Друг поглед върху спорта: Palestre Popolari в Италия, интервю с треньори от червените спортни зали на CoNaSP

training palermoИнтервю с двама треньори от Национална координация на народния спорт (CoNaSP), мрежа от спортни зали, ръководени колективно от антифашистите в Италия, идеите и историята зад тях и някои мисли за тези, които може би си мислят да започнат свое собствено подобно начинание.

Джулио: треньор и организатор от Palestra Popolare Valerio Verbano (Туфело, Рим)

Разкажи ни малко за историята на спортната зала.

Спортната зала беше скуотирана през 2005 г. Когато влязохме в сградата, тя беше в ужасно състояние. Веднага осъзнахме, че за да бъде функционална, трябват много средства. Все още нямаше съгласие между хората дали да се превърне в спортна зала, театър или обикновен социален център. Не успяхме да постигнем консенсус, а сградата беше в такова лошо състояние (липсваха части от тавана и стената и т.н.), така че идеята почти се изпари. Имаше няколко месеца закъснение и в този период собствениците заключиха сградата и си я върнаха. Окупацията обаче започна дискусия сред местните жители и други другари с цел желанието да се създаде пространство за събирания, което не е типичният социален център. Дискусията продължи дълго след окупацията.

Решихме да организираме поредица от дейности, за да финансираме проекта (вечери, концерти, дебати… такива работи) – да съберем средства, за да разберем дали можем да създадем начален бюджет, с който бихме могли да работим и подобрим сградата. Така през 2007 г. отново окупирахме пространството. Много реалности не съществуваха повече, бяхме създали вече сдружението на Валерио Вербано ONLUS (не за печалба), което се занимаваше с много пари. Махнахме ключалките и влязохме отново в сградата. Започна работа, която продължи 13 месеца. (Влязохме в сградата през септември 2007 г. и официално я отворихме през октомври 2008 г.). В процеса взехме банков заем, а един от другарите ни дори ипотекира къщата на баба си! Тя живееше в квартала, била е партизанка, беше наистина ангажирана и искаше да види работещ проекта за спортната зала. Особено поради факта, че в квартала има много млади хора, много наркотици и пристрастяване, много престъпления, а създаването на спортната зала (здравословно пространство), което би отдръпнало младежите от улиците, привлече много жители на квартала. Това беше от съществено значение.

И така започнахме това предизвикателство. Много от нас вече имаха опит, като например аз бях треньор в друга Palestra Popolare три години. Другите треньори или дойдоха от същата среда, или тренираха в „традиционните“ спортни зали. Така че повече или по-малко имахме добра база, от която да започнем. От тук нататък започнахме това пътуване, основно фокусирано върху бойните спортове, но главно защото повечето от нас дойдоха от тези дисциплини. Първата година в спортната зала беше почти прекалено добра. Имахме огромна реакция от хората в квартала, други хора чуха за спортната зала и дойдоха от другаде. Това ни окуражи, бяхме млади и вярвахме, че вече сме направили голяма част от работата, така че се отпуснахме малко. През втората година рискувахме много. Осъзнахме, че искаме сериозно да продължим идеята за народния спорт (да се състезаваме на регионално и национално ниво, да привлечем младите хора да се състезават). Така че решихме, че имаме нужда от човек, който би посветил цялото си време на управлението на спортната зала. Започнахме счетоводен процес, за да оценим нашите финанси и да разберем ясно дали можем да финансираме това. Човекът нямаше да получава пълна заплата, а определени пари, защото ако си тук всеки ден от сутрин до вечер няма да можеш да излезеш и да спечелиш повече от 200 евро. Така че, да, оправихме нещата и оттам нататък имахме показателен растеж. Този октомври ще отпразнуваме 10 години. Превърнахме се в основно място не само в Италия, но и в други части на Европа.

palestra

Palestra Popolare Valerio Verbano, Туфело, Рим

Защо бяхте толкова успешни според теб?

Мисля, че бяхме толкова успешни, защото успяхме да разчупим механизма, с който Palestra Popolare се идентифицираше като място, където тренират активисти. За нас не е точно така, винаги сме мислели, че народният спорт трябва просто да бъде народен. Днес спортът е напълно отнет от хората от работническата класа. Няма същата достъпност, както преди. Досега сте имали достъп до „Dopo Lavoro Ferroviario“ (социални и културни сдружения след работа), където хората можеха да плащат малко пари и да тренират. Днес спортът се е превърнал в стока по най-лошия начин. Наричам спортните зали (по шеговит начин) търговски центрове на спорта. Трябват ти банкова сметка, IBAN, харчиш по 100 евро на месец… което човек от работническата класа не може да си позволи. Така че нашата логика беше с термина „popolare“ да върнем на хората онова, което им беше отнето. И в този случай имаме предвид спорта.

Сега как да ви го върна? Трябва да го върна по начин, който позволява на човек да тренира по най-добрия възможен начин на цена според работническата класа. Тук заплащаме 30 евро на месец и осигуряваме квалифицирани инструктори, лични треньори, лекари, физиотерапевти и диетолози. Имате екип от хора, които ви следват и ви карат да се състезавате както на регионално, така и на национално ниво (за желаещите), и на аматьорско ниво за тези, които искат. Имаме серия от курсове както на състезателно, така и на аматьорско ниво.

Част сте от мрежа. Разкажи ни за нея.

Да! Мрежата CoNaSP: Coordinamento Nazionale Dello Sport Popolare (превежда се като: Национална координация на народния спорт). Появи се през 2014 г. от поредици от национални реалности. За съжаление често, когато създаваш тези проекти между онези, които искат да водят и тези, които искат да прокарат собствената си политическа линия… не успяхме да включим всички спортни зали. Разбрахме, че за съжаление много народни спортни зали правят само политическа логика и това не може да работи за нас. Не мога да си помисля да попитам някой, който влиза през вратата, дали е другар, дали има членство в групата. Ясно е, че активист от дясното крило никога няма да влезе в palestra popolare. Но да, това създаде разцепление, защото някои казват, че народните спортни зали трябва да бъдат за антифашистките активисти. Рalestra popolare сама по себе си има антифашистки ценности. Няма нужда да пиша, че сме антифашистка спортна зала, наричаме се Palestra Popolare Valerio Verbano (кръстена на 19-годишен антифашист, който беше убит в дома си от фашистите). Така че същността на спортната зала е ясна. Във всеки случай този дебат намали броя на спортните зали, които се придържат към CoNaSP. Много от тези други спортни зали не са на високо ниво, където могат да се интегрират правилно в мрежата, но за нас това е срам, защото може да е реална възможност. Накрая никой от нас не искаше да се обедини за това как и защо.

Имаме 9 спортни зали в Италия и създадохме тази мрежа, за да сме сигурни, че можем да осигурим растеж както в организацията, така и в обучението. А от създаването на мрежата сме свидетели на показателен растеж както за треньорите, така и за спортистите. Основно CoNaSP е мрежа, която позволява на треньорите, спортистите и участниците като цяло да споделят умения чрез представяния, семинари и срещи. Но спортът е в центъра на дискусията и е основният възел на дискусията. Ясно е, че политическият дискурс е свързан (защото всички ние идваме от тези реалности), но е по-скоро като политика в контекста на спорта. Например, как да се борим с мафиотските механизми на федерациите, как да преодоляваме сексизма и расизма в областта на спорта и т.н.

туфело

„Добре дошли в Туфело: свободен и бунтовнически квартал“ (Графити на входа на Туфело)

Как засягате неравенствата?

Бойните спортове винаги са имали табу, напр. „Тя е жена и е боксьор?“. Мисля, че най-добрият отговор е даден от самата жена. Тренирал съм толкова много жени, които могат напълно да поразят мъж. Това е така, защото тези, които практикуват бойни спортове, са тези, които вярват в тази дисциплина. Очевидно на официално ниво, ако организаторът на срещата вместо да гледа представянето на боеца гледа в нейния задник се намесвам и обаждам на отговорния човек. Обявяването на тези неща публично помага да се наруши това системно поведение. В спортната зала този проблем не възниква.

Каква е връзката между антифашизма и спортната зала?

Връзката се подразбира в името на спортната зала. Посветихме тази спортна зала на Валерио Вербано, другар от Autonomia Operaia. Той избра конкретен път. Реши да разследва (чрез фотографски и писмени досиета) връзката между държавата, десните екстремистки групи и мафиотските организации и ги публикува с имена и информация. Той избра този тип действие, който му струва живота, когато беше застрелян в дома си от фашистите пред лицето на своите родители. Така че посвещаването на тази спортна зала на паметта му е емблематично за антифашизма.

В спортната зала моят начин да практикувам антифашизма е да се уверя, че децата и младежите растат с ценностите на равенството и антирасизма; да растат със съзнанието на нашите истории без да им се втълпяват. Не идвам при теб, за да ти кажа „ти трябва да бъдеш х или у“, а те подтиквам да стигнеш до собствени заключения. Моят антифашизъм произвежда култура и в историческо време, когато статистиката ни казва, че 47% от италианците са функционално неграмотни. Така че поставянето на младите хора в състояние да разберат редица неща е наистина важно.

Разбира се, извън спортната зала моят антифашизъм приема друга форма.

Casa Pound разви свои собствени спортни зали по муай тай. Можеш ли да ни разкажеш нещо за тях?

Да: Il Circuito – Circolo Combattenti Casa Pound. Това е верига, която е успоредна на Palestre Popolari. За съжаление всички тези красиви думи, които са използвали, вероятно са ги откраднали от собствения ни речник, очевидно доказано, че просто пикаят срещу вятъра. Всеки път, когато имаше нападения в Италия, където са замесени хора от Casa Pound, всички те са свързани с Circuito. Най-скорошният случай (само да цитирам един) е, когато другарите ни от Squadra di Calcio Ardita (Сан Паоло) бяха нападнати. Бяха арестувани 9 души и всички те бяха членове на Circuito Casa Pound във Витербо.

Il Circuito Circolo Combattenti Casa Pound има своя собствена мрежа. Те се състезават на национално ниво, но не се гледа на тях с добро око и често се случва да бъдат помолени да напуснат. Това се случи наскоро във верига, организирана от организация за насърчаване на спорта. Бяха помолени да напуснат, след като изпълниха римски поздрав след среща. Съдията ги помоли да си тръгнат и ги нарече луди. На институционално ниво не се гледа добре на тях.

Всъщност те често работят в затворени вериги, където основно се бият по между си и просто се размазват един друг и това е всичко. Това е система, която не обичаме да приемаме. Да, ако имаме турнир, където различни palestre popolari се събират за ден и се състезават и споделят умения, ок. Но що се отнася до антифашизма, когато се състезавам, аз се боря срещу фашист и там трябва да покажа на какво съм способен. Защото мога да гарантирам, че ако вляза на ринга с тениска на Palestra Popolare Valerio Verbano (или някоя друга спортна зала palestra popolare) и се изправиш пред лицето на десен активист, то неговият инстинкт е да те смаже от бой. Така че или ще го биеш, или си прецакан.

Луиджи: треньор и организатор от Palestra Popolare Palermo (Сицилия)

Разкажи ни за Palestra Popolare Palermo.

Palestra Popolare Palermo се появи като „Associazion Sportiva“ през 2013 г. Това е сдружение, което оперира в официалните вериги най-вече в три дисциплини: бокс, муай тай и силов трибой. Това е кулминацията на едно пътуване, започнало през 2003 г. То започна в социален център (Centro Sociale ExKarcere). Все още има спортна зала в окупираното пространство. Тя се появи от нуждата на колектива да организира пространство, където да се практикува спорт отвъд логиката на пазара. В пространството няма дискриминация на расова, полова и класова основа.

Този проект е привлекателен за всякакви различни хора в града. Така че по принцип не само за другарите, не само за тези, които са политизирани, особено в пролетарските части на града. Ние си поставяме въпроса как да интегрираме различни групи от хора без да бъдем реалност, която предлага по-малко от останалите реалности. Хората започнаха да тренират в спортната зала, но скоро искаха да направят качествен скок към състезателното ниво и ние не успяхме да осигурим това (дори на организационно ниво изоставахме от официалните вериги в спорта).

Важният въпрос беше следният: да не се отказваме от каквито и да било аспекти на нашия проект (да бъдем антифашисти, антирасисти, антисексисти, антикапиталисти), докато в същото време сме в състояние да влезем в официалните вериги на спорта. Дори и защото именно в тези пространства (извън социалния център) хората, които не са политизирани, спортуват. Така че създадохме ASD: Associazione Sportiva Dilettantistica (Аматьорска спортна асоциация). В рамките на устава на ASD ясно заявяваме нашата политика и какво означава спортът за нас (народен поглед върху спорта). Така че, да, започнахме това пътуване и постигнахме отлични резултати още от самото начало. Първоначално в бокса, но впоследствие и в други дисциплини, напр. муай тай и силов трибой. Имаме няколко полу-професионални боксьори, докато през май 2018 г. нашият боксьор Джанлука Бентивеня ще се състезава за Националния колан в супер лека категория. Нашата Вердиана Минео също така се класира на първо място в регионалното първенство по силов трибой в нейната категория и всеобщо. Това е нашата динамика.

Така че ние сме ASD и като проект се придържаме към CoNaSP, за който съм сигурен, че Джулио ви е разказал. В CoNaSP се опитваме да продължим паралелността между включването на хора в нашия политически проект, като същевременно осигуряваме качество на спорта, което е отлично и не по-малко от това, което можете да намерите в друга спортна зала.

Смятаме, че за да се прави спорт по народен начин трябва да бъде добавена стойност, а не нещо, което да замества качеството на спорта, който се преподава и практикува.

palestra palermoИмаш ли някакви съвети към новопоявяващите се червени спортни зали?

Важното за всички пространства, които имат за цел да предадат политическо послание, е да не се изключват от останалата част от общността, да не се отлъчват. За да предадат тези послания (а не просто да пропагандират на „избраните“), тези пространства трябва да бъдат отворени за града. И ако градът не може да стигне до тези пространства, именно тези пространства трябва да отиват там, където са хората.

Така например в Палермо наскоро започнахме проект, където отидохме в колежа и създадохме класове по бокс в спортната зала. Защото не идентичността на пространството характеризира посланието, а посланието е това, което характеризира идентичността на пространството. Уроците, които преподаваме, имат политическо въздействие, което се характеризира с нас, които ръководим курса.

Често съществува риск (а в Италия някои спортни зали вървят в тази посока) от създаването на пространство само за „елитите“, само за тези, които вече са активисти. Но ако вече си активист, то значи, че вече си в правилната посока и изглежда малко безполезно. Ако си активист, то става въпрос за трениране и формиране, което може да има своето място, но е малко излишно да се популяризира. Всъщност най-добре е да не се популяризира изобщо.

Важното е да разграничим двете неща. За нас всичко, което е политическо, е отворено, а не затворено.

palermo tournament

Турнир в Palestra Popolare Palermo

Каква е антифашистката атмосфера в Палермо в момента?

Скуадизмът работи, само ако изкара хиляди хора на улицата, както направихме в Палермо. Трябва скуадизъм и организиране на общността, ако едното изключи другото, то е частично.

Силата без масово движение не позволява на другите да се включат. Тогава антифашизмът започва да изглежда като нещо, което се извършва само от активисти и поради това изключва много хора, които не могат да се ангажират или не знаят как да се включат. Така че скуадизмът трябва да бъде последван или придружен от големи народни движения, към които всички могат да се присъединят. Например, демонстрацията с тиксото. Следователно изграждането на народна сплотеност и антифашистко участие.

За повече информация за Palestra Popolare Vlerio Verbano моля посетете (и дайте харесване): https://www.facebook.com/ppvv2008/

За Pelastra Popolare Palermo: https://www.facebook.com/palestrapopolarepa/

Материал на Brighton Anti-Fascists

Анархия и комунизъм (Карло Кафиеро, 1880 г.)

полска работа

На конгреса, който се проведе в Париж, на Централния регион, един оратор, който се открояваше поради жестокостта си срещу анархистите, каза: „Комунизмът и анархията биха крещели, стоейки заедно.“

Друг оратор, който също говореше срещу анархистите, макар и по-малко грубо, извика, говорейки за икономическото равенство:

„Как може свободата да бъде нарушена, ако съществува равенство?“

Добре! Мисля, че и двамата оратори грешат.

Съществува абсолютно икономическо равенство без да има свобода в най-малката степен. Някои религиозни общности са живо доказателство за това, защото там съществува най-пълното равенство, както и деспотизъм. Пълно равенство, защото лидерът се облича в една и съща дреха и се храни на една и съща маса редом с останалите; той не се различава по никакъв друг начин, освен чрез правото си да командва. А поддръжниците на „народната държава“? Ако те не срещаха никакви пречки, аз съм сигурен, че в крайна сметка биха постигнали съвършено равенство, но в същото време и съвършен деспотизъм, защото, нека не забравяме, деспотизмът на сегашната държава би увеличил икономическия деспотизъм на целия капитал, който преминава през ръцете на държавата, и всичко ще бъде умножено по централизираната необходимост на тази нова държава. Ето защо ние, анархистите, приятели на свободата, предлагаме цялостна атака срещу тях.

Така, противно на казаното, ние имаме добра причина да се страхуваме за свободата, дори когато съществува равенство; въпреки че не може да има страх за равенството навсякъде, където съществува истинска свобода, тоест анархия.

Накрая, анархията и комунизма, далеч от крясъка да стоят заедно, биха крещели, ако не стоят заедно, защото тези два термина, синоними на свободата и равенството, са двете необходими и неделими условия на революцията.

Нашият идеален революционер е много обикновен, както ще видим: той е съставен, както всички наши предшественици, от тези два термина: свобода и равенство. Има само малка разлика.

Тренирани от хитруването на реакционерите от всякакъв вид и всякакви времена по отношение на свободата и равенството, ние сме мъдри да поставим до тези два термина израза на тяхната точна стойност.

По този начин поставяме до тях, до свободата и равенството, два еквивалента, чието явно значение не може да доведе до двусмислие, и казваме: „Искаме свобода, т.е. анархия, и равенство, т.е. комунизъм.“

Анархията днес е атака, война срещу всеки авторитет, всяка власт, всички държави. В бъдещите общества анархията ще бъде отбрана, предотвратяване на възстановяването на всеки авторитет, всяка власт и всяка държава: пълна и цялостна свобода на човека, който, свободен и тласкан от своите нужди, от своите вкусове и харесвания, се комбинира с другите хора в групи или съдружие; свободно развитие на съдружието, което се федерира с другите в общината или квартала; свободно развитие на общините, които се федерират в област – и така нататък: областите в нация, нациите в човечество.

Комунизмът, въпросът, който ни ангажира най-конкретно днес, е втората точка на нашия идеален революционер.

Комунизмът днес също е атака; той не е унищожаване на авторитета, а взимането от името на човечеството на цялото богатство, което съществува на планетата. В обществото на бъдещия комунизъм ще има наслада от цялото съществуващо богатство, изпитвана от всички хора и съгласно принципа: от всеки според способностите му към всеки според нуждите му, т.е. от всеки към всеки съгласно неговата воля.

Необходимо е да отбележим – и това отговаря на нашите противници, авторитарните и държавните комунисти, – че вземането на притежание и ползването на цялото съществуващо богатство трябва да бъде според нас извършвано от самите хора. За хората, човечеството, които не са индивиди, способни да се възползват от богатството и да го вземат в двете си ръце, ние трябва да заключим, че е необходимо, поради тази причина, да се създаде управляваща класа на представители и агенти на общото богатство. Но ние не споделяме това мнение. Няма посредници, няма представители, които винаги ще представляват някого, освен себе си! Няма посредници на равенството, нещо повече, няма посредници на свободата! Няма ново правителство, няма нова държава, без значение дали се нарича народна или демократична, революционна или временна.

Общото богатство се разпространява по целия свят, всички права върху него принадлежат на цялото човечество, като тези, които по този начин се намират на нивото на това богатство и в състояние да го използват, ще го използват съвместно. Така хората от определена страна ще използват планетата, машините, работилниците, къщите и т.н. в страната и те ще служат на всички заедно. Части от човечеството ще упражняват тук де факто и директно своето право на част от човешкото богатство. Но ако жител на Пекин влезе в тази страна, той ще открие за себе си същите права като тези на останалите: той ще се наслаждава заедно с останалите на цялото богатство на страната, по същия начин, както е правел в Пекин.

По този начин той беше доста объркан, този оратор, който осъди анархистите като желаещи да създадат собственост, принадлежаща на корпорациите. Не би ли било прекрасно, ако бяхме унищожили държавата, за да я заменим с множество по-малки държави! Да убиеш чудовището с една глава, за да приемеш чудовището с хиляда глави!

Не, казахме го, и няма да спрем да го казваме: няма посредници, няма агенти или полезни служители, които винаги ще се превръщат в истински господари: искаме цялото богатство да бъде взето директно от самите хора и да бъде държано от техните мощни ръце, хората да решат най-добрия начин да му се наслаждават и без значение за производство или потребление.

Но хората ни питат: приложим ли е комунизмът? Бихме ли имали достатъчно продукти, за да позволим на всеки да вземе това без искане от хората на повече труд, отколкото са готови да дадат?

Отговаряме: да. Разбира се, можем да приложим този принцип: от всеки според способностите към всеки според нуждите му, защото в бъдещите общества производството ще бъде толкова голямо, така че да няма ограничено потребление или искане от хората на повече труд, отколкото са готови или способни да дадат.

Точно сега не можем дори да си представим този огромен растеж на производството, но можем да го предположим, като разгледаме причините, които ще го провокират. Тези причини могат да бъдат обобщени в три принципа:

1. Хармонията на сътрудничеството в различните отрасли на човешката активност ще замени днешната борба, която се превръща в конкуренция.

2. Мащабно внедряване на всички видове машини.

3. Значително запазване на силите на труда и суровините, улеснени от премахването на вредното или безполезно производство.

Конкуренцията, борбата, е един от фундаменталните принципи на капиталистическото производство, което има за свои девиз: Mors tua vita mea, твоята смърт е мой живот. Разрухата на един прави щастието на друг. И тази безмилостна битка се случва от нация към нация, от регион към регион, от индивид към индивид, между работници, както и между капиталисти. Това е война на ножа, борба във всякакви форми: тяло в тяло, от групи, отряди, армейски корпуси. Работникът намира работа, когато друг я е загубил; една индустрия или много индустрии просперират, когато други индустрии залязват.

Добре! Представете си, когато в обществото на бъдещето този индивидуалистичен принцип на капиталистическото производство всеки човек за себе си срещу всички останали и всеки срещу всеки ще бъде заменен от истинския принцип на човешкото общество: всички за един и един за всички – няма ли да постигнем огромни промени в резултатите от производството? Представете си колко велик ще бъде растежът на производството, когато всеки човек далеч от необходимостта да се бори срещу всички останали ще бъде подпомогнат от тях, когато ще ги има не за врагове, а за сътрудници. Ако колективната работа на десет мъже постигне резултати абсолютно невъзможни само за един човек, колко велики ще бъдат резултатите, получени от мащабното сътрудничество на всички хора, които днес работят враждебно един срещу друг?

А машините? Появата на тези мощни помощници на труда, колкото и голяма да ни се струва днес, е доста минимална в сравнение с появяването в идните общества.

Днес машината често има невежеството на капиталиста спрямо нея, но тя все по-често го интересува. Колко машини няма да се приложат, само защото не носят незабавна печалба на капиталиста?

Дали една компания за добив на въглища, например, ще тръгне към големи разноски, за да защити интересите на работниците и да изгради скъпи апарати, за да помогнат на миньорите да се спускат в шахтите? Дали общинският съвет ще въведе машина за разбиване на скали, когато тази работа дава възможността за милостиня на гладуващите? Толкова много открития, толкова много приложения на науката остават незабелязани, само защото не носят достатъчно на капиталиста!

Самият работник днес е враг на машините, и то с право, защото те са спрямо него чудовище, което идва да ги изгони от употреба, да ги лиши, да ги опозори, да ги измъчва и смаже. И колко голямо значение би имал той, напротив, в увеличаването на техния брой, когато той вече няма да бъде на служба на машините; напротив, те ще му служат, помагайки му и работейки за неговото благополучие!

И накрая, необходимо е да се вземат предвид огромните спестявания, които ще бъдат направени за трите елемента на работа: силата, инструментите и материалът, които днес са ужасно изгубени, защото се използват за производството на абсолютно безполезни неща, когато не са вредни за човечеството.

Колко работници, колко материал и колко инструменти днес се използват от армиите на сушата и морето за изграждане на кораби, крепости, оръдия и всички тези арсенали от нападателни и отбранителни оръжия! Колко от тези сили се губят, за да произвеждат луксозни обекти, които не служат на нищо друго, освен само на нуждите на суетата и корупцията!

И когато цялата тази сила, всички тези материали, всички тези инструменти се използват за индустрията, за производството на обекти, които самите ще служат за производство, какъв удивителен ръст в производството ще видим да се появи!

Да, комунизмът е приложим! Разбира се, можем да позволим на всеки да взима според своята воля, тъй като ще има достатъчно за всички. Вече няма да искаме повече работа, отколкото всеки е готов да даде, защото винаги ще има достатъчно продукти за утре.

И благодарение на това изобилие, работата ще загуби ужасяващия характер на поробването, като й остави само очарованието на морална и физическа нужда, като тази на ученето, на живота с природата.

Това не е просто да се каже, че комунизмът е възможен; можем да потвърдим, че е необходим. Не само можем да бъдем комунисти; трябва да сме комунисти, или пък да рискуваме да пропуснем момента на революцията.

Всъщност след колективизацията на инструментите и суровините, ако запазим индивидуалното присвояване на продукти на труда, ще се окажем принудени да спестяваме пари, впоследствие натрупване на по-голямо или по-малко богатство, според повече или по-малко заслуги, или по-скоро според уменията на отделните лица. По този начин равенството би изчезнало, защото тези, които са успели да натрупат повече богатство, вече биха били повишени над нивото на останалите. Вече не би останала и една крачка пред контрареволюцията, която да установи правото на наследство. И всъщност чух известен социалист, така наречен революционер, който подкрепяше индивидуалното приписване на продуктите, завършвайки с думите, че не вижда никакви недостатъци от обществото, което приема предаването на тези продукти чрез наследство: това според него едва ли ще има някакви последствия. За тези от нас, които добре знаят резултатите по отношение на общество с натрупване на богатство и предаването им по наследство, не може да има съмнение по този въпрос.

Но индивидуалното приписване на продуктите би възстановило не само неравенството между хората, но и неравенството между различните форми на труда. Почти веднага бихме забелязали повторното появяване на „чистата“ и „мръсна“ работа, „благородната“ и „ужасната“ работа: първата ще бъде вършена от богатите, а втората ще бъде приписвана на бедните. Така вече не би имало призвание и склонност, които да карат човека да се посвети на един вид дейност, а не на друга: би било личен интерес, надежда да се получи повече в определена професия. По този начин мързелът и усърдието, заслугите и липсата на такива, доброто и злото, порокът и добродетелта и следователно „наградата“ от една страна и „наказанието“ от друга, законът, съдията, оръженосецът, затворът, винаги ще се появяват отново.

Има социалисти, които се придържат към подкрепата на идеята за индивидуално приписване на продуктите на труда, аргументирайки чувството за справедливост.

Странна илюзия! С колективната работа, която ни налага необходимостта от мащабно производство и мащабно внедряване на машини, с тази все по-нарастваща тенденция на съвременната работа да служи на работата на предходните поколения – как ще можем да определим кои части от продукта на кого принадлежат? Абсолютно невъзможно е и нашите противници сами знаят това толкова добре, че в крайна сметка казват: „Е, ще използваме като основа за разпределението часовете, прекарани в работа“, но в същото време те сами признават, че това би било несправедливо, защото три часа работа от Пиер може да произведе толкова, колкото пет часа работа от Паул.

В старите дни се наричахме „колективисти“, защото това беше думата, която ни отличаваше от индивидуалистите и от авторитарните комунисти; но в края на краищата всички бяхме просто антиавторитарни комунисти и като се наричахме „колективисти“, мислехме, че изразяваме с това име идеята си, че всичко трябва да бъде обединено без да се прави разлика между инструментите и материалите за работа и продуктите на колективната работа. Но един ден видяхме нова сянка около социалистите, възраждайки грешките от миналото, възхищавайки се от философстването си, разграничавайки се от този въпрос, завършвайки като се имат за апостоли на следната теза:

„Съществува“, казват те, „стойност на използването и стойност на производството. Стойността на използването е тази, която използваме, за да задоволим личните си нужди: къщата, в която живеем, храната, която консумираме, дрехите, книгите и т.н., докато стойността на производството е тази, която използваме, за да произвеждаме: работилницата, хангарите, краварника, складовете за стоки, машините и инструментите за всякакъв вид работа, слънцето, суровините и др. Първата, която служи за задоволяване на нуждите на индивида“, казват те, „трябва да бъде приписана на индивида, докато втората, която помага на всеки да произвежда, трябва да бъде общо притежавана.“

Това е новооткрита или по-скоро обновена икономическа теория.

Но питам ви, вие, които давате удобното заглавие „стойност на производството“ на въглерода, който поддържа машините, на маслото, което служи за тяхното омасляване, на маслото, което озарява тяхната работа – защо отхвърляте това заглавие за хляба, за месото, което ям, за олиото, с което подправям салатата си, за газта, която осветява работата ми и за всички пособия на живота и работата на най-перфектния от всички машини, бащата на всички машини: човекът?

Вие класифицирате като стойност на производството поляната и конюшнята, които служат за убежище на кравите и конете, а изключвате къщите и градините, които служат на най-благородното от всички животни: човекът?

Къде е вашата логика?

Освен това вие, които представяте себе си за апостоли на тази теория, добре знаете, че това разграничение не съществува в действителност и че ако е трудно да го опишем днес, то ще изчезне напълно в деня, в който всички ние сме производители и потребители.

Ние не виждаме тази теория, че може да даде нова сила на поддръжниците на индивидуалните функции на продуктите на труда. Тази теория е постигнала само един резултат: разобличаване на играта на тези няколко социалисти, които биха искали да ограничат обхвата на революционната мисъл; тя ни отвори очите и ни показа необходимостта да кажем направо, че сме комунисти.

Накрая, нека се обърнем към единственото сериозно възражение, което противниците ни имат срещу комунизма.

Всички сме съгласни, че непременно се движим към комунизма, но отбелязваме, че в началото продуктите няма да бъдат достатъчно изобилни; ще е необходимо да се установят дажби и да се разделят ресурсите и че най-добрата част от продуктите на труда ще се основава на количеството работа, което всеки човек е извършил.

На това ние отговаряме, че в едно бъдещо общество, дори когато сме задължени да разпределяме с дажби ресурсите, трябва да останем комунисти: това означава, че разпределянето на дажбите трябва да се извършва не според заслугите, а според нуждите.

Вземете семейството, този малък модел на комунизма (на авторитарния комунизъм повече от анархисткия и е вярно, че освен в нашия пример не променя нищо).

В семейството нека да предположим, че бащата ежедневно донася сто цента, най-големият син три франка, по-малкото момче четиридесет цента, а най-малкото само пет цента на ден. Всеки носи тези пари на майката, която прибира парите и ги храни. Всеки печели различна сума, но на вечеря всеки си поднася каквото му харесва според апетита; няма разпределяне на дажбата. Но идват лоши дни и разорението принуждава майката да не разчита повече на апетита и вкуса на всеки при разпределянето на вечерята.

Необходимо е да се разпределят дажби, било то по инициатива на майката или според мълчаливото съгласие на цялата маса, като порциите се намаляват. Но вижте, това споделяне не се случва според доходите, защото най-малките деца получават най-щедри порции, а най-хубавото парче месо е запазено за възрастната жена, която въобще не печели нищо. Дори по време на недостига на храна, семейството работи на принципа на разпределение според нуждите. Може ли да е иначе в човешкото семейство на бъдещето?

Очевидно е, че ще има още какво да се каже по този въпрос, ако не говорех пред анархисти.

Не можем да бъдем анархисти без да бъдем комунисти. Всъщност и най-дребната идея за ограничаване вече посява семената на авторитаризма. Той не може да се осъществи без незабавното създаване на закон, съдия, полицай. Ние трябва да бъдем комунисти, защото в комунизма ще осъзнаем истинското равенство. Трябва да сме комунисти, защото хората, които не разбират колективистката софистика, разбират комунизма перфектно, както вече отбелязаха нашите приятели Реклю и Кропоткин. Трябва да сме комунисти, защото сме анархисти, защото анархията и комунизма са двете условия, необходими за революцията.

„Аз, черният човек. Живот между политика, насилие и затвор“ (глави 41-46)

„Аз, черният човек. Живот между политика, насилие и затвор“

Пиерлуиджи Конкутели и Джузепе Ардика

ЧАСТ ШЕСТА. ЗАТВОРНИЧЕСКО БЕЗУМИЕ

41. Убийството на Буци

Именно в „Новара“ получих прякора „Осъденият“.

От пиемонтския затвор тук беше докаран нашият „другар“ Ермано Буци, който благодарение на своите връзки с полицията, беше мразен почти от всички „черни“ затворници в Италия. Всички знаеха, че Буци, този отвратителен слуга на врага, няма да живее дълго: по един или друг начин, рано или късно ще го убием. Той беше осъден на смърт от всички. Бях убеден, а и много други другари се съгласяваха с мен, че специалният антитерористичен отдел е изпратил Буци в „Новара“ с една единствена цел: да сее раздор в нашата среда, да подслушва, доносничи, да скланя другите към сътрудничество с властите. Отвратителна и подла стратегия. Ние знаехме също, че когато беше арестуван той е показал на полицаите две членски карти на „съперничещи“ си политически партии: MSI и Християндемократическата партия. За мен такива неща бяха неприемливи. Аз наричах това „политическа проституция“. Освен това на съвестта на този човек беше смъртта на другар от „Политическо движение Нов ред“1, който разкри неговите подли връзки с полицията и спецслужбите и предаде тази информация на ръководството. Искайки отмъщение, Буци даде на другаря пакет уж с листовки, но в него е имало взривно устройство. Другарят ни се взриви в центъра на Бреша, карайки мотоциклет.

Когато Буци се появи в нашия сектор, аз забраних всякакви контакти с него. Той трябваше да бъде недосегаем. Не трябваше да получава никаква информация и не трябваше да знае, че в „Новара“ се намирам аз.

Ermanno Buzzi

Ермано Буци

Буци се страхуваше за живота си и през първите дни не излизаше на разходка. След известно време се осмели и най-накрая излезе във вътрешния двор: „О, и ти си тук?!“ – викна той, виждайки ме, и пребледня. Когато тръгнах към него, той се развика: „Първо ще ме биеш и после ли ще разговаряме? Нека първо да поговорим, а след това може да ме биеш?“. Той дори не си представяше, че ще го убием. Мислеше си, че ще се ограничим просто с побой. Скоро към нас дойде Марио Тути, който случайно едва не го ударих с юмрук.

Буци умря в ъгъла на вътрешния двор на затвора „Новара“. Аз и Марио Тути го удушихме2.

Това, разбира се, беше изцяло по моя вина. Бях развълнуван от климата в тези дни: започналата епидемия от „разкаяния“, убийството на Манджамели, нихилистичната въоръжена борба, разпадането на всякакви надежди. Почти се превърнах в яростен дракон.

Когато приключихме екзекуцията, изтичаха другарите. „Как си? Какво става?“ – попитаха ме те, говорейки един през друг. В отговор измърморих няколко неразбираеми фрази: „По-добре с пистолет…“. Да се убие човек с револвер е ужасно, несъмнено. Отнемаш живот. Но да убиваш с голи ръце: това е най-ужасното нещо, което може да се случи на един човек.

Аз и Тути извикахме охраната. Марио с обичайния си сарказъм започна да говори черен „хумор“: „Момчета, трябва да вземете боклука, който остана във вътрешния двор“. Аз пък, не склонен към подигравки, казах да повикат бригадира: „Убихме човек“. Пазачите се усмихнаха, предполагайки, че става дума за шега.

тути и конкутелиКогато разбраха, че не се шегуваме, те се втурнаха навън. Когато дойде бригадирът, ние с Тути подготвихме официално съобщение: „Революционният съд осъди на смърт отвратителния доносник Ермано Буци, отговорен за колаборационизъм…“.

Феновете на конспирацията веднага започнаха да въртят тази история. Във вестниците пишеха, че Буци е умрял, защото е ключов свидетел по делото за терористичния акт в Бреша през 1974 г. Това не е вярно. Ние убихме Буци, защото бяхме уверени, че той е шпионин, съучастник на държавния тероризъм, който твърде често посещаваше Полицейското управление и Жандармерията в Бреша. Буци не трябваше да се появява в „Новара“. Истинският убиец е този, който го е изпратил тук, прекрасно знаейки какво ще се случи с него.

След убийството известно време бях изолиран, след което ме изпратиха в друга килия. В килията пред мен седеше Джанфранко Феро, а малко по-далеч се намираше Франко Фреда. На етажа също беше и Дарио Педрети3 в компанията на калабрийците – единствените обикновени затворници в този сектор. Няколко седмици след убийството на Буци при мен в килията се явиха охранителите: „Конкутели, ти трябва да ни последваш. Дошъл е адвокат“. Обух се и си взех цигари. Прекарвайки половин час в стаята за срещи, аз разбрах, че ще ме местят. Изпратиха ме в Нуоро, в затвора с особено строг режим „Бад’е Карос“. Убих човек в затвора – сега бях особено опасен престъпник.

1. Става дума за Силвио Ферари, който се взривява в Бреша на 18 май 1974 г.

2. Това е понеделник, 13 април 1981 г. Малко по-късно Конкутели и Тути ще бъдат осъдени за това убийство с по още една доживотна присъда.

3. Дарио Педрети е един от ръководителите на FUAN в римския квартал Прати в края на 1970-те години. Създава и оглавява въоръжена група, която по-късно се присъединява към NAR на Валерио Фиораванти. Арестуван е на 5 декември 1979 г. след грабеж на бижутериен магазин. Осъден е на няколко години за грабежи и актове на насилие.

42. В Нуоро с бригадистите, Лучано Лиджо и Франсис Туратело

Прехвърлиха ме в Нуоро, за да ме сломят. Затворът „Бад’е Карос“ беше напълнен с членове на леви терористични организации, –  основно на „Червените бригади“, – които ме мразеха и според полицията бяха готови да ме убият, за да отмъстят за своите другари, убити от фашистите на свобода. Но всичко се оказа различно.

Идвайки в затвора в късната пролет на 1981 г., аз бях настанен в килия с Франсис Туратело1. Неведнъж съм се засичал с него в други затвори и при други обстоятелства, но нито веднъж не бяхме общували и не бяхме дори познати, но след няколко дни, след взаимните „проверки“ ние се сприятелихме. Той беше отличен човек, доста умен. „Чичо“ Туратело идваше от среда доста далечна от моята: той беше престъпен бос, гангстер, крал на Милано през 1970-те години. „Чичо“ беше привикнал към удобен и комфортен живот, така че се опитваше с всички възможни средства да направи своя живот в затвора поне приличен. Той симулираше панкреатит и следователно спазваше „специална“ диета. Ядеше миди и раци: изискано ястие, което в затвора не всеки можеше да си позволи. Разбира се, това не са омарите и шампанското, за които пишеха във вестниците. „Чичо“ искаше да го наричам „другар“, защото е привърженик на истинските фашистки концепции: той беше голям привърженик на дисциплината и реда. Аз пък напротив, директно му казвах, че той е анархист, нарушаващ закона по принцип и опитващ се да стане буржоа. Добър, „респектиращ“, уважаван човек.

Франсис Туратело

Климатът в „Бад’е Карос“ създаваше напрежение. Скоро тук пристигна Бонацо, който имаше реален шанс да стане цел на лова на комунистите. Ние наистина се страхувахме от нападение на червените или обикновените престъпници, които нападаха „неавторитетните“ хора (т.е. зад които нямаше никаква сила), спечелвайки си по този начин престиж в престъпния свят. Ето защо взехме някои предпазни мерки. Например, когато се движехме из затвора, Бонаци винаги беше по средата – всеки от нас беше готов да го защитава. Ядяхме винаги заедно. Понякога Туратело ме караше да готвя за 15-20 човека – за него, голям любител на храната, такива порции бяха нещо нормално, като аз винаги след такива обеди сядах в съблекалнята. Често играехме на карти, водейки почти „нормално“ съществуване.

Веднъж, събирайки се за разходка, „Чичо“ предложи да се облечем с черни ризи. Във вътрешния двор се разхождаха червените и искахме да ги подразним. Ние действително излязохме на двора и минахме през голяма група от бригадисти: от тяхна страна последваха няколко иронични усмивки и нищо повече. Тук се намираше и Марио Морети2, военен ръководител на операцията по отвличането на Алдо Моро: той беше мой отдавнашен „колега“ – конкурент. Разговаряхме. С бригадистите повече нямаше никакви проблеми. Напротив. Няколко седмици по-късно, по време на подготвяното от тях бягство, на мен ми бяха дадени няколко детонатора, които ги сложих в устата си, където някога имах зъби. Ако този план за бягство беше успял, аз, „неофашисткият команданте“, бих излязъл на свобода в компанията на най-опасните „червени терористи“.

В „Бад’е Карос“ беше също и Лучано Лиджо3, един от най-силните мафиотски босове в страната, глава на клан, който стана единственият „господар“ на Сицилия след ужасната мафиотска война. С него се срещах рядко, защото поради влошеното си здраве почти цялото време прекарваше в медицинския пункт. Но нашите кратки разговори винаги бяха сърдечни: той ме наричаше „доктора“, а аз „чичо Лучано“. По негова молба направих няколко рецензии за трудовете на Юлиус Евола, много говорихме с него за култура и изкуство. Той беше умен и доста приветлив човек. Като подарък той ми даде лула на фирма „Castelli“ на стойност повече от милион лири. Прекомерно висока цена за мен – такива неща не можех да си позволя никога.

В периода, когато се случи сватбата на принц Чарлз и Диана, ние с „Чичо“ Туратело два дни не излязохме да се разхождаме във вътрешния двор. Просто се прилепихме към телевизора, по който предаваха репортажи от Лондон. Когато тази кралска двойка най-накрая сключи брак, ние напуснахме килията и излязохме във вътрешния двор. И „Чичо“ умря4.

Няма никога да забравя случилото се в този ден. Туратело носеше синя тениска на фирмата „Карра“ – много евтина, но по това време доста модерна. Излизайки във вътрешния двор, аз видях някаква неразбория. Видях човек с червена кърпа в ръката: бях уверен, че затворниците играят на традиционната игра на италианските деца „rubabandiera“ („вземи знамето“). „Глупаци“ – помислих си аз. Но, заглеждайки се, разбрах, че кърпата е станала червена от кръв. Този човек беше ранил „Чичо“. Обикновено „Коза Ностра“ използва няколко убийци за своите засади: така е и безопасно, и надеждно. Този човек с окървавената кърпа, „Малтиецът“5, е бил този, който е трябвало да нанесе първия удар: той е трябвало да покаже своето умение и храброст, за да бъде приет в „семейството“. След първия удар тълпата във вътрешния двор се раздвижи – ударите с нож се сипаха като градушка. В тази група имаше и хора, на които Туратело е помагал: плащал е на адвокати и е помагал на семействата им.

Моята първа реакция беше да се втурна в центъра на тази безумна тълпа, за да се опитам да спася „Чичо“, който отчаяно ме викаше за помощ: „Пиеро! Пиеро“. Но аз не можех нищо да направя. Един здрав генуезец се хвърли върху мен и ми хвана ръката: „Ти няма да ходиш никъде! Не мърдай! Ние убиваме подлец!“. Кипях от ярост: „Той умира за нищо! Вие го убивате напразно, а не заради важни неща!“.

Винченцо Андраус

В групата, която уби „Чичо“ беше също и Андраус6, който се приближи към мен, вдигайки дясната си ръка като римски поздрав: „Брат, другарю, не се притеснявай. Нищо не се е случило. Помисли за себе си. Този човек беше подлец“. Горе на балконите във вътрешния двор стояха охранителите, наблюдаващи цялата тази сцена. Те бяха много близко. Видяха какво се случва и можеха да защитят Туратело. Между другото убийците продължаваха да нанасят удари по бедния „Чичо“. Тук беше и Паскал Бара7.

Мен ме заведоха до бетонната скамейка. Аз седях и гледах окървавеното тяло на своя приятел. Той лежеше смъртоносно ранен. Докато някой се опитваше да ме успокой с дразнещи фрази, Франсис се повдигна на ръце: като че ли се опитваше да си поеме дъх. Беше още жив. Дишаше. Но един от убийците бързо се приближи и му преряза гърлото от ухо до ухо. С безразличие. Много спокойно. Като че ли това беше най-нормалното нещо на света. Не е вярно, че трупът на Туратело е бил обезобразен. Никой не му отряза главата, никой не му е извадил сърцето. Това са легенди, за да се плашат децата.

Охранителите дойдоха „постфактум“. Агентът, който наблюдаваше сцената на убийството, записа имената на палачите. След няколко часа ме извика пристигналият съдия: „Знаем, че сте искали да помогнете на Туратело“. Съдията ме попита кой носи отговорност за убийството. Отговорих, че те вече знаят това и няма да казвам имена. Причината беше проста: все още се намирах в „Бад’е Карос“ и трябваше да живея тук. Беше ми предявено обвинение за съучастие в убийството и по този начин трябваше да се изправя пред съда с убийците на моя приятел. Ако бях казал поне едно име, щяха да ме убият като куче. Въпреки че по-късно стана ясно, че съм искал да защитя „Чичо“, това изигра лоша услуга: вестниците започнаха да пишат за „доказателството“ за връзките между неофашистката подпола и организираната престъпност. Но аз просто исках да защитя приятеля си.

След смъртта на „Чичо“ при мен в килията настаниха Сабино Фалко. Отлично момче, член на „Новата Камора“. След известно време той беше изпратен в Ломбардия за съдебен процес. Не зная защо, но мафията му издаде смъртна присъда. Той беше убит от Фаро8 и един югославянин, седящи в една килия с него. В килията Сабино беше оставил писма, които тепърва трябваше да предам на семейството му. Лично ги дадох на пристигналата му сестра.

1. Франсис Туратело, имащ също прякорът „Кралят на казиното“, е милански бандит. Арестуван е за различни правонарушения и заедно с Ренато Валанцаски е считан за един от лидерите на престъпния свят в Милано. Неговата банда се специализира в „рекетирането“ на казина и проституция.

2. Марио Морети е един от лидерите на „Червените бригади“ след ареста на Курчо и Франческини. Той е арестуван през януари 1981 г. и е осъден с няколко доживотни присъди.

3. Лучано Лиджо е мафиоз от клана на Корлеоне, съюзник на Тото Риина и Бернардо Провенцано. Оглавява йерархията на „Коза Ностра“ през втората половина на 1970-те години и началото на 1980-те години. Арестуван е и осъден на доживотен затвор поради редица убийство. Умира в затвора „Бад’е Карос“ на 15 ноември 1993 г.

4. Туратело е убит на 17 август 1981 г.

5. Става дума за Салваторе Малтезе.

6. Винченцо Андраус има прозвището „Затворническият палач“, тъй като този човек е отговорен за множество убийства в италианските затвори през 1980-те години.

7. Паскал Бара е сериен убиец с прякора „Звяра“.

8. Антонио Фаро е сицилианец, когото „Коза Ностра“ използва през 1980-те години като килър за организирането на убийства в затворите. Той също участва в убийството на Туратело.

43. Убийството на Кармине Паладино

Няколко месеца след убийството на Франсис Туратело, аз отново бях прехвърлен в „Новара“. Започна „обикновен“ живот: разговаряне с другите затворници, идеологически дебати, обеди и вечери в килиите с другарите. Заедно с такива като Джанфранко Феро и Леле Маки1. Това бяха моите приятели. Пресата по това време формираше в обществото мнението, че аз съм човек-вълк, огромен, но напълно безмозъчен палач. Глупак с черна барета и с пистолет в пазвата си. В същото време докато най-жестоките червени бяха просто младежи, искащи уважение към себе си, въпреки грешките и труповете, оставащи зад гърба им. Ние, фашистите, напротив, бяхме жадни за кръв престъпници, опасни животни. Ето защо аз страдах. Страдах, когато в съдебните аудитории журито ме гледаше с презрение и страх. Те като че ли ме смятаха за болен от чума. Тези възгледи, изпълнени с омраза и ужас, силно ме раняваха.

В „Новара“ се срещнах с Кармине Паладино, бивш боец на „Национален авангард“, човек доста близък до Стефано деле Кияе, когото вече отдавна подозирах във връзки със спецслужбите. Уверено мога да кажа, че всички знаехме за неговите контакти с полицията още от 1968 г. Когато за пореден път NAR се възстановиха от ударите на полицията и отново започнаха да стрелят, Паладино разбра от един другар, че Джорджо Вале2 след период на бягство от правосъдието отново се е върнал в Рим. Паладино очевидно е предал тези сведения на полицията, заявявайки, че ако искат да заловят Вале, трябва да установят наблюдение над човека, когото помага на Джорджо в укриването. Останалото е известно. Полицията нахлува в неговата „бърлога“. Няма значение дали наистина е имало престрелка или не – Джарджо Вале беше убит от изстрелите на полицейските пистолети.

Джорджо Вале

Паладино беше един от касиерите на „Национален авангард“: човек, който трябваше да доставя парите. Той имаше връзки не само в италианските буржоазни кръгове, но и зад граница – в частност, в страните от Латинска Америка, страдащи под петата на военните „фашистки“ хунти. Исках да съм сигурен, че Паладино наистина заслужава смъртта. Започна разследване: както в затвора, така и на свобода. Не можехме да накажем човек, който е виновен само за малки грехове. Въпреки че с Буци не говорех за нищо, защото той беше отдавна осъден на смърт, с Паладино реших да поговоря. Колкото повече разговарях с него, толкова повече в мен се засилваха подозренията. Той беше като марсианец: личната му история, начинът му на мислене и идеите му ми изглеждаха наистина странни. В същото време разследването на свобода даде резултати: бяха получени потвърждения, че именно Паладино е виновен за смъртта на Джорджо Вале.

Много други предлагаха себе си като убийци. „Аз ще го направя“ – самоуверено заявяваше поредния герой. „Не, мисля, че аз ще го убия“ – гордо казваше някой друг. Отлично разбирах, че го правят, за да ме провокират и за да видят моята реакция. По-късно тези „чисти и твърди“ другари изчезнаха в небитието.

Към този момент имах три доживотни присъди: сам се пъхнах жив в гроба, напред нямаше нищо, животът беше приключил. Казах на всички, че ако Паладино трябва да умре, аз лично ще се заема с това. Знаех, че ще платя скъпо за действията си, че после ще има „затвор в затвора“. Ще стана първият низвергнат сред низвергнатите. Очакваше ме най-бруталната каторга, тежко прилагане на член 90 от Наказателния кодекс, жестоко наказание за убийство (вече второ) в затвора.

Паладино умря, защото исках да отърва света от такъв човек като него – доносник, който можеше да нанесе още много вреди на тези другари, които все още горят от желание да се противопоставят на режима. Хора, които бяха готови да си жертват живота заради утопията. Не е вярно, че смъртта на Паладино е свързана по някакъв начин със Стефано деле Кияе. Ние искахме просто да се защитим. Все още отстоявахме своя трагичен и глупав избор.

Във вътрешния двор не можехме да вкараме нищо метално, тъй като агентите вече започнаха да използват по това време детектори за метал. Никакви ножове, никакви остри предмети. Взех найлонови нишки от мрежата на масата за пинг-понг, които използвах вместо връзки за обувки. В джоба си сложих две дървени писалки, които бяха необходими, за да не се порежа от тънката, но здрава връв. И, разбира се, по-рано подготвих присъдата в писмен вид: „Революционният трибунал осъжда доносника Кармине Паладино…“ и така на нататък.

Вечерта излязох във вътрешния двор, където лице в лице се сблъсках с Паладино. Удуших го3. Вестниците и магистратите се разбесняха. Неочаквано, човекът, кого убих се оказа едва ли не главният свидетел по делото за терористичния акт в Болоня през 1980 г. В другите медии писаха за смъртта на затворник, който е искал да се върне към правилния път. Четейки всичките тези глупости, аз се питах как въобще такъв човек като Паладино се е оказал в „Новара“. Отговорът беше очевиден и безусловно логичен. Съдиите мислеха, очевидно, че Паладино ще се превърне в ключът, който ще отвори пред правосъдието вратата на неофашисткия саботаж, който, според мнението на държавниците, е цяла международна структура. Паладино действително отговори на техните искания – той имаше връзки с Чили и Аржентина, бил е в Гърция, Турция, Испания, Португалия, дори и в Боливия. С една дума, със своите действия аз действително размешах всичките им карти.

Открих пътя си към ада на „braccetti4.

1. Емануел Маки ди Челере е неофашист, който лежи няколко години в затвора.

2. Джорджо Вале е член на NAR, убит е на 5 май 1982 г., когато полицията атакува квартирата му, в която се укрива. Една версия набляга на факта за самоубийство, докато друга твърди, че Вале е убит от агентите по време на обиск.

3. Кармине Паладино е убит на 12 август 1982 г. За това убийство Конкутели получава четвърта доживотна присъда.

4. На затворнически жаргон „braccetti“ е специален участък в затвора определен за задържане на затворниците в съответствие с член 90 от Наказателния кодекс. Пълна изолация със строги правила и дисциплина.

44. „Braccetti

„Тук не се пуши“.

Категоричният тон на охранителите не оставяше никакъв повод за възражение. Това беше заповед. „А къде мога да пуша?“ – „В медицинския пункт. Ти можеш да пушиш само там“. Отидох до стената и с всичка сила ударих по нея с глава. Много силно. „Ще се блъскам, докато не си пробия черепа и не ме отнесете в медицинския пункт, където мога да пуша“ – поясних аз. Озадачените агенти ми върнаха моите „Gauloises“ и запалката. Запалих цигара и вдишах дълбоко. След това бригадирът отново взе пакета и каза: „Когато искаш да пушиш ни се обади“.

Във Фоджа всяка минута ми напомняха, че съм последният от последните, един от най-обезправените затворници в страната, лайно. Бях изолиран в изолация. Тъмни килии. Унизителни обиски на голо. Седене пред очите на десетки агенти. Протести с цел получаване на някакво парче вълнен плат, което би могло да ми покрива краката в студените зимни нощи. Никакви писма, вестници, писалки, хартия. Никакви телевизор и радио. През седмицата имаше един час разходка в тесен коридор с решетки. Нито една среща със семейството в продължение на дълги години: роднините, минаващи стотици километри, бяха принудени да се връщат вкъщи без нищо. „Вашият син не е тук“ – нагло съобщиха на баща ми, когато той дойде веднъж в Пулия, за да се срещне с мен.

Фоджа си я спомням с ужас и защото това стана мястото на първите пристъпи на язва. Това беше ужасна реалност, нищо общо нямаше с тази симулация, когато се опитах да избягам от затвора в Палермо. Оставиха ме в килията без лекарства, седящ на леглото увит с одеяло. Едва след два дни непоносими болки ми бяха предоставени аналгетици.

Пет години, от 1982 г. до 1987 г., бях затворник в „braccetti“ заедно с Ренато Валанцаска, Рафаел Катапано1, Марко Меда2, Андраус, Марио Асторино3… Тук бяха и други затворници. Тук, във Фоджа, както и в Ариано Ирпино, се изпращаха „най-лошите от най-лошите“ от цялата страна. Хора от различни затвори, на които им беше предписано едно и също „лечение“. Ние разговаряхме, стоейки с лице към стената, в това време докато охранителите крещуха: „Мълчете!“. Не обръщайки внимание, ние продължавахме да приказваме. Какво още можеха да ни отнемат? След „braccetti“ беше само бесилото. Или разстрел. Може би това щеше да бъде по-добрият вариант. В продължение на дълги години се съжалявах, че в тази февруарска нощ на ареста аз просто се предадох, а не се сражавах до смърт. Или поне не се застрелях. Започнах да разбирам, че всичко е загубено: никой вече нямаше да ме измъкне от затвора. Моята въоръжена борба беше приключена, а така наречената „въоръжена борба“ на младите нихилисти от NAR, нямаща нищо общо с политиката, също беше към финала си. Но от това бях щастлив: повече няма да има смърт, нови доживотни присъди, нови трагедии.

Бях погребан жив. Новините отвън пристигаха тук с месеци закъснение. Но и те бяха достатъчни, за да разбера, че перспективите за „революция“ са окончателно рухнали. Косата ми ставаше все по-рядка, побелях. Когато се погледнах за няколко секунди в огледалото в залата на съда в Бреша (пристигнах тук за поредния процес в качеството си на свидетел), аз изпитах истински шок: срещу мен гледаше старец. Почти бяла коса и побеляла брада. А бях малко повече от 40-годишен.

За да избегнат боевете с ножове в „braccetti“, или, което е по-лошо, нападенията срещу охранителите с използването на ножове, министърът на вътрешните работи нареди всички ние да минаваме на рентген, за да се види какво имаме в стомасите си и дали не крием нещо там. Тъкмо тогава бях в Торино. В себе си имах заточено парче желязо, което, покривайки го с изолирбанд, го скрих в ректума си. От този момент рентгена се превърна в „нормална“ мярка. Всеки път, когато напускахме Фоджа, се подлагахме на рутинен рентген. Дотогава докато не въстанах срещу това, искайки писмена заповед с подпис на лекар. Оттогава повече никой не се занимаваше с искането да иска рентген.

Единственото истинско оръжие в „braccetti“ беше гладната стачка. Ние „постехме“, за да получим малки изгоди: вестници, божествена храна, сирене, шоколад, кафе, възможност да си готвим. Малки победи, които ни позволяваха да не паднем в примката. Седмици не докосвахме храната (обикновени гладните стачки продължаваха малко повече от месец): понякога само малка чаена лъжичка захар и щипка сол на сутринта. Аз видимо отслабнах, но след това със същата бързина се възстанових. Ефектите от гладните стачки напомниха за себе си по-късно: падане на зъби, цветът на лицето стана нездравословен. С всички длъжностни лица в „braccetti“ отношенията бяха напрегнати. Не молех за нищо охраната, защото моят манталитет поне в началото все още беше под влиянието на въоръжената борба: никакви сделки с „врага“, никакви молби. Въпреки това, бригадирът на охраната на Коледа пред 1983 г. ми подаде през решетката парче торта и пластмасова чаша с пенливо вино. Това беше един от „нормалните“ празници в този период.

Помня, че за да прекратим безкрайните гладни стачки, при нас дойде министърът на правосъдието: „Ако приключите гладната стачка, аз ще осигуря на всеки по три пици“. След това Ренато Валанцаска успя да изяде четири пици: три свои и една моя. Всичко това отиде в тоалетната: изглеждаше, че е готов да повърне и душата си.

Това беше адски живот, животинско съществуване. Паскал Бара, доведен до отчаяние, се опита да се подпали, запалвайки матрака си. Той беше изтощен и физически, и психически. Аз все още се държах.

Този, който не отстъпваше, винаги мечтаеше за бягство. Невъзможността да предприемем това ни доведе всички нас до отчаяние: всички знаехме, че шансът да получим свобода е минимален. В Спалето, например, в края на 1984 г. неуспялото бягство доведе до малък бунт сред обитателите на „braccetti“. Тук се намирахме аз, Марко Меда, Валанцаска, Марио Асторина и още някого. Наша идея беше да извършим бягство и да се скрием в планините. Много не искаха да рискуват, докато не ги заплаших с убийство. Исках да използвам „най-лекия“ режим в затвора в тези дни. Ръководството даже ни разрешаваше да се разхождаме не час, а цели два.

Оръжието беше вкарано в затвора по доста оригинален и изобретателен начин, достоен за перото на Омир с неговия троянски кон4. Хапчета за сън, за да се приспят пазачите, еластични примки, за да се завържат, малко взривни вещества (около килограм) и два пистолета: бразилски „Таурус“ и „Берета“ калибър 7.65 със заглушител. Идеята беше проста: ние искахме, обезвреждайки охраната в полунощ, да завземем целия сектор. След като вземем за заложници агентите и се преоблечем в полицейски униформа, бихме отишли в сектора, където се държат обикновените затворници. Оттук, прикривайки се с жив щит, бихме тръгнали към един от входовете, след което ще избягаме. Акцията не е твърде сложна на теория, но на практика всичко се оказа доста по-трудно: агресивното поведение и желанието по-скоро да се излезе на свобода ни изиграха лоша шега.

Определихме време да започнем бягството, но нетърпеливият Валанцаска ускори „процеса“. Още вечерта той и Меда (те заедно се намираха в килия) започнаха да пробиват дупка в стената към затворническата библиотека, която обикновено беше празна, но в този ден седеше агент решил да се подготви за някакъв изпит в университета. Той е чул подозрителен шум и е проверил в килията на Валанцаска. Това беше провал. Ренато взе охраната на прицел, докато другите агенти се втурнаха да заключват вратите, за да предотвратят нашето излизане от сектора. Взимайки за заложник този пазач, Валанцаска и Меда започнаха да водят преговори, искайки прошка. В крайна сметка те се договориха за мирно разрешаване на конфликта. Охранителите влязоха в килията им, след което Меда неочаквано е извадил из под матрака пистолет и го е насочил към изплашените пазачи, които тепърва си имаха работа не с един, а с двама въоръжени рецидивисти.

Марко Меда вървеше безсмислено из коридора на сектора, но не можеше да ни свободи: нямаше ключове, а не искаше да използва взривни вещества.

Директорът на затвора Де Паскалис беше също взет за заложник: така след известно време тези двамата станаха истински господари на „braccetti“, въпреки че всяка минута рискуваха да попаднат под снайперистки куршум. В крайна сметка, осъзнавайки безизходицата и опасността на своето положение, Валанцаска и Меда се предадоха.

От затегнатия режим във връзка с неуспялия опит за бягство аз се спасих в Кампания: отправих се на там в качеството си на подсъдим за процес срещу каморското „семейство“, където попаднах благодарение на изявленията на Джани Мелузо и Джовани Пандико. От затвора в Ариано Ирпино, провинция Авелино, аз всеки ден ходех до Неапол, където в един от „бункерите“ се провеждаха заседания. Тук беше наистина страшно: бронирани микробуси, зли кучета, снайпери на всеки ъгъл. На подсъдимата скамейка седях с Енцо Тортора5. След като бях оправдан, Тортора се усмихна и ми стисна ръката. Бях обвинен във връзки с престъпната групировка на Рафаел Кутоло и други камористки босове. На Тортора бяха предявени аналогични обвинения. Ние всички знаехме за неговата невинност. Въпреки това, някой умишлено искаше да сломи неговата кариера. Този някой в моя случай искаше да ме опорочи, да докаже връзки между неофашистката подпола и престъпния свят, който, както се твърди, е използвал „черните“ като свои наемни убийци. На един от въпросите на съдебния председател, след като доказах клеветата на Пандико, отговорих дръзко: „Да, аз съм убиец. Убивал съм, но съм убивал напълно безплатно. Никой никога не ми е плащал“. А и като цяло аз не мога да бъда каморист по своята същност. Първо, аз съм се заклел във вярност на друга организация – „Политическо движение Нов ред“ и второ, не съм родом в Кампания. Пандико заяви обратното, подкрепяйки думите си с това, че в „Новара“ е бил в приятелство с мен. Това е лъжа: никога не съм се срещал в „Новара“ с Пандико, защото той беше предимно в медицинския пункт – доста далеч от сектора, в който бях държан аз. В крайна сметка на този процес бях напълно оправдан. Пандико пък справедливо получи своята присъда.

Също така в Ариано Ирпино започнахме жадна стачка. Крайна мярка, за да се привлече вниманието на министерството, което беше глухо за нашите искания. Това беше ужасно. Кръвното ми налягане подскочи на максимум. Аз и Меда бяхме откарани в болницата. В нея бяхме обкръжени от полицаи, запълващи коридорите и плашещи санитарите. Те се държаха с нас като с животни. През прозореца видяхме хора, които вървяха по паркинга: част от нормалния живот. След това обърнахме глави и видяхме само полицейска униформа и оръжия.

1. Рафаел Катапано е член на „Камората“, осъден на доживотен затвор.

2. Марко Меда е убиец, осъден с три доживотни присъди.

3. Марио Асторина е осъден до живот.

4. Тук Конкутели не пожела да разкрие детайли.

5. Енцо Тортора е журналист и водещ по телевизия RAI. Арестуван е на 17 юни 1983 г. по обвинение в сътрудничество с „Камората“, по заповед на която, според твърдения, е публикувал някои свои материали. Получава десет години затвор, но през 1986 г. е напълно оправдан.

45. Връщане към „нормален“ затворнически живот

Епохата „braccetti“ приключи през 1987 г. Това беше много бавно връщане към „нормалното“ заключване чрез поредица от междинни етапи: първи разходки в обществото на „обикновените“ затворници, първи работи и първи пари, „нормални“ съседи в килията, първи срещи с роднини без стъклени прегради и без белезници на ръцете, възможност за кореспонденция.

Други затвори: „Кунео“, „Волтера“, „Ребибия“, „Трани“… За времето на моето заключване в „braccetti“ започнах бавно да осъзнавам, че моята въоръжена борба и идеята за „фашистка революция“ са просто утопии. Извън затворническите стени нямаше повече нищо: моите бивши бойни другари се върнаха към нормалния живот, въоръжените организации, – и червените, и черните, – бяха съвсем разгромени. Светът се променяше бързо: Берлинската стена вече започна да се клати и по-късно съвсем рухна. След нея в историята си отиде и Съветският съюз. Светът, в който израснах, го нямаше повече: миналите идеали бяха низвергнати, а на тяхно място се появиха по-меки, размити концепции. Чувствах се като единственият оцелял динозавър. Малко по малко започнах да обмислям своите грешки, да разсъждавам по въпроса за правилността и неправилността на извършеното от мен. Започнах да потискам в себе си този жесток и твърд манталитет формиран от въоръжената борба: разговарях с психолози, със сестра ми, с моите първи учители.

Излязох от затворническите стени за първи път, когато моята майка се разболя от рак. Два пъти я посетих обкръжен от карабинери. Когато почина, не ми дадоха разрешение да присъствам на погребението й. Едва след месец успях да посетя нейния гроб: два часа стоях в криптата под студения дъжд заедно с моя баща.

През 1990 г. бях преместен в столичния „Ребибия“ за участие в последния голям процес: процесът срещу „Политическо движение Нов ред“. Ние се събрахме тук всички, всички неофашисти, главните герои на „годините на оловото“: аз, Джузва Фиораванти, Дарио Педрети, Джилберто Кавалини1 и много други бивши другари. Процесът приличаше на сборище на призраци от съвсем друга епоха, разглеждаха се инциденти, които са извършени в контекста на абсолютно друга, много отдавнашна ситуация. Въпреки всички показания на разкайващите се типове, като например Серджо Калоре, на този процес получих 11 години и 9 месеца за незначителни престъпления, свързани със съществуването на „подривното сдружение“. Държавният обвинител искаше за мен 20 години или нещо такова заради създаването на подривна структура, но аз вече имах присъда за доживотен затвор за организирането на въоръжен бунт: правонарушение, което е доста по-тежко, отколкото това, за което говореше обвинителят.

Благодарение на Марко Панела и неговата „Радикална партия“, в която членувах няколко години, аз останах в „Ребибия“ и моето безкрайно пътешествие по италианските затвори най-накрая приключи в Рим: заедно с Ренато Курчо и другите членове на „Червените бригади“. Лека полека се включих в социалните програми за превъзпитание на затворниците: посещавах курсове за рисуване и театрален кръжок, компютърен клас, общувах с доброволци, участвах в обществени дебати. Започнах да „работя“ като наблюдател – обикалях вечер сектора, приемайки от затворниците жалби и предложения. Видях, че сегашните затворници вече не са тези, които бяха по-рано. След това станах градинар: косях тревата, грижех се за цветните лехи, подрязвах розите. Нищо особено, но поне работех извън стените на затвора, на свеж въздух – това беше страхотно. Можех да ходя на свеж въздух, като свободен човек. Вятър в лицето и капки дъжд по главата – за това мечтаех отдавна.

Какъв беше моят живот? Провал на всички фронтове, спокойно говоря за това. Оглавих младежки бунт, а сега съм старец. Моята борба трябваше да донесе на хората свобода, а сега аз живея като затворник. Другите хора на моята възраст кръщават внуци, а аз няма да имам внуци. Борех се за по-добро бъдеще, но загубих собственото си бъдеще. При мен има само минало, което е зад гърба ми, но от което никога няма да се откажа, защото, бидейки още здрав човек, аз съм дал клетва за вярност към определени идеи. Поради тази причина все още имам мъжеството да се погледна в огледалото. Почти спокойно гледам на един самотен старец, който е объркал живота си.

Извършил съм грешки, няма съмнение в това. Някой недооцени нашите сили, някой предположи, че можем да яхнем тигъра, който изведнъж се отскубна и стана неконтролируем. Ние направихме ужасни, трудно поправими неща, но вината не е само наша: това е още и вина на тези, които, ръководейки демократичните процеси в страната, игнорираха необходимостта от диалог с младежта. Аз въстанах срещу това, което в очите ми изглеждаше като сляпа тирания. Нашата фракция срещу друга фракция. Малцинство срещу мнозинство. Аз избрах неправилните и погрешни начини да изразя своя протест. Това го разбрах отдавна.

Едно от моите най-големи огорчения е това, че станах лош пример за младежта. Никога не призовавах подобно на други към насилие устно. Това го правех с жестове, със своите действия. Превърнах се в идол на NAR и други такива младежи, които приеха импровизираното насилие, за да докажат своето съществуване. Безумство. Не, че „моето“ насилие беше по-добро. И едното, и другото бяха наистина отвратителни. Но аз бях по-изобретателен, по-предпазлив, по-политизиран. Това никак не ме оправдава. Защото аз бях инициатор и практически единственият извършител на това, което по-късно ще го нарекат „неофашистка въоръжена борба“. Ако го нямаше Конкутели, не би ги имало и тези млади нихилисти, поклонници на Нечаев, взимащи в ръце оръжието в края на 1970-те години и началото на 1980-те години. Не би имало безсмислена смърт, не би имало кръв. Дори днес, когато слушам за това как едни младежи атакуват други младежи, само защото не са като тях, – да допуснем „червените“, – аз се виня, че бях лош пример за тези младежи. Единственото незначително утешение е моята собствена бездетност. Човек, който е защитавал в затвора десетки младежи, не може да има свои деца. Никога няма да имам деца, защото Пиерлуиджи Конкутели някога ще напусне този свят, не оставяйки потомство. Това е справедливо.

1. Джилберто Кавалини е бивш боец на NAR с няколко доживотни присъди.

46. Днес

За първи път напуснах затвора през 1997 г. Без белезници, без въоръжен конвой. За първи път от двадесет години. Разбира се, с мен имаше придружители, които следяха всяка моя стъпка. Извървях няколкостотин метра от „Ребибия“ до „целевата зона“, където работех като градинар. През това кратко разстояние изпитах, както и всички бивши затворници, истински шок от видяното: хиляди мотопеди се носеха по улиците, хаотична търговия, безбройни автомобили. Видях минувачи, говорещи по мобилни телефони. До този момент само ги бях виждал по телевизията. Нещо повече, аз наблюдавах хора, които разговаряха сами със себе си. „Боже, колко луди“ – помислих си аз. И едва след известно време разбрах, че те са разговаряли със слушалки към мобилните си телефони. От моя арест до първото ми излизане на улицата минаха повече от две десетилетия. Вечност.

Днес живея в „полусвободен“ режим: доходи, заработвани от мен след 25 години затвор. Всяка сутрин излизам от „Ребибия“ точно в осем и дванадесет часа живея като обикновен човек, но вечер отново се връщам в килията. Аз съм един от малкото герои от „годините на оловото“, които до ден днешен се намират в затвора. Много други, осъдени за отвратителни терористични актове, в хода на които загинаха десетки хора, се наслаждават на условна свобода вече доста години. За разлика от тях, аз не съм „разкайващ се“, никога не съм си сътрудничил със следствието и не съм отричал никога своето минало. Разкаянието е част от моите най-интимни чувства, в които никой няма право да се бърка и които не възнамерявам да изложа на показ. Вероятно именно заради това дори на своите 63 години все още съм считан за опасен престъпник. Въпреки слабите си крака и исхемията, която през 2001 г. едва не ме уби. Аз съм черен.

Източник: Никитич Винтер

„Аз, черният човек. Живот между политика, насилие и затвор“ (глави 31-40)

„Аз, черният човек. Живот между политика, насилие и затвор“

Пиерлуиджи Конкутели и Джузепе Ардика

31. Арест

Полицията ме хвана в леглото в ранната сутрин на 13 февруари 1977 г. Пълна бъркотия. Агентите се опитаха да разбият вратата, крещяха с пълно гърло: „Отваряй! Отваряй незабавно!“. Събудих се, станах бързо и погледнах през прозореца. От улицата някой изстреля. Спаси ме само бронираното стъкло, което поставихме по-рано, опасявайки се от щурм. Аз извиках: „Не се шегувам! Ще взривя цялото жилище! Имам достатъчно взривове и боеприпаси!“.

В същото време, полузаспал, се опитах бързо да формирам план за бягство. Помислих, че е възможно да пробия стената с пластид и да избягам чрез получената дупка, но не знаех какво следва по-нататък. Ако зад стената има склад или магазин, то ще мога да избягам. Ами ако там живее някое семейство? Кървава баня, ето какво би се случило. Единственото, което ми оставаше е да стрелям, да убивам и да бъда убит или да се предам и да бъда арестуван. Реших да се предам. Събрах всичките си документи, съхранявани в жилището, и ги изгорих в тоалетната, ускорявайки процеса с помощта на бензин. Тук също хвърлих ключовете от колата. Полицията не трябваше да намира никакви следи. Ще се предам, но поне няма да помъкна след себе си другарите и въобще няма да помогна на „врага“ в съдебното разследване. След това отворих вратата. Влезе полицай. Държейки пистолета в бойно положение, исках да извика съседите, след което, пред свидетели, доброволно предадох оръжието в ръцете на служителя на реда. След това сложих доброволно белезниците. Първи дойде сержантът, а след това последваха всички останали, като Емилио Сантило и Алфонсо Ноче, които все още бяха бинтовани – „спомен“ за нападението на бойците на „Въоръжените революционни клетки“ от преди пет месеца.

Concutelli 5Полицаите ме облякоха, докато все още бях с белезниците. Облякоха ме, разбира се, без да им пука как ще изглеждам. Не отивах на танци, а в затвора до края на живота си. Между другото, постоянно се шегувах: порази ме някакво отчаяно веселие, бях доста уверен и високомерен. В същото време квартирата ми се напълни с хора, пристигнаха много високопоставени служители на полицейското управление и всеки път, когато се завтичаше някой комисар, чувах: „Той е тук… Той е тук…“. Започна обиска, иззе се оръжието. Умберто Импорта, бидейки по това време шеф на Политическото управление на полицията, заповядваше на подчинените си: „Бъдете внимателни с него, този Конкутели е хитра лисица. Търсим го вече няколко години. Запомнете, сега той си мисли, че Самсон ще умре с всички филистимци“. „Аз не съм никакъв Самсон, а вие сте точно филистимците“ – парирах аз.

Умберто Импорта помнеше всичко: както, когато бях малък и протестирах и се биех с червените по римските улици, така и скорошните ужасни неща. С белезници на ръцете с брониран автомобил ме закараха в полицейското управление на Вия Сан Витале. Въпрос: „Професия?“. Отговор: „Революционер“. Друг въпрос: „Религия?“. „Мюсюлманин“ – пошегувах се аз. В този момент бях уверен, че моето задържане няма да продължи дълго. От една страна съжалявах, че така лесно се предадох и бях готов скоро да бягам, от друга страна – бях уверен в това, че другарите, разбирайки за това, което се случи, веднага ще се заемат с организирането на бягството. Бягството не ми изглеждаше много трудно: полицаите витаеха в тази атмосфера на пълен триумф, че забравиха най-елементарните мерки за сигурност. Цареше безпорядък, а аз знаех за подземните катакомби под сградата на Вия Сан Витале, откъдето можех да избягам без проблем. Но никой и не мислеше да се заеме с организирането на бягството: почти всички надеждни другари бяха вече арестувани. От арест се спасиха само Серджо Калоре и Алдо Тисеи, на които въобще не можех да разчитам.

ArmasСкоро дойдоха журналистите, и за тях в друг кабинет в Полицейското управление беше подготвена маса с всичко това, което полицията успя да изземе от моята „бърлога“. Петнадесет пистолета Р38, няколко револвера, картечници, радиопредаватели, много взривни вещества. На масата също имаше единадесет или дванадесет милиона1, които Паоло Бианки донесе от Милано и които успя да ги развали. В жилището на улица Фораджи полицаите намериха две книги: „Пътят на цинобър“ и „Лук и жезъл“ на Юлиус Евола – това бяха единствените трудове на философа, които ми харесваха. Защо нямаше бинокъла за нощно виждане и ръчните гранати: дори не намерих следа за тях в нито един протокол за ареста.

Пред репортерите, записващи си в своите тефтери, а също и пред камерите на RAI, снимащи ме от почтително разстояние, аз се признах за политически затворник.

Concutelli 41. Тези единадесет милиона, намерени на улица Фораджи, са част от откупа платен за освобождението на Емануела Трапани, дъщеря на милански банкер, отвлечена от членове на бандата на Валанцаски в края на 1976 г.

32. Политически затворник

Бях убеден в това, че в затвора няма да бъда много дълго. Може би осем-девет месеца. Най-много – година. Не повече. Въпреки присъдата за доживотен затвор, която висеше над главата ми, бях уверен, че така или иначе ще успея да избягам с помощта на другарите, намиращи се на свобода. Оказвайки се на свобода, отново бих продължил в нелегалност пътя си във въоръжената борба.

Бягството от ареста не беше невъзможно нещо, но не по това време, не през февруари 1977 г. Намирах се в специален изолиран затвор, до който имаха достъп само генерал Карло Алберто деля Киеза1 и експерти от специалния антитерористичен отдел към Министерството на вътрешните работи. На първо място, държавата действително беше неспособна да се бори ту с „Червените бригади“, ту с нас. Цялата „борба с тероризма“ лежеше върху теориите на най-ревностните бюрократи. След това импровизираните идеи на различни персонажи бяха в изобилие: бурята в чаша вода подхранваше полемиката във вестниците между тези, които защитаваха конституционната права на гражданите и тези реакционери, които искаха ограничаване на тези права и смъртни наказания за „опасните подривни елементи“ и „враговете на демокрацията“ като мен. Изглеждаше, че големият слон е дезориентиран и зашеметен от внезапното нападение на мишката. Той не осъзнаваше какво да предприеме. През февруари 1977 г. вярвах във възможността за продължаване на борбата. Бях убеден, че свободата е в ръцете ми.

Грешах.

Напред имаше още тридесет години затвор, в които трябваше да премина през всички етапи на задържане, които съществуват в Италия: бях и в ужасния концлагер „Форнели“ на Асинара, в началото на 1980-те години бях гост на „суперзатвора“ „Новара“, след това бях пет години „braccetti“… През годините трябваше да „живея“ рамо до рамо с най-опасните престъпници в Италия и моят дневен режим не се променяше: душ, обед, разходки във вътрешния затвор със закоравели престъпници… Без възможност за обжалване и освобождение. Средства за максимална сигурност: бронирани врати, тройни решетки, лишаване от правото на получаване на кореспонденция и поща, ограничаване на разходките. За мен беше приложен печално известният специален член 90 от Наказателния кодекс, наказващ тези, които са обвинени в убийство в затвора или в опит за бягство с проливането на кръв. Дълги години разговарях с баща ми и майка ми чрез специално устройство-домофон, бидейки с белезници, разделени от дебело бронирано стъкло, обкръжени от униформени. Както по американските филми. Нищо не можех да получа, освен цигари и сапун. Никого не можех да видя. Не можех да гледам телевизия. Изолиран с месеци. Често в малка бетонна килия, където никога не влиза слънце. Без никакви надежди. Това бяха наистина жестоки репресивни мерки. За държавата ние бяхме „врагове на народа“, изключителни чудовища.

По време на дългите ми години затвор, до средата на 1990-те години, не видях нито един поправил се затворник. Човек, който да осъзнае ценностите на републиканската конституция и да бъде пропит с християнско милосърдие. Около себе си виждах само животни в човешка форма.

Аз заслужавах да бъда заключен до живот. Извърших най-тежките престъпления и сега трябваше да си платя за тях. Нямам никакви съмнения за това сега, нямах и тогава. Всичко беше справедливо. Винаги съм осъзнавал неизбежността на наказанието. Прекрасно знаех, че тези, които убиват, ограбват и крадат заслужават наказание. Вместо изкупление на вината, установена от съдебното разследване, държавата предлага жестокост. Побоищата на затворници в килиите и по време на разходка бяха нещо нормално. Не мисля, че нашата съдебна система не е осведомена за тези „развлечения“ на охраната на затвора. Защо потискат малкото права, които придобиват арестуваните? Всичко това води до ужасни последствия, които биха могли да се избегнат: затворнически многодневни въстания, убийства на охранители, умопомрачително насилие, извършващо се от бившите „червени“ и „черни“ терористи, за да се политизират „обикновените“ затворници.

Ние, някои от нас, продължавахме да правим същите неща, както когато бяхме на свобода. С различни способи се опитвахме да ударим едни и същи цели: да усложним колкото се може повече живота на „режима“, който, ние бяхме убедени в това, се опитваше да ни сломи и да ни унищожи.

Книгите за нас бяха рядко явление. Постоянно ни забраняваха да пием кафе в килията или дори да изядем парче сирене. Това нарушаваше режима. Ние, и без това бесни животни, все повече се вбесяваха от това отношение. Яростта се натрупваше в нас и във всеки удобен момент беше готова да избухне: срещу охраната (във всеки удобен случай атакувах жестоко охранителите), срещу всичко, което олицетворяваше държавата в затвора. Държавата, която ни хвърли да гнием до края на живота си между четири стени. Ние разговаряхме и обсъждахме. С часове обсъждахме само едно единствено нещо: бягството.

1. Генерал Карло Алберто деля Киеза ръководи отдела за борба с тероризма. След това е изпратен в Сицилия да се бори срещу мафията. На 3 септември 1982 г. е убит в Палермо заедно със съпругата си от убиец на „Коза Ностра“.

33. В заключение

Между 1977 г. и 1978 г. постоянно се местих от затвор в затвор, така че днес с големи трудности си спомням каквито и да било детайли, имена и събития. Прехвърляне след прехвърляне, превеждане след превеждане. Безкрайно пътуване. Неопределени маршрути, от които можеш да полудееш. Причини за моите „пътувания“ в началото бяха процесите и разпитите. В тези три години, в които водех въоръжена борба, успях да обиколя цяла Италия.

След ареста на улица Фораджи и първите разпити, аз бях изпратен в „Реджина Коели“, стар римски затвор, намиращ се на брега на Тибър. Тук бях в пълна изолация. Килия без тоалетна, вместо която имаше кофа, с матрак, на който можеше да си починеш. Затворниците в капитолийския затвор наричаха тази килия „Печалната вила“. По коридорите имаше големи прозорци с решетки със саксии с далии и във всеки ъгъл стоеше охрана. Бях със същите дрехи, с които ме бяха арестували: без чорапи, без потник, с риза на голо тяло. Беше студено – дали заради това, че беше февруари или заради царящата в помещението влажност. Тук не се срещнах с никого. Само веднъж един дошъл капрал ми разкажа, че в съседната килия лежи мъжът, застрелял Ре Чекони1. А аз, запален фен на Лацио, въпреки предупрежденията и заплахите на капрала, започнах да викам: „Палач! Палач!“. Същата вечер се появиха тъмничарите: „Подготвяй се! Иска да те види магистратът!“. Беше вече 20:30 часа. В затвора това беше почти нощ. Тръгнах по тъмния коридор, не чувайки дори шума от стъпките си. Пълна тишина. Когато влязох в кабинета, подготвен за разпити, пред мен се появи Пиерлуиджи Виния, седящ в компанията на капитана на карабинерите, изпълняващ ролята на стенограф, и още един магистрат. След нормалните юридически формалности, аз се обърнах към Виния: „Е, нормално ли изкарахте сватбата на внучката, докторе?“. Първоначално се усмихна, но след като осъзна какво се случва, пребледня. Той разбра, че е избегнал смъртта, само защото бях арестуван.

Трябваше да бъда спокоен, да изпъча гордостта си. Строгото лице психологически ги притесняваше. Виния ме попита откъде съм взел патроните за убийството на Виторио Окорсио. Те бяха създали цяла конспиративна теория по този въпрос. Следователите бяха убедени, че гилзите, намерени в Рим на улица Джуба и тези, които изпратихме към редакцията на „Il Messagero“ са взети от същата партида боеприпаси, които са се използвали от кубинските антикомунисти по време на инвазията в Залива на прасетата през 1961 г. Пълен абсурд. Патроните бяха произведени от една от най-големите оръжейни корпорации „Smith & Wesson“. Но те все още продължаваха да търсят странни връзки, невероятни интриги, зловещи съюзи.

Два дни по-късно дойде заповед за моето преместване в затвора „Волтера“. Друга дупка, където слънце не изгрява никога. Аз го нарекох „мишкарника“, защото денем и нощем по коридорите и в килиите радостно сноваха огромни плъхове и мишки. Администрацията ми даде комплект топли дрехи: бельо, пижама и червен панталон. Пижамата беше поне два размера по-голяма. Доста голяма. Опитах се да побера всичко това с колан, който ми позволиха да притежавам. Изглеждах смешно. Нещо средно между каторжник от 19 век и клоун от беден цирк.

По време на едно от пътуванията ми за разпити (често ходех в Сан Джиминяно), бях идентифициран като „човека с дънки и риза“, предполагаемият организатор на отвличането на Мариано. В следственото управление, в специален кабинет с бронирано стъкло ни строиха в редица: четирима полицаи, облечени с цивилни дрехи и аз, облечен с гротескна пижама. Братът на банкера, който ми даде парите и ме беше видял отдалеч, докато слънцето му блестеше в очите, ме разпозна като човека, на когото е даден откупа.

Минаваше ден след ден: броях разпитите, които практически винаги се правеха вечер. Може би магистратите мислеха, че в осем или девет часа ще бъда по-уморен и по-приказлив, но напротив, след цял ден безделие се явявах при тях с просветен ум. Седях, магистратите ми задаваха въпроси. Обикновено се ограничавах само с дума или казвах лозунг или призив. Обикновена наглост. Във всеки случай думите ми бяха абсолютно безполезни за разследването. Тогава дойде Пиерлуиджи Виния (той ръководеше разследването по убийството на Окорсио). „Господин Конкутели, нашата последна среща остана без заключение“ – каза той веднъж. „Всички наши срещи ще бъдат същите, докторе. А какво въобще очаквате от мен?“ – дръзко се поинтересувах аз. „От вас очаквам много.“ „Вие напразно се мъчите, а и мен не оставяте на спокойствие“ – хладно парирах аз. Горе-долу в такъв дух водех диалог със следствието. Нищо не им казвах. Абсолютно.

В тези години „Волтера“ беше един от италианските затвори с максимална сигурност. Всеки път, когато отивах на поредния разпит първо ме изолираха за няколко дни, а след това ме водеха в килията. Седях с Лучано Франчи, Анджело Ицо и други „другари“, които бяха докарани тук от затвора „Мурате“ във Флоренция след сблъсъци със заключени комунисти. Изпъквайки очите си, те разказваха за затворническите сблъсъци. Както винаги, неофашистите бяха доста по-малко от червените. Всичко това им изглеждаше продължение на борбата, която са водели на свобода. Аз ги смятах за глупаци. Какво му е хубавото на размяната на удари между политически противници, вкарани в затвора на държавата? Нищо. Въпреки това, във флорентинския затвор продължаваха два дни непрекъснати сблъсъци и опити от страна на комунистите да сломят малката група фашисти. Франчи, Ицо и други са се барикадирали в малка килия, биейки се с железни елементи от леглата, нещо като алебарди. Ловът на „фашистите“ беше открит от политическите затворници, принадлежащи към ултралевите и анархистичните кръгове.

Анджело Ицо

Във „Волтера“ почти винаги бях в изолация. Постоянното наблюдение правеше абсолютно невъзможно бягството ми. По-късно тук дойде Анджело Ицо, който постоянно привличаше към себе си вниманието на охраната: той бушуваше в коридорите, завършвайки винаги своите „танци“ на пода със сложени белезници. Много странен тип: с празни очи, който често замираха, гледайки в празнотата. Всеки път, когато се хранеше, цапаше дрехите си. Той беше шизофреник, параноик, очевидно ненормален. И психиатър нямаше да го разбере. Достатъчно беше да прекараш час с него или по-малко, за да разбереш, че е психично болен.

Една вечер комунистите започнаха да пеят шумно старите химни на Съпротивата: „Полети срещу вятъра“, „Мъртви в Реджо Емилия“ и други песни. На тези провокации (именно така тълкувах това поведение, въпреки че по-късно самите комунисти говореха, че по този начин са поддържали своя боен дух) престанах да отговарям много скоро. Понеже още, когато бях на свобода проблема с отношенията между „комунистите“ и „фашистите“ престана да съществува. В периода на моята активност „борбата с комунизма“ беше веднъж и завинаги решен въпрос: не ми пукаше за тази борба, считах това занятие за глупаво и безсмислено. Франчи и Ицо напротив, хванаха се на въдицата на антикомунизма.

Лучано Франчи

На следващия ден се разхождахме. Във „Волтера“ имаше голям вътрешен двор, в ъгъла на който стоеше наблюдателница с камбана и картечница. Около двора имаше опъната желязна мрежа, по периметъра на която се разхождаше охраната, следяща всичко, което се случва в двора. Внезапно чух вик: червени и политизирани затворници бяха нападнали Франчи. Десетима леви го бяха обкръжили и започнаха да го бият. Инстинктивно се хвърлих на помощ и с един удар съборих един от нападателите. Бях готов да нанеса съкрушителен удар с крак в главата му, но кракът ми увисна във въздуха – не исках да бия този нещастен идиот. В резултат на това ме нападнаха петима и ме събориха. Започнаха да ме бият с диви викове. Един от тях ме удари с острие, направено от лъжица или може би с някакъв железен детайл от леглото. За щастие, този удар ми остави само малка драскотина. Спаси ме коженото мотоциклетно яке, което си купих малко преди ареста, и неумението на врага да борави с нож.

Ударите обаче ми оставиха синини. Бях бит до полусмърт. Целият ми гръб беше син. Дори не можех да се изправя. Въобще не можех да се движа. Вече в затворническата килия много ми помогна Анджело Ицо: той правеше кафе, помагаше ми да се облека, придържаше ме, когато трябваше да отида някъде. Затворническото началство се притисни, но извиканият лекар бързо постави диагноза: „Банална контузия“. След ден бях приет в болницата „Коле Вал д’Елза“, където ми сложиха гипс: бял бюст, простиращ се от врата до лакътя, като черупка на костенурка. Лекарите диагностицираха две пуквания и няколко фактури в прешлените. Директно от болницата с автомобила за превозване на арестанти в съпровод с карабинер, който носеше раницата ми се отправих към пристанището, където трябваше да плавам в посока затвора на остров Порто Адзуро.

1. Лучано Ре Чекони, футболист на Лацио, е убит в Рим на 18 януари 1977 г. от бижутера Бруно Табокини. Трагична случайност. Ре Чекони заедно с двама приятели влиза в бижутериен магазин, и отваряйки врата, се пошегува: „Това е обир“. Бижутерът, който няколко дни по-рано преживява две нападения подред на бандити, без да каже и дума застрелва Чекони.

2. Лучано Франчи, тосканец, член на „Националния революционен фронт“, организация, основана от Марио Тути. Заедно с него е обвинен във взривяването на влака на компанията „Италикус“ на 4 август 1974 г. След много години разследване Франчи е напълно оправдан.

34. В Порто Адзуро заедно с Марио Тути и ливанските фалангисти

В Порто Адзуро ме посрещнаха четирима развълнувани другари, вдигащи ръцете за римски поздрав. Те стояха зад вратите в близост до пътя, по който минавах. Трима от тях, както разбрах по-късно, бяха християни-маронити, членове на Ливанската фаланга и представители на най-силното семейство от долината на река Бекаа. Истински ливански мафиоти. За тях бях „генерала“. „Генерале! Генерале!“ – викаха те на развален италиански, за да привлекат вниманието ми. Четвъртият, с големи очила с рогови рамки, беше Марио Тути.

Марио Тути

В килията, в която ме изпратиха след първоначалната изолация (вече бавно започнах да свиквам с нея), се срещнах с Тути. Чрез гипса вкарах в затвора два ножа, които можеха да се използват в случай на необходимост за защита или нападение. Във „Волтера“ получих добър урок: след неочакваното нападение на „червените“ сега винаги бях готов за всякаква изненада. В затвора трябва да бъдеш „твърд“. Ако се покажеш на другите като слаб и мек, ще те мачкат като насекомо. Необходимо е твърдо и решително да реагираш на всеки, дори и на най-незначителната атака, като обидата. Не трябва да бъдеш твърде дързък, но не трябва да бъдеш и твърде плах.

Например, веднъж по време на мач между затворници и цивилни аз и Марио Тути седяхме на фенската трибуна. Зад нас седяха криминални елементи от Порто Адзуро. Едно момче, например, политизиран ляв затворник, нарече вратарят, изпуснал гол, „фашист“. За него това съществително беше синоним на думата „козел“. Пропусне ли централният защитник атаката – фашист! Вземе ли съдията „несправедливо“ решение – фашист! Един път, два, три. В края на краищата, Тути стана, обърна се и обяви на момчето претенциите си. Той се изненада, опита се да се оправдае. Марио го спря: „Виж, ние сме фашисти, и седим тук, в затвора. Така че дръж се подобаващо или ще ти вгорчим живота“. Момчето нищо не каза и продължи да гледа мача в пълно мълчание. Такива бяха неписаните правила на затвора.

В Порто Адзуро, въпреки лошата слава на този затвор, беше доста добре. Мястото, където обикновено се разхождахме денем, се явяваше футболния терен. Чувствах мириса на морето, а от върха на трибуната дори можех да видя синя ивица вода. Не може да се сравнява в никакъв случай с „Волтера“, „Ребибия“ или „Реджина Коели“.

Заедно с Марио Тути започнахме да попълваме „библиотеката“ в нашата килия. Фентъзи, военно-исторически книги, трудове за древна и съвременна история, биографии на различни личности: от Перикъл до Клементе Грациани. В неделя ходехме на църква, но не, защото бяхме някакви религиозни, а защото уважавахме приятелството си. Всеки път, седейки пред свещеника, изказвахме солидарност и подкрепа за тримата ливански фалангисти, които бяха наистина вярващи. След месата обикновено следваше ритуала на общия обяд, който правехме ту в едната, ту в другата килия. Аз, Тути и тримата фалангисти от долината на река Бекаа. Марио Тути ми направи най-добро впечатление: истински другар, човек на борбата, който понасяше с мен всички или почти всички трудности на затворническия живот.

Порто Адзуро беше пълен със затворници, които изглеждаше, че са извършили своите деяния преди много години, когато още съм бил малък. Тути, със своя тоскански сарказъм, ги наричаше „зомбита“: един убил жена си, а друг, от Бреша или Бергамо, – не помня точно, – убил свещеник. Във вътрешния двор можеше да се срещнех с членове на миланската банда от улица Осопо1. В килиите на затворниците имаше всичко: като се започне от клетки с канарчета и се стигне до гравирани ниски маси. Някои имаха дори истински диван. Тези хора бяха прекарали тук дълги години, десетилетия от своя живот. Те приспособиха затвора към своя бит, а затворът, от своя страна, се приспособи към тях. Заради липсата на женско внимание, се беше развил хомосексуализмът. Достатъчно беше да бъдеш рус младеж, изтънчен, със зелени или сини очи, и веднага ще станеш цел на старите затворници, които започваха да се бият по между си за обекта за ухажване. В някои случаи подобни руси младежи се превръщаха в своеобразни секс роби, чиито отговорности включваха също почистването на килията, грижата за котката, приготвянето на храната и тем подобни. Накратко, заменяха съпругата или приятелката, които оставаха на свобода. В друг случай, когато „ухажването“ не се увенчава с успех, русият младеж може да бъде подложен на жестоки побоища.

И тук, сред този човешки маразъм и упадък, се намирахме ние, „политическите“, които за италианските затвори бяха новост. Освен мен и Марио Тути, както и още няколко неофашисти от втори и трети план, в Порто Адзуро имаше много членове на левите терористични организации. Това бяха първите „плодове“ от работата на Карло Алберто деля Киеза, който започна яростно да се бори срещу подривните политически елементи.

В Порто Адзуро се срещнах с моето семейство. Имаше разрешение за посещения два пъти в месеца. Дълги срещи. Цяло утро можехме да разговаряме, а след това обядвахме заедно. При някои идваха приятелките, съпругите и тем подобни двойки, които, изплъзвайки се от немного зоркото око на охраната, можеха да се усамотят в някой ъгъл на библиотеката. След 20 минути отново се появяваха – с измачкани дрехи и с червени лица. При мен никой не идваше, никой, освен бившите другари, не ми изпращаше новини. Прекрасно разбирах всичко и дори не се опитвах да възобновя контактите си със своите бивши приятелки, които бяха няколко преди ареста ми. Сигурно са ме считали за мъртъв. Трябваше да си устроят живота: да се омъжат за добри момчета, да създадат семейство и никога да не си спомнят за мен. Тепърва не можех да дам нищо на никоя от тях.

В Порто Адзуро ние първи извършихме опит за бягство, който се провали заради Хейди. Да, точно така, заради този глупав японски анимационен филм за малко момиче, който страстно се харесваше на един от затворниците – почти вече дядо, с брада и сиви коси. От килията на Торта, венециански ненормалник, безволеви и винаги готов като кон да следва своя жокей навсякъде, изкопахме тунел (в тази операция бяха въвлечени десетима затворници), минаващ директно под стената: почти четиринадесет метра мръсна тясна дупка, пълна с хлебарки. Работехме денем и нощем, в пълно мълчание, с дребни примитивни инструменти, които успяхме нелегално да вкараме в затвора, хвърляйки земята или на футболното игрище, или, ако беше твърде много, ние давахме пликове със земята на наш другар, който имаше право да се движи свободно из целия затвор – той я сипваше в цветните лехи, тоалетните и т.н. Аз и Тути поради своето образование (той беше геодезист, а аз агроном) ръководехме процеса: всеки ден, взимайки модели на платноходки, ние преминавахме през затвора и отивахме в килията на венецианския затворник, за да получим от този стар моделиер, който запълваше „жилището“ си с десетки копия на кораби, ценни указания. Поне така трябваше да казваме пред охраната.

Една вечер, когато тунелът беше почти готов, се случи неочакваното. Торта всеки ден гледаше анимационния филм за Хейди, но този път към края на епизода беше заспал, забравяйки да изключи осветлението в подземния проход и да сложи отгоре балатума и леглото. Охраната, извършвайки обход, забеляза подозрителна дупка в ъгъла. Поглеждайки вътре, те видяха минаващият под стената проход. Бяхме само на два метра от свободата.

1. На 27 януари 1958 г. бандата на миланските грабители на улица Осопо (оттук и името й) атакува брониран ван на „Народна банка Милано“, крадейки банкноти, чекове и акции за сумата от половин милиард лири. Не проливат нито капка кръв, защото в бандата съществува забрана за това. Членовете на бандата са арестувани след няколко месеца и са осъдени на срокове от 11 до 20 години лишаване от свобода.

35. Голямото несъстоящо се бягство

Нас ни преместваха от затвор в затвор, като целта беше да се намали възможността за организиране на бягство: никой от нас не трябваше да остава твърде дълго в един и същ затвор. През лятото ме преместиха в римския затвор „Ребибия“, защото започваше нов съдебен процес срещу „Политическо движение Нов ред“: аз бях един от обвиняемите членове на MPON. Както обикновено в такива случаи, нас все ни обвиняваха във „възстановяване на фашистката партия“.

В сектор G12 се срещнах със своята въоръжена банда. Бяха всички тук. Джанфранко Феро, Алесандро Спарапани, перуджански, сицилиански, римски фашисти. Цяла „черна“ колония се събра в „Ребибия“. Беше весело. Бяхме всички заедно, смеехме се, шегувахме се, разхождахме се във вътрешния двор. В килията бяха моите другари Феро и Джовани Ферорели. Както обикновено, мислех един и същ план: как да избягам? Някой на свобода ми съобщи, че има реална възможност да напусна затвора: трябваше само да направя така, че да извикат психиатъра. Той беше наш човек и трябваше да ми даде два пистолета. Този господин, който искаше да ми помогне, беше типичен кабинетен фашист – радикален отвън, но мек отвътре. В Рим обикновено се разхождаше с доберман на каишка (имаше се за някакъв надзирател в концлагер), блестяща сребърна катарама на колана във вид на двуостра брадва. Би било добре, ако това беше всичко. Другар честно ме предупреди, че има всякакви основания да мисля, че този човек може да е свързан със спецслужбите. Отговорих с категоричен отказ. Исках да получа свобода, но не по такъв начин: за това нямаше какво да говоря. Първо, симулирането на лудост означаваше моята политическа смърт: аз, като представител на Движението, негов военен ръководител, не можех да падна толкова ниско. Все още вярвах в продължаването на борбата. Кой би тръгнал след мен, ако ми лепнат етикета, че съм ненормален? А всички сделки с държавата, с нейните представители, никога не ме привличаха. Дори чисто практически: можех да избягам с помощта на спецслужбите, но къде ще отида след това? В гробница на римското гробище Верано? Не можех да поверя живота си на хора, които считах за врагове. Не бях млад идиот, за да вярвам във възможността за контролиране на контрольора. Да се въвлека в тъмните дела на спецслужбите, в шантаж и държавен тероризъм, аз никога не съм желал.

Но във всеки случай бягството беше основната ми мисъл и се превърна в приоритет. Всеки ден изучавах това, което ме обкръжава, за да разбера всички тайни, за да намеря всички слаби точки. Веднъж забелязах, че зад стената на затвора срещу моята килия започва широко поле – там започваха ливадите, обкръжаващи затвора. Знаех също така, че наблизо се намира мястото, където се сливат двете реки: Тибър и Аниене. Знаех (моят опит на стар ловец ми помогна), че сутрин на такива места, особено през есента, е много тъмно. По-късно разбрах, че този участък от стената е зле наблюдаван: той можеше да стане път към свободата. Така заедно с Джанфранко Феро и Джовани Ферорели подготвях плана за бягство, който на теория беше доста перспективен.

Сдобихме се с дрехи в зелен цвят, за да имаме възможност да се маскираме в гората. Панталони, ризи, обувки – всичко зелено. С нас в килията седеше един младеж, който не можеше да дойде с нас, въпреки че имаше голямо желание. Не искахме да го излагаме на смъртна опасност понеже неговия срок за задържане в сравнение с нашия беше смехотворен. Той нямаше никакви мотиви за бягство, освен страстта към приключенията. Решихме да го успим с мощни болкоуспокояващи.

Проблем също беше отварянето на прозореца. В „Ребибия“ вместо „стандартните“ квадратни решетки се използваха тънки железни пръчки, кръстосани по диагонал, формиращи по този начин нещо като усилено заграждение. Благодарение на друг затворник, местният пионер на „черния пазар“, успяхме да вземем няколко стоманени триони за рязане на метал. Джанфранко Феро, който беше специалист в тези неща, започна да реже решетките. Той работеше в неделя, в пълна тишина, докато ние слушахме по радиото репортаж за футболния шампионат. Така след четиринадесет дни решетките на прозореца бяха прерязани. Другарите на свобода, които трябваше да ни помагат в бягството, също бяха информирани за всичко. Един от задържаните имаше пушка „Fall“: не, за да убива, а за да потиска всеки опит на реагиране на охраната. За да се спуснем от прозореца на килията, а след това да слезем по стената, ние си направихме стълба. Не от „класическите“ чаршафи, а от разкъсан надежден калъф за матрак. Резултатът беше най-добрият. Накрая, от железните части, взети от нас от съблекалнята и краката на табуретките, ние направихме специални приспособления-кукички за закрепване на стълбата по стената.

Категорично отказах възможността от бягство в летните дни, настоявайки, че датата на бягството трябва да бъде Деня на Св. Мартин, 11 ноември: в период, когато можехме напълно да разчитаме на гъстата завеса от мъгла. Феро и Ферорели, напротив, много бързаха. „Пиерлуи, ние трябва да бягаме в първия удобен случай. Да бягаме, колкото се може по-скоро“ – повтаряха те на всеки пет минути. Неохотно се съгласих. Една вечер, след вечеря, успокоихме нашия съкилийник с болкоуспокояващи и сами започнахме да дежурим на вратата. Искахме да избягаме малко преди зазоряване. За наше разочарование, на сутринта нямаше мъгла.

Така се случи, че на следващия ден в „Ребибия“ имаше голям обиск с участието на високопоставени лица. Коридорите на затвора се напълниха с агенти. Ние, надявайки се на невъзможното, се измъчвахме в развлекателното помещение. Обиските се правеха по следния начин: затворниците ги изкарваха, килията я обръщаха с краката нагоре, и ако всичко беше наред, я оставяха така. Никъде нищо подозрително агентите не успяха да намерят, освен в нашата килия. По ненормалното движение на служителите разбрахме, че са открили нещо. След няколко минути ни повикаха. Чакаха ни две редици агенти. „Сега ще ни бият“ – помислих си аз. Обикновена практика, която се прилага при нарушаването на затворническия режим. Преминаване покрай редиците, раздаващи удари и ритници. Напротив, бригадирът даде заповед да не ни закачат. „Не ги пипайте! Не ги докосвайте!“ – заяви той. Бяха намерили стълбата ни и я разрязаха пред очите ни. Гледах със свито сърце.

След това ни изпратиха в кабинета на командващия вътрешната охрана. Когато влязох в офиса, той  започна да вика: „Ти знаеш ли кой беше тук наскоро? Ти знаеш ли кой седеше на това кресло? Кой? Това беше министърът на вътрешните работи, господин Франческо Косига!“. „Бързо бягайте за гипс, за да вземете от стола калъп от задника на този уважаван господин“ – дръзко отговорих аз. Бях разочарован, вбесен, огорчен, но трябваше да демонстрирам своята гордост. Командващият стана червен от яд: „Когато беше в изолация ми каза, че няма да мътиш водата и да сееш хаос“„Но, команданте, исках да направя всичко без да привличам много вниманието. Аз не мътех водата и не сеех хаос“. Лицето му стана тъмночервено: „Махай се! Вън“.

Мен ме преместиха в друг сектор, G13. Този път решетките на прозорците бяха двойни и по-здрави – беше нереално да се срежат. Килията беше с две бронирани врати. Дрехите ни агентите специално ги изцапаха с червен лак, който използвахме по време на рязането на решетките, покривайки стоманата, за да се намали шума от рязането. Това беше своеобразно отмъщение.

След края на процеса срещу MPON към килията ми дойде охранител и ми съобщи: „Събирай си нещата“. Бях уверен, че ще ме върнат обратно в Порто Адзуро. Това ми се нравеше. В съзнанието си нарисувах следващият план за бягство. Възнамерявах да бягам по пътя от пристанището към затвора: към хълмовете, засадени с маслинови дръвчета. Един от другарите щеше да блокира пътя с камъни, спирайки автомобила. Заедно с другите, които се канят да обкръжат автомобила, и под прицела на автоматите ще ме освободят. След това на бегом или с колата бихме стигнали до морето, на брега на което ще ни чака надуваема гумена лодка. По най-бързия начин трябва да стигнем до Пунта Ала или до някой друг тоскански град. За да се защитят от хеликоптерите, които ще кръжат във въздуха, за да ме търсят, другарите имаха ръчна картечница MG. Всичко предвещаваше успех.

Внезапното посещение на охраната никак не изясни ситуацията. „Къде отиваме?“ – „После ще разбереш“. Те ме отведоха в транзитния сектор на затвора. Късно през нощта ме събудиха. През целия път до главния вход ме съпровождаше полицай – доста рядко явление в затвора. Тук се скупчиха много други затворници около охраната: подготвяше се голямо превеждане. Окован с белезници редом с другите се качих на автобуса. В Чивитавекия в автобуса сред останалите се качи и Ферорели, който беше изпратен тук след опита за бягство от „Ребибия“. Пристигнахме в някаква военна база и влязохме в стар танков гараж. Тук се намираха два големи транспортни хеликоптера.

Полетът продължи кратко. В този момент затворниците спореха и залагаха пари за това къде ни водят. Някой твърдеше, че летим за Пианоза. Друго говореха за Сардиния, но аз разбрах всичко: насочихме се към остров Асинара.

ЧАСТ ПЕТА. ОСТРОВЪТ

36. Последният влак за Юма. Двама гладни фашисти

Приземихме се на стар, разкопан футболен терен. Наоколо имаше бодлива тел, а всички изходи от терена се охраняваха от конна полиция. Естествена картина на лагер за военнопленници от времето на Първата световна война. Сцена от филм. За кинематографичността способстваха няколкото ездачи: едноседмична четина, мръсна сива риза, карабина 91, прикрепена към седлото. Атмосфера от уестърн, в най-добрите традиции на Серджо Леоне. Спектакъл по мотиви от филма на Текс Вилера „Последният влак за Юма“. Асинара ме приветстваше, демонстрирайки своя най-жесток образ.

Оковани с белезници, ние се качихме на автобус и тръгнахме към местния транзитен център за затворници. Половината ден прекарахме в една зала за чакащи: гладни, мръсни, не наспали се. Измихме се със студена вода от намиращия се във вътрешния двор фонтан. Накрая дойде директор Кардуло, който ни произнесе кратка реч: целият му външен вид, поведение и маниери представяха непоколебим палач. От речта му се разбираше, че Асинара може да се напусне само по един начин: да се излежи срокът за лишаване от свобода. Да се избяга беше невъзможно. Няколко пъти различни лица са успявали да напуснат острова по алтернативен път, т.е. в гроба. Той искаше да ни впечатли, да ни уплаши. Аз не се изплаших: „Рано или късно всички ще измрем. Разликата е единствено в това къде и кога ще се случи това“ – извиках аз.

Нашето ново жилище беше секторът „Форнели“, запазен за „безделници“, защото тук не трябваше да се работи. Ние бяхме опасни. Животни, които трябваше да бъдат под постоянен надзор. В килията, в която попаднахме с Ферорели, нямаше никого. Дори кафе не можеше да се приготви. Бидейки неопитен в репресиите, първоначално много се изненадах: по време на транспортирането ни изчезнаха личните вещи. Тези, които имаха кафеварка и кафе, останаха без котлон, а тези, които имаха котлон, „загубиха“ по пътя кафеварката. Който имаше захар, нямаше кафе. Кардуло и Асинара ни нанесоха първия удар тайно. Но ние не паднахме духом. С нас беше затворникът Ефрем Гата, тънък като пирон. Него го използвахме като „куриер“. Напречните прътове, формиращи решетките на сектора, на балконите бяха на малко разстояние един от друг. Точно същата ситуация беше в затворническата туберкулозна болница. Ефрем, бидейки човек-змия, излизаше през решетките на улицата, и, оглеждайки се постоянно, разпределяше между килиите кафе и цигари. Всичко беше честно: справедлива делба. Охрана нямаше, а камери по това време не бяха все още сложени.

В затвора работеха не по-малко опасни затворници: режеха дърва и косяха тревата във вътрешния двор. Всеки ден ни даваха по пакет или два цигари „Алфа“ – отвратителен тютюн, който за нас беше по-приятен от най-добрите американски цигари.

Въпреки това, кафето и цигареният дим бяха недостатъчни, за да си напълним стомасите. След като напуснах „Ребибия“, не бях ял около пет дни. Въобще нищо. Вечерта на петия ден чухме как в коридора се отваря вратата. Влезе руса жена: известната актриса и правозащитник Франка Раме, получила разрешение от генерал деля Киеза да посети затвора със строг режим на Асинара, за да инспектира в какви условия се държат хората. След като посети няколко килии, където седяха червените, Раме се спря в близост до нашето „жилище“. Аз станах от нара: „Ние ви познаваме, госпожо. Казвам се Пиерлуиджи Конкутели, а това е Джовани Ферорели“. Офицерът, съпровождащ делегацията (Раме вървеше под ръка с директор Кардуло), си позволи да поясни: „Госпожо, те са фашисти“. Раме въздъхна: „Откога гладуват тези младежи?“ – „Пет дни, госпожо, пет дни“. Франка Раме се обърна към офицера, прошепвайки: „Те са фашисти, но са гладни фашисти“.

Така благодарение на посещението на Франка Раме, ние получихме първите си сандвичи след петдневното принудително гладуване.

На Асинара, освен представители на „Червените бригади“ и италианските маниаци и мафиоти, се държаха също и други неофашисти: Карло Фумагали1, Лучано Франчи (докаран тук от Порто Адзуро), Ким Боромео2, Маурицио Мурели3, Нико Аци4 и други другари, основно от миланската компания на площад Сан Бабила5 и бандата на Еспости6. Когато Джовани Ферорели беше прехвърлен на Асинара, аз се преместих в килията на Фумагали. Бившият „бял“ партизанин-антифашист, ставащ в началото на 1970-те години лидер на антикомунистическото движение „Безшумно мнозинство“. Разумен и като цяло добър човек, но в главата си имаше идеи, политически и идеологически, които са напълно остарели.

Карло Фумагали

С нас също седеше Бруно Ческа, бивш полицай, оказващ се зад решетките след цяла серия от грабежи във влаковете. Към този човек, олицетворяващ държавата и антидържавата в едно лице, аз се отнасях с голямо подозрение. Той беше близък до бандата на „Черния дракон“, учредена от служители на спецслужбите и замесена в странни операции по организирането на актове на държавен тероризъм, които почти веднага се приписваха на неофашистите. Ческа, например, на 4 август 1974 г.7 е охрана на малка железопътна гара в Тоскана, а на 17 декември 1983 г. охранява летище „Фиумичино“8, когато палестинците от „Черния септември“, отвличайки самолет, започват да убиват хора. В кабинета на Ческа по време на обиск по неговото наказателно дело са открити нерегистрирано оръжие, пари от грабеж, по време на който е убит карабинер, а също и следи от взривни вещества, идентични с тези, които се използваха при взрива на влака на „Италикус“. Съвпадение? Може би, не зная. Към Ческа имах много въпроси. Например, как той с удивителна лекота успява да избяга от флорентинския затвор (откъдето преди и след него не успява да избяга никой) след първия си арест. Казано накратко, аз „пощипвах“ Ческа редовно.

Заедно с Фумагали се опитвахме да измислим план за ново бягство. Кой от кой по-невероятен, тъй като да се избяга от Асинара, поне по това време, беше напълно невъзможно. И всеки ден прекаран тук, аз осъзнавах това все повече и повече.

1. Карло Фумагали – родом от Ломбардия, основател на „Движение за революционна действие“ (Movimento d’Azione Rivoluziobaria). Арестуван е на 9 май 1974 г., на процеса през 1975 г. е осъден на двадесет години затвор за организирането на политически заговор и създаване на подривно сдружение.

2. Кир Боромео – крайнодесен екстремист, близък до MAR на Карло Фумагали, е арестуван през март 1974 г. в автомобил с осем килограма пластид, 350 тротилови шашки и пет милиона лири в багажника.

3. Маурицио Мурели – милански неофашист, хвърлящ граната по полицейски кордон по време на демонстрация на MSI на 12 април 1973 г., в резултат на което загива карабинерът Антонио Марино. Арестуван е заедно с Виторио Лои и е осъден на осемнадесет години затвор.

4. Нико Аци – член на неофашистката миланска група „La Fenice“ (Феникс), е арестуван на 7 април 1973 г. във вагон на железопътния експрес Торино-Генуа-Рим. Бомбата, която залага в тоалетната внезапно се взривява в ръцете му. Бива сериозно ранен. Осъден е на тринадесет години затвор. Умира през януари 2007 г. от сърдечен пристъп на възраст 55 години.

5. В началото на 1970-те години миланският площад Сан Бабила е сборище за младите неофашисти.

6. Джанкарло Еспости, свързан с Карло Фумагали, е един от лидерите на ломбардийската въоръжена групировка „Черен ред“ (Ordine Nero). Убит е в Пиан дел Рашино, провинция Риети, на 30 май 1974 г. в престрелка с полицията. Той е един от основните заподозрени в подготовката на взрива в Бреша на 28 май 1974 г.

7. Денят, когато е извършен терористичният акт във влака на „Италикус“.

8. На 17 декември 1973 г. група арабски терористи отвлича на летище „Фиумичино“ самолет на американската компания „Pan American“. В хода на започналото клане са убити 32 пътници, всичките американци.

37. Процеси и присъди

Процесът срещу „Политическо движение Нов ред“, провеждащ се в Рим, приключи доста неочаквано. Обвиненията срещу мен, както и срещу другите другари, взимащи участие във въоръжената борба, бяха свалени. Съдебният председател Вирджино Анеда, трябва да призная, показваше завидно мъжество: въпреки натиска на пресата, общественото мнение и политическите сили, Анеда беше абсолютно независим в решенията си и не се опасяваше да вземе „неправилните“, от гледна точка на обществото, решения. Това за мен стана изненадващ факт. Не го казвам, защото съм оправдан. Съдията трябваше да реши дали действително възнамеряваме да възстановим фашистката партия. Той смяташе, че не. Подчертавам, той не ни съдеше за убийствата и грабежите, – престъпления, безусловно, доста по-сериозни. Анеда разглеждаше нашата дейност в контекста на „възстановяването на фашистката партия“, което само по себе си беше доста абстрактно престъпление.

На този процес имаше изключително силен скандал, за който говореха дълго. Ежеседмичникът „L’Europeo“ беше напечатал интервю с Паоло Бианки (вече „разкайващ се“), който ме обвиняваше във всичко: дори в това, че имам пръст във въздушната катастрофа при планината Лонга, Сицилия1.

Анеда извика от аудиторията автора на статията2. Почти на всички въпроси отговаряше с тезата на „професионалната тайна“. Съдията изпадна в ярост: „Вие говорите за много сериозни неща. Тези хора могат да платят с години зад решетките заради вашата статия. Уверен ли сте в това, което сте писали?“. Журналистът измърмори нещо. Той беше арестуван в аудиторията за клевета по решение на Анеда. Налице беше опит да се прехвърли на заподозрените, – най-вече на неофашистите, – отговорност за най-кървавите и най-трагичните инциденти, случващи се в Италия в следвоенните години.

От Рим бях изпратен във Флоренция, където се изправих пред съда по повод убийството на Виторио Окорсио. В местния затвор „Мурате“ мен и Джанфранко Феро ни държаха в строга изолация от другите затворници. Може би, за да ме провокират, тъй като до нашата килия беше килията на Паоло Бианки: гнусен предател и отвратителен лъжец. Той дори не смееше да си покаже носа от решетките – знаеше, че това може да бъде краят му. Много скоро провокирахме минивъстание, борейки се за правото, от което бяхме лишени: правото да си готвим храна и да се разхождаме на въздух. В крайна сметка, след протеста, в хода на който страшно викахме и размахваме прътове, ни вкараха в килия, оборудвана с кухня: с пластмасови прибори за хранене, тенджери и тигани, котлон и нож, прикован към стената.

Не посещавахме съдебната зала. Аз и Феро не признавахме легитимността на журито, така че официално отказахме да присъстваме на процеса. Цялото време на заседанието го прекарвахме в чакалнята, в обкръжението на полицаи с насочени автомати към нас. Понякога автоматите се насочваха и към, тези които идваха да дават показания и тези, които карабинерите смятаха за „възможни съучастници“ в теоретично бягство. Например, така беше с моя баща. Баща ми дойде в съда на 16 март 1978 г. – в деня на отвличането на Алдо Моро от „Червените бригади“. В този ден ни прочетоха присъдата.

По време на процеса забелязах, че опитът и знанията на балистичния експерт клонят към нула. Експертизата беше извършена много зле. Автоматът Ingram, който беше иззет от улица Фораджи, с който се твърди, че съм убил Окорсио, не беше дори използван за стрелба: заявих, че никога не съм стрелял с това оръжие. Добър специалист можеше да определи това, поглеждайки в дулото: резбованите канали не бяха повредени в резултат на куршумите. Оспорих твърденията на местния балистичен експерт. Използвайки високоспециализирани термини, започнах да обяснявам своята позиция: Но ме прекъснаха рязко. Обръщайки се към журито, съдията каза: „Конкутели е доста добре запознат с оръжието, за да бъде невинен. Той очевидно е терорист“. Знанията ми в областта на оръжията станаха утежняващ фактор.

Някои другари се опитаха да се оправдаят, да снемат вината от себе си. Това беше инстинкт за оцеляване и може би проява на малодушие. Аз и Джанфранко видимо принадлежахме към другия тип хора. Един от нашите бивши другари нае сицилиански адвокат, който ми каза да не се мешам в политиката, за да може да спаси клиента си. Повиках този юрист и когато дойде към клетката му показах със знаци, че искам да му кажа нещо на ухо. Когато се наведе леко към мен, аз го хванах със зъби зад ухото. На Сицилия подобен жест символизираше твърде завоалирана заплаха.

Вечерта на 16 март 1978 г., когато цялата страна беше в шок от акцията на „Червените бригади“, съдебният председател прочете присъдата. Объркан от членовете в Наказателния кодекс и различния тип правова еквилибристика, аз бутнах Джанфранко с лакът в ребрата: „Джанфра, оправдаха те“. Грешах. От Феро бяха свалени само обвиненията в подготовката на въоръжен метеж. За участие в убийството на съдия Окорсио той беше осъден на 24 години затвор, въпреки че никога не назовавах Джанфранко като съучастник в покушението. Или по-скоро, аз го направих няколко години по-късно и то в личен разговор. Той беше истински другар. Никога не правеше никакви изказвания по отношение на мен. Дори тогава, когато следователите искаха да го блъфират, показващи вестници, че аз съм се „разкаял“ и съм започнал да давам подробни показания. След своя арест той се опита да насочи следствието по лъжлива следа, твърдейки, че се укривам в Швейцария. Той знаеше, че това е последното място, където мога да избягам. Знаеше, че никога не съм обичал Швейцария.

Осъдиха ме на доживотен затвор.

Феро и Конкутели

Когато председателят завърши четенето на присъдата, докато светкавиците осветяваха аудиторията в съда, аз и Джанфранко Феро запяхме стара песен, която ни се оказа подходяща за този момент: „Не ни пука за затвора, черноризниците ще победят!“.

1. На 5 май 1972 г. самолет DC-9 на авиокомпанията „Alitalia“, извършващ полет от Рим до Палермо, се разбива пред планината Лонга, на няколко километра от палермското летище „Пунта Раиси“. Загиват 115 души. Съдът установява, че причина за катастрофата е човешки фактор. Едва по-късно се формира теорията за взрив на бомба в кабината на пилота, като дори по-късно се говори и за изстрел с гранатомет. Нито една от тези версии не се потвърждава с веществени доказателства.

2. Става дума за Роберто Киоди.

38. Побоища

След получаването на доживотна присъда аз се върнах на Асинара: в килията на Карло Фумагали.

На свобода, междувременно, в неофашисткия лагер се случиха някои промени. Новото поколение младежи правеше всичко, за да остане далеч от „старата гвардия“: от бившите лидери на „Политическо движение Нов ред“, като например Паоло Синьорели, и от „Националния авангард“ на Стефано деле Кияе. Но тези нови „лоши момчета“, наричащи се „националреволюционери“, въпреки опитите да внесат в своята идеология и методология някакви прогресивни тенденции, все още бяха в стария котел: като мнозинството авангардисти и ординовисти, те също бяха приказливци и плахи мечтатели.

Между другото, и в затвора проникнаха тези нови тенденции. Тук, зад решетките, няколко месеца след убийството на Алдо Моро, се появи списание „Quex“1. Неговата редакция беше формирана от хора, считащи се самите те за „твърди и чисти“, но които в действителност бяха просто никой. Поне много от тях. Това бяха момчета като Едгардо Бонаци2 и Серджо Латини3, които по-късно станаха „покайващи се“. Или напълно неадекватни психопати като Анджело Ицо. Тоест искам да кажа, че това бяха основно глупаци, нямащи нито ясна политическа платформа, нито интелект, нито твърд дух. Към инициативата на списанието, за голямо мое огорчение, се присъедини и Марио Тути. Стоях настрана от този глупак, защото, въпреки че считах за правилни изложените идеи, предлаганите способи за тяхното осъществяване, политическият контекст и самите автори ми бяха неприятни. „Quex“ направи много за появата на неофашистката „въоръжена спонтанност“, символ на която бяха NAR, докато аз винаги бях за твърда йерархия, строга дисциплина, ясна стратегия и авторитарен модел на управление. Вследствие на новата мода тези мои политически ориентири бяха подложени на жестока критика.

Но във вътрешния двор на затвора се разхождахме заедно. Тук се срещнах с Нико Аци, другар, който беше „полезен глупак“ на миланската група „Феникс“. Лидерът на бандата, Джанкарло Рониони4, му беше наредил да извърши серия от демонстративни „леки“ нападения срещу влакове, в хода на подготовката на които Аци беше арестуван.

Подобен тип неща считах за пълна простотия поради две причини. Преди всичко ситуацията можеше лесно да излезе извън контрол и да приключи с истинско клане: прекрасен повод, за да се докаже още един път необходимостта от унищожаването на неофашисткото движение. Какъв е смисълът да се заложи бомба във влак, който е пълен с цивилни? Целта на това е една: да се сее ужас и страх. Това според моите възгледи беше истински тероризъм. Никога не се занимавах с нещо подобно. Аз използвах насилие срещу хората, бях убиец, но не се считах и не се считам за терорист, защото никога не докосвах невинни невъоръжени хора. Винаги се опитвах да избягвам минималното увреждане на цивилното население. Това беше моето кредо. Не можех да имам никакво доверие на такава група, като „Феникс“ и лично на Рониони, с когото, между другото, имах словесен конфликт по време на моето пътуване в Испания. Разбрах, че Рониони и неговата банда разработваха наистина ужасни проекти за „черен тероризъм“ и възнамерявах да ги спра. По добър или по-лош начин. По аналогичен начин се отнасях и към хората от „Национален авангард“, които се отличаваха с голяма мътност: всяко дело ставаше заплетено и „тайно“ като към него имаха връзка само авангардистите. Не е изненадващо, че в затвора почувствах известна доза омраза от страна на тези другари.

Малките неофашистки групи, появяващи се на свобода и попадащи в капана на „въоръжената спонтанност“ ме деморализираха, подриваха бойния ми дух. Видях, че всичко това придобива форма на безумно сектантство. NAR5 мразеха „Трета позиция“ 6, а „Трета позиция“ мразеше NAR. Различията, които в спокойните „мирни“ времена предизвикваха само иронична усмивка и потупване по рамото, в тези години можеха да доведат до най-ужасни последствия. Можеше да бъдеш убит за нищо: просто, защото се различаваш от другите. Безумие. И в мръсната атмосфера на държавните интриги, тези хора, провъзгласяващи се за борци срещу системата, играеха по свирката на системата. Това бяха глупави и опасни младежи. Малко по-късно казах директно на Марио Тути: тези „националреволюционери“ са хора, с които не трябва да се свързваш. Тути не го разбра. Бях бесен: човек, когото считах за умен и достоен за уважение, – какъвто беше Марио Тути, – не можеше да се рови в същите лайна, в които се ровеха глупаци, като Едгардо Бонаци и цялата му радостна компания.

На Асинара между мен и хората, занимаващи се с издаването на „Quex“, съществуваше значителна дистанция. Но и другите не бяха по-добри. С Карло Фумагали, например, имах топли отношения, но някак си не можех да определя какъв е всъщност. Той дойде от Съпротивата, която атакуваше Италианската социална република. След това беше лидер на антикомунистическото „Безшумно мнозинство“ – социалдемократични десни кръгове, към които изпитвах презрение. Ето защо с Фумагали говорехме само за бягство. Ако действително можехме да избягаме от Асинара, първото нещо, което бих направил е да насоча пистолет срещу него, за да избегна много „сюрпризи“.

Фумагали беше добър „техник“, който можеше да дава добър съвет или да изказва мнения за възможни инструменти, които биха могли да се използват при подготовката на бягство. На свобода е бил собственик на предприятие за металообработване и имаше добри връзки из цялата страна, дори и в чужбина. Своите технически и партизански „знания“ дори ги е споделял с британските военни по време на антиколониалната война в Йемен. Когато започнеше да говори за бягство, той витаеше в облаците: говореше да се използват по време на бягството най-модерните технически разработки, достойни за научно-фантастичен филм или дори за епопеята за Джеймс Бонд.

В килията, намираща се до моята, седяха няколко младежи от новото поколение неофашисти, и ето, че в един прекрасен ден, – ден след моето завръщане от Флоренция на Асинара, – тези момчета решиха да направят гладна стачка в знак на протест срещу лошото отношение от страна на охраната. Присъединих се към тях от чист дух на солидарност. Когато официално се отказахме от храната, охранителите се явиха. Заявяващи, че именно аз съм инициатор на протеста, те ме отведоха в килия, която явно отдавна беше празна – на пода дори се забелязваше трева. В следобедните часове ме отведоха в сектора „Форнели“. Един от стражите се поинтересува любезно: „Защо си се облякъл толкова леко?“. Бях само с дънки и тениска. „Трябваше да се облечеш по-топло, след като отиваш в централния сектор“. Разбрах, че скоро ще ме бият.

Качих се в джипа, където се оказах заобиколен от охранители. През цялото време, докато вървяхме до централния сектор на затвора, аз получавах удар след удар: „Жалък съдия! Скапано лайно! Копеле, умри! Умри!“. Седейки, аз се опитвах да защитя лицето си, но ударите се сипеха като градушка: по главата, гърба, ръцете и краката. В централния сектор ме приеха други охранители. Това е първият път, когато станах невинна жертва на побои. След това ме хвърлиха в килията, където Карло Фумагали ми наля супа – с това моят „гладен протест“ приключи.

Няколко дни се намирах в този затворнически корпус: в сградата имаше само четири килии. Всичко около мен беше бяло, което ми напомняше на туристическото село в Андалусия, където веднъж почивах. Това беше наистина ужасяващ карцер на Асинара, който ти показваше, че ти си никой и нищо. Вратите на килията се отваряха към коридора. Бял. Поглеждаш през прозореца и виждаш бяла стена. Нищо повече. Навсякъде бял цвят, който ти лази по нервите. Мястото, предназначено за ходене, беше малко повече от килията: имах чувството, че тук не само те гледат, но и те слушат. Винаги. Понеже по време на разходка бях придружен от охранител, с незагащена риза, с дълга брада и безвкусно украшение. Агентът изкарваше медальонът си на показ, за да ме дразни –  това беше златен сърп и чук. Но за мен този човек не беше „червен“, а идиот, служещ на християн-демократичния режим. Не се подавах на тази глупава провокация, също не реагирах и на медальоните с келтски кръстове, които носеха няколко други служители в затвора. Тези „фашисти“ предизвикваха у мен презрителна усмивка.

С мен в карцера се намираха Фумагали и Ким Боромео. Възможно е да е имало и трети човек: образът за тези дни е избледнял в паметта ми.

Винаги имах чувството, че съм определен като „лидер на фашистките бандити“, който трябва да отговаря за цялата мръсотия, случваща се в Италия в следвоенните години. И това подбуждаше у мен опасно чувство: изглеждаше ми, че все още съм на война, че просто съм попаднал в плен на врага. Към всичко това се добавя още чувството, изпитано малко преди фаталния избор на въоръжената борба – чувството на настояща пълзяща гражданска война. Кой можеше да ме убие в затвора? Само другите затворници. Отвратително, но реалност. Трябваше да се съпротивлявам на това. Отново се чувствах като риба тон, която се бори с другите риби тон за трохи, докато не дойде голямата акула, не бояща се от нищо, и не ни изяде всички нас. Сякаш виждах наоколо други риби, способни да нанесат сериозна вреда на акулата: сардини, риби тон, риби меч. Но по отделно заради своите размери тези риби можеха да нападат най-малките рибки. Най-близките до тях.

Много живееха под гнета на постоянно чувство за вина. Животът ни представляваше регулируеми директиви, някои от които бяха просто нелепи: това бяха своеобразни експерименти, прилагани на затворниците. Нас искаха да ни огънат, да разбият нашия стожер, да ни накарат да пълзим на колене. Много от нас не осъзнаваха това заради културно невежество или заради банален недостиг на ум. За няколко години в специалните затворници на държавата се оказаха повече от две хиляди „терористи“. През първата половина на 1970-те години в подобни учреждения бяха изпратени само триста души. Тези две хиляди души не бяха глупави престъпници, а хора с високо културно ниво на развитие. Ние не бяхме тези, които приспособяваха затвора към своя бит, не развъждахме канарчета в килиите, както затворниците в Порто Адзуро. Мразехме затвора. Ненавиждахме цялото безсилие. Но с годините броят на „покайващите се“ нарастваше. Това ме депресираше.

Когато напусках Асинара за поредния процес, винаги изпитвах приятни емоции. Виждах морето, движех се (със стриктна охрана, разбира се). Можех да виждам също хора, пътища, къщи, автомобили. Често, много често се говори за умората от дългите пътувания, но за мен всичко беше на обратно. По време на пребиваването в другите затвори, аз дишах свободно. Връщайки се на Асинара, живеех с огромна тежест в гърдите, която ми спираше дъха и объркваше мислите.

1. Списание „Quex“ е създадено през 1978 г. от неофашистки затворници, наричащи се „националреволюционери“: Марио Тути, Едгардо Бонаци, Маурицио Мурели, Нико Аци, Серджо Латини и др.

2. Едгардо Бонаци е един от лидерите на младежкия сектор на MSI в град Парма. През 1972 г., по време на сблъсък между комунисти и фашисти, намушква млад активист на лявата група „Lotta Continua“.

3. Серджо Латини е тосканец, един от обвиняемите по делото за организирането на терористичния акт в Бреша на 28 май 1974 г. През 1987 г. е оправдан напълно.

4. Джанкарло Рониони е основател на миланската група „La Fenice“ (Феникс), обвиняем е по делото за организирането на терористичния акт на Пиаца Фонтана на 12 декември 1969 г. Прекарвайки 14 години в затвора, той е освободен през 2005 г.

5. Nuclei Armati Rivoluzionari (Въоръжени революционни клетки) са основани през 1977 г. от римски членове на FUAN и Fronte della Gioventu. Бойците на NAR носят отговорност за десетки убийства, грабежи и нападения, извършени в периода от 1977 г. до 1981 г. Сред жертвите на организацията са заместник-главния прокурор на Италия Марио Амато, застрелян през 1980 г. Лидерите на групата Валерио Фиораванти и Франческа Мамбро имат много доживотни присъди, в това число и за организирането на терористичния акт на жп гарата в Болоня на 2 август 1980 г., когато загиват 85 души.

6. Terza Posizione (Трета Позиция) е извънпарламентарна неофашистка младежка организация, основана в Рим през 1976 г.

39. Картичка от Асинара

Затворническата воня е отвратителна: смесена миризма на урина, пот, мухъл и дезинфекциращи средства. Тя ме преследваше навсякъде: във „Волтера“, „Учиардоне“, „Сан Джимилиано“, Порто Адзуро и във всички затвори, в които пребивавах през тези тридесет години. Винаги една и съща неприятна воня. На Асинара, в сектора „Форнели“, беше обратното, защото не миришеше така. Тук въобще всички аромати се препокриваха с острите миризми, идващи от кухнята. Дори мирисът на море, намиращо се наблизо, не идваше дотук.

От „Форнели“ не видяхме нищо. Предоставената ни обзорна панорама завършваше с наблюдателница, построена на хълм, от която се спускаха дебели телефонни кабели, по които тичаха огромни, с размера на охранен заек, плъхове. Те бяха едно от малките развлечения на заключените в сектора. „Да отидем да видим плъховете“ – казваше някого и всички отивахме в другия край на двора. Плъховете с чудовищни размери лесно се изкачваха по кабелите. По този начин чрез кабелите плъховете влизаха и в килиите. Джанфранко Феро дори един път успя да хване един от тях и го сложи в кофа, а после, по време на инспекцията, показа гризача на директор Кардуло, който се кълнеше, че на Асинара дори мишки няма. Всичко това беше отвратително. Също толкова отвратително, колкото отвратителни бяха и хлебарките, които тичаха през нощта из затвора. Когато спехме, те се катереха по стените и тавана, падайки на леглата и на спещите хора. Като в най-лошите кошмари.

По време на отвличането на Алдо Моро, всички ние бяхме лишено от възможността да си готвим храна (местното готвене го презирахме): специално отмъщение на администрацията, насочено срещу „политическите“. Не се отчайвахме: по различни начини ходехме в склада за храна, откъдето крадяхме пилешки дробчета, няколко парчета месо, развалящи се зеленчуци. Вечер в килията си готвехме вечеря от малкото, което можехме да вземем: основно различни сосове, с които овкусявахме местните отвратителни макарони, които веднага ставаха по-вкусни от всяка храна в ресторанта.

Освен това, когато беше отвлечен Моро, нас ни лишиха от последните, намиращи се на разположение електроуреди, основният от които беше транзисторът, по който слушахме радионовините, музика и спортни репортажи. Единствената връзка с външния свят.

Чувствах се напълно откъснат от свободния свят на хората, изгнаник. Един ден взех хартия и писалка и написах послание на картичка на непредизвикващ никакви подозрения приятел, който нямаше никакво отношение към въоръжената борба. Малко думи, като съобщение, сложено от претърпяващ корабокрушение в бутилка и хвърлена в морето: „Държан съм на безлюден остров точка отвлечен от въоръжени хора точка спешно се нуждая от вашата спешна помощ“. И добавих географските координати на Асинара. Шегувам се. Запечатвайки картичката, аз я предадох на охраната. На следващия ден Кардуло ме повика при себе си. Той се подсмиваше: „Какво, мислиш да бягаш ли, мерзавец?“. „Разбира се, директоре, но нещо все още ми липсва. Трябва ми механична ръка и силата на суперробот“. „Може би силата на Маджинг?“ – каза Кардуло, имайки предвид популярният в Италия японски анимационен филм. Той разбра, че моята картичка е само шега, черен хумор, тънка ирония, пълна с горчивина. В крайна сметка, писмото ми беше доставено на моя приятел.

Първото затворническо въстание, което имах щастието да наблюдавам започна не заради липсата на храна и не заради произвола на властта: тези неща бяха част от нашия всекидневен живот. Бунтът на Асинара започна след построяването във вътрешния двор на ново заграждение, скриващо от нас любимата част от панорамата: наблюдателницата и телефонните кабели с плъховете.

Инициатори на бунта бяха червените. Вечерта се изкачиха на стената на вътрешния двор. Аз се присъединих към тях въпреки ироничните усмивки и коси погледи, с които ме „наградиха“. Нашата „седяща стачка“ на стената продължи само няколко минути: идващата охрана ни дръпна и ни принуди да напуснем двора.

Нощта започна хаос.

В коридорите цареше объркване: разбрах, че червените са успели да завземат цялото крило и да залостят всички врати, за да предотвратят идването отвън на охраната. Чуха се изстрели. Бригадистите бързо се прехвърлиха през „дупките“, пробити в стената от една килия в друга, въоръжени с ножове, камъни и дори самоделни бомби, направени от части от кафемашини и напълнени с пластид. Аз и Джанфранко Феро си измихме лицата с коктейл от вода, лимонена киселина и антихистаминови таблетки. Според бойния си опит знаех, че това е най-доброто средство, за да се намали ефекта от употребата на сълзотворен газ.

Въстанието бушуваше цяла нощ. Ние се преместихме в друга килия, защото охраната и специалните отряди на полицията, пристигащи в затвора, стреляха по прозореца на килията, целейки се във всичко което се движи. Навсякъде се чуваха изстрели и викове на бригадистите, барикадиращи се на горните етажи.

Бунтът приключи в ранни зори. Другарите от „Червените бригади“ се предадоха и във „Форнели“ отново се върна спокойствието. От този момент ни беше забранено да използваме кафеварките за „мока“ – администрацията се опасяваше, че ще успеем да направим от тях бомби. Те бяха заменени от примитивни „неаполитанки“. В следобедните часове аз и Джанфранко Феро се разхождахме във вътрешния двор, крачейки по килим от гилзи от всякакъв тип и калибър: дълги „девятки“, 7.62, пистолетни гилзи, патрони от военни пушки, използвани в страните от НАТО. Това бяха остатъците от нощното сражение.

Последствията не закъсняха. В часа за вечеря усмихващите се охранители разнасяха по килиите канчета със „супа“, в която бяха уринирали. Отвратителната миризма на урина, която се разнасяше в сектора беше просто непоносима.

40. Бягството като несбъдната мечта

Отвън тайно ми съобщиха, че съвсем скоро ще напусна затворническите стени. Говореше се, че е въпроса на няколко седмици. Моят стар другар Чичо Манджамели подготвяше план за бягство заедно с други съратници: трябваше да направя „пробив“ в Палермо, в местния затвор „Учиардоне“, където щяха да ме прехвърлят за участие в поредния процес. Това беше през лятото на 1978 г., лятото на Световното първенство по футбол в Аржентина.

„Случаят“ не ми изглеждаше твърде сложен. Трябваше да се преструвам, че се чувствам зле, за да ме откарат в болницата. Един фиктивен санитар, наш другар, трябваше да ми даде пистолет. Щяхме да се измъкнем през прозореца, оставяйки карабинерите и лекарите да стоят със зейнали усти. Отвън, според плана, трябваше да има кола, с идващи специално за участие в бягството хора от Рим. Прост план. Изпълним.

Реших да разиграя спектакъл с тежък пристъп на стомашна язва. Две седмици след пристигането ми в Палермо ми дадоха няколко ампули пълни с кръв. Трябваше да ги изпия, а след това да повърна кръвта пред очите на доктора. Целта беше имитация на перфорирана язва: това ми гарантираше пътуване до болницата. Една вечер изпих кръвта и малко след това започнах да играя своя „спектакъл“. Чувайки виковете и воплите ми, охраната дойде към килията: те видяха навсякъде в помещението локви от кръв, както и следи от кръв по устните ми. Изплашвайки се, те вдигнаха тревога. Помислих си, че „представлението“ се е увенчало с успех. Всичко мина перфектно. Свободата беше въпрос само на няколко минути, може би часове. Сложиха ме на носилка и ме понесоха към медицинския пункт в „Учиардоне“. Местният лекар ми вкара във вената препарат „Баралино“. Трагедия. Понеже лекарството съдържаше в себе си конска доза болкоуспокояващо. „Ако ви е твърде лошо, можем да ви откараме в болницата“ – каза докторът. Аз поклатих глава. Не можех да рискувам така. По време на бягството трябваше да бъда в съзнание: сега се намирах в полузаспало състояние. Така подлагах на опасност не само своя живот, но и този на другарите, които трябваше да ми съдействат по време на бягството. Това беше прощаване със свободата. За пореден път съдбата ми нанесе коварен удар.

От Палермо, след приключването на процеса за създаването на подривна структура и незаконен трафик на оръжие, аз бях преместен в затвора със строг режим „Трани“. Тук се оказах в обкръжението на мафиози с различен характер. Най-многобройни бяха калабрийските бойци на „Ндрангета“. Също имаше и няколко другари. Ндрангетистите, не явяващи се „покайващи се“ или сътрудничещи си с властите, въпреки това не ми спечелваха доверието.

В Пулия се запознах също и с Франко Фреда и Гуидо Джанетини1, хвърлени зад решетките по обвинение за организирането на взрива на Пиаца Фонтана през 1969 г. До този момент никога не бях виждал Фреда: само съм слушал за този „легендарен“ човек и съм имал възможност да видя няколко негови снимки във вестниците. Из цяла Италия хората говореха за него, като за „революционен пророк“ и го наричаха „господин“. Аз бяха един от малкото „щастливци“, които разговаряха с него на „ти“. Идеологически се намирахме много далеч един от друг: дой беше по-близък до нацизма, отколкото до фашизма. Тук, в Пулия, антагонист на Фреда беше заключеният Тони Негри2. Тези двамата родом от Падуа никога не си говореха: срещайки се, те навирваха носове, разхождайки се презрително. Тези паунови навици ме караха да се смея от сърце. Но, във всеки случай, Фреда беше един от тези, към които се ориентираше новото поколение „националреволюционери“. Маестро на „революционното“ движение и негов идеолог. Много време прекарах с Фреда, дискутирайки на най-различни теми: като се започне от идеологическите доктрини и се стигне до философията. От гръцката и римската история преминавахме към технологичните особености на двигателите на самолетите.

Франко Фреда

С Джанетини напротив, моите отношения се ограничаваха само до студена вежливост. Той не беше така начетен като Фреда и думите от езика му не ми се нравеха. Той беше обикновен „десен“, свързан със спецслужбите, близки до НАТО. Това беше очевидно. Според мен, именно той въвлече в капана Франко Фреда. Това е мое лично мнение, но не мисля, че е далеч от истината.

В крайна сметка, неофашистките затворнически братя се разделиха на тези, които бяха с Франко Фреда и на тези, които бяха с мен. С мен бяха всички тези, които се занимаваха директно с въоръжена борба. С Фреда бяха основно млади хора от новото поколение: очаровани от неговия „нацистки анархизъм“, с всички излизащи оттук концепции, като „въоръжената спонтанност“ или странните съюзи с анархистите.

Понякога по време на нашите беседи присъстваше и Анджело Ицо. Когато се „разкайваше“, той започна на издава на полицията „съдържанието“ на нашите беседи. Подла лъжа, която нямаше никакви съдебни последствия.

В „Трани“ спасих живота на Фреда. Бойците на „Камората“, по неизвестни от мен причини, разпространяваха слуха, че Фреда е „подлец“: това беше първата стъпка към неговото физическо отстраняване. И действително, Фреда беше жестоко пребит. За него започна специален „лов“ – всеки искаше да го убие първи, за да заслужи благодарността на неаполитанското „семейство“. Посъветвах го по-скоро да се премести в друга затвор: „Махай се от тук. Те ще те убият“. „Какво е това, заповед?“ – ядосано ме попита той. „Да, заповед е“ – отговорих аз. В крайна сметка той осъзнаваше опасността и наистина беше преместен в друга затвор с писмено заявление.

През лятото на 1980 г. ме изненадаха две ужасни новини: терористичният акт в Болоня3 и убийството на Чичо Манджамели.

Сицилианските бандити, с които се разхождах във вътрешния двор, укорително ме питаха: „Защо го направихте, Пиерлуи?…“. Някой дойде и се развика: „Оставете го намира. Конкутели няма никакво отношение към това клане“. Клането на 2 август беше ужасно нещо, където загинаха десетки невинни хора: жени, възрастни, деца. Това клане нямаше нищо общо с въстанието срещу държавата. Не бях изненадан, когато прочетох във вестниците за „очевидната фашистка следа“ при терористичния акт – не се случваше за първи път. Никой не го интересуваше мнението на самите неофашисти за взрива. Никой и не ги питаше.

Другата новина носеше по-личен характер и наистина ме шокира. Мълчаливо стисках юмруци, изпълнен с невъобразима ярост. Полицията беше открила в езеро близо до Рим труп на човек, който някога беше мой най-близък приятел, почти брат. Чичо Манджамели беше истински другар, човек, когото искрено уважавах и с когото ме свързваше многогодишна дружба. Също така бях вбесен от начина, по който беше убит моят приятел. Бях готов да убия този, който го е направил. Презирах ги заради тяхното малодушие.

Няколко месеца по-късно ме преместиха в „Новара“: един от най-надеждните затвори по това време. Затвор със строг режим и желязна дисциплина, където си подложен на побои заради най-малкото нарушение. Един вид концентрационен лагер, където затворниците са разделени в съответствие със своите престъпления: „черните“ седяха всички заедно в един сектор, „червените“ в друг, а бандитите се разпределяха в съответствие със своята „семейна“ принадлежност в други сектори.

В „Новара“ се събраха множество неофашисти от различни поколения: бяха тук и „новаците“ от NAR, които, бидейки повлияни от трудовете на Фреда, сочеха с прест към него: „Червей! Предател! Роб на системата!“. Мнозинството от тях няколко години по-късно станаха колаборационисти, разкайваха се за всичко, което са направили и в което са вярвали.

Новините идваха тук от новите затворници, а също и от вестниците, които четяхме и правехме изводи според нашия опит. Когато някой боец на NAR беше арестуван или убит, ние вече знаехме, че след няколко дни ще бъде убит и някой от лагера на „противника“: например, полицай. Нашите предсказания често се сбъдваха. Това беше „въоръжена борба“ в най-лошия вид: стрелба, кръв, смърт и никаква политика. Чист нихилизъм.

Скоро се срещнах със Серджо Калоре, който беше наскоро арестуван и преместен в „Новара“. Той говореше с нас за странни неща: че Либия скоро ще стане свръхдържава. Те вече имаха връзки с Кадафи. Аз знаех за тези контакти между „черните“ и либийските полковници: ръководеше ги един сериозен господин, който вместо да си върши „работата“, се влюби в жената на един от служителите в консулството в Либия и избяга с нея. Смешна история: хормоните и скърцащите легла прекъснаха всички наполеонови планове на тези „революционери“.

Когато започна Фолкландската война, нашият затвор се раздели: едни, начело с Фреда, подкрепяха аржентинците, а други – англичаните. Аз не подкрепях нито Лондон, нито Буенос Айрес. Знаех, че аржентинските военни вършат ужасни неща по отношение на тамошните противници на режима. Разбрах, че глупавата война за Фолкландските острови е само „класически“ опит за укрепване на вътрешния фронт пред лицето на външния враг.

Няколко дни в „Новара“ прекара и Джузва Фиораванти4. Един от привържениците на Фреда искаше веднага да го убие. Аз и Джанфранко Феро бяхме против това – не искахме да попадаме в капана на глупавите кавги, положен от режима. „Няма да позволя Фиораванти да бъде намушкан до смърт“ – предупредих аз. Няколко дни по-късно Джузва напусна „Новара“ без драскотина.

1. Гуидо Джанетини е римлянин, студент във военно-техническия институт, близък до италианските спецслужби. Обвинен е в процесите свързани с организирането на „Преврата Боргезе“ и терористичния акт на Пиаца Фонтана. През 1985 г. е оправдан поради липса на доказателства.

2. Тони Негри е университетски преподавател, един от основателите на „Работническа автономия“. Арестуван по обвинение в организирането на въоръжена банда, след това е изпратен в Камарата на депутатие от „Радикалната партия“. Бяга във Франция в навечерието на прочитането на присъдата, където живее и до днес.

3. Сутринта в събота на 2 август 1980 г. в чакалнята на жп гарата в Болоня се взривява бомба, отнемаща живота на 85 души. На 23 ноември 1995 г. на доживотен затвор са осъдени извършителите на терористичния акт – лидерите на „Въоръжените революционни клетки“ Валерио Фиораванти и Франческа Мамбро. Сред лицата, осъдени за организирането на терористичния акт, се намира и Лючио Джели – магистър с висока степен в масонската ложа „Propaganda Due“ (Р-2).

4. Валеро „Джузва“ Фиораванти е лидер на NAR, арестуван е на 5 февруари 1981 г. след престрелка с полицаи в Падуа в близост до един от местине канали, където е организиран оръжеен тайник. Ранен в крака, той е оставен в местна конспиративна квартира, където е заловен от полицията. Той и съпругата му Франческа Мамбро са осъдени с няколко доживотни присъди заради многобройни убийства и грабежи.

Източник: Никитич Винтер

„Аз, черният човек. Живот между политика, насилие и затвор“ (глави 21-30)

„Аз, черният човек. Живот между политика, насилие и затвор“

Пиерлуиджи Конкутели и Джузепе Ардика

21. Моят „Нов ред“

Строгите мерки за безопасност не служеха, само за да се избягват арести и задържания. Това също така бяха необходими инструменти за организиране и борба.

Когато се върнах в Италия през пролетта на 1976 г., трябваше да знам какви хора разчитат на мен, какви средства използват и в каква форма действат. Старата структура на „Политическо движение Нов ред“ не съществуваше повече: съдебните процеси и декретите за разпускане доведоха до пълна дезорганизация на бившите активисти. Всичко се промени. Някои смели другари, които познавах от по-рано, направиха семейства и водеха напълно „буржоазен“ живот, отделяйки се не само от MPON, но и от неофашисткото движение като цяло. Други просто ги загубих от поглед, не знаех къде са и с какво се занимават. Така беше, например, на юг.

Имаше много такива, които през цялото време говореха за въоръжената борба, но не искаха да участват в нея. За да се организира поне някаква структура, трябваше да се работи усилено. Много трудно беше да се намерят хора, които да направят стъпка в неизвестното. Ние бяхме доста малко: добре подготвени и много, много зли. Историческият компромис и политическото сближаване на демохристияните и Комунистическата партия способстваха за нашата ярост. Смятахме, че MPON е едно от тези движения, които бяха принесени в жертва в името на възтържествуването на фиктивната демокрация, възтържествуването на плутократите, които премахнаха от пътя си всички политически съперници. Нашето движение беше ликвидирано, докато MSI се потопи напълно в бездната на центризма и действаше съвсем свободно.

Хората за въоръжена борба ги избирах лично: те трябваше да бъдат надеждни, готови да тръгнат към смъртта без колебание, способни на действия и готови за въоръжена борба. И най-важното, те трябваше да бъдат политически подготвени, защото само така можеше да се привлекат в движението ни нови „войници“. Намерих няколко такива другари, оцелели във водовъртежа на репресиите: хора, които познавах лично и бях уверен в тях. Влизайки в нашата среда, човек приемаше две основни правила: дисциплина и ред. Никакъв индивидуализъм. Никой не можеше да си позволи разкоша на пустите теоретични разсъждения. Грешките можеха да ни струват много. Тайна въоръжена организация, такава като нашата, не можеше да използва методите приети в редовната армия. Нямахме наказателна власт като в „Червените бригади“, нямаше и наказания. Нямаше нито и писмени предупреждения, нито карцер, нито временно прекратяване на членството. Единственото наказание, прието в организацията ни, бяха устните обвинения. В най-тежките случаи, такива като предателството и дезертьорството, наказанието можеше да бъде само едно: смърт.

Първата цел, за да се привлекат хора и да се спечели подкрепата на различните социални групи, трябваше да бъде пропагандата, която би показала на народа, че ние сме „личности“ с ясна политическа цел, а не банда яростни въоръжени демонстранти. Пропаганда не на хартия, а на дело. Това беше първата стъпка към революционната война: въоръжена пропаганда. Фазата, в която огромна роля изиграваха средствата за масова информация, разпространяващи информация за нашите агитационни действия. И ако след някоя от нашите акции чуем по телевизията за „ужаса и възмущението на демократичните сили и синдикатите“, значи сме били на прав път. Но кога вестникът беше готов да публикува заявление или комюнике на „Политическо движение Нов ред“? Само когато имаше трупове. Ето защо „въоръжената пропаганда“ почти винаги беше свързана с ужасни престъпления. Вестниците посвещаваха своите уводни статии на такива организации като нашата, само когато се извършваше някое гръмко убийство. Поради тази причина всички „стратегически резолюции“ – било нашите или на червените колеги, – се издаваха след покушението.

Но неготовността към такъв тип покушения ни принуди дълго време да тъпчем в този първи етап на борбата.

Нелегалните въоръжени италиански организации, за щастие, никога не преминаваха извън пределите на този стадии. Нито ние, нито „Червените бригади“ преминахме към други фази на революционната война, най-ужасни и кървави фази. Всички акции на такива групи се извършваха, за да напомнят на страната за тяхното съществуване. Цялата ни стратегия, – политически проект за завземане на властта и създаване на нова политическа нация, – бяха доста илюзорни неща, на фона на които извършвахме само агитация. Нищо повече. Нито стъпка не тръгнахме към осъществяването на този проект.

Аз поех отговорност за формирането на структурата на MPON. Сам се назначих за военен ръководител („команданте“). Освен това беше назначен и политически ръководител („политкомисар“). Друго не можеше и да бъде: организацията беше едновременно и военна, и политическа. В задачите на „политкомисара“ влизаха организирането на политическото образование и пропагандата. Оперативният ръководител се занимаваше с всичко това, което се нарича логистика: търсене на „оперативни бази“ и оръжие, разпределение на материалите и финансовите средства между клетките и т.н. Тези тримата бяха висшият команден състав на организацията, която изградих практически от нулата. Построих я идеално и го казвам без фалшива скромност. Аз бях и мозъка, и ръката на „Политическо движение Нов ред“. Генерал и войник.

В този момент предпочитах да действам спокойно, без да бързам, създавайки постепенно военна и логистична работа. Първо да намеря финансови средства, например, необходими ни за функционирането, за организирането на структури по периферията, но времето диктуваше своите закони. Настъпи часът за първата акция на въоръжена пропаганда на MPON, часът за смъртоносен удар по врага. За мен олицетворение на врага беше съдия Виторио Окорсио.

22. Защо Окорсио?

Винаги съм поемал и ще поемам цялата политическа, материална и морална отговорност за убийството на Виторио Окорсио. Това го казвам директно, за да прекратя всички инсинуации на привържениците на „теорията на заговора“. Аз бях единственият автор на тази акция. В същото време бях и организатор, и физически изпълнител на убийството. Казвам това в лицето на тези, които твърдят, че зад гърба ми в тази юлска утрин на 1976 г. са стояли масоните, спецслужбите и прочие интриганти. Например, твърди се, че в Ница малко преди акцията се е провело голямо събрание на неофашистката „върхушка“, която е потвърдила смъртната присъда на Окорсио. Лъжа. Приказка, необходима, за да оправдае вълната от безразборни репресии, последващи след смъртта на съдията, когато зад решетките се хвърлиха десетки другари, обвинени в съпричастност към това престъпление, въпреки че на практика нямаха никакво отношение към него.

Имаше такива, които се изкарваха за виновни от собствена суета и с гордо вдигната глава заявяваха, че са взели участие в организирането на тази операция. Тези идиоти се гордееха много със себе си. С какво се гордееха? С това, че са убили човек ли? Не разбирах тези другари тогава, не ги разбирам и днес, когато са минали вече повече от 30 години.

Да се нанесе удар по Окорсио за нас значеше да се нанесе удар по християнската демокрация. Ние считахме римския съдия за един от винтовете на механизма, който беше пуснат, за да ни унищожи, за да ни премахне от политическия живот в Италия. Според нас Виторио Окорсио беше доверено лице на Християндемократическата партия, която от своя щаб на площада на Исус му нареди да ни унищожи. За нас Окорсио беше ключов персонаж на отвратителната стратегия, вектор на силата на „режима“. Римската магистратура, основен наш враг, беше напълно изградена от този човек. Той беше председател на много процеси, на които бяха осъдени неофашисти. Един от тези главни процеси беше съдът срещу „Политическо движение Нов ред“ през 1973 г.

Ординовисти на подсъдимата скамейка, 1973 г.

Ординовисти на подсъдимата скамейка, 1973 г.

Въпреки това, не отмъщението ме движеше напред. Омразата беше характерна за младите момчета-ординовисти, които пишеха по стените лозунги, като „Умри, Окорсио!“ или „Окорсио, палач!“, и които най-вероятно смятаха убийството на съдията за „благороден“ акт на отмъщение. Аз, напротив, винаги съм гледал на отмъщението като глупаво чувство, подходящо, само за да замъгли съзнанието, за да обърка най-брилянтните мисли, за да манипулира хората, пренасяйки тяхната ярост към напълно лъжливи цели. Отмъщението ми беше чуждо: това се отнасяше и към случая с Окорсио.

Убийството на съдията е ужасно нещо и за това говоря като извършител на престъплението. Но в контекста на тези ужасни години, това беше типична акция на въоръжена пропаганда. Нито повече, нито по-малко. С помощта на вестниците и телевизионните репортажи от мястото на събитието, ние искахме да съобщим на цялата страна, че сме в състояние да нанесем удар по „врага“, да издигнем противопоставянето на системата на ново ниво, да заплашим противника с нови удари.

Акцията беше необходима, за да се предаде урок на тези другари, – такива в нашата организация имаше много, – които още не разбираха цялата сериозност на ситуацията и си позволяваха да си правят различни шеги. Те си представяха въоръжената борба като безсмислено крещене на заплахи, самохвално поведение и носене на скрит пистолет, който при всеки удобен момент се показва на обкръжаващите. Убийството на Окорсио служеше, за да покаже на тези хора, че времето на приказките без последствия дойде. Край на „приказливото“ насилие и започване на практическото насилие. Своеобразен вододел. Окончателно изгаряне на мостовете, премахващи обратния път. Качествен скок напред, принуждаващ голяма част от нашите другари да приемат новите правила на играта и да се заемат с истинското дело. Това беше първият акт на нелегална неофашистка въоръжена борба.

Още, когато се върнах в Италия, знаех, че първата цел на въоръжената структура, пред която ще се изправя, ще бъде съдия Виторио Окорсио. Цяла пролет на 1976 г. посветих на организирането на тази операция, въпреки всички опити да ме спрат от старата структура на „Политическо движение Нов ред“. Също е истина и това, че някои от другарите в тези дни, предшестващи непосредствено извършването на убийството, се опитваха да ме разубедят, позовавайки се на някакви смешни и нелепи доводи. Така един от тях, който се считаше за регионален ръководител на MPON, дойде в моята „бърлога“ по това време, когато подготвях оръжието за операцията. Помоли ме да отложа акцията: да не действам в предварително планирания ден. „Не се бой. Полицията няма да разбере за връзките ти с мен и няма да те търси“ – хладно му отвърнах аз. Лицето му стана тъмнолилаво: казах му точно и директно. Той се страхуваше да бъде въвлечен по някакъв начин в тази акция. Хванах го и го изкарах през вратата. Такива бяха моите другари, кълнещи се във вярност и говорещи навсякъде празни приказки за въоръжена борба срещу системата. Такива бяха бойните ми другари.

23. Акция

Операцията я подготвих аз от началото до края с голяма внимателност и детайлност. Не можеше да бъде иначе: аз бях военен ръководител на „Политическо движение Нов ред“ и не можех да изпратя другарите си на смърт. Не мога да стоя настрани и да гледам как младите момчета рискуват живота си или свободата си. Бях техен ръководител, само аз казвах къде трябва да вървят и мой пряк ангажимент беше да се върви винаги напред.

Когато всичко беше готово и разбрах, че настъпи часът да се действа, трябваше да си избера помощник, който да ме съпровожда в това опасно пътешествие. Аз лично избрах другаря, когото смятах за най-надежден – Джанфранко Феро1. Всички други, изразяващи в последната минута желание да участват, ги отхвърлих: ненадеждни ординовисти, тяхното спонтанно желание беше породено от суета и обикновено поведение на самохвалство. Имаше дори един странен господин, който ми беше представен от трети лица като добър снайперист, способен да оглави операцията и лично да стреля по Окорсио. На това предложение отговорих с категоричен отказ. Трябваше лично да оглавя операцията и лично да изпълня акцията. В допълнение, имах и други основни причини: за разлика от останалите, аз наистина бях неофашистки фанатик и реално бях готов да умра. Нерушимата сляпа вяра ме водеше напред.

Бойната група, въпреки всичките тези глупости, казани по телевизията от „криминалните експерти“ (които заявяваха, че сме били четирима или петима, а дори и десет-дванадесет, водещи битка от всички четири страни), се състоеше от двама души – аз и Джанфранко. Другарят, когото считах за най-надежден от всички и в чийто ръце дадох собствения си живот. Също се събирахме, за да покажем необходимостта от военната и политическа подготовка. Двама души, които знаеха какво трябва да направят и умееха да го направят, действаха много по-успешно, отколкото „команда“ от една дузина бойци. Команда, която беше трудно да се координира, разполагаща със слаба мобилност. Двама души могат да направят засада почти на всяко място, без да бъдат забелязани. Това беше очевидно дори за невежите, нищо не разбиращи от въоръжена борба. Именно затова нашата бойна команда се състоеше от двама души, способни лесно и бързо да се оттеглят от „театъра на военните действия“ и да изчезнат в недрата на Рим.

В началото доверих на другарите си проучването на зоната на бъдещите действия с цел намирането на най-добрите пътища за оттегляне. Както винаги, никой нищо не направи. Те се отказваха, поколебаваха или открито се страхуваха. Ето защо ние с Джанфранко бяхме принудени да проучим територията. Двамата се отправихме към „африканската“ част на Рим, за да си съставим представа за маршрута на съдията. Едва ли не всеки ден се занимавахме с прикрито наблюдение, изучавайки времето, скоростта и пътя на автомобила на Окорсио. Неочаквано открихме, че съдията върви с полицейско съпровождане. Това беше първият проблем: ние се надявахме, че заместник-прокурорът на Италия ходи сам. Трябваше да действаме, когато Окорсио е сам. Не от страх или от малодушие, а за да избегнем ненужни жертви, за да избегнем масово убийство, като това, което направиха „бригадистите“ при отвличането на Алдо Моро.

Да, тук трябва да спомена за тайнствения „шпионин“, който ми даде информация за това кога Окорсио върви без съпровождане. За него в продължение на 30 години често пишат журналистите, жадни за сензации, съставяйки всевъзможни „заговорнически“ предположения за неговата личност. Глупави предположения. Достатъчно беше да имаш някой, който работи в Двореца на правосъдието. Човекът не трябва задължително да бъде председател на секция, магистрат или висок бюрократ от Министерството. Достатъчно, а да има достъп до прокуратурата, тъй като не искахме да направим същата грешка, каквато в бъдеще ще направят „Червените бригади“, безсмислено ликвидиращи по време на залавянето на „врага на народа“ петима невинни хора от самия „народ“. За нас възможността за стрелба по полицейския кортеж беше напълно неприемлива. В задачата ни влизаше изпълнението на ясна военно-политическа операция, по възможност – „по-хуманна“, ако въобще тази дума може да подхожда на убийствен акт.

Изборът на оръжието, което се планираше да се използва по време на покушението, беше автомат. Най-вече, защото беше надеждно оръжие. Второ: използването на автомат придаваше на акцията „по-военен“ характер и следователно всичко това трябваше да окаже по-голямо въздействие върху колективното въображение. Стрелбата с пистолет от задната седалка на мотоциклет би ни приравнила в обществената представа с кръвожадната мафия: подобен подход беше „класически“ метод на сицилианските бандити. Мястото на предстоящото нападение беше избрано, изхождайки от много изисквания. То беше кръстопътят на улиците Джуба и Могадишо (на нея живееше Окорсио): място, където започваше изкачване на улицата, което би ми позволило да открия огън без да се притеснявам за изстрелването на много куршуми в жилищен район, което би било доста опасно за обикновените граждани. Освен това тук имаше знак стоп, който принуждаваше Окорсио да намали скоростта на автомобила. Той трябваше да бъде застрелян при завой към улица Джуба, когато колата е максимално близко до тротоара. Това беше най-подходящият момент, защото можех да видя ясно съдията и уверено да го идентифицирам, което ми позволи да открия огън в пълно спокойствие. Нищо в тази операция не можеше и не трябваше да се опира на „случайността“. Всичко беше ясно планирано. Най-сложните части на операцията, такива като оттеглянето и избора на стрелкова позиция, бяха обмислени предварително. Не трябваше да има никакви грешки. Дори възможната траектория на рикошетите беше изчислена с точност, за да може куршумите, както вече отбелязах, да не полетят към жилищните сгради.

В планирания ден, 10 юли 1976 г., ние бяхме готови. Пристигнахме на зоната за действие и паркирахме автомобила си, „Фиат“ 124, в насрещното платно. Така движението в лявото платно беше блокирано, което ни даваше допълнително пространство за стрелба. Около 8:30 сутринта забелязах приближаващата се кола на Окорсио. В този момент Джанфранко Феро запали колата, а аз на бегом се спуснах към колата на съдията и изстрелях един картечен ред. Ревящият ауспух на нашия „Фиат“ не можеше напълно да заглуши звука от изстрелите, но ограничи шума от тях в радиус от петдесет метра. Това ни беше нужно, защото по-нататък в този квартал живееха много държавни служители и полицаи. Извършвайки убийството, аз оставих листовки2 в салона на колата в близост до трупа.

asesinato-de-occorsioЦялата операция продължи около няколко секунди, след което, взимайки от земята няколко гилзи, ние напуснахме мястото на действие. Напускайки „африканския“ квартал, ние се отправихме към района Триест-Саларио: там, в близост до площад Истрия, оставихме автомобила, изчистен от всякакви следи. Вървейки пеша до площад Сабацио, ние се качихме на мотоциклет и стигнахме до Вия Национале, където предадох на трети другар пластмасова папка, съдържаща две гилзи и няколко листовки, идентични с тези, които оставихме на мястото на престъплението. Другарят остави този „подарък“ в телефонна кабина, уведомявайки предварително за това редакцията на вестник „Il Messaggero“.

В следобедните часове изведнъж започнаха да се появяват другари, които не бях виждал от няколко седмици. Спомням си как на следващата сутрин се срещнах чисто случайно с едно момче, част от нашата организация, в един незабележим бар в Борго, на две крачки от Ватикана. „Как си?“ – развълнувано попита той. „Отлично, отлично“ – отговорих аз, гледайки недоверчиво. Той беше ужасно изплашен, както и много други, като него. Те се изплашиха от съдебните последствия от моята акция и дългите години затвор, които тепърва заплашваха всички нас.

През следващите седмици във всички вестници, а също и по телевизията започнаха да се появяват фотороботи на възможния убиец на Окорсио. Някои доста приличаха на мои стари снимки, когато още имах брада, но в този период бях гладко избръснат. Сега бях в списъка на най-опасните терористи в Италия. Човек, когото трябваше да го спрат с всякакви средства.

1. Джанфранко Феро е арестуван през октомври 1976 г. и е осъден на 24 години лишаване от свобода за съучастничество в убийството на Окорсио. Умира през 1989 г. от неизлечима болест.

2. Листовката, оставена на мястото на престъплението, гласи: „Буржоазното правосъдие умира, а революционното правосъдие оживява. Специалният съд на MPON признава Виторио Окорсио за виновен в това, че, явявайки се опортюнистичен кариерист, с всички сили способства за преследването от страна на демократичната диктатура на активистите от „Нов ред“ и идеите, към които се придържат. Виторио Окорсио оглавяваше два съдебни процеса срещу MPON. Според първия, благодарение на съучастието на марксистките съдии Баталини и Койро, а също и на демохристиянина Тавиани, „Политическото движение“ беше разпуснато, а неговите ръководители осъдени на десет години затвор. Според втория процес многобройните активисти на MPON бяха подложени на съдебни преследвания и лишени от свобода, появявайки се с вериги пред съда на буржоазната система. Инквизиторското поведение на роба на системата Окорсио не можеше с нищо да се оправдае: упоритостта и жестокостта, проявена от него в хода на преследването на ординовистите, го доведе до нивото на палач. Но палачите също умират! Присъдата, наложена от съда на MPON за Окорсио е смърт, приведена за изпълнение от специален отряд. Напред, към Нов ред!“.

24. След Окорсио

След като бяха изгорени всички мостове за връщане назад, реших да преустановя дейността на организацията, за да оценя ефекта от покушението. Нямайки повече никакви връзки с легалността, ние вървяхме слепешката и бяхме като ученик на магьосник, чието основно правило беше да „действа, а след това да види какво ще стане“. Това беше естествено за нас – внимателно да се мисли какво ще се прави по-нататък и накъде ще се върви. Трябваше да продължим борбата. В това ни помогна много тромавостта на противника, неподготвената към такива случаи полиция, която изглеждаше дезорганизирана, и която дори не знаеше къде да ни търси. Силите на реда, дълго време говорещи за „черната заплаха“, убеждаващи обществото в съществуването на международен център за неофашистки саботаж, абсолютно не бяха готови за борба с новия домашно отгледан „враг“, който беше на едно ниво с „Червените бригади“, който показа възможността за извършването на не по-малко сериозни акции от тези, които осъществяваха „бригадистите“. Властта ни подцени. Тя се намираше в затруднение и ние трябваше да се възползваме от тази обърканост.

Трябваше да сложим край на говоренето след като преминахме границата, отделяща ни от миналото, и нарушихме всички налични табута. В това число и най-главното табу: табуто на убийството. Вече не можехме да попаднем в капана, заложен от режима и да не намираме изход. Тези, които бяха редом с мен повече не можеха да се наслаждават на комфортен живот и да „воюват“ с режима с помощта на думи и улични демонстрации. За никакъв „демократичен“ процес вече не можеше и дума да става – ние сами излязохме от този процес, въпреки че някои другари все още продължаваха да бъдат членове на Италианското социално движение: било по навик, било заради глупост, но във всеки случай това членство повече нищо не значеше. В тези дни за тях говореха пистолетите. Ние смятахме, че вървим доста напред от MSI, което бавно, но сигурно отстъпваше все повече назад. Искахме също да бъдем част от „физическото“, а не само от концептуалното революционно движение: искахме да се конкурираме с „Червените бригади“ и всички тези сили, които, според нашия възглед, също като нас нанасяха удари по режима. Вече имахме всичко необходимо за такава конкуренция.

Направеният от мен анализ изработи нова стратегия и се приспособи към най-различни тактики, необходими за движението напред. Избирах целите внимателно: те трябваше да бъдат видими от обществото, за да може ударите по тях да съответстват на нашата стратегия за въоръжена пропаганда. Първата ни цел беше организирането на въоръжена пропаганда на широко ниво. Партизанската война беше следващата предполагаема стъпка. Това вече беше утопия. От висотата на изминалите години мога да кажа, че това беше чиста проба утопия. За щастие. За страната и за италианците.

25. Ограбването на Министерството на труда

Ограбването на Министерството на труда и социалната сигурност беше типична акция за самофинансиране. Нанасянето на икономически удар по режима беше само второстепенна цел. Най-вече ни трябваха пари за продължаване на въоръжената борба: за закупуване на оръжие, наемане на къщи и апартаменти, за логистика. За извършването на тази акция аз избрах за свои помощници стари другари от юга, избягвайки възможността да се обръщам към римските бойци, привикнали към сплетни и празно говорене.

26 юли 1976 г. беше избран за денят, в който ще бъде нанесен „ударът“. Две седмици прекарах в подготовката на нападението. Лично посетих територията, на която се намираше офисът на Министерството на труда, за да разбера как да организирам акцията. Сградата на Министерството представляваше квадратен дворец с голям вътрешен двор. Парите тук ги внасят обикновено през задния вход, намиращ се на улица 20 септември. Прониквайки в сградата като служител, аз донесох в материално-техническия отдел цял куп документи: няколко дни ги събирах в кошчетата, разположени до офиса. Тук имаше и някакви свидетелства, стари отчетни фактури и тем подобна бюрократична документация. Представяйки се на портиера като служител на несъществуваща фирма, аз го помолих да ми покаже пътя към отдела за материално-техническата логистика. Той ми го показа. Влязох, мислено броейки стъпките и запомняйки всички пречки, с които бихме могли да се сблъскаме. Изчислих колко време ще ни трябва, за да влезем, да вземем парите и да излезем. Запомних колко е охраната вътре, кога се сменя, далеч ли се намират полицейските участъци, кога ще дойдат патрулките, и, най-вече, къде се намират банкнотите. Вечерта преди грабежа паркирахме автомобила в близост до офиса, за да можем на другия ден да избегнем ненужно губене на време (в тези години Рим беше не по-малко хаотичен, отколкото сега и за да стигнеш от едно място до друго, можеше да ти отнеме доста време). Всеки от нас изпълняваше поставената си роля. Планът на грабежа изглеждаше безупречен.

Сутринта на 26 юли тръгнахме към Министерството на труда и влязохме в рибарския магазин срещу офиса. Двама други другари стояха на няколко метра от главния вход, давайки вид, че чакат някого. Всички бяхме облечени с дънки и сини ризи. На рамото ми висеше спортна чанта, от която стърчаха въдици и дръжка на пистолет за подводен риболов. На практика това беше автомат със заглушител, доста сходен с подводния пистолет. Приличахме на младежи, отиващи на море. След няколко минути от задния вход излязоха двама инкасатори, доставящи парите в Министерството. Излязоха без полицейски съпровод – вероятно карабинерите са се задържали в сградата, за да пият кафе или да си побъбрят с някого. Това не влизаше в плановете ни. Това задържане предизвика паника в двамата ми другари: „Всичко пропадна, капо1! Да си тръгваме, ще го направим следващия месец!“. Аз викнах: „Ще направим това, което аз казвам, иначе ще ви прострелям в главите, мръсни кучи синове!“.

Операцията започна. Момчето, което трябваше да изпълни ролята си на наш шофьор, по мой знак се отправи към колата, която бяхме паркирали тук предната вечер. Аз и другият другар тръгнахме директно към сградата на Министерството, а другите двама, които искаха да си ходят, влязоха след нас малко по-късно. Влизайки, аз хванах портиера и изръмжах: „Запази спокойствие, това е обир. Бъди добър и няма да те убием“. Човекът, мислещ това за шега, се засмя. Той започна да жестикулира, да прави смешни физиономии. Може би ни взе за шегаджии, защото нашият зелен автомат с черен заглушител, с който го заплашихме, не се вписваше в неговата кинематографска представа за въоръжените нападения. За да успокой този веселяк, моят другар трябваше да го удари с цевта на оръжието. Портиерът веднага разбра всичко. Той беше поставен с лице към стената и със завързани зад главата ръце. През цялото това време постоянно мърмореше, че е бил парашутист и дори е бил в плен след сражението при Ел Аламейн. Съчувствахме му на този стар войник на Мусолини.

Докато двама останаха да контролират входа, ние с другаря влязохме във вътрешния двор. Всичко наоколо беше спокойно. Никой от служителите не ни подозираше в грабеж. Пробягвайки осемдесет метра, ние се приближихме към вратата на офиса, където се държаха парите. Поклащайки глава, аз ударих с рамо право в центъра на вратата – тя падна от пантите. Вътре на бюрото си седеше една жена. Размахвайки автомата, извиках: „Къде са парите?“. Жената подскочи от стола си като пилот, който катапултира. Тя мълчаливо посочи голям зелен куфар. Там имаше почти половин милиард, 460 мил. лири. Огромна сума. Изплашената госпожа, не на себе си, извика „Там също има пари!“ и показа голяма завързана чанта, която е пълна с монети. „Ще ви я оставя“ – вежливо й отговорих. Торбата беше прекалено тежка. Взимайки куфара, тръгнахме да излизаме. Другарят с куфара вървеше напред, а аз с автомата бях отзад. Служителите ни срещнаха във фоайето, слагайки ръце зад главата – те вече бяха разбрали какво се случва. Обирът ни костваше 28 секунди. Нито секунда повече.

Напускайки сградата, аз погледнах към улицата: там имаше полиция, опитваща се да блокира всички пътища за отстъпление от Министерството. Един от карабинерите се приближи към офиса. Прекрасно си спомням един от тях, той беше съвсем близко и държеше дясната си ръка на разкопчания кобур. Взех го на мушка. Полицаят ме погледна нерешително и не знаеше какво да прави: да отвори кобура, за да вземе пистолета или да ни пусне да си тръгнем. Може би разбираше, че ако направи опит да вземе оръжието, аз ще го застрелям. Молех се този почтен господин, явяващ се нечий баща, да не се прави на герой. Слава Богу, че не извади пистолета.

Когато другарят с куфара се оказа зад гърба ми, аз и другите трима, контролиращи изхода, извадихме шашки със сълзотворен газ и ги хвърлихме на площада. По този начин разчитахме полицаите да се дезориентират и да се разсеят. Целият площад беше обгърнат от гъста мъгла. Тръгнахме към автомобила, който вече беше запален и готов да потегли. Втурнахме се по улица 20 септември. На ъгъла с Вия Ринашенте двама другари излязоха и се качиха в градски автобус. След няколко метра до Вия Волтурно слезе още един другар. В колата останахме само аз и шофьорът. Наредих му да кара до гара Термини, възнамерявайки там да облепя куфара с парите с туристически стикери и по-нататък да продължим с такси. На нея и отидохме.

Особено вълнуващ ми се стори моментът, когато минахме покрай голям надпис „Министерство на труда и социалната сигурност“ – връщахме се назад по Вия Национале. Едва когато минахме площад Венеция се успокоих. На булевард Виторио срещу нашето такси вървеше полицейски автомобил с включени сирени, на който бяхме принудени да дадем път. Преминавайки Тибър, колата ни се насочи към квартал Примавале, където се намираше „бърлогата“: мястото за среща на всички другари след нападението. Всичко беше наред, никой не беше арестуван. На следващия ден вестниците излязоха с голямо заглавие: „Грандиозен дързък обир на Министерството на труда“.

Няколко часа след „удара“ се появиха приказливци. На вечеря другарят, който дойде да ни поздрави с няколко свои приятели, изведнъж започна: „Сега ние трябва да…“. „Какво вие трябва да?!“ – прекъснах го аз. Ние не бяхме банда вулгарни престъпници, които грабят банки, за да живеят красиво, за да харчат пари, да си купуват дрехи, коли и жени. Ние действахме в съответствие със строгата революционна позиция. Взехме малко енергия от „великана“,  за да дадем сили на „хобит“. И този човек ще ни учи как да разпределяме парите. Изпратих го по дяволите. Не ни трябваше учител. Този тип, представящ се за мъдрец, моментално беше изгонен от организацията. Това беше първият реален конфликт в структурата. Другарите му, които беше събрал от различни римски групи, напротив – лека-полека бяха въвлечени в структурата. В мен беше властта, в мен бяха идеите, в мен беше оръжието, парите и най-вече мъжеството и желанието да вървим напред. Не можех да си позволя някакъв приказлив умник да ми казва какво да правя. В крайна сметка това умно момче остана съвсем само. Другарите прекратиха с него всякакъв контакт, считайки го за слабак. Между хората, които вървяха след него, бяха Серджо Калоре и Алдо Тисеи, които по-късно станаха нашата ахилесова пета. В този момент в организацията беше влязъл троянски кон.

Този ръководител като цяло беше фатална личност за нас. Не само, че водеше след себе си тези безполезни хора, но и ме запозна с Мауро Мели, още един псевдофашист от Генуа, който обеща да „очисти“ част от взетите от Министерството пари (около 180 мил. лири) и да ги обмени на по-малки купюри. По-късно се оказа, че на такъв човек като Мели не може да се има доверие.

1. Капо (итал. capo) – „шеф“.

26. Трагедията в Тиволи

Ограбването на Министерството на труда и социалната сигурност от военна гледна точка беше изпълнено перфектно. Вестниците говореха за това грандиозно нападение в продължение на няколко седмици. Целта беше постигната: взехме почти половин милиард лири, не стреляйки нито веднъж. Никакви невинни жертви. Това беше истински успех за организацията.

Три дни по-рано, на 23 юли, напротив, не успяхме да избегнем ненужна смърт.

На събранието на „Политическо движение Нов ред“, провеждащо се след убийството на Окорсио, аз изложих пред другарите своето виждане за оперативната стратегия за развитието на организацията. Основните цели бяха две: добиване на средства за финансиране на нашите по-нататъшни операции и придаване на еднообразие на нашия оръжеен арсенал, за да бъдем като равни с нашите „врагове“: полицаите. Уточних, че този процес трябва да се развива планомерно, без резки скокове. Забраних всякакви операции, пречещи на основната стратегия, но никой не разбра изказванията ми или се правеше, че не ги разбира.

Никой не ми каза, никой не ме предупреди, че група другари е замислила да извърши обир на дом за колекционерско оръжие, разположен в покрайнините на Тиволи. В нощта на 23 юли тази група от неспокойно хора действително направи немислима глупост.

Скривайки се в тъмнината, те са се подготвяли да извършат нападението. Първоначално им се е оказало лесна работа, дреболия. Детска игра. След като са влезли в сградата и са нахлули на първия етаж, вдигайки шум, на прага на една от вратите се появил човек, който ги пита на висок глас кои са те. Внезапно нещо меко прелетява над главата на един от другарите. Той видимо сериозно се изплашва и открива огън без никакво предупреждение. Човекът е убит. Той е бил зет на колекционера на оръжие. Предметът, който е хвърлил, е бил просто един чехъл. Изплашвайки се от тази ужасна постъпка, боейки се да не бъдат арестувани или дори убити, другарите се втурват презглава от жилището.

Идиоти. Какво оръжие са могли да намерят в дома на колекционера, като то дори е могло да бъде в железен сейф или дори на друго място? На какъв обир са се надявали? На пистолети „Парабелум“? На автомати? Дори ако въобще са могли да стрелят. Колекционерът може да е имал най-различни оръжия, но повече или по-малко функциониращи са били пистолетите „Магнум“ 22 калибър. И това е била операция, съдействаща за унифицирането на нашия арсенал? Безумна постъпка – това е било.

Марио Роси

Те ме държаха в пълно неведение. Ако знаех за тази акция по-рано, никога не бих я разрешил, тъй като и лично се опитвах да участвам във всички военни операции. Аз бях военният ръководител, ръката и ума на цялата организация. За мен фразата „взимайте оръжието и бягайте, където искате“ беше неописуема обида. Аз не бих искал да участвам в грабежа на дома на колекционера, защото категорично забранявах подобни действия: безполезни и водещи към обратен резултат. Другарят Марио Роси, явяващ се един от най-сериозните и подготвени хора в цялата организация, след това в съда трябваше да разнищва цялата тази простотия. Той заплати скъпо заради това, че поради своя тогавашна глупост се свърза с идиотите от Тибуртино, организиращи тази акция.

27. „Ваканция“ във Франция

Това лято, особено през август 1976 г., италианските градове опустяха. Беше време за ваканция – хората отиваха на море или на планина, а за мен, един от най-опасните и издирвани престъпници в Италия, това беше отрицателен фактор. Рим можеше да стане за мен опасен капан: в този период можех да бъда индивидуализиран доста лесно. Освен това стана доста трудно да се ходи с пистолет поради една проста причина: не знаех къде да го крия в тази жега. През лятото всички носят дънки и тениски или пък ризи с къси ръкави. Къде мога да сложа „Колт“ 45? Това беше много трудно. Поради тази банална причина дори „Червените бригади“ преустановяваха през лятото дейност.

„Бъбривците“ и „мекотелите“, които въобще не можех да ги прахосам, ме съветваха да си взема кратка почивка и да изпратя всички наши „служители“ на ваканция, също като всички други служители. Буржоазният манталитет на другарите все още от време на време се проявяваше. Но аз държах на противоположни позиции: не можеше да има никакви „отпуски“ и „ваканции“ по време на война. Това е неправилно.

В този момент зад граница някой отново се поинтересува от движението ни. И тъй като нямахме на разположение нито радио, нито специални машини със секретни кодове, единственият инструмент за контакт с чужбина беше телефонът. Разбира се, общественият телефон. Един другар ми съобщи, че Клементе Грациани ме търси да поговорим. Срещата с емисаря на Грациани беше назначена в квартал Прати, на площад Мацини, където се намираше пощата и място за телефонни разговори, откъдето можеш относително безопасно да позвъня до Франция. На срещата дойдох заедно с моя стар другар Джанфранко Феро: той беше драстично отслабнал и освен това зрението му беше отслабено. С огромните очила, висок и слаб, изглеждаше нелепо.

На площад Мацини в съпровод с голяма група другари, някои от които влязоха в нашата структура, се яви Пепе Пулиезе. Аз се хванах за главата – подобна шумна компания можеше да привлече вниманието на полицията, което би било за нас равносилно на провал, така че игнорирах срещата – със знаци казах на Пепе да отиде по-нататък. Той и неговата тайфа ни последваха. Не грешех в своите подозрения – Пепе беше последван от полицейски шпионин, който, идвайки на площад Мацини, старателно отбелязваше в своя бележник всички неща, които му изглеждаха подозрителни. Благодарих на Бога, че аз и Джанфранко дойдохме на срещата с черен мотоциклет „Гуци“, който взехме на заем от добър „чист“ човек, така че не привлякохме вниманието на детектива. Този път избегнахме затвора благодарение на своята внимателна конспирация.

Позвъних на Грациани и няколко дни по-късно заедно с няколко другари напуснахме Италия, пътувайки за Франция. Първата точка от нашето пътуване беше Генуа, където трябваше да се срещнем с Мауро Мели, който трябваше да размени за по-дребни купюри част от парите взети от нас от Министерството на труда. На срещата му дадох парите и моя котарак. Не знаех, че в този момент Мели се намира под покровителството на полицията.

Преминах границата без проблем. След няколко дни позвъних от Франция на Мели. Обади се женски глас: „Вие защо не четете Corriere Mercantile?“. Излязох на улицата и тръгнах към вестникарската будка. На първа страница имаше съобщение за бягството на Мели и проведения в неговия дом обиск, в хода на който са намерени 180 милиона лири. Пари, които, съгласно статията, са били необходими за поддържането на „национал-туристите“ (такъв епитет вече бях използвал аз): членовете на старото MPON, бягащи зад граница. Не се и съмнявах, че Мели ще изиграе важна роля в разобличаването на цялата нелегална структура. Катастрофа. Другарите ми едва не се разплакаха: парите, предназначени за организирането в чужбина на нашия печатен орган, се изгубиха завинаги. Аз гледах на нещата по-трезво: загубените пари можеха да бъдат заменени с други. Когато загубим хора и цели структури, тогава няма да можем да ги заменим. Бях много ядосан.

Четейки вестника, разбрах, че Мели, бидейки едновременно екстремист и собственик на хотел, се намира под постоянния надзор на полицията, карабинерите и данъчната инспекция. Постоянно му се правеха „визити“ и обиски. По време на една от тези визити е обискирана стая в хотела, която Мели е държал постоянно заключена. Тук е открит куфарът с пари, от който нашият другар дори не е махнал печата с абревиатурата на Министерството на труда и социалната сигурност, безвкусна сребърна огърлица с двойна брадва (символ на MPON) и пистолет „Люгер“ – доста тежко и остаряло, но въпреки това надеждно оръжие.

В Ница се срещнах с Грациани, който също беше ужасен от генуезкия арест. Казах му, опитвайки се да го успокоя, че Мели е надежден другар, че може да излезе от тази ситуация и да пристигне по-късно във Франция.

На следващия ден с Грациани тръгнахме към бара на известния разкошен хотел „Negresco“. Неочаквано лице в лице се сблъскахме с Мауро Мели. Попитах го да обясни по въпроса за парите, а той започна да мърмори нещо. Буквално за яката го изкарах от хотела – смятах да го закарам на един уединен плаж и да го застрелям, да изчезне завинаги. Вече чувствах „гнил“ този човек, който няколко години по-късно ще дава в съда показания срещу мен. Идвайки на себе си, започнах да се интересувам как сега да излезем от лайната, в които ни набута Мели. Той ме убеди да остана за известно време във Франция, за да си поема дъх и да си почина. Връщайки се обратно в Ница, поговорихме с Грациани и решихме да организираме среща на ръководителите на MPON, за да се създаде стратегически план на организацията в писмен вид.

Грациани искаше организацията да се намира под пълния контрол на чуждестранното ръководство, чрез специални доверени лица, които трябваше да се кооптират в италианската структура. Другарите, идващи с мен от Италия не искаха да слушат за нещо подобно. Те действаха с мен в Италия, в организация, която напълно се отличава от тази, която някога е ръководел Клементе. Теоретичните възгледи на Грациани нямаха повече никаква тежест. Той беше в малцинството. Бях разочарован от такъв развой на събитията.

Върнахме се обратно в Италия. Към Рим пътувахме не по магистралата, а по държавен, второстепенен път. Фатална грешка, защото тук действаше безупречната система на контролно-пропускателните пунктове. И действително, в Тоскана, в близост до Гросето, ни спряха карабинерите. Разполагахме с фалшиви документи. Освен това с нас беше генуезки другар, – единственият, който използваше истинското си удостоверение за самоличността, – който беше записан в досието си в полицията като опасен неофашистки екстремист. Докато един от служителети говореше нещо по радиостанцията, към мен се приближи вторият полицай. Този господин, забелязващ, че съм на неговите години, започна да ми разказва за своя живот, а аз, държейки пистолета между крака си и вратата на автомобила, търпеливо изслушвах оплакванията му за неговия син, който се учи много лошо в училище. Бях в ужас от това, че мога в този момент да стрелям по този човек: във „врага“, който изведнъж се превърна в баща на семейство, мой съотечественик, всъщност – добро момче. Никога не съм бил безжалостна машина за война или пък човек-оръжие ала Нечаев, а бях същият, какъвто беше и „врагът“. Това носеше голямо неудобство. За щастие, полицаите не искаха документите на генуезкия другар, който, трябва да кажа, беше най-невинният от нас. Извинявайки се за безпокойството, те пуснаха автомобила ни.

28. Началото на края. Първите арести и изолацията

Във Франция се договорих с Албер Спаджари1 за организирането на няколко акции за самофинансиране: става дума, естествено, за грабежи и кражби. Когато се върнах в Италия, тук започнаха първите арести: няколко другари от организацията бяха хвърлени в затвора. Това бяха първите резултати от разследването на убийството на Виторио Окорсио.

Много другари мислеха, че, ако не ги арестуват веднага след убийството, няма да ги арестуват никога. Това е ужасна грешка. Преди всичко, защото съдебното разследване и търсенето на възможните престъпници можеше да продължи с години: всичко това създаваше впечатление на неизменност и спокойствие. Освен това съдебните органи бяха принудени да преодоляват много бюрократични бариери: получаване на разрешение за подслушване на телефони или пък за обискиране на една или друга квартира – всичко това отнемаше много време. Ти нищо не забелязваш, не знаеш какви стъпки предприемат следствените, не знаеш, че врагът се подготвя. Едва когато ти сложат белезниците на китките, започваш да мислиш за това как дълбоко си грешал. За нас единственото средство да не ни заловят беше благоразумието, внимателността и мобилността, водеща до объркване тромавия „враг“. Не можехме да си позволим да седим на място. За да спасим цялата си мрежа, трябваше да се намираме в постоянно движение. Да вървим внимателно, избягвайки падения, но да вървим.

Една сутрин, връщайки се в Примавале, аз се отправих по улица Аурелия, за да отида при Пепе Пулиезе. Исках да поговоря с него за поведението му, което в последно време ми изглеждаше неразумно. Мислех, че той се намира в опасност. Имаше странни актове на сплашване, като например надписите на колата му. Мислех, че всичко това е дело на бандитите от „Национален авангард“, с които Пепе имаше сериозни разногласия. Спрях се пред дома на Пепе и попитах една продавачка дали е виждала Пепе. Тя отговори, че не е. Разтревожих се. Влизайки във входа след някакъв господин, аз се отправих към вратата на квартирата на другаря и почуках. Тишина. Никакъв отговор. Слизайки във вътрешния двор, аз се качих нагоре по газовата тръба. Бутайки с пръст прозореца, влязох вътре: адска каша, всички вещи бяха разхвърляни, на пода беше кобурът за пистолет, който подарих на Пепе. Пепе е бил заловен, в това нямаше никакви съмнения. Заедно с него в участъка бяха отвели и цялото му семейство, надявайки се, че някой от тях, обхванат от паника или под натиск ще разкаже всичко. Но никой от тях не е разказал нищо, защото никой нищо не е знаел.

Пепе Пулиезе

Предположих, че арестът на Пепе е само пробно „затрупване на мрежата“. Излизайки на улицата, отидох до площад Кодио. Чрез домофона извиках един другар на улицата. Разказах му какво се е случило с Пепе, за да бъде нащрек. След това продължих. Следващата точка от моето „пътешествие“ беше бар, в който обикновено се събираше група другари и където собственикът беше наш съратник2. Махайки на собственика, аз му съобщих: „Започнаха арести, предупреди всички“. Той беше в ужас: „А какво да правя с бара?“. Мен това не ме интересуваше въобще – барът не беше негова собственост, той беше купен с наши пари. В крайна сметка можеше просто да го остави.

Така се понесох из Рим: трябваше да съобщя на всички за опасността и трябваше да направя това бързо.

Между другото, посредством обществения телефон потърсих Джанфранко Феро. Напразно. Номерът му не отговаряше. В следобедните часове се отправих към дома му в Тестачо. Питайки съседите му, разбрах, че той е арестуван. Голям, много голям проблем. Джанфранко и Пепе бяха арестувани, само защото в домовете им полицията откри оръжие: това беше сериозен повод за задържане и за да се продължи разследването по отношение на тези лица. Изчистих квартирата си от всичко незаконно. „Бърлогата“ ми Примавале сега беше не по-надеждна от моя автомобил.

Арестите през есента на 1976 г. станаха първия силен удар по организацията. Това беше гръмко събитие, имащо по-юридическо значение от гледна точка на функционалността – фактически, смъртоносен удар. Жесток и силен шамар. „Политическо движение Нов ред“ беше почти напълно унищожено. В затвора или в бягство се намираха почти всички свързани с мен: другари, които бяха брънка в твърдата верига на нашата организация. По време на въоръжената борба арестът е равносилен на смърт. Човекът, попадащ в затвора, трябва да се разглежда като загинал, защото той не може да се използва въобще повече. Съдебната присъда беше равносилна на последния пирон в ковчега, защото такъв другар окончателно слиза от сцената.

Слез „затрупването на мрежата“ загубих контакти със съратниците, с които по-рано бях доста близък. Бях изолиран, останах сам.

Бидейки изолиран този, който организира и оглавява въоръжената борба, означаваше, че аз нямам повече сведения от другарите (арестите и вниманието на полицията възпрепятстваха тяхното получаване), нямаше повече „въоръжена команда“ (останаха само „чисти“ и няколко „оперативни кадри“), нямах повече контрол над организацията, която сега съществуваше само зад граница, тъй като структурата в Италия беше подложена на унищожение. Това беше агонията на MPON.

Началото на края и нищо повече не можеше да се промени. Не можех нищо да направя. Хората покрай мен не бяха способни да помогнат. Повече нямах басейни с човешки сили, откъдето бих могъл да черпя, нямаше културни сили, които биха могли да спасят MPON. В този момент представях себе си като риба, която няма достатъчно вода и се опитва да плува в калта. Хората, свикнали да „бъбрят“, а не да действат, съставляващи значителен брой от нашата организация, сега бяха преобладаващо мнозинство.

Убежденията на мнозинството ординовисти бяха твърди, защото никой и никога не ги е подлагал на изпитание. Нямаше светилища, които да се защитават до смърт, защото те не бяха построени, но противникът не забеляза нищо такова или забеляза малко. Той все още говореше за страшната заплаха, идваща от нас. Ние бяхме напълно изолирани, без стратегия. Някои особено мъдри господа ръсеха празни примери за дейността на фашистката тайна полиция OVRA и немските SS в навечерието на поражението във Втората световна война. Предлагаха да повторим този опит, но всичко това не бяха систематизирани стратегии, защото в крайна сметка всички ние изпаднахме в ужас от неизбежността на затвора и процесите. Врагът, междувременно, ни спря въздуха. Той ни отне възможността да черпим резерви, защото етапът на въоръжената борба приключи. Не бяхме в състояние да компенсираме загубите, нанесени заради арестите. Къде можехме да намерим нужните хора? В средата на спиритуалистите, последователите на Евола? За това и дума не можеше да става. По принцип такива хора не ни трябваха. В Италианското социално движение? Не. Мисини ме смяташе за луд, влачещ след себе си другарите към затвора или гроба заради безумни утопии. За тях аз бях „прокажен“, от когото трябваше да се бяга. Така че трябваше да се задоволя с малкото ординовисти, които останаха все още активни.

Най-бойните другари от Перуджа бяха арестувани поради глупост: за заплаха към съдия Ариоти3. Обърнах погледа си към Лигурия. Там като цяло беше пусто. Тоскана, както и по-рано, бъкаше от шпиони, от които трябваше да се стои далеч. Пиемонт беше ненадежден, същото се отнася и за Ломбардия. Венето беше пълен с психопати, имащи (или способни да си намерят) оръжие. Но това бяха бесни псета и ненормални хора, които не ми трябваха.

Трябваше не просто да оцелея, но и да продължа да действам. Всичко това доведе до това, което се случи. Не бяхме способни да маршируваме напред след като направихме голям качествен скок назад. В тези седмици предишните ни грешки породиха други грешки, но трябваше да се действа, дори и да се греши, тъй като статичността и фатализмът в нашата ситуация бяха равносилни на смърт. Най-лошото беше, че не знаехме как действа противникът и какви стъпки предприема. Ние нямахме „очи“, защото „врагът“ отне от нас тези жизненоважни преимущества, които успяхме да придобием.

За противника просто не съществуваха кадрови проблеми: полицията се попълваше от ден на ден. Пред нас имаше двоен проблем: как да обезпечим тила и как да обезпечим авангарда. Нямаше такива, които да се нарекат „политически войници“. Беше невъзможно да хванеш първия изпречил се човек и да го превърнеш в боец, във въоръжен опозиционер, както за това празнодумстваха много дилетанти. Постоянно се забавях с възстановяването на структурата, постоянно се натъквах на пречки.

Серджо Калоре

„Тибуртините“, младежите от Тиволи, ми бяха представени като „другари“ с пълно доверие, хора, на които може да се разчита. Един от тях, Серджо Калоре4, беше назначен от мен за политически комисар на MPON, въпреки че неговата идеологическа линия ми се струваше много странна и не пораждаща доверие. Той беше един от привържениците на новите модерни идеи, придобиващи в края на 1970-те години голяма популярност: идеите за странни „алианси“ с нашите политически съперници, – с комунистите и най-вече с анархистите. Калоре беше ляв сред десните. Нещо повече, може да го наречем „ултраляв“ сред десните. Той беше полуанархист, полуспиритуалист на Евола, въплъщаващ в себе си дефектите на двете мисловни школи. Всички тези въртели не ми харесваха, но трябваше да се върви напред, дори ако трябва да се пълзи на лакти. Трябваше да се възстанови организацията, така че тръгнах на импровизация, която във въоръжената борба по принцип не трябва да я има, защото рано или късно трябва да се плати за нея с политическа или физическа смърт.

Като цяло за сметка на тези „тибуртини“ съумях някак си да възстановя структурата. Въпреки това, никога не се надявах на тяхната „вяра“, на тяхната способност да водят въоръжена борба. Мнозинството от тях можеха само да си чешат езиците. Как можех да разчитам на Алдо Тисеи5? Той беше 17-годишно момче, което ми го доведе Калоре, казвайки ми, че „стреля добре“. Очевидно и единия, и другия не разбираха, че, за да си „политически войник“ не трябва само да стреляш добре. Във въоръжената борба психологията, нагласата, играе важна роля. Тя е не по-малко важна от умението за стрелба. В момент на опасност трябва да знаеш какво да правиш, трябва да си убеден в правилността на действията си. И едва след това да използваш оръжието си. Поради това известно време по-късно, когато трябваше да стрелят, тези „другари“ не стреляха, въпреки своите „умения“, въпреки своята „вяра“, въпреки клетвата за вярност към идеята. Те просто изчезнаха.

Когато трябваше да извърша някаква акция, аз си наложих като правило никога да не казвам на тези хора за нея предварително. Всичко планирах сам и в навечерието посещавах избрания от мен другар, на когото казвах: „Утре трябва да направим нещо“. Те постоянно си намираха причини, за да се откажат. Извинявайки се, те се позоваваха на момичета, на семейството, на ученето. Вбесявах се от това. „Ако дойдеш с мен, е възможно да те убие врагът. Ако не дойдеш с мен, със сигурност аз ще те убия. Точно тук. На момента. Е, какво ще правим?“. Не принуждавах никого и никога да прави избор в полза на въоръжената борба. Те сами избираха този път. За тях думата клетва беше само празна дума, формалност, идиотски и безполезен ритуал. Те не разбираха едно важно нещо: думата вярност често е много по-важна, отколкото страха от затвора или смъртта.

Вместо да се занимават с делото, те създаваха митове, а тенденцията за създаване на митове беше най-опасната, защото, от една страна, тя можеше да доведе до презрение, както към своя, така и към чуждия живот, а от друга страна – тя способстваше за предателството и донасянето.

Така че, губейки своята структура, аз бях принуден да използвам абсолютно безполезни хора, способни само на самохвалство и пълна простотия. Те не успяваха да различат въображаемото от реалното: техните разсъждения представляваха набор от взаимоизключващи се параграфи. Възнамерявайки да бъдат авангард, те, напротив, бяха доста плахи момчета. В крайна сметка, сблъсквайки се с реалността, те бяха напълно деморализирани: те не бяха в състояние да осъществяват плана и програмата, която сами избраха.

1. Албер Спаджари – бивш боец от Френския чуждестранен легион, участник във войната в Индокитай, близък до френските неофашистки кръгове. Автор е на знаменития „грабеж на века“ в Ница. В нощта между 16 и 17 юли 1976 г., пробивайки дълъг канал към подземното хранилище на банка „Сосиете Женерал“, група грабители изнася от банката златни кюлчета и банкноти на обща стойност от 60 мил. франка. През октомври 1976 г. Спаджари е арестуван, но бяга, скачайки през прозореца, директно от сградата на съда. Осъден е задочно на доживотен затвор, но така и не е заловен. Умира в Австрия през 1989 г.

2. Това е Марчело Сгавикия, осъден по-късно за подпомагане на Конкутели.

3. Алфредо Ариоти е заместник-прокурор в Перуджа. На 11 юли 1976 г. група другари стреля два пъти с пистолет по жилището му. Арестувани са всички седем участници в тази „акция“.

4. Серджо Калоре, родом от Тиволи, е един от първите бойци на групата „Costruiamo l’Azione“ на Паоло Синьорели, организирана след ареста на Конкутели. Бидейки близък към „Въоръжените революционни клетки“ на Валерио Фиораванти, той е арестуван през 1979 г. заради многобройни грабежи. след ареста си се „покайва“ и става един от основните обвинители в процесите срещу неофашистката подпола. През октомври 2010 г. е убит от неизвестни в дома си в Гуидония, близо до Рим, по жесток начин: престъпниците прерязват гърлото му.

5. Алдо Тисеи след ареста си се „разкайва“ и става свидетел по обвинение срещу Конкутели. Умира през 1988 г. от свръхдоза хероин.

29. Криза

Оперативните трудности бяха очевидни. Организацията беше в криза, това го разбирах прекрасно, но се надявах, че ще мога да се възстановя от първия удар, нанесен от държавата. Затова след есенните арести през 1976 г. създадох  GAO – „Gruppi d’Azione Ordinovista“ (Групи за действие на ординовистите). Това трябваше да бъде начин да се реорганизира движението, което тепърва беше напълно разсеяно. GAO трябваше да станат логическо продължение на маршрута на MPON. Разнородна структура, разпространяваща се из цяла Италия, която трябва да способства за изместването на „другарите“, които заради своето безсилие няма право на участие в организацията. Клетки, малки и дребни, са способни бързо да пристъпват към действие. Но GAO имаше също и друга цел: отстраняване на възможни инфилтратори и агенти на държавата, за съществуването на които вече подозирах. Казано накратко, това трябваше да бъдат малки фабрики на неофашистката въоръжена борба, които с времето, по пътя на делението, можеха да се превърнат в огромна структура. Само GAO имаха право да действат от името на MPON и да говорят от името на Движението. Първата акция на GAO трябваше да се проведе на годишнината от разпускането на MPON. Дори и безкръвна, тя можеше да бъде отразена от медиите: става дума за окупиране на автобус с цел разпространяване на листовки. Ние попаднахме в капана на ефективността заради ефективността: правим нещо, за да говорят за нас, доказвайки, че съществуваме. Погрешна стратегическа линия. Съвсем скоро го разбрах. във всеки случай не можахме да направим нищо, защото нямахме хора за извършването на подобни акции.

В този момент пред нас имаше две алтернативи: или да се стреля по някого, причинявайки вътрешни противоречия в лагера на „врага“ (както правеха „Червените бригади“ в края на своето съществуване), или да се прекрати борбата. Докато бях принуден да седя безучастно, чакайки, във Витербо своето дело извърши Албер Спаджари: много сложен грабеж, извършен без насилие, в негов стил. След арестите наех къща в Брачиано, където живеех с двама другари на Албер. Вилата се намираше на няколко километра от границата: тя стоеше настрана и беше толкова малка, че нямаше къде да се сложи автомобила. Ние се престорихме на френски туристи, които са дошли да се насладят на гледките на планинските езера в тишината, в „мъртвия сезон“. Това ни даде възможност да избегнем излишното внимание на местните жители и полицията: не беше изненадващо, че група чуждестранни туристи наема къща в тези краища.

Когато Спаджари беше арестуван и „ударът“ във Витербо се провали, аз реших отново да установя контакти със задграничното ръководство на MPON, за да започна нов етап на борбата. Можеше да направя това само по един начин: да отида в Ница.

Елио Масагранде

Във Франция се установих при една жена, бивша активистка на ОАС1 и роднина на Спаджари. Те трябваше да ми помогне да възстановя връзките си с организацията. Срещнах се с Елио Масагранде и още един другар, доста „гнил“ другар. Установихме правила за нашите контакти и обсъдихме възможността за кооптиране в Рим на нови хора в редиците на ординовистите: именна на този етап в края на краищата попаднах в капана.

След връщането ми в Италия пред мен се изправи основният проблем: къде да се скрия. Първоначално отидох в Тоскана. Тук се заселих в дома на един другар, който колекционираше различни военни неща (каски, куртки и тем подобни), а след това се преместих на село, в жилището на един пчелар, работещ като охранител на кокошарник. Напълно сам. Чувствах се като героя Нино Манфреди от филма „Хляб и шоколад“, където главният герой, след много перипетии, завършва живота си, намирайки убежище в селска къща, където бедно семейство живее заедно с пилетата си.

Не можех да живея в такива условия. Тръгнах си оттук, няколко дни пребивавах в Умбрия, откъдето тръгнах за Рим, където се установих в квартал Остия. В първия ден установих, че в „бърлогата“ ми са влезли крадци: липсваше малък телевизор, въпреки че моят скъпоценен сандък беше непокътнат. В него имаше цял арсенал: пистолети, автомат, ръчни гранати, взривове. Неща на „терорист“, а не на банален бандит. Крадците не са го пипали от страх. Веднага се преместих на друго място Рим, в жилище, което ще бъде последното ми убежище на свобода. Улица Фораджи се намираше в историческия център. На две стъпки от Колизеума, в близост до Императорския Форум. Жилището се намираше много близо до участъка на общинската полиция, но нямаше никакви проблеми. Никой нямаше да ме нападне, ако не „изпратят“ полицията. Убежището ми беше безупречно, можех да се наслаждавам на Рим в най-красивите моменти от деня. Вечер, когато се разхождаха туристите, а уличната търговия спираше работа, си позволявах лукса да се разхождам по центъра. Сам или в компанията на надежден другар.

1. ОАС (Organisation de l’Armée Secrète – Секретна въоръжена организация) е нелегална въоръжена структура, създадена през януари 1961 г. в Мадрид от Жак Жан Сусини и Пиер Легалар. Символ на организацията е келтският кръст, основен лозунг е „Алжир е френски!“. По време на войната в Алжир бойците на ОАС взимат активно участие в действията на проколониалните сили, защото основната задача на структурата е запазването на северноафриканските владения на Франция.

30. Предателство

Страхувах се от предателството и то много. Бях наясно, че в момента са се развили всички условия за даване на доноси, но се опитвах да не мисля за това, въпреки че предателството, както показаха събитията, беше най-конкретната опасност, надвисваща над мен.

Веднъж, когато ядях пица в компанията на близки другари, се приближи един човек каза задъхан: „В офиса на адвокат Арканджели1 някой иска да говори с теб“.

Тръгнах към адвоката, използвах всички възможни мерки за безопасност, тъй като полицията вече знаеше за връзките на адвокат Арканджели с римските неофашисти. Поставих двама другари да разузнават. Когато доложиха, че всичко е чисто, аз влязох в офиса. На срещата с юриста присъстваха също Джовани Ферорели2 и печално известният Паоло Бианки3. Ферорели говореше. Той ме попита за помощ за сегашните подопечни на Арканджели: членове на бандата на Ренато Валанцаски4. Той съобщи, че в Милано имат много трудности, защото полицията им диша във врата. Той изрази ясното желание да се присъедини към моята организация заедно с други свои другари. Тогава ми изглеждаше, като същото мисля и днес, че в тези момчета имаше някакъв комплекс за малоценност: искаха да бъдат като нас, но въобще не можеха да стигнат до нашето ниво, защото нямаха идеологически корени, нямаха политически мотивирани действия. Нарекох ги буржоазни маргинали.

В същото време, предателството, като дамоклев меч бавно, но сигурно се спускаше над главата ми.

На следващата сутрин Серджо Калоре се появи при мен в компанията на Паоло Бианки, който ме помоли да видя един другар, който може да отиде до Милано, за да установи контакти с Ренато Валанцаски и неговите приятели. Изпратих в Ломбардия Калоре и Бианки, на когото дадох пистолет „Браунинг“.

Върна се само Калоре: Бианки остана в Милано. След няколко дни се върна и Бианки и двамата отново дойдоха при мен. Бианки беше без пистолет: „Къде е пистолетът?“ – попитах го аз. „Не го взех, защото летях със самолета. В Милано ситуацията е критична. Трябва да намериш няколко квартири в Рим“. Изпаднах в ярост, но отрязах кратко: „Как така?! Ние самите сме в беда, а още квартири да търся? Не се притеснявай, сега ще видим какво можем да направим. Ял ли си?“. Направих бърза вечеря, хапнахме, а след това казах на Бианки да се разходим по тихата крайградска улица Фурбара. Той се съгласи. В това време докато Бианки беше под душа, Серджо Калоре, когото разбра какво възнамерявам да направя, почти заплака: „Ти искаш да го убиеш?“. „Естествено. Той ни разкри, без да бъде упълномощен той е взел някакви решения и е оставил пистолета незнайно къде. Този гнил мошеник ще ни доведе до разруха. Първо ще го застрелям, а след това ще сложа бомба между ръцете и лицето му. После нека да видим как полицията ще идентифицира личността му. Едва ли ще успее“. Лицето на Калоре пребледня, той се разплака: „Моля те, не го убивай, моля те. Израснахме заедно. Моля те, умолявам те“.

Паоло Бианки

Поддадох се на сълзите на Бианко и не го убих. Няколко дни по-късно, на 12 февруари 1977 г., Бианки трябваше да се срещне с Розано Кокис5. Бианки попадна под полицейско наблюдение и след срещата с Кокис и двамата бяха арестувани. Кокис успява да разоръжи един от полицаите и да избяга. Паоло Бианки дори и не се е опитал да бяга. Той е отведен в полицейското управление, където на момента започва да „пее“.

В следобедните часове се срещнах с Калоре, Алдо Тисеи и други другари. В един глас заявиха: трябва да бягам от Рим колкото се може по-бързо. И сам знаех това. Също знаех, че в този случай полицията ще стреля без предупреждение. Заедно с Калоре и Марио Роси6 се отправих към офиса на Арканджели, който щеше да бъде един от първите, които, според мен, Бианки щеше да предаде. Исках да проверя дали полицията е стигнала до него или всичко е било спокойно. В хода на нашата разходка не забелязахме нищо подозрително, полиция също нямаше. Връщайки се вкъщи вечерта, аз се уговорих за среща с един другар на сутринта: трябваше да идем до Флоренция, за да убием магистрата Пиерлуиджи Виния7. Серджо Калоре дойде при мен малко преди полунощ. Беше в паника: „Идват да ни арестуват!!!“. Позвъних незабавно на другаря, искайки незабавно да се срещнем. Трябваше да тръгнем за Флоренция в 04:30 часа, но часовете ми на свобода бяха вече преброени.

1. Джорджо Аркандели, адвокат, близък до неофашистки кръгове, е доверено лице на Стефано деле Кияе. През 1979 г. бойците на „Въоръжени революционни клетки“ му правят засада, но по погрешка е убит друг човек.

2. Джовани Ферорели е неофашистки екстремист, близък до бандата на Ренато Валанцаски.

3. Паоло Бианки е боец от бандата на Валанцаски, смятан за свързващото звено между миланските гангстери и неофашистката среда. Арестуван, той напълно се разкайва за дейността си, и става основен обвинител в съда срещу Конкутели.

4. Ренато Валанцаски е лидер на банда грабители, която през 1970-те години се намира на върха на престъпната йерархия в Милано. Арестуван в началото на 1970-те години, той неведнъж извършва бягства и опити за бягства. Осъден с четири доживотни присъди, в момента се намира в затвора, явявайки се своеобразен „рекордьор“ на Италия, прекарвайки зад решетките, с няколко прекъсвания за бягствата, повече от 35 години.

5. Розано Кокис, както е посочено в наказателното дело, е дясната ръка на Валанцаски.

6. Марио Роси е арестуван в нощта на 13 февруари. Осъден е на 30 години затвор.

7. През 1976 г. Виния е заместник-прокурор на Флоренция. Той взима активно участие в борбата срещу червения и неофашисткия тероризъм, както и срещу „Коза Ностра“. Конкутели иска да го убие по време на брачната церемония на неговата внучка.

Източник: Никитич Винтер

„Аз, черният човек. Живот между политика, насилие и затвор“ (глави 11-20)

„Аз, черният човек. Живот между политика, насилие и затвор“

Пиерлуиджи Конкутели и Джузепе Ардика

11. Нов ред, FUAN, Младежки фронт

Влязох в „Политическо движение Нов ред“ (Movimento Politico Ordine Nuovo – MPON) веднага при излизането ми от затвора, когато „Националният фронт“ поне за мен вече беше мъртъв. За да станеш от ординовистите1, не трябваше да попълваш никакви анкети или официално да се регистрираш по някакъв друг начин: просто трябваше да кажеш на местния лидер на отделението, че имаш желание да се присъединиш. И разбира се, да проявяви определена активност: да присъстваш на заседанията, да участваш в пропагандните кампании, като например раздаването на листовки и нощните рейдове с поставяне на плакати по стените.

Политическата организация, в която влязох, започна дейността си в началото на 1950-те години. Но MPON вече не беше групата на Пино Раути, Енцо Ера и Паоло Синьорели2 – през 1969 г. те напуснаха организацията, за да изпробват силите си в Италианското социално движение, в централния комитет на което се случват многобройни пертурбации. Възможно е да са взели такова решение, за да избегнат репресиите, които удряха другарите от MPON в началото на 1970-те години подобно на снежна лавина.

Тяхното официално излизане се случва през декември 1969 г., по време на драматичната среща в Терме дел Читуно, където влязоха в открит спор двете страни: от една страна са тези, които разглеждаха идеята за „културните кръжоци“ (каквато е и мрежата на „Нов ред“ до 1969 г.) за изчерпана, а от другата страна стояха тези, които съгласявайки се с тезите на първите, считаха, че е дошъл моментът да се направи първата стъпка към нова политическа партия, която би могла да бъде конкуренция на гнилото MSI и на подобни неофашистки групи. „Политическото движение Нов ред“ беше образувано от вторите, от мнозинството, което се оглавяваше от Клементе Грациани, Елио Масагранде и други регионални лидери. В тези дни из цяла Италия имаше много ординовисти. Не стотици хиляди, разбира се, но поне десетки хиляди, които вървяха след Грациани, имаше3.

Не могат да се причислят всички ординовисти под един знаменател. В движението присъстваха различни хора. Имаше такива, считащи политиката за глупаво нещо и обръщащи цялото си внимание върху неоезичеството, езотериката и разни други глупости. Имаше неонацисти, възхваляващи хитлеристка Германия и молещи се на СС на Химлер. Аз влязох в MPON от чисто фашистки убеждения, бях „чист и твърд“ фашист. И знаех, че ще бъде много трудно да се изчисти името на фашизма в тези следвоенни години. Смятах, че фашизмът от 1920-те години трябва да бъде възстановен в чистия му вид като се поправи с оглед на съвременността.

MPON беше политическо движение във всички отношения: с национално ръководство, твърда структура, местни лидери, напълно законни печатни органи, официална политическа линия. Силите ни бяха скромни, но се опитвахме да представим на гражданите нашата позиция с всички легални методи. Никой дори не намекваше за нещо незаконно. През 1971 г. никой не можеше да си представи, че всички нас ще ни обвинят скоро в подготовката на въоръжено въстание и извършването на терористични актове.

Културните основи на Нов ред? Същите като при другите неофашистки движения: Юлиус Евола, Кодреану, Селин, Езра Паунд, Рене Генон, различни идеологически брошури на СС, историята на Република Сало, материали за фашизма от двадесетте години… Освен това такива като мен разпространяваха в рамките на структурата трудовете на „леви“ теоретици, като например на Жорж Сорел и Ернесто Гевара. Книгата на последния, посветена на партизанската война, придоби голяма популярност. Въпреки това, считах, че концепцията на Гевара, съвършена на теория, на практика въобще не подхожда на такава страна като Италия, където няма гъсти гори и покрити с джунгли планини, където няма селско съсловие, на което се е уповавал Че. Независимо от това, фигурата на Че Гевара заемаше основно място сред нашите политически опоненти: „Работническа власт“ (Potere Operaio), „Борбата продължава“ (Lotta Continua), „Работнически авангард“ (Avanguardia Operaia) – всички тези другари в началото на 1970-те години бяха очаровани от революционния мит за Че Гевара и революционерите от Южна Америка.

Лидерите на нашето движение се опитваха да разпространяват култура в среда, където невежеството беше норма. Освен, че младите другари ги „мъчеха“ с различна политическа информация, те бяха карани също и да се занимават със спорт: гимнастика, колоездене, бойни изкуства, фехтовка. В този момент и „червените“ се занимаваха с тези неща. Но ние не правехме нищо допълнително: нямаше нито въоръжени грабежи, нито покушения. Нищо такова. Отчасти, защото в този момент ръководството ни беше подложено на съдебни преследвания и ние се опитвахме да избягваме насилието, което би било в тежест на нашите лидери. Накратко казано, имахме „книжна“ организация, която действаше по-скоро на духовно, отколкото на физическо поле. В неофашистката среда ни разглеждаха (често презрително) като „интелектуалци“, чисти теоретици и мислители. Накратко, приказливци.

Присъединяването ми към „Политическо движение Нов ред“ не ми пречеше да продължавам да развивам кариерата си в редиците на MSI, където продължавах да бъде член официално. След затвора влязох в FUAN, студентската организация на Италианското социално движение, доста по-прогресивна, отколкото самата партия на Алмиранте-Микелини. В някои случаи FUAN действаше дори въпреки позициите на MSI.

През 1973 г. станах ръководител на FUAN Палермо, първи председател на MSI Палермо. Всички обаче знаеха, че съм член на MPON, с което MSI започна продължителна конфронтация. Всички знаеха, но никой не се оплакваше. По това време обикалях из „висшите“ кръгове на местното отделение на партията и познавах много хора – тези, които сега са общински депутати или дори сенатори.

Тогава нямахме никакви оръжия, за да не говорят за това журналистите. Въпреки това, винаги бяхме в пълна бойна готовност. Аз и моят приятел Гуидо зорко следяхме нашите другари да не използват никакви оръжия в сблъсъците с червените. Когато имаше някакви борби, обиските и претърсванията на джобовете на младежите бяха нещо като ритуал. Можеше да се ходи на бой само с палки и бухалки, никакви „железа“ (т.е. огнестрелни оръжия, ножове, метални боксове и т.н.). Точно така действаха и червените. Всички новаци активно предупреждавахме по повод забраната за използване на „железа“. Всичко това се повтаряше практически ежедневно, тъй като ежедневните организирани боеве по това време бяха рутина.

Протестират ли „Червените“ срещу войната във Виетнам, ние отивахме на място двадесет срещу двадесет. Удари с юмруци и палки, разбити каски, кръв. И така всеки ден. Просто ад. Ние бяхме няколко десетки, докато левите бяха стотици, ако не и хиляди. Особено силна беше структурата на Lotta Continua. Същото можеше да се каже и за младежкия сектор на Комунистическата партия на Италия. Ние (FUAN и „Младежкия фронт“ – Fronte della Gioventu) и те бяхме като четири зли котки, дерящи се една друга незнайно защо. Липсата на банален разсъдък ни пречеше да направим нашата борба по-продуктивна – всичките свои сили губехме в борбата по между си. Червените бяха млади и безразсъдни като нас. Всичко това водеше до непрекъснати нападения срещу агитационни пикети, конферентни зали, барове. Кръв, проливана за нищо. Напълно безполезна дейност.

Нашите съратници в Палермо живееха предимно в предградията. Най-трудната ситуация беше за тези другари, които живееха в Борго Нуово и Дзен. Аз и Чичо Манджамели откликвахме на техните постоянни жалби и обещавахме да им помагаме в трудна ситуация. Така аз и няколко другари бяхме принудени едва ли не всеки ден да шофираме през целия град след като по телефона ни казваха: „Пиеро, помагай! Не мога да изляза от училище!“ или „Пиеро, помагай! Пребиха ни с другарите!“. И ние се отзовавахме на помощ. Двама-трима. Понякога ходех да помагам само аз, търсейки извършителите с битите момчета. Битки, бягане, нападения срещу барове. Бутилките с „коктейли Молотов“ скоро получиха широко разпространение. До такава степен, че практически във всеки бар се слагаше втора огнеупорна врата. Днес, разбира се, е друго. Дори Палермо, град, който се променя много бавно, вече не е същият. Много, които не са засегнати от тази улична война през 1970-те години, не помнят нищо, но това беше доста динамично време.

Веднъж, минавайки до един вестникарски павилион, исках да си купя ежедневника „Borghese“, който се издаваше от Марио Тедески. Продавачът мълчаливо взе парите от мен и ми хвърли злобно вестника. Той беше комунист. През тезгяха го ударих силно в лицето, така че той падна в безсъзнание. Подобни инциденти бяха в реда на нещата. Да не говорим за разбитите глави и посинените очи. Или за сярната киселина, с която другарите от Lotta Continua ни поливаха. Или за фиктивните игри с карти, организирани от комунистите, където се канеха, чрез познати, основно фашисти. Да, засадите се организираха с голяма находчивост. Ние също правехме така.

1. Ординовисти (ordinovisti) – членове на „Нов ред“ (Ordine Nuovo).

2. На 21 декември 1969 г. „Нов ред“ се разделя на две части. Дисидентите, встъпващи срещу разпускането на движението и влизането в MSI, създават MPON. За генерален секретар на организацията е избран Клементе Грациани. Като символ на организацията е избрана черната брадва с две остриета в центъра на бял кръг, разположен на червен фон. За Конкутели това са тежки времена: благодарение на политиката се разпадат приятелствата, разпадат се политическите обединения, влошават се човешките отношения с тези, с които в продължение на десетилетия си бил рамо до рамо.

3. Оценката на броя на движението на Пиерлуиджи не се различава много от официалните данни, направени от съда през 1973 г.

ЧАСТ ТРЕТА. ОБРЪЩАНЕ КЪМ ВЪОРЪЖЕНАТА БОРБА

12. „На Пиацале Лорето още има място“. Терористични актове? Очевидно фашистка следа

Първите години на 1970-те бяха ужасни. Преобладаваше мнението, подхранвано от „авторитетните“ коментатори и „демократичната“ преса, че бомбите, взривявани из цяла Италия и отнемащи десетки животи на невинни хора, са очевидно заложени от фашистите1. Правеше се директна аналогия между „черния тероризъм“, убиващ безразборно хора, и младежкото извънпарламентарно фашистко движение. Пиаца Фонтана? Клане, устроено от фашистите. Бреша2? Същото. „Италикус“3? Аналогично. Винаги обвиняват фашистите. Това са те, зверове в човешка форма, които взривяват невинни хора. Въпреки доказателствата за тяхната невинност, никакви извинения не можехме да чакаме. В същото време благодарение на усилията на пресата, ние бяхме представяни пред обществото като чудовища, врагове на демокрацията, опасни терористи, които трябва колкото се може по-бързо да бъдат вкарани в затвора и да бъдат държани там до края на живота си. Или да бъдат убивани. Ние се превърнахме в мъже и жени (колкото и странно да изглежда, в неофашисткото движение имаше не по-малко момичета от левия лагер), които не можеха да имат никакви права в Италианската демократична република. По отношение на тези, които проповядваха постфашистки или неофашистки възгледи беше допустимо всякакво насилие от всяка страна. В този контекст, ужасното престъпление в Примавале4 вече представляваше в пресата като „отговор“ на изплашените до смърт леви от страшната фашистка подпола в Рим.

Усещаше се остра миризма на гражданска война. Докато нашите светли умове от правителството вдигаха рамене и правеха неразбиращи физиономии, обикновените хора бяха в ужас. Към царящото навсякъде беззаконие се добави и страхът от това да не паднеш жертва на „фашисткия терор“, безсмислен и сляп. Ние чувствахме омразата, излизаща отвсякъде. Този, който рисуваше на стената келтски кръст или свастика вече беше чудовище и беше достоен да попадне под ударите на гаечния ключ и молотовките. Именно тогава възниква поговорката, че „да убиеш фашист не е престъпление“. Левите търсеха фашистите навсякъде. Стигна се до това, че „Червените бригади“ бяха обявени от различни персонажи от анархистката среда за фашистки провокатори, действащи под маската на комунистите. Фашистите трябваше да бъдат напълно унищожени. Пред очите ни се разгръщаше нов лов на вещици. „На Пиацале Лорето още има място“ – пееха те своя зловещ марш.

Насаждане на омраза. И ние, защото бяхме глупаци или защото бяхме твърде млади, попадахме в този капан. Все още бяхме в състояние на преследвано малцинство: без свобода на словото, без право на присъствие по улиците, в училищата, в университетите. Един вид апартейда, политически расизъм по отношение на „черните“. Започнахме да мислим, че някой действително иска нашата политическа и физическа смърт.

Отначало някой упорито дърпаше нашето движение в дълбините на мътните кървави игри на властниците. След това се появиха „терористите“, появиха се „фашистките убийци“, мразени от цялата страна. В този тежък климат намериха своя живот и първите идеи за въоръжена борба. Бавно, но сигурно идеите за „партизанска война“ проникнаха в главите на много другари. Именно в тези дни аз осъзнах две аксиоми, които ме съпровождаха в годините на въоръжената борба. Едната от тях беше максимално сформирана от Мао Дзъдун: „Не е важно какъв е цветът на котката, а важното е тя да лови мишки“. Другата се състоеше в осъзнаването на това, че властта все още се намира на върха на щика на пушката. Спомням си как на среща с няколко другари, когато обсъждахме опита на режима да ни премахне, аз се пошегувах: „Аз имам пушка и не се боя от студа. Освен това Италия е доста топла страна“. Всички, разбира се, се засмяха, но някъде в душата си подсъзнателно чувствах, че в тази шега има и истина, че следващата наша стъпка би трябвало да бъде извършена с оръжие в ръка. Ние разбирахме, че листовките вече не действат върху никого, че плакатите се игнорират и незабавно се махат, че идеите ни не се приемат на сериозно. Тогава разбрах, че моментът на съдбоносния избор наближава. Чувствахме се като чудовища, които трябваше да бъдат унищожени. Бяхме привърженици на преврата, кръвожадни дегенерати, залагащи бомби за убиването на невинни хора. Накратко: истински изчадия от ада.

Плюс това бяхме плътно етикетирани като съучастници на държавния тероризъм и марионетки на спецслужбите. Ако се опиташ да възразиш, заявявайки, че това не е така, обикновено ти отговарят: „Млъквай, фашист!“. Както през войната, така и през петдесетте години. Културата, която наричахме „псевдо-Съпротива“ през тези години царуваше в Италия. Появиха се хора, които се страхуваха да признаят своите фашистки възгледи. Ние се оказахме в пълна изолация, обкръжени от врагове, които само чакаха момента, за да ни ударят. Но за нас, поне за някои от нас, тази ситуация въобще не ни харесваше. И така, аз се убедих в това, че ако моята съдба (както и съдбата на всеки друг човек) е да бъда на студената маса в болничната морга в Рим или Палермо, с етикет на крака, на който ще бъде написана моята възраст, пол и раса, то аз бих предпочел да умра така, както си искам. Не върху мека кушетка в уютен апартамент, а с оръжие в ръка, сражавайки се. Ако сценарият за такъв живот е написан за нас, то не трябва да губим време за плач и ридание, а трябва смело да хванем живота за реверите и да изпълним този сценарии.

В дните на Република Сало бойците на „Черните бригади“ често изпълняваха тъжната песен, започваща с думите „Ние искаме да отидем в ада всички заедно“. Аз я пеех често и на висок глас. Веднъж слушах радиопредаване, в което Емилио Сантило5 заявяваше, че до няколко месеца в Италия ще спрат всички разговори за неофашистката заплаха, защото неофашисткото движение повече не представлява никаква заплаха за държавата. Това за мен беше равносилно на обявяване на война. В ушите ми кънтеше химнът „На оръжие, фашисти!“. Фанатизъм. Всички ние вървяхме към въоръжена борба. Може би някой заслепен от фанатизма не осъзнаваше това, но аз го осъзнавах много добре. Винаги. Разбирах какво върша и знаех какво ме очаква. От този път, по който ми предстоеше да водя другарите ме побиваха тръпки: но грешката в движението е често поправима и води до победата, докато статичната истина обикновено се пише на надгробната плоча. Аз бях готов: въоръжената борба стана единствената реална алтернатива, която беше на мое разположение.

1. Единственото „черно“ покушение, за което са осъдени неофашисти, е терористичният акт в Петеано. В Петеано, близо до Гориция, в нощта на 31 май 1972 г., полицията получава анонимно телефонно обаждане. Гласът от другата страна заявява, че на черен път в близост до градчето стои подозрителен автомобил с две дупки от куршуми на предното стъкло. Отряд карабинери откликва на това съобщение, тръгвайки към подозрителната кола. Белият „Фиат“ 500 скоро е намерен. В момента, когато служителят на реда отваря багажника, се случва експлозия, убиваща трима полицаи и сериозно раняваща четвърти. Винченцо Винчигуера, бивш активист на MPON, прави сензационно заявление на съдебното заседание през 1987 г., признавайки се за виновен за организирането на този терористичен акт. Той е осъден на доживотен затвор. Неговият съучастник Карло Чикутини е осъден на тридесет години затвор. Третият организатор на терористичния акт, бившият парашутист Ивано Бокачо, е убит през октомври същата 1972 г. при опит да отвлече самолет на триестинското летище „Ронки Леджонари“.

2. В Бреша на Пиаца дел Лоджия на 28 май 1974 г. по време на демонстрация на профсъюзите се случва взрив. Бомбата, заложена под арката на параклиса, убива осем души и ранява деветдесет и четири. Практически веднага терористичният акт е приписан на неофашистите. На 10 март 1989 г. журито в Апелативния съд в Милано оправдава напълно по-рано осъдените черни екстремисти Чезаре Фери, Серджо Латини и Алесандро Степанов.

3. В нощта на 4 август 1974 г. по време на преминаването в тунел на отсечката Флоренция-Болоня се чува взрив във влак на компанията „Италикус“, вървящ по маршрута Рим-Мюнхен. Дванадесет са мъртви, а сто и пет са ранени. Обвиняемите в извършването на този терористичен акт Марио Тути и Лучано Франчи са окончателно оправдани от Наказателния касационен съд на 24 март 1992 г.

4. В нощта между 15 и 16 април 1973 г. апартаментът на Марио Матеи, работник в комуналните служби и секретар на MSI в квартал Примавале, е подпален с бензин. Марио Матеи, съпругата му и четири от децата му са спасени. Въпреки това, Вирджилио, на 28 години, и Стефано Матеи, на 8 години, не успяват да излязат от апартамента. Обгорелите им тела са намерени до прозореца, през който се опитват да излязат. Следователите бързо тръгват по следите на подпалвачите, които се оказват трима бойци от „Работническа власт“: Акил Лоло, Марино Клаво и Манилио Грило. Оправдани в съда на първа инстанция, на втора инстанция те са осъдени на 18 години затвор за непредумишлено убийство. По-късно и тримата успяват да избягат от затвора и да се укрият в чужбина.

5. Комисар Емилио Сантило през 1974 г. оглавява Генералната инспекция за борба с тероризма към Министерството на вътрешните работи. През 1975 г. структурата е заменена от Службата за безопасност.

13. Враг

Когато през 1973 г. „Политическо движение Нов ред“ беше обявено извън закона, въоръжената борба за някои от нас стана не просто перспектива, а единственият път напред, за да се продължи съществуването на движението. Въпреки че идеите за въоръжена борба вече се въртяха в главите на някои другари, указът за разпускането на MPON, подписан от министъра на вътрешните работи Тавиани1 се превърна в искрата, разпалваща вече раздразнените души: случи се ускоряване на процеса по радикализация, който до този момент вървеше постепенно. Беше даден силен тласък, направляващ някои от нас към утопията на фашистката революция.

Движението затъна в дебати и разгорещени дискусии. Бяха изказани различни мнения както на локално, така и на национално ниво. Имаше такива, които настояваха за необходимостта от действие на законен терен, но имаше и такива, които заявяваха, че е дошъл моментът за въоръжено действие, което ще изпрати режима, който задушава всички нас, при дявола. Аз продължавах да действам във FUAN. Всички знаеха, че принадлежа към „Нов ред“, но никой не правеше проблеми. Дори моят приятел, националният председател на FUAN Лучано Лафранко знаеше, че аз не съм просто ординовист, а съм част от радикалните ординовисти. Всички лидери на MSI в Сицилия ме познаваха: официално следваха линията на партията и критикуваха екстремизма, въпреки че в лични разговори ми намигаха и ми стискаха ръката. В MSI ситуацията беше такава: ако бъдете подложени на нападение и умрете, то вие ще станете „мъченик за идеята“, ковчегът ви ще се носи от ръководителите на партията и дори самият Джорджо Алмиранте може да изрони на погребението ви свидлива мъжка сълза. Ако бъдете подложени на нападение и оцелеете, вас моментално ще ви изключат от партията със задна дата за четири месеца преди това. Понеже всичко това мирише на екстремизъм, а Италианското социално движение няма нищо общо с екстремистите.

Октопод. Ето образа на това, което считах за противник. Демократичният режим, задушаващ със своите пипала гражданите си. Октопод, който свикнахме да гледаме в старите филми без лукса на съвременните специални ефекти. Твърд и жесток център и излизащи от него пипала – дълги, слаби и чупливи. Според мен приоритет не беше „ударът в сърцето на държавата“, за който говореше лидерът на „Червените бригади“ Ренато Курчо, а планомерното унищожаване на пипалата на октопода, който изглеждаше силен и непобедим. Бях убеден, че е необходимо от началото да се действа по периферията: културна, социална и географска. Колкото се може по-далеч от „мозъка“. И едва по-късно, закрепвайки се, би могло да се започне настъпление към центъра. Бавно настъпление, не рязко, стъпка по стъпка напред, спирайки се, когато е необходимо. Разбира се, това беше ужасна концепция, сега го разбрах. Това е теория на революционна война в чист вид, насилие, използвано като инструмент на политическата борба.

Тогава подобни тези не бяха новост само за неофашистката среда. В Италия само „Червените бригади“ проповядваха масова въоръжена борба на работниците срещу държавата. Бригадистите заявяваха, че трябва да се атакува нервният център на системата, докато ние смятахме, че е необходимо да се удря по по-слабите звена на режима. За разлика от „Червените бригади“ ние бяхме слаби и избирахме цели, които разполагаха с пропорционални сили като нашите. Едва след като научим новобранците на въоръжена борба, предоставим им нужния опит и наложим в кулоарите на режима неувереност и чувство за собствена уязвимост, планирахме да се придвижим към нервния център на системата.

В съответствие с тази стратегия, в средата на 1970-те ние избрахме своята тактика: дребни или големи саботажи по периферията, нападения срещу селскостопански сдружения и държавни аграрни стопанства – това са провинциалните символи на демохристияните и властта, срещу които планирахме да започнем своята революционна война. Именно в контекста на тази тактика бяха извършени покушенията на Сицилия, извършени от името на виртуалния „Обединен фронт за борба със системата“ (Fronte Unitario di Lotta al Sistema – FULAS) – организация, официално избрана за тази цел. Тази „група“ беше създадена в Рим след разпадането на MPON с цел да се групират около нея всички бивши ординовисти и да затвърди своето присъствие в столицата, където някои потриваха радостно ръце от осъзнаването, че повече няма движение. Символ, който беше необходим, за да изплаши враговете, да покаже, че „мъртвите“ и „разгромени“ неофашисти в действителност са живи и здрави. Тази група обаче се състоеше само от няколко души, някои от които бяха доста наивни.

Например, в Катания имаше другар, който в съответствие със своята дейност, си спечели прозвището „нощното момче“ или „by night“. Този младеж от източния сицилиански град често го будех посред нощ, за да ни помогне в извършването на определени оперативни или военни задачи. Понякога изглеждаше, че заспива по време на път, като кон. Една нощ трябваше да отиде в Аугуста. Вече бяхме определили целта, която трябваше да поразим: нефтопровод. Операцията не беше много сложна: трябваше да се постави малка бомба в близост до тръбата и да се избяга. На това „нощно момче“ дадохме точни и ясни инструкции: как да се постави, къде да се сложат листовки, накъде да се избяга, къде да се скрие след операцията. Всичко както трябва. Другарят, за когото това беше първата „бойна“ операция ни посрещна на прага на дома си – беше очевидно, че е доста развълнуван, но и изпълнен с решимост. Успокояваха ни неговата извита като дъга гръд и героичните му речи. С две думи, предвкусвахме успеха. Да. Тържествено се качи в белия си „Фиат“ и намигайки, потегли. След петнадесет минути се върна. Оказа се, че е забравил всичко: оръжие, експлозива, листовките. „Делото ще свърши по план“ – помислих си аз. В края на краищата това „нощно момче“ тръгна, не забравяйки този път нищо. Ден по-късно с нетърпение чакахме съобщение за акциите си в местните вестници. Мълчание. Наши бомби избухнаха навсякъде. В Пулия, Калабрия, Лацио. Навсякъде, с изключение на Сицилия. След ден „by night“ се яви на по-рано определената среща и започна, заеквайки, да моли за прошка. „Забравих да включа таймера“ – измърмори той, когато поискахме обяснение. Трябваше ли да започнем война с държавата с подобни идиоти? Не изпаднахме в униние, тъй като FULAS извърши на Сицилия няколко покушения. В Палермо и Агридженто. Демонстративни безкръвни покушения, които, въпреки това, предизвикаха силна реакция от страна на органите на реда.

Когато направих стъпка към въоръжената борба и нелегалността, все още бях жител на Палермо и Катания, където се премести семейството ми. Все още бях член на Италианското социално движение и ръководител на FUAN. Полицията традиционно продължаваше да ме търси в случай на различни побоища, в които вече не участвах. Карабинерите дори не ме подозираха за втория ми живот. Не забелязваха оръжието. Те не забелязваха, че аз и другарите ми се движим към нещо по-голямо от уличното насилие. Това се случваше във време, когато продължавах да бъдат един от лидерите на студентското движение и неизбежно контактувах с хора от MSI. Именно за това някои сектори на партийното отделение в Палермо, които ме уважаваха, предложиха да издигнат кандидатурата ми в списъците на MSI за общинските избори през лятото на 1975 г. Подчертавам, че не аз издигнах себе си: кандидатурата на Пиерлуиджи Конкутели е продукт на желанието на определени слоеве от местната секция на MSI. Другарите, живеещи в предградията, с които се познавах от времената на уличните битки, трябваше да ме подкрепят. Не разчитайки особено на някакъв резултат, успях да спечеля почти хиляда гласа. Малко повече спечели моят приятел Гуидо (намиращ се в този момент в затвора заради бой в университета), който, за разлика от мен, успя да влезе в Двореца на орлите и да стане депутат. Докато в Палермо се разпространяваха предизборните листовки с фамилията ми, аз бях в Пулия, където подготвях похищението на банкера Луиджи Мариано.

Бях „изплъзващ се от правосъдието“ съвсем случайно. Един ден през 1974 г. ме арестуваха за сблъсък с червените, към който нямах никакво отношение. В този ден бях в Катания, където от Палермо през 1973 г. се премести семейството ми. Полицията нахлу, когато играех на карти с майка ми и братята ми. Дори не се опитах да бягам. Същата вечер се оказах в затвора заедно с други другари. При освобождаването ми полицията издаде документ, че нямам право да напускам града. Така можех да излизам от Катания само с официално разрешение на полицията. И сега, по време на едно от тези „пътувания“, вече намирайки се в Бриндизи, Пулия, се обадих на мой приятел: той ми предаде, че полицията вече ме търси, тъй като разрешението ми за пътуване е изтекло. Затворих телефона, изплюх се и въздъхнах тежко. Намерих си белезници. Повече никога не посетих дома си на Сицилия. Станах беглец, укриващ се от правосъдието.

1. „Политическо движение Нов Ред“ е разпуснато със специален указ на министъра на вътрешните работи Паоло Емилио Тавиани на 22 ноември 1973 г. Разпускането се случва на следващия ден след приключването на процеса, осъждащ ръководството на MPON за „възстановяване на фашистката партия“. Прокурор на процеса е съдия Виторио Окорсио.

14. Организиране на въоръжена борба? Труд с пот на челото

„Червените бригади“ бяха пример за нас. Ние се учихме от тяхната практика. Създаването на структура, предназначена за воденето на въоръжена борба, беше доста сложно дело. Ако „Червените бригади“ бяха авангард на народните работнически маси, то ние се считахме за елита на малцинството. Малцинство в малцинството. Ако при „червените“ традиционно преобладаваше колективизма (в съответствие с марксисткия подход), то ние трябваше да се примирим с индивидуализма, който като цяло е характерен за неофашистката среда. Тоест с нежелание да се жертваш за другите. Напротив, въоръжената борба изискваше жертви. Естествено.

Преди всичко трябваше да прекъснеш връзките си с всичко, което те свързва с миналия ти живот: с приятелите, семейството, съпругата. Трябваше да се откажеш от „буржоазното“ съществуване. Трябваше да знаеш, че пътят, по който ти предстои да поемеш, ще те доведе или до гробището, или, в най-добрия случай, в затвора. Трябваше да осъзнаеш, че съществуваш във враждебна среда. Всеки ден, не предизвиквайки никакви подозрения, трябваше да действаш с особена предпазливост. Достатъчна е една малка грешка, и бам!: или ще те арестуват, или по-лошото, ще те убият. И сбогом на всички мечти за революция.

Най-трудното беше да се преодолеят многобройните табута. Първо: личните чувства и усещания – те трябваше да бъдат изкоренени или поне да бъдат дълбоко отстранени от вътрешното ти аз. Защото, когато се намираш в нелегалност, не можеш да си позволиш нищо лично. Второто табу – законът. Извършването на тежки престъпления – грабежи, отвличания, кражби – беше тежко препятствие за много, които смятаха закона и реда за една от нормите на живота. Как може възпитан младеж от добро семейство да направи скок в бездната? Накрая, най-главното и най-драматичното табу – ценността на човешкия живот. Революционната война срещу държавата, която искахме да започнем, не можеше да бъде безкръвна. Дори по-лошо: тази война трябваше да стане гражданска война, братоубийствена война. Трябваше да се стреля в италианци – хора абсолютно същите като теб.

В италианската среда на ординовистите в този момент се случваше „естествен подбор“ – много след разпускането на MPON и многобройните атаки на системата срещу нашето движение бяха склонни към въоръжената борба. Останалото го свърших аз. Трябваше да избера най-подходящите другари: хора, напълно готови за това, което ни очакваше. На хоризонта се издигаха тежки времена и само малцина бяха способни да бъдат на висота по това време. Първата моя стъпка беше укрепването на „вътрешния фронт“ и тила.

Започнах чистка, за да премахна безполезните хора, които не знаеха какво е сдържаност и прикритост. Трябваше да си внимателен и да следиш какво говориш и на кого го говориш. Ако сбъркаш в някой човек и му довериш някаква „тайна“, информацията може да се разпространи със скоростта на вятъра.

В Тоскана, например, имаше различни персонажи, които наричах просто „кучета на режима“. Ненадеждни, винаги готови да нанесат удар в гръб. Венето беше регион на милитаристи, където действаха смели, но доста неясни персонажи, свързвани често със спецслужбите. Тук също имаше няколко опасни неадекватни хора, които лесно можеха да полудеят и да започнат да вършат напълно непотребни неща.

В столицата имаше много нерешителни, които можеха да забавят движението, погребвайки с безсмислени дискусии всяка инициатива. В Ломбардия, както и в Тоскана, в неофашистката среда се усещаше отвратителната миризма на спецслужбите. Не е случайно, че именно тук се появяват най-странните неофашистки терористични групи, отговорни за многобройните актове на „държавен тероризъм“. Например, „Черен ред“. Псевдоорганизация, учредена от дисиденти от MPON, които защитаваха непонятни идеи и напълно се намираха под контрола на държавата.

Накратко, атмосферата беше разочароваща. Всичко това ме изнервяше изключително. Неведнъж се събуждах посред нощ, измъчван от ужасни кошмари. Всичко, което се случваше наоколо от време на време ми изглеждаше като лудост. Чувствах се като слепец, който е поел отговорността да помага на другите слепци да вървят в правилния път, но вместо това всички ние се движихме към ямата. Скок в тъмното, приключващ в пропастта. Без връщане назад. Но аз все пак упорито продължавах напред. Постоянно работех над себе си, променяйки своя начин на живот, за да действам в новата реалност. От невнимателен безпорядъчен човек аз се превърнах в педантичен до мозъка на костите си и дисциплиниран „политически войник“ на въоръжената организация.

Прякорите, понякога глупави и смешни, често дават информация за характера на човека. По време на въоръжената борба за всички другари аз бях просто „Котката“. Въпреки силното си телосложение, аз се придвижвах с голяма ловкост. Мълчаливо нанасях удар, когато противникът най-малко го очаква. Като котка. Вече в съда станах „Осъденият“: опасен, непредсказуем, жесток, неудържим.

Структурата на организацията представляваше пирамида: от върха през средата и основата. На тази пирамида се формираха други малки пирамиди: клетки, разпръснати на територия. Независими групи, които, в случай на погром можеха да се възстановят, които възпрепятстваха властите да локализират и унищожат цялата организация. Клетките винаги бяха готови да изпълнят заповедта и да пристъпят към действие.

Един от тримата членове на „върха“ на голямата пирамида беше политически комисар: той трябваше да адаптира избраните тактики – например, въоръжени акции – към общата стратегия на движението, указвайки политико-теоретичните направления. Оперативният ръководител, – заемащ второ място на върха на пирамидата, – отговаряше за непосредствената дейност на клетките, обединяваше техните сили и отговаряше за резервите.

И накрая, военният ръководител – третото лице във висшето ниво на организацията. Негово задължение беше избирането на тактика: разработване на операция и взимане на решение за нейното извършване. Много по-рано, още преди да стана военен ръководител на MPON, бях оперативен ръководител.

Цели? Да станем лидери и да играем активна роля във въстанието, което, както ни изглеждаше, можеше да започне всеки момент. Никой от нас не се заблуждаваше с надежди, че малката въоръжена организация може да победи силната държавна машина, особено в тези години, когато италианската политика с бодра стъпка вървеше към исторически компромис между християндемократите и Комунистическата партия. Никой от нас, и аз в това число, не смяташе да победи системата с пистолет. Но ние разчитахме на това, че с помощта на нашите действия ще издигнем по-голямо движение. Ако например „Червените бригади“ (с които вървяхме по паралелни пътища) бяха съумели да поставят страната на прага на гражданска война, ние бихме се сражавали на тяхна страна, тъй като и за нас, и за тях врагът беше един и същ. Ние, фашистите, също искахме да свалим буржоазната държава. Ние също искахме да разрушим SIM (Stato Imperialista delle Multinazionali, абревиатура, която използват „Червените бригади“), Империалистичната транснационална държава – чудовище, което управляваше света, жестоко потискайки всички самобитни идеи и ценности, унищожавайки нации и народи. Да, ние се чувствахме като „политически войници“. Нещо повече, ние се смятахме за пионери на „революционното движение на малцинството“, което до този момент в нашата страна беше само виртуално – в главите на другарите, на страниците на алманасите, но не и в действителност. Ние се чувствахме авангард. И това ни даваше сили.

15. Финансиране

Друг чувствителен въпрос за нашата организация беше финансирането. Спомням си някои съображения, изказани от някои другари по този въпрос. Имаше, например, хора, които вярваха или поне даваха вид, че вярват във възможността за споразумяване с държавните учреждения: със секретните служби или с другите силови сектори на държавата, финансиращи се непосредствено от Министерството на вътрешните работи, нашият главен враг. Привеждаха се аргументи за „инфилтриране“ в системата с цел разбиването й отвътре. Подобни аргументи смятах за нелепи, подобни предложения – за глупави. Но какво трябваше да направим? Да отприщим революционна война с татковите пари?

Някой друг предложи да се сдобием с финансовите средства, които са ни необходими за закупуването на оръжие, пускайки в обръщение фалшиви пари или въобще да търгуваме с тях. „Да, ти си гений“ – казах му директно аз. Тогава той опита да ни убеди, че бихме могли да изкараме пари, търгувайки с ценни и редки марки. Този път отговорът към него беше общ бурен смях. Въпреки подобен тип оригинални и забавни идеи, всички ние знаехме дълбоко в душата си, че единственият начин да се сдобием с пари за нашата борба е да вземем оръжието в ръце и да започнем грабежи. Гаден метод, без съмнение. Но поне най-ефективният. Затова във въоръжените грабежи имаше някаква революционна „етика“. Ограбвайки банките, ние бихме взимали парите от държавата, нагло бихме могли да влезем в джоба на системата. Започнахме да подготвяме ограбването. Познавах добре Палермо, знаех коя територия се контролира от мафията и коя от държавата. Първата ни стъпка беше да определим зоната, „свободна“ от влиянието на „Коза Ностра“.

Бяхме малко, но въоръжени и прекрасно организирани. Въпреки това, не всички можеха да издържат на стреса от престъпната дейност. В деня на грабеж другар, покриващ ни на улицата, докато ние нахлувахме в банката, падна на земята, като бала слама. Беше загубил съзнание. Неочаквано се облегна на стената на институцията, която ограбвахме, и след това бавно падна. Оръжието се изплъзна от ръцете му. Ударих му шамар и го натиках в колата. Никога повече не участваше във въоръжени акции, но беше назначен да отговаря за други мероприятия, които също ни бяха необходими. Например, печатането и разпространяването на листовки, логистиката и т.н.

Във всеки случай грабежите ни носеха добри пари, необходими за закупуването на оръжие, транспорт и вземане под наем на жилища (първоначално разполагахме само с апартаменти в Катания в близост до градския стадион), които трябваше да бъдат първите „оперативни бази“ и „бърлоги“ за тези, които решаваха да минат в нелегалност.

Апартаменти и къщи избирахме основно в предградията, където живееха много студенти и работници. Понякога се забавлявахме с това, че слагахме на табелките на вратите на нашите конспиративни квартири забавни имена на собствениците. Например, Салваторе Милите, Гаетано ло Фашо или Салво ла Банда. Получавахме оръжие (част от което ни даваха ветерани от Република Сало, друга част закупувахме на черния пазар или от мафията) и взимахме под наем десетки квартири из целия юг. Повече нищо не ни трябваше. Бяхме готови да танцуваме.

16. Отвличането на Мариано

Обединението на нелегално действащите „Политическо движение Нов ред“ и „Национален авангард“ не се случи за един ден с едно щракване на пръстите. Тоест тази знаменита среща в Албано, в хода на която двете неофашистки движения станаха едно цяло, беше крайната точка на процеса, започващ няколко месеца по-рано още в края на есента на 1975 г. Първият етап от този процес е може би най-важният, като се започне с отвличането в Пулия на банкера Луиджи Мариано1. 50-дневната операция, лошо обмислена и още по-лошо планирана, едва не коства живота на самия заложник и дълги години затвор за всички нас. И това в най-важният момент от нашата история, когато едва-едва преминавахме към въоръжената борба. Разбира се, отвличането беше организирано, за да се напълнят с пари празните чанти на движението.

Бях извикан в Сицилия, защото, – това не е самохвалство или показно перчене, – новините за моите „успехи“ бяха стигнали до столицата. Решиха да ме свържат с това дело заради моите бойни и организаторски способности: всъщност за няколко месеца успях с ограничени материални и хорски ресурси да създам добра бойна група, която правеше или се опитваше да прави нещо, докато в същото време всички останали продължаваха да витаят в облаците.

Заповедта от Рим ми беше изпратена от малкото ръководители на MPON, които все още не бяха избягали зад граница и продължаваха да се намират в страната. Предложиха ми да отида в Пулия, защото там няколко местни другари от „Национален авангард“, а също и присъединилите се към тях членове на MSI подготвяха някаква „акция“, която обещаваше огромен финансов успех. На теория. Понеже в този момент нямаше хора, които да поемат отговорност за оглавяването на операцията. Когато пристигнах, пред мен се появи една трагикомична ситуация, треторазрядна комедия. Най-накрая научих какво трябва да правя. Целта на отвличането беше банкер: той бил богат, много богат. Също така той е бил християнски демократ и е свързан силно с местната власт. Това, разбира се, беше добре. Другарите, които вече се бяха събрали в Пулия също ми казаха, че този, когото трябва да отвлечем, е единствен акционер и управляващ цялото собствено финансово имущество. Като цяло според думите им отвличането беше като разходка в парка, кражба на касичка прасе. Дреболия.

Когато започнах да се ровя по-подробно в този въпрос, ми стана ясно, че не всичко е толкова розово, както казваха пулските некадърни мафиоти. Първо, никой не знаеше в кой град живее Луиджи Мариано: в Бари, Бриндизи или Лече. Но добре. Беше хубаво, че имаме оръжие. Що се отнася до радикалите, то те бяха основно радикални деца, събрани набързо из цяла Италия. Те ме водеха до пълна загуба на самообладание: един от тях, например, отговорен за транспорта, който ще бъде използван при отвличането, се появи с нов „Ситроен ДС“, който в тези години беше една от най-престижните и разпознаваеми коли, движещи се из страната. В допълнение към всичко това, този „гений“ беше наел автомобила на свое име. Полицията само трябваше да отиде до офиса за коли под наем и всички ние щяхме да бъдем в затвора. Виждайки какво прави тази безумна банда от некадърни революционери, аз просто престанах да се занимавам. Според мен съдбата на тези момци беше предрешена: ще ги арестуват още преди началото на операцията, а аз нямах никакво желание така безславно да влизам в затвора или да участвам в безсмислени престрелки с полицията. Ядосан, аз се върнах на Сицилия.

След седмица в квартирата ми телефонът звънна: „Този път сме наистина готови, всичко е както трябва“. Качих се в колата и тръгнах за Лече. Те най-накрая откриха къде живее банкерът: в главния град Саленто. Жалко е, че това беше единственото, което можеха да научат другарите. Никой не се интересуваше да научи навиците на Мариано: къде ходи, по коя улица се движи често, кога излиза и влиза в дома си и т.н. Един ден под жаркото слънце дежурехме на един от пътищата, чакайки колата на банкера. Това беше опасно – няколко часа излагахме престъпните си лица, имайки възможността да бъдем арестувани с оръжието, но така и не дочакахме Мариано. Бях убеден, че операцията окончателно се е провалила и бях готов да се прибера у дома, но всичко се случи иначе.

В мое отсъствие едно момче-тосканец, явяващо се едно от най-разумните от събралите се „революционери“, беше успяло да спре автомобила на банкера. Заплашвайки го с пистолет, той беше изкарал Мариано от колата и го беше вкарал в багажника на нашата кола. Практически веднага еднолично беше извършил отвличането, защото останалите другари, осъзнавайки случващото се, бяха, меко казано, деморализирани. На тосканеца му е дошло едва ли не със сила да ги накара да действат.

Банкера го прекараха в Бари, където беше взета под наем къща в комплекса Роза Марина: само вътрешна стена отделяше нашия импровизиран затвор от вилата, където живееше английско семейство: баща и майка заедно със своите деца. Мариано беше принуден да седи в абсолютно мълчание, със запушена уста, със сложени белезници и пълна тъмнина. Той толкова се беше уплашил за живота си, че дори не докосваше храната: от самото начало разбираше, че се намира в ръцете на дилетанти, които могат да го убият във всяко време, при най-малкия знак за опасност. След няколко телефонни позвънявания отидох в Бари и се опитах да поговоря с банкера. Скривайки лицето си с маска, успокоих Мариано, след което той най-накрая започна да яде.

Първият проблем пред нас беше преместването на заложника на друго, по-безопасно и надеждно място, където нямаше любопитни очи. На всичките ни молби Рим не отговаряше. Те просто ни оставиха на вражеска територия в доста опасна ситуация. Всичко това продължаваше, докато не изпратих в столицата един другар, когото смятах за най-лошия от най-лошите. Той беше типичен бъбривец: думи, думи, само думи, както пееше Мина Мацини. Празни речи и изперчени гърди. Това момче беше безумно влюбено в някакво момиче, за което постоянно говореше. Можеше банално да избяга от нас. Именно в този момент, когато би ни бил необходим в случай на опасност. Затова го изпратих обратно в столицата при своята любима. Такъв човек ми беше напълно ненужен. Домашен фашист.

След известно време столичните лидери най-накрая благоволиха да обърнат внимание на делото ни, като намериха нов затвор за Мариано.

За прекарването на банкера на по-безопасно място се заех да мисля аз. Сдобих се с голям и стар разтягащ се диван, един от тези, които ги има в милионите италиански домове. Изкарах от вътре всички механизми и скъсах тапицерията, направих в дървените стени много отвори за циркулиране на въздуха и вкарах Мариано вътре. Слагайки тази „кутия“ на покрива на колата, тръгнах за Бриндизи. Вторият затвор на банкера се намираше в дома на другар от MSI близък до „Националния авангард“. Апартаментът му се намираше в сграда, където се помещаваше и офис на обществената телефонна компания. През деня имаше постоянно движение: сновяха служители и обикновени граждани, които, най-вероятно, идваха да си плащат сметките. Положението не ми харесваше много, но нямаше друг избор. Римското ръководство не можеше да ни предложи нищо по-добро.

В Бриндизи станах надзирател на Луиджи Мариано. Отвлеченият беше постоянно заключен в стаята. При пълна тъмнина. Облечен с пижама и чехли. Седяхме с него часове: при освобождаването му върнах скъпия Rolex. Той трябваше да бъде абсолютно дезориентиран, не трябваше да има представа за времето и не трябваше да осъзнава дори къде се намира.

Останалите ми другари по „случая“ вършеха пълни глупости: тук осъзнах колко е важен подбора на хората. За вечеря на заключения му носеха гореща пица. Абсурд. Те го правеха, че да разбере нашият пленник, че наблизо има пицария ли? Грешка, която по-късно би могла да помогне на полицията в идентифицирането на мястото, където е държан Мариано. Друга грешка, която би могла да ни струва много са телефонните преговори със семейството на банкера. Въпреки всичките ми препоръки, другарите звъняха директно от Бриндизи. Лекомисленост на ръба на идиотизма. Още един начин да бъдеш арестуван.

Размяната: друг проблем и отново танцуващи идиоти. Те дори не се поинтересуваха от роднините му и на каква кола ще дойде този, който ще донесе парите. „Simca“ 1300. Зелена? Бяла? Сива? Металик? Те свиваха рамене. Всички ние бяхме в ярко жълт „Фиат“ 128. Това беше просто ужасно. Равносилно на размахване на червен флаг сред зелено поле. Видим и добре запомнящ се.

Срещата след телефонните преговори със семейството беше уговорена на магистралата: знакът, посочващ мястото за размяна, беше бяла кърпа завързана за мантинелата на моста. Човекът с парите трябваше да дойде тук и да чака.

Пристигнах тук малко по-рано и това помогна да се избегне арест, тъй като полицейска кола следваше колата на брата на Мариано: карабинерите възнамеряваха да дойдат по-рано от нас и да устроят засада. С другарите бяхме разположени на виадукта с гръб към слънцето. Най-накрая дойде братът на банкера с автомобил BMW 200, който нямаше нищо общо със „Simca“. Извиках му, че аз съм човекът, с когото трябва да се срещне. Брат му с командващ глас ми нареди да покажа заложника, за да се убеди, че все още е жив. Аз го заплаших с пистолета.

„Сега ще ти покажа, – рязко му отвърнах, – как ще умреш“. Той метна куфара с парите в краката ми.

„Как мога да съм сигурен, че не лъжеш? Може да не си този, когото ми трябва“ – попита той.

„Карайки през три кръстовища, ще намериш брат си цял и невредим. И за да ти докажа, че аз съм човекът, когото ти трябва, ще ти кажа как те е наричал баща ти и как е наричал брат ти…“.

Парите, 280 милиона лири, ги „измихме“ с талк, за да премахнем всякакви възможни „тайни“ полицейски знаци на банкнотите, и ги пъхнахме в найлонови торбички. Куфарът, с който бяха донесени парите, го хвърлих в ремаркето на селскостопанска кола по време на движение на автомобила, така че възможен „бръмбар“, сложен от полицията в куфара, да се окаже безполезен. Мариано беше пуснат малко след това: оставих го на път в близост до маслинова горичка в Таранто. Тресеше се. Бедният човек си мислеше, че ще го убием.

Отново се върнах в Бриндизи. Всички пари ги взе другарят, който беше дал идеята за отвличането2. На мен също се полагаше дял: сто милиона, които отидоха във фонда на MPON. Сложих парите в чанта и потеглих за Рим заедно с още един другар с жълт „Фолксваген“. Той вече беше успял да си купи нови модерни дрехи. Такова беше положението. Това беше огромната разлика между тези, които се опитваха да вършат реална въоръжена борба и тези, които бяха радикални основно на думи, които стояха на страна по време на битка, но всеизвестно се наслаждаваха на успехите на другите.

Другарят, на когото му бяха дадени останалите пари, няколко седмици по-късно беше арестуван от полицията в собственото си жилище. След нелегалната операция отново се беше върнал към обикновения живот и беше арестуван.

В същото време „участвах“ в общинските избори в Палермо – името ми беше в избирателните списъци на MSI. Тези избори обаче не значеха нищо за мен. Отвличането беше по-важно, това беше по-конкретният случай. Поне за мен.

С оръжие и пари пристигнах в Рим. Първото ми укритие тук стана квартира, предоставена ми от другарите от „Националния авангард“ в Тор ди Куинто. Намираше се в сграда, в която живееха семейства и студенти. Идеално за първа база. Тук в сандък скрих оръжието и парите: пушка, пистолети, автомат и боеприпаси. По това време не просто се намирах в нелегалност, но и бях издирван.

1. Луиджи Мариано е най-големят акционер в банка „Agricola Salernitana„.

2. Става дума за Луиджи Мартинези, член на MSI, който след арестуването му започва да си сътрудничи със следствените органи.

17. Събранието в Албано

На събранието в Албано през септември 1975 г. (с помощта на журналистите много мислят, че тук се е родила някаква „черна директория“, направляваща неофашистката въоръжена борба и организираща всички въоръжени акции – пълна лъжа) отидох в компания с другари от MPON. Обединението между „Политическото движение Нов ред“ и „Националния авангард“ наистина започна с отвличането на пулския банкер: срещата в Албано се проведе, за да се даде на това събитие „официален“ статут. Тук се беше събрала цялата „върхушка“ на италианския радикален неофашизъм: аз, лидерите на „Национален авангард“, сред които и омразния Стефано деле Кияе, а също и представители на MPON. Идеята, която поддържах по принцип, се състои в създаването на въоръжена организация с легално крило, която би могла да обедини всички активни неофашисти, оставащи на свобода след първата вълна от държавни репресии в началото на 1970-те години.

Идеята за обединение също произхожда от „Политическо движение Нов ред“, което вижда необходимостта от даване на организацията на „външни бели дробове“: организация, която официално не се явява от структурата на MPON, но действа по един и същ начин с него. Тези „външни бели дробове“ са „Националния авангард“ на Стефано деле Кияе. По това време аз също бях привърженик на обединението и от гласа ми зависеше много, тъй като бях единственият, който донасяше пари и можеше да покаже пътя, за да се живее и да се върви напред. Тук се появи и ново название, което на мен не ми хареса много1: създаде се впечатление, че деле Кияе и неговата организация искаха да присвоят всички заслуги, постигнати от „Нов ред“ в миналото. Всъщност силата на буквите беше важен фактор в движението ни. В началото се опитах да изразя мнението си, но след няколко седмици осъзнах, че това е само една маневра на „Националния авангард“, насочена към сриване на всичко предприето. В този момент бях много разочарован от ситуацията. Едва по-късно разбрах, че обединението е политическа и стратегическа грешка. Политическа, защото съюзът между двете слаби организации (MPON по това време действаше нелегално и беше доста слаб, като в същото положение се намираше и „Национален авангард“, с единствената разлика, че това беше група на другари, които можеха само да приказват и нееднократно показващи връзките си с държавните структури) не непременно дава сили. Напротив. В политиката и особено във въоръжената борба съюзът на две слаби организации непременно води до поражение. Обединението беше стратегическа грешка, защото „Националният авангард“ от военна гледна точка не беше готов на това, което ни очакваше – на въоръжена борба. Вървяхме към поражението от самото начало.

„Политическо движение Нов ред“ беше „най-благородната“ част в този съюз: вече започнахме битката, безпокояхме режима, действахме нелегално, добивахме пари и оръжие. „Националният авангард“, както си мислех, беше паразит. Те нямаха нищо, опитваха се да живеят, докато седяха на врата ни, изсмуквайки силите от нашето движение. Едва по-късно започнаха да възникват в мен по-сериозни подозрения: срещата в Албано послужи само на интересите на „врага“, който се опитваше да разбере чрез своите хора в „Националния авангард“ какво вършим, за какво мислим, какво подготвяме и най-вече кои сме ние. Разбира се, нямам преки доказателства за това, но мисля, че бяхме специално насочени към жилището в Албано, което беше под надзор. Всички ние, събиращи се там, попаднахме в „досието“, въпреки че това досие може би беше подготвено според материали, изпратени от специалните служби в Министерството на вътрешните работи. Не знам.

Именно на това събрание бях помолен да оглавя оперативното крило на новата структура. Това можех да направя само аз, защото в този момент вече се намирах в нелегалност. Задачата ми беше да организирам въоръжени клетки из цялата страна, да ги снабдя с оръжие и да преминат обучение и военна подготовка. Клетки, които щяха да бъдат създадени от неспособни хора, абсолютно неготови за въоръжена борба. Катастрофа.

Обединението беше също човешка грешка: това беше обида, нанесена на Клементе Грациани2, човек, който винаги вървеше напред и по този начин спечели моето, а и не само моето, дълбоко уважение. Той никога не прие това обединение. Това беше несправедливо решение и сега мога да кажа за него. Несправедливо по отношение на MPON и лично на Грациани. Що се отнася до мен, то обединението беше скалата, върху която се опирах. От този момент нататък все повече подражавах на тези позиции, които, в крайна сметка, доведоха до поражение. В тези времена не мислех над тази грешка. Първо стрелях, а след това мислех.

1. Названието на новата структура е трябвало да бъде „Национален авангард за Нов ред“ (Avanguardia Nazionale per l’Ordine Nuovo).

2. В лични разговори Грациани нееднократно изразява своето разочарованието от обединението на двете структури. В защитен меморандум, който се чете пред съда на едно от заседанията, свързани с убийството на Виторио Окорсио, Грациани пише: „Нито един от лидерите на MPON зад граница не е бил информиран за преговорите за това обединение. На нито един от ръководителите не е предложено да изкаже мнението си… така че аз разбрах за всичко постфактум… Когато разбрах за това действие… се ядосах и възнамерявах да отстраня Стефано деле Кияе от ръководството, след което да унищожа Националния авангард за Нов ред“.

18. Зад граница. Между Испания, Rolling Stones и Грациани

Напуснах Италия и тръгнах за Испания. Заедно със Стефано деле Кияе пресякох границата с Швейцария, преминавайки през няколко погранични реки. Директно с мокрите панталони седнах във влака за Лозана. Тук, преминавайки през строгия пограничен контрол (швейцарците се опасяваха от терористични актове), ние се качихме на самолет, летящ за Ница, Франция. Бях доста изнервен. Страхувах се от всяка проверка. Деле Кияе ме успокояваше: „Нас не ни търсят“. Фалшивите паспорти, с които ни снабди ръководството, изиграха добра роля.

В Ница се срещнахме с Клементе Грациани, който специално беше дошъл дотук от Корсика. Доста лошо възприемаше новините за сливането на MPON и „Национален авангард“. Подавайки си ръце, ние се разделихме като приятели. Въпреки това, забелязах в очите на Грациани недоверие – тогава мислеше, че аз съм човек на деле Кияе. Той грешеше.

За да стигна до Испания, където през 1975 г. все още управляваше Франсиско Франко, ние използвахме железопътната линия. Пресякохме спокойно границата до град Перпинян също като десетките други бойци на „Национален авангард“, никога не изпитващи проблеми при преминаването на френско-испанската граница. Тогава това ми изглеждаше доста подозрително. Първата точка на моето пътешествие беше Барселона, където имаше цяла колония от италиански неофашисти, издирвани от родното правосъдие. Това бяха хора, които дори техният лидер деле Кияе смяташе за ненадеждни и опасни. Много пътувах из страната, убеждавайки се, че практически във всеки голям град имаше „черна колония“. Средата, която видях ме доведе до заблуждение. Доста бяха последователите на Артуро Микелини: смело приказващи фашисти, чиято форма никак не отговаряше на съдържанието. Тук нямаше никакво другарство. Напротив, цареше атмосфера на тотално подозрение: всеки от тези другари считаше другите за „конкуренти“ в борбата за храна, квартира, място в организацията. Аз не установих приятелски отношения с никой от тях. Въпреки това, именно тези другари ми предоставиха възможност да взема участие във въоръжен конфликт извън пределите на Испания, който се превърна в моята „истинска собствена война“1.

След няколко месеца на бойната линия се върнах на Пиренеите, където окончателно реших, че е настъпило времето да се върна у дома. Цялото това време, прекарано далеч от родината, ми позволи напълно да осъзная, че обединението между „Политическо движение Нов ред“ и „Националния авангард“ беше огромна грешка. Това беше мъртвороден съюз, който неминуемо ще бъде победен, както и се случи.

В Мадрид се сдобих с оръжие, откраднато по-рано от местния арсенал на другарите от испанската „Нова сила“, и качвайки се на влака, тръгнах за Франция. Веднага отидох в спалния вагон, където с помощта на отвертка свалих в моето купе решетката и сложих във вентилационната тръба цялото налично оръжие: пистолети и автомат Ingram. Ако изведнъж се беше случил обиск, мисля, че тайникът ми щеше да бъде открит и щеше да дойде краят на революционните мечти – щях да бъда арестуван и осъден в чужда страна. Но късметът този път беше на моя страна.

Пристигайки във Франция, тук се прехвърлих на друг влак, пътуващ за Ница. Оттук позвъних на Грациани, който живееше в Корсика в дома на Пепе Пулиезе, укривайки се от италианското правосъдие, обвиняващо го в заговор за „възстановяването на фашистката партия“ през 1973 г. Съобщих на Пепе, че преди да дойда на Корсика, възнамерявам да прекарам няколко дни в Ница. Това е поради две причини. Първо, исках да объркам възможни преследвачи. Второ, в Ница за концерт щяха да пристигнат „Rolling Stones“. Идеална възможност да си почина и да облекча напрежението, натрупано през последните месеци. Как може да пропусна изявата на Мик Джагър. През 1976 г. за моето поколение „Rolling Stones“ бяха жива легенда.

Посещавайки концерта в Ница, тръгнах на стоп за Корсика. Тук ме чакаха Клементе Грациани и Пепе Пулиезе, изпълняващ ролята на секретар и помощник-водач на MPON. Първоначално Грациани беше строг с мен: искаше обяснения защо съм станал прислужник на Стефано деле Кияе. Разсеях всичките му подозрения, казвайки, че сега аз, също като него, смятам обединението на „Политическото движение Нов ред“ с толкова гнила структура, каквато беше „Националният авангард“, за политическа и стратегическа грешка. По време на нашите дълги разговори казах на Грациани мнението си: MPON трябва да се преобразува в нещо друго, организацията трябва да отговаря на новото време и да приеме предизвикателствата, хвърлени от режима, ставайки истинска въоръжена структура, сражаваща се партия. Опитах се да обясня на Клементе, че сегашното време е абсолютно различно от това, когато той е стоял начело на легалното движение.

Клементе Грациани

Клементе Грациани

Не молих никакви разрешения от Грациани, а и той не можеше да ми ги даде. В този момент Клементе беше само „легендарен бивши водач“ на MPON, под негов контрол нямаше нито един човек. Той остана зад борда на политическия живот. Признах му честно, че основната ми цел е въоръжената борба. Исках да сложа край на целия този евтин театър на неофашизма, да започна истинска революционна война срещу системата. Времето за чакане свърши. Грациани ме разбра, но остана на страна от „моето“ „Политическо движение Нов ред“. Ето защо, когато на процеса, свързан с убийството на Окорсио, съдията ме попита каква е разликата между MPON на Грациани и MPON на Конкутели, аз отговорих: „Същата, каквато е между конструктивната критика и револвера“.

В тези дни, – и напълно го осъзнавах, – еднолично прерязах „пъпната връв“, свързваща MPON с миналото. Оглавих еволюционен логичен процес, по който тръгна организацията. Смяната на „курса“ от чисто законен към открито престъпен беше продиктуван от времето, от политиката в тези ужасни години. Аз бях една от променливите величини на италианския неофашизъм, сменяща Клементе Грациани. Самият Грациани разбираше това. За мен беше важно да се чувствам наследник на неофашисткия прагматизъм, а не странен абортиран мутант, появяващ се срещу логичната линия на еволюцията, глупаво копиращ методологията на „Червените бригади“. Когато напуснах Корсика, осъзнах, че изгорих всички кораби зад гърба си. Още един ръководител на движението зад граница поддържаше моя избор и моите тези. Отново треперех от възбуда, отново осъзнах, че грешката в движението е винаги по-добра от неподвижното погребение на истината, неизменно водещо към поражението.

И така, изборът беше взет окончателно. И за да се победи, трябваше да се атакува, атакува и пак атакува. Чувствах се като войник, тръгващ на фронта. Не бях наемник или ландскнехт. Бях доброволец, който с цялата си искреност направи тежък и глупав избор.

1. Тук Конкутели има предвид гражданската война в Ангола, която започва през 1975 г. след обявяването на независимостта на страната. Конкутели взима участие в конфликта, борейки се на страната на „Унитас“ – една от воюващите страни, претендиращи да вземе властта в държавата, зад гърба на която стоят Съединените американски щати.

ЧАСТ ЧЕТВЪРТА. ВЪОРЪЖЕНА БОРБА

19. В Рим

Когато през есента на 1976 г. се върнах от Корсика в Италия, се намирах във федералния списък на издирваните с всички произтичащи от това последствия. Преди всичко изпитвах лични и практически трудности. Първият проблем беше търсенето на жилище. Жилище, където можех да остана и да живея спокойно. След неуспешните търсения, успях да намеря стара госпожа, имаща жилище в Санта Мария Маджоре: тя напълно можеше да мине за моя майка. Тя имаше син, който обаче живееше в Германия. Така за известно време станах любящ син, връщащ се в родния дом от чужбина. Безупречно прикритие: имах и покрив над главата си, и семейство. Между другото полицията засили издирването: започнаха да се разпитват мои стари другари, да се обискират и проверяват жилищата, където по-рано често се появявах. Карабинерите ме търсеха, подозирайки ме вече в престъпност. Положението не се подобряваше, влязоха в сила първите специални закони за борба с тероризма: беше практически невъзможно да се направи някакъв фалшив документ, трудно беше да се намери квартира и с истинския паспорт.

Животът на нелегален на военна територия, която е град, беше изпълнен с трудности и лишения. За да оцелея и да запазя свободата си, беше необходима предпазливост и винамание към детайлите. Ето защо станах още по-точен и педантичен. До краен предел. Почти на сила учих другарите си на същото поведение. Всеки ден им обяснявах, че не трябва да носят в себе си никакви документи, да ходят с дрехи в ярки цветове и с големи надписи… Казано накратко, в никакъв случай на трябва да допуснеш да те индивидуализират в тълпата. За най-хубави дрехи считах сините дънки (но без никакви модни тенденции, обикновени панталони), ризите и якетата. Сиви неща без марки и лъскави етикети. Дори забраних да се използват модерните по това време запалки, за да не може полицията да проследи магазина, където са купени и да установи купувача. Тревожеха ме и цигарите. „Gauloises“, партизанските цигари, както ги наричахме. Тези, които не гаснеха никога. Цигара винаги димеше в устата на другар без значение дали работи с ротатора за печатане на листовки или си чисти пистолета. Съветвах другарите да не хвърлят празните пакети от цигари в кошчето в жилището или на няколко метра от дома, а в другите квартали. Най-добре би било да се разпръсват из цял Рим.

Придвижвах се със стар, изтъркан, но напълно функциониращ автомобил. Такъв какъвто имаха обикновено главите на големите семейства или наемаха чуждестранните туристи. Рим беше пълен с такива коли. Номерата, естествено, бяха фалшиви. Помня как на един контролно-пропускателен пункт полицията спря нашата кола. Дойде карабинерът и поиска документите на превозното средство. Завъртайки се, аз се обърнах към седящия до мен другар на френски, след което, слушайки „превода“ (обикновени безсмислици – другарят не знаеше френски добре), засипах стража на реда с всевъзможни фалшиви документи на автомобила. Изненаданият карабинер дори не ми поиска паспорта. Той не знаеше, че този солиден господин-„французин“ е враг на държавата. Нещо повече, генерал на вражеските сили.

През пролетта, лятото и есента излизах обикновено вечер, а през зимата обратното – стоях си вкъщи през втората половина на деня. Не можех нито да се позабавлявам, нито да изляза на бар, както всички нормални хора. Трябваше да водя живот на затворник, анонимен, рутинен, умерен.

Но подобно съществуване ни позволи не само да изпълняваме въоръжени акции, но и да избягваме арестите, които в първия етап от дейността можеха да изиграят катастрофална роля за организацията. Никога не вечеряй на едно и също място, никога не пий утринното кафе на едно и също място, никога не взимай такси. Всички тези хора, – бармани, шофьори, ханджии, – живеят и съществуват само благодарение на държавната лицензия. Достатъчно беше да изплашиш такъв служител с отнемането на лиценза и той ще си спомни лицето и името на всеки клиент. Ето защо никога не посещавах обществени места, и ако имах възможност да избера мястото за среща с някой другар, винаги избирах безлюдни територии. Освен това всички банкети, напивания, модни стоки въобще не съответстваха на основната ни цел – организирането на въоръжена борба.

Когато смених „бърлогата“ и се преместих в народния квартал Примавале, връщайки се у дома, използвах такива мерки за безопасност, който днес във всеки биха предизвикали усмивка. Въпреки нелепостта им, тези мерки можеха да спасят живота ми. Аз, например, избягвах да се качвам в асансьора, а ако се качвах, винаги го спирах с етаж по-надолу от моята стълбищна клетка. Никога не отварях вратата с дясната си ръка: тя винаги трябваше да бъде свободна, за да мога да извадя пистолета. И така нататък.

20. Денят, в който беше спасен животът на Джорджо Алмиранте

Джорджо Алмиранте беше човек, когото смятах за най-голямото бедствие на италианския неофашизъм, курва, „противник“, когото трябваше да се нападне. По-късно този човек се отличи с това, че искаше мен и Марио Тути1 да ни осъдят на смърт. Фактът, че умря в постелята си е изключителен успех. И затова той и неговите наследници трябва да ми благодарят. Защото една сутрин през 1976 г. смъртта му беше близо. Много близо. Почти го докосна. Той не знаеше за това и сега няма никога да научи.

Когато се намирах в нелегалност и бях един от най-търсените престъпници в Италия, вървях с колата по Вия Национале към площад Венеция. На кръстовището с Вия Серпенти автомобилът спря на светофара. Тук беше и един икономичен автомобил, в който се намираха няколко човека, сред които беше и секретарят на Италианското социално движение. Както винаги, аз и другарят ми бяхме въоръжени. Моят приятел ме побутна в ребрата с лакът и ми каза: „Виж там. Погледни бързо!“. Той трепереше от радост. Обърнах се и видях седящият в автомобила Алмиранте. „Давай да убием това копеле, което ни предаде! Сега сам ще го застрелям!“ – другарят започна да отваря прозореца и се опитваше да вземе от задната седалка автомата. Трябваше само един картечен ред и готово. Но аз погледнах със строг поглед приятеля ми: „Ще го убием. А след това? Какво ще стане? Ще го направим герой: мъченик. Да върви по дяволите. Този човек не струва дори куршум. В такива случаи знаеш, че взимам решенията аз. Няма да стреляме по него.“

Другарят сви рамене и се успокои. Светна зелено и колата с Алмиранте тръгна. Човекът, който вкара неофашизма в „дясното“ блато, който нееднократно предаваше идеята, който дълги години служеше на интересите на правителството на демохристияните, запази живота си.

Подобен случай настъпи малко по-късно. Една вечер заедно с млад другар се връщахме в своята „бърлога“. Внезапно другарят се спря и посочи с палец младо момче с яке-„аляска“, активист на „Работническа автономия“ или просто млад комунист, който лепеше на стената листовки. „Да му дадем урок на тоя червения“ – предложи приятелят ми. Мълчаливо го дръпнах за якето и продължихме нататък. Никога не стрелях по комунистите. Биех се с тях – да. Биех се честно, без ножове и прочие „железа“, но никога не възнамерявах да убивам „червените“. Антикомунизмът, възпламеняващ младежката ярост, го намирах за нелеп и смешен: уловка, използвана от буржоазията, за да обърква хората, да премахва от тях истинските цели.

Спомням си още един подобен инцидент, но този път с участието на полицията. Той се случи в Рим. Веднъж, когато карах мотоциклета си по крайбрежието на Тибър към болницата Свети дух, забелязах, че отпред е разположен контролно-пропускателен пункт, а на него има две или три полицейски коли. Един от карабинерите с мегафон нареди да спра. Аз забавих ход. Паралелно с това казах на другаря си, който седеше зад мен, да вземе оръжието от чантата. Имахме три пистолета и няколко ръчни гранати. Без да слизам от мотоциклета взех граната и я хвърлих към контролно-пропускателния пункт, крещейки неистово: „Италианска социална република!“. За да няма ненужни жертви, не направих голям размах, така че гранатата се взриви на 30-40 метра от карабинерите. Но и това беше достатъчно. Служителите на реда моментално скочиха в колите си и се втурнаха с безумна скорост. На следващия ден този епизод беше добре осветен от пресата.

1. Марио Тути е тосканец, геодезист, бивш общински служител в Емполи. През 1975 г. убива двама карабинери, извършващи обиск в неговата квартира. През 1981 г. заедно с Конкутели в затвора той убива Ермано Буци. Има три доживотни присъди. Също като Конкутели той е един от малкото протагонисти от „годините на оловото“, които до ден днешен се намират в затвора.

Източник: Никитич Винтер

„Аз, черният човек. Живот между политика, насилие и затвор“ (глави 1-10)

„Аз, черният човек. Живот между политика, насилие и затвор“

Пиерлуиджи Конкутели и Джузепе Ардика

Въведение

За първи път се срещнах с Пиерлуиджи Конкутели на 30 май 2006 г. Бившият военен ръководител на „Политическото движение Нов ред“ го познавах само от черно-белите снимки във вестникарските архиви: силен мъж с насмешлив поглед, демонстриращ фашистки поздрав пред камерите на телекомпанията RAI в деня на собствения си арест на улица Фораджи на 13 февруари 1977 г. На 30 май 2006 г. в залата, пълна с исторически романи и научна фантастика, пред мен се изправи възрастен мъж, който е прекарал голяма част от своя съзнателен живот в затвора: дълга бяла брада, рядка тънка коса, несигурна походка. Познавах историята на неговия живот от бележките във вестниците, съдържанието на много от които се въртеше в главата ми: „Убиецът на съдия Виторио Окорсио“, „Затворнически палач“, „Непреклонен терорист“…

Първоначално ми беше трудно да общувам с господин Пиерлуиджи заради различните възгледи в живота, различния манталитет, различната възраст. В крайна сметка ние сме хора от напълно различни епохи. От едната страна седеше журналист, искащ разкази, имена, детайли. От другата – бивш черен боец, гордеещ се, че нито веднъж в живота си не е сключил сделка с „режима“. Човек, който упорито държи на своята идеология и не отстъпва дори и в най-трудните времена, когато се разкрива цялата гнила същност на неофашисткото движение в Италия в следвоенните години.

„Няма да споменавам имена на другари, които официално не фигурират в съдебните разследвания. Не съм разкривал тези имена, когато в заменя щях да получа свобода, няма да го направя и сега, когато по принцип всичко е в миналото. Не съжалявам за нищо и никога няма да падна на колене и да искам прошка от държавата. Аз съм твърд човек, какъвто съм бил и преди тридесет години. Не съм чудовище, въпреки че много хора казват обратното.“

Пиерлуиджи Конкутели не се разкайва за нищо за разлика от другите „герои“ на неофашистката въоръжена борба, като например Серджо Дзаволи, който в пряк ефир в популярното телевизионно предаване „Нощта на републиката“ се покайва заради своите минали деяния. Конкутели никога не отрича ключовата роля, която изиграва в организирането на въоръжената борба. Той е осъден с четири доживотни присъди – по обвинения в три убийства и (уникален за Европа случай) опит за организиране на въоръжен бунт. Той е един от малкото терористи през 1970-те години, които все още лежат в затвора.

След тази първа среща последваха десетки други. Почти година взимах от Конкутели доста голямо интервю, белязано от спорове, поставящи под съмнение успеха на моята работа. Но постепенно и двамата станахме по-спокойни и уравновесени.

Господин Конкутели започна своята история отдалеч: от Рим през петдесетте години, своето детство, фашисткия си дядо, който „помага“ на момчето да сформира своите политически възгледи. На четиринадесет години Пиерлуиджи вече участва в раздаването на листовки и марширува по паради, посветени на една или друга паметна дата от историята на фашисткия режим. По-късно вече е готов да организира сблъсъци със своите политически съперници, но все още е извън въоръжената борба. 1968 г. става преломен момент: става ясно, че пътят на младежките неофашистки организации не съвпада с пътя на Италианското социално движение. По-късно следва взрива на Пиаца Фонтана и ново ниво на политическо насилие: появяват се градските партизани, които се замерят едни други с бутилки със запалителна смес и нападат баровете, където се събира врагът. Конкутели преминава през целия този етап на тъмния период на италианската политическа история.

Стъпката в посока на организираното използване на оръжие не е за Конкутели внезапна и рязка, както е за много от ръководителите на „Червените бригади“, или за тези момчета, привърженици на „въоръжената спонтанност“, които по-късно създават „Въоръжените революционни клетки“. Бидейки по природа замислен човек, Пиерлуиджи Конкутели се придвижва към избора на въоръжената борба постепенно, чрез дългите години на легална политическа дейност в редиците на Италианското социално движение, което официално напуска през 1975 г., бидейки ръководител на „Университетския фронт за национално действие“ (FUAN, студентската организация на MSI) в Палермо. Той напуска, за да се присъедини към „Политическо движение Нов ред“, и прави този трагичен избор, който в крайна сметка бележи целия му живот. До този момент дори следствените органи смятат Конкутели за „чист и твърд“ фашист, решителен, практически бандит, имащ проблеми със закона и екстремистките навици, въпреки че е способен от време на време да се върне в лоното на традиционната парламентарна политика и демокрацията. Така се случва с някои бивши „другари“ на Конкутели, които днес са депутати или сътрудници на депутатите. Но това, както знаем, не се случва с него.

Въпреки че неговото име се появява в списъците на MSI, изложени за местните избори в Палермо, в същото време самият Конкутели в Пулия вече е участвал в отвличането на банкера Луиджи Мариано, осъществено с цел финансиране на бъдещата черна нелегална организация. Това е първата истинска стъпка по пътя към никъде. Защо е нужен този скок в неизвестното? Защо е направен изборът за въоръжена борба? Защо е проливана кръв? На всички тези въпроси Конкутели отговаря в този труд, използвайки, наред с другите неща, по-лични и интимни разяснения.

Обърнете внимание на сходството между началото на историята на „Червените бригади“ и началото на неофашистката въоръжена борба. Първите пистолети и винтовки са дадени на бригадистите от бившите партизани от съпротивата. Точно по същия начин хора като Конкутели получават първите си пистолети от бившите бойци на Република Сало. Не е случайно, че за първи път Конкутели е арестуван заради притежание на оръжие – през 1969 г. в Палермо, няколко месеца след като влиза в „Националния фронт“ на Юнио Валерио Боргезе, ветеран от Италианската социална република. Или както казва Конкутели, „само от ветераните от Сало можеше да се получи оръжие по относително безопасен начин“.

Но между „Червените бригади“ и неофашистката въоръжена борба има и много големи съвпадения: и черните, и червените с интервал от един месец извършват гръмки убийства на двама съдии. Прокурорът от Генуа Франческо Коко е убит от „Червените бригади“ през юни 1976 г. Заместник-главният прокурор на Италия Виторио Окорсио е убит от Пиерлуиджи в Рим на 10 юли същата година. Това е признак, че стратегията на двете въоръжени нелегални организации се различава малко.

Конкутели винаги е подчертавал своята лична отговорност за политическото и материално извършване на убийството на съдията, и напълно изключва участието на трети лица, на някакви „тайни ръководители“, за които така често пише пресата, опитвайки се да достигне до сензация. Решението за покушението е взето от Конкутели еднолично. В допълнение, „Политическото движение Нов ред“ (Movimento Politico Ordine Nuovo) начело с героя в тази книга, през 1976 г. силно се различава от разпуснатия чрез съд от страна на Министерството на вътрешните работи през 1973 г. MPON на Клементе Грациани. По това време основните политически ръководители на движението се намират зад граница, укривайки се от родното правосъдие. В Италия по време на убийството на съдията се намира само военният ръководител на MPON Конкутели, опитващ се да превърне движението в истинска революционна сила, и разбира се и някои второстепенни фигури.

Твърдата структура и военна организация на MPON повишават нивото на конфронтация с държавата. На левия фланг по същия път върви новият ръководител на „Червените бригади“ Марио Морети.

За Конкутели болна тема винаги е била загниването на неофашисткото движение, участието на неофашистите, волно или неволно, в извършването на „черния тероризъм“, насочен срещу обикновени граждани и наливащ вода в мелницата на държавата. Именно затова в затвора „Новара“ удушава Ермано Буци, милански неофашист, осъден на доживотен затвор заради организирането на взрива на антифашистка демонстрация в Бреша на Пиаца дел Лоджия на 28 май 1974 г. Буци е характеризиран от някои другари като доносник на полицията, но главното е, че той е бил представител на неофашистката среда, непосредствено свързана с държавния тероризъм. „За нас, истинските фашисти, да бъдеш съучастник на държавата е голям срам. Поради тази причина Буци трябваше да умре“ – казва Конкутели по време на един от нашите дълги разговори.

Ако първата част от книгата е посветена на въоръжената борба и пътя към този избор, то втората част е посветена на живота на Конкутели в затвора: в печално известния затвор на остров Асинара. Опити за бягство, жесток лов на разкайващи се другари в началото на осемдесетте, съвместно заключване с такива фигури като Ренато Валанцаска, Лучано Луджо, Анджело Ицо, убийство в двора на затвора на личния приятел на Конкутели, миланския гангстер Франчис Туратело, и, накрая, „лагера на смъртта“ – затвор с голям контрол за особено опасни престъпници, където бившият военен ръководител на MPON лежи пет дълги години, твърдо, поддържайки своята репутация на „непреклонен“. Определена „слава“ го съпровожда и днес, въпреки изминаването на тридесет години от тези събития.

Тази книга, подчертавам, не представлява сборник за историята на тероризма или за черното десетилетие. Това са свидетелствата на един човек, които трябва да бъдат прочетени. Поради тази причина избрах стила на повествование от първо лице, доста далечен от класическите модели на историческите и политическите есета. Опитвайки се да събера на едно място документални свидетелства за съдебните процеси, информация от тази литература, която е на разположение по темата, и, естествено, разкази на самия Пиерлуиджи Конкутели, аз написах тази книга.

Джузепе Ардика

***

Аз съм убиец. Знам, че това е ужасно и отвратително. Независимо от това, истина е. Аз съм убиец, не само защото съм убивал. Всеки човек може да убие: в пристъп на гняв или защото неговият разум е затънал в ярост. Но аз съм извършил своите престъпления, разбирайки ясно какво правя: в тези мрачни години, и само в тези години, моите престъпления се смятаха дори за „благороден акт“. Не убивах в порив на ревност, хващайки съпругата си в леглото на любовника си. Не убивах хора в безсмислен юмручен бой. Ако беше така, всичко друго щеше да е съвършено различно: моят живот, моят път, самият аз. Прекрасно осъзнавах какво върша. Аз бях фанатик, опиянен от политиката. Убивах, изхождайки от определена идеология, която беше всичко за мен. Често повтарям: бях съдия, палач и Бог в едно лице. Съдия – защото издавах присъди, палач – защото изпълнявах тези присъди, Бог – защото отнемах най-ценното от човека: неговия живот. Правех децата сираци, а жените – вдовици. Но какъв бях в действителност? Никакъв.

Въпреки това, аз не съм „разкайващ се“. Не съм лицемер, който повдига носа си: вината не е станала част от моето битие, част от моя живот, част от мен самия. Наследството на „юдею-християнската“ култура с тези размазани сополи по бузите, покаяние и скубане на косите не ми е близко. Когато някой набере смелост и ме попита за това, отговарям директно, че не се чувствам нито виновен, нито невинен. У мен има много причини да се съжалявам за случилото се: не съм машина. Разкайвам се и съжалявам за направеното, въпреки че разкаянието и съжалението са част от моите най-интимни чувства, които ги пазя всяка минута. Смятам себе си за отговорен за всички престъпления, които съм извършил: аз съм платил и продължавам да плащам за тях. И днес, след тридесет години прекарани в затвора, мога да кажа, че не съм вече този човек, който нищо не можеше да го спре. Решителен, жесток, безумен. Днес съм друг. Напълно различен. Когато погледна назад, понякога не разпознавам миналото. Затворът ме промени доста: моето тяло, моят дух, моят характер.

Има още един въпрос, който често чувам от устата на различни кретени – „Би ли направил това отново?“. Какво да отговоря на този въпрос? Обикновено такъв човек го пращам на майната му. Или просто се обръщам и си тръгвам, тъй като на подобен въпрос не си заслужава да се отговаря. Видял съм как умират моите другари и близките ми приятели. Убивал съм и затова седя в затвора цял живот. Сега съм изгнаник, старец, който няма нищо и който не е нужен никому. Рецидивист. Но ако съм направил някои ужасни неща, то съм ги направил в контекста на тези времена, които, надявам се, никога няма да се върнат. Ще направя ли всичко това отново? Разбира се, че не! Освен това, на кого служи въоръжената борба? Носи ли тя някаква полза? На никого не служи и ползи никому не носи. Много смърт, доживотен затвор, години и години живот между четири стени, които превръщат човека в същество много по-лошо и от чудовище. Би ли било правилно отново да взема оръжието в ръце в името на всичко това? Ако отговорът е да, то бих нарекъл такъв човек идиот. Дегенерат.

Смятам себе си за победен, защото се борих и бях победен. И днес, бидейки победен, плача за всичко, което съм направил. Днес съм между четири стени, излежавайки своите четири доживотни присъди. В пълно мълчание. Не се оплаквам от съдбата си.

Често чувам, че моето поколение е изгубено поколение. Това не е вярно. По-голямото мнозинство от моите връстници, дори тези, които съм считал за крайно опасни, тези, които излизаха на улицата с бухалки, и на чиито лица имаше пасамонтани, се интегрираха в обществото, приеха правилата на играта, изложени от социума. Много от тях днес са редактори, политици, анализатори, уважавани граждани, а някои – дори депутати в парламента. Тези, които са направили трагичния избор в полза на саморазрушението, са незначително малцинство. И, за съжаление, аз принадлежа към това малцинство.

Пиерлуиджи Конкутели

ПЪРВА ЧАСТ. ЧЕРНАТА НИШКА

1. „Колкото по-лошо, толкова по-добре“

Някои казват, че съдбата на човек зависи от името, което носи. В моя случай съдбата не е определена от името, а от датата. Роден съм на 3 юни 1944 г. под канонадите на англо-американската артилерия. В това време, докато войската на съюзниците притиска по всички фронтове армиите на страните от Оста. На север, на петдесет километра от моя дом, се пише предпоследната страница на гражданската война. Италианци са стояли срещу италианци. „Белите“ и „червените“ партизани са се сражавали срещу фашистите и нацистите. Възрастни мъже и млади момчета, въоръжени с автомати и мечти за светлото бъдеще са стояли срещу възрастни мъже и млади момчета, които с автомати в ръце са се заклели да защитават героичното и славно минало. И аз бях син на тези бурни дни. Дни на ненавист и гняв.

За мен, за моите корени, е написано доста. До голяма степен всичко това са лъжи и измислици. Пълни глупости. Или изключително преувеличени факти. Например, моят баща не е бил фашист, но не е бил и комунист, както по-рано заявиха някои журналисти. Моят старец, привърженик на либералните идеи, сигурно се обръща в гроба от всички тези предположения. Баща ми не беше нито комунист, нито фашист. Фашист беше моят дядо по майчина линия, който е лежал в затвора в Падула, в който са лежали бивши служители на фашисткия режим. Фашисти са били също и моите чичовци.

Аз съм роден и израснал в Рим, в пълната следвоенна бедност, която е добре показана във филма на Виторио де Сики и Роберто Роселини. Бях един от тези малки дяволчета, които крадяха велосипеди и въобще всякакви неща, за да можем да вържем двата края. Това бяха гладни години, години на черния пазар, когато да получиш парче говеждо месо беше голям успех, празник цяла седмица. Добре си спомням миризмата на тортите за Великден, училищните екскурзии извън града, обедите в откритите механи. И още си спомням как една сутрин на една стена в близост до моста Гарибалди се появи черен надпис – „Колкото по-лошо, толкова по-добре“ (Si stava meglio quando si stava peggio). Беше го написал един от тайнствените фашистки активисти, с които все още беше пълна Италия. Надписът тъмнееше на белите стени още дълго време – няколко седмици, а дори и месеци. Никой не си направи труда да го изтрие. Лозунгът стоеше на стената, предизвиквайки у мен впечатление със своето послание. Носталгията по старите фашистки времена мъчеше много. Понякога се проявяваше в това, че хората пееха и си тананикаха стари фашистки песни. Случваше се някой такъв човек да бъде чут и да си има проблеми със закона.

Много са ме питали преди, и продължават да се интересуват и сега, защо съм станал фашист. Защо станах от страната на губещите. И винаги отговарям: „А защо не?“. Може би това ми е предначертана съдба, може би фашизмът е бил в моите хромозоми. Може би съм станал фашист благодарение на своя характер. Въпреки това, уверен съм, че не съм бил болен от тежкия синдром на „последния мохикан“: не чувствах мъчителна носталгия по фашистката епоха, нито когато съм бягал с пистолета, нито сега, нито когато съм бил дете.

Мога да кажа за себе си, и само за себе си, че за формирането на моя фашистки мироглед са повлияли разказите и историите на „гигантите“, с които съм се срещал в младежките си години. Това бяха хората, които са се сражавали в последната седмица на Италианската социална република – хора с главоломна харизма.

Освен това, целият живот зад мен неотстъпно следваше примера на моя учител от началните класове. Той беше истински фашист като тези от двадесетте години: буквално, човек от стомана. Почти винаги се появяваше в синя спортна униформа, която му седеше като излята. Понякога в неговите часове изпълнявахме в хор „Химна на италианците“. Защо? Навярно бихме пеели „Giovinezza“, ако не беше забранена в тези години. Аз бях само момче и целият този героизъм разклати въображението ми. В крайна сметка, взех своя идеологически избор. И през целия си живот следвах избрания път. Обратен път нямаше.

2. Картечница на площада на Исус

„Знаете ли как се справяхме с тях?“. Моят приятел изпада в недоумение. Функционер на Християндемократичната партия му показа Breda 37, тежка картечница на статив. Пепе¹, член на неотдавна създаденото Италианско социално движение², беше изпратен тук, в централата на Християндемократичната партия на площада на Исус, като ръководител на районния клон на MSI, за да съобщи на демократите, че този бивш автоматчик от щурмовата група на дивизия „Сан Марко“ може да им бъде крайно полезен. Между Пепе и ръководителя на демохристияните се провежда кратък разговор: „Ако те атакуват – казва християнският демократ – ти знаеш какво да направиш“. Години по-късно, вече, намирайки се в затвора, разбрах от Пепе, че „те“ така и не са извършили нападение.

„Те“ – това са комунистите и бившите партизани от съпротивата, водени от Палмиро Толиати, които бяха твърди последователи на линията на Йосиф Сталин, управляващ с желязна ръка в Съветския съюз. Всички тези хора, имащи подкрепа от Изток, в края на четиридесетте години възнамеряваха да извършат в Италия собствена социалистическа революция. Другите, които „те“ трябваше да атакуват, бяха членовете на Християндемократичната партия, където влизаха хора, твърдо убедени, че революционната „инициатива на масите“ може да бъде спряна само с помощта на такива тежки картечници като Breda 37. Сами по себе си демохристияните не представляваха никаква сила. Най-силните полюси в тези години бяха фашистите и комунистите.

И не приемайте глупостите, че победата в състезанието по колоездене „Тур дьо Франс“ на Джино Бартали е спасила Италия от гражданската война, обединявайки обществото, разделено на „фашисти“ и „комунисти“. Тази лъжа, която повтаряха от поколение на поколение, беше напълно разобличена на съдебните процеси, свързани с програма „Gladio“³, в съответствие с която в продължение на дълги години са се организирали десетки паравоенни лагери и нелегални въоръжени клетки, които трябва заедно с армията да защитят Запада от нахлуване на Съветския съюз, ужасяващ италианските демократи. Да, всички ние бяхме въоръжени. Всички очаквахме започването на гражданската война, за която толкова много ни говореха, и която така и не започна.

В тези години гробниците често служеха не за упокой на бренните тела, а за съхранение на оръжие. И едната, и другата страна, всички бяха готови за въоръжен конфликт, който изглеждаше, че се приближава с всеки изминал ден. Всички: и комунисти, и фашисти. Дори католическият център на християнските демократи, разбирайки, че страната е на кръстопът, „показваше“ подкрепа за тези, които до скоро бяха техни най-големи врагове – фашистите.

В тези дни действаше и Италианското социално движение, което постепенно еволюира към откровена християнска демокрация. Неофашистите-мисини4 скоро се превърнаха в глутница кучета, защитаващи системата, която отдавна им заповядваше и оказваше всестранна подкрепа. В тези години ръководителите на движението отчаяно се стремяха към „демократичния“ кръг, който, от една страна, не ги пускаше в своето лоно, а от друга – използваше ги за собствените си интереси. Мисините, обиращи трохите от господарската маса на демохристияните, бяха доволни.

В началото на шестдесетте години надделя логиката за излизане от политическия застой, в който беше влязло MSI: напълно непонятна стратегия за „инфилтриране в системата“ и смесване с останалите политически сили в републиката, които, също като мен, не можеха да приемат такива ортодоксални фашисти. Но ръководителите искаха да играят в демокрацията, да получат своя малък къс от властта. От друга страна, видях всичко това със собствените си очи, движението продължаваше да се придържа към старите фашистки символи. То организираше мероприятия, посветени на Мусолини и Марша в Рим. Портретът на поета Езра Паунд5 заемаше почетно място в централата на организацията. Това беше опит за маскиране с красива форма на гнилото съдържание на центризма6.

Тогава десният католически центризъм стана доминираща сила в страната, и скоро, благодарение на Палмиро Толиати, и не без помощта на нашите псевдо-„фашистки“ ръководители, се затвърди мнението, че „десните“ и „фашистите“ са едно и също. Ние, младите фашисти, отхвърляхме с презрение този постулат.

Толиати, в действителност, се опитваше да оправдае провала на своите следвоенни обещания, дадени на хората от „Бригада Гарибалди“ и на другите червени бригади, с това, че на партията пречат разположените в кръг фашисти. За Толиати всички, които не са към КПИ, са фашисти. Фашисти бяха християнските демократи, държащи се на гласовете на католическите избиратели и военните. Фашисти бяха предателите-последователи на Пиетро Бадолио7, дясномислещите хора, консерваторите. И, разбира се, фашистите изпитваха носталгия по старите времена на плутократите, като Артуро Микелини и Джорджо Алмиранте.

Борба срещу комунистите, тежки картечници за стрелба срещу враговете на фалшивата италианска демокрация, смесване на идеологии, искане да се направи избор на чия страна си ти – всичко това наистина беше трагедията на италианския народ, разделяща го за дълго.

Бележки:

1. Конкутели говори за Джузепе Пулиези, бивш боец на Италианската социална република.

2. Италианското социално движение (Movimento Sociale Italiano – MSI) е създадено в Рим на 26 декември 1946 г. в кантората на Артуро Микелини, счетоводител, застрахователен агент и бъдещ генерален секретар на фашистката партия. Тук също присъстват Джорджо Алмиранте, Пино Ромуалди, Роберто Миевил, Джорджо Пини и Ческо Джуло. Движението обединява повечето неофашистки групи, възникващи след разпадането на Република Сало.

3. През 1990 г., по време на новото разследване на терористичния акт в Петеано, в резултат на който загиват трима полицаи, с помощта на свидетелските показания на неофашиста Винченцо Винчигуера, осъден за това покушение, от венецианския съдия Феличе Касон е разкрита цяла мрежа от оръжейни тайници, организирани от представителите на спецслужбите и военното разузнаване на Италия, което поставя началото на разследването на дейността на „Gladio“ в страната. Програма „Gladio“ се появява през 1956 г. под името „Stay Behind“: това е секретен проект, създаден въз основа на споразуменията между няколко западни спецслужби, и официално е включен в стратегията на НАТО през 1959 г. „Гладиаторите“ са както служещи във въоръжените сили, така и цивилни лица, основно от десните и центристките политически сектори. Целта на програмата е предотвратяване на „ляв преврат“ в Италия и организиране на клетки за „съпротива“ в случай, че в страната нахлуе съветската или друга армия на страните от Варшавския договор. Задачи на програмата са „извършване на военни и психологически операции, насочени срещу намаляване на комунистическото присъствие в Италия и Франция“.

4. Мисини – членовете на Италианското социално движение (MSI).

5. Езра Паунд е американски поет, симпатизиращ на фашисткия режим, който се премества в Италия през 1920-те години. На 3 май 1945 г. е арестуван от партизаните и предаден на американските войски. В родината си е подложен на съдебно преследване заради пропагандиране на фашизъм, но, в крайна сметка, е признат за невменяем и вкаран в психиатрична клиника. Излизайки от нея през 1958 г., той се връща в Италия, където умира през ноември 1973 г. Той е една от основните фигури на следвоенната неофашистка култура.

6. Центризъм през 1940-те и 1950-те години е система от съюзи, където влизат Християндемократическата партия, Социалистическата партия на трудещите се, Италианската републиканска партия, Либералната партия, а в началото на 1960-те години – и MSI. Системата е създадена по инициатива на християнските демократи, партиите от парламентарното мнозинство, с цел да не се допусне връщането на фашизма, и, едновременно с това, да не се допусне марксистка революция в Италия.

7. Маршал, лидер на група заговорници, която но 25 юли 1943 г. сваля Мусолини. Изкарва Италия от Втората световна война, приемайки на преговорите с войските на съюзниците на 3 септември същата година всички условия за безусловна капитулация.

3. Първи схватки

Настъпи 1956 г. За едно дете с къси панталони, каквото бях по това време, цветните знамена и уличните маршове бяха предпочитани с цел общуване със светлоруси момичета. Подготвяше се демонстрация срещу влизането на съветските танкове в пламналата Будапеща. Слушах по радиото, където дикторът разказваше как унгарските работници и студенти се сражават със сталинистите, борейки се за всяка улица, за всяка къща. Възрастните хора и младежите се бяха изправили с винтовки срещу цялата мощ на съветския режим.

Беше организирана демонстрация от MSI и „Млада Италия“1, младежка организация на мисините. Не можех да пропусна нещо такова. Просто сияех, бих истински щастлив, предвкусвайки бъдещите събития. Изглеждаше, че всичко е идеално. Това трябваше да стане първото събитие от подобен тип в моя живот, практически моето „фашистко кръщение“. Но всичко се оказа различно. Прибрах се у дома тъжен и разочарован. Един от лидерите на MSI едва не ме преби. Хвана ме за яката и изсъска заплашително да се прибирам вкъщи при мама. Почти през сълзи избягах от демонстрацията. Този инцидент оказа върху мен разрушително въздействие. Разбрах това много години по-късно. Именно тогава от съзнанието ми се изтри фундаменталното понятие за човека и идеите. Понятия, върху които се основава демокрацията. Тогава разбрах, или, по-скоро, ме убедиха, че не всички тези, които проявяват уважение към тези ценности и традиции, към които и ти, са непременно твои съратници. Тоест, привързаността към една и съща идея не означава привързаност към една и съща мисъл, една и съща методология. Често се случва обратното – такива хора ги разделя огромна пропаст. Подобен тип разсъждения ме преследваха през целия живот. Именно затова отхвърлих всички надежди за алтруистичния идеализъм на хората и винаги съм обръщам само внимание върху желязната дисциплина и насилствената принуда. Винаги.

Честта да раздавам листовки ми се предостави само две години по-късно, когато бях на четиринадесет. Тогава имах честта да получа и първите удари, които ми нанесоха идеологическите врагове. Беше огромен човек. Удари ме в гърдите и аз паднах на земята. Това беше отчаяна съпротива на слабичко малко момче. Но аз сломих този комунистически главорез. Вярно, с помощта на петима мои другари: пет улични момчета срещу гигант с кожено яке, който, както се оказа по-късно, беше и професионален боксьор. Сблъсъкът с този огромен мъж няма да го забравя докато съм жив. Побоищата в баровете, които практикувах години по-късно, бяха нещо съвсем друго. А тогава, през 1958 г., ние, петте деца, се спречкахме със закален уличен боец и, което е най-изненадващото, победихме. Този случай ще остане в паметта ми редом с един друг инцидент, който се случи през 1962 г., когато ние, училищните приятели, заради някакви обиди, получени от комунистите – не си спомням точно какви – потрошихме районния клон на КПИ в квартал Прати. Тогава бях един от най-малките в групата. И се случи, че останах в клона, когато всичките мои приятели вече го бяха напуснали. „Той е останал сам“ – това беше последното, което чух. Последва дъжд от удари и ритници. Много удари. Другарите се върнаха след няколко минути, когато са забелязали липсата ми. Лежах в ъгъла между чувалите с боклук в безсъзнание. В локва кръв. Цяла седмица след това лежах на леглото у дома. Болката беше толкова силна, че не можех да стана.

1. Студентската асоциация за национално действие (Associazione Studentesca d’Azione Nazionale – ASAN), по-известна с името „Млада Италия“ (Giovane Italia), е организирана в Рим на 13-14 декември 1954 г. по време на първата национална конференция на учащите в средните училища, привърженици на MSI.

4. Долу „Млада Италия“! Да живеят фашистите!

„Млада Италия? Школа за глупави фанатици“. Аз и Серафино, мой съученик в средното училище Кавур в Рим, вече имахме в тази подрастваща възраст ясна представа за това кое какво е и кой кой е. Бидейки членове на „Млада Италия“, ние бяхме „статични“ глупаци с промити мозъци от официалната пропаганда на MSI, готови твърдо да следват установените от ръководството правила. А правилата не бяха много – уважение към партията, уважение към „старите времена“, уважение към традициите, приети в движението.

Но постепенно симпатиите ми взеха да клонят към извънпарламентарните фашистки групи. Присъствах на събранията, организирани от бившите бойци на FAR1, където другарите шумно настояваха да се прекъсне порочния и лицемерен политически кръг, в който бяха се набутали неофашистите в последно време. Раздавах листовки пред училището, участвах в маршове. Не беше опасно, въпреки че се чувствах голям боец. Най-лошото, което можеше да се случи, е побоят. Можеха да ни пребият политическите ни противници или полицаите. Полицаите можеха да ни сложат белезници дори не и на самата демонстрация. Ако си „късметлия“ да се връщаш към вкъщи с дрехи, залети с червена боя, то всеки карабинер на пост ще тръгне към теб.

В началото на 1960-те години полицията, вместо да разпръсва безпощадно демонстрациите, прие нова стратегия. Обикновено до демонстрантите се движеше полицейски автомобил с тухлен цвят с антиударни мрежи на прозорците и две водни оръдия, сложени в картечни гнезда. Тези водни оръдия се прицелваха и изстрелваха червена боя по тези, които служителите на реда смятаха за агитатори или подбудители на размириците. Естествено, не беше трудно в тълпата да се намери правилния човек – най-активните другари бяха задържани, след което демонстрацията тихо се разпръсваше. Задържаните обикновено ги отвеждаха в участъка, където им се правеше снимка, взимаха им се пръстови отпечатъци, преписваха им се всички лични данни и тем подобни неща. От този момент човек попадаше в специалните полицейски списъци на „лошите момчета“.

Слушах с отворена уста историите на бившите бойци от Република Сало, посветени на минали сражения. Не можех да пропусна нито дума от тези разкази за войната на африканския или руския фронт, за „търсенето на достойна смърт“2, за сблъсъците в планините между черните и червените партизани.

Влязоха в съзнанието ми всевъзможните страшни слухове за „червения триъгълник“ в Емилия-Романя: екзекуции, масови гробове, пълни с труповете на мъже в черни ризи и жени, изнасилени и обръснати нула номер, само защото са били съпруги или приятелки на фашистите. Голямо впечатление ми направиха разказите за масовите убийства, извършени от партизаните на Тито в комунистическа Югославия. Накратко казано, запознах се с тези неща, които сега са глави в историческите книги. Но по това време се мълчеше за тях. Всички тези легенди станаха част от нашата неофашистка култура.

Новата италианска култура, която насаждаха „демократите“, напълно отмени всички тези постижения на италианския народ, отнасящи се към периода на фашисткия режим. Габриел Д’Анунцио, Томазо Маринети, голяма част от италианския футуризъм – всичко беше изхвърлено на боклука и покрито с позор. Но най-лошото е, че „демократите“ плюеха по смъртта на нашите хиляди братя-италианци, тези фашисти, които загинаха за родината. Като че ли не съществуваха, въпреки че всяко италианско семейство губи в годините на войната един или двама (а понякога и повече) свои членове. Ако се опитате да говорите за това, веднага ще дойде някой „демократ“ и ще се развика с пълно гърло – „Млъквай, фашистка гад!“. Всички ние бяхме тайни фашисти, всячески прикриващи своите политически предпочитания. Ние бяхме победени и нямахме никакви права в новата „демократична“ Италия. Тогава беше антифашисткият закон на демохристиянския министър на вътрешните работи Марио Шелба3, който още повече ни отделяше от тази страна, която се наричаше Италия. Тази нова Италия ни мразеше, не й бяхме нужни. От своя страна, не ни беше нужна тази „Италия“.

Цялата тази лицемерна тишина и тотална ненавист безусловно повлия върху формирането на такива хора като мен. Силни личности, чувстващи принадлежност към полулегалното общество, и таящи жажда за отмъщение заради всичките изпитани унижения. Искахме да се борим и да мрем за родината. На високомерните „демократи“ войниците не им бяха нужни – бяха им нужни търгаши. Ние, някои от нас, искахме да излезем от ъгъла, в който ни бяха натикали, и с вдигната глава да влезем в правителството, но ни предлагаха кооптиране в редиците на тази мошеническа номенклатура. Неизбежно, истинските фашисти, не искащи да играят във фалшивата демокрация, оставяха на страна политическия, обществения, а понякога и личния живот.

Но нашата среда не беше еднородна. И тук се случваха отчаяни идеологически спорове. Защото „да бъдеш фашист“ в тези дни означаваше „да бъдеш последовател на Евола“ или „последовател на Джентиле“. Това бяха двете основни течения във вътрешните противоречия. Аз не попаднах в този капан, смятах се за обикновен фашист, последовател на Филипо Коридони и Жорж Сорел. Пророци на революционния синдикализъм. Бях наследник на фашизма от двадесетте години, с неговия яростен антибуржоазен мироглед за света. Въпреки това, много другари гледаха на Юлиус Евола като на светски месия, философ на традициите, забравяйки, че по време на разцвета на фашизма – във второто десетилетие – „Баронът“ е просто никой: художник, мислител, какво още. Той, все пак, е по-близо до режима на Адолф Хитлер, отколкото до италианския фашизъм. Грациани4, след години е попитал моя приятел Пепе, който, между другото, посещаваше къщата на Евола на булевард Виторио, какво е впечатлението му от „маестрото“ на три поколения неофашисти. „Безумен старец в инвалидна количка и жълт пуловер.“

1. FAR – Fasci di Azione Rivoluzionaria – „Фаши за революционно действие“, организация, основана през октомври 1946 г. чрез обединението на няколко нелегални групи в общ колектив под ръководството на Пино Ромуалди. Членове на FAR са Пино Раути, бъдещ секретар на MSI и Fiamma Tricolore, Клементе Грациани, Енцо Ера, Фаусто Джанфранчески и други. Целта на групата, в съответствие с изложената програма, е „завземане на властта“. Сред абонатите на алманаха „Империя“, издаван от групата, е и философът Юлиус Евола. Активният период на групата продължава от 1950 г. до 1953 г. и приключва със съд, обвиняващ членовете на групата в организирането на тридесет и три нападения с използването на оръжие и експлозиви.

2. Заглавие на автобиографичния роман на Карло Мацантини, бивш боец на Италианската социална република.

3. Законът на Шелба, одобрен през 1952 г., забранява възстановяването на фашистката партия. Куриозът се състои в това, че благодарение на юридическата еквилибристика, група от пет човека, придържаща се към „антидемократични цели“, може да се счита за „възстановена фашистка партия“.

4. Клементе „Лило“ Грациани е водеща фигура в следвоенното неофашистко движение. Заедно с Пино Раути основава „Изследователския център Нов ред“ (Centri Studi Ordine Nuovo). През 1956 г. по време на конгреса в Милано напуска MSI, оглавявайки заедно с Раути движението „Нов ред“. През 1969 г., след връщането на Раути в MSI, основава „Политическо движение Нов ред“. След 1973 г. бяга от Италия, защото е обвинен във „възсъздаването на фашистката партия“. Умира през 1996 г. в Парагвай.

5. Дъжд от пари над Алмиранте

Не за дълго бях верен на MSI. От ден на ден моята привързаност към мисините неизбежно угасна.

През 1965 г. Италианското социално движение преживя жестоката конфронтация между „счетоводителя“ Артуро Микелини1, зад гърба на когото стоеше целият център на партията и който беше, така да се каже, умерен фашист, и Пино Ромуалди2, който настояваше за приемственост от страна на партията на историческите корени на фашизма. Само веднъж взех участие в ожесточените дебати между тези двама господа – това се случи по време на националното събиране на MSI в Пескара през 1965 г., в хода на което Ромуалди имаше теоретичната възможност да изблъска Микелини от секретариата на партията и да даде на Италианското социално движение ново лице. Хората като мен гледаха с надежда на този спектакъл, надявайки се, че неофашисткото движение ще премине към по-висока степен на развитие, че ще се появат нови идеи и така нататък. Също като много другари и аз таях илюзии, че най-накрая нашето движение ще спре да седи на едно място и ще тръгне напред.

Балансът на силите беше следния: от едната страна беше мнозинството начело с Микелини, а от другата страна беше малцинството с Ромуалди, което, независимо от това, имаше силна подкрепа в младежкия сектор на движението – FUAN3, – а също и подкрепа от страна на групата „Нов ред“4. В центъра, между тези две сили, беше Джорджо Алмиранте5 – по това време още скромен журналист, облечен елегантно. Ярък персонаж, той стоеше начело на трета сила, балансираща между двете крайности.

В Пескара всички ние, младите другари, очаквахме пробив. Алмиранте и Ромуалди обединиха фракциите си и стана ясно, че „счетоводителят“ Микелини ще отстъпи своя пост. Въпреки това, Ромуалди, доста скептичен човек, охлади нашия плам. „Младежи, – каза той, – Джорджо Алмиранте е човек с десетки лица и стотици ризи с най-различни цветове. Дори не знам през следващата минута към коя страна може да залитне.“ Но ние продължавахме да вярваме в победата. Ромуалди се оказа прав.

Малко преди своята реч, Джорджо Алмиранте се обърна към делегатите на Ромуалди, намигна им и се усмихна: с външния си вид показваше, че Микелини ще бъде свален от поста си. Но когато слезе от сцената, той вече беше на страната на Микелини. Дори не успя да приключи речта си. Замеряхме го с монети, ругаехме го, като някой дори хвърли стол. Микелини и Алмиранте, тези стайни растения, предпочетоха да живеят в парник. Какъвто и да е парникът, растенията в него остават малки, а след това изсъхват и умират. Така се случи и с идеите. Тези двамата бяха истинска ръчна спирачка на италианския фашизъм, осъждайки го да бъде вечен аутсайдер.

Именно затова Конгресът в Пескара за младите и радикални другари като мен се превърна в своеобразен вододел. От този момент нататък Пескара се превърна в синоним на попарените надежди: фанатиците, екстремистите, лудите глави се появиха именно там – на брега на Адриатическо море. Джорджо Алмиранте, тази политическа курва, говореща едно и вършеща друго, години по-късно събра в своя блок „Национална десница“ същите като него – престъпниците от „Национален авангард“, предателите-монархисти, десните републиканци и демохристияните, дори няколко „червени“ (по-скоро, розови) интелектуалци, възхваляващи Алмиранте в Сената.

Повече не се смятах за „син“ на MSI. Разбрах, че MSI е фашистка партия, в която нямаше нито един фашист. Това беше шедьовър на лицемерната политика.

1. Артуро Микелини е един от основателите на MSI. Стар фашист, той е секретар на партията от 1954 г. до смъртта си на 5 юни 1969 т. Микелини е твърд привърженик на т.нар. „десен блок“, който трябва да обедини монархистите, либералите и постфашистите, и на стратегията за „постепенно внедряване“ в политическата система, т.е. влизане на MSI в кръга на новата италианска демокрация в единен блок с християнските демократи.

2. Пино Ромуалди, последният заместник-секретар на Фашистката републиканска партия, основател на FAR, журналист и заместник-секретар на MSI. Няколко пъти е депутат в Европарламента, оглавява вътрешната опозиция в партията, умира в Рим на 21 май 1988 г. Според Конкутели, Ромуалди е искал да създаде политическа групировка, вдъхновена от фашистките доктрини през двадесетте години, която да стане конкурент на католическия центризъм и християнската демокрация.

3. Fronte Universitario d’Azione Nazionale е основан през 1950 г. от студентски активисти на MSI. Въпреки че структурата е част от партията, позициите на FUAN често са в противоречие с официалната линия на движението.

4. Ordine Nuovo е създаден от Пино Раути през 1953 г. в рамките на MSI като културен кръжок, вдъхновен от учението на Юлиус Евола. През 1956 г., по време на националния конгрес на MSI в Милано, на който за генерален секретар на партията е избран Артуро Микелини, членовете на ON напускат движението, образувайки собствена група начело с Пино Раути.

5. Джорджо Алмиранте, ръководител на римския ежеседмичник „Il Tevere“ през фашисткото управление, е бивш началник на генералния щаб на министерството на културата в Република Сало. Той е един от основателите на MSI, секретар на партията от 1946 г. до 1950 г. и от 1969 г. (след смъртта на Микелини) до декември 1987 г., когато на този пост го заменя Джанфранко Фини, сегашен председател на „Националния алианс“. Алмиранте, използвайки понякога доста радикална риторика, на практика се опитва да превърне MSI в умерена сила. Именно той създава „Националната десница“, в която влизат фашисти и монархисти.

6. Довиждане Рим. Палермо

Обичам Палермо. Обичам климата в този град, неговите жители, морето. Дори днес се чувствам горд жител на този град. Видях го преди няколко години от прозореца с решетки на бронирания автомобил, когато ме караха за поредното съдебно заседание. Не познах Палермо. Бяха открити десетки нови барове, в които никога не съм влизал. Дори улиците и сградите са променили своя облик. Много реклами. Това беше съвсем друг град. От друга страна, „моят“ Палермо и сегашният град, който видях през затъмненото стъкло, ги разделяха тридесет години. Независимо от това, Палермо винаги ще си остане моят любим град. Място, с което ме свързват хубави спомени.

Веднага след като пристигнах в Сицилия, след военната служба в края на 1965 г., направих това, което правеха всички, или практически всички, млади хора от добри семейства по това време: постъпих в местния университет, във факултета по селско стопанство. Започна студентският живот: момичета, танци, шеги, срещи с приятели. Да ви кажа истината, в тези години малко приличах на типичния „десен“, който не пие Кока-Кола – символ на „сатанинската“ Америка, не носи дънки, – защото се асоциират преди всичко с лявото движение, не ходи на танци в събота, спазвайки целомъдрие. Аз бях точно обратното – пиех Кока-Кола (разбира се, в умерени количества), носех дънки и ми се виждаха доста удобни, радвах се и на внимание от страна на жените. Може би заради своя строг и равнодушен вид бях толкова популярен сред нежния пол. А може би не. Не знам.

Политиката изведнъж ми стана напълно чужда. Само като звук отдалеч понякога в съзнанието ми попадаха мисли за политиката. Тук, на Сицилия, отново се оказах в кръг от фашисти чисто случайно – благодарение на децата на едно от семействата, с което дружахме. Тези хора бяха естествени фашисти, а не тези „десните“, с които беше пълен Рим. Съществуваше например Circolo dei Selvatici, където влизаха ветерани от Република Сало и младежи, изпитващи носталгия към тези времена, в които дори не са живели. Дори обикновените хора в Палермо, с които общувах, се отнасяха позитивно към фашизма: по това време можеше да спиш с отворени врати, а мафията беше разбита от желязната ръка на префекта Чезаре Мори след като Мусолини, правещ визита на Сицилия, е разбрал, че мафията има доста по-голяма власт и се ползва с по-голямо уважение, отколкото фашистката партия. Много говореха, че политиката по времето на фашизма е била по-ясна и високоморална, че тя няма нищо общо с безнравствеността и беззаконието на демократичния режим. Подобни разговори бяха често явление. Но това беше опасно. Много опасно. Тъй като хората подсъзнателно усещаха, че, говорейки така, те извършват престъпление. Ние, фашистите, се намирахме на губещата страна. Ти си наследник на миналото, на славното минало, но миналото е мъртво, а ние сме живи. Аз, ние всички бяхме осъдени на неизбежно поражение. В очите на другите ние бяхме загубили. Скитници без родина. Малцинство срещу мнозинство. Въпреки това, подобен подход не беше част от моя личен възглед за нещата. Не се чувствах загубил, и, най-главното, не бях такъв. Аз бях на страната на победените. Тези, които се сражаваха, а не тези, които се предаваха без бой. Ето защо винаги се опитвам да избягвам думата „неудачник“: термин, който ми лепнаха журналистите и политическите врагове. Аз се чувствам победен, а не загубил, защото се сражавах и бях победен.

ЧАСТ ВТОРА. ПРОТЕСТ

7. „Вървете по дяволите“

Протестите заляха улиците на Палермо през пролетта на 1966 г., само няколко дни след като в Рим по време на сблъсъци беше убит социалистическият студент Паоло Роси. Тогава из цялата страна започна да се разгаря пламъка на протеста, достигащ своята кулминация през 1968 г. Палермо не беше изключение. Тук имаше един университет, който се намираше в близост до Дворцовия площад.

В двора на намиращото се наблизо кметство се събраха студенти. На едната страна – комунистите. На другата – фашистите. Почти щеше да започне юмручен бой. Но в най-кулминационния момент по средата се изпречиха полицаи с шлемове, щитове и палки и твърдо наредиха на всички да се разотиват. Никой не се подчини. Така продължи няколко минути. Комунистите крещяха лозунги и обиди. Ние им отговорихме с камъни. Сред полицаите видях човек с цивилни дрехи. Той беше облечен в красиво лятно двулицево сако, а през гърдите му беше преметната трицветна лента – това беше полицейският комисар на Палермо. Обръщайки се към нас, той крещеше: „Младежи! Обръщам се към вашето чувство за граждански дълг! Вие сте като свежи кълнове на нацията, бъдещи лидери, основа на нашето общество! Успокойте се!“

Глупак, помислихме си ние. Със сигурност се надяваше да ни демобилизира със своята вежливост, да ни манипулира, да ни върне в клас и пасивно да слушаме поредната лекция. Идиот. В края на краищата, някой от нас хвърли камък по него и го удари право в челото. „Мерзавци! Копелета гнусни! Вървете по дяволите!“ – по-нататък последва поток от вулгарни изрази на сицилиански диалект, след което комисарят нареди да се използва сила срещу нас. Според мен всичко това прекрасно илюстрираше начина на мислене на буржоазната номенклатура в тези години: преструват се на вежливи, опитват се да убедят хората да се отклонят от „опасния“ път, да спрат да хулиганстват. И след това, когато нищо не помага, хвърлят директно в лицето на своята жертва обиди и започват да тропат с ръце и крака, изпълнявайки заповедите на университетското ръководство. Това беше властта. И всички ние – и комунистите, и фашистите – се съпротивлявахме на тази власт, редувайки се: когато започвахме да се бием с полицаите, зад гърба им излизаха червените. И обратното. Това, което се случи по-късно, започна през 1966 г.

След като комисарят се отдалечи, оставяйки ни в ръцете на специалния отряд на полицията, започна непрестанен ад. И фашистите, и комунистите се обединихме срещу полицията, което беше невъзможно да си го представим по-рано. 1968 г. започна в Палермо две години по-рано и приключи две години по-късно – през 1971 г.

Демократичното противопоставяне прерасна във физическо противопоставяне. Инцидентът в университета в Палермо откри сезона на играта, в която италианците бяха безспорни господари: всеки срещу всеки. Променяха се само главните действащи лица в тази игра. Приех навика да излизам въоръжен не само при раздаването на листовки, но и когато се разхождах: под якето носех автомобилен ключ, който го използвах като оръжие за защита и нападение. Някои имаха повече въображение. Например, моят приятел Гуидо. И в дъжд, и в слънце той ходеше с чадър, дръжката на който представляваше сгъваема палка.

Бяхме в капан. И фашистите, и комунистите. Неочаквано дори за мен самия, ние станахме авангард на разгръщащата се нова гражданска война. Този път плъзгаща се гражданска война. За мен този период започна през 1966 г. в зората на стратегията за дестабилизиране. „Разделяй и владей“ – запазеният стил на буржоазните демократи, сеещи омраза в младежките среди, продаващи наркотици политици на незрелите умове. В крайна сметка, сеейки вятър, трябваше да пожънат буря.

В продължение на много месеци, ако не и на години, нашето любимо занятие беше „измитането на врага“. Екипирани с шлемове, ние марширувахме по улиците на Палермо, пеейки фашистки песни. Срещи. Пет срещу петнадесет. Двадесет срещу четиридесет. Удари от всички страни. Кръв, губещи съзнание хора, стенене. Без оръжия. Без пистолети. Честни битки с юмруци. Сблъсъци между заклети врагове. Омраза. Но освен сблъсъците, в това време още имаше място за ненасилствена политика: конференции, диспути, съвещания и така нататък. Спомня си една конференция, която беше посветена на десет годишния юбилей на събитията в Будапеща. Именно тук се срещнах с Чичо Манджамели1, един от най-близките ми приятели.

1. Франческо Манджамели, сицилианец, доцент по философия и преподавател в гимназията. Активист на „Нов ред“, а след това – през втората половина на 1970-те години, един от лидерите на организацията „Трета позиция“. Убит е от бойците на неофашистките „Въоръжени революционни клетки“ на Валерио Фиораванти на 9 септември 1980 г. в боровата гора Кастелфусано, на няколко километра от Рим, по отвратителен начин: убийците, предавайки си оръжието един на друг, стрелят във вече мъртвото тяло. „За мен – казва Конкутели – това убийства стана трагедия. Загубих приятел. И причината за това убийство, според мен, беше властта“.

8. Изпепелени надежди. 1968 г.

Доказателството, че MSI повече не е истинска фашистка партия, аз и други като мен получихме през пролетта на 1968 г. в Рим. В окупирания факултет по право и юриспруденция сред левите студенти бяхме и ние – неофашистите. Джорджо Алмиранте и Джулио Карадона1 се появиха тук начело на отряд младежи – полезни идиоти на MSI и измамени студенти. Те дойдоха тук въоръжени до зъби, въобще, не мислейки, че коридорите и аудиториите заедно с „червените“ ги бяха окупирали и „черни“: тук бяха „FUAN-Caravella“, Primula Goliardica»2, няколко другари от „Национален авангард“3 и хора, по-късно образуващи „Народна борба“4.

Бяха същите хора, на които им беше писнало от голямата разправия, царяща в MSI, и които взеха по-активно участие в реалната борба, като по този начин се сблъскаха с една внимателна партийна проверка. Бях подложен на тази процедура, защото взимах активно участие в градските безредици в Рим и Палермо. Почти всяка седмица излизах по улиците, хвърлях камъни по бронираните автомобили и нападах полицаите. Ту на едното място, ту на другото. Пътувах с влак или с автомобил. Моментът беше много важен: всички ние – и фашистите, и комунистите – се опитвахме да променим този свят, започвайки процеса с активна борба срещу системата. Да, ние „десните“ заедно с комунистите окупирахме университети. Искахме да бъдем в крак с времето, отхвърляйки излишния консерватизъм, намирисващ на феодализъм. Вместо да вървят с нас, Алмиранте и Карадона ни атакуваха, те бяха „военна сила“, изправяща се срещу „марксистката заплаха“ на страната на държавата. Това беше отвратително. До последния момент искахме да избегнем сблъсъци с последователите на Алмиранте. Затова ние си тръгнахме, а нашите леви другари влязоха в битка, в която трябваше да участваме ние.

Студентското въстание донесе до нашия „десен ъгъл“ недоумение. Оказа се, че много другари абсолютно не осъзнаваха световните процеси и не можеха да разберат, че обществото се променя бързо. Ние всички бяхме разочаровани, ядосани, изпълнени с гняв. В този момент в главите на някои светна лампичка. Аз осъзнах неправилността на борбата с неправилните хора в най-неподходящото време. Срещу мен идваха удари от всички страни. По-рано вече получих един шамар като се отказах да защитавам свободния, напълно свободния режим на Франсиско Франко в Испания. Казах си: защо трябва да се грижа за този испански джентълмен, системно гаротиращ републиканските активисти? Аз не съм палач. Независимо от това, в нашата среда беше пълно с кретени, смятащи Франко за велик лидер, борец с „марксизма“, и изгарящи от желание да установят подобен псевдофашистки режим тук, в Италия.

1. Джулио Карадона – депутат, член на Италианското социално движение.

2. Primula Goliardica е студентска организация, взимаща активно участие в събитията в римския университет La Sapienza през 1968 г. Официално организацията се смята за студентско крило на „Нова република“ – политическа група, създадена през 1963 г. от Рандолфо Пачиарди след разкола в Републиканската партия.

3. Avanguardia Nazionale Giovanile (Младежки национален авангард) е основан от Стефано деле Кияе на 25 април 1960 г. Групата е разпусната през 1965 г. от самия деле Кияе поради липсата на финансови средства. По-късно организацията се възстановява под името „Национален авангард“ и просъществува до 7 юни 1976 г., когато се обединява с „Политическо движение Нов Ред“.

4. Lotta di Popolo (Народна борба) е създадена през май 1969 г. в Студентския дом в Рим от братята Серафино и Джорджо ди Луя, Уго Гауденци и Енцо Мария Дандини. Организацията се квалифицира като „нацимаоистка партия“.

9. „Националният фронт“ на Юнио Валерио Боргезе

В Палермо влязох в „Националния фронт“, водач на който беше „черният принц“ Юнио Валерио Боргезе1. Тук, в сицилианския клон имаше доста мощно радикално крило, въпреки че скоро се разочаровах от „фронтоваците“. Това бяха хора, изпитващи носталгия по изминалите времена, слушащи истории от ветераните от Италианската социална република, мечтаещи за фашистки преврат. Преврат, който ще върне на Италия предишната й слава и ще унищожи комунистите. Вярата в идеята за „преврат“ в рамките на „Фронта“ беше практически пълна. Мен тя не ме привлече, въпреки че бях млад и бушуващ. Бях убеден, че всеки преврат ще доведе до укрепване на съществуващия режим, който само ще промени своята маска от „демократична“ на „фашистка“.

Въпреки това, продължавах да действам в рамките на „Националния фронт“ на принц Боргезе, и правех това само поради една проста причина. В политическото движение, което привлече много ветерани от Република Сало, ненавиждащи демокрацията и прями в омразата си, беше сравнително лесно да се вземе оръжие: пистолети, автомати, ръчни гранати. С една дума, всичко необходимо за организирането на военни лагери, които, уверявам ви, бяха чужди на MSI. Да, Италианското социално движение организираше „лагери за обучение“, въпреки че те бяха нищо повече от доктринални политически школи. Никой не мислеше за истинските военни лагери, в организирането на които по-късно участвах. Никой не мислеше и нямаше представа за тяхното съществуване. Полицията, карабинерите, въобще органите на реда в това отношение показваха пълна неосведоменост и изключителна небрежност.

Чакахме тъмните времена и разбирахме, че по-лесно ще посрещне тези времена този, който е подготвен. „Червените бригади“ не измислиха нищо ново. Нищо, което да не сме правили ние. В семействата на фашистите и комунистите винаги имаше оръжие, то се предаваше от ръка на ръка, от поколение на поколение, почти системно. Освен това, беше пълно с оръжия, скрити от червените партизани, които трябваше да го извадят, за да защитят преданата съпротива и да установят диктатура на пролетариата. Нашите „старци“ точно по същия начин искаха отмъщение. Отмъщение за тези, които са поставили тях и страната им на колене.

Само нашите другари от извънпарламентарната левица имаха силен културен и политически потенциал: при тях бяха „Il Manifesto“, „Кръжок Лабриола“, Росана Росанда, Пинтор и други, движещи лявото движение напред в идеологически и културен план, освещаващ пътя на другарите. При нас нямаше нищо такова, абсолютен вакум. Не знаехме как да характеризираме постфашизма, неофашизма или, например, „афашизма“2. Нищо не знаехме. Изпитвахме само гняв и решимост, които след няколко години ни доведоха до пълно безумие. И от наблюдателни псета се превърнахме в банда побеснели кучета,  готови да хапят краката на всеки подред.

1. Юнио Валерио Боргезе е бивш командир на легиона X Mas в Република Сало. През септември 1968 г. той основава „Националния фронт“, основната цел на който е „развитието на всички видове дейност, насочени към възстановяване и защита на италианската родина и европейската цивилизация“.

2. Афашизмът е католическо консервативно движение, насочено срещу фашисткия режим в годините на Италианската социална република. Характеризира се не само с антифашистки, но и с антикомунистически възгледи, което довежда до напрежение (а понякога и открити сблъсъци), царящо между бригадите на червените и католическите партизани. В следвоенните години „афашистите“ (демохристияни, републиканци и монархисти) в стремежа си да се противопоставят на комунистическата заплаха, често движат с постфашистите и неофашистите.

10. Влизане за първи път в затвора

Получих оръжие благодарение на бивши бойци от Република Сало, намиращи се в „Националния фронт“. Това ми докара и първия арест. Случи се на 25 октомври 1969 г. Трима другари от „Фронта“, с които общувах тясно, в един от есенните дни ми казаха: „Пиерино, отиваме да мажем“. В тези дни глаголът „мажем“ имаше малко по-различен смисъл, отколкото сега. През тези години „да отидеш да мажеш“ означаваше само едно: въоръжена практика, стрелба с оръжие.

Качихме се в колата и тръгнахме към Белолампо, висок хълм, от който се откриваше прекрасна гледка към Палермо. Това беше едно от най-любимите ни места за практикуване на стрелба. Въпреки това, този ден нито един от нас не натисна спусъка дори веднъж.

На хълма се натъкнахме на десетина полицаи, които пеша се връщаха към града след спортна тренировка. Никой от нас не си и помисли да открие огън по карабинерите (те все още се считаха за пазители на закона), така че не оказахме на полицията никаква съпротива. Сложиха на белезниците, а след това започнаха да оглеждат колата. Един от полицаите подсвирна, когато беше открита „артилерията“ ни: патрони, пълнители, ръчни гранати, два автомата Mab, стар немски картечен пистолет и ръждясал автомат Mas – не много функционално устройство, което, обаче, беше много важно за нас от емоционална гледна точка – именно с него червените партизани разстреляха Бенито Мусолини и Кларета Петачи.

С белезници на ръцете ни закараха в участъка в Карини. Там бяхме посрещнати с отворени обятия от капитан Джузепе Росо1. Разследването беше кратко – заради незаконното притежание на оръжие получих две години затвор.

%d0%ba%d0%be%d0%bd%d0%ba%d1%83%d1%82%d0%b5%d0%bb%d0%b8Тук, зад решетките, за първи път се запознах със затворническата цензура – сержантът ни носеше вестници с изрязани статии за мафията и махнати снимки с голи жени. Това беше по личното нареждане на затворническия свещеник. Тук, в килията, ежеседмично се доставяха „красиви“ списания и вестници с празни прозорци – по това време основните теми на популярната преса бяха мафията и секса, така че често, освен рекламите и отчетите за споровете в парламента, нищо друго нямаше какво да четем.

По време на този първи арест научих много правила, които улесняваха живота в затвора. Мой „ментор“ беше гангстер от старата гвардия на „Коза Ностра“, милионер, правещ състояние с търговията с наркотици и грабенето на цимент. Това беше широкоплещещ гигант, който винаги се срещаше с адвоката си и на съдебните заседания ходеше със скъп кадифен костюм. А заседанията бяха много – поне веднъж седмично ходеше на заседание. По сицилиански ме наричаше „Доктор Узи“ (Uzi dutturi). Беше прекрасен човек и винаги се сещам за него с топли спомени.

Затворът ми помогна да избегна страшните неща, които се случиха скоро след ареста ми. Като терористичния акт на Пиаца Фонтана на 16 декември 1969 г.² Първият ми арест ме спаси от клеветническите обвинения, които се сипаха върху нещастния мен през целия ми живот. Глупакът Анджело Ицо3, например, беше разказал на съдиите, че съм дал на Франко Фреда4 таймер за бомба, с помощта на който са организирали клането в Милано. Лъжа. Клевета, призната дори и от съда. Благодарение на ареста си избегнах участие в т.нар. „Преврат Боргезе“5: опит за държавен преврат, който първоначално беше откровено фиктивен и беше прекъснат на две крачки от „успеха“. Беше организиран от демохристияни, за да бъдат свалени други демохристияни. Остро се чувстваше мириса на спецслужбите, всичко беше измамно. Някои другари, най-вече от „Националния авангард“, не обръщаха внимание на тази воня, надявайки се да получат изгода от случилото се. Това беше илюзия. Или недобросъвестност. По-скоро – и едното, и другото. Днес мисля, че този фиктивен преврат беше опит за шантаж в хода на вътрешнополитическата борба в лагера на християнската демокрация. Кой и кого е шантажирал – не искам и да знам. Освен това, самата идея за „удар по държавата“, както казах, беще отвратителна. Много в „Националния фронт“ бяха привърженици на преврата, който ще установи авторитарно управление. От тези идеи косите по главата ми настръхна, защото подобни тези противоречаха на моя мироглед и моите фашистки концепции, които се опитах да приложа в живота си години по-късно.

1969 г. завърши с бомбите на Пиаца Фонтана, с ужасното нападение, което предизвика истерия в цялата страна, в центъра на която беше Италианското социално движение. „Дайте ни Валпреда да го обесим!“ – крещяха мисините. Консервативните сектори в обществото беснееха не по-малко силно.

1970 г. е белязана от народното въстание в Реджо ди Калабрия6, от дните, когато из целия юг се носеше нашия вик „Смърт за предателите!“ (Boia chi molla!). MSI застанаха начело на въстанието: регионалният лидер на MSI Чичо Франко беше един от ръководителите на бунта. Но също така присъстваха и бойци на „Националния авангард“, и членове на „Националния фронт“, дори привърженици на „Нов ред“. Всички идваха в Калабрия, за да протегнат ръка в помощ на народа. За някои, най-екстремистки настроени другари, това беше уникална възможност да вземат участие. Проникваше дух на истинска война, макар това да беше малка градска война. Накратко, романтика на барикадите. Системата за две седмици смаза въстанието с хитрост: беше наредено да се стреля само в краката, без смърт. Ранените другари влияеха доста повече върху намаляването на бойния дух, отколкото загиналите. Бавно, но сигурно, бунтовниците започнаха да се разпръсват, движението се забави, триумфира пълна дезорганизация. В тези дни в Реджо ди Калабрия се откри сезона на „черните“ покушения7, чиято сянка ще ни преследва през „годините на оловото“. Сянка, нагнетяваща истерия в обществото, и позволяваща на системата да отстрани своите врагове не само политически, но и понякога физически.

1. Джузепе Росо – офицер от полицията в Палермо, убит от мафията на 7 август 1977 г. в гората Фикуца, близо до Корлеоне.

2. Бомбата, заложена във фоайето на Земеделската банка в Милано, се взривява в 16:37, в резултат на което загиват шестнадесет човека, а осемдесет и седем са ранени. Първоначално полицията обявява за виновни за терористичния акт група анархисти начело с Пиетро Валпреда. По-късно Валпреда е оправдан, а полицията се натъква на следа, водеща към нелегалните десни във Венето. Сред арестуваните, за основни вдъхновители на терористичния акт са обявени „нацимаоиста“ Франко Фреда и организатора на „Въоръжените клетки за защита на държавата“ Джовани Вентура. В края на 1970-те са оправдани. На 26 октомври 1987 г. се открива последната глава от съдебното разследване за клането на Пиаца Фонтана. Пред съда в Катандзаро се изправят само двама подсъдими: бившият лидер на „Национален авангард“ Стефано деле Кияе и бившият регионален ръководител на „Нов ред“ Масимилиано Факини. На 20 февруари 1989 г. и двамата са оправдани. Върховният съд на Италия потвърждава тази пирсъда.

3. Анджело Ицо е неофашист, осъден за изнасилване на две момичета на 29 септември 1975 г., едната от които е убита. В средата на 1980-те години започва активно да си сътрудничи с разследването, паралелно, давайки на полицията откровени лъжливи сведения, касаещи най-големите престъпления, свързани с неофашистите и мафията. Той е главен свидетел в процесите, свързани с терористичните актове на Пиаца Фонтана в Милано, Пиаца дел Лоджия в Бреша и железопътната гара в Болоня. Нееднократно е уличаван от съдебните органи в клевета.

4. Франко Джорджо Фреда е юрист и основател на издателство „Ar“ в Падуа. Неговата брошура „Дезинтеграция на системата“ се превръща в един от ключовите текстове за младите италиански неофашисти през седемдесетте.

5. Превратът Боргезе, известен и под името „Операция Тора-Тора“, се случва в нощта на 8 декември 1970 г., в навечерието на Деня на Дева Мария.

6. Въстанието в Реджо ди Калабрия започва на 14 юни 1970 г. със сблъсъци между демонстранти и полицията. Пълният хаос започва след три седмици, на 5 юли. Новината за това, че регионалната столица се премества в Катандзаро, възмущава хората, които едва свързват двата края и са в доста по-неблагоприятно икономическо положение, отколкото жителите на Катандзаро. На 13 юли кметът на града, с подкрепата на всички политически партии, с изключение на Комунистическата и Социалистическата, призовава към всеобща стачка. До известна степен спокойно се развиват събитията до 15 юли, когато група млади реджианци блокират железопътната гара. Извиканата полиция разпръсва жестоко демонстрантите, като ранява десетки и арестува стотици. Събиращата се след това огромна тълпа от жители се отправя към площада на Италия, в сърцето на града, искайки всички арестувани да бъдат освободени. Полицията не отстъпва. Вечерта градът експлодира. Същата нощ 45 полицаи, в резултат на многобройни нападения, са ранени.

7. На 22 юли 1970 г. експресният влак, пътуващ от Сицилия за Торино, дерайлира в близост до гарата в Джоя Тауро, провинция Реджо ди Калабрия. Резултатът е трагичен: загиват шестима пътници, а повече от петдесет са ранени. В продължение на много години пострадалите в Джоя Тауро се смятат за жертви на произшествие, причинено от човешка грешка. През ноември 1994 г. един от членовете на мафиотското семейство на „Ндрангета“, явяващ се неофашистки активист в края на 1960-те години, признава, че именно той залага бомба, караща влака да дерайлира. Разследването е закрито през 2003 г., когато случайният характер на дерайлирането на влака е доказан. Няма виновни.

Анархизмът в Италия

Тенденцията анархистичните движения да приемат местни особености много ярко се проявява в Италия, където революционното движение, развиващо се в епохата на Рисорджименто (термин, обозначаващ национално-освободителното движение на италианския народ срещу чуждестранното господство, за обединение на раздробена Италия, а също и периода, когато това движение се появява (края на 18 в. – 1861 г.); Рисорджименто завършва през 1870 г. с присъединяването на Рим към Италианското кралство – бел. ред.), е един от определящите фактори на освободителното движение.

Първите анархистични групи в страната се образуват от мацинистите и гарибалдийците; под властта на Савойската монархия анархизмът дълго време продължава да съществува под формата на тайни общества, подобно на републиканското движение в началото на XIX в., и продължава същата концепция на конспирация, заговори с цел въстания и традиционни героични подвизи. Тези традиции, развиващи се от карбонарите, помагат на анархистите да определят пътя си на действие. Дори свободната организация на тяхното движение наподобява на тази, която използват карбонарите, бидейки подложени на преследвания. Типичните герои на анархистичното движение, като например Ерико Малатеста и Карло Кафиеро, също имат ярък живот като този на Гарибалди и Писакане.

Карло Писакане

Карло Писакане

Но, ако движението за национално освобождение повлиява на италианския анархизъм – и чрез него на методите на анархистите в другите страни, – идеите на чуждестранните анархисти, от своя страна, оказват решаващо влияние върху развитието на революционното движение в Италия. Още преди пристигането на Бакунин през 1864 г., идеите на Прудон оказват влияние върху италианската републиканска мисъл, особено върху произведенията и устните проповеди на такива Донкихотовци по времето на Рисорджименто като Карло Писакане и херцог Сан Джовани.

Бидейки още юноша, Писакане играе видна роля в революцията през 1848 г., когато е началник на щаба в армията на Мацини в Римската република. През 1857 г. е предшественик на сицилианската експедиция на Гарибалди, но с по-трагичен изход, отплувайки от Генуа с малък отряд от републиканци с парахода „Каляри“ и акостиращ на крайбрежието на Калабрия. Местните бунтовници, на които се надява, не се присъединяват към него, и той, бидейки разбит от войските на бурбоните, се самоубива на бойното поле.
Писакане е един от героите-мъченици на Рисорджименто не само след неговата смърт, но и след публикуването в Париж на събраните му съчинения под името „Очерци“ неговите либертарни идеи стават широко известни. В годините на изгнание между 1848 г. и фаталната експедиция в Калабрия, той чете усилено Прудон и Фурие и влиза в полемически дискусии с Мацини за същността на предстоящата италианска революция. Позицията на Писакане е близка до тази на Бакунин по време на панславянския етап от неговата еволюция: той гледа на социалната революция като на средство за национална революция. Необходимо е да се надигнат селяните, за да може нацията да бъде свободна, а това може да стане, само предоставяйки им икономическа свобода, свобода от игото на техните непосредствени тирани помещици. Затова Писакане става социален прудонист. Той заявява, подобно на Прудон, че всеки човек ще има „гарантирани плодове от своя труд“ и че „всяка друга собственост ще бъде не само отменена, но и осъдена като кражба“. Писакане фактически върви след Прудон в посока на колективизма, защото той също иска да направи промишлените предприятия колективна собственост и земята да се обработва от комуните, така че хората да делят по равно селскостопанските продукти.

Писакане не само приема основната икономическа теория на Прудон. Той също взаимства неговите идеи за правителството и като необходима цел за революцията вижда не централизираната държава на якобинците и бланкистите, а „единствената справедлива и безопасна форма на правителството – анархията на Прудон“. Той изисква опростяване на обществените учреждения и заявява, че „обществото, основано върху своите реални и необходими отношения, изключва дори самата идея за правителство“. Но може би най-поразителното звено, съединяващо италианския анархизъм и ранните традиции на Рисорджименто, е излагането на обоснованието на Писакане, което по-късно се нарича „пропагандно действие“.

Пропагандата е химерна идея. Идеите въздействат чрез действията, а не действията чрез идеите, и хората не могат да станат свободни, ако само се просвещават, но те могат да се „просветят“, когато станат свободни. Само гражданското действие е способно да донесе добро на страната и то трябва да се съчетае с осезаемата, реална революция: следователно, конспирациите, заговорите, покушенията и така нататък са действия, с помощта на които Италия ще успее да постигне целите си.

Цялата история на анархизма в Италия може лесно да бъде описана като списък с редица опити да се изпълни това изискване. Писакане не оставя след себе си движение. Въпреки това, той оказва огромно влияние върху младите републиканци, както чрез своите близки съратници и сътрудници, така и посмъртно – чрез своите съчинения, и това влияние допринася за приятелския прием на Бакунин, когато той пристига във Флоренция през 1864 г. Това обяснява защо сред членовете на Флорентинското бартство и Интернационалното братство, по-късно организирано в Неапол, има няколко стари другари на Писакане.

Влиянието на идеите на Прудон също се разпространява в Италия под формата на директен мютюелизъм: първото социалистическо списание, създадено в Италия, „Il Proletario“, издавано от флорентинеца Николо Савио, е вдъхновено от продунизма. Въпреки това, както и във Франция, мютюелистите в Италия еволюират към умереността и консерватизма и тяхната роля в развитието на анархизма е незначителна. Италианското анархистично движение започва фактически с пристигането на Бакунин.

Във Флоренция Бакунин окончателно оставя своя първоначален панславизъм и възприема анархизма като своя революционна доктрина: в следствие на това, раждането на анархизма в Италия съвпада с раждането на анархистичното движение в неговия оригинален прототип, Флорентинското братство. Тази кратко просъществуваща организация е по-малко известна, като нейният приемник е Интернационалното братство. Тук разглеждамe въпроса как повлиява Интернационалното братство на италианското движение и може ли то да се счита за част от него.

В програмните документи на Интернационалното братство, написани от Бакунин и неговите приближени другари, италианската секция на Братството се нарича по различни начини: „Общество на социалните революционни демократи“ и „Италианско общество на легионерите на социалната революция“. Това не е основание да се смята, че това са две различни организации; страстта на Бакунин към гръмките названия обяснява това раздвоение. Ръководството на обществото, очевидно, почти съвпада с бакунинския Централен комитет на Интернационалното братство в Неапол. Някои членове на тази ръководеща група, създаващи местни организации, по-късно е писано да играят значителна роля в историята на анархизма. Джузепе Фанели, ветеран от 1848 г., е дори депутат в италианския парламент, но е толкова запленен от проповедите на Бакунин, че по-късно изпълнява не лесна, но плодотворна мисия: апелиране към испанските маси за анархизъм. Саверио Фриския, сицилиански лекар-хомеопат, е също член на Камарата на депутатите, но играе по-важно значение в Интернационалното братство, като франкомасон тридесет и трета степен е с огромно влияние в ложите в Южна Италия. (Самият Бакунин, подобно на Прудон, е франкомасон; следва да се направи проучване върху свързващите звена между европейското франкомасонство и анархистичното движение – бел. ред.). Карло Гамбуци, неаполитански юрист, става близък приятел на Бакунин и любовник на неговата съпруга Антонина, оставайки в продължение на дълги години активен лидер на италианското анархистично движение. Друг водещ член на този ранен „елит“ на италианския анархизъм е Алберто Тучи, друг млад неаполитански юрист.

Размерите на движението, което оглавяват тези хора, е трудно да бъдат оценени, основно поради претенциозността на тази хартиена организация. Създаден е Италианският централен комитет и цялата страна е оптимистично разделена на области, във всеки от които участниците в движението трябва да се намират под контрола на генералния щаб, назначен от Централния комитет; на този етап бакунистите, приемайки като цяло анархистичните идеи за организиране на обществото след революцията, в същото време още не се отърсват от авторитарните форми на конспиративната традиция в своята собствена организация. Въпреки това, очевиден е факта, че единствените региони в Италия, където групите на Братството развиват активност, са Неапол и градовете Палермо и Скиача на Сицилия; няма подходящи надеждни фигури за ръководствата дори на няколко от тези съществуващи групи, но, впрочем, те са може би доста малки. Освен това, няколко стари другари на Бакунин във Флоренция се присъединяват към Братството в качеството си на индивидуални членове, но няма и следа от флорентинската група като нещо цяло. Дори тези секции, които реално съществуват, замират, когато Бакунин напуска Неапол и заминава за Женева през август 1867 г. и може с увереност да се предположи, че Интернационалното братство, което формално не е разпуснато до 1869 г., остава в Италия, както и на други места, гръбнакът на организацията, състояща се от най-близките приятели на Бакунин.

През тези първи години на италианския анархизъм между Бакунин и неговите италиански последователи се поддържа тясна връзка. Фанели, Фриския и Тучи влизат след него в Лигата на мира и свободата и след това я напускат, за да станат учредители на Интернационалния съюз на социалната демокрация. Фанели, Гамбуци, Тучи и Фриския заедно с Рафаеле Милети от Калабрия и Джузепе Манцони от Флоренция създават ядрото на националния комитет на този Съюз. От друга страна, трудно е да се каже, че този Съюз набира голяма сила в Италия, тъй като скоро, в самото начало на 1869 г. и тази организация е разпусната, като нейните групи автоматично стават секции на Международното работническо сдружение (Първият интернационал – бел. ред.). Италианските организации встъпват срещу тази стъпка, но тук е времето, през първите месеци на 1869 г., когато влиятелното и силно анархистко движение започва да възниква в Италия.

Първоначално то е ограничено до Медзоджорно (Южна Италия – бел. пр.), като най-активната организация съществува в Неапол под ръководството на Гамбуци и шивача Стефано Капоросо. Много местни занаятчии се присъединяват към това движение и на Базелския конгрес на Интернационала през септември 1969 г. Капоросо заявява за шестстотин членове на организацията. Два месеца по-късно неаполитанската секция организира първото италианско анархистично издание „L’uguaglianza“, редактирано от бившия свещеник Микеланджело Статути, чиито идеи изглежда, че предшестват мислите, развити впоследствие от Жорж Сорел, тъй като той заявява, че стачките са единственото полезно оръжие, тъй като те развиват сред трудещите се дух на солидарност.

След три месеца изданието „L’uguaglianza“ е забранено от полицията, но неаполитанската секция продължава да нараства. В действителност, след нейното участие в стачката на работниците-кожари, тя толкова бързо нараства, че в началото на 1870 г. местната полиция съобщава за четири хиляди членове в тази секция. Други секции се появяват в Кампания и на Сицилия, но минава още време преди движението да се разпространи из цяла Италия. Полицейските преследвания, хвърлянето зад решетките на Гамбуци и Капоросо и откриването на агенти провокатори сред членовете на неаполитанската секция водят до спад на движението дори и на юг.

Карло Кафиеро

Карло Кафиеро

В средата на 1871 г. възникват нови групи на революционери, които се отличават по своя характер от тези на ветераните от ранния етап на борбата, които за първи път се събират около Бакунин. Всичките им лидери: Карло Кафиеро, Ерико Малатеста и Кармело Паладино са младежи, които нямат и двадесет години, образовани синове на помещици от Южна Италия; всички те произлизат от тези области, където е изключително разпространена нищетата сред селяните (Кафиеро и Паладино от Пулия, а Малатеста от Капуа); те са италиански аналог на руските „покаяли се дворяни“ с гузна съвест, които в същото десетилетие чувстват необходимостта, че трябва да „отидат при народа“. Тяхното усещане за несправедливостта, извършвана над бедните и беззащитните, ги кара непоносимо да се отнасят към фарисейския либерализъм на Мацини и към стария Гарибалди, като вече нямат желание да се включат в борбата. Бакунин е този лидер, към когото се ориентират, въпреки че Кафиеро контактува известно време с Енгелс и Маркс. Този триумвират: Кафиеро, Малатеста и Паладино, възстановява секцията на Интернационала в Медзоджорно, но работата им продължава бавно, защото скоро започват да й пречат полицейските преследвания, и тя така трябва да остане незначителна, ако не е Мацини, който решава, че всичко това съдейства косвено на Бакунин, и не му дава възможност да придобие огромно влияние сред италианските политици от левия лагер.

Остарявайки, Мацини става все по-консервативен и все по-недоверчив към активните участници в италианското републиканско движение. Той е обезпокоен от растящото влияние в социализма в Европа и дори осъжда Парижката комуна поради нейното безбожие и отказа й от истински национализъм. Той встъпва срещу Интернационала и го напада в „La Romo del popolo„. Много от неговите последователи, – които се възхищават на героизма на комунарите и знаят, че някои от най-значителните деятели сред тях принадлежат към Интернационала, – се отблъсват от тази позиция на Мацини, и един от лявоориентираните републикански вестници „Il Gazzettino Rosso“ в Милано публикува на 24 юли 1871 г. остър отговор на Бакунин, озаглавен: „Отговор на интернационалиста Джузепе Мацини“; Бакунин обвинява лидера-ветеран, че „обръща гръб на пролетарита“ в това време, когато тази позиция позволява да се допуснат ужасите от последните дни на Комуната. Веднага след завършването на тази статия, Бакунин, който осъзнава, че в този момент съдбата на анархизма в Италия виси на косъм, сяда да пише труд много по-голям по обем – съчинението озаглавено „Политическа теология и Интернационала“, което завършва през есента на 1871 г. Като непосредствен резултат от тази полемика е разпространяването на организацията на Интернационала, която започва лавинообразно да нараства и в Медзиджорно, и в своите бъдещи цитадели: в Тоскана, Романя и на други места. На 18 октомври Кафиеро пише на Енгелс списък с градове, в които започва дейност Интернационала; той включва освен старите южни центрове, Флоренция, Парма, Равена, Пиза, Торино, Милано, Рим и Болоня. Колко от тези градове имат по това време активно действащи секции е трудно да се каже, но когато Юрската федерация издава Сонвилския циркуляр срещу Генералния съвет през ноември 1871 г., секциите в Болоня, Милано и Торино го поддържат заедно със секциите от Южна Италия.

По това време се случва бърза промяна. Бакунин се обръща към мацинисткия конгрес на работниците през 1871 г. с нов памфлет, който е озаглавен: „Обръщане към моите италиански приятели“, който кара някои от делегатите на конгреса да го напуснат, само за да не приемат позицията на Мацини. През следващия месец движението „Фашо Операя“ („Работнически съюзи“) се появява в Централна Италия; това движение първоначално е социалистически ориентирано, и през февруари 1872 г. събранието на неговите представители от Равена, Луго и Форли обявява присъединяването му към Интернационала, подкрепяйки анархистичния лозунг за автономия на общините. През следващия месец 14 секции от Романя заедно провеждат в Болоня първото анархистично събрание, което на практика е общонационално, защото на него също така присъстват делегати от Неапол, Торино, Генуа, Мантуа и Мирандола. На този конгрес доминира групата на младежите от Романя, оглавявана от Андреа Коста, студент филолог, който влиза в Интернационала по повод неговия ентусиазъм към Парижката комуна, и който се присъединява към Малатеста и Кафиеро, образувайки заедно с тях главната водеща сила на италианския анархизъм през по-голямата част от 1870-те години.

Конгресът в Болоня разрушава надеждите на марксистите за разпространяване на тяхното влияние, най-малкото в настоящето, в зараждащото се италианско социалистическо движение. По въпроса за политическата борба, която разделя Маркс и Бакунин, делегатите на конгреса гласуват срещу участието в избори и рязко заявяват, че „всяко авторитарно правителство работи за благото на привилегированите и във вреда на обеднелите класи“. Те също провъзгласяват, че встъпват за всеобщо въстание, което ще си постави за цел разрешаването на социалните проблеми. В организационен план, като резултат от конгреса е основаването на Федерацията на Болонската област, която стои настрана от участието в борбата на Маркс и Бакунин, решавайки да остане автономна и да поддържа отношения по равно както с Генералния съвет на Интернационала, така и с Юрската федерация като кореспондентско бюро. Маркс и Енгелс, които вярват, че всеки, който не е с тях, е против тях, решават, че италианците разобличават себе си като явни бакунисти; както бързо показва времето, те не са в грешка.

По това време Романя става център на анархистичното движение, най-вече благодарение на енергичната организационна работа на Коста. В останалата част от Италия секциите малко координират действията по между си с изключение на Умбрия, и стремежът към такава координация е изключително инициатива на анархистите от Романя и Фанели в Неапол, който обезпокоено „дърпа“ Бакунин, който се стреми към консолидация на своите сили за борба в рамките на Интернационала, като резултатът от тази инициатива е съвместно събиране на анархистите от цялата страна на общонационален конгрес. Този конгрес, който се открива в Римини на 4 август 1872 г., има историческо значение, защото не само полага основите на антиавторитарната тенденция в италианския социализъм, но също непосредствено решава съдбата на Интернационала като цяло.

На конгреса са представени 21 секции и тяхното разпространение свидетелства за географските промени, които се случват в анархистичното движение. Безусловно областта Медзоджорно доминираща преди, сега изпраща делегати само от две секции; в тази област, сред засегнатите от явната бедност селяни, анархизмът не е способен да постигне никакви успехи извън пределите на големите градове. Изключвайки единствената римска секция, всички останали делегати идват от северните и централните провинции: Романя, Тоскана, Умбрия и Емилия. Милано, чийто делегат, Винченцо Пеца е болен вследствие на скорошно пребиваване в затвора, изпраща на конгреса послание, съставено в ярък антимарксистки дух. И двете поколения революционери са представени сред делегатите: Фанели и Фриския – от старата републиканска левица, а Коста, Кафиеро и Малатеста от младото поколение борци.

Конгресът основава Италианската федерация на Интернационала като мрежа от автономни области, общи организации, които трябва да бъдат кореспондентско и статистическо бюро. Резолюциите, написани в напълно анархистичен дух – срещу политическата борба – са приети единодушно, и след това, на третия ден от конгреса се преминава към въпроса за отношението към Генералния съвет и позицията по отношение на Хагския конгрес. Бакунин и неговите последователи в Испания и Юрската федерация убеждават италианците да изпратят колкото се може повече делегати в Хага (на конгреса на Интернационала – бел. прев.), но увлечените от страстното красноречие на Кафиеро и Коста италианци приемат решителна, изчерпателно подробна резолюция, в която заявяват скъсването на „всяка солидарност с Генералния съвет в Лондон“, отказват да признаят Хагския конгрес и призовават членовете на Интернационала, които подкрепят тяхната опозиция на авторитарните методи на Генералния съвет, да изпратят представители на отделния антиавторитарен конгрес в Нюшател. Италианската федерация, последната от тези, които са основани по време на съществуването на стария Интернационал, е първата, започваща разкола, който, както всички анархисти знаят ясно, е неизбежен.

Италианците се придържат към своята резолюция, непризнаваща Хагския конгрес. Карло Кафиеро присъства на него, но само като наблюдател; когато се връща от него през Швейцария, той се среща с четирима други делегати от Италия и взима участие в конгреса в Сент Имие, който потвърждава разкола с марксистките секции в Интернационала.

Глава от книгата на Джордж Уудкок „Анархизъм. История на либертарните идеи и движения“

Източник: libfront.org

Автономисти

Днес ще стане дума за новите леви, продължители на операизма – автономистите. Гръмко название, което много хора са чували, използвали, но не много хора знаят ясно какво представлява това движение и какви са неговите цели. В тази статия ще научите за произхода на това движение/този термин, за еволюцията на идеите, за историята, а дори и за разкола в него и причините за това. Движението винаги е било много колоритно, защото в него могат да се срещнат различни политически групировки. Следователно, това движение може да се оцени като хетерогенно, защото няма единна идея.

Автономисти (от др. гръц.: αὐτός — («сам») и νόμος — («закон»)) или в наше време автономни групи се наричат участниците в определени независими ляворадикални движения.

Автономните групи се организират в така наречените affinity groups. Комуникацията между тях не е много силна. Автономията се стреми да създаде независимост от съществуващия държавен строй, създавайки свое собствено свободно пространство. В по-голямата си част автономистите следват антиавторитарни, социално-революционни и близки към анархизма идеали.

Органите за държавна сигурност на Германия, Австрия и Швейцария класифицират автономното движение като лявоекстремистко.

Произход на името

В Италия по времето на работническата съпротива през 1968/1969 г. едно социално движение играе особено голяма роля. Това е «Autonomia Operaia» – «Работническа автономия». За демонстрациите на това движение били характерни стълкновенията с полицията. В допълнение, членовете на движението са извършвали актове на саботаж във фабрики. В неговите редици не е имало само работници и студенти, но и бездомни и безработни. То се е различавало от Комунистическата партия на Италия и профсъюзите, разработвайки своя собствена теория, операизъм, един от основните елементи на автономията.

Автономията на бореца-работник, освободил се от контрола на профсъюзите, разбира се, се отличава от автономията на постоянно въоръжения пролетариат, който е диктатор над обществото.

– ADRIANO SOFRI & LUCIANO DELLA MEA: За стратегията и организацията на „Борбата продължава“. Интернационална марксистка дискусия 18, Merve, Берлин 1971 г.

Операисти

Операисти

В края на 70-те години операизмът губи своето значение, но схващането за автономията като независима политическа борба, независима от профсъюзи и партии, спонтанно движение и отказа от организация и ръководство принадлежи оттогава към самоопределението на автономистите и извън пределите на Италия.

Въпреки това, в немскоговорящите страни, концепцията и практическата страна на операизма, който разчита на работническото движение, играят особено малка роля.

История на автономистите във ФРГ

Автономистите започват своето начало в извънпарламентарната опозиция по време на студентските движения през 60-те години. «Новите леви», т. нар. движение „Spontis“ и акциите „Spa guerilla“, провеждани, например, от членове на Комуна 1 в Западен Берлин, имат най-голямо влияние върху принципите и методите на действие на немските автономисти.

През 70-те години се е смятало, че автономистите подкрепят леви терористични групи като Фракция Червена Армия (RAF), Движение 2 юни и особено Революционни клетки. В действителност, в мрежата на Революционни клетки е имало фракция (голяма част в Западен Берлин), която се е причислявала към социалреволюционните, а членовете си към автономистите.

Първите акции, в които взимат участие групировките, наричащи се автономни, се провеждат в по-големите градове в Северна ФРГ и в Западен Берлин в началото на 80-те години. През лятото на 1980 година в Берлин се състои първото събиране на автономисти. 6 май 1980 г. се явява важен ден в историята на движението и следователно тази дата се счита от някои като датата на неговото основаване: в Бремен на стадион Везерщадион се състои военна клетва, което е предпоставка за масови протести. Хиляди противници на милитаризма – много от тях са организирани във въоръжени групи – влизат в конфронтация с огромно количество присъстваща полиция.

В периода 70-90-те години, а дори и в наши дни, автономни групировки често вземат участие в демонстрации на нови социални движения, като например Пацифисткото движение и Движението против атомната енергия. През 1981 г. автономистите взимат активно участие срещу атомната станция «Брокдорф», съоръженията за преработка на отработено ядрено гориво във Вакерсдорф до 1986 г. и изграждането на Западната писта във Франкфурт-на-Майн през 80-те години. В днешно време много автономисти участват в действия за предотвратяване на превоза на ядрени отпадъци от френския Ла Хага до немското хранилище Горлебен.

В зависимост от целите и съдържанията на акциите, автономистите могат да бъдат посрещнати добре или не добре от организаторите. Често, обаче, те самите са автономисти. Причина за спорните отношения между автономистите и участниците в други социални движения е агресивното поведение на някои автономисти, т. е. тяхната готовност да прибегнат до насилие, например, мятане на камъни, влизане в борба с противници и полицаи.

За да не бъдат разпознати, членовете на автономните групи се появяват на демонстрации само в групи и винаги изграждат т. нар. черен блок. Този термин влиза в употреба от прокуратурата във Франкфурт-на-Майн през 1981 г. Нейното искане е било автономистите да бъдат съдени заради участието им в терористичната групировка, наречена «Черен блок». Еднаквите дрехи и придвижването в редици в блока са взети като защитна мярка от органите на реда. Преди на демонстрациите са били забранени шлемовете, щитовете, защитните очила и респираторите като средства за защита от полицията, бивайки класифицирани от законодателните органи като пасивно въоръжение. Не само, че е по-трудно да се идентифицират участниците, но и задържането им става по-сложно поради участието им в черния блок. През 1985 г. законът за събиранията се променя, като маскирането се забранява.

Днес автономистите участват в акции главно на скуотъри (например, окупиране на улица Хафенщрасе в Хамбург – в снимките по-долу), антифашисти (антифашистки групи, извършващи действия срещу дясноекстремистки групировки), а дори и на антирасистки движения, като например, в акциите за солидарност с имигрантите под лозунга «няма нелегални хора».

Разделение/Дебати относно антисемитизма

От самото си основаване автономистите са смесица от различни радикални фракции, които не принадлежат към левицата в парламента. В зависимост от региона и времето в движението доминира едно или друго направление. По едно време голямо влияние са имали групировките, склонни към анархосиндикализма, друг път – антиимпериалистите, близки към Фракция Червена Армия. Автономното движение винаги е било много колоритно, но след дълги спорове страните са успявали да стигнат до компромис.

Двата противоположни лагера общо казано са «Антинемци» и «Антиимпериалисти». Разделението е в резултат на дебатите по въпроса за антисемитизма сред левите, позициите за близкоизточния конфликт и оценките на войната в Ирак. И двете страни са твърди в своите позиции, като се е стигало до сблъсъци между тях.

Антинемци (антидойч) встъпват за Израел (т. е. подкрепят политиката на геноцид над палестинците)

Антинемци (антидойч) встъпват за Израел (т. е. подкрепят политиката на геноцид над палестинците)

«Антинемският» лагер е солидарен с Израел и подкрепя политиката на САЩ в Близкия изток. Тази гледна точка има своите корени в критиките на ислямския фундаментализъм и дейностите на терористите-самоубийци. Този лагер основно встъпва за геноцид над палестинците от тоталитарните държави Израел и САЩ, воюващи с неугодните страни за ресурси и геополитически интереси и «носещи демокрация». Това буржоазно течение не може да се стреми да бъде «революционно» и не може да претендира за такова. Между другото, в Палестина няма само ислямски фундаменталисти, но и различни леви въоръжени групи, така както и в Израел има привърженици на разбиването на «своята» държава.

«Антиимпериалистите» считат политиката на Израел и САЩ от идеологическа гледна точка за империалистична и следователно престъпна. Те симпатизират на «освободителната борба на палестинския народ срещу държавата на Израел».

Повечето антиимпериалисти не считат себе си за автономисти. Основната теза на тяхната идеология е експлоатацията от страна на икономически развитите страни на страните от Южна Америка, Африка и Азия с цел увеличаване на своя капитала. По този начин, капитализмът получава геостратегическо значение: дори най-бедните жители на икономически развитите страни имат изгода от експлоатацията на трите континента, спомената по-горе, – следователно, в развитите страни не съществува истински пролетариат, материално заинтересован от социалната революция. Задачата на революционерите, по този начин, се свежда до подкрепата на движенията за независимост и социалистическите режими в развиващите се страни и възпрепятстване развитието на военната промишленост в развитите страни чрез саботажи или интервенции, участвайки в политическите движения. Ето защо, класовата борба се свежда до повече или по-малко въоръжена конфронтация, проявявайки някаква идеологическа близост до Фракция Червена Армия, която е набирала в своите редици новобранци от антиимпериалистичните кръгове, макар че не всички антиимпериалисти са симпатизирали на RAF (която е далеч от либертарните доктрини). Автономистите, вярващи във възможността за революционни промяни в развитите страни, наричат себе си социални революционери. Позицията на антинемците частично се прехвърля и върху антинационалистите, които отричат националната принадлежност като придаване на национален характер на социални проблеми в обществото, но за разлика от антинемците не са положително настроени към политиката на САЩ. Сред автономистите има представители и на двете течения. Например, антинемските и антинационалните дискусии оказват голямо влияние върху списание «Konkret» и вестник «Jungle World».

Групите автономисти, които са ориентирани към анархизма и анархосиндикализма, отхвърлят използването на национални знамена, както и солидарността с нации и/или национални движения за независимост, тъй като за тях господството и потисничеството са неразделна част от субекта «нация» (нацията се подразбира като изкуствено-създаден държавен конструкт от различни етноси, въпреки че по-скоро голяма част от това течение не се идентифицира с никакъв народ). Сред автономистите може би има най-много представители на това течение, което се разграничава както от антиимпериалистите, така и от антинемците. По принцип такава позиция (отказът от използване на национални знамена, подкрепа към държави и национално-освободителни движения) се явява най-последователната и социално-революционна, доколкото може да се съди по наличната информация. Не е известно какво е количественото преимущество на тази фракция от автономисти, както и не е известно по-подробно за политическите възгледи на тази част автономисти.

Теория и съдържание

В автономните кръгове най-дискутирани теми са тези за самоопределението, самоорганизацията и въоръжението, както и тези за практическата и теоретичната страна на акциите, пропагандата, политизираността на обществото. Акциите и пропагандата се отнасят по-скоро към методиката, а политизираността към дидактиката, без която движението на автономистите и постигането на техните цели биха били невъзможни.

Автономистите не е възможно да бъдат напълно независими. Животът на всеки по някакъв начин зависи от много обстоятелства, които, разбира се, са нормални за човека като социално същество. Тук обаче възниква въпроса: как тези отношения могат да бъдат сведени до минимум, за да може човек да взима решения в своя живот самостоятелно. Насилието заради насилието и насилието като безцелен ритуал се отхвърлят.

Целите за нападения са секс-магазини, организатори на секс туризъм, ведомствата за чужденците, местата, на които се събират неонацисти, както и някои предприятия, които експлоатират своите работници и/или природата.

Към теоретичната основа автономистите отнасят т. нар. „tripleoppression“ (расизъм, сексизъм, класизъм – от книгата на Клаус Виман «Три към едно»). Тази гледна точка замества класическите тези на социалистите и комунистите, според които капитализмът е основният проблем (конфликтът между обществената собственост и частната собственост на продуктите), другите пък форми на експлоатация и потисничество, като например расизма и сексизма, играят много малка роля (ние смятаме, че повечето указани форми на дискриминация зависят директно от съществуващия икономически базис, а борбата срещу неговите следствия често става «борба заради борбата», вечно търсене на врагове вътре в движението и различни изостряния в търсене на дискриминацията навсякъде).

Субкултурно влияние

В началото на 80-те години развиващото се пънк движение се противопоставя със своя начин на живот и своята музика на комерсиалната рок и поп музика, както и на общоприетата мода и начин на живот. Пънк движението е имало голямо културно влияние върху младите автономисти, но, въпреки това, интересите на пънкарите и «автоматистите» – така пънкарите наричат автономистите – се различават, което води до конфликти.

Рационалните леви теории свързани със «субверсивно-луд» хумор, въплътени в организации като «Spontiliste», която е била дори и в студентските парламенти под имената „Die Rebellen vom Liang Shiang Po“, LOLA (Списък без преувеличени претенции) и WAHL-Liste (Понастоящем алтернативен списък на университетите). В допълнение, често автономистите обсъждат въпроса за вегетарианството. Движението е силно разделено по въпроса са въоръжаването. Едни считат, че «черният блок» е истинска форма на демонстрация на автономистите, докато други го смятат за безсмислен и измислят нови форми на акции, като Pink and Silver, съчетаващ в себе си комични и дори музикални елементи.

Списък с литература

До 98-ма година в Германия са доработени собствени политико-икономически и теоретически основи и подходи, основани на трудовете на изследователи като Карл Хайнц Рот, Гьоц Али и Сузана Хайм. Техните алтернативни възгледи са публикувани в трудовете: «Основи на новия антиимпериализъм», «Новата автономна равносметка», както и в труда на Детлеф Хартман «Битие като саботаж». Именно тези представители на автономното интелектуално крило виждат себе си като наследници на операизма.

Autonomie-Kongress der Undogmatischen Linken Bewegungen. Standpunkte, Provokationen, Thesen, Unrast-Verlag, Münster 2001, ISBN 3-928300-59-8

Bernd Drücke: Zwischen Schreibtisch und Straßenschlacht? Anarchismus und libertäre Presse in Ost- und Westdeutschland, Klemm & Oelschläger, Ulm 1998, ISBN 3-932577-05-1 (zugl. Universität Münster Dissertation 1997)

Robert Foltin: Soziale Bewegungen in Österreich: Die Autonomen. Edition Grundrisse, Wien 2004, ISBN 3-9501925-0-6 Online verfügbar

 Geronimo: Feuer und Flamme, ID-Archiv, Berlin

1 – Zur Geschichte der Autonomen, 2002, ISBN 3-89408-004-3 (Mit umfangreicher Literaturliste) Komplett als PDF

2 – Kritiken, Reflexionen und Anmerkungen zur Lage der Autonomen, 2002, ISBN 3-89408-015-9 hier Komplett als PDF

Geronimo: Glut & Asche. Reflexionen zur Politik der autonomen Bewegung, Unrast-Verlag, Münster 1997, ISBN 3-928300-63-6

 AG Grauwacke: Autonome in Bewegung . In den ersten 23 Jahren, Assoziation A, Berlin 2003, ISBN 3-935936-13-3

Almut Gross, Thomas Schultze: Die Autonomen. Ursprünge, Entwicklung und Profil der Autonomen, Konkret-Literatur-Verlag, Hamburg 1997, ISBN 3-89458-154-9

Sebastian Haunss: Identität in Bewegung? Prozesse kollektiver Identität bei den Autonomen und in der Schwulenbewegung, Verlag für Sozialwissenschaften, Wiesbaden 2004, ISBN 3-8100-4150-5 (zugl Universität, Bremen Dissertation 2003)

Sebastian Haunss: Antiimperialismus und Autonomie – Linksradikalismus seit der Studentenbewegung, in: R. Roth and D. Rucht (hg.): Die Sozialen Bewegungen in Deutschland seit 1945. Ein Handbuch, Frankfurt/Main: Campus Verlag, 2008, S. 447-473

Bernd Langer: Kunst als Widerstand. Plakate, Ölbilder, Aktionen, Texte der Initiative Kunst und Kampf, Pahl-Rugenstein, Bonn 1997, ISBN 3-89144-240-8

Tomas Lecorte: Wir tanzen bis zum Ende. Die Geschichte eines Autonomen., Vlg. Am Galgenberg, H 1992, ISBN 3-870581-13-1, Online-Ausgabe

Jan Schwarzmeier: Die Autonomen zwischen Subkultur und sozialer Bewegung , BoD, Norderstedt 2001, ISBN 3-8311-1098-0

 Ingrid Strobl u.a.: Drei zu Eins, ID-Archiv, Berlin 1993, ISBN 3-89408-029-9 Online-Ausgabe

Генуезката колона на „Червените бригади“

Вътрешната структура на „Червените бригади“ се различава от другите въоръжени групи в Италия със своята строгост. Пълно подчинение на организационната йерархия, приемане на политическата линия и безмилостно спазване на строгите норми и правила за безопасност – това е първото нещо, което се изисква от неофита. От една страна, тези аспекти на дейността създават значителна дистанция между BR и другите италиански организации от революционен тип, стоящи основно върху позициите на спонтанност, а от друга страна, тези фактори стават една от причините за дълголетието и ефективността на „Червените бригади“. В действителност, суровата дисциплина позволява на организацията да създаде мит за своята непобедимост и в продължение на дълги години успешно го поддържа.

Йерархичната структура на BR се състои от пет степени.

Стратегическото ръководство и Изпълнителният комитет са два от висшите ръководещи органа на организацията: първият определя стратегическата и политическата линия, а вторият отговаря за оперативното командване. След това са лицата, – условно би могло да ги наречем „политически комисари“, – предаващи политическите и стратегически директиви надолу, разясняващи и съблюдаващи за тяхното изпълнение. По-надолу се намират колоните – местни организации, притежаващи на своята територия значителна военна и организационна (но не политическа!) автономия.

На тези местни организации се подчиняват бригадите, сформирани изключително от „нередовни сили“, действащи в заводите, университетите, кварталите.

В периода на своя най-голям разцвет „Червените бригади“ разполагат с шест колони, разположени в Торино, Милано, Генуа, Рим, Неапол, и в промишлените зони на Венето. Тосканската „колона“, въпреки и имаща толкова гръмко название, в действителност представлява малък регионален комитет. Регионалните комитети са локални звена на структурата на BR, неспособни да работят самостоятелно. Тяхната основна задача е сплотяването на всички революционни сили от зоната, несъответстващи на критериите на въоръжената борба с цел по-нататъшното им включване в състава на „Червените бригади“.

За растежа и развитието на колоните са необходими две фундаментални условия за зоната. Първо, това е наличието на голям град. Правейки стратегически анализ на реалността, ръководството на BR осъзнава, че класическата гериля от китайски тип с главна опора на селячеството в такава промишлена страна като Италия просто не съществува. Затова единственият метод за въоръжена революция тук е партизанската борба в града. Само градът, – големят град, – дава възможност да се развива нелегална структура, като едновременно се запазва анонимност; позволява да се нанасят удари по нервните възли на капиталистическата система и да се извършва широка пропаганда, без страх, че няма да бъдат чути от масите. Неуспешните опити, осъществени от „Червените бригади“ в по-малко урбанизираните региони, като Сардиния, Тоскана, Марке и Биела, за пореден път доказват правилността на избраната стратегия за Италия.

Второто важно условие, което произтича от първото, е наличието на определени социални, потенциално „революционни“ слоеве от населението. Заради липсата на легално политическо представителство, „Червените бригади“ трябва да набират сили от други, често слабо политизирани източници. За миланската колона такива са големите промишлени предприятия, като Pirelli и Sit-Siemens, в Торино това е заводът FIAT, в Генуа „бригадистите“ водят активна пропагандна дейност сред безработните и уволнените във връзка със съкращаването на производството граждани, във Венето „база“ на BR е фабриката Petrolchimico, а в Неапол основен контингент на колоната са политизирани престъпници и маргинали.

Генуезката колона на „Червените бригади“ действа на територия, която можем да определим като най-слабия полюс на промишления италиански триъгълник.

В началото на 70-те години Генуа страда най-силно от икономическата криза, която причинява социална криза. Намаляването на темпа на производство, както и загубата на конкурентоспособността на местното пристанище, сериозно удрят по работниците. Нараства безработицата, причинена от масовите съкращения и разоряването на дребните предприемачи. Градът започва да губи своето истинско лице на индустриален център, превръщайки се постепенно в типичен туристически район с развита сфера на услугите. В политически план, в резултат на упадъка на генуезкия пролетариат и бавния растеж на дребнобуржоазните слоеве, започва да се заражда в този традиционно „червен“ град неофашистко движение.

Въоръжената борба е важен аспект от живота в Генуа в продължение на цялото десетилетие. В този смисъл именно Генуа може да се нарече люлка на следвоенното революционно действие, защото именно тук в края на шестото и началото на седмото десетилетие възниква първата група на градска гериля в Италия – XXII Ottobre. По-нататък ще станем свидетели на зараждането и дейността тук на различни ефимерни и малки въоръжени групи, които ясно могат да бъдат разпределени в три категории: групи, появили се под въздействието на „Работническа автономия“; групи, зародени от Движението на 77-ма и групи с привърженици на „Червените бригади“.

Първите две категории групи са тясно свързани, като хора от една формация преминават в друга. Характерни черти на тези колективи са спонтанността, ниското ниво на бойна работа и презрението, стигащо понякога до омраза, към строгия организационен модел на „бригадистите“. Третата категория групи, близки до BR, в края на 70-те години изпитва качествен и количествен подем, разделяйки се на две групи: от една страна, това са формациите, които първоначално са били автономни, но след това са погълнати от „Червените бригади“, а от друга страна – това са групите, създадени от самите „бригадисти“; своеобразни „тренировъчни клетки“, предназначени за получаване на боен опит на новобранците в организацията.

Генуа е място, където са осъществени две стратегически операции на BR, повлияли на по-нататъшния ход на историята на тази революционна структура.

Първата от тях е отвличането на съдия Соси, което е характеризирано от самите „бригадисти“ като „първата атака в сърцето на държавата“. За първи път „Червените бригади“, излизайки зад пределите на „прародината“, – заводските стени, – отказвайки се от миналата стратегия на „въоръжен синдикализъм“, се опитват с въоръжени действия да повлияят на политическата власт.

марио сосиВтората операция е убийството на главния прокурор на Генуа Франческо Коко, което е първото предварително планирано политическо убийство в историята на следвоенната въоръжена борба в Италия. Тук също организацията преминава своеобразна черта: взето е решение за увеличаване нивото на конфронтация с държавата. Използвайки убийството като средство за политическа борба, организацията започва подготовка за революционна гражданска война.

франческо кокоГенуезката колона на „Червените бригади“ е създадена през 1975 г. и води активна дейност през следващите пет години, до пълното си военно поражение през 1980 г. Първоначално колоната се състои само от четирима бойци, които се съгласяват да отидат в Генуа, за да създадат там клон на BR заедно с Роко Микалето – най-близкият помощник на Марио Морети.

Роко Микалето

Роко Микалето

Към този момент петимата могат да разчитат на генуезката мрежа от симпатизанти, която е доста широка. Първоначално доста опитните торински бойци покровителстват няколко групи от нови последователи: преди всичко, това са млади работници и студенти, излизащи от редиците на „Lotta Continua“ и други организации от извънпарламентарната левица. През 1977 г. количеството и качеството на така наречените „редовни“ сили на генуезкия клон достига определено ниво, позволяващо да се говори за истинска колона, пълноправно звено на структурата на „Червените бригади“.

Значително се увеличава количеството на „нередовните сили“: тези, които не преминават в нелегалност. От една страна, те водят нормален живот, използват легални документи, живеят в собствени домове и квартири, не прекъсват връзки със своето социално обкръжение, но от друга страна – те са пълноправни членове на организацията и тяхната дейност строго се направлява от нормите за безопасност: всеки от тях знае само това, което е необходимо за работата му, контактува само със специално назначен представител на „редовните сили“ и следва всички негови указания. С дейността на колоната се разпорежда органът за колегиално управление, – Ръководството на колоната, – който определя избора на цели, разпространението на оръжия, вербуването и възпитаването на нови бойци.

Въоръжените действия на колоната, ако те не са част от национални кампании, винаги трябва да получат санкция от Изпълнителния комитет за тяхното осъществяване. За разлика от другите регионални клонове, генуезката колона разполага със значителна стратегическа и военна автономия. Нещо повече, ръководството на колоната, олицетворявано от „безсмъртната троица“ (Фулвия Малиета, Рикардо Дура и Ливио Байстроки), си позволява немислимото – корекция на политическата линия на Стратегическото ръководство.

Рикардо Дура

Рикардо Дура

Подчинявайки се на централното ръководство, генуезката колона с помощта на торински другари до 1978 г. успява да сформира местни отделения на три стратегически фронтове на „Червените бригади“: логистичен, заводски и фронт за борба с контрареволюцията.

Логистичният фронт осигурява техническата автономия на действие на колоната, с изключение на случаите, когато за изпълнението на сложни акции се иска помощта на националната структура. Фалшифициране на документи, печатане на пропагандни материали, военна подготовка на „нередовните сили“ (например, стрелкови упражнения в Риги и Форте дей Рати), проучване на територия, снабдяване с оръжия, и, най-важното, разпределяне на това оръжие сред бойците, което, след изпълнението на една или друга мисия, се събира обратно и се складира на тайни места: всичко това влиза в компетенцията на генуезкия логистичен фронт.

Фронтът за борба с контрареволюцията се дели на четири сектора: съдебен, силов, политически и затворнически. Най-напред под внимание от фронта се взимат новобранците в организацията, с които се извършва разяснителна и политическа работа с цел разкриване на провокаторите и „подозрителните лица“. Освен това, фронтът се занимава със събиране на информация за „враговете на революцията“ (разследвания), която се систематизира и поставя в специален архив на организацията: в случай на необходимост тези материали се изваждат и служат като допълнителен източник на информация за извършване на убийства („актове на пролетарско правосъдие“).

Заводският фронт се занимава с изучаването на социалната ситуация в предприятията от региона и организирането на работническа борба в тях. Този фронт е създадена едва през 1978 г. и така и не успява напълно да развие своята дейност.

С увеличаването на броя на членовете в колоната, за нелегалните бойци става все по-трудно да поддържат лични контакти с подшефните „нередовни сили“, така че се приема решение за формирането на автономни „нередовни“ клетки, действащи в различни сектори, в това число – извън пределите на горепосочените фронтове. С ръководителите на тези клетки нелегалните се срещат два пъти седмично.

В началото на 1980 г. Стратегическото ръководство издава директива, съгласно която трябва да се сформират бригади, състоящи се от „нередовни“ клетки, чието командване трябва да се води от нелегалните бойци, ползващи се в своята дейност с определена оперативна и техническа автономия. Тези бригади са предназначени за проектиране и изпълняване, – с предварително уведомяване на вишестоящите инстанции, – на операции, нямащи стратегическа важност: като например, „учебни“ акции, предназначени за получаване на боен опит на новаците или акции по снабдяване с оръжия и материали. В Генуа структурата на тези бригади има много неясни очертания.

След драматичния епизод на 28 март 1980 г. на генуезката улица Фракия, когато в резултат на престрелка с карабинерите на генерал Деля Киезе загиват четирима бойци на „Brigate Rosse“ (в това число и ръководителят на колоната Рикардо Дура), бригадите на „нередовните сили“ получават следните имена в чест на падналите другари:

– Бригадата от Сан-Мартино, основана през април 1980 г., получава името „Бригада Аннамария Лудман – Сесилия“;

– Бригадата от Порто, организирана в последните дни на 1979 г., получава името „Бригада Рикардо Дура – Роберто“;

– Заводската бригада, намираща се в металургичното предприятие „Italsider“, образувана през май 1980 г., получава името „Бригада Паоло Панчарели – Паскал“.

Последствията от борбата на улица Фракия

Последствията от борбата на улица Фракия

В продължение на пет години от своята работа, генуезката колона на BR извършва пет убийства, петнадесет нападения, една въоръжена проява, два грабежа и редица други по-леки операции. Отвличането на инженера Коста не може да се отдаде изцяло на сметката на генуезкия клон, въпреки че той играе важна роля в тази акция, предоставяйки материали и хора, които поемат отговорност за задържането на заложника, въпреки че операцията се оглавява лично от Марио Морети.

От тези данни може да се направи извода за доста значителната военна активност на генуезката колона, особено в последния етап на нейното съществуване. Това, между другото, е характерна черта на „Червените бригади“, ясно разделена на „първо“ и „второ“ поколение.

Ако „първото“ поколение, с което започва организацията, се състои основно от възрастни хора, стигнали до идеята за въоръжена борба чрез различни ненасилствени политически опити, незапознати с оръжията, изпитващи множество колебания от морален характер и опитващи се да „професионализират“ своите действия, избягвайки излишни кръвопролития, то „второто“ поколение в края на 70-те години са младежи, не имащи почти никакъв политически опит, принадлежащи към лагера на „ултралевите“, разглеждащи въоръжената борба като единствен и естествен метод на действие, не избягващи проявите на най-крайно насилие по отношение на служителите на държавата.

Ясно е, че по-голямата част от генуезката колона в епохата на нейния разцвет принадлежи към „второто“ поколение искрено вярващо, че може да победи държавната машина чрез радикални действия. Това обяснява и скока на въоръжената активност не само на генуезци в края на 70-те години, когато „Червените бригади“ достигат апогея на своята мощ, и изглеждаше, че Италия е на път да рухне в бездната на гражданска война.

От политическа гледна точка, генуезката колона също има особен характер, централна точка на който е работническият въпрос. Както е известно, „Червените бригади“ се появяват в заводските цехове на промишления триъгълник, именно тук са направени първите стъпки в политиката на радикализиране на класовата борба, заводите и фабриките се разглеждат като люлка на революцията, работническата класа – като единственият революционен обществен слой. През втората половина на 70-те години ситуацията се променя – „Червените бригади“ излизат извън стените на предприятията, за да концентрират всичките си сили в ударите в „сърцето на държавата“. Предишните концепции до голяма степен са забравени, което поражда идеологически вътрешни дебати, водещи до фаталния разкол през 80-те години.

Въпреки че генуезката колона се появява през 1975 г., в епохата на засилване на милитаристичната линия на BR, работническият въпрос заема приоритетно място, за което виждаме от многобройните вътрешни документи от местния клон на „Червените бригади“, в които внимателно се анализира проблема със съкращаването на производството, динамиката на работническата борба на лигурийските профсъюзи, нейната еволюция и перспектива.

Достатъчно е да се каже, че от петнадесет нападения, извършени от генуезките „бригадисти“, седем са насочени срещу ръководители на различни предприятия, две – срещу високопоставени служители на металургичния комплекс „Italsider“ (един от които, инженер Карло Кастелано, е едновременно член на регионалния комитет на Комунистическата партия на Италия) и едно нападение е насочено срещу държавен експерт, изучаващ перспективите на лигурийската индустрия във връзка с необходимостта от съкращаване на производството. Освен това, извършват се многобройни актове на дребен саботаж, такива като подпалване на автомобили на служители на заводските администрации и въоръжено нападение срещу централата на Асоциацията на държавните предприятия за решаване на трудови конфликти.

Местните „Червени бригади“ отделят голямо внимание на въпроса за въвеждането на атомната енергетика, който е свързан с проблема с общата империалистична милитаризация на заводите и териториите. Смята се, че, въвеждайки „мирен атом“ в италианските предприятия, империализмът, под прикритието на допълнителна охрана, ще наводни фабриките с полицейски агенти и ще установи пълен вътрешен контрол върху дейността на работниците. В тази връзка, BR отделят особено внимание върху два главни промишлени комплекса в Лигурия – „Italsider“ и „Ansaldo“: именно тук често се разпространяват революционни листовки и се извършват актове на дребен саботаж.

Ако поначало генуезката колона има голям брой привърженици в заводите и пристанището, то постепенно, с милитаризирането на политиката на „Червените бригади“ и заявленията, които са все по-далечни от стремежите на обикновените трудещи се, тези симпатии замират. Окончателният разкол с реформаторската Комунистическа партия през 1977 г. става началото на края за работническата политика на BR. Всички движения на „бригадистите“ за организирането на трудещите още в зародиш се пресичат с профсъюзните активисти, верни на КПИ. Всичко приключва повече от трагично: на 24 януари 1979 г. от комунистическите „Червени бригади“ в Генуа е убит комунистическият профсъюзен лидер Гуидо Роса, който предава на полицията „бригадиста“ Франческо Берарди, разпространяващ сред работниците листовки на организацията (на 24 октомври 1979 г. Берарди се обесва в килията си).

Убитият Гуидо Роса

Убитият Гуидо Роса

Трагичните последствия от тази наказателна акция се появяват по-късно: генуезката колона осъзнава, че сега работниците се отнасят, ако не с омраза, то с изключителна враждебност към организацията, обявяваща се за „работнически авангард“, която без никакви обяснения убива самите работници.

Убийството на Роса е окончателната точка на опитите на BR да навлязат в генуезките заводи. А скоро приключва и историята на самата генуезка колона: кървавият инцидент на улица Фракия и последвалите откровения на покайващия се боец на BR Патрицио Печи подкопават бойния потенциал на структурата. Сменящият убития Рикардо Дура Франческо Ло Биянко се опитва да консолидира колоната, да не допуска разцепления и разколи, използвайки понякога насилствени методи, въпреки че в края на 1980 г. под негово ръководство остават само оскъдни фрагменти от някога силната колона, която е практически разгромена от властите. Пристигането от Рим на Барбара Балдзерани, сменяща Ло Биянко на поста ръководител на колоната, вече нищо не решава: до 1982 г. колоната окончателно прекратява своето съществуване.

Кияра Долиоти

Източник: Никитич Винтер

Barbagia Rossa

В продължение на дълги години Сардиния е едно спокойно място за разлика от измъчената от политически битки Европа. Тук цари патриархалният ред на старата селска традиция. Подемът на насилие на континента, свързан с дейността на първите въоръжени леви групи в началото на 70-те години, обхваща и острова. Тук, в най-големите градове, като Сасари и Каляри, не съществува нито организирано студентство, нито работническо движение. За революционни действия просто няма необходимата социална база.

Ситуацията започва да се променя през 1977 г., когато до Сардиния достига вълната, подета от италианското „движение на 77-ма“. Сега по улиците все по-често се разгръщат сблъсъци между местната младеж и полицията, между младежи и членовете на неофашистките организации. В рамките на тези улични групи се появяват първите зародиши на политическо действие.

Именно в контекста на този подем за първи път публично се споменава името „Червена Барбаджа“ (Барбаджа – планински регион на Сардиния).

На 30 декември 1977 г. в близост до входа на сградата на градския съд в Нуоро неизвестни оставят запалителна бомба с часовников механизъм, която леко подпалва вратата на учреждението.

В листовка, намерена няколко часа по-късно в телефонна кабина, някоя си организация с абревиатурата GABR (Gruppi Armati Barbagia Rossa – Въоръжени групи Червена Барбаджа) поемат отговорност за този „терористичен акт“, заявявайки, че символичната цел на тази акция е да се удари по цялата пенитенциарна система.

Въпреки това, GABR не добиват популярност чрез това свое действие, защото по това време едва ли не се извършват всяка седмица подобни дребни „запалителни“ акции срещу представителства на държавните структури. Те се изпълняват от най-различни политически групировки, които никнат като гъби, имащи доста кратка история. Достатъчно е само да се цитират тук имената на някои от тези полупризначни групи, действащи на острова в края на 1977 г. и началото на 1978 г.: Nuclei Armati Combattenti per il Comunismo (Сражаващи се въоръжени клетки за комунизъм), Squadre Comuniste Armate della Sardegna (Въоръжени комунистически групи на Сардиния), Collectivo Femminista di Autonomia Operaia (Феминистки колектив към Работническа автономия), Nucleo Operaio Combattente della Sardegna Centrale (Сражаващо се работническо ядро в Централна Сардиния) и т.н.

Обществото по това време вече е свикнало с такава, както се казва, „луда“ бунтуваща се младеж, прикриваща своите хулигански действия под политическа демагогия, очевидно копирана от италианското движение.

GABR успяват да спечелят внимание едва след втората си атака. В събота, 25 март 1978 г., в покрайнините на Нуоро е обстрелван камион, превозващ служители на охраната от местния затвор. Два дни по-късно анонимен глас позвънява в редакцията на един от сардински вестници и съобщава, че обстрелът е дело на организацията „Barbagia Rossa“, която по този начин атакува съдебната система на Италия. В допълнение към това, неизвестният иска освобождаването на всички политически затворници от местния затвор „Badu ‘e Сarros“ и суперзатвора „Asinara“.

Това е много по-сериозно, отколкото хвърлянето на коктейл Молотов през прозореца на казарма на карабинерите или залагането на запалителна бомба пред вратата на съда.

От началото на 1978 г. малките акции с антиправителствена насоченост продължават из цялата страна. Единственото, което отличава „Червена Барбаджа“ на този етап от другите групи на острова е системността и централизацията в района на Нуоро, провинция, ставаща своеобразен център на подривните действия в Сардиния. Тук няма и месец без нови атаки, докато в другите области изстрели и взривове се чуват само от време на време.

През есента „Barbagia Rossa“ си спечелва всеобща популярност, потвърждавайки своя статус на най-перспективната революционна сила на острова.

В четвъртък, 2 ноември 1978 г., е нападната радиолокационната военна станция Сиамана в провинция Ористано. Станцията, която представлява къща с антени и кълба от кабели, не се откроява с нищо особено на фона на планинския сардински пейзаж. Единствено с това, че охраната на този на пръв поглед банален обект се извършва от четирима наборни войници. Един от тях по време на нощно патрулиране е нападнат от трима маскирани. След това, прикривайки се зад него като жив щит, нападателите нахлуват в сградата. Всичките четирима военнослужещи са вързани и хвърлени на пода.

Странното е, че тримата маскирани не повреждат по никакъв начин устройствата, ограничавайки се до това да вземат от войниците четири пушки „Garand“, 150 патрона към тях и няколко ръчни гранати. Преди да напуснат обекта, нападателите заявяват на военните следното: „Извинете, момчета. Ние нямаме нищо лично против вас, борим се срещу държавата. Ние сме от групата „Червена Барбаджа“.

Сградата на радиолокационната станция

Сградата на радиолокационната станция

Престъплението, извършено в духа на латиноамериканската гериля, хвърля острова в истински шок. Сардиния, свикнала с постъпките на традиционните бандити, се сблъсква с нещо ново: политически мотивиран тероризъм. Около нападенията и полицията, и обществото правят най-различни предположения. Именно тогава за първи път е обявена версията за пряка връзка на сардинските революционери с континенталните им колеги от „Червените бригади“.

Версията не е лишена от здрав разум, защото в действителност духовен ориентир на „Червена Барбаджа“ са „Червените бригади“. Не е тайна, че някои сардински червени бойци преминават предварително през „школата на живота“ в затвора, осъдени за обикновени престъпления. Тук те попадат под влиянието на агитаторите от Затворническия фронт на „Червените бригади“ и са пропити от идеята за създаване на „военно-политически ориентир на сардинския пролетариат“. По този начин, именно политическите престъпници стоят в авангарда на борбата на „Червена Барбаджа“, защото, както беше казано, друга социална подкрепа на идеята за революционна борба тук няма. Нито инертното студентство, нито изостаналата във всички отношения работническа класа не може да бъде опора, въпреки че опити да се въвлекат тези слоеве в революционното действие се правят постоянно. Най-известният такъв факт са безуспешните опити на „Barbagia Rossa“ да създаде, по образ и подобие на „Червените бригади“, нередовни групи за фабричен терор в заводския химически комплекс „Ottana“ в Нуоро през 1979-80 г.

Няма нужда да казваме, че „Barbagia Rossa“ е филиал на „Червените бригади“ на Сардиния.

До началото на 1979 г. на острова има три организации с установена структура и логистика: „Червена Барбаджа“, „Революционни клетки“ (Cellule Rivoluzionari, които по-късно се превръщат в Ronde Armate Proletarie – „Въоръжени пролетарски патрули“) и Gruppi Armati Proletari („Пролетарски въоръжени групи“), по-късно присъединяващи се към „Barbagia Rossa“. Именно RAP, първоначално близки в позициите си до италианската мовиментистка „Първа линия“ (Prima Linea), безмилостно критикуващи и „Червена Барбаджа“, и „Червените бригади“ заради техния милитаризъм и марксистко-ленински догматизъм, стават, в крайна сметка, база за създаване на… сардинска колона на „Brigate Rosse“. В същото време „Barbagia Rossa“, активно взаимодействаща си с „Червените бригади“, запазва своята структурна независимост и през 1981 г. дори прекъсва всички връзки с континенталните си събратя, „експроприирайки“ арсенала от палестински оръжия, скрит от Марио Морети на Сардиния.

Всъщност, установяването от „Червена Барбаджа“ на преки връзки с „Червените бригади“ се случва едва през юли 1979 г., когато „бригадистите“ за първи път посещават Сардиния. В този момент Морети активно се занимава с разработването на план за нападение срещу сардинския затвор „Асинара“, в който са държани членове на „историческото ядро“ на организацията начело с Ренато Курчо. За да се извърши необходимото разузнаване на място, в околностите на Стинтино е разположен полеви лагер, на който присъстват висши членове на Стратегическото ръководство – Марио Морети, Барбара Балдзерани и Просперо Галинари. Скоро „бригадистите“ са принудени да се откажат от своя амбициозен проект за нападение на затвора, опитвайки се да организират бягство отвътре. Резултат от тези усилия е проваленият затворнически метеж на 2-3 октомври 1979 г. („битката при Асинара“, както нарича мероприятието Ренато Курчо), в хода на който политическите затворници дори използват самоделни бомби.

Има и позитивни резултати от пребиваването на Морети на острова – чрез сардинските работници-имигранти, членове на „Червените бригади“, са установени отношения с „братската организация“ на сардинския пролетариат, която трябва да оказва всестранна помощ във формирането на местна колона на „Brigate Rosse“, начело на която става Просперо Галинари. Първият акт на дружеска помощ е осъщественото от „Червена Барбаджа“ нападение срещу административната сграда на община Лула на 23 юли, откъдето бойците изземват огромно количество паспортни бланки. Впоследствие, тези бланки са използвани от „Червените бригади“ по време на операцията по отвличането на американския генерал Джеймс Дозиер.

Междувременно, полицията на острова е крайно обезпокоена от увеличаващите се случаи на политически мотивирани престъпления в провинция Нуоро, напълно не характерни, въпреки гордеещите се със своя „сардински национализъм“ и омраза към Италия местни бандити. Но досега няма нито една нишка, способна да доведе детективите до вярна следа.

Скоро обаче това се променя.

На 14 декември 1979 г. полицията напълно случайно се натъква недалеч от моста Искра на река Тирсо в район Илорай на тайник с оръжия. Сред оръжията е намерена автоматична пушка, взета на 23 септември същата година от неизвестни по време на нападение на ловеца Джовани Лория. Както и в случая с радиолокационната станция, грабителите се представят за членове на организацията „Barbagia Rossa“, заявявайки, че се борят не против ловците, а против държавата.

Три дни по-късно, на 17 декември, капитан Енрико Баризоне, както обикновено, заедно с двама свои подчинени с кола патрулира в покрайнините на Оруне – малък град в близост до Нуоро. Минавайки покрай овчарницата „Sa Janna Bassa“ на Кармелино Коконе, полицаите забелязват странно движение в тъмнината. Предполагайки, че това са обикновени крадци, които крадат добитък, карабинерите спират автомобила, излизат от него и на висок глас нареждат на хората да спрат. Те, от своя страна, откриват огън с пистолети, ранявайки тежко капитана. Започва интензивна престрелка, която отнема живота на двама от нарушителите.

В същото време, пристига подкрепление; в планинската нощ се провежда истинска битка. Скоро част от престъпниците успява да избяга, а осем други попадат в ръцете на полицията.

Детективите заявяват, че командата на капитан Баризоне случайно се е натъкнала на мафиотска сбирка, на която е трябвало да бъдат взети важни решения. Предполага се на пръв поглед, че арестуваните участват в бандата, извършила наскоро гръмкото отвличане на певеца Фабрицио де Андре и неговата съпруга Дори Геци.

Част от оръжията, намерени в района на овчарницата

Част от оръжията, намерени в района на овчарницата

По време на задълбочения обиск ситуацията става все по-сложна – в якето на бившия престъпник Джовани Мария Бити, убит по време на престрелката, са намерени листовки на „Червените бригади“. Много други материали на „Brigate Rosse“ са намерени и в жилището на Пиетро Коконе, племенник на Кармелино Коконе.

Убитите Франческо Масала и Джовани Мария Бити

Убитите Франческо Масала и Джовани Мария Бити

На следващия ден, 18 декември 1979 г., в Сасари, на улица Луна и Слънце, в престижен квартал на сардинската столица, обитаван от заможни граждани, полицията забелязва подозрителен евтин автомобил с четирима пътници в него. Отправяйки се към колата, служителите на реда са нападнати: един от неизвестните се опитва да хвърли граната, но в същото време ръката му е хваната от един от карабинерите. И четиримата са арестувани. При претърсването на колата, освен оръжия и политически книги, е намерено писмо от арестуван боец на „Червените бригади“, който се намира в затвора „Асинара“. В хода на по-нататъшното разследване са открити документи, свидетелстващи за подготовката на планове за отвличане на някои политически личности от острова, както и нов тайник с автомати, шест пистолета и три хиляди патрона.

Става абсолютно ясно, че не става дума за никакви сардински бандити; става дума повече или по-малко за структурирана политическа организация, тясно свързана с „Червените бригади“, основният лидер на която, – Антонио Контена, – успява да се укрие.

На 15 февруари 1980 г. полицията получава още едно доказателство за връзката на „Червена Барбаджа“ с „Brigate Rosse“.

Около четири часа следобед на гарата в Каляри двама полицаи искат от петима младежи да си дадат документите за проверка. Документите са дадени. У карабинерите се поражда подозрение за два от паспортите, – на Джулио Кацанига и Марио Пина, – които трябва да отидат в участъка, за да се изяснят нещата. Другите трима са свободни. Камило Нути и Емилия Либера тръгват към метрото, а Марио Франческо Мату се обръща в другата посока.

В същото време, тикайки двамата задържани в колата, от участъка полицаите получават нареждане да задържат и другите трима. Заедно с подкрепление те бързо се връщат към гарата. И буквално лице в лице, на изхода на гарата, те се засичат с двама от заподозрените. Разбирайки, че веднага ще бъдат заловени, мъжът вади пистолет и открива неспирен огън по агентите, прикривайки бягството на приятелката си. Изненадващото е, че сред участниците в борбата няма сериозно ранени: жената е леко ранена в челото, а един от полицаите е с контузен крак.

През следващите пет дни градът се намира в обсадно положение. Повече от четиристотин агенти на полицията претърсват улиците в търсене на бойците, но от тях няма и следа. Проверяват се летищата и пристаните, пътищата са контролирани, но без резултат. Дори не успяват да разберат истинските имена на заподозрените; за мъжа няма никакви сведения, а момичето първоначално е взето за активистката на „Червените бригади“ Марция Лела, докато не се получава информация, че тя отдавна се намира в Бразилия.

Скоро става ясно, че двамата задържани преди престрелката са бойци на „Червена Барбаджа“ и вече са издирвани заради незаконно притежание на оръжие и участие в подривно сдружение. Към двамата скоро се прибавя и трети – Марио Франческо Бату, заловен в нощта на 15 срещу 16 февруари в дома на свой приятел. Той също е член на „Barbagia Rossa“. У него е намерен пистолет „Люгер“, но категорично отрича да има връзка с другите двама, благодарение на което няколко месеца по-късно е пуснат на свобода.

Марко Пина, Джулио Кацанига и Марио Франческо Мату

Марко Пина, Джулио Кацанига и Марио Франческо Мату

Същевременно се изясняват нови подробни по случая: оказва се, че „Камило Нути“ и „Емилия Либера“ идват в Сардиния ден преди случилото се – на 14 февруари. Пристигат със самолет от Рим. В столицата на Италия се водят следствени действия, в резултат на които Нути и Либера са задържани. Оказва се, че те нямат никакво отношение към престрелката, а Нути лесно доказва, че никога не е напускал Рим. Документите, показани от престъпниците в Каляри, се оказват фалшиви. Въпреки това, следователите успяват да идентифицират стрелящия мъж: той се оказва боецът на „Червените бригади“ Антонио Саваста, вече замесен в убийството на карабинера Антонио Вариско в Рим на 13 юли 1979 г.

Хипотезата, изразена от сътрудниците на антитерористичния отдел към полицията, и впоследствие потвърдена от самия Саваста, гласи, че фалшивите Нути и Либера са изпратени от Стратегическото ръководство на „Червените бригади“ на Сардиния, за да оценят ефективността и степента на подготовка на бойците на „Червена Барбаджа“ за някои специални случаи.

Отново „Barbagia Rossa“ напомня за себе си година след престрелката в Каляри, през лятото на 1981 г., когато отново в рамките на кампания срещу милитаризацията на острова са извършени няколко терористични покушения.

9 юни, Оруне. Николино Цида, учител в изправителния затвор Мамоне, придружава намиращия се у тях бригадир на карабинерите Салваторе Цару. Около 11 часа шумът от изстрели нарушава нощната тишина. Група бойци, прикриващи се в тъмнината, открива огън с автомати, убивайки на място учителя.

На следващия ден в сардинското представителство на информационната агенция ANSA се позвънява и неизвестен съобщава, че отговорност за нападението поема „Червена Барбаджа“, въпреки че се случва трагична грешка, защото целта на организацията не е Цида, а неговият приятел, бригадирът Цару, убийството на когото би трябвало да стане прелюдия към нова кампания срещу репресивните сили на държавата.

До този момент „Червена Барбаджа“ се ограничава само с актове на сплашване, демонстративни, но безкръвни атаки, саботажни действия с използването на бомби. Сега вече няма връщане назад. Затова, изпълнявайки своята първа смъртоносна операция, приключила с трагична грешка, бойците на „Barbagia Rossa“ веднага пристъпват към подготовката на следващата, надявайки се най-накрая да се доберат до сардинската полиция.

На 31 юли, около 22:40 часа, полицейска кола с трима служители на реда, както обикновено патрулира в околностите на Нуоро. Движейки по път на възвишение на планината Ортобене, автомобилът възнамерява да се отбие към Борборе. Завоят се намира на двеста метра от Параклиса на самотата, а под него се намира пътят към Валверде.

Веднага иззад една каменна стена при завоя, който колата взима с бавна скорост, на средата на пътя излиза тъмна фигура и открива огън с автомат. 40-годишният Санто Ланцафаме е ранен смъртоносно в главата, докато неговите двама колеги остават невредими. Престъпникът се скрива в нощната тишина, изоставяйки оръжието си на пътя. Според полицията, това е демонстративен акт, знак, че „Червена Барбаджа“ преминава към по-високо ниво на организация, позволяващо й веднъж да използва дори най-скъпото оръжие. Наистина, става дума за английски картечен пистолет „Sterling“, никога не използван от сардинаската мафия поради неговата недостъпност, въпреки отличните му бойни характеристики.

барбаджа роса4На следващата сутрин в редакцията на ANSA отново се позвънява: анонимен, както и миналия път, съобщава, че зад акцията стои „Barbagia Rossa“, че само чудо е спасило двамата други полицаи от смъртта и че нападенията ще продължат.

Същевременно, историята на групата бавно, но сигурно върви към своя логичен финал. На 28 януари, по време на спецоперация по освобождаването на похитения от „Червените бригади“ американски генерал Дозиер, в Падуа е арестуван Антонио Саваста, който е замесен в престрелката в Каляри. Практически веднага той, ползвайки се от закона за покайващите се, започва активно да си сътрудничи с разследването, възнамерявайки да бъде освободен. Освен Италия, в своите показания той споменава директно и Сардиния, където, благодарение на неговата информация, в първите дни на февруари са арестувани осем бойци на „Червена Барбаджа“.

барбаджа роса5

Антонио Саваста

Саваста дава редица сензационни сведения: оказва се, че на 17 декември 1979 г. в овчарницата на Кармелино Коконе полицията се натъква не просто на сбирка на криминални елементи, а на голяма среща на бойци на „Barbagia Rossa“, на която е трябвало да има представители на „Червените бригади“ с цел обсъждане на различни въпроси. В частност – въпросът за организирането на нападение срещу камион, превозващ охранителите на затвора в Нуоро, която би трябвало да стане не само първата акция на новопоявилата се сардинска колона на „Brigate Rosse“, но и първата операция в духа на селската гериля. По думите на Саваста, тази акция, чиято подготовка е била в разгара си, се проваля само и единствено благодарение на престрелката в „Sa Janne Bassa“.

В допълнение към казаното, Саваста показва местонахождението на голям оръжеен склад между Монталбо и Монте Пицину, първоначално принадлежащ на „Червените бригади“, а по-късно експроприиран от „Червена Барбаджа“. Арсеналът, организиран от Логистичния фронт на „Червените бригади“ през есента на 1979 г., включва пет ракети за базуки американско производство, съветски противотанков гранатомет, два снаряда земя-въздух американско производство, тридесет килограма пластичен експлозив, осем ръчни гранати американско производство, шест автомата „Sterling“ и повече от сто патрона към тях.

барбаджа роса6Според думите на Саваста, този арсенал е бил предназначен за планираното, но така и неосъществено грандиозно нападение срещу затвора „Badu ‘e Carros“ в Нуоро с цел освобождаване на намиращите се там „бригадисти“. Този проект потресава със своята дързост и включва в себе си различни точки, сред които отвличане от партизаните на военен хеликоптер, въздушен обстрел на постовете на затворническата охрана, пълно въоръжаване на политическите затворници и последващо бягство в планините на Барбаджа с цел развиване тук на селска гериля и превръщане на Сардиния в „Европейска Куба“.

Разработчикът и главният вдъхновител на този наистина наполеонов план е ръководителят на мовиментисткото крило на „Червените бригади“ („Партизанска партия“) Джовани Сенцани.

Осъществяването на акцията не се случва поради много причини, основната от които е осъзнаването на самоубийствеността на предложения план, изискващ концентрирането на острова на практически всички сили на „Червените бригади – Партизанска партия“, т.е. повече от сто бойци, които трябва да влязат в широкомащабно сражение с редовната италианска армия и разположените на острова сили на НАТО.

Салваторе Малтезе, друг боец на мовиментисткото крило, също заявява, че в първите етапи на подготовката последва провал: „Червените бригади“ не успяват да вземат жилище под наем, намиращо се в близост до затвора, в което трябва да се разположат наблюдателни постове. А след ареста през януари 1982 г. на Сенцани, този амбициозен проект е напълно забравен.

Показанията на Саваста се превръщат в смъртоносен удар за сардинската организация. В Нуоро и Сасари полицията провежда операция след операция, задържайки десетки истински и мними привърженици на „Червена Барбаджа“. На острова естествено започва полицейски терор, жертви на който стават не само възможни членове на въоръжените групи, но и представители на новата италианска левица.

Източник: Никитич Винтер

Фашизъм и „Разсъждения за насилието“

В тази статия се разглеждат сходствата и различията между фашистките идеи и революционно-синдикалните идеи на Жорж Сорел, който Бенито Мусолини нарича идеен вдъхновител на своето движение. Авторът въз основа на книгата на Сорел „Разсъждения за насилието“ (1906 г.) анализира и разкрива противоречията между фашизма и революционния синдикализъм във възгледите за държавата, класовата борба, частната собственост (Сорел е за засилване на класовата борба и пълно унищожение на държавата, а фашистите са за класов мир и силна държавност), патриотизма (антипатриотизъм на Сорел и империализъм на фашистите). Също така се подчертават и общите моменти между двете идеологии, които се отнасят по-скоро към методите, а не към целите.

Въпреки фактите, описани в статията, не можем да не споменем и другата страна на въпроса – защо все пак Сорел се ползва с известна слава на предтеча на фашистката идеология. „Разсъждения за насилието“ са написани преди Първата световна война, която ознаменува пълния и необратим крах на либералните идеи, твърдящи за напредничавия прогрес на човечеството. Затова не е изненадващо, че „Разсъжденията“ могат да съдържат идеи, които по-късно са били дообмислени (не изменени) във връзка с изменението на историческата обстановка (това, което някои наричат противоречивост, опитвайки се да издигнат идея-монолит, не изискваща изменение). В различни исторически трудове може да се срещне информация за това, че войната се подготвя от европейските държави предварително, а не се оказва внезапна или отприщена заради убийството на Франц Фердинанд, ставащо повод за начало на войната. Готвещата се война става арена не само за пълководци, но и битка между агитатори, философи, стремящи се да оправдаят хода на историята, и битка между изобретатели – за първи път се използват танкове, авиация, боен газ, променя се войната и за царицата на полетата – пехотата – битките се превръщат в удържане на укрепени райони в окопи и блиндажи, дълго чакане и взаимни обстрели с тежка артилерия.

За пролетариата всичко това не е новина, лидерите на социалистите и профсъюзите разбират, че войната, разширение на територията, развитие на индустрията, е прекият пък към създаване на големи количества работни места, вдигане на заплатите. Затова социалистическият лагер (бел. тук и по-нататък се имат предвид всички социалистически школи) със своя интернационалистически дневен ред се пропуква сериозно – много открито подкрепят войната от страната на своите държави, други заемат пасивна наблюдателна позиция, а трети остават верни на интернационалната линия (въпреки че такива не са много – италиански, руски, немски и холандски социалисти). В действителност се случва крах – самите носители и разпространители на идеите не запазват верността си към тях – какво да говорим за другите. Ако се откажем от традиционния ляв възглед, фетишизиращ един идеален революционен пролетариат, то ще бъдем изправени пред реалните проблеми – трудещите се са доста егоистични, а социалистите успешно (до определен момент) играят по тези интереси и ги направляват в необходимата за себе си посока.

В този контекст, „противоречивостта“ на Сорел (която в действителност може би не съществувал, тъй като тактиката за действие може би не противоречи на поставените цели) и като цяло преработката на идеите от различни социалисти от това време не изглеждат странно, ако се оценява това в контекста на битка между два полюса – социалисти и буржоазия, между които няма нищо общо. В периода на написване и издаване на „Разсъжденията“ Сорел се възхищава на френския националист Шарл Морас (съдейки по преиздаването на неговите „Разсъждения“ в това време и проучванията на идеите на философа по тази тема, Сорел се възхищава от аспекти, не противоречащи на неговите социалистически възгледи) на страниците на известното италианско революционно-синдикално издание „Divinire Soziale“; през 1912 г. се среща с тогавашния още интернационалист-социалист Бенито Мусолини, а по-късно подкрепя болшевишката (формата от 1918 г., когато болшевиките още имат идеи доста близки до неговите) и фашистката революция (което конкретно в рускоезични източници не се споменава, но се посочва, че в края на неговия живот той се разочарова и от двете движения). По този начин, не трябва еднозначно да се възприемат приведените в статията цитати за преходната държава като неизменна позиция на Сорел в продължение на целия му живот, тъй като със сигурност не е известно докога Сорел подкрепя болшевиките и било ли е това използване на нов по това време опит, който внася корективи в собствените му идеи, или пък Сорел ги подкрепя само като прогресивна сила и не променя своята гледна точка по отношение на революционната държава. Също така остава открит въпроса затова дали Сорел е писал своите трудове предимно за Франция с нейните тогавашни обективни предпоставки или пък е смятал тези идеи за приложими и в други страни.

В допълнение следва да се отбележи, че фашистите, въпреки че стават начело на Италия заедно с всичките й противоречия и социални групи, все пак отказват да се считат за политически изразители на волята на буржоазията, интересите на която са поставени под интересите, обявени от корпоративната държава (както заявява фашистката власт и прави в интерес на управляващата класа). Сорел се надява, че пролетарското насилие ще възроди бойният дух у буржоазията, „влияейки на буржоата, ще разбуди в тях класово съзнание“ (фашистката корпоративна държава целенасочено ограничава свободата не само на трудещите се, но и на буржоазията, за да се предотврати дестабилизацията на социалния мир), ще ги изпълни с „дух на бодрост, неуморимост, неумолимост, с който ще се отличават създателите на новата промишленост“. Той доказва: „колкото по-капиталистическа бъде буржоазията, колкото по-войнствен бъде настроен пролетариата, толкова повече ще спечели движението“. С помощта на насилието пролетариатът, според него, няма да промени незабавно своето материално положение, но затова ще „спаси света от варварство“. Ето защо, „насилието на пролетариата, разбирано като манифестация, свидетелстваща за осъзнаването на класовите интереси, е прекрасен героичен подвиг“. Фашистите пък проповядват достоен живот за трудещите се, изпълнение на буржоазията на своя социален дълг пред страната и народа, съвместно развитие на национална икономика, което е напълно обосновано (работниците се оказват неспособни да заменят управниците) – Червеното двугодие с неговото масово окупиране на фабрики не завърши както в Русия – социалистите нямаха смелост да повторят опита на болшевиките, така че възстановилата се буржоазия не попречи на фашистките скуадристи да правят каквото си поискат, което в крайна сметка завърши с предаването на цялата власт на Фашистката партия. И народът на Италия по това време обърна гръб на пацифистите-социалисти и подкрепи фашистите с тяхната засилваща се патриотична риторика. Ако се вземе предвид това, че фашистите идват на власт десетилетие след третото издание на „Разсъжденията“, то може да се предположи, че фашистката идея става оригинално развитие на описаните по-горе идеи, макар че в действителност те се явяват противоположни (класова война за разлика от класово сътрудничество с общ стремеж за силна буржоазия). Да се направи такова предположение позволява и факта, че Жорж Сорел до преди да стане марксист през 1890-те години е бил монархист-традиционалист (може би с това е обусловен бъдещият тактическия съюз с Морас), запазвайки отчасти присъщите за това движение ирационализъм и декадентство. По този начин, Сорел извежда оригиналната марксистка теория, обръщайки внимание на въпроси, които ортодоксалните марксисти малко ги интересуват, използвайки при това неповторим стил, който не се сравнява със сухите рационални текстове на неговите съвременници-социалисти. По-късно тази среда поражда и хора, склонни към фашистките идеи, което също отчасти обяснява претенциите на фашистите върху наследството на Сорел.

Но всичко това са теми за други дискусии, а сега да пристъпим към самата статия и анализа непосредствено на идеите (без анализ на практика) от книгата на Жорж Сорел и фашизма, след като е взел властта.

Предисловие на автора

Италианските фашисти и лично техният лидер Бенито Мусолини провъзгласяват Жорж Сорел за техен идеен вдъхновител. Те представят Сорел като „предтеча на фашизма“ или най-малко споменаването на тази концепция се вижда в най-разнообразна литература, посветена на Сорел. В частност се споменава това, че Мусолини, още бъдещ фашист, нарича Жорж Сорел свой „духовен баща“ и заявява, че идеите на Сорел оказват върху него голямо влияние и затова „дължи много на Сорел“. Мусолини нарича Сорел основен вдъхновител на фашизма и в своята статия „Политическа и социална доктрина на фашизма“ от 1932 г.

За основно произведение на Жорж Сорел се смята неговата книга „Разсъждения за насилието“. От цялото творчество на Сорел именно тази книга най-много се свързва с фашизма. Бенито Мусолини я обявява за една от своите настолни книги. В тази връзка той намира съмишленици и в левия лагер. Например, Жан-Пол Сартр нарича „Разсъждения за насилието“ „фашистка“ книга, въпреки че сигурно не я е чел. Тази статия не претендира за анализ на цялото творчество на Сорел, а се ограничава до разглеждане изключително на „Разсъждения за насилието“ и съпоставянето им с идеите на фашизма.

Класова борба

Още през 1918 г., при зараждането на фашизма, Бенито Мусолини заявява в своя вестник „Il Popolo d’Italia“, че класовата борба е „остаряла доктрина“, която принадлежи към „купчината руини“ на другите „остарели доктрини“. По-късно Бенито Мусолини и другите фашистки идеолози развиват тази мисъл толкова много, че тя се превръща в основа на фашизма по отношение на социалния въпрос. „Класовата борба – това е приказва, – твърди Мусолини, – защото човечеството не може да се раздели. Пролетариатът и буржоазията като такива не съществуват, тъй като са част от един и същ състав“. Важно е да се отбележи, че идеята за класово сътрудничество в името на националното единство е обща за всички направления на фашизма във всички стадии на неговото историческо развитие, без никакви изключения. Не са изключение и протофашистките организации, например „Република Фиуме“, конституцията на която е образец на „надкласовата“ идеология на корпоративизма и предполага формиране на органи на властта с представители от всички класи, в това число собственици на капитала, или например, нарежда държавните „трудови съдилища“ да се занимават с „решението на споровете между работодателите и техните наемни работници“. Именно тези идеи развива и фашистката „Харта на труда“ от 1927 г., която провъзгласява, че „трудовият съд е орган, чрез който държавата регулира трудовите спорове, както тези, които касаят условията на договора и другите съществуващи правила, така и тези, които касаят установяването на нови условия на труд“.

olycom - mascheroni -В своята „Доктрина на фашизма“ от 1932 г. Бенито Мусолини още един път встъпва „против класовата борба“ и за „държавно единство, сливащо класите в единна икономическа и морална реалност“. Освен всичко друго, Мусолини изрично заявява, че предвид изложеното по-горе „фашизмът встъпва против класовия синдикализъм“. А идеолог на класовия синдикализъм, както е известно, е Жорж Сорел и именно от позицията на тази идеология пише своите „Разсъждения за насилието“.

Без да се преувеличава може да се каже, че цялата книга на Сорел е посветена на търсенето на средства за максимално изостряне и радикализиране на класовата борба. Как да не се допусне изчезването на борбата на класите и как да се предотврати постигането на вся