Икономическата система на махновщината: производство и разпределение

махноПодобно на защитата на социалната революция, анархистите на Свободната територия се стремят към непосредственото въплъщаване на своите идеали – създаване на свободно общество, основано върху самоуправлението и справедливостта. Това се случва в трудните условия на революцията, икономическата разруха и военните сражения на всички фронтове. Независимо от това, опитът на общественото производство и разпределение на стоките е интересен, въпреки и не напълно изучен материал.

Една от първите социално-икономически основи на махновското движение е работническият Съюз на металурзите и дърводелците, възникващ още преди революцията. Съюзът обединява фактически всички работници в Гуляй Поле и редица съседни предприятия (включително мелниците). През юли профсъюзът, в съответствие с анархистката доктрина, се превръща в производствено-разпределителна организация. На 17 юли е решено да се обсъди възможността за придобиване на собствена пекарна, а също „да се поръча на заводските комитети да съставят списъци колко от работниците, членове на профсъюза, имат нужда от стоки, гориво и обувки, и каква сума могат да внесат до получаването на посочените предмети“.

През същия месец са направени и първите стъпки към социализацията на селското стопанство: Батрацкият комитет при Гуляйполския съвет започва да установява работнически контрол над имотите на помещиците, а селяните организирано се отказват да платят наем на земевладелците.

Работническият контрол означава, че собствениците на предприятия не могат да взимат каквито и да било важни решения (в това число за продължителността на работния ден, размера на заплатата, назначаването и уволняването, трудовата дисциплина и така нататък) без знанието и съгласието на избраните работнически комитети и профсъюзи. Работническият контрол винаги се е разглеждал от анархистите като желателна временна мярка по пътя към пълната социализация (обобществяване) на производството.

На 29 август 1917 г. Гуляйполският комитет за защита на революцията взима решение за премахването на частната собственост върху земята, промишлените предприятия, печатниците, театрите, кината и другите обществени заведения. След два дни същото решение взима Съветът на работническите и селски депутати. По отношение на промишлените предприятия това решение носи декларативен характер. Например, на 10 октомври управлението на профсъюза задължава собствениците на всички предприятия да увеличат заплатата на работниците с 35-70%, решения за увеличаването на заплатите в отделните предприятия се взимат също и на 31 октомври и 13 ноември, тъй като в това време все още има собственици.

На 25 септември 1917 г. Гуляйполското свободно събрание на Съветите и селските организации издава Резолюцията за конфискация на земята на всички помещици и кулаци, отмяна на частната собственост върху земята и нейната социализация. В бившите имоти на помещиците е решено да се създадат големи селскостопански комуни. Конфискуваният селскостопански инвентар и техника постъпват в обществения фонд.

Социализацията на земята означава нейното предаване в разпореждане на цялото общество. Земята се разпределя равномерно между всички желаещи да се трудят върху нея, от разчета – равен участък за всеки трудоспособен член на семейството (уравнително-трудова норма). Покупко-продажбата, арендата, предаването по наследство и всякакви други стопански сделки със земята са забранени, между членовете на селскостопанската общност (жителите на селото) периодично се прави преразпределение на земята, – контролът върху това се извършва от общината (жителите) в лицето, например, на Съвета или общото събрание. Резултатите на труда постъпват в разпореждане на непосредствения производител. Земята не се владее от никого, освен от обществото, – земята се ползва от всеки желаещ.

На 4 октомври профсъюзът на металурзите и дърводелците се оглавява от Махно, който незабавно оценява важността на синдикалната организация за решаването на сложните социални проблеми. Още на 7 октомври под негово ръководство се обсъжда конфликта на металургическия завод на Кернер (“Богатырь”). Администрацията смята, че е възможно да се повиши заплатата на всички категории работници с 50%, а самите работници настояват за диференциран подход, при който заплатата да се увеличи с 35-70% на различните категории с цел доближаване нивото на заплатите. След преговорите с представителите на профсъюза М. Кернер се съгласява на техните условия.

На 31 октомври е взето решението за уравняване на заплатите на бояджиите в завода „Богатырь“ с другите цехове.

Уравняването на заплатите се практикува само от анархистите-комунисти (включително синдикалистите) и се разглежда като първа стъпка по пътя на социалното равенство (тъй като производството носи обществен характер, неговите резултати трябва да постъпват в разпореждане на цялото общество, т.е. всички налични материални блага трябва да бъдат достъпни на всеки човек). Равната заплата в мащабите на отделното предприятие е практически вариант за започването на такива социално-икономически преобразования, защото независимо от заеманата длъжност, ниво на квалификация и т.н., всеки работник има равни със своите колеги възможности за удовлетворяване на своите потребности (но тези възможности, както е лесно да се видят, не са задължително равни с възможностите на работниците в другите предприятия и другите региони, – защото уравняването на заплатите остава първата, но далеч не достатъчна стъпка; тя се случва при запазването на стоково-паричната система, докато анархисткият идеал е непосредствено, безпарично удовлетворяване на потребностите). През 1917-1918 г. уравняване на заплатите се въвежда по инициатива на анархистите в много региони в Русия, включително Черноморското морско корабоплаване, в Черемховския въглищен басейн, в циментовата промишленост на Кубан и Новоросийск и др., а също и в анархистките въоръжени формирования.

Махновският профсъюз придобива в района голям авторитет. През октомври работниците в мелницата „Трищенко и компания“, които не са членове на профсъюза, се обръщат към организацията с молбата „за принуждаване на собствениците на мелницата“ за увеличаване на заплатите. Вероятно Махно, съчетаващ ръководството на профсъюза с лидерството в най-голямата местна политическа групировка (при това въоръжена), е имал свои методи на „принуждаване“ на предприемачите към спазване на работническите права в условията на увеличаваща се инфлация. Но Махно не възнамерява да използва такива методи в полза на работниците, не влизащи н профсъюза. „Професионалният лидер“ си спомня интересите на своята организация и демонстративно отклонява молбата на работниците в мелнищата на Трищенко въз основа на това, че те не са от профсъюза. Така Махно стимулира увеличаването на редиците – за да се ползват от покровителството му, работниците трябва да влязат в организацията. Делото на работниците в мелницата на Трищенко подтиква Махно да направи членството в Съюза задължително, а самият профсъюз да превърне в орган, който в сферата на социалните въпроси може да дава разпореждания на администрациите. На 25 октомври (в деня на болшевишкия преврат в Петроград) в съответствие с решението на събранието на работниците от 5 октомври управлението на профсъюза постановява: „Да се задължат собствениците на назованите мелници да вършат работата на три смени по осем часа, приемайки чрез професионалния съюз недостигащите работници. На работниците, които не са членове на профсъюза, да им се обяви незабавно да се запишат като членове на Съюза, в противен случай рискуват да се лишат от подкрепата на Съюза“. Тази синдикална реформа почти ликвидира безработицата в района и засилва организационната опора на махновския режим. Взет е курсът на всеобщо въвеждане на осемчасовия работен ден.

Ако предприемачите влязат в конфликт с новия режим, то Поземленият комитет, подчиняващ се на Съвета, може да ги лиши от правата на собственост. Така една от мелниците е отдадена под наем от Поземления комитет на частни лица с условието „да извършват нейния ремонт и ритмична работа“.

През същия месец в Гуляй Поле са организирани първите четири селскостопански комуни (включително бившите имоти на Нойфелд и Класен) и промишлена комуна (в механичните работилници). Общият брой на комунарите през октомври 1917 г. наброява до 700 човека (около 5% от населението), а през февруари 1918 г. броят им достига до 1000.

През декември 1917 г. Махно, зает с други дела, предава председателството в профсъюза на своя заместник А. Мищенко. Понякога мненията на Махно се разминават сериозно с позициите на другите лидери на профсъюза. Още на 31 октомври, когато се отразяват първите резултати от синдикалната реформа, Махно предлага част от работниците да получат временен отпуск поради липсата на работа, но управлението на Съюза отклонява това предложение, изказвайки се за съкращаване на работния ден и категорично постановява: „До края на войната не се допускат никакви разчети“ (т.е. уволнения – А.Ш.). Като цяло ситуацията в работническото движение на Гуляй Поле е относително демократична. Част от работниците критикува управлението на Съюза за изразходването на средствата (мнозинството подкрепя Махно), най-важните решения се дават на разглеждане от работниците, въпреки че Махно и управлението предварително изказват мнението си. Така е например при обсъждането на въпроса за предложението Александровския съюз на металурзите да влезе в неговия състав. Махно не иска да губи самостоятелността на своя съюз: „Отнасяйки се към това предложение отрицателно, тъй като то убива самостоятелността на съюза, управлението намира за необходимо да остави този въпрос на обсъждането на обединеното събрание на работниците“. Махно в съответствие с неговата представа за анархизма обикновено игнорира указанията на „висшестоящите“ организации. На 10 октомври при разглеждането на спор с администрацията Махно отказва да вземе предвид решението на арбитражния съд в Екатеринослав.

В условията, когато буржоазията изтегля капитали от страната, когато конфликтите на собствениците с работниците парализират производството, работническото самоуправление дава последен шанс да се стабилизира икономиката. Представителите на фабрично-заводските комитети ходят за материали в Александровск. Но първият опит е неуспешен – не успяват да получат необходимите материали. Икономическият хаос е естествен резултат от разпадането на единната социално-политическа система. Да се възстанови изгубеното единство е възможно само по два пътя – с насилствено възстановяване на държавния контрол над обществото или чрез засилване на преките недържавни връзки между трудещите се. Махновците се опитват да вървят по втория път, действайки в духа на синдикализма.

В началото на 1918 г., в условията на бягство от Гуляй Поле на мнозинството собственици на предприятия, промишлените предприятия ще-не ще се оказват под пълния контрол на работниците, които са принудени самостоятелно да започнат производството и да го социализират. Един от резултатите е практически пълното ликвидиране на безработицата. За решаване на проблема с безработицата се приема класическият за анархизма метод: вместо уволнение на „излишните“ работниците предприятията съкращават продължителността на работния ден. Предприемат се първите опити за установяването на директен стокоообмен: Съветът на работническите и селски депутати изпраща вагони с продукти в градовете за техния обмен с промишлени стоки; получените стоки (мануфактура) се разпределят между всички жители на Гуляй Поле. За по-нататъшното развитие на такъв обмен е организиран обществен склад.

В началото на пролетта се съживява аграрната реформа – нужно е да се проведе преразпределение в началото на сеитбата. Преобразованията се случват мирно – техните принципи са определени още през есента, въоръженият превес е на страната на реформаторите. Получавайки земя, някои бедняци и батраци не могат или не искат да установят самостоятелно стопанство. На тях анархокомунистите предлагат да се обединят в комуни, в които се отпускат имотите на помещиците. Въпреки имотната общност в комуната, нейните членове имат отделни жилища, където могат да се уединят.

Домакинството може да се води както отделно, така и колективно. Ако човек иска да си готви отделно от колективната трапеза, той има това право, но трябва да предопреди предварително. Всички важни въпроси в комуната се решават на общо събрание. Планират се педагогически експерименти по методиката на испанския анархист Фр. Ферер. В четирите най-близки до Гуляй Поле комуни (кооперативи) има от 50 до 200 човека. В една от тях се записва и самият Махно и работи там по два дни в седмицата.

За структурата на колективните форми на селското стопанство в този район може да се съди по устава на малкия чифлик в Очерватое, който е приет през пролетта на 1918 г. Числеността на кооператива е ограничена до 40 работници, а приоритетът при влизането принадлежи на семейните хора. Установено е, че „влизащите в кооператива лица са задължени добросъвестно да изпълняват работата, която им е наложена“. До урожая членовете на кооператива трябва да работят безплатно, но от Съвета те получават заем. Работниците избират президиум на кооператива от трима човека, който е отговорен пред членовете на кооператива и пред Съвета. „Ако президиумът или отделни негови членове бъдат замесени в нещо, то членовете на кооператива имат правото да изберат нови по всяко време“. Президиумът е колективна администрация на кооператива с широки пълномощия: „Лицата, влизащи в кооператива, трябва напълно да се подчиняват на старшия другар, който ще бъде избран от членовете на кооператива в президиума“. „Ако има такива лица, които не искат да се подчиняват на старшия, то президиумът е в правото си да разгледа случая и да разреши конфликта“, или да го предаде на разглеждане на Съвета. По този начин участниците се страхуват от произвола на администратора и дори колектива, предвиждайки системата на арбитражно разбирателство. В случай на излизане на член от кооператива той получава заплащане като работник по усмотрението на президиума и Съвета. Предвижда се също издържане на семейството на болния до три месеца в размер, определен от събранието. Инвентарът, животните и продуктите постъпват в колективно разпореждане на кооператива, но под контрола на Съвета. Кооперативът носи отговорност за съхранението на инвентара. В случай на ликвидация на кооператива той трябва да върне на Съвета целия получен от него инвентар. Първоначално авторите на проекта на устава считат, че животните трябва да се намират на разположение на семействата, но след това се отказват от това положение – кооперативът с почти нищо не се различава от комуната. Провъзгласено е, че „всички членове на кооператива нямат никакви особени права и прислуга“.

Първоначално седем семейства – организатори на кооператива, претендират за поземлени участъци с общ размер 300 десетини, но те не успяват да получат такова количество земя. Дадени им са 193 десетини. Също не е лошо. Първоначално членовете на кооператива искат премахване от чифлика на селяните, които отказват да влязат в кооператива, но и на това искане е даден отказ. Махновският режим отрича всякакви привилегии, включително и за обществените форми, близки му идеологически. Кооперативът приема задължението да плаща данъци на обществото. Общинното селячество се отнася към комуните и кооперативите спокойно – проявите срещу този опит на събиране нямат успех.

Средата на април 1918 г. Гуляйполският район е зает от германо-австрийските войски. Анархисткият социален експеримент прекъсва до началото на 1919 г.

На 12-16 февруари 1919 г. се състои Второто гуляйполско районно събрание на фронтоваците (въстаници), Съветите и подотделите. При обсъждането на докладите става ясно, че повсеместната организация на социално-стопанския живот се намира в ръцете на Съветите, които провеждат същите мероприятия, както и през есента на 1917 г., например, Покровският съвет поема (социализира) местния кожарски завод, организира оръжейни и обущарски работилници и „държи сметка на целия хляб“. По поземления въпрос събранието приема резолюция, провъзгласяваща принципа, че „земя – ничия“, уравнително-трудова норма на нейното разпределение и забрана на наемния труд; предписано е на местните поземлени комитети да вземат на утчет цялата земя, да я разпределят между дребните и безземни селяни и да осигурят всички желаещи с посевен материал. Изразен е протест срещу отказа на съветското правителство да проведе социализация на земята и „да съдейства на свободното разпространяване на колективното обработване на земята“. Селскостопанският инвентар се разпределя между селяните на окръжния Съвет. Селскостопанските предприятия на „високите технологии“ (експерименталните и показателни полета, пчелини, овощни градини, разсадници), а също и горите, са обявени за достояние на „целия трудов народ“, – т.е. подлежат на социализация.

По-конкретно отбелязваме, че всички тези мерки се разглеждат от събранието като недостатъчни и временни, но провеждането на по-последователни социалистически преобразования се отлагат до победата над бялата контрареволюция. За това разказва и Пьотър Аршинов: „След изгонването от района на помещиците земята се оказа в ръцете на селячеството. Въпреки това много от селяните осъзнаваха, че това не е всичко, и че е недостатъчно да вземат парче земя и да се успокояват с него. (…) На редица места се правят опити да се организира комунално общественият живот“.

За това, че стопанското развитие на Гуляйполския район се предполага в последователно социалистическо направление, свидетелстват също и материалите на Третото районно събрание.

На 10 април 1919 г. Третото районно събрание на фронтоваците-въстаници, работници и селски Съвети в резолюцията „За текущия момент“ изказва, в частност, исканията към украинското съветско правителство за провеждане на избори за всички граждански постове, провеждане на социализация на земята, заводите и фабриките, за налагане на системен стокообмен между града и селото, за пълно премахване на частната търговия и развитие вместо нея на „широка мрежа на общества на потребители и кооперативи“. Може да се приеме, че на контролираната от махновци територия действително се предприемат мерки по отношение на социализацията на производството и организацията на потребителската кооперация (разбира се, при запазването на свободната частна търговия на излишната продукция на селяните-едноличници).

Потребителската кооперация в Русия в началото на 20 век няма много общо със съвременното явление, което носи същото название. Ако говорим на максимално прост език, то потребителските кооперативи са се занимавали със закупуването на различни стоки и след това са ги предавали на своите членове без никаква „надценка“, на цената на получаване (плюс транспортните разходи). Системата на потребителските кооперации е извънредно популярна и с времето обхваща стотици хиляди души. Тъй като се оказва конкурент за частната и държавна търговия, – царското, а след това и болшевишкото правителство я потискат и унищожават, включително с арестуването и даването на съд на ръководителите на кооперативите. Анархистите взимат в кооперативното движение най-активно участие, някои (например, А.М. Атабекян, В.А. Посе) виждат в развитието на кооперацията директния път към бездържавния комунизъм.

През пролетта на 1919 г. в Гуляйполския район отново се организират селски комуни. Около Гуляй Поле те са поне три, в село Покровское се разполага „Първата свободна комуна Роза Люксембург“, обединяваща 285 човека. Аршинов казва, че комуните възникват и на „редица други места“. (Аршинов… С. 82-84). Най-известна е именно Покровската комуна, подробности за живота на която са описани в броя на вестник „Път към свободата“ от 24 май 1919 г.

Работниците са свикнали с това, че или предприемачът, или държавата трябва да плати тяхната заплата и да организира производството: „Някои заводски комитети се опитват да разберат в щаба и във „военно-революционния съвет“ дали работниците ще получат заплата и кога…“, – спомня си Щап. В отговор на аналогично питане на железопътните работници Махно отговаря: „С цел най-скорошното възстановяване на нормалното железопътно движение в освободения от нас район, а също изхождайки от принципа на устройване на свободния живот от самите работници и селски организации и техните обединения, предлагам на другарите железопътни работници и служещи енергично да организират и установят сами движението, установявайки във възнаграждението за своя труд достатъчна заплата от пътниците и стоките, освен военните, организирайки своя каса на другарски и справедливи начала и влизайки в най-тесни връзки с работническите организации, селските общества и въстаническите части“. Махно предлага на работниците да преминат към пълно самоуправление и самодостатъчност. В същото време им се налага задължението да служат на армията с умерена такса.

За разлика от работническите едри производства, които не могат да разширят производството заради липсата на суровини и пазари (и едните, и другите са отрязани от фронтовете), обущарите, хранителната промишленост, кожарските работници и другите работници в малките производства, ориентирани непосредствено към индивидуалното потребление, бързо се насочват към предложения от махновци „пазарен социализъм“ (махновските идеолози не считат възникващия икономически модел за нещо пълно). В тези отрасли се намалява безработицата (кожарските работници успяват напълно да я ликвидират) – постепенно се разширяват мащабите на обобществяването на производството – в началото на декември, например, хранителната промишленост напълно преминава в ръцете на работниците. В същото време в района се запазва и частният сектор в промишлеността. Дори в Гуляй Поле в завода се запазва предишната администрация, която води постоянни преговори с профсъюза.

Докато бъдещите разпределителни механизми още не са наложени, е необходимо да се живее в условията на стоково-парични отношения. Но какви – в градовете в различна степен на легалност вървят „керенките“, „совзнаките“, банкнотите на Деникин, Петлюра, Скоропадски и др. Това обстоятелство не смущава, а въодушевява махновските „икономисти“. „Път към свободата“ пише, например: „Невъзможно ли е хората да разрешат финансовия въпрос, когато парите са в огромен брой?“. Следвайки тази наивна логика, махновците разрешават движението на всякакви пари. Възможно е това да е съвместимо с анархокомунистическите планове на Махно за отмирането на парите посредством тяхното обезценяване. Всъщност пазарът не е парализиран, в Екатеринослав силно разцъфтява кооперативното движение. „Совзнаките“ се приемат само от кооператива „Храна и култура“.

В началото на юни 1919 г. Гуляйполският район е разбит от червените, а след това е завзет от белите войски. Отново става свободен през октомври 1919 г.

Както виждаме, в икономическата политика махновци се придържат към следната практика:

  • работнически контрол над предприятията: първоначално във формата на забрана за собствениците да приемат важни решения без да взимат под внимание мнението на работническия комитет, след това – обобществяване (предаване на управлението в ръцете на самите работници или териториални единици)
  • социализация на земята, предаването й в разпореждане на цялото общество, всички желаещи се трудят върху нея: индивидуалните селски стопанства и селскостопанските комуни
  • конфискация на земята на помещиците и селскостопанския инвентар в обществен фонд
  • внедряване на потребителска кооперация (разпределяне на стоките без „надценка“) и директен стокообмен при запазването на стоко-паричните отношения и частната търговия.

Източници: makhno.ru/forum/showthread.php?p=19750
Махно Н.И., Воспоминания. 
Махно Н.И., Крестьянское движение на Украине. 1918-1921
Аршинов П.А., История махновского движения, 1918-1921.
Белаш А.В., Белаш В.Ф. Дороги Нестора Махно.
Шубин.А., Анархия – Мать порядка

Махновщината за националността и езика

В „Декларацията“, издадена от Революционния военен съвет на въстаническата армия през октомври 1919 г., в главата по националния въпрос махновци казват следното:

„Говорейки за независимостта на Украйна, ние разбираме независимостта не като национална независимост от типа на петлюровската самостоятелност, а като социална и трудова независимост на работниците и селяните. Заявяваме за правото на украинския (както и на всеки друг) трудов народ на самоопределение не в смисъла на „самоопределение на нациите“, а в смисъла на „самоопределение на трудещите се“…

Революционните въстаници… не могат по никакъв начин, в никаква област да насилват естествените потребности на украинския народ. Следователно, въпросът за езика на преподаване в училищата може да бъде решен не от нашата армия, а само от самия народ в лицето на родителите, преподаващите и учащите се… Всички нареждания на така нареченото Специално съвещание на деникинци, забраняващи майчиния език в училищата… отсега нататък се унищожават, като насилствено наложени на нашите училища… В интересите на духовното развитие на народа, езикът на училищното преподаване трябва да бъде този, към който естествено е склонно местното население, преподаващите, учащите се и техните родители, и то, а не властта, и не армията, трябва свободно и самостоятелно да разреши този въпрос“.

В този кратък текст е изразена едновременно и социално-класова, и национална идея. Това е типично за епохата на подем на социално-революционните движения от левите есери до махновщината. В революционните епохи обикновено класовото не се отделя от националното (с изключение може би на движенията на работниците-мигранти). Левите есери формулират този принцип като автономия (федерация) на самоуправлението на трудовите народи.

Бизнесът се премахва, предприятията преминават в самоуправлението на трудовите колективи и техните сдружения. Подобно на това и националната култура става достояние на работниците на този народ, присвоена от тях, както се присвояват фабриките и заводите; премахва се от контрола на бизнеса или държавата. Различните народи се обединяват във федерация в смисъла на доброволното сдружение на децентрализираните общини/общности със силно местно самоуправление, общини, очистени от олигарсите.

Интервю с „Автономна съпротива“ (Украйна)

Украинският  Майдан провокира размишления в анархистите от бССР. Много групи проявиха съзнателност и готовност да работят с масите, други, напротив, отказаха се под различни предлози да участват в протеста. Сред първите бяха „Автономна съпротива“ (Автономний Опiр). Тази организация и нейната дейност предизвикват дискусии и спорове не само сред активистите в Украйна, но и в Беларус. За да изясни редица противоречия и спорни въпроси, Революционно действие взе интервю от активистите на „Автономна съпротива“.

РД: Привет, благодарим, че се съгласихте да дадете интервю. Разкажете за вашата организация накратко.

АС: Здравейте. Организацията „Автономна съпротива“ е създадена през 2009 г. и преминава път на еволюция от фашизъм до социализъм и е видна политическа сила в Лвов.

РД: Как се отнасяте към идеологията на френските нови десни и такива идеолози като Ален дьо Беноа?

АС: Негативно. Това е фашизъм „с човешко лице“, тъй като те използват методите на ранния, оригинален фашизъм, т.е. реакционна идеология прикрита със социална демагогия и псевдореволюционна риторика. В „синтеза на десните и левите идеи“, извършван от новите десни, „левите идеи“ играят инструментална и подчинена роля, призвана да оправдава и води до успех именно техните десни, тоест консервативни, елитарни идеи, насочени към запазване на класовото общество.

Почти всички „леви идеи“ на новите десни са заимствани от новите леви. Например, „антибуржоазната“ критика на всеобщата комерсиализация на културата и политиката в съвременното капиталистическо общество. Но ако новите леви от тази критика правят изводи за необходимостта от коренна промяна на всички обществени отношения, унищожаване на комерсиалния икономически базис и съществуващата културна и политическа надстройка, то новите десни въобще не предлагат да се променят производствените отношения, а предлаганите от тях промени в областта на културата и политиката са още по-реакционни, отколкото са те сега, те са обърнати към ценностите на феодалното и раннокапиталистическото общество. Така новите десни, както и много фашисти, предлагат да се запази капитализма, но го правят още по-консервативен и реакционен.

РД: При вас имаше разкол, в хода на който се отдели дясната група „Народна воля“. Какво можете да ни разкажете за нея? Как те се отнасят към държавата?

АС: Като се започне от 2009 г. при нас имаше много разколи, тъй като при прехода от фашизъм към социализъм от нас се отделиха десните елементи, които не искаха да се стига до променя, което не е изненадващо. Първоначално ултрадесни, след това просто десни и накрая полудесни, като „Народна воля“.

Ако се разбира под държава отделен политически режим, то в заявленията на „Народна воля“ във всеки случай не виждаме принципни различия с нашата собствена позиция, тоест антидържавна идея за пряка демокрация. Но само в най-общи линии. Ако се разглежда по-подробно, то ще се види, че тяхната пряка демокрация не се разпространява в целия свят, ограничавайки се до рамките на отделната страна, нито дори към всички трудещи се жители на отделната страна, когато те обявяват например трудовите имигранти за врагове на народа. Ние встъпваме за пряка демокрация в международен мащаб, за да може въз основа на нейните принципи да бъде създадена световна федерална република, а също и за равенство на правото на глас и за другите права на всички жители във всяка отделна република, влизаща в тази федерация.

автономна съпротива3РД: Вашите различия само до националния въпрос ли се свеждат или и до други важни въпроси, като например икономиката?

АС: Всички тези въпроси са взаимосвързани. Те също имат и пряко отношение към държавата, за която говорехме в миналия въпрос. Ако се разглежда не само политическия режим, а всички основни фактори, такива като националния и икономическия, които формират в това число държавата, то ние с тях по принцип не се съгласяваме. Те са привърженици на ксенофобията, расизма, шовинизма и империализма в различни форми. Всички тези явления не позволяват да се реши националният въпрос, да се създаде интернационален съюз на хората и народите. А без такъв съюз на междунационалната класа на трудещите се не може да се постигне победа над държавата и капитала, особено в целия свят, и със сигурност е невъзможно при такива условия да се изгради безкласово общество, тъй като то може да бъде само интернационално и световно, да се състои от представители на различни националности и раси. Така че ние сме привърженици на свободата и равенството на хората от всички националности и раси, където и да живеят те. Ксенофобията, расизма, шовинизма и империализма във всички форми водят до неравенство, въз основа на което в крайна сметка възниква класовото неравенство и създава се държава.

По въпроса за производствените отношения, традиционно основен въпрос за социализма, ние също не сме съгласни с тях. Те встъпват за това собствеността върху средствата за производство да принадлежи на отделни групи хора, такива като трудови колективи, общини, нации, а не на цялото човешко общество. Това ще доведе или до взаимна изолация на подобни групи собственици (което е малко вероятно) със съпътстваща тяхна деградация и регрес, или до търговия между тях (което е най-вероятно), което означава възраждане на стоковото производство, пазарна експлоатация и реставрация на капитализма. Тоест те встъпват срещу истинската обществена собственост върху средствата за производство, за форма на собственост промеждутъчна между обществената и частната, водеща до възраждане на частната собственост и  утвърждаване на стоково-парични отношения. Най-често такава идеология се нарича „пазарен социализъм“.

Ние встъпваме за това средствата за производство да се намират в собственост на цялото човечество, организирано в световна федерална република, изградена отдолу нагоре. Световната икономика трябва да работи като едно предприятие, управлявано от своите работници, които са събрани в общо сдружение на териториалните и производствените колективи. С помощта на планирането в реално време обществото ще може да направи потребителски поръчки за производството и да разпредели неговата продукция между хората, централизирано и директно, без никаква търговия и пари. Само такава форма на собственост ще бъде наистина обществена, само такава социалистическа система ще бъде социалистическа.

Също заемаме ясна позиция по въпроса за разделението на труда, встъпвайки за неговото унищожение, тъй като то поражда държава и класи. Считаме, че разпределението на продукцията трябва да се случва според потребностите, а не според труда. При тях, доколкото виждаме, няма определена позиция по този въпрос.

РД: Различията в идеологията доведоха ли след себе си до най-различни методи на практична дейност?

АС: Да. Практическата дейност редом с идеологията е една от основните причини както за миналите разколи с другите десни групи, така и за отцепването на „Народна воля“. Например, те плътно си сътрудничат и дружат с ултрадесните. И това е съпроводено с големи компромиси по отношение на последните, с необходимост да се адаптират към тях, като например отказ от всякакви действия или извършването на каквито и да било действия, за да се угоди на ултрадесните съюзници и приятели. Това се прояви и по време на самия разкол, когато ни обвиниха в сътрудничество с ултралевите, тъй като това може да навлече гнева на ултрадесните, да развали с тях отношенията и така нататък.

Трябва да се отбележи, че ние не сме яростни „борци срещу фашизма“, които виждат като своя основна задача противопоставянето на фашистите. Ние просто си вършим работата, както считаме за добре, провеждаме своята политика и ако тя среща недоволство или противодействие от страна на ултрадесните, то ние няма да правим с тях компромиси, няма да се адаптираме към тях, а гоним своята линия, което често води до конфликти с тях. „Народна воля“ реши да избегне тези конфликти и тръгна по друг, противоположен път. Частично от тактически, частично от идейни съображения. Въпреки това, процесът се променя, тази политика допринася за по-нататъшното завиване в дясно на организацията и нейните активисти, не само тактически, но и идейно. Както се казва: „С когото ходиш, такъв ставаш“. Разбира се, всеки разкол не ни радва и е неприятно да губим другари, но горепосочените факти окончателно ни убедиха в това, че основната причина на разкола не са организационните различия, а идеологическата несъвместимост. Това означава, че разколът беше неизбежен и не трябва да съжаляваме за него.

РД: Ако не грешим, Михалчишин (ултрадесен политик и народен депутат в Украйна) е родом от Лвов и известно време участваше с вас на митинги и акции. Разкажете по-подробно за вашите отношения с този човек и обстоятелствата около вашето сътрудничество.

Юрий Михалчишин се присъедини към нашата организация няколко месеца след нейното създаване през 2009 г. Първоначално той беше ултрадесен, както и всички в нашето движение, но по-късно се превърна в един от главните инициатори на преразглеждането на нашата идеология по посока на движението на социализма. Тогава заради това го мразеха много ултрадесни, като той беше едва ли не основен обект на техните нападки. С времето преразглеждането на идеологията на „Автономна съпротива“ и нейното движение по посока на социализма продължи и без Михалчишин. За него този процес спря в определен момент, най-вече под натиска на ръководството на партията ВО „Свобода“, който затапи „левичарството“ му. След това той се обърна отново към дясното. Постепенно загуби всякакво влияние в организацията ни както заради своя завой в дясно, така и заради настойчивите си искания да прояви лоялност към партията ВО „Свобода“. Войната срещу нас той я започна точно в момента на отчцепването на „Народна воля“, в състава на която се оказаха негови най-близки приятели и съратници. Неговото преминаване вдясно от този момент прие най-бързи, неочаквани и неадекватни форми. Той стана доста повече ултрадесен, откогато и да било. Такъв е той днес.

РД: Поддържахте ли с него контакти, докато все още беше депутат?

АС: Да. Това беше вече период на доста конфликтни отношения с него, когато почти загуби влиянието си в нашата организация и вече не се смяташе за неин участник (ние взехме решение, че партийни функционери не могат да бъдат представители на нашата организация), но в същото време открити враждебни отношения с него още нямаше.

автономна съпротива2РД: Бихме искали да ви попитаме защо не се идентифицирате с анархизма? Къде се крие конфликтът на вашите идеи с тези на анархизма?

АС: Ако под идентифициране имате предвид защо не се наричаме анархисти, то това е свързано с това, че изначало идваме от друга традиция и се наричахме с други термини, свързани с думите „национализъм“ и „социализъм“ (т.е. „националисти“, „социалисти“, „социал-националисти“, „революционни националисти“, „социал-революционни националисти“ и т.н.). Към своите настоящи идеи не достигаме по пътя на отказ от своите първоначални самоназвания, а, напротив, по пътя на логическо развитие и преосмисляне на своите първоначални идеи, своите представи за национализма и социализма. Това развитие ни доведе до ново, друго разбиране на термините „национализъм“ и „социализъм“ (във връзка с това ние не сме изключение в историята на политическите движения).

В резултат на това хармонично идеологическо развитие при нас нямаше необходимост от промяна на самоназванието. Напротив, ние смятаме, че, ако сме дошли към антиавторитарни, интернационалистически и истински социалистически идеи чрез понятието „национализъм“, то означава, че с наша помощ това могат да го направят и други хора, което е доста актуално в нашия западноукраински регион.

Ако говорим за идентифициране чисто в идеологически и исторически аспект, то ние се идентифицираме с анархизма в това число. Например, ние отдавна и често заявяваме, че сме последователи на идеите на Нестор Махно и неговото движение. Също идейно близки са ни и много други представители на традицията на анархизма, например испанските CNT и FAI, в частност Буенавентура Дурути, корейските анархисти (които, между другото, са се наричали като нас националисти) и много други анархистки движения.

Въпреки това, освен анархизма, ние намираме много други родствени на нас традиции и движения с най-различни названия. Така например, мексиканските антиавторитарни социалисти, по същество анархисти, в началото на 20 век наричат своето движение „Мексиканска либерална партия“, а сами себе си наричат „либерали“. Ние подкрепяме идеологията им, но няма да се наречем „либерали“. Ако се ровим повече в историята, то също ще стигнем до извода, че не можем едновременно да се наричаме „националисти“, „социалисти“, „анархисти“, „народници“, „марксисти“, „есери“, „комунисти за работнически съвети“ и така нататък. Трябва да изберем за себе си едно-две основни названия и да ги използваме на първо място, а не да приемем всички названия едновременно.

Както вече разбрахте, не съществува конфликт на нашите идеи с анархистките, ако разбира се говорим за социалистическия анархизъм от типа на Кропоткин и Махно, а не за анархокапитализъм, радикален индивидуализъм, анархизъм като начин на живот и прочие неприемливи идеи. Така че, когато ни попитат с какво се отличаваме от анархистите, то ние ще отговорим, че от едни анархисти не се отличаваме с нищо, а от други анархисти се отличаваме буквално във всичко.

РД: По наше мнение „Автономна съпротива“ 2011 г. и „Автономна съпротива“ 2013 г. се различават силно – защо в такъв случай някакво препозициониране би било логично?

АС: Препозиционирането се проявява в съдържанието на нашата идеология, в нашата програма, агитация, пропаганда и всеобщата ни дейност. Както беше казано по-горе, когато в нашите материали и във въпросите към нас става дума за конкретни родствени на нас движения или личности, каквито и да са те, „анархисти“ или например „народници“, то ние винаги ще се позиционираме като техни единомишленици.

РД: Каква е вашата позиция относно езиковата политика, закона за даване на официален статут на руския език и считате ли, че е възможно развитието на някакъв изкуствен език от типа на есперанто?

АС: Ние встъпваме за свобода на всички езици, за да може общностите от всички националности самостоятелно да определят, запазят и развиват своите култури.

В Украйна, както и в Беларус, се наблюдава русификация, провеждана от силите на руския империализъм. Ние, разбира се, сме против тази политика, в това число и срещу даването на официален статут на руския език, тъй като това е част от империалистичната асимилаторска политика на руския великодържавен шовинизъм.

Есперанто не е лоша идея за международно общуване, но не и за заместване на народните езици, в което въобще не виждаме необходимост. Въпреки това, дори в качеството си на език за международно общуване, той не се използва почти никъде. Каква ще бъде следващата стъпка, ще покаже само практиката.

автономна съпротива1РД: Да изясним позицията по националния въпрос: ако мнозинството е в полза на експулсирането или ограничаването на мигрантите, както е сега на референдума в Швейцария, каква ще бъде вашата позиция?

АС: Следва да се направи разяснителна работа сред това мнозинство, да се покаже на хората, че техен враг е държавата и капитала, а не хората от друг произход. Трябва да се убедят хората да променят решението си. Не просто да се променят, а да насочат гнева си към капиталистите и началниците. Нацизмът е социализъм за идиоти. Той предлага на хората да решат своите проблеми за сметка на хората от другите националности, например, да се грабят, да се гонят или по други начини да се лишават от свободата и средствата си за издръжка. Трябва да се убедят хората да не бъдат идиоти, а да решат своите проблеми с помощта на борбата срещу тези, които създават тези проблеми, тоест срещу властта и капитала, а не срещу другите хора, които са също жертва на системата.

В същото време не трябва да се встъпва за това да се ограничат правата на народа в името на държавния „мултикултурализъм“, да се лиши народа от правото на референдум, да се призове държавата да отмени това право и със сила да се накара народът да „обича мигрантите“. Това не води до нищо хубаво, не приближава до социална революция, а само я отлага. В крайна сметка нашата основна цел е революцията, а не защита на съжителството на отделни хора на всяка цена, дори с цената на засилване на държавната власт и отслабването на народното самоуправление. Местните жители и мигрантите трябва да стигнат до разбирателство и сътрудничество доброволно, никой не може да ги накара да го направят насила.

РД: Вашето знаме е знамето на УПА (Украинска въстаническа армия – бел. пр.). Поддържате ли УПА и ако да, защо?

АС: Използваме това знаме, защото е част от нашата традиция. Ние я продължаваме, защото, както вече беше казано, тя ни води до нашите настоящи идеи. Така че, да, условно подкрепяме УПА и поради тази причина използваме нейното знаме. Именно изучаването на идеите на УПА ни помогна да преосмислим своето разбиране за национализма и социализма. УПА е издигала същите идеи, като нас сега. Встъпвала е за създаването на безкласово общество, обществена собственост върху средствата за производство, свобода и равенство на всички националности, народовластие, срещу експлоатацията на човека от човека, диктатурата, империализма и шовинизма. Благодарение на наследството на УПА ние сме заинтересовани от тези идеи и постепенно ги приехме.

Ние също така започнахме да изучаваме други, по-подробни източници на тези идеи, да четем различни антиавторитарни и социалистически теоретици, съответно да развиваме тези идеи. Благодарение на това възникнаха нашите различия с УПА, въпреки че тези различия се намират изключително в рамките на усъвършенстването на тези същи идеи, като например искането за унищожаването на разделението на труда или идеята за пряка демокрация с императивен мандат, защото е невъзможно по друг начин да се изгради безкласово общество. Въпреки че УПА не са разбирали тези детайли и дори никога не са чували за тях, тя все пак е добър пример и важен етап в развитието на национално- и социално-освободителното движение в нашата страна.

РД: И накрая, в светлината на скорошните събития между анархистите и ВО „Свобода“, разкажете ни за окупирането и държането на лвовската Областна държавна администрация. Какво се случи и защо я напуснахте – доколкото е възможно?

АС: Ние окупирахме и държахме втория етаж на ОДА. На следващия ден депутатите от областния съвет, където мнозинството са от ВО „Свобода“, взеха решение да напуснем сградата. Ние отказахме да изпълним това решение и останахме в ОДА. Не последва никаква реакция от тяхна страна, но след няколко дни при нас на втория етаж дойде тълпа от депутати на ВО „Свобода“, докато в същото време мнозинството наши хора бяха на съвещание, но все пак депутатите получиха отпор, отстъпиха и се оказаха заключени на третия етаж. След това един по един си тръгнаха и престанаха да се опитват да ни изгонят.

автономна съпротиваНа следващия ден заедно със своя областен съвет постигат успех в друго направление, а именно в това, че убеждават народната самоотбрана, мнозинството организации и голяма част от присъстващите хора в това, че трябва да напуснат ОДА. Ние и нашите хора се опитахме да разубедим хората, направихме пресконференция по тази тема (на която срещу нас се опълчиха много журналисти, подкупени от депутатите от областния съвет) и обявихме своя план за формиране на органи за пряко народовластие. Но нашият призив към хората да останат в ОДА не даде желания резултат и хората напуснаха ОДА. За нас съответно нямаше смисъл да оставаме. Вместо да седим в празната ОДА, ние се заехме да осъществим споменатия план в Лвов и областта. Сега на територията на областния съвет, който се намира в същата сграда, където е и ОДА, освен чиновници и депутати, се намират и малко хора, основно организации лоялни на местната власт. Когато народът масово е готов да се върне в ОДА, то ще се върнем и ние.

РД: Още веднъж благодарим. Искате ли да добавите нещо?

АС: И на вас благодарим. Мога да добавя, че вашата организация ни е послужила много като пример. Особено ни повлияха статиите на Николай Дедок. Пожелаваме на него скорошно освобождаване, както и на другите затворници при вас.

Източник: revbel.org/2014/02/intervyu-s-avtonomnim-opirom/