Платформа на Народния фронт за освобождение на Палестина

%d0%bd%d1%84%d0%be%d0%bf1. Обикновената война е война на буржоазията. Революционната война е война на народа.

Арабската буржоазия изгради армии, които не са готови да пожертват своите собствени интереси и да рискуват своите привилегии. Арабският милитаризъм се превърна в апарат за потискане на революционното социалистическо движение в арабските страни, въпреки че в същото време заявява, че той е решително антиимпериалистичен. Под прикритието на националния въпрос буржоазията използва своята войска за укрепване на своята бюрократична власт над масите и за недопускане на придобиване на политическа власт от работниците и селяните. До ден днешен тя се нуждае от помощта на работниците и селяните без развитието на пролетарска идеология и тяхна организация. Националната буржоазия обикновено идва на власт чрез военни преврати и без никаква дейност от страна на масите. Веднага след като завземе властта, тя укрепва своите бюрократични позиции. Благодарение на широкото използване на терор има право да говори за революции, докато в същото време потиска цялото революционно движение и арестува всички, които се опитват да пропагандират революционни възгледи. Арабската буржоазия използва въпроса за Палестина, за да отвлече вниманието на арабските народи от осъществяването на своите собствени интереси и техните собствени вътрешни проблеми. Буржоазията винаги се надява на победа извън държавните граници, в Палестина, за да може по този начин да запази своите класови интереси и бюрократични позиции. Войната през юни 1967 г. опровергава буржоазната теория за обикновена война. Най-добрата стратегия за Израел е бързото нападение (мълниеносна война). Врагът не може да мобилизира своята войска за дълъг период от време, тъй като това ще предизвика икономическа криза. Той получава пълна подкрепа от империализма на САЩ и поради тази причина се нуждае от бърза война. Ето защо за нашите угнетени и бедни най-добрата стратегия в крайна сметка е стратегията на народната война. Нашите хора трябва да преодолеят своите недостатъци и да използват слабостта на противника, да се направи мобилизация на палестинския народ и другите арабски народи. Отслабването на империализма и ционизма в арабския свят изисква революционна война като средство за борба с тях.

2. Партизанската борба като форма за натиск за „Мирното решение“

Палестинската борба е част от цялото арабско и световно освободително движение. Арабската буржоазия и световният империализъм се опитват да наложат мирно решение върху палестинския проблем, но това предложение просто защитава интересите на империализма и ционизма, повдига съмнения в ефективността на военните, като средство за освобождение и преследва своята цел за запазване на отношенията на арабската буржоазия с империалистичния световен пазар. Арабската буржоазия се бои да се изолира от този пазар и да загуби своята роля на посредник на световния капитализъм. Ето защо нефтодобивните арабски страни спряха бойкота срещу Запада (обявен по време на войната през юни), и поради тази причина Макнамара, като ръководител на Световната банка, е готов да им предложи кредити. Когато арабската буржоазия се опитва да постигне мирно решение, тя на практика се стреми към печалби, които може да получи от своята роля в качеството си на посредник между империалистичния пазар и вътрешния пазар. Арабската буржоазия още не встъпва срещу действията на партизаните, като понякога дори им помага; но това е, защото присъствието на партизаните е средство за натиск за „мирното решение“. Докато въстаниците нямат ясна класова принадлежност и ясна политическа позиция, те не могат да се противопоставят на последствията на това „мирно решение“; въпреки това, конфликтът между партизаните и тези, които търсят „мирно решение“ е неизбежен. Партизаните трябва да вземат мерки за трансформирането на техните действия в народна война с ясни цели.

3. Няма революционна война без революционна теория.

Основната слабост на партизанското движение – това е липсата на революционна идеология, която би могла да освети хоризонтите на палестинските бойци и да изпълни целите на военно-политическата програма. Без революционна идеология националната борба ще остане заключена в пределите на своите непосредствени практически и материални потребности. Арабската буржоазия е достатъчно подготвена за ограниченото удовлетворяване на нуждите на националната борба при условие, че тя уважава ограниченията, създавани от буржоазията. Нагледен пример за това е материалната помощ, която Саудитска Арабия оказва на Фатах в това време, докато Фатах заявяват, че няма да се мешат във вътрешните дела на никоя арабска страна. Тъй като мнозинството от партизанските движения нямат идеологическо оръжие, арабската буржоазия може да решава съдбата им. По този начин, борбата на палестинския народ трябва да се поддържа от работниците и селяните, които ще се борят срещу всички форми на господство на империализма, ционизма и арабската буржоазия.

4. Освободителната война е класова война, водена от революционна идеология.

Ние не трябва да бъдем удовлетворени от игнорирането на проблемите на нашата борба. Не можем да кажем, че нашата борба е само национална и не класова борба. Националната борба отразява класовата борба. Национална борба – това е борба за страната и за тези, борещи се за нея селяни, които са изгонени от своите земи. Буржоазията винаги е готова да оглави движението, надявайки се да получи контрол над вътрешния пазар. Ако буржоазията успее да вземе под свои контрол националното движение, тя ще може да го поведе под прикритието на „мирното решение“ към компромиси с империализма и ционизма. Фактът, че освободителната борба е най-вече класова борба подчертава необходимостта работниците и селяните да играят водеща роля в национално-освободителното движение. Ако буржоазията поеме водеща роля, националната революция ще падне в жертва на класовите интереси на това ръководство. Голяма грешка е да кажем, че ционисткото предизвикателство изисква национално единство, тъй като това показва, че човек не разбира истинската класова структура на ционизма. Борбата срещу Израел е преди всичко класова борба. Ето защо угнетената класа е единствената класа, която може да победи в конфронтацията с ционизма.

5. Основно поле за нашата революция е Палестина.

В Палестина трябва да се проведе решаващата битка. Въоръжените хора, водещи борба за Палестина, си помагат с просто оръжие с цел да разрушат икономиката и военната машина на ционисткия враг. Напредъкът на народната борба в Палестина зависи от агитацията и организирането на масите, отколкото от действията в долината на река Йордан, въпреки че тези военни действия имат важно значение за борбата в Палестина. Когато партизанските организации започват своите действия в окупираните райони, те се сблъскват с жестоките военни репресии на въоръжените сили на ционизма. Тъй като тези организации нямат революционна идеология и програма, те отстъпват в Източна Йордания от съображения за сигурност. Границата на двете страни се превръща в граница на техните действия. Това присъствие на партизанските организации в Йордания позволява на йорданската буржоазия и нейните тайни агенти да потиснат тези организации, когато повече не са полезни в натиска за „мирното решение“.

6. Революция в двата региона на Йордания.

Не трябва да пренебрегваме борбата в източната част на Йордания. Тази земя е свързана с Палестина много повече, отколкото с другите арабски страни. Въпросът за революцията в Палестина е диалектически свързан с въпроса за революцията в Йордания. Редицата от сговори между йорданската монархия, империализма и ционизма доказват това свързване. Борбата в източната част на Йордания трябва да поеме правилният път на класовата борба. Борбата на палестинците не трябва да се използва като средство за подкрепа на йорданския монарх под маската на националното единство. Основната задача в Йордания е създаването на марксистко-ленинска партия с програма с ясни действия, съгласно която тя ще може да организира масите и да им даде възможността да осъществят националната и класова борба. Съразмерността на борбата в двата региона трябва да бъде реализирана посредством координационни органи, задачата на които ще бъде да гарантират мобилизацията на селяните и войниците в Палестина и в пограничните територии.

Това е единственият начин, по който Аман може да стане арабският Ханой – база на революционната борба за Палестина.

Гасан Али, либертарен комунист в НФОП

палестинаМатериал, публикуван във февруарския брой на Alternative Libertaire през 2010 г.

Гасан Али е трето поколение палестински бежанец. Неговите баба и дядо са прогонени от тяхното село в днешен Израел. Той и родителите му са родени в бежански лагери в ивицата Газа. Като дете хвърля камъни в Първата Интифада (1987-1993). Той разказва своя път пред Alternative Libertaire и обяснява позицията си като либертарен комунист в НФОП (1), както и курса, който вижда за съпротивата.

Каква е ситуацията в Газа от войната през януари насам?

Газа все още е в задънена улица. От една страна, хуманитарната ситуация продължава да се разгражда. Блокадата, наложена от Израел и международната общност, ни държи в гето, където хората са изправени пред разрушение, глад и санитарна катастрофа. Над 40 000 домове и сгради бяха унищожени, като техните обитатели посрещнаха първата си зимата в палатки и лагери.

Политическата ситуация е отчайваща: Израел продължава своята колониална война след налагането на своите условия на американското правителство, като Европа удря по едно рамо. Израелските военачалници заплашват Газа с нова война, докато Западът реагира със забавяне осъждането на Израел от страна на изследователския комитет на ООН (2).

В същото време има вътрешно положение, което засяга палестинците по-дълбоко, отколкото който и да е друг проблем. Междуособната борба се подхранва по заповеди на Фатах и Хамас, които се фокусират върху своите интереси и своите регионални и глобални съюзници. Палестинският народ е единственият, който ще плати за тези конфликти. Ситуация е много мрачна и рисковете са много сериозни. Никога досега палестинската кауза не е била повече в опасност, отколкото сега.

Как се присъедини към НФОП?

Като тийнейджър бях привърженик на Фатах, но по време на Споразуменията от Осло се запознах с Хайдар Абделшафи, основна фигура в съпротивата, който беше начело на палестинската делегация на конференцията за мир в Мадрид. Той ми даде копие от Споразуменията в Осло и ми обясни опасностите за нашата кауза. Моето политическо съзнание беше изградено чрез тази среща, както и чрез наблюденията ми върху корупцията, социалната несправедливост, хвърлянето в затвора заради политически възгледи и потискането на всеки глас, който е критичен по отношение на властта. В тази ера, наричана „Златните дни на Споразуменията в Осло“, се присъединих към студентския съюз на НФОП и след това станах член на НФОП.

Как ще опишеш НФОП през 2009 г.? Има ли някакви разлики между неговите първоначални цели и реалната му политика?

През 2006 г. НФОП спечели само три места на парламентарните избори. Въпреки това, днес той е в по-добро състояние заради разочарованието с политиките на Хамас и Фатах, които водят до вътрешно разделение и гражданска война и които служат на окупацията повече от всичко друго. Но НФОП – и всички останали леви сили – се свиваха през годините и не могат да бъдат разглеждани като силни, надеждни и алтернативни. Това ще изисква големи промени в стратегията.

Като либертарен комунист и член на НФОП, каква е твоята позиция в организацията?

НФОП има широко и разнообразно културно наследство. Той беше основно арабско националистически, когато се формира (1967 г.), но по-късно през 1972 г. достигна до марксизма. НФОП основно се върти около борбата за освобождение и социална справедливост. В момента е съставен от сталинисти и маоисти, но също така и от либертарни бойци като мен. Всеки иска гласът му да бъде чут. Като либертарен комунист смятам, че колективните борби са по-важни, отколкото опитите да се обединят всички сили на палестинската левица: обединената слабост няма непременно да доведе до сила и ефективност. За да играе по-важна роля в бъдещето, НФОП трябва да погледне в миналото си: например, опита на народните комитети през Първата Интифада, които създадоха образователни, социални, културни и икономически структури. Народните училища замениха тези близки до окупацията, а кооперативите замениха работни места, които бяха изгубени в Израел. Това беше една много ефективна борба: цялото население натрупа опит – мъжете, жените и децата във всеки град, село и бежански лагер. Тогава можехме да говорим за обединена левица.

Какво ще кажеш за сегашните отношения между Хамас, НФОП и Фатах?

НФОП винаги е имал принципа: „Обединена борба срещу окупацията и демократичен дебат относно социалната борба и вътрешните въпроси“. НФОП, Фатах и Хамас се стремят да променят вътрешната ситуация и да сложат край на разделението между съпротивителните сили. За съжаление, двата полюса отдясно – Фатах и Хамас – са доста привързани към поведението си: „Ако не сте с нас, значи сте против нас!“. И двете организации търсят монопол върху политическата легитимност и искат другите да се съобразяват. След изборите през 2006 г., НФОП зае ясна позиция: ние сме за обединение на съпротивата, за демокрация и ред сред палестинците. Оттогава насам това е нашата основа. Ние сме срещу вкарването в затвора заради политически възгледи и другите нарушения на гражданските и лични свободи. За НФОП няма нищо, което да оправдава избиването по между им. Тези позиции ни създадоха проблеми със силите за сигурност на Западния бряг и Газа. Така да се каже, с двете палестински власти.

Какво е сегашното положение със социалните движения в съпротивата срещу Израел?

През Втората Интифада, която започна през 2000 г., организирана след клането на демонстранти от израелските сили, въоръжената съпротива не започна до третия месец от Интифадата. Неравността между демонстрантите и изтребителите породи народно въоръжено въстание.

Но останалият проблем е все още липсата на стратегия и политически искания. Палестинската (национална) власт е длъжна да преговаря с Израел – нещо, което е и остава напълно неефективно – и да се подчинява на Съединените щати. Що се отнася до Хамас, те продължават да прибягват само до демагогия, захранвана от израелската бруталност.

Въпреки това, има няколко примера на народна съпротива срещу окупацията: бойкот, демонстрации срещу стената, кампании за прибиране на реколтата от маслини на селяните, и т.н. Ако палестинците и международното солидарно движение успеят да разширят тези действия, те биха могли да играят важна роля в съпротивата срещу окупацията.

Смяташ ли, че се насочваме към Трета Интифада?

Предвид регионалния и вътрешния контекст, трудно е да се каже дали е възможно. Преговорите са в състояние на клинична смърт, а израелското правителство не възнамерява да приеме нещо от Махмуд Абас, който е последният, който би повярвал в преговорите. Всичко е възможно. Липсата на национално единство и пълното политическо различие между двете големи политически сили прави обединената стратегия за съпротива, Третата Интифада, трудно постижима в бъдеще. Но нека да припомним, че никой не прогнозира появата на първите две Интифади.

В заключение, най-парливият въпрос: една държава, две държави…?

Нека ви припомня, че до 1974 г. палестинците призоваваха за решение с една държава, светска и демократична държава. Това искане беше изоставено под натиска на международната общност. Оттогава ООП призоваваше за палестинска държава, ограничена до границите на териториите, окупирани от 1967 г. насам, което съответства на 27% от старата палестинска територия под мандат (3). От началото на преговорите за изпълнение на резолюциите на ООН, никога не е имало признак от страна на Израел за признаването им. Напротив, териториите на бъдещата палестинска държава бяха разкроени на парчета; въпросът за връщането на бежанците се отхвърли; краят на окупацията бе отложен за неопределено време. Накрая, палестинците с израелско гражданство – 20% от населението – рискуват да бъдат депортирани, за да се премахне заплахата от тяхна страна за „демографската чистота на еврейската държава“.

Най-важното нещо, според мен – за всички жители на палестинската територия под мандат е да се сложи край на израелския колониален проект и всеки да бъде на място, където ще получава еднакво отношение, независимо от религията и етническата група. Независимата, демократична държава ще позволи тази мечта да се осъществи, но днес не мисля, че съотношението и балансът на силите предлагат на това решение шанс. Във всеки случай, независимо от позицията на един или друг по този въпрос, ролята и непосредствената задача на всички е да сложат край на колониалната окупация и да се борят за достоен живот, което може да даде надежда за бъдещите поколения.

Интервю на Николас Пасадена (AL 77)

Бележки:

1. Народен фронт за освобождение на Палестина
2. Франция не подкрепи резолюцията на ООН от 5 ноември 2009 г., която одобри с голямо мнозинство заключенията в доклада на изследователския комитет за „военни престъпления и възможни престъпления срещу човечеството“ в Газа. Три седмици по-късно, посланикът на Франция в Тел Авив изрази приятелството на Франция към израелската държава чрез омаловажаването на изследователския комитет на ООН („Canard enchaîné“, 21 октомври 2009 г.).
3. Британският мандат в Палестина, територии, окупирани от Британия между 1920 г. и 1948 г.