободи бразилския консул след като бъдат върнати всички конституционни свободи. Това искане е изпълнено – Конгресът се отказва да продължи извънредните президентски правомощия. Въпреки това се оказва, че сумата от един милион долара не е събрана, така че „Тупамарос“ се задоволяват само с 250 хиляди американски долара. Както е обещано по-рано, на 21 февруари Диас Гомиде е освободен, след което веднага заминава за родината си, за да се възстанови след шестте месеца в плен.

В ръцете на организацията все още остават американеца Флай и британеца Джексън, което е неприятен фактор за уругвайските власти. Правителствата на САЩ и Великобритания почти ежедневно бомбардират министерството на външните работи с дипломатически ноти, искайки колкото се може по-скоро да спасят своите граждани от лапите на „терористите“.

Напълно неочаквано събитие прекъсва станалия обичаен процес на търсене на заложниците. През март в една от столичните болници постъпва анонимно позвъняване, в което се съобщава, че Клод Флай се намира в един от автомобилите, паркирани на територията на паркинга на болницата. След известно търсене притесненият персонал открива агронома, намиращ се в доста лошо състояние – констатиран му е сърдечен пристъп. В колата е открита също и медицинска карта, съставена от партизански лекар, а след това е написана в детайли от специално отвлечен за целта граждански кардиолог. Проучвайки медицинските данни, предоставени от „Тупамарос“, лекарите стигат до извода за правилността на партизанските действия, защото заради липсата на качествена и квалифицирана помощ, американецът може да умре от инфаркт във всеки момент – откарването му в болницата е неизбежно.

В заявление, пуснато от организацията малко по-късно, „Тупамарос“ заявяват, че Флай е освободен поради хуманитарни причини, тъй като в намерението на партизаните не влиза смъртта на талантливия специалист по агрокултура. „Тупамарос“ се надяват, че тяхната стъпка на добра воля ще може да изтрие от паметта на народа спомена за жестокото убийство на Митрионе година по-рано.

След първата помощ, Клод Флай, не губейки нито секунда, се връща в Съединените щати.

Флай и Диас Гомиде получават свобода, като само британският посланик Джексън остава в ръцете на похитителите. В Монтевидео се носят слуховете, че той е отдавна убит. За да опровергаят тези предположения и за да закрепят своя зле опетнен имидж, „Тупамарос“ разпространяват множество фотографии, на които Джексън е запечатан четящ книгата „Сто години самота“ на Габриел Гарсия Маркес. Изборът на произведението със сигурност носи демонстративен характер, посочвайки евентуалния срок за задържане на британеца зад решетките на „народния затвор“.

В същото време, организацията не възнамерява да спре действието на своя „План на Сатаната“. Скоро „Тупамарос“ отвличат главния прокурор на страната доктор Гуидо Беро Орибе. Почти веднага след отвличането партизаните разпространяват аудиокасета с разпита на заложника, на който изрично е зададен въпросът защо не преследва първите лица на държавата, замесени в големи финансови афери и валутни спекулации. Като пример партизаните отбелязват случая с финансовата кантора „Монти“ през 1969 г., когато въпреки доказателствата за вината на някои високопоставени чиновници, съдебните органи прекратяват разследването им. С помощта на този и подобни въпроси, на които Беро Орибе дава достоверни отговори, се изяснява, че в държавната машина съществува кръгово поръчителство за прикриване на длъжностните престъпления и че никой не прави нищо, за да промени тази система. Самият главен прокурор не е в състояние да се бори сам срещу държавата и е видимо, че единствено „Тупамарос“ осъществяват някакви стъпки в посока на радикалното изменение на ситуацията.

Всички тези прояви на партизаните водят до това, че името „тупамарос“ става нарицателно. Подвизите на организацията се описват в десетки уругвайски вестници, понякога – с голямо уважение. Правителството, разбирайки, че това е безплатна реклама, подкопаваща авторитета на държавния строй, въвежда цензура, забранявайки не само да се споменава името „Тупамарос“, но дори и думи като „клетка“, „гериля“ и „политически престъпник“. Сблъсквайки се с информационната блокада, „Тупамарос“ отговарят в свой дух – зачестяват нахлуванията и „окупациите“ на оживени места: заводски столови, кина и барове, където партизаните, размахвайки оръжие, провеждат принудителни кратки лекции, а също разпространяват и своите печатни обръщения, подчертавайки особено неспособността на правителството да се справи с прогресиращата инфлация, нанасяща вреда на икономиката на страната.

През февруари 1971 г. на политическата сцена в страната се появява нов играч: коалиция, събираща първоначално част от християнските демократи, либерали и множество дисиденти от традиционните партии, известна под името „Широк фронт“. Скоро обединението на всички опозиционни сили се подкрепя от многочислените леви партии.

Много уругвайци, копнеещи за старите времена на „необатлизма“, когато процъфтяващата страна уважително се именува „Латиноамериканската Швейцария“, а законът и реда (в това число – политически) се спазват по всяко време, подкрепят „Широкия фронт“. През април 28 процента потенциални избиратели изказват симпатиите си към новата коалиция. Скоро този процент достига 31, избутайки на заден план традиционните политически монополисти – партията „Колорадо“ (28 процента) и „Националната партия“ (14 процента). Растящата подкрепа на опозицията свидетелства за разочарованието на населението от сегашния политически модел.

Левите пък подкрепят „Широкия фронт“, разглеждайки го като възможност за осъществяване на „мирна революция“ посредством избори, както прави година по-рано доктор Салвадор Алиенде в Чили. Скоро и „Тупамарос“, отнасящи се доста студено към изборите като цяло, изразяват своята пълна и безусловна подкрепа за коалицията.

Въпреки своя критически възглед, „Тупамарос“ не изключват възможността за прехвърляне на властта към „Широкия фронт“. Във връзка с това, в майския брой на кубинското списание „Tricontinental“ е публикувана „Революционна програма за правителство на Движението за национално освобождение“ (по-известна като „Декларация Тупамарос“), полагаща основата на бъдещото правителство на „Тупамарос“ (или пък правителство, намиращо се под контрола на „Тупамарос“).

Аграрният въпрос организацията предлага да се реши доста лесно, пускайки искане за пълното преразпределение на собствеността върху земята (основно – големите плантации и необработваемата земя) в полза на дребните предприемачи. Другите едри парцели земя се предлага да се превърнат в колективни стопанства, както е направено в Куба и СССР.

„Тупамарос“ възнамеряват да извършат промишленото преструктуриране с пълна национализация и въвеждане на държавна собственост върху средствата за производство.

Изненадващо, но основният кандидат от „Широкия фронт“, опозиционният генерал Либер Сереня, в своята публикувана през септември 1971 г. политическа платформа почти дума по дума повтаря основните точки от доктрината на „Тупамарос“.

Опасността от реалната „мирна революция“ разтревожва олигархията и представителите на управляващия режим. Из страната започват да се носят слухове за възможно военно нахлуване на бразилската армия в случай на идване на власт на „Широкия фронт“. В действителност военната хунта на съседната страна счита за неприемливо появяването на една ръка разстояние на „още една Куба“. Бразилският генералитет вече мисли план за мълниеносен блицкриг и дори изчислява за колко време армията ще вземе Уругвай под пълен контрол. Фигурира цифрата от 30 часа.

В това време „Тупамарос“, за да подкрепят изборния процес и да свалят политическото напрежение, взимат решение да снемат до минимум своите въоръжени действия. За да потвърдят своите мирни намерения, в края на септември партизаните без никакви компенсации пускат на свобода сър Джефри Джексън. Но дори въпреки въвеждането на едностранно примирие от страна на герилята, полицията не прекратява своите издирвания, опитвайки се да открие укритията и складовете на „Тупамарос“. Тази дейност има няколко успеха: много бойци и привърженици на организацията са арестувани.

Много неразумно властите се опитват да се борят с политическата агитация в затворите, концентрирайки всички политически затворници в затвора със строг режим „Пунта Каретас“. През септември 1971 г. тук се намират повече от сто „тупамарос“. Властите все още проявяват някаква търпимост към арестуваните, позволявайки им да се събират в един блок за дискусии и занятия или пък да ходят от килия в килия без особени пречки. Въпреки статута на затвора, мерките за сигурност тук са относително слаби. Ето защо не е изненадващо, че една вечер 106 затворници начело с Раул Сендик напускат стените на затвора.

Както се оказва, бягството се подготвя много месеци. Получавайки плана на подземните комуникации на Монтевидео, затворниците прокопават тунел, минаващ под затворническите стени по посока на намиращия се наблизо жилищен комплекс. В нощта преди бягството в една от къщите в този комплекс, разположена на няколко десетки метра от затвора, нахлува въоръжена команда революционери. Изплашвайки до смърт живущите, бойците започват яростно да чупят основата на къщата. След известно време с изненада обитателите виждат как отдолу един по един започват да излизат десетки мръсни хора със затворнически дрехи. От затвора бягат всички висши ръководители на „Тупамарос“, но тяхното изчезване надзирателите откриват едва рано сутринта, когато е вече късно да се бие тревога.

fugaПо-нататък директорът на затвора, обвинен в престъпна небрежност, е принуден да подаде оставка. Това масово бягство унижава правителството до такава степен, че Пачеко Ареко малко по-късно поема отговорността за провеждането на антибунтовническата борба на въоръжените сили, надявайки се, че те ще действат повече. Тази стъпка показва недоверието на президента към националната полиция, която е абсолютно демонизирана от партизаните.

Резултатите от изборите, проведени през ноември, се оказват неочаквани. Въпреки надеждите към „Широкия фронт“, Хуан Мария Бордабери, протеже на Пачеко Ареко, печели мнозинството гласове и партията „Колорадо“ успява да запази контрол над правителството.

Населението вече може да предскаже как ще се развият по-нататък събитията. „Тупамарос“ заявяват прекратяване на огъна за година (най-малко) в случай на победа на „Широкия фронт“; за половин година – в случай на победа на „Националната партия“. В случай на запазване на властта на „Колорадо“, партизаните заплашват незабавно да се върнат към въоръжените действия.

Но участта на организацията е предрешена. За цялото време на примирието армията, стояща до този момент настрана от политическата борба, започва да укрепва позициите си, подготвяйки се за обширна кампания за борба с въоръженото движение. Сблъсквайки се с новата, доста по-мощна сила, „Тупамарос“ претърпяват пълно поражение. Нещо повече, укрепването на армията за дълго време променя цялата ситуация в Уругвай.

Източник: Никитич Винтер

Въоръжената борба на „Тупамарос“. 1970

2. 1970

„Тупамарос“ влизат в новата 1970 г., намирайки се в подем. Броят на симпатизантите и непосредствено на бойците се увеличава от ден на ден. Организацията продължава да се грижи за своята „робинхудовска“ репутация, заявявайки, че никога не прибягва до безсмислено насилие. Напротив, партизаните подчертават, че използват сила само в краен случай и само за самозащита.

През първите месеци на 1970 г. „Тупамарос“ предприемат редица рейдове, насочени към увеличаване на своята материално-техническа база. В отговор на новия скок на грабежите и нападенията, полицията приема нова тактика – тотални обиски на жилищата в районите, където, според разследващите, могат да се намират обекти на „Тупамарос“. Основно тези обиски са напразни и дори вредни – населението изразява крайно недоволство към нетактичността на полицията, влизаща в жилищата по всяко време на деня и нощта, обръщаща всичко с главата надолу, дори не разполагайки с необходимите съдебни разрешения. В редки случаи агентите наистина откриват „бератинес“ – малки укрития под пода, където живеят укриващите се революционери и където държат оръжие, материали и печатна агитация. По правило всички живущи в такива жилища се задържат, въпреки че не всички са директно членове на организацията. Казано накратко, резултат от полицейските рейдове е постепенното напълване на затвора „Пунта Каретас“, – най-строгият и охраняем в страната, – с нови политически обитатели – политически затворници. Малцинството бойци попада в ръцете на властите в резултат на неуспешните операции – ограбване на банки или нападения срещу финансови агенции. Във всеки случай, независимо от това къде и при какви обстоятелства е заловен „тупамаро“, той неизменно се вкарва в затвора, където се подлага на разпити с използването на мъчения, които получават широко разпространение в разследващата практика.

Основатели на тази незаконна тактика за добиване на информация са служителите на Службата за разузнаване и информация в полицейския департамент в Монтевидео и лично ръководителя на този отдел Ектор Моран Чаркеро, обявен за главен мъчител и гонител на партизаните. С неговата лека ръка и под командването му е създадена „Специална бригада“ – особен полицейски орган, специализиращ само в антибунтовническата борба. Прави впечатление, че Моран Чаркеро не е самороден разследващ. Антипартизанската практика с използване на мъчения и организирането в органите за сигурност на „ескадрони на смъртта“, използващи незаконни методи за разследване, е научава в „Международната полицейски академия“ – учебно заведение, функциониращо при непосредствената финансова подкрепа на Държавния департамент на Съединените щати.

Постепенно „Тупамарос“ водят със своите заплахи Моран Чаркеро до истинска психоза. Партизаните успяват да демонизират полицейския ръководител в очите на уругвайското общество. Въпреки че Моран Чаркеро, опасяващ се панически от убийство, се появява пред публика изключително в обкръжението на телохранители, това не го спасява: куршумите на „Тупамарос“ го застигат на 13 април 1970 г.

Jeep CharqueroПартизаните заявяват, че убийството на висшия ръководител на полицейския департамент е симетричен отговор на мъченията и изтезанията, използващи се систематично по отношение на арестуваните „тупамарос“. По този начин започва нов етап в развитието на организацията. Извършвайки първото, в серията от други, селективно убийство, „Тупамарос“ демонстрират готовност да се откажат от установения романтичен образ на хора, избягващи да проливат чужда кръв.

Въпреки това, дори с милитаризацията и увеличаването на агресивната риторика, „Тупамарос“ все още се опитват да се придържат в рамките на собствените си принципи на ненасилие. Стратегическите схеми на организацията стават по-обмислени и предпазливи, като целта сега е удар в самия център на държавната машина с минимален брой невинни жертви. За да докажат, че нито едно държавно учреждение, дори най-силното, не е застраховано от нападения, бойната команда „Индалесио Оливейра де Росас“ (наречена в чест на загинал в края на 1969 г. свещеник-„тупамаро“), състояща се от 20 мъже и 22 жени, на 29 май 1970 г. през нощта извършва демонстративна атака срещу Военно-морския учебен център.

В 1:45 през нощта, по сигнал на часовия Фернандо Гарин (един от новобранците в организацията), към сградата на крепостта, където се намира центърът, тръгва автомобил. Трима бойци, преоблечени във военни униформи, се приближават към охранителите и искат среща с дежурния офицер. Старшият караул заявява на Гарин да последва „полицаите“ вътре, но преди да се случи това, един от „служителите на реда“ вижда минаващите наблизо още няколко души (също членове на организацията). Отказващи да дадат документите си, младежите получават заповед да последват „полицаите“ в крепостта за допълнителни обяснения.

В същото време Гарин пристъпва към охранителя на вишката, която се намира в непосредствена близост до вратата. Той обяснява, че идва да смени часовоя, но той, усещайки нередността, отказва да напусне поста си. Тогава Гарин няколко път го удря, след което взима от него винтовка AR-15. Веднага след това се появяват 19 бойци, криещи се в тъмнината. Идвайки от различни страни към портата, те обкръжават останалите охранители. Под дулото на оръжията пазачите са принудени да се предадат без никаква съпротива.

Сега, когато входът към крепостта е под контрола на партизаните започва активната фаза на операцията. На всеки потенциално опасен участък „Тупамарос“ оставят един от своите бойци, преоблечени във военно-морски униформи. Междувременно към мястото на действие пристигат извиканите от „полицаите“ нищо не подозиращи дежурен офицер и неговия помощник. Те бързо са бити и завързани. Другите бойци нахлуват в този момент в казармата, където спят около 60 войници и офицери. Всички те са вдигнати от леглата и с вдигнати ръце са съпроводени директно до гарнизонния затвор. Сега партизаните могат да бродят из сградата без да се опасяват, че ще се сблъскат с някоя неприятна изненада.

Скоро след пълното завземане, през портата на крепостта минава камион, паркиращ във вътрешния двор. Партизаните започват да прочистват гарнизонния арсенал и да събират оръжието, хвърлено на места. В 3:30 камионът е пълен с оръжие и напуска крепостта незабелязано. В ръцете на „Тупамарос“ попадат 300 винтовки, две тежки картечници, 150 пистолета „Колт“, 40 пистолета други марки, няколко картечни пистолета, шест автоматични винтовки AR-15, 75 шумови и газови гранати и повече от 60 хиляди патрона различен калибър, както и много комплекти военни униформи и отличителни знаци. В 4:15 всички партизани напускат центъра, поставяйки предварително над крепостта знамето на организацията, пишейки по стените революционни лозунги и фотографирайки пленените войници и офицери.

Сред младшия състав е разпространено писмо на Фернандо Гарин – военен, присъединяващ се към организацията. В него той заявява, че се присъединява към „Тупамарос“, защото повече не може да гледа издевателствата над политическите затворници и как останалата част от системата извършва мъчения и изтезания срещу гражданите на страната.

Военните успяват да се освободят едва след няколко часа. Преди да си тръгнат партизаните чупят всички предаватели и режат телефонните кабели, така че няколкото офицери трябва да преминат два квартала до централата на армейското разузнаване, за да съобщят за случилото се.

Случилото се шокира правителството. Дързостта на „Тупамарос“, осмеляващи се да атакуват и успешно да превземат укрепената крепост, предизвиква истинска паника във върховете. Министерството на вътрешните работи е поразено от най-силната криза – след убийството на Ектор Морана Чаркеро преди няколко месеца, това е вторият сериозен удар, който „Тупамарос“ нанасят по имиджа на правителството.

За първи път партизанската организация осъществява директно нападение срещу въоръжените сили: това е истински шамар в лицето на армейските генерали, унижени пред лицето на цялата страна. В Монтевидео се носят слухове за това, че главнокомандващият, адмирал Гилермо Фернандес, е принуден да подаде оставка след безпрецедентния рейд на „Тупамарос“.

Междувременно, разследването на случилото се се извършва от две ведомства – полицията и военното разузнаване. Следствието не носи особен резултат, разкривайки малко повече от това, което е известно. Като главен обвиняем в този случай е Фернандо Гарин: войник, преминаващ на страната на „Тупамарос“. Именно той дава на партизаните плана на крепостта, местоположението на постовете и друга вътрешна информация, но къде да търсят Гарин не е известно.

В същото време мащабът и интензивността на действията на „Тупамарос“ се увеличават с всеки изминал ден. В съответствие с тяхната революционна тактика е необходимо да се откажат от образа на революционери, избягващи насилие, грабещи богатите, за да раздават ограбеното на бедните. Това трябва да бъде още една стъпка в еволюцията на организацията. Заради „детските“ акции на „Тупамарос“ (като например краденето на хладилници с продукти с последващото им раздаване сред жителите на бедните квартали), голяма част от населението на Уругвай в този момент счита „Тупамарос“ за инфантилни романтици, които не са способни на сериозни действия в борбата срещу режима. Много смятат, че със своята стратегия за ескалиране на насилието (юни-август 1970 г.) партизаните искат да променят настоящото положение.

В средата на уругвайската зима (юли) „Тупамарос“ отново се връщат към своя позабравен „План на Сатаната“, заключващ се в отвличането на едри функционери на държавата, но ако по-рано на отвличане се подлагат само фигури на националната политика, то сега използването на плана е разширено и срещу представителите на „чуждестранния империализъм“.

Втората фаза на „Плана на Сатаната“ е започната през юли 1970 г., когато „Тупамарос“ отвличат бразилския консул Алоизиу Марес Диас Гомиде и съветника на Американската агенция за международно развитие (USAID) Дан Митрионе.

Отвличането на тези две лица, което се случва по отделно, е част от един координиран план. В този съдбоносен петък на 31 юли, две бойни моторизирани групи на „Тупамарос“ почти едновременно пристъпват към действие. Една от тях блокира автомобила на Митрионе, принуждавайки го да отбие, след което американският съветник е заловен и завързан. В суматохата един от бойците извършва случаен изстрел, ранявайки леко отвлечения по врата. На другия край на града събитията се развиват по аналогичен начин: блокирайки пътя на автомобила на бразилския консул, бойците измъкват мълниеносно нищо неподозиращия Диас Гомиде, възможно най-бързо го тикат в своя автомобил, след което го откарват в неизвестна посока.

Въпреки това, това е само половината от първоначалния план. Първоначалната идея се състои в отвличането на още двама американски дипломата – културното аташе Нейтън Розенфелд и вицеконсула Майкъл Гордън Джонс. Специална група на „Тупамарос“ причаква Розенфелд в подземния гараж на жилищния блок, където живее. Сблъскващите се с отчаяната съпротива партизани няколко пъти удрят Розенфелд по главата, който губи съзнание. Докато бойците решават какво да направят по-нататък, в гаража се появява също живеещият тук Джонс. Вицеконсулът оказва доста яростна съпротива, като един „тупамарос“ е принуден да го успокои с удари по главата с пистолет. Връзвайки го и покривайки го с одеяло, похитителите слагат дипломата в чакащия камион, оставяйки Розенфелд да лежи на пода в гаража, мислейки, че е мъртъв.

Идвайки на себе си, Джонс бавно дръпва одеялото от главата си и възползвайки се от удобния момент, той скача от камиона, удряйки се в тротоара, едва не губейки съзнание. Отнема няколко минути преди партизаните да забележат загубата на завързания вицеконсул. Това със сигурност е голямо разочарование.

Отвличането на чуждестранни граждани отново шокира правителството. Само седмица преди това партизаните отвличат известния съдия Даниел Перейра Манели, чиято вина се състои в това, че той твърде често е председател на процесите срещу арестуваните „тупамарос“.

Сега, когато в ръцете на „Тупамарос“ попадат още фигури от голям международен мащаб, партизаните се оказват в доста изгодно положение. Ако дори те не могат да окажат натиск върху правителството, натиск ще окажат правителствата на Бразилия и САЩ, заинтересовани в спасяването на своите граждани.

След пленяването на чуждестранните дипломати, организацията в продължение на няколко дни пази мълчание, желаейки да се наслади на унизителните оправдания на властите, не успяващи да защитят чужденците. През следващия понеделник, на 3 август, „Тупамарос“ освобождават Перейра Манели, който предава на полицията съобщение от организацията. В него партизаните искат освобождаването на всички политически затворници в замяна на живота на Диас Гомиде и Митрионе. Съдбите и на двамата се намират в ръцете на управляващите. Отказът от изпълнение на исканията ще бъде равен на налагането на смъртна присъда, но въпреки това властите разбират, че изпълнявайки ги, те ще създадат прецедент, благоприятстващ развитието на политическия шантаж не само в Уругвай, но и в цяла Латинска Америка. В продължение на няколко дни във висшите кабинети се случват яростни спорове по този въпрос.

Пред президента Пачеко Ареко има два варианта. Той може да продължи твърдата политика по отношение на „Тупамарос“ и да откаже да води преговори с тези, които смята за престъпници, което безусловно ще доведе до смъртта и на двамата отвлечени. В този случай Пачеко Ареко трябва да изпита върху себе си гнева на Вашингтон и бразилското военно правителство. Скорошният опит на Гватемала показва към какви катастрофални последствия може да доведе отказа от преговори (по-рано през същата година местни партизани отвличат и убиват посланика на ФРГ).

Друг възможен вариант е изпълнението на всички искания, направени от организацията. Тази стъпка също не може да бъде оставена без последствия. Привържениците на Пачеко Ареко, наблюдавайки неговото безволие, естествено ще преразгледат своето отношение към него, което ще се отрази на предстоящите президентски избори. Армията и полицията нееднократно заявяват, че ако президентът се преклони пред „Тупамарос“, нищо не може да спре бунта на недоволните от правителството офицери. Пачеко Ареко не трябва да разчита на прошката на съседните страни, – Аржентина и Бразилия, – които са за провеждането на пределно твърда линия по отношение на „терористите“. В буквалния смисъл на думата съдбата на страната се намира в ръцете на президента, когато той обмисля реакцията си срещу „Тупамарос“.

Докато в правителствените кабинети се решават всички тези въпроси, армията и полицията също не седят със скръстени ръце. След като става известно за отвличането на чуждестранните дипломати в целия град започва вълна от обиски и арести. Служителите минават от дом в дом без да представят необходимите съдебни разпоредби. Когато става известно, че на 7 август в случай на неизпълнение на исканията партизаните ще екзекутират и двамата чужденци, полицията засилва издирването. На 6 август в издирването са въвлечени повече от 20 000 полицаи и военнослужещи, но всички усилия са напразни. Дипломатите сякаш са потънали в дън земя.

На 7 август в квартал Малвин в ръцете на детективите попадат няколко членове на организацията. За удовлетворение на правителството някои от тях представляват ръководството на „Тупамарос“ – това е основателят на въоръженото движение Раул Сендик и един от висшите ръководители Рафаел Бидегайн Грейсих. Правителствените чиновници въздъхват с облекчение, вярвайки, че залавянето на Сендик ще предотврати убийството на заложниците. Тепърва властите могат по-уверено да разговарят с герилята.

Докато полицията залива Монтевидео със своите агенти, партизаните доста свободно продължават своята нормална дейност. Смята се, че залавянето на Сендик ще доведе „Тупамарос“ до някакво объркване. Това не е съвсем така. В отговор на ареста на своя постоянен лидер, на 7 август бойна команда на организацията извършва нападение срещу селскостопанска академия, отвличайки доктор Клод Л. Флай. Доктор Флай е американски експерт по почвознание, работещ в Монтевидео по покана на правителството. Той се занимава с разработки в сферата на урожая на селскостопански култури. По този начин „Тупамарос“ нажежават положението, вкарвайки правителството отново в безпокойство.

Разполагайки сега с трима заложници, партизаните продължават да настояват за изпълнението на своите искания – освобождаване на всички политически затворници (около 150 човека), основно принадлежащи към организацията.

Президентът приема твърда политика, отказвайки се да продължи да води преговори с „Тупамарос“. В опит да разбере къде се намират пленените, полицията непрекъснато разпитва заловения Сендик. Обявявайки се за военнопленник, той отказва да каже каквато и да било информация за въоръженото движение. Уругвайските власти очакват с безпокойство новия „краен срок“, когато ще бъдат приведени в изпълнение смъртните присъди – в 12:00 часа на 9 август.

В понеделник сутринта, на 10 август, в една от столичните радиостанции се позвънява по телефона, като се съобщава, че експертът от USAID Дан Митрионе е екзекутиран. Малко по-късно следствените откриват изоставен в покрайнините на града автомобил, в багажника на който, завит с пропито от кръвта одеяло, лежи трупа на американеца с четири огнестрелни рани.

Дан Митрионе

На практика убийството на чуждестранния гражданин, не явяващ се военен, лишава „Тупамарос“ от подкрепата на голяма част от населението, което е шокирано от случилото се. Романтичният образ на съвременните „робинхудовци“, защитници на свободата и справедливостта, е разрушен.

Освен това се разклащат сериозно позициите на правоприлагащите органи – народът вижда, че въпреки всички усилия и масовата мобилизация на агентите, полицията не успява да предотврати предварително обявеното екзекутиране.

Правителството тепърва разглежда организацията не като сборище на провокатори и политически изнудвачи, а като най-истински престъпници, замесени в предумишлени убийства.

Веднага след откриването на тялото, Пачеко Ареко призовава за свикването на извънредна сесия на Конгреса, на която президентът възнамерява да постави въпроса за приемането на специални мерки в съответствие с член 31 от Конституцията. Този член преустановява действията на „индивидуалните права за собственост, събирания, лична свобода и свобода на словото“. Членът възнамерява въвеждането на извънредно положение, даващо на президента широки пълномощия. Така Пачеко Ареко автоматично се превръща в диктатор. Кнгресът обаче позволява член 31 да се приеме в срок не повече от 20 дни, което разбира се не влиза в президентските планове.

Убийството на Митрионе предизвиква различна реакция в страните от западния свят. Президентът Никсън нарича престъплението „отвратително“. Лидерът на бразилската хунта Емилиу Медиси изразява дълбока загриженост за развитието на ситуацията в Уругвай. Посолството на ФРГ разкритикува публично позицията на Пачеко Ареко, заета по време на преговорите с партизаните. Само южният съсед на Уругвай Аржентина, страдаща също от активността на градската гериля, подкрепя решението на правителството за отказ от преговори с „терористите“.

Самите „Тупамарос“, пазещи мълчание известно време, наблюдавайки за реакцията на обществото, са принудени да пуснат специално комюнике, посветено на екзекутирането на американеца. В него партизаните заявяват, че Митрионе е инициатор на използването на мъчения по отношение на арестуваните партизани, както и че директно инструктира агентите за провеждането на разследвания. „Тупамарос“ отиват толкова далеч, че обвиняват Митрионе в принадлежност към ЦРУ. Затова той е убит.

Смъртта на Митрионе също има голямо политическо значение, защото за първи път в хода на противопоставянето на държавата организацията привежда заплахите си в изпълнение. Екзекутирането показва силата на „Тупамарос“, показва, че те не се боят да приведат в действие заплахите си.

Скоро след убийството на Митрионе в Монтевидео започва да се разпространява писмото на заключения Раул Сендик, в което той изразява гнева си във връзка със смъртта на американеца, тъй като неговото екзекутиране подкопава революционно-романтичния имидж на организацията, който тя култивира в продължение на осем години.

До края на  1970 г. „Тупамарос“ планомерно съкращават интензивността на своите действия., като само от време на време изпълняват дребни експроприации и кражби на различни материали. Те все още държат в напрежение правителството, оставяйки за заложници бразилския консул и американския почвовед Флай. В този момент „Тупамарос“ намекват тънко, че „жертването“ на 1 милион долара може да спаси живота на двамата пленници. Това предизвиква нова вълна от надежди в роднините на отвлечените. Партизаните се надяват, че със смяната на тона към по-приятелски ще успеят да оправят ситуацията, връщайки си част от загубената подкрепа от страна на населението. Никой тогава не подозира, че най-голямата сила на организацията е минало. Въпреки че през следващата година и половина „Тупамарос“ продължават да се сражават, те не успяват да постигнат миналите си мащаби и да спечелят подкрепата на народа, с която разполагат преди убийството на Митрионе.

Източник: Никитич Винтер

Въоръжената борба на „Тупамарос“. 1962-69

Въоръжената борба на „Тупамарос“

Май 1978 г.

Томас О. Мур

1. 1962-69

Историята на „Тупамарос“ датира от началото на 1960-те години, когато бившият студент от юридическия факултет и член на Социалистическата партия Раул Сендик отива на север в страната с цел организирането на работническата борба на трудещите се в захарните плантации. Сендик разглежда тези хора като „най-експлоатирания селски пролетариат“ и следователно като най-заинтересованите в радикалните социални промени.

Тук Сендик скоро създава „Съюз на трудещите се в захарната промишленост в провинция Артигас“ (Union de Trabajadores Azucareros de Artigas), което горещо се приветства от местните работнически братя. На 5 май 1962 г. UTAA организира масов марш от провинцията до столицата на страната (около 350 мили), за да разкаже на правителството за бедственото положение на трудещите се, както и да представи исканията си – експроприиране и разпределение сред селяните на 3 хиляди хектара необработваема земя, подобряване условията на труд и увеличаване на заплатите. По думите на демонстрантите, техните условия на живот са направо нечовешки тежки – навсякъде цари лоша хигиена, на работниците плащат малко пари, дори жените и децата са принудени да се трудят на полето, за да може семействата да свързват двата края. Въпреки това, маршът остава незабелязан от правителството. Нещо повече, дадена е заповед за разпръсване на демонстрацията. Завързва се истински улична схватка. Сендик и 36 негови другари са арестувани заради съпротива срещу властите.

През следващите няколко месеца „Съюзът“ продължава организирането на „марша до Монтевидео“, приемайки като основен лозунг „За Земя и Сендик!“. Неизменно всяка такава демонстрация приключва със сблъсъци с полицията и действащите на страната на властите неофашистки банди. Гледайки мрачно на краха на всички свои усилия, Сендик постепенно се разочарова от легалната политика. След поредния си арест той окончателно приключва с мирните методи на борба. Изчезвайки за известно време от полезрението на полицията и обществеността, в резултат на голямо мислене той стига да извода, че само въоръженото действие е способно да промени ситуацията в страната.

Той започва да изгражда нелегалното движение.

raul sendic

Раул Сендик

Бидейки прекрасен оратор и организатор, Сендик набира доброволци от най-различни обществени класи. Много от първите „тупамарос“ са членове на UTAA, въодушевени от идеите на Сендик за въоръжената революция, а други идват от работническата и студентската среда в Монтевидео, докато трети представляват своеобразния „елит“ на уругвайското общество. Например, към организацията се присъединяват хора като професора по изобразително изкуство Хулио Мареналес Саенс, един от водещите проектанти на столицата Педро Алмирати, промишленият инженер Хосе Мануел Люверас и синът на началника на полицията и произхождащ от доста богато семейство Рафаел Бидегайн Грейсих.

Рано сутринта на 31 юли 1963 г. малка група от мъже прониква в арсенала на „Швейцарския стрелкови клуб“ в Нуева Елвесия (близо до Монтевидео), откъдето са откраднати 31 винтовки и 2 карабини. Пристигащите на мястото следователи без да им мигне окото заявяват, че всичко случило се е дело на обикновени бандити. Въпреки това, скоро столичните информатори донасят, че към грабежа е съпричастен Сендик и неговите другари. Според версията на следователите на Сендик е нужно оръжие, за да въоръжи група на трудещите се в захарните плантации в Артигас и да ги поведе към директно насилствено завземане на земята. Не е известно дали тази теория е вярна или не, но след своята първа акция партизаните на Сендик се укриват за няколко месеца.

Те отново се появяват в навечерието на Коледа, когато десетима бойци, въоръжени с револвери отвличат камион, пълен с продукти, принадлежащи на компанията „Manzares“. Същото вечер цялото съдържание на камиона е раздадено на жителите на бедните квартали в Монтевидео. Разпределението на продуктите е съпроводено от разпалени речи, в които партизаните, не скриващи все още лицата си, заклеймяват правителството и предсказват скорошна революция. Именно тази „Гладна команда“, както я наричат по-късно, формира първото впечатление в обществото за партизанската организация. Образът на благородните „робинхудовци“, който „Тупамарос“ ще поддържат до 1970 г.

В никакъв случай рейдовете на „Тупамарос“ не са ограничени изключително до Монтевидео и околните градове.

Така например, седмица по-късно след своята „робинхудовска“ акция, на 1 януари 1964 г. команда партизани, възползваща се от отпуснатостта на служителите, напада пограничната застава в Беля Унион – град в северозападната част на страната, в провинция Артигас, на границата с Бразилия. Нападателите изземват единадесет „маузери“ от 1908 г., пистолет и осем щикове.

На 19 април същата година, партизанска команда посещава департамента Лавалеха. Тук, в близост до град Минас, е ограбен склад на демонтажна компания, в резултат на което в ръцете на похитителите се оказват около 100 капсул-детонатори и десет метра бикфордов шнур. На следващия ден тази команда нахлува в  дома на частен колекционер в Минас, откъдето взима пет немски винтовки и шест револвера, както и няколко хиляди патрона за тях.

Малко по-късно, в департамента Малдонадо (югоизточната част на страната), партизаните осъществяват кражба от склад на „Националната циментна компания“, което им носи 540 килограма гърмящо желе.

Всички тези нападения полицията неизменно приписва на лудостта на криминалните елементи, защото преди това само те могат да се похвалят с толкова сериозна военна организация.

Друг метод за себеизразяване на партизанската структура на Сендик в първите етапи на нейното развитие са терористичните покушения. Мнозинството терористични актове са насочени срещу собствеността на северноамериканските компании, като например „Moore-McCormack“, „Coca-Cola“, „International Harvester“, „All American Cable“ и „Western Telegraph“ (последните две принадлежат на телеграфния гигант ITT). През август 1965 г. е взривен също и офисът на „Bayer Chemical Company“, западногерманска фармацевтична компания. В листовките, оставени на местопрестъплението се изясняват мотивите за покушението: компанията е подложена на атака, защото именно тя по заповед на Вашингтон разработва модели на токсични газове, използващи се във войната срещу виетнамския народ. Най-важното в това комюнике е това, че за първи път тук официално се използва името „Движение за национално освобождение – Тупамарос“.

През 1965-1966 г. взривовете, грабежите и нападенията са във възходяща линия. Взривовете се използват за привличане вниманието към организацията и нейната идеология, а грабежите и нападенията са нужни за увеличаването на огневата и финансовата мощ. Всички тези акции се осъществяват без риск за човешкия живот. Това е нерушим принцип на организацията.

Първата кръв се пролива през декември 1966 г. Тя се пролива от самите партизани. Тогава, две седмици след поредното нападение срещу оръжеен склад, полицията идентифицира автомобила, използван в това нападение. В резултат на това, започва преследване с престрелка между агентите на реда и пътниците в подозрителния автомобил. Преследването не трае дълго – дотогава, докато колата на партизаните не спира. Карлос Флорес Алварес прикрива с оръжие отстъплението на своите другари. Той е убит в неравностойния сблъсък със служителите на полицията. В изоставената кола са открити два автомата и пистолети. По-малко от седмица в друга престрелка, защитавайки се от нахлуване на полицията в своето конспиративно жилище, загива „тупамаро“ Марио Робайна Мендес.

Carlos FloresОбщоизвестно е, че в това време изисканата работа на „Тупамарос“, използващи необикновено въображение при планирането и изпълнението на своите акции, предизвиква истински аплодисменти от страна на обикновения народ.

Известен е такъв случай.

Веднъж в един от столичните театри, принадлежащи на Федерацията на независимите театри в Уругвай, се играе пиеса на Арнолд Вескер. За да може по-нагледно, драматично и успешно да изиграят ролите си, актьорите взимат оръжие и военна униформа. Местните военни с удоволствие предоставят на артистите всички необходими за спектакъла материали, но на 7 февруари 1966 г. в нощта преди премиерата в театъра нахлува група въоръжени с пистолети „тупамарос“, които отнасят със себе си „реквизита“: десет „маузера“ със щикове и осемнадесет комплекта военни униформи. По-късно тези униформи служат добре на организацията. След месец преоблечени като военни партизаните ограбват „Работническата каса“, взимайки 3500 долара (в уругвайско песо). На 22 ноември точно по същия начин е експроприирана „Народната банка“. Тогава грабителите взимат почти 6000 долара в национална валута.

Началото на 1967 г. се ознаменува от първата криза: следствените попадат по следите на партизаните, много членове на организацията са принудени да се укриват, а други са арестувани. Ръководителите на столичната полиция заявяват гръмогласно, че на малката, но доста силна банда от леви екстремисти е нанесен смъртоносен удар. Това е грешка.

Сблъскващи се с нови беди, през 1968 г. „Тупамарос“ приемат нова тактика, която по-късно ще стане известна с гръмкото название „План на Сатаната“. Същността на този проект се състои в похищаването на едри национални и международни деятели, за да се предизвика объркване в правителството и да се демонстрира силата на организацията. „Тупамарос“ смятат, че подобни акции ще донесат доста по-голям ефект и доста по-силно ще уязвят властта, отколкото малките атаки по улиците на столицата.

На 8 август 1968 г. Улисес Перейра Ревербел, президент на държавната електрическа и телефонна компания, е отвлечен директно пред дома си. Неговият секретар и шофьор-охранител са ранени от членовете на бойната команда на „Тупамарос“. По-късно партизаните поясняват, че Перейра Ревербел е отвлечен, не само защото е един от най-активните апологети на „завиването на гайката“ в борбата срещу герилята, но и защото телефонно-електрическият монополист е личен приятел на президента Пачеко Ареко, водещ страната с големи крачки към бездната на тиранията.

Улисес Перейра Ревербел

Около 3 хиляди войници и полицаи са мобилизирани в издирването на отвлечения. Квартал след квартал се проверяват жилищата, като са задържани стотици „заподозрени“, но без успех. След 131 часа в плен, „Тупамарос“ най-накрая благоволят да пуснат своя високопоставен „гост“ цял и невредим. Малко объркан от марихуана, той е пуснат в парка Хосе Батле и Ордонес. Перейра Ревербел е първото звено в по-нататъшната верига на отвлечените.

Друга цел на партизанската организация е демонстрирането на корупцията на правителствените върхове, както и незаконната дейност на управляващите. Но, за да получат толкова конфиденциални сведения за престъпленията на чиновниците, е необходима мощна информационна-разузнавателна мрежа. „Тупамарос“ успяват да изградят такъв орган за разузнаване, работещ доста по-добре, отколкото полицията в Уругвай.

Доказателство за това е акцията на 14 февруари 1969 г., когато бойна команда „Либер Арсе“ нахлува в офиса на финансовата компания „Монти“, където са иззети 24 хиляди долара, както и счетоводните книги в кантората, разкриващи редица незаконни финансови схеми, в които са въвлечени първите лица на държавата: министърът на благоустройството Валтер Пинто Рисо, кандидатът за президент Хорхе Батле, както и бившият пленник на „Тупамарос“, телефонният магнат Перейра Ревербел. Всички опити от страна на злоупотребителите да се скрие случилото се не се увенчават с успех (те дори не заявяват в полицията за нападението): партизаните пращат копия от документите в наказателния съд, който взима решение да огласи публично фактите за престъпленията на чиновниците. Три дни след публичното разобличаване, „случаен“ пожар унищожава интериора на финансовата агенция „Монти“, унищожавайки всички директни доказателства срещу замесените в скандала държавни мъже.

Досега „Тупамарос“ извършват само малки рейдове с привличането на малък брой бойци, но на 8 октомври 1968 г. организацията осъществява една от своите най-мащабни акции. Около 13:00 часа бойна команда „Че Гевара“ атакува град Пандо, разположен на 31 километра от Монтевидео. Бойците пристига тук, използвайки различни средства: най-необичайният метод е на групата „тупамарос“, които използват като прикритие погребален кортеж. Влизайки в града, партизаните заемат всички стратегически точки, очаквайки сигнал за атака. Точно в един часа сигналът е даден: слагайки си бял бинт, за да се идентифицират в суматохата, партизаните щурмуват предварително набелязаните цели.

Всички въоръжени групи действат едновременно. Полицейският участък, телефонно-телеграфният пункт, пожарната и три местни банки са основни мишени. Изненадани, служителите на учрежденията не оказват почти никаква съпротива.

В полицейския участък един от офицерите се опитва да стреля, но партизаните го принуждават да се откаже.

В „Работническата каса на Пандо“ нахлува друга група, която е въоръжена с автомати и пистолети. Докато двама влизат в хранилището, третата участничка в нападението, момиче на име Анна, раздава на служителите и клиентите вътре листовки, като също разяснява и устно целите на рейда. Събирайки почти 4 милиона песо, партизаните са на път да си тръгнат. Въпреки това, на входа ги посреща полицай, идващ случайно до финансовия клон и забелязващ, че нещо не е наред. В краткото сражение на вратата офицерът е ранен и обезоръжен, което позволява на нападателите безпрепятствено да напуснат мястото с кола. Оказва се, че раненият офицер изстрелва последните си патрони по гумите на колата, така че точката на общата среща – местното гробище, – партизаните я достигат буквално на джанти.

Тук партизаните слагат парите в чакащия ги микробус, а след това, оставяйки автомобила, се разделят на две групи и потеглят с две други коли. Именно в този момент рейдът губи своята първоначално ясна организация, тъй като пътниците не се познават един друг и нямат представа кои от тях са командващи и кои подчинени. Към това ужасно объркване се добавят също проблемите при отстъплението, когато в района на Толедо Чико, близо до Монтевидео, автомобилите са спрени от пътен патрул.

„Тупамарос“ напускат Пандо благополучно, като единствената неприятност на операцията е загубата на един автомобил, но сега предстои дълъг път по магистралата до Монтевидео. Партизаните се надяват да стигнат до покрайнините на столицата преди полицията да успее да предприеме някакви мерки. За съжаление на „Тупамарос“ ситуацията се развива по-лош сценарии. Близо до Монтевидео, в селището Толедо Чико, партизаните се сблъскват с полицейски автомобил. Двуминутна битка, бягство, а след това среща с подсилени отряди на блокпост. Изоставяйки колите, „тупамарос“ са принудени да се крият в полетата. Само микробусът с парите, който се кара от Раул Сендик успява да избегне капана: завъртайки се пред носа на полицията, микробусът тръгва в обратна посока. Впоследствие, използвайки черни пътища, Сендик успява да пристигне в столицата цял и невредим.

В същото време представителите на правоприлагащите органи претърсват гората, където се крият бойците. Серията от битки, съпровождана от търсене, приключва не в полза на „Тупамарос“ – трима от членовете на организацията са убити, няколко са ранени, а двадесет са заловени.

Загиналите по време на операцията в Пандо: Рикардо Сабалса, Алфредо Кутели и Хорхе Салерно

Независимо от това, „Тупамарос“ разглеждат нападението срещу Пандо като много успешна операция, заявявайки, че са успели да мобилизират и достойно да организират повече от сто партизани. Правителствените служители омаловажават тази цифра, говорейки за 40 или 50 бойци.

В действителност, с нападението срещу Пандо приключва 1969 г. за организацията. Слабостта на правителството на Пачеко Ареко става явна и то е принудено да признае, че няма работа с дребни престъпници, както за това се говори в продължение на 5-6 години.

В края на годината журналистите Антонио Меркадер и Хорхе Вера изчисляват, че в Монтевидео действат около сто човека, въвлечени непосредствено във въоръжената борба. Не е известно колко хора оказват подкрепа на организацията. През януари 1970 г. британският ежеседмичник „Латинска Америка“ заявява, че по данни на специалните кореспонденти на изданието, в редиците на „Тупамарос“ има повече от 800 човека, разделени в няколко региона. Очевидно е, че това е силно преувеличено, но във всеки случай в началото на 1970 г. организацията представлява най-значителната сила, с която правителството е принудено да се справя. Силата на „Тупамарос“ достига своя апогей в периода между 1970 г. и 1971 г. Именно тогава изчезва от масовото съзнание, култивиращият се с години образ на партизаните като благородни „робинхудовци“; на смяна идва образът на революционера, прибягващ до насилие при всеки удобен случай.

Източник: Никитич Винтер

Тупамарос. Градска гериля. Правителството срещу „Тупамарос“

6. Правителството срещу „Тупамарос“

6.1. 1962-70

Периодът от 1962 г. до 1970 г. е време на консолидация и ръст на „Движението за национално освобождение – Тупамарос“. Както вече беше посочено, формално организацията се появява през 1962 г. като малък колектив интелектуалци от Монтевидео, към който се присъединяват няколко селяни от северните провинции, няколко профсъюзни активисти, а също и приятели на Раул Сендик.

От 1962 г. до 1968 г. дейността на организацията не е особено знаменита: това е период на опити и грешки, когато се поставят основите на бъдещите материално-технически схеми, градска тактика и политическа стратегия.

В този етап от историята на организацията надделява тактическата дейност по самообезпечаване: бавно, но постоянно се натрупва оръжие, взривни вещества, пари, информация и данни. Кражбите и нападенията се използват много рядко, като „Тупамарос“ по принцип избягват излишната „реклама“. Сблъсъците с властите носят случаен характер, за който свидетелства например факта, че първата загуба организацията понася едва на 22 декември 1966 г., когато по време на полицейско преследване е убит Карлос Флорес. Въпреки това, че „Тупамарос“ осъществяват в този период няколко подривания и нападения с използването на „коктейли Молотов“ срещу имущество на чуждестранни компании и жилища на местни олигарси и политици, може да се отбележи, че всички те носят спонтанен характер и се осъществяват повече с цел практика и придобиване на боен опит.

Дошлият на власт през декември 1967 г. Хорхе Пачеко Ареко коренно променя ситуацията. Веднага след встъпването си в длъжност, Ареко забранява шест малки леви партии (които са твърдо в подкрепа на въоръжената борба) и развива борбата срещу „враждебния“ Конгрес.  Страната бързо се спуска в бездната на тъмна диктатура с въведеното на 3 юли 1968 г. извънредно положение. На 24 септември същата година официално е въведена цензура.

Въобразявайки си, че ситуацията е под пълен контрол, Пачеко Ареко изпитва истински шок, когато „Тупамарос“ гръмко заявяват за себе си с похищението на водещия банкер в страната Г. Пелигрини Джанпиетро (9 септември 1969 г.) и окупирането за няколко часа на град Пандо, като окупирането е във връзка с втората годишнина от смъртта на Че Гевара (8 октомври 1968 г.). След това „Тупамарос“ системно увеличават динамиката на своите въоръжени действия, осъществявайки качествен скок. Експроприациите с цел получаване на пари и оръжие стават ежемесечни, а по-късно – практически ежедневни събития. Похищенията са съпроводени с десетки акции на въоръжена пропаганда; ескалацията на политическо насилие води до това, че в края на 1969 г. името на „Тупамарос“ става практически нарицателно.

В отговор на това президентът засилва цензурата (30 ноември), забранявайки дори споменаването на името „Тупамарос“ (също както и думите „клетка“, „терорист“, „саботаж“ и т.н.; в пресата бойците са наричани „неизвестни лица“), а също взима и редица драконовски мерки, които водят до остро недоволство сред населението (например, обиски на цели квартали от къща в къща, масови задържания на „подозрителни лица“ и т.н.). В бъдеще цензурата продължава интензивно да се засилва – през април 1971 г. е забранено да се съобщава не само за въоръжени действия, но и за стачки и протести, а през август е въведена и цензура на пощата. Няколко дни по-късно е забранено четенето и разпространяването на всякаква литература, в която се говори за политическо насилие, въоръжени въстания, както и материали, издадени в „недемократични“ и „тоталитарни“ страни (особено в Куба).

Дейността на полицията в борбата срещу нелегалните не носи почти никакви резултати. На всяко действие на полицията „Тупамарос“ нанасят симетричен удар. През 1970 г. широко започва да се използва практиката на сплашвания и репресии в отговор на изтезанията на задържани бойци, носейки доста ефективни резултати. Например, само през юни 1970 г. са арестувани 46 полицаи, които отказват да ходят с униформи от работата до дома си, както изисква устава. Очевидно е, че отказът от носене на униформа е породен от страха да не бъдат нападнати от бойци.

В съчетание с изпълнението на десетки пропагандни акции, бягства и нападения, както и с насърчаване дейността на собствените средства за масова информация, „Тупамарос“ постепенно стават централна фигура в политическия живот на Уругвай. Структурата на обществото се олюлява, а силата и авторитета на правителството са поставени под съмнение.

Името на „Тупамарос“ става широко известно в чужбина – не само благодарение на своите дръзки и иновативни акции, но и за сметка на отвличането на двама американски чиновници и един бразилски дипломат.

6.2. 1971-72

1971 г. и 1972 г. са решаващи години за „Тупамарос“, както и за цял Уругвай. Градската гериля в този период достига зенита на своето развитие, а правителството и полицията признават неспособността си да се борят с нелегалното движение, вследствие на което функциите на правоохранителните органи се взимат от въоръжените сили. От този момент участието на армията в политическия живот на страната са засилва от ден на ден.

През септември 1971 г. „Тупамарос“ обявяват едностранно прекратяване на огъня за срок не по-малък от пет месеца, за да се смекчи политическия климат преди националните избори (28 ноември 1971 г.). Междувременно, армията, без значение от умиротворяването, продължава да засилва своето влияние върху правителството. Режимът не прекратява извънредното положение и изборите се провеждат на фона на цензура, строг паспортен контрол и други ограничения. Документираните свидетелства за масови фалшификации остават без отговор. Властта преминава от Пачеко Ареко в неговия приемник Хуан Бордабери, който печели с леко предимство. Малко повече от месец след встъпването в длъжност на новия президент, „Тупамарос“ инициират нова военна кампания, която е предопределено да бъде последната атака срещу правителството. Новата ескалация е посрещната от властта с обявяването в страната на режим на „вътрешна война“, в съответствие с който се премахват всички лични свободи, преустановява се функционирането на конституцията, а въоръжените сили получават картбланш за всякакви антивъстанически действия. Така в края на 1972 г. „Тупамарос“ са практически унищожени.

За „Тупамарос“ 1971 г. започва с отвличането на британския посланик Д. Джексън (8 януари), а след това следват пет други похищения, десетки грабежи и много други акции. През май същата година лондонското списание „The Economist“ оценява настоящото положение по следния начин: „Уругвайската градска гериля „Тупамарос“ не може да се разглежда като действие на група романтични заговорници, които нямат контакт с народа. В столицата на страната Монтевидео „Тупамарос“ действат фактически като паралелно правителство, а страната стои пред реалната заплаха от въоръжено завземане на властта от революционерите“.

В този момент „Тупамарос“ наистина успяват да създадат система на двувластие, качествено използвайки я в своята военна стратегия. В политическата стратегия все още се използва секторна и всеобща мобилизация. След грандиозното бягство на повече от сто затворници „тупамарос“ от затвора с максимално строг режим „Пунта Каретас“ на 6 септември 1971 г., „Тупамарос“ обявяват едностранно прекратяване на огъня, за да може изборите за нов президент да преминат в относително спокойна обстановка. Те поддържат своята позиция по повод изборния фарс, който никак не може да доведе до революционни промени в страната, но в същото време изразяват надежда, че правителството няма да отмени или отложи изборите и изразяват подкрепата си за коалиция между либерални и леви сили (т.н. „Широк фронт“).

През 1971 г. на политическата сцена в Уругвай се появяват нови организации, които проповядват използването на политическо насилие за преустройство на обществото и социалната система. На първо място, това са „Източни въоръжени революционни сили“ (Fuerzas Armadas Revolucionarias Orientales, въоръжено крило на „Революционно източно движение“) и „Народна революционна организация 33“ (Organización Popular Revolucionaria 33, въоръжена структура на „Уругвайската анархистка организация“). Много бойци от тези групи са бивши „тупамарос“, които са напуснали организацията заради несъгласия с нейната стратегия, тактика и цели. Сред тях има и анархисти, и маоисти, и последователи на по-колоритни и оригинални политически концепции. И двете групи допринасят за ескалацията на политическо насилие, и двете могат да се похвалят с осъществяването на грабежи и дори отвличания. Анархистите от OPR-33 са отговорни за отвличането на четирима крупни бизнесмени, които влизат в остри трудови конфликти с профсъюзите.

От друга страна, през 1971 г. започва увеличаването на организираното насилие от крайнодесни групи. Това са на първо място „Надигаща се уругвайска младеж“ (Juventud Uruguaya de Pie) и „Команда ловци на Тупамарос“ (Comando Caza Tupamaros). Тези групи са създадени с пряката подкрепа на Министерството на вътрешните работи и различни длъжностни лица от правоохранителните органи.

JUP е добре известна със своите многобройни нападения срещу столични училища, където бойци на организацията бият подрастващи заради това, че симпатизират на „Тупамарос“. Ситуацията с неофашисткия терор достига апогея си в средата на годината, когато на 1 юни заради системните сблъсъци между левите подрастващи и „младите герои“ (както наричат себе си участниците в JUP) са затворени 11 от 30-те училища в Монтевидео. JUP е отговорна и за преследванията на семейства на осъдени „тупамарос“ и лица, пуснати от ареста.

CCT е по-войнствена организация. Тя представлява нелегална неофашистка структура, занимаваща се с брутални побоища срещу лица, заподозрени за участие в „Тупамарос“. CCT е отговорна за смъртта на двама младежи, обвинени във връзки с партизаните.

Освен това, в периода 1970-71 г. най-малко 15 абсолютно невинни лица са по погрешка убити от полицаи и войници по време на патрулиране, обиски и нападения. Всичките тези актове на насилие способстват за установяване в уругвайското общество на беззаконие, произвол и безредие.

След приключването на изборната кампания и встъпването в длъжност на Бардабери, „Тупамарос“ отвличат полицейския фотограф Н. Бардесио (24 февруари 1972 г.). По време на разпитите офицерът признава, че по заповед отгоре той е активен член на крайнодесни антивъстанически групи. Освен това, той снабдява „Тупамарос“ с подробни писмени показания, съпроводени от фотоматериали, които показват, че висши държавни служители директно доставят на неофашистките групировки оръжие и пари, а също им предоставят и обучение. Всички тези сведения „Тупамарос“ изпращат по вестниците и в Конгреса, въпреки че това не дава никакви резултати.

Няколко седмици по-късно, на 14 април 1972 г., „Тупамарос“ излизат с комюнике, което съдържа смъртни присъди на полицаи, армейски и морски офицери, както и на един бивш чиновник в правителството за оказване на колективна подкрепа на главорезите от CCT. В продължение на няколко часа след публикуването, четирима от осъдените са убити близо до собствените им домове на път за работа.

В същото време на политическата сцена се появяват въоръжени сили, които поемат пряка отговорност за антипартизанската борба. През цялото време, когато страната е обхваната от политически дебати и агитация в навечерието на изборите, а „Тупамарос“ са прекратили огъня (септември 1971 г. – февруари 1972 г.), армията, ползваща се с репутацията на една от най-аполитичните в Латинска Америка, се готви да нанесе смъртоносен удар на партизанското движение. Именно след убийствата на 14 април военните искат от Конгреса да се въведе режим на „вътрешна война“ и да се предадат функциите от правоохранителните органи на въоръжените сили.

След като „Тупамарос“ възобновяват своята борба, те неочаквано откриват, че армията, досега осъществяваща само второстепенна роля, сега е авангард на политическата система в страната в борбата срещу революционерите.

След 14 април 1972 г. „Тупамарос“ влизат в серия от улични боеве с армейските сили, в резултат на което за 4 дни загиват 19 човека. Режимът на „вътрешна война“, обявен от Конгреса под натиска на генералите, допринася за това, че до 2 юни организацията претърпява тежки удари: 30 човека са убити, има много ранени, повече от 500 бойци и симпатизанти на въоръженото движение са вкарани в затворите. Сумите за възнаграждение, обявени за информация за членовете на организацията, се увеличават драстично, като в средата на 1972 г. сумата е 8 хиляди долара. Властите обещават още повече за сведения, които могат да спасят похитените от организацията лица: от 20 хиляди долара в началото на 1972 г. до 90 хиляди през юни.

В края на 1972 г. повече от 5000 човека са хвърлени зад решетките по обвинения в сътрудничество с „Тупамарос“. Организацията в Уругвай е практически унищожена.

Успешните методи на въоръжените сили в борбата срещу въстаниците са основани на системно използване на мъчения. Армията се отнася много по-сериозно от полицията при разпити на задържани. В зависимост от политическото влияние и известността на арестувания боец, полицията използва обикновено кратък, но жесток разпит. Въоръжените сили, които отговарят не само за функциите на правоохранителните органи, но и за цялата затворническа система, провеждат по-продължителни, системни и „сложни“ дознания.

Най-разпространените мъчения, които се използва върху заподозрените, са „саженец“ (продължително държане без храна и вода), „качулка“ (задържане под стража със завързани очи) и „подводница“ (системно гмуркане на главата във вода до задушаване с интервал от двадесет минути или по-малко). По време на разпитите заподозрените са бити с методи, които не оставят следи – например, едновременни удари по ушите. Форми на психологически мъчения (безсъние, умора от глад, заплахи и т.н.) също често се използват, както и лишаване от медицински грижи. Въпреки че се смята, че последните методи не оставят никакви „доказателства“, много арестувани в уругвайските затвори и военни гарнизони губят здравето си. Сред най-известните жертви на армейски произвол са писателят М. Росенхоф (церебрална парализа), лекарят Н. Бониля (пълна парализа) и Л. С. Баталя (смърт).

Въпреки че тоталната цензура е възстановена през април 1972 г. от президента Бордабери, обвинения за изтезания звучат по адрес на въоръжените сили на всяко заседание на Конгреса. След смъртта на Баталя депутатите искат не само военните да бъдат наказани, но и публично да им бъдат обявени имената. В качеството на пример за растящото влияние на армията в политиката може да се каже следното: изправени пред фактите от депутатските запитвания, повече от 600 военни служители разработват и самостоятелно утвърждават резолюция, осъждаща всякакви репресивни мерки (дори публично оповестяване на имена) по отношение на войници и офицери, нарушаващи човешките права.

В борбата срещу „Тупамарос“ на военните доста помага разкаянието на един от лидерите на организацията Ектор Амодио Перес, който показва разположението на най-малко 30 партизански укрития, главния медицински комплекс, много арсенали и нелегални печатни преси, а също и известните „народни затвори“, където се държат Перейра Ревербел и Фрик Девис. Това предателство нанася голяма вреда на организацията, доказвайки за пореден път, че принципът на отделеността, така добре работещ в ниските нива на организацията, е абсолютно безсмислен в случай, когато лидер си сътрудничи с властите, давайки пълна информация.

Друг основен успех на военните е ликвидирането на клетки на „Тупамарос“ в селските местности и малките градове. Както вече беше споменато, в началото на 1972 г. организацията започва да провежда експеримент по разширяване на своята дейност в малки градове близо до Монтевидео, а също и в стратегически пунктове в селски местности, за да се отвлече вниманието на военните сили от столицата. В малките градове и провинциите военните много лесно идентифицират „подозрителните“, много по-лесно разкриват „подривни дейности“, на кратко казано, тук партизаните не се чувстват като „риба във вода“.

Важно значение в разрушаването на структурата на „Тупамарос“ играят успешните бягства от затворите. Както вече беше посочено, в периода 1971-72 г. организацията успява да изкара от затворите повече от 180 бойци, които, в по-голямата си част, отново влизат в организацията. Въпреки че бягството се счита от „Тупамарос“ за успешен пропаганден ход, в дългосрочна перспектива освободените другари представляват бомба със закъснител. По време на пребиваването в затворите и подготовката за бягство, мнозина успяват да се опознаят един друг, и завръщането им в „Тупамарос“ напълно преобръща концепцията за безопасност на мрежовата структура, фундаменталното правило, което е пълна анонимност.

Когато тези бегълци отново попадат в ръцете на властта, военните доста лесно измъкват от тях информация за кадрите, включени в различни клетки и колони.

От друга страна, връщането на бившите затворници в „Тупамарос“ причинява вътрешно напрежение и остро съперничество. Тъй като сред бегълците има много бивши ръководители, хора с богат опит, те не без основание се надяват да се върнат на ръководните длъжности в ущърб на тези, които в момента ги заемат. Напълно възможно е тези вътрешни триения да са причинили много предателства и доноси.

Бавно, но сигурно „Тупамарос“ започват да се разпадат, окончателно спирайки дейността си в края на 1972 г. Изумителната скорост на разрушение на огромната структура се обяснява с яростната контраатака на въоръжените сили, които не се колебаят да използват най-жестоките методи за разпити и мъчения, а също и на стратегическата грешна преценка: погрешните надежди, които „Тупамарос“ възлагат на своите селски и провинциални клетки в отвличането на армията от Монтевидео. „Тупамарос“ прекратяват своята дейност, окончателно преминавайки в дълбока нелегалност.

Източник: Никитич Винтер

Тупамарос. Градска гериля. Тактика

5. Тактика

5.1. Обезпечаване

Акциите по самообезпечаване служат за получаване на елементи, имащи отношение към материално-техническото обслужване и насърчаването ръста на партизанската организация.

Очевидно е, че най-важната и разпространена акция по самообезпечаване е „експроприацията“ на финансови ресурси. Както пишат самите „Тупамарос“, сравнявайки своя опит с кубинския, „градската гериля трябва да си купи своята Сиера Маестра с пари“. С други думи, това, което селските партизани взимат от природата, градските партизани трябва да си го купят. Освен елементарните изисквания на войната, такива като изграждане на убежища, изготвяне на фалшиви документи, купуване на дрехи, продукти и медикаменти, дейността в града привлича допълнителни разходи – подкупвания и плащания, производство и разпространение на пропагандни материали, ремонтиране на транспорт и т.н. Изпитвайки, особено в края на 60-те години, постоянен приток на новобранци, „Тупамарос“ незабавно се нуждаят от увеличаване на своите финансови капитали за материално обезпечаване на новаците и гарантиране на тяхното оцеляване.

„Тупамарос“ дават една много необичайна и оригинална обосновка на своите методи за добиване на пари (т.е. въоръжени грабежи). Те смятат, че правителството трябва да плати за собственото си унищожение: „Ние не просим от чужбина пари за осъществяване на нашата революция, а ги взимаме от нашите (идеологически) врагове, за да платим революционната кампания“ (Tricontinental Bulletin, януари 1970 г.).

„Тупамарос“ ясно различават два вида собственост: „Ние ясно разграничаваме собствеността на буржоазията и имуществото на работниците. Първото, извън всякакво съмнение, е резултат от експлоатацията на работническата класа, а второто – плод на индивидуални усилия. Буржоазната собственост е естествен източник на ресурси за нашата борба. Ние имаме право да я отчуждим без никакви компенсации. Нашата революцията има пълното право да използва финансовите излишъци, принадлежащи на привилегированата класа“ („Правила на организацията“, януари 1971 г.).

Съответно, „Тупамарос“ са главни герои в една дълга поредица от обири, които разтърсват страната в средата на 60-те години. От експроприацията страдат десетки държавни и частни банки, казино и отделни бизнесмени. Най-големите от тези грабежи са нападението на казино в Сан Рафаел (230 хиляди долара в уругвайско песо) на 18 февруари 1969 г., на имение на буржоазното семейство Майльос на 4 април 1970 г. (около 400 хиляди долара в песо, британска валута и златни кюлчета), и на „Републиканската банка“ на 12 ноември 1970 г. (около 6 милиона долара в различни валути и бижута). Освен такива сложни и гръмки операции, се провеждат десетки малки, служещи, често, не за печалба, а по-скоро за проверка на новаците, за придобиване на боен опит.

Любопитно е, че в хода на подготовката и провеждането на такива акции, не редки са случаите, в които банковите служители си сътрудничат с партизаните. Въпреки че партизаните използват широката корупция във всички сфери на уругвайското общество и привличат служители срещу определено възнаграждение, има и случаи, в които сътрудничеството е по идеологически причини. Понякога такива „идейни“ служители веднага след грабежа преминават в нелегалност, присъединявайки се към организацията. В случая с казиното в Сан Рафаел подобен информатор е уволнен работник; в нападението срещу къщата на Майльос взима активно участие Р. Барбейто, служител, който работи на семейството повече от 12 години, а в нападението срещу „Републиканската банка“ цялата вътрешна информация се предоставя на партизаните от служител по фамилия Гинопарт.

Честите обири, дори в малък мащаб, се превръщат в истински спектакли. В повечето случай по време на атаките „Тупамарос“ въвеждат цял комплекс от специални операции, включително временно отвличане на служители и използване на маскировка. Отхвърляйки методите на престъпниците, предпочитаната тактика от „Тупамарос“ не е агресивната демонстрация на сила, а деморализацията посредством маскиране (партизаните, например, се представят за полицаи, техници, водопроводчици и дори свещеници). Що се отнася до похищенията, то герилиерос взимат само тези, които притежават ключове или знаят комбинацията за заключените банкови трезори.

Друга важна част от логистиката е обезпечаването с оръжие и взривни вещества. „Тупамарос“ ги получават с помощта на покупки или кражби. Оръжието се взима от частни лица, а също и от оръжейни магазини, въпреки че е известен един случай на кражба от арсенала на морски гарнизон на 450 пушки с патрони за тях. Взривовете се взимат от складове на строителни и демонтажни компании. Химическите вещества се изнасят от химически заводи и фармацевтични фирми. Нелегалното или полулегално закупуване на оръжие се осъществява обикновено в съседните Бразилия и Аржентина. В последния случай „Тупамарос“ се възползват от слабо охраняваната граница между двете страни.

Заслужава да се отбележи, че не са намерени никакви доказателства, че организацията получава оръжие и пари от чужбина, въпреки че в това военните искат да убедят обществото. Това би било противоестествено на националистическата философия на „Тупамарос“, основана на собствените си сили в борбата срещу правителството.

„Тупамарос“ също посвещават много усилия и внимание върху освобождаването на своите арестувани другари. В този случай, това може да се разглежда като действие по самообезпечаване с човешките ресурси. Организацията в различни моменти успява да изкара от затворите почти 180 от своите бойци, в това число – и основни лидери. Налице са четири масови бягства: от женския затвор на 9 март 1970 г. (13 освободени); от същия затвор на 20 юли 1971 г. (38 освободени); от затвора с максимално строг режим „Пунта Каретас“ на 6 септември 1971 г. (106 освободени); в същия затвора на 12 април 1972 г. (15 освободени). Организирани са и две индивидуални бягства на лидерите на „Тупамарос“ Хуан Алмирати (26 май 1971 г.) и Раул Бидагайн (18 юли 1971 г.). Първото масово бягство става възможно благодарение на маскировката на самите затворници, облечени в полицейски униформи, останалите три са организирани от външни бойци, добре запознати с подземните комуникационни системи на Монтевидео и имащи опит с инженерна работа в изграждането на тунели.

Транспортът е доста важно нещо за градските партизани. „Тупамарос“ решават този проблем по пътя на отвличанията. Един от най-разпространените методи е откритото нападение: към човек, който се намира в колата си, се приближава малка група от партизани и иска от него да им бъдат дадени ключовете. Когато са взети, обикновено без никакво насилие, групата заедно със собственика на колата изчезват. В града шофьорът, който е съпроводен от двама-трима бойци, е воден на кино, ресторант или просто на разхода от тях. След час или повече собственикът е освободен и както можете да се досетите, той отива направо в полицията. Но по време на разходката, неговото превозно средство е предадено на друга група партизани, която го използва за своите цели. След извършването на определени действия, колата се оставя и се отива за друга, която се доставя на определеното място по същия начин. Цялата операция е краткотрайна; бойна група за час може да получи повече от една кола.

За да могат да оцелеят и ефективно да продължат борбата, градските партизани се нуждаят от получаването на подробна и стабилна информация. „Тупамарос“ получават информация, необходима за планиране на едно или друго действие, или чрез заплахи, или чрез подкупи. На разположение на организацията са подробни военни карти и снимки на цял Уругвай, подробни карти на канализационната, електрическата и водопроводната мрежа на Монтевидео, схеми на правителствените сгради и т.н. „Тупамарос“ обновяват своята колекция и със собствено проучване.

За организирането на постоянна разузнавателно-информационна мрежа и разпространение на пропаганда на различни места, в търговски предприятия и в държавни учреждения се създават „Комитети в подкрепа на „Тупамарос“ (CATs). Тези комитети служат като канали за предаване на информация от симпатизанти до ръководството на организацията.

Почти всички акции, дори малките грабежи на кантори и магазини, „Тупамарос“ започват с изучаване и търсене на цялата възможна информация. Този процес отнема няколко седмици.

Що се отнася до други принадлежности, необходими за партизанската война (дрехи, храна, медикаменти и т.н.), то те се закупуват по легален път. В определени случаи се организират кражби на специални средства от аптеки и болници, военни и полицейски униформи и отличителни знаци, документи за самоличност и различни бланки на документи от паспортни служби и т.н.

5.2. Пропаганда

Пропагандните действия са тактическа операция, чиято цел е популяризиране на съществуването и идеологията на организацията, а също и демонстриране на сила. Необходимо е да се убедят масите, че организацията представлява реална заплаха за силите за сигурност и за правителството като цяло; необходимо е да се демонстрира по такъв начин идеологията, че тя да стане привлекателна за народа.

Съществуват много форми на пропаганда, за сметка на които за „Тупамарос“ разбират в цял Уругвай, а по-късно – и в целия свят. В периода 1968-69 г. партизаните изпращат писма, а също и дават интервюта за национални и международни издания. Но когато правителството разбира, че информацията за партизанското движение е един вид безплатна реклама, в страната е въведена строга цензура – отсега „Тупамарос“ не могат да се обръщат към народа посредством своите комюникета, публикувани във вестниците. „Тупамарос“ са принудени да разработят свои собствени средства за масова информация, а също и да търсят начини за заобикаляне на цензурата.

Започват да се печатат хиляди съобщения, които се разпространяват на обществени места, разлепят се на табла или се пускат в пощенските кутии. Партизаните въвеждат практиката на „окупация“ (завземане) на кина, фабрики и други оживени места, където на гражданите принудително се раздават писмени съобщения, а също звучат и устни речи. След това последват случаи на нашествия по радиата, където герилиерос заплашват служителите да транслират или да четат съобщения на организацията и новини за въоръжената борба. Изключителни примери за подобно нещо са прекъсването на радиорепортаж за мач на националния отбор на 15 май 1969 г., а също и нападението срещу FM станция, на която се излъчва фонова музика за всички големи универсални магазини в Монтевидео.

„Тупамарос“ също практикуват действия, демонстриращи силата на организацията. Едно от тези действия е похищението: сред жертвите на подобна тактика са представители на властта, крупни бизнесмени, собственици на земя и чуждестранни дипломати. Това са: У. Перейра Ривербел (два пъти – през 1968 г. и 1971-72 г.), ръководител на държавната телефонна и електрическа корпорация, а също и личен приятел на президента Хорхе Пачеко Ареко; Г. Пилегрини Джанпиетро (1969 г.), банкер и собственик на вестник; Д. Перейра Манели (1970), съдия, често ръководещ процеси срещу арестувани „тупамарос“; Д. А. Митрионе (1970 г.), експерт от Агенцията по международно развитие; Л. Флай (1970-71 г.), американски съветник на уругвайската полиция; посланикът на Великобритания Г. Д. Джексън (1971 г.); главният прокурор Г. Беро (1971 г.); един от най-богатите хора в страната Ферес (1971-72 г.); К. Фрик Девис (1971-72 г.), бивш министър на земеделието, който е принуден да подаде оставка след голям финансов скандал; младият латифундист Х. Берембау (1971 г.); председателят на държавната водна компания Фариня (1972 г.); полицейският фотокореспондент Н. Бардесио (1972 г.), който дава много сведения на „Тупамарос“ за незаконната дейност на висши офицери от Департамента на полицията в Монтевидео и лично за министъра на вътрешните работи; председателят на Камарата на представителите Г. Руис. От всички отвлечени, само Митрионе е убит на 9 август 1970 г. след като правителството отказва да изпълни условията на „Тупамарос“ за неговото освобождаване.

Всички отвлечени са държани (понякога до 14 месеца) в специални „народни затвори“: малки помещения, оборудвани в мазета на къщи или гаражи. Понякога за похитените се назначава и получава определен откуп, но обикновено отвличанията имат за цел демонстрирането на сила и привличането на внимание към организацията.

Всички пленени се отнасят към лагера на идеологическите врагове на „Тупамарос“ – това са олигарси и хора, свързани с тях, а също и агенти на чуждо влияние. При избора на бъдещата жертва се оценява степента на неговата вина в „престъпленията срещу народа“: корупция, антипартизанска борба, или пък просто в дейността, „подриваща благосъстоянието на трудещите се“. Понякога „Тупамарос“ оперативно променят своите изложени по-рано искания. Така се случва през юли-август 1970 г. През тази година организацията отвлича няколко чуждестранни офицери, за да принуди правителството да освободи арестувани партизани. Когато властта отхвърля исканията на похитителите, „Тупамарос“ предоставят други, отнасящи се или към разрешаване на трудовите спорове в полза на трудещите се, или към политическо отмъщение. Организацията не търси нови начини, а често използва отвличанията като средство за класически политически шантаж. Британският журналист Мос оценява тази практика със следното проницателно заявление: „Похищенията се използват в качеството им на безкръвен метод за елиминиране на политически врагове и демонстриране на слабостите на правителството; като средство за водене на психически терор, те са проектирани за максимално възбуждане на страх и ужас сред тези, които са приближени към президентския дворец, и най-малко безпокойство сред обикновения народ.“

Има и други акции, насочени към дискредитиране на държавните органи и силите за сигурност. Може би най-нашумялият случай от този род е нападението срещу финансова къща „Монти“ на 14 февруари 1969 г., където „Тупамарос“ изземват редица счетоводни книги, които хвърлят светлина върху валутните спекулации на някои важни правителствени служители. Партизаните изпращат копия от книгите в съда, което причинява огромен скандал, водещ до оставките на министъра на земеделието Фрик Девис (по-късно отвлечен от организацията), бившият кандидат за президент Хорхе Батле и няколко други официални лица.

„Тупамарос“ широко практикуват и „робинхудски“ акции, като отвличането на товарни автомобили с мляко, храна или одеяла, съдържанието на които безплатно се раздава в бедните предградия на Монтевидео („кантегрилес“). Скоро партизаните разбират инфантилността и нелепостта на подобен пропаганден метод, свързан с принципа „хляб днес – утре глад“, и в бъдеще рядко се връщат към такива действия.

5.3. Сплашване и репресии

„Тупамарос“ осъзнават, че психологическата война е важен аспект от всяка борба, че страхът е най-силното оръжие. Сплашването и репресиите стават важна част от тактиката на партизаните, защото именно такива хирургически удари, предизвикващи всеобщ ужас, могат да доведат до морално поражение силите за сигурност или държавната машина. „Тупамарос“ различават два вида сплашвания: „преки“ и „косвени“.

„Прекият“ подход означава, че обектът на партизанската атака, – например, полицейски офицер, – е виновен с действията си срещу организацията (например, при измъчване на задържани лица), и вината му е доказана. В този случай, офицерът ще бъде застрелян.

„Косвеният“ подход се отличава от „прекия“ с по-широк диапазон на цели: всеки, който е съпричастен към „вражеската партия“ (полицаи, войници, телохранители) и върши работата си „твърде добре“, може да бъде убит. С други думи, „косвеният“ подход не отделя правителството или репресивния апарат от техните „приятели“, телохранители, консултанти и дори роднини.

Сплашванията и репресиите имат много форми. Най-разпространени са палежите, взривовете и убийствата. „Тупамарос“ хвърлят бомби в къщи на армейски, полицейски, правителствени и бизнес лидери. Те също отвличат хора, виновни за определени постъпки. Често „Тупамарос“ убиват армейски и полицейски офицери, обвинени в жестоко малтретиране на арестувани партизани, в мъчения, в отказ от предоставяне на медицинска помощ. Друга мярка за сплашване е публичното унижение. Например, обкръжавайки полицай на улицата, „тупамарос“ го бият, взимат му оръжието, униформата и удостоверението. Или пък „обискират“ жилище на полицай, заплашват семейството му, като същевременно взимат със себе си оръжието, униформата и боеприпаси.

Селективният терор срещу униформените е важен компонент от тактиката на „Тупамарос“.

5.4. Саботаж

Саботажът е доста силна тактика, позволяваща да се нанесе голяма вреда на врага при относително малки финансови разходи и личен риск. Широкото разпространение на саботажа, прекъсващо нормалното функциониране на обществения живот, принуждава органите на държавната власт да вземат определена позиция. Най-често властта реагира доста силно на текущата ситуация. Излишната емоционална реакция често се интерпретира от населението като паника: в този случай всяко действие на правителството – било то меко или свръх-жестоко – се възприема като продукт на тази паника и объркване, което косвено помага на партизаните.

Въпреки факта, че „Тупамарос“ относително малко използват подобна тактика, те не веднъж я споменават в своите документи, и виждат три вида саботажни действия.

Първо, саботажът, който влияе на голяма част от населението, причинява на масите неудобство. Например, разрушаването на завод (хората се лишават от работа) или пък скъсване на телефонна линия.

Второ, саботажът, който засяга само държавата и олигархията (държавни чиновници, ръководители на предприятия или собственици на земя), но не носи пряка вреда на населението.

Трето, саботажът, нанасящ щети на репресивните сили.

„Тупамарос“ смятат, че използването на саботаж не е оправдано, защото резултатът може да бъде с обратен ефект, причинявайки неприязън към организацията от страна на засегнатото от диверсионните акции общество. В действителност, от трите вида саботажни действия, „Тупамарос“ реализират само втория, насочен срещу правителството и националната олигархия.

Например, „Тупамарос“ извършват палежи на централния офис на завода „Дженерал Мотърс“ (20 юни 1969 г.) и на склад на „Sudamtex“ (10 октомври 1970 г.), принадлежащ на една от най-големите текстилни фабрики в Уругвай, която е собственост на САЩ. Тези палежи причиняват щети за повече от един милион долара всеки.

„Тупамарос“ считат, че местата, на които техните врагове се отдават на удоволствия и забавления, също трябва да бъдат атакувани. Затова герилиерос унищожават напълно или частично такива горещи точки, като „Уругвайския боулинг клуб“ (6 октомври 1970 г.), „Голф клуб Монтевидео“, а също и няколко по-модерни и скъпи нощни клубове.

По този начин се осъществява практиката на „тотална война“ срещу олигархията, както пишат самите „Тупамарос“: „Нашият враг трябва да разпилее силите си, опитвайки се да защити хиляди потенциални цели. Представителите на съществуващия режим трябва да живеят практически в нелегалност (…), ограничавайки своето предвижване с надеждна защита от десетки телохранители, стоящи на пост и дори в собствените им домове“.

Източник: Никитич Винтер

Тупамарос. Градска гериля. Членство и вътрешна организация

4. Членство и вътрешна организация

4.1. Кадри

Социалният произход на членовете на „Тупамарос“ е разнообразен: от неграмотни селяни до ръководители на театри, от безработни асоциални елементи до роднини на висши държавници, от студенти и ученици от по-големите класове до многодетни майки на преклонна възраст. Може ли правилно да се структура кадровият състав на организацията? Много е трудно, ако въобще е възможно, тъй като практически е невъзможно да се получат точни данни за числеността и социалния състав на едно нелегално движение. Това важи и за „Тупамарос“, защото информацията за членството не е нито на сто процента вярна, нито непременно надеждна. Липсата на допълнителни източници стеснява избора изключително до статистическите показатели на убитите бойци и симпатизанти.

Този метод може да даде само една груба представа за кадровата структура на „Тупамарос“, тъй като е основан върху случайна извадка. Той не се харесва нито на правителството, нито на „Тупамарос“. Бивши бойци препоръчват да се запозная със статистиката на арестуваните и осъдените, защото тази информация е единственият фактически източник, и като такъв не е обект на фалшификация. Други бивши бойци заявяват, че „анализът на произхода на другарите, които са заловени, не може да бъде отправна точка за изучаване на кадровата структура“. Всички данни, които са написани по-долу, трябва да се разглеждат като се има предвид неизменната статистическа грешка.

Обобщението е направено въз снова на открита информация, публикувана от уругвайската полиция и въоръжените сили. Има 648 отделни отчети за арести, обхващащи периода от 12 декември 1966 г. до 22 юни 1972 г.: оттук се изключват откровено недостоверните и съмнителни данни. Отчетите представляват статистически данни за голяма част от арестуваните в този период „тупамарос“, но като цяло това съставлява около 15% от общата численост на организацията. С други думи, полицейската статистика изключва около четири хиляди бойци и симпатизанти, оставащи на свобода по време на написването на този труд (май 1973 г.) или пък заловените в последните шест месеца.

4.2. Занимание

От общото количество полицейски отчети, 336 съдържат информация за заниманията на арестуваните. В приведената по-долу таблица тази статистика е разделена на четири категории: студенти (С), специалисти и техници (СТ), работници и служители (РС) и други (Др).

Категория „Студенти“ включва както учещи в университетите, така и ученици от по-големите класове; графа „Специалисти и техници“ включва възпитаниците на висши и средни учреждения (такива като медицински работници, свещеници, художници, механици, журналисти и т.н.); реда „Работници и служители“ включва трудещите се във фабриките, заводите, малките мануфактури и въобще всички, занимаващи се в сферата на услугите и производството, които не могат да бъдат класифицирани като специалисти (например, продавачи, секретари, служители в учреждения и кантори, носачи). „Другите“ са домакини, войници, полицаи, бизнесмени и собственици на земя и, разбира се, безработни.

Бел. Данните за 1966-69 г. са толкова малки, че са обединени в една графа.

данни1Както можете да видите, около една трета от „Тупамарос“ са специалисти и техници, друга една трета са работници и служители, а третата една трета – студенти. Данните, взети по години, разкриват две относително ясни тенденции.

Първата ни казва за стабилния спад на студентите – от близо 40 процента в периода 1966-69 г. до 20 процента в периода 1972 г. Другата тенденция е увеличаването на специалистите и техниците – от 20 и няколко, до над 40 процента през 1972 г. Дялът на работниците и служителите остава непроменен.

4.3. Възраст

Данните за възрастта на арестуваните бойци са взети от 515 отчета.

данни3Както можете да видите, възрастовият диапазон се увеличава от 18-43 до 18-59, което увеличава средната възраст от 30.5 през 1966-69 г. до 38.5 през 1972 г. Що се отнася до модата (най-често срещаната възраст), то, с изключение на бимодалното разпределение в периода 1966-69 г., тя е последователно равна на 21. Средната аритметична стойност се намира между 25 и 28 години. Повечето заловени бойци са млади мъже над 20 години, но по-млади от 28. Въпреки че това е най-често срещаната възраст, може да се видят партизани, които са едва на 18 години, или такива, който са на 59, въпреки че подобни случай със сигурност са били рядкост.

4.4. Пол

данни2Данните за 618 арестувани показват, че повече от една четвърт от тези, които са заподозрени за участие в организацията, са жени. Това съотношение е много по-високо, отколкото може да се очаква, и както се вижда, с течение на времето тези параметри се увеличават.

4.5. Националност

648 задържани, т.е. по-голямата част от бойците на „Тупамарос“, са уругвайци по националност и гражданство. Само 12 от тях, т.е. 1.8 процента, са натурализирани чужденци: петима испанци, трима бразилци, двама аржентинци, един венецуелец и един египтянин. За такава страна като Уругвай, където 40% от населението има испански произход,  а всички останали са имигранти от първата или втората вълна, такова представителство на чужденци въобще не е странно, а точно обратното.

Ако предположим, че цифровите данни отразяват реалната картина на кадровия състав на „Тупамарос“, то изводите могат да бъдат следните: повлиявайки на различни сектори в обществото, организацията поема най-различни хора, от различен социален произход. Но по-голямата част от бойците са млади уругвайци, които не са по-стари от 25 или с малко надвишават тази възраст. Можем да отбележим доста големия дял на жените, а също и немалкият процент образовани хора.

Данните, представени тук, не дават никакъв отговор на въпроса за социалния статус на лидерите на движението. Изхождайки от неформалните проучвания за най-значимите арестувани фигури на движението (като Раул Сендик, Хорхе Манерас Люверас, Мареналес Саенс, Хуан Алмирати, Ектор Амодио Перес, Раул Бидегайн, Алберто Кандан Грахалес и Люсия Тополански), може да се забележи, че всички тези хора, основно на тридесет години или малко по-стари, принадлежат към високо образованата прослойка от обществото, и всички са с уругвайски произход.

4.6. Вътрешна организация

Основна оперативна единица на „Тупамарос“ е клетката. Тя се състои минимум от двама, но обикновено не повече от шест човека. Във всяка клетка има оперативен ръководител, който е назначен от Изпълнителния комитет. Съществува ред, в съответствие с който, по колективно искане на бойците на клетката, ръководителят може да бъде отстранен, а на негово място да бъде назначен друг. Членовете в клетката не знаят истинските си имена, а използват прозвища, фалшиви документи и указания още при етапа на подбор. Всички елементарни единици в организацията се делят на две категории: бойна и обслужваща.

Бойните клетки разполагат с „комбатанти“ – най-опитните и доказали своята преданост към делото на „Тупамарос“ бойци, които отговарят пряко за военната дейност. Те трябва да изпълняват задачи, свързани с въоръжена пропаганда, репресии и саботаж, утвърдени от ръководството.

Обслужващите клетки са съставени от „активисти“ – хора, които се занимават с техническото обслужване на бойните клетки. С други думи, те са отговорни за подготовката на места за срещи, наемането на конспиративни квартири и укрития, купуване на храна и дрехи, събиране на разузнавателна информация, понякога лечение, изготвяне на взривове и поправяне на оръжие, решаване на транспортни и комуникационни проблеми.

Всяка клетка, – бойна или логистична, – счита за необходимо да организира собствена местна информационно-пропагандна мрежа. С други думи, тя трябва да поддържа контакти със симпатизанти и „хора от периферията“.

„Хората от периферията“ се наричат другарите, които запазват своя легален статут и работят за организацията само от време на време. Те са отговорни за разпространението на рекламни материали и връзките на „Тупамарос“ с масите, търсейки симпатизиращи, нови информационно-разузнавателни и технически източници.

Симпатизантите са наречени тези, които в една или друга форма оказват съзнателна помощ на „Тупамарос“ в придобиването на оръжие и химически вещества, предоставяне на медицинска и правова помощ, убежища и необходими материали.

Въз основа на разузнавателната информация, събрана от симпатизантите, ръководителите на клетките внасят предложения пред Изпълнителния комитет, който, въз основа на получената информация, коригира тактиката на организацията и планира акциите.

Дейността на всяка клетка се координира пряко от членовете на ИК.

Няколко клетки образуват колона; чисто административна единица, отговаряща за контрола на една или друга географска област. Колоните обхващат със своето влияние Монтевидео и още седем други уругвайски провинции. Формирайки колони, „Тупамарос“ получават тактическо предимство за сметка на подялбата на дейността и запознаването на самите бойци с географските райони на действие, в които по принцип те живеят. В Монтевидео, където географската специализация не е толкова важна, както в селските провинции, някои колони взимат големи мерки, както в случая с медицинската колона, която е отговорна за дейността на нелегалните болници в столицата.

Колоните не са постоянни бойни отделения, а само административни единици, създадени за съдействие и координиране на действията на отделните районни групи. Контактите между клетките, съгласно закона на отделеността (никой не трябва да знае повече, отколкото му трябва за работата), са сведени до минимум и се осъществяват само чрез ръководителите на клетките.

Изпълнителният комитет е централен ръководещ орган на „Тупамарос“ с постоянно членство, въпреки че може да бъде изменено решение на мнозинството от самия Комитет или пък от Националното събрание. Членовете на ИК, наричащи се „лидери“, водят както военната, така и политическата дейност на организацията. Те могат да запазят или да не запазят легалност, но обезателно трябва да дават цялото си време на организацията. Именно ИК избира цели за партизански атаки и разработва военни планове за тези акции. Като цяло, ИК води цялата дейност на организацията, коригирайки, оценявайки и утвърждавайки плановете за военната и политическата дейност, а също и предложенията, внесени от нисшите групи. В случай на необходимост, ИК може да унищожи или реформира всяка клетка или колона, да назначава отговорни за изпълняването на конкретни задачи, да приема дисциплинарни мерки, да разпределя паричните, материалните и човешките ресурси, които са на негово разположение. Всяка клетка чрез своя лидер се намира във връзка с координаторите на колоните, които, от своя страна, са свързани с ИК.

Националното събрание, поне фиктивно, е висш орган в управлението на „Тупамарос“, и представлява събрание на представители на всички партизански клетки. НС се провежда един път на 18 месеца или по искане на ИК или на една трета от членовете на „Тупамарос“. Всъщност, НС се провежда само два пъти – през 1966 г. и 1968 г. Основната цел на събранието е избора на нов ИК, обсъждане на широк спектър от идеологически въпроси, а също и обсъждане на тактика и стратегия. Очевидно е, че интензивността на борбата между партизаните и уругвайската полиция прави невъзможно по-нататъшното провеждане на такива обширни заседания, съпроводени с немалък риск. В тази връзка, през 1970 г. ИК се отказва от по-нататъшното осъществяване на практиката на НС, заменяйки го с местни срещи на бойци за обсъждане на работни документи, есета и директиви. Благодарение на този по-малко опасен метод на вътрешна демокрация, се осъществява контакт между масите на редовите партизани и ръководството на организацията.

Поради мерките за сигурност присъединяването към организацията представлява доста строга и дълга процедура. Поръчителството в този случай играе важна роля: поръчителят предоставя на организацията цялата информация за кандидата – неговите навици, професионални умения, степен на развитие на политическо съзнание, личностни характеристики, социални връзки, здравословно състояние и т.н. Сред личностните черти, считани като най-ценни за бъдещия боец, са дисциплинираност, хладнокръвие, физическо здраве и сила, послушание, притежаване на различни технически умения, способност към подчинение и адаптиране към жестоката йерархична система на командването. Най-лошите черти са небрежност и липса на благоразумие, приказливост и самохвалство. Както се отбелязва в специален наръчник за новобранци, „…не забравяйте, че вашите най-лоши врагове са самохвалството и небрежността, недисциплинираността и подстрекателството на скандали. Не питай нищо, не говори нищо, не позволявай на никого да ти говори“. В друг документ се подчертава, че всички качества на боеца отричат два порока – несдържаност и липса на увереност в собствените действия.

След получаването на необходимия достъп до делата на организацията, новобранецът по принцип се назначава да действа като „активист“, т.е. сътрудник на логистичната служба. В същото време той преминава строга програма на обучение, придобивайки необходимите военни и политически знания и умения. След приключване на курсовете, човекът става истински „тупамаро“, печелейки възможност за активно участие в дейността, носейки със себе си много по-голяма отговорност и риск.

Тези от „Тупамарос“, които са в бойната организация или се намират в нелегалност, се отличават с голям аскетизъм в ежедневния си живот. Обиските на конспиративните квартири показват големите физически неудобства, изпитвани от хората в нелегалност в условията на тайно съществуване. Въпреки отсъствието на почивка и личен живот, организацията предоставя на своите членове напълно прилична храна, дрехи и медицинска помощ. „Тупамаро“, който живее в нелегалност, получава парични средства в съответствие със своя ранг. Дисциплината тук се поддържа стриктно, в това число – и с помощта на репресивни мерки.

Както вече бе отбелязано, цялата вътрешна структура на организацията отговаря на основните изисквания за безопасност, главното от които е отделеността. Естествено е, че, както и в други подобни организации, в „Тупамарос“ се наблюдава вътрешна цензура и строго следване на принципа „всеки трябва да знае това, което му трябва за работата“. За да се намалят до минимум вредите, които може да се нанесат на организацията от боец, попаднал в ръцете на властта и даващ показания, в „Тупамарос“ се приемат редица специални мерки. Известно е, че бойците в една клетка не си знаят истинските имена един друг, контактите между различните клетки са сведени до минимум и касаят само пряката дейност на организацията, а преминаването от едно убежище в друго винаги става със завързани очи.

Но отделеността има и своите недостатъци. Например, наблюдава се тотално подчинение на заповедите, което способства да се разбере, че всеки партизанин е лесно заменяемо винтче в огромната машина.

Известната децентрализация дава възможност на всяка клетка да разработи оперативен план за атака, въпреки че никой, освен ИК няма право да решава кой именно да се напада.

В случай, когато няколко клетки контактуват помежду си в контекста на планиране или подготовка на някаква сложна операция, отделеността може да бъде (и често е) голяма пречка или въобще причина за пълен провал, защото партизаните от различните клетки не се познават един друг, и лидерите на клетките трудно успяват да възстановят реда.

Друг недостатък на отделеността е, че тя работи много по-добре в низините, отколкото по върховете. Действително, залавянето на един боец, или даже на цяла клетка, от полицията или армията практически никога не достига по-далеч. От друга страна, залавяйки лидера на клетката, може със сигурност да се каже, че в ръцете на правоохранителните органи по-скоро попадат не само всичките й членове, но и, възможно, лидерите на други бойни единици, с които е контактувал арестуваният. В крайна сметка, когато полицията научава много повече за вътрешната структура на „Тупамарос“, раздробеността се оказва ефективна. Достатъчно е един лидер да се разкае, за да се подкопае силата на цяла колона. Ръководителите, за разлика от редовите членове, е по-малко вероятно да дадат наличната си информация, дори и при тежки и продължителни разпити.

Източник: Никитич Винтер

Тупамарос. Градска гериля. Политическа стратегия

3. Политическа стратегия

3.1. Всеобща мобилизация

Всеобщата мобилизация е стратегия, с помощта на която „Тупамарос“ се опитват да влияят на масите; установяване на сътрудничество с тях с помощта на различни политически и военни действия със значителен пропаганден ефект.

Целта на мобилизацията е привличане на колкото се може повече симпатизанти, разпространяване на информация за партизанското движение, за неговата идеология и акции, формиране на „магнитен полюс“, притеглящ хората към „Тупамарос“, трансформиране в катализатор на поляризацията опозиционните обществени сили. Този мост между партизаните и масите трябва да съдейства за създаването на широко народно движение с масова подкрепа, фронт за национално освобождение. Освен това, „Тупамарос“ имат намерение да „покажат непревзетост и гъвкавост, за да спечелят, организират и мобилизират всички потенциални приятели, а не да ги отчуждят от неудобен догматизъм“ (Документ №5).

Поляризацията на политическите сили трябва да се случи поради две причини.

Първо, „Тупамарос“ възнамеряват да накарат хората или да приемат идеологическите цели на движението, и още по-добре – военната му стратегия и тактика, или да вземат страната на правителството, което се застъпва за запазване на статуквото. Това позволява на „Тупамарос“ да разберат кои са с тях и кои против тях, като така организацията може по-добре да оцени настоящите условия на действие. В този контекст, поляризацията се допълва от процеса по установяване на двувластие.

Второ, партизаните се стремят да установят в страната климат на политическо напрежение, като по този начин причиняват поляризация на обществото и радикализиране на значителна част от него. Това позволява на „Тупамарос“ да спечелят по-широко признание като политическа сила.

Растящата близост между „Тупамарос“ и масите има доста важно значение.

Първо, за правилен анализ на ситуацията е необходима информация за реакцията на народа по отношение на партизанските действия. Похищаване на чуждестранен посланик, убийството на полицай или армейски офицер, ограбването на банка – всички тези акции се нуждаят от подробна оценка въз основа на това дали се подкрепят от хората или не. Насилието и въоръжената борба трябва да допринесат за развитието на революционното съзнание сред масите, но едновременно с това могат да имат обратен ефект, ако се използват в грешно време и на грешно място.

Второ, „Тупамарос“ смятат, че масовата мобилизация е необходимо условие за истински революционен процес. Наистина, всички революционни движения се стремят към спечелване и мобилизиране на народните маси, въпреки че малко достигат до успех. Всяка въоръжена група може да извършва грабежи, убийства и отвличания, но, само въоръжавайки се с „правилната“ стратегия и „правилната“ идеология, приемайки ясна революционна схема, такава група може да спечели народната подкрепа и да победи. Разбира се, при определени обстоятелства подкрепата на масите може да бъде получена по пътя на формиране на политически платформи и организиране на легална политическа партия. Но, както беше споменато по-горе, „Тупамарос“ разглеждат традиционната политическа система като нежизнеспособна, и смятат като най-ефективен инструмент на мобилизиране на масите въоръжената борба. Борбата, която поддържа диалектическа връзка между движението, бойните групи и мобилизирането на масите.

3.2. Секторна мобилизация

Революционното движение трябва да се намира в постоянен контакт с групите, организирани в обществото, които могат да съдействат или да противодействат на акциите на градските партизани, а също и с чуждестранните правителства и международни обществени движения, тъй като техните позиции могат да окажат влияние върху местните политически събития. Мобилизацията и влиянието в рамките на различни отечествени и чуждестранни организации се нарича секторна мобилизация.

„Тупамарос“ винаги смятат, че е важно да се създадат и поддържат връзки от различен тип с всички сектори на уругвайското общество.

Те признават, че, в някои случай, – например в Перу и Панама, – военните изиграват положителна роля в развитието на страната, като защитават суверенитета и създават условия, съдействащи за икономически и социален прогрес. „Ето защо, – пишат те, – въоръжените сили не трябва да бъдат обект на пълна обструкция; не можем да се откажем от възможността за развитие на политическа борба сред тях“ (Документ №5).

Няколко пъти „Тупамарос“ публикуват свои отворени писма до армията; те следят отблизо развитието на вътрешните събития във въоръжените сили, а през 1972 г., когато военните поемат отговорността за убийството на много бойци и поддържането на закона и реда, „Тупамарос“ предават на офицерите редица събрани документи, разкриващи тъмните дела на валутни спекуланти, корупционери и високопоставени политически лица,  укриващи данъци. „Тупамарос“ смятат, че във въоръжените сили има честни офицери, недоволни от продажното правителство, което е неспособно да реши социално-икономическите проблеми на Уругвай. Партизаните призовават към „разработване на конкретна и постоянна пропагандна линия, предназначена за въоръжените сили“ (План Тату). Лидерите на „Тупамарос“ прекрасно осъзнават каква роля играе армията в политическия живот на страната и каква роля може да играе в бъдеще. Организацията разглежда въоръжените сили основно като отделна политическа организация, а не просто като въоръжена ръка на олигархичния режим.

Що се отнася до полицията, особено полицията в Монтевидео, „Тупамарос“ така и не успяват да създадат никакви контакти с представители на тези органи на реда, въпреки че редовно получават информация за плановете и мероприятията, определени в централата на полицията. Политиката, използвана от „Тупамарос“ по отношение на полицията, се състои в намиране на „противоречия, слаби страни и пукнатини“. В този контекст сплашванията и заплахите играят важна роля в тактиката на организацията. Малтретирането на арестуваните насърчава партизаните да осъществяват „революционно правосъдие“, т.е. ликвидирането на едни или други полицейски служители. „Тупамарос“ твърдят, че тази жестока тактика „носи своите плодове и не трябва да бъде зачерквана“ (Документ №5). С други думи, „Тупамарос“ никога не разглеждат полицията като отделна политическа организация, или организация, имаща потенциал да стане политическа сила, а като послушен и безгласен репресивен инструмент на правителството.

Идеологията на „Тупамарос“ определя управляващата класа като основен враг. Тук са включени собственици на земя, латифундисти, големи индустриалци и скотовладелци, професионални политици и богаташи като цяло. Всичко това дава основание за практикуване на обири и отвличания. Но тъй като съществуват олигарси, сериозно пострадали от влошаването на икономическото положение в Уругвай, и, следователно, заинтересовани от социално-икономическия прогрес на страната, партизаните считат, че е важно да създадат и поддържат връзки с тях.

Организацията поддържа тесни отношения с работническите лагери и профсъюзи, където традиционно доминират левите. Като се има предвид, че в държавния сектор работи повече от една трета от работната сила, това открива за „Тупамарос“ особени възможности. „Да се атакува държава, намираща се в разцвета на силите си, не е същото като да се атакува държава, парализирана от стачки.“ Правителството също се страхува от засиленото присъствие на партизаните в работническото движение и затова в периода на управление на Пачеко Ареко (67-72) правата на профсъюзите са доста ограничени, някои от тях са забранени, а много синдикални лидери попадат зад решетките. Но, въпреки отслабването на работническото движение, партизаните продължават да създават „Комитети в подкрепа на Тупамарос“ (Comité de Apoyo Tupamaro – CATs) навсякъде, където е възможно, в това число и в държавните предприятия.

През 1970-71 г. заявяват, че студентите и техните съюзи „ни помагат много“. Те признават, че агресивността на студентите „е израз на общите проблеми на безработната младеж, която няма никакви перспективи в страна, опустошена от кризата“. Тази висока степен на сътрудничество е не само по отношение на студентите, но и по отношение на учещите в по-големите класове. В действителност, гимназистите често са в авангарда на въоръжената борба.

Сред политическите партии най-близка към „Тупамарос“ е Комунистическата партия на Уругвай, традиционно следваща просъветска линия. Въпреки че нейните лидери не са свързани с партизанската война, „Тупамарос“ пишат, че „тяхното отношение към нас е само следствие на тактически, а не стратегически разногласия“. Другите, по-малки комунистически организации „ни уважават, техните членове подкрепят борбата ни. Ние имаме голямо влияние сред тях.“ През 1968 г. „Тупамарос“ твърдят, че въоръженото революционно действие обединява под едно знаме всички леви групи в страната, както е в случая с Куба, тъй като изборът на тези групи не е голям: или да се присъединят към партизаните, или да изчезнат. Три години по-късно „Тупамарос“ констатират, че „(уругвайската) левица е встъпила в процес на обединение“.

Католическата църква в Уругвай също изпитва върху себе си влиянието на партизанската борба. Както и в други страни от Латинска Америка, тук съществува разкол между висшето духовенство, ориентирано към задокеанския център на католицизма и различни международни организации, и по-ниското духовенство, симпатизиращо на новите революционни течения (теология на освобождението). „Тупамарос“ посочват, че „духовниците ни подкрепят, нашите отношения към тях са положителни“, и че църквата – това е „среда, където е необходимо да се развива нашата дейност на различни нива“.

„Тупамарос“ също са заинтересовани в установяването на връзки и обмен на опит с чуждестранни въоръжени движения. Имайки предвид тяхната латиноамериканска националистическа позиция, те смятат, че е необходимо да се действа заедно с всички други континентални революционери с цел координиране и взаимопомощ след края на битката за власт; „за създаване на алианс срещу общия враг“.

Организация също се интересува от събитията в другите латиноамерикански страни, където на власт се намират правителства, проповядващи националистически и социалистически идеи. В случая с Чили, „Тупамарос“ пишат, че „изборният триумф на Алиенде показва възможност за приемане на стратегия на мирен възход на власт чрез създаване на широки съюзи и участие във всеобщи избори“. Събитията в Перу, Еквадор и Боливия (до 1971 г.) разкриват най-различни методи за завземане на властта от прогресивни сили. По отношение на Куба и нейната авангардна роля, „Тупамарос“ имат особено мнение: „Тя оказва политическа подкрепа на всички бойни сили от континента, въпреки че днес Куба не е лидер в стратегията на въоръжената борба в Латинска Америка“ (Документ №5).

Съединените щати разглеждат като „твърдо ядро“ империализма в Южна Америка, въпреки че партизаните не разглеждат възможността от пряка военна намеса на САЩ в Уругвай. Вместо това „Тупамарос“ предполагат, че Съединените щати ще насърчат империалистични нападения в Аржентина и Бразилия. Те не се страхуват от подобен сценарий. „Външната намеса ще означава пълно военно поражение, но в същото време това ще бъде началото на обединение на въоръжените действия на националистическите сили… Представите си, че Монтевидео е окупиран от чуждестранна войска, което предизвиква гнева и яростта на обикновените хора“ (Тридесет въпроса за „Тупамарос“, списание „Punto Final“ от 2 юни 1968 г.). Като се има предвид факта, че „Тупамарос“ разполагат с богата нелегална мрежа в целия град, именно те ще станат притегателен център на оскърбените хора, преобразувайки се в истинско национално-освободително движение.

„Тупамарос“ също са наясно с успехите на бразилския военен режим, който успява да ликвидира всички опозиционни движения и организации (включително и техните партизани). Това е повод за безпокойство, защото „нашите местни олигарси са напълно способни да повторят случилото се в Бразилия“. С други думи, Тупамарос“ сериозно обмислят възможността за преврат, организиран от олигархията с опората на въоръжените сили, в опит да следва същия курс на проамериканския тоталитаризъм, пример за който може да се види в Бразилия, Парагвай, и отчасти в Аржентина.

В един от последните си документи, „Тупамарос“ обявяват създаването на комитет по международните въпроси. Сред главните му цели са: получаване на оръжия и пари от чужбина, организиране на нелегални прехвърляния на бойци в чужбина, създаване на транснационална разузнавателна мрежа. Организацията е заинтересована и от установяването на контакти със социалистическите и националистически правителства на Куба, Чили, Перу, Панама и Еквадор, както и Алжир, СССР и Китай. Това показва до каква степен (по данни от 1972 г.) „Тупамарос“ са независими в своята борба при положение, че сега мислят за създаването на специални служби, необходими за установяването на чуждестранни връзки.

Естествено е, че в стратегията си за международните контакти „Тупамарос“ разчитат предимно на две константи от своята идеология – национализъм и социализъм.

3.3. Скок

„Ел Салто“, което в буквален превод означава „скок“ или „ескалация“, е важна стратегическа точка, която ще бъде приета (при съответните моментни условия) непосредствено преди завземането на властта.

Военните и политическите стратегии правят възможна конфронтацията, която, от своя страна, прави възможно осъществяването на „Скока“. „Ел Салто“, според лидерите на „Тупамарос“, дава възможност за „преминаване на по-високо ниво на въоръжена борба, започване на пълномащабна война, директно преследване и унищожаване на въоръжените сили (на правителството), и следователно, преминаване към тотална поляризация (на обществото), радикализация на (революционния) процес и по-мащабно използване на човешки ресурси и оръжие (Документ №5). Много условия трябва да бъдат изпълнени преди осъществяването на „Скока“: натрупване на ресурси (човешки, материални, технически, информационни), установяване на двувластие, увеличаване на народното недоволство и мобилизация, деморализация на правителствените сили, възможност от въоръжена чуждестранна намеса, увеличаване популярността и авторитета на „Тупамарос“, както и техните идеи.

Когато условията са благоприятни за осъществяването на „Скока“, въоръжената борба ще премине във фаза на масово народно въстание, водено от „Тупамарос“. Организацията разглежда този последен акт на въоръжена борба като естествен финал на своята военна и политическа стратегия, триумф на определен етап от своята дейност. И масите тепърва ще се асоциират с партизаните и ще възприемат техните идеи като предтеча на алтернативния политически ред и по-справедливата социална система. По логиката на „Тупамарос“, това масово въоръжено въстание ще доведе до завземането на властта и, следователно, до създаването на нов социално-политико-икономически ред въз основаната на тези идеологически цели, които по-рано са служили като илюзорен модел, но тепърва се превръщат в реалност и започват да се осъществяват.

Източник: Никитич Винтер

Тупамарос. Градска гериля. Военна стратегия

2. Военна стратегия

2.1. Използване на насилие

„Тупамарос“ са уверени, че в рамките на съществуващата политическа система в Уругвай постигането на поставените цели чрез конституционни методи е невъзможно. Съответно, изводът е очевиден: единствената алтернатива е въоръжената борба, т.е. пътят на организирано насилие. Необходимо е да проследим причините, които карат организацията да приеме такива радикални възгледи.

Откакто „Тупамарос издават първия си публичен документ, те повече от веднъж подчертават, че насилието е законно средство за борба на угнетения срещу угнетителя, и най-силният и ефективен метод за взимане на властта. Те смятат, че насилието е законно, тъй като то се използва (тайно или явно) от управляващия елит на страната, за да съхрани своите позиции. Насилието е неотменимо право на хората, които искат да премахнат своето правителството, чиято власт се основава на насилието. В този смисъл политическото насилие се разглежда като висша форма на борба за власт.

„Тупамарос“ смятат, че целите на тяхното движение са напълно несъвместими с целите на традиционната политико-икономическа система на Уругвай; така насилието става единственият метод за разрешаване на противоречията.

„Тупамарос“ също отбелязват особената ефективност на насилието като метод за завземане на властта. Първо, защото прекрасно осъзнават, че техните цели са в противоречие с целите и задачите на олигархичния елит на Уругвай. Партизаните знаят, че трябват революционни, социални и икономически изменения, за да се постигнат поставените задачи. В съзнанието им насилието е оправдано в името на промяната, тъй като „историята показва, че най-фундаменталните процеси на революционна промяна са причинени от въоръжена борба, като тях ги предшества политическото насилие“ (Документ №5, декември 1971 г.).

Второ, „Тупамарос“ разбират, че в епохата на текущ икономически застой и влошаване на социалната ситуация в страната, запазването на вътрешния мир (статуквото) е въпрос на оцеляване за управляващия елит.

И нищо не може да бъде по-ефективно за подкопаване монопола на елита да използва сила, в обуздаването на техните претенции за власт и легитимност, освен насилието. Ако в резултат на прилагането на насилие правителството не успее да унищожи своите политически съперници („Тупамарос“), ще стане ясно на народа, че управляващият елит е загубил всичките си позиции, неговата власт ще бъде подкопана, така че идването на власт на „Тупамарос“ ще се превърне в реалност. Насилието по този начин действа като инструмент за разрушаване на правителствените механизми на влияние, инструмент за намаляване силата на властващия елит и инструмент за подкопаване легитимността на правителството.

Обобщавайки, можем да кажем, че насилието, според „Тупамарос“, е абсолютно законно, и със сигурност един от най-добрите инструменти за политическа борба, намиращи се под ръка.

2.2. Партизанска война

Партизанската война е израз на организирано политическо насилие. В контекста на борбата на „Тупамарос“ партизанската война се разглежда като най-ефективното средство, насочено към завземане на политическата власт.

Три основни функции са изложени в концепцията за партизанска война: унищожаване принудителните сили на държавата, възход на масите в общонародно въстание и подготвяне на кадри за осъществяване на идеологическите цели, сред които е и завземането на властта.

Първата функция трябва да бъде осъществена посредством деморализация и дискредитиране на въоръжените сили и полицията. Втората функция има по-политически характер: партизанската война трябва да използва методи, които да насърчават подема на народно недоволство, а след това – и въоръжено въстание. Следвайки идеите на Че Гевара, „Тупамарос“ не очакват да вземат властта чрез военен преврат или проста военна победа над правителствените войски.

Те знаят, че функцията на партизанския фокус е съвършено различна: внимателна работа по подриване, дискредитиране и унищожаване на военните сили на режима. Това трябва да допринесе за политическия процес, в който масите (а не само партизаните) ще бъдат въвлечени във всеобщо въстание, което ще доведе до сваляне на управляващия елит. Партизанската война се разбира като временен (макар и основен) етап в идеологическата конфронтация между „Тупамарос“ и правителството. Унищожаването на силите на режима е необходима стъпка, за да влезе борбата срещу олигархията и чуждестранното влияние в точно политическо направление.

Третата функция – подготовка на кадри. Действително, въоръжената борба помага не само за изучаване на военните аспекти на завземане на властта, но и за политическата и стратегическа подготовка, която е необходима за по-нататък, в поствоенната дейност на движението.

Сега можем да разберем защо за „Тупамарос“ създаването на „огнище“ (партизанска организация) е крайно важен фактор в стратегията. Самото появяване на въоръжени групи, действащи в състава на партизанските отряди, изпълняващи определени функции на борба, е значителна стъпка в дългия процес за постигане на идеологическите цели. Ето защо Тупамарос“ в началото на 1971 г. се хвалят, че „създаването на (партизанска) организация е едно от основните ни постижения“ (Документ №5). 

Въпреки това, социалните, географски и демографски условия на Уругвай привеждат „Тупамарос“ към решението за създаване не просто на още една партизанска организация, а за изграждане на единствено „градско огнище“.

2.3. Градска гериля

Решението да се централизират въоръжените действия на „Тупамарос“ в столицата на страната Монтевидео, град с население повече от половин милион души, което съставлява половината от населението на страната, е стратегическо.

Първо, „Тупамарос“ разбират, че на уругвайска територия няма места, където може спокойно да се обособи селско партизанско „огнище“, въпреки че труднодостъпни в географски смисъл местности наистина има. Така погледът на организацията се фокусира върху града с площ повече от 300 квадратни километра, прекрасно позволяващ развитието на борба от нов тип. Заради географското положение на Уругвай – страната е почти напълно равнинна – организацията изключва възможността от всякакъв тип партизанска война, освен градска.

Второ, „Тупамарос“ обръщат гръб на провинцията, защото „селото е изостанала политическа периферия в сравнение с Монтевидео“ (Документ №5). Столицата се разглежда като крайно политизиран град, със силни бойни работнически и студентски съюзи, които активно участват в политиката. Абсолютна противоположност на провинцията, където „селяните интуитивно изпитват симпатии към политическите закони и реда“ (пак там).

Трето, от военна гледна точка Монтевидео е много удобен, тъй като „практически всички противници се намират тук, в обсег“ (пак там). Президентът, членовете на министерския кабинет, полицията, посланиците, съдиите, финансовите и комуникационни центрове, арсеналите и складовете с боеприпаси: всичко това се намира в пределите на столицата. Градските партизани имат широк избор от цели за разлика от своите селски колеги, които имат в качеството на враг само шепа военни и местни служители, и следователно – те са много ограничени в действията си.

Четвърто, „Тупамарос“ смятат, че в случай на военна намеса от страна на Бразилия или Аржентина, градската въоръжена организация има по-голям потенциал за развитие на съпротива, отколкото селската. Следва да се отбележи, че „Тупамарос“ много често обръщат внимание на възможността от интервенция на съседните диктаторски режими, и в продължение на няколко години те посочват възможността от нахлуване на чуждестранни сили в Уругвай за „възстановяване на реда“.

Накрая, „Тупамарос“ забелязват едно неоспоримо и очевидно предимство на градския партизанин пред селския: това е физическата близост към по-политизираните градски маси, сред които може да разпространява своето влияние. Остава в миналото зависимостта от „връзките“, жизнено важни за селските партизани, които осигуряват комуникацията между града (политическия център) и селото (военния център), пренасянето на оръжия, пропагандни материали, храна. Работата в града улеснява партизанската война, тъй като герилята е в постоянен контакт с останалото население, което улеснява оперативното получаване на информация и разпространяването на агитационни материали.

Следва да се отбележи, че „Тупамарос“ проявяват интерес не само в организирането на въоръжени групи в Монтевидео. В периода 1970-71 г. движението се опитва да обхване с влияние няколко провинциални градове, въпреки че това начинание не се увенчава с особен успех, и сами признават за провал своите планове за разширяване на герилята („План Тату“, март 1972 г.).

През 1971/72 г. са предприети опити да се приложи новата стратегия, получила името „План Тату“ и да се започне, във връзка със засилените репресии, развитие на партизанската война в някои селски райони. Основната идея на новата стратегия е да се организират в провинцията групи от селски партизани, нанасящи удари по армейските сили от „татусерос“ („тату“ – в Уругвай и Аржентина това е индийското име на броненосец, който живее под земята) – подземни укрития, разположени в близост до магистрали и други полезни от гледна точка на стратегията места. Важно е да се отбележи, че идеята за „татусерос“ не е алтернатива на градската партизанска война, а само нейно допълнение. Целта на „План Тату“ е в това да се накарат въоръжените сили, концентрирани от правителството в столицата, да напуснат Монтевидео, и по този начин да се отслаби военният натиск в този ключов център за политическата власт. Тоест, смисълът не е да се замени градската гериля от селски действия, а да се премине към ново, по-високо ниво на противопоставяне – както в града, така и на село. Тези провинциални контингенти могат да се използват за изолиране на Монтевидео за сметка на затворените пътища и прекъснатите комуникации.

2.4. Двувластие

Системното използване на насилие чрез акциите на градските партизани трябва да насърчи установяването на двувластие. Двувластието достига особена сила тогава, когато герилята налага своята власт и своите позиции по такъв начин, че те не само представляват реална заплаха за членовете на правителството, но също така са принудени да спазват лоялност и да изпълняват исканията на голяма част от цивилното население. Това ни позволява да разгледаме организацията като паралелно правителство и осигурява четири важни предимства.

Първо, облекчава такива тактически операции, като събирането на информация и материалното обезпечаване. Второ, значително облекчава вербуването на нови бойци, тъй като организацията фактически действа сред потенциални попълнения. Трето, герилята, придобивайки функциите на правителство в сянка, е способна на централизирано производство и изпълнение на закони, в това число и наказателни. По този начин, например, похищението на латифундист вече няма да се разглежда като престъпление, а по-скоро като следствие на някои „престъпления“, които по-рано похитеният е извършвал срещу народа и организацията, за които трябва сега да си плати. Четвърто, двувластието дава възможност на масите фактически да дадат юридически статут на правителството на герилята (например, за сметка на признаването му от други страни).

„Тупамарос“ са наясно с проблемите, свързани с поддържането на системата на двувластие в продължение на дълго време. Хората трябва да знаят всеки за себе си дали ще бъдат на страната на правителството в сянка или на страната на официалната власт. Не може и да става дума, че масите ще се държат така все едно гледат мач между правителството и бунтовниците, от изхода на който малко зависи. Не трябва да има участници – полицията срещу партизаните, – и тълпа зрители, гледащи без особен интерес на случващото се. Всеки гражданин трябва да се чувства съпричастен към борбата, активно да участва в нея, разбирайки, че ще спечели или загуби в случай на победа на едната или другата страна.

През 1972 г. в серия документи „Тупамарос“ обясняват, че въоръжените действия отчасти не са достатъчни, за да се наруши преобладаващото статукво и да се излезе от застоя, в който се намира движението. Те пишат, че военните им действия са успешни, както и по-рано, но те все по-малко и по-малко влияят на уругвайското общество, защото насилието е станало рутина. „Действията, които са високо ефективни, остават незабелязани днес“. „Тупамарос“ смятат, че „народът, олигархията, режимът, цялото общество отдавна са свикнали с присъствието ни“. Защо? Партизаните дават чудесен отговор, обясняващ спокойно възприемането на насилието от обществото: „Нашата организация и нейните действия са станали ваксина. Първоначално действията причиняваха гърчове и треска, но след това организмът си изгради защитен механизъм, който позволява да се носи болестта без риск от смърт, и, в крайна сметка, се изгражда постоянен имунитет“ (Документ №1, март 1972 г.).

„Тупамарос“ действително правят много неща: организацията им съществува от почти десет години, успяват в създаването на силна дисциплинирана организационна структура, привличат бойци и симпатизанти в стотици и хиляди, постоянно отразяват ударите на полицията и армията, често преминават в настъпление. Но това е недостатъчно, защото народът започва да разглежда „Тупамарос“ и тяхната борба като част от нормалния живот на страната и уругвайското общество. За да коригират ситуацията, „Тупамарос“ предлагат само едно нещо: „увеличаване на преките и системни атаки срещу репресивните сили“ (Документ №1, март 1972 г.).
Както е известно, организацията не е в състояние да достигне до най-високото ниво на въоръжена конфронтация. Важно е да се отбележи в тази връзка колко щателно „Тупамарос“ изучават въпроса за отношението на уругвайския народ към тяхната борба. Тяхната оценка на равнодушието, което поражда системно използване на насилие от градските партизани в периода на установяване на двувластие, е нагледен пример за постоянна оценка на моментните условия.

Източник: Никитич Винтер

Тупамарос. Градска гериля. Идеология

ТУПАМАРОС. Градска гериля (1973 г.)

Артуро Порсекански

Пропусната е уводната статия, която е загубила своята актуалност, а също и началните и заключителните параграфи към всеки раздел. Бел.

1. Идеология

1.1. Поглед върху настоящето

В този раздел ще разгледаме колкото се може по-точно възгледите на „Тупамарос“ за уругвайското общество. По-специално, тяхното мнение за причините, довели до дълбоката политическа и икономическа криза, която постоянно измъчва Уругвай през втората половина на 50-те години. Няма причина да смятаме, че анализът е верен на сто процента и че указаните фактори действително пораждат цялото зло, което им приписват „Тупамарос“. По-скоро това е вярването на „Тупамарос“; редица обвинения срещу определени хора, учреждения и политически сили; както и своеобразен ред на решенията и средства, които могат да бъдат предложени за справяне със ситуацията.

Както и повечето икономически изследователи, така и „Тупамарос“ смятат, че кризата, която се установява в Уругвай в началото на 50-те години, е свързана със стагнацията на производството и производителността на труда, както и със спада на световното търсене на традиционните вносни продукти – месо и вълна, което води до увеличаване на безработицата и ниския стандарт на живот. Въпреки това, има и други фактори. Например, развитието на селското стопанство и тежката промишленост води до непримирими противоречия между латифундистите и буржоазията, а също и непродуктивността на примитивната капиталистическа система. Освен тези, „Тупамарос“ отбелязват и други фактори: такива като фалшифицирането на правителствените пазарни стимули и механизми, тежкото бреме на икономическия протекционизъм, ограниченията, наложени на вътрешния пазар и порочността на остарелите икономически институции.

В качеството на пример „Тупамарос“ привеждат инфлацията, устойчивият ръст на която се дължи на разходите за производството и вътрешният натиск вследствие на борбите между различните сектори на обществото (латифундисти, бизнесмени, буржоазия, профсъюзи и т.н.), недоволни от своя дял от националния продукт. Вината за развитие и укрепване на тези борби „Тупамарос“ възлагат на системата за стимулиране на потреблението, присъща на капитализма, и не зависеща от едни или други временни фактори (правителство, икономически промени и т.н.).

„Тупамарос“ са убедени, че три важни процеса са плод на икономическия спад.

Първо, като фундаментален проблем „Тупамарос“ разглеждат „кризата на нацията“, който „не само не се преодолява, но и се задълбочава с всеки изминал ден“. Тоест, партизаните имат песимистични възгледи за развитието на националната икономика.

Второ, в продължение на много години на стагнация и инфлация капиталистите не престават да получават свръхпечалби, обогатявайки се за сметка на останалата част на обществото посредством преразпределение на доходите в полза на богатите. Приема се класическата теория на кризата – богатите стават все по-богати, а бедните – все по-бедни: „най-големите печалби получават банкерите, латифундистите, индустриалците и търговците“.

Трето, инфлацията и тежката икономическа криза сериозно подкопават авторитета на Уругвай на международната икономическа сцена. „Тупамарос“ отбелязват увеличаването на външния дълг, намаляването на вътрешните спестявания, разширяването на проблема на платежния баланс, вследствие на който страната все по-често попада в зависимост от промишлените развити страни и международния капитал, в този случай – капиталът на Съединените щати.

Освен просто да анализират икономическото положение, „Тупамарос“ предлагат методология, по която да се решат съществуващите проблеми. Те смятат, че много малко може да се постигне чрез незначителни административни реформи, които се провеждат от правителството. Напротив, необходими са дълбоки структурни изменения, които да повлияят на производството, обмена и разпределението на продуктите в страната. Богатите и силните едва ли ще се примирят със загубата на части от своите богатства и влияния, ако се вземат меки за преразпределяне на земята и доходите. „Тупамарос“ смятат, че правителството, действащо с оглед на силните капиталисти, никога няма да се осмели да проведе подобна политика. „Мирното решение на проблема в нашата страна е невъзможно, тъй като това е в разрез с интересите на тези, които имат всичко, с интересите на силните влиятелни групи, в крайно сметка, с международните интереси“. („Отворено писмо до полицията, декември 1967 г.)

Политическата система на Уругвай, според „Тупамарос“, е неефективна и остаряла. Политическите партии в страната не са в състояние да вземат отговорност като лидер в процеса, който може да оспори корпоративните интереси и да проведе прогресивна и справедлива политика. По мнението на „Тупамарос“ тази неспособност се обяснява с това, че през последните години традиционните партии в Уругвай са попаднали под контрола на най-богатите слоеве от населението. „Олигарсите и бизнесмените сега лично държат юздите на политическото управление в ущърб на професионалните политици“ (Документ №5, началото на 1975 г.).

Като цяло „Тупамарос“ разглеждат уругвайската политическа система като неспособна да изпълнява динамична административна роля и да отговори на исканията на хората, възникващи с прогреса на обществото и производството. „Ако сегашното правителство на Уругвай може да отговори на исканията на работниците, то не би имало никакви причини за конфликти (между „Тупамарос“ и правителството)“.

„Тупамарос“ също обвиняват чиновниците в неистова корупция, и заявяват, че вместо да решат социално-икономическите проблеми на страната, които се влошават с всеки изминал ден, те са станали съюзници на богатите и олигарсите, станали са прислужници на режима, „работещ за благото на шепа привилегировани лица“.

Закостенялостта и нечувствителността на правителството към исканията на работниците е, съгласно „Тупамарос“, този фактор, който поражда въоръженото движение. През 1961 г. група млади работници и социалисти инициира вълнения сред захарните работници в северните провинции Салто и Артигас. Начело с младия адвокат Раул Сендик, работническото движение престава да иска обичайните искания за подобряване на условията на труд (които никога не са изпълнявани), а започва директно да иска отчуждаване и преразпределение на необработваемите земи на крупните латифундисти. Два известни лозунга обобщават исканията на работниците: „Земята за тези, които я обработват“ и „За земя и Сендик“. Минавайки около 350 километра, манифестацията пристига в Монтевидео, за да изрази своите искания. Правителството отговаря с арести и нападения от контролирани фашистки банди, което поражда огромно разочарование сред хората: законодателната и изпълнителната власт остават глухи за справедливите искания на хората. След като прекарва известно време в затвора, разочарован от традиционната легална политика, Раул Сендик и неговите другари решават, че ако системата е неспособна да се вслуша в тях, те няма да си губят времето за безсмислени искания. Известно време след това Сендик и неговите приятели от студентските среди образуват „Движение за национално освобождение – Тупамарос“.

За инициаторите на въоръженото действие безпомощният и безсмислен селски „Марш в Монтевидео“ е доказателство, че обикновеното правово политическо участие на масите е станало безполезно. Доказателство за това е, че политическите партии не искат да слушат исканията на своите избиратели, не искат да вникнат в проблемите на хилядите селяни, лишени от земя, докато в същото време огромни територии (често изоставени) принадлежат на шепата латифундисти, приближени до властта. Така бедственото положение на селяните довежда до появяването на партизанската организация.

Обяснявайки своето решение да излязат извън правната система, „Тупамарос“ пишат няколко години по-късно: „Ние излязохме извън закона (…), защото това е единствената честна позиция в ситуацията, когато пред закона не са равни всички, когато законът защитава фалшивите интереси на малцинството, игнорира мнозинството, когато законът е направен срещу напредъка на страната, и когато дори тези, които са създали закона, остават извън неговия обхват във всеки удобен момент“ („Открито писмо до полицията, декември 1967 г.).

„Тупамарос“ считат настоящата политическа система като основен фактор за кризата.

Те обвиняват икономическата структура в това, че традиционните партии не са в състояние да модернизират страната. Обвиняват политическата система в елитарност и в пренебрегване на интересите на народа в угода на олигархията и латифундистите. Те твърдят, че не липсата на умения и ресурси пречат да се промени съществуващия ред на нещата; напротив, пречи идеологията на управляващото малцинство, в основата на която лежи концепцията за „запазване на стабилност“, т.е. статуквото.

1.2. Модел за бъдещето

„Тупамарос“ определят пред себе си две крайни цели на борба: изграждане на независимо, националистическо самобитно общество и установяване на социализъм, като социално-икономическа система за нацията.

„Тупамарос“, както и другите латиноамерикански партизани, не разглеждат национализма и социализма в традиционните конотации, преобладаващи в Европа след Първата световна война, когато национализмът се противопоставя на социализма. Напротив, в Латинска Америка тези две понятия се разглеждат не само като напълно съвместими, но и се допълват взаимно в решаването на конкретни социални проблеми (латиноамериканският национализъм често се допълва със сталинистката идея за „създаване на социализъм в една страна“). „Национализмът“ на латиноамериканските леви означава отклоняване от политическата и икономическа зависимост и преминаване към националната и културна самобитност.

„Социализмът“ също трябва да се разглежда като обществен механизъм за връщане на нацията (национална държава) на средствата за производство и природните ресурси, централизирано планово производство, и по-справедливо разпределение на продуктите.

Другите цели на „Тупамарос“ имат или по-общ характер (например, модернизация), или имат по-ограничен мащаб (аграрна реформа). Те се споменават от „Тупамарос“ винаги в контекста на национализма и социализма.

1.3. Национализъм: в търсене на национална идентичност

Да започнем с факта, че „Тупамарос“ твърдят, че въпреки че Уругвай официално съществува като независима държава от 150 години, в политически, икономически и военен план през цялото това време страната зависи от осите Бразилия-Аржентина и САЩ-Великобритания. „Тупамарос“ виждат, че така наречената национална държава Уругвай функционира само в интересите на тясната олигархична прослойка, малка група уругвайци, в която са съсредоточени всички инструменти на властта. Тъй като тези уругвайци принадлежат към богатите слоеве от населението, то те органически се обединяват и си сътрудничат с аналогични групи от Европа и Съединените щати, напълно игнорирайки интересите на мнозинството от своите съотечественици, които едва свързват двата края в страната, където са се родили.

Унищожаването именно на тези две цели – доминиране на чуждите сили и угнетяване от националната олигархия, е основната задача в борбата на „Тупамарос“. За партизаните противоречията, съществуващи между колониалните държави и техните метрополии се дублират на вътрешния фронт, където съществуват противоречия между олигархията и народните маси.

От тези два врага, подлежащи на унищожение, олигархията заема по-приоритетни позиции, защото тя е физически по-близо, отколкото „империалистичните сили“. За „Тупамарос“ най-ефективната и важна задача е пълното унищожаване на олигархичната власт.

„Тупамарос“ знаят, че в миналото (и в настоящето) национализмът е използван в риториката на различни политически партии, включително и от самата олигархия, за да укрепи властта си. Както и в Европа, уругвайската олигархия използва националистическа ярост в борбата срещу интересите на масите. Ето защо, партизаните искат да придадат нов смисъл на тази стара концепция.

За тях национализмът не е риторично прикритие за привличане на средната класа и дребната буржоазия на своя страна. Той не означава просто установяване на граници и въвеждане на държавен протекционизъм. По-скоро това е търсене на културна идентичност, която обхваща конгломерат от раси и народи в обща територия, имащи общи икономически и езикови връзки, които ги отличават от другите народи, на които са били подчинени в миналото. Не става дума само за „уругвайската нация“, напротив, за „Тупамарос“ цяла „Латинска Америка ще бъде велика нация“ (Документ №5).

Всъщност, темата за потенциала на Латинска Америка за това, че може да се превърне във „Велика нация“, бореща се срещу северния колос (САЩ) и другите сили, които водят до вътрешно подчинение, се повдига от различни прогресивни лидери от континента – като се започне от Симон Боливар и Хосе Марти и се стигне до Фидел Кастро и Хуан Перон. Новостта на национализма на „Тупамарос“ е фактът, че той не е разглеждан само в контекста на „освобождение“, а е необходимо условие за изграждане на социализма. „Тупамарос“ считат, че пълното освобождение от оковите на империалистичните сили не може да бъде постигнати единствено за сметка на политическата независимост. Само изграждането на социализма дава възможност да се постигне пълно икономическо, политическо и културно освобождение.

1.4. Изграждане на социализъм

Една от крайните цели на „Тупамарос“ е изграждането на социализъм – първоначално в Уругвай, а след това в цяла Латинска Америка. Методът, използван за осъществяването на тази задача, е марксизъм-ленинизъм, креативно разработен като се вземат предвид конкретните исторически условия на страната. Следвайки примера на съветската стратегия за „социализъм в една страна“, изграждането на социализма се основава на създаването на централизирана система на управление, която напълно контролира икономиката, а също се занимава и с по-справедливото разпределение на доходите и продуктите.

Няма никакви съмнения, че завземането на властта от движението ще се осъществи посредством въоръжена революция. Социализмът, който ще бъде построен след нея, няма да бъде просто копие на модела, който е вече осъществен в други социалистически страни, а ще бъде проект, разработен като се вземат предвид конкретните исторически условия на страната. За Тупамарос“, очевидно, социализмът е националистически, и не се придържа задължително към „генерална линия“, която задава един от полюсите на социалистическия свят.

Що се отнася до конкретните действия и програми, които ще бъдат осъществени след завземането на властта, техните проекти са доста неясни и мъгляви. Средствата за производство ще преминат под контрола на държавата, която ще сформира централен орган за планова икономика. Също така трябва да бъде проведена аграрна реформа с отчуждаването на латифундиите, въпреки че малките частни селскостопански предприятия ще могат да продължат работа. Придържайки се към своите твърди националистически убеждения, „Тупамарос“ заявяват, че всички чуждестранни компании ще бъдат отчуждени без никакви компенсации.

Отбелязва се също така, че с напредъка на социалистическото производство трябва да бъде реализиран един от основните лозунги на социализма – „на всеки според нуждите му“. Някои други реформи в областта на здравеопазването, образованието и социалните грижи са представени в качеството на допълнителни преобразувания. Може да се очаква и пълно преразглеждане на Наказателния кодекс, в който трябва да се внесат редица текстове, наказателни, в това число и за сътрудничество с настоящия режим и империалистичните сили.

В заключение следва да се отбележи, че две основни цели, които представляват идеологията на „Тупамарос“, намират основен лозунг в партизанското движение – „Родината за всички или родината за никого!“ (Habrá patria para todos o no habrá patria para nadie!), който по-късно е приет и от други въоръжени лявонационалистически организации (например, аржентинците от „Монтонерос“). Лозунгът ясно показва необходимостта от радикална промяна в сегашната ситуация, когато националната държава не служи на целия народ, а на тясната прослойка богаташи. Националната държава на „Тупамарос“ ще служи на всеки гражданин, съвкупността на която е съставлява колективът. Никой няма да бъде забравен и никой няма да получи привилегии, които не са на разположение на мнозинството.

Източник: Никитич Винтер