Федерализъм и централизъм (Рудолф Рокер)

ЗА ФЕДЕРАЛИЗМА И ЦЕНТРАЛИЗМА

От десетилетия все по-често и политици, и управляващи заговориха за „федерализма“. САЩ бяха обособени преди повече от 200 години. Кантонална Швейцария, бившият Съветски съюз, Федерална република Германия и дори арабските емирства бяха създадени на базата на федералното обединение, на териториално независими общества. В наши дни Европа усилено изгражда Федерация на европейските държави.

Всичко това прави особено актуална и необходима брошурата на германския анархист и теоретик на анархистическото движение от световен мащаб Рудолф Рокер. Авторът разглежда на достъпен език и с прецизна аргументация тези две форми на обществена организация

Човечеството живее на общества още от своето зараждане. Родът е неговата първа организация. С появата на държавите започва принудително централизиране и създаване на насилствените властнически и робски устроени човешки общества. Със създаването на монархистическата институция отделни родове като Стюартите, Романовци, Хабсбургите и др. с помощ от рицарските банди и с държавите унищожават свободните градове и техните съюзи; италианските градове-републики, ханзейския съюз, свободните градове от Нижни Новгород и Псков до Дубровник в Далмация, в Германия и Холандия. С Великата френска революция, Парижката комуна, Дрезденското и Лионското въстание и особено след Втората световна война започна възраждането на Федерализма. За съжаление той не е този на народите, а на държавите. Премахването на границите и митническите бариери в Европа облагодетелства не нейните граждани, а банкерите и търговците.

Това крие опасност от израждане и може да има фатални последици, каквато е съдбата на много общественополезни институции и организации, гилдииme например, свободното университетско образование, читалищата, кооперациите в България и всевъзможните свободни сдружения в международен мащаб.

Брошурата на Рудолф Рокер ще ни помогне да се запознаем с историята, с истинското съдържание и същност на федерализма като свободна и доброволна организация на всички видове човешки общества.

Според анархистите тези общества трябва да представляват обединения, започващи по места в самоуправляващите се общини, тяхното федериране в областен, национален и световен мащаб. Те трябва да заместят съвременните централистични, държавни и ненародни обединения, каквито са ООН, НАТО, ОНД и Европейската общност, създадени от правителства, банкери и търговци.

Крайната цел на такова федериране е премахването на границите и създаването на една световна конфедерация от истински свободни и независими съюзи на всеки федериран народ и народност, на техните икономически, социални, културни и духовни организации. Само тяхното доброволно обединение, със запазване на пълната им автономност ще доведе до истинско освобождение и благоденствие на човечеството.

Желязко Петков

ФЕДЕРАЛИЗЪМ И ЦЕНТРАЛИЗЪМ

Когато разглеждаме различните течения и направления в едно движение, винаги трябва да изхождаме от следното основно положение.

Докато това движение съществува, всред него винаги ще има различни мнения. Те не всякога произлизат от различното схващане на нещата, а по-скоро намират произхода си в различието на темперамента и личната енергия на всеки. И това е добре. Защото ние всички сме хора и няма нищо вечно между нас. Най-добрите биха могли да се мамят и затова трябва да се проверява всяко мнение, продиктувано от добра воля и честни намерения, и да не се възприемат другите безусловно. Дори поддържам еретическото мнение, че няма абсолютна истина и че всичко, което през известно време ние възприемаме за истина, се направлява от съответното състояние на нашите познания по това време. Това, което днес е истина, утре ще бъде може би отживелица, защото за нашето познание ще са се открили нови по-широки перспективи. Тогава ние ще отхвърлим погрешното и ще формулираме ново становище, без да твърдим, че новият поглед върху явленията на живота е един завършек и всичко вече е разрешено. Не, в същността на нашето духовно развитие е между хората да съществува един безкраен стремеж напред. От това пък следва същевременно, че изходните точки на нашите идеи и мирогледите на нашето познание не могат да бъдат при всички хора едни и същи. Може би тази нееднаквост в схващанията е действителната пружина на всеки духовен прогрес. Ако обаче това е тъй, то ние трябва да  разберем, че всяко отделно мнение има само условна и относителна стойност. Констатацията трябва да ни насочи да се отнасяме толерантно спрямо другите и да не свеждаме всички идейни противоречия и различия в мненията до зложелателност или лично пристрастие и превзетост. Толерантността трябва да бъде основата на всяко голямо социално движение, изградено върху принципа на свободата, тъй като само чрез отдаване нужното уважение на чуждите мнения ние придаваме истинска сила на нашето собствено схващане.

Аз съм на мнение, че деветдесет и девет процента от всички спорове, които занимават движението ни през последните две години, се дължат не толкова на зла воля, колкото на формата, в която се излагат известни различия в мненията. Различията в мненията трябва да се излагат по възможност обективно и без лични заядки и клевети, особено между другари от едно и също движение, които в своите борби и стремежи разчитат винаги едни на други. Промъкнат ли се във взаимните разисквания личните кавги и дребнави интриги всяко честно познание става невъзможно, а всяко помирение – немислимо. Там, където е можело да има плодоносна размяна на мисли, настъпва черно недоверие, а щом веднъж хората станат недоверчиви един към друг, те почват да не признават и най-благородните мотиви на мнимия противник и биват несправедливи в преценките си.

Нека разберем най-сетне, че няма абсолютни ангели и дяволи между хората и че е нелепост да искаме да отречем всички добри качества и способности на някого, с когото по една или друга причина сме скарани. Малко повече чувство на такт и взаимна толерантност лесно биха ни спестили много неприятни часове, с голяма полза за движението. Ние спорим и се караме за хиляди най-нищожни работи и трупаме повторения след повторения. Изливаме си злъчката – и наричаме това принцип, и се учудваме още, че подобен начин на постъпване убива у най-добрите между нас желанието за работа. Това преживяхме в Дюселдорф, същото до известна степен преживяхме и тук. В течение на два дни аз слушах цялото това празнословие и тихо си задавах въпроса: Какво би станало, ако силата на обстоятелствата ни беше събрала тук, за да вземем решение относно преизграждането на обществото върху нова база, и ако трябваше да се погрижим то да не остане без хляб! Но аз съм убеден, че ако ние тогава прахосвахме времето по същия начин, в течение на няколко седмици обществото би умряло от глад. (Живо одобрение)

Не трябва да теглим всяка дума с аптекарски везни, а да се стремим да преценяваме хората повече според мотивите им, вместо по голите им думи; трябва също да се мъчим да не претрупваме другарите с нищо неизразяващи упреци и да им нанасяме с това излишни оскърбления, които като отровен шип се вдълбават в душата и убиват всяка възможност за другарско разбирателство. Да търсим грешките винаги пред собствената си врата и да не съглеждаме такива само у другите. Няма нищо по-непоносимо в едно революционно движение от онази лицемерна, филистерска добродетел, която се шири навред с блясъка на безпогрешността и търси да открие сламката в окото на съседа. Ние сме представители на велика идея, която ще даде на човека една нова социална култура. Пред нас виждаме перспективите на ново бъдеще, което трябва да окрили волята ни и да увеличи силите ни. Ако това е тъй, тогава социализмът и анархизмът, идеалът, който е пред очите ни, не трябва да бъде един хубав блян за бъдещето, нещо като потир, който свещеникът показва само за няколко секунди на хората през време на големи празници, за да го заключи отново в свещения сандък. Не, още днес той трябва да ни служи за нравствен показател в ежедневния ни живот и да дава нов отпечатък на отношенията ни с близките.

Всичко това са неща, които на пръв поглед нямат нищо общо с федерализма и централизма. Ако всички дебати, които се развиха досега тук, не бяха тръгнали по съвсем безнадеждни пътища, нямаше и да споменавам за всичко това. Нека се надяваме обаче, че то ще допринесе да се даде на следващите разисквания по този въпрос една обективна база на разглеждане и че ще се задълбочаваме повече в явленията, вместо вечно да се докосваме само до повърхността им. Днес ние живеем във време на крайности. Ужасните противоречия на съвременния обществен живот се проявяват все по-ясно във формата на рязко класово разграничение и по-ожесточени класови борби не само на икономическа почва. Тези противоречия се наблюдават във всички други области и довеждат до същите резултати. От една страна, монополизмът и всички произтичащи от него последици задушават все повече и повече всички социални инстинкти у човека и отварят място на един сух индивидуализъм, който поставя за център на живота често най-малкия и дребнав личен интерес. От друга страна, така наречената капиталистическа цивилизация във формата на съвременната държава убива у човека всяко естествено чувство на индивидуалност. Все повече тя удавя всяка независима и самостоятелна подбуда в сивата мъгла на един бездушен униформизъм и едно безнадеждно шаблонизиране на всички неща. Ясно е, че това болно състояние на нашите обществени отношения трябваше да доведе до най-различни превратности в областта на мисълта, което в обикновения език се нарича израждане. Така напр. не е случайно, че поети и философи от нашата епоха са изпълнени от буйния стремеж да обявят война на всяка обществена връзка и принципно да отхвърлят всяка форма на нравственост. За известно време „въставането на индивида срещу обществото“ беше станало философски лозунг, проникнал дълбоко в редовете на работническото движение. Чувствали са грамадния натиск на днешната обществена система, в която отделният човек се явява само незначително колелце в един грамаден механизъм, и са въставали срещу това състояние на нещата, като много често са забравяли, че причините на злото са само в основите и формите на днешното общество, без да го отричат като такова. Тези крайни индивидуалистични идеи не бяха нищо друго освен естествена реакция срещу нивелиращата тирания на капиталистическото общество. Но в заключението си те бяха също като нея едностранчиви и въобще не засегнаха същността на въпроса.

Не му е тук мястото да проследяваме всички тези идейни направления с техните многообразни преплитания; за тази цел би била необходима отделна работа. Ние чувстваме обаче тяхното въздействие навсякъде, дори и в собственото ни движение, и то не в негова полза. В нашите редове има някои, на които тези идеи са завъртели главите и които предчувстват зад организацията някаква смет или в най-добрия случай виждат в нейното лице едно необходимо зло. И ние чухме някои от тях да се подиграват с всяка форма на морала и да поддържат твърдението, че класовата борба и морал са неща, които нямат нищо общо помежду си; дори моралът, като такъв, е бил едно хитро изобретение на господстващата класа, с което те хвърлят прах в очите на широката маса от експлоатирани и обезправени. Не се съмняваме в добрите намерения на другарите, които искат да внесат в движението подобни принципи, обаче мислим, че тези схващания не само че не търпят сериозна критика, но дори пряко вредят на движението и спъват естествения му развой.

***

За да можем да приказваме за същността на федерализма и централизма, ще трябва да се занимаем по-напред със същността на организацията въобще. Произходът на организацията се корени в обществения живот; обществото е първообразът на всяка организация и ние го срещаме само под такава форма. Върху произхода на обществения живот съществуват най-различни теории и не беше много отдавна, когато въпросът намери своето окончателно разрешение. Известният английски философ Томас Хобс твърдеше, че първоначално човек е водел съществуването си като изолиран индивид или фамилия и бил в постоянни борби с другите индивиди. В началото господствала „войната на всички против всички“, която била водена с всичките оръжия на животинското зверство и жестокост. Едва по-късно ужасните последици на такова едно състояние подтикнали хората към обществени връзки и към установяване на държавен авторитет, който да възпира първоначалното зверство. С това започва периодът на същинската човешка култура. За Хобс държава и общество бяха равнозначещи понятия и човекът е бил творец на обществото.

С по-привлекателни краски е рисувал произхода на човешкото общество френският мислител Жан-Жак Русо. Той също е изхождал от положението, че хората първоначално са живели изолирано или на двойки; но противно на Хобс твърдял, че този период бил райски и че хората са били добри и кротки същества, докато са тясно свързани със земята и още не са разядени от престъпленията на модерната цивилизация. Едва по-късно отделните индивиди и двойки са се обединили в обществени групировки, и то въз основа на един така наречен обществен договор, който образувал основата на човешкото общежитие.

Днес знаем, че както Хобс, така и Русо са грешили не само в схващанията си относно предполагания характер на така наречения прачовек, но и в тези за произхода на обществото. Никога не е съществувало такова състояние на земята, при което хора да са живели като изолирани индивиди или на малки фамилии. Всичко, което научното изследване може да ни даде върху живота на сега съществуващи примитивни племена и народи, и всички праисторически находки, които ни говорят за живота на човека в отдавна миналите, древни времена, ни доказват, че човекът е живял винаги в големи общества и е бил свързан с тесни обществени връзки. Не фамилията е била първата форма на общежитието, а еланът (кланът), родът. Фамилията се създала едва в много по-късно време на човешкото развитие.

Старото твърдение, че човекът е основател на обществения живот, е отдавна оборено. Не човекът е създал обществото, а обществото е създало човека. Нашите далечни прародители, които са стояли още отвъд прага на човека, са били вече съединени в общества и изпълнени със социални чувства същества, от които по-късният човек е наследил обществения инстинкт и примитивните начала на един морал. Човекът никога не е бил единично, а винаги родово същество, и теорията за абсолютно независимия, несвързан нито с времето, нито с обществото индивид не е нищо друго освен една отвлечена представа, която е съществувала само в ефимерните области на метафизичната спекулация, но никога в действителността. Прочее не вярвайте, че това, което формулира вашият мозък и което затрогва сърцето ви, е израз само на вашето лично аз. Не, в нас мъждеят впечатленията на цели генерации, които са ни предшествували, и из дъното на нашата душа хиляди скрити нишки водят към мъгливото царство на миналото. Всичко, което е живяло преди нас на тази земя и ни е предадено по наследство, живее в нас. Виждаме, че е невъзможно да кристализираме нашето аз и че чистото абстрактно, произтичащо от само себе си аз на индивидуалистичните философии е само една празна формула, която не може да претендира за каквото и да е значение. Има само едно аз, социалното аз, което е съединено с хиляди връзки с обществото и в което всички възбуди и чувства на ближния намират естествен отзвук. Крайни индивидуалисти могат да съзират в този факт ограничение на така наречения им суверенитет и с ръце и крака да се борят срещу него; за мене то е едно грандиозно потвърждение на дълбоката принадлежност на всички същества едни към други и на тясната свързаност на отделното същество с всичко, което е било и което ще бъде. Изхождайки от това, аз съм на мнение, че най-висшата степен на човечност и на човешко чувство за личността е това състояние, при което всяка индивидуална нужда произтича от обществените инстинкти на човека.

Едва след като сме разбрали всичко това и сме се научили да го ценим, ще ни стане ясно в какво се състои работата с така наречения „аморалитет“ на една декадентска философия. Подобни идеи могат да бъдат преценени само като акробатически фокуси на един изроден мозък. Нравствените отношения между хората не произхождат от внушението на така наречените висши сили, нито пък са рожба на плодородния дух на отделни избраници. Те се коренят в обществения живот на човека и могат да бъдат разбрани и обяснени само чрез него.

Ако човекът беше роден, за да живее като Робинзон Крузо на своя остров, и беше предоставен сам на себе си, тогава, естествено, не би имало и нравствени отношения. В момента обаче, когато се яви един „Петкан“ в неговия живот, в същия този момент се развиват между него и другите нравствени отношения и организационни връзки; против които никакъв софизъм не може да помогне. Всички тези въпроси са били разглеждани и изяснявани всестранно в редовете на немските другари още преди двадесет и пет – тридесет години и трябва да се съжалява, че днес човек е принуден да повтаря пак същото. Теорията за свободната, суверенната и неподдаваща се на никакво външно влияние личност не е нищо друго освен един пъстроцветен сапунен мехур в чуждите на света области на абстрактната философия; и той се пръска в същия момент, щом дойде в допир с действителността. Всеки от нас е предоставен на влиянието на окръжаващата го среда и ближни. И това дори не е белег за слабост, а по-скоро един естествен израз на нашата вътрешна взаимопринадлежност.

Ако изхождаме от факта на обществения живот, с който нашето социално аз е тясно свързано в неразривни връзки, то ние трябва да потвърдим във всички случаи принципа на организацията, който произтича от това схващане на нещата. Но отвръщат ни – и това го чуваме доста често, че не е чисто техническата и организационна форма, която придава живот на едно движение, а това е духът, който изпълва неговите привърженици и ги тласка напред. Това възражение крие в себе си без съмнение една дълбока истина, но то въобще не засяга същността на работата и отмества същинския въпрос в друга област. Действително духът, който одухотворява едно движение, е първото предусловие за неговата вербална и победоносна сила и че от хора със закостенял мозък и изсъхнала душа никоя форма на организация не може да извлече каквото и да е. Но това абсолютно нищо не доказва срещу необходимостта от организация само по себе си. Както духът ни мисли само в определени форми, също тъй той се проявява веднага щом пристъпи от царството на идеите в практическия живот и направи опит да превърне някоя мисъл, някоя идея – в практическа действителност. Духът самичък не съществува; той се манифестира само в рамките на нашия физически организъм. Без тяло няма дух или, по-добре казано, без тяло няма манифестиране на духа. Нашият физически организъм е, така да се каже, жилището на духа; само из него и чрез него този последният може да действа.

Поради това всяко аргументиране предимствата на духа и маловажността или дори вредността на организацията са само приказки без всяко значение. Както духът се проявява само в определени форми, така и всяко социално движение се проявява в определени организационни образувания, без които то не би могло да съществува. Тези образувания са, така да се каже, организмът, от който се излъчват нови идеи и мисли в окръжаващия го свят. Те се допълват, както духът и тялото и не могат да бъдат отделени едно от друго.

***

Стигнали веднъж дотам да разберем необходимостта от организация, пред нас се изправя един нов въпрос – въпрос за формата на тази организация. От всички форми на организация, които са се създавали в течение на историята, федерализмът и централизмът са били винаги двата полюса, които са упражнявали най-голямо влияние върху външното формиране на общественото съжителство. Федерализмът и централизмът означават нещо повече от две различни технически форми на човешка организация; те същевременно отговарят на две мировъзрения у човека и вървят ръка за ръка с две различни фази на нашето историческо развитие.

В общественото развитие на човека има съзидателни и разрушителни периоди, периоди на градеж и периоди на разложение. Това разграничение не трябва да се схваща буквално, напр. в смисъл, че през едните периоди само се строи, а през другите – само се руши. Не, така не трябва да се разбира. По-скоро аз бих желал това да се схваща тъй: има периоди, през които дори и разрушителните сили допринасят за вътрешното заздравяване и сплотеност на общежитието; а има други периоди, през които дори и творческото действие и съзидателната деятелност на отделните индивиди са насочени въпреки всичко към вътрешното разложение на обществените връзки. Би могло също да се приказва за периоди на култура и периоди на цивилизация, въпреки че напълно съзнавам недостатъчността на това сравнение. Така свободните градове от средните векове са били в състояние да развият една голяма и еднородна култура, въпреки безбройните им борби срещу вътрешни и външни врагове. В същото време цивилизационният период на модерния капитализъм все още не е сполучил да създаде едно вътрешно единство, въпреки епохалните изобретения и открития във всички области на човешката дейност. Напротив, всеки напредък в техниката е допринесъл само за увеличаване на вътрешното раздвоение на обществото и изострянето на класовите противоречия.

През конструктивните периоди животът в своите безброй вариации от хиляди различни точки на обществената периферия се стреми към един социален център. Мислителят и ученият, чийто дух обгръща цели светове, занаятчията и работникът, чиито ръце движат продуктивния живот, художникът и философът – те всички са проникнати от един общ интерес, без дори повечето от тях да си дават сметка за това; и този интерес представлява личната или индивидуалната деятелност. Всеки е изпълнен от този общ дух, всеки го има за своя цел; той е действителната храна, манната, от която личността черпи храната си. В подобни периоди на една велика единна култура, която тъкмо от местните си различия получава печата на единството, се раждат великите произведения на изкуството, особено на архитектурата, това най-социално от всички изкуства, които са плод не вече на изолираността на единиците, а се раждат от велики социални мисли и намерения, за да свидетелстват за общото дело. Отделният индивид се чувства независим, въпреки че е свързан с хиляди нишки с обществото, и тази свобода в свързаността е която придава сила на характера на личността му. Той носи „закона за съюза“ в собствената си душа, затова външното принуждение му се струва безсмислено и го отвращава.

А има и други периоди, периоди на упадък и разложение, при които всяка локална дейност се храни от един общ център и бива изливана в определени форми. Животът тогава не се прелива вече от периферията към скрити центрове, а изкуствено се изпомпва от центъра към периферията. Общественият организъм се разпада на различни взаимни противостремящи се части и общият интерес отстъпва на частните интереси на класите и кастите. Връзката, която е прикрепяла отделното същество към общността, се разпуща все повече и повече и общият дух бива изместен от личния стремеж към печалба и самолюбива ограниченост. Всяко обществено действие бива поглъщано от личните стремления на привилегированите класи и изкуството става луксозен артикул на малки котерии.

Многообразието на местния колорит отстъпва място на един равномерно еднообразен тон на всички неща; разнообразието – на униформитета; чувството на лична отговорност – на една бездушна дисциплина. И полученият от разложението ефект, който започва в големите центрове на обществения живот, се пренася във всяка отделна точка и произвежда и там същите социални болезнени явления. Тъй като вътрешната връзка между отделния индивид и обществото е станала тъй слаба, че загубва всяка издръжливост, то трябва да се прибегне до други средства, които да я поддържат: външното принуждение трябва да замести липсата на общ дух и чувството на взаимна принадлежност.

Конструктивните, творческите периоди, периодите на култура са били винаги федералистични периоди, те са почивали на общите интереси на хората, на взаимната им принадлежност. Тъй като латинската дума foedus означава съюз, свързаност на отделното същество с общността, но в никой случай раздробяване на силите в сепаратистични частни интереси, както тъй често твърдят, без да мислят, някои наши противници.

Деструктивни, разрушителни периоди са били винаги централистичните периоди, при които живата сила на организацията е трябвало да отстъпи мястото си на едно просто механизиране на нещата.

Да хвърлим един поглед върху великата федералистична епоха, която започва през 9 век в Европа и продължава до средата на 15 век. Тук ние виждаме пред нас едно голямо социално движение, което е било неизвестно на голяма част от нашите историци и чието грамадно значение започват едвам днес да разбират. Това движение обзе не само една страна или една група народи, то обхвана с неудържима сила цяла Европа, от необятните полета на Русия чак до Англия и Франция, от Скандинавските страни – до Испания и Италия. Хората от онзи период се свързвали в по-големи или по-малки съюзи. Всички страни са били покрити с подобни организации, които като мрежа са се разпространявали навсякъде. В отделните населени пунктове са се обединявали занаятчиите, художниците и пр. в своите гилдии. Тези гилдии не само са упражнявали продуктивна дейност в съответните си професии, но са и образували основата за политическата форма на общината. Политическата форма на общината е била гилдията, икономическата групировка. Политически партии и политикани по професия тогава не е имало. Всяка гилдия е избирала свой представител в съвета на общината, където той е трябвало да излага предложенията на своята организация и посредством общи разисквания с делегатите на другите гилдии са се стремели да постигнат разбирателство по всеобщо важните въпроси на почвата на свободното съглашение. Тъй като всички гилдии са били най-тясно свързани с общия интерес на комуната, то при гласуването е решавало не болшинството на делегатите, а числото на корпорациите. Същият начин на гласуване е бил прилаган и при федерацията на градовете. Най-малкото селце е имало същото право, каквото и най-голямата община, тъй като то се е присъединило към съюза по собствено желание и доброволна преценка и е имало по отношение на дейността му същия интерес, какъвто и всички други общини.

Всяка гилдия и всеки град е бил същевременно един самостоятелен организъм, разполагащ сам със собствената си каса, притежаващ собствени съдилища и имащ право по собствено усмотрение да сключва и разваля договора с другите корпорации. Само общността на интересите ги е водил към съюз с другите подобни корпорации за извършване на общи задачи, от които всички са били заинтересувани. Представителите на гилдиите и градовете не са имали никаква изпълнителна власт; те само са изнасяли предложенията на организациите си и са изслушвали възгледите на братските организации, които възгледи и предложения е трябвало да поднесат за разискване в пълното събрание на членовете им. Самата гилдия е взимала според това своите решения или е санкционирала сключените спогодби. Преимуществото на тази система се е състояло в това, че както отделните членове на гилдията, така и нейните представители в общината са могли лесно да контролират всички функции на дейността им. Всеки е постъпвал и вземал решения по неща, които е познавал добре и върху които той, като познавач и вещо лице, е можел да си каже думата. Сравним ли тези устройства с нашите централни парламенти и законодателни тела, едвам тогава изпъква пълното превъзходство на първите. Нито модерният избирател, нито този, който мнимо го представлява в парламента, са в състояние да обгърнат с погледа си изцяло или поне отчасти сложната машинария на политическия централен апарат. „Народният представител“ ежедневно е принуден да решава по дузина въпроси, които сам лично не познава и при чиято преценка винаги трябва да се осланя на други. Че една подобна система по необходимост довежда до най-лошите недостатъци и несправедливости, е неоспоримо. И тъй като отделният избирател по същите причини съвсем не е в състояние да преглежда и контролира дейността на своя така наречен представител, то класата на професионалните парламентаристи, които чрез политиката правят гешефт, е толкоз повече в състояние да лови риба в мътна вода и да отвори вратите на всякакъв вид корупция.

Обаче освен тези явно лоши страни, централното правителство е същевременно и най-голямата спънка на всеки обществен напредък и стои в пряко противоречие с всички закони на естественото развитие. Ние знаем, че всеки обществен напредък се извършва първоначално в един малък кръг и едвам след това постепенно увлича общността в своя път. По тези съображения федерализмът е най-добрата гаранция за безпрепятственото развитие на нещата, защото дава възможност на всяка община да вземе мерки, които намира за нужно в интереса на своите съграждани. По този начин тя (общината) е в състояние да премине веднага към практически опити и нейният пример ще подейства съживително и подтикващо върху всички съседни общини, които така ще могат да изучават на практика въпросните обществени нововъведения и лично да се убеждават в тяхната целесъобразност.

При парламентарната представителна система в наше време това е съвсем невъзможно. Да кажем, например избирателите на известен избирателен окръг са напълно съгласни с практическата програма на известна партия и че те изразяват своето доволство, като до един дават гласовете си за кандидатите на въпросната партия; С това обаче нищо не се постига, тъй като общината съвсем не е в състояние да изрази чрез практически опит волята си в собствената си сфера на дейност. Избраният представител е по-скоро принуден да замине, за столицата и там да заеме своето място в централния парламент. Там обаче той се намира със своите възгледи, които са възгледи и на неговите избиратели, в едно безнадеждно малцинство. В подобни тела точно най-изостаналите райони имат болшинството представители. Вместо духовно най-напредналите и най-събудените да вървят напред с практически пример пред всички останали, тук се случва тъкмо обратното, при което най-плоската посредственост пречупва крилата на духа и духовно най-назадничавите райони поставят верига на културно най-високостоящите човешки групи. И най-добрата изборна система не може да измени този факт; напротив, тя най-често допринася още повече, за да направи това състояние на нещата по-ужасно, както ние тук в Германия видяхме достатъчно ясно след признаването на женските избирателни права. Злото в случая лежи именно в самата система на централното представителство и няма нищо общо с повече или по-малко развитите форми на избирателното право.

Именно тези явни измами на модерната представителна система са подвели някои революционери, които не са схванали същността на работата, да отрекат принципно всяко гласоподаване. Дори в нашите собствени редове има известно число другари, които са се поддали на това заблуждение и виждат в гласоподаването едно следствие на централизма. Това е, разбира се, едно съвсем фалшиво схващане. Тук се бърка един принцип с едно напълно техническо деяние.

Да се разясни преди всичко къде гласуването е оправдано или дори необходимо и къде няма своето оправдание; или, с други думи, къде решението на едно болшинство може да бъде меродавно за всеки един от нас и къде – не. Там, където се касае за технически въпроси, административни работи и други неща от второстепенно значение, гласуването и произтичащите от него решения на болшинството са една напълно правилна и необходима метода, за да се дойде до определени решения. Чрез гласуването се привежда в известност мнението на другарите, а това е необходимо, ако искаме да добием резултати по определени въпроси. Дали принадлежа на малка анархистическа група или на голям синдикален съюз, едно е меродавно: аз съм се събрал с тези идейни другари по свободен избор. Ние сме единни в нашите основни принципи и методите на нашата работа, произтичащи от първите. Това обаче още не доказва, че ние трябва да застъпваме винаги еднакво становище по всички въпроси. Има хиляди неща, където от разни съображения за целесъобразност може да се вземе едно или друго решение. В такива случаи всеки разумен човек се помирява с решението на болшинството дори и тогава, когато той със собственото си разбиране не е достатъчно проникнал навсякъде. Защо е възможно това? Защото ние сме взаимно свързани с едни общи убеждения и единодушно работим за тяхното осъществяване. И единият иска това, както и другият, и понеже по принцип сме съгласни, не ще ни бъде много трудно да вървим заедно по въпроси от второстепенно значение дори и тогава, когато мненията по тези въпроси не са винаги едни и същи.

Въпросът за стачната подкрепа, който е занимавал вече толкова конгреси досега и който и днес предстои на разглеждане от другарите, представлява в това отношение един конкретен пример. Какъв избор ще направи конгресът по този въпрос и какво направление ще вземе болшинството при гласуването, засега е съвсем безразлично. Стачката е за нас едно важно средство за борба, макар и за в бъдеще, поради промененото икономическо положение, тя трябва да претърпи друга ориентировка. Все още сме принудени да водим стачки, а за водене на стачки са необходими пари. Ние сме, значи, предоставени на солидарността на различните местни групи и ще трябва да подлагаме на преценка предложенията, които ще ни бъдат правени в това отношение. Но каквото и решение да бъде взето по този въпрос, ние всички ще го признаем, безразлично дали то взема под внимание нашето лично схващане или не. Между разбрани хора това иначе и не е възможно.

Но има и други случаи, където никакво гласуване не може да решава, където всяко гласуване по болшинство би било невъзможно, би било едно опозоряващо всяка справедливост насилване. Това са случаите, които се отнасят до въпроси на съвестта, въпроси на най-вътрешно убеждение. Такива неща, разбира се, не могат да бъдат решавани чрез прости решения на болшинството. По въпроси на съвестта всеки гласоподавателен модус загубва своето право на съществуване; това, което по обикновените всекидневни въпроси е нещо, което се разбира от само себе си, би било едно престъпление спрямо съвестта. Там, където става въпрос за убеждения, може да помогне само опитът, практическият пример, разумната обмяна на мисли, и то невинаги. В такъв случай пръв дълг между свободните хора е да се уважават честните убеждения на ближния и да не се упражнява никакво насилие над тях.

Да вземем един конкретен пример. Ние всички сме събрани тук, защото една обща цел, едни общи убеждения ни свързват едни с други. Тези общи убеждения са неписаният договор, който ни е довел едни при други. Сега, ако изведнъж произлезеше сред нас едно болшинство, което да пожелае да използва нашата организация за цели, противоположни на първоначалните, то би било грубо престъпление към най-елементарните принципи на взаимното доверие, което лежи в основата на всяка организация. Може някой да промени своите разбирания и при това вследствие на най-честно убеждение. Но в този случай трябва да се иска от него, когато обърне гръб на организацията, с която са го свързвали предишните му убеждения, да не се понижава до нивото на измамник спрямо своите бивши другари, чрез заблуждаване посредством неверни факти. Всеки опит в този случай да се спечелят каквито и да било преимущества чрез вземане решения по болшинство е явна измама и най-грубо насилване над малцинството, чието доверие ще бъде позорно излъгано. По тези съображения така наречената „клетъчна тактика“ (Zellentaktik) на комунистите е напълно за отхвърляне, понеже по този начин се представя на членовете на организацията нещо съвсем друго от това, което се възнамерява, и с това систематически се погребва всяко взаимно доверие. Тактиката на „йезуитско общество“ (йезуитска тактика) да се пренася в работническото движение е недостойна за една социалистическа партия и би довела до най-лоши последствия. Този, който мисли, че трябва да оправдава подобно деяние, трябва да счита също оправдана и ролята на шпионина, който се промъква в една организация, за да предаде членовете й на полицията.

Мисля, че с тези примери показах къде гласуването и решенията на болшинството имат своето оправдание и къде не може и въпрос да става за тях. Наясно ли сме веднъж по тия неща, тогава и принципът на федерализма добива за нас своето истинско значение и не е изложен постоянно на опасността да бъде окарикатурен. Затова ние трябва да разберем, че решения в посочения от мен смисъл трябва да бъдат взимани не въз основа на вътрешни принуждения, а по силата на чувството на лична отговорност. Също не може да се допусне да се вземат решения само затова, за да не се изпълнят. Обичаят на някои другари от Кьолнска област, които считат, че в името на индивидуалната свобода имат право на всеки пет минути да вземат решение и по свое собствено усмотрение да ги изпълняват или нарушават, е едно явление, което противоречи на всички федералистични принципи и което не е съвместимо с основните положения даже и на най-простия партикуларизъм; тъй като и партикуларизмът дори е свързан с известни решения. Аз и тук не се съмнявам в добрите намерения на другарите, но мисля, че ако подобни обичаи бъдат установени някога в нашето движение, то в най-късо време можем да очакваме неговата гибел.

Съществуват две форми на човешко общежитие. Има общежития, чиито форми биват диктувани, налагани на хората от горе на долу, чрез една централна власт, безразлично как се нарича – държава, църква или пролетарска диктатура. А има и такива общежития, които свободно се развиват от долу на горе и които намират естествената си основа в общите интереси на хората и в проявленията на взаимната им солидарност. Изразът на първата форма на човешкото общежитие е законът; изразът на втората – свободното съглашение. Законът се налага на гражданина отгоре, безразлично дали той е съгласен или не; свободното съглашение е резултат на неговото собствено решение и самоопределение и отговаря на вътрешната същност на неговите естествени нужди и на чувството му за лична отговорност.

Но и най-свободното съглашение познава решения. А решенията, които свободни хора вземат помежду си, трябва да бъдат спазвани, ако не искаме всяка връзка да бъде направена илюзорна. Дали това са решения на един конгрес, на някое местно дружество или на анархистична група, хората, които са ги взели, са морално задължени да ги спазват. Общественият морал, който не е даден на хората нито от държавата, нито от църквата, а се е развил постепенно от хилядогодишни навици, нрави и обичаи, е държал винаги високо принципа – дадената на приятеля дума да бъде честно удържана. Може дори човек да види, че е бил прибързан, но като такъв с чувство на отговорност той ще трябва да устои на думата си.

Но, другари, едно решение не е нищо друго освен една дадена дума на моите другари по убеждение. И като приемам, че дадената ми от приятеля ми дума ще бъде удържана, също така очаквам от другарите си, че едно взето общо от нас решение ще бъде спазено от всеки един от нас. – Естествено, и най-добрите решения могат впоследствие да се окажат фалшиви. Да се греши е човешко. А всеки от нас не е повече от човек. Но това е хубавото на нашите решения, че те не се вземат за цял живот, а само за определен период. Ние може след най-зряло обмисляне да сме взели най-доброто решение, но след известно време опитът да покаже, че то ще трябва да бъде изменено. Докато обаче сме свързани едни с други, трябва да държим на нашата дума. Ако не, то не би могло да има и обща работа, нито взаимно доверие и тогава по-добре би било всеки да тръгне по своя път и никога вече да не встъпва в каквато и да е организация.

И в това отношение конгресът ни даде един конкретен пример. Още в 1897 година един конгрес реши местните групи да въведат задължително тогавашния орган на движението. Това решение оттогава биде пренесено и върху „Синдикалист“ – сегашния орган на движението. Никой човек със здрав разум няма да разбере едно такова решение. „Синдикалист“ беше духовната връзка на движението, което имаше, естествено, интерес органът му да се получава от всичките му членове. Ако някой конгрес беше взел решение, че не може да се издава друг орган освен „Синдикалист“, то това би било грубо скъсване с елементарните предпоставки на едно федералистично движение. Но такава една лудост и не би била застъпена от него. Съвсем ясно беше, че с развитието на движението отделните индустриални съюзи или организациите в отделните области биха си създали собствени органи, за да могат по-добре да застъпят особените си интереси или местна пропаганда. В този именно случай взетото по-рано решение би трябвало да се промени. Всичко това са съвсем естествени неща, които могат да бъдат ликвидирани по най-другарски начин, при условие, че не ще се подхвърлят на едната или другата страна фалшиви мотиви и с това да се пренесе въпросът в областта на дребнавите лични укорявания, с което пък съвсем простото решение на проблема, естествено, само се усложнява. В такъв случай например аз бих се обърнал към другарите от местната ни група или от федерацията ми със следните слова: Това решение не е било изменено от никой от досегашните конгреси – едно доказателство, че не е имало нужда от такова изменение. Днес обаче обстоятелствата са сложени така, че старото мнение не може да остане в първоначалния си смисъл и ние ще трябва на следния конгрес да се застъпим за неговото изменение.

Другари, ако можете да ми покажете друг начин, по който тези неща биха могли да бъдат уредени, то аз от сърце съм готов да се присъединя към вашето мнение. Съвсем не съм от тези, които имат мнение за себе си, че винаги са прави. Обаче за в бъдеще не трябва да се събираме на конгреси, федеративни събрания или където и да било само за да приказваме на вятъра, така че после всеки да постъпва тъй, както му скимне. Това не е вече федерализъм, това е партикуларизъм – пълна карикатура на федералистичните принципи.

Федералистичната форма на организация може да се сравни с човешкия организъм. Човешкото тяло е, така да се каже, един съюз на отделните членове, всеки от които изпълнява особена самостоятелна функция. Хармоничната обща работа на сърце, дроб, мозъчни клетки, нерви и на всички други органи е първото условие за живота и виреенето на целия организъм. Никой член не „танцува извън реда“, всички изпълняват собственото си предназначение. Навсякъде намираме най-голяма самостоятелност в извършването на всяка особена функция и в същото време естествена свързаност на всички органи в рамките на цялото. Стомахът не се скарва с черния дроб, нито сърцето – с белия дроб; ако някога подобно нещо се случи, то намира обяснението си в болезнени нарушения, които или скоро се премахват, или рано или късно трябва да доведат до смъртта на целия организъм. Всеки орган съществува, наистина, за себе си, но едновременно и в много по-голяма степен за общото, от което той черпа жизнените си сокове. Затова и неговите особени функции са определени не само от индивидуалното му съществуване, но и от съществуването на цялото, и са нагласени спрямо него.

Може би има сега другари, които предпочитат една дейност в малки идейни групи пред една такава в по-големи професионални съюзи. Това е тяхно пълно право и аз в нищо не мога да упрекна другарите, които са избрали този път. Но нека същите не се поддават на измамата, че в тези малки организации те са свободни от задълженията си към общото цяло. И в най-малките групи те ще вземат известни решения и ще трябва да влизат във връзки с други групи. А затова са необходими решения и необходимо е тези решения да бъдат спазени и изпълнени. Не стане ли туй, ще се случи това, което за съжаление толкоз често сме преживявали:

Конференции и конгреси ще се разотиват, както хонберговото стреляне и ние години наред ще трябва да предъвкваме и разясняваме проблеми, които практическата необходимост, щем не щем, ни налага. Какво излиза от всичко това, знаете и вие също тъй добре, както и аз: униние между другарите, бездушен догматизъм и песимистични разсъждения.

Сега ако ми поставите въпроса, дали федерализмът съдържа в себе си един действително съвършен и безпогрешен принцип, то аз и по-рано вече забелязах, че той не съдържа такъв. Именно, няма нищо съвършено на земята и би било най-голямата глупост да се мисли, че има някакъв общ лек за всички злини и недостатъци. Не, това е невъзможно, другари; и федерализмът има своите слабости, тъй като и той е дело на човека и като всичко друго не може да отрече своето произхождение. Но практическият и историческият опит ни е доказал, че той е относително най-съвършената от всички форми на организация, която е съумяла хармонично да обедини инициативата и чувството за лична отговорност на отделното същество с инстинкта за обща принадлежност към рода. И в това именно се състои неговото духовно и обществено превъзходство пред бездушния принцип на централизма, при който всяко нещо става чисто механически.

***

След като великият федералистичен културен период в Европа, който трая над петстотин години, беше през 15 и 16 век окончателно погребан, из неговите развалини изникна нещо ново. Други явления изплуваха на повърхността на обществения живот, които постепенно и с малки прекъсвания съумяха да си пробият път в действителността. Загиването на старото федералистично общество беше обусловено от различни причини; при това, трябва веднага да го заявим, то беше едно насилствено загиване, а не постепенно умиране, както повечето от нашите историци погрешно твърдят. Кропоткин е съвсем прав, като казва, че в такъв случай и убиването на един човек може да се представи като естествена смърт. Голямото нахлуване на чужди народи в Източна и Югозападна Европа и свързаните с него дългогодишни войни и завладявания сложиха началото на това велико загиване и създадоха постепенно една нова форма на обществена организация, противоположна на старата. Към всичко това се прибавиха и нови класови образувания и раннокапиталистически влияния в скута на старото общество, които ускориха процеса на това загиване. Модерният държавнически период започна и заедно с него се разви и принципът за обществената централизация.

Още в утробата на старите градове, в периода на културния им упадък, се образуваха първите форми на капитализма и ведно с него се яви и държавата като политически защитник на една нова стопанска система, основана на планомерното и систематическото експлоатиране на широките маси. И тъй като в природата на капиталистическото стопанство беше да подчинява все по-големи и по-големи области под своето влияние, то и държавата трябваше да приема постепенно все по-обширни форми. Така след продължителни борби и нескончаеми кървави войни се роди модерната велика държава, така наречената национална държава. Държавата насилствено разруши старите институти, в които се беше, така да се каже, въплътила свободата и самостоятелността на старите съюзи. Където това не можа да стане наведнъж, извърши се постепенно в къси промеждутъци, но винаги с намерението при пръв удобен случай из корен да се унищожат и последните неудобни остатъци на старите федералистични обществени форми.

Докато по-рано животът се втичаше от милион страни в обществения организъм и изпълваше всичко с кипящата и творческа деятелност, сега обществените сили се концентрираха в главните градове на новообразуваните държави, за да бъдат отведени оттам по изкуствени канали. На мястото на богатото разнообразие на федералистично устроения обществен живот настъпи трезвото и вкамененото, неподвижното единство на бездушната схема и на закостенелия шаблон; на мястото на живата организация – мъртвото механизиране на силите. Опекунството на централната власт обзе постепенно всички сфери на обществения живот и систематически унищожи и последните следи на комунална автономия и самостоятелност. Всички стари права на гилдиите бяха отнети и те можеха да влачат само жалко съществуване във формата на кастрирани „еснафи“, на които са отнели всички по-раншни функции. На мястото на стария гилдов съд изникнаха държавните съдилища с техните назначавани, от държавата съдии. Както църквата има своя теология, така и държавата създаде една нова теология на „правото“ – юриспруденцията, в която всички естествени понятия за право също тъй безнадеждно загинаха, както истинското религиозно вдъхновение – в пустите лабиринти на така нареченото богословие. Старото обичайно право биде изместено от параграфната мъдрост на законите. Където по-рано ставаше въпрос за интереси на общността, сега се шири така нареченият държавен резон, който служи за фирма на частните интереси на привилегированите класи.

Чрез една сложна данъчна система, която всъщност не е била и не е нищо друго освен узаконено ограбване на народните маси, държавата е централизирала в ръцете си мощни финансови средства, които уж употребява за защита на гражданите си, а в действителност – на своите собствени интереси. Обикновеният поданик става мъртво колело в един огромен механизъм, който бива поставян в движение от владетеля на централната власт, за да изпълнява противонародните си задачи. Където по-рано виждахме лично съображение и взаимно съглашение, сега господства заповедта отгоре, която не търпи никакво противоречие и изисква сляпо подчинение отдолу.

Модерната представителна държава доведе всички тези злини до крайност и направи закона предмет на един нов култ, какъвто, в тази форма, не е съществувал никога досега в историята. Още духовните предшественици на Великата френска революция, с малки изключения, са били обзети от един формален бяс в полза на закона. Така Монтескьо обясняваше, че свободата за гражданина може да съществува само в рамките на държавата и че тя може да бъде гарантирана само чрез законите; дори че понятието свобода се изчерпва с три думи: послушание пред закона. А Русо, който е упражнил най-силно влияние върху ръководещите хора на революцията, е бил така заблуден от вярата във всемогъщието на закона, че е могъл да пише: „Този, който се наеме да даде на един народ институти, трябва да чувства в себе си силата, така да се каже, да измени човешката природа, да преобрази всеки един поотделно, да измени схващанията на човека, с една дума, трябва да отнеме на човека собствените му сили и да му даде чужди.“

Тази тайнствена вяра в мощта на закона и в свръхчовешката мисия на законодателя се простира като червена нишка във всички речи и изявления на якобинските държавници и ги прави съвсем противни на всички хора от свободняшките движения. – „Законодателят заповядва на бъдещето – се провиква Сен Жуст в Конвента, – работата му се състои в това – да иска доброто, задачата му – да направи хората такива, каквито той би желал да бъдат.“

Якобинизмът не само постави нови вериги на френския народ под лозунга „Единна и неделима република“, но той доведе до крайност и системата на централизация и подейства гибелно върху цялата по-късна епоха в европейската еволюция. Не беше Наполеон, който създаде тази система на краен централизъм, както много често се е твърдяло, а и днес още най-безразсъдно се повтаря. Наполеон по-скоро прие централистичната система като наследство от якобинците и от стоящия под тяхно влияние Конвент, като даде на същата онзи особен милитаристичен вид, който е тъй характерен за времето на неговото управление. Така якобинизмът чрез своята огромна централизация на всички политически и обществени работи разчисти пътя на щиковата диктатура на корсиканския авантюрист и я подготви във всяко отношение. Наистина, революционните народни сили в градовете и особено в селата се противопоставиха най-енергично на този всеуравняващ процес и борбата между централната власт и общинските (комунални) управления често приемаше твърде остър характер, особено в Париж, където общинската управа упражни извънредно благотворно влияние върху хода на революционните събития. Благодарение преди всичко на това упорито съпротивление на общините срещу централистичните попълзновения на завладения от якобинците Конвент революцията въобще беше в състояние напълно да разруши феодалния строй и не остана на половината на пътя.

Едвам след кървавото унищожение на най-добрите и напредничави революционни сили през март 1794 г. сред народа, който беше загубил постепенно всички илюзии, настъпи едно общо изтощение и малките опити, които още бяха направени след 9 термидор от шепа енергични революционери с цел да възпламенят бунтарски дух у масите, едва намериха отзвук в работническите предградия. По този начин за Наполеон беше нужно само да раздруса дървото, за да му падне узрелият плод в скута без никакво усилие. Че на човек, който се беше научил да играе с хората като с шахматни фигури и който изповядваше безумния принцип „Няма нищо на света, което да не може да се проведе чрез една силна армия“, естествено, централизмът трябваше да изглежда като най-идеалната система на обществен порядък. Мозъкът на този бивш якобинец, който беше нагласен само за заповед отгоре и сляпо подчинение отдолу беше невъзприемчив към всяка друга представа, тъй като както за Робеспиер и Сен Жуст, така и за него всеки обществен въпрос не беше нищо друго освен математическа задача, която можеше да бъде решена само чрез държавното законодателство.

Законът и декретът станаха фетиш на централистичния период, те трябваше да изцеряват всяко зло; и където човешката природа се опълчваше срещу упражненото над нея насилие, гилотината и военните екзекуции идваха на помощ, докато общественият автомат се подчинеше без всякакво по-нататъшно съпротивление на натиска отгоре. Централизира се всичко: управлението (властта), законодателството, общественото възпитание, та дори и узаконеното убийство въз основа на държавнически основания, във формата на така наречения „революционен терор“. Старото общинско управление бе заменено с държавната префектура, която беше поставяна в движение от Париж. Всяка местна самостоятелност биваше систематически възпрепятствана и изключвана. Държавата се бъркаше във всичките работи на обществения живот и направляваше чрез изпълнителните си органи всяко негово движение. Личната инициатива трябваше да отстъпи място на една бездушна бюрократична рутина, която подчини всичко на слепия калъп на своя глупав формализъм.

Което Конвентът беше започнал, Наполеон го довърши. Така се стигна до положението, че ако някой искаше да монтира една парна машина, той трябваше да изпълни предварително 289 (словом двеста осемдесет и девет) различни условия, които му биваха предписвани от централната власт с най-голяма точност. И това е само един пример измежду хиляди други. Заблуждението, че всичко може да се урегулирва със закон, което лежи в основата на всяка централистична система, парализира не само всяка творческа инициатива на обществените сили, но доведе и до едно грубо обявяване в непълнолетност на отделните членове на обществото и стана най-силната крепост срещу всяко истинско културно развитие. Както вярата в божието провидение подкопава всяко доверие на човека в собствените му сили, със същата страшна сигурност и вярата в чудотворната сила на законите и всемогъществото на държавата систематически разрушаваше всяко самостойно проявление и всяка лична инициатива у човека. Едно подобно състояние обаче винаги е било признак на духовно падение и изкуствено задушаване на напредничавите сили в обществото.

Глупавото възражение, че едно ограничение в действията на отделните членове на обществото е неизбежно необходимо за доброто и преуспяването на общия организъм, е приблизително от същото духовно качество, каквото ако един физиолог се силеше да твърди, че здравето на нашето тяло може да бъде гарантирано само чрез изкуственото ограничаване функциите на отделните му органи. А при това ние знаем, че вярно е точно обратното. Колкото по-съвършено и без препятствие всеки орган изпълнява собствената си деятелност, толкова по-цветущо е състоянието на целия организъм. Всяко чувствително нарушение в правилното функциониране на отделните органи води безвъзвратно към отслабване на цялото тяло и в случай че същото не може да бъде отстранено – към бързо или постепенно разпадане на тялото.

Централизмът е такава система на обществена организация, при която съдбата на всички е поверена на висшата мъдрост на няколко избраници, вместо да намира във всеки от нас естествения си покровител. Действителните постъпки и дела на тези избраници остават най-често скрити за „ограничения поданически ум“; и тъкмо тази скрита деятелност, която никой непосветен не е в състояние да контролира, винаги е била първоизточникът на всяка сляпа вяра в непогрешимостта на авторитета, която расте толкова повече, колкото по изчезва доверието в собствените сили. Чисто човешкото изчезва в свещения блясък на институцията. Както вярващият не е вече в състояние да си представи свещеника като обикновен човек, а го вижда винаги обкръжен от блясъка на божествения авторитет, така и простият поданик забравя зад образа на законодателя човека с всичките си предимства и слабости и го вижда винаги в светлината на една по-висша сила.

Само по себе си е съвсем безразлично дали централистичната система си е наметнала Наполеоновата царска мантия, или е навлякла демократическата тога; резултатът и в двата случая е един и същ, както сме принудени да констатираме това днес в Русия. Факт е, че модерният централизъм, който води началото си още от втората половина на 15-о столетие и по-късно, през време на френската революция и първата империя, доби своя пълен израз, в миналия век проникна навсякъде и оказа съдбоносно влияние върху цялото духовно развитие на Европа. Даже дълбоко в средите на съвременното работническо движение ние забелязваме следите на тази гибелна система, която придаде един особен отпечатък на целия духовен мироглед на европейските народи.

Първото социалистическо движение във Франция възприе също централизма от якобинизма и ведно с това и вярата във всемогъщието на закона. Бабьоф и комунистическата школа, която се беше групирала около него, бяха произлезли от скута на якобинството, от чийто начин на гледане на нещата те бяха напълно обзети. Те разглеждаха обществото като едно механично образувание, на което може да се придаде всяка желана форма, щом политическите средства и властта са в техни ръце. Така завладяването на политическата власт стана неотлъчната догма на всички социалистически партии, които при по-късното развитие се появиха на историческата сцена. Целият спор между тези партии се въртеше предимно около въпроса, по какъв начин може да се завладее политическата власт. Докато преките потомци на Бабьоф, така наречените бабьовисти, както по-късно бланкистите, изхождаха от убеждението, че чрез революционен преврат, въоръжено въстание, може да се завладее властта, хора като Луи Блан, Видал, Пекьор и др. считаха, че това може да стане само с помощта на общото изборно право. И двете направления обаче бяха напълно съгласни и вярваха, че могат да проведат социализма отгоре с помощта на държавата и едно подходящо законодателство. Пекьор и Видал бяха дори изработили законник, един вид социалистически наполеонов кодекс, за да бъдат въоръжени във всяко отношение за великия момент.

Че това заблуждение и до днес още не е изчезнало, ни показва гибелният опит на болшевизма в Русия, който събуди към живот стария бабьовизъм. В Русия социализмът и революцията се провалиха благодарение на тази вяра, която без съмнение първоначално е била ръководена от най-честни мотиви. Както държавните социалисти от 30-те и 40-те години, така и болшевиките бяха твърдо убедени, че чрез едно строго централистично обединение на всички обществени сили, засенчващо предшестващите такива, ще могат да декретират комунизма отгоре. Поради тези съображения се разтуряха систематически всички институти, които бяха произлезли от инициативата на народа или пък се превръщаха в обикновени органи на държавата, което е почти равнозначно. По този начин беше насилствено унищожено плодоносното руско кооперативно движение, понеже държавата не можеше да търпи да съществуват и други отношения между града и селото, без официалното посредничество на нейните комисари. Не напомня ли всичко това извънредно много на онова прословуто решение на френския Конвент, съгласно което се забраняваха, под страх на смъртно наказание, работническите сдружения с мотивировката, че не може да се търпи „държава в държавата“?

А при това именно кооперациите с техните многобройни разклонения и ценни административни познания биха били важен елемент за реорганизация на стопанството на една действително социалстическа основа. Също така бяха разтурени и професионалните съюзи и съветите, които бяха изникнали непосредствено от народа или, по-добре казано, отне се всяка творческа инициатива на същите, отстрани се първоначалната им самостоятелност и бяха наредени като подчинени органи в машината на управлението. Не се спряха пред никакви средства, за да се премахнат всички препятствия, стоящи на пътя на централната власт и уж заплашващи великото дело на комунистическото преустройство на руското общество. Всяка опозиция беше безогледно потъпкана, всяка свободна дума – окована във вериги. Цялата преса беше сведена единствено до официалните държавни органи, правото на сдружение на работниците – премахнато, всяка стачка – забранена, и въведена така наречената милитаристична мобилизация на труда. Беше основан огромен шпионски апарат и установен един най-ужасен полицейски деспотизъм, който поставя в ужас целия свят и комуто никаква частна тайна не е свята. Хиляди от най-добрите революционери бяха разстреляни или хвърлени в затворите на чеката; други – с все семейство, изпъдени из страната, в която са били родени, и прогонени в чужбина. Никога не е съществувала друга централизирана държава, която да е съумяла да събере в ръцете си такава неограничена власт спрямо поданиците си. И резултатът? Монополизирането на обществената власт в ръцете на една камарила, която представлява само малцинството на едно малцинство и която си е приписала благозвучната титла „диктатура на пролетариата“, и безнадеждният банкрут на социализма в практическата област.

Английският историк Томас Букле е казал веднъж, че от всички закони най-добри са били онези, с които са се отменяли други закони. С тези думи Букле не само е изразил една дълбока истина, но напълно е разкрил същинския характер на закона. В най-добрия случай законът може да действа чисто отрицателно, никога – положително. Той може да разруши нещо старо, за да постави на негово място нещо по-малко лошо или по-лошо, но никога не може да създаде нещо ново или да подтикне към развитие на плодоносни зародиши, тъй като му липсва всяка творческа сила. Действително творческо нещо може да произлезе само от свободната инициатива и взаимното съглашение. Бездушното принуждение и грубото насилие са най-лошите врагове на всяка творческа деятелност. Презрителното отричане на тази дълбока истина е причинило страшното държавно суеверие на модерния човек, който очаква всичко от всемогъществото на закона и от бездушната рутина на централната власт.

Дори и онези от нашите съвременници, които, като Маркс и пъстрата тълпа разделени на безбройни направления негови привърженици, мислят, че държавата заедно с високите си атрибути ще изчезне от бъдещото развитие на човечеството, вярват не по-малко в неизбежната необходимост от същата в периода на революцията и през фазата на така наречения „преход“. И това гледище обаче почива също така на съвсем неверни предпоставки и на чисто буржоазен начин на мислене. Тъй като историята не познава никакви „преходни периоди“, а само по-примитивни или по-висши форми на развитие. Всеки нов обществен строй е в първоначалните си форми природно примитивен и несъвършен; при все това обаче всички заложби на цялото му бъдещо развитие трябва да бъдат дадени още в началото, както в един ембрион цялото животно или цялото растение е напълно дадено. Всеки опит да се въплътят съществени части от един стар и отживял порядък на нещата в един нов такъв е довеждал досега винаги до същия отрицателен резултат: или подобни опити за ново развитие на социалните явления на живота са пропаднали още в самото начало, или пък нежните зародиши и израстъци на новото са бивали притеснени от закостенелите форми на предшестващото и така възпрепятствани в естественото им развитие, че те постепенно са загивали и тяхната вътрешна жизнеспособност е трябвало да умре.

Но също и през времето на самата революция установяването на едно централно правителство, и още повече това на една диктатура, която всъщност не е нищо друго освен най-висшата форма на въплъщение на централистичния принцип и е най-опасното препятствие за всеки истински революционен напредък. Поставяйки, така да се каже, юзди на революцията и опитвайки се да направляват всички сили към определена цел, с това се поставя една изкуствена преграда на развитието на творческия народен инстинкт, който единствен е в състояние да даде на революцията нужния замах и в която преграда, в случай че е достатъчно здрава, задължително ще се разбие всеки свободолюбив стремеж. Членовете на едно централистично управително тяло, макар и преди това да са били най-добрите революционери, загубват постепенно всяко чувство към нуждите, болките и работите на народа и остават чужди пред действителната двигателна сила на революционните събития. Цялото им внимание е заето с централизирането на всички сили и достойна за преследване цел за тях се явява мъртвият механизъм на нещата, на който може да се даде една желана форма, и на тази цел трябва да отстъпи истинският живот със своето безкрайно разнообразие. Поради това всяко самостоятелно действие, всеки подтик, изхождащ от самия народ, им се струва като неприятелска сила, пречеща на изкуствените им предназначения; и ако тази неподдаваща се на контрол сила не ще да се вразуми и да се подчини доброволно на диктата отгоре, тя ще трябва да бъде принудена насила към мълчание в името на „по-висши интереси“, които уж са поставени на карта. Като се чувстват лично въплъщение на тези „по-висши интереси“ и правейки другите автомати, сами стават такива. Човекът Робеспиер се обявяваше с най-страстни думи срещу института на смъртното наказание, но Робеспиер, диктаторът, направи гилотината олтар на отечеството, очистителен апарат на благодетелта.

Централистичната система упражнява своето развращаващо влияние не само върху хората, които държат в ръцете си ключа на централния апарат, но се проявява по същия гибелен начин и спрямо широките народни маси, подкопавайки у всеки един естественото чувство за лична отговорност, като постепенно съвсем го убива. Чувството на лична отговорност е един естествен продукт на нашето обществено съжителство. Тоя висш израз: „Не прави на другите това, което не искаш да правят на тебе“, за който всяка от различните религии претендира да изхожда от основателя й, не е изобретение на един човек, а е естествен резултат на социалния инстинкт за взаимопринадлежност, който живее от милиони години у нас и на който един или друг измежду нас е могъл да придаде този колкото прост, толкова и дълбок израз.

Докато хората се свързваха в свободни съюзи, за да уреждат сами работите и взаимните си интереси, чувството за лична отговорност у всеки беше основата на всички решения. С победата на държавата и на принципа на централистичната власт обаче и тук настъпи решителна промяна. Всеки стана оръдие на една властническа уредба, която му бяха наложили насила и която отсега пое в ръцете си уреждането на всички дела, и то по начин, че отделният индивид да й служи до известна степен като средство за постигане на целта. С това обаче на чувството за отговорност бе нанесен опасен удар, тъй като, бидейки сега принуден да се подчинява на заповедите отгоре, безразлично дали я одобрява или не, човек трябваше да предостави отговорността за своите деяния на онези, от които е получил заповедта, тъй като отговорност без право на самоопределение по извършваните дела не може да съществува.

При модерния милитаризъм, който е така нареченото „nec plus ultra“ на всеки централизъм, можем най-добре да наблюдаваме това ужасно явление. Тук човекът не е нищо друго освен една машина, бидейки задължен сляпо да изпълни всяка заповед на своя началник, изключвайки, така да се каже, собствения си мозък. Той е принуден по силата на една такава заповед да извърши най-лошите престъпления, без цялата отвратителност на постъпката му да засегне съзнанието му. Същият човек, който в обикновения живот муха не би настъпил, става най-жесток убиец и подпалвач, ако това му бъде заповядано отгоре. Тогава той се превръща в автомат от месо и кръв; мушка със щик, стреля с пушката със същата механическа последователност и безотказност, с които един автомат от желязо изхвърля шоколад или цигари, щом монетата натисне ръчката.

Със същата автоматичност палачът умъртвява някого, когото никога дотогава не е виждал; – съдията поставя пръст над своя кодекс и изговаря своето „виновен“ над нещастните човеци-братя; – най-черното предателство става примерна добродетел, щом като е извършено в името на така наречения „по-висш интерес“. Всяко чувство на истинска човечност умира пред това механическо съзнание; всяко задушевно отношение между хората отстъпва на заден план, за да направи място на една вкаменена, бездушна дисциплина, щом като параграфната мъдрост на закона влезе в действие. „Държавният резон“, „националната чест“, „партийният интерес“ и хиляди други отвлечени формули, зад които се крият винаги грубите интереси на нищожни малцинства, заместват гласа на съвестта, чувството на лична отговорност, което изхожда от вътрешните подбуди на човека и лежи в основата на всичките му постъпки. Систематичното изключване и постепенно изкълчване на това ценно чувство, което от най-древни времена се е унаследявало и предавало от поколение на поколение, е едно от най-съдбоносните явления на централистичното разбиране, водещо безвъзвратно към вътрешно разложение на целия обществен живот, разкъсвайки изкуствено всяка естествена връзка на отделния индивид с обществената цялост. И това е може би най-голямата от всички злини, които централизмът създава.

***

Повечето от великите пионери на социализма, които се появиха на историческата сцена в първата половина на миналото столетие, бяха повече или по-малко силно повлияни от авторитарните (властнически) идеи. Гениалният Сен Симон със своя тънък усет разбра, наистина, че ние вървим към едно бъдеще, където изкуството да се управляват хора ще се замени с това да се управляват нещата; обаче неговите ученици държаха упорито и настойчиво за първото. Фурие разви в своята социална система единични чудно свободняшки мисли, като например теорията на „атрактивната работа“ („привличащата работа“), но вярата, че освобождението на човечеството може да се доведе от горе, е била тъй дълбоко вкоренена у него, че той се е обръщал към всевъзможни държавници и висши духовни лица, молейки ги да направят един опит с неговата система, без, разбира се, да достигне някакъв резултат от това. Той никога не е съзнавал ясно истинската същност на социалното освобождение, а още по-малко неговите многобройни ученици. Мечтата на Кабе беше осъществяването на една комунистическа теокрация. Видал и Пекьор бяха чистокръвни държавни социалисти; Луи Блан и водителите на бабьовистични тайни организации, като Бланки, Барбе, бяха комунистически якобинци и вярваха в могъществото на държавата като в евангелие.

В Англия, където Уилям Годуин още в 1793 година беше издал своето дълбоко съчинение „Political Justice and its influence on general virtue and happiness“ – първото модерно теоретическо произведение върху комунистическия анархизъм, социалистическото движение от първия период носеше в себе си много по-свободолюбиви идеи отколкото това във Франция, но произведенията на Уилям Томсон, Джон Грей и пр. останаха съвсем неизвестни за социалистите от континента. Роберт-Оуеновият комунизъм беше една рядка смесица от свободняшки и унаследени от старото властнически идеи. Измежду малкото социалистически мислители от онзи период, които се опитваха да поставят идеите си върху една чисто свободняшка и противодържавна основа, най-значителният без съмнение беше Прудон. Неговата критика на старата якобинска идеология, на същността на управлението и на сляпата вяра в чудотворната сила на законите и държавните декрети беше едно освободително дело, което и днес още не е оценено в пълното му величие. Анархистът Прудон беше ясно разбрал, че социализмът трябва да бъде свободняшки, ако въобще трябва да се разглежда като творец на нова обществена култура; у него гореше буйният пламък на едно ново време, което той предчувстваше и чиято социална форма ясно виждаше пред себе си. Прудон беше един от първите, който противопостави на политическата метафизика на партиите конкретните факти на стопанството. Стопанството беше за него действителната основа на целия обществен живот. Разбрал с необикновена точност, че „икономическото“ не търпи никакво външно принуждение, той беше свързал с вътрешна последователност премахването на стопанския, икономическия монопол с изключването на всяко управляващо малцинство от живота на обществото. За него законът, за чието притежание се бореха различните партии, беше само един мъртъв фетиш, който можеше да действа само разрушително, но никога – творчески; по тези съображения той считаше свободното съглашение като единствената нравствена връзка в обществените отношения в едно общежитие от свободни и равни хора.

„Вие, значи, искате да премахнете правителството, властта?“, го питаха. „Вие не искате никаква конституция? Кой тогава ще поддържа реда в обществото? Какво ще поставите на мястото на държавата? – На мястото на полицията? – На мястото на големите политически сили?“ – „Нищо“, отговаряше той. „Обществото е вечно движение. То няма нужда да се курдисва и не е нужно да му се дава такт; то носи махалото и пружината си винаги напрегнати в себе си. Едно организирано общество няма нужда от закони, нито от законодатели. Законите в обществото са като паяжините в кошерите; те служат само да се ловят пчелите в тях.“

Прудон беше схванал злините на политическия централизъм във всичките им подробности и затова той провъзгласи за нужда на часа политическата децентрализация и автономията на общините. Той беше най-отличителният измежду модерните, които отново бяха вписали принципа на федерализма като лозунг на знамето си. На Прудон беше ясно, че хората не биха достигнали с един скок до царството на анархията; той знаеше, че духовното разбиране на неговите съвременници, което се е развивало в течение на дълги години, не би се изменило с едно махване на ръката; по тези съображения нему се струваше политическата децентрализация, която трябваше да отнеме повече и повече функции от държавата, като най-подходящо средство за подготвяне премахването на всяко управление на човек от човек и за пристъпване практически към това. Той вярваше, че едно политическо преобразувание на европейското общество във формата на малки общежития, които са съединени помежду си чрез взаимни свободни договори на една федералистична основа, ще може да постави преграда на съдбоносното развитие на модерните големи държави. Воден от тази мисъл, той противопостави на националните обединителни стремежи на Мацини, Гарибалди и толкоз много други политическата децентрализация и федерализма на общините като средство да се достигне до по-висше културно единство на европейските народи.

За отбелязване е, че тъкмо марксическите критици на великия френски мислител считаха да са открили в този опит едно доказателство за „утопизма“ на Прудон, посочвайки, че общественото развитие продължава да върви по пътя на централизма. Като че ли това е някакъв аргумент! Премахнати ли са посредством това развитие вредите от централизма, които Прудон така майсторски разясни?

Не, и хиляди пъти не! Тези вреди се разраснаха, напротив, до неимоверност и бяха едни от главните фактори, които доведоха до ужасната касапница на световната война. Прудон предсказа всичките последствия на едно широко държавно развитие; той обърна вниманието на своите съвременници върху идващата катастрофа и същевременно им показа пътя, по който тя ще може да се предотврати. Че думата му биде чута само от малцина и че прозвуча като глас в пустиня, не бе по негова вина. Заради това да се таксува като утопист, е едно колкото евтино, толкова и глупаво удоволствие. В такъв случай утопист ще е и лекарят, който от началните признаци на болестта предсказва бъдещото й развитие и дава съвета си на пациента как може да я възпре и избегне опасността. Наистина не ще е виновен лекарят, ако пациентът пренебрегне съвета му и не направи никакъв опит да се противопостави на опасността.

Прудоновото формулиране на федералистичния принцип беше един опит на свободата да се противопостави на приближаващата се реакция; неговото историческо значение се състои именно в това, че той положи печата на своя дух върху работническото движение във Франция и другите романски страни и насочи техния социализъм по пътя на свободата и федерализма. Ако държавният капитализъм във всичките си фази и видове бъде един ден окончателно преодолян, то едвам тогава ще може да се оцени правилно истинското значение на прудоновското духовно дело.

Когато след смъртта на френския мислител се създаде Международната работническа асоциация, това беше федералистичният дух на романските секции, който придаде действително значение на великия работнически съюз и го направи люлка на модерното социалистическо работническо движение в Европа. Самият Интернационал беше едно обединение на професионални организации и идейни групи, поставени на федералистична основа. От неговите редове изникнаха и се развиха всички онези велики и творчески мисли за едно обществено преобразуване на базата на свободния социализъм, които бяха така характерни за идеологическото настроение на съюза. И това бяха изключително социалистите от романските страни, инспирирали и оплодотворили това идейно развитие.

Немските социалдемократи от този период съзираха своя политически идеал за бъдещето в така наречената „народна държава“ и по този начин продължиха старите буржоазни традиции на якобинизма. Революционните социалисти от латинските страни пък разбраха много добре, че една нова стопанска система в духа на социализма изисква и съвсем нова форма на политическа организация на обществото и че последното не само не може да има абсолютно нищо общо с модерната държавна система, но означава тъкмо нейното историческо унищожение. Така в недрата на Интернационала се разви така наречената идея за съветите, сиреч мисълта за едно всестранно управление на общественото производство и потребление от самите производители във формата на свободни, федеративно свързани помежду си икономически (стопански) групировки, чиито делегати същевременно ще съставят и политическото представителство на общината. По този начин класата на професионалните политици трябва да бъде изместена от съветите на компетентните и насилническата политика на държавата да отстъпи място на мирната стопанска политика на общините.

В същото време Бакунин беше обрисувал ясно в своята известна реч на конгреса на Лигата за мир и свобода в Женева (1867) принципа на политическия федерализъм и особено на неговото значение за мира между народите.

„Всяка централизирана държава, казваше великият руски революционер, колкото и за либерална да се представя или дори каквато и републиканска форма да има, е по необходимост един потисник и експлоататор на работните народни маси в полза на привилегированите класи. Тя има нужда от армия, която да държи тези маси за юздите, и наличността на тази въоръжена сила я води към война. Затова аз идвам до заключението, че международният мир е невъзможен, докато не бъде приет следният принцип с всичките следващи от него заключения. Всяка нация, безразлично дали е слаба или силна, малка или голяма, всяка провинция, всяка община има абсолютното право да бъде свободна, автономна, да живее съгласно собствените си интереси и частни нужди и да се самоуправлява. В това си право всички общини и нации са до такава степен солидарни, че този принцип не би могъл да се накърни макар и само по отношение на една-единствена от тях, без да се поставят всички други в опасност.“

Парижката комуна даде един мощен тласък на идеите за комунална автономия и федерализъм, особено в редовете на Интернационала. След като Париж се отказа доброволно от своите централистични привилегии над всички останали общини във Франция, комуната стана изходна точка на едно съвсем ново движение, което противопостави на централистичния принцип за единството на държавата – федерацията на общините. Общината стана политическата единица на бъдещето, основата на една нова обществена култура, която се развива органически от долу на горе и при която няма да се диктува на хората автоматически по един изкуствен начин от горе, от някаква си централна власт. Така се рисува пред нас картината на новата бъдеща обществена организация, при която ще бъде даден най-широк простор на инициативата на личността и групите и при която същевременно духът на общността и на общите интереси ще намери у всеки един своя жив израз.

Докато държавносоциалистически и якобински елементи в Интернационала продължаваха да защитават централизма, за свободняшките елементи в недрата на великия работнически съюз федерализмът стана политически идеал на бъдещето и основа на техния принцип на организация в настоящето. Това обстоятелство доведе до вътрешната борба между централисти и федералисти, вследствие на която Интернационалът трябваше да загине. Опитът на Генералния съвет, който беше под прякото влияние на Маркс и Енгелс, да даде на Интернационала една строго централистична форма и да го постави в услуга на известни политически партии, трябваше да се сблъска с решителната съпротива на федералистите. По този начин биде предизвикано сред модерното работническо движение онова голямо разцепление, което и до днес не е преодоляно поради това, че се отнася до противоречия от изключително принципно значение.

Политическият централизъм вероятно не би могъл да се развие до тази степен, ако не беше намерил в модерната тежка индустрия и нейните непосредствени влияния една мощна опора. Когато първоначално се появи капиталистическата тежка индустрия в Англия, в най-важните клонове на производството се установи една очевидна централизация. Тази централизация на индустрията в известни места доведе представителите на модерната политическа икономия до точно определени заключения. В нея се съзря не едно преходно явление, а по-скоро постоянен факт, който е тясно свързан с цялото съществуване на съвременния начин на производство, та дори се счете като пряк продукт на последния. За големите основатели на съвременната политическа икономия централизацията на индустриите и модерното разпределение на труда бяха откровението на една нова епоха, пълна с неограничени възможности, и впечатлението от новите явления бе тъй голямо, че дори в социалистическия лагер свикнаха да виждат в тях исторически необходимите предусловия за осъществяването на социализма. Всъщност това са предусловията за съществуването на капиталистическата система на експлоатация, които стоят в най-остро противоречие със социализма. Хиляди симптоми от всички области на нашия сьвременен икономически живот ни показват днес какви ужасни въздействия и опасности за физическото и духовното развитие на производителите и въобще за нормалното състояние на обществото крие в себе си тази нездрава система. Зеещото неразбирателство между нашата индустрия и земеделие, злополучното противоречие между умствена и ръчна работа са едно указание за това. Не централизация, а децентрализация на индустрията; не разделение на труда, а единение на труда трябва да бъде лозунгът на нашия стопански живот; само този е пътят, водещ към социализма.

Че всичко това не е едно произволно твърдение, а отговаря напълно на конкретните факти на нашето съвременно индустриално развитие, свидетелстват все повече и повече увеличаващата се децентрализация в индустриите и последните методи в модерното земеделие. Беше време, когато се вярваше, че младата тежка индустрия ще остане свързана само с определени страни. Адам Смит и многобройните му последователи бяха твърдо убедени в правотата на тази мисъл. Практическият опит обаче ни доказа, че този възглед е бил погрешен. Модерната тежка индустрия обхвана все повече страни и днес всеки народ е обзет от тенденцията да се освободи от икономическата зависимост от съседите си и да бъде индустриално самостоятелен. Същият процес продължава и вътре в отделните страни; всяка провинция, всяка отделна област се стреми да стане по възможност индустриално независима.

Като вземем под внимание още и развитието на модерното земеделие, особено в интензивното подобрение на почвата, то ясно проличава, че нашето стопанско развитие се е насочило по един път, който в края на краищата ще ни изведе към това, че всяка община ще произвежда по възможност самостоятелно своите индустриални и земеделски артикули. Усъвършенстването на нашата техника и механизация, което прави възможно набавянето от всяка община на сложен апарат от технически оръдия и инструменти, е най-добрата гаранция за рационалната целесъобразност на това развитие.

Петър Кропоткин ни е изложил много ясно с неизчерпаем материал от факти пътя на това развитие в своето блестящо съчинение „Полета, фабрики и работилници“ – едно от най-значителните съчинения, които е дала цялата социалистическа литература в последните 30 години. Ако всичките марксически критици от разните нюанси все пак и все още твърдят, че революционните синдикалисти и анархистите искат да се възвърнат към дребнобуржоазния начин на производство от един минал период, това доказва само колко дълбоко още са затънали самите те в догмите на буржоазната национална икономика и че те не са могли да се освободят от нея, както и от теорията за политическия централизъм, който също тъй произлиза от буржоазните идейни сфери.

Ако Прудон и Бакунин все още държаха за централизма в стопанството, понеже не можеха още в своето време да предвидят и схванат бъдещите перспективи на индустриалното развитие, то научното изследване на Кропоткин донесе доказателството, че федерализмът е възможен и в стопанската област, откривайки ни съвсем нови изгледи за бъдещето. Едва чрез тези резултати на научно изследване федералистичната идея за съюз на свободни и самостоятелни общини доби своето пълно значение. Наистина има известни клонове от производството, като например минната индустрия, които остават винаги свързани към определени области; но това никак не изменя общото правило, нито пък факта, че и в такива области производствената дейност на хората може да бъде напълно преобразувана, щом като не бъде повече подложена на експлоатация от известни класи на обществото.

Едно от най-важните възражения, които привържениците на централизма в съвременното работническо движение отправят към федералистите, е твърдението, че федерализмът водел до разцепление на силите, които можели да бъдат държани в единство само посредством строга централизация. Като че ли централизмът е бил някога в състояние да попречи на разцепленията в движението, които са били основани на логиката на фактите. Съществуването на така наречените комунистически партии в различните страни е жив пример за противното на това твърдение. Никога по-рано централизмът не е бил култивиран до такава степен в едно движение, както това е в комунистическите партии. Всеки е подчинен на една желязна партийна дисциплина и всички пароли, които идват от Москва, биват безусловно и без съпротивление приемани от партиите на отделните страни. Чрез диктувани от горе „прочиствания“ на партията се стремят да я предпазят от всяко самостоятелно действие и са винаги готови да анатемосат онези, които все още не са загубили способността за самостоятелно мислене. А резултатът? Погледнете само онзи безреден куп развалини от минало величие, които днес могат да бъдат придържани криво-ляво една към друга само чрез финансова връзка. Процесът на разцеплението е станал сред съвременните комунистически партии едно хронично явление. Всеки дъждовен ден – ново разцепване въпреки всичката дисциплина, въпреки всички централни пълномощия на партийното ръководство.

Трагичното обаче е това, че щом едно малцинство се е откъсвало от старата партия или е бивало изключено от нея, то първата му работа е бивала да създаде една  нова централа и да продължава да върви точно по стъпките на старата партия. Измежду чудните картини, които ни е дарил тайнственият гений на великия испанец Франсиско Гоя, има една, която пада върху душата ни с тежестта на олово. Всред пустинна планинска област, по тясна планинска пътека, се движи с тежки стъпки и с приведен гръб дълга човешка верига, носеща едно тежко въже на раменете си и вървяща към неизвестна цел. Нещастниците обаче са слепи и се движат постоянно в кръг, така че идват на едно и също място, без и да подозират това. Тази рисунка неволно ни напомня безумното поведение на нашите ултрацентралисти, които са обхванати от същата властническа треска като нашите милитаристични властелини, които мислят, че с живи хора може да се работи както с шахматни фигури. Всичките недостатъци се търсят в случайния състав на централата и поставят една по-добра на нейно място. Новата централа трябва първоначално да се съобразява малко повече с мнението на партийните другари; това е обаче въпрос на време и в края на краищата и тя също ще се постави над правата и желанията на плебейството като всяка централа, тъй като в естеството на всяко управляващо тяло е да подценява масата и да поддържа в себе си болезненото съзнание за собствено величие. Тя също ще чувства всяка критика на делата си като едно оскърбление на „Величеството“ си и ще се опълчи с най-тежките си оръдия срещу критиците не защото се състоят от лоши и безсъвестни хора, а просто затова, защото е централа, сиреч тяло, създадено за духовното опекунство над обикновените партийни членове. Злото лежи не в случайната форма и състав, а в съществуването на централата. Да се посяга само на формите, значи да не се разбира същността на работата, което означава увековечаване кръговрата на слепотата.

Централизмът остава едно механическо обединение на силите и тъкмо поради това той не развива никаква сила, а само парализира всяка такава. Правейки от хората марионетки, той убива у тях най-ценните им качества: самостоятелността на мисълта и чувството за лична отговорност. За едно правителство това е безусловно желана цел, тъй като самостоятелното мислене никога не е било силната страна на лоялния поданик, който е идеалът на всяко правителство. Но това, което е добро за едно правителство, е съдбоносно за работническото движение. Във великата борба за социално освобождение работническата класа се нуждае от пълното развитие на всичките си духовни способности и всяко ограничение на последните може само да й увреди. Тъй като освобождението й не ще дойде от горе, а ще бъде по-скоро резултат на собствената й сила и ум.

Възпитанието в социализъм не се състои нито в дърдоренето на революционни фрази, нито в пущането на бюлетинката в урните. Социалистическото възпитание значи по-скоро поучаване работниците как се управлява производството, как може да се организират индустрията и земеделието на нови основи и как трябва да се урегулира разпределението на продуктите. А за това е нужно най-широкото развитие на всички духовни сили, които работничеството притежава, и изключването на всички чисто механически форми на организация, които допринасят само за задушаването на естественото развитие на тези сили. Организацията трябва да е като някоя тънка дреха, за да може да се нагласява според движението на тялото, тя не трябва да го смразява в мъртви форми или да го ограничава с редица предписани автоматични движения.

Една такава организация е федерализмът, който не означава някакво раздробление на силите, както тъй често подхвърлят зли или глупави критици. Не, федерализмът означава живо обединение на всички обществени енергии, на базата на общите интереси и убеждения, която база намира непосредствения си израз в самостоятелната дейност на всеки един и в свободното съглашение с всички останали. И тъкмо за това ние имаме двоен и троен интерес в нашите собствени редове федерализмът да не бъде изопачен до безсмислена карикатура и да не държим него отговорен за слабости, които по съществото си са му съвсем чужди. Доколкото разбирам, точно у нас в Германия, където работническото движение се е развивало десетки години в централистичен дух, човек е лесно склонен да попадне в една друга крайност, а именно или да отхвърли въобще организацията като такава, или пък да се обяви за един ограничен партикуларизъм. В интерес на нашето движение ние трябва решително да се противопоставим на всички подобни стремления, ако не искаме да загинем от тази болест.

***

Сега ми остава, другари, още да се занимая малко по-подробно с възраженията и предложенията, с които известни другари мислят, че могат да премахнат действителни или мними слабости в нашето движение. Ще приказвам строго по същество и ще изключа всеки личен елемент. Още по-рано казах, че според моето мнение една значителна част от недоразуменията, които се създадоха между стария секретариат и една част от другарите, са изкуствено създадени и чрез нервния тон, който приеха обясненията, още повече се задълбочиха. Аз нямам причини да защитавам на всяка цена секретариата, нито пък имам някакво основание да се нахвърлям срещу критиците му. Както ви е известно, не съм член на секретариата и вероятно никога няма да бъда такъв, тъй като имам други работи за изпълнение. Мене ме интересуват само основанията от принципиално естество, доколкото въобще има такива. Затова не ще се занимавам с личните обвинения и клевети, тъй като в тях виждам признак на морална слабост. Който има да представя едно добро дело, никога не ще има нужда да прибягва до лична ненавист и унижение на действителния или мнимия противник. Такива методи осъждат винаги сами себе си и би трябвало в интереса на движението, както и от взаимно уважение и търпимост, винаги да се избягват.

И днес, тук, също се изказа опасението, че чрез нарастването на синдикалното движение скоро ще настъпи опасността от едно издребняване на същото. Това бяха особено другари от анархистичното движение, които издигнаха това възражение и трябва да призная, че не може да се отрече известно оправдание. Всяко движение е изложено на опасността от известно духовно издребняване, щом се разрасне; дори и едно чисто анархистично движение не прави изключение от това правило, тъй като в този случай външният етикет играе съвсем малка роля. Но тъкмо поради това, че винаги трябва да се предвижда тази опасност, необходимо е по-будните другари да не оставят нито един случай неизползван, за да допринесат за вътрешното школуване и духовното развитие на членовете. Тази работа лежи тъкмо в естеството на всяко истинско федералистично движение, и трябва да се извършва, за да се поддържа то на нужната духовна висота. Анархизмът е също тъй един обществен идеал и се отнася не само за едно малцинство, а за всички. Следователно и анархистите трябва да се подчинят на тази необходимост, ако не искат да останат една секта без всякакво влияние. По този въпрос аз не виждам друг изход и не вярвам да се намират много другари, които да мислят иначе по него.

Но има и друг един въпрос, който игра значителна роля още на Дюселдорфския конгрес и се преплете в дебатите и на настоящия. Това е въпросът, дали синдикализмът задоволява сам себе си или не. Има синдикалисти, които твърдят първото, а има и анархисти в синдикалното движение, които най-решително се противопоставят на това мнение. И двете страни имат естествено неоспоримо право да защитават становището си и това би бил най-последният спорен въпрос, който би могъл да ни разцепи. В синдикалното движение има място и за отявлените анархисти, както и за така наречените чисти синдикалисти, които са на мнение, че синдикализмът задоволява сам себе си. За мен целият въпрос е академически или, по-добре казано, той е така погрешно поставен, че по необходимост води до недоразумения.

На мнение съм, че синдикализмът не може да бъде достатъчен сам за себе си, понеже постоянно е изложен на духовните и материалните влияния на окръжаващия го свят и е взел много от съществените си съставни части от други идейни течения, които са съществували преди нас. Но задайте същия въпрос по отношение на други социални движения и се попитайте дали въобще бихте могли да дойдете до някой друг резултат. Има ли въобще в света някоя идея или нещо, което да задоволява само себе си? Теолозите и метафизиците твърдят, че Бог задоволявал сам себе си, но дори и това не изглежда да е право. Господ в известен момент от съществуването си е „сътворил света“ – едно доказателство за това, че той все пак е искал „да има компания“. В света има именно само допълнение и никакви самозадоволявания. Затова казваме, че синдикализмът и анархизмът взаимно се допълват. Синдикалното движение би загубило първоначалния си характер и би деградирало до едно обикновено професионално движение в същия момент щом загуби от погледа си великите принципи на свободния социализъм или, за да се изразя по-ясно, на анархистическия комунизъм. Като синдикалистично движение то тогава би съществувало, но не би било друго освен една обикновена професионална организация, която ще се занимава с въпроса за надниците и други подобни неща. Това също би имало своето оправдание, но тогава великият подход за преобразуване на обществото в духа на свободния социализъм би бил изключен, а той е който придава на синдикалистичното движение действителното му значение.

Също тъй казвам и на другарите анархисти: ако нищо положително не може да се отбележи в бъдеще, продължавайте да се организирате в малки групи, за да вършите работата си. Обаче не забравяйте: чрез просветни групи, общества за дискусии, свободни издателства и пр. се върши наистина една извънредно полезна работа, но ново общество в духа на безвластния комунизъм не може да се изгради чрез тях. За целта е нужно: икономически съюз, работническо движение. Анархизмът би останал безплоден, ако не забие корените си в работническото движение също така, както и всяка борба би била безплодна, ако тя не бъде одухотворена от великите идеи на безвластническия социализъм. Затова двете движения трябва да се допълват едно друго и колкото по-съгласувано и по-обширно става това допълнение, толкова по-скоро ще удари часът на освобождението.

Майското въстание в Дрезден (1849)

дрезден 1849

Пруски и саксонски войски нападат революционните барикади в Ноймаркт в Дрезден.

Майското въстание в Дрезден от 3 до 9 май 1849 г., известно още като Майската революция в Дрезден, е опит да се свали саксонският крал Фридрих Август II и да се установи саксонска република.

Събития, водещи до Майското въстание

В германските държави революциите започват през март 1848 г., започвайки от Берлин и разпространявайки се в другите държави, които сега съставляват Германия. Сърцето на революциите е във Франкфурт, където новосформираното Народно събрание, Франкфуртският парламент, свикано в църквата „Свети Павел“ през май 1848 г., призовава за конституционна монархия за управление на новата, обединена германска нация. За да се формира събрание, се провеждат почти демократични избори в германските държави; мнозинството от членовете са саксонски демократи. На 28 март 1849 г. събранието приема първата конституция (Reichsverfassung) на Германия, а през април 1849 г. на Фридрих Вилхелм IV от Прусия е предложена короната.

Въпреки очевидния си напредък, Народното събрание наистина зависи от сътрудничеството на старите лидери и императора; това става твърде ясно, когато Фридрих Вилхелм IV отказва да приеме короната. В германските държави се появяват движения, които да наложат със сила новата конституция, но Националното събрание се разпада. В Саксония Фридрих Август II никога не я признава и също така разпуска саксонския парламент.

Във Вюртемберг по-радикалните елементи на Народното събрание сформират кратък парламент в Щутгарт, който е победен от пруските войски. В същото време народът на Саксония започва да реагира на репресиите срещу демократичното движение – започва Майското въстание.

Въстанието

Отначало саксонските градски съветници се опитват да убедят Фридрих Август II да приеме конституцията в публичните си изказвания. Общинските стражи, които трябва да ги контролират, са на тяхна страна и правят обръщение към краля, призовавайки го да приеме конституцията. Той обаче е непоколебим и ги призовава да се подчинят. Това води до по-нататъшни вълнения, които на свой ред принуждават краля да доведе пруските войски; ситуацията избухва.

На 3 май 1849 г. на общинските стражи е казано да се прибират у дома, но градските съветници ги организират в отбранителни отряди, за да спрат очакваната пруска интервенция. С нарастването на гнева на хората правителството прибира в крепостта и оръжейния склад (Zeughaus), защитаван от саксонските войски. Общинските стражи не се решават дали да подкрепят народа или не, който заплашва да използва взривни вещества, за да изкара правителството. В отговор саксонските войски стрелят по тълпата. В рамките на часове градът изпада в хаос, с изградени 108 барикади. В ранните часове на 4 май 1849 г. кралят и неговите министри успяват да избягат в крепостта Кьонигщайн.

Трима членове на разпуснатия демократичен парламент стават лидери на революцията: Самуел Ердман Цширнер, Карл Готхелф Тод и Ото Леонхард Хойбнер сформират Временно правителство. Тяхната цел е да принудят приемането на конституцията. Цширнер призовава друг член, Александър Хайнце, да организира битката и да докара повече общински стражи и доброволци извън Дрезден.

Към революционерите се присъединяват подкрепления от далеч като Кемниц, Цвикау и Мариенберг, а борбата става изключително насилствена. Саксонските войски са подкрепени от пристигащи пруски войници. Те планират да обкръжат въстаниците и да ги притиснат в Стария пазар (Altmarkt), но броят на барикадите означава, че те трябва да се бият за всяка улица, дори за всяка къща.

Последните проучвания сочат, че броят на революционерите е около 3000, в сравнение с 5000 правителствени войски от Саксония и Прусия. Освен че са превъзхождани, въстаниците също така нямат опит в битка, дезорганизирани са и нямат оръжие, така че шансовете им са слаби. На 9 май мнозинството (1800) е принудено да избяга. Повечето от другите се предават, а останалите са преследвани до Фрауенкирхе и арестувани.

Известни личности сред революционерите

Преди събитията от май 1849 г. Дрезден вече е бил известен като културен център за либерали и демократи; анархисткият вестник „Dresdner Zeitung“ е частично редактиран от музикалния диригент Август Рьокел и съдържа статии на Михаил Бакунин, който идва в Дрезден през март 1849 г. Саксонското правителство по-късно обвинява Бакунин, че е бил подстрекател на революционерите, макар че това едва ли е било така. Рьокел също така публикува известния демократичен вестник „Volksblätter“.

Композиторът Рихард Вагнер, по това време официален диригент на Кралския двор на Саксония, е вдъхновен от революционния дух от 1848 г. и е приятелски настроен към Рьокел и Бакунин. Той пише страстни статии във „Volksblätter“, подбуждайки народа да се бунтува, и когато избухва борбата, той взима активна част в нея, като прави ръчни гранати и седи на пост на върха на Кройцкирхе. Архитектът Готфрид Земпер разкрива демократичните си убеждения и се застъпва за тях, играейки водеща роля на барикадите.

Резултати от въстанието

Броят на загиналите въстаници е неопределен, но през 1995 г. се посочва, че те са 200; умират 8 саксонски и 23 пруски войници.

Саксонското правителство арестува Бакунин и Рьокел в Кемниц, но Цширнер, Хойбнер и Тод бягат. Земпер и Вагнер се издирват от правителството, но бягат в Цюрих, където Вагнер се установява.

Революцията има лек ефект върху политическата система, тъй като аристокрацията губи част от своята власт в долната камара, но иначе е пълен провал.

Фракция на Червената армия – Rote Armee Fraktion

рафФракция на Червената Армия – Rote armee fraktion (RAF) е една от най-значимите организации в западно-европейското ляво-радикално и анти-империалистическо движение.

Основателите на RAF се събират през 1968г, организацията официално се формира през 1970г, и прекратява въоръжената борба през 1998г. За своето 28 годишно съществуване, RAF осъществява стотици акции и се превръща в страшилище за германската власт, западно-европейските и американски империалисти.

В идеологическо отношение RAF се определят като марксисти-ленинисти. Те вярват, че движещата сила на световната революция са освободителните движения от Третия свят, които трябва да бъдат подкрепени от градска партизанска война в големите градове на Първия свят. Тези им възгледи, ги правят близки до идеите на Мао Цзе Дун, въпреки, че пресата често ги представя като анархисти.

В края на 60-те години на миналия век, САЩ, Западна Европа и много страни по света са разтърсени от мощни протестни движения. Причините за социалните взривове в САЩ и Западна Европа са отвращението от войната във Виетнам, икономическите кризи и безработицата, расовата дискриминация, както и стремежа да се премахне капиталистическата система въобще, за да бъде даден път на ново, социално справедливо общество.

В тази обстановка, в Западна Европа, старите, свързани с Москва комунистически партии губят влияние и заедно със социал-демократите са разконспирирани като пазители на статуквото. Заради това, а също така и поради причини от вътрешно и външно-политически характер в отделните страни, партиите от „традиционната левица“ са отхвърлени от младите хора.

Анархизмът и левият радикализъм получават мощен импулс и разпространение в средите на студентството и младите работници, което довежда до появата на феномена наречен „Нова левица“.

Западна Германия не прави изключение от общото състояние на духовете. Многохилядни демонстрации срещу войната във Виетнам и социално-икономическото положение заливат големите градове на страната.

Появата на леви въоръжени групи не е проява на авантюризъм или самоцел, а отговор на репресиите срещу левицата и завръщането на нацистки методи в официалната политика.

На 2 юни 1967 г. в Западен Берлин, по време на студентска демонстрация се стига до сблъсъци между студентите и полицията. Студентите отстъпват и тогава полицай вади оръжието си, стреля в гърба на студента Бено Онезорг и го убива. По-късно, на процеса полицаят е оправдан , убийството е представено като самоотбрана и това предизвиква буря от възмущение сред лявомислещите.

През пролетта на 1968г. става още едно събитие, което още повече нагнетява политическата атмосфера. Неонацистът Йозеф Бахман стреля и ранява тежко Руди Дучке. На процеса Бахман заявява, че се е опитал да убие Дучке, защото мрази комунистите. Руди Дучке е сред най-популярните лица на „новата левица“ във ФРГ и е един от лидерите на стоящия на ляво-радикални позиции „Социалистически студентски съюз“. Дучке е от първите, които издигат лозунга „Партизанска война в джунглите на големите градове“.

При такова положение в обществото се формира RAF, като първата акция на групата около Андреас Баадер е на 2 април 1968г. Два универсални магазина „Кауфхаусерн“ във Франкфурт са подпалени. В нападението участват Андреас Баадер, Гудрун Енслин, Хорст Зьонлайн и Торвалд Прол. Всички те са разкрити и заловени от полицията. Пред съда заявяват, че са извършили палежите, за да накарат обществото да се събуди и проумее положението си и да насочат вниманието му против американската агресия във Виетнам. Осъдени са на три години затвор, но по време на обжалването се укриват и минават в нелегалност.

Гудрун Енслин и Андреас Баадер

Гудрун Енслин и Андреас Баадер

На 3 април 1970г. полицията арестува Андреас Баадер. Той е поставен при лек режим и дори са му разрешени излизания извън затвора. При едно от тях, през май същата година, група негови другари успяват да го освободят. В освобождението му участват Улрике Майнхоф, Ирене Георгенс, Ингрид Шуберт и Ханс Бекер.

На 29 септември 1970г, в един и същи ден RAF успяват да извършат три обира на банки и по този начин се снабдяват със значителнa сума пари. През месец май 1972 г. RAF провеждат серия от бомбени атентати. На 11 май е извършен атентат срещу базата на 5-та американска армия във Федералната република, като акт на солидарност с борбата на виетнамския народ. На 12 май са взривени три полицейски управления в Аугсбург, като отмъщение за убийството на члена на RAF Томас Вейбекер. На 15 май заради лошото отношение към арестувани членове на RAF, е взривена колата на федералния съдия на Карлсруе, Буденберг. В Хайделберг на 24 май е извършен атентат срещу щаба на Американските въоръжени сили в Европа.

На 1 юни 1972 г. във Франкфурт, след престрелка с полицията са арестувани Андреас Баадер, Холгер Майнс и Ян-Карл Распе. Гудрун Енслин е арестувана на 7 юни, а Улрике Майнхоф на 15-ти. Тези арести предизвикват временна криза в организацията. Въпреки това, RAF продължава да се ползва със симпатиите на част от обществото в Западна Германия. Тяхната борба предизвиква и силен международен интерес. Известни интелектуалци се обявяват в тяхна защита, като Жан-Пол Сартр, който посещава Баадер и Майнхоф в затвора през 1974г.

На 13 септември 1974г. от затвора Щамхайм в Щутгарт, Улрике Майнхоф дава изявление за медиите, в което представя възгледите и целите на RAF. В него тя заявява: „Борбата срещу империализма, има за цел да унищожи системата му за доминация в политическо, икономическо и военно отношение. Да унищожи културните институции чрез които империализмът придава хомогенност на господстващия елит. Да се пребори с комуникационните системи, чрез които властта облъчва и лъже хората… Изправени сме срещу транс-националната организация на капитала, военните съюзи чрез които САЩ управляват света, сътрудничеството между полицията и службите за сигурност, различните международни организации доминирани от американския империализъм. Нашият отговор, отговорът на пролетариатът, е революционната класова борба, съпротивителните движения от Третия свят и ние градските партизани в столиците на империализма. Това е пролетарският интернационализъм.“

На 9 ноември 1974г. в затвора, след двумесечна гладна стачка умира Холгер Майнс. Още на другия ден в Западен Берлин, в дома си е застрелян председателят на западноберлинския Върховен съд, Дренкман. Отговорност за атентата поема движението „2 юни“(1), близко до RAF.

През февруари 1975 г., движението „2 юни“ отвлича известния германски политик и член на Христиандемократическия съюз, Петер Лоренц. Активисти на движението заявяват, че ще го пуснат ако бъдат освободени от затвора петима политически затворници. Властите отстъпват и Лоренц е освободен.

На 24 април 1975 г. бойна група „Холгер Майнс“ на движение „2 юни“ завзема посолството на ФРГ в Стокхолм, Швеция. Те настояват в замяна на държаните от тях заложници, да бъдат освободени от затвори във Федералната Република 26 политически затворници, между които и главните активисти на RAF. В акцията в Стокхолм участват Зигфрит Хауснер, Карл-Хайнц Делво, Бернхар Рьоснер, Манфред Луц Тауфер, Улрих Весел и Хана Крабе. Правителството на ФРГ отхвърля ултиматума, въпреки че групата „Холгер Майнс“ застрелва двама от задържаните дипломати. Шведската полиция щурмува сградата, Улрих Весел е убит, останалите са тежко ранени, по-късно умира и Зигфрит Хауснер, защото му е отказана лекарска помощ.

На 9 май 1976г. в килията си в затвора Щамхайм е жестоко убита Улрике Майнхоф. Властите съобщават официално, че се е самоубила, но истината е, че Майнхоф е пребита, изнасилена и удушена. Това се потвърждава от данните от аутопсията и публикуваните през 1978г. заключения на международна следствена комисия. Факта, че убийството е извършено точно на 9 май (2) също едва ли е случайност.

Ulrike

Улрике Майнхоф

На 7 април 1977 г. е убит главния прокурор на Федерална Република Германия Зигфрид Бубак. Отговорност за убийството поема бойна група „Улрике Майнхоф“ на RAF. Те заявяват: „Бубак носеше непосредствена отговорност за смъртта на Холгер Майнс, Зигфрид Хауснер и Улрике Майнхоф. На поста главен прокурор, като централен посредник и координатор между съдебните органи и западногерманското разузнаване, в тясно сътрудничество с ЦРУ и Комитета за сигурност на НАТО, той подготви тяхното убийство, а и ръководи цялата операция.“.

На 30 юли 1977г. членове на RAF застрелват банкера Юрген Понто, председател на управителния съвет на Дрезднер Банк.

рафНа 5 септември 1977г., RAF отвлича Ханс-Мартин Шлайер. При атаката срещу автомобила му са убити шофьора и трима охраняващи полицаи. Ханс-Мартин Шлайер е председател на Федералния съюз на германските индустриалци и на Федералното сдружение на германските работодатели. Член е на управителния съвет на „Даймлер-Бенц“ и на още 15 големи фирми. По време на Втората световна война, Шлайер е член на НСДАП и унтерщурмфюрер от СС. RAF декларира, че ще освободи Шлайер ако бъдат освободени Андреас Баадер, Гудрун Енслин, Ян-Карл Распе, Верена Бекер, Вернер Хоп, Карл-Хайнц Делво, Хана Крабе, Бернхард Рьоснер, Ингрид Шуберт и Ирмгард Мьолер. Правителството отказва и започва да протака преговорите.

На 13 октомври 1977г. четирима палестинци от група“Мартир Халима“(3) на „Организация за борба със световния империализъм“ отвличат самолет на Луфтханза пътуващ по маршрут Палма де Майорка – Франкфурт. Те заявяват, че ще пуснат пасажерите и екипажа, при условие, че бъдат освободени 11 членове на RAF намиращи се в западно-германски затвори (става въпрос за същите, които RAF иска да размени за Шлайер) и двама членове на Народния фронт за освобождение на Палестина, държани в истанбулски затвор. След петдневно преследване и преговори по летищата на Близкия изток, драмата приключва на летището в Сомалийската столица Могадишо, където командоси от западно-германските специални части ГСГ-9 щурмуват самолета, убиват трима от палестинците и освобождават заложниците.

На сутринта на 18 октомври 1977г. в Щутгарския затвор Щамхайм, по заповед на западно-германските власти са убити в килите им политическите затворници Андреас Баадер, Гудрун Енслин и Ян-Карл Распе. Направен е опит да бъде убита и Ирмгард Мьолер, но тя оцелява, въпреки че е намушкана няколко пъти с нож. Баадер и Распе са застреляни, а Енслин е обесена. Властта разпространява новината, че затворниците са се самоубили, но за какво самоубийство може да се говори. при положение, че Баадер е застрелян в тила (защо и по какъв начин самоубиец би се застрелял в тила?), а по тялото на Енслин са открити следи от удари.

Около 18 октомври, най-вероятно след като са разбрали за смъртта на другарите си, RAF екзекутира Ханс-Мартин Шлайер. В редакцията на френския вестник „Либерасион“ се получава следното съобщение: „След 43 дни сложихме край на жалкото и корумпирано съществуване на Шлайер. Господин Шмит (4), който в интерес на личните си амбиции спекулираше със смъртта на Шлайер, може да си го вземе от улица „Шарл Пеги“ в Милюзи, в зелено Ауди 100 с бадхумбургски номер.“ Милюзи е малко градче до френско-германската граница. Шлайер е открит застрелян с три куршума в главата.

На 12 ноември 1977г., в килията си е убита и активистката на RAF Ингрид Шуберт. Шуберт е обесена, официално самоубила се.

Убийствата на намиращите се в затвори членове на RAF са тежък удар върху организацията.

Близо две години минават преди Фракция на Червената Армия отново да се активизира. На 25 юни 1979г. е направен неуспешен опит да бъде убит командващия войските на НАТО в Европа, генерал Александър Хейг.

Следва нова пауза от около две години и на 31 август 1981 г. е извършен бомбен атентат срещу военно-въздушната база на НАТО в Рамщайн. В средата на септември 1981г. RAF правят неуспешен опит да ликвидират генерал Фредерик Кройзен, командващ войските на НАТО за Близкия Изток.

През май 1982 г. RAF разпространява комюнике озаглавено: „Партизански, съпротивителен и анти-ипериалистически фронт“. В него се заявява че: „Анти-империалистическият фронт е много необходим и, въпреки че не е достатъчно развит в Западна Европа, би могъл да се развие и това ще създаде изключителни възможности пред международната борба за освобождение… Империалистическата система и нейният проект за преструктуриране на света могат да продължат да се разгръщат само ако няма съпротива от страна на хората. Съпротивата е изключително важна, защото тази система няма да издържи ако нашата борба придобие по-голям мащаб… Революцията в Западна Европа е ключова за създаване на условия за международна конфронтация.“

На 18 декември 1984г. полицията успява да обезвреди бомба поставена от RAF пред натовската офицерска академия в Обермергау.

През януари 1985г, Фракция на Червената армия и френската ляво-радикална групировка „Пряко действие“ (Action Directe) издават общо комюнике в което призовават за изграждането на анти-империалистически фронт в Западна Европа. Двете организации поемат отговорност за извършения на 8 август 1985г. бомбен атентат срещу американската военно-въздушна база във Франкфурт.

франкфурт атентат 1985 г.

Атентата във Франкфурт, 1985г.

За сведение, освен RAF и „Пряко действие“ през седемдесетте и осемдесетте години на 20 век в Западна Европа действат и други ляво-радикални групировки. Във Федералната република Германия съществува организацията „Революционни звена“. Във Великобритания действа анархистическата „Бригада на сърдитите“, която извършва атентати срещу банки и собственост на богаташи. В Италия са активни „Червените бригади“ ,“Manifesto“ и др. В Белгия, Испания и Гърция са активни марксистки или анархистки въоръжени групи. В Гърция това са „17 ноември“, „Народно-революционна борба“ и др.

Своите борби за национална независимост водят и Ирландската републиканска армия (ИРА) в Северна Ирландия, и баската организация ЕТА в Испания.

На 9 юли 1986г,  RAF убива президента на компанията „Сименс“ Карл-Хайнц Бекерс.

На 10 октомври 1986 г. е убит и министъра на външните работи на ФРГ, Харолд фон Браунмухол.

Убийството на Браунмухол

Убийството на Браунмухол

Фракция на Червената армия прави неуспешен опит за атентат срещу Ханс Титмайер, представител на Федералната Република за Международния Валутен Фонд и Световната Банка. Това става на 20 септември 1988 г.

Краха на режимите в Източна Европа през 1989г. и последвалото изчезване на СССР от политическата карта на света, не повлиява на RAF и те продължават своята борба.

На 11 ноември 1989 г. RAF убива председателят на „Дойче Банк“, Алфред Херхаузен.

Капиталистът Детлер Рьохведер е убит на 4 април 1991 г.

През март 1993г. RAF взривява сградата на новия супер-модерен затвор във Вайстерщат.

През 1998г. под влияние на вътрешно-организационни разногласия, на настроенията в германското общество и на неблагоприятната по отношение на целите им международна обстановка, RAF обявяват публично, че прекратяват въоръжената борба. В отговор на това германското правителство освобождава от затворите членове на RAF.

Този материал не претендира за пълнота и изчерпателност по въпроса за историята на Фракция на Червената армия. Може би са пропуснати много неща от гледна точка на фактологията. Не са засегнати и дискусиите и споровете в германската левица „За“ или Против“ RAF и методите им на действие, както и проблема за връзките на отделни членове на Фракцията с източно-германското разузнаване. Целта не е и идеализиране на организацията – при извършените от тях атентати има и невинни жертви.

Но RAF има своето запазено място в историята на борбата срещу империализма, а живота и смъртта на дейците на организацията, ще се помнят от всички, които уважават смелостта и саможертвата и имат по-висока цел в живота от купуването на нов телевизор.

В. Николов, февруари 2004г.

(1) 2 юни – датата на убийството на студента Онезорг.
(2) На 9 май 1945 г, фелдмаршал Кайтел подписва капитулацията на нацистка Германия.
(3) Мартир Халима е псевдоним на Бригите Кулман, членка на RAF, загинала за палестинската кауза.
(4) Хелмуд Шмит – канцлер на Федерална Република Германия по това време.

Източник: Без Лого

Пучът като учебно пособие (Улрике Майнхоф)

%d1%85%d1%83%d0%bd%d1%82%d0%b0-%d0%b3%d1%8a%d1%80%d1%86%d0%b8%d1%8fПучът като учебно пособие¹

Струва си да се разгледа внимателно този случай. От този пример можете да научите как трябва да се действа и какви средства водят до успех.

Никой не може да говори повече, че нас не са ни предупреждавали за това на какво са способни буржоазните политици, че ние не сме приемали демокрацията за идилия, при която не може да се случи нищо лошо, а парламентаризмът – за collegium politicum generale². Не често историята се оказва толкова симпатична, че да даде възможност на народа да погледне в собственото си бъдеще, да му покаже – без фалшиви интерпретации – къде води пътят, по който те вървят, – така еднозначно, своевременно и прозрачно какъвто е сега гръцкият пример. Това е нагледно пособие: ето какво се случва, когато населението не иска това, което искат управниците, и когато в страната назряват сериозни промени.

Пучът беше извършен със средства и методи, които на нас са ни вече познати – с хартиения, намиращ се на министерските маси проект за Закона за извънредното положение. Разликата във формулировките се обяснява само с това, че едните вече въведоха извънредно положение, а другите само възнамеряват да го направят.

И така, по гръцки:
„Публикуването и разпространяването на съмнителни новини, нарушаващи обществения ред, е забранено“ (Neue Zürcher Zeitung, 27.04.1967).

Бундесдойче:
„Този, който фабрикува неверни факти или грубо ги изкривява, за да може тяхното разпространяване да предизвика сред населението неувереност и страх, подлежи на наказание с лишаване от свобода“ (Първо извънредно постановление в допълнения НК, § 5, 3).

По гръцки:
„По отношение на лицата, заподозрени в извършването на политически престъпления, освобождаването под гаранция се забранява; времето за задържане под стража е неограничено“ (Neue Zürcher Zeitung, 23.04.1967). В този случай става дума за задържането под стража на политици и обикновени граждани, които са заподозрени във враждебно отношение към военния режим (Neue Zürcher Zeitung, 25.04.1967).

Бундесдойче:
„Лице може да бъде арестувано, ако въз основа на своето поведение в миналото предизвиква подозрения, че е способно да извърши, да насърчи или да подбуди други към държавна измяна, създаване на опасност за държавата, престъпление срещу отбранителната способност на родината или срещу сигурността на трите държави³“ (Извънредно постановление за мерките за сигурност, § 1, 2).

По гръцки:
„Стачките се забраняват“ (Neue Zürcher Zeitung, 23.04.1967).

Бундесдойче:
„За защитата, спазването на реда в общественото управление и обезпечаването… трябва да бъде ограничена свободата при избора на професия и в отказа от работа“ (Проект за извънредно законодателство, стр. 12, 3, цит. по: Frankfurter Allgemeine Zeitung, 7.04.1967).

По гръцки:
„Всяка кореспонденция се подлага на цензура“ (Neue Zürcher Zeitung, 23.04.1967).

Бундесдойче:
„Радио- и телепрограмите са задължени по указание на федералното правителство или упълномощените от правителството ведомства да предават в съответните органи за съгласуване своите програми“ (Извънредно постановление по въпроса за разпространяването на информация, § 5).

Вълната от арести в нощта на 21 срещу 22 април премина гладко – тя беше добре подготвена. Именно в бункера, откъдето управляваха „Фалекс“4, се работеше върху списъците с лица, които трябва да бъдат арестувани.

Арестуваните в Гърция ги вкараха в концлагери – в това число и на острови в Егейско море. Нашият министър на вътрешните работи Люке, между другото, още през декември миналата година се интересуваше от практиката на интерниране в другите западноевропейски страни – възможно е да е залягал също и върху Гърция.

Политическите младежки организации в Гърция са забранени, на студентите се забранява да водят политическа активност. Кампанията, отприщена от политиците и пресата срещу политически активните студенти и техните организации във ФРГ и Западен Берлин, се отличава от гръцкия пример само по това, че у нас срещу студентите още не се използва оръжие.

Официалната гръцка гледна точка могат в случай на въвеждане у нас на извънредно положение да я повторят дословно Хазе или Арерс5: „Подривните революционни елементи подготвят въстание, което си поставя за цел унищожаването на конституционния ред, потискане на народните свободи и премахване на съюзите6„. Е, разбира се, как иначе да оправдаят пуча? Този почерк ни е познат още откакто Джон Фостър Дълес със своя брат и шеф на ЦРУ (Алън) Дълес организираха американската външна политика, а във ФРГ министърът на вътрешните работи Шрьодер връхлетя през лятото на 1958 г. върху движението срещу ядреното оръжие, а малко по-късно публикува първия проект за Закона за извънредното положение. Изглежда, че Люке също може да чете на гръцки: „Заетите с охраната за обществена сигурност ведомства, които в продължение на дълъг период от време разполагат с информация за подривна дейност, са натрупали към днешна дата тонове писмени материали, доказващи това – и скоро ще ги публикуват“. В случай на въвеждане на извънредно положение това може да бъде въплътено в реалност. Изглежда, че ЦРУ изпраща правителствени изявления, размножавайки ги на хектограф на оригиналния език.

Без чуждестранна помощ не би имало пуч, без морална подкрепа (от страна на НАТО) не би имало антикомунистически терор в страната – член на ЕИО, в страната – член на НАТО, в християнската страна с монархическо управление, където армията е подчинена не на парламента, а на краля, и където концернът „Ессо“ ръководи търсене на нефт.

Но доларът се нуждае от сигурност. 7,5 милиарда долара с американска помощ е получила от 1947 г. Гърция – и половината от тази сума е отишла в помощ на армията, за оборудването на тези военни, които днес хвърлят в затвора опозиционерите. Сега става разбираем ентусиазираният коментар на Дин Раск7: „Аз съм щастлив, че мога да кажа, че Гърция и в бъдеще ще остане надеждна опора на НАТО“. Само секунда отделя Раск на политическите затворници: „Посланикът на САЩ получи8 категорични уверения, които напълно ни удовлетвориха“ (Neue Zürcher Zeitung, 30.04.1967). Напълно очевидно е, че военната помощ за Гърция няма да бъде прекратена (в текущия бюджет на САЩ за това са разпределени 78,7 милиона долара), дори въпреки това, че Макнамара9 по време на заседанието на Съвета на НАТО в Париж намекна за подобна възможност на своите гръцки колеги – в случай, че Гърция не се върне към демократично управление. Погледнете как се мъчи „Франкфуртер алгемайне“: „Предприетото сега частично преустановяване на доставките трябва, съдейки по всичко останало, да напълни с конкретно съдържание тази заплаха – но така, че в никакъв случай да не се стигне до скарване с Гърция, чийто нов режим доста болезнено реагира на всички опити за външен натиск“ (брой 15 от 18.05.1967). Рядко, когато преструването изглежда така зле, лъжата все още бяга с къси крака. Получава се следното: за да се окаже натиск върху новото гръцко правителство, трябва да се въведе радикална забрана (на военната помощ), но това не може да се направи, защото ще бъде натиск върху новото гръцко правителство! Знаете ли, че то се харесва, това правителство, на Дийн Ръск, „Франкфуртер алгемайне“, СДПГ, ХДС – на всеки по свои собствени причини.

Ако в страната ни имаше опозиция с истинска политическа алтернатива и шансове за успех на изборите, да се ликвидира тази опозиция, както показва гръцкият пример, би било много лесно: практически безкръвно, с невероятна лекота, в сърдечно съгласие с всички партньори в алианса10. Нужни са само няколко танка, няколко хиляди пехотинци, а парламентът може да продължи да си заседава в Бон.

Ако аз бях канцлер, бих изпратила на Патакас11 „Мерцедес“ 600 и кутия сух „Хенкел“12, както и делегация за обмяна на опит: за да може да се допълни и подобри собствения проект за Закона за извънредното положение. Ако това е направено както трябва, то действително е добре направено. Отделните демокрации в Западна Европа са като къщи от карти. Когато собственикът иска да ги използва, те рухват.

Бележки:

1. Повод за написването на статията е ултрадесният военен преврат, извършен в Гърция на 21 април 1967 г., след който в страната за 7 години е установена диктатурата на „черните полковници“.

2. Характерната за У. Майнхоф ирония: изразът може да се преведе и като „общ курс (лекция) по политически науки“, и като „всеобща (т.е. обхващаща всички граждани) корпорация за администрирането на държавните работи“ (лат.).

3. Т.е. Великобритания, САЩ и Франция, чиито войски в рамките на НАТО са разквартирувани на територията на ФРГ.

4. „Фалекс“ (Fallex) са маневри на НАТО през 1967 г., чрез които се усъвършенстват действия в случай на въвеждане на извънредно положение. По време на маневрите правителството се премества от Бон в специален бункер в Айфел (подножието на Ардените, на границата с Белгия и Люксембург), от който трябва да управлява без парламентарен контрол като „кабинет на извънредното положение“. У. Майнхоф се оказва невероятно проницателна: след падането на режима на „черните полковници“ се разкрива, че военният преврат в Гърция е извършен с помощта на спецслужбите на НАТО, най-вече ЦРУ и италианското разузнаване.

5. Карл Гюнтер фон Хазе и Конрад Алерс са представители на федералното правителство във връзките с пресата по времето на „голямата коалиция“.

6. Т.е. излизане от НАТО.

7. В този период – държавен секретар на САЩ.

8. От гръцката хунта.

9. Робърт Макнамара по това време е министър на отбраната на САЩ.

10. Т.е. НАТО.

11. Генерал Патакас ръководи военния преврат на 21 април 1967 г.

12. Любимото вино на канцлера Кизингер.

„Конкрет“, 1967 г., № 6

Срещу кого? (Улрике Майнхоф)

%d1%83%d0%bb%d1%80%d0%b8%d0%ba%d0%b5Още веднъж за германския Закон за извънредното положение

С приемането на Закона за извънредното положение нашата конституция се срина като къща от карти – независимо от това дали е лоша или добра, християндемократична или социалдемократична.

Но алтернатива на Закона за извънредното положение при възникването на извънредна ситуация може да бъде само държавният преврат от страна на правителството – така ни „обясняват“ социалдемократите. Това „обяснение“ виси като дамоклев меч над дискусиите за извънредното положение, принуждавайки да кажат „да“ дори тези, които мислят и чувстват „не“.

Сега гласовете на членовете на ръководството на СДПГ – тези, които още преди две години застанаха срещу Закона за извънредното положение (такива като депутата от Бундестага и бивш председател на „Комитета срещу ядрената смърт“ Валтер Менцел) – са заглушени. А редовите противници на Закона за извънредното положение – такива като известния професор от Марбург Волфганг Абендрот – са изключени напълно от СДПГ.

Всичко това показва ясно състоянието на дискусията за закона. И така: въпреки силната съпротива срещу Закона за извънредното положение от страна на профсъюзите (достатъчно е да си спомним решението от конференцията на профсъюза „ИГ Метал“ в Берлин през 1961 г. и това на младежката конференция на Обединението на немските профсъюзи отново през април същата година), Бундестагът е единодушен по въпроса за този закон. Това означава, че Бундестагът – управляващото мнозинство и опозиционното малцинство – не представлява повече мнението на обществеността; постоянното придвижване на СДПГ надясно от времето на Годесберг¹ не ликвидира левите нито в обществото, нито в партията, но ги премахна от парламента под знамето на триумфиращия конформизъм.

Алтернативата „държавен преврат или Закон за извънредното положение“ вкара цялата дискусия за промяна на конституцията в тесен тунел, в края на който – без съмнение – дискусията ще бъде тръшната и от „само себе си“ ще умре – по модел на Херенхимзее².

Може да сме сигурни: изкарването на трета възможност за осигуряването на демокрация от парламентарната дискусия, дискусия открита и демократична, създава условия, правещи невъзможна тази германска външна и вътрешна политика, която досега се води от ХДС, СвДПГ и СДПГ в рамките на конституционните норми; все по-открито се проявява това, което предсказваха противниците на ядреното въоръжаване на Германия през 1958 г., когато Бундестагът взе решение за въоръжаване на Бундесвера с ядрено оръжие: ядреното въоръжаване и демокрацията са несъвместими (при това „ядреното въоръжаване“ материално и формално съпътства 13 години политиката на ХДС, а „демокрацията“ материално и формално подразбира конституцията).

Конституцията, която не включва изключителни права за изпълнителната власт в случай на възникване на извънредна ситуация, която никога не иска да наложи забрана върху свободата на пресата, свободното изразяване, правото на стачкуване, свободата на изкуството и науката, свободата на събиране, свободата на съюзяване, тайната на кореспонденцията, пощенските пратки и телеграфните контакти – тоест тези положения, които създават правовите основи на западната свобода – включва, разбира се, възможността за възникване на извънредни ситуации. Годината на паричната реформа и Берлинската блокада³, в която беше създадена конституцията, безусловно не беше година на политическа наивност и илюзия.

Конституцията предвиждаше както възможността за война (външна извънредна ситуация), така и възможността за въстание и вътрешни безредици (вътрешна извънредна ситуация), също и възможността да се загуби дееспособността на някои демократични институции (конституционна извънредна ситуация). Страница 80 от Конституцията предвижда, че законът на федералното правителство може да лиши от длъжност федерален министър, да уволни държавното управление и да издава постановления за спазване на закона; стр. 59 (в тази формулировка, която е дадена след приетия през март 1956 г. Закон за задължителна военната служба) въвежда върховенството на президента в случай на провъзгласяване на „защитно състояние“4; стр. 65 (също приета през март 1956 г.) определя кой да командва въоръжените сили в мирно време и кой след провъзгласяването на „защитно състояние“.

За предотвратяване на извънредната ситуация Конституцията забранява „обединенията, целите и дейностите, които… са насочени срещу конституционния ред и срещу идеята за съгласуване на народа“ (стр. 9, абзац 2), тя обявява за антиконституционни „партиите, които според своите цели или поведението на своите привърженици се опитват да причинят вреда на основите на свободния демократичен ред, или да го премахнат, или да поставят под заплаха съществуването на Федералната република“ (стр. 21, абзац 2), а всеки, който използва конституционните свободи „за борба срещу основите на свободния демократичен ред, се лишава от тези основни права“ (стр. 18). Стр. 37 регулира принудителните действия на федерацията по отношение на „метежната“ федерална провинция, а стр. 91 разрешава на федералното правителство, на федералните полицейски сили да принуждават федералните провинции да изпълняват указанията на центъра.

На последно място, действията, които са необходими да се предприемат в случай на възникване на законодателни и конституционни извънредни ситуации, са описани на стр. 81 и стр. 67 в Конституцията.

Разбира се, тази конституция малко подхожда за „тотална война“, както и за пряка борба на правителството с мнозинството от населението. За правителството това е проблем, защото Конституцията на ФРГ предполага в случай на конфликт на правителството с мнозинството от населението референдум, нови избори и оставка на правителството, а не използването на полицията и Бундесвера срещу народа. Чистият случай на отбрана изключва „тоталната война“, както и тоталната демокрация изключва забраната върху свободата на изразяване, свободата на пресата и забраната върху правото на стачкуване. В противен случай първото не може да се нарече отбрана, а второто – демокрация. Не случайно конституцията беше проектирана като антитеза на войната и терора преди 12 години, не случайно тя защитава пацифизма и личната свобода, не случайно за ремилитаризирането на Германия се изискваше да се внесе промяна в конституцията – точно както сега се изисква за ограничаване на свободите.

Срещу кого на мнозинството от правителството на ФРГ са нужни особени пълномощия? И, от друга страна, какво малцинство разполага във ФРГ с такава власт, че да може да застраши държавата и самата демокрация?

През последните 5 години преживяхме 2 политически стачки: при Хеншел в Касел и в металургичната индустрия в Брауншвайг. Тогава дори звучаха призиви за всеобща стачка. Това беше през 1958 г., когато Карлсруе5 наложи забрана върху проверяването на общественото мнение, когато повече от 80% от населението на ФРГ каза „не“ на решението на Бундестага за въоръжаване на Бундесвера с ядрено оръжие, когато Шрьодер – сега министър на външните работи, а тогава министър на вътрешните работи, – говорейки по време на събрание на профсъюза на полицаите в Щутгарт, за първи път искаше да предостави на правителството правомощия за въвеждане на извънредно положение. Срещу кого? Срещу 80% от населението или срещу тези 20%, които имат мнозинство в Бундестага?

От времето на Каповския пуч6 до 1958 г.7 профсъюзите винаги бяха на страната на републиката, на страната на свободата и срещу авторитаризма и тоталитаризма. Трудно е да се предположи сега до какъв успех би могла да доведе всеобщата стачка през 1933 г., когато не е имало какво да се загуби, но е можело да се спечели всичко8.

Всяко демократично правителство се противопоставя на метежниците и пучистите, но от гледна точка на демокрацията метежниците са задължително въоръжено малцинство от населението.

Въоръженото малцинство във ФРГ днес са само полицията и армията (ако, разбира се, не се броят духовите пушки в някои стрелкови съюзи и двуцевките в лесничействата). Означава ли това, че полицията на Хьохерл9 и Бундесвера на Щраус са толкова израснали, че спрямо тях се изискват специални правомощия? Дали генералският меморандум от 1959 г. подейства върху тях толкова силно, че някои ръководители на Бундесвера сериозно решиха, че могат да дават политически указания на законно избраните органи на представителната власт?

Всички закъснели опити да се оправдае стр. 48 от Ваймарската конституция (която посочват всички, които имат аргументи за или против Закона за извънредното положение) в голямата си част не взимат под внимание, че тази статия е дала засечка именно там, където е трябвало да сработи. Вредата на тази статия се осъществява именно в това, че тя се оказа неспособна да предотврати националсоциализма – и не на последно място заради неясните си формулировки. Ако не искаме историята да се повтори, трябва да направим изводи от стр. 48. Тази статия се оказа не „полезна“, а противозаконна.

Ако искаме да се учим от примера на Ваймар и неговото превръщане във фашизъм, трябва да признаем, че се изискват други средства за защита на демокрацията – не такива, които вече показаха своето безсилие.

Необходимо е да се разбере, че Ваймар потъна в забвение в крайна сметка не вследствие на вредността на своята конституция, а вследствие на своята вредна демократична практика. Неизличимо беше наследството на империята на кайзера с нейния стар щаб на чиновниците, нейните бюрократични права, нейния Райхсвер и нейните казармени традиции, неизлечима беше непреодоляната в съзнанието Първа световна война.

Пучовете бяха заплаха от дясна страна, а не от лява, стачките се обявиха в подкрепа на демокрацията, а не срещу нея.

Чувствителните наши западни съседи по въпросите за демокрацията виждат опасност в Щраус, в авторитарно-патриархалния федерален канцлер, в Герхард Шрьодер, намиращ се „под сянката на Божията благодат“ (както се изрази за него представителя на СДПГ Шефер). Старите нацисти и академични учени-антисемити, говорещи по телевизията, отидоха не вляво, а вдясно. Левите пък излизат на антивоенни пасхални маршове, изтръгват нацистките съдии от кафявия боклук, ходят на траурни церемонии в Дахау и Маутхаузен, почитат паметта на антифашистките брат и сестра Шол, борят се срещу ремилитаризацията и срещу Закона за извънредното положение, казано накратко – днес се пишат по републикански, както през 1848 г10. Впечатлението е такова, че само те се борят за правовата държава, която все още по някаква причина съществува.

Но щабът на чиновниците прие – nolens volens – Федералната република от фашизма, той подчини Бундесвера на офицерите, които – според възрастта и здравето им – навярно поголовно са марширували пред Хитлер, той запази учителите, които започваха своите уроци с нацистки поздрави. В интерес на своето благосъстояние той отново разреши консолидацията на промишлените концерни, децентрализирани заради подкрепата си към фашизма – и които сега се подкрепят, по-точно финансират, от християнските демократи.

Не носовете на канцлера и неговите последователи не ни харесват, а традициите в държавата, които са силни и донесоха на Германия толкова много беди – и не предотвратиха нито една.

Ние имаме реставриране на авторитаризма, имаме конформистки парламент, където постоянно се говори за „защита на демокрацията“, имайки при това предвид защитата на принудителното политическо единомислие от алтернативните концепции, от независимите профсъюзи, от нежелателните демонстранти и от неудобните призраци11.

Бележки:

1. На събранието на СДПГ в Бад Годесберг през 1959 г. беше приета новата (Годесбергска) програма на партията, в която СДПГ се отказва от марксизма като теоретична база, провъзгласи се не за партия на трудещите се, а за „народна партия“, отказва се от класовата борба и от борбата срещу експлоатацията и капитализма, както и от интернационализма в полза на западногерманската буржоазна държава. Социализмът в програмата се тълкува не като политическо и икономическо, а като чисто етическо понятие.

2. В Херенхимзее (Бавария) през 1948 г. заседава Парламентарният съвет, който формулира конституцията на ФРГ.

3. През 1948 г. окупационните власти в съветската зона прекъсват за известно време наземната връзка на Западен Берлин със западните зони, което предизвиква напрежение. – Бел. прев.

4. Стр. 59 е изключена от действащата в момента конституция. „Защитното състояние“ се провъзгласява от Бундестага в случай, че територията на ФРГ е подложена на въоръжена агресия или се намира под непосредствена заплаха от такава агресия (стр. 115 от Конституцията на ФРГ).

5. Карлсруе е град в провинция Баден Вюртемберг, където заседава Конституционният съд на ФРГ.

6. Каповият пуч е ултрадесен преврат, който се организира на 13 март 1920 г. от части на Райхсвера и паравоенен „доброволчески корпус“ и се води от едрия земевладелец В. Кап и генералите В. Лютвиц и Е. Лодендорф. Пучистите не искат да се изпълнят условията на Версайския мирен договор, искат Германия да се ремилитаризира, да се възстанови монархията и да се установи режим на военно-бюрократична диктатура. Таен идеен вдъхновител на пуча е известният социолог М. Вебер. В отговор – по заповед на СДПГ, КПГ, Независимата социалдемократична партия НСДПГ) и профсъюзите – в Германия започва всеобща политическа стачка. В Тюрингия и Мекленбур работниците разгръщат срещу пучистите въоръжена борба, в Рурската област е сформирана Червена армия на Рур, която разгромява пучистите и установява в Рур власт на съветите. На 17 март правителството на Кап капитулира.

7. Става дума за някогашното сензационно изявление на председателя на работническия профсъюз „ИГ Метал“ Ото Бренер за готовността на профсъюзите да започнат всеобща политическа стачка, ако е необходимо „за защита на демокрацията“. Изявлението е направено на събрание на профсъюза в Нюрнберг през септември 1958 г.

8. У. Майнхоф се заиграва с известните думи на Маркс и Енгел от „Манифест на комунистическата партия“: „Пролетариите няма какво да губят, освен оковите си. Те могат да придобият целия свят“.

9. Херман Хьохерл е министър на вътрешните работи в периода 1961-1965 г., представител на ХДС; по време на хитлеристката диктатура е прокурор, преследващ антифашисти.

10. Годината на буржоазната антимонархическа революция в Германия.

11. Още един намек към текст от „Манифест на комунистическата партия“.

„Конкрет“, 1962 г., № 5

Виетнам и немците (Улрике Майнхоф)

Viet Cong AttackВойната във Виетнам отдавна престана да бъде обикновена война. Тя престана да бъде също и „ограничена война“, локален конфликт между американските войски и Виетконг¹. Тя престана да бъде и „война между свободата и комунизма“². Тя престана да бъде и израз на американската „стратегия на сдържане“ по отношение на Китай. Този конфликт нарасна до световна война от нов тип, той прие характер на конфликт, обхващащ целия свят, а тези, които от пропагандни съображения се стремят да омаловажат важността и обхвата му са същите тези хора, които доведоха виетнамския конфликт до сегашното му състояние.

Световният империалистичен характер на тази война като война за запазване на американското господство в Азия, Африка, Европа и Южна Америка вече открито се признава (във Вашингтон). Джонсън: „Някои³ се ръководят, като че ли Америка е малка държава с някакви ограничени национални интереси и като че ли океаните са два пъти по-широки, отколкото са4„. („Нойе Цюрхер цайтунг“, 9.10.1967); „Победата на комунистите в Южен Виетнам е не само заплаха за цяла Югоизточна Азия, но и за жизнено важните интереси на Съединените щати“ („Нойе Цюрхер цайтунг“, 1.10.1967). Вицепрезидентът Хъмфри: „Съединените щати държат войниците във Виетнам, защото на карта е заложена сигурността на съществуването на самите Съединени щати. Врагът трябва да знае, че ние никога няма да се предадем и ще останем във Виетнам, докато не доведем делото си до победа“ („Нойе Цюрхер цайтунг“, 1.10.1967). Така че тези, които отказват да подкрепят и да симпатизират на виетнамските партизани, се оказват – искат или не – поддръжници на американската хегемония по целия свят.

В Сайгон през септември-началото на октомври бяха забранени четири вестника: два виетнамски ежедневника, американския „Нюзуик“ беше закрит за неопределен период от време, а либералният ежедневник „Сайгон Бао“ беше закрит за 30 дни. Всички те са забранени заради „обиди към военния режим и въоръжените сили“. В същото време в САЩ бяха арестувани стотици демонстранти, встъпващи срещу войната във Виетнам5. В Сайгон, Вашингтон и (Западен) Берлин демонстранти бяха разпръсвани от водни оръдия, гумени палки и бамбукови палки. Бяха проведени изслушвания по искане на полицията в „закрит режим“ в Националното събрание на Южен Виетнам за законността на изминалите избори след като стана известно, че депутатите са устроили заедно с генерал Тхиеу тържествен празненство и всеки е получил от Тхиеу по 50 милиона пиастра.

(Западно)германските вестници разказаха в детайли, че след голямата демонстрация срещу войната във Виетнам на 21 октомври в (Западен) Берлин новите градски сенатори са изразили благодарността си към полицията заради нейните „умели действия“ по време на демонстрацията, а също разказаха и за сблъсъците между стотици протестиращи и полицията на Курфюрстендам през същата вечер. Но нито един от вестниците не написа за лозунгите на повече от десет хилядната демонстрация и за съдържанието на речите в края. Полицейските гумени палки, арестите, конфискациите и доброволното укриване на истината във вестниците (с помощта на която демократичната журналистика сама се сведе до нивото на официалните полицейски отчети) все по-често сменят в демокрациите на „свободния Запад“ – също както и в Сайгон – откритата дискусия и рационалното обяснение на причините за различията на гражданите в мненията. Този, който води дискусия посредством гумени палки, който не съобщава във (вестникарските) репортажи за съдържанието на различията в мненията на гражданите, който крие информация от населението за варварския характер на водената от американците война във Виетнам – така че (антивоенните) демонстранти в очите на читателите на вестник „Цайт“ да изглеждат като пълни идиоти, – е същият този, който прави от демокрацията полицейска държава, а от гражданите – послушни изпълнители на заповеди. Още днес може смело да се каже, че не заради това противниците на войната във Виетнам са малцинство сред населението на ФРГ и че мнозинството сред населението подкрепя тази война, а заради това, че достъп към пълна и вярна информация има само малцинството: образованите хора, интелигенцията, които – при настоящата структура на образованието на западногерманското население – по дефиниция са малцинство.

И това се случва в момент, когато генерал Уестморлънд6 заявява: „Ние ще ги газим с нашето изкусно оръжие – което те не могат да си позволят да имат, – докато не започнат да молят за милост“. Това се случва в момент, когато американските военни искат да увеличат списъка с обектите за бомбардиране в Северен Виетнам с още 107 цели. Това се случва в момент, когато „бомбената война“ дълго време вече унищожава цивилното население в Северен Виетнам. В момент, когато се оказва, че пилотите на западногерманските изтребители-бомбардировачи отиват на обучение в (Южен) Виетнам и че до края на тази година още 40 хеликоптера на ВВС на ФРГ ще отидат във Виетнам с пълни екипажи и технически персонал – и те ще бъдат там не само „на обучение“, но и да окажат на американските войски подкрепа от въздуха в бойните действия7. Повече от 100-те милиона марки на ФРГ, вече използвани за тази война, както и изпратените оттук пилоти на изтребителите и хеликоптерите на Бундесвера поставят Федералната република наравно с държавите, водещи съвместно със САЩ война срещу виетнамския народ – с Австралия, Нова Зеландия, (Южна) Корея8

Въпросът е дали може опозицията във ФРГ, подобно на опозицията в САЩ, да принуди нашето ръководство да признае, както това направи неохотно Джонсън, че е невъзможно да се обърка разликата в мненията с избледняващата лоялност, речите на някои политици – с официалната линия на администрацията, а загрижеността за съдбата на страната – с отричането на политиците от правителството (на САЩ) („Нойе Цюрхер цайтунг“, 1.10.1967; 2.10.1967). Въпросът е колко обикновен протест срещу войната във Виетнам може да бъде разглеждан като „алиби демокрация“. Масовите убийства на жени и деца, разрушаването на болници и училища, унищожаването на посевите и жизнено важните обекти – „докато не започнат да молят за милост“, „докато не доведем делото си до победа“ – карат да си зададем въпроса: така ефективни ли са акциите на опозицията, ефективни ли са въобще тези демонстрации, разрешени от полицията – същата полиция, която е само инструмент на правителството, същото правителство, което изпраща във Виетнам хеликоптерите на Бундесвера и което, разбирайки се от само себе си, не допуска тези демонстрации да пречат на политиката на правителството, не говорейки вече за това дали могат да пресекат тази политика.

Който е разбрал какво става във Виетнам – ходи, стискайки зъби и мъчейки се от угризение на съвестта. Тези хора започват да разбират, че тяхното безсилие, невъзможност да спрат тази война ги превръща в съучастници на тези, които я водят. Тези хора започват да разбират, че населението, което не осъзнава истинския смисъл на това, което се случва във Виетнам – понеже е лишено от информация, – и което настройват срещу демонстрантите, просто се изнасилва (от властите), лишава се от достойнство, унижава се и се използва за престъпни цели.

На 21 октомври в (Западен) Берлин на територията на казармите на САЩ бяха пуснати ракети с листовки. Тези листовки съдържаха призив към войниците: не давайте да ви изпратят във Виетнам, дезертирайте!

Да, разбира се, това е рискован метод, дори противозаконен. Но има жени и деца, урожаи и жизнено важна инфраструктура, има хора, чийто живот трябва да бъде спасен, – ако няма други начини, нека така да бъде. И тези, които прибягват към такива методи на опозиционна борба очевидно имат едно важно качество – воля за действие. Ето върху какво трябва да се помисли.

Бележки:

1. „Виетконг“ е прието от Запада като обидно наименование на Националния фронт за освобождение на Южен Виетнам (НФОЮВ), най-голямата партизанска организация, сражаваща се срещу сайгонския режим. Американската пропаганда съзнателно насажда в качеството на название на НФОЮВ термина „Виетконг“ (от изкривен виетнамски „Виетнам конг сан“ – „виетнамски комунистически добитък“), тъй като психолозите от Пентагона стигат до извода, че в съзнанието на американците тази дума ще се асоциира с името Кинг Конг, т.е. термина „Виетконг“ ще асоциира образа на виетнамските партизани с маймуните).

2. У. Майнхоф цитира Артър Басчичия, един от лидерите на американския ултрапатриотичен „Военен легион в чужбина“: „Войната във Виетнам е война между свободата и комунизма. Зад свободата стои Господа Бог, а зад комунизма – Дявола. В битката с дявола всички средства са добри, тъй като това е битка между Светлината и Тъмнината, Армагедон“ (реч на марш на „Легиона“ на 30 април 1967 г.).

3. Става дума за противниците на войната във Виетнам.

4. Л. Джонсън намеква за продължителността на полета на американските междуконтинентални балистични ракети.

5. На практика не стотици, а хиляди: 11,3 хиляди за септември и първото десетдневие на октомври 1967 г. (вярно е все пак, че осъдените са само няколкостотин).

6. Командващият американските въоръжени сили във Виетнам.

7. Тези действия нарушават пряко както конституцията на ФРГ, така и Парижките споразумения от 1954 г.

8. През 1968 г. в Южен Виетнам вече воюват 120 пилоти и 2500 представители на техническия персонал на ВВС на ФРГ (преоблечени – за маскировка – в американска военна униформа).

„Конкрет“, 1967 г., № 11

Интервю с немската организация „Антиимпериалистично действие“

%d0%b0%d0%bd%d1%82%d0%b8%d0%b8%d0%bc%d0%bfЗдравейте! На първо място, бихте ли се представили? Какви са целите ви?

Здравейте, другари, ние сме немската група „Antiimperialistische Aktion“, което се превежда като „Антиимпериалистично действие“. Ние сме група от антиревизионистки, революционни комунисти, която се стреми да сложи край на глада, край на всички форми на експлоатация и край на войните. Групата ни се опитва да установи социалистическа, антиимпериалистична немска държава и общество. Също така подкрепяме други антиимпериалистични групи, организации и партии по целия свят в тяхната борба срещу империализма, капитализма и фашизма.

Какви мотиви стоят зад създаването на „Антиимпериалистично действие“?

Борбите на немската левица от години имат много проблеми. Не само, че немската левица е почти напълно либерална, ревизионистка, реформаторска и частично защитаваща или дори активно подкрепяща империализма, но в същото време имаме тук преобладаващ политически абсурд: „Антинемците“ („Antideutsche“). Те демонстрират абсолютна солидарност с държавите на Израел и САЩ, обвинявайки всеки критик, че е антисемит. Подкрепят немския и американския империализъм, обявявайки, например, войната в Ирак през 2003 г. за антифашистка, а в момента подкрепят сегашното фашистко правителство в Украйна. Голяма част от тях открито подкрепя капитализма. Въпреки че много от немската левица няма да се опишат като „Антинемци“, то „Антинемците“ са повлияли доста върху левите в Германия и е трудно да се направи разграничение между повечето от тях и „Антинемците“.

Повечето от немските леви (поне косвено) подкрепят империализма, което може добре да се види по време на атаката на НАТО срещу Либия. Също така има голям процент от немската левица, който подкрепя духовните фашистки „умерени бунтовници“ в Сирия или просто игнорира въпроса. Ние не можем да се съгласим с това, като по този начин решихме да формираме антиимпериалистична, антиревизионистка комунистическа група. Накратко казано, може да се каже, че немската левица ни мотивира да създадем група на антиимпериалистични и революционни комунисти.

%d0%b0%d0%bd%d1%82%d0%b8%d0%b8%d0%bc%d0%bf1Провеждате ли някакви кампании?

Разпространяваме брошури, листовки и стикери, засягащи атаката на НАТО срещу Либия, подкрепата за псевдоислямските духовни фашистки „умерени бунтовници“ в Сирия и фашисткото управление в Украйна. Организирахме много беседи по въпроса за ситуацията в Сирия и прогреса на Съветския съюз при Сталин. Проведохме много демонстрации в големите немски градове – Берлин, Хамбург, Франкфурт, Мюнхен и т.н., – засягайки фашизма в Украйна (дори преди насилствените действия на Майдана и фашисткия преврат), гражданската война в Сирия, атаката на НАТО срещу Либия, израелските нападения в Газа и ежедневната империалистична и капиталистическа лудост. С потиснатите до краен предел хора организирахме първата немска демонстрация в подкрепа на Зелена Либия и ще организираме в скоро време още една демонстрация в подкрепа на Зелената съпротива и либийския народ. Нашата солидарност винаги се изразява открито и силно в нашите социални медийни канали.

Когато стане дума за Германия, на ум ни идва войнствената антифашистка сцена и успешното масово организиране срещу неонацистите. Бихте ли ни казали каква е разликата между вашата група и автономните антифашисти?

Както обяснихме в първия отговор, голяма част от така наречените антифашисти в Германия не се борят с истинския фашизъм като този в Украйна, а водят (заедно с буржоазните сили, които отчасти финансират фашизма в Украйна!) безполезни битки срещу изолирани дузини неонацисти, които нямат политическа власт и никой не ги взима на сериозно. Автономната левица също е много повлияна от анархистичните и „антинемските“ идеи, както казахме по-рано, и частично е антикомунистическа и/или не се бори срещу империализма.

Ето защо в общи линии не е възможно да работим с повечето от автономната сцена, тъй като те не се борят срещу империализма, като дори понякога го защитават и аплодират. Въпреки че не се възприема така в международен план, Германия всъщност има много малка антифашистка сцена. Всички по-големи „антифашистки“ демонстрации всъщност събират предимно дребнобуржоазни и либерално-леви сили. Това са същите сили, които подкрепят глобалните интервенции на НАТО и хуманитарните бомбардировки, докато в същото време се имат за „големи антифашисти“. Бихме казали, че нашите позиции са несъвместими с тези групи, защото те са или реформаторски, капиталистически, проимпериалистични, ревизионистки или всичко накуп.

%d0%b0%d0%bd%d1%82%d0%b8%d0%b8%d0%bc%d0%bf2В Швеция групата ни беше доста демонизирана от медиите. Как е при вас в Германия? Какво ще кажете за русофобията в Германия?

Русофобията е силна в немското медийно пространство, но като цяло хората не са русофоби. Медиите се опитват буквално да представят Путин като новия Хитлер, което, отнасяйки се до немската история, е може би най-неподходящото нещо. Средствата за масова информация тук са станали едностранчиви, така че има много хора, които не ги слушат. Медиите напълно ни игнорират, насърчавайки активно „антинемските“ позиции (тъй като те не са в противоречие с техния проимпериализъм). Ако говорят за нас, то те се опитват да ни се подиграват, да ни обрисуват като привърженици на масови убийци и да разпространяват абсурдни лъжи, особено, подчертавайки факта, че показваме солидарност с Новорусия, заради което, знаейки тяхната позиция относно Русия, ни изкарват като супер злодеи. „Антинемците“ също започнаха клеветническа кампания срещу нас заради подкрепата ни към Народния фронт за освобождение на Палестина, другарите ни от „Борба“ и Новорусия.

Чуждестранните медии от време на време пишат статии за нас. Появихме се в няколко вестника в страни като Сърбия и Русия, както и в интервюта за новосъздадения немски отдел на „Русия днес“.

Бихте ли казали повече за демонстрацията, която организирахте срещу посещението на украинския президент в Германия през изминалата година? Какво се случи?

Организирахме демонстрация на 7 февруари 2015 г., няколко часа преди големия протест срещу Конференцията по сигурността в Мюнхен, което само на думи е конференция по сигурността, а всъщност това е конференция на НАТО за създаването на нови войни и оръжейни сделки. Украинският президент Петро Порошенко беше поканен да обсъди със западните империалисти „въпроса за Донбас“. Самият Порошенко говори на демонстрация на украинските неонацисти в центъра на Мюнхен в същия ден. Всъщност Мюнхен е сърцето на немските тайни служби и дейностите на ЦРУ в подкрепа на украинските нацисти и сирийските бунтовници. Поради тази причина техният лидер Степан Бандера живее в Мюнхен преди да бъде екзекутиран от КГБ заради неговите военни престъпления.

Знамето на демонстрацията ни гласеше „Солидарност с антифашистка Новорусия“ и показваше как Сталин удря Бандера в лицето. Присъстваха около 300 човека на демонстрацията. Както казахме по-рано, далеч по-голяма част от немската левица е проимпериалистична и поради това се изправихме пред трудности с много псевдолеви и украински фашисти.

Но въпреки това, тази демонстрация и последващите протести срещу Конференцията по сигурността в Мюнхен бяха с голям успех. Тогава 300 души вървяха зад знамето ни и скандираха антиимпериалистични лозунги. Бяхме интервюирани от местните радиа, немския канал на „Русия днес“ и няколко леви новинарски медии. Много нови другари се свързаха с нас и се присъединиха към редиците ни, за да се борят срещу империализма!

%d0%b0%d0%bd%d1%82%d0%b8%d0%b8%d0%bc%d0%bfНакрая, как възнамерявате да работите, за да разширите групата си?

Надяваме се групата ни да се разшири като продължим да организираме демонстрации, дискусии, разпространяване на брошури, листовки, стикери и активно да излизаме по улиците, за да разговаряме директно с хората. Планираме да разпространим „Зелената книга“ на Муамар Кадафи, да разпространяваме информация за Либийската Джамахирия и социализма, водейки борба срещу преобладаващия реформизъм и ревизионизъм в немската левица и възраждайки идеите на Ернст Телман и Карл Либкнехт.

Източник: donbassforeningen.wordpress.com/2015/10/06/interview-with-german-group-antiimperialistische-aktion/

Новите леви (Улрике Майнхоф)

%d0%bc%d0%b0%d0%b9%d0%bd%d1%85%d0%be%d1%84Да, може много хубаво да се каже за (Западен) Берлин – както за града, така и за политическата концепция: той е създал много повече от симпатичен тип германец, разполага с чудесен климат, широки просторни улици, добре охранени хора, пруски барок и много приятни спомени¹. Има един проблем: не може да се обича политическата атмосфера в този град. Между дрипавия Изток и бляскавия Запад е издигната стена – и по този повод на Изток се говори много в излишък, а на Запад едва се сдържа ужасното раздразнение в in politicis².

Известно е обаче, че потискането поражда съпротива. Потискането на Изтока породи насрещно потискане на Запада. Откакто в Западен Берлин бяха наговорени официално и публично толкова глупости, че дори Вили Бранд съвсем прегракна, всички леви избягаха при десните, за да завират и да къкрят в един казан – оттогава имаме само омраза, злоба и (реваншистки) вопли. От този момент се случи нещо – както тук, така и там. В резултат на клеветите, отхвърлянето, демонизацията на всичко ляво се породи някакво ново ляво.

„Новите леви“ – така се нарекоха те, за да сигнализират два пъти за своето появяване.

Социалистическият съюз на немските студенти, младежката социалистическа организация „Сокол“, профсъюзните социалисти и социалдемократите винаги са се държали обособено, с отделни групи, без да се обединяват в голяма организация. Всичко, което ги сближава, са общите идеи, намерения и убеждения. Това „хлабаво“ единство, непотвърдено от организационните структури, се базира на разбирането на това, че всички действия по създаването на единна коалиция и съставянето на общи манифести не са нищо повече от голяма разправия за нищо.

„Новите леви“ трябва да бъдат тази сила, която да представлява стремежите на социалистическото движение в променящите се условия на съвременното общество“, – така беше написано в първомайските листовки на тази група. Също така листовките призоваваха да се иде на „социалистическата първомайска демонстрация“ с участието на Ерих Куби и Фриц Лам (председател на производствения съвет на вестник „Щутгартер Цайтунг“, по убеждения „стар левичар“).

Характерни черти (на новите леви): привързаност към интересите и целите на работническото движение и противопоставяне на политиката и интересите на едрия капитал. Те започват с предубеждението (в истинския смисъл на думата), че това, което е в полза на работниците, ще бъде и в полза на цялото общество и затова има бъдеще. Те почитат традициите. Пример за тях може да бъде само този, който издържи проверката на въпросите: встъпвал ли си за интересите на мнозинството? бил ли си срещу „изключителния закон за социалистите“ на Бисмарк, срещу военните кредити през 1914 г.? за власт на Съветите през 1918 г.? за правова държава и срещу СА и райхсвера? А днес: дали си за участие на профсъюзите в управлението на държавните дела? за демократизиране на икономиката? за право на стачкуване? за политическа свобода? срещу задължителната военна служба и ядреното въоръжаване?

На 1 май, в деня на солидарността и бойния преглед на трудещите се от всички страни, (Западен) Берлин беше накичен с политически лозунги, които повишиха акциите на ВПК, но никак не съдействаха за исканията на саарските миньори за увеличаване на заплатите. Така че Абс и Пфердменгес могат да бъдат напълно доволни – също както Флик и АЕГ³. Но не и миньорите, строителните работници, профсъюзите и въобще всички тези, които търсят индексация на заплатите във връзка с увеличаването на цените. Всичко това е изгодно за тези, които, увеличавайки и увеличавайки натовареността на производството, смилат живота на „дребните хора“. На това извращение на самата идея за 1 май „новите леви“ противопоставиха собствената си демонстрация. Те встъпиха срещу ядреното оръжие и за мирни преговори, срещу идеологиите на „социалното партньорство“, „единния немски народ“ и „едната лодка“, в която се предполага, че всички ние седим. Те встъпиха за амнистия на политическите затворници – както на Изток, така и на Запад.

Въпреки това, остава открит въпросът: ще могат ли да разберат всичко това тези, към които се обръщат „новите леви“. Не е известно дали има при „новите леви“ такива талантливи пропагандатори, каквито са техните доста интелигентни теоретици. Много прекрасни идеи и доста реалистични концепции изчезнаха в Германия, само защото не можеха да се приложат сред масите! И тези неуспехи съвсем не зависеха от качествата на идеите и концепциите.

„Конкрет“, 1962 г., № 6

Бележки:

1) Лош сарказъм на У. Майнхоф: след Берлинската криза през 1948 г. и изграждането на Берлинската криза Западен Берлин се превръща във форпост на „студената война“ и център на откровена антикомунистическа истерия. „Симпатичният тип германец“ е тип войнстващ реваншист; климатът в Берлин е морски и променлив; „широките улици“ възникват на мястото на бомбардираните квартали, а „пруския барок“ и „приятните спомени“ се отнасят към Берлин като столица на кайзеровата империя.

2) Тук: в политическата класа (лат.).

3) Херман Абс е крупен западногермански банкер, разработващ икономическата програма на ХДС/ХСС. Робърт Пфердменгес е банкер от Кьолн, близък приятел и съветник на К. Аденауер. Фридрих Флик е крупен индустриалец, един от първите, които започват да финансират Хитлер; личен приятел на Химлер и финансист на СС; през 1947 г. е признат за военен престъпник, осъден е на 7 години затвор, предсрочно освободен, оглавява огромна промишлена империя. АЕГ – „Алгемайне електрицитайтсгезелшафт“, водещ електрически концерн във ФРГ.

Дрезден (Улрике Майнхоф)

dresdenПреди двадесет години, в нощта на 13 между 14 февруари 1945 г., в нощта между вторник, последният ден от Сирница, и сряда, първият ден на Великия пост, е извършено най-голямото през Втората световна война авионападение на съюзниците срещу немски град – бомбардировките над Дрезден. Три пъти в рамките на 14 часа градът е подложен на масирани удари от въздуха. Първият удар е от 22 часа и 13 минути до 22 часа и 21 минути. Когато английските бомбардировачи се връщат в базата, те оставят след себе си море от огън, пламъците от което се виждат в нощното небе на 80 километра разстояние от града. Вторият удар е от 1 часа и 30 минути до 1 часа и 50 минути. Летящите бомбардировачи са могли да видят пожара в Дрезден на разстояние от 300 километра. Третият удар е нанесен от бомбардировъчните армади на САЩ на следващия ден, от 12 часа и 12 минути до 12 часа и 23 минути.

Повече от 200 хиляди души загиват в пламъците на Дрезден. Англичанинът Дейвид Ирвинг пише в книгата си „Гибелта на Дрезден“: „За първи път в историята на войната въздушно нападение е толкова разрушително, че няма достатъчно живи – в това число и ранени, – за да се погребат мъртвите“.

В Дрезден с постоянно местожителство са били 630 хиляди души. Но в момента, когато е разрушен, в града се намират повече от един милион души. По разни оценки – от 1,2 до 1,4 милиона. Бежанци от Силезия, Померания и Източна Прусия, евакуираните от Берлин и долината на Рейн, влакове с деца, военнопленници и чуждестранни работници. Дрезден е сборен пункт за ранени и възстановяващи се войници. В града не е имало военни заводи. Дрезден е град, който не е бил защитен от въздуха – без противовъздушна отбрана, без зенитни оръдия. Носили са се слухове, че англичаните няма да бомбардират Дрезден, ако няма нападение над Оксфорд. Или пък такива слухове, че след войната съюзниците ще направят Дрезден новата германска столица и затова градът няма да бъде разрушен. Имало е много подобни слухове, но на първо място никой не е могъл да си представи, че градът, където ежедневно се създават нови болници, военни болници и лазарети, градът, в който се стичат стотици хиляди бежанци, основно – жени и деца, ще бъде бомбардиран.

Единствената цел в Дрезден, която е могла да бъде интересна от военна гледна точка, е градската железопътна гара, използвана за превоз на товари и военни части. Но за трите нападения, когато над града започват да падат фугасни бомби, за да счупят прозорците и да съборят покривите и да оставят таванските етажи и апартаментите беззащитни пред следващата вълна от запалителни бомби, – за трите нападения, извършени по обмислена схема, с дяволска точност и методичност, железопътната гара почти не пострадва. Когато няколко дни след този кошмар планините от трупове започват да се складират на купчини в залите на железопътната гара, железопътните линии са вече напълно ремонтирани. Самият Дрезден гори седем дни и осем нощи.

На английските военнослужещи, участващи в нападението, никой не казва истината. На тях им се казва: вашите ескадрили атакуват върховното командване на немските сухопътни войски, което се твърди, че е разположено в Дрезден. Казват им, че Дрезден е важен център за снабдяване и попълване на войските на Източния фронт и че целите им са щаб квартирата на Гестапо, разположена според твърдения в центъра на града, голям завод за производство на боеприпаси и стратегически предприятия, произвеждащи токсични газове.

Още през 1943 г. отделни представители на британската общественост надигат глас срещу бомбардирането на цивилно население в Германия. Епископът на Чичестър, архиепископът на Кентърбъри, председателят на Съвета на църквите в Шотландия встъпват в защита на цивилните граждани. Въпреки това, на тях, както и на лейбъристките депутати от Камарата на общините, е казано, че твърденията, че има заповед да се бомбардират жилища вместо военни обекти са лъжа. Сър Уинстън Чърчил успява практически до края на войната, до март 1945 г. да запази в тайна действителния, внимателно планиран, преднамерен характер на британските бомбардировки – бомбардиране на жилищните квартали на немските градове. Дрезден е короната на тази политика. Дрезден е превърнат в развалини само две години след като в Сталинград е предрешен изхода на Втората световна война. Когато Дрезден е подложен на бомбардировки, съветските войски вече са на Одер и Нейса, а Западният фронт се води на Рейн. Главнокомандващият на Кралските военно-въздушни сили на Великобритания Сър Артър Харис, ръководещ разрушаването на Дрезден, след година, на 13 февруари 1946 г., се качва в Саутхемптън на борда на самолет, за да напусне Великобритания. Да напусне страната, която повече не иска да признае неговите заслуги. Тогава, когато немското население разбира истината за Освиенцим, английската общественост е информирана за Дрезден. На престъпниците им е отказана слава и уважение, които са им обещани от правителството. И тук, и там¹.

В Дрезден войната срещу Хитлер се изражда в обратното на това, за което се води: във варварство и жестокост, които нямат никакви оправдания.

Ако искате доказателство, че няма праведни войни, то Дрезден е това доказателство. Ако искате доказателство, че защитата неизбежно се превръща в агресия – Дрезден е това доказателство. Ако искате доказателство, че правителствата използват за престъпните си цели собствените си народи, които в резултат деградират, превръщат се в жертви на варварството и намират поводи за оправдание на варварството – Дрезден е това доказателство. Фактът, че към катафалката на сър Уинстъл Чърчил не е прикрепен порочен етикет с надпис „Дрезден“, поражда подозрение, че това престъпление ще бъде завинаги вменявано като вина на народа, който беше измамен. Това е същият измамен трик, който използва (нашето) федерално правителство, когато не отменя давностния срок по отношение на убийствата, извършени при нацизма. Който не обвинява конкретни убийци, той обвинява целия народ.

„Конкрет“, 1965 г. , № 3

Бележка:

1. И в Германия, и във Великобритания.

Интервю с Карл-Хайнц Рот

ротПрез 1960-те години Карл-Хайнц Рот е активист на ляворадикалния Съюз на немските студенти в Хамбург, след това става един от водещите теоретици на “работническата автономия” (тази концепция се появява в Италия през 1960-те години, а след това се разпространява и в други страни). През 1974 г. излиза основният му труд “Другото работническо движение”. Той е един от създателите на списание “Автономия”. В момента работи в основания от него “Хамбургски институт за социална история на ХХ век”. Повече от 20 години работи като лекар. Участва в много ляворадикални инициативи и проекти.

За “връщането на пролетариата”.

През 1993 г. Карл-Хайнц Рот за първи път излага своите тези за “връщането на пролетариата”. По този начин Рот, който в предишните години работи преди всичко като социалреволюционен историк, се връща към анализа на сегашната ситуация. Текстът се обсъжда сред автономистите и социалреволюционерите, а също и в традиционните социалистически течения. През есента на 1994 г. излиза книга, в която са събрани критически и дискусионни реакции и подробен отговор на Рот върху критиката.

Във “връщането на пролетариата” Рот констатира “радикализацията на капиталистическите отношения в целия свят”. Той прави такъв извод поради описанията на ситуацията в Мексико, Италия, Франция и Германия (след обединението). Радикализацията се проявява в настъплението на гарантираните тарифни споразумения и трудовото законодателство на нормалните трудови отношения, в масовата безработицата и бедността, в промяната на структурата на работническата класа. Последните бастиони на работниците са подкопани, профсъюзите и социалдемократичните партии, включително тяхното ляво крило, не оказват съпротива на процеса по реорганизация на трудовите отношения, а са негови съучастници. Централно в анализа на Рот е понятието “тойотизъм” (1) като нова система на трудовите отношения.

Рот завършва с призив към левите отново да обърнат първостепенно внимание на “социалния въпрос” и процеса по пролетаризация. Само така може да се преодолее нарастващият расизъм и национализъм сред самите трудещи се, тъй като “всяка антирасистка инициатива, игнорираща социалния въпрос и отказваща се по този начин от стратегическата възможност да разчита на целия слой на пролетариата, е изградена върху пясък”. Тъй като днес нито едно ляво течение няма спасителни предписания и нито един ляв или ляворадикален проект не може исторически да потвърди своята правота, са възможни открити дискусии сред различните леви течения – от автономните до базисно-профсъюзните.

Политическата традиция на операизма.

Карл-Хайнц Рот произлиза от теоретичната школа на “операизма” и е един от нейните водещи теоретици. Тази политическа и икономическа теория възниква в Италия през 1960-те години. Тя изхожда от това, че работниците, принудени да работят във фабриката, създават там нови форми на съпротива срещу несвободния труд, който по принцип отхвърлят. Формите на борба включват: стачка, кражба, саботаж, симулиране на болест и т.н. Според операистката теория за кризата, работниците, отклонявайки се от труда, искайки по-големи заплати, причиняват криза на капитала. Капиталът реагира на кризата с технически нововъведения (“технологично настъпление срещу класата”) и се опитва да използва недоволството като двигател за иновации. Основният изследователски метод на операизма е “бойното изследване”: работниците са анкетирани от действащите във фабриката активисти, за да получат информация за тяхното положение и да го разберат. Важно понятие е “класовата структура”; как се изгражда работническа класа, какво съзнание има?

Анализът на Рот и операистките теории може да се критикуват или да се защитават. Но трябва да отбележим, че за разлика от автономистите и анархистите операизмът се опитва (което е достойно за подкрепа) да изследва настоящите класови отношения, което е важен принос в излизането извън пределите на ляворадикалното гето.

Интервю с Карл-Хайнц Рот

Корпоративизмът на профсъюзите достига апогея си, когато предлагат плана “Съюз на труда” (2). Може ли да се намери паралел между съвместната загриженост на капитала, държавата и представителите на трудещите се към икономиката на Германия и идеологията на “народната общност” в нацисткия “Немски трудов фронт”?

Само косвено. Този “съюз” е по-скоро опит за възстановяване на идеологията и практиката на социалната държава от 1950-те години. Сега, в ситуацията, когато немският модел на социалната държава се разпада напълно, профсъюзното ръководство се опитва отново по всякакъв начин да се върне към историята, която се е превърнала вече в легенда. В този момент профсъюзите искат още веднъж да мобилизират всички сили, за да запазят връзката със старото социално партньорство. Профсъюзите се опитват да съхранят последните остатъци от следвоенната политика, за да забавят разрушаването на социалната държава. Профдвижението днес няма повече накъде да отстъпва. То трябва да мобилизира легендата, за да спаси поне някои компромиси от 1950-те и 1960-те години.

Като цяло, старото реформаторско профсъюзно движение, с което водихме борба през 1960-те и 1970-те години, повече не съществува. Възникна напълно абсурдна ситуация. Много отраслови профсъюзи все още действат, само защото в техния апарат има бивши леви. А реформаторите, които отстояваха политиката на статуквото с ориентация към пълна заетост – политика, противопоставяща се на позициите на капитала – като цяло изчезнаха. В профсъюзния лагер има процес на разпад; в политическите партии можем да го наблюдаваме вече няколко години. Невъзможно е да се отличат старите, традиционни фракции.

Социалната реалност във ФРГ напълно се промени от началото на 1980-те години. Особено се случиха радикални промени през 1990-те години, след обединението с ГДР. Това обединение беше използвано, за да се изпробват на Изток експериментите с разрушаването на социалната държава. След това те бяха импортирани обратно на Запад. Повече няма регулирани трудови отношения, дори ако формално все още съществуват. Времето за работа се удължава, интензивността на труда нараства, реалните заплати намаляват; повече няма гарантирани за дълго време работни места от гледна точка на трудовото законодателство. Там, където още се запазват, в някои индустриални центрове, те се свързват с нова форма на пролетарско крепостничество. Хората трябва да бъдат изцяло привързани към своето предприятие, да бъдат предани, ако искат да съхранят трайни трудови договори. От работното време, заплатите и правовите норми на труда, характерни за капиталистическото общество с фокус върху пълната заетост, във ФРГ вече малко е останало, дори ако фасадата е до голяма степен запазена.

Това е отправна точка за разбиране на това, което се случи с профсъюзите. Те дълго време се опитваха да запазят компромиса на социалната държава. Не успяха и бяха притиснати до стената. В отделни отрасли, преди всичко там, където се случиха процеси на масирана рационализация, в края на 1980-те години се проведоха доста бойни протести на трудещите се. Но това бяха протести на редовите членове на профсъюзите, вълната идваше отдолу. Днес профсъюзният апарат, както и политическите партии повече нямат масова социална база. На профсъюзните събрания ходят основно чиновници. За това са ми разказвали другари от много профсъюзи. Профсъюзите са се превърнали във фасади, бюрократи, които анализират ситуацията в своите институти, но нямат никакво отношение към реалния процес. Техните функционери установяват, че трудещите се понякога ги използват в доста ожесточената класова борба. Те се използват отново, защото, сблъскващи се с нарастващия правов безпредел в трудовите отношения, работниците се хващат за всяка сламка. И затова се използват профсъюзите. Лично аз въз основа на собствения си конкретен опит и, разбира се, на моите политически позиции смятам, че всякаква полемика със сегашното профсъюзно движение е безсмислена, тъй като то не играе повече никаква роля.

За разлика от другите страни, във ФРГ в профсъюзите са организирани все още от 25 до 30% работници…

Всичко това са мъртви души. Поддържам контакти с много синдикалисти в различни региони. В действителност са останали само мъртви души – положение, което навсякъде се опитват да скрият. По между си разговорят мумии, а средствата за масова информация разгласяват за това бърборене на мумиите. В същото време сме изправени пред двойна дилема. Първо, немските леви са далеч от социалната действителност с нейната нарастваща и все по-ясна поляризация в новия облик на класовото общество със стратегическа масова безработица, нова масова бедност, с отказа от пълна заетост. Левите са проспали този процес. По-голямата част от левите напълно са се сбогували с пролетариата и с истинските класови отношения. С някои преувеличения може да се каже: ако сега отдолу възникне ново опозиционни социално движение, носещо освободителен характер, то ще възникне независимо от левите.

Всъщност левите нямат основание да седят настрана от тези конфликти, в които се смесва социална борба, социална агресия и расизъм?

Фактът, че във ФРГ , точно както във Франция и Италия, има един вид социален расизъм, е безспорен. В началото на 1990-те години, тоест след обединението с ГДР, трябваше да изпитаме много горчиви неща. На практика прехвърлянето на отговорността за икономическата и социална криза върху плещите на тези, които стоят по-ниско в експлоататорската йерархия, е свързано с провала на левите, с тяхното оттегляне, отделяне от работническата култура. Освен това, новите десни за разлика от старите и новите леви, частично изостриха социалния въпрос. Това е много видимо във Франция. Ние сме изправени днес пред това как социалдемократичните земеделски правителства осъществяват стратегия на социално разпадане, тоест водят дясна, неолиберална политика. А във Франция в началото на 1980-те години в много региони, да кажем в Марсилия, дори старите комунистически работнически бастиони се обърнаха надясно. Там се наблюдава, че новият десен екстремизъм поставя социалният въпрос. Може да се види невероятната трагедия, когато бивши италиански емигранти, бягащи през 40-те години във Франция от италианския фашизъм, нападат днешни емигранти от Северна Африка.

Настина ли главната основа на този расизъм се крие в икономическата ситуация?

Да. Използват я. Съществува “народен расизъм”, който отразява реалните обществени противоречия вътре в пролетариата. Аз живея в Санкт Паули (квартал на Хамбург – бел. прев.). Тук има голям строеж на Милернтор. При мен има много пациенти от всички социални слоеве от този строителен колектив – от полски надничари до немски квалифицирани работници. И това е истинският проблем, когато от големия строеж се уволняват 50 немски работници и след седмица се набират 50 или 70 източноевропейски работници със заплата в размер на 1/3 или дори по-малко. Настъпва шок: хората, ставащи безработни, идват тук и гледат как техните места са заети от полски работници, работещи за по-малко пари. Ако няма класова солидарност, движение, което да обясни какво се случва, и да предложи правилните искания (например, искане да се гарантира минимална заплата за един и същи труд на едно и също работно място за всички, независимо от националността), тогава се появява възможност да се използва елементарното отчаяние на уволнените. Десните може да дойдат и да кажат: “Е, виждате ли? Поляците вън!”. Ние не можем да се скрием зад твърдението, че немският работнически характер винаги е имал склонност към разграничение от чужденците, към фашизъм. Изхождам от това, че изходните икономически моменти – масова бедност, ликвидиране на гарантираните трудови отношения – водят до разрушаване на последните остатъци на работническата култура, до нова индивидуализация и до появата – може така да се каже – на асоциални форми на индивидуализма, в това число и сред угнетените. Те се атомизират. Едновременно се променя манталитетът, пълен прелом се случва в това, което наричаме обществено мнение, което в крайна сметка се отразява и в ежедневната реч. От нея изчезват всички понятия, касаещи социалните права. Например, пълна заетост – този термин повече го няма. Или тарифна ставка на заплатите. Езиковите структури изчезват и се заменят от нови, в това число и в дискусиите сред левите. Съществува връзка между икономическото изменение и тези, които, както казват хората, се намират под пълното влияние на средствата за масова информация и нямат собствена субкултура. Би било абсолютно погрешно да се говори само за икономическия процес; това е общосоциален процес, проникващ дори в сферата на езика. Ето защо е възможно някои модели да придобият расистка форма. Неправилно е също да се говори, че расизмът е проблем на идеология и манталитет, а не на икономиката. И двете неща са верни. Расизмът е разпространен механизъм на страх. Това е опит да се постигне стабилност за сметка на другите. Расизмът има отношение и към икономиката, и към езика, предава се от средствата за масова информация и формира норми на всекидневния живот. Нашата задача е да атакуваме тази структура комплексно. И тук става дума не толкова за проблема относно гарантирането на минимална заплата, както на големия строеж на Милернтор, но за новата лява контракултура, която изразява идеята за равенство.

Къде виждаш в настоящето време елементи на развитие на тази контракултура? До кого могат да стигнат левите?

Обективно сега левите имат такива шансове, каквито не са имали никога преди. Ако изберат за своя мишена новите трудови отношения, левите могат да започнат много широко настъпление. Тези нови трудови отношения днес засягат всички хора, принудени да продават своята работна сила.

Второ. Ние сме изправени в момента пред невероятен факт: реформизмът изчезва. Не искам да влизам в спор за ПДС (3) – възможно е в новите провинции да има място процес, който да се характеризира като реформаторски. Но за ФРГ като цяло мисля, че е вярно следното: няма функциониращ реформизъм. Няма го и на европейско ниво. Договорът от Маастрихт е разрушаване на всички социалдемократични перспективи в Европа. Въпреки това, да се намерят нови елементи е доста трудно. Ето защо, въпреки че потенциалните възможности са големи, нужно е съгласие по фундаментални точки. За съжаление, днес много трудно се развива дискусия за новата ера, за нови класови битки, за нови възможности. От една страна, причината е в нашата разпокъсаност. Друга причина се крие в ужасяващото разпадане на немските леви.

Ти беше критикуван за това, че се опитваш да обрисуваш нова сфера на действие, но в твоя анализ оставяш на същото ниво радикализацията на борбата за преразпределение. Въпросът за новото общество как трябва да изглежда почти не е засегнат.

Досега говорихме само за пречките. Какво предстои да се направи? Първа точка: да се започне дискусия за нова социалистическа перспектива – въз основа на критиката на нашите минали стратегически грешки и въз основа на оценките на новата ера, новия капитализъм със свръхрационализираните трудови отношения, които напълно променят самия капитализъм. Втора точка е въпросът за конкретния политически механизъм и разбира се за определяне на точките за прилагане на силите. Една от тях е глобалният контекст за социалистическата перспектива. Първият отговор на нея идва от Чиапас. Сапатистите искат сега това, което бях споменал през 1994 г. – интернационално съгласие, интернационално сдружаване за борба с всичко, което съставя тази нова ера. Те искат да се проведе международен конгрес срещу неолиберализма и заявяват: приключете с цялата си предишна работа в областта на солидарността, заемете се със собственото си положение. На неолибералната световна програма, тоест теорията, обясняваща сегашната ситуация в света от гледна точка на капитала, трябва да се противопостави контратеория. Става дума, разбира се, за връзката с местните инициативи – в противен случай това би било само създаване на нова интернационална секция на неотроцкизма. Световната общност в XXI век се разделя на приблизително 400-500 местни центъра – глобални градове. Заедно с бързото изчезване на селяните от световната икономика се случва капитализация на самото селско стопанство, водеща до укрепване на структурата на едрото земевладение. Това води след себе си до формиране на селски пролетариат, принуден в различни форми на несвободен труд. От друга страна, настъпва масова миграция на обеднелите, лишените от земя и пролетаризираните хора в новите “глобални градове”. В тях ще се концентрира масова бедност, и тези “глобални градове” ще станат центрове, в които отново пламва класовата борба. Ето защо, предложих да се създадат местни инициативи, да се създаде контрасила, изхождайки от проучванията на регионалните процеси по поляризация на обществото.

На ниво борба за промяна на трудовите отношения трябва да се върнем до известна степен до старите, славни форми на революционната борба. Какво беше на 1 май? Борба за 8-часов работен ден, за гарантирана минимална заплата. Едновременно трябва да се върнем към тези форми на социализма, които съществуват още преди Маркс. Не, за да ги копираме, а защото днешният капитализъм по забележителен начин се превръща в “капитализъм на циркулацията”, в който търговският и транспортният капитал играят много по-голяма роля, отколкото предишния, в който са индивидуализирани трудовите отношения. В местните инициативи трябва първо да се върнем към въпроса за трудовите отношения, за да постигнем осъществяване на минимални права. Второ, трябва да обединим борбата за тези минимални права с възстановяването на социалните гаранции на комунално ниво. Системата на социалните гаранции е разрушена. Трето, това може да се извърши с помощта на социалистическо заграбване на земята (4) – също на комунално ниво. Всичко това отива много по-далеч от предишното радикално работническо движение и в същото време има много общо с предмарксистките форми на работническото движение, макар и лишено от техния утопичен характер. Става дума за политическа програма наново формулираща глобалния контекст като антитеза на капиталистическата реалност и предлагаща комунитарно-социалистическа перспектива, която не е била в традиционното работническо движение. Минимални гарантирани права в сферата на трудовите отношения; заграбване на земята и обезпечаване на възпроизводството. Когато всичко започне, разбира се, ще дойде и въпросът за алтернативните начини на производство и възпроизводство. Изхождам от това, че въз основа анализа на новата ситуация може да се формира нова перспектива, която взема под внимание този факт, че повече няма реформизъм. Проблемът е как може да се приведат местните инициативи до местна контраперспектива. Въпросът е специфичен: как, например, в Хамбург в такива сфери, като трудът на черно, нелегалната работа, работата, изключена от системата на социалните гаранции, да се създаде инициатива със задачата да се постигне минимална гарантирана заплата в целия регион, или, което е още по-важно, инициатива с цел ограничаване продължителността на работния ден. Проблемът се състои в това, например, че идеята за връщане на земята се сблъсква с неразбиране даже в движението на скуотърите, въпреки че именно те практикуват заграбването. Тук много ясно се проявява липсата на обща идея, обща утопия. Затова ние, левите, трябва да създадем нова съвместна контракултура с помощта на аналитичен критичен диалог. Необходима е връзка между скуотърите, лявопрофсъюзните низови инициативи, инициативите в подкрепа на нелегалните бежанци или срещу принудителната работа за бедни и т.н. И, разбира се, става въпрос за заграбване на натрупаното обществено богатство, в това число и в неговата най-абстрактна форма – парите…

Въпреки това, възниква следният проблем: всичко това изглежда постижимо само чрез държавата. В Берлин съществува социален съюз, който е доста близък до подобни идеи. Но съдържателната страна е толкова неясна, че остава само призивът за стария модел на социалната държава, която съвсем неслучайно се оказа в криза.

Това, за което говоря се намира напълно от другата страна на държавата. Мисля, че продуктивна полемика с идеите на социалната държава ще започна тогава, когато успеем да докажем, че социалната държава не съществува повече, че тя е основно разрушена и нейното възстановяване от руините е безперспективно. Може, например, да се види, че в резултат на приватизацията на общественото достояние данъчните възможности на регионалните правителства изчезват. Регионалните режими във Франкфурт, Хамбург и Берлин са разорени и по принцип не са способни да поддържат институти за социална подкрепа. На второ място, необходимо е да се докаже собствена концепция, която трябва да бъде жизнеспособна в регионален контекст. Социалната държава в предишната си форма не съществува повече нито на местно, нито на регионално ниво. Следва да се приложат за обсъждане съвършено различни алтернативи, за да се излезе от руините, да се предотврати социална катастрофа и да се вложи ново съдържание в лозунга “Социализъм или варварство”. Затова е нужна напълно нова концепция за социално присвояване и напълно нова определение на демокрацията, нова форма на базисна демокрация. Повече от една трета от населението на ФРГ са бежанци, чужденци, лишени от всякакви политически права.

На европейско ниво това може да изглежда различно. Например в Италия, ако нивото на масовата безработица продължи да нараства и да превишава показателите от епохата на световната икономическа криза в края на 20-те години, господин Проди (5) внезапно ще стане и ще каже: нужен ни е нов критерии за Договора от Маастрихт – нито в една страна от ЕС безработицата не трябва да превишава 10%. На това ниво няма какво да кажем. Следва да действаме глобално – защото такива дискусии тепърва възникват – и локално.

АК N 391, 1. 06. 1996.

Бележки:
(1) Тойотизъм – това е нова форма на производствена култура като система от цели на предприятието, програми и методи за тяхното постигане. Тази форма е ориентирана към непрекъснато подобряване на качеството на продукцията, увеличаване производителността на труда с помощта на следните средства:
а) организиране на труда въз основа на все по-голямото въвличане (участие) на трудовия колектив в процеса по взимане на производствени решения, интеграция на интересите на колектива и предприятието.
б) групово организиране на труда и намаляване броя на управленските нива.
в) интеграция на различните фази на производствената верига и гъвкаво приспособяване на производството към новите модели на продукцията.
г) промени в наместването на оборудването в предприятието, така че да се намали пътя на продукта в производствения процес и да се повиши операционалността на оборудването.
д) постоянно спестяване на основните ресурси, намаляване на загубите, брака, промени в производствения процес.
е) постоянен контакт с купувачите чрез компютърна мрежа на дилърите за получаване на информация за промените в търсенето.
Според Рот, тойотизмът на практика води до увеличаване на експлоатацията на трудещите се посредством “ново крепостно право”, т.е. фактическо прикрепяне на работника към предприятието, искане на пълна лоялност на работника към администрацията.
(2) Става дума за плана, предложен от лидерите на Асоциацията на немските профсъюзи на правителството и предприемачите във ФРГ: профсъюзите се отказват от исканията за повишаване на заплатите в замяна на запазване на работните места.
(3) ПДС (СЕПГ) – Партия на демократичния социализъм, бивша управляваща партия в ГДР.
(4) Има се предвид завземането на цялата териториална инфраструктура (жилищни комплекси, комуникационни центрове, системи за енергоснабдяване и т.н.) и предаването й в ръцете на териториалните органи на народното самоуправление.
(5) Проди – министър-председател на Италия.

Автономистите в Германия

Schwarzer-BlockГерманското автономно движение се развива от останките на Новото Ляво появило се след бунтовната 1968-ма. Активисти от движението „Sponti“ (от „спонтанност“) във Франкфурт, които отхвърлиха парламентарния път на водещи фигури като Йошка Фишер и Даниел Кон Бендит, и радикали от анти-ядреното движение, чиито политически цели преминаха отвъд екологичните проблеми, бяха първите които назоваха себе си „Автономни“ (Geronimo 2002). Повлияни от Италианската „autonomia operaia“ и с интелектуални корени в анархизма, феминизма и критическия Марксизъм, развиха своите политики около един войнстващ анти-авторитарен субективизъм, в опозиция на това което виждаха като догматизъм на Старото и Новото Ляво. Както Кациафикас (1997) отбеляза, за разлика от Италианското движение, където автономията на първо място е виждана като форма на организация на работническата класа свободна от контрола на синдикатите и политическите  партии, автономията на Германското движение отхвърля всички форми на йерархична организация.

Бидейки разнородно политическо течение  през последните трийсет тодини Autonomen участват в движения базирани на широк спектър от проблеми,  от анти-фашизъм, правата на имигрантите, скуотиране, феминизъм, мир, анти-ядрени движения до днешните движения срещу корпоративната глобализация и кампаниите срещу нео-либералните социални политики. Със възхода на движението за скуотиране (1) през 80те години на XX век в много европейски градове, Autonomen станаха част от растяща алтернативна „сцена“, която продължава да процъфтява в Берлин и още дузина германски градове и университетски центрове. Характеризирана от местна инфраструктура на колективно управлявани барове, театри, информационни центрове, книжарници, жилищни проекти и медийни групи, сцената изигра централна роля в зараждането и дълголетието на движението. Според германското правителство Autonomen наброяват около 5800 души организирани в 70 групи, с потенциал за мобилизация на близо 10,000 души, включително на цялата сцена (Bundesministerium des Innern, 2007). Докато това са само една пета от радикалните леви в Германия, тяхната безкомпромисна идеология, войнствени тактики и принос към сцената отреждат на Autonomen политическо влияние, което далеч надвишава фактическия брой на хората.

В съответствие с тяхната не-догматична линия те нямат универсално приета дефиниция за автономия, но има поне три  значения, които са са свързани помежду си и са изразявани от всички :

  • автономия като институционална независимост -правото на групата да се самоуправлява без намеса на други лица;
  • автономия като свобода от организационна йерархия – никой няма авторитет и власт над който и да е друг в групата и всяка личност има равното право да участва във всички важни решения;

  • и автономия като свобода да се развива само-създадена идентичност, като съпротива срещу това което Кацификас нарече „колонизация на всекидневния живот“ –  патриархализъм, капитализъм, расизъм, хомофобия и национализъм (Katsiaficas 1997; Geronimo 2002).

На всяко ниво на социална организация автономията на Германското движение винаги е комбинирала два контрастиращи импулса – опозиция срещу външно налагана власт от една страна (опозиция/съпротива) и градивен импулс за създаване на нови егалитарни  форми на социално взаимодействие, от друга  ( конструиране/градене ). Autonomen си поставиха двойната задача да се учат как да се съпротивляват срещу  упражняване на власт над тях, като в същото време се учат как да не участват в потисничество над други. В този смисъл те разбират, че всички индивиди (съзнателно или несъзнателно) играят ролята както на потиснати, така и на потисници в един или друг момент, в контекста на техните всекидневни взаимодействия. Едновременния отказ както да доминираш така и да бъдеш доминиран/а, взема практическа форма на един вид двупосочна „съпротивлявай се и гради “ стратегия за социална промяна : за да бъде отказана на институциите власт над хората, хората трябва да се научат да се съпротивляват срещу институционалната власт, а за да спрат хората да доминират едни над други, те трябва да градят не-йерархични структури, в които да могат колективно да практикуват егалитарни начини на взаимодействие и да се отучат от ролите на потисници и жертви, с които са били социализирани. Съпротивата означава да излизат на улиците за да защищават техните скуотове или други „свободни пространства“ от отнемане, да защищават емигрантите от атаки на нео-нацисти, да спират нацистки маршове, да блокират транспортиране на ядрени отпадъци и да се включват по всякакви други начини във активна съпротива. Главната цел на съпротивата е да ескалира в конфликт, да направи „противоречията видими“, така че повече хора да могат да  видят несправедливите отношения на власт, присъщи на системата. Импулсът за градене взема главно форма на изграждане и поддържане на сцената като мрежа от колективистично-демократични институции. Това включва организиране на колективи, вземане на решения чрез консенсус и най-общо усилия да се развива и институционализира контра-хегемонична, „свободна от доминация“ форма на взаимодействие, чрез постоянно експериментиране и колективна ре-социализация.

Докато тези два импулса на автономията често са в напрежение помежду си, те не са идеологически дебати или фракции, нито представляват сблъсък между идентичност-ориентирани или „изразителни“ активисти и тези с по-стратегическа, или инструментална логика. По-скоро представляват диалектически процес във всеки участващ, защото „да бъдеш автономен“ включва постоянно търсене на баланс между отказа да бъдеш доминиран/а и отказа да доминираш – на всяко ниво на взаимодействие. Предписанието „да бъдеш своята политика“ предполага неформално задължение не само да се правят политически информирани избори относно личната си консумация, работа и начин на живот, но също и да се демонстрира солидарност чрез участие във акции на войнствена съпротива. По този начин тяхната демократична практика е вградена в една „политика на всекидневния живот“, която опитва да балансира колективната отговорност и солидарност, със правото на само-определяне. Те се трудят да постигнат този баланс във всички аспекти на политическия си праксис – по начина по който провеждат срещите си и вземат решения, разпределят задачи, захващат се със съпротива, градят и поддържат мрежите на сцената и се свързват с широкото движение,  национално и интернационално.

Вземане на решения. Срещите на Autonomen, както тези на Запатистите и MST, имат специфични политически практики, които създават една педагогика на демокрацията. Autonomen изготвят дневният ред в началото на срещите, вместо предварително. Ако не е написано на черна дъска, човека който води бележки припомня на хората каква е следващата тема за обсъждане. Решенията се вземат с един импровизиран процес на консенсус, който най-общо отбягва различните процедури развити за да се разбиват конфликтни позиции и да се изковава консенсус. Те просто говорят, докато постигнат съгласие. Но има едно разбиране, че всеки може да заяви вето, освен ако няма някаква причина да се мисли че не е в позиция да го прави (съвсем нови членове на групата, които опитват да блокират дадено решение могат да станат заподозряни). В редки случаи някое вето може да бъдат отхвърлено, но на това се гледа като на нарушение на процеса и трябва да бъде оправдано. Кръгово изказване и явно гласуване може да се употребяват понякога, но целта е да се развие култура, в която такива механизми не са необходими. Във всеки случай механиките на консенсуса са считани за по-малко важни от справянето с неравенствата в процеса на дискутиране, чрез само-дисциплина и повишаване на съзнателността. По принцип не ползват модериране. Счита се за отговорност на всеки да внимава за властовите динамики в дискусията и да насочва вниманието на групата към проблеми, когато се появят. Поради променливото членство и защото просто отнема много време и усилия да се отучат навици като прекъсване, надприказване, да не се слуша, да се говори твърде често, да се настоява на своето и т.н., често се развива един вид цикличен модел, в който по-механични техники се употребяват за известно време, след това отпадат когато хората поемат отговорност за своето поведение и когато забравят или доминирането се промъква обратно, опитват някакъв вид структурирани техники отново или просто разговарят за проблема и си напомнят да бъдат бдителни. Имайки предвид всичко казано дотук, трябва да се отбележи че няма еднакви практики от група на група.

Autonomen имат тенденцията да култивират – често умишлено – една агресивна атмосфера в техните дискусии, което те наричат „култура на спора“ (Streitkultur). Да се поддържа култура на спора означава да се създаде пространство, в което никой не заплашва, не кара някой да млъкне и не отхвърля някой („градене„), но също където хората не се стесняват да се противопоставят на доминиращото поведение на другите, когато такова се появи, или да изказват непопулярни или несъгласяващи се мнения, когато имат такива („съпротива“). Когато този идеален баланс е постигнат, неформалните йерархии са държани под контрол, никакви теми не са считани за затворени или табу, хората се чувстват комфортно да говорят и разнообразие от позиции са изслушвани и притегляни. Хората са окуражавани да отстояват себе си и незабавно и директно да се противопоставят на всеки, чието поведение или стил на дискутиране са доминиращи, или който натрупва неформална власт в групата. В тази култура да се откажеш от власт е начин да сигнализираш, че разбираш и си в синхрон с ценностите на групата, и по този начин печелиш статус под формата на колективно признаване на правото да споделяш груповата идентичност.

Autonomen отбягват похабяване в групите на социалните движения, като прехвърлят почти целият авторитет за вземане на решение на индивида. Понеже рядко употребяват формални техники за изглаждане на конфликтни мнения или изковаване на консенсус, понякога имат реални затруднения да стигнат до консенсус за въпроси, за които има разногласие. В редки случаи могат да прибегнат до гласуване с мнозинство, но през по-голямата част го заобикалят, като просто не вземат много обвързващи групови решения.

Отговорности: Опасения относно ко-оптиране и независимост от външни интереси е една от причините Autonomen да нямат формални длъжностни лица, или говорители и почти никога не са имали платен персонал. Идентифицируеми лидери могат лесно да бъдат съблазнени да преговарят и да сключват скрити сделки с властите, или да бъдат направени любимци на медиите и да твърдят, че представляват групата относно дадени теми или по начини, за които нямат мандат от групата. Централната задача да се минимизират властовите отношения вътре в групата означава не само да се избягват формални йерархии – например като не се назначават официални лица с делегирана  власт – означава също да се избягват  включително такива неформални йерархии, основаващи се на неравно разпределение на умения, знание и опит. Autonomen съзнават и са загрижени относно отношението между количеството и вида работа които един човек извършва в групата и количеството власт която има, признавайки че тези които вършат повечето от работата или които постоянно вършат определен вид задачи в даден момент се оказва че движат нещата, което поражда неформална йерархия или власт. Наблюдаваните групи се борят срещу тези тенденции, като избягват да наемат платен персонал, защото вършейки повечето от работата персоналът ще бъде по-добре информиран и следователно ще има повече влияние върху решенията. Също избягват специализация, за да предотвратят йерархии основаващи се на това хора да придобиват специални умения или контакти. Това най-вече означава да се опитва да се редуват различните задачи, макар и рядко по някакъв стриктен или задължаващ начин. Когато има такава, работата с медии се върши на ротационен принцип. Когато национални срещи на делегати се провеждат месечно (както беше по време на горещи фази на анти-ядреното движение), групите поемат грижа да не изпращат винаги един и същ човек да ги представлява. Употребата на временни работни групи, вместо неизменни комитети предотвратява разделението на колектива на постоянни групи изпълняващи функции с различаваща се важност, което би дало на членовете на по-важните групи повече власт. Временните работни групи също правят по-малко вероятно да се образуват фракции около интереси свързани с функциите на комитетите. Събиране на новите членове с по-опитни хора при възлагането на задачи им дава обучение в повече области, така че никой да не стане незаменим (това също улеснява новите хора активно да се включват и следователно да се чувстват по-комфортно да участват в дискусии).

Организиране на акции: Пространствата на сцената дават възможност да се експериментира с не-йерархични организации, за да бъдат изразени и развити контра-културни норми и идеологии, и за конструиране и предаване на идентичности и повествования от движението, за запазването на колективната памет на движението. Понастоящем се води интензивна борба за тези пространства, защото проекти за градско обновяване биват ускорявани в градове като Берлин, в опити „да се подобри имиджа на града“ и да се привлекат инвеститори. Съпротивата започна да се фокусира все повече и повече върху проблемите за свободното пространство и оцеляването на самата сцена, особено в Берлин, където беше създаден постоянен съвет на делегати, наречен Pi-rat (Съвет за Проекти и Инициативи ) с делегати идващи от около дузина скуотове и проекти от сцената, които са изправени пред отнемане на техните места.

Стилът на колективистична демокрация на Autonomen e употребяван не само на редовните срещи, но може да бъде видян и в начините на организиране на акции. Какъвто и да  е размера или природата на акцията, основната организационна единица за съпротивителни действия е  групата по интереси, състояща се от три, четири до дузина души. Групите са движени с консенсус и е по-вероятно да вземат обвързващи решения. Прието е , че никой няма да бъде оставен сам по време на акция. Освен ако не действат сами,  групите по интереси се координират помежду си в големи акции като употребяват „съвет на говорителите“ или „съвет на делегатите“. Делегатите от всяка група по интереси имат мандат само да съобщават желанията на техните групи, а задачата на съвета е да създаде консенсусно предложение, което взема предвид коренно различаващи се перспективи и интереси, и да го изпрати на групите по интереси за одобряване чрез консенсус. Окончателни решения биват вземани в съвета само когато е ясно, че всички  групи по интереси подкрепят решението, или поне най-малко не са неблагоприятно засегнати от него. Палаткови лагерни събирания за акции и тематични лагерувания са начини да се разшири стратегията за „градене“ отвъд микро нивото. Например имаше три палаткови лагера на протестите срещу Г8 през Юни 2007г., най-големият от които беше от 8000 активисти. Обикновено има четири или пет отделни лагера разположени край маршрута на транспортиране на ядрени отпадъци до депото в Горлебен, веднъж или два пъти всяка година. Лагеруванията са организирани като мини-градове по един участнически начин, със колективно готвене, споделени задачи по поддръжката и  групи по интереси, срещи на делегати и на целият лагер за вземане на решения относно всички въпроси свързани с живота в лагера по време на дните на акцията. Групите по интереси също са предпочитана организационна база за големи протестни шествия и улични акции, които еволюират в това което Autonomen наричат „масова войнственост“ или координирани улични битки с полицията. Те може да изглеждат на външните хора като сцени на хаос, но често са добре организирано вкарване в действие на изработени тактически концепции. Докато съвети на делегатите рядко биват свиквани по време на улични акции, групите по интереси продължават да функционират на основа на неформален консенсус, като членовете се пазят взаимно, намесвайки се да предотвратят арести когато могат, да извикват медицинска помощ когато е необходимо и т.н.

БЕЛЕЖКИ

  1. https://en.wikipedia.org/wiki/Squatting

Източник: kalenbriag.wordpress.com

Германската външна политика и Ирландия (1900-1914)

В този материал се разглеждат отношенията на Германската империя към ирландския въпрос в предвоенния период. Може да се види, че Берлин има особен интерес към събитията в Ирландия в годините на ълстърската криза 1912-1914 г.

В края на XIX – началото на ХХ век най-важен в политиката на Великобритания е ирландският въпрос. Влошаването на вътрешната ситуация на Зеления остров често води до кризи в Британската империя. В контекста на международното напрежение, което е характерно за началото на ХХ век, представлява интерес да се разгледа ролята на ирландските събития във външната политика на кайзерова Германия в предвоенния период.
Накратко ще характеризираме политическият климат в този период.
В началото на ХХ век като актуални проблеми в Ирландия се считат поземления въпрос и хоумрула (законопроект за автономия). С приетия през 1903 г. аграрен закон основно искане на ирландското национално движение е автономният статус на Ирландия в състава на Британската империя, въпреки че не цялото население на острова подкрепя това искане. На привържениците на автономията се противопоставят представителите на две политически течения: революционното и юнионизма.
Активистите на революционното направление в обществената мисъл се стремят към пълна независимост на Ирландия. За да се реши тази задача, според тях, трябва да се организира въстание срещу английското господство. Революционерите нямат широка подкрепа [1, 432-433; 2, 72]. Много от лидерите на радикалните  националисти се придържат към традиционната формула: „трудностите за Англия са шанс за Ирландия“. С нарастването на международното напрежение и реалната военна заплаха за Англия, революционерите обръщат своето внимание към главния съперник на Британската империя – Германия. В кръговете на националистите, по митинги, в националистическата преса се разпространява идеята за съюз с немците в предстоящата война.¹ [3, 82].
Юнионистите пък се опитват всячески да запазят обединението между Ирландия и Великобритания. Крепост на юнионизма е североизточната провинция на Ирландия – Ълстър. Тук се намират политическите, икономически и религиозни корени на юнионистите. Мнозинството от населението в провинцията е протестантско (по-голямата част от ирландците са католици). Индустриалният северен Ълстър рязко се различава в нивото на развитие от аграрния юг. Повечето индустриалци, земеделци и квалифицирани работници в Ирландия също са протестанти. Те се опасяват, че въвеждането на хоумрул може да ги лиши от съществуващите привилегии. Ето защо, законопроектите от 1886 г. и 1893 г. предизвикват силна реакция от страна на юнионистите и дори ълстърски кризи.
Най-голям мащаб достига ълстърската криза през 1912-1914 г., разразявайки се след внесения в Уестминстър през април 1912 г. проект за трети хоумрул. През 1913 г. за защита на обединението юнионистите сформират Ълстърските доброволчески сили (ЪДС). В допълнение, юнионистите се опасяват, че в случай на приемане на хоумрула те ще преминат в поданство на протестанта Вилхелм II [4, 129; 5, 376-377]. В отговор през есента в южната част на страната се появяват Ирландските доброволци (ИД). И двете организации провеждат занятия по военна подготовка и нелегално доставят на острова оръжие. Тази ситуация води до остра криза в Британия. Естествено, подобни събития не могат да останат без вниманието на Германия.
Интересът на немското общество към ситуацията в Ирландия, както отбелязва немският историк В. Хюнзелер, започва да се надига от края на XIX в. Той е причинен от две обстоятелства. Първо, проблемите с приемането на първия и втория хоумрул във Великобритания и, второ, дискусията в Райхстага по въпроса за националната политика на новите германски територии – Елзас и Лотарингия [6, 76]. В Германската империя също съществува и собствен национален проблем – в източните територии, където живеят поляци, които настояват за национална автономия. Затова политическото ръководство на Райха, национално-либералната и консервативната преса не поддържат сепаратистките движения на своите многонационални европейски съседи (например в Австро-Унгария и Британската империя). Ирландските искания за хоумрул ги разглеждат като опасна заплаха за идеята на националната цялост, способстваща за вътрешната и външната сила на единната национална държава. Признавайки сходството на национално-политическата ситуация в полските области и ирландските, консервативните кръгове на немския елит подчертават наличието в Ирландия на силата на юнионистите. Обратното, либералната, социалдемократичната и католическата преса приветстват исканията на ирландците да установят автономия. Те виждат в това тласък към икономическо, политическо и културно-религиозно развитие на острова. [6, 265-266].
германия Любопитно е отношението на немските посланици в Лондон към ирландския въпрос. Посланикът граф Метерних (1901–1912) одобрява политиката на британските консерватори по отношение на хоумрула, виждайки във въвеждането на автономията дестабилизиращ фактор. Въпреки това, последният германски предвоенен посланик княз фон Лихновски (1912–1914) и първият секретар на посолството фон Кюлман симпатизират на реформаторското крило на ирландските националисти в тяхното искане за автономия. Те особено приветстват включването в законопроект принципа на демократичния федерализъм. В своите донесения дипломатите критикуват методите на юнионистката съпротива срещу въвеждането на общоирландска автономия. [7, 91-98].
Усложненията в англо-ирландските отношения се анализират от официалната германска страна не без интерес, но с голяма предпазливост. Те се опитват да изключат конкретните точки на възможно съприкосновение с Великобритания, избягвайки официалните изказвания по повод нейната ирландска политика [7, 88]. С идването на власт през 1909 г. на Бетман-Холвег с неговата външнополитическа програма, насочена към установяване на „взаимоотношения“ с Англия [8, 109-110], Берлин става още по-предпазлив по въпросите за отношенията с Лондон.
Въпреки това, можем с увереност да говорим за започването на германо-ирландското сътрудничество от 1898 г., договорът за което е сключен на неутрална територия, в САЩ. Това е свързано с увереността на немската и ирландската диаспора в съществуването на таен съюз между Англия и Америка, против който по митинги и в пресата встъпват представители и на двете групи [9, 274]. През 1910-1912 г. в Америка се провеждат серия от демонстрации срещу англо-американския договор за арбитраж, организирани от ирландските и немските организации². Те се опасяват, че този договор в бъдеще може да прерасне във военно-политически съюз. Сътрудничеството им е основано на омразата срещу Англия. Ако ирландците виждат в нея вековен угнетител на своя народ, то немците – противник на развитието на Германската империя.
Неформалните и неофициални контакти с ирландските националисти в Ню Йорк в продължение на седем години преди войната се осъществяват с посредничеството на историка Т. Шиман, който е близък на кайзера и поддържа отношения с много влиятелни немски политици и военни [8, 80]. Той настоява за рентабилността на използването на съвместната работа между немците и ирландците в САЩ в случай на англо-германска конфронтация. За способността на ирландците да противодействат на английското влияние в САЩ съобщава посланикът граф фон Бернщорф. От началото на Първата световна война той става посредник между Берлин и ирландските революционери, а ирландската и немската диаспора взимат активно участие в антибританската пропаганда в Америка [9, 124-125].
Едновременно с ирландските емигранти в Америка се активизират и техните сънародници в родината. В разгара на „флотската паника“ в Англия, причинена от приемането на германския закон за флота от 1908 г., който заплашва Албиона към 1920 г. да загуби статуса си на „господар на морето“, през есента на 1909 г. в Ирландия сред сепаратистите се надига глас за съюз с Германия. На засилващия се германски флот те възлагат „огромни надежди“ [10, 329; 11, 634]. Както сепаратистите, така и британските консерватори отбелязват важността на геополитическото положение на Ирландия в Атлантика и нейната близост до Великобритания, създаващи реална заплаха за Лондон в случай на придобиване на независимост или автономия на Зеления остров³ [12, 334].
С подобните настроения на ирландците е запозната част от висшето германско общество, но те нямат широка известност в страната. С цел да промени ситуация ирландският националист Р. Кейзмънт се обръща анонимно с молба към генерал Ф. фон Бернхарди, бивш член на Генералния щаб, да преведе и публикува статията му „Ирландия, Германия и следващата война“ във водещите немски вестници [13, 400]. Този избор не е случаен. През 1912 г. Бернхарди написва книгата „Германия и приближаващата се война“, която получава широка известност не само в родината му, но и в целия свят. Главната теза на книгата е необходимостта от приемане на превантивни мерки срещу Антантата. В статията Кейзмънт доказва преимуществата ирландците да се откажат от подкрепа за Англия във вероятната война и изгодността от съюз с Германия.
Бернхарди откликва на молбата и на 18 септември 1913 г. в консервативния вестник „Пост“ се появява статията „Ирландия, Германия и Англия“, запознаваща читателите с идеите на анонимния „лоялен на Германия ирландец“. Генералът подчертава, че в статията се разкриват слабостите на Британската империя и обръща внимание на това, че ако рано или късно започне война с Мрачния Албион, немците ще „имат съюзник във вражеския лагер“, който ще осигури безпокойството на Англия и вероятно може да отклони част от британските войски. В друга статия Бернхарди посочва „ахилесовата пета“ на Великобритания, заради която тя има „всички основания да се опасява от войната“. От една страна, това е ирландското движение за независимост, значението на което редом с фенианството в САЩ не трябва да се подценява. От друга страна, това са революционните желания и жаждата за независимост на колониите, „които, въпреки империалистичните стремежи на Англия, предизвикват у нея сериозна тревога и несъмнено подкопават активността й в Европа“4.
Тези агресивни статии, автор на които е бившият член на Генералния щаб, не могат да останат без вниманието на външнополитическите ведомства на империята и на 19 септември в „печатния рупор“ на Министерството на външните работи на Германия „Кьолнише Цайтунг“ е отпечатан рязък отговор. В статията се посочва, че публикациите с фалшивото излагане на ситуацията в Ирландия в известните немски вестници нарушава общата линия на външната политика на империята. От писателската дейност на Бернхарди е недоволен император Вилхелм II, който смята, че тя може да донесе вреда на интересите на Германия5. Помощник държавният секретар А. Цимерман се възмущава от невежеството на генерала и иска занапред „неговата публицистична дейност да се ограничи само до военната област“6. Възможно е на генерала да е оказан натиск, тъй като той повече не пише за Ирландия.
В контекста на изложените идеи на генерала представлява интерес какво е отношението на Генералния щаб и Адмиралтейството към ирландския фактор. Да отбележим факта, че въпреки многовековната революционна традиция, основана на търсенето от ирландските националисти на чуждестранна помощ в своята борба с Албиона, Ирландия не е разглеждана от висшето офицерство на флота в плановете за военни операции срещу Англия [14, 48-76]. Офицерите от Адмиралтейството поставят ниска оценка на възможността от нахлуване в Ирландия, изхождайки от две обстоятелства: въпреки остротата на англо-ирландския конфликт, немските наблюдатели отбелязват лоялното отношение на ирландците към властта в случай на външна опасност и те знаят безуспешността на предишните испански и френски десанти на острова през XVI–XVIII век [6, 183]. Подобни разсъждения напълно отговарят на ситуацията в Ирландия и Атлантика.
Тази позиция е аргументирано представена в статията на морския офицер А. Р. фон Биберщайн [15, 33-34]. Той опровергава бившия първи лорд на Адмиралтейството граф Коудур по повод на това, че немците могат да използват ситуацията в Ълстър и да превърнат Белфаст в база на германския флот. Биберщайн обосновава безпочвеността на подобни мисли исторически и технически. Привеждайки примери от историята на чуждестранни нахлувания в Ирландия от 1601 г. до 1798 г., авторът подчертава, че съвременната ситуация е променена, а английският флот е станал много по-силен. Той посочва ненадеждността на двата възможни пътя към Ирландия: през Ла Манша и през Шотландия. В първия случай препятствие за немците ще стане флота и бреговите укрепления на Франция. В Северно море също има няколко английски бази, а след завършването на строителството на Скапа Флоу този път ще бъде закрит. По-изгоден за немците би бил десантът на източното крайбрежие на Великобритания, в близост до Лондон. Биберщайн се съгласява с това, че немците може да се възползват от временното отсъствие на големите съединения на британския ВМФ в близост до метрополията, но в такъв случай възниква опасението, че с тяхното връщане ще бъде прекъсната връзката с Берлин на немския експедиционен корпус, което означава провал на операцията. Изхождайки от това, авторът прави извода, че възможността за германско нахлуване е изключена, а надеждите на ирландските националисти са безпочвени.
Подобно отношение към Ирландия се тай у германското Адмиралтейство и в годините на Първата световна война. Нахлуването на острова, според адмирал А. Тирпиц, може да бъде осъществено само след взимането от Англия на стратегическите инициативи в Атлантика, което не се случва.
През 1914 г. Ълстърската криза достига своя апогей. Това се отразява в нерешения въпрос за ирландската автономия; през март възниква армейска криза, когато британските офицери от гарнизона в Кура (в близост до Дъблин) отказват да се преместят в Ълстър от опасения, че ще бъдат използвани срещу юнионистите, към които изпитват симпатии, а през април и юли заради контрабандата на оръжие от Германия за ЪДС и ИД. Наблюдателите остават с впечатлението за неминуемата гражданска война на острова. Много големи британски политици, като например Д. Лойд Джордж и Х. Аскуит смятат, че събитията в Ирландия пораждат у Берлин и Виена илюзии, че Лондон няма да се осмели активно да се намеси в европейски конфликт, за да не засили по този начин започването на войната [16, 170; 17, 239]. Американският посланик в Германия съобщава през 1914 г., че немските шпиони виждат в ЪДС „реално и сериозно революционно движение“ и смятат, че въстанието задължително ще избухне с началото на войната [18, 79].
Без съмнение висшето ръководство на Райха внимателно следи ситуацията на острова. Самият кайзер се интересува от нещата в Ирландия, активно коментирайки донесенията от Лондон [6, 267]. Интересен е също фактът, че през август 1913 г. по време на частното посещение на лидера на ълстърци E. Карсън в Германия той е поканен на неформален обяд с Вилхелм II. Кайзерът се опитва да насочи разговорът към ситуацията в Ълстър, но Карсън умело отбягва този въпрос [19, 226].
В донесенията на германските посланици от Лондон се разкрива все по-големият скептицизъм по отношение реалността за въстание в Ирландия. Фон Кюлман още през ноември 1913 г. отбелязва, че докато ирландският въпрос заема главно място във вътрешната политика на Англия, той ще трябва да води външната си политика с голямо внимание и сдържаност7.
Особено внимание дипломатите обръщат на армейската криза. Ежедневно почти в продължение на месец от Лондон пристигат донесения с описание на ситуацията в страната. „Офицерският бунт“ поставя под съмнение дисциплината в английската армия и нейната готовност за война. Военното аташе Ренер подчертава сериозността на кризата, но отбелязва, че говори само за офицерите, докато войниците остават спокойни. Ренер предлага да се вземе предвид спецификата на английската дисциплина, която се различава от континенталната военна традиция. Британските офицери преди всичко са поданици, а след това войници, защото решават да не вървят срещу своите политически идеали. В случай на външна заплаха вътрешните раздори всячески се прекратяват. Ренер вижда причина за кризата в политиката на консервативната партия, в ръцете на която офицерите са играчки, и предупреждава за прибързаните изводи за ситуацията в Ирландия8.
Що се отнася до контрабандата на оръжие от Германия, то тук пряка връзка с германското правителство не може да се проследи. Но Е. Б. Черняк и Хюнзелер смятат, че тези търговски сделки се правят с пасивното съгласие на Берлин [5, 371; 6, 229-230].
Юлската криза от 1914 г. съвпада с усложненията в разглеждането на ирландския въпрос, породени от провала на конференцията между реформаторите и юнионистите по въпроса за хоумрула. Изглежда, че гражданската война чука на вратата. Немската преса внимателно следи събитията на острова. По честота съобщенията от Ирландия не отстъпват на съобщенията за австро-сръбския конфликт [20, 433]. Кюлман в донесение до канцлера през юли 1914 г. говори за благоприятния момент за използване на британските усложнения в Ирландия в полза на интересите на Германия [7, 96]. В берлинските кръгове смятат, че Англия не може да вземе активно участие във войната. Подобни илюзии се появяват по ред причини и една от тях е проблемът в британските колонии и заплахата от гражданска война в Ирландия [8, 735].
Изглежда, че ирландският фактор изиграва своята роля в увереността на германските върхове в заетостта на Лондон с вътрешните дела, което води до необмислена политика по отношение на Белгия. За германското ръководство е напълно изненадващо влизането на Великобритания на 4 август 1914 г. във войната. В същото време, Берлин вече може да премине от пасивно наблюдение на ситуацията в Ирландия към активно използване на ирландското национално движение в своята военна пропаганда.

Бележки
¹Виж например: Germans and Irish Stand Together // The Gaelic American. 1910. 10 June; When Germany
Fights England / B. Hobson // Irish Freedom. 1911. Oct.–Nov.; Ireland and the German Menace /R. Casement //
Irish Freedom. 1912. Oct.
²Виж например: National Library of Ireland, Devoy Papers, Ms. 18079. Lots re Anglo-American Arbitration
Treaty 1911; The German Irish Alliance // The Gaelic American. 1910. 6 Aug.
³Виж: Casement R. Gesammelte Schriften: Irland, Deutschland und die Freiheit der Meere und andere Aufsätze.
Diessen, 1916.
4Politisches Archiv, Auswärtiges Amt (по-нататък – РА АА)/ Deutschland 121. № 6. Publikationen. Bd. 2 (R 800)
(по-нататък – Deutschland 121), A 19450. Lyncker an Bethmann Hollweg, 1913. 27. Sept.
5РА АА. Deutschland 121. Anlage zu A 19510. Bernhardi F. von. Deutschland und England // Die Post. 1913.
28. Sept.
6РА АА. Deutschland 121. A 19510. Zimmermann an Lyncker, 1913. 5–9. Oct.
7PA AA, England 80. Die Verhältnisse in Irland (далее – PA AA, England 80), Bd. 12 (R 5868), A 22553.
Kühlmann an Bethmann Hollweg, 1913. 10. Nov.
8РА АА, England 80. Bd. 13 (R 5869). Anlage zu A 5914. Militär Attaché, 1914. 23. März, S. 1, 3–4; Anlage zu
A 5960. Militär Attaché, 1914. 25. März. S. 1.

Списък с литература
1 Foster. R. F. Modern Ireland, 1600–1972. London, 1988.
2 Alter P. Die irische Nationalbewegung zwischen Parlament und Revolution. Der konstitutionelle Nationalismus
in Irland 1880–1918. München; Wien, 1971.
3 Hobson B. Ireland Yesterday and Tomorrow. Tralee, 1968.
4 Prill F. Ireland, Britain and Germany, 1871–1914: Problem of Nationalism and Religion in Nineteenth-Century
Europe. Dublin; New York, 1975.
5 Черняк Е. Б. „Офицерският бунт“ в Англия (от историята на общополитическата криза в навечерието на Първата световна война) // Международни отношения. Политика. Дипломация XVI–XX в. М., 1964.
6 Hünseler W. Das Deutsche Kaiserreich und die Irische Frage 1900–1914. Frankfurt am/M; Bern; Las Vegas,
1978.
7 Kluge H.-D. Irland in der Geschichtswissenschaft, Politik und Propaganda vor 1914 und im Ersten Weltkrieg.
Frankfurt am/M; Bern; New York, 1985.
8 Fischer F. Krieg der Illusionen: die deutsche Politik von 1911 bis 1914. Düsseldorf, 1998.
9 Doerries R. R. Washington – Berlin 1908–1917. Die Tätigkeit des Botschafters Johann Heinrich Graf
Bernschtorff in Washington vor dem Eintritt der Vereinigten Staaten von Amerika in den Ersten Weltkrieg.
Düsseldorf, 1975.
10 Public Record Office London, Colonial Office 904/118. Précis of Information received by the Special Branch
RIC during the month of August 1909. Nr. 2497/S, 11.09.1909.
11 Public Record Office London, Colonial Office 904/118. Précis of Information received by the Special Branch
RIC during the month of November 1909. Nr. 2587/S, 11.12.1909.
12 Чърчил У. Световната криза // Чърчил У. Световната криза. Автобиография. Речи. М., 2003.
13 Bernhardi Fr. von. Denkwürdigkeiten aus meinem Leben: nach gleichzeitigen Aufzeichnungen und im Lichte der
Erinnerung. Berlin, 1927.
14 Kennedy P. M. The Development of German Naval Operation Plans against England 1896–1914 // English History
Review. 1974. № 89.
15 Biberstein A. R. von. Das Phantom einer deutschen Landung in Irland // Neue Militärische Blätter. 1910. № 70.
16 Лойд Джордж Д. Военни мемоари. М., 1934. Т. 1–2 .
17 Asquith H .H. Der Ursprung des Krieges. München, 1924.
18 Steward A.T.Q. Craig and Ulster Volunteer Force // Leaders and men of the Easter Rising: Dublin 1916. Ithaca;
New York, 1967.
19 Stewart A.T.Q. The Ulster Crisis. London, 1967.
20 Loh G. Irland in der Berichterstattung deutscher Tageszeitung (1914–1918). Frankfurt am/M; Bern; New York;
Paris, 1987. Bd. 1.

В. И. Дуров