Анархизмът в Испания от неговото зараждане до Гражданската война

В сравнение с останалата част от Европа, Испания винаги се е намирала в географска, икономическа и политическа изолация. Страна, в която съседстват консерватизма и революционността; традиционно общество с темперамент, приемащо в своите проявления крайни форми. Испанският народ е способен на изблици на насилие и проява на великодушие; строгите нрави се преплитат с изключителната независимост на духа. Хората не губят чувството си на достойнство дори в нищетата. Тук анархизмът среща доста благоприятна почва, а след половин век се превръща в движение, което не може да се сравнява по значимост със страните с подобни на него анархистки движения. За Испания анархизмът е идея, вълнуваща бедните, дело, намиращо стотици хиляди привърженици сред работниците в Барселона и Мадрид, но най-вече сред селяните в Андалусия и Арагон, Левант и Галисия.
От останалите европейски анархисти испанците се отличават не само по количество, но и по същност. Тяхното учение започва с едни и същи пророци – първо Прудон, а след това Бакунин и Кропоткин, като последният всъщност не оказва толкова силно влияние в тази страна. В отговор на призива на Прудон неговият ученик Рамон де ла Сагра, според Макс Нетлау – първият испански анархист, през 1845 г. започва издаването на списание „El Porvenir“ („Бъдеще“). Властите бързо спират първото анархистко списание, изпреварващо със своето издаване три годишната епопея на Прудон с неговия „Le representant du peuple“ („Представител на народа“). През 1848 г. в Париж де ла Сагра взима активно участие в работата на Народната банка и другите предприятия на своя наставник. Той умира в изгнание и не оказва сериозно влияние върху развитието на анархизма в Испания.

рамон де ла сагра

Рамон де ла Сагра

Собственото анархистко движение тук се предшества (по дефиницията на Нетлау) от периода на „федералисткото ученичество“ – времето, когато идеите на Прудон, в тяхната умерена форма, играят важна роля в историята на Испания. Централна фигура на испанския федерализъм е Пи и Маргал. Един от най-преданите изследователи на Прудон, родом от Каталуния, за първи път обръща вниманието към себе си по време на кратката революция през 1854 г., публикувайки тогава книгата „Реакция и революция“. Той не е анархист, а в политиката е по-близо до Томас Джеферсън, отколкото до Прудон. Предвиждайки създаването на правителство, което би се движило по пътя на революцията, постепенно провеждайки последователни реформи, той заявява: „Аз ще променя властта до пълното й унищожение“. Въпреки че в резултат на това движение би настъпила анархия, Пи се различава от анархистите в стремежа си да организира „угасване“ на властта, а не демонтиране на структурите й.
Пи става основен преводач на Прудон. Започвайки от „Принципите на федерализма“, той превежда и „Решаване на социалните проблеми“, „Политическа правоспособност на работническите класи“ и „Системата на икономическите противоречия“. Към края на последния превод (1870 г.) в Испания доста добре се познават, благодарение на достатъчното количество книги, основните аспекти от идеологията на Прудон. Въпреки това местният федерализъм се поражда до голяма степен от традиционните склонности към регионалната автономия и култа към „малката родина“.
Федералистите биха имали шансове за своя „звезден час“ в хода на революцията, въпреки че по това време в страната успяват да се разпространят идеите на Бакунин. Федерализмът в редакцията на Пи и Маргал е предназначен преди всичко за низините, т. нар. „средна класа“ – основна движеща сила, пионер на испанското революционно движение през деветнадесети век. Бакунистите разчитат, и не без основание, на фабричните работници в Барселона и Мадрид. Въпреки определения спад на революционното движение, още през 1954 г. става очевидно раздразнението и недоволството на градските и селските работници. През 1855 г. последва всеобща стачка в Барселона и други градове в Каталуния, през 1861 г. ратаите в Андалусия подемат няколко въстания, през 1866 г. в Мадрид избухва бунт, а през 1867 г. – една година преди появяването на бакунистите Каталуния, Арагон и Валенсия са обхванати от селско въстание.
Успоредно с тези спонтанни избухвания на народния гняв, в страната се създават различни работнически организации. Легализирането на профсъюзите се случва през 1839 г., а през 1840 г. тъкачите в Барселона предприемат неуспешен опит да създадат градска федерация на профсъюзите. През 1846 г. последователят на Фурие Фернандо Гаридо започва да издава в Мадрид социалистическото списание „Притегляне“, а през 1860-те години се заема с пропагандата на идеите за кооперации. Доста по-ляв от Гаридо е Антонио Гусарт, започващ през 1864 г. издаването на вестник „Работник“. През 1865 г. в Барселона Гусарт успява да свика конгрес на 40 работнически асоциации, за да се създаде федерация на кооперативите. През 1862 г. испанците, бивши делегати на Световната изложба в Лондон, взимат участие в дебатите, предхождащи образуването на Международното работническо сдружение (Първи Интернационал). През 1865 г. Парижкото бюро на МРС заявява, че поддържа връзки с „испанските демократи“. И накрая, през 1868 г. на Брюкселския конгрес се появява първият делегат от Испания А. Марсал и Англоса, който под името Саро Магалан представлява Работническата асоциация на Каталуния и Трудовия легион на Иберия.
За истинско анархистко движение в Испания може да се говори едва от септемврийската революция през 1868 г., обричаща кралица Исабела на изгнание. За Бакунин тези събития изглеждат великолепен шанс за създаване на Интернационал с ориентация не към Маркс, а към него самия. В Испания са изпратени сподвижници на Бакунин: Шарл Алерини и Джузепе Фанели, с името на когото испанската анархистка традиция свързва създаването на движението. Фанели пристига в Барселона през октомври 1868 г., нямайки пукнат грош. Доста забавно е, че именно в този град, по-късно спечелващ си репутацията на център на испанския анархизъм, Фанели не успява да завърже никакви контакти и е принуден да се отправи към Мадрид. Тук Ф. Гаридо го свързва с млади печатари, федералисти, вече запознати с либертарните идеи на Прудон от преводите на Пи и Маргал. Въпреки това те не знаят нищо за Първия Интернационал. Душата на групата – Гонсалес Мораго, знаещ малко италиански, организира среща, няколко участници в която свързват за цял живот съдбата си с анархизма. Така започва испанският анархизъм. След няколко дни Фанели утвърждава успеха си в Барселона. Той прекарва няколко дни в Испания, провеждайки успешно своите срещи. Работниците и младите интелектуалци не ги устройва умереният федерализъм на Пи и Маргал, а анархизма на Бакунин, който включва федералистка доктрина, но отиваща по-далеч – именно това учение е най-подходящо за тях.
Нарастването на движението започва с малките групи, образувани по това време. Появяват се вестници – „Федерация“ в Барселона и „Солидарност“ в Мадрид. Създадени са секции на Първия Интернационал в Андалусия, Валенсия и в северната част на страната. В началото на 1870 г. броят на испанците в МРС достига 15000. Двамата испански делегати Гаспар Сентиньон и Рафаел Фарга-Пелисер участват в работата на Базелския конгрес през 1869 г. и влизат в бакунинското мнозинство в най-успешния период на борбата с Маркс в Интернационала. Бакунин ги привлича към сътрудничество в редиците на Интернационалното братство. По негово предложение, връщайки се, те създават Испанския алианс на социалистическата демокрация. Очевидно тази организация не влиза в стария Алианс. Тя създава тайна мрежа на „посветените“ в Испанската федерация на Първия Интернационал (ИФИ). Самата ИФИ е създадена в Барселона на общ конгрес, свикан през юни 1870 г. 90 делегати представляват 150 организации, наброяващи 40000 членове, но тъй като някои от тези 150 организации не са влезли все още официално в ИФИ, то тя реално наброява 20000. В Испания са одобрени решенията на Юрската федерация, така че пред конгреса не е налице изборът: с Бакунин или не? Въпреки това скоро благодарение на дейността на П. Лафарг, изпратен от Маркс да унищожи влиянието на Бакунин, в организацията се случва разкол, но към авторитарната секция се включва незначително малцинство, и като цяло испанското работническо движение остава на позициите на анархизма.

конгрес барселона 1870

Конгресът в Барселона през 1870 г.

Междувременно Амадео Савойски получава испанската корона. През първите месеци на неговото управление ИФИ не само расте числено, но и организира няколко успешни стачки в Барселона. Успехът предизвиква репресии, полицията започва арести на лидерите на федерацията, а нейният Регионален съвет бяга в Лисабон. Тук е основана секция, превръщаща се в ядро на анархисткото движение в Португалия. След подобряването на обстановката през септември 1870 г. членовете на Регионалния съвет се връщат, за да вземат участие във Валенсийския конгрес, предназначен да създаде работническа структура на местните федерации, а в общата организация (ИФИ) – отделения из страната. През януари 1871 г. разтревожено от растящата активност на ИФИ, правителството, под предлог, че работата на федерацията се управлява зад граница, официално я разпуска. ИФИ игнорира забраната и Анселмо Лоренцо се отправя към своето известно пътуване в Андалусия, за да агитира сред селяните и ратаите, които по-късно ще станат значима част от испанския анархизъм.
На Хагския конгрес испанците са сред бакунинското малцинство и след това участват активно в създаването на антиавторитарния Интернационал. На 3 декември 1872 г. конгресът на ИФИ в Кордоба одобрява единодушно решенията от Сен Имие (град в Швейцария, където не признаващите решението на Хагския конгрес привърженици на Бакунин създават антиавторитарния Интернационал). Във федерацията е призната автономията на местните секции, а Регионалният съвет е преобразуван в Бюро за кореспонденция и статистика. Неофициално в организацията е запазена сенчестата мрежа от активисти, фактически контролираща политиката на ИФИ.
В момента на абдикирането на Амадео и провъзгласяването на републиката мнозинството членове на ИФИ, наброяваща 50000 членове, се съсредоточава в южната част на страната, в селата. В новата ситуация важна роля играе федералистката линия на последователите на Прудон. Ставащият президент Пи и Маргал заявява в Кортеса, че Испания предстои да стане федеративна република. Той обещава да доведе страната до децентрализация, превръщане на регионите в автономни кантони с рязко ограничена власт на църквата, разпределение сред селяните на необработваемата земя на помешчиците в Южна Испания. Въпреки това президентството на Пи не е дълго и щастливо, републиката е свалена бързо, частично вследствие на бунта на метежниците-карлисти (привърженици на абсолютната монархия, обединяващи се през 1830-те години около Дон Карлос – брат на Фердинанд VII) на север, а на юг нещата се протакат заради ентусиазма на федералистите, не пожелаващи да дадат своята автономия. Мнозинството градове в Андалусия и Левант: Севиля, Гранада, Валенсия, Кадис, Малага, Картахена, се провъзгласяват за свободни кантони. Така са учредени Комитетите за обществена сигурност, църквите са закрити, а богатите са обложени с данъци. Когато временното правителство решава да изпрати на юг войска, Пи и Маргал подава оставка. Въстанието е лесно потушено, само в Картахена обсадата продължава почти пет месеца, тъй като там се защитават федералисти от целия регион.
В смъртоносната схватка, устроена от техните братовчеди федералистите участват далеч не всички анархисти. ИФИ като организация се въздържа от всякакви акции, приемайки резолюция, отхвърляща всякаква политическа активност, но не забраняваща на членовете си да следват своя личен порив. Всеки е свободен като личност. Много участват във въстанията и дори служат в Комитетите за обществена сигурност. Анархистите се оказват въвлечени в някои събития през 1873 г. Те започват въстания в някои села в Андалусия. В Алкой – малък град във Валенсия – се случва миниреволюция. Това е отдавнашен форпост на ИФИ до голяма степен благодарение на дейността на Албарасин, местен анархист, работещ като учител. Веднага след провъзгласяването на републиката работниците от фабриките за хартия, преобладаващи в Алкой, обявяват стачка с искане за установяване на 8-часов работен ден – т.е. реализиране на част от индустриалната програма на правителството на федералистите. Когато полицията открива огън по демонстрацията на работниците, провеждаща се в центъра на града, в Алкой започват сблъсъци. В края на следващия ден работниците, съгласно легендата, оглавявани от Албарасин, седящ на бял кон, установяват контрол в града, убивайки дузина полицаи. Те застрелват кмета, отговорен, според тях, за началото на стрелбата, подпалват няколко богати жилища и в края на това ескалиране дефилират по улиците на града с главите на своите победени врагове.
Подобни прояви на насилие не са били новост за Испания. Това често се случва по време на народните въстания, а в сравнение с жестокостите, извършвани от карлистите над заловените либерали, случващото се е по-скоро „мекушавост“. Изолираността на алкойския инцидент показва колко далеч от общото за всички политики насилие се намира ИФИ, предприемаща яростни опити да се дистанцира от алкойските събития. Странното е, че въпреки това и „организационното бездействие“ през 1873 г. числеността на анархистите се увеличава. През 1873 г. на Женевския конгрес на антиавторитарния Интернационал испанските делегати заявяват, че представляват 300000 членове; това е по-скоро преувеличено – според по-вероятните данни числеността на ИФИ варира между 50000 и 70000 души.
Стабилното нарастване на редица секции предизвиква враждебността на всички реакционни сили, така че една от първите операции на армията, завземаща Мадрид и разпускаща Кортеса преди възстановяването на монархията на Бурбоните, е ударът по ИФИ. Всички местни секции и отделения на профсъюзите са разпръснати, около 500 активисти са вкарани в затвора, а много бягат в изгнание. Забраната на дейността на работническите организации продължава седем години, но анархистите тайно и доста успешно продължават своята дейност. Още през юни 1874 г. делегати от повече от 400 секции в Испания се събират на нелегален конгрес. Тях ги последват други хора, започват да излизат нелегални вестници, особено в Андалусия, където анархизмът се запазва като масово движение. В периода на нелегалност профсъюзите не могат да действат в градовете, където остават само костите на професионалните революционери, събранията се провеждат под строг контрол и не могат да достигнат до много хора. За южните селски райони това е време, когато селският анархизъм с неговия особен полурелигиозен ентусиазъм се превръща в движение, ставащо в Андалусия голяма сила в продължение на 50 години. Неговият характер е доста добре описан от Джералд Бранън, хващащ края на този период: „Идеята, както я наричаха, се предаваше от село на село от анархистките „апостоли“. В бараките на ратаите на светлината на маслена лампа „апостолите“ говореха за свобода, равенство, справедливост пред възхитените слушатели. В малките градове и селата възникваха малки кръжоци, започващи да провеждат нощни занятия. В тях много се учеха да бъдат грамотни, тук се водеше антирелигиозна пропаганда, хората ги убеждаваха в трезвия начин на живот и вегетарианството. Дори тютюнът и кафето се отричаха често от тези стари „апостоли“. Някои от тях твърдяха, че в настъпващото царство на свободата хората ще живеят изключително благодарение на храната, произведена от собствените им ръце и не знаеща огъня. Но най-характерната черта на андалуския анархизъм беше вярата в неизбежното настъпване на златния век. Стачката се разглежда като стъпало към новата ера, ерата на изобилие, когато всички, дори бившите служители на Гражданската гвардия и помешчиците, ще бъдат свободни“. Как ще се случи това, никой не може да каже. Това е един вид преувеличаване на елементите на анархизма.
През 1873 г. младият бъчвар Хуан Олива Монкаси извършва опит за убийството на крал Алфонсо ХII, откривайки нова ера на насилие в историята на испанския анархизъм. С този акт следват масови арести на анархистки и профсъюзни активисти. В отговор в Каталуния започват стачки, а в Андалусия – палежи на имоти, продължаващи около две години, което води до нови репресии от страна на властта. Образувалият се порочен кръг е нарушен едва през 1881 г., когато с решение на либералите от министерствата легализират работническите организации. ИФИ излиза от нелегалност и веднага се саморазпуска, за да се възсъздаде след няколко месеца с ново име – ФТИР – Федерация на трудещите се в испанския регион. Тя бързо възстановява своята численост до нивото си през 1874 г. Въпреки това на Федерацията от самото начало влияят разногласията на регионите. Каталунците искат да се концентрира профсъюзната работа, а селяните от Андалусия и работниците лозари от град Херес де ла Фронтера искат използването на насилие. Тези разногласия се проявяват на Севилския конгрес на ФТИР през 1882 г., където образуващата се група, наричаща се „Онеправданите“, се отделя. Нейната програма е отхвърлена от останалите анархисти, което води след себе си до заплахите на „Онеправданите“ да убият Фарга Пелисер и другите лидери на ФТИР, които носят декларативен характер и не са изпълнени.
Трудно е да се каже колко далеч стигат „Онеправданите“ в практическата реализация на своите теории, но безспорно е едно – тяхната безразборност и апология на терора служи в полза на Гражданската гвардия в така нареченото дело „Черна ръка“ през 1883 г. То служи като претекст за унищожаването на анархисткото движение в Андалусия, където е убит от възставащите селяни собственик на селска механа, заподозрян в сътрудничество с полицията. Разследващият убийството офицер от Гражданската гвардия заявява, че то е дело на силното тайно общество „Черна ръка“, подготвящо масови убийства на помешчици и управляващи имоти. Полицията пристъпва незабавно към арестуването на всички активни анархисти. За да се получат показания се използват доносите на тайните осведомители и провокатори, както и мъчения на заключените. В крайна сметка мнозинството арестувани са освободени, а около сто са изправени пред съд, на който 19 души получават смъртна присъда. Екзекутирани са седем. Те са удушени с гарота на главния площад в Херес де ла Фронтера. Какво наистина седи зад случая с „Черната ръка“ и до ден днешен не е ясно, въпреки че повечето безпристрастни изследователи на тази история се съмняват във възможността да съществува голяма и разклонена организация от подобен тип. Може би в района на Херес да действа малка група терористи и някой от „Онеправданите“ да е бил свързан с нея. Но по показанията на информаторите в убийствата участват само трима и е малко вероятно да се каже, че всички екзекутирани и изпратени в затвора са свързани с престъплението.
По един или друг начин обаче полицията използва доста успешно „Черната ръка“, за да изкорени анархизма в Андалусия. От 30000 андалуси, които са част от ФТИР през 1882 г., само 3000 остават в редиците й след приключването на случая „Черната ръка“.
В същото време в Каталуния ФТИР се разпада по друга причина. Докато анархистите в Италия, Франция и Швейцария преминават от бакунинския колективизъм към анархокомунизма, през 1870-те години испанците не приемат участие в разгарящия се доктринен конфликт. Едва в средата на 1980-те години са преведени на испански език първите трудове на Кропоткин. Борбата тук се разгръща между двата варианта за разпределение на продуктите на труда. Анархокомунистите, появяващи се в Барселона, споделят разпространеното в Италия и Франция мнение, че трябва да се създадат малки изключително анархистки по своя състав групи от специалисти за пропаганда на думи и дела. Колективистите остават на старите позиции, според които трябва да съществуват големи работнически организации с влиятелни групи анархисти вътре, организации, не поставящи твърди идеологически претенции към своите членове.
През 1888 г. и двете фракции в Каталуния осъзнават необходимостта от разделяне на отделни организации. Профсъюзите създават Пакт за солидарност и съпротива, а „чистите“ анархисти се обединяват в Анархистката организация на испанския регион. Някои от нейните членове работят в редиците на Пакта, т.е. понякога не се наблюдава различието. Тази двойна система на либертарните профсъюзи и чисто анархистките организации се поддържа в Испания до края на 1930-те години. Въпреки всички различия двете течения си сътрудничат постоянно и може би единично не биха съществували толкова дълго.
Както за Франция, така и за Испания в началото на 1890-те години е характерна внезапната вълна на терор и въстания. Така характерната за анархистите в Андалусия поредна вълна на протести обхваща селските райони в началото на 1892 г. 4000 селяни, въоръжени с коси, нахлуват в Херес де ла Фронтера с виковете „да живее анархията“, убивайки няколко магазинери, които са им особено омразни. След продължаващите цяла нощ боеве с Гражданската твардия, въстанието е потушено от пристигащата в града кавалерийска част. Четирима лидери на въстанието са екзекутирани, а други участници са изпратени в затвора за дълго време. Едновременно с въстанието работниците в Барселона обявяват всеобща стачка с искането за установяване на 8-часов работен ден. През 1891 г. в страната започва епидемия от взривове, която нараства, без да причинява на първо време сериозни вреди на хората и собствеността. Някои от бомбите несъмнено се хвърлят и създават от анархисти, сред които особено активна е малка група италианци. Другите експлозии обаче се извършват от агенти, наети от полицията или Асоциацията на работодателите. В този период по улиците започва партизанска война между наетите агенти на правителството и работодателите от една страна и анархистките бойци от друга. През 1893 г. насилието приема по-опасни форми. Младият анархист Палас хвърля бомба по Мартинес Кампос, новият генерал-губернатор на Барселона. Той пропуска целта си, което не пречи на военния трибунал да го осъди на смърт. В отмъщение за приятеля си Сантяго Салвадор взривява бомба в театър „Лицеу“, убивайки 20 души. Скоро правителството създава антианархисткото подразделение „Специални бригади“ и арестува много лидери на анархистите. Някои от тях са екзекутирани заедно със Салвадор.
Тези действия на властите предизвикват ескалацията на насилие в Барселона. Броят на взривовете и престрелките нараства, полицията отговаря с по-нататъшни арести и свободно използване на мъчения при получаването на показания. През юни 1896 г. някой хвърля от прозорец бомба по движещото се по улиците на Барселона шествие на Корпуса на Христос; извършителят не е заловен. Внимание тук може да привлече фактът, че бомбата не е хвърлена в началото на шествието, където се намират всички представители на властта, омразни на анархистите, а на опашката на колоната, което води до смъртта на работници, мъже и жени. Републиканците, както и анархистите, обвиняват клерикалите в това престъпление, но генерал Вейгер, новият генерал-губернатор на Барселона, по-късно прославящ се със своята жестокост в Куба, се възползва от взрива като претекст за репресии и арестува всички видни опозиционери в града: анархисти, републиканци, каталунски сепаратисти. Общо са арестувани 400 човека. Те са вкарани в затвора в покрайнините на Барселона и главорезите от „Специалните бригади“ ги подлагат на такива мъчения, че някои от заключените умират преди съдебния процес. Предявяват се обвинения на 87 души, но информацията за мъченията достига отвъд Пиренеите, предизвиквайки буря от международни протести. Така пред съд са изправени само 26 души. Петима са екзекутирани, останалите са осъдени на дълги години затвор, въпреки че участието на някои от тях в извършването на юнския взрив през 1896 г. или съпричастността към него не са доказани убедително.
През 1890-те години испанският анархизъм е сходен с френския не само благодарение на терора. Тях ги сближава общото увлечение на интелигенцията от анархизма. През 1896 г. е създадено едно от най-важните анархистки списания „Ревиста Бланка“. На неговите страници сътрудничат преподаватели от университетите, инженери, литератори и дори пенсионирани офицери. Испанският анархизъм не привлича симпатии на голям брой известни художници и писатели, въпреки че биха могли да се включат в него, макар и временно, привържениците не само на младия Пикасо, но и на великия романист П. Бароха. Друго проявление на тази интелектуална вълна е растящото движение за създаването на нови либертарни училища. Сред неговите привърженици е Франсиско Ферер, въпреки че неговото Модерно училище е само един от многото културни експерименти. Големият им брой в Каталуния и Андалусия е насочен към ликвидирането на неграмотността сред работниците и селяните.
В началото на века се появява ново колективистко направление в испанския анархизъм, което е много свързано с френския революционен синдикализъм. Концепцията за всеобща стачка, обновена от французите, се превръща в негова основна стратегия. Опитът да се възроди испанската секция на Първия Интернационал – Федерация на трудещите се в испанския регион, предприета през 1900 г., приключва с неуспех. През 1902 г. опитът се повтаря в Барселона (където металурзите започват общоградска стачка), но и този път е неуспешен. Скоро анархисткото движение избухва с нова сила в селата, особено в регионите на Кадис и Севиля. Стачките се случват под лозунгите за разделянето на латифундиите. Селяните, намиращи се на границата на физическото изтощение, нямат силата да водят продължителна борба. (Тук основна роля играе и ограничеността на комуналната идея – култът към малката родина. Интересите на жителите на селските комуни се ограничават до пределите на техния малък мир.) Вместо с координирано движение, Гражданската гвардия се среща с изолирани спорадични изблици на народен гняв и ги потиска без особени затруднения. Междувременно успехът на Всеобщата конфедерация на труда (ВКТ) (в състава й влизат анархисти, доминиращи по това време, а също и бланкисти, синдикалисти, социалисти и безпартийни работници) остава впечатляващ пример за работниците в Барселона. През 1907 г. либертарните профсъюзи в Каталуния се обединяват в синдикалната организация Работническа солидарност. Структурата й скоро се разпространява в цялата провинция, а в началото на 1908 г. се провежда първият конгрес. Новото движение взима участие в драматичните юлски събития през 1909 г. В този момент испанската армия в Мароко понася тежки загуби в една от безбройните войни с мароканските бунтовници. Правителството решава да призове в Каталуния резервистите. Трудно е да не се види сянката на провокацията в тази стъпка. Призивът трябва да се случи само в тази провинция, която е известна с бунтарските настроения на своите жители. Анархистите, синдикалистите и социалистите започват съвместна акция, а Работническа солидарност призовава за обща стачка. В периода на „трагичната седмица“, която следва след това, Барселона е обхваната от тежки улични боеве. Само пет дни по-късно войските и полицията успяват да установят контрол над града. По улиците са убити 200 работници. Изблиците на насилие, обикновено съпровождащи антиклерикални изявления, доста типични за народните въстания в Испания, водят до подпалването на повече от 50 църкви и манастири, както и убийства на монаси. На тези събития консервативното правителство реагира обичайно – масови арести, мъчения в затворите, екзекутирания. Сред убитите е и Франсиско Ферер, намиращ се в Лондон по време на „трагичната седмица“. Въпреки това той е обвинен в подстрекателство към въстание и е застрелян по заповед на военния трибунал. Тези събития предизвикват вълна от протести в чужбина. Ферер се превръща в мъченик за целия свят, а недоволството на общественото мнение в Испания от методите на премиера-консерватор предизвикват оставката му и водят на власт правителството на либералите.
„Трагичната седмица“ и всички последващи след нея събития показват на испанските либертарни хора необходимостта от създаването на силна и войнствена организация. През октомври 1910 г. представители на профсъюзите от всички провинции в Испания се събират в Севиля. В страната остават само социалистическите профсъюзи, обединяващи се в Всеобщ съюз на трудещите се (ВСТ). На конгреса е решено да се създаде организация – толкова известната впоследствие Национална конфедерация на труда (CNT). НКТ се изгражда на базата на местните Обединени синдикати, в които влизат всички работници от едно предприятие или дори от целия град. Обединените синдикати се обединяват в Регионалните федерации, съставляващи НКТ. Стремежът да се избегне бюрократизацията на апарата води до това, че неговите сътрудници стават освободени работници само на ниво национална конфедерация. На всички останали нива се делегират работници без специална заплата… (Във всеки случай всички делегати могат да действат само въз основа на императивния мандат, данните на базисните групи, техния избор, и могат във всеки момент да бъдат отзовани от заетите постове с решение на тези групи – бел. ред.) Това е възможно, тъй като НКТ не се опитва да изпълни застрахователните функции на обикновения профсъюз. Фондове за взаимопомощ и застрахователни фондове не се създават никога, а солидарността на работниците се разглежда като средство, което е достатъчно за тяхната защита, особено след появата на светлото бъдеще, което като че ли идва скоро. От момента на създаването анархистите считат НКТ за революционен инструмент, оръжие, но по своята природа една масова организация не може да избегне възникването на реформистки тенденции в нея. С тях се сблъсква и НКТ (а във Франция реформизмът доста силно променя първоначалния анархосиндикалистки облик на френската Всеобща конфедерация на труда). Самият факт за създаването на НКТ незабавно предизвиква вълна от ентусиазъм и оживление на анархизма в селата в Андалусия. Всеобщата стачка в Барселона прераства във въоръжено въстание. Стачка започва в Севиля и Билбао, където в борбата се обединяват работниците социалисти от ВСТ и анархосиндикалисти. В Кулера до Валенсия стачкуващите провъзгласяват своя град за независима комуна от останалата Испания. Подобни случаи се повтарят в южната част на страната в хода на селските въстания. Либералният премиер Каналехас отговаря на демонстрацията на възраждане на анархизма със забрана на НКТ през 1912 г., а когато профсъюзите на железничарите провеждат стачка, той обявява военна мобилизация заради железопътните работници, принуждавайки ги да се върнат на работа. Но НКТ процъфтява и в нелегалност, а Каналехас постига участта на Кановас – той е убит от анархист в една от мадридските книжарници.

нкт създаване 1910

Конгресът през 1910 г., на който е създадена Националната конфедерация на труда

През 1914 г. НКТ излиза от нелегалност, засилвайки се значително благодарение на разпространената идея на анархизма в Левант. През 1917 г. лидерите на ВСТ обявяват всеобща национална стачка с искане за демократична социалистическа република. НКТ се присъединява към нея, но след нейния неуспех увеличава популярността си, дискредитирайки социалистическите лидери. Успехът на Руската революция също засилва образа на НКТ като открита революционна организация. През 1918 г. активистите на движението се събират в Мадрид на национален конгрес на анархистите. За разлика от италианските и френските анархисти, те са почти единодушни в това, че въпреки че НКТ не трябва да се смята за чисто анархистка организация, те трябва да я водят напред, работейки вътре, за да може дори аполитичните й членове да бъдат пропити от духа на свободата. През 1919 г. НКТ, свикваща своя конгрес в Мадрид, наброява 700000 членове основно в Каталуния, Андалусия, Левант и Галисия. Въпреки това трябва да се подходи внимателно към цифрите на испанските анархисти, тъй като е добре известна слабостта на отчитане на членовете на НКТ. И все пак трябва да отбележим, че дори такъв обективен автор като Дж. Бренън отбелязва, че в някои периоди анархосиндикалисткото движение наброява от 1 до 1,5 милиона участници, въпреки че броят на твърдите последавотели на конфедерацията не надминава 200000 души.
Като най-влиятелна революционна организация в Испания, НКТ се оказва в сферата на грижливото „внимание“ от страна на новосъздадената Коминтерна. Много от членовете на конфедерацията попадат под първоначалното обаяние на успешната Руска революция. Група делегати, оглавявана от Андреу Нин (по-късно лидер на ПОУМ – Работническа партия за марксистко обединение), обещава в Москва подкрепа на Коминтерна от НКТ. Но през 1921 г., друг лидер на анархосиндикалистите – Анхел Пестаня, донася от Русия новини за преследванията на анархистите и жестокото потискане на Кронщадското въстание. В резултат на Сарагоския конгрес през 1922 г. е взето решение за излизането на НКТ от Коминтерна. Предпочитание е дадено към нова синдикалистка организация – Международна работническа асоциация, основана в Берлин. В Испания няма нищо, което да напомня на масовото влизане на френските анархосиндикалисти в редица компартии, случващо се в началото на 1920-те години.
През 1927 г. във Валенсия е основана нова революционна организация на анархистите – Федерация на анархистите в Иберия (исп. FAI). Нейната цел е да не допусне бюрократизация на НКТ и да действа активно срещу установения в Испания диктаторски режим на Мигел Примо де Ривера.
През април 1931 г. в Испания се установява Втората република. Страната е обхваната почти от празнично настроение, всеки свързва с новата власт някакви надежди. На дневен ред стоят редица мерки за борба с икономическата криза, ликвидирането на латифундиите, ограничаване на властта на армията и църквата. Но правителството – коалиция от разнородни сили – се оказва неспособно за бързи и радикални действия. То губи време и разочарованието нараства.
Министър на труда става известният деятел на Социалистическата партия Франсиско Ларго Кабалеро. Анархистите са особено недоволни от него: през цялата си власт новият министър се опитва да ограничи влоянието на синдиката НКТ в полза на „своя“ социалистически синдикат ВСТ. Освен това той създава „смесени съдилища“ от представители на синдикатите и предприемачи, стачката се признава за нелегална, ако спорът не е преминал предварително през съда. Всичко това според анархистите е покушение срещу главното оръжие на синдикатите – „прякото действие“ (стачка).
През юли НКТ организира стачка на работниците от националната телефонна компания „Телефоника“, обхващаща най-големите градове. „Телефоника“ е американска собственост, по времето на диктатурата на Примо де Ривера тя сключва договор за 20 години монопол в Испания, при което още през 1930 г. един от видните социалистически лидери нарича този договор „грабеж“ и обещава, че ако републиката победи, той ще бъде анулиран. Но сега основната грижа на правителството е да покаже, че в страната цари ред и да възпрепятства теча на чужди капитали. Така стачката е потисната по най-жесток начин (40 убити в Севиля).
Много скоро различните анархистки групи започват „период на въстание“.
Правителството реагира остро. Известна става фразата, която Мануел Асаня (председател на правителството) казва на един военен служител в началото на миньорска стачка: „Давам ви не повече от 15 минути от пристигането на войската до потискането на тези“.
Един от най-паметните трагични епизоди се случва в Херес де ла Фронтера: там голямо селско семейство „потомствени“ анархисти с другари под ръководството на 70-годишния глава на семейството решава, че е дошъл часът да провъзгласи в това отделно населено място „анархисткия комунизъм“. Бунтовниците са пребити, а 14 арестувани са застреляни от Гражданската гвардия, като по време на съдебния процес става ясно, че техният командир получава тази заповед „отгоре“.
Всеки действа в съответствие със собствената си логика: правителството се опитва да въведе ред в страната, анархистите не са загрижени за това, като падането на държавата, та дори и републиката, не се разглежда като голяма загуба.
Въпреки това в анархистките редици също няма единодушие. През август 1931 г. излиза известният „Манифест на тридесетте“. „Най-тежкият“ от тридесетте подписа принадлежи на Анхел Пестаня, в този момент генерален секретар на НКТ. Манифестът заявява, че постоянната игра на бунт и революция в реалността само задържа истинската революция. По-късно, през 1934 г., Анхел Пестаня създава Синдикалистката партия („чистите“ анархисти бягат от партията като дявол от тамян): той окончателно стига до извода, че политиката се прави с политически средства.
Противоположно крило на анархизма е Федерацията на анархистите в Иберия, призоваваща към революция.
Досега единственото нещо, което постигат радикалните анархисти, е провалът на изборите през 1933 г. на коалицията леви и идването на власт в Испания на десния блок. По време на предизборната кампания през 1933 г. НКТ призовава своите привърженици да игнорират изборите – това е една от причините за победата на десните. Настъпва „черният двугодишен период“, когато на власт е правителството на Хил Роблес.
По време на „черния двугодишен период“ другите политически сили – левите социалисти и комунистите – започват да прихващат от анархистите инициативата за социална борба. През октомври 1934 г. се случва известното въстание в Астурия, по време на което всички тези три леви сили влизат в много проблемно сътрудничество по между си. Астурийското въстание в много отношения е репетиция за бъдещата гражданска война. Има момент, например, когато работниците-анархисти от Хихон и Авилес отиват в Овиедо – столицата на региона, завзета от работниците-социалисти, – за да молят за оръжие. Социалистите не им се доверяват и не им дават оръжие. В резултат на това нищо не пречи на правителствените войски да влязат в Хихон и да започне истинско клане.
По време на изборите през февруари 1936 г. анархистите правят отстъпки – те не заявяват да се гласува за коалицията на левите сили от „Народния фронт“, но казват всеки да действа по съвест.
На власт идва правителството на Народния фронт, президент става Мануел Асаня. Месеците от този момент до началото на гражданската война през юли са живот на вулкан, с непрестанни стачки, терористични актове, въоръжени сблъсъци между бойците от различните политически цветове.
На 18 юли се случва военен метеж. Започва гражданската война и едновременно с това социална революция.

Икономика на самоуправлението

Глава IV от книгата на историка Александър Шубин „Великата Испанска революция“, посветена на икономиката на анархистите, установяваща през 1936 г. контрол над Каталуния – най-важният испански регион.

„Човешките същества се опитват да бъдат човешки същества, а не зъбци в капиталистическата машина“ – Джордж Оруел

Испанската революция е уникална. За първи път в историята в такива мащаби се практикува производствена демокрация в индустриалния сектор. За първи път милиони работници получават правото на практика да взимат решения, от които зависи техният живот, и създават социално-икономическа система на самоуправление, за работата на която може да се съди по действителните резултати, а не само по намеренията.
Особено дълбоки преобразувания по време на Испанската революция се случват в североизточната част на страната, в Каталуния и Арагон, където ги провеждат анархосиндикалисти и леви социалисти.

Фабриките на работниците

Започва социалната революция, за която цял живот са мечтали анархистите, левите социалисти и комунистите.
В първите дни след началото на войната много лидери на анархосиндикализма продължават да имат апокалиптични представи за революцията като процес на пълно разрушение, след който следва изграждането на нов свят. На въпроса на кореспондент „Ще седите ли върху купчина руини, ако спечелите?“, Б. Дурути отговаря: „Ние винаги сме живели в дупки и гета. Знаем как с течение на времето да се приспособим към такъв начин на живот. Но не забравяйте, че ние можем и да строим. Именно ние построихме тези дворци и градове тук, в Испания, в Америка и навсякъде… Не се боим от развалините. Искаме да унаследим земята… Ние носим в сърцата си новия свят. Той израства сега, в тази минута.“ Като Дурути говорят хората, привикнали към нищетата и тежкия труд. За тях дори пуританският начин на живот е забележително подобрение. Те са вдъхновени не от перспективата за ситост, а от чувството за справедливост и свобода. Именно въодушевлението, вярата в това, че революцията носи освобождение, подбужда милиони хора към самоотвержен труд, активно участие в политическия живот и готовност да дадат живота си за „новия свят в нашите сърца“.
Съветският комбриг Алексеев подчертава оптимистичната обстановка в тила: „Тилът живее пълноценно. Магазините търгуват, хотелите и ресторантите са пълни с хора, работят кината и театрите. Върви строителната работа. Непрекъснато се движат автомобили. Настроението на хората е бодро и бих казал весело“.
Изглежда, че този свят възниква лека-полека. Участникът в анархосиндикалисткото движение Е. Понс Прадес си спомня своите чувства от това време: „Беше достатъчно да се сменят знамената, да се запеят нови революционни песни, да се премахнат парите, йерархията, егоизма и арогантността – стълбовете, на които се крепи империята на парите. Така смятах не само аз, обикновеният младеж. Така мислеха бойците на НКТ (Национална конфедерация на труда – бел. пр.), които толкова дълго и ожесточено са се борили в своя живот“.
Често анархистите се опитват да „продължат напред“, да ускорят пълното социализиране на икономиката. По думите на умерения синдикалист С. Клара, „работническата класа показа забележително чувство на инициатива. Но това не означава, че не е имало глупости в колективизацията. Вземете фризьорите. Каква беше там на практика колективизацията?… И какъв беше резултатът. Всички тези дребни собственици, които доброволно водеха борба срещу фашизма, се обърнаха срещу нас“.
На 17 септември излиза възвание на НКТ с призив да се защитават дребните собственици, селяни и търговци от произволните конфискации. На 15 ноември 1936 г. вестникът на НКТ „Солидаридад обрера“ призовава за „разбиране и уважение към дребната буржоазия“.
Въпреки че Републиката официално не се противопоставя на капитализма, а нейното ръководство включва либерали, активната част от обществото върви по антикапиталистически път. Съветски специалист докладва: „Класата на едрите и средните промишлени и търговски капиталисти е отчуждена… Никой в републиканска Испания – нито работниците, нито комунистите, нито левите републиканци, нито социалистите, не смята, че в случай на победа на Републиката е възможно връщане към стария ред“.
Намиращият се в Барселона през декември 1936 г. Дж. Оруел пише: „За първи път бях в град, където работническата класа седеше „зад руля“. Почти всяка сграда, независимо от големината й, беше завзета от работниците и украсена с червени знамена или черно-червените знамена на анархистите… Църквите тук и там бяха систематично разрушени от групи работници. Всеки магазин и кафе имаше надпис, съобщаващ, че те са колективизирани… Сервитьорите и продавачите ви гледаха в очите и се обръщаха към вас като към равен. Холопичните и дори церемониалните форми на речта бяха изчезнали. Никой не говореше „Дон“ или „Сеньор“. Всеки се обръщаше към всеки с „другар“ и „ти“ и казваше „здравей“ вместо „добър ден“.
Много години по-късно участникът в тези събития работникът-комунист Н. Хулиан говори пред кореспондент: „Не можете да си представите колко бързо масите могат да се организират“. Вълната от завземания на предприятията от работниците прави профсъюзите собственици на икономиката. Влиянието на НКТ рязко се повишава. Емисарят на Коминтерна А. Марти признава: „Анархистите контролират пряко или косвено цялата основна промишленост и селско стопанство на страната“. ВСТ (Всеобщ съюз на трудещите се – бел. пр.) също подкрепя колективизацията. Разгръща се процес на преструктуриране на икономиката на нови начала не само в Каталуния, но и в цяла Испания.
В съответствие с анархосиндикалистката доктрина работниците взимат предприятията в свои ръце. Този процес се нарича по различен начин: колективизация, инкаутация, синдикализация, и представлява, по мнението на анархосиндикалистите, „първият етап от социалната революция“. Тъй като става дума за преминаването на управлението на предприятията от ръцете на частния собственик към ръцете на самите работници, то може да се говори за възникване в Испания на социалистически сектор, основан върху производствената демокрация. Демокрацията, която до този момент елитът на обществото е оставял за себе си, преминава в предприятията. Това открива възможност за постепенно развитие на самоуправлението – преодоляване на социалното разделение на управляващи и управляеми.
Първата вълна на колективизация се състои през юли-септември 1936 г. Най-активна колективизация се провежда в Каталуния, въпреки че и в други региони на Испания работниците често колективизират предприятията. Но там (в Каталуния – бел. пр.) все още преобладава работническият контрол над приемането на управленските решения.
Комунистите искат да се отложи въпросът за собствеността на предприятията, тъй като в тези условия те нямат шанс да постигнат широкомащабна национализация, но анархосиндикалистките реформи до голяма степен съответстват на настроенията на работниците, а работниците са господари на положението.
Първите месеци от войната и социалната революция пораждат огромен ентусиазъм у трудещите се, които за първи път в своя живот чувстват, че никой не ги угнетява. Изглежда, че настъпва победа и нов щастлив живот. И профсъюзните лидери, и широките маси на трудещите се считат, че страницата от историята е окончателно обърната и трябва да се премине към фронтално настъпление срещу капитализма. „Господа, капитализмът е обречен, – говори на конференция на Единния профсъюз на металурзите от гр. Алкой председателя на съюза Г. Боу. – Единствената основа за неговото съществуване е фашизмът, а фашизмът в Испания е по пътя към унищожението. Профсъюзът предлага всеобща социализация и координация на промишлеността със съвет от делегати на предприятието“.
Понякога всеобщата колективизация среща съпротива от страна на умерените членове на НКТ. Така например на заседание на градския съвет на съюза на мелничарите и хлебопроизводителите, обсъждащи перспективите за допълнителна колективизация на останалите частни производства, един от активистите на НКТ Х. Крусас предупреждава събралите се: „Взимам под внимание, че се намираме във война и че нашият колективизъм противоречи на нашите решения за това, че трябва да дадем енергията си за нуждите на войната, и ви казвам: илюзиите могат скоро да доведат до разочарования“. Тези възражения нямат ефект, което не пречи на работниците да изберат Х. Крусас в съвета на своето предприятие.
Често въпросът за колективизацията се решава автоматично – когато собственикът бяга от зоната, обхваната от революцията. „Ние се изправихме пред необходимостта отново да унаследим работата на фабриките, – спомня си синдикалистът Л. Сантакана, работещ в голямо текстилно предприятие. – Призовавахме работниците (предимно жени) да се върнат и след четири-пет дни фабриката вече даваше продукция… Събрахме обща конференция с 2500 работници от предприятието в местното кино. Група от дузина активисти на НКТ се събра предварително, за да обмисли план за работа на предприятието, който би могъл да се предложи на конференцията“. Тъй като 80% от работниците принадлежат към НКТ, планът е приет без бурна дискусия. Обсъждайки финансовото състояние на предприятието, работниците избират фабричен комитет от 12 човека, който включва представители на цеховете, техници и административен апарат. Така комитетът се превръща в място за съгласуване на интересите на различните социални групи в предприятието, в това число и инженерният персонал. По-късно в комитета се включват и двама представители от профсъюза ВСТ.
Понякога собствениците са готови да продължат работата, но обхванатите от еуфория работници обикновено излагат тези искания към администрацията, които тя не може да приеме и тогава следва решение за колективизация. Едрата буржоазия в районите на колективизацията престава да съществува като класа. Антонов-Овсеенко съобщава, че собствениците бягат, биват убивани или работят с обикновените работници.
По принцип анархосиндикалистките лидери смятат, че е необходимо да се запазят управленските и инженерните кадри в предприятията. Абад де Сантилян заявява: „Огромно мнозинство специалисти и техници, работещи в промишлеността, дойдоха в нашите редици и продължаваха да предоставят ценни услуги за колективизирането на предприятията“. Но често старите обиди водят до изгонването на предишните управници и инженери. Този, който по-рано е съумял да намери общ език с работниците, остава.
Въз основа на изследванията на опита на фабрика Ривиера Л. Гаридо пише: „По най-добър начин бяха подготвени по смисъла на човешкия капитал самопровъзгласилите се профсъюзи, служителите в офисите и техниците с определено ниво на квалификация. Именно те участваха в комитетите на управление или в администрацията като даже трябваше да преодолеят съпротивата на другите работници при решаването на съответните задачи… Администрацията се осъществяваше от грамотни хора, на средна възраст, добре разбиращи от дейността на предприятието и имащи приемлива професионална подготовка“. По този начин съществуващата система е ефективна и съществено се различава от капиталистическата, тъй като управленската група се формира не от собственика, а от колектива, и е отговорна пред него.
Съвременният анархокомунистически изследовател В. Даме заявява: „Членовете на комитетите са били задължени да изпълняват наставленията от избиращото ги събрание и са могли да бъдат отзовани във всеки един момент. Всички важни решения на комитетите са се взимали само в съгласие с избиращите ги колективи“. Такъв е идеалният модел, на който реалността не съответства винаги. Но работниците-синдикалисти поне се стремят към този идеал. Както казва избраният глава на колектив, членът на НКТ Виеха: „Анархията е идеал, а сега трябва дело“.
Анализирайки опита на фабрика Ривиера, историкът Л. Гаридо заявява, че „само малко малцинство работници е взело активно участие в колективизирането на фабриките“. Тук испанският автор смесва „участието в колективизацията“, „участието в управлението“ и осъществяването на управлението. В колективизацията участват почти всички работници, но с различна степен на активност. Някой посещава само асамблеите, някой държи реч, някой изказва мнението си чрез по-активни колеги, а някой редовно участва във взимането на решения. Важното е, че изборът между тези възможности се намира в ръцете на самия човек на труда. Колективизацията предполага получаването на права на работниците (с които човек може да се ползва при всяка необходимост), участие в събранията и в разпределението на доходите на предприятието. Производствената демокрация и самоуправлението в никакъв случай не изискват непрекъснато участие на всички работници във взимането на всички решения. Това е механизъм на отговорност, зависимост на оперативното ръководство от работниците, одобряване (или не одобряване) на решенията от работниците, които, разбира се, се подготвят от по-тясна група.
Работнически съвети се избират в почти всички предприятия в Каталуния и в мнозинството предприятия в останалата част от Републиката. Всяка година техният състав се обновява. Съгласно споразумението с работниците на техните заседания може да присъства представител на Женералитата (под по-строгия контрол на Женералитата остават 125 завода). Асамблеята назначава и сваля директора. По-късно него може да го смени също и Генералният индустриален съвет на Каталуния. Ръководството е относително стабилно.
Висш орган на колективизираното предприятие е работническото събрание (асамблея). Самите асамблеи, разбира се, не могат да управляват производството. Първоначално в тях цари хаос, тъй като работниците нямат опит със самоуправлението – мнозинството от тях в по-голямата си част от живота дори не е било в профсъюзите. „Всеки искаше да каже какво мисли и чувства“, – спомня си текстилният работник А. Капдевиля. По-късно асамблеите се организират по-ясно от синдикатите. В тези условия на асамблеите доминира лидерската група, въпреки че самата форма на асамблеите облекчава изявите на истинските лидери и осигурява обратната връзка на работниците и ръководството. Работниците смятат, че сами взимат решенията и това осигурява съгласието на работниците с тези решения. Конференциите на работниците играят мобилизираща роля и понякога на тях се изказват идеи, помагащи на ръководителите и профсъюзните лидери да намерят изход от тежката икономическа ситуация във военното време. Но основното е, че работниците осъзнават себе си като собственици на производството, което управляват тясно свързаните с тях хора.
Голямо значение в успеха на производството играе ентусиазмът на работниците, чувстващи се като собственици на предприятието. Чувството на собственик води и до появата на нов работнически морал. Колективът се превръща в сила, въздействаща върху всеки работник. Кражбата и дори недисциплинираното поведение се възприемат като предизвикателство пред колектива. Л. Сантакана си спомня, че в неговото предприятие е имало „черни списъци“, където се нанасят имената на провинилите се. Реакцията на човека, който попада в тези списъци е паническа: „Не, не, крещи той – само не черният списък!“ Повече нямаше случай на недисциплинираност…“ Трудно е да се каже дали подобни стимули са могли да бъдат дългосрочни, но материалната заинтересованост също играе немалко роля, тъй като на асамблеята работниците определят принципите за разпределение на доходите.
Според историка Л. Гаридо, „мнозинството промишлени работници (сред които преобладават жените или неграмотните мъже, неквалифицираните работници, които не взимат активно участие в трудовите и социалните конфликти, свързани с анархосиндикалистите преди гражданската война) са едва въвлечени в промените, случващи се във вътрешната организация на предприятията или в новата йерархия на трудовите отношения. Много работници могат да приемат такова преструктуриране на промишлените общности като обикновена смяна на ръководството, но това не означава решение на техните ежедневни проблеми, свързани с увеличаването на заплатата или осигуряването на качеството на живот и по-малкия обем работа. Без съмнение икономиката във войната не е най-доброто условие за всеобщо признаване на промишлената колективизация“. Ако авторът не противопоставяше на тази ситуация аграрната колективизация (където всичко е приблизително същото), то би могло да се съгласим с тази характеристика. Това обаче изобщо не е повод за скептични обобщения. Първо, дори при „пасива“ се появяват възможности и стимули „да се говори“ с лидерите за резултатите от работата. Второ, системата на колективизация позволява да се включат в процеса на взимане на решения тези, които са готови да дадат за това своето време и енергия. Именно в привличането на „актива“ се състои смисълът за развитието на самоуправлението в първия етап, докато все още не започва нарастването на културно-творческия потенциал на „пасива“. И тук дори „скептичното“ изследване на Л. Гаридо показва не лоши резултати: „Само 9,5% от работниците в Ривиера влизат в комитета за ръководене и администрация, а 23% взимат „активно“ участие в колективизацията“. Така почти четвърт работници е активно въвлечена в процеса на взимане на решения само в тази фабрика. Това е качествено различие с авторитарно-капиталистическата система на управление, при която взимането на решения е съсредоточено в ръцете на хора, независими от мненията на работниците.

Разпределение и координация

Самоуправляващите се предприятия трябва да продават своята продукция, за да носят доходи, покриващи произведените в началото разходи. Те не могат да разчитат нито на чуждестранни инвестиции, нито на значителна помощ от държавата. Цените в Каталуния и Арагон, а отчасти и в другите региони, се контролират от НКТ, а в обмена между синдикатите пари не се използват. Благодарение на съществуващата широка мрежа от синдикати успява да се организира бартерен обмен между отраслите и между градовете и селата. „Те казваха, че им трябват обувки, – спомня си Х. Доменек. – Ние се обръщахме към влиятелния делегат на НКТ по обувната промишленост и казвахме: „Утре ни трябват 700 чифта обувки“. И на следващия ден обувките бяха при нас“.
Когато идва първият прилив на ентусиазъм и започват делниците, започва да се усеща неотложността на системата за разпределение. Как да се обменя продукцията на село с продукцията в града, за да може обменът да се възприема като справедлив и селяните да не считат гражданите за паразити? Какви еквиваленти могат да действат при обмена и какво ще стане, ако доставките се забавят? Липсата на ясни отговори на тези въпроси предизвиква конфликти. И. Еренбург разказва за един от тях, когато селяните изпращат за града пет вагона хляб и искат да получат в замяна обувки и дрехи.
Несъвършенството и системните недостатъци на директния продуктообмен водят до това, че се съхранява пазарът, където селските и градските колективи се срещат като продавачи и купувачи. Пазарът не премахва директните доставки, но компенсира проблемите, възникващи в бартерното синдикалистко разпределение.
По мнението на участника в събитията А. Перес-Баро на територията, контролирана от анархосиндикалистите, „капитализмът не беше отменен, но неговата роля беше сведена до минимум“.
„Пазарният социализъм“, възникващ в Каталуния, предизвиква протести сред части от хората на НКТ. Така лидерите на синдиката на дървообработващата промишленост заявяват: „Ние сме съгласни с колективизацията във всички отрасли, но с единна каса, преминавайки към егалитарно разпределение. Това, с което не сме съгласни е, че ще има колективи на бедни и богати…“ На 8 декември 1936 г. областният пленум на ФАИ (Федерация на анархистите в Иберия – бел. пр.) се противопоставя на „частичните колективизации на предприятията, които са пряко отричане на духа на социализацията“ и за „социализирано разпределение“ срещу спекулациите.
Опасявайки се от „възраждане на капитализма“, Пленумът на НКТ на 20 април 1937 г. обявява кампания срещу „спекулантите“. Настъпвайки на черния пазар, анархистите се борят с конкурентите със своята система на разпределение.
През февруари 1937 г. в Каталуния се затруднява снабдяването, причинено от потока на бежанци от Малага. ОСПК (Обединена социалистическа партия на Каталуния – бел. пр.) иска централизирано разпределение на храната, но се оказва, че това са лозунги. Департаментът на Женералитата, оглавяван по това време от лидера на ОСПК Х. Коморера, не намира нищо по-добро от това да обяви свобода на търговията. Това удря по синдикалистката система на разпределение, което вреди на положението на трудещите се, предизвиквайки инфлация. Анархосиндикалистите протестират, но комунистите настояват на своето до април, когато икономическата ситуация ги принуждава да се съгласят с въвеждането на картовата система. Всъщност в Барселона цените се повишават по-бавно, отколкото в Републиката като цяло, а през пролетта техният ръст намалява.
Колективното самоуправление способства за увеличаването на груповия егоизъм. Колективът взима решенията и той може напълно да противопостави своите интереси на друг колектив. Колективите не искат да споделят със синдикатите и регионалните власти своите печалби, но, както отбелязва Антонов-Овсеенко, „охотно споделят загубите, оказвайки натиск върху държавата както в Каталуния, така и във Валенсия“. Например, строителите стимулират търсенето, искайки от властите да ремонтират сградите.
Синдикатите имат правото да се намесват във вътрешните дела на колективите за борба с груповия егоизъм. Каталунският комитет на ВСТ чува за въпроса със злоупотребите в някои колективи (завишаване на заплатата, разпределението на предполагаемите доходи) и взима мерки за тяхното отстраняване и установяване на личната отговорност на извършителите.
За да не допусне социално разделение между работниците от различните колективи, анархосиндикалистите се опитват да въведат общи принципи за плащане. Така министърът-анархист от Женералитата Фабрегас постига провеждането на принципа на семейната заплата в металургичната промишленост, в съответствие с който първият работник от семейството получава 100% (70 песо на седмица), вторият – 50%, третият – 25%, по-нататък – 10%. Според министъра-анархист това трябва да помогне да се запази заплатата на големите семейства, членовете на които работят заедно, водят съвместно домакинство и могат да си помагат един друг (не трябва да забравяме, че значителна част от пролетариата в Каталуния отскоро напуска селата и продължава да живее в големи семейства). Задържането на заплатите е необходимо, за да се спре характерната за самоуправляващите се предприятия тенденция на изяждане на основните фондове. Тази заплаха е посочена в доклад на съветското консулство през втората половина на 1937 г. Мнозинството предприятия обаче не тръгват по пътя на пълното изравняване, ограничавайки се със сближаване на нивото на заплатите на инженерите и работниците. В Испано-Сюиз инженерът получава около 150 песо на седмица, майсторът – 125, а работникът – 100.
Постижението на анархосиндикалистите означава минимизиране на безработицата. Въпреки военната икономическа криза работниците не се уволняват, а се намалява работният ден (в текстилния отрасъл – до три дни в седмицата). За борбата с безработицата способства и потокът от хора към фронта. Но безработицата се запазва. По данни на вестник „Ла Вангуардия“, през август 1936 г. в Каталуния има 81048 безработни (29720 – напълно, 51328 – частично).
Ако първоначално аскетичният морал на работническата класа се отразява върху живота в Барселона, от улиците на която напълно изчезват елегантните дрехи, то с течение на времето този пуританизъм изчезва. Посещаващият столицата на Каталуния през януари-февруари 1937 г. Ф. Боркено пише за „възраждането на дребнобуржоазните елементи“ и за това, че „момичетата вече не се страхуват да облекат своите най-хубави дрехи“. Начинът на живот в Барселона през 1937 г. напомня на съветския НЕП – с ресторанти и опашки за евтини продукти, бедни и богати, но все пак с поддържането на минимални социални гаранции и с чувстване от населението, че страната се стреми към социализъм. За разлика от СССР този стремеж се подкрепя и от реални права, които работниците имат в приемането на производствените решения в своите предприятия, в профсъюзите и партиите.
* * *
Сериозен проблем за колективизацията е позицията на западните държави. Републиката търси подкрепа от страните, а изземването на предприятията, принадлежащи на чуждестранния капитал не способства по никакъв начин за това. След колективизирането на завода Форд в Барселона последват протести на американското правителство. Тогава НКТ пуска списък с осем британски компании, предприятията на които не подлежат на отчуждаване. Лидерите на революцията разбират, че конфликтът с външния свят ще доведе до бърза икономическа катастрофа. „Ако суровините идваха извън граница, – коментира Х. Томас, – (а памукът, използващ се във фабриките в Барселона, идваше от Египет), фабриките трябваше да търгуват с капиталистите“.
Министърът-анархист от каталунското правителство Абад де Сантилян в интервю пред вестник „Дженерал Комерс“ разяснява, че НКТ не е за автаркична икономика: „Нашето намерение е да направим всичко възможно, за да покровителстваме обмена с другите нации“. Заводите „Дженеръл Моторс“ произвеждат камиони от испански материали. Подновен е износът от рудниците Белмунт, Осо, Мола, Марторел. Изнася се мед, открива се цинк, който също може да бъде насочен към външния пазар. Участието в международната търговия спомага за успеха на колективните предприятия. Рудниците също вече дават заеми на държавата.
Ако интересите на чуждестранния капитал са нарушени, то Абад де Сантилян смята, че е възможно да се коригира ситуацията: „Ние признаваме всички задължения, които са поети с чужбина“.
Съгласно декрет от 23 февруари 1937 г. при участие в предприятие на чуждестранния капитал е необходимо да се получи разрешение от Съвета на министрите за неговото отчуждаване, което го затруднява.
Каталуния продължава да търгува активно с външния свят: вносът през октомври-декември 1936 г. възлиза на 42 милиона песети, износът – 30 милиона песети. В същото време в статистиката не влиза част от изнесената храна.
Централното правителство съхранява в ръцете си валутните резерви, което му дава контрол над вноса и финансовата система. Първоначално правителството се отказва да отпуска заеми на промишлеността в Каталуния, поради което се критикува на регионалния пленум на НКТ през септември 1936 г. Влизайки в правителството, НКТ получава достъп до лостовете на икономическото регулиране, без които Републиката, понеса засега, не може да мине.
* * *
НКТ се опитва колкото се може по-скоро да обедини всички производства в единен организъм, за да премахне конкуренцията между работниците. Секретарят на съюза на стъкларите Х. Доменек разяснява по следния начин тази идея на представителите на колективите, които сега се превръщат в работодатели: „Е, сеньори, вие сте работодатели, и ние с вас се намираме във водовъртежа на революцията. Да приемем, че всички караме една кола и тази кола се счупи… Сега вие като работодатели се конкурирате по между си по нечестен и беззаконен начин“. Х. Доменек критикува стъкларите заради производството на ненужна продукция, борбата за суровини и т.н. „Това не трябва да продължава повече“. Той призовава да се подпише документ за синдикализиране на производството, което предизвиква протестите на някои от събралите се, тъй като работниците не искат да „хранят бездомните“, които работят в по-малко печеливши предприятия. Но Доменек предлага система на икономическо стимулиране, която удовлетворява мнозинството. Според него трябва да се направи инвентаризация, в зависимост от резултатите на която да се разпределя печалбата. „На тези, които са печеливши, ще доплащаме на всеки три месеца по 10% от средния доход, а който е на загуба – уви“. Така практиката на анархосиндикализма отстъпва от уравнителните принципи, за да заинтересува работниците от синдикализацията. Но по-голям ентусиазъм предизвикват мечтите за бъдещето: „Казах им, че скоро ще строим къщи от стъкло, че скоро всички улични надписи ще бъдат от стъкло“.
Синдикалистите се стремят към по-стриктно координиране работата на предприятията, безпаричен стокообмен, създаване на обща статистика и планиране. Но в условията на самоорганизация на колективите те могат да бъдат включени в широката система на планиране само доброволно. Необходимите функции за обща координация се изпълняват от профсъюзните структури и Икономическия съвет на Каталуния, създаден на 11 август. Мнозинството места в него получават НКТ и ФАИ (5 члена), и по едно – ВСТ, Женералитата и ПОУМ. Съветът претендира за регулиране на производството, въпреки че това може да го прави най-вече чрез профсъюзите, препоръчвайки да се произвежда една или друга продукция, договаряйки се за доставките, настоявайки за трудоустройство на безработните.
През септември Икономическият съвет публикува програма на своите действия:
„1. Нормализиране на производството в съответствие с размерите на потреблението,
2. Контрол на националната външна търговия,
3. Колективизиране на едрата поземлена собственост и спазване на правата на дребните земеделци,
4. Намаляване на наемите,
5. Колективизиране на едрата промишленост, обществените предприятия и транспорта,
6. Задържане и колективизиране на предприятията, изоставени от собствениците,
7. Засилване на кооперативния принцип в областта на разпределението на продуктите и по-специално функциониране на предприятията за търговия на едро на кооперативни начала.“
Точки 8-11 разглеждат контрола над банките, работническият контрол в частните предприятия, включването на безработните в производството, електрификацията на Каталуния, премахването, доколкото е възможно, на косвените данъци. Освен електрификацията, която представлява дълъг процес, цялата тази програма се изпълнява през следващите месеци. В Каталуния и прилежащите области след колективизацията преобладава кооперативният социалистически сектор на икономиката.
През октомври се разгръща втора, по-систематична от лятната, вълна на колективизация. Взето е решение на обединения пленум на НКТ и ФАИ: „Работниците от всички отрасли на промишлеността трябва незабавно да пристъпят към задържане (тук – конфискация – А. Ш.) на всички предприятия по пътя на тяхната колективизация. Това трябва да бъде направено възможно най-скоро, след което да се избере работнически съвет, който да управлява промишлеността с помощта на съответния технически персонал. В случай на отсъствие на такъв персонал да се обръщат със заявки към техническия контролен комитет на Националната конфедерация на труда. В състава на съвета трябва да бъде включен представител от Икономическия съвет. Така през октомври колективизацията се планира вече като създаване на система, в която предприятията са свързани с Икономическия съвет.
На 24 октомври 1936 г. Женералитата на Каталуния декретира колективизацията на по-голямата част от промишлеността в региона. На колективизация подлежат предприятията, в които работят повече от 100 души. Останалите предприятия също биха могли да бъдат колективизирани чрез специалното решение на работниците. Въпреки че декретът не изисква колективизирането на малките предприятия, фактически и те преминават под контрола на синдикатите.
Предвижда се единна система на самоуправление: колективът избира съвет, а съветът – директор. Декретът легализира около 2000 работещи колективни предприятия и разпространява принципите на производствената демокрация почти в цялата промишленост в Каталуния. Авторите на декрета провъзгласяват: „Победата на хората трябва да означава смърт на капитализма“. С този декрет е юридически оформен и приведен под общ знаменател случващият се от юли процес на завземането на предприятията от колективите. Работниците придобиват увереност в легалния статут на своите права в предприятията, което създава допълнителен стимул за труд. Предвижда се, че предприятията ще се координират от отрасловите съвети.
Декретът за колективизацията е компромис между различните политичеески сили. Идеал на НКТ с нейната теория за анархистки комунизъм е „единствена и неотменна собственост на социалния организъм, осъществявана с помощта на произвеждащата класа, и в това число организми, които обединяват производителите – синдикатите“. Тази формулировка от циркулярното писмо на секретаря на Националния комитет на НКТ по икономиката М. Росело обосновава съответствието на практиката на фактическото предаване на собствеността в ръцете на синдикатите и колективите с идеите на анархокомунизма. Работниците трябва да разберат, че само те представляват интересите на работническата класа като цяло и не трябва да действат за своя изгода, пренебрегвайки интересите на другите. В бъдеще е социализацията, превръщане на колективизираните предприятия в част от единния организъм, организиран като мрежа от самоуправляващи се колективи.
Партиите, влизащи в Икономическия съвет, се противопоставят на пълната социализация. По думите на А. Капдевиля, участващ в тази дискусия, „причината, поради която НКТ се съгласи на колективизация, беше, че ние не успяхме да постигнем социализацията, която беше наша цел“.
Въпреки това срещу социализацията встъпват не само партиите, но и някои синдикати. През септември 1936 г. на заседание на пленума на Каталунския комитет на НКТ се разгаря дискусия между привържениците на социализацията и кооперативизацията. Социализацията предполага преминаване на фабриките в ръцете на синдикатите, които биха регулирали тяхната работа. Кооперативизацията запазва правото на собственост за колективите, които сами биха могли да се разпореждат с капитала на фабриката. Големите синдикати отстояват първия вариант, а малките искат втория. След двудневна работа от съгласителната комисия е изработен компромисен вариант, предложен от члена на Женералитата от НКТ и председател на Икономическия съвет на Каталуния Х. Фабрегас. Участникът в съгласителната комисия Х. Ферер характеризира по следния начин споразумението: „Всяка колективизирана фирма запазва своя индивидуален характер, но при условие влизането на всички предприятия от този отрасъл във федерацията“. По този начин предприятията запазват широка вътрешна автономия, но всички те трябва да влязат в системата на икономическото регулиране.
Анархистите всячески се съпротивляват на унифицирането на вътрешното устройства на предприятията и формите на техните взаимоотношения със синдикатите и регулаторните органи. Особено последователно срещу унификацията е икономическият съветник (министър) от Женералитата Д. Абад де Сантилян, привърженик на „автономията и спонтанността на работата“. Работническите съвети, създадени в предприятията, също често се съпротивляват на влизането във федерация. Организациите на ФАИ критикуват възникващият социалистически сектор заради бюрократизацията. Но мнозинството колективи предпочитат да участват в общата система на регулиране, която осигурява голяма стабилност, снабдяване със суровини и социална подкрепа от синдикатите.
През октомври 1936 г. е създадена нова регулираща надстройка – Генерален индустриален съвет, в които влизат представителите на профсъюзите, Икономическия съвет, съвета на предприятията и Женералитата. В рамките на Генсъвета са създадени фондове за балансиране на развитието на различните предприятия и области. 50% от печалбите на предприятията влизат във фонда за търговско и промишлено кредитиране, 20% – в резервния фонд, 15% – за социалните програми на колективите и 15% се разпределят по решение на работническите събрания. В най-големите предприятия избирането на директор трябва да бъде одобрено от Икономическия съвет. Съветът на предприятията и Генералният индустриален съвет планират производството с цел постигане неговата максимална социална ефективност и ограничаване на конкуренцията. Генералният съвет също осигурява връзката с външните пазари, сътрудничейки си с правителството на Испания. В случай, че някой от субектите в тази система е против решенията на Генералния индустриален съвет, той може да се обърне към съветника по икономиката в Женералитата.
Основните решения в тази система се взимат не в „надстройката“, където се предполага съгласуване на различните интереси, а на ниво предприятия и синдикати. НКТ се опитва да изгради самоуправление и синдикалистки органи в хармонична система в мащабите на цяла Испания. На 20 април 1937 г. пленумът на НКТ решава да създаде Конфедеративен орган за икономическо регулиране. Проектът за конкретна структура е представен от каталунската организация. В него се казва: „Първо. Промишленият синдикат ще се състои от териториалните организации на сесиите, които представляват различни специалности и подразделения на труда във всеки отрасъл, синдикален комитет, фабрика, работилница, село, мина и във всеки пункт за разпределение и производство… Второ. На мястото на труда или центъра на производство трудещите се назначават различни другари, които създават фабричен комитет, който осъществява профсъюзен контрол, идеологическа ориентация и отношения, разрешава морални конфликти, (поддържа) нормите на хигиена и безопасността на производство, изпраща делегати на пленума на синдиката“. Както виждаме, синдикалистите се опитват да създадат мрежова структура, където се пресичат териториалните и отрасловите интереси.
Синдикатът създава административен съвет от представители на секциите, който се формира на Генералната асамблея. Регионалната федерация се формира от представители на синдикатите. В нейния комитет и секретариат трябва да бъде запазено равноправието на различните отрасли по пътя на ротация на ръководството. Националният комитет трябва да се формира на национално събрание или референдум на организацията. Регионалните и националните комитети създават съвети по икономика, контрол и статистика на съответното ниво. „Основната задача на този съвет е да установи обща статистика за всички отрасли във федералния регион, техническа организация, административен контрол, разпределение на труда, компенсация и взаимопомощ между отраслите, регулиране на заплатата и всички тези аспекти, които имат по-голямо или по-малко отношение към общия интерес, също както и към реда на производството и разпределението на всички отрасли“. По този начин стратегията за социални преобразувания на НКТ е основана върху идеята за общество, което се развива не хаотично, но не и чрез държавна бюрокрация, а чрез демократични мрежови организации на трудещите се, които създават делегирани органи за координация на икономиката.

Те правят максимално възможното

Въпреки тежката икономическа ситуация, причинена от войната и разделението на страната, колективизираната промишленост не допуска рязко падане на производството. Добивната и хранителната промишленост зависят особено от чуждестранните пазари. По тях удрят разрива с Италия и Германия и най-вече морската блокада. Както отбелязват испанските автори, „от септември 1936 г. възниква недостиг на памук, юта и текстилни суровини като цяло, а също и хартия; през октомври се прекратяват доставките за химическата промишленост, а от ноември престава да се доставят фосфати за торовете. Що се отнася от енергоносителите, то възниква недостиг на въглища от октомври 1936 г. и вместо това се използва лигнит; от ноември същата година има недостиг на тежки масла. Трудностите с доставянето на бензин се появяват през октомври 1936 г. и се засилват през май 1937 г., а в средата на 1938 г. бензинът изчезва напълно… Негативно повлиява върху колективизирания текстилен отрасъл загубата на по-голямата част от вътрешния пазар, където преди войната се доставят 75% от каталунското производство на памучни тъкани и 79% вълнени тъкани“.
И в тези трудни моменти от юли до декември 1936 г. производството на промишлеността в Каталуния спада с 29% и се стабилизира до юни 1937 г. (когато започва силовото разрушаване на синдикалистката система от противниците на анархистите).
Металургичното производство на Републиката обаче се увеличава след колективизацията.
Ако приемем за 100% средното ниво на производството на металургията в Каталуния през първата половина на 1936 г., то през септември то съставлява 105,1%, през октомври – 118,2%. През ноември 1936 г. отрасълът изпитва спад до 76,6%, но през декември „изригва“ до 134,7%, през януари 1937 г. – до 130,3%. След спад до 92% през февруари отново последва ръст до 106,2%, а през май се стига до повишение до 145,6%. След падането на правителството на Ларго Кабалеро и стихването на революцията при Негрин спадът е необратим. Октомври 1937 г. – 32,8%, октомври 1938 г. – 35,6%. Така през първите месеци при управлението на Негрин металургичното производство спада няколко пъти.
Зависимостта на ефективността на производството от наличието на самоуправлението илюстрира динамиката на добиването на въглища в синдикализираните рудници в Берга. През август 1936 г. се добиват 302 т. суровини. През септември след колективизацията (инкаутацията) производството намалява с два тона, въпреки че през октомври нараства до 334 т., а през декември 1936 г. – до 360 т. През януари-февруари 1937 г. добивът пада до 328-335 т. (нивото през октомври 1936 г.), но през юни-юли се възстановява. Въпреки това през август-декември 1937 г. поради натискът върху самоуправлението от държавния контрол, добивът на въглища пада до 235 г. По този начин фактическият материал потвърждава, че въвеждането на системата за производствена демокрация осигурява тази ефективност на производството, която в повечето случаи е възможна в испанските предприятия в условията на война и частична икономическа блокада. Митът за това, че „анархосиндикалистите са развалили производството“ може да се смята за окончателно опроверган. Получавайки в своите ръце фабриките, работниците и инженерите правят максимално възможното. Производството, необходимо за нуждите на войната, би могло да надхвърли двойни показатели. Борбата срещу производствената демокрация, предприета при управлението на Негрин, подкопава икономиката на Републиката.
* * *
Особено значение в условията на война има военното производство, особено ако считаме, че преди войната съвременно оръжие в Испания почти не се произвежда. Състоянието на военната промишленост в Испания и особено Каталуния е на кръстопъта на много концептуални дискусии. Могла ли е Испания да произвежда оръжие и в каква степен? „Развалили“ ли са анархосиндикалистите военната промишленост или не? И ако се окаже, че военната промишленост в Испания и особено в Каталуния е работила успешно – то чия е тази заслуга?
За представителите на различните идейни течения е важно да се докаже, че няма ефективна алтернатива на техния икономически идеал. И комунистите с тяхната вяра в държавната икономика, и либералите със свещената крава на частната собственост се отнасят доста критично към опита на трудещите се да организират самоуправление. От самото начало те са уверени, че анархосиндикалистите развалят икономиката на Републиката и именно те са виновни, че републиканците не могат да създадат производство на собствени боеприпаси в достатъчно количество. Тук се отваря благодатна възможност да се намери отговорния за поражението на Републиката и за подчинението й на волята на Сталин – в противен случай не би могла да получи боеприпаси и техника.
Няма спор, че съветската помощ е важен фактор и монополът на СССР в подпомагането на републиканците произтича не само от състоянието на испанската икономика, но и от блокадата, която се установява по отношение на Републиката от либералните режими в Европа.
Все пак проблемът остава: колко предприятия, работещи в съответствие с принципа на производствената демокрация, успяват да направят всичко възможно за отбраната?
Авторът на тази книга отдавна е въвлечен в тази полемика. В това число и с видния испански историк А. Виняс, с когото нееднократно сме обсъждали този проблем. Позицията на А. Виняс е ярко оцветена политически – той е привърженик на социал-либералните възгледи, а по отношение на Гражданската война споделя политиката на Х. Негрин. Следователно е противник на политиката на Ф. Ларго Кабалеро, предшественикът и антипод на Негрин. Сближаването на Ларго Кабалеро с анархосиндикалистите също се оценява от А. Виняс доста критично, защото разрушавали икономиката на Републиката и със своя експеримент подкопавали военната промишленост. А. Виняс вижда в анархистите основния проблем в тила на Републиката: „В тила се натрупват трудности най-вече заради безотговорното поведение на анархистите“, което се оказва и във „военната промишленост в Каталуния“, развитието на която „постоянно се затруднява заради анархистките и националистическите идеи“.
Очевидно аз имам друга гледна точка. Сега може да се каже, че съветските архивни материали позволяват да се реши този проблем. Важен свидетел, който не трябва да се подозира в стремеж да опетни анархистите и да скрие сенчестите страни на тяхната дейност е съветският консул Антонов-Овсеенко. Пристигайки в Каталуния, Антонов-Овсеенко започва да се рови в делата на каталунските предприятия толкова енергично, че това предизвиква дори недоволството на министъра на Женералитата: съветският консул „дава заповеди дори на отделни заводи“. Разбира се, Антонов-Овсеенко не може да дава заповеди, а съвети. Във всеки случай той внимателно се запознава със състоянието на колективизираната икономика, консултира се със съветските специалисти, също насочени към предприятията. И основният въпрос, който вълнува Антонов-Овсеенко, е по какъв начин да се постигне максимална производителност на боеприпаси.
Първата диагноза на Антонов-Овсеенко в края на октомври е следната: „Производителността на патроните в заводите в Барселона е 60 хиляди броя на ден. Трябват автомати“. Следващото свидетелство е от средата на ноември: „Производството на патрони нараства пет пъти до 200 хиляди броя на ден. Повече не е възможно – няма инструментална стомана и инструменти“. По този начин производствената демокрация на синдикалистите използва всичко възможно от производственото оборудване. По-нататъшното повишаване на производителността на труда е реално само при условие на доставки от СССР на автоматично оборудване за производство на патрони, инструментална стомана и инструменти. Главният военен съветник Я. Берзин препоръчва да се изпрати в Испания автоматична патронна линия за производство на 2 милиона патрона в денонощие. Сталин отхвърля това. Това е основната причина за невъзможността да се установи производството на достатъчно боеприпаси в републиканска Испания. Франко също не може да го установи, но той получава боеприпаси в изобилие от съюзниците си.
Въпреки тази „присъда“ да е невъзможно да се увеличи производителността на труда с такова оборудване синдикалистката икономика прави невъзможното. На 11 декември 1936 г. Антонов-Овсеенко докладва: „Производството на патрони за един месец нарасна три пъти, но два пъти по-малко е потреблението на Арагонския фронт“. През април 1937 г. Каталуния произвежда около 300 хиляди патрона.
В същото време НКТ е напълно готова да приеме всичко разумно, което предлагат съветските специалисти: „Абад де Сантилян поддържа съветските предложения за засилване на военната промишленост“.
Съветският консул потвържадава, че и при производството на снаряди колективизираните предприятия също достигат границите на обективните възможности. През март той докладва: „Производството на снаряди съставлява 4000 бр. на ден. Не може да се повиши, както се иска, до 20000 бр. заради обективния недостатък на материали… Последното обстоятелство е обективно проверено и потвърдено“.
По този начин съветските данни позволяват да се отговори на въпроса: как анархистките идеи за синдикализация засягат военното производство в Каталуния? Военното производство в периода на хегемония на анархосиндикалистите достига границите на възможното и дори ги превишава няколко пъти. Това се случва преди всичко за сметка на ентусиазма и организационните възможности на самоуправлението и производствената демокрация. По-нататъшното развитие на военно-индустриалния комплекс на Испания се определя от това дали ще бъдат доставени от СССР не само оръжия и боеприпаси (които почти не стигат до Арагонския фронт), но и високопроизводствено оборудване. Това за Сталин е неприемливо.
Производствената демокрация способства за привличането на колкото се може повече работници към решаването на нестандартните проблеми за преструктуриране на военната икономика. Преди войната има една собствена военна фабрика в Каталуния – пиротехническата в Реус. „Много въпроси трябваше да намерят техническо решение: може ли фабрика за червило да произвежда кутии с гилзи?“ – коментира Х. Томас. Намерени са положителни отговори. В Каталуния е установено масово производство на стрелково оръжие, патрони и дори бронирани коли. В Барселона се произвеждат танкове, но доста несъвършени. Във военната промишленост в Каталуния работят 50000 работници.
В останалата част от Републиката работата също кипи, но успехите й са по-скромни, отколкото в Каталуния. От декември 1936 г. до април 1937 г. производството на патрони нараства от 380 до 500 хиляди броя. Тази цифра, която се ползва от изследователите, трябва да бъде изяснена. През април извън пределите на Каталуния се произвеждат 90 хиляди патрона в Картахена, 30-50 хиляди във Валенсия и още 100 хиляди се преправят от събраните гилзи в Мадрид. Както се вижда, резултатът от усилията на централното правителство се оказва къде по-скромен от този на каталунците, произвеждащи около 300 хиляди. Тук трябва да се добавят повече от 120 хиляди патрона, произвеждани на север. Общо се получава повече от 650 хиляди патрона. Освен това през март 1937 г. Каталуния осигурява нуждите от снаряди на Арагонския фронт и изпраща в централна Испания 1500 снаряда на ден.
И неуспехите, и успехите на военното производство не трябва да се отнасят само на сметката на анархосиндикалистите. Първо, в сферата на колективизацията, макар че НКТ е на лидерски позиции, тя действа съвместно с ВСТ. Второ, въпреки че Каталуния е най-важна, тя не е единственото място за производство на въоръжение и боеприпаси. Трето, и в Каталуния, и в останалата част от Републиката с производството на въоръжение и боеприпаси се занимават не само работниците и тяхното самоуправление, но и държавните структури, които могат както да помагат, така и да пречат на самоуправлението.
Военното производство редом с профсъюзите се координира също и от структурите на Женералитата и най-вече от създадената на 7 август от Ж. Тараделяс Комисия на военната промишленост (КВП). Каталунският историк Ф. Хавиер де Мадариага смята, че „създаването на КВП на 7 август означаваше качествен скок“ във военното производство. В този случай историкът С. Сервельо напомня: „Нека не забравяме, че МАФ и НКТ също създаваха структури за координация на икономиката и първите усилия по установяването на военното производство започваха в предприятията – без натиска на Женералитата“.
Скок наистина настъпва и неговите причини се състоят в рационализирания социалистически сектор, ентусиазма на работниците и инженерите (включително съветските специалисти) и вече след това в координиращата роля на КВП и екипа на Тараделяс, който доколкото е възможно се опитва да реши многобройните проблеми, възникващи между предприятията и държавните структури. В същото време „към балансиране на функциите се стремят три социални сектора: промишленият пролетариат, свързан в значителна степен с НКТ; каталунските републиканци, държащи контрола в Женералитата и влияние сред техниците и най-добрите професионалисти; и определен брой военни професионалисти, чиято социална тежест е равна на нула, но без които работниците никога не биха придобили знания и навици, необходими за военното производство“.
В декрет на Женералитата на 12 август 1936 г., който официално учреждава КВП, на нея й се предоставят следните пълномощия: „…контрол над цялата производствена дейност на предприятията, тяхното придобиване, разпределение, контрол и експерименти с техническото оборудване, а също и всички аспекти, свързани с промишлената мобилизация“. КВП се формира от представители на Министерството на отбраната, Съвета по икономика и обществени услуги, Съвета по финанси и Съвета за управление.
Първоначално се предполага, че всички военни производство ще бъдат подчинени пряко на КВП, но на практика самоуправлението на военните производства се запазва, а КВП играе ролята на координатор и помощник. КВП „не се намесваше нито във формата на собственост на предприятията, които впоследствие регулираше Декрета по колективизация, нито в отношенията на профсъюзите, нито във функционирането на политико-социалните отношения, установени от работниците“. Предприятията, необходими за военното производство, не се национализират, а се подлагат на инкаутация (в този случай – колективизация). Контролът на Женералитата над тези предприятия се извършва от делегати на КВП и Комисията по трудов контрол (понякога длъжността делегат изпълнява директорът на фабриката). Военният сектор включва най-големите предприятия в металургията, машиностроенето и химическата промишленост. След победата Тараделяс смята да запази този сектор и на негова база да започне изграждането на съвременната индустрия в Каталуния. „Той считаше, че е необходимо да се инвестира в бъдещето на Каталуния, която в резултат на импулса на войната трябваше да заеме значително място в сферата на индустрията“.
Странното е, че големи проблеми за работата на КВП създават комунистите: „ОСПК, чието влияние и политическа тежест в Каталуния не преставаше да расте в продължение на цялата война… често атакуваше и дискредитираше работата на КВП и нейните резултати, включително клевети, осъществявайки линия на пропаганда, пълна с капани и сектантски обвинения. От самото начало техните изказвания бяха насочени към подкрепата на линията за военна централизация, която провеждаше КПИ (Комунистическа партия на Испания – бел. пр.)…“. Това означава, че за да си осигурят място за създаването на управляван от Валенсия военно-промишлен комплекс, комунистите са готови да разрушат това, което работи добре. Аналогична политика води и министърът Прието.
При организирането на своя екип КВП се оттегля от принципа на политическите квоти, приети в другите коалиционни органи на Женералитата. Това се посреща от партиите и профсъюзите с разбиране – за работата в такава структура са важни инженерните знания.
КВП не управлява, а координира военното производство, осигурявайки връзки между предприятията и доставките, формирайки държавни поръчки. Каталунският историк Ф. Хавиер де Мадариага пише, че Женералитатът чрез КВП е „инвестирал средства в закупуването на чуждестранни материали, в разтопяването на метал, конструирането на машини, подобряването на промишлеността; работниците са мобилизирани и събрани, платени са заплатите, предоставят се субсидии на колективите; и всичко това се получава обратно в качеството си на военни материали, барут и експлозиви, хиляди бомби, гранати, минохвъргачки, пушки и почти сто милиона зарядни устройства за тях“. Част от тези постижения (организирането на работниците, част от иновациите) принадлежи не на КВП, а на профсъюзите и самоуправлението. Но като цяло Тараделяс, НКТ и ВСТ успяват да намерят оптимално съотношение между държавната координация и самоуправлението.
Центърът обаче не иска каталунското производство да се развива само. И. Прието настоява, че „държавата не може да отстъпи на автономните организации своите задължения“. През февруари 1937 г. „на няколко срещи, в които участват Тараделяс, Коморера, Доменек от страна на правителството на Каталуния и Прието, Негрин и Пейро от страна на централното правителство, е взето решение производството да се координира по такъв начин, че да се засили доколкото е възможно“. Решено е структурите на централното правителство да могат да сключат договори с каталунските предприятия и да контролират тяхната работа. Това обаче едва ли може да помогне. „Критиката на Прието е жестока. Създават се всевъзможни препятствия и трудности, за да се избегне реализацията на правителствените желания“, възмущава се заедно с министъра историкът А. Виняс. Ж. Тараделяс не е във възторг от опита на И. Прието да действа чрез него, а предприятията въобще не разбират защо централните чиновници се опитват да им казват как да работят.
Заедно с Прието А. Виняс обвинява барселонците в неизпълнение на задълженията по доставяне на камиони. Тук Виняс се доверява на свидетелството на Прието, и напразно. Съветските наблюдатели съобщават, че предприятията задържат доставката на шаси „Форд“ в центъра, защото правителството не се съгласява с производителите. Така че Прието не изпълнява своите финансови задължения, което предизвиква спорове и прекъсвания на доставките. Министърът на авиацията и флота, поемайки необичайни за поста си задължения, не ги изпълнява по най-добрия начин и понякога действа като слон в стъкларски магазин.
Първоначално производството на въоръжение не влиза в компетенцията на Прието. Ларго Кабалеро знае, че то вече се разгръща в Каталуния. За тила отговарят Генералният щаб и Асенсио, който също участва в разполагането на тиловата инфраструктура. Прието обаче решава да поеме отговорност за военното производство посредством създаването на Комисариата за въоръжение и боеприпаси (КВБ). „Според Ларго Кабалеро Комисариатът е създаден под съветски натиск, – коментира А. Виняс. – Ако това е така, то изненадващи са три неща: първо, че Кабалеро не признава необходимостта от Комисариата; второ, че отказва неговото министерство (Министерството на военните работи) да бъде представено в това учреждение; трето, че той не намира за уместно, както нееднократно го моли Прието, да трансформира КВБ в самостоятелно министерство“. Но Ларго Кабалеро се опитва да избегне създаването на административни структури, които чрез опитите си да управляват самоуправлението биха провокирали конфликти и биха попречили на работата. Ако в Централната зона работата на КВБ е полезна (особено след като и самоуправлението тук е по-слабо), то намесата на И. Прието в работата в Каталуния предизвиква множество конфликти както с НКТ, така и със структурите на Женералитата. Така че предпазливостта на Ларго Кабалеро по този въпрос е напълно обяснима. Съвременният изследовател на военното производство по времето на гражданската война Ф. Хавиер де Мадариага също доста скептично оценява резултатите от работата на КВБ: „Комисариатът за въоръжение и боеприпаси продължаваше своето официално неефективно съществуване до смяната на правителството през юни 1937 г.“.
* * *
Във всеки случай без доставките на съвременно военно промишлено оборудване испанското производство е недостатъчно – в това можем да се съгласим с А. Виняс. Той заявява: „Например, при ежедневно потребление на патрони за пушки и картечници в размера на 3,5 милиона, производството наброява нищожните 380000 през декември 1936 г. и не надхвърля половин милион до март 1937 г. В края на този месец броят на патроните в наличие съставлява около 60-70 милиона, което не позволява да се поддържа достатъчна интензивност на военните действия. В случая със снарядите за 75-милиметровите оръдия, с потребност от 8000 снаряда, Републиката произвежда 500-1000 на ден“. Съветските архиви позволяват да се внесат важни поправки в тази картина. Потребността от 3,5 милиона патрони се изчислява не за декември 1936 г., а за април 1937 г., когато, ако се вземат предвид възможностите на съветските доставки, се планира широкомащабно настъпление. И възможностите на испанската промишленост превишават не само декемврийските 380000, но, както видяхме, и половин милион. Така че 3,5 милиона патрона на ден са потребности, изчислявани с точност. Когато съветската военна помощ едва започва да се оказва, през ноември 1936 г. Я. Берзин, К. Мерецков и други съветски специалисти представят по-икономичен доклад за ежедневните потребности на фронта. Те съставляват 1,5 милиона патрона, а само без Каталуния в това време се произвеждат 400 хиляди. Това означава, че Републиката, отчитайки Каталуния, покрива повече от една трета от потребностите си. Този принос не трябва да се нарича „нищожен“. Той е достатъчно важен в условията на нередовност на съветските доставки.
От това следват две обстоятелства: важността на съветските помощи, за които вече стана дума (особено, ако Сталин реши да предостави на Републиката оборудване за производството на боеприпаси), и опасността за Републиката от продължителната война, когато страните изцяло се оказват зависими от доставките на боеприпаси.

Колективизация по испански

Едновременно с градската колективизация се разгръща движение за колективизация на селското стопанство. „Огромната вреда за индивидуалното стопанство, – пише Д. Абад де Сантилян, – който се пада на всички трудоспособни членове на семейството: баща, майка, деца, – това е огромният размер на труда… Селянинът не трябва да принася себе си и децата си в жертва на печалбите. Важно е да има време и енергия, за да образова себе си и своето семейство, така че светлината на цивилизацията да освети живота на село“. Анархосиндикалистите се опитват да противопоставят на безнадеждния семеен труд на селянина силата на общинната солидарност, която би позволила да се рационализира производството и да се освободи част от времето на селските труженици за тяхното културно развитие и преодоляване на вековната изостаналост. Идеята се поддържа от хиляди селяни. Започва масовото движение на колективизацията. Инициативата идва от селските маси.
Аграрната революция започва с разгрома на собствеността на помешчиците в края на юли. Съветски наблюдател съобщава: „Положението на село е следното: от събитията на 19 юли, в продължение на няколко месеца, селячеството се разправяше с помешчиците. Случи се истинска аграрна революция. На територията на републиканска Испания класата на помешчиците беше ликвидирана. В провинция Хаен, например, през август-септември бяха убити повече от 3 хиляди помешчици. Навсякъде земята на помешчиците беше завзета от селяните и селскостопанските работници. Декретът на Урибе от 7 октомври („конфискация на земята на помешчиците-фашисти“) беше изпълнен веднага, тъй като бяха конфискувани земите на всички (или почти всички) помешчици (едри и средни). Много помешчици „доброволно“ дадоха земите си и по този начин спасиха живота си“. Либералите и комунистите се опитваха да използват декрета от 7 октомври, за да намалят мащабите на експроприация и колективизация. Въпреки това селяните, завземащи земята и създаващи колективи, не искаха да обърнат този процес. Както пише историкът Л. Гаридо, „при използването на декрета от 7 октомври все още възникваха сериозни трудности… Работниците, занимаващи се с колективизирането по места, не разбираха много ясно защо да преразглеждат вече извършените експроприации“. Така аграрната революция остава непокътната.
По принцип земята се конфискува не само от помешчиците, но и от мнозинството кулаци. За кулаци се считат тези, които използват наемния труд през цялата година. „Според данните на Института за аграрни реформи в 15 провинции, които не включват провинциите Арагон и Каталуния, до август 1938 г. са експроприирани 5 458 885 хектара (около 40% от използваната площ)“.
„Всички взети земи ще бъдат под контрола и управлението на съюза и тяхното обработване по колективен начин ще се отрази преди всичко на съюзите и на всички трудещи се като цяло“, – се казва в решението на селското събрание в Каталуния, представляващо около 200 съюза. Впрочем регионалният пленум на селските синдикати в Каталуния на 5-7 септември 1936 г. оставя принципите на организация на новия живот по преценка на местните организации.
Както и в СССР, колективизацията отчасти се мотивира от бъдещето използване на техника на полето. Въпреки това в Испания има само 190 трактора и този мотив е вторичен в сравнение с възможността да се организира по-справедлив живот. Селяните са привлечени в колективите както от изгодите за съвместното водене на стопанството в тежките условия на войната (преди всичко в областта на стокообмена и културния живот, които се осигуряват и поддържат от структурите на НКТ), така и от идеологическия (в някои случаи – и принудителен) натиск на анархистите. Въпреки това в Испания не може да се говори за насилствен характер на колективизацията както в СССР – колективи се развиват и в тези региони, където влиянието на анархосиндикалистите не е доминиращо – в Левант и Кастилия. Участникът в колективизацията М. Рохо счита за основни нейни мотиви също оказването на помощ на фронта (колективите са удобна форма за организиране на снабдяването) и установяването на „социално равенство“, към което се стремят селяните по това време.
Според свидетелството на съветския писател И. Еренбург, който посещава Арагон и разговаря със селяните за техния живот, колективизацията е спонтанна. В същото време „комунистите не знаеха как да се държат. В някои села те започнаха да унищожават паричната система заедно с анархистите. В други се опитваха да отстояват запазването на частната собственост върху земята, което не беше популярно сред селяните в Арагон“. В резултат на това там, където преобладават анархистите, се случва пълна колективизация и се въвежда дялов режим без пари. Там, където доминират социалистите и комунистите, колективизацията е по-мека, покрива 90% от селяните и се извършва без социализация на дребния добитък и птиците.
* * *
В началото на гражданската война в селата, както и в градовете, се случва терор. На 24 септември 1936 г. анархистите в Сеса разстрелват 10 „фашисти“. След клането над най-омразните представители на стария ред ситуацията става по-спокойна.
В тези колективи, където няма съществени противоречия, редът се поддържа от специално избран човек, нещо като шериф. А. Сухи подчертава благополучната криминална ситуация на местата, където посещава.
По принцип колективизацията не е насилствена, но моралният натиск на общността е силен фактор, който кара селяните, още не влезли в колективите, да вземат участие в колективизацията, за да бъдат „като всички останали“. Въпреки че регионалната конференция на НКТ взима специално решение за недопустимостта на принудителното включване на селяните в колективите, моралният натиск играе доста силна роля. Участникът в колективизацията в Мас де лас Матас Е. Маргели си спомня: „Следващата ни стъпка беше грешка – най-голямата, мислейки сега. Задължавахме „десните“ да се присъединят. Принуждавахме ги морално, не физически, но все пак ги принуждавахме“.
Изглежда, че след като съмняващите се влязат в колектива, те веднага разбират преимуществата на новия начин на живот и нещата стават по-бързи. На практика принудата няма смисъл, тъй като въвлечените в общността работят по-малко и „седят на гърба на колектива“. Ето защо много колективи се отказват от включването в експеримента на несъгласните, организирайки икономическо съревнование с индивидуалистите.
Г. Левал е свидетел на обсъжданията по време на асамблея на въпроса за излизането на селяни от колектива. Самото право на излизане не се подлага на съмнение и се обсъжда само въпросът за реда на използването на инфраструктурата на колектива от индивидуалистите.
За разлика от колективизацията в СССР, на страната на организаторите на колективизацията няма постоянно присъстваща държавна подкрепа. Въпреки това в отделни колективи се установява диктатура на чужди радикали. За една такава ситуация си спомня Х. Авиля: „Това не беше режим на терор, не можете да го наречете така. И все пак видяхме неща, които по-рано не бяхме виждали. Какви неща? Разстрели. Някои след съдебен процес, други – не. И така всички бяха принудени да направят това, което ТЕ кажеха“. Нападенията на градските анархисти, опитващи се да ускорят колективизацията, рязко се критикуват от лидерите на НКТ. Х. Пейро пише: „Революционните „знаменосци“ вече преминаха през селото. За неговото освобождение? За да помогнат да се освободи? Не, те преминаха през селото, за да грабят тези, които с години и векове бяха грабени от онези, победени от революцията“. Осъждането на радикалите от анархосиндикалистите и всеобщото въоръжаване на селяните не позволяват на „знаменосците на революцията“ да се развият и в мнозинството райони, обхванати от колективизацията, властта остава в ръцете на местното селско самоуправление. Също така е важно да се вземе предвид, че републиканската милиция също се намесва в ситуацията в селата в Арагон, помагайки на нежелаещите да живеят в колективи срещу анархистите-екстремисти.
Идеолозите на анархистите смятат, че оръжието в ръцете на селяните ще ги защити от външни набези. В радикалното анархистко издание „Идеас“ на 22 април 1937 г. се казва: „Работници, пазете оръжията си! И когато съседното село го нападнат наемници, целият окръжен народ трябва да отиде да му помогне“.
* * *
Движението за колективизация се поддържа от НКТ и ВСТ, което е закрепено в съгласие с арагонските организации на тези съюзи на 22 февруари 1937 г.: „НКТ и ВСТ поддържат и ще стимулират свободно създадените колективи, които могат да служат като пример за останалите работници и селяни“. Фактически това споразумение само потвържадава това положение, което се развива през юли-септември 1936 г. след първата вълна на колективизацията.
90 хиляди селяни-арендатори в Арагон и Каталуния, получаващи земя в резултат на революцията, не влизат в колективите и създават свой съюз (Селска федерация на дребните собственици). Те не желаят да продават своите продукти по твърдите цени на НКТ. Гарсия Оливер обещава на делегациите им „да предприемат действия срещу ограничаването на търговията с техните продукти“. Скоро НКТ позволява на селските кооперативи да търгуват с портокали.
По време на формирането на Женералитата НКТ Каталуния на 28 март 1937 г. формулира своята програма, която изхожда от съчетаването на колективното и индивидуалното ползване на земята. Земята трябва да се предостави на селяните в размер, който може да се обработва от труда на едно семейство, а останалата част се предоставя на колективите, „ако се намерят желаещи да работят колективно“. Трябва да се извърши обмен на поземлените участъци, ако тяхното разположение възпрепятства колективната обработка. Ратайствуването е забранено. Селяните трябва да имат право да обработват общинска земя, ако общината не й намери друга употреба. Всички селяни трябва да бъдат обединени в селските профсъюзи – ВСТ, НКТ и Рабасайрес.
Селяните от различните форми на собственост също влизат във Федерацията на работниците на земята (ФРЗ), включваща 120 хиляди селяни и ратаи. В нея с голямо влияние се ползват както анархосиндикалистите, така и комунистите. ФРЗ по принцип подкрепя колективизацията, застъпвайки се за нейното рационализиране. През март 1937 г. събранието на ФРЗ провъзгласява, че във всяко село трябва да има един кооператив (а не два или повече, организирани на различни принципи, както се случва по време на спонтанната колективизация). ФРЗ гарантира: „Ние ще уважаваме дребната собственост, ако става дума за стопанство, което може да се обслужва от едно семейство“.
Тъй като анархистите са признати за защитници на колективизацията, то комунистите започват да разчитат на защитата на дребните собственици, което премества курса на партията надясно. Съветският консул отбелязва, че „базата на партията на село се съставлява от дребни собственици-селяни“. Този десен курс съответства и на други компоненти на стратегията на Коминтерна в този период. Смята се, че тъй като въпросът за властта все още не е решен в Испания, то преминаването към социализъм е рано. Това ще бъде следващият етап. Анархосиндикалистите не се съгласяват с тази логика – на масите трябва да се покаже за какво се борят, да се предложат основи на новото устройство на света тук и сега.
Когато министърът-комунист Урибе, подчинявайки се на десните намерения на Сталин (стремящ се поради международни съображения да придаде на Народния фронт колкото се може по-умерен образ), предлага да се откажат от колективизацията, се стига до съпротивата не само на НКТ, но и на ВСТ. Това свидетелства за широката подкрепа на колективизацията не само от анархисти, но и от мнозинството организирано селячество като цяло. И. Еренбург съобщава: „Понастоящем за колективизация срещу предложената от комунистическия министър парцелация на конфискуваната земя встъпват не анархистите, а левите социалисти от ВСТ, в частност, Паскуал Томас, фактически ръководител на ВСТ“. На 9 март 1937 г. органът на ИСРП (Испанска социалистическа работническа партия – бел. пр.) „Аделанте“ се застъпва за доброволна колективизация, която трябва да обхване всички селяни. За пълен успех са необходими технологични предпоставки: „за да се постигне колективизацията, плуговете трябва да се превърнат в трактори“.
Мнозинството колективи се ръководят от анархисти. Но около 800 стопанства от около 2500 се намират под контрола на социалистите и комунистите, а в органите на мнозинството колективи присъстват социалисти и комунисти. Центърът на движението се намира в Арагон (около 450 колектива). Влиянието на анархистите тук е преобладаващо, но не пълно. Освен органите за самоуправление на колективите, в Арагон се запазват и местните органи на властта. Така в колективизираното село Алмагро анархистите заемат само 6 от 15 места в местния общински съвет. В Арагонския съвет анархистите имат 7 места, а представителите на партиите на Народния фронт – 6. През декември Аскасо е признат за представител на централното правителство. В споразумението на арагонските организации на НКТ и ВСТ, сключено на 22 февруари 1937 г., се казва: „Ще полагаме усилия да изпълним всички указания на легитимното правителство на Испанската република и Съвета на Арагон, в който нашите уважавани организации са представени, използвайки за целта цялото ни влияние и ресурси“.
Дори в Арагон колективизацията не е пълна – в колективи влизат около 70% от населението на провинцията. Движението обхваща провинциите, в които анархистите не се намират на власт (Андалусия, Кастилия, Левант). Четири пети от колективите се намират там. Общо в ръцете на колективите се намират 9 милиона акра земя. В Левант колективите обединяват около 40% от селяните.
В провинция Хаен, например, има 400 колектива, след като част се разпада, остават 270 колектива с 38000 семейства. Опитът на провинция Хаен свидетелства, „че останалите в провинцията „колхози“ са организирани доброволно и че самите работници предпочитат именно тази форма на стопанисване на бившата земя на помешчиците, но навсякъде има едно малцинство, което иска да напусне и е срещу тази форма“. В същото време „есенните работи на полето са в разгара си и работата върви. По принцип провинцията, най-вече колективите, – увеличава посевната площ на пшеницата с 30% в сравнение с предреволюционната 1936 година“. Колективите хранят и приемат бежанци, държат болници, изпращат храна за фронта, събират пари за нуждите на войната.
Ликвидирането на земевладението на помешчиците и колективизацията теоретично трябва да нарушат производствения процес (както е например в СССР), но в Испания това не се случва. Съветските наблюдатели съобщават: „Извършена е уборка напълно“. Разширени са зърнените култури. А картофите – дори два пъти. Запасите на Арагонския съвет съставляват 10000 тона зърно, без да броим запасите на селяните. Картовата система позволява да се осигури месо на населението и армията.
* * *
Типичните колективи обединяват по 200-500 селяни (по-рядко от 30 до 5000). По думите на А. Перес-Баро „само малцинство разбра, че колективизацията означава връщане към обществото, което в исторически план е било експроприирано от капитализма“. Организаторите на колектива смятат, че създават нов справедлив свят.
Основната част от имуществото в резултат на колективизацията става обща, а работата се води съвместно. Най-важните решения се взимат на общи събрания. Асамблеите решават много въпроси – от изграждането на училища до определянето на хлебните дажби. Често в асамблеите участват и селяните, които не са в колектив.
Асамблеята избира административна комисия (изпълнителен комитет), редовно (един път на седмица или на месец) събираща асамблея за решаване на важните въпроси. Членовете на комисията ръководят текущата работа на колектива. В устава на колектива Тамарите де Литера се казва, че „всички са задължени да изпълняват инструкциите на отговорните делегати, получени на предварителна среща преди работа“ под угрозата да бъдат изключени от колектива. Официално работникът като истински анархист може да се откаже от изпълняването на указанията на ръководителя преди началото на работата, но, давайки съгласие, трябва да държи на думата си. Това се счита не за проявление на власт, а за самодисциплина.
Клетки на комуналната демокрация са бригади с няколко души. Тук селяните се трудят заедно и вечер обсъждат производствените планове за утрешния ден, въпросите за разпределението и т.н.
В колективите обикновено влизат селяни от няколко села. Част от селяните в колективизираното село не влиза в колектива, продължавайки да води индивидуално стопанство. Частниците по принцип участват в някои мероприятия на колектива (което се определя със специални договорености), имат кредит в колективните магазини и участват в сътрудничеството с потребителите. Наемният труд в Арагон е забранен дори в индивидуалните стопанства.
Мнозинството колективи премахва първо парите и въвежда уравнителното разпределение. Част от потреблението се осъществява колективно. Така например в Муниеса в съботите и неделите за всички селяни се слагат маси за пиене на кафе. Безплатно, а понякога и неограничено се дава хляб, зехтин, месо, от време на време и вино. Ограничението на потреблението „според потребностите“ се осигурява от моралния натиск на колектива, по модела на отношенията в семейството. Но недостатъците на комунистическите принципи, въз основа на които се обединяват селяните, скоро започват да се усещат. „Хората хвърляха хляба, защото го получаваха безплатно, – спомня си М. Рохо, – Това беше трагедия за нас, привържениците на либертарното общество, но ние се изправихме пред това“. В резултат на това колективите започват да въвеждат хлебни дажби или собствени пари. Понякога това са карти, позволяващи да се закупят определени продукти. Понякога работниците получават малки заплати за удовлетворяване на своите индивидуални нужди, които излизат извън рамките на общодостъпния минимум.
Участникът в колективизацията Маргели си спомня: „От деца четяхме анархистките мислители, които пишеха, че парите са коренът на злото. Но нямахме никакви идеи за трудностите, които възникнаха сега… И въвеждането на собствени пари във всяко село само водеше до объркване…“.
Липсата на развитие в програмата на испанските анархосиндикалисти за конкретни, „минималистични“ проблеми, които възникват постоянно в живота, оказва сериозно въздействие върху преобразуванията. Привличане на голям брой хора към търсенето на изход от всяка сложна ситуация, възможност да се изпробва във всеки колектив свой собствен вариант на развитие, гъвкавост на системата на колективите – всичко това помага да се избегне сериозна социално-политическа или икономическа криза, подобно на „разходите“ на колективизацията в СССР.
Преминаването към системата със собствени пари на колективите далеч не води до „допълнително объркване“. Секретарят на колектива в град Муниеса Х. Валиенте обяснява на А. Сухи: „Парите, издавани от града, не зависят от парите, издавани от държавата. Новите градски пари не са средство за инфлация – само за обмен… По необходимост, – добавя Сухи, – местните пари се обменят за национална валута. Но за това трябва да има добри причини…“.
На 11 март 1937 г. „Солидаридад обрера“ се противопоставя на ликвидацията на банкнотите, тъй като в това отношение съществуват различни мнения и тенденции. Идеолозите на анархосиндикалистите се смущават от различието в доходите на селяните от различните колективи. „Солидаридад обрера“ от 7 март 1937 г. пише критично за различното положение на колективите: в Монблан работниците получават 10 песети на ден на семейство, а в Алвегда, Алсанел, Естопиля, Бенабар Елса – по 4.
И. Еренбург пише за различни ситуации, които се развиват в колективите, които посещава в Арагон. Във Фрага анархистите въвеждат равни дажби. Всеки от 10 хилядите жители получава книжка с указания за колко песети на седмица какъв продукт може да вземе. В книгата се правят подходящи бележки, при които „песетата“ не е банкнота, а количествената мярка на продуктите, цената на които се установява от самите колективи. Според Еренбург в кафенетата няма продукти, а селяните просто седят там и почиват. Лидерите на местния комитет се противопоставят на търговията с Барселона, разчитайки на собствени сили до анекдотични ситуации. Председателят на комитета предлага на доктора да не купува книга в Барселона, а да я напечата в местната печатница. В Пина действа сложна система с карти – за всеки вид продукти и услуги.
Режимът на дажбите е създаден и в малкото селце Сеса с население 800 души. Селяните са въоръжени, което изключва тяхното принуждаване към ред, който не ги устройва.
Тук дажбата съставлява 50 гр. месо на ден (болните получават 150 гр.), половин литър мляко, 30 гр. захар и 5 гр. кафе на седмица, 10 цигари на ден. Също така се полага четвърт литър растително масло за четирима.
Хлябът се дава без ограничения (дали е било мислимо такова нещо при съветския колективизъм). Въпреки че Еренбург е доста скептично настроен към испанската колективизация, той трябва да признае: „Но те обаче ядат повече месо“.
Според местния лекар, който Еренбург смята за обективен свидетел, тази система обхваща в този момент 70% от жителите.
В село Уерто анархистите не получават надмощие. В съвета на колектива има 60 комунисти и 20 синдикалисти. От 800 човека население 5 семейства не влизат в колектива. Самият колектив се изгражда по модела на съветския колхоз, както официално е обявен. Прасетата, зайците и птиците остават в индивидуалното стопанство. Колективът разполага с трактор, което дава обединение и технологичен смисъл.
Колективът не премахва парите, но доходът се разпределя равномерно. Единичните мъже получават 6 песо на ден. Главата на семейството – 5 песо, членът на семейството – 2 песо, децата до 14 години и възрастните над 60 години – 1 песо (ако не работят). „Членовете на комитета казват, че работят с ентусиазъм заради изравняването“. Но ако изравняването води до спад на стимула за работа, то може да се въведат и работни дни.
Всъщност в Уерто се установява миниатюрна социална държава. Работниците получават фиксирана дневна заплата, а останалите – пенсия. Жителите събират продукти като подарък за болниците. Работят кооперативно кафене, танцов клуб, библиотека.
Според Г. Есенвайн „характеристика на мнозинството колективи, например, е силното чувство на социална солидарност… Съществува също силен стремеж към образование, някои колективи за първи път предприемат усилия за създаване на училища, особено в отдалечените села, където хората от векове са лишени от основно право на образование“.
За влизане в колективите няма имуществени ограничения – в движението участват и по-богати селяни. Противникът на колективизацията Е. Сеговия, който посещава Арагон, се среща с богат селянин, който е влязъл в колектива. „Как станахте комунист“ – попитах аз. Той е имал много земя, вино, зехтин, за да живее хубаво. „Защо? Защото тук е създадена най-хуманната система“. В Мас де лас Матас тя работеше наистина добре. Помня, че изпратиха човек, който страдаше от язва, да се лекува в Барселона. Струваше му 7000 песети – значителна сума по това време, много повече, отколкото човек може да похарчи сам…“. Собственикът на магазина, оставащ да работи в него след колективизацията, казва А. Сухи: „Не трябва да се притеснявам да давам заповеди. Имам достатъчно средства за живот. Колективът се грижи за всичко. Работил съм преди. Работя и сега“. А. Прац пише за участващия в колектива: „Всички услуги на колектива са на негово разположение. От раждането до смъртта си той е защитен от колектива“.
Разбира се, логиката на властта и привилегиите обхваща някои местни лидери-анархисти. Условията на живот, които си създават лидерите на Арагонския съвет, са значително по-добри от селяните в Арагон. Това подкопава авторитета на лидерите и впоследствие улеснява разпускането на този орган. Но в по-голямата си част лидерите на анархосиндикализма остават пуритани.
Според участниците в колективизацията в Алос средният стандарт на живот е същият като преди войната, но положението на социално уязвимите слоеве е много по-добро. В същото време Ф. Буркено, който посещава Арагон, вярва, че „концепцията за новия ред, който се изпълнява тук, е последователно аскетична“. Съдържанието, плащащо се в колективите (4-12 песети на ден), е няколко пъти по-високо, отколкото предишната заплата на селскостопанския работник. Така например в Алканиса плащат 10 песети на ден при стойност на килограм месо 4,5 песети.
В повечето случаи колективът осигурява, както и в града, по-високо ниво на културен живот, отколкото преди колективизацията, концентрирайки средствата върху образователните програми. Понякога се дават средства и за модернизиране на производството.
И. Еренбург обобщава своите наблюдения относно живота на колективите в Арагон: „Населението, привикнало към ниския стандарт на живот, в по-голямата си част не страда от установения режим“.
Говорейки за анархистките колективи, писателят пророкува: „След 2-3 месеца тези села ще ги очаква катастрофа“. Тази прогноза, вдъхновена от печалния опит на съветската колективизация, не се сбъдва.
Еренбург оценява колективизацията като либерал, мнението на когото се формира на базата на резултатите от колективизацията в СССР. Той не взима предвид, че причината за катастрофата в съветското село не е самоуправлението и колективизма, а държавния натиск и пълното изземване на храната.
Опитът за пълна социализация на собствеността и ликвидирането на стокообмена в Арагон се сблъскват не само с трудностите в сферата на обмена, но и с бригадния егоизъм. Тук, както и в града, успешните колективи не искат да държат „безделниците“. Според участникът в колективизацията Л. Мартин „всяка работна група в крайна сметка се ръководеше от собствения си интерес“. Конкуренцията в колективите се допълва от конкуренцията между тях. Започва разслоение на колективите на успешни и бедни. Но пазарните отношения, запазващи се в колективизирания сектор в една или друга форма, винаги се ограничават и регулират.
* * *
Работата на колективите в Арагон се координира от Арагонския съвет и Федерацията на колективите в Арагон, в която влизат 24 кантонални федерации, 275 села и 141430 души. Арагонският съвет изпраща на комуните торове и семена (въпреки и малко). В Арагон анархисткият модел предполага наличието на икономически център, изпълняващ ролята на социална държава.
Федерацията разполага с фонд за продукти, осъществява връзка с пазарите, регулира потоците на работна сила в случай на възникване на нейния излишък или недостатък, организира иновационния процес и рационалното използване на земята, води културно-образователна работа. Кантоналните федерации поддържат връзки с промишлеността без търговски посредници. Селските федерации и Арагонският съвет извършват самостоятелни външнотърговски операции – например, търговия с шафран.
Селските и профсъюзните организации трябва да разрешат множество противоречия и конфликти. Първо, между колективите, частниците и държавните органи, които извън Арагон по инициатива на комунистите от октомври 1936 г. стават на страната на едноличниците и кулачеството („неправомерно“ експроприирани). Второ, между производителите на храна и структурите за реализация, принудени да взимат предвид не само интересите на селяните, но и на гражданите, да не говорим за нуждите на фронта. Трето, между екстремистите на анархокомунизма и селската маса, стремяща се към по-лека колективизация.
На 14-15 февруари 1937 г. в Каспа е проведен конгрес на Федерацията на колективите. В него взимат участие 600 делегати от 300 хиляди членове от 500 колектива. „Това е значителна цифра, като се вземе предвид, че цялото население на републиканския сектор в Арагон наброява 500 хиляди. Всъщност конгресът, на който е основана Федерацията на колективите в Арагон, представлява мнозинството от населението в региона“, – смята В. Даме.
През ноември 1937 г. е създадена Националната федерация на колективите, призвана да координира движението в мащабите на цяла Испания. Икономическото значение на работата на колективизирания сектор за Испанската република е доста голямо. Колективите произвеждат около половината зърно, постъпващо в градовете в Испания и за износ.
Съветски наблюдател, критично настроен по отношение на системата на колективите заявява: „Преди селяните се намираха в плен на посредниците. В момента ролята на посредниците се поема от селските комитети на НКТ и отчасти на ВСТ, към които селячеството се отнася също враждебно, както и към старите посредници“. Ако враждебността е била наистина същата, то селата биха били обхванати от въстания срещу НКТ и ВСТ, както са възставали срещу системата преди 1936 г. Такова нещо няма. Въпреки своята тенденциозност, критиката указва важна черта на системата на снабдяване – организациите на профсъюзите заемат нишата, която по-рано я заемат търговците. Това явление обаче, без значение как се оценява, не съществува. Членовете на валенсийския провинциален комитет на Федерацията на работниците на земята се възмущават: „Огромното мнозинство посредници в селата – това са дребни собственици, на които им помага декретът от 7 октомври, и които са врагове на прогреса и републиката“. Има се предвид приетият по инициатива на комунистите аграрен закон, който признава колективизацията, но гарантира и правата на частните собственици, които не влизат в колективите.
Градът не може да задоволи нуждите на селото в условията на война, което прави неизбежно нарастването на недоволството. Въпреки това за разлика от съветската история 1918-1933 г., това не води до съществено масово надигане на селяните срещу анархистите, с изключение на три инцидента (във всеки случай само за тях става известно на съветското консулство). В две села в резултат на селските вълнения и убийства на анархисти колективите се разпускат. Най-голяма известност придобива третият инцидент – през февруари 1937 г. в малкото село Фатарелия между дребните собственици и анархистите се случва сблъсък, селяните обезоръжават анархо-радикалите, след което анархистите изпращат подкрепление и потушават въстанието. В резултат на тези събития шокирани се оказват самите анархисти. НКТ и ФАИ гарантират, че нищо подобно няма да се случи отново (и успяват).
Тези събития се използват „в пълен размер“ от противниците на анархистите за тяхната компрометация. И. Еренбург иронизира, че селяните ги наричат „ФАИтарелия“. Въпреки това изключителността на събитията е показателна. В изявление за резултатите от Фатарелия на 19 март ФАИ се застъпва за свободен избор на формата на използване на земята, въпреки че изразява увереност, че колективизацията ще преобладава.
Друг важен конфликт става „портокаловият бизнес“. НКТ и ВСТ създават в Левант съвет за селскостопански износ и подготвят за износ в чужбина урожай, но заради неблагоприятната международна ситуация не успяват да го продадат. Когато портокалите, подготвени за износ, започват да гният, правителството се намесва. Със съгласието на министър Х. Лопес в началото на 1937 г. е установен правителствен контрол над външната търговия на колективите. Но селяните от левантийските села Тулиера, Алфара, Хатива и други не искат да изпуснат от ръцете си износната продукция и не допускат до нея правителствената комисия. Правителството изпраща в района Калера войска, която е посрещната от анархистката „Желязна колона“. Започват въоръжени сблъсъци и е провъзгласен „фронт Виланеса“. Конфликти се случват също в районите на Сиудад Реал и Албасете.
След намесата на НКТ обстановката се подобрява, а кооперативите запазват правото си да изнасят продукция, от която обаче не могат да се възползват наистина заради външноикономическата ситуация. Както виждаме, дори в случаите на явни неуспехи на профсъюзите в сферата на снабдяването, селското самоуправление защитава системата на колективизация.
Решението за правителствен контрол над износа се възприема по-добре в Аликанте, Алмерия и Мурсия. „Портокаловият бизнес“ компрометира синдикалистите, но потвържадава – колективите и профсъюзите се оказват ефективни най-малкото при прибирането на реколтата, което също е важно.
Масовата подкрепа на колективизацията и нейният доброволен характер за мнозинството селяни се потвържадава и от този факт, че след поражението на анархосиндикалистите в сблъсъците с комунистите през май-август 1937 г., когато анархистите нямат никаква възможност да използват насилие по отношение на противниците си, масовото движение на аграрните колективи продължава и дори се разширява.
Като цяло колективизацията дава добър ефект и в мащабите на цялата страна. Положението с храната през пролетта на 1937 г. значително се подобрява, разширяват се посевните площи, което признават и противниците на анархистите. Успехите и неуспехите на конкретните колективи зависят от техните лидери, но като цяло движението, премахващо данъчния гнет, латифундизма и дребното парцелно стопанство, показва своята жизнеспособност.
Обобщавайки резултатите от испанската колективизация, отбелязваме, че тя има малко общо с колективизацията в СССР. Може да се съгласим с мнението на изследователя на арагонския аграрен експеримент Г. Келси за това, че „въпреки въздействието на войната, заплахата от международни санкции и противодействието на основните политически групи, републиканското правителство и дори Националният комитет на НКТ, арагонските селски активисти намират възможност в състоянието на колапса на съществуващия социален и политически ред да организират ново, демократично общество“.
* * *
В резултат на преобразуванията в Испания, особено в Каталуния и Арагон, възниква нов сектор на икономиката, качествено отличаващ се както от капиталистическия, така и от държавния – преди всичко развита система на самоуправление и участие на работниците в приемането на производствените решения. Отрицателното отношение на анархистката доктрина към „демокрацията“ като многопартийна парламентарна система не пречи на анархосиндикалистите да разпространят демокрацията в сферата на производството. Опирайки се на профсъюзните структури, анархосиндикалистите и левите социалисти правят практически стъпка към ликвидиране на отчуждението на производителя от средствата за производство. Но това е само стъпка.
На мястото на диктатурата на управителя идва властта на колектива в лицето на неговия актив (предимно профсъюзни лидери от структурите на НКТ) и почти религиозното въздействие на анархистките лозунги, противодействието на които може да се разглежда като контрареволюция. Въпреки влиянието на идеологията, споделяна от значителна маса работници, играе мобилизираща роля и производството.
Ефективността на производството в социалистическия (колективистки, синдикалистки) сектор се оценява различно. Но тя е и различна, тъй като колективистката икономика сама по себе си е доста многообразна. Според Г. Джексън, „където суровината е налична, където работниците са горди и сръчни в служба на своите машини, където благоразумна част от персонала симпатизира на революцията, фабриката работи успешно. Където суровината е малко, където не могат да се намерят части, където съперничеството между НКТ и ВСТ разделя работниците, и където политическите цели седят над работата, там колективните предприятия търпят неуспехи“.
Синдикалисткият икономически модел съществено се различава от капиталистическата или държавно-социалистическата икономика не само по формални признаци, но и в конкретни икономически проявления, например – в реагирането в кризисни условия. Така например кризата на реализацията заради загубата на пазари води не до увеличаване на откритата или скритата безработица, а до намаляване на работния ден. Инвестирането е предимно не в индустриални, а в културни проекти. Намаляването на цените на билетите от синдикатите в културните учреждения води до масов приток на зрители. Благодарение на революцията много работници и селяни за първи път успяват да посетят театър и кино. Броят на децата, обучаващи се в училищата в Барселона, нараства от юли 1936 г. до юли 1937 г. от 34431 на 116846. Така се полагат основите на културния процес, който дава резултати десетилетия по-късно.
Според Р. Фрейзър „въпреки грешките на практика, декретът за колективизацията (в Каталуния е разпространено мнението, че той повлиява и върху следвоенния югославски експеримент) остава революционен паметник на промишленото самоуправление. Въпреки големите трудности, в това число ожесточената междуособна политическа борба, работническата класа в Каталуния запазва колективизираното производство в продължение на тридесет месеца на войната“. Същевременно според В. Ричардс „още никой от критиците не съобщава, че някой е умрял от глад“. След разпадането на анархосоциалистическите реформи започва глад и с особена сила се проявява при франкистите.
Въпреки това моделът на самоуправление и производствена демокрация, координирана от профсъюзите и полудържавните обществени структури, не устройва представителите на другите политически сили. През 1937 г. това води до рязко изостряне на политическата борба в републиканския лагер.

Превод: anticapitaliststruggle.wordpress.com

ФРАП и ГРАПО. Испания – арена на противопоставяне

Въпреки че през 1975 г. умира генералисимус Франсиско Баамонде Франко и в Испания започва постепенна „демократизация“ на политическия режим, тези опозиционни сили, които още в годините на управление на Франко вървят по пътя на революционната борба срещу фашисткото правителство и признават въоръжените действия като допустими средства на политическата борба, продължават съпротивата и в постфранкистката монархия. Постепенно се случва трансформация на антифашистките и национално-освободителните организации в радикални революционни групировки, не отбягващи политическите убийства, грабежи и взривове. За това как се случва тази трансформация и какво представлява „градската гериля“ в Испания през 1970-2000-те, по-нататък в текста.

Радикализация на комунистическото движение

Въоръжена съпротива срещу франкисткия режим в Испания през втората половина на ХХ век оказват два вида политически организации – национално-освободителните организации на етническите малцинства, живеещи в отделните райони на страната, и ляворадикалните организации с антифашистка насоченост – комунистически или анархистки. И двата вида политически организации са заинтересовани от свалянето на режима на Франко – левите по идеологически съображения, а национално-освободителните – поради твърдата политика на франкистите по отношение на националните малцинства. В действителност в годините на управление на Франко са забранени баския, галисийския и каталунския език, обучението на тях в училищата и дейността на националните политически организации.

Репресиите засягат десетки хиляди хора, като само броят на безследно изчезналите в годините на франкисткия режим се оценява от съвремнните изследователи на 100-150 хиляди души. Отбелязвайки особеността на манталитета на испанците, трябва да се разбере, че много хора не могат да простят на режима убийствата и мъченията на своите роднини и близки. Именно националните региони в Испания – Страна на баските, Галисия и Каталуния – се превръщат в огнища на радикалната съпротива срещу франкисткия режим. На територията на тези региони подкрепа от местното население намират и национално-освободителните организации, и ляворадикалните организации. Най-силните организации с национално-освободителна насоченост, действащи на територията на националните региони в Испания през 1970-1990-те години са баската ЕТА – „Баско отечество и свобода“ и каталунската „Terra Lliure“ – „Свободна земя“. Въпреки това дейността на каталунските радикали отстъпва значително на активността на баските. Още по-малко активни са галисийските сепаратисти – привърженици на независимостта на Галисия. Между другото испанските леви и национално-освободителните организации си сътрудничат тясно, защото прекрасно осъзнават общите цели – сваляне на режима на Франко и промяна на политическата система в страната. Въпреки това Комунистическата партия на Испания, поддържаща просъветски позиции, след 1948 г. поема курс на ограничаване на въоръжената борба, постепенно се отказва от радикалните методи на борба срещу франкисткия режим. Също така доста активно срещу франкисткия режим продължават да се борят анархистите и радикалната част от комунистическото движение.

След като през 1956 г. Комунистическата партия на Съветския съюз на ХХ събрание поема курс на десталинизация и осъждане на култа към личността на Сталин, по-ортодоксалните комунисти не признават новата линия на съветското ръководство и се преориентират към Китай и Албания, запазващи вярността към идеите на сталинизма. В световното комунистическо движение се случва разкол и почти във всички страни, с изключение на държавите от социалистическия блок начело със СССР, от „старите“ просъветски компартии се отцепват нови – прокитайски или маоистки. Комунистическата партия на Испания запазва вярност към просъветските реформистки позиции и от 1956 г. се ориентира към „политиката на национално примирение“, състояща се в отказ от въоръжената борба срещу режима на Франко и преминаване към мирни методи за противодействие на фашизма и франкистката диктатура. Въпреки това през 1963 г. няколко несъгласни с официалната линия на Компартията на Испания активисти напускат редиците й и установяват контакт с промаоистката Марксистко-ленинска партия на Белгия и с китайските дипломатически мисии, поддържащи в цяла Европа създаването на прокитайски комунистически партии. През 1963-1964 г. се случва по-нататъшна консолидация на радикално-комунистическите групи, несъгласни с официалната позиция на Комунистическата партия на Испания. Така се случва формирането на Комунистическа партия на Испания (марксистко-ленинска), ориентирана към маоизма и застъпваща се за разгръщане на революционна въоръжената борба срещу франкисткия режим – с цел провеждането в страната на социалистическа революция. Още през декември 1964 г. испанската полиция започва задържането на активисти на маоистката партия, заподозрени в държавна измяна. През април 1965 г. е арестувана група активисти, опитваща се да започне разпространението на вестник „Работнически авангард“. През септември 1965 г. от Компартията на Испания (м-л) излиза група бойци начело с Фернандо Креспо, който формира Революционни въоръжени сили (РВС). Въпреки това в началото на 1966 г. Креспо е арестуван. На арести през следващите две години са подложени и други активисти на организацията. Заради репресиите на франкисткия режим организацията пренася дейността си зад граница и получава помощ от Китай, Албания и белгийските маоисти. През 1970 г., след като в партията възникват разногласия с Комунистическата партия на Китай, тя до голяма степен се преориентира към ходжаизма – т.е. към политическата линия, споделяна от Албания и лидера на Албанската партия на труда Енвер Ходжа. След това партията премества централата си в столицата на Албания Тирана, където започва да работи и испаноезично радио. По този начин партията приема най-ортодоксалната версия на сталинизма, тъй като Енвер Ходжа и Албанската партия на труда подлагат на критика дори китайските комунисти, забелязвайки в дейността на маоистите определени отклонения от учението на Ленин и Сталин. Албанската партия на труда и албанските спецслужби продължително време извършват финансова и организационна подкрепа на действащите в най-различни части на планетата ходжаистки политически партии.

ФРАП и бившият републикански министър

През 1973 г. от група активисти на Комунистическата партия на Испания (марксистко-ленинска) е създаден Революционен антифашистки и патриотичен фронт (ФРАП), провъзгласяващ за своя основна цел въоръжената борба срещу диктатурата на Франко и създаването на испанско народно революционно движение. През май 1973 г. в Пласа де Антон Мартин се състои проява на активистите на ФРАП и КПИ (м-л). Въоръжени с железни пръти, камъни и ножове, бойците на ФРАП са разпръснати на малки групи, въпреки че на митинга присъстват значителни сили на полицията. В 19:30 часа започва демонстрацията и веднага демонстрантите са атакувани от полицейските сили. В резултат на сбиването с полицията е намушкан заместник-инспектора от полицията Хуан Антонио Фернандес и е тежко ранен инспектор Лопес Гарсия. Ранен е и полицейски агент на име Кастро. Убийството на полицай става първата насилствена акция на ФРАП. По-късно последват други нападения срещу служители на франкистката полиция, в резултат на които общо около двадесет служители на реда са ранени. Дейността на ФРАП предизвиква засилване на политическите репресии в Испания, в резултат на които много активисти на бойната организация и марксистко-ленинската компартия са арестувани и подложени на мъчения в полицейските участъци. На 30 август е арестуван Киприано Мартос, който на 17 септември умира, не издържащ на мъченията и изтощителните разпити на испанските полицаи. Причина за смъртта е, че следователите постоянно го принуждават да пие „коктейл Молотов“.

frapВъпреки това ФРАП заявяват за началото на своята дейност едва през ноември 1973 г. в Париж. Основателите на организацията се събират в квартирата на Артър Милър – американски драматург, живеещ в Париж и бивш добър приятел на испанския социалист Хулио дел Вайо – бивш министър на външните работи в правителството на Испанската република. Сред приоритетните задачи, стоящи пред ФРАП, са: 1) сваляне на фашистката диктатура на Франко и освобождаване на Испания от американския империализъм; 2) създаване на Народна федеративна република и осигуряване на демократичните свободи и самоуправлението на националните малцинства в страната; 3) национализация на монополите и конфискуване на имуществото на олигарсите; 4) аграрна реформа и конфискуване на големите латифундии; 5) отказ от империалистичната политика и освобождаване на останалите колонии; 6) превръщане на испанската армия в истински защитник на народните интереси. На националната конференция, състояща се на 24 ноември 1973 г., за председател на ФРАП е избран Хулио Алварес дел Вайо и Ольоки (1891-1975). Въпреки че организацията по състав е младежка, Хулио дел Вайо е вече доста възрастен 82-годишен човек.

Той участва от ранна възраст в дейността на Испанската социалистическа работническа партия, получава широка известност като журналист в Испания и Великобритания, отразява събитията през Първата световна война. През 1930 г. дел Вайо участва в подготовката на антимонархичното въстание в Испания, а след провъзгласяването на Републиката в продължение на две години заема длъжността посланик на Испания в Мексико – много важна, като се има предвид развитието на отношенията на двете страни. От 1933 г. до 1934 г. представлява Испания в Лигата на нациите, участва в разрешаването на политическите противоречия между Боливия и Парагвай през 1933 г., когато започва Чакската война между двете държави. През 1933 г. дел Вайо става посланик на Испания в Съветския съюз, присъединява се към революционното крило на Испанската социалистическа работническа партия, което оглавява Ларго Кабалеро. По време на Гражданската война в Испания дел Вайо заема важни длъжности в републиканското правителство, включително два пъти е министър на външните работи. След завладяването на Каталуния, дел Вайо участва в последните боеве с франкистите и едва след това бяга от страната. През 1940-1950 г. дел Вайо се намира в емиграция – в Мексико, САЩ и Швейцария. За това време неговите политически възгледи претърпяват съществени изменения. Дел Вайо е изключен от Испанската социалистическа работническа партия и създава Испанския социалистически съюз, близък по своята програма до Компартията на Испания. През 1963 г., след окончателния отказ на Компартията от идеите за въоръжена борба срещу франкисткия режим, дел Вайо не се съгласява с тази излишна умерена линия и призовава към продължаване на въоръжената борба срещу франкисткия режим. Той основава Испанския национален фронт за освобождение (ФЕЛН), който така и не успява да се превърне в многобройна и активна организация. Ето защо, когато по инициатива на Компартията на Испания (марксистко-ленинска) е създаден ФРАП, Алварес дел Вайо включва в неговия състав своята организация и е избран за изпълняващ длъжността президент на Революционния антифашистки и патриотичен фронт. Въпреки това, поради своята напреднала възраст, той не може да взима активно участие в дейността на организацията, а на 3 май 1975 г. умира в резултат на пристъп на сърдечна недостатъчност.

ФРАП е една от първите испански екстремистки организации в последния период на съществуване на франкистката диктатура. Фронтът се отнася одобрително към насилствените методи на политическата борба и изцяло одобрява убийството на министър-председателя на Испания адмирал Кареро Бланко, който загива в резултат на взрив, организиран от баската екстремистка организация ЕТА. ФРАП заявява, че убийството на Кареро Бланко е акт на „възстановяване на справедливостта“. Пролетта-лятото на 1975 г. дейността на бойните групи на ФРАП се активизира. На 14 юли е убит служител на военната полиция, по-късно е ранен служител на полицията, а през август е убит лейтенант от Гражданската гвардия. Освен нападението срещу полицаи, ФРАП се занимават с решаването на трудови конфликти и въоръжени банкови обири. В отговор на нарастването на политическата активност на ФРАП, испанските силови структури започват репресии срещу бойните структури на организацията. Тъй като режимът на Франко се опира на дейността на фашистките спецслужби, тяхната дейност е на високо ниво и скоро са задържани тримата бойци на ФРАП Хосе Умберто Баена Алонсо, Хосе Луис Санчес и Рамон Браво Гарсия Санс. На 27 септември 1975 г., заедно с двама баски от ЕТА, задържаните активисти са застреляни. Екзекутирането на членовете на ФРАП предизвиква негативната реакция не само на испанската, но и на световната общественост. Така се случва, че тези екзекутирания са последните в живота на диктатора.

На 20 ноември 1975 г. умира генералисимус Франсиско Франко. След неговата смърт политическият живот в страната започва бързо да се променя. На 22 ноември 1975 г., в съответствие със завещанието на Франко, властта в страната е върната в ръцете на монарсите от династията на Бурбоните и новият крал на Испания става Хуан Карлос де Бурбон. Но политическият авторитаризъм на Франко до смъртта му е сериозна пречка за по-нататъшното развитие на испанската държава и укрепването на нейните позиции в световната икономика и политика. Кралят назначава за председател на правителството консерватора К. Ариас Наваро, който включва в състава на правителството умереното направление в испанския франкизъм. Новият премиер се изказва за еволюционен път на приближаване на Испания към другите демократични страни от Запада, без кардинално и бързо отказване от порядките при управлението на Франко. В същото време, знаейки, че по-нататъшното запазване на репресивния режим означава активизиране на въоръжената борба на опозиционните сили, кабинетът на Ариас Наваро обявява частична амнистия. Случва се разширяване на гражданските права и свободи и развитие на парламентаризма. Предполага се, че демокрацията в Испания ще бъде „управляема“ и ще се контролира от краля и правителството. Репресиите срещу комунистите и анархистите продължават и при правителството на Наваро, но носят вече доста по-малък характер. Вече не се извършват убийства без съд и присъда на неугодните.

Постепенното намаляване на интензивността на политическото противопоставяне допринася за намаляването на активността на радикалните групи, включително и ФРАП. През 1978 г., окончателно убеждаващи се в демократизацията на политическия живот в Испания, ръководителите на ФРАП разпускат организацията. По това време в Испания е утвърдена нова конституция, провъзгласяваща страната за демократична държава и превръщаща Испания в „държава на автономии“. Правителството прави някои отстъпки на баското, каталунското и галисийското национално-освободително движение, защото разбира, че в противен случай липсата на реални права и свободи у националните малцинства ще доведе до безкрайно противопоставяне на националните покрайнини с централната власт на Испания. От централната власт на регионалните автономни общности е даден определен набор от пълномощия, насочени към разширяване на местното самоуправление. В същото време нивото на истинска автономия на националните региони остава доста недостатъчно, особено след като националистическите ориентирани представители на местните ляворадикални организации не се съгласяват с това ниво на свободи, които предоставя на регионите Мадрид и се ориентират към продължаване на въоръжената борба с режима – до постигането на „истинска“ автономия и дори политическа независимост на своите региони. Именно националните региони на Испания, преди всичко Страната на баските, Галисия и Каталуния, се превръщат в огнища на новата въоръжена съпротива срещу постфранкисткото правителство на страната. От друга страна съществува опасност от „дясната реакция“ и връщане към методите на управление на франкисткия режим, защото сред някои от служещите в армията, полицията, спецслужбите доминират реваншистките настроения – убедените франкисти са убедени, че демократизацията няма да доведе Испания до добро, обвиняват социалистите и комунистите в опит да разрушат испанската държавност и създават собствени въоръжени крайнодесни терористични групи, борещи се с баския сепаратизъм и ляворадикалното движение. Последният фактор също допринася за активизирането на въоръжените групировки с ляворадикална ориентация – като защитна реакция на лявото движение срещу опасността от дясната реакция.

Групи за антифашистка съпротива Първи октомври

ФРАП, въпреки високата активност, която проявява през 1973-1975 г., едва ли може да се нарече най-силната испанска ляворадикална въоръжена организация през втората половина на ХХ век. Доста по-известни на родния и западния читател са ГРАПО – Групи за антифашистка съпротива Първи октомври.

grapoТази организация получава своето име в памет на 1 октомври 1975 г. Именно в този ден е проведено въоръжено отмъщение за екзекутирането на 27 септември на трима членове на ФРАП и двама активисти на ЕТА. В знак на отмъщение на режима на Франко за убийството на съмишлениците испанските леви радикали предприемат нападение срещу служители на военната полиция. ГРАПО се формират като въоръжено подразделение на Комунистическата партия на Испания (възродена), която също е с ляворадикални позиции. В Париж през 1968 г. е създадена Марксистко-ленинската организация на Испания, която се формира от група активисти на Комунистическата партия на Испания, недоволна от просъветските реформистки позиции на последната, и я обвинява заедно със Съветския съюз и комунистическите партии с просъветска ориентация в ревизионизъм. През 1975 г. на базата на Марксистко-ленинската организация на Испания възниква Комунистическата партия на Испания (възродена) и нейното въоръжено крило – Групи за антифашистка съпротива Първи октомври. Най-силни позиции ГРАПО получават в Галисия, Леон и Мурсия, където действа Организацията на марксистите-ленинисти на Галисия, активисти на която съставляват ядрото на ГРАПО. Икономическата изостаналост на северозападните региони на Испания допринася за определена подкрепа на радикалните комунистически движения от страна на населението на тези територии, чувстващо се социално дискриминирано и ограбено от централното правителство на страната и желаещо радикални социални и политически преобразувания в живота на испанската държава. Към социалното недоволство се прилепват и националинте чувства – Галисия е населена от галисийци, които в етнолингвистично отношение са по-близки до португалците, отколкото до испанците. Маоистите провъзгласяват борба за национално самоопределение на галисийския народ, с което спечелват симпатиите на местното население и си осигуряват кадрови резерв от броя на радикално настроените представители на галисийската младеж.

Историята на ГРАПО като въоръжена организация започва на 2 август 1975 г., въпреки че тогава тя все още не носи своето официално име и просто представлява въоръжена секция на Компартията на Испания (възродена). В този ден в Мадрид Калисто Енрике Серда, Абелардо Колясо Араужо и Хосе Луис Гонсалес Зазо по прякор „Кабало“ нападат двама военнослужещи от Гражданската гвардия. След няколко дни бойците убиват полицая Диего Мартин. След като са екзекутирани бойци на ФРАП и ЕТА, на 1 октомври 1975 г. четерима служители на военната полиция са убити на една от мадридските улици от бойците на бъдещите ГРАПО. Тази акция обхваща широко ляворадикалната преса – като отмъщение за екзекуцията във франкистки затвор на баските бойци и членовете на ФРАП. След като в Испания започва формирането на политическата демокрация, ГРАПО, Компартията на Испания (възродена) и редица други ляворадикални организации подписват „Програма от пет точки“, в които се излагат основните тактически искания на испанските леви радикали по отношение на истинската демократизация на политическия живот в страната. В петте точки влизат: пълна и всеобща амнистия за всички категории политически затворници и политически изгнаници, с отмяна на антитерористичните закони, насочени срещу радикалната опозиция; пълно очистване на органите на властта, правосъдието и полицията от бившите фашисти; отмяна на всички ограничения на политическите и профсъюзните свободи в страната; отказ от влизане на Испания в агресивния блок на НАТО и освобождаване на страната от американските военни бази; незабавно разпускане на парламента и провеждането на свободни избори с равно осигуряване на достъп до тях на всички политически партии в страната. Разбира се, че кралският режим, сменящ Франко, никога не би се съгласил да реализира тези точки, особено по отношение на прекъсването на сътрудничеството с НАТО, защото това би означавало влошаване на отношенията със Съединените щати и появяването в Испания на многобройни икономически и дипломатически проблеми. Едва ли испанските власти биха се съгласили и на уволнение на служители от правоохранителната и съдебната система, започващи служба още при Франко, защото те съставляват гръбнака на испанските съдии, прокурори, висш състав на полицията, Гражданската гвардия и въоръжените сили. Освен това мнозинството испански висши служители се отнасят към аристократични и знатни семейства, имащи добри връзки с правителствените кръгове и влияние. На последно място, испанското правителство се опасява, че в случай на пълна демократизация на политическия живот в страната в парламента могат да попаднат представители на непримиримата комунистическа опозиция, а разширяването на влиянието на комунистите и анархистите в политическия живот в постфранкистка Испания по никакъв начин не влиза нито в плановете на краля и неговото консервативно обкръжение, нито в плановете на прозападните либерални и социалдемократически политически партии в Испания.

Оловните години

Въпреки че през 1975 г. умира генералисимус Франко и политическата ситуация в страната се променя в посока демократизация на вътрешната политика и отказване от репресиите по отношение на ляворадикалната опозиция, ГРАПО продължават екстремистката си дейност срещу профашисткия режим. Това е свързано с това, че испанското правителство така и не тръгва да реализира „Програмата от пет точки“, което, според мнението на ГРАПО и другите ултралеви, е свидетелство за фактическия отказ на испанското правителство от истинска демократизация на политическия живот в страната. Освен това недоволството на ГРАПО предизвиква разширяване на испанското сътрудничество със САЩ и НАТО, защото ГРАПО действат в съюз с други европейски ляворадикални въоръжени организации – италианските „Червени бригади“ и френската „Пряко действие“, които провеждат акции срещу обекти на НАТО и САЩ. Но мишена на ГРАПО най-често са представителите на испанските власти и силовите структури. ГРАПО провеждат редица нападения срещу служители на полицията и военнослужещи в испанската армия и Гражданската гвардия, а също се заемат и с експроприации на бизнесмени за нуждите на революционното движение.

Едно от най-дръзките и известни действия на ГРАПО е отвличането на председателя на Държавния съвет на Испания Антонио Мария де Ариол Урхико. Високопоставеният служител е отвлечен през декември 1976 г., а в началото на 1977 г. е отвлечен председателя на Върховния съвет на военното правосъдие Емилио Вилаескус Куилис. На 11 февруари 1977 г. Урхико е освободен от полицаи, които са били по петите на ГРАПО. Въпреки това продължава серията от въоръжени нападения на бойците. На 24 февруари 1978 г. група бойци напада двама полицаи във Виго, а на 26 август ограбва банка. На 8 януари 1979 г. е убит председателят на Върховния съд на Испания Мигел Крус Куенка. През 1978 г. е убит генералният директор на затворите в Испания Хесус Хадад, а година по-късно – неговият наследник Карлос Гарсия Валдес. Така през 1976-1979 г. жертви на нападенията на бойците на ГРАПО става цяла редица високопоставени служители от испанската правоохранителна система и правосъдието. С тези действия ГРАПО отмъщават на испанските съдии, полицаите и военните ръководители, започващи кариера още при Франко, и въпреки формалната демократизация на политическия живот в страната, запазващи своите постове в органите на властта и съдебната система. Серия от нападения срещу полицаи и военнослужещи от Гражданската гвардия е извършена в съюз с бойците на ФРАП.

На 26 май 1979 г. е извършен терористичен акт в Мадрид. В този ден в кафене „Калифорния“, разположено на улица Гоя, е взривена бомба. Експлозията се случва в 18:55, когато в кафенето има много хора. Нейни жертви стават 9 човека, а 61 души са ранени. Сградата на кафето е напълно разрушена. Тази жестока и едва обяснима терористична акция е приписана на сметката на ГРАПО. Отказването от практиката на „безмотивния терор“ е прието като основно правило още в началото на ХХ век и оттогава само редки групи, най-вече с крайнодясно националистическо направление, извършват такива мащабни терористични актове на обществени места.

Поредицата неразбираеми терористични актове в испанските градове през 1979 г. принуждава полицията на страната да активизира своите усилия в борбата с екстремизма. През 1981 г. лидерите на ГРАПО Хосе Мария Санчес и Алфонсо Родригес Гарсия Касас са осъдени от Националния съд на Испания на 270 години затвор (смъртното наказание в страната е отменено след смъртта на генералисимус Франко). През 1982 г. ГРАПО предлагат на испанския министър-председател Фелипе Гонсалес да сключат примирие и след проведените през 1983 г. преговори с ръководството на Министерството на вътрешните работи на Испания голяма част от бойците на ГРАПО оставя оръжието. Въпреки това много бойци не желаят да се предадат на властите и полицейските наказателни операции срещу оставащите на свобода действащи активисти на ГРАПО продължават в различни градове в Испания. На 18 януари 1985 г. в редица градове в страната са арестувани 18 човека, заподозрени в съпричастност към въоръжените прояви на ГРАПО. Въпреки това известните бойци като Мануел Перес Мартинес („камараде Аренас“) и Милагрос Кабалеро Карбонел успяват да избягат от затвора, напускайки пределите на Испания.

През 1987 г. ГРАПО се преструктурират за продължаване на въоръжените акции срещу испанския режим. През 1988 г. от бойците на ГРАПО е убит галисийският предприемач Клаудио Сан Мартин, а през 1995 г. в Сарагоса е отвлечен бизнесменът Публио Кордон. Той така и не е освободен и едва след ареста на бойци на ГРАПО много години по-късно става известно, че предприемачът умира две седмици след отвличането си. През 1999 г. бойци на ГРАПО извършват нападение срещу клон на банка във Валядолид и залагат бомба в централата на Испанската социалистическа работническа партия в Мадрид. През 2000 г. бойци на ГРАПО нападат с цел грабеж брониран инкасаторски фургон и в престрелката са убити двама охранители, а третият е тежко ранен. Също през 2000 г. в Париж полицията успява да арестува седем водещи активисти на организацията, въпреки че на 17 ноември 2000 г. бойци на ГРАПО застрелват полицай, патрулиращ в мадридския квартал Карабанчел. През същата година са минирани и няколко предприятия и държавни учреждения. През 2002 г. полицията отново успява да нанесе сериозни щети на организацията, арестувайки 14 активисти – 8 човека са арестувани на територията на Франция и 6 човека на територията на Испания. След тези арести групата е доста отслабена, но не прекратява своята дейност и през 2003 г. атакува банков клон в Алкоркон. През същата година са арестувани 18 членове на организацията. Испанското правосъдие обръща голямо внимание на политическата дейност на Комунистическата партия на Испания (възродена), виждайки в нея основа за въоръжената борба, осъществявана от ГРАПО.

През 2003 г. съдията Балтасар Гарсон взима решение да преустанови дейността на Комунистическата партия на Испания (възродена) по обвинение в сътрудничество на последната с екстремистката организация ГРАПО. Въпреки това на 6 февруари 2006 г. бойците на ГРАПО нападат бизнесмена Франсиско Колей, който е собственик на агенция по заетостта. Бизнесменът е ранен, а съпругата му загива в резултат на нападението. През същата година се случва престрелка на улица в град Антена, а на 26 февруари 2006 г. полицията арестува Израел Торалба, който носи отговорност за повечето убийства, извършени от групата в последните години. Независимо от това на 4 юли 2006 г. двама бойци на ГРАПО ограбват клон на банка Галисия в Сантяго де Компостела. В резултат на нападението бойците успяват да вземат 20 хиляди евро. Полицаите установяват самоличността на нападателите – оказва се, че това са бойците на ГРАПО Израел Клементе и Хорхе Гарсия Видал. Според полицията именно тези хора извършват нападението срещу предприемача Колей, в резултат на което загива съпругата му. По данни на испанската полиция за разглежданото време от ръцете на ГРАПО загиват най-малко 87 души – голяма част от тях са инкасатори и охранители на банки.

През юни 2007 г. са открити конспиративните квартири на ГРАПО в Барселона, а през 2009 г. френската жандармерия открива тайник в близост до Париж, в който бойците на ГРАПО съхраняват оръжието си. На 10 март 2011 г. е взривена малка бомба в жилището, където живее кметът на Сантяго де Компостела Хосе Антонио Санчес – представител на Испанската социалистическа работническа партия. По подозрение за участие в експлозията е арестуван бившият член на ГРАПО Телмо Фернандес Варела, при обиска на квартирата на когото са намерени материали, използвани при направата на бутилки със запалителна смес. Въпреки това някои експерти са склонни да свържат последните терористични актове в Сантяго де Компостела с дейността на Групата за галисийска съпротива – сепаратисти, застъпващи се за отделяне на Галисия от Испания. Съдейки по всички прояви досега, испанската полиция и спецслужбите така и не успяват да ликвидират напълно клетките на ГРАПО.

В същото време не можем да не отбележим, че самата възможност за масова въоръжена съпротива при подкрепата на определена част от населението свидетелства за това, че в испанското кралство далеч не всичко е спокойно. Съществуват много социално-икономически и национални проблеми, които, по определени обстоятелства, официалният Мадрид не може или не иска да реши. Към тях се отнася и проблемът със самоопределението на регионите в Испания, населени от национални малцинства – баски, каталунци, галисийци.

Въпреки това в момента най-голямата заплаха за сигурността на испанския режим идва не от ултралевите и дори не от национално-освободителните движения в Страната на баските, Галисия или Каталуния, а от радикално-фундаменталистките групировки, придобиващи влияние сред младите мигранти от страните в Северна Африка.

И. Полонский

Кратка история на въоръжената борба на GRAPO

grapo

GRAPO (Групи за антифашистка съпротива Първи октомври) действат в Испания и Франция през 1970-80-те години на двадесети век, а единични акции се фиксират и през 1990-те години. Пиковата активност на испанските червени партизани идва в края на 1970-те години – началото на 1980-те години, което е свързано с прехода на страната от фашистка диктатура към буржоазна демокрация. Най-голямо влияние GRAPO имат в покрайнините на столицата – Мадрид, в Галисия и Барселона, където се осъществяват доста големи и резонансни акции. Мнозинството членове на организацията са членове на PCE (r) – Комунистическа партия на Испания (възстановена), която в този момент се намира в нелегалност и заема твърда позиция по отношение на официозната компартия на Сантяго Карильо и Долорес Ибарури. През 1980-те и 1990-те години по PCE (r) и GRAPO е нанесен тежък удар от силите на „социалистическото“ правителство, много членове на партията и участници в бойните групи влизат в затвора, където се намират в тежки условия, обявяват гладни стачки и умират от изтощение. Редица членове на PCE (r) и GRAPO все още се намират в испански и френски затвори, явявайки се политически затворници, чието присъствие се отрича в „демократичните“ страни.

Групи за антифашистка съпротива Първи октомври (Los Grupos de Resistencia Antifascista Primero de Octubre – GRAPO) се появяват през лятото на 1975 г. В същото време бойците на Комунистическата партия на Испания (възстановена) – PCE (r), – нелегална партия, създадена пет месеца по-рано, – извършват своята първа въоръжена акция срещу фашистките сили за сигурност. На 2 август 1975 г. се стреля по двама граждански гвардейци в центъра на Мадрид. Единият е убит на място, а другият е тежко ранен. Тази акция е първият удар на GRAPO в отговор на вълната от фашистко насилие, известна като „лятото на терора“. Изборът на граждански гвардейци (Guardia Civil) като обект на нападението се обуславя от факта, че от времето на Гражданската война Гражданската гвардия е едно от ключовите подразделения в състава на фашистките въоръжени сили.
В състава на PCE (r) се намира техническа група, създадена за експроприация на банките с цел подкрепа на революционната борба и за противодействие на полицейските информатори. От ядрото на тази група възникват GRAPO.
На 1 октомври 1975 г. пет бойци на GRAPO убиват четирима полицаи, а един е тежко ранен в Мадрид. Това е отговор на убийството на петима антифашисти (двама членове на ЕТА и трима на FRAP – несъществуваща в момента организация). Антифашистите са застреляни от полицията на 27 септември по смъртна присъда, произнесена от военните власти.

знаме грапо

Знаме на PCE (r) и GRAPO, базирано на знамето на Испанската република

GRAPO не поемат отговорност за всички тези акции до 18 юли 1976 г., когато се използват 60 бомби срещу фашистки цели в цялата страна. Това е четиридесетата годишнина от началото на Гражданската война 1936-1939 г., от която фашистите излизат победители.
През януари 1977 г. полицията арестува четиридесет членове на PCE (r) и GRAPO в Мадрид и Барселона и успява да освободи генерал-лейтенанта Виляескуса заедно с олигарха Ориол, които са похитени от бойците на GRAPO и държани в плен в продължение на 70 дни с цел да ги заменят за политически затворници и да принудят правителството да обяви амнистия. Няколко дни по-рано две групи бойци на GRAPO убиват двама полицаи и един граждански гвардеец в Мадрид, а също раняват и трима гвардейци в хода на две нападения срещу фашистките репресивни сили като отговор на убийството на петима адвокати с леви убеждения. Адвокатите загиват от ръцете на въоръжените десни радикали, действащи по заповед на Гражданската гвардия.
На 4 юни двама граждански гвардейци са застреляни в Барселона в същия ден, когато се провеждат първите общи избори от 1936 г., които продължават фарса на постфранкистките власти. Тази акция е ясен сигнал, който показва, че революционните организации няма да се примирят с обновяването на фашизма под маската на „демокрацията“.
На 27 септември в Мадрид от член на GRAPO е убит капитанът от Националната полиция Ергедес. Той е един от фашистките доброволци, които убиват петима антифашисти две години по-рано.
През 1977 г. и 1978 г. въоръжените акции на GRAPO продължават, най-вече посредством атакуването на сгради на полицията, военни обекти и правителствени учреждения. Редом с това са извършени и няколко случайни нападения. На 22 март 1978 г. до своя дом в Мадрид е застрелян управляващият затворите Хесус Хадад. Той е отговорен за убийството на заключен анархист в затвора в Карабанчел, който е пребит до смърт от надзирателите, опитващи се да получат информация за плана на бягство на затворниците, принадлежащи към PCE (r) и GRAPO.
През 1979 г. GRAPO извършват нови акции: на 9 януари съдия от Върховния съд е застрелян в Мадрид; на 5 март е убит армейски генерал, когато група бойци на GRAPO откриват огън по колата му в центъра на Мадрид; на 6 април е убит шефът на антитерористичната бригада на Националната полиция в Севиля; общо през годината са убити 20 членове на фашистката полиция в различни операции из цялата страна. Също така през годината са взривени множество бомби.
От друга страна членовете на PCE (r) и GRAPO плащат висока цена за своите успехи; сто човека са арестувани и обвинени в съпричастност към тези организации. Полицията уверява всички, че PCE (r) и GRAPO са едно и също като много активисти на PCE (r) са арестувани без никакви доказателства срещу тях. Дори в годините на „демокрацията“ революционната комунистическа партия се преследва не по-малко от годините на фашистката диктатура на Франко. Седем членове на комунистическата партия и GRAPO са убити от полицията през 1979 г.: на 28 юни Мартин Ейсагире и Фернандес Карио загиват в Париж от ръцете на специална група, създадена от военните. Те са членове на Комитета по международни отношения на PCE (r) и се намират зад граница в изгнание, нямайки възможност да се върнат в родината си. Мартин Ейсагире също е член на ЦК на PCE (r).

лого грапо

Основното лого на GRAPO

На 20 април Хуан Карлос Делгадо де Кодес, член на Централния комитет на PCE (r) е убит от тайната полиция в Мадрид. В същото време той няма оръжие и не участва в партизанската война. Само между април и май GRAPO извършват 30 въоръжени акции в отговор на убийството на Делгадо де Кодес. По-късно това избухване на насилие се критикува от PCE (r) заради попадане в милитаризма. Въпреки този момент GRAPO правят всичко възможно за поддържане на въоръжената борба и придаването й на дългосрочен характер, осъзнавайки, че това не е толкова възможно, колкото е необходимо да развиват тази борба в капиталистическата страна в Западна Европа.
Започнатите репресии срещу PCE (r) унищожават нейните масови организации като ODEA, Народ и Култура, UJA и т.н. Много от нейните активисти са арестувани и мнозинството от тях се оказват в затвора. Мнозинството членове на партията се оказват пред избор: да се откажат от борбата или да влязат в нелегалност.
На 17 декември 1979 г. петима лидери на GRAPO бягат от затвора в Замора, използвайки тунел, изкопан в продължение на месеци от затворници – комунисти, част от които са били миньори. Това е тежък удар за правителството, което се опитва да ги върне зад решетките на всяка цена. Трима от избягалите впоследствие са убити от полицията (през 1980 г., 1981 г. и 1982 г.), а останалите двама скоро отново са заловени, защото се връщат въм въоръжената борба.
През 1980 г. и 1981 г. GRAPO са отслабени във връзка с репресиите срещу активистите и симпатизантите. През тези години GRAPO извършват 8 атаки срещу държавата и буржоазията, включително убийството на двама генерали и един полковник с цел да се разобличи тази роля, която играе армията в мръсната война срещу бунтовниците. Убити са също и няколко полицаи и граждански гвардейци. GRAPO като организация, опитваща се в бъдеще да стане ядро на народната армия, никога не избира в качеството си на цели цивилни и местни жители и не използва методи, които могат да навредят на невинни хора.
През 1980-1981 г. девет членове на GRAPO са убити от полицията в резултат на нейната тактика „да стреля с цел убийство“. Активистът на PCE (r) Хосе Еспаня Вивас умира по време на мъчения на 6 септември 1980 г. На 19 юни 1981 г. Кепа Креспо Галанде, заключен член на PCE (r), умира на 94-я ден от гладната си стачка, насочена срещу политиката на мъчения, изолацията и унищожаване на политическите затворници. Правителството е принудено да обедини политическите затворници и да им позволи да създават и поддържат комуни в затворите (комуна Карл Маркс от 80 затворници от PCE (r) и GRAPO в затвора в Сория продължава до 1989 г. Тогава социалфашисткото правителство на PSOE я унищожава. Жените в затвора образуват комуна Кармен Лопес в един от мадридските затвори, която съществува до същата година).
През октомври 1982 г. на власт идва партията на PSOE. Тя започва своята дейност с убийството на Хуан Мартин Луна, ръководител на GRAPO, застрелян в Барселона в резултат на тайна операция на спецслужбите. По време на убийството той е без оръжие. Няколко години по-късно трима полицаи са обвинени в убийството на Мартин Луна, въпреки че не са осъдени. В навечерието на общите избори, които се провеждат на 28 октомври, GRAPO залагат 30 бомби в Мадрид, Барселона, Валенсия и други 20 региона на страната; взривовете трябва да послужат като стимул за бойкот на изборите и да разобличат целия предизборен фарс.
През 1983 г. и 1984 г. GRAPO се възстановяват от своята предишна слабост и провеждат много въоръжени акции. През тези години залагат около 70 бомби срещу полицейски обекти в подкрепа на работническите стачки, на революционерите от другите страни и т.н. Също така са насочени нападения срещу буржоазните реакционни медии (например, заложена е бомба в немското консулство в Барселона в подкрепа на затворниците от RAF).
През април 1983 г. лейтенант от Националната полиция и един граждански гвардеец са убити във Валенсия и Ла Коруня. Първият е взривен в колата си, а вторият е застрелян. Тези акции са проведени в подкрепа на стачкуващите работници в корабостроителниците, брутално потискани от полицията.
На 2 януари 1984 г. двама полицаи са застреляни в Мадрид. През тази година GRAPO полагат огромни усилия за подкрепата на работническата класа в цялата страна (46 бомби са взривени през годината), за да отговорят на ударите на реакционните сили и да съберат революционен данък, необходим за поддържане на борбата. През 1984 г. около сто испански предприемачи са принудени да платят революционен данък.
На 5 септември три групи на GRAPO предприемат нападение с цел да принудят експлоататорите да платят данък. В Мадрид буржоа, по-рано отказващ да плати, е застрелян; в Севиля друга група бойци-комунисти убива Падуро, известен експлоататор и президент на голяма фирма; и накрая, в Ла Коруня е тежко ранен говорещ по радио RNE заради неговата контрареволюционна пропаганда. Това е предупреждение за реакционните медии, които лъжат редовно за революционната борба. Един от бойците на GRAPO, действащ в Ла Коруня, е убит от полицията след няколко часа, а друг е ранен, когато групата е атакувана от спецчасти в дома, в който се укрива.
Репресиите, проведени срещу GRAPO и PCE (r) през тази година, са доста тежки. През юни Мануел Перес Мартинес, също известен като Аренас, генерален секретар на PCE (r), излиза от затвора след като лежи там от 1977 г., тъй като е обвинен в незаконно сътрудничество (легално обяснение на ареста, използвано от фашистката държава, когато срещу революционерите няма никакви доказателства). Аренас, както и много други партийни бивши затворници, е принуден отново да премине в нелегално положение, защото това е единственият начин да се развие борба извън полицейския контрол. От 1970-те години част от управлението и организацията на PCE (r) и GRAPO, намиращи се в нелегалност, разполагат своя щаб във Франция и по този начин испанската полиция никога няма възможност да ги премахне.
На 19 януари 1985 г. испанската политическа полиция успява да залови мнозинството активисти на GRAPO в Испания: деветнадесет от тях са заловени в девет различни провинции, полицията разкрива 17 квартири, изземва много оръжие и боеприпаси, а също и пари, получени чрез събирането на революционен данък. Може би това се дължи на факта, че GRAPO не обръщат голяма внимание на безопасността по време на провеждането на големия брой акции в подкрепа на работническата борба. Строгата структура в организацията е разрушена и това позволява на полицията да нанесе своя тежък удар за 48 часа.
Преструктурирането на GRAPO е дълго и сложно. През 1985 г. организацията почти прекратява своето съществуване, но благодарение на самопожертвователния дух на новодошлите, много от които нямат опит в партизанската война, революционерите успяват да продължат борбата. През 1985 г. и 1986 г. се провеждат експроприации на банки. Някои от тях не са успешни и седем членове на GRAPO са задържани. По това време парите стават основен проблем за организацията, вече недостатъчно силна, за да взима революционен данък; GRAPO се нуждаят от квартири във Франция, автомобили и друга инфраструктура, позволяваща успешно да развиват градска партизанска война в условията на нелегалност. Не по-малка е и нуждата от оръжия.
1987 г. се превръща в малка повратна точка. През тази година, според полицейските източници, GRAPO провеждат шест въоръжени акции. Партизаните експроприират успешно няколко банки, а в Малага атакуват полицейски участък, за да вземат оръжие. Група бойци на GRAPO напада участъка, разоръжава и връзва трима полицаи (те не са убити, защото служат в подразделение, занимаващо се основно с регулирането на движението по пътищата и никой от това подразделение не е замесен в престъпления срещу работническата класа). По време на друга операция група партизани напада полицейски участък във Валенсия, опитвайки се да вземе бланки за изготвяне на документи. Започва престрелка и един полицай е тежко ранен.
През 1988 г. GRAPO се връщат към въоръжените акции, за да съберат революционен данък. На 27 май Клаудио Санмартин, президент на Банка Галисия, е застрелян в дома си в Ла Коруня. Той отказва да плати, привлича вниманието на полицията към дейността на GRAPO и също така е известен като експлоататор, разоряващ много, особено дребни селяни, не успяващи да платят лихвите по кредитите си. Той е отговорен и за закриването на много фабрики поради банкови спекулации. Два месеца по-късно още един буржоа, отказващ да плати, е ранен в Ла Коруня.
На 4 октомври GRAPO успяват да вземат 800 бланки за документи, откраднати от полицейски участък в центъра на Мадрид. В момента на нападението един от полицаите е застрелян, а неговото оръжие е взето от партизаните (повечето от оръжията, с които разполагат GRAPO, са взети в резултат на акциите срещу полицията и Гражданската гвардия).
На 10 март 1989 г. GRAPO убиват двама граждански гвардейци в Сантяго в същия ден, когато в Мадрид се провежда митинг на групата TREVI (тази група в същото време стои начело на репресивните сили в Западна Европа). През юли 1989 г. GRAPO решават своите финансови проблеми, експроприирайки 148 милиона песети от банка в Кастейон.
През ноември политическите затворници от PCE (r) и GRAPO започват безсрочна гладна стачка с цел прекратяване на тяхното изпращане в различни затвори. В подкрепа на стачката на затворниците от GRAPO се провеждат редица акции през декември: на 13 декември армейски офицер е тежко ранен в Мадрид; на 15 декември се стреля по още един висш армейски чин, който остава впоследствие инвалид; на 18 декември служител на тайната полиция е застрелян близо до Барселона, а на 28 декември двама граждански гвардейци, пазещи правителствена сграда, са убити в Хихон. Правителството отговаря с ареста на двама членове на PCE (r), изпращайки ги в затвора и опитвайки се да ги обвини във въоръжени нападения.
Тъй като стачката продължава, много затворници са вкарани в болницата на затвора, където ги приковават за леглата и ги подлагат на насилствено хранене. Правителството иска да избегне бързата смърт на революционерите, предпочитайки да ги унищожи бавно в затворите.
На 27 март 1990 г. група бойци на GRAPO убива доктор Муньос в Сарагоса. В съобщението, в което се разкриват целите на акцията, GRAPO описват доктора като човек, измъчващ политическите затворници по заповед на полицията. Той не се подчинява на разпореждането на съдията да прекрати насилственото хранене и е твърд привърженик на плановете на правителството за унищожаване на затворниците. В резултат на насилственото хранене гладната стачка продължава доста дълго. На 25 май 1990 г. затворникът Хосе Мануел Севиляно умира след 177 дни на гладна стачка. Той е член на GRAPO и се намира в затвора от 1987 г. GRAPO взимат решение да не отмъщават за смъртта на другаря си, за да не възбудят и без това вече намиращите се в бойна готовност сили на реакцията и вместо това се съсредоточават върху предприемането на инициатива през следващия септември.
През септември 1990 г. GRAPO залагат 6 бомби в Мадрид, Тарагона, Барселона и Хихон. На 6 септември се взривяват три бомби в Мадрид: едната в борсова сграда, другата във Върховния съд, а последната в Министерството на икономиката. В нито една от акциите не пострадват цивилни. На 8 септември избухва бомба в сондажна машина за добив на нефт в Тарагона, причинявайки на компанията-монополист Repsol загуби за 400 милиона песети; на 10 септември е заложена бомба в централата на PSOE в Барселона, предизвиквайки разрушения за 100 хиляди долара. Месецът приключва с акцията на партизаните в Хихон на 28 септември, когато група бойци напада правителствено учреждение, взимайки хиляди шофьорски книжки и подпалвайки след това сградата. През ноември 1990 г. още две бомби вдигат във въздуха две правителствени сгради в Барселона.
През 1991 г. и 1992 г. GRAPO продължават кампанията си за подкопаване на правителствените сгради и съоръженията на монополистите: през тези години избухват 16 бомби, причинявайки значителни щети. През февруари 1991 г. бомба на GRAPO прекъсва за шест часа военния нефтопровод на НАТО, който снабдява военните бази на САЩ на територията на Испания. Тази акция има за цел да саботира работата на нефтопровода, който се използва за авиацията на САЩ, която унищожава иракските градове по време на войната в Персийския залив. През април е заложена бомба в Националния институт по индустрия в Мадрид и още една в сградата на службата за заетост, която също се намира в столицата. В резултат на взривовете са ранени двама граждански гвардейци. Освен това в тези години се извършват и няколко експроприации.
На 7 април 1993 г. трима бойци на GRAPO загиват в Сарагоса по време на нападение срещу брониран фургон, който е атакуван, за да се вземат пренасяните пари. Загива един от охранителите на фургона, а други двама са тежко ранени. През 1993 г. общо 7 бомби са взривени в правителствени сгради в Мадрид: в щабовете на PSOE и други учреждения, въвлечени в индустриалното преструктуриране, което води до уволнението на хиляди работници.
През 1994 г. цел на акциите на GRAPO са финансите, от които организацията остро се нуждае. Партизаните осъществяват експроприация на редица банки. През януари в навечерието на общата стачка в Мадрид са взривени две бомби: в таксиметрова служба и в сградата на службата за контрол на безработицата. През юли и декември са атакувани два бронирани фургона с използването на взривове в Гастейс и Барселона, взимайки значителна сума пари (около половин милион долара) и оръжия.
През 1995 г. GRAPO осъществяват една от своите седем важни и решаващи акции в последните години. На 27 юли в Сарагоса партизаните отвличат Публио Кордон. Кордон е богат предприемач, президент на застрахователната компания Previasa. За него са платени 400 милиона песети откуп, но той така и не е освободен. През ноември полицията арестува трима членове на GRAPO в Барселона и Валенсия, но не поисква да се върнат парите.
На 9 януари 1996 г. политическите затворници от PCE (r) и ГРАПО започват безсрочна гладна стачка, за да постигнат обединяването на всички затворници в един затвор и да помогнат за освобождаването на тези затворници, които са излежали присъдата си, но все още се намират в затвора. Затворниците преустановяват протеста, когато правителството обещава да прекрати политиката на изолация и да освободи болните, но всичко това се оказва уловка, за да се принудят затворниците да спрат борбата, която се провежда в средата на общите избори. Гладната стачка е продължена на 15 февруари, когато става ясно, че правителството няма никакви реални намерения да води преговори. На 21 март гладната стачка приключва заради тежкото състояние на мнозинството затворници и след получаването на благоприятни сведения за освобождаването на болните.
Към ден днешен (1996 г.) изглежда, че GRAPO се намират в етап на ново преструктуриране, но едно нещо е съвършено ясно: фашистката испанска държава губи битката с партизаните в този смисъл, че не може да унищожи нито въоръжената организация, нито революционната партия PCE (r). Информация за заключените активисти на GRAPO и PCE (r), намиращи се все още в испанските затвори (на испански език): amnistiapresos.blogspot.ru/2013/06/la-propia-audiencia-nacional-definia-al.html

Източник: rash-russia.blogspot.ru/2013/09/grapo-20-raf.html

Резолюция на CNT за свободния комунизъм

нкт

Concepto Confederal del Comunismo Libertario приета на IV конгрес на испанската Национална конфедерация на труда през май 1936 г. в Сарагоса

1.    ПРЕАМБЮЛ

Както е известно на всички делегации, участващи в Конгреса, сред членовете на Конфедерацията има две силно изразени тенденции, две виждания за организацията на социалния живот и на икономиката в постреволюционния период. В основата им стоят ИНДИВИДЪТ и КОЛЕКТИВЪТ. Това се дължи на философско-теоретичните концепции, които са намерили място в мирогледа на анархистите и са създали два силно различаващи се начина на мислене, които се стремят да определят ориентацията на движението. Това не би създавало никакви проблеми, ако сред представителите на двете течения не съществуваше естественият стремеж към идейна хегемония. Този вкоренен и траен духовен стремеж не ще закъснее да се прояви с нова сила в нашите вътрешни структури, провокирайки сериозни опасности за единството, което показахме на Конгреса. Затова, изработвайки резолюцията, Комисията трябваше да търси с нужното съзнание и яснота формулата, която обединява духа и мисълта на двете течения, за да засили спойката в движението, като го задължи да прецени и поеме историческата отговорност за настоящия момент. Поради това ние декларираме:
1. С острото чувство за хармония ние поставихме като крайъгълен камък в архитектурата на тази резолюция двата стълба: индивида и синдиката/колектива, позволяващи паралелното развитие на двете концепции и течения.
2. Като гарант на хармонията ние признаваме имплицитно индивидуалния суверенитет. Този наш избор поставя свободата над всякакви посегателства срещу нея в името на дисциплината. С него, ориентирайки червената нишка на нашите разсъждения, ние ще съобразяваме изграждането на различните институции, които нуждите на живота ще изискат.
Заедно с това, трябва да помним, че изискването да построим бъдещото общество с математическа точност и педантични подробности, е абсурдно, защото между теорията и практиката често съществува истинска пропаст. Затова, нека не изпадаме в положението на властници, които рекламират безапелационно своите окончателни решения на всички проблеми. Решения, които се провалят с гръм и трясък, защото имат претенцията да наложат един общовалиден метод за всички епохи, без да държат сметка за еволюцията, свойствена на живота.
Ние, които имаме едно по-задълбочено виждане за социалните проблеми, няма да действаме така. Скицирайки принципите/нормите на анархокомунизма или на свободния комунизъм, в тази резолюция ние не го представяме посредством една неизменна програма, не позволяваща никакви модификации. Те ще ни се наложат естествено и логично. Самият опит и нуждите на живота ще ни ги подскажат.
Макар че това може да изглежда вън от мандата с който ни е натоварил Конгреса, ние считаме че ще бъде полезно, ако прецизираме нашата концепция за революцията и най-очевидните предпоставки, които могат и трябва да я предшестват. Твърде дълго толерирахме възглед, според който революцията е само един насилствен акт, с който разрушаваме капитализма. В действителност революцията е процес, който води своето начало от момента, в който съществуващите различия между социалното положение и индивидуалното съзнание влизат в сблъсък и довеждат, инстинктивно или чрез анализ, до реакция на този сблъсък. Ето защо, резюмирайки, ние разбираме началото на революцията като:
1.    психологически феномен, при който социалното статукво се осъзнава като бариера пред стремежите и нуждите на индивидите;
2.   социална проява, при която реакциите на индивидите обхващат колектива и се сблъскват с институциите на капиталистическия режим;
3.    организация, защото индивидите чувстват необходимост от създаването на сила, способна да наложи и реализира техните цели.
Във външен план заслужава да отбележим следните обективни фактори: а) рухване на етиката, която е служила дотогава като морална основа на капиталистическата система; б) крах на икономиката; в) банкрут на политиката на държавата било на демокрацията при частния, било на диктатурата при държавния капитализъм, тази последна фаза в концентрацията и централизацията на капитала.
Съвкупността от тези фактори, които се съчетават в една точка в даден момент, определя експлозията на насилието, откриваща пътя към еволюционния период на революцията или на ускореното развитие на обществото.
Приемайки, че преживяваме точно такъв момент, в който съчетанието на всички тези субективни и обективни фактори поражда обещаваща революционна перспектива, ние счетохме за необходимо да редактираме тази резолюция, която в общи линии побива първите жалони по пътя към обществото в което ще живеем.

2. КОНСТРУКТИВНА КОНЦЕПЦИЯ ЗА СОЦИАЛНАТА РЕВОЛЮЦИЯ

Ние считаме, че нашата революция трябва да бъде организирана върху основите на социалното равенство. Тя не може да се консолидира само върху взаимопомощта и солидарността и още по-малко върху архаичното милосърдие. Тези три нравствени норми, появили се през миналите векове, е трябвало да запълнят недостига от справедливост в едно рудиментарно общество, в което изоставеният на себе си индивид е заставал сам срещу наложеното му деспотично право или – което е същото – срещу произвола на деспота. Днес те трябва да се слеят и конкретизират в нови норми на социалното съжителство, които ще намерят своя най-ясен израз в свободния комунизъм: да се даде на всяко човешко същество това, което изискват неговите нужди, без други ограничения за удовлетворяването им освен наложените от нормалното функциониране на новосъздадената обществена икономика.
Ако всички ориентирани към Рим пътища водят за Вечния град, всички форми на труд и разпределение, които се основават върху концепцията за социално равенство, ще ни отведат към свободата и реализацията на социалната справедливост и хармонията между хората. Ние сме убедени, че революцията трябва да бъде консолидирана посредством социалните и етични принципи на анархокомунизма:
Първо, да се даде всекиму това, което изискват неговите нужди без други ограничения за удовлетворяването им, освен наложените от доброто функциониране на икономиката. Второ, да се изиска от всяко човешко същество да използва силите си за нуждите на обществото, като се държи сметка за неговите физически и морални възможности.

3. ОРГАНИЗАЦИЯ НА НОВОТО ОБЩЕСТВО СЛЕД РЕВОЛЮЦИОННИЯ ШОК. ПЪРВИ МЕРКИ НА РЕВОЛЮЦИЯТА.

Насилственият етап на революцията се съпътства от премахване на държавата, на властническия принцип и на собствеността, и като следствие – на класите, разделящи хората на потисници и потискани, на експлоататори и експлоатирани.
След обобществяване на икономиката, организациите на свободните производители ще се заемат с директното управление на производството, разпределението и потреблението. (Прототип са анархистическите синдикати.)
След конституирането на Анархистическа комуна във всеки населен пункт, ще бъде пуснат в ход новият социален механизъм. Производителите от всеки бранш или професия, обединени в своите асоциации на производителите/синдикати по месторабота ще решават свободно как да организират работата в съответната икономическа единица, а Комуната ще реквизира всичко, което дотогава е държано от буржоазията, като оръдия на труда, суровини, храни, облекло и т. н. Средствата за производство и суровините ще преминат в ръцете на производителите, за да ги употребяват и управляват директно в полза на колектива/обществото.
Преди всичко Комуната ще се погрижи да настани всички бездомни и обитаващи нехигиенични квартири в жилища с наличните удобства, като осигури медицинска помощ за всички и образование за децата и непълнолетните до най-висшите му степени.
В съгласие с двата фундаментални принципа на анархокомунизма, изложени по-горе, всички годни за работа ще изпълняват доброволно своя дълг към колектива. Дългът ще се превърне в истинско тяхно право, когато всеки работи свободно в зависимост от своите сили и капацитет, а Комуната изпълнява своите задължения спрямо неговите нужди.
Необходимо е обаче още отсега да се обясни на всички, че началните моменти на революцията няма да бъдат леки и че ще е нужно всеки да положи максимум усилия, срещу което ще получава по равно в зависимост от мощностите и капацитета на производството. Всеки период на реконструкция изисква известни жертви, както и общото съгласие за съвместни индивидуални и колективни усилия за превъзмогване на трудните условия, като не се създават затруднения в работите по революционните преобразувания на обществото.

4. ПЛАН ЗА ОРГАНИЗИРАНЕ НА ПРОИЗВОДСТВОТО

Планът за организиране на всички клонове на националното производство и услуги, ще бъде съгласуван с най-строгите принципи на социалната икономика, управлявана директно от производителите чрез техните различни производствени органи, излъчени от общите им събрания и контролирани във всеки момент пряко от тях. Фундамент на икономическата дейност (в работното място, в синдиката или в Комуната, както и във всички регулаторни органи на новото общество) е производителят. Личността е крайъгълният камък на всяко социално, морално и културно творчество. Органи, регулиращи икономическите отношения в Комуната и на работното място, са Съветите на фабриките и работилниците. Те се занимават с проблемите и отношенията с другите производствени единици. Регулиращи органи на отношенията между синдикатите (или асоциациите на производителите) са Съветите на производството и статистиката. Те се федерират/съюзяват доброволно, за да формират една мрежа от постоянни и тесни връзки между тружениците на Иберийската конфедерация на труда.
На село базата е селскостопанският производител в Комуната, ползващ се от плодовете на всички естествени богатства в своето географско и административно пространство. Тук органът, който регулира отношенията между селскостопанските труженици, е Земеделският съвет. Част от него са техниците и работниците, интегрирани в асоциациите на земеделските производители. Те ще бъдат натоварени с интензифицирането на селскостопанското производство, като определят най-подходящите за това техника и терени според техния почвен и химически характер. Земеделските съвети ще установят същата мрежа от връзки и отношения като Съветите на фабриките, работилниците и статистическите бюра в промишлената сфера.
Асоциациите на промишлените и селскостопанските производители се федерират национално (докато социалната трансформация е реализирана само в Испания). С трудовата си дейност те ще постигнат едно още по-разнообразно и плодотворно развитие на икономиката. В същия дух ще се федерират и услугите, за да улеснят необходимите и логични отношения и единодействие между всички Анархистически комуни на Полуострова. Ние считаме, че с времето новото общество ще успее да гарантира за всяка Комуна всички промишлени и селскостопански продукти и услуги, необходими за нейната автономност в съгласие с принципа, според който човекът и Комуната са толкова по-свободни, колкото по-малко имат нужда от другите.

5. АНАРХИСТИЧЕСКИТЕ КОМУНИ И ТЯХНОТО ФУНКЦИОНИРАНЕ

В един план, по който са организирани изцяло различните дейности в рамките на Полуострова, администрацията ще има предимно комунален характер. Нейният човешки фундамент е в зависимост от характеристиките на Комуната (промишлена, земеделска и т. н.) Комуните ще бъдат автономни и федерирани регионално и национално, за да реализират цели от общ интерес за региона и страната. Правото на автономност не изключва задължението им да спазват решенията, свързани с колективния живот, след като регулирането на отношенията и задълженията им са били приети от всички. Така една Комуна от потребители, които не ограничават доброволно своето потребление, може да се ангажира да спазва общите норми, по които мнозинството е постигнало съгласие и които са били приети след една свободна дискусия. Обратно, Комуните, които се противопоставят на индустриализацията, могат да се договорят за други форми на социално съжителство и да имат една автономна администрация, освободена от всякакви общи ангажименти. Ако такива Комуни не успеят да задоволят всички свои нужди, колкото и ограничени да са те, то техните делегати на Конгреса на Иберийската конфедерация на анархистическите комуни ще могат да сключват отделни икономически договори с другите индустриални и селскостопански Комуни.
Що се отнася до разпределителните и снабдителни функции, за да бъдат Комуните редовно и добре снабдявани, те могат да създадат допълнителни регулаторни организми, позволяващи подобряването на тези функции. Например, чрез създаване на един Конфедерален съвет за производство и разпределение с директно представителство в него на националните/регионалните Федерации на производството и статистиката и на ежегодния Конгрес на комуните.
В заключение ние предлагаме Комуната да бъде създадена като социална и административна единица, автономна и конфедерирана с другите Комуни. Тя ще се федерира локално и регионално, фиксирайки доброволно своите географски граници, когато се окаже необходимо да се обединят в една единствена Комуна повече села, махали и местности. Съвкупността от всички Комуни образува Иберийската конфедерация на автономните анархистически комуни.

6. ВЪТРЕШНА МИСИЯ И ФУНКЦИОНИРАНЕ НА КОМУНАТА

Комуната ще се заеме с работите и функциите, които се отнасят до всеки индивид: работи по обновяване, разкрасяване и поддръжка на сградите; на жилищата на живущите в нея; с управлението и разпределението на продуктите и артикулите, предоставени ѝ от синдикатите или асоциациите на производителите и т. н.
Тя ще се грижи също за комуналната статистика и колективните нужди, за болниците и другите санитарни единици, за хигиената, за образованието, за поддръжка и подобряване на местните средства за транспорт, комуникация и т. н.
Тя ще насърчава всякакви творчески и културни дейности и ще организира отношенията с другите Комуни.
За доброто изпълнение на тези задачи всяка Комуна създава Комунален съвет, към който ще се асоциират представители на Съветите на производството, земеделието, разпределението, статистиката, здравето, културата и т. н. Процедурата на излъчване на Комуналните съвети се определя, като се вземат под внимание гъстотата и числеността на населението, като се подразбира, че ще бъде необходимо време, за да се децентрализират огромните градове-метрополии при конституиране на Федерациите на комуните. Различните постове в Комуналните съвети ще бъдат лишени от всякакъв властов изпълнителен или бюрократичен характер. С изключение на осигуряващите техническите или статистически функции, другите членове на Комуналния съвет и на различните комисии в него ще изпълняват производствените си задачи, а като общественици ще се събират в извънработно време, за да дискутират и решават въпроси в детайлите, които не се нуждаят от утвърждаване от общите комунални събрания. Те се свикват толкова пъти, колкото е необходимо за нуждите и интересите на жителите на Комуната по искане на членовете на Комуналния съвет или по волята на нейните обитатели.

7. ОТНОШЕНИЯ И ОБМЕН НА ПРОДУКТИ МЕЖДУ КОМУНИТЕ

Както вече казахме, анархистическата организация е от федеративен/съюзен тип и осигурява свободата на индивида в Комуната, на Комуната във Федерацията и на последната в Конфедерацията. Така, тръгвайки “отдолу нагоре“, от индивида към колектива, се осигуряват неговите права, за да бъде съхранен неприкосновеният принцип на свободата. Жителите на една Комуна дискутират вътрешните си проблеми: производство, консумация, образование, хигиена и всичко, което им е необходимо, и вземат решения, за да осигурят своето нравствено, интелектуално и физическо развитие. Когато се разглеждат проблеми, засягащи цялата област или страната, федерациите трябва да ги обсъдят на своите събрания, конференции или конгреси, на които ще бъдат представени всички Комуни. Техните делегати ще представят приетите от общите им събрания гледни точки (решения), за да ги синтезират. Делегатите имат императивен мандат и могат да се отзовават по всяко време от Комуната.
Така например, ако трябва да се построят пътища, свързващи различни населени пунктове на една област, или да се решават проблеми на транспорта и обмена/разпределението на продуктите между промишлени и селскостопански Комуни/провинции, е естествено техните делегати да изложат гледните си точки, защото те са хората, които ще трябва да окажат съдействие за реализиране на проектите и за изпълнение на взетите решения.
Решенията на проблеми от регионален характер, взети от жителите на региона, ще се изпълняват от Регионалната федерация. Така всички инициативи започват от личността, продължават чрез Комуната, след това от Федерацията и приключват в Конфедерацията. По същия начин се разискват всички национални проблеми и се вземат решения, като създадените разнообразни организми и мрежи се допълват помежду си. Отношенията от международен характер се уреждат от националната Конфедерация в пряк контакт с пролетариата от другите страни, посредством излъчени структури, свързани с Международната асоциация на работниците (МРА, наследник на I-ви Интернационал).
За да се осигури снабдяването и обменът на продукти между Комуните, Комуналните съвети установяват отношения с Регионалните федерации на комуните и с Конфедералния съвет за производство и разпределение, като искат от тях това, което липсва на Комуната, и предлагат онова, от което тя има в излишък. Мрежата за разпределение, установена между Комуните и Съветите на производството и статистиката (конституирани от конференциите на Националните федерации на производителите), ще решава поставените проблеми, като ги опростява максимално.
Проблемите, свързани с разпределението и снабдяването на жителите на Комуната, се уреждат с карти на производителите, издадени от Съветите на фабриката и работилницата. Те им дават право да придобият блага, които осигуряват покритието на нуждите им. Картата на производителя представлява своего рода документ за положения труд и е подчинена на два регулаторни принципа: 1) тя не може да се прехвърля/преотстъпва на друг и 2) положеният труд се регистрира в нея с трудови единици – дни или часове, валидни за срок не по-голям от година. Комуналните съвети разпределят картите за неактивното население.
Разбира се, ние не можем да дефинираме някакви общовалидни норми. Автономията на Комуните трябва да бъде уважавана. Те могат, ако счетат това за необходимо, да установят други системи на разпределение, щом не увреждат по никакъв начин интересите на други Комуни.

8. ЗАДЪЛЖЕНИЯ НА ЛИЧНОСТТА КЪМ КОЛЕКТИВА. НАШАТА КОНЦЕПЦИЯ ЗА САНКЦИИТЕ И СПРАВЕДЛИВОСТТА

Свободният комунизъм е несъвместим с какъвто и да било наказателен режим. Това предполага премахване на днешната съдебна система с нейните наказателни инструменти (арести, следствени отделения, затвори и т. н.) Комисията, на която е възложено изработването на настоящата резолюция, разглежда това, което в днешното общество се нарича престъпление, през призмата на социалния детерминизъм и счита, че щом бъдат премахнати социалните причини, които са в основата му и то ще изчезне в мнозинството от случаите. Според нас:
1. Човекът не е лош по природа и престъпността е логичен резултат от социалната несправедливост, в която е принуден да живее;
2. Осигурявайки нуждите му и предоставяйки възможност за едно рационално и хуманно възпитание и образование, причините за престъпността трябва да намалеят и в крайна сметка да изчезнат.
Поради тези основания, ние мислим, че ако даден индивид отбягва своите задължения към колектива в социалната или в моралната сфера, задача на общото събрание е да намери решение за случая в съгласие с хармонията в обществото.
Анархокомунизмът възлага своите изправителни действия върху педагогиката и медицината, които са единствените превантивни средства, чието право на съществуване се приема от модерната наука. Когато даден индивид, който е жертва на патологични феномени, засегне хармонията, която трябва да съществува между хората, терапевтичната педагогия ще се опита да излекува изваждането му от равновесие, стимулирайки неговото етично чувство на отговорност пред обществото, което той е изгубил поради лоша наследственост или егоистично възпитание.

9. СЕМЕЙСТВОТО И СЕКСУАЛНИТЕ ОТНОШЕНИЯ

Анархокомунизмът прокламира свободната любов без други правила и ограничения, освен волята на мъжа и жената, като гарантира защитата на децата от целия колектив срещу всевъзможни човешки отклонения, дължащи се на болестни наследствени причини. За нормалните сексуални отношения е необходимо и едно добро сексуално възпитание, започващо още в училището.
Първата мярка на анархистическата революция ще бъде да осигури икономическата независимост на всеки индивид, независимо от пола му. Заедно с това ще изчезне и зависимостта, дължаща се на икономическо неравенство, което е неизбежно при капитализма. От само себе си се разбира, че двата пола ще бъдат равни в правата и задълженията си.
Трябва да се помни, че семейството е първото звено в процеса на цивилизоване на човешкия род. То е изпълнявало чудесно функциите на солидарност и морална култура и е продължило да съществува, еволюирайки в рода, племето, народа. Следователно, можем да предположим, че то ще съществува още дълго време. Поради това революцията не трябва да процедира насилствено по отношение на семействата, с изключение на тези, чиято хармония и равновесие са разрушени, и за които ще бъде призната и поощрена необходимостта от раздяла.
Други проблеми от морално естество, които любовта може да постави в едно анархокомунистическо общество, могат да бъдат решени от колектива чрез метода на убеждението, целящ нормалното развитие на човешките и сексуални отношения. Този, който желае да наложи любовта си със сила или като животно, трябва да бъде отдалечен, ако съветите и спазването на правата на личността не са му повлияли. За много заболявания препоръчват смяна на въздуха и водата. За любовната болест, превърнала се в заслепение и насилие, трябва да се препоръча смяна на Комуната. Излизайки от средата, която го заслепява и влудява, болният ще се излекува по-лесно. Вероятно подобни изостряния на любовните болести ще се срещат по-рядко в среда на сексуална свобода.

10. РЕЛИГИОЗНИЯТ ВЪПРОС

Религията, която е субективна проява на някои човешки същества, ще бъде призната, доколкото ще се съхрани в индивидуалното им съзнание. Тя е въпрос на тяхната съвест и на отношенията им с “бога“, но църковната собственост ще бъде експроприирана и колективизирана. Религията в никакъв случай няма да може да се практикува като средство за морален или интелектуален натиск. Индивидите ще бъдат свободни да имат такива идеи за морала, каквито им допадат, но всякакви публични демонстрации и ритуали трябва да изчезнат.

11. ЗА ПЕДАГОГИКАТА, ЗА ИЗКУСТВОТО, ЗА НАУКАТА И ЗА СВОБОДНОТО ЕКСПЕРИМЕНТИРАНЕ

Необходимо е проблемът за образованието да се атакува/третира по най-радикален начин. На първо място неграмотността трябва да бъде преодолявана енергично и системно. След това ще се реституира културата на тези, които са били лишени от нея, изпълнявайки дълга към социалната справедливост, която революцията трябва да реализира. Защото по същия начин, по който капитализмът е заграбил и държи обществените богатства, големите градове заграбиха образованието и културата. Връщането на естествените богатства и вековната култура на народа е фундаментална цел на нашата революция. Как? Като експроприираме капиталистите материално и създадем всестранни условия да получат достъп до културата всички, които са лишени от нея.
Нашата педагогическа работа трябва да бъде извършена на два етапа. Ние имаме да решаваме една задача незабавно след социалната революция и друга, общочовешка, решима в исторически план. Първата е незабавното разпространение сред неграмотното население на една елементарна култура, като научаването на четмо и писмо, на смятане и счетоводство, на физика, хигиена и естественонаучните теории за възникването на световете и живота, процесите на еволюцията и революцията. Тази задача може да бъде реализирана от множеството образовани млади хора, които могат да работят доброволно по две три години в служба на културата, ориентирани и контролирани от Националната федерация на работещите в образованието. Тя ще поеме веднага след прокламирането на Свободния комунизъм управлението на всички учебни заведения, като оценява качествата на професионалистите и на доброволците в тази сфера.
Националната Федерация на работещите в образованието ще отстрани всички, които са неспособни интелектуално и морално да се справят с изискванията на една свободна педагогия. При назначаването на преподавателите в основните училища и гимназиите ще се вземат под внимание само практически показаните от тях познания и възможности.
Ние считаме, че главната функция на педагогията е да съдейства за формиране на хора, които са способни да мислят и анализират фактите самостоятелно. За това ще бъде необходимо учителите да култивират всички способности на детето, за да може то да развие напълно всички свои възможности и заложби.
От педагогическата система, която ще въведе на практика анархокомунизмът, ще бъдат изключени всякакви санкции и награди, защото в тези два принципа се корени ферментът на всички неравенства.
Образованието е педагогическа мисия, целяща културното издигане на освободеното човечество. То ще бъде научно, свободно, еднакво за двата пола и включващо всички необходими елементи, за да могат всички хора да извършват дейности във всички области на производството и човешкото познание. Хигиената, здравното образование и сексуалното възпитание ще подготвят и жените да бъдат майки, защото от тях зависи най-вече развитието на човешкия род.
Киното, радиото, книгите, прожекциите, рисуването и т. н. ще бъдат отлични помощници за едно бързо интелектуално и морално издигане на днешните поколения и за развитието на личността у децата и юношите, които ще се родят и отраснат в условията на свободния комунизъм.
Вън от чисто образователната роля, която се отнася до първите години от живота, анархокомунизмът ще осигури за всички без изключение, през цялото им съществувание правото и достъпа до наука, изкуства и изследователска дейност от всякакъв вид, съвместими с необходимите производствени дейности, чието упражняване ще гарантира съществуването, равновесието и здравето на човешката личност. Тружениците в анархокомунистическото общество няма да бъдат разделяни на физически и умствени, а ще бъдат едното и другото. Достъпът до изкуствата и науките ще бъде свободен. Отделеното за тях време ще принадлежи на личността, а не на общността, от която индивидът ще може да се отдели, ако го желае, след като е приключил трудовия си ден и е изпълнил ангажиментите си на производител.
Успоредно с материалните, съществуват и духовни нужди, които ще се проявят с още по-голяма сила в едно общество, което е задоволило първите и което е еманципирало социално и морално хората. Както еволюцията е една линия на непрекъснато развитие, макар понякога неравномерно, така и индивидът винаги ще има стремежи и желания да надмине своите родители, себеподобните си, самия себе си, да се наслаждава повече и по-дълго на живота. Всички тези желания за изпреварване, за творчество (артистично, научно, литературно), за експериментиране няма да угаснат поради материални причини. Или още по-точно – в едно общество, основано върху свободата на всички прояви на човешкия живот, те могат да претърпят разцвет. Защото, вместо да ги задуши, както това става днес, обществото ще ги окуражава и култивира, считайки че човек не живее само с хляб. Бедно би било онова човечество, което се стреми само към хляба.
Не е логично да мислим, че в нашето общество хората няма да желаят да се забавляват. В автономните анархистически комуни много дни ще бъдат посветени на всеобщи празненства. Те ще бъдат посочвани от събранията, които ще изберат символични дати в историята или природата. Също всекидневно ще бъдат посвещавани часове за театрални представления, за кино, културни конференции, часове за радост и развлечения.

12. ЗАЩИТАТА НА РЕВОЛЮЦИЯТА

Трябва да приемем необходимостта от защита на завоеванията, реализирани в революцията, защото считаме, че революционните възможности на Испания са по-големи от тези на заобикалящите я страни. Вероятно капитализмът там няма да отстъпи и да се съгласи да бъде лишен от интересите, които има в Испания, нито да остави един “лош пример“ за своите пролетарии. Поради това, докато социалната революция не възтържествува в международен мащаб, ще бъде необходимо да вземем нужните мерки за нейната отбрана било против чуждестранната инвазия на капиталистическия свят, било за да избегнем контрареволюцията вътре в страната.
Една полиция и постоянна армия биха представлявали смъртна опасност за революцията, понеже от тях се ражда полицейската и милитаристична диктатура, която води неизбежно революцията до гибел. В моментите на въоръжената борба, когато силите на държавата частично или изцяло са в отстъпление, някои от тях биха могли да преминат на страната на народа и да окажат своето съдействие за победата на улицата над буржоазията. Но след като победят и експроприират последната, тяхната задача ще приключи. Те трябва да бъдат разпуснати. Въоръженият народ ще бъде най-добрата гаранция срещу всеки опит за реставрация на стария режим отвън или отвътре. Десетки хиляди пролетарии са минали през казармите и са запознати с модерната военна техника. Всяка Комуна ще има своето въоръжение и своите средства за защита. Докато революцията не затвърди окончателната си победа, ние няма да ги разрушим или превърнем в инструменти на труда. Ние ще препоръчаме да бъдат съхранени самолетите, танковете, бронираните коли, картечниците и зенитните оръдия, защото най-голямата опасност от една чуждестранна инвазия е от въздуха. Ако този момент настъпи, Народът ще се мобилизира срещу врага и тружениците ще се завърнат на работните си места едва когато изпълнят отбранителната си задача. Всеобщата мобилизация ще бъде адресирана до всички индивиди от двата пола, които са годни за борба и които ще се подготвят, като се обучат в изпълнение на множество задачи, необходими за победата в гражданската война или войната на класите.
Отбранителната мрежа на Конфедерацията, стигаща до производствените единици, ще бъде най-сигурният помощник при консолидирането на революционните завоевания и при формирането на бойните единици, които трябва да поддържаме върху целия Полуостров за защитата му. Следователно, ние декларираме:
1. Разоръжаването на държавата и капиталистите предполага изземване на оръжията им от Комуните в национален мащаб. Те ще се погрижат за съхранението им и ще бъдат натоварени да организират ефикасно отбраната;
2. В международен план ще трябва да водим усилена пропаганда сред пролетариата на всички страни, за да организира енергични протести и демонстрации на солидарност срещу всеки опит за инвазия от страна на околните държави. Същевременно, Иберийската конфедерация на автономните анархистически комуни ще подпомага морално и материално всички потискани и експлоатирани на света в стремежа им да се освободят завинаги от чудовищния похлупак на капитала и държавата.

13. ЗАКЛЮЧИТЕЛНИ ДУМИ

Нашата работа (на комисията) е приключила, но преди да поставим последната точка, трябва да кажем в историческия час, който преживяваме, че резолюцията не трябва да се разглежда като нещо окончателно, което може да служи като норма и шаблон за конструктивните задачи на революционния пролетариат.
Претенцията на нашата комисия е много по-скромна. За нас ще бъде достатъчно, ако Конгресът види в резолюцията най-общите линии на един начален проект на социалната революция, която пролетариатът трябва да доведе до успешен завършек, което ще стане отправна точка към пълното освобождение на цялото човечество. Нека всички, които чувстват, че притежават необходимата интелигентност, дързост и енергия, да подобрят нашата работа.

Източник: anarchy.bg

Накратко за Федерацията на анархистите в Иберия

фаиФедерацията на анархистите в Иберия (FAI, исп. Federación Anarquista Ibérica) е испанска анархистка федерация, чиито членове са активни и в Националната конфедерация на труда (CNT). Името често се пише като CNT-FAI заради близките отношения между двете организации. Печатен орган на ФАИ е вестник „Земя и свобода“ („Tierra y Libertad“).

„Иберийската“ част в името е свързана с идеята за обединение на испанските и португалските анархисти в паниберийска организация. ФАИ е секция на Интернационала на анархистките федерации (ИФА).

ФАИ е създадена през 1927 г. във Валенсия, за да предотврати бюрократизацията на НКТ и да противодейства на установения в Испания диктаторски режим на Мигел Примо де Ривера.

В състава на ФАИ влизат както колективни участници, така и индивидуални членове, които са обединени в асоциация, основана върху свободното споразумение и взаимопомощта. Това позволява на Иберийския полуостров да съществуват отделни анархистки федерации. Участниците във ФАИ смятат, че антидържавното и антикапиталистическото движение може да доведе до построяването на анархисткия комунизъм. По този начин Федерацията на анархистите в Иберия обявява, че ще се бори за интернационализъм и срещу всички форми на държава, авторитаризъм, религия и т.н.

Значителното влияние на ФАИ върху испанското анархосиндикалистко движение води до това, че редица умерени членове на НКТ начело с Анхел Пестаня преминават в създадената от него Синдикалистка партия.

ФАИ играе значителна роля в Гражданската война в Испания на страната на републиканците. В началото на войната ФАИ наброява около 300 000 души. В хода на Гражданската война подлагат на критика сътрудничеството на анархосиндикалистите с републиканското правителство.

По време на управлението на Франсиско Франко ФАИ продължава нелегалната си дейност. След смъртта на Франко и либерализацията на режима в Испания ФАИ продължава активността си. Въпреки че участниците в организацията са едновременно и в НКТ, членството във ФАИ е тайно.

Колективните участници и индивидуалните членове, които са във ФАИ, са свързани един с друг с организационно споразумение. Те организират събрания и конференции на жителите на полуострова, където взимат решенията с консенсус. Като метод за борба предпочитат прякото действие.

От известните членове на ФАИ си заслужава да се отбележат Гарсия Оливер, Франсиско Аскасо, Буенавентура Дурути (загинал при неизяснени обстоятелства на 20 ноември 1936 г. при Мадрид).

земя и свобода

Вестникът на ФАИ „Земя и свобода“

Днес ФАИ работи по създаването на „Libertarian Athenaei“, а също така се занимава и с пропагандна работа. Организацията издава месечния вестник „Tierra y Libertad“ („Земя и свобода“) в Кастилия и португалското списание „Cuadernos de Accao Directa“.

Три интервюта с анархисти, участващи в събитията в Барселона през юли 1936 г.

Интервю с Диего Абад де Сантилян

диего абад де сантилян

Диего Абад де Сантилян

Какво си спомняш за 19 юли?

Първо трябва да кажа, че ние знаехме за предстоящия бунт на военните. Диац Сандино беше шеф на летището край Барселона. Няколко дни преди 19 юли той обискира един офицер, който тръгваше за Майорка, и намери в него доказателството за конспирацията. Попита ни какво да прави и ние го посъветвахме да предупреди републиканското правителство, за да вземе необходимите мерки. Диац Сандино замина за Мадрид, където го заплашили с арест и му казали, че е манипулиран от лудите анархисти, че армията не може да въстане срещу републиката и прочее глупости. След завръщането си в Барселона разбра, че е предаден и поиска от нас защита, която му осигурихме веднага. Наши хора, които той въоръжи, поеха охраната на летището. Това можеше да обясни факта, че през следобеда на 19 юли самолети прелетяха над казармата Атаразанас, но изсипаните бомби паднаха на 600 метра от целта. Прекарахме дни и нощи преди уречения ден в подготовка на нашия отговор срещу фашистките бунтовници. На 17 юли президентът на Каталония Компанис, който навярно е размишлявал за събитията от октомври 1934 г., поиска среща с делегация на НКТ и ФАИ. Отидохме, за да видим какво ще ни предложи. Трябва добре да се разбере, че бяхме изцяло лишени от средства. Този, който имаше пистолет, беше цар. С Компанис размяната на мнения беше повече от ясна. Дискусията се водеше най-вече от Гарсия Оливер. Нямам спомен аз и Дурути да сме казали нещо важно.
– Имаме нужда от оръжие – започна Гарсия Оливер.
– Властта няма друго, освен това, с което са въоръжени силите на реда. Не можем да ги разоръжим – отговори Компанис.
– Ние сме единствените, които могат да победят, но нямаме оръжие. Нашите оръжейни бяха разрушени от вашите сили.
Очевидно Компанис беше впечатлен. Дурути, чиято репутация беше широко известна, беше прекарал лоши дни и нямаше особено приветлив вид. Когато Компанис разбра, че и представител на ФАИ ще присъства на срещата, той сигурно е очаквал да види някакво още по-страшно чудовище от Дурути. Моето присъствие го успокои. В края на срещата се обърна към мен: „Слушай, ден и нощ ще бъда до телефона. В случай на нужда, не се колебай да ми телефонираш“. Накратко, получихме доверието му, но нищо повече.
Имаше и други опити да намерим оръжие. В Цивилната гвардия (Жандармерията) генерал Арангурен ни прие – мен, Аскасо и Дурути, – но не получихме нищо. А те имаха всичко, което ни липсваше. Когато излизах от щаба им, един офицер от авиацията се насочи към мен: „Знам, че вчера тук беше доставено леко стрелково оръжие, да идем да го потърсим!“ Нямаше никой. Претърсихме етажите, разбихме няколко брави и наистина намерихме оръжейна с 200 пистолета. Ако Аскасо и Дурути бяха останали, можехме да вземем всичките, но сам взех колкото можах: 30-40 пистолета и няколко кутии боеприпаси. Добре, че ме познаваха, иначе щяха да ме лишат от моето съкровище. Вече се беше зазорило на 19 юли. Битката се завърза след това.

Какви впечатления си съхранил?

Мога да гарантирам, че никой боец на НКТ не остана у дома си. Всички бяха на улицата, на поста си. Дори безсилни, защото не бяха въоръжени, всички бяха тук в очакване. Един народ се надигна и го стори, защото ние бяхме тук, легендарният Дурути беше тук, в първата редица. Имахме влияние и народът ни подкрепи. Това беше нашата битка, но в един момент народът пое инициативата, без какъвто и център да му диктува някаква линия на поведение. Един пример: видях артилерийска колона фашисти да пристига и да изненадва 10-12 наши бойци. Те бяха в капан и не можеха да отстъпят. Скриха се зад една порта и щом колоната отмина, изненадващо завзеха последния топ, обърнаха дулото му и започнаха да обстрелват колоната. Тежките оръжия се превземаха с такива атаки. Без заповеди, без съвети и предварителни планове. Народът пое сам инициативата и това беше нещо изключително. В Мадрид и другаде ставаше същото. Военната отбрана на Мадрид беше невъзможна. Мадрид трябваше да падне, но един цял народ отхвърли фатализма, съпротивляваше се напук на всякакви тактически и стратегически закони. Това се случи в Испания, защото в недрата на народа анархистическото движение го импулсираше.

Как се организира Централният комитет на антифашистките милиции на Каталония?

В Барселона, след двудневни битки и много безсъние, трябваше да се организира хаосът. Градът беше надолу с главата, без транспорт и всичко беше затворено. Първата ни задача беше да пуснем в ход фабриките и транспорта. Капиталистите и другите началници в повечето случаи бяха избягали. Работниците създадоха фабрични комитети и организираха производството. В транспорта също. Тук нямаше никакви заповеди. Спонтанно, работниците, както и селяните вземаха решенията, които бяха наложителни.
Идеята за организиране на Централния комитет на милициите се роди по същия начин на улицата от въоръжения народ. НКТ беше сама в състояние да ги накара да функционират, но тя действаше внимателно, като даде същото числено присъствие в Централния комитет на социалистическия синдикат ОСР. Когато ги информирахме за това си решение, те не дойдоха и казваха: „Защо? Вие имате смазващо мнозинство“. На което Гарсия Оливер отвърна: „Тук да, но другаде ние ще бъдем в малцинство, а вие ще сте мнозинството. Надяваме се да постъпите по същия начин“. Прилагахме максимално работническата демокрация, това беше неоспорим факт.

Интервю с Хуан Гарсия Оливер

хуан гарсия оливер

Хуан Гарсия Оливер

Как преживя военния пуч от юли 1936?

Може да звучи нахално, но го преживях както очаквах. Членовете на Конфедералния комитет за отбрана на НКТ за Каталония се противопоставиха на военния бунт, точно както бяха предвидили. Знаехме как ще действат бунтовниците. Те нямаха силно въображение що се отнася до техниката на държавния преврат и освен това ни познаваха твърде зле. Мислеха си, че ще минат като на парад, без сериозна съпротива от наша страна, както обикновено. Тяхното невежество беше нашата сила. Новото беше, че съществуваше една добре организирана сила – нашите кадри за отбрана, решени да се бият.

Как по-конкретно?

Наскоро бяха открити много казарми от властта. Те образуваха един вид ветрило и доминираха над работническите квартали в покрайнините. Един от проблемите, стоящи пред нас, беше да оставим ли военните да излязат от казармите? Другият проблем беше трябва ли да призовем към генерална стачка? Според мен не трябваше: първо, защото нейната степен на ефикасност е във всички случаи спорна и освен това би изострила слуха на военните. Идеалното от моя гледна точка беше работниците да излязат на улицата без призиви за стачка. Дадохме две нареждания: от една страна да оставим войската да излезе от казармите, за да не ги превърне в крепости, и от друга – щом излязат, да се надуят сирените на текстилните фабрики и на корабите в пристанището като психологическо оръжие. Риск печели, риск губи. Залагахме на това, че ако не се съмняват в победата си, военните няма да се въоръжават до зъби. Рискувахме и спечелихме. Атакувани в тила, военните бяха изненадани и бързо разколебани. Без муниции, малко по малко започнаха да се предават. Единственото събитие, което не предвидихме, беше поведението на генерал Годет – командващият въстанието в Барселона. Виждайки, че ситуацията е безнадеждна, той поиска да преговаря с президента Компанис, за да се предаде на властите и да подпише прекратяване на огъня. Проблемът беше в това, че единствената легитимна власт тогава беше Конфедералният комитет за отбрана на НКТ за Каталония. Така ние решихме да продължим битката до пълното поражение на бунтовниците. Решението беше взето от комитета на площада пред театъра под един камион. Така мина всичко, без големи изненади.

Не оставяш никакво място за „спонтанния подем на масите“?

Те ни последваха. „Революционната гимнастика“ предполага, че кадрите на отбраната ще бъдат първи в битката, поемайки всички рискове. В това се различавахме от псевдореволюционерите, които практикуваха метода „Да се въоръжим и тръгвайте!“ Когато видя ръководителите на НКТ да поемат към центъра на града, работническата класа разбра, че този път часът на революцията наистина е ударил. В Сарагоса, обратно, действаха „по старому“: стачният комитет призова за революция и се скри в една изба. Естествено, призивът им не беше последван.

На 20 юли 1936 г. се състоя известната среща с Компанис. Как мина тя?

Щом нашата контраатака срещу пучистите приключи успешно, Компанис се обърна към Регионалния комитет на НКТ, който назначи делегация. Отидохме да чуем предложенията на Компанис, след което се оттеглихме, за да ги разискваме.

Каква беше твоята гледна точка върху ситуацията в този момент?

Повече от всякога аз исках да извършим цялостната, радикална и тотална Социална революция без половинчати мерки. За мен беше повече от ясно, че Компанис иска да ни превърне в пазачи на „сигурността“. За него нашият Комитет на въоръжените работнически милиции беше нещо като полицейски комисариат. А ние се борихме за революцията и трябваше да я завършим, като продължим да настъпваме напред.

На един прочут пленум на местните Федерации на анархистическото движение на Каталония, мисля през август, според Цезар Лоренцо в книгата му „Власт и Социална революция“, ти си казал: „Или ще сътрудничим, или ще наложим нашата диктатура“?

Установявам, че прескачаш една твърде важна глава от нашата история. Това не ме учудва, защото тази глава често я пропускат, включително Лоренцо, Пейрац и други. Преди събранието, за което говориш, имаше друг пленум на регионалните федерации на CNT, FAI и FIJL (Иберийската федерация на безвластническата младеж), който се състоя на 23 юли и беше от решаващо значение. На другия ден след нашата победа, ние анализирахме ситуацията в Каталония. Аз предложих да въведем незабавно и безкомпромисно свободния комунизъм (така испанците наричат анархокомунизма), за която цел трябваше да премахнем всякаква власт и да разчистим терена от политиците за инициативата и революционното творчество на масите. Моето предложение беше отхвърлено от пленума. С изключение на един-единствен делегат, анархистическото движение (CNT, FAI и FIJL) отказа на 23 юли да вземе нещата в свои ръце и да установи анархокомунизма. След като взе това решение то отстъпи терена на другите сили.

Как си обясняваш този избор и факта, че ти се оказа напълно изолиран?

НКТ стана жертва на проявление на самопарализа. Дотогава Конфедерацията беше във възход, тя преодоля всички препятствия, включително най-трагичните. Когато обаче се намираше в зенита си и революцията беше на една ръка разстояние, тя удари спирачките и с това скочи от влака на историята (по същия начин би се почувствал ефектът, ако Земята спре за част от секундата своето въртене около Слънцето). И днес още плащаме последиците от това натискане на спирачките от пленума на 23 юли. Отказвайки да продължим напред, под претекст, че часът на анархокомунизма не бил ударил, пленумът спря възхода на нашето движение. То беше парализирано.

Но по-конкретно какво се случи? Кой спря движението?

Главният майстор на това, под претекст, че английската флота заплашвала Барселона, беше Сантилян. Спомням си, че му отговорих: „Ние нямаме правото да спираме, когато 400 другари загинаха в Барселона, за да живее революцията“. Аз се бих, за да защитавам тази последователна позиция. Правих го в памет на миналите боеве, за честта на бойците, които срещах от 17-годишната си възраст, които отказваха компромиса, и с мисълта за другарите, които загинаха през последните дни. Но аз бях победен и се подчиних на решението на пленума. От този момент нататък, историята на НКТ е история на едно сгромолясване. Пленумите, които последваха 23-то юлския, щяха да отбележат само етапите на това падение. В своите спомени аз давам многобройни примери за неща, за които Пейрац никога не говори. Така, когато по повод на едно общо оплакване против парализирането на действията по фронта на Арагон, се стигна до искане за отстраняване на Дурути и замяната му с Ховер – моята намеса позволи на Дурути да остане на поста си. Оттогава престанах да бъда непримирим революционер и се превърнах в помирител.

Ти си мислил, че след пленума на 23 юли не остава нищо друго?

Известно време се надявах, че чрез Комитета на милициите ще мога да създам революционен полюс, който би могъл да ни послужи, за да потеглим отново напред. Идеята ми беше, че като запазим максимално влияние в милициите, ще бъдем готови за деня, в който организацията ще си даде сметка, че е сбъркала пътя. Този ден не дойде. Влязохме в логиката на компромисите. Въпреки това, аз винаги очаквах, че организацията ще възобнови дебата от 23 юли и ще приеме една революционна линия.

Да вземе властта?

Не! Алтернативата беше следната: или ще сътрудничим на едно правителство, без да можем да го контролираме, или ще го свалим и ще проведем Социалната революция във всички области. Разликата е колосална. Отказвайки да участва в управлението, щеше да е по-добре, ако НКТ се заемеше изцяло с революцията, увличайки масите от колебаещи се или предпочитащи невъзможния неутралитет. Ако беше нужно, тя можеше да назначи едно правителство на левицата изцяло под свой контрол. По такъв начин функционираше Комитетът на милициите. Ние го ръководехме. Това нямаше нищо общо със случилото се в последствие, когато влязохме в правителството на Ларго Кабалеро в слаба позиция спрямо блока на всички останали: социалисти, сталинисти, републиканци, национал-автономисти и всякаква подобна сган.

Когато говориш за контрол над правителството, мислиш ли че НКТ имаше средствата и възможностите да го осъществи? Нейната сила беше твърде различна в различните региони. В Каталония може би беше възможно да се защитава твоята максималистка линия, но другаде – не.

Аз винаги съм вярвал в ролята на действените малцинства. Те са тези, които трасират пътя. Ако следваме твоите разсъждения, за каталонската НКТ не е имало друг път, освен да стане реформистка. Тръгвайки от хипотезата, че другите региони нямат капацитета на Каталония, Конфедерацията не трябваше да предприема нищо, освен да се задоволи и да търпи. Да търпи, но докога? Колко години? Аз не казвам, че разсъжденията ти са лишени от основания, но доведени до логическия им край, те узаконяват реформизма. Аз бях привърженик на това да вървим напред, да опитаме, увличайки масите с примера на Каталония, да продължим Испанската революция.

От гледна точка на доктрината обаче такъв контрол над властта също е ерес и не издържа, нали?

На НКТ се падаше да демонстрира, че е възможно да извърши революцията, без да налага своята диктатура. Нейната сила почиваше върху колективния ѝ капацитет. Защо трябва да предричаме неуспеха на своята революция? Да се мисли така, означава, че нямаме доверие в собствените си идеи. Анархистите вярват в човека. Това е съществена разлика с марксистите. В Испания синдикализмът прокламира анархистическата идея от самото начало. Беше дошъл часът, в който ние можехме да покажем на какво сме способни. Днес можем да анализираме грешките си или да ревизираме някои от постулатите си, но повече никога няма да се питаме трябваше ли да извършим революцията, или не.

Защо, когато установи, че твоята позиция е в малцинство, ти не се противопостави открито на мнозинството?

Противопоставих се. Още вечерта на пленума събрах членовете на групата „Nosotros“, разширена с Маркос Алкон, Мануел Ривас, Хоакин Аскасо и още двама-трима другари. Обясних им, че предвид разнородния характер на НКТ, позицията ѝ не ме учудва особено и добавих, че както и в други моменти от историята ѝ, единствено една смела акция на групите, без „водачески“ претенции, би могла да промени курса на събитията. В заключение им направих следното предложение: преди колоните да потеглят за фронта в Арагон, трябваше да ликвидираме властта на „Народния фронт“ в Барселона и в цяла Каталония и да вземем нещата в свои ръце. Дурути се противопостави, макар да признаваше, че моите аргументи са валидни. Той декларира, че е привърженик на изчакването да превземем Сарагоса преди да действаме. Възразих му: „Какво ни доказва, че в условията, в които ще се развият боевете, ти ще превземеш Сарагоса?“ Моята теза беше, че нашата бърза победа зависи от капацитета ни да очертаем едновременно следните три кръга: един с център Барселона, втори – с Галисия и трети – със Севиля. Ако един от тях липсваше, войната щеше да бъде продължителна.
Повтарям: ако ние спечелихме в Барселона, то е, защото бяхме успели да създадем военна сила, отговаряща на нуждите на въстанието. Като се кажеше утре в толкова часа на това место, тя беше там. Кадрите на отбраната бяха млади, обучени хора, готови за борба, въоръжени и сигурни. В Барселона това работеше и точно то липсваше в другите региони, особено в селските зони, което, според мен, е една от главните причини за неуспеха на революцията.

Интервю с Хосе Пейрац

хосе пейрац

Хосе Пейрац

В момента на военния пуч от юли 1936 г. вие бяхте в Барселона?

Да, но аз не участвах в сраженията в центъра на Барселона, понеже бях в предградието Хоспиталет. Нашият квартал внимаваше какво става в намиращото се в съседство историческо селище Санс. Бяхме близо до една важна казарма – на пехотата от Бруш – и мислехме, че войските ще атакуват Барселона от запад, където бяхме ние. Имахме малко оръжия. В моята група бяхме петима с един-единствен пистолет. Щастие е, че военните не влязоха от тази страна, защото нямаше да направим кой знае какво. Те нападнаха през централния булевард Диагонал, проникнаха в центъра на града и завзеха цяла Барселона с изключение на седалището на правителството. Държаха пощата, телефонната централа, хотел Риц, площад Каталония, пред университета и стигнаха чак до площад Испания. Войските контролираха цяла Барселона. Случилото се после е трудно обяснимо. То е свързано с реакцията на народа, от която НКТ съумя веднага да спечели в този психологически момент, за да промени курса на събитията. Що се отнася до мен, аз участвах в атаката на Пехотинската казарма с други анархистки групи. Тя беше изоставена от главните войскови части, насочили се към центъра, и ние завзехме картечници, карабини, гранати – цял арсенал, което не беше за пренебрегване по-нататък.

Отговорът на пуча беше ли резултат на планирана и ръководена акция, или се дължеше на спонтанността?

Мисля, че имаше много спонтанност, която понякога е по-ефикасна от методичното провеждане на военните операции, защото е непредвидима. Когато един шахматист мести една фигура върху дъската, неговият противник винаги може да намери отговор, за да попречи на плана му. Най-добрият начин да се блокират действията на една армия не винаги е да се противопостави друга армия, освен ако тя не е по-мощна или по-добре екипирана. Ако срещу една класическа армия, технически подготвена по старому, дисциплинирана и имаща стратегически познания, ти се опитваш да формираш друга армия от същия тип, загубата ти е 100% сигурна. Точно това се случи с нашата война. В Барселона на 19 юли стана нещо съвършено различно: армията излезе на улицата и окупира стратегическите точки на града, но нейните командири оставиха огромни пространства и хората се промъкваха навсякъде, стреляха от покривите, смесваха се с войниците и рушеха бойния им дух. Така малко по малко дисциплината рухна, вече никой не знаеше какво да прави, командирите не можеха повече да командват, нито войниците се подчиняваха на заповедите им. Накрая, пред тях застана алтернативата – да се предадат или да загинат. Така беше спечелена битката за Барселона. Другояче казано, аз не съм сигурен, че ако имахме един прецизен план, нещата щяха да протекат толкова добре. Фактически, ние не получихме никакъв съвет, освен „да не спим“ и да се прегрупираме в синдикалните клубове. А и оръжия ни липсваха, за да изработим един ефикасен боен план. Вярно е че, атакувахме няколко оръжейни склада и няколко закотвени в пристанището кораби, но това не беше достатъчно. Трябва да признаем и това, че гвардията за атака срещу безредиците беше по-скоро на наша страна, а жандармерията остана неутрална, което ни услужи много. Ако в този момент цивилната гвардия беше поела риска да застане на страната на армията, всичко щеше да стане доста по-сложно. Но повече от всичко, за нашата победа над армията допринесе войнственият дух на бойците-анархисти. Те имаха в актива си още много други революционни удари. Макар и недисциплинирани, те бяха тренирани в уличните боеве и имаха готовност за саможертва, без която борбата е невъзможна.

Имало ли е случаи на войнишки бунтове?

Не вярвам. Стана нещо друго. Имаше психологически момент, който бихме могли да наречем нарушаване на равновесието. Докато войникът има до себе си началник, който го командва, тежестта на дисциплината го кара да се подчинява, дори и да е анархист. Ние имахме цели зони, в които хиляди от нашите приятели не направиха нищо. В самата Сарагоса, където протече конгресът на НКТ през май в една атмосфера на апотеоз, приятелите не мръднаха. Липсваше им инициативност като тази, която имахме в Каталония. Това, което стана ясно в Барселона е, че докато войникът е в усмирителната риза на дисциплината, той е само една машина, която се подчинява на заповедите и стреля по своя баща или децата си. Но когато точката на равновесие се измести и ситуацията се обърне във вреда на военните, дисциплината рухва и войниците се разбунтуват. Когато тълпата в Барселона завзе оръдията на артилерийската част на една от казармите и започна да я обстрелва, дисциплината се срина, противникът беше напълно деморализиран и ние спечелихме сражението. С тези оръдия се приближихме до седалището на генералния щаб. Освен ако не иска да се самоубие, за един войник е много трудно да се противопостави на заповедите. Имало е в миналото случаи на неподчинение и опити да се превземе казармата Кармен в Сарагоса, но те пропаднаха и бунтовниците, сред които имаше и няколко офицери, бяха избити. Подобна история имаше през 1933 г. в Кордоба, но такива случаи са съвсем редки.

Превод на Георги Константинов

Ирландските анархисти в Испания

Малкият остров Ирландия дава на Революцията над 1000 доброволци, сражаващи се в сформираните от Републиката Интернационални бригади и революционни милиции, участващи като военни инструктори, а също така лекари, санитари, учители, журналисти и др.

Ирландските доброволци анархисти

Ярка следа в Испанската революция оставя анархистът капитан Джак Уайт. Той е роден през 1879 г. в графство Антрим. След като завършва военната академия в Англия като офицер е изпращан в различни части на света. След завръщането си на Острова известно време прекарва в безвластническа комуна, където се запознава с идеите на анархизма, като силно влияние му оказват произведенията на Лев Толстой.
През 1913 г. се завръща в родната си Ирландия, където започва да се занимава с журналистика. След запознанството с Джеймс Конъли капитан Уайт се включва в борбата на ирландския народ против английското владичество. През 1914 г. заедно с Конъли сформират работническа нелегална милиция, която получава името „Ирландска гражданска армия”. След кървавото потушаване на Великденското въстание в Дъблин през 1916 г. и убийството на Конъли капитан Уайт събира остатъците от разбитите „Гражданска армия” и „Ирландски доброволци”, изтегля ги в провинциалните графства и се включва активно в борбата за независимост. През 1922 г. в Донегал се опитва за кратко да установи „Свободна работническа република”, но не успява.
През 1936 г. заедно със своя близък приятел и съратник Франк Раян започват да организират канали по прехвърляне на ирландски доброволци в помощ на Революцията в Испания. Капитан Уайт също заминава за Испания. Първоначално се присъединява към колоната „Конъли” като военен инструктор. Впоследствие е прехвърлен като военен инструктор в Сарагоса, където обучава жените от околните села в стрелба с пистолет. През май 1937 г. 57-годишният Уайт заминава като представител на „Червения кръст” в Барселона. Тук установява близки връзки с членове на анархистките милиции на CNT и FAI, а също така и тесни контакти с легендарната безвластничка Ема Голдман. Сражава се на барселонските барикади срещу болшевиките и организирания от тях метеж. След края на Гражданската война в Испания се завръща в Англия, където се отдава на безвластническа дейност. Умира през 1946 г.

През май 1937 г. в Барселона при пожар загива ирландската анархистка Рут Ормсби. Тя е зачислена като санитар от „Червения кръст” към анархистките милиции.
Друг ирландски доброволец-анархист е Патрик Рийд. На 20 февруари 1937 г. Рийд се прехвърля от Франция по един от нелегалните канали на Франк Раян в Испания. Присъединява се към колоната „Конъли” и участва във всички нейни сражения с врага. Няколко пъти е раняван тежко. В колоната отговаря за взривните вещества, по поставянето на мини и противотанкови заграждения, тъй като по времето на Първата световна война Рийд е служил като сапьор. В спомени на оцелели негови другари е описан като смел, честен, достоен и обаятелен човек. Доброволецът Хари Фишър пише за него: „Много обичахме да сядаме в кръг и да слушаме Пат, който разказваше своите преживявания. Като човек анархист обаче имаше своите странности. Не обичаше да дава и да приема каквито и да е документи. По отношение на дисциплината се обявяваше „против, във всички случаи”. Когато марширувахме в града, Пат винаги отказваше да върви „в крак” с нас.”
След разформироването на колоната „Конъли” през 1938 г. Патрик Рийд заминава за САЩ, където се включва активно в дейността на анархисткия синдикат IWW, в който членува още от 1920 г. Умира през 1947 г.
Ирландските доброволци участват в издаването, печатането и разпространението на англоезични вестници, книги и други пропагандни материали. През април 1937 г. Франк Раян води репортажи по Радио „Мадрид”.
С благословията на католическата църква Ирландия изпраща и 700 доброволци на страната на Франко, но тяхното участие в бойните действия е незначително.

Владимир Пенев

Преврат срещу преврата

Aнархизмът в Испания по време на гражданската война

В изследванията на гражданската война в Испания (1936-1939) често се премълчава ролята на анархисткото движение и синдикатите за развитието на политическото противоборство и военните действия, както и за осъществяването на последния голям европейски социален и революционен проект на част от територията на републиканска Испания. Това подценяване – често резултат от идеологически предразсъдъци – е несправедливо, най-малкото защото съпротивата на самоорганизиралите се народни маси в Барселона и Мадрид помага за провала на преврата и удължаването на войната, което от своя страна вероятно дава ефект и върху цялостното развитие на събитията в Европа.
Гражданската война има своите предпоставки. В една страна с дълбока социална диференциация и нестабилен политически живот като Испания стачките, бунтовете и дори въоръжените въстания са чести явления. Индустриализацията в някои части от страната само добавя работнически проблеми към селските и допълнително разделя населението. В такава обстановка е нормално работническото, синдикалното и анархисткото движение да имат корени в Испания още от времето на Първия интернационал. В навечерието на войната анархисткият синдикат Национална конфедерация на труда (НКТ) и социалистическият синдикат Общ съюз на труда (ОСТ) имат по над 1 милион члена всеки при общ брой на населението около 25 милиона души.
След трудната победа на Народния фронт през февруари 1936 г. напрежението в страната расте и опасността от военен преврат става все по-очевидна. От НКТ успявят дори да разберат точната дата и час на подготвяната от военните офанзива, но въпреки предупрежденията правителството не реагира адекватно и отхвърля призива да се раздаде оръжие на работниците. При това положение комитетите за отбрана на НКТ и ФАИ (Федерацията на анархистите в Иберия) в Барселона вземат нещата в свои ръце и разграбват корабите с оръжие в пристанището, приготвено за превратаджиите. В нощ­а на 18 срещу 19 юли военните излизат от казармите и се опитват да установят контрол над невралгичните точки на града – телефонната централа, радиото, пристанището и главните кръстовища. Целият град обаче е осеян с барикади и в крайна сметка превратаджиите са победени и разоръжени, пленен е и пратеният да ги командва ген. Годет. По подобен начин протичат събитията в Мадрид и още редица градове и селища, което позволява половината страна да остане под управлението на вцепенената републиканска власт.
В политическата сфера главен приоритет е сформирането на антифашистки фронт от анархисти, социалисти, републиканци, комунисти, каталонски и баски националисти. Първата стъпка е създаването на комитет на милициите, където всички имат равно представителство. На анархистите е предложено участие в правителството на Ларго Кабалеро, което ги поставя пред дилема, предвид принципната им позиция против властта. От своя страна синдикатите предлагат създаването на Съвет за отбрана, където те да имат представителство, заедно с политическите партии, но това предложение не се приема и в крайна сметка двама представители на НКТ и двама на ФАИ получават 4 от общо 16 министерски места. Това са Хуан Пейро, който става министър на промишлеността, Хуан Лопес – на външната търговия, Федерика Монтсени – на здравеопазването и Хуан Гарсия Оливер – на правосъдието. Последният, сам той многократно съден и поставян извън закона, премахва адвокатските и съдебни такси и унищожава криминалните досиета. Други трима представители на анархистите влизат в Каталонското правителство. Плюсовете и минусите на този компромис на анархистите още се оценяват нееднозначно.

Социалната революция

За да се преодолее парализата в икономическия живот, синдикатите и работническите колективи поемат организацията на производството и обществения живот. Новите условия позволяват отдавна тлеещите социални конфликти да намерят отдушник в революционните преустройства на икономическата, политическата и културната сфера. Старите властнически и капиталистически структури са премахнати и заменени с разнообразни форми на работническо самоуправление и колективна организация. Социализирани са около 70% от промишлеността в Каталуния, голяма част от комуникациите, градският и железопътен транспорт, образованието и здравеопазването, дори сферата на услугите, театрите и кината. Особено впечатляващи са постиженията в сферата на здравеопазването – Каталуния е разделена на 9 големи сектора и още 35 вторични центъра, което позволява да се осигурява равноправно медицинска помощ на цялото население. За една година в Барселона са отворени 6 нови болници, има и нови санаториуми и старчески домове.
На много места в провинциите Арагон, Леванте, Каталуния, Андалусия и Естрамадура се организират колективни стопанства, обхващащи в един момент 60% от обработваемата земя в републиканската зона. Този процес често е за сметка на едрите собственици, принципно подозирани в симпатии към фашизма. Отношението към дребните собственици обикновено е толерантно, на някои места те дори се приемат като участници в събранията на колективите и народните комитети.
Уедряването на земята и рационализацията на производството често води до увеличаване на производството – някои стопанства дори успяват да се сдобият с модерна селскостопанска техника. Колективите се заемат и с организирането на останалите сфери на обществения живот. Капиталистическите отношения вътре в колективите са ако не премахнати, то сведени до минимум, въведени са купони за по-рационално и справедливо разпределение на продуктите. Въведено е семейно заплащане, стремежът е към уеднаквяване на жизнения стандарт във всички сфери. В Арагон и Леванте се създават областни федерации на колективите, които съгласуват работата на колективите и контролират разпределението на излишъците и работната ръка.
Като цяло новата организация на икономиката повишава жизненото равнище – увеличаване на заплатите, съчетано с намаляване стойността на основни стоки и услуги. До пълно изравняване не се стига – заплащането в различните отрасли е различно, има известни разлики и в зависимост от квалификацията, а в някои от аграрните колективи традиционните предразсъдъци водят до двойно по-ниско заплащане на жените.
Конфликтите, раздиращи републиканския лагер, имат също толкова голям принос за победата на Франко, колкото хитлеровите бомби и легиони, и хилядите италиански “доброволци”. Описаните събития, вдъхновили Джордж Оруел да напише “Почит за Каталуния”, остават в сянката на Втората световна война, която избухва веднага след разгрома на Испанската социална революция. „Голямата” война е и основна причина тя да бъде недооценена като последната дълбока социална революция, разтърсила Европа. Революция без партия-авангард и вождове – друг повод да остане в сянка при тотално пометената от авторитаризъм Европа (единствената неокупирана от фашизма и сталинизма през Втората световна война страна – Англия – е монархия), – която макар и за кратко постига забележителни успехи в прилагането на една често анатемосвана и обявявана за утопична концепция за обществото и организацията.

Филип Буров

Анархизмът в Испания

Статията засяга доста накратко развитието на анархизма в Испания, отбелязвайки някои от по-важните моменти и действия в анархисткото движение в страната, въпреки че биха могли да се включат и други значителни събития.

Първите погроми, 1873-1900

През 1873 г. в региона на Алкой работниците обявяват стачка за 8-часов работен ден след мощна агитация от страна на анархистите. Полицията открива огън по невъоръжена група стачкуващи, което предизвиква работниците да атакуват в отговор кметството. Мнозина са жертвите и от двете страни, преди конфликтът да приключи. Пресата след това фабрикува сензационни истории за измислени зверства: разпънати на кръст свещеници, хора, потопени в бензин и след това запалени и други подобни.

Правителството веднага предприема мерки да забрани испанската федерация. Залите за срещи са затворени, членове на федерацията – вкарани в затвора, публикациите – забранени. Ето защо до началото на 20 век пролетарският анархизъм в Испания остава относително неразвит.

Въпреки това анархистките идеи остават сравнително популярни в селските области, където мизерстващите селяни в продължение на дългогодишни неуспешни бунтове правят опити да създадат „либертарен (безвластнически) комунизъм”. През 70-те години на 19 век испанската федерация набира много от своите членове от селските райони на Андалусия след погромите срещу нейните последователи в градовете. В началото на 1870-те години секция на Интернационала е основана в Кордоба, което осигурява необходимата връзка между градските и селските движения.

Тези малки завоевания са разрушени от репресиите на държавата, които към средата на 1870-те принуждават движението да мине в дълбока нелегалност. Испанската федерация изчезва от хоризонта за известно време и конвенционалният „трейдюнионизъм” (профсъюзничество) започва да заменя революционната активност, въпреки че анархистите остават многобройни и техните идеи не са забравени. Примиренческите характеристики на този период са по-скоро родени от отчаянието, отколкото от несъгласие с революционните идеи. Анархистите са оставени да действат като „самотни тигри”; опитите за създаване на масова организация като Пакта за обединение и солидарност имат известен преходен успех, но в крайна сметка са осъдени на провал.

Липсата на революционна организация довежда много анархисти до предприемане на насилствени актове като форма на пряко действие и случайни бунтове избухват, като в Херес например, но също без успех. Правителството започва да приравнява анархизма с тероризма и нанася ответен удар. Анархистите понасят най-суровите репресии до момента: известен пример е масовият арест и последвалите изтезания на анархистки затворници в замъка Монтжуик в Барселона през 1892 година. Повече от 400 души са вкарани в тъмниците след избухване на бомба (както обикновено, виновниците остават неразкрити). Международното възмущение избухва след разкритията за жестоките изтезания: хора, обесени от таваните, усукани и изгорени генитали, извадени нокти. Няколко от арестуваните умират преди процеса и най-вероятно петима са екзекутирани след него.

Възходът на анархосиндикализма

В началото на 20 век тероризмът започва да отшумява. Анархистите осъзнават очевидната нужда от форми на пряко действие, способни да извоюват победи срещу държавата и капитализма. Идеята на анархосиндикализма (за да се разграничи от реформисткия синдикализъм в други части на Европа) набира популярност. Чистите „анархокомунисти” не са склонни да приемат синдикалистки идеи и постепенно се маргинализират, но в крайна сметка двете групи – анархисти и анархосиндикалисти стават почти неразличими.

Нова организация, Федерацията на работническите общества от испанския регион, се основава през 1900 г. на либертарни принципи. Нейният успех е светкавичен: общи стачки избухват из цяла Испания за една година. Много от тези стачки нямат ясно изразено ръководство, но ясно се вижда, че инициативата е на работническата класа. Нов момент е радикалното противопоставяне на реформистките стачки с бляскави по своята оригиналност идеи – много от стачниците нарочно не издигат ясни искания или издигат абсурдни такива, като например искането за седем часа и половина почивка в осем часов работен ден! Работниците просто ползват езика на синдикалните протести, за да заявят, че не искат да работят за капитализма и се борят за нищо по-малко от неговия край. Испанското правителство реагира остро с репресии срещу Федерацията на работническите общества. Движението обаче съзрява след многобройните поражения и децентрализираният и деперсонализиран характер на организацията я имунизира в голяма степен срещу атаките на властта, която по старому търси да „отреже главата” на една организация, в която главите са колкото членовете.

„Трагичната седмица”

През 1909 година две събития дават повод за поредна обща стачка в Барселона. Една от текстилните фабрики е закрита, а 800 работници – уволнени. Заплатите са спрени в целия отрасъл. Работниците, включително работещите извън тази текстилна фабрика, започват да подготвят обща стачка. В същото време правителството обявява набор и всички годни за военна служба са призовани да се бият в Мароко, където местните племена вече воюват с испанските войски. Повечето призовани работници не изгарят от желание да рискуват своя живот или да убиват други, за да утвърждават интересите на испанските капиталисти – войната в Мароко е всъщност война за мините и тежката промишленост. Антивоенни събрания и протести избухват в цялата страна и навсякъде се говори за обща стачка.

Стачката започва в Барселона на 26 юли, няколко седмици след обявяването на военната мобилизация. Тя бързо прераства в мащабно въстание. Анселмо Лоренсо пише в едно писмо: „Социална революция избухна в Барселона по инициатива на самите хора. Никой не я водеше. Нито либералите, нито каталонските националисти, нито републиканците, нито социалистите, нито дори анархистите.” Полицейските управления са атакувани. Железопътните линии, водещи към Барселона – разрушени. По улиците се изграждат барикади. Девет църкви и манастири са разрушени от членове на Радикалната партия, за които е добре да се отбележи, че наистина са били почти толкова „радикални”, колкото анархистите или социалистите, а шест души загиват по време на вълненията. След потушаването на бунта 1700 души са подведени под отговорност по различни обвинения. Повечето са освободени, но 450 биват осъдени. Дванайсет от тях са осъдени на доживотен затвор, а петима са екзекутирани, включително Франсиско Ферер, който дори не е бил в Барселона по време на въстанието.

След тази „Трагична седмица” работническите съюзи са разбити, вестниците са спрени, а безвластническите (либертарни) училища като модерното училище на Франсиско Ферер – затворени. Каталония е във военно положение до месец ноември. Вместо да се предаде, испанската работническа класа става все по-войнствена и по-революционна, тъй като работниците вече са намерили начин да превърнат синдикализма в революционна стратегия.

Годините на Франко

Когато Франсиско Франко идва на власт през 1939 година, екзекутира десетки хиляди политически дисиденти. Общият брой на политически мотивираните убийства между 1939 и 1943 възлиза на не по-малко от 200 хиляди. Политическите затворници започват да пълнят затворите, които са 20 пъти по-претъпкани, отколкото преди войната. Открити са трудови концлагери, където според историка Антъни Бийвър „системата може би беше дори по-лоша, отколкото в Германия или Русия”. Въпреки това нелегалната съпротива срещу управлението на Франко продължава десетилетия след идването му на власт. Акциите на Съпротивата са разнообразни: саботажи, освобождаване на затворници, нелегално организиране на работници, помощ и укриване на нелегалните, убийства на правителствени дейци и други форми на въоръжена и организирана борба. Малко внимание е обърнато на тези, които докрай отказват да приемат управлението на Франко, дори от някои техни републикански съмишленици, които също са се борили срещу него по време на войната. Мигел Гарсия, анархист, осъден на 22 години затвор, описва положението на хората като него в своята книга, издадена през 1972 година: „Когато загубихме войната, ние, които бяхме воювали, се превърнахме в новата Съпротива. Но за света дейците на съпротивата бяха криминални престъпници, тъй като Франко издаде закони, които не наруши, дори когато реши да преговаря с някои от политическите си опоненти и светът все още ни смята за престъпници. Когато например нас, анархистите, ни затваряха, либералите не се интересуваха, защото за тях ние бяхме „терористи”.

Партизанската съпротива, известна в Испания като „макиси”, приключва някъде около 1960 година след смъртта на повечето от най-подготвените бойци. За периода след края на войната, от 1939 до 1960 г., позовавайки се на правителствените източници има 1866 сблъсъка със силите на реда и 535 акта на саботаж. 2173 партизани са убити и 420 ранени, докато правителствените сили дават 307 убити и 372 ранени. 19340 дейци на съпротивата са арестувани през този период. С помагачите на партизаните разправата е не по-малко жестока: над 20 000 от тях са арестувани и жестоко изтезавани по такива обвинения.

Испанското франкистко правителство продължава да преследва „криминалните” до пълното им унищожаване. През първите години някои затвори са препълнени 40 пъти над своя капацитет – затворниците едва се движат в килиите си. Често хора биват затваряни единствено заради това, че носят профсъюзна членска карта. Активните бойци са просто застрелвани или бесени. Двама от най-активните бойци на антифранкистката Съпротива, Хосе Луис Фасериас и Франсиско Сабатер Льопар (наричан често „Сабате”), са убити от полицията. Много анархисти имат подобна съдба.

По време на Втората световна война испанските анархисти провеждат заедно с френската съпротива редица акции в Испания и чужбина. Те създават мрежа за нелегално прехвърляне на много еврейски семейства в Испания – издават им пропуски и ги охраняват, за да ги спасят от нацистките репресии в окупирана Франция.

По време на диктатурата на Франко има не по-малко от 30 отделни заговора за неговото убийство, повечето извършени от анархисти. През 1964 година анархистът Стюарт Кристи пътува от Шотландия със задачата да убие Франко. Акцията не успява, Кристи е затворен и по-късно написва книгата „Генерал Франко ме направи терорист”.

Нелегалната по това време НКТ също взима участие в Съпротивата. През 1962 г. е създадена тайната секция „Вътрешна защита”, която да координира действията на Съпротивата.

Анархисткият Черен Кръст (АЧК) е възстановен в края на 60-те години от Алберт Мелтцер и Стюарт Кристи, за да помага на анархистките затворници по време на франкисткото управление. През 1969 г. Мигел Гарсия става Международен секретар на АЧК.

Положението днес

НКТ е активна и в днешно време, макар че влиянието й е доста по-ограничено, отколкото преди Франко да дойде на власт. През 1979 г. тя се разцепва на две секции – НКТ-МРА и НКТ-У. НКТ-МРА взема първоначалното име НКТ, което кара НКТ-У да промени името си на Confederación General del Trabajo – C.G.T. – Обща конфедерация на труда (ОКТ) през 1989 г., въпреки че запазва повечето от принципите на оригиналната НКТ. ОКТ е много по-голяма с около 60 000 плащащи членски внос членове, въпреки че синдикатът представлява повече от 2 милиона испански работници. В НКТ членуват и редовно плащат членски внос около 30 000 души, без да броим симпатизантите. ОКТ е в момента третият по брой членове синдикат в Испания.

Главната причина за разцеплението и главното практическо различие между двата анархосиндиката днес е че ОКТ участва, като всеки друг испански синдикат, в т. нар. синдикални избори, където работниците избират свои представители, които подписват колективен трудов договор с работодателите. ОКТ разполага например със значителен брой представители в испанската автомобилна фабрика SEAT – все още най-голямото предприятие в Каталония, а също така в обществената железопътна система; мнозинството от работниците в барселонското метро са членове на ОКТ. НКТ не участва в тези „синдикални избори” и критикува модела, като изтъква, че той е създаден по време на франкистката диктатура. Разцеплението между НКТ и ОКТ пречи синдикатите да си възвърнат влиянието пред властите, което имат преди диктатурата. Днес правителството ги използва просто като легални профсъюзи, които се борят за работническите права – крачка назад в развитието, което може да се каже не само за двата анархосиндиката, но и за другите исторически политически партии и работнически организации, възстановени след падането на диктатурата.

Анархистките идеи се възраждат и набират популярност в Испания, както и на други места по света, през последните няколко десетилетия. Големи първомайски демонстрации се провеждат ежегодно. В Барселона „скуотирането” е широко разпространено, като голяма част от тези „скуотъри” имат анархистки виждания. Анархистите издават местен календар, наречен Info Usurpa, който съобщава за около 40 чисто анархистки скуота, организирани като социални центрове. Тези социални центрове организират различни събития – от концерти, общи вечери и семинари (работилници) до безплатни езикови курсове и безплатни интернет кафета. Центровете са често атакувани и разбивани от властите, но също толкова често веднага след това биват окупирани други сгради. През 2004 година например след изгонването на хората от скуота L’Hamsa, скуотърите изпочупват прозорците на банките и различни други офиси, отговорни за изгонването им, запалват други офиси на фирми, атакуват полицейски коли и изрисуват със спрей лозунги по градските стени.

Федерацията на анархистите в Иберия (ФАИ) също действа в момента, като по-малка идеологическа организация и продължава да издава вестника „Земя и свобода”. Активните членове на ФАИ са около 100 души, всички са синдикални членове на НКТ и си поставят за цел в близките години да достигнат 1000 души.

Взаимоотношения със социалисти и комунисти

Испания е единствената страна в Европа, където анархистите са имали повече влияние от социалистите. Учените имат свои предположения за тази – според тях – аномалия. За разлика от по-голямата част от Европа, в началото на миналия век Испания представлява огромна земеделска страна. Маркс и неговите последователи третират селяните като ненадежден фактор за революционна промяна, залагайки на градските работници. Затова и в този смисъл не е изненадващо, че марксистките идеи са непопулярни или неизвестни сред провинциалните селяни, много от които в сърцата си възприемат анархизма – теория, много по-близка до техните традиции на взаимопомощ и организация на селско равнище. Федералистът Франсиск Пи и Маргал твърди още, че „испанският анархизъм не е нищо повече от израз на федералистките и индивидуалистични традиции в страната, така че испанското анархистко движение не е резултат от абстрактни дискусии или теории на шепа интелектуалци, а резултат на самата социална динамика”. Нещо повече, Испания никога не е била силно обединена на федерално ниво и марксистката държавност изглежда неуместна в регионалистична Испания, където идеята за силно централно правителство никога не е имала традиции, освен в крайно десния спектър. Именно поради тези различни причини анархизмът триумфира в Испания като първостепенна революционна програма.

Има спорадичен, краткотраен и повърхностен съюз между анархистите и некомунистическите социалисти, но като цяло отношенията им остават трудни. Един социалистически лидер заявява: „Има голяма бъркотия в мисленето на много другари. Те смятат анархисткия синдикализъм за идеал, който върви успоредно с техния собствен, когато всъщност той е неговата абсолютна антитеза, и също така, че анархистите и синдикалистите са наши другари, докато всъщност те са нашите най-големи врагове.” Опортюнисткият ОСТ често прибягва до стачкоизменничество, за да провали организираните от НКТ стачки. Обвиненията към социалистическите тактики от страна на анархистите също не са нещо необичайно. В същото време по-радикалните социалисти като ОМРП (POUM) често правят съюзи с анархистите, особено по време на гражданската война и в частност при защитата на Мадрид. През 1938 г. е подписан официален пакт на обединение между НКТ и ОСТ (UGT).

До гражданската война комунистите имат изключително ограничено влияние в Испания. Работническата класа, анархистка или не, посреща руската революция с възторг, както правят и много други революционери по света. Тя е приветствана като победа на масите и лъч надежда. Работниците отказват да товарят оръжие на корабите, което може да бъде използвано срещу Червената армия. Безвластниците обаче бързо осъзнават и откриват истинската природа на болшевишката власт, особено след бруталното смазване на Кронщадския бунт и отново по-късно, когато Червената армия на Троцки започва атаките срещу черната армия на анархиста Нестор Махно в Украйна. След тези събития отношенията между анархисти и болшевики стават много тежки. НКТ категорично отказва да се присъедини към Коминтерна и започва все по-често да критикува политиката на болшевишкото правителство. Комунистическата антипатия към анархизма е също доста силна: когато комунистите придобиват повече власт по време на гражданската война, те извършват репресии срещу анархистките групи, често много жестоки.

Насилието

Въпреки че анархизмът е яростен противник на всяко насилие срещу личността, той никога не е изповядвал ненасилието като единствен начин за борба. Много анархистки бойци виждат в насилието единствено възможен начин за съпротива срещу потисничеството. Тази „пропаганда на дело” логично набира популярност в края на 19 век – време на брутална полицейщина и авторитаризъм. Известен брой убийства през този период се приписва на Desheredados (Обезнаследените). Други убийства и бомбени атентати се приписват на групата Mano negra (Черната ръка), въпреки че има доказателства, че групата е сензационен мит, създаден от полицията и Гражданската гвардия, известна със своята жестокост. Добре е известно, че полицията често стои зад акции, осъществени от враговете на анархистите, които после приписва на анархистите или използва враговете им като оръдие за своите репресии. Los solidarios (Солидарните) и Los amigos de Durruti (Приятелите на Дурути) са други две групи, които използват насилие като политическо оръжие. Последната група е отговорна за ограбването на Банката на Билбао, откъдето са експроприирани 300 000 песети, и за убийството на кардинала архиепископ на Сарагоса Хуан Солдевиля Ромеро – изявен реакционен клерикал. В своята автобиография режисьорът Луис Бунюел споменава, че когато чули за това убийство, извършено от Дурути и Аскасо, вдигнали тост, заедно със свой приятел, без да бъдат анархисти, тъй като смятали този кардинал за наистина отвратителна църковна фигура и отвратителен човек.

„Солидарните” престават да използват насилие, когато пада диктатурата на Примо де Ривера и когато анархистите имат много повече възможности да работят легално.

По-късно анархисти стоят зад редица палежи на църкви в цяла Испания. Църквата от край време е мразена от антиавторитарно настроените хора. По това време вече църквата няма такова влияние като в миналото, но възходът на антикатолическите настроения съвпада с реалната подкрепа, която църквата оказва на фашизма. Много от тези палежи не са извършени от анархисти, а от обикновени работници и селяни или членове на други политически партии и движения, като например антиклерикалната Радикална партия. Въпреки това анархистите често са използвани като изкупителна жертва от властите.

Изключителна рядкост е насилието към цивилни граждани. Един наблюдател съобщава за инциденти, в които сводници и дилъри на дрога са застреляни на място от анархисти. Насилствената колективизация е изключително рядко явление и ако има такива сведения, те са винаги в контекста на военната мобилизация по време на гражданската война. Като цяло обаче индивидуалните предприятия са уважавани от анархистите – те се противопоставят на принудата в много по-голяма степен, отколкото на дребната частна собственост.

Много анархисти в Испания водят аскетичен начин на живот в хармония със своите безвластнически възгледи. Пушенето, пиенето, хазартните игри и проституцията са категорично отхвърлени от тях. Анархистите отказват и всякакви взаимоотношения с институции, срещу които се борят: повечето от тях не сключват брак, не учат в държавни училища – безвластническите училища като „Модерното училище” на Ферер по това време са много популярни.

Феминизмът

Исторически феминизмът също съпътства развитието на анархизма – Испания не е изключение от това правило. По време на конгреса, на който се основава НКТ, се акцентира силно на ролята на жените като работническа сила и се насочват усилия за включването на жените в организацията. Отхвърля се експлоатацията на жените в обществото и на съпругите от техните съпрузи.

Правата на жените винаги са били неизменна част от анархистките идеи: съвместното обучение на момичета и момчета, премахването на брака и правото на аборт – всички тези възгледи са доста радикални в традиционно католическа Испания. Жените играят огромна роля в много от анархистките борби и воюват рамо до рамо със своите партньори и другари на барикадите. Сравнително краткото време на свободно развитие на анархизма в Испания не позволява пълна еманципация: жените често са по-ниско платени в аграрните колективи и често остават на заден план в големите анархистки организации.

Испанската анархистка група, известна като Mujeres libres (Свободни жени), се грижи за детските домове, образованието, родилните домове и други служби в полза на жените. В своя пик групата наброява между 20 000 и 38 000 души. На нейния първи национален конгрес, проведен през 1937 година в разгара на революцията, уставът на организацията декларира своите цели като а) да създаде съзнателна и отговорна женска сила, която ще действа като авангард на прогреса; и б) да създаде за тази цел училища, институти, специални курсове и лекции, които да обучават жената и да я освободят от тройното робство, на което жената винаги е била и продължава да бъде подложена: робството на невежеството, робството да бъде съпруга и робството да бъде работничка”.

Източник: anarchy.bg

[НИКОЙ НЕ Е ЗАБРАВЕН] Битката за свободната памет

В Испания мнозина активисти, близки и роднини продължават да търсят масовите гробове на разстреляните от диктатурата.

Една от първите задачи на Франко след преврата е да осъществи „план за изтребление“ на всички анархисти и привърженици на републиката, за да се пренапише лесно историята така, че всичко да бъде забравено. Този план до голяма степен успява и днешните испански историци все още отбягват този черен момент от историята.

франко

Франсиско Франко

Въпреки това, общественият натиск все повече принуждава медиите и правителството в Испания да говорят за масовите гробове от времето на Франко.

Според учените между 50 и 100 хиляди са само разстреляните непосредствено след края на гражданската война. Общият брой на жертвите на палачите на Франко надхвърля милион.

„Демократичният преход“ и особено идването на власт на социалистите през 1982 г. не оправдават надеждите за разкриване на истината. Тогавашният премиер Фелипе Гонсалес в края на мандата си заявява: „чувствам се в известна степен отговорен за нашата забрава“. Би трябвало да се чувства по-скоро „доволен“, тъй като така наречените социалисти със своето раболепие пред Сталин допринесоха за неуспеха на гражданската война, оставяйки на практика анархистите да се борят сами.

Реакцията на испанската десница е логична: „да не се отварят старите рани“. Един от уважаваните съвременни испански писатели Алфонсо Сервера отбелязва, че това е аргументът, използван „от всички облагодетелствали се от превратите и насилието“.

Залогът е прекалено голям, защото освен десницата и неофранкистите са замесени в огромна степен правосъдието, армията, работодателите, банкерите и не на последно място, църквата. Висшият клир упорито отрича ролята си на палач и предател за огромна част от испанския народ. Архиепископът на Мадрид, кардинал Антонио Мария Роуко упорито проповядва „необходимостта да можем да забравяме“. Паметта явно е селективна, защото в същото време испанската църква канонизира и провъзгласи за блажени 990 „правоверни“ духовници, загинали по време на войната.

Правителството на Сапатеро също усилено работи по въпроса. Самият той отбелязва: „Всичко, което може да помогне на испанското общество да забрави това, е добро дело“.

Известни успехи все пак има. През 2007 година е приет Закон за историческата памет, който постановява премахването на франкистките символи. Това обаче не важи за франкисткия мавзолей „Долината на падналите“ (гробът на Примо де Ривера), който остава непокътнат и служи за сборище на неофашисти от цял свят, включително български.

Законът позволява на милион и половина потомци на прогонените републиканци да се върнат в Испания, като могат да получат гражданство, ако се закълнат пред „конституцията и краля“! Изключителен парадокс, който буди негодувание не само в Испания.

В края на миналата година започва разследване за изчезването на 130137 души по време на гражданската война и франкисткия режим. Наяве излизат „план за преднамерено и методично изтребване“ и „система на принудителни изчезвания“. Съдът издава заповед за създаване на карти с всички масови гробове и отварянето на 12 от най-големите, сред които и този на поета Федерико Гарсия Лорка.

Прокуратурата обаче не остава безучастна и веднага е внесен иск за отстраняването на съдията Гарсон от случая, защото подклаждал „нова инквизиция“.

FOT1304171

Масов гроб в Испания от времето на Гражданската война (1936-1939)

Натискът е огромен, защото отварянето на масовите гробове ще повлече след себе си падането на други табута като конфискациите, униженията и „плячкосванията през 1940-те“, огромните натрупани частни капитали от труда на хиляди политзатворници до 1960-те години на миналия век или „изгубените деца на франкизма“, които диктатурата е отвличала от родителите им анархисти и републиканци – отговорите на тези въпроси директно ще поставят под въпрос легитимността на днешната испанска монархия и много от нейните светски и църковни стълбове.

До днес са отворени около 200 масови гроба, като са открити телата на над 4000 безследно изчезнали. Борбата за истината продължава.

Ал. Ангелов, 2009 г.

по материали от Индимедия Испания и „Монд дипломатик“

Аргала: антифашисткият боец на ЕТА, който промени курса на историята на испанската държава

хосе мигел

Лидерът на ЕТА Хосе Мигел Беняран Орденяна, познат като „Аргала“

На 20 декември 1973 г. на луксозна крайградска улица в Мадрид се пресичат пътищата на двама съвсем различни мъже. Резултатът ще промени курсът на историята на испанската държава. Единият от тези мъже е 24-годишният Хосе Мигел Беняран Орденяна (познат сред другарите си като „Аргала“ – на баски език „слаб, тънък“), баски марксист, антифашист и член на революционната въоръжена група „Баско отечество и свобода“ (ЕТА). Другият човек е 70-годишният адмирал Луис Кареро Бланко, фашистки командир на военноморските сили по време на Гражданската война в Испания, близък довереник на генерал Франко и наскоро назначен от него за министър-председател на Испания. Убийството му в тази декемврийска сутрин от команда на ЕТА, водена от Аргала, ще разтърси испанската държава и ще представлява най-голямата заплаха от Гражданската война насам.

Аргала е роден през 1949 г., точно десетилетие след края на войната, когато генерал Франсиско Франко се оказва победител след фашисткия преврат срещу Испанската република през юли 1936 г. В края на войната десетки хиляди политически затворници са вкарани в затворите на испанската държава, в това число и 10 000 баски, където са подложени на изтезания и унизително отношение. Още хиляда са подложени на сумарна екзекуция и са погребани в масови гробове. Профсъюзите и политическите партии са забранени, публичните демонстрации също, а военните съдилища присъждат ужасяващи форми на отмъщение.

фашисти испания

Фашистки рейд в домове в баския град Ирун по време на Гражданската война в Испания

Режимът също се стреми да унищожи всички демонстрации за независимост на Страната на баските, насочвайки се по-специално върху баския език (еускара) и култура. Забранено е обучението на еускара в училищата, като също се забранява и общественото му ползване. Баските културни общности са потискани, а езиковите публикации биват забранени. Така Аргала се ражда в държава, която е управлявана от брутална и отмъстителна диктатура, която се опитва да смаже както лявата, така и националистическата опозиция.

Неговият роден град Аригориага, намиращ се в индустриалното сърце на Билбао, е свързан напълно с мините и корабостроителната индустрия, която владее кейовете на градската река Нервион. Градът има горда история на синдикално войнство. Две години преди и след раждането на Аргала, 1947 г. и 1951 г., се правят генерални стачки от мините на Билбао до промишлеността в южните баски провинции. И в двата случая режимът на Франко отговаря с обичайната си жестокост. През 1947 г. е обявено обсадно положение с хиляди арестувани и 15 000 уволнени работници. По време на генералната стачка през 1951 г. е мобилизирана въоръжена полиция  срещу работниците и техните поддръжници.

билбао

Корабостроителниците в Билбао в началото на 1900-те години

Вкъщи Аргала говори на испански, спомняйки си като дете, че никога не е разговарял с майка си, която е говорела на баски. Родителите му обаче знаят испански; майка му говори по рождение баски, а неговият баща, член на Баската националистическа партия, може да говори само на испански. След заниманията му с католицизма в ранните му юношески години, може би като акт на бунт срещу своите баски националистически родители, Аргала посещава университет, където учи инженерство. Там се запознава с идеите на Карл Маркс, който го чете с вълнение. През 1968 г. на 19-годишна възраст той се присъединява към ЕТА, пишейки по-късно следното:

въоръжената борба е резултат от сближаването на националното потисничество и класовата експлоатация, претърпяна от работниците при диктатурата на Франко, борба, която неизбежно ще се развива до смъртта на диктатурата.

Скоро Аргала става активен във въоръжената борба. Неговото първо действие включва неуспешен опит да се помогне за бягството на шестима баски политически затворници, които са осъдени на смърт в затвора в Бургос през декември 1970 г. Аргала и другарите му прокопават подземен тунел до стената на затвора, но опитът за бягство се проваля. Въпреки това, последва огромен международен натиск срещу режима на Франко и смъртните присъди са заменени. Аргала остава активен боец.

През 1972 г. след въоръжен обир и палежи в градовете Бергара и Урниета в провинция Гипускоа, редом с отвличането на индустриалец по време на стачката в Ейбар, испанската полиция го обявява за издирване. Той започва да бяга. Това се случва в периода, когато се замисля планът за отвличането на Кареро Бланко, който по това време е заместник министър-председател.

ета

Членове на ETA Militar на тренировъчен лагер през 1970-те години

Аргала пътува до Мадрид и установява контакт с членове на Комунистическата партия на Испания, които му дават информация за придвижването на Кареро Бланко, по-специално за дневното му посещение в църквата Сан Франциско Борго в града. Организирана е команда, която да поддържа Бланко под наблюдение, на която е дадена подкрепа от група местни комунисти, включително пожизнената активистка Ева Форест и нейния съпруг, драматургът Алфонсо Састре. Въпреки това, след назначаването на Бланко като министър-председател на Испания през юни 1973 г. от режима на Франко и последващото увеличаване на неговата охрана, планът за отвличане пропада.

Предвид трудностите, командата решава да го убие, когато се връща от богослужение. Членовете на командата впоследствие наемат апартамент по маршрута на Бланко до църквата, съобщавайки на наемодателя и съседите, че са скулптори. Следващите няколко месеца ги прекарват в прокопаването на тунел от мазето на апартамента под улицата.

луис кареро бланко

Луис Кареро Бланко се заклева като министър-председател през 1973 г. с генерал Франко на заден план

Сутринта на 20 декември 1973 г. шофьорът на Бланко подкарва черна кола Додж от църквата, докато Аргала, който се е качил на стълба, облечен в работно облекло като електротехник, получава сигнал да взриви масивната бомба. Експлозията разбива улицата, оставяйки голям кратер на пътя, и изхвърля колата 60 метра във въздуха. Тя минава над прилежаща пететажна сграда и се разбива във вътрешния й двор.

Бланко, шофьорът му и полицейски охранител са убити. Това е грандиозна операция, първата проведена от ЕТА извън Страната на баските и едва второто планирано убийство от организацията след нейното създаване през 1959 г. – първото е на полицейския шеф в Сан Себастиан, известният палач и нацистки сътрудник Мелитон Манзанас през 1968 г. Убийството привлича международно внимание към организацията и създава голяма криза в режима на Франко.

След успешната операция настъпва паника в испанската държава. Правителството незабавно обявява тридневен траур, затваряйки всички места за забавление. Всички обществени сгради в Мадрид са затворени, докато Дворецът на правосъдието, където се гледа делото срещу десетимата водещи противници на режима на Франко, обвинени в незаконно събиране, отварящ врати сутринта, е заобиколен от масови сили на въоръжената полиция. (Впоследствие и десетимата са осъдени и получават жестоки присъди между 12 и 20 години).

По-късно през същата нощ в инцидент, който първоначално се покрива от полицията, която твърди, че е простреляла заподозрян, Педро Бариос, 19-годишен сервитьор от Мадрид е прострелян от полицията, докато се прибира от работа в местен ресторант. Той умира от раните си две седмици по-късно. Друг младеж е застрелян от полицията в баския град Доностия (Сан Себастиан).

луис кареро кола

Последствията от масивната експлозия, която убива Кареро Бланко и катапултира колата му на 60 метра във въздуха над пететажна сграда

Инициирано е масово полицейско преследване. Испанската полиция назовава и публикува снимки на шест души, които според нея са отговорни за нападението. Издаден е декрет, предоставящ полицейски имунитет от наказание за стрелба по цивилни, за които се подозира, че са замесени в „подривни дейности“. Вестник „Гардиън“ описва декрета като „най-сериозната потенциална заплаха за демократичните противници на режима от дните на Гражданската война“ и заключва, че „той може да бъде тълкуван като разрешение за убийство поради мотиви за лично или политическо отмъщение“.

Също така има колективно наказание за баските с тежки ограничения върху правото да пътуват – баските от провинциите Биская и Гипускоа са принудени да се върнат с паспортите си на мястото на издаване за „ревизия“, ако искат да напуснат страната. Има многобройни полицейски рейдове и стотици арести. Според спекулациите ще бъде въведен военен закон. В този случай военните решават да не използват извънредна сила, но разполагат с достатъчно широки правомощия за осъществяване на същия ефект.

В Мадрид е арестуван свещеник и е глобен с четвърт милион песети заради това, че отказва на молбата на членовете на известната дясна организация „Войните на Крал Христос“ да прочете молитви за душата на Кареро Бланко. Мадридският кореспондент на вестник „Гардиън“, Бил Селин Джоунс, съобщава:

убийството и реакцията тук представляват най-голямата заплаха за режима на Франко, откакто дойде на власт.

кареро

Фашистки поздрав на погребението на Кареро Бланко

Статията в „Ириш Таймс“, озаглавена „Убийствената бомба през 1973 г. удари здраво испанския фашизъм“ разглежда нападението на ЕТА като събитие, което „променя испанската история“. Операцията, пише още в статията, постига:

елиминирането на човека, който беше основният стълб на сложните планове на Франко за продължаване на неговия режим след смъртта му.

Франко, човек, който налага смърт и мизерия на толкова много хора, се казва, че е силно шокиран от убийството на Кареро Бланко и е твърде разстроен да присъства на погребението му. Сред международните фигури, които разгръщат симпатии към него е американският държавен секретар Хенри Кисинджър, който само три месеца по-рано подпомага военния преврат срещу чилийския социалистически президент Салвадор Алиенде, довеждащ до власт жестоката диктатура на Аугусто Пиночет.

През следващата седмица на пресконференция във френския град Бордо четирима членове на ЕТА с качулки поемат отговорност за убийството на Кареро Бланко от името на организацията. Предоставени са детайли за внимателно планираната операция, която според тях включва команда за изкопаване на 24-футов тунел под улицата от мазето на апартамента, който наемат на улица Клаудио Коело, в края на който има две крила със 100 фунта експлозиви. Зарядът е детониран по електричен път с използването на 700-фунтов кабел, който минава през мазето и по протежение на тротоара на съседната улица. Те отричат назованите от испанската полиция лица да са участвали в операцията, твърдейки, че командата бяга с кола до Португалия и оттам с кораб до Франция.

ира ета

Вестник „Гардиън“ съобщава спекулацията, че ИРА осигурява на ЕТА експлозиви за нейното нападение срещу Кареро Бланко

Някои части на испанските медии спекулират, че ИРА предоставя на ЕТА експлозивите, използвани за убийството на Кареро Бланко. Мадридският ежедневник „АВС“ твърди, че се е провела среща между водещи членове на ИРА и ЕТА в хотел в Андора през септември, на която ИРА се съгласява да достави експлозиви за нападението. Докладите, макар и спекулативни, не са без реална стойност. В интервю за немското списание „Шпигел“ относно операцията лидер на ЕТА заявява, че от организационна гледна точка вместо да убият Франко „изглежда по-важно за нас да се отървем от лицето, което повече от всяко друго представлява продължаването на франкисткия режим“.

Говорещото лице казва още, че има „много добри връзки между ИРА и ЕТА“. Въпреки това, най-силният намек идва през 1974 г. в интервю на журналиста Кевин Чалкли с член на командата, която извършва атаката. Иняки Перес Беотегуи, познат като „Уилсън“, потвърждава, че ЕТА има много близки отношения с ИРА със срещи, провеждащи се редовно между представители на двете организации в Алжир, Париж и Брюксел. Той също потвърждава, че ИРА предоставя на членовете на ЕТА обучение за направата на бомби.

Докато полицейското издирване продължава и испанците налагат значителен дипломатически натиск върху френското правителство да екстрадира заподозрените баски, които живеят на френска територия – искане отхвърлено от французите, Аргала остава на свобода. Други, в това число Ева Форест, която осигурява логистична подкрепа на командата на Аргала, са арестувани и обвинени в съучастие в убийството. Аргала остава активен и през декември 1974 г. е обявен от полицията като заподозрян в убийството на двама граждански гвардейци в град Урдулиз близо до Билбао.

Доклад на вестник „Гардиън“ от 1974 г.

След смъртта на Франко през 1975 г. и „прехода към демокрация“ на испанската държава през 1977 г. е обявена амнистия за всички политически затворници, основание за която е убийството на Кареро Бланко. Ева Форест и обвинените заедно с нея са впоследствие освободени. Под псевдонима Хулен Агире тя пише разказ за убийството на Кареро Бланко – „Операция чудовище: екзекуцията на адмирал Луис Кареро Бланко“. Тя се заселва в баския град Хондарибия и през 1989 г. е избрана в испанския сенат като член на баската лява коалиция за независимост Herri Batasuna.

Като част от амнистията е приет също и „договор за забравяне“, който освобождава испанската държава от нейната гражданска война и престъпленията след нея, по време на които десетки хиляди са убити, измъчвани, изпращани в трудови лагери и принудени да бъдат в изгнание. Хиляди от тези жертви на фашизма все още лежат в неотбелязани масови гробове. Независимо от този договор, все още има много в държавния апарат, които не одобряват амнистията и елементи от испанската флота се заемат с отмъщение за убийството на техния главен военноморски офицер. Аргала е тяхната основна цел.

Снимка на Ева Форест при освобождението й от затвора в хода на общата амнистия за политическите затворници през 1977 г.

През 1978 г. Аргала е лидер на ЕТА Militar (организацията се разделя през 1974 г.) и оперира от базата в северната част на Страната на баските, където френското правителство продължава да отказва на испанските искания за екстрадиране на заподозрените от ЕТА. Въпреки това, той е вкаран в затвора от французите заради различни прояви и през октомври 1976 г. е експулсиран на остров Йе, където той и неговата приятелка, Асунсион Арана, сключват брак.

Аргала е ключът към развитието на политическите идеи и стратегията на движението. Той смята ЕТА просто като средство за овластяване на народа, твърдейки че:

Не става въпрос ЕТА да разреши проблемите на всички. Нито ЕТА, нито КАС, нито Herri Batasuna, нито която и да било друга политическа формация, колкото и голяма да е тя може да разреши проблемите на баската работническа класа. Само баската работническа класа може да разреши проблемите си. Само организираният народ може да постигне целите си.

Сутринта на 21 декември 1978 г., почти пет години от деня на убийството на Кареро Бланко в Мадрид, Аргала напуска дома си в баския крайбрежен град Ангелу (Англе на френски език) и се качва в колата си. Когато запалва колата, експлодира масова бомба, правейки колата на парчета. Аргала е убит моментално. Той е на 29 години. Бомбеното нападение е планирано да съвпадне с петата годишнина от смъртта на Кареро Бланко на 20 декември, но в този ден Аргала е болен и не излиза от дома си.

Групата от осем души, свързана с убийството включва испански моряк, член на Гражданската гвардия, двама испански военни офицери и служещ във военновъздушните сили. За да съдействат за логистиката и наблюдението, те наемат член на френските тайни служби (Жан Пиер Черид), член на аржентинската фашистка група „Тройно А“ и италиански фашист.

Аргала със съпругата си Асунсион Арана

Групата е водена от испанския военен капитан Педро Мартинес, който няколко години по-късно организира под ръководството на висши испански министри, включително и министър-председателя Фелипе Гонзалес, наемната група GAL (Grupos Antiterroristas de Liberación), която извършва стрелби, бомбени атентати и отвличания срещу общността на баските бежанци, живееща в северната част на Страната на баските (във френската държава).

Между 1983 г. и 1987 г. общо 27 души са убити от GAL. Целта на кампанията е да разпространява терор сред бежанската общност и да оказва натиск върху френското правителство, за да се откаже от своята политика на отказ от екстрадирането в Испания на заподозрените от ЕТА. През 1984 г. по време на апогея на операциите на GAL, агентът от френските тайни служби Жан Пиер Черид, който е част от групата убила Аргала, се убива при преждевременна експлозия насочена срещу член на ЕТА.

Последствията от нападението с автомати през 1984 г. срещу хотел Монбар в баския град Байон, извършено от членове на GAL

Сред останките открити по тялото му е списък с телефони, който включва членове на Центъра за специални операции към Министерството на вътрешните работи на Испания и служител на Гражданската гвардия. Също е открита лична карта на Гражданската гвардия със снимка на Черид и фалшиво име. След смъртта му съпругата му получава пенсия от испанското Министерство на вътрешните работи.

Неудовлетворена от убийството на Аргала, испанската държава се опитва да попречи на неговата общност да отдаде почит към един човек, считан за герой от антифашистката съпротива. Преди връщането на останките на Аргала в родния му град Аригориага, Гражданската гвардия обгражда града и забранява започването на погребалното шествие.

Има сцени на напрежение, тъй като местните хора се блъскат с полицията. Свикано е обществено събрание, на което е взето решение освен семейството и близките приятели останалата част от града да си остане у дома. Съобщено е, че когато ковчегът на Аргала влиза в града баското национално знаме, икуриня, е вдигнато наполовина от кметството в града, докато трима испански полицаи приветстват преминаващия ковчег.

Началото на погребението на Аргала в родния му град Аригориага

Телесфоро Монзон, ветеран от баската националистическа левица, който е в изгнание повече от 40 години от времето на Гражданската война в Испания и е основател на Herri Batasuna, описва въздействието от смъртта на своя близък приятел и другар така:

Не са заблуждавайте. Всички ние усещаме празнотата на Аргала, но това не е нищо повече от една просто изчерпана енергия. Оттук ще се надигнат други и потокът ще стане огромен.

Телесфоро Монзон и Аргала

*Има интересна бележка под линия за смъртта на Аргала и Кареро Бланко, която е поучителна за същността на сегашната испанска държава и остатъците от фашизма, които продължават да съществуват в нея.

През 2006 г. испанският национален съд осъди Арналдо Отеги, лидер на баската лява политическа партия за независимост Sortu на 15 месеца затвор заради „възхвала на тероризма“ според ищеца. Обвинението е наложено след речта на Отеги на публичната мемориална проява през 2003 г., отбелязваща 25-годишнината от смъртта на Аргала. По-рано през годината същият съд осъди 21-годишната Касандра Вера на една година затвор заради „възхваляване на тероризма“ след като туитна коментари като „ЕТА комбинира политиката по използване на служебни превозни средства с космическа програма“ по отношение убийството на Кареро Бланко.

Не само двата случая са грубо погазване на правото на свободно изразяване, но си струва да ги разгледаме в следния контекст. За почти 80 години испанската държава поддържа забележителен паметник в мадридското най-голямо гробище на членовете на нацисткия „Легион Кондор“, на който е написано на испански и немски: „Тук почиват германските пилоти, които паднаха в борбата за свободна Испания. Германски авиатори, които умряха за Бог и Испания. Да живеят!“. „Легион Кондор“ е отговорен за бомбандирането през 1937 г. на баския град Герника, в хода на което умират над 1500 цивилни. Паметникът беше премахнат едва през април 2017 г. по искане на германското посолство за 80-годишнината от бомбардирането.

Както коментира един от най-големите ирландски писатели и бивш доброволец на ИРА Брендан Бехан, „човекът с малка бомба е терорист, а човекът с голяма бомба е държавник“.

***

Стаюрт Редин е член на комитета „Герника 80“ и на Обществения исторически проект Стивънбатър и Смитфийлд. Той допринесе за двете неотдавнашни издания за баската история: Клането в Гастейс: кървавата неделя в Страната на баските и Герника 80 тогава и сега – 80 години от баско-ирландските антифашистки борби. Екземпляри и от двете са все още налични.

Източник: medium.com/@stewreddin/argala-the-anti-fascist-eta-militant-who-changed-the-course-of-spanish-state-history-66719fa79436