Писмо до Херцен и Огарьов (Михаил Бакунин, 3 октомври 1861 г., Сан Франциско)


Изглед към Сан Франциско с хора на хълма на преден план и кораби в залива, около 1860 г.

Скъпи мои приятели,

Успях да избягам от Сибир и след като пътувах дълго време по Амур и през бреговете и протоците на Тартар, прекосявайки Япония, най-накрая пристигнах в Сан Франциско. Но по време на това пътуване моите спестявания, които бяха много скромни, бяха напълно изчерпани и ако не бях се натъкнал на един щедър човек, който ми даде заем от 250 долара, за да взема влака от Ню Йорк, щях да се озова в ужасно положение. Вие, приятели мои, сте твърде далеч и в този конкретен град не познавам никого. Надявам се да пристигна в Ню Йорк на 6 ноември. Ако съм изчислил правилно, това писмо трябва да стигне до вас на 15-ти, затова ще мога да получа отговора ви в края на този месец. Надявам се, че вече сте получили пари за мен, които трябваше да се изпратят бързо от Русия. Във всеки случай, моля, изпратете ми 500 долара в Ню Йорк, което ще ми даде, ако не греша, 100 лири стерлинги, които са от съществено значение за моите пътни разходи до Лондон. След това ще мога да пристигна при вас около 10 декември. Едно друго искане имам от вас: веднага щом получите това писмо, незабавно уведомете моите братя (в Твер или в село Прямухино, в района на Твер Николай Александрович Бакунин), чрез посредничеството на приятелите ви в Русия, че съм пристигнал безопасно в Сан Франциско и че ще бъда в Лондон в средата на декември. Жена ми със сигурност вече е с тях, в провинцията, и ще бърза да се присъедини към мен в Лондон в компанията на един от моите братя или друг човек. Друга услуга: моля да наемете евтин апартамент за мен във вашия квартал и да ми пишете в Ню Йорк, като ми кажете къде ще отида при пристигането си в Лондон. Ако новото ми жилище е твърде малко, за да настаня жена ми, ще потърся друго още при нейното пристигане. Моят адрес в Ню Йорк е: М. Бакунин, „Хауърд Хаус“, долен Бродуей, Къртланд. Прикрепете към писмото си някакво свидетелство на мое име, в което се посочва къде ще мога да изтегля сумата и името на банкера в Ню Йорк, на когото трябва да покажа паричното нареждане от лондонския банкер.

Приятели мои, сърцето ми е с вас, и след като пристигна в Лондон, ще се захвана за работа. При вас ще служа на полско-славянската кауза, защото от 1846 г. този въпрос се е превърнал във фикция в ума ми; той е специален обект на внимание, който избрах за себе си през 1848 г. и 1849 г. Последният ми призив ще бъде разрушаването на Австрия, пълното унищожение, но да кажа, че това ще бъде последният ми акт, ще бъде доста амбициозно. Готов съм да направя всичко, за да служа на тази кауза: ще дам съгласието си да се ангажирам като барабанист, задаващ ритъма, докато тя се превърне в спектакъл, и ако някога успея да създам дискусия по този въпрос, аз ще бъда въодушевен. Защото под този въпрос се крие цялата красота на свободната славянска федерация, която представлява единственият реален проблем за Русия, Украйна и Полша и всички славянски страни. С нетърпение очаквам утрешното писмо да има новини от Русия и Полша. Засега трябва да се задоволя с няколко неясни слухове, които се носят наоколо. Чух за нови, кървави схватки в Полша между народа и войските; казаха ми, че дори в Русия е имало заговор срещу царя и цялото кралско семейство.

Също толкова пламенен съм към борбата между северните и южните американски щати. Разбира се, сърцето ми е за Севера. Но уви! Югът действаше с най-голяма сила, мъдрост и солидарност, което ги прави достойни за триумфа, който са постигнали във всеки сблъсък досега. Вярно е, че Югът се подготвя за война вече три години, а Северът е принуден да импровизира. Изненадващият успех на начинанията на американския народ в по-голямата си част е доволен; баналността на материалното благосъстояние, където сърцето липсва и националната суета, съвсем инфантилна и поддържана с много малко разходи, по всичко изглежда, че са помогнали за развалянето на тези хора и може би тази упорита борба ще бъде от полза за тях дотолкова, доколкото ще помогне на нацията да си върне изгубената душа. Това е първото ми впечатление, но може да се окаже, че ще променя решението си, след като видя нещата отблизо. Единственото нещо е, че няма да имам достатъчно време да проучвам много внимателно. Ще остана само пет дни в Сан Франциско и след като стигна до Ню Йорк, ще се отправя към Бостън и оттам ще отида в Кеймбридж, за да видя стар приятел, професор Агасис, за да го помоля за няколко препоръчителни писма, след което ще прекарам няколко дни във Вашингтон. По този начин ще имам възможността да се посветя много малко на този въпрос.

По време на пътуването си тук успях да организирам една добра сделка, която със сигурност ще ви хареса. Знаейки с колко голяма жажда се четат La Cloche и l’Etoile Populaire в Сибир и колко трудно е да се намерят тези издания, аз уредих продажбата на вашите издания с три чуждестранни търговци; германец в Шанхай, американец в Япония и друг американец в Николаевск, който се намира в устието на Амур. Те ще ги вземат при условие, че ще изпратим всичко от Лондон и така всички наши материали ще бъдат продавани на офицери в Руската флота и на търговци в Кяхта, които всяка година са по-многобройни във водите на Амур и Тихия океан. Ето защо бихме могли да продадем 100 до 300 екземпляра, малко количество от гледна точка на бизнеса, но значително от политическа гледна точка.

Уви, сега трябва да завършвам писмото си, тъй като отдавна стана време за лягане. Приятели мои, казвам ви довиждане. Нека Райхел знае, че съм възстановен и че моето приятелство с него е все още непоколебимо.

Искрено Ваш,
М. Бакунин

Младите патриоти и Пантерите: история за бял антирасизъм

Кратка история за сътрудничеството между Черните пантери и техния бял еквивалент Организацията на Младите патриоти в Чикаго.

През 1969 г. в Чикаго са убити двама млади чернокожи младежи. Членове на Партията на Черните пантери, те са убити в съня си.

Фред Хемптън доказва, че е добър организатор в източната част на Чикаго. Неговите умения обаче не са насочени само към черната общност. Чрез дълъг и труден процес той успява да създаде „Многоцветната коалиция“, в която влизат чернокожи, латиноси и бели от работническата класа.

Черната пантера Боби Лий припомня неговата работа с белите членове на Младите патриоти:

„На първо място, лидерът на Патриотите Уилям „Прийчърман“ Фесперман беше един от най-добрите хора, които някога съм срещал. Той произхождаше от Северна Каролина преди да се премести в Чикаго. Много от Пантерите напуснаха групата, когато създадохме съюзите. Някои не харесваха Патриотите, а други просто не харесваха белите хора. Те бяха повлияни силно от национализма. Да ви кажа истината, това беше необходимо прочистване, с изключение на тези негри, които сами напуснаха организацията. „Многоцветната коалиция“ беше просто кодово име за класова борба. Прийчърман би спрял куршум за мен и почти се опита. Веднъж бях на среща в Ъптаун и реших да тръгна сам. Незабавно установих, че полицията ме следва. Направих грешката да тръгна сам. Ченгето извика „Знаеш какво да правиш“ и аз сложих ръцете си на стената. Прийчърман излезе навън и видя какво се случва. В студената зима изведе мъжете, жените и децата навън. Ченгетата ме вкараха в колата, докато хората я заобиколиха и искаха освобождението ми. Ченгето се обади на някого, а те сигурно са му казали да ме пусне. Никога няма да забравя тези смели копелета, които бяха застанали пред фаровете на полицейската кола, взирайки се в лицето на смъртта. Поглеждайки назад, имаше ли достатъчно основание за единство? По дяволите, да! Когато отидох до Ъптаун в Чикаго, видях едни от най-бедните квартали, които човек може да си представи. Ужасни бедняшки квартали и бели младежи, които живееха там. Двете организации подготвиха пътя за „Многоцветната коалиция“, като без тях не би било възможно да се създаде нещо подобно. Rising Up Angry (RUA) се присъединиха към Съюза на общността. Горната част на квартала беше основната зона за набиране на бели расисти. Много от хората, които бяха при Патриотите имаха поне по един член на семейството, който е в Клана. Момчета като Майк Джеймс, Джунбъг и Тапис работеха усърдно, за да се борят срещу този манталитет. Майк Джеймс и RUA забиха клин в тези глупости, тези бели расистки тъпотии, тяхната работа беше просто невероятна, чудесна. Кога за първи път се срещнах с младите патриоти? Беше в Църквата на Трите кръста.  Имаше сбирка, която беше записана във филма Американска революция II. След като тълпата напусна, Младите патриоти все още бяха там. Попитахме свещеника дали би могъл да ни заеме неговия офис. Попитахме и Пантерите дали биха могли да работят с Пантерите и те казаха да. Не беше лесно да създадем съюз. Посъветвах ги как да създадем програми с цел „служене на хората“ – безплатни закуски, клиники за хората. Трябваше да работя с тези хора, да се храня с тях и да ходим в залата за билиард. Трябваше да лежа на дивана им в техния квартал. Тогава трябваше да ги поканя и у нас. Ето така се изгради „Многоцветната коалиция“, много бавно.“

Коалицията, създадена от Фред Хемптън, събира облечените с кожени якета Черни пантери заедно с младата бяла работническа класа, облечена с дънкови якета и знамена на Конфедерацията. Съюзите са изградени въз основа на класовата линия с един общ враг: политическият и икономически елит на Чикаго.

Днес Патриотичното движение трябва да се учи от Партията на Младите патриоти през 1960-те години. Само чрез изграждането на междурасов съюз на работническата класа и бедните хора можем да постигнем истинска промяна. Докато Партията на Младите патриоти се бори срещу усилията на Клана и белите расисти да нападат чернокожите и латиносите, борещи се за самоопределение, днешното Патриотично движение се обединява с тези расисти и неофашисти.

Поради тази причина Фред трябваше да бъде убит. Заплахата от мултирасовото движение на латиносите, чернокожите и белите хора от работническата класа е истинска заплаха за политическата и икономическа хегемония. Вероятно това е причината държавата да не убива членовете на днешното Патриотично движение. Това движение не е заплаха за държавата. Напротив, движението просто действа, за да засили властта и контрола на държавата.

Препечатано от Redneck Revolt

Партията на Черните пантери

%d0%bf%d0%b0%d1%80%d1%82%d0%b8%d1%8f-%d0%bd%d0%b0-%d1%87%d0%b5%d1%80%d0%bd%d0%b8%d1%82%d0%b5-%d0%bf%d0%b0%d0%bd%d1%82%d0%b5%d1%80%d0%b8

По материали от книгата на Пол Алкебулан „Оцеляване в очакване на революцията“.

1. Наследниците на Малкълм

1.2. Използването на оръжие за постигането на политическите цели

1.3. Духовна и ментална революция

1.4. Съюзи с други етнически групи

1.5. Интернационална борба

2. Оцеляване в очакване на революцията

2.2. Програма за безплатни закуски

2.3. Школи за освобождение

2.4. Медицински клиники

2.5. Политическо образование

3. Регионално развитие на „Черните пантери“

3.2. Южни отделения

3.3. Отделения в Средния запад

3.4. Западни отделения

3.5. Източни отделения

3.6. Международен филиал

4. Врагове на народа

4.2. Ролята на ФБР в разрушаването на ВРР

4.3. Ситуацията на ниско ниво

Ситуацията на ниско ниво

Оцеляване в очакване на революцията. История на Партията на Черните пантери

Пол Алкебулан

4.3. Ситуацията на ниско ниво

Партийният живот за редовите членове на ВРР носи доста напрегнат, – емоционално и физически, – характер. Редовите партийци започват своята работа рано сутрин и понякога я завършват много след полунощ. Всичкото това време отива за продажбата на вестници и участието в различни социални програми. Освен това те трябва да присъстват на политически занятия, а след това да предават получените знания на масите. Сякаш, за да се завърши картината, трябва да се отбележи, че над редовите активисти на ВРР постоянно виси опасността да бъдат арестувани или ранени (дори и убити) от полицията или политическите опоненти. Между 1968 г. и 1973 г. 28 „Пантери“ губят живота си в резултат на жестоките действия на полицията или вражеските атаки. Заключените и осакатените са в пъти повече.

Ясно е, че такъв напрегнат начин на живот способства за сплотяването на редовите членове, държащи се един за друг. По принцип партийните кадри живеят заедно в своеобразни „комунални квартири“ – помещения, дадени непосредствено от партийния филиал, – вършат колективна дейност и екипна работа и заедно решават едни или други възникващи проблеми.

В допълнение към всичко това се променя и моралният дух на партийците, които благодарение на чувството за изпълнения дълг и удовлетворението с помощта на членовете на черната общност постепенно надживяват насажданото от белите чувство на непълноценност и срам заради своя расов произход. По-голямата част от „Пантерите“ счита, че партията им е върнала достойнството. Активната дейност в рамките на черната общност повлиява благотворно и върху обикновените чернокожи и разширява расовата и социална солидарност между жителите на черните квартали.

Тази солидарност започва да се разпада след като „Пантерите“ започват да използват физическо насилие за решаване на дисциплинарните проблеми.

Основен метод на наказание е т. нар. „мръсна дупка“ – побой на провинилите се пред очите на „Пантерите“ или симпатизантите на партията. Бившите лидери на ВРР Дейвид Хилиард и Илейн Браун признават, че партийците, обвинени в нарушаване на правилата на организацията, непременно се подлагат на телесно наказание.

Потенциалът за грешка или неточност по време на изпълнението на такова площадно „правосъдие“ разбира се е огромен, точно както не е изключена и вероятността за умишлено изопачаване на фактите или злоупотреба с власт. Въпреки това, страхът пред полицейската провокация надделява. Нееднократните случаи на публично наказание от „Пантерите“ на свои собствени другари понякога само поради неясни подозрения подкопават хармонията, която се развива в организацията. Емоционалното напрежение, редом с тежките материални условия на живот на партийците, постепенно води до значителен отлив на кадри.

Смъртта на Робърт Уеб и Самюел Напиер, „милитаристи“, убити в Ню Йорк от съратниците на линията на Нютън през март и април 1971 г., вече не е нищо необичайно, защото използването на насилие (въпреки и смъртоносно) за разрешаване на вътрешните разногласия вече се превръща в норма. От сега нататък всяко принципно инакомислие, прости грешки или неправилно тълкуване на директивите на ръководството се считат не просто като „дисциплинарни нарушения“ или „контрареволюционност“, а директно за полицейска провокация, наказваща се по най-жесток начин.

Поощряване на физическото насилие по отношение на собствените кадри, нарушаване на революционната етика, култ към личността на ръководителите, липса на вътрешнопартийна демокрация, борба за власт между лидерите – всички тези неща, подкосяващи Партията на Черните пантери са едновременно продукт на политическата неопитност. Въпреки това, мнозинството партийци са готови да търпят всички тези недостатъци, защото вярват, че партията се намира в състояние на война с федералното правителство. Те вярват, че всеки опит да се открият проблемите, да се направят достояние на широката общественост, пречи на партията в този критичен момент. Недобросъвестните ръководители използват тази наивност в своя полза.

Когато става ясно, че няма никаква война с правителството и никаква революция няма да има, много „Пантери“ решават да излязат от играта, опитвайки се отново да започнат „обикновен живот“. За много други, намиращи се в затвора, е още по-тежко, защото делото за което са се борили и в крайна сметка са натикани зад решетките, се оказва сапунен мехур.

Други остават в редиците на партията, готови да чакат и да се надяват, че тяхното търпение в крайна сметка ще бъде възнаградено. С усилията именно на тези немногобройни мъже и жени Партията на Черните пантери успява да се задържи на повърхността през втората половина на 1970-те години.

Между другото, делата на ВРР отиват към по-лошо. В периода от 1972 г. до 1974 г. отново на върха се утвърждава Нютън и неговото обкръжение. Те са въвлечени в редица инциденти с използването на насилие. Употребата на наркотици от висшите ръководители на партията също става достояние на обществеността. Всеки такъв инцидент все повече и повече подкопава имиджа на ВРР. Стига се до жестоки случаи. Например, през 1972 г. вестниците съобщават, че преподавателят по социология в колежа в Северна Пералта, Оукланд, Фриц Пойнтър е пребит от няколко „Пантери“, влизащи в клас, за да „накажат“ учителя, започнал критична дискусия по въпроса за философската позиция на партията.

През 1974 г. изпадащият в параноя Нютън отново инициира партийни чистки, изгонвайки от редиците на ВРР редица стари лидери, – такива като Дейвид Хилиард и неговия брат, – по обвинение в дисциплинарни нарушения. Боби Сийл, наскоро направил опит да внесе своята кандидатура за кмет на Оукланд, също е отстранен поради нелоялност. Самият Нютън през 1974 г. е замесен в цяла серия от тъмни инциденти – той е обвинен в сблъсък с тайни агенти на полицията, в нападение срещу шивач, и, накрая, в убийството на проститутка. В края на краищата ръководителят на ВРР е принуден да избяга в Куба, където остава до 1977 г.

По време на отсъствието на Нютън юздите на управлението се поемат от Илейн Браун, под ръководството на която започва процес по възстановяване на партията. През 1977 г. Нютън се връща в Оукланд, за да свидетелства пред съда по делото за убийството на проститутката и нападението срещу шивача. Той възнамерява отново да вземе под свой контрол партийните дела и да използва съдебните заседания в качеството на своеобразна реклама на ВРР. Резултатите се оказват катастрофални.

Първо, проваля се опита за убийство на ключов свидетел по делото, което трябва да се извърши ден преди началото на предварителните изслушвания. В резултат на инцидента загиват двама активисти на „Черните пантери“, а още няколко души са арестувани. Второ, последващото разследване показва, че арестуваните са едновременно и служители на Оукландската школа на общността, сътрудничеща си с партията в провеждането на образователни програми сред черната общност. След като в резултат на негативната публичност на тези факти е отстранен директорът на школата, Илейн Браун също подава оставка от поста на председател на ЦК, позовавайки се на здравословни проблеми.

Съдът не допринася за подобряване имиджа на „Пантерите“ и техния несменяем лидер. Точно обратното. Въпреки че са снети от Нютън обвиненията за убийство, той е осъден за незаконно притежание на оръжие. По-късно той е обвинен в присвояването на 600 хиляди долара, предоставени от правителството за развитието на школните програми на партията (през 1988 г. той получава шест месеца затвор, когато е доказана вината му за присвояване на 15 хиляди).

Поведението на Нютън смущава редовия състав, като съдът срещу него става последният гвоздей в ковчега на някога силните „Пантери“. През 1979 г. броят на партийните членове намалява до 58, а през следващата година те стават по-малко – едва 27. През 1979 г. единствените функциониращи органи на партията се оказват Оукландската школа на общността, местната печатница и групата за подкрепа на задържания Нютън. Мнозинството партийци минават на „непълен работен ден“, въпреки че ръководството все още очаква от тях да посвещават цялото си време на организационната работа. Това вече не е възможно нито емоционално, нито физически. Подкрепата от страна на общността също намалява рязко.

През 1979 г. на всички става очевидно, че смъртта на партията е въпрос на кратко време. Причините за това са очевидни: елитарни наклонности на ръководството, управление на дейността на редовите членове с помощта на заплахи и хартиени директиви, липса на независима и прозрачна финансово-икономическа база, липса на професионално развитие за собствените членове. Кадровият състав остарява морално и физически, а всички инициативи отдолу, насочени към подобряване на положението, неизменно се натъкват на противодействието на ръководството, стремящо се да запази властта си. Призивът на последните романтици на ВРР към свикването на извънредно събрание, което да намери път за излизане от кризата, не е чут.

В допълнение, духът, царящ в Съединените щати с идването на Рейгън, се различава от тази атмосфера на бунтарство и протест през 1960-те години, в която израстват „Пантерите“. Сега дори вече няма никакви политически перспективи за черния радикализъм. Последните членове на ВРР се разпръсват, не виждайки по-нататъшен смисъл в своята дейност, обезпокоени от своето лично икономическо бъдеще. Външните атаки и вътрешното разпадане накрая свършват своята работа – Партията на Черните пантери умира тихо.

Източник: Никитич Винтер

Ролята на ФБР в разрушаването на ВРР

Оцеляване в очакване на революцията. История на Партията на Черните пантери

Пол Алкебулан

4.2. Ролята на ФБР в разрушаването на ВРР

Неизвестни на нито един член на партията по това време, служителите на секретната правителствена програма, известна с абревиатурата Cointelpro (Counter Intelligence Program – Програма за контраразузнаване), участват активно в разрушаването на ВРР, съдействайки за нарастването на вътрешното напрежение и развитието на конфликти с другите организации.

Cointelpro не е уникална по своя род програма, насочена срещу „враговете на държавата“. По време на Първата световна война федералното правителство следи зорко за дейността на Индустриалните работници на света, Националната асоциация за напредък на цветнокожите и на различни социалистически групи. Що се отнася до чернокожите, то Разузнавателният отдел на въоръжените сили на САЩ вербува активно информатори сред черната общност, а също е и абониран за повече от 60 печатни издания, издавани от афроамериканци, също с цел извличане на ценна информация. Такива деятели като чернокожият майор Уолтър Ловинг яростно убеждават цветнокожите в това да направят по-умерена своята критика към расовата сегрегация и гнета в името на националното единство и бъдещата победа. По един или друг начин примитивните аргументи на подобни правителствени агенти за влияние имат значителен успех.

През 1967 г., във връзка със засилването на движението на чернокожите за граждански права, ФБР инициира дългосрочна кампания, насочена към дискредитиране и ликвидиране на потенциалните лидери, способни да сплотят около себе си многочислени афроамерикански организации. Ясно е, че ВРР е една от основните цели на тази програма. След като „Пантерите“ преминават към революционно-марксистката риторика, унищожаването на партията се превръща в основна цел.

През 1976 г. Следствената комисия към Сената на САЩ заявява, че само през юли 1969 г. от 295 специални операции на ФБР, проведени срещу т. нар. „черни националисти“, 233 са насочени срещу Партията на Черните пантери. Тези операции имат разнообразен характер – като се започне от използването на провокатори, подслушване на офиси и незаконни арести и се стигне до изпращане на провокационни писма с цел дискредитиране на партията и нейните лидери, а също и за нагнетяване на вътрешно напрежение.

Една от най-успешните такива специализирани операции е кампанията, насочена към разпалването на конфликта между филиала на ВРР в Лос Анджелис и местната черна националистическа „Organisation Us“ на Рон Каренга. От 1968 г. до 1970 г. активистите и на двете групи са въвлечени в продължителна серия от насилствени инциденти, случващи се въз основа на конкурирането за политическо и идеологическо влияние сред местната общност.

„Пантерите“ считат, че социалистическата програма и междурасовите съюзи на всички угнетени са верният път за освобождението на черното население, докато US, явяващи се типични черни расисти, отхвърлят самата мисъл за единство с белите и обвиняват ВРР в насаждане на чуждия за негрите марксизъм – идеология на белите.

Агентите на ФБР бързо получават чудесна възможност да използват разногласията за собствени цели. Започва изпращане на фалшиви писма, обидни карикатури от личен характер и откровени заплахи за убийство, измислени от служителите на бюрото. В крайна сметка, федералните успяват да създадат напрегната атмосфера между двете групи, която много скоро се превръща в открити нападения. Както е известно, резултат от психологичната война на ФБР става престрелката в кампуса на Калифорнийския университет между „Пантерите“ и националистите, в която загиват ръководителите на местния филиал на ВРР Картър и Хъгинс. По-нататък бойците на US извършват още няколко убийства на членове на партията, в резултат на което критичното отношение на „Пантерите“ към всякакъв тип черни националисти, – без значение колко полезна е тяхната дейност, – прераства в откровена омраза, препятстваща развитието на дейността в черната общност.

Успехът на ФБР подтиква федералните да повторят аналогична кампания с пощенски провокации в Сан Диего, където също едновременно действат и BPP, и US. Според по-късно публикувани спомени, агентите дори са се съревновавали един с друг, водейки отчет за проявите на насилие на едната група по отношение на другата, правейки залог за победата на едната или другата страна в провокираната от тях братоубийствена война.

Кръвопролитието в Калифорния принуждава умерените организации на чернокожите да бъдат по-внимателни в своите отношения с „Пантерите“, което постепенно, – въпреки социалните програми и различните кампании, – води партията към политическа изолация.

Въпреки това, на правителството това изглежда малко. По време на разделението през 1971 г. централата на ФБР изпраща в местните офиси директива, пряко препоръчваща да „използват ситуацията на хаос, царяща в ВРР“, тоест да поощряват разприте и вътрешните конфликти.

Клийвър, например, в анонимно писмо е предупреден, че не трябва да изпраща съпругата си в САЩ, защото там нейният живот е в опасност от съратниците на Нютън. Братът на Нютън Мелвин също получава писмо, в което се твърди, че Клийвър подготвя покушение срещу членовете на ЦК. По този начин, с помощта на слуховете, платените кресльовци и откровените клевети агентите на ФБР провокират по-нататъшното разлагане на партията.

Агентите също прибягват до анонимни телефонни позвънявания в провинциалните офиси на ВРР, наричайки някои местни членове на партията агенти на полицията. Тази тактика води до побоища срещу обвинените и наистина масова параноя. В някои случаи такива „полицейски агенти“ просто се укриват, страхувайки се за своя живот. Нещо повече, федералните не се поколебават да стигнат още по-ниско, разрушавайки семействата на членовете на партията отново с помощта на анонимни обвинения за невярността на съпруга или съпругата.

ФБР също предотвратява опита на чикагското отделение на „Пантерите“ да установи сътрудничество с уличната престъпна банда „Blackstone Rangers“. Използвайки същата тактика като колегите им в Лос Анджелис, чикагските федерални провокират през 1969 г. въоръжено противопоставяне между партийците и бандитите, които поначало са доста позитивно настроени към програмата и дейността на ВРР.

„Неутрализирането“ на партията отива и на друго ниво: бюрото се опитва да лиши ВРР от масова подкрепа, разпространявайки слухове, дискредитиращи „Пантерите“ и техните социални програми в очите на черната общност. Неведнъж агентите се свързват с работодателите на съратниците на ВРР, искайки от тях да ги уволнят. В средствата за масова информация се пускат най-жестоки и абсурдни материали, представящи партията в отрицателна светлина.

ЦРУ, за разлика от ФБР, се концентрира основно върху задграничната дейност на ВРР: под маската на журналисти или собственици на хотели черни агенти на ЦРУ действат в Алжир, Кения и Танзания, опитвайки се да контролират дейността на „Пантерите“ и другите афроамерикански радикали, намиращи убежище в Африка.

Накратко казано, правителствените усилия, благодарение на наивността на партийците по въпросите за разузнаването и контраразузнаването, се увенчават с пълен успех. ВРР не само не успява да се противопостави, но също и да открие тези сложни и скъпи кампании, за извършването на които ФБР дава значителни суми. Например, от 1967 г. до 1972 г. бюрото разполага с повече от 7500 информатори в черните квартали, действащи изключително срещу „Пантерите“ и другите афроамерикански радикали. В крайна сметка, поставените от програма Cointelpro цели са постигнати – първоначално Партията на Черните пантери е деморализирана, а след това и неутрализирана.

Източник: Никитич Винтер

Врагове на народа

Оцеляване в очакване на революцията. История на Партията на Черните пантери

Пол Алкебулан

4. Врагове на народа

През 1971 г. започва открит сблъсък между ръководството на ВРР и редовия състав по въпроса за промяната на идеологията и тактиката. Новата ситуация взривява партията отвътре – сега всеки активист трябва да избира между „реформизма“, – новият миролюбив курс на Хюи Нютън, – и историческата „революционна линия“ на непримирима борба с правителството, към която „Пантерите“ се придържат от момента на своето създаване през 1966 г.

Разделението през 1971 г. променя облика на партията, въпреки че ръководителите предпочитат да не наричат директно тези събития разделение. Но фактът си остава факт – след 1971 г. ВРР не е повече революционна организация, встъпваща с лозунги за сваляне на американското правителство. Партията на Черните пантери преминава към реформизма, правейки крайъгълен камък на своята доктрина оказването на социални услуги на черното население и дейността за постепенна промяна (подобряване) на политическата система.

Дисидентите, встъпващи с „исторически“ позиции сега осмиват социалните програми, обявени от условието за оцеляване, като също критикуват ЦК заради реакционните диктаторски навици и корумпираността. В реалния живот тези обвинения се превръщат в улични сблъсъци между двете страни.

Но най-мъчителният избор между двете линии е за тези партийци, които се намират в затвора. Те се страхуват да изгубят материалната подкрепа отвън в случай, че вземат „неправилен“ избор. Тези мъже и жени принесоха в жертва своето бъдеще, искрено вярвайки на революционната риторика на партията и сега, когато партията внезапно се отказва от своите първоначални цели, те се оказват морално смазани.

Първите тревожни сплетни се случват през зимата на 1970/71 г., когато във вестник „Черна пантера“ се появява статията на Хюи Нютън „Оцеляване в очакване на революцията“, в която официално се признава общопризнатият факт – не се очаква в близко бъдеще в САЩ революция. Затова основната организационна форма на дейността на партията трябва да стане реализирането на социалните програми, а не въоръженият сблъсък с държавата и подготовката за него.

Рязкото отказване на такъв лукав радикал като Нютън от миналите идеи на въоръжена борба предизвиква истинско объркване в партийните редици, защото в този момент по-голямата част от активистите на ВРР по един или друг начин още вярват във възможността и, най-главното, в необходимостта от започване в Съединените щати на партизанска борба срещу правителството.

Вътрешнопартийната борба около новия курс става достояние на обществеността през януари 1971 г., когато от редиците на ВРР е „изчистен“ радикалът Елмър „Джеронимо“ Прат. Сега на редовия състав става ясно, че някои доста достойни радикали възнамеряват да продължат старата политика на подготовка на черната общност за въоръжена борба. Допълнителен ефект създава това, че до този момент Прат, – заместник-министър на отбраната във филиала в Южна Калифорния, – често е удостояван от ръководството с похвали заради своя революционен ентусиазъм, проявявайки се като пример на революционните добродетели.

Нютън твърди, че Прат е изгонен от партията заради това, че е извършвал действия, нарушаващи дисциплината, носещи вреда на организацията. Той е обвинен в създаването на паралелна нелегална структура и привличане на партийци в тази своя лична армия за водене на борба срещу правителството. Той и други официално са изключени от партията заради организирането на „контрареволюционна въоръжена банда“. ЦК също твърди, че Прат е заплашвал живота на членовете на ръководството, когато централата го призовава да обясни действията си.

Самият Прат обяснява своите действия по-различно. Той признава, че се укрива от правосъдието, защото го издирват за неявяване в съда, разглеждащ дело за престрелка с полицията през 1969 г. След като през зимата на 1970 г. е арестуван в Далас, Прат заявява, че Нютън му е наредил да влезе в нелегалност, а след това, поради някакви свои причини, дава информация на полицията за неговото местонахождение. Редовият състав на „Пантерите“ е смаян от тези заявления. Малко по-късно партийците изпитват истински шок, когато през ноември 1975 г. е убита от неизвестни бременната съпруга на Прат.

Въпреки че остава недоказана версията за съпричастност на ръководителите на ВРР към убийството, нажежаването на страстите, изразяващо се в престрелка между привържениците на Прат и Нютън в близост до сградата на съда в Лос Анджелис, навежда на мисълта за вероятната съпричастност на Нютън към тази „наказателна“ операция.

Самият Джеронимо Прат в крайна сметка е осъден по обвинение в незаконно притежание на оръжие и убийство. Той излежава в затвора 25 години преди да бъде преразгледана присъдата му. През 1997 г. е свалено обвинението за убийство и той е пуснат на свобода.

След изключването на Прат националното ръководство начело с Нютън инициира цяла кампания за „прочистване“ на партийните редици – от пълния състав на ВРР е изключен задграничният отдел, намиращ се в Алжир, а също и нюйоркският филиал и групата на политическите затворници от същия град („нюйоркската двадесеторка“).

В последния случай нещата изглеждат така: 21 затворници, – същите, които са вкарани в затвора от правителството по обвинение в подготвянето на терористични актове, – публикуват открито писмо, в което се разглежда доста критично новият курс на Нютън, възхвалявайки паралелно с това белите радикали от „Weathermen Underground“. ЦК на ВРР вижда в писмото нарушаване на партийната дисциплина, след което всички 21-ма са изключени мигновено от редиците на партията.

Алтернативен полюс, около който се групират дисидентите, за известно време става Елдридж Клийвър, продължаващ да разглежда въоръжената борба като единственият начин за освобождаване на черните американци. Клийвър твърди, че не трябва да се бъркат мирните масови мероприятия с военните действия. Масовите мероприятия, – социалните програми, – трябва да се използват за спечелване на народната подкрепа, за натрупване на ресурси и пари. Въпреки това, от едните безплатни закуски и раздаване на дрехи не може да се завоюва политическа власт. За това е необходима сила. Клийвър проповядва тези свои концепции дълго преди започването на „прочистването“ през 1971 г., просто сега те придобиват ново звучене.

Публично противоречията между Клийвър и ЦК са обявени на 26 февруари 1971 г., когато в Сан Франциско по телевизията са поканени Нютън и Клийвър, – последният трябва да говори с аудиторията по телефон от Алжир, – за обсъждане на текущата политическа ситуация. Именно тук Клийвър иска ЦК да отмени изключването на Прат и на „нюйоркската двадесеторка“. Освен това, той иска изключването от партията на братята Хилиард, които, заедно с Нютън, са главни действащи лица на новия курс.

В отговор на тези обвинения Нютън пише гневно есе във вестник „Черна пантера“. Той твърди, че за това време, докато се намира в затвора, партията е попаднала под пагубното влияние на Клийвър, поради което тя се е отклонила от своя първоначален верен път. Той твърди, че въоръжената борба, към която по-рано призовава и самият Нютън, е нищо повече от временна тактика, насочена към привличане на вниманието на проблемите на черната общност. Сега тази тактика вече не е актуална. А такива „врагове на народа“ като Клийвър, жадуващи само за власт, искат да продължат неефективната политика в полза на своите лични интереси. Но поведението на черната общност прекрасно показва, че тя не поддържа въоръжената борба. Следователно, ВРР трябва да се върне към своята първоначална концепция за социално подпомагане на бедните, защото всеки друг избор е самоубийствен. Нютън твърди, че в настоящото време борбата в САЩ носи изключително политически, а не военен характер.

Голямото постижение на Нютън е, че успява да запази лоялността на Джордж Джексън, ръководител на отделението на ВРР в затвора Сан Куентин и лидер на затворническата организация „Семейство на черната гериля“. Джексън в този момент е един от най-авторитетните хора в партията, имащ огромно влияние върху радикалните кръгове, благодарение на своята харизма и нееднократното утвърждаване на своя статут на революционен борец срещу американската потискаща система. Джексън критикува Клийвър с крайно политизирани заявявания, обвинявайки го в контрареволюционен заговор.

Подкрепата на Джексън решава изхода на случая в полза на Нютън. Скривайки се зад личността на затворническия лидер, Нютън успява да се предпази от обвиненията в предателство на революцията. Дисидентите предполагат, че Нютън, имащ стари приятелски отношения с Джексън, предоставя в затвора информация, която му е угодна на него, която няма нищо общо с реалността в ВРР.

Между другото, нелегалното въоръжено крило „Черна освободителна армия“ на дисидентското движение, – появяващо се в Ню Йорк, а след това разпространяващо своето влияние и в други градове, – предизвиква Нютън, продължавайки на практика да води работа по подготовката на въоръжено въстание. Едно от главните правила на BLA, явяваща се мрежова структура на независими групи, е това, че към нея може да се присъедини всеки желаещ, дори и да не е член на партията. Оперативната цел на тази въоръжена група е дезинтеграцията на политическата система; посявайки хаос, правейки Съединените щати неуправляеми, бойците на BLA се надяват да създадат нелегална народна армия, която да приключи делото за национално освобождение на афроамериканците.

Освен преките убийства на полицаи и ограбването на банкови клонове, активистите на BLA разпространяват в Ню Йорк, Сан Франциско, Детройт и други градове листовки със заплахи по адрес на наркотърговците и собствениците на публични домове, които играят по свирката на буржоазията, разлагайки черната общност.

Нюйоркската „Пантера“ Асата Шакур за повечето е опора на BLA. Настроена доста критично към ЦК, след изключването на нюйоркското отделение и многобройните заплахи от страна на последователите на Нютън, Шакур преминава в нелегално положение в началото на 1971 г. След нападението на черните бойци срещу жилището на окръжния прокурор на Манхатън, нейна снимка е публикувана на първа страница на „New York Daily News“, което я прави символ на непримиримите черни радикали.

Неопитността, дезорганизираността и самонадеяността на членовете на BLA им изиграва лоша шега. Държавата не се оказва толкова слаба, както предполагат те: доста бързо полицията и ФБР разрушават изградената нелегална структура, така че бойците са принудени да бъдат в постоянно движение, изпитвайки постоянно недостиг на ресурси.

В крайна сметка, с ареста през 1973 г. на Асата Шакур и нейните приятели, историята на „Черната освободителна армия“ приключва. Въпреки че организацията е обвинена за убийството на 13 полицаи (при което шестима активисти загиват в престрелките с властите), BLA не заплашва никога сериозно правителството, явявайки се по своята същност една от най-многобройните градски банди.

За изненада действията на BLA и революционната риторика на дисидентите предизвикват отхвърляне от страна на организациите, съюзници на „Пантерите“. Една от тях е „Партията на младите лордове“ (Young Lords Party), обединяваща пуерторикански имигранти  и бореща се за независимостта на острова от САЩ. YLP, от една страна, обвинява ЦК в диктаторски навици, а от друга страна, критикува дисидентите заради призивите към насилствени действия, контрапродуктивни и ненужни.

YLP също обвинява фракцията на Клийвър в излишно драматизиране, заявявайки, че черната общност не вярва в неговите истории, че тя се намира в състояние на война с федералното правителство. Може да се говори за политически репресии, но не и за война. И вместо да се прибегне към насилие, което води само до сплотяване на вражеския лагер, на този етап революционерите, според мнението на YLP, трябва да се стремят към дезорганизиране на политическите опоненти.

Източник: Никитич Винтер

Международен филиал

Оцеляване в очакване на революцията. История на Партията на Черните пантери

Пол Алкебулан

3.6. Международен филиал

Освен всичко дотук, BPP също поддържа и международни отношения и нееднократно провежда кампании, насочени към чуждестранната публика. През 1968 г. Катлин Клийвър посещава Япония в знак на протест срещу американската военна политика в региона. Тогавашният партиен министър на образованието Джордж Мъри прави пътуване до Куба, а Боби Сийл посещава в Канада Международната конференция за прекратяване на войната във Виетнам, където се среща с представители на Виетконг.

Международните контакти на партията се укрепват след като през 1968 г. Елдридж Клийвър бяга от САЩ в Куба, бягайки от арест за нарушаване на правилата по освобождаване под гаранция, което се изразява в неявяване пред съда по повод участието му в престрелка с полицията в Оукланд.

Тук, на Острова на свободата, вече живее един влиятелен чернокож емигрант от САЩ. Самият Робърт Уилямс, основоположник на „Black Armed Guard“, клуб за самоотбрана на чернокожите в Монро, повлияващ на черната общност (включително и на ВРР) с войнствените си речи, а след това бива подложен на преследване от федералното правителство заради своето подвижничество. Скривайки се в Куба още през 1961 г. Уилямс отговаря за работата на „Радио Свободно Дикси“ (Дикси е простонародно прозвище на югоизточните щати), предаващо се на територията на САЩ. Освен това, той редактира списание „Кръстоносец“ (Crusader), което след това се разпространява нелегално в Америка.

Първоначално кубинците поддържат напълно и безусловно делото на Уилямс, разумно считайки, че натиканото в градските гета чернокожо население на Съединените щати, възбудено да краен предел от революционната пропаганда, може да стане огромен проблем за федералното правителство. По-късно тази позиция е коригира поради причини от вътрешен характер. Факт е, че на самия остров около 30% от населението са чернокожи, подложени от древни времена на расова дискриминация. И сега, след триумфа на Революцията, те имат равни права с белите и другите етнически групи. По този начин, кубинското правителство стига до извода, че, въпреки че подкрепата на черния национализъм действително подкопава политическата ситуация в Съединените щати, „ехото“ на тази подкрепа в самата Куба може да създаде сериозни проблеми в процеса на обединяване на обществото около марксистката идея.

От момента на появяването в Куба на Елдридж Клийвър ситуацията се усложнява. Клийвър иска да използва острова в качеството му на политическа база за борбата на „Пантерите“ в Съединените щати, въпреки че кубинците не ги устройва това. Те се опитват да скрият от обществото дори факта защо се укрива Клийвър на острова, така че искат от него да спазва правилата на пребиваване, типични за частно лице. Тоест, да не води никаква публична или пропагандна дейност и да се старае да не се набива на очи.

Независимо от това, през май 1969 г. на кубинците става все по-трудно и по-трудно да запазят тайната за пребиваването на Клийвър. Взето е решение да се разхлаби гордиевия възел на проблема, изпращайки бойния лидер на BPP в Алжир, където трябва да се събере със съпругата си, а оттам – да отиде в Йордания, където са готови да го приемат деятелите на Организацията за освобождение на Палестина. Клийвър възразява срещу този план, защото възнамерява да остане в Алжир в качеството си на задграничен представител на Партията на Черните пантери.

%d0%bf%d0%b0%d0%bd%d1%82%d0%b5%d1%80%d0%b8%d1%82%d0%b5Мястото е базирано доста разумно, тъй като Организацията за африканско единство определя Алжир като център за координиране на всички африкански движения за освобождение. В допълнение, тук също се намират представителствата на ООП, Виетконг и на други революционни групи от Азия и Близкия Изток.

Появата на Клийвър през 1969 г. на Панафриканския културен фестивал е първата стъпка на ВРР към африканска земя. През следващата година алжирското правителство официално признава партията като единствен представител на чернокожото население от Съединените щати, след което в столицата на страната се открива първият (и последен) задграничен филиал на „Пантерите“.

Съвместна пресконференция на BPP и ООП

Съвместна пресконференция на BPP и ООП

Първоначално алжирският офис започва доста бурна дейност на ниво дипломация, установявайки връзки с правителствата на страни от Третия свят, а също и с представители на движението за национално освобождение, не спирайки опитите успоредно с това да достигне до нивото на Организацията на обединените нации в качеството си на единствен представител на афроамериканската общност. Задграничният филиал неведнъж се обръща към властите на Алжир с молбата за организиране на военно-политически център за обучение, въпреки че за това на „Пантерите“ е отказано категорично.

През 1970 г. задграничният филиал на ВРР организира пътуване на „Пантерите“ до Северна Корея и Северен Виетнам; в Ханой представителите на партията постигат провеждането на на национално ниво на така наречения „Международен ден за солидарност с афроамериканците“, синхронизиран с годишнината от градското въстание в Уотс през 1965 г.

Визитата на „Пантерите“ служи на интересите и на двете страни. За партията това е пробив на международно ниво, своеобразна реклама. За корейците и виетнамците пътуването служи като основа за поредната пропаганда срещу правителството на САЩ. Бидейки в Индокитай, Елдридж Клийвър записва няколко радио обръщения до чернокожите американски военни, призовавайки ги да оставят оръжието и да прекратят безсмислената война за интересите на американския капитал. Стига се до това, че правителството на Северен Виетнам предлага да се разменят няколко американски военнопленници за Хюи Нютън и Боби Сийл, въпреки че представителите на Съединените щати игнорират предложението, защото то би узаконило статута на BPP в качеството й на официална „воюваща“ страна.

Международният отдел също предоставя убежище и на други бегълци. Например, през 1970 г. в Алжир бягат Пит О’Нйил и неговата съпруга Шарлот. По-късно тук пристига Дон Кокс, една от нюйоркските „Пантери“, обвинен в заговор с цел извършване на терористични актове. Не всички бегълци принадлежат към ВРР. Тимъти Лиъри, изследващ влиянието на ЛСД върху човешката психика, застъпник на психеделичните препарати (за което се нарича от пресата „гуруто на ЛСД“), и осъден от правителството за притежание на марихуана, през 1970 г. бяга от калифорнийския затвор с лек режим и с помощта на организацията „Wethermen Underground“ скоро се премества в Алжир.

Взаимоотношенията между битника Лиъри и милитариста Клийвър доста скоро се разпадат и през 1971 г. ръководителят на международната секция на „Пантерите“ поставя Лиъри под домашен арест заради употреба на наркотици. Това решение предизвиква конфликт между секцията на ВРР и алжирските власти. В крайна сметка този автентичен „политически бежанец“ е принуден да напусне Африка.

Авторитетът и непримиримите позиции на Клийвър по повод въоръжената борба го правят един от полюсите на противодействие на линията на Нютън, който започва да призовава за миролюбива политика след излизането си от затвора. Пристигането в Алжир през 1971 г. на Майкъл Тейбър, също противопоставящ се на новия курс на „Пантерите“, изостря вътрешнопартийната борба.

Клийвър издава редици директиви, поощряващи въоръжените действия, за да върне организацията към революционния път. Например, Боби Раш заявява, че след смъртта на Фред Хемптън Клийвър нееднократно призовава чикагското отделение на ВРР да нанесе ответен удар срещу полицията. Въпреки това, чикагските другари са на различно мнение. На практика липсата на възмездие работи в полза на организацията, „позволявайки й да запази високия морален авторитет на преследваните просветители сред чернокожото население“. Раш си спомня още, че от страна на Клийвър е доста странно да призовава към насилие в Съединените щати от своята удобна вила в Алжир.

Елдридж Кийвър в алжирския офис на ВРР

Елдридж Клийвър в алжирския офис на ВРР

Последващите събития показват колко е грешал Клийвър, избирайки Алжир за революционна база за дейността в САЩ. През 1971 г. се случва серия от отвличания на самолети от афроамериканци в Северна Африка, кулминацията на които е операцията на „Черната освободителна армия“, описана по-горе.

Алжирското правителство, въпреки запазването на революционната риторика, в този момент вече е установило тясно сътрудничество със северноамериканските корпорации в областта на разработването и експлоатацията на огромни запаси от нефт и газ, продажбата на които представлява огромен източник на доходи за страната. По този начин, радикалните действия на афроамериканците подкопават икономическото бъдеще на Алжир. Затова в случая с „Черната освободителна армия“ правителството след серия от внимателни преговори с дипломатическите представители на САЩ изземва, а след това и връща на американците рекордната сума от 1 милион долара, взета от похитителите в качеството на откуп за живота на пасажерите. Самолетът също е върнат.

Действията на властите възмущават Клийвър, който публикува във френския вестник „Le Monde“ открито писмо, в което иска от алжирското правителство предаването на откупа на „Пантерите“, а също и обвинява ръководителите на тази северноафриканска държава в игнориране на своите революционни ангажименти пред потиснатите народи.

Въпреки че публичната критика смущава отчасти алжирците, те не и обръщат никакво внимание, тъй като политическите позиции на задграничния отдел на ВРР са доста слаби: те са гости и техният дипломатически статут може да бъде лесно анулиран с всички последствия. Впрочем, през 1972 г. правителството на Алжир най-накрая взима решение за закриване на представителството на партията – вече излиза твърде скъпо на африканската страна да държи афроамериканските радикали.

Персоналът на филиала започва да напуска страната. О’Нийл и съпругата му се отправят към Танзания, –  новият център на национално-освободителната борба в Африка, – където и двамата се заселват в селскостопанска комуна, функционираща по законите на „африканския социализъм“. Доналд Кокс публикува открито писмо, в което категорично скъсва всякакви отношения с партията. Другите алжирски „Пантери“ отстъпват в сянка, като всеки се заема да устрой по-нататъшния си живот. А Елдридж Клийвър след дългите странствания през 1975 г. се връща в Съединените щати, където на момента е подложен на наказателна отговорност за събитията отпреди седем години.

С приключването на Виетнамската война идва краят и на широкото движение на обществено недоволство от дейността на Съединените щати в Индокитай, което „Пантерите“ се опитват да използват за своите интереси. Загубваща своя минал революционен блясък в очите на световната общност BPP от сега нататък се превръща от освободително движение на чернокожите в една от фракциите на американските дисиденти. Нещо повече, много малка фракция, способна да смути правителството, но нямаща сили да го свали.

Източник: Никитич Винтер

Източни отделения

Оцеляване в очакване на революцията. История на Партията на Черните пантери

Пол Алкебулан

3.5. Източни отделения

Нюйоркският филиал на ВРР е създаден през 1968 г. в дебрите на бруклинските гета. Много скоро отделението разширява своето влияние и в други черни квартали – Бронкс, Корън, Ямайка, Харлем и Вашингтон-Хайтс. През 1969 г. филиалът излиза извън пределите на Ню Йорк, установявайки се в други градове на щата – Олбани, Бъфало, Маунт Върнън и Пийкскил.

Секцията на „Пантерите“ възниква точно в момент, когато местната черна общност води интензивна политическа борба за контрол над собствените си дела и комунални органи за управление. ВРР много лесно се присъединява към тази кампания, защото партийната програма за самоорганизиране на черната общност съответства напълно с духа на тази спонтанна борба.

Като най-многобройно отделение на партията, нюйоркските „Пантери“ предлагат на чернокожото население пълна гама от своите социални програми – като се започне от раздаването на дрехи и храна и се стигне до политически занятия за всички желаещи. В порив на революционен ентусиазъм бруклинската секция отвоюва от местна улична банда на наркотърговци изоставена сграда, превръщайки я от бандитска база в информационно-образователен център, където също се помещават безплатна клиника и пункт за раздаване на закуски.

Нюйоркският филиал също внася огромен принос за финансирането на партията: през 1969 г. в Ню Йорк се продава средно една трета от общия тираж на вестник „Черна пантера“, което ежемесечно носи в касата на ВРР около 13 хиляди долара.

През април 1969 г. отделението е разтърсено от поредица от полицейски рейдове, съпровождани от арести, задържания и обиски. Окръжният прокурор хвърля по адрес на местната организация обвинения в заговор с цел извършване на терористични актове срещу полицейски участъци, железопътни линии, магазини и Ботаническата градина в Бронкс. На 21 партийци са повдигнати обвинения, а още 15 са арестувани по обвинения в заговор с цел извършване на убийства, палежи и притежание на взривни вещества.

По-голямата част от арестуваните са районни ръководители или са свързани по един или друг начин с управляващото ръководство. За да попълни кадровите загуби, оукландската централа изпраща в Ню Йорк редица опитни ръководители от Калифорния, които, обаче, не са запознати нито с историята на местната общност, нито със социалната ситуация в града, нито с другите важни нюанси.

Много неочаквано за калифорнийските другари е, че се сблъскват в нюйоркския филиал с доста значителни вътрешни прояви на черен национализъм, което контрастира със ситуацията в другите отделения. Например, нюйоркските „Пантери“ не виждат абсолютно нищо противоречиво в това, че над районните офиси са окачени червено-черно-зелени националистически знамена.

Тази практика води до проблеми във взаимоотношенията между местните „Пантери“ и дошлите калифорнийци, строго следващи директивите на ЦК, доста критически настроено по отношение на черния национализъм. Калифорнийските лидери доста настоятелно искат филиалът да се съсредоточи изключително върху продажбата на вестници, дори ако от това ще страда реализирането на социалните програми. Така сред местните „Пантери“ остава мнението, че националното ръководство въобще не цени техните политически и организаторски усилия, разглеждайки филиала само като източник за финансиране.

Скоро двама нюйоркски активисти, – Ричард Мур и Майкъл Тейбър, – са изпратени в Оукланд, за да изложат лично пред централния комитет претенциите на регионалното отделение. И двамата делегати са доста раздразнени, че националното ръководство не иска да се вслушва в предложенията „отдолу“, от страна на местните организации.

Нюйоркските „Пантери“ смятат, че националният щаб трябва да позволи на регионите да оставят за себе си повече пари от продажбите на вестниците, които да отиват за подкрепа на заключените активисти и като минимална заплата за професионалните партийци, принудени да посвещават цялото си време на организаторската работа. Те искат още и повече правомощия в развитието на социалните практики, защото „Черните пантери“ в Ню Йорк се считат за истински организатори на черната общност, а не продавачи на вестници и социални работници. Освен това, нюйоркските партийци се намират в шок от резкия отказ на Нютън дори от теоретична възможност за развитие на въоръжена борба.

Друга немаловажна претенция на нюйоркските „Пантери“ е обвинението в това, че голяма част от партийните средства се изразходва за подкрепа на съдебните дела на ръководителите, – в частност, за юридически разходи за делото на Хюи Нютън, – докато редовите кадри, намиращи се под арест или подложени на преследвания, са принудени да разчитат изключително на парите на местните отделения.

Казано накратко, през 1969 г. филиалът на ВРР в Ню Йорк вече открито и доста остро критикува националното ръководство. Зайд Шакур, заместник-министър на информацията на партията, с всички сили се опитва да изглади противоречията между страните, но безуспешно – голяма част от партийния актив в Ню Йорк преминава в опозиция.

В резултат на това, ЦК взима решение за пълно изключване на нюйоркското отделение. Тази стъпка убеждава много членове на филиала в това, че те са цинично използвани от националната централа за добиване на финансови средства, а когато редовият актив започва да задава закономерни въпроси, отнасящи се до новото партийно направление, те просто са изхвърлени.

По този начин, нюйоркската секция става съюзник на милитариста Елдридж Клийвър, започващ борба срещу новия курс на Нютън и неговите съратници. Разцеплението принуждава Тейбър и Мур да преминат в нелегално положение, защото и двамата едновременно се опасяват от преследване от страна на властите и от гнева на Нютън. На свой ред, правителствените структури, възползващи се от объркването в партийните редици, продължават да нагнетяват взаимна истерия посредством изпращането на анонимни писма с обвинения и клевети.

През май 1971 г. 21-та активисти на нюйоркския филиал са оправдани поради липсата на доказателства, но въпреки това Тейбър и Мур остават в нелегалност.

През 1971 г. Нютън губи и последните си съратници в Ню Йорк, докато „алтернативната“ ВРР, продължаваща да използва името и емблемата на „Черните пантери“, все повече и повече се закрепва. Дисидентите се опитват да организират и развият нелегална, според тях, революционна организация, разделена на военно и политическо крило. Следвайки тази тактика, много нюйоркски активисти преминават в нелегално положение, формирайки ембрион на въоръжена фракция на ВРР. Успоредно с това, дисидентите развиват пропагандна работа в кварталите, защото са уверени, че общността трябва да бъде осведомена за необходимостта от въоръжена борба редом с политическото образование и развитието на социалните програми.

Дисидентите смятат за вредно организирането на „позиционна отбрана“ от офисите на партията, практикуваща се до този момент, защото такава защита ще доведе само да увеличаване на арестите и материалните загуби. Изход от положението нюйоркските радикали виждат в мобилните отряди на градските партизани, способни да нанасят удари по правителството, а след това мигновено да се укриват в мегаполиса. Следвайки тези концепции, през 1971 г. в рамките на нюйоркския филиал е учредена „Черна освободителна армия“ (Black Liberation Army) – конгломерат на отделни, малко свързани една с друга групи, чиято основна задача е извършването на така наречените „акции на въоръжена пропаганда“.

На 21 май 1971 г. BLA извършва своята първа акция – в хода на организирана от бойците засада са убити двама нюйоркски полицаи. По-нататъшните операции на „Черната освободителна армия“, изпълнени в периода 1971-72 г., носят идентичен характер на немотивирани нападения срещу полицията. По данни на правителството на Съединените щати, BLA и свързаните с нея автономни групи носят отговорност за повече от седемдесет насилствени инцидента (палежи, банкови обири, отвличания), а също и за убийството на 13 полицаи в периода от 1971 г. до 1973 г.

„Черната освободителна армия“ придобива широка известност в Съединените щати на 31 юли 1972 г., когато петима въоръжени чернокожи под ръководството на политическия затворник Джордж Райт, осъден за убийство по време на обир на бензиностанция през 1962 г. и бягащ през 1970 г. от затвора, присъединяващ се след това към детройтската група на BLA, отвличат самолет на авиокомпания „Делта“, извършващ полет от Детройт до Маями. Самият Райт, облечен в расо на свещеник и криещ пистолет в Библията, иска за сигурността на 86-та пасажери 1 милион долара – рекордна сума по това време. Стремейки се от една страна да защитят себе си, а от друга – да опозорят властта, парите трябва да бъдат доставени до самолета само и единствено от агент на ФБР, който е облечен с бански. След като парите са доставени, похитителите пускат на летището в Маями всички пасажери, оставяйки за заложници само членовете на екипажа. След това, спирайки в Бостън, за да заредят, самолетът се отправя към Алжир.

alg-george-wrightВъпреки това, при пристигането си в тази африканска страна, похитителите са арестувани, а парите и самолетът скоро са върнати в САЩ по молба на федералното правителство. Самите революционери, объркани от толкова хладния прием на правителството, получават препоръка да напуснат Алжир. През 1976 г. полицията арестува практически всички похитители, освен директния ръководител. Джордж Райт е задържан едва през 2011 г. в Португалия.

Джордж Райт

Джордж Райт

Фактическата история на BLA завършва през 1973 г., когато на платен път в Ню Джърси се случва престрелка между „твърдото ядро“ на нюйоркската група на „Черната освободителна армия“ и патрул на полицията. В резултат на битката загива полицаят Вернер Ферштер, както и един от бившите ръководители на филиала на ВРР в Ню Йорк Зайд Шакур. Асата Шакур, също бивш ръководител на нюйоркските „Пантери“, е ранена и арестувана. Впоследствие, обвинявайки я в редица насилствени акции и съучастие в убийството на полицая, е осъдена на доживотен затвор, но през 1979 г. бяга от женския затвор в Ню Джърси с помощта на трима стари другари от BLA, взимащи двама охранители за заложници, а след това се скриват в полицейски микробус. През 1984 г. Асата напуска окончателно САЩ, отивайки в Куба, където получава политическо убежище.

Асата Шакур

Асата Шакур

Легалната нюйоркска организация през 1971 г. пристъпва към издаването на официалния вестник „Напред!“ (Right on!), който трябва да действа като мост между градската гериля и населението. Вестникът продължава да излиза до 1974 г. въпреки че някогашното силно отделение в Ню Йорк така и не успява да преодолее разцеплението. В крайна сметка нито съратниците на Нютън, нито тези на Клийвър не успяват да възстановят ефективната организация в най-големия град на страната.

***

Историята на филаделфското отделение на ВРР започва през 1968 г. Въпреки че регионът има богата история на борба на чернокожите за граждански права, и тук действат много организации и групи с подобно направление, до 1969 г. числеността на местните „Пантери“ не превишава десет човека, а тяхната дейност е абсолютно неефективна. Във връзка с толкова печалното положение, през октомври 1969 г. от Оукланд пристигат няколко опитни ръководещи кадри, които се опитват да оправят ситуацията.

През септември следващата година филаделфското отделение има вече с какво да се похвали – извършва се раздаване на закуски, учредени са школа за освобождение и безплатна клиника на име Марк Кларк. Според местната полиция, числеността на филиала нараства няколко пъти, достигайки до сто членове, базиращи се в три офиса.

Най-значителният епизод от историята на филаделфския филиал е, разбира се, проведеният през 1970 г. Народно-революционен конституционен конвент. Буквално няколко дни преди събитието из града се понася вълна от нападения на черни радикали срещу полицейски патрули. Въпреки че нападателите нямат никакво отношение към ВРР, ръководителят на местната полиция Пит Рицо, добре известен в Източното крайбрежие благодарение на своята агресивна тактика на взаимоотношения с черната общност, решава да се възползва от ситуацията, за да саботира събранието.

Всички три офиса са подложени на обиски, като по различни обвинения са арестувани 14 партийци. Иззето е голямо количество легално съхранявано оръжие и боеприпаси, както и партийна литература и материали за реализирането на социалните програми.

Ръководството на партията закономерно вижда в рейдовете опит да не се проведе конгресът, но решава да осъществи своето конституционно право на събиране без значение какво ще стане. В крайна сметка, Конвентът се провежда. Представители на най-различни организации, – като се започне от радикалите от „Weathermen Underground“ и се стигне до феминистките от „Women’s Liberation Front“, – идват да слушат речите на Нютън и Майкъл Тейбър, посветени на необходимостта от изработване на нова конституция. За изненада присъстващите чернокожи са доста малко. В този момент в Атланта се провежда Международен конгрес на африканските народи, и именно тук се отправя мнозинството националистически и панафрикански настроени активисти, както и много умерени борци за граждански права.

Факт е, че много чернокожи се отнасят критично към претенциите на ВРР да се нарече „черен авангард“ на революционната борба. Заради силните националистически и расистки предубеждения „Пантерите“ са подложени от всички страни на критика поради своите съюзи с други етнически групи, а също и заради това, че партията се опитва да насади в черната общност „чуждестранната идеология“ на марксизма. По един или друг начин голяма част от афроамериканците не вярва, че расизмът ще изчезне, само защото пролетариатът ще победи буржоазията, и доста по-охотно възприема призивите на черните националисти с различна степен на радикалност.

На практика недоверието на американските чернокожи към комунизма има своите корени още в началото на ХХ век, когато Компартията на САЩ разкритикува жестоко Маркъс Гарви и Световната асоциация за подобряване на положението на негрите. Деятелите на партията заявяват, че идеята на Гарви за селективна емиграция на негрите в Либерия, – т. нар. „връщане у дома“, – ще отвлече чернокожите трудещи се от борбата за политическа борба в Съединените щати. По времето на Голямата депресия редиците на Компартията се пълнят с много черни, привлечени от обещанието за пълно равноправие с белите в рамките на партията. Въпреки това, скоро по черно-бялото единство са нанесени сериозни удари – някои чернокожи интелигенти, такива като писателя Ричард Райт, напускат КП на САЩ, заявявайки шумно, че партията ги манипулира за целите на пропагандата.

Ловът на комунисти, открит в епохата на макартизма, също не води до популярност КП на САЩ, тъй като слабообразованите чернокожи вярват искрено в клишетата на правителствената пропаганда, рисуваща комунистите като врагове на човечеството и изчадия от ада. По същия начин топлите отношения на черната общност към ВРР започват да се охлаждат след като партията използва марксистки метод за анализиране на американското общество. Казано накратко, чернокожите имат много причини да игнорират мероприятието на ВРР, отправяйки се на конгреса в Атланта.

Филаделфският филиал, както и много други, губи официалния си статут след разцеплението на „Пантерите“, поддържайки радикалната линия.

***

Ерика Хъгинс основава филиалът на ВРР в Ню Хейвън, Кънектикът, през януари 1969 г., когато идва, за да погребе мъжа си, който е убит от членовете на „Organisation Us“ в неговия роден град. На погребението няколко членове на местната черна общност се приближават до Ерика и директно й предлагат да сформира местна секция на „Пантерите“.

От 1969 г. до 1971 г. Ню Хейвън става арена на едно от най-сложните събития, които някога са се случвали с ВРР. Тогава Боби Сийл и няколко други партийци са арестувани по обвинение за отвличане, измъчване и убийство на друг член на „Черните пантери“.

Същността се състои в това, че посещаващият през май 1969 г. Кънектикът калифорнийски партиец Джордж Самс, заявяващ, че е изпратен от ЦК, за да прочисти от шпиони и провокатори местното отделение, по неизвестни причини обвинява Алекс Ръкли, съпровождащ го член на „Пантерите“ от Ню Йорк, в това, че е полицейски информатор. Ръкли е заловен и измъчван в продължение на три дни. През това време Боби Сийл посещава Кънектикът редом с двама други членове на ЦК – Лендън Уилямс и Рори Хийс. Разбирайки за ситуацията, Сийл, според неговите собствени думи, нарежда Ръкли да бъде освободен. Вместо това Самс и четирима други партийци извеждат мнимия информатор извън града и го убиват.

Задържаните отричат всички обвинения, заявявайки, че убийството е извършено от полицейски провокатори. Случаят се използва в качеството на претекст за разгромяването на офисите на партията в цялата страна, в които полицията търси предполагаемите съучастници в убийството. Сийл е освободен от обвиненията, въпреки че няколко негови другари са осъдени.

Независимо от това, случаят с убийството на Ръкли нанася сериозен вреда на филиала в Ню Хейвън, в който след полицейския разгром и арестите остават само пет човека. Въпреки това, скоро ЦК изпраща тук подкрепление и още през януари 1970 г. секцията пристъпва успешно към реализирането на социалните програми. Работата на отделението в Ню Хейвън продължава колебливо до средата на 1970-те години, когато е ликвидирано.

Източник: Никитич Винтер

Западни отделения

Оцеляване в очакване на революцията. История на Партията на Черните пантери

Пол Алкебулан

3.4. Западни отделения

Аарън Диксън оглавява току-що създаденото отделение на „Черните пантери“ в Сиатъл през март 1968 г. Участието в кампанията за освобождението на Хюи Нютън, с нейната войнствена риторика и радикални лозунги, оказва значително влияние върху развитието на филиала, който в продължение на цялата 1968 г. се „милитаризира“ стремглаво: редовно се провеждат занятия по стрелба, оказване на медицинска помощ и тактика на партизанската война.

По искане на националната централа, в началото на 1969 г. тази практика е прекратена, след което целият активен състав преминава към изпълняването на социалните програми на ВРР. През 1971 г. повече от шестстотин деца получават ежедневно безплатни закуски от партийните активисти, а освен това, действа още и безплатна клиника и няколко пункта за раздаване на дрехи на нуждаещите се.

Въпреки това, социалната дейност, нямаща никакъв „героичен“ оттенък, привлича много по-малко активисти. Например, по време на „милитаризма“ към „Пантерите“ от Сиатъл се присъединяват повече от 30 нови членове и около двеста симпатизанти, докато след прекратяването на войнствената практика, привличаща излишното внимание на властите, и преминаването към изключително мирни действия, към филиала се присъединяват само 15 човека.

Националната централа, получаваща сведения за намаляването на състава заради чистките и отказа от авантюризъм, все пак гледа в бъдещето с оптимизъм: в този етап партийната селекция се ръководи от правилото „по-малко е по-добре“. За ръководството е изгодно да има няколкостотин дисциплинирани партийци, отколкото хиляди неконтролируеми бандити, развалящи репутацията на ВРР чрез своите престъпни постъпки. Политическата съзнателност и качеството на кадровия състав в етапа на „оцеляване“ се оказват по-важни, отколкото количеството и радикализма.

В края на краищата, ръководейки се от тази тактика, филиалът в Сиатъл в средата на 1970-те години  се самоликвидира банално поради липсата на активисти.

***

Алпрентис Картър създава филиалът на ВРР в Южна Калифорния през март 1968 г. и скоро след това получава поста на заместник-министър на отбраната в националното ръководство на партията. Секцията на „Пантерите“ в Лос Анджелис действа в град, полицията на който обикновено се отнася доста агресивно към чернокожите. Особена жестокост проявява антитерористичното отделение „Metropolitan Division“, служителите на което се опитват да сплашват партийците с побоища и незаконни задържания по обвинения в „подривна дейност“.

Елпрендис Картър

Алпрендис Картър

Картър е стар затворнически приятел на Елдридж Клийвър, един от най-яростните милитаристи на ВРР, а също и бивш член на улична престъпна банда от проспекта Слесън. Ясно е, че човек с подобна биография бързо попада под влиянието на войнствената риторика в първия период от съществуването на партията, така че доста бързо към филиала възниква нелегална военна структура от партизански тип, действаща паралелно с официалната организация.

Сблъсъците с черната националистическа организация „Organisation Us“ (US) на Рон Карнега също са следствие от завоя към революционния милитаризъм. „Пантерите“ се въвличат в териториални и политически конфликти със структурата на Каренга, чиято централа се намира в Лос Анджелис практически от момента на създаването на регионалното отделение в този град.

Групата на Каренга превъзхожда в пъти по численост и влияние местния филиал на ВРР, така че Картър издава заповед да се избягват преките сблъсъци с националистите. Въпреки това, и тук своята роля в изострянето на конфликта изиграва ФБР, провокиращо и „Пантерите“, и хората на Каренга отначало на словесни, а след това и на преки взаимни нападения.

Каренга в обкръжението на съратници

Каренга в обкръжението на съратници

Както вече бе споменато, ръководството на ВРР се отнася доста равнодушно към тенденциите на черния национализъм. След като властта по време на лишаването от свобода на Хюи Нютън временно отива при Елдридж Клийвър, намиращ се под огромно влияние от национално-освободителната борба на народите от Третия свят, това отношение се сменя практически с открита омраза: според Елдридж, културният черен национализъм е фактически антирасистки расизъм, откровено реакционна доктрина, напълно устройваща правителството на САЩ и не водеща към истинско освобождаване на черната общност.

Обвиненията от страна на „Пантерите“ неволно се подсилват от действията на самия лидер на US: през 1968 г. Каренга кани в дома си тогавашния губернатор Роналд Рейгън, за да обсъдят възможността за освобождаването под гаранция на няколко млади съратници на неговата организация. Едва по-късно Каренга се среща и с шефа на полицията в Лос Анджелис Томас Редин. За „Черните пантери“, не признаващи тогава никакви контакти с представителите на федералното правителство, всичко това е потвърждение за контрареволюционната същност на черния културен национализъм.

Непосредствен катализатор на въоръжения конфликт между BPP и US става опитът за нахлуване в кампуса на Калифорнийския университет в Лос Анджелис благодарение на връзките на Каренга с ректора на университета Чарлз Йънг. Местните активисти на „Черния студентски съюз“, дружещи с „Пантерите“, са изключително разтревожени от толкова наглото нахлуване на черните националисти на тяхна територия. Несъгласието с програмата за развитието на черната студентска общност принуждава ръководството на „Съюза“ да се обърне за помощ към ВРР. Алпрентис Картър отказва да вземе страна, но се съгласява да влезе в качеството си на посредник и арбитър на срещата между представителите на „Съюза“ и хората на Каренга.

На първата среща на 15 януари 1969 г. делегатите на „Съюза“ единодушно гласуват срещу програмата на Каренга, което буквално хвърля националистите в ярост. След два дни, на 17 януари, втората среща между съперниците приключва по-трагично: отначало на територията на кампуса възниква сбиване, а след това и престрелка между „Пантерите“ и бойците на US, в резултат на която са убити представителите на BPP Джон Хъгинс и самият Алпрентис Картър.

Джон Хъгинс

Джон Хъгинс

Странността на ситуацията се състои в това, че вместо да идентифицира убийците, ФБР и градската полиция с огромни усилия атакуват офиса на партията в Лос Анджелис, арестувайки повече от 80 човека по обвинение в това, че те, според твърдения, са подготвяли отмъщение с убиването на активисти и ръководители на US.

В действителност, нещата стоят съвсем иначе: по-скоро активистите на Каренга, чувствайки своята безнаказаност (която след това поражда мисълта, че US е получила от властите „карт бланш“ за борба с „Пантерите“), предприемат след сблъсъка в кампуса редица насилствени действия срещу партията.

Скоро от група бойци на US по време на продаване на вестник „Черна пантера“ е застрелян партиецът Роналд Фрийман. През май в Сан Диего черните националисти убиват още един активист на ВРР – Джон Савидж. Ръководството на филиала заявява, че Савидж, като свидетел на смъртта в кампуса на Университета на Хъгинс и Картър, е убит от бойците на US, опасяващи се от неговите показания пред съда.

В допълнение към противопоставянето с US, калифорнийските „Пантери“ постоянно изпитват натиск от страна на властите заради своята войнственост. Джеронимо Прат, ветеран от виетнамската война, вербуван от Картър, дори е принуден да инициира програма за защита на партийците от политическите нападения. Именно Прат ръководи отбраната на офиса на ВРР, когато през декември 1969 г. той е обсаден от крупни полицейски части. В резултат на това барикадиралите се активисти са принудени да се предадат, като късмет е, че никой от тях не е убит.

Джеронимо Прат

Джеронимо Прат

Отчасти това се обяснява с това, че от началото на обсадата към централата се стичат от целия квартал възмутени чернокожи, готови да направят жив щит пред офиса. Именно тези хора искат да бъде дадена възможност на барикадираните активисти да оставят оръжието. В резултат на това, историята на Марк Кларк и Фред Хемптън този път не се повтаря – всички „Пантери“ остават живи.

През 1969 г. местният филиал на ВРР учредява безплатна клиника, а също и активно пристъпва към развитието на новите социални програми на партията – групи за политическо образование и групи за подкрепа на черните затворници, въпреки че обстановката в града все още остава напрегната и правителството все още вижда в партията заплаха. Повишеното влияние на властите прави доста трудно за Прат, ставащ ръководител на регионалната секция след смъртта на Картър, развитието на по-нататъшната работа, така че през 1970 г. той преминава в нелегалност, която, обаче, не го спасява от арест: през същата година е хвърлен зад решетките по обвинение в убийството на 27-годишния учител Каролин Олсън, който, според твърдения, е застрелян от Прат по време на грабеж на тенис корт в Санта Моника още през 1968 г.

Неговата група има активно участие в разцеплението през 1971 г., когато в партията се образуват две крила – милитаристично, начело с Елдридж Клийвър, и „интеркомуналистко“ под управлението на историческите лидери Нютън и Сийл. В този конфликт Прат застава начело на войнствените „ултрареволюционери“: престрелката между бойците на Прат и симпатизантите на Нютън директно в съдебната зала, където се гледа делото на калифорнийския ръководител, прекрасно показва степента на напрежение, създадено между двете фракции.

В крайна сметка, през 1971 г. Прат и неговите другари са изгонени от партията. Въпреки това, оставащите подозрения в нелоялност, които Нютън хвърля върху целия филиал, крайно затрудняват по-нататъшното му развитие. До края на 1970-те години калифорнийското отделение води жалко съществуване, постоянно е подложено на натиск от националистите и властите, не намирайки съчувствие дори в собственото ръководство.

***

Филиалът на ВРР в затвора Сан Куентин е уникален по рода си. Всички членове на отделението са затворници, намиращи се под пълния контрол от страна на държавата. И въпреки това, въпреки всички недостатъци на престъпните елементи, „Пантерите“ от Сан Куентин оказват голямо идеологическо влияние както на партията, така и на американската левица като цяло.

Философията на „Пантерите“ свързва директно аболиционизма от 19 век с борбата за граждански права на чернокожите през 20 век. И двете движения призовават към политизирана съпротива срещу системата на несправедливите закони, а в перспектива – към пълно разрушаване на тази система.

Американските затвори се разглеждат от ръководството на BPP като най-висшата проява на несправедливост от страна на правосъдната система, тъй като държаните там чернокожи не получават справедливо разбиране за своите дела, а са осъждани, основно, от бели съдебни заседатели, взимащи своите решения под натиска на расовите предразсъдъци, култивирани от американската капиталистическа държава. Само черното жури, според теоретиците на партията, е способно справедливо да разреши наказателните дела на чернокожите.

Ръководейки се от подобно изявление, „Пантерите“ се опитват да политизират  чернокожите престъпници, убеждавайки ги в това, че са станали жертва на капиталистическата система на експлоатация, тласкаща ги по начало към престъпността, а след това несправедливо ги осъжда за извършените престъпления. Така BPP се опитва да засили противоречията между черната общност и правовата система, надявайки се в крайна сметка да я разруши, заменяйки текущото законодателство с доста неясен „революционен кодекс“.

В действителност, работата сред затворниците не е иновация на BPP. Първа към тази практика прибягва „Нацията на исляма“ след като нейният лидер Илайджа Мохамед се оказва зад решетките през Втората световна война заради подстрекателство към бунт и укриване от армейска служба. Мохамед заявява, че чернокожите не са граждани на САЩ, – тъй като те са лишени от елементарни граждански права, – и поради това нямат никакви задължения пред държавата. Те не трябва да защитават страна, която почти триста години потиска чернокожите.

Доста свежите по това време твърдения на лидера на „Нацията на исляма“ се посрещат с възторг сред черната младеж, и преди всичко – сред черните затворници, които започват да се вслушват в гласа на този странен проповедник. Мохамед открива, че затворите са плодородна почва за вербуването на нови съратници на „Нацията на исляма“.

Осъжданите, произхождащи от семейства от низините на американското общество, от черните гета, търсят поне някакъв минимален смисъл за съществуването си, а Мохамед им дава доста логични отговори на многобройните въпроси, възникващи в тяхната среда. През 1946 г., след своето освобождение, лидерът на „Нацията на исляма“ продължава да поддържа кореспонденция с десетки затворници. Възгледите, изложени в тези послания, се разпространяват бързо от уста на уста, преминавайки от един затвор в друг, докато накрая не стигат до килията на Малкълм Литъл.

Именно в затвора започва преобразяването на Малкълм: със своята самодисциплина и доста строгата лична етика той доказва конкретно, че бившите затворници са способни да дадат значителен принос в развитието на движението за граждански права. За съжаление, в този момент заключените от бял, латиноамерикански или азиатски произход, също попадащи под влиянието на идеите на Малкълм, са лишени от възможността да следват заветите му, които все още имат откровен черен националистически оттенък.

След „Нацията на исляма“ ВРР също отваря вратите си за бившите и сегашни затворници. Бившите осъдени от първия до последния момент съпровождат историята на партията. За това може да се намери обяснение, тъй като много от първото поколение на „Пантерите“ са напълно запознати с практиката на законодателната система на САЩ, тъй като произлизат от най-престъпните социални групи на градските гета. И самите лидери на BPP, – Нютън, Сийл и Клийвър, – преминават през школата на американските затвори, използвайки напълно своето време за разпространяване сред престъпниците на революционни идеи.

Не е необходимо обаче да се мисли, че „Пантерите“ са толкова наивни, че да разглеждат абсолютно всички затворници като потенциални затворници. Първоначално партията разделя затворниците на две категории: стабилна и политическа. Към първата категория се отнасят мъжете и жените, осъдени за откровено престъпни прояви. Те или имат минимално политическо съзнание, или не го имат въобще.

Към политическата категория се отнасят членовете на ВРР и на другите радикални организации, заключени в затвора заради своята дейност, свързана с политическите им убеждения. Неумолимият натиск на правителството срещу партията и другите организации на чернокожите позволява постоянно да се разширява и увеличава тази категория. Именно тези хора образуват затворническото ядро на организацията, поставяйки в орбитата на своето влияние и представителите на „стабилната категория“, повишаваща своето политическо самосъзнание директно в затвора.

Джордж Джексън е може би най-известният и най-влиятелен затворник от категорията на политическите престъпници. Когато е на 18 години, Джексън ограбва бензиностанция, взимайки 70 долара, като получава лишаване от свобода за неопределен срок. Това означава, че неговата готовност за пускане на свобода ще бъде редовно, – веднъж годишно, – разглеждана от специална комисия, която ще взима под внимание неговото поведение и желание да се поправи. В рамките на тази система затворникът се насочва към изпълняването на психологични и образователни програми, успешното преминаване на които ще съдейства за положителното решение на комисията за освобождаването му. Джексън не преминава нито една от необходимите програми.

Джордж Джексън

Джордж Джексън

Нещо повече, изказвайки пренебрежително отношение към администрацията, той става организатор на колектива на черните затворници, който се противопоставя на етническите организации на другите осъдени, – основно, „Арийското братство“ и неговите мексикански съюзници, – както и на затворническата администрация. Под негово ръководство и при непосредственото участие на черните арестанти се извършват нападения срещу охраната и други осъдени. Затова отново и отново освобождението му се отлага. От десет години, прекарани в затвора, седем от тях Джексън прекарва в единичен карцер, нарушавайки постоянно дисциплината и ставайки все повече и повече радикален и озлобен. Самият Джаксън заявява, че затворническата администрация повече от двадесет пъти се опитва да го убие – или чрез охраната, или с помощта на белите затворници.

Единичното задържане в изолатора съдейства за политическото самовъзпитание на Джексън: тук той се запознава с книгите на Гевара, Фанон, Ленин, Троцки и Мао Цзедун, които му ги дава другарят У. Л. Нолън, който вече е революционен марксист. Джексън е вдъхновен от Кубинската и Алжирската революции, борбата на виетнамския народ срещу американската агресия, а също и от антиколониалните въстания, случващи се в Третия свят. По време на своето единично заключване Джексън пише десетки писма до майка си и приятелите си, в които излага своя мироглед, а също разглежда и проблемите на борбата на чернокожите за техните права в контекста на световния революционен процес. По-късно тези писма са редактирани и сведени в две книги – „Soledad Brother“ и „Blood in my eye“, благодарение на които името на Джексън става широко известно в левите кръгове на САЩ и Западна Европа.

През 1966 г. заедно с Нолън и други черни затворници Джексън учредява в затвора Сан Куентин „Семейството на черната гериля“ (Black Guerrilla Family) – политизирана организация на престъпници, предназначена за защита на черните затворници от атаките на расистите от „Арийското братство“ и тези на охраната.

Трябва да се отбележи, че всички тези инициативи са извършени от Джаксън преди да влезе в ВРР; към партията той се присъединява през 1968 г. след срещата си в затвора с Хюи Нютън. Джексън в крайна сметка започва да вярва, че „Пантерите“ е най-революционната и силна организация на чернокожите извън стените на затвора. Под влиянието на Нютън той започва да проповядва необходимостта от развитие на революционната борба и извън решетките, необходимостта от по-активна работа с арестантите с преобразуване на престъпния манталитет в революционно самосъзнание.

Подобни мисли намират широк отклик сред растящата общност на затворниците в Калифорния, които живеят в екстремни условия, буквално всеки ден се борят с расизма на белите и гнета на администрацията, използват насилие за разрешаване на възникващите въпроси и като цяло със своя начин на живот приличат на африканските борци за свобода, превръщани от пропагандата на „Черните пантери“ в пример за подражание. Закалени и дисциплинирани, тези затворници се оказват идеален материал за революционното движение. Стремежът на ВРР да контролира и направлява затворническата общност на черните води до обвързването на партията с BGF на Джексън.

От този момент се променя риториката на ВРР, която сега нарича своите членове арестанти, а също и политизираните престъпници като Джексън не друго, а „политически затворници“ или „военнопленници“. Сред тези хора се засилва мисълта за възможността за освобождение чрез дейността на другарите на свобода, които със своя революционен натиск ще принудят правителството да пусне политическите затворници.

Статутът на „военнопленник“ указва доста по-дълбоките причини за извършеното престъпление (дори и от чисто престъпен характер). Отсега заключените „Пантерите“ гледат на себе си като жертви на революционната война между организацията и правителството, а политизираните престъпници – като жертви на капиталистическата угнетяваща система. Статутът на „военнопленник“ налага определени задължения да се продължи борбата и между затворническите стени, дава известен психологически стимул на изолирания партиец, който отсега не е отделян заради решетките от борбата на свободните другари.

На 13 януари 1970 г. единият от съоснователите на BGF и личен приятел на Джексън, подтикващ го към марксизма, У. Л. Нолън е застрелян заедно с двама другари от охраната в предназначения за разходки двор в затвора „Soledad“ по време на сблъсък на активистите на „Семейството на черната гериля“ с представителите на „Арийското братство“.

На 17 януари Джексън, Флийта Дръмго и Джон Клъчет са обвинени в убийството на охранителя от същия затвор Джон В. Милс; опитвайки се да отмъстят за смъртта на Нолън, според твърдения Джексън и другарите му нанасят жесток побой на стража, след което го хвърлят от третия етаж. Като доказателства за това служат изказванията на Джексън за необходимостта от по-активна защита от полицейските атаки и използването на „селективно ответно насилие“.

george-jacksonНа 7 август същата година по-малкият брат на Джордж Джонатан Джексън, въоръжен с автоматична пушка със скъсена цев, влиза в сградата на съда в окръг Марин. В него има и три пистолета, купени на името на Анджела Дейвис, бивш преподавател в Калифорнийския университет, поставяща си за цел в живота освобождаването на Джордж Джексън, въпреки че до този момент никога не се е срещала с него.

В съда трябва да се разглежда делото на друг активист на BPP Джеймс Маклейн. Взимайки за заложници съдията, журито и заместник-главния прокурор, те е планирано да бъдат освободени в замяна на свободата на „Soledad Brothers“ – тримата политизирани престъпници, начело с Джексън, обвинени в убийството на белия охранител.

Няколко минути Джонатан седи сред зрителите, а след това, отваряйки торбата си, той хвърля един от пистолетите на Маклейн, който веднага насочва оръжието срещу съдебния председател. Заплашвайки с пушката, Джонатан принуждава всички присъстващи да легнат на пода, докато в това време Ръчел Маги, също заключен партиец, който трябва да свидетелства в полза на Маклейн, отива да освободи двете други „Пантери“, доведени също в съда за показания, и гниещи в специален канцлер.

Четиримата бойци и петимата заложници след това се преместват в коридора на учреждението, където са снимани от фотографа Джим Кийн, пристигащ заедно с полицията и осмеляващ се да се приближи към похитителите. Те го посрещат доста дружелюбно; по думите на самия Кийн, Джонатан заявява „Вие можете да снимате всичко, което поискате. Ние сме революционери, а не престъпници“.

marin-county-courthouse-incidentСлед това групата се качва на асансьора, информирайки полицията, че искат да освободят „Soledad Brother“ до обяд. Излизайки от сградата, активистите се качват в по-рано паркиран микробус, възнамерявайки да се насочат към летището. Тук се планира да се поиска от властите самолет, който да изведе похитителите заедно със заложниците извън страната.

Но всичко се случва иначе.

Излизайки от сградата на съда, седящият на предната седалка на микробуса Маклейн стреля няколко пъти по полицейските агенти, разположени на близкия паркинг. Те откриват ответен огън. Един от заложниците, заместник-главния прокурор Гари Томас, взимайки пистолета от ръцете на Джонатан, започва да стреля по похитителите. Близкият бой между „Пантерите“, полицията и Томас завършва плачевно: трима от четиримата партийци, с изключение на Ръчел Маги, са убити. Съдията Хейли също е убит с изстрел от пушката, насочена в неговия врат. Гари Томас остава парализиран за цял живот в резултат на получените наранявания.

Шумен резултат от толкова неуспешната операция по освобождението, придобиващ световен мащаб, става историята на Анджела Дейвис, собственик на цялото оръжие, което използват „Пантерите“ по време на взимането на заложниците. Тя е обвинена в пряко съучастие в терористичния акт, обявена е за издирване и на 13 октомври 1970 г. е заловена в Ню Йорк.

След почти година, на 21 август 1971 г., Джордж Джексън, връщайки се от среща с адвоката си в килията, с бързо движение изважда от незнайно къде пистолет „Астра“, заявявайки на съпровождащия го полицай: „Господа, ето и се появи драконът“, позовавайки се на ред от стих на Хо Ши Мин.

Джексън призовава на полицая да отвори още няколко килии и заедно със своите другари обезврежда останалите охранители, взимайки ги за заложници заедно с още двама бели затворници, принадлежащи към „Арийското братство“. По-нататък тези трима стражи и двамата расисти ще бъдат убити – труповете им са открити в килията на Джаксън след потискането на бунта. По трима други охранители също се стреля от бунтовниците, но те остават живи. След това Джексън заедно със своя близък приятел и политически съратник Джони Спейн излизат на външния двор, където Джексън е застрелян, а Спейн оставя оръжието.

Джордж Джексън умира три дни преди началото на процеса за убийството на белия охранител; присъдата по това дело застрашава със смърт ръководителя на BGF. В написаното завещание малко преди опита за бягство, Джексън предава всичките си хонорари от интервюто и книгите си на „Партията на Черните пантери“.

georgesfuneral

georgesfuneral_1

Погребението на Джордж Джексън

Погребението на Джордж Джексън

Смъртта на толкова харизматичния лидер като Джордж Джексън коригира до известна степен картината на затворническата борба. Въпреки че филиалът на заключените „Пантери“ в Сан Куентин продължава да съществува, той скоро губи своя силов инструмент в лицето на „Семейството на черната гериля“. Новият лидер на BGF Рубен Уилямс е напълно равнодушен към по-рано установената от Джексън марксистка идеология, като отделя доста повече внимание непосредствено на престъпността, в това число – на наркотърговията, с която до този момент и BPP, и воденото от „Пантерите“ „Семейство на черната гериля“ водят отчаяна борба като с инструмент на буржоазното деградиране на чернокожите. През 1972 г. BGF влиза в съюз със затворническата мексиканска банда от Северна Калифорния „Nuestra Familia“ с цел да вземе от ръцете на „Арийското братство“ контрола върху затворническия наркотрафик.

Така, лишавайки се от своя политизиран лидер, „Семейството на черната гериля“ се превръща буквално за миг в обикновена затворническа банда, обхващаща със своето влияние калифорнийските затвори.

Източник: Никитич Винтер

Отделения в Средния запад

Оцеляване в очакване на революцията. История на Партията на Черните пантери

Пол Алкебулан

3.3. Отделения в Средния запад

В Средния запад историята на „Черните пантери“ започва доста по-рано, отколкото на юг, и преживява по-сложни етапи на развитие.

Историята на чикагското отделение започва през август 1968 г., когато двамата бивши организатори на „Студентския комитет за ненасилствени действия“ Боб Браун и Боби Раш се присъединяват към местна младежка група, заинтересована също от идеологията на ВРР.

По-късно към отделението се присъединява Фред Хемптън, младежки лидер от Мейуд, щата Илинойс. С идването на този човек чикагските „Пантери“ се превръщат бързо в едно от най-динамично развиващите се и оригинални партийни отделения. Хемптън успява да мобилизира стотици симпатизанти за работа в програмите за раздаване на безплатни закуски, дрехи и в школите за освобождение. Ежедневно филиалът на ВРР храни около четири хиляди деца в няколко пункта, разположени на юг и на запад в Чикаго. Черните, а след това и някои бели предприемачи, финансират щедро начинанията на регионалната секция.

Именно чикагските „Пантери“ стават инициатори на „Многоцветната коалиция“, където първи влизат местното отделение на ВРР, секцията на „Партията на младите лордове“, обединяваща пуерториканската младеж, и бялата социалистическа „Партия на младите патриоти“. Ръководеща роля в този градски съюз отново играе ВРР. Хемптън разглежда своята рожба като демонстриране на възможността за обединяване на различни етнически групи в името на обща цел – американска социална революция.

Фред Хемптън

Фред Хемптън

Доста по-малък успех съпътства „Пантерите“, когато се опитват да убедят членовете на организацията „Weathermen Underground“, действаща в съюзната на „Пантерите“ общност „Студенти за демократично общество“ (Students for a Democratic Society), да не участват в така наречените „Дни на гнева“ – антиправителствени насилствени акции, планирани за октомври 1969 г. В това време, докато SDS заявяват, че подобни действия ще доведат до втора американска революция, Хемптън скептично казва, че „Дните на гнева“ само ще засилят полицейските репресии срещу политическите активисти, не носейки никаква полза. Вместо да се бяга безцелно по улиците, Хемптън предлага на белите студенти да се заемат с политическо възпитание и организиране на белите студенти. Препоръките на лидера на чикагските „Пантери“ са игнорирани: резултат от „Дните на гнева“, продължаващи от 8 до 11 октомври, са огнестрелни рани на шестима активисти на WU, десетки арести, много разбити витрини и автомобили, хаос в чикагските квартали. Въпреки това, полицията доста лесно се справя с бунтуващата се младеж, като никакви практически резултати не носи демаршът на ляворадикалната бяла младеж.

Активисти на "Weathermen Underground" маршируват по улиците на Чикаго по време на "Деня на гнева" на 8 октомври 1969 г.

Активисти на „Weathermen Underground“ маршируват по улиците на Чикаго по време на „Деня на гнева“ на 8 октомври 1969 г.

„Черните пантери“ също предприемат спорадични усилия за намаляване нивото на престъпността в черните квартали посредством политическа работа с чикагските улични банди. Трябва да се отбележи, че основен противник на сближаването между революционерите и бандитите е… ФБР. Федералните агенти, както обикновено, изпращат анонимни писва на една от най-силните чикагски банди „Blackstone Rangers“, в които обвиняват „Пантерите“ в недобросъвестност, измама, работа с полицията. Подобни писма, но с обвинения срещу бандитите, се изпращат и на ръководителите на ВРР. Може да изглежда странно, но писмата способстват за засилването на враждебността между двете организации. В крайна сметка се стига дотам, че ФБР убеждава „Blackstone Rangers“ да атакува „Пантерите“. Започват въоръжени сблъсъци между активистите.

Чикагското отделение на партията постига доста по-голям успех в работата с другата криминална банда „Black Disciples“, членовете на която са привлечени към реализирането на програмата за раздаване на безплатни закуски на децата.

Пропагандната дейност на ВРР сред дребните градски престъпници се проваля. Първата причина е явната финансова алчност на членовете на бандите. Престъпленията носят повече пари, докато политическата дейност не носи нищо освен проблеми. Освен това, докато бандитите не влизат в политиката, полицията фактически им отдава като откуп цели квартали без да се намесва особено във вътрешните дела на чернокожите гангстери. Съвсем друг разговор започва в случай, че престъпниците повдигнат някакви политически въпроси. Именно в това се състои втората причина за неуспеха – репресивната машина на Съединените щати моментално реагира на всички опити да склонят престъпниците към политическата линия.

Правителството изглежда, че се чувства по-комфортно, когато има в черните гета криминални войни и страшна, постоянно растяща крива на престъпленията, отколкото съзнателна и организирана черна общност.

Чикагските „Пантери“ наред с другите неща се оказват замесени също и в няколко въоръжени сблъсъци с полицията през 1969 г. Първият път полицаи нахлуват в офис на ВРР през юли, казвайки че са видели в близост до него няколко въоръжени души. Възниква доста интензивна престрелка, в хода на която са ранени няколко агенти и партийци. Накрая, влизащите в сградата полицаи арестуват всички намиращи се там, изземвайки същевременно и цялата литература и материали, предназначени за осъществяването на социалните програми.

Друг инцидент се случва през октомври, когато от покрива на ВРР е открит огън по полицейски патрул. В резултат на това един агент е тежко ранен, а няколко активисти на партията, намиращи се в офиса, са арестувани. През следващия месец, в нощта на 13 ноември, по улиците на Чикаго отново се разгръща сражение между „Пантерите“ и полицията. Този път резултатите са по-сериозни – двама агенти и един партиец, Сперджън Уинтър, са убити. Ранени са също още няколко служители на реда.

Конфронтацията с властите достига своята кулминация през декември, когато подсилените отряди на полицията извършват нападение срещу офис на ВРР в ранен час, когато вътре все още спят. Фред Хемптън и Марк Кларк (ръководител на филиала на партията в Пеория) са убити според твърдения при оказване на съпротива при арест. Четирима други активисти, както и двама полицаи са ранени в започналата престрелка.

Убитият Фред Хемптън

Убитият Фред Хемптън

Представителите на властта заявяват, че рейдът е извършен според резултати от разследване за оръжие, което е незаконно съхранявано в централата. Разследването въпреки това показва, че цялото използвано от „Пантерите“ оръжие е купено легално и е регистрирано. Следствието в крайна сметка оправдава убийците, въпреки че черната общност и ВРР не са удовлетворени от това решение. Партията докарва редица приятелски организации на черните на демонстрация срещу очевидното престъпление на режима.

По-нататъшното повторно разследване показва, че напътващ за властите е Уилям О’Нийл, ръководител на службата за сигурност към чикагското отделение на „Пантерите“, който за услугите си получава награда от около 300 долара. През 1990 г. О’Нийл се самоубива.

След смъртта на Хемптън ръководството на чикагското отделение се поема от Боби Раш. От този момент нещата започват да вървят надолу. Въпреки че Раш и останалите другари все още се отличават с участие в предизборната кампания на Боби Сийл, регионалната секция не успява да постигне миналата си сила. През 1976 г. Раш е изключен от партията от Нютън, а през следващата година числеността на отделението намалява до седем човека. През 1979 г. чикагският филиал е окончателно закрит.

***

Отделението на ВРР в Канзас Сити има кратка, но доста богата история. Пит О’Нийл и Уилям Уитфи организират филиал през януари 1969 г., като в първата демонстрация участват повече от 700 чернокожи. В съответствие с партийната линия, през пролетта на 1969 г. отделението учредява група за въоръжено съпровождане на полицейските патрули с цел недопускане на правонарушения и насилие от страна на полицията, въпреки че серията от арести и сблъсъци с властите принуждават да се промени тактиката.

През юни 1969 г. канзаското отделение инициира кампания с цел да се разобличи градския началник на полицията, предаващ доста голям брой оръжия на местната група расисти с името „Minuteman“. След това срещу О’Нийл е извършено неуспешно нападение с цел убийство. „Пантерите“ заявяват, че атаката е организирана от полицейски служители с участието на активисти от бялата „милиция“, но партията няма преки доказателства за това. Опитите на О’Нийл и другите другари да се обърнат към Комитета на палатата на представителите във Вашингтон по повод тези странни атаки са безуспешни.

Пит О'Нийл

Пит О’Нийл

Доста по-успешно филиалът реализира социалните програми. В този контекст „Пантерите“ организират успешно протестна кампания срещу новото градско постановление, забраняващо изгарянето на боклуци в рамките на града. Според партийците това ще доведе до ужасна липса на хигиенни условия в черните квартали, откъдето боклуците по принцип не се изнасят поради липсата на пари в населението за заплащане на тези услуги.

Въпреки доста бурната дейност, отделението не успява да преодолее загубата на лидера си, който през 1970 г. се укрива в Алжир, бидейки обвинен в незаконно прекарване на оръжие през щатската граница. Оставаща без харизматичния О’Нийл, регионалната секция влиза в епоха на перманентна криза и през същата година е закрита поради малочислеността си.

***

Отделението на „Черните Пантери“ в Детройт е създадено през 1967 г., но още през 1968 г. заради многобройните арести на активисти и липсата на финансиране е закрито. През 1969 г. отново са изпратени емисари с цел организирането на регионална секция на „Комитета за борба с фашизма“, специализиран в реализирането на социални програми и продажбата на партийния вестник. Немногобройните активисти на NCCF доста бързо намират работа в школата за освобождение и в пункта за раздаване на безплатни закуски, така че перспективите за сътрудничество с черната общност са най-оптимистични.

Въпреки това, инцидентът, който се случва през октомври 1970 г., променя драстично картината. На улицата се случва банален конфликт между улични активисти и патрулиращи, на които им изглежда, че партийците принуждават минувачите да си купят вестник „Черна пантера“. Към конфликта се присъединяват бели граждани и започва сблъсък. Активистите на NCCF бягат, скривайки се в намиращата се наблизо централа. Полицаите се опитват да ги последват, но от прозорците на офиса са посрещнати с изстрели, в резултат на което е убит един полицай. Петнадесет активисти на NCCF се предават след девет часова обсада, поддавайки се на молбите на ръководителите на черната общност и на черните репортери.

Този инцидент подкопава силите на местния филиал на „Комитета“, който започва от този момент буквално да вегетира, докато най-накрая през 1979 г. не е окончателно ликвидиран.

Източник: Никитич Винтер

Южни отделения

Оцеляване в очакване на революцията. История на Партията на Черните пантери

Пол Алкебулан

3.2. Южни отделения

Карл Хемптън е истински странстващ музикант, близък до битниците, докато през 1969 г. не влиза в офиса на ВРР в Бъркли. По това време се прави чистка в партийните редици и новият прием на членове е преустановен, така че Хемптън не може официално да влезе в партията. Той обаче не унива. Запознавайки се с програмата и методологията на „Черните пантери“, той се връща в родния Хюстън, където организира регионалната „Народна партия II“ (People’s Party II), чийто лидер става всъщност. Въпреки че „Народната партия“ не е свързана официално с ВРР, тя фактически споделя платформата на „Черните пантери“ и действа по образец и подобие на ВРР. Изпълнен с решимост да сложи край на угнетяването и деградацията на черното население в Съединените щати, Хемптън, успяващ за кратки срокове да агитира няколко десетки чернокожи младежи, в средата на 1969 г. инициира социалната работа на „Народната партия“ в Терд Уорд, черно гето на Хюстън.

Активните усилия на Хемптън за „революционизиране“ на черния квартал, с използването в това число и на насилствени действия срещу лица, разлагащи общността с помощта на алкохол, наркотици и проституция, скоро привличат вниманието на властите. Започват словесни схватки с представителите на държавата.

Карл Хемптън

Карл Хемптън

На 17 юли 1970 г. се случва съдбоносен инцидент: Хемптън влиза в словесен спор с полицейски патрул, който бие на улицата продавач на вестник „Черна пантера“. На въпрос на един от полицаите защо си позволява открито да носи оръжие, Хемптън отговаря, че има конституционното право да го носи, предизвиквайки ярост в белия полицай. Полицаят се опитва да вземе оръжието, но лидерът на хюстънската „Народна партия“ е по-бърз. Насочвайки пистолет срещу патрула, Хемптън иска извинение. В този момент от централата на организацията излизат още двама въоръжени активисти.

Осъзнавайки, че пристигането на допълнителни отряди е само въпрос на време, Хемптън и другарите му внимателно отстъпват обратно в офиса, барикадирайки вратите. Скоро започва обсада на сградата. Хемптън отхвърля всички предложения на пристигналите преговарящи за предаване, защото не иска да се подложи на унижения и изтезания, които по това време са доста известни в американските затвори.

В същото време в близост до офиса на „Народната партия II“ започват да се събират възмутени жители на квартала, възнамеряващи да станат жив щит между полицията и барикадиралите се активисти. Този неочакван развой на събитията принуждава агентите да отстъпят в безсилието си; активистите на „Народната партия II“ празнуват победата, постигната с активното участие на народните маси.

За противопоставянето между полицията и хюстънските революционери скоро става известно из целия град. От всички предградия на града към централата на PPII се стичат хора, които предлагат помощта си. Много чернокожи носят със себе си оръжие, искайки да станата бойци на революционната армия, която ще даде отпор на върналата се полиция. Жените носят храна и дрехи.

Активисти на PPII до централата.

Активисти на PPII до централата на партията.

Но минава ден след ден и полицията не се връща. Очакването уморява много от въодушевените от инцидента на 17 юли; един след друг те започват да напускат околностите на офиса на „Народната партия II“. Всичко това неотстъпно се наблюдава от информаторите на властта с цел да се избере удобен момент за залавянето на Хемптън.

На 26 юли няколко полицаи от разузнаването, въоръжени със снайперистки винтовки, заемат позиции на покрива на баптистката църква Св. Йоан, най-високата точка в жилищния район. В този момент Хемптън държи реч пред тълпа от над 100 души, призовавайки съвместно да съберат гаранцията за двама по-рано арестувани активисти. Внезапно от преминаваща наблизо кола жена извиква, че на покрива на църквата има въоръжени бели мъже. Хемптън препоръчва на участниците в митинга за тяхна безопасност най-добре да си отидат по домовете. След това позвънява на Рой Бърт Хейл, ръководител на „Революционната лига Джон Браун“ (John Brown Revolutionary League), – хюстънска организация на белите социалисти, сътрудничеща си с „Народната партия II“, – и го пита дали негови хора не се намират на църквата. Скоро към централата на PPII се запътват няколко десетки въоръжени активисти на JBRL, възнамеряващи да прочистят църквата от неизвестните лица. Заедно с тях, а също и с няколко черни другари, Хемптън, въоръжен с винтовка М-1, излиза от сградата.

Хауърд Дюпре, репортер на радио „KULF“, който няколко дни по-рано взима интервю от Хемптън, също се намира на покрива, насочвайки снайпер към ръководителя на PPII. Прозвучават няколко изстрела и Хемптън пада на земята.

Цялата последваща нощ в квартала бушуват безредици, в които взимат участие не само вбесени членове на черната общност, но и бели социалисти и техни симпатизанти.

След това в квартала възниква т. нар. „Черна коалиция“ с участието на активисти на различни социални групи, призоваващи за единство на всички черни пред лицето на правителствените репресии. Коалицията обвинява открито полицията в убийството на двадесет чернокожи, застреляни в течение на изминалите седем месеца заради съпротива при арест. Освен това, обединението иска оставката на шефа на местната полиция, създаване на граждански надзорен съвет за дейността на патрулната служба, както и подобряване на условията при задържане в градските затвори за черните. Няма резултат. С изключение на двама полицаи, обвинени в побои на заподозрени, никой друг не понася отговорност.

След смъртта на Хемптън неговата „Народна партия“ се присъединява напълно към ВРР и до края на 1970-те години действа активно в Хюстън.

***

През лятото на 1969 г. Лари Литъл, запознат с философията на „Черните пантери“, организира в Уинстън Сейлъм, Северна Каролина, отделение на „Комитета за борба с фашизма“ (NCCF), числеността на който варира от 15 до 20 постоянни членове и 15 симпатизанти. Въпреки малобройния си състав, отделението, получаващо през 1971 г. статут на пълноправна секция на ВРР, развива доста бурна дейност, занимавайки се с раздаване на безплатни закуски, обучаване на деца в освободителната школа, разпределяне на дрехи сред бедните. До 1976 г. в отделението функционира напълно безплатна бърза помощ.

Пункт за безплатно раздаване на дрехи

Пункт за безплатно раздаване на дрехи

През 1972 г. офисът в Северна Каролина успява да продаде за месец повече от две хиляди екземпляра на вестник „Черна пантера“. Ясно е, че с нарастването на популярността й, регионалната секция привлича вниманието на властите, в частност, офиса на ФБР в Шарлот. Правителствени документи, публикувани през 1976 г., показват, че в рамките на програма на контраразузнаването ФБР подслушва офиса на ВРР и изпраща анонимни писма на привърженици на партията, в които се заявява, че децата, получаващи безплатни закуски в контекста на „програмата за оцеляване“, в замяна се ангажират да влизат в хомосексуални отношения с ръководителите на партийната секция. Също така „Пантерите“ са лъжливо обвинени от ФБР в разхищаване на даренията, насочени за реализиране на социалните програми на партията. По-късно бюрото обвинява местните активисти в подготовката на нападение срещу местния полицейски участък.

Черната общност е смутена от обвиненията, тъй като до този момент поддържа с огромен ентусиазъм всички начинания на партията. Някои симпатизанти подозират интригите на властите, но няма как да го докажат. Други смятат, че писмата са дело на недоволни енориаши от местната църква, фактически оказващи се в ръцете на партийното ръководство.

В крайна сметка, четирима членове на регионалното ръководство са арестувани по обвинение в кражба на фургон с месо и оказване на съпротива срещу полицията през януари 1971 г. Лари Литъл разказва тази история по съвсем друг начин: неизвестен чернокож (вероятно полицейски агент) се приближава към него на улицата и му казва, че една търговска компания иска да дари фургон със замразено месо за програмата за раздаване на безплатни закуски. „Пантерите“ приемат предложението, но след това, когато пристига камионът, идва и полицейски патрул, а заедно с него и собственикът на камиона, бял мъж, обвиняващ партийците в кражба. В този момент някои стреля по полицията от самия офис на ВРР. Полицаите отговарят на огъня. След кратка съпротива всички, намиращи се в офиса, са арестувани. Ситуацията се усложнява и от факта, че изпратените от партията адвокати на помощ на другарите са отстранени след като повдигат въпроса за изключване от журито на чернокожите.

Въпреки това, доста повехналия състав на „Пантерите“ продължава своята дейност с развиването на „програмата за оцеляване“ без значение какво се случва. Отделението в Уинстън Сейлъм остава лоялно на Нютън след разкола, а някои негови членове взимат участие в предизборната кампания на Боби Сийл. През 1978 г. ентусиазмът е окончателно изчерпан и регионалното отделение се саморазпуска.

***

Историята на отделението на NCCF в Ню Орлиънс започва през 1969 г. с организирането на малка група от симпатизанти на „Черните пантери“ в квартал Дизайър, занимаващи се с доброволческа работа и в сферата на изграждане на социални жилища в предградията. След година секцията на „Комитета“ вече храни с безплатни закуски повече от сто деца ежедневно и държи школа за освобождение. На свободните политически лекции и другите мероприятия на групата понякога се събират и 150 симпатизанти. За съжаление на самите членове на ВРР, двама от участниците в откритите заседания са тайни агенти на полицията в Ню Орлиънс.

През септември 1970 г. и двамата шпиони са разобличени, а на 15 септември NCCF прави демонстративен „народен съд“, на който инфилтраторите са обвинени пред лицето на обществеността в предателство, а след това са подложени на сериозен побои, в който участват и непартийни членове на общността. В крайна сметка, агентите успяват да избягат, след което офиса на NCCF е атакуван от повече от сто служители на полицията, откриващи тежък огън от автоматични винтовки и картечници. В резултат на „тридесет минутната война“, както по-късно се именува от журналистите този инцидент, седем членове на „Комитета“ получават огнестрелни рани преди останалите 16 да се предадат. Полицията веднага нанася побои на всички задържани. Инцидентът намира широк отзвук сред местната черна общност, която в същата нощ организира масови безредици, подпалвайки магазини и полицейски автомобили. По време на вълненията полицията застрелва невъоръжен чернокож човек.

Оръжието, което е иззето от офиса на NCCF в Дизайър

Оръжието, което е иззето от офиса на NCCF в Дизайър

Пред лицето на трагедията жителите на квартала предприемат необичайна стъпка, призовавайки за създаване на независима комисия за разследване на фактите около убийството. Комисия наистина е създадена. Нейните членове предлагат на кмета, началника на полицията и окръжния прокурор да дадат показания под клетва за този случай. В крайна сметка, в съда се явяват само началникът на полицията и заместник-прокурора, които категорично отказват да дадат каквито и да било показания.

NCCF е принуден да премести своята централа в офиса на организацията за изграждане на социални жилища „Desire housing project“, въпреки че на 17 ноември 1970 г. и тук се появява полицията с цел окончателно да изгони „Пантерите“ от квартала. Местните жители, които имат големи симпатии към партията, не дават това да се случи, правейки жива стена между офиса и полицията. Започват бунтове, в резултат на които петима чернокожи получават огнестрелни рани.

black-panthers-vs-nopd-in-desireШумът в Луизиана около BPP продължава и през 1971 г., когато в Ню Орлиънс са заловени двама активисти на „Черните пантери“, бягащи от Ню Йорк след обвинение в убийството на полицай. Националната кампания за търсене на партийците заедно с интензивната кампания на правителствената пропаганда и потискането от страна на местната полиция свеждат практически до нулата дейността на луизианското отделение на NCCF. Окончателно местната секция приключва дейността си през 1972 г.

Източник: Никитич Винтер

Регионално развитие на „Черните пантери“

Оцеляване в очакване на революцията. История на Партията на Черните пантери

Пол Алкебулан

3. Регионално развитие на „Черните пантери“

От 1966 г. до 1971 г. Партията на Черните пантери от малка оукландска група на радикали нараства до нивото на международна организация, която действа по един или друг начин в 61 града в Съединените щати и разполага с повече от две хиляди членове. Първоначалната популярност на „Пантерите“ се основава на тяхната войнствена риторика, привличаща доста настървени и неопитни в политически смисъл младежи.

Бързото нарастване обаче има и своите негативни последствия под формата на масово инфилтриране на провокатори и полицейски агенти. Те убеждават някои млади радикали да действат по-решително, в резултат на което бойците на ВРР са замесени в редица авантюристични насилствени акции, приключващи с арести и съдебни присъди.

Така в края на 1968 г. полицията вече напълно успешно се справя с началната тактика на „Пантерите“, състояща се във въоръжено съпровождане на полицейски патрули, организиране на засади и грабежи. Тези методи стават твърде опасни и безрезултатни. Убеждението е в това, че за прекратяването на подобни акции е необходимо да се увеличи дисциплината и самосъзнанието на членовете на партията, което принуждава Централният комитет да направи чистки, съпроводени от въвеждането на система за политическо образование и „програма за оцеляване“. По този начин ЦК се опитва да изгради дисциплинирана организация, която ясно, не задавайки въпроси, да се подчинява на заповедите.

В края на 1968 г. „Пантерите“ започват преструктуриране. Новият устав се въвежда само в тези отделения, които се съгласяват да отговарят на стандартите, установени от централното управление на ВРР в Оукланд. Отсега нататък всички кандидати за членство трябва да преминават през шестседмичен курс на политическо обучение, по време на който научават същността на програмата от 10 точки, дисциплинарните правила и моралните норми на революционната организация. Освен това, ръководителите на регионалните отделения са задължени да предоставят ежеседмични писмени отчети, обхващащи организационната дейност, процеса на реализиране на социалните програми, предложенията за нови кампании, отношенията с другите групи, а също и успехите в развитието на политическото обучение. Ежемесечно в централата се предоставя разширен финансов отчет.

Освен ЦК е сформиран управляващ кабинет на партията, който представлява нещо като изпълнителен орган, който доста внимателно контролира местните отделения, стремейки се да не допусне проникване в тяхното ръководство на полицейски инфилтратори и провокатори. На осъждане и всякакви угнетявания са подложени и така наречените „модерни“, които никога не работят над реализирането на конкретните поставени задачи, а се специализират изключително в участието в публични мероприятия, на които дефилират с кожени якета и черни барети.

През 1969 г., освен непосредствения партиен контингент, „Черните пантери“ контролират също и двадесет регионални отделения на „Националния комитет за борба с фашизма“ (National Committee to Combat Fascism), няколко информационни центъра и чуждестранно представителство в Алжир.

NCCF е създаден през 1969 г. след началото на партийните чистки – именно тук се концентрират лицата, които поради една или друга причина не са в състояние да се присъединят към партията. Също като партийните кадри, членовете на NCCF се подчиняват на същите дисциплинарни правила и се занимават със същото политическо обучение. Теоретически редиците на „Комитета“ са отворени и за бели, въпреки че само в Бъркли, щата Калифорния, белите участват в дейността на местното представителство на NCCF. Членовете на „Комитета“ се опитват с всички сили да докажат своята готовност да влязат в ВРР, така че понякога цели отделения на NCCF се преобразуват в отделения на „Черните пантери“. Например, секцията в Уинстън-Сейлъм, образувана през 1969 г., през 1971 г. се преобразува в отделение на ВРР в Северна Каролина. Същото се случва и със секцията в Ню Орлиънс.

ЦК от своя страна разглежда NCCF като масов фронт на партията, обединяващ симпатизантите на „Пантерите“, които не са в състояние да отделят цялото си време за партийната работа, което се изисква непосредствено от членовете на партията. Основната задача на активистите на NCCF е пропагандата и разпространяването на информация сред черната общност за реализираните от „Пантерите“ социални програми и кампании.

Преструктурирането на управляващия апарат, въвеждането на нови длъжности и постове, теоретически трябва да доведе до по-ефективно функциониране на партията, въпреки че на практика ВРР страда от хронична липса на професионални кадри. По този начин, например, ръководителите на отделните регионални секции са принудени да поемат ръководството и над съседните отделения, контролирайки ги посредством периодични посещения. Така се случва с ръководителя на ВРР в Чикаго, който едновременно изпълнява длъжността ръководител на регионалните секции в Мичиган и Индиана. Нюйоркският офис на „Пантерите“ от време на време управлява делата на филаделфското отделение, а ръководството на ВРР в Канзас Сити контролира работата на партийните активисти в Де Мойн и Омаха.

Дисциплината на регионалните секции се поддържа или чрез посещаващи комисии, или с помощта на посещение на ръководителя на регионалното отделение в централата на ВРР в Оукланд, където се изготвя подробен доклад, свързан с нарушаването на партийната дисциплина. След това на ръководителя на отделението се налагат различни дисциплинарни наказания: като се започне от устни предупреждения и се стигне до лишаване от длъжност или изгонване. В крайни случаи се предвижда разпускането на цялото регионално отделение. Така през лятото на 1969 г. е разпусната секцията на ВРР в Детройт, когато местният представител на министъра на отбраната е застрелян директно в партийния офис и централата не получава никакви обяснения по този повод. Впоследствие в Детройт действа само „Комитета за борба с фашизма“, изпълняващ фактически същите функции (реализиране на кампании и социални програми), каквито по-рано изпълняват „Пантерите“.

Друг филиал в Омаха е ликвидиран през същата 1969 г. за това, че, в нарушение на вътрешните партийни правила, неговото ръководство приема държавен фонд, отпуснат за развитие на социалните програми сред чернокожите. По-късно, в резултат на серия нарушения, е разпуснато и местното отделение на NCCF. Работата на секцията на BPP в Де Мойн е прекратена през март 1970 г. поради небрежно отношение към работата; чашата прелива с подкопаването на местния централен офис. Отделението в Канзас Сити, щата Мисури, е закрито през същата година след като неговият ръководител, Пит О’Нийл, след арест за незаконна прекарване на оръжие между щатите, е принуден да се укрие в Алжир, като отделението намалява до осем човека.

Регионалните секции също се намират под финансов натиск, едва свързвайки двата края. Основният доход на тези отделения идва от продажбата на партийния вестник, събирането на средства при публични прояви и доброволните дарения от другите организации или деятели. Вестник „Черна пантера“ е не само гласът на партията, но и е основен източник на финансови ресурси. Националната централа пуска задължителни квоти за продажбите в зависимост от размерите на регионалното отделение, а също изисква и плащане на доставката на тиража за предходната седмица преди да изпрати новия. Така от 25-те цента на изданието 12,5 цента отиват в централата, от които централата, след погасяването на всички материални разходи, оставя за себе си само 5 цента. Що се отнася до разходите на регионалната секция, то от оставащите 12,5 цента 5 цента отиват за заплати за работата на продавачите, а останалите 7,5 отиват в касата на местното отделение на ВРР.

Продажбите на вестници директно отразяват политическата привлекателност на партията сред масите и организационната способност на местните отделения. Ясно е, че най-многобройният тираж съответства на пика на развитие на „Черните пантери“: според оценки на ФБР през 1970 г. ежеседмичният тираж на вестника превишава цифрата от 139 хиляди екземпляра. След 1972 г. тиражът намалява до 50 хиляди, като в течение на времето постепенно намалява. До такава степен, че през 1979 г. BPP едва успява да събере 400 долара, за да може веднъж на две седмици да отпечата поредната емисия вестници с тираж от пет хиляди екземпляра, разпространявани изключително в Оукланд, Чикаго, Детройт и Милуоки. През 1980 г. издаването на вестник „Черна пантера“ е окончателно прекратено.

Разходите на регионалните отделения са доста големи и включват плащането на комуналните услуги на офиса и другите помещения, храната за „професионалните“ членове на партията, посвещаващи цялото си време на организационната работа, разходите за пътуване (бензина за колите), печата, наема на офиса, както и много други оперативни разходи. Затова много агресивно и натрапчиво „Пантерите“ притесняват черните бизнесмени, принудени да снабдяват отделенията с храна и пари, необходими за осъществяването на социалните програми. Голяма роля играят и доброволните дарения на белите съюзници, църквите и студентското движение, позволяващи през 1970 г. широко да се развие „програмата за оцеляване“ на национално ниво.

Например, един симпатизант на партията от Ню Йорк дава за гаранцията на Хюи Нютън повече от 20 хиляди долара. При друг случай, на вечеринка, преминаваща под егидата на диригента Леонард Бернщайн, са събрани повече от 27 хиляди, като 17 от тях са дарени от друг анонимен меценат. Методистката енория в Канзас Сити безвъзмездно дава на местните „Пантери“ помещение, сума пари и фургон за разпределяне на продуктите сред членовете на черната общност. Белите симпатизанти дават на отделенията в Ан Арбър, Де Мойн и Индианаполис големи суми пари и кредитни чекове.

Касата на „Пантерите“ се запълва също и от продажбата на плакати, значки и литература. Платените речи на ораторите също допринасят за касата на организацията. Особено изгодна в този смисъл е 1968 г., когато Боби Сийл получава от 500 до 1000 долара за всяка реч. През 1969 г. ораторите на ВРР дават 189 платени речи, някои от които носят единично по 2000 долара. След освобождаването си през 1970 г. Хюи Нютън иска за реч или интервю не по-малко от 2500 долара.

Що се отнася до редовите членове на партията, то ръководството настоява за техния пълен професионализъм, тоест хората да посвещават целия си ден на партийната работа, без да отвличат вниманието си за постигането на средства за съществуването си. Това означава, че мнозинството редови членове водят доста аскетичен начин на живот, тъй като техният финансов доход е нестабилен и зависи от броя на продадените вестници и литература или от единичните дарения. Тази практика продължава дотогава, докато не се превръща в сериозно затруднение за мнозинството партийци. Много от тях през 1977 г. са принудени да си намерят легална работа, оставяйки част от своите функции.

Както бе отбелязано по-рано, на регионалните отделения е забранено да взимат пари от различни фондове или държавата без разрешението на централното управление, тъй като партията се опитва да запази своята финансова независимост и да избягва всякакви контакти с правителствените или проправителствените учреждения. Тази забрана е вдигната през 1971 г., когато действащата при ВРР „Корпорация за образователни възможности“ започва да получава пари от министерството на образованието на САЩ за плащане на заплатите на „Оукландската школа на общността“.

През 1979 г. ВРР се опитва да оправи финансовите си дела чрез провеждането на вътрешен одит, който разкрива колосални машинации с парични средства, разпределени за битовите разходи на редови активисти. Одитът препоръчва да се извадят от сянката финансовите въпроси и да се направят открити за всички членове на партията. Освен това, трябва да бъде въведена система за изплащане на заплатите на всички активисти на ВРР, независимо от ранга. Но е вече твърде късно. Въпреки някои промени, година след вътрешната финансова проверка партията се разпада окончателно.

Източник: Никитич Винтер