Partido Guatemalteco del Trabajo

pgtИсторията на борбата на гватемалските комунисти представлява поредица от възходи и спадове, победи и поражения. През 1923 г. в страната се появява първата комунистическа партия, която веднага се подлага на преследвания от властите, които водят партията почти до пълно унищожение. Възстановяващите се от първите удари комунисти отново изпитват натиска на държавата: от 1931 г. до 1944 г. фашисткият диктатор Хорхе Убико възобновява безпощадните гонения срещу партията, дори въпреки това, че в тези години комунистите представляват най-малобройната група интелигенти, имащи доста слаба подкрепа сред обществото.

През 1944 г. група прогресивни военни сваля Убико, откривайки нови перспективи за развитието на гватемалската левица. Въпреки това, бързият ръст на партията и свързаните с това проблеми, като например избора на стратегия за развитие, пораждат вътрешна борба, водеща след себе си до серия от разколи. През септември 1949 г. Комунистическата партия на Гватемала с Хосе Мануел Фортуни начело официално се възражда от пепелта. През следващата 1950 г. Мануел Гутиерес създава също комунистическата Революционна партия на гватемалските трудещи се. С идването на власт през 1951 г. на прогресивния лидер Хакобо Арбенс Гусман се откриват нови пътища за легализиране на комунистите, което принуждава двете партии да помислят за обединяване на силите. Скоро се провежда Конгрес за сливане (II Конгрес), потвърждаващ обединението на двете партии под новото име Гватемалска партия на труда начело с генералния секретар Хосе Мануел Фортуни.

След две години партията отново влиза в нелегалност: свалящият Хакобо Арбенс Кастильо Армас, изпълняващ преките директиви на Съединените щати, разгръща в страната терор срещу прогресивните слоеве, най-вече срещу комунистите. Фортуни отива в изгнание в Мексико, откъдето продължава да ръководи партията, приемаща нова тактика: инфилтриране в профсъюзите и масовите движения (в това число и неполитическите), възникващи и изчезващи в Гватемала доста бързо.

III Конгрес, проведен през 1960 г., разработва нови планове за борба. След неуспешното въстание на 13 ноември 1960 г., обявено по „молби на Москва“, правителството организира истинско преследване на комунистите, въпреки че те въобще нямат никакво отношение към бунта на военните националисти. На 21 ноември в обсадно положение са обявени всички департаменти, където ГПТ има някаква подкрепа. Пред лицето на масовите репресии малка група от младежкото крило на партията (Juventudes Patrioticas del Trabajo – Патриотична работническа младеж), обединяваща се с някои членове на „Демократичния революционен съюз“ (Unión Revolucionaria Democrática), създава малък отряд от селски партизани под командването на бившия полковник Карлос Пас Техада, наречен с гръмкото име „Партизански фронт 20 октомври“ в чест на датата на революцията през 1944 г.

25 бойци формират в съответствие с кубинската стратегия на фокизма партизанско огнище в департамента Баха Верапас. Пренебрегвайки военната подготовка и изучаването на местността, партизанският отряд е обречен на разгром. На 11 март 1962 г. партизаните пускат манифест към нацията, а два дни по-късно по време на първата битка с армейските сили в джунглата между Конкуа и Гранадос 13 бойци загиват, а няколко други са пленени, в това число и Родриго Астуриас Амадо, син на известния гватемалски писател Мигел Анхел Астуриас. Оставащите на свобода партизани отстъпват в Уеуетенанго, където се съпротивляват до своето унищожение на 29 март 1962 г. в битката при Сан Матео Икстатан. Така първият опит за започване на партизанска война е разочароващ: от 25 човека загиват 19 в битките.

Мълниеносното поражение предизвиква в партията яростни спорове за жизнеспособността на стратегията за въоръжена борба. Въпреки осъждането от голяма част от организацията на милитаристките идеи много скоро след краха на „Партизански фронт 20 октомври“ още една група младежи от JPT се отправя в Куба, за да премине там през курс за военно обучение за бъдещата партизанска дейност в Гватемала. На Острова на свободата тези юноши се срещат с командващия „Революционно движение 13 ноември“ Йон Соса: в хода на преговорите е решено да се обединят силите в борбата срещу правителството. Така възникват „Въоръжени бунтовнически сили“ (Fuerzas Armadas Rebeldes – FAR).

Гватемалската партия на труда, въпреки че оказва подкрепа на FAR, не разглежда въоръжената борба като единствения метод за завземане на властта. Например, основно внимание партията отделя на политическото развитие, въпреки че не отрича възможността за съвместното съществуване едновременно на две линии – военна и политическа. С течение на времето вътрешните дискусии между PGT и комунистическото крило на FAR все повече се изострят. Нещо повече, усложняват се отношенията с младежкото крило – в това време докато партийното ръководство залага на изборната борба, младежите се обръщат към въоръжените действия. Тези разногласия водят до това, че през 1966 г. партията просто разпуска „Патриотичната работническа младеж“.

Въпреки откровения държавен терор, началото на който започва с „изчезването“ на 28 народни лидери (сред които и представители на PGT) през март 1966 г., отношенията между PGT и FAR стават все по-лоши и по-лоши. Стига се до това, че през лятото на 1967 г. по време на провежданата в Хавана конференция на Организацията за латиноамериканска солидарност делегациите на двете организации едва не се сбиват. Окончателният разрив е оформен на 21 юни 1967 г.: FAR обвиняват партията в отказ от подкрепа на своето въоръжено крило в лицето на бившите членове на „Патриотична работническа младеж“. В отговор на това PGT създава „Въоръжени революционни сили“ (Fuerzas Armadas Revolucionarias – FAR), използващи същите символи и лозунги, както и „Въоръжени бунтовнически сили“, въпреки че последните партийците ги наричат „авантюристи“, заявявайки, че само „техните“ FAR са истинска революционна структура.

Нарастващите репресии на правителствените сили, както и дейността на „ескадроните на смъртта“ много скоро унищожават въоръженото крило на Гватемалската партия на труда. През януари 1968 г. е арестуван координаторът на градската мрежа на FAR Рохелия Крус Мартинес (бивша мис Гватемала). Седмица по-късно тя е убита след изтезания и разпити. В отговор на престъплението PGT осъществява серия от въоръжени акции и терористични актове в столицата на страната, в резултат на които са убити американският генерал Джон Уебър и капитан Ернесто Мунро, отговорен за формирането и подготовката на ултрадесните полувоенни банди, както и за прикриването на техните кървави престъпления. Командващият градския фронт Леонардо Кастильо Джонсън, стар приятел на Рохелия Крус, скоро е идентифициран: попадайки в обкръжение, той се съпротивлява до смърт, дори тогава, когато му свършват патроните, той тръгва с юмруци срещу агентите, опитвайки се да пробие обсадата.

rogelia cruz

Рохелия Крус

През 1969 г. е проведен IV Конгрес на партията: в този момент „Въоръжените революционни сили“ са вече почти разгромени, но въпреки своята слабост те продължават да извършват акции от малък мащаб. За 1970 г. са назначени нови президентски избори. PGT се обръща към своите последователи с молбата да се въздържат от участие в този фарс. Предварително известният победител, ултрадесният генерал Карлос Арана Осорио, поема юздите на управлението, като първото нещо е да се разправи с потенциалните си противници. Разгърната е мащабна армейска операция срещу гватемалската гериля, обхващаща първоначално изключително провинцията, а след това се премества и в града. През януари 1971 г. Суидад де Гватемала е в тотална обсада, докато армейските отряди с помощта на полицията и „ескадроните на смъртта“ жилище след жилище започват да прочистват столицата в търсене на участници в партизанските организации. На арести и последващи екзекуции се подлагат не само директните участници в герилята, но и симпатизантите им – така са заловени и разстреляни някои профсъюзни и политически лидери. Бойците на „Въоръжени революционни сили“ един след друг попадат в ръцете на властта.

Въпреки огромните репресии, ГПТ продължава да действа подполно в масовите организации и профсъюзите. Нещо повече, губейки потенциала на своя въоръжен апарат, партията възлага всички надежди на тайната политическа борба. Ръстът на подобната дейност на партията продължава до 26 септември 1972 г., когато в едно столично жилище полицията разкрива среща на историческото ръководство на Гватемалската партия на труда. Шестима ръководители, в това число и генералният секретар Бернардо Алварадо Монсън, и един работник са арестувани, а след това след кратък пробен период и жестоки мъчения са убити. Унищожаването на партийното ръководство става почти смъртоносен удар за партията.

1973 г. е година на засилване на социалната криза: обедняването на населението върви със засилени темпове, докато в това време Съединените щати увеличават военната помощ на правителството, опасявайки се от експлозия на недоволството. В крайна сметка северноамериканците, получавайки от Арана Осорио всичко, което е нужно за борба с „червената заплаха“, на президентските избори през 1974 г. подкрепят генерал Киел Лаугеруд, който трябва да се представи в очите на световната общност като миротворец и демократ. Изборите, по добра традиция, се съпровождат от масови фалшификации и насилие по отношение на недоволните граждани. През декември 1974 г. на партията отново е нанесен удар – арестуван и убит е новият генерален секретар Уберто Алварадо.

От 1972 г. ГТП се преследва от постоянни неуспехи. Страшното земетресение през февруари 1976 г. (27 хиляди загинали и 72 хиляди ранени) не променя нищо в социално и политическо отношение.

Дейността на партията в този период намалява значително, нейният въоръжен апарат почти изчезва. Малкото от тези, които продължават да се надяват на въоръжената борба предпочитат да се присъединят към „Въоръжените бунтовнически сили“, водещи все още повече или по-малко успешна борба срещу правителството. Всичко това води до факта, че Централният комитет на своята планирана среща в Кецалтенанго през същата 1976 г. взима решение за реформирането на своя въоръжен апарат и създаването на Военен комитет (Comision Militar – COMIL) под егидата на ЦК.

Новата военна програма бързо дава своите резултати: през следващите месеци са организирани въоръжени клетки в провинцията и столицата, които изпълняват десетки акции: нападения срещу полицейски участъци, убийства на лица, свързани с „ескадроните на смъртта“, организиране на засади на армейски патрули.

Ръстът и дейността на новото въоръжено крило на „Гватемалската партия на труда“, както и преди, влиза в противоречие с политическата дейност на Централния комитет. Развръзката настъпва през 1978 г., когато в отговор на клането дело на правителството в град Пансос на 29 май (когато армейските сили стрелят по народна демонстрация, убивайки 160 човека) директно по улиците на столицата COMIL организира засада на камион с бойци на Военната полиция, убивайки 20 човека. Ръководството на ГПТ веднага пуска специално комюнике, в което отхвърля всякаква съпричастност към случилото се.  Успоредно с това всички членове на „Военния комитет“ са изгонени от партията. PGT остава без своето въоръжено крило.

Този ход поражда вътрешна опозиция в партията. След яростните спорове на милитаристите и пацифистите от партията излиза група начело с Марио Санчес, която веднага, обединявайки силите си с бившите представители на „Военния комитет“, създава комунистическа партия за въоръжена борба с правителството – „Гватемалска партия на труда – Ядро на Националното ръководство“ (Partido Gutemalteco del Trabajo – Nucleo de Direccion Nacional – PTG-ND).

PGT също продължава да функционира без да извършва въоръжени действия до 1980 г., когато е създаден „Комитет за военна дейност“ (Comision de Trabajo Militar), който обаче не разгръща особено мащабна работа. Създаването на новия военен апарат не прекратява вътрешните дискусии за въоръжената борба и през 1983 г. след серията от масови разправи на правителството с недоволните граждани ръководството за втори път разпуска своята младежка секция „Juventudes Patrioticas del Trabajo“, в която се укрепват идеите за всеобщо въоръжаване за самозащита. Голяма част от младежите напускат редиците на PGT, давайки живот на нова структура – „Partido Guatemalteco del Trabajo – 6 de Enrero“ (Гватемалска партия на труда – 6 януари – PGT – 6E), която се намира в близък контакт с „Революционен октомври“ (Octubre Revolucionario) – друга група дисиденти начело с Марио Пайерас Соларес, идващ от „Партизанската армия на бедните“. Това единство обаче не носи никакви осезаеми последствия.

Гватемалските комунисти отново остават без въоръжена подкрепа и действат по този начин до 1986 г., когато PGT решава да влезе в съюз с „Гватемалското национално революционно единство“ (Unidad Revolucionaria Nacional Guatemalteca) – коалиция между въоръжени групировки в страната, в която влиза също и PGT-ND. Именно след присъединяването на основната партия на комунистите, URNG започва да търси път за мирно решение на гражданския конфликт – през 1987 г. се провеждат първите преговори между герилята и правителството. Въпреки че тези първи опити не дават никакъв резултат, PGT, въпреки всичко продължаваща да има значително влияние в революционния лагер, настоява за продължаване на диалога с властите, кулминацията на който става подписването на мирните споразумения през 1996 г.

Източник: Никитич Винтер

Organización Revolucionaria del Pueblo en Armas

orpa„Революционна организация на въоръжения народ“ начело с Родриго Астуриас (команданте Гаспар Илом) възниква като група дисиденти от „Fuerzas Armadas Rebeldes“, която от 1969 г. представя тезата за по-широкото включване на индианското население в герилята. Освен това, тезата не се разглежда от гледна точка на социалната проблематика на положението на коренните народи, а по-специално от позицията на индианския национализъм: т.е. борбата за права на етническото мнозинство в Гватемала, лишено от всякакви права. Ръководството на FAR отхвърля представените концепции, аргументирайки своята позиция с това, че организацията се сражава не „срещу расовата дискриминация“, а срещу „всички тези видове социална дискриминация, т.е. угнетения на бедните от богатите“. Не съгласявайки се с това решение, групата се откъсва от FAR и през юни 1971 г. образува „Революционна организация на въоръжения народ“ – чисто индианска група с революционно направление.

Новата група веднага започва да търси начини за включване на индианското население във въоръжената борба, за да промени настоящото положение, тъй като до този момент почти всички бойци на партизанските групи в Гватемала са или бели, или метиси, което според участниците в ORPA обяснява недоверието на индианците-селяни към революционерите и техните концепции.

Избрана зона за действие е „коридорът“ между Алтиплано и Бока Коста, който тръгва от мексиканската граница директно до столицата, обхващайки департаментите Сан Маркос, Кецалтенанго, Солола и Чималтенанго.

От момента на своето основаване до 1979 г. ORPA  почти не води бойни действия, постепенно подготвяйки почвата за широкомащабна партизанска война. Отхвърляйки „фокистката“ теза, която според команданте Гаспар Илом е причината за краха на всички минали бунтовнически групи, фактически организацията се ръководи от стратегията за всеобщо въоръжаване на народа. Дългите години нелегална и тайна работа сред индианското население водят до това, че ORPA постига огромна подкрепа сред индианците от планините и равнините. Малка структура също присъства и в столицата, въпреки че тя не играе съществена роля. Въпреки това, през 1981 г., когато правителството разгромява градския фронт, в Сиудад де Гватемала има повече от 600 привърженици на организацията.

Първата бойна акция на ORPA е нападението на 18 септември 1979 г. в латифундията „Мухулия“. От момента на своето публично появяване ORPA малко по малко увеличава динамиката на въоръжените действия: в тези първи месеци истинско бедствие за полицейските патрули стават засадите, организирани от групата с цел добиването на оръжие и амуниции.

От май 1980 г. герилята непосредствено пристъпва към атаки срещу места на Военната полиция. Тези нападения са толкова интензивни, че командването скоро е принудено да оттегли полицията от контролираната зона на ORPA. На нейно място идва армията, която бързо разгръща безпощадна борба срещу индианските революционери.

В началото на военните действия организацията разполага с четири фронта на борба:

– Фронт №1: главен фронт, основан още през 1971 г. и намиращ се под командването на Гаспар Илом. Обхваща територията около вулкана Тахумулко и планината Сиера Мадре в департамента Сан Маркос;

– Фронт №2: основан е през 1976 г., а през 1979 г. непосредствено преди началото на въоръжената борба е значително подсилен. Обхваща околностите на вулкана Атитлан и територията от Сантиаго Атитлан (департамент Солола) до община Сунил (Кецалтенанго);

– Фронт №3: от село Санта Мария де Хесус в Сунил до река Наранхо – на тази територия през 1976 г. функционира Третият фронт, в резултат на което през 1979 г. тук е организирана малка партизанска колона;

– Фронт №4: През 1976 г. Първият фронт изпраща малка група за работа в пограничните райони с Мексико. Именно тук в горите, простиращи се от вулкана Тахумулко до пограничната река Сучиате действа Четвъртият фронт.

През 1980 г. на вълната на първите успехи ръстът на ORPA се засилва значително. Решено е да се дадат имена на всички фронтове, а също и да се структурират в роти: във фронт има две или три роти, всяка от които наброява 70-80 бойци, т.е. всеки фронт като минимум може да има около сто и петдесет бойци.

Ето как изглежда бойната структура на ORPA в началото на 1980-те години:

– Фронт №1: най-многобройното и бойно подразделение на организацията, включващо се активно в гражданската война. През 1982 г. след унищожаването на Третия фронт част от оцелелите му бойци се присъединяват към Първия. През 1986 г. историята се повтаря, когато бойците на разтурения Четвърти фронт формират бойна единица в състава на Фронт №1, получаващ името „Батальон“;

– Фронт Хавиер Тамбриса: бившият Фронт №2, получаващ името в чест на загиналия през 1980 г. боец. В края на 1980 г. от фронта излиза малка партизанска колона, която, достигайки региона Чикакао (департамент Сучитепекес), формира тук Петия фронт. Въпреки това, след настъплението на армейските сили през 1982 г. колоната е отблъсната от заетите територии и е принудена да се върне в лоното на Фронт Хавиер Тамбриса;

– Фронт „Избухване“: бившият Фронт №3, получаващ такова оригинално име по аналогията на звездната еволюция, тъй като той е първият резултат от „избухването на свръхновата“ ORPA, повличаща след себе си появата на „дъщерните фронтове“. През 1982 г. в хода на настъплението на армията е практически разгромен – остатъците от него влизат в Първия фронт;

– Фронт Туицал: Бившият Фронт №4, активен до 1986 г., след което в съответствие със стратегията на „Национално революционното гватемалско единство“ е принуден да се присъедини към Първия фронт;

– Градски фронт: Ръководител на този фронт е Диего Цок, един от основателите на ORPA. В най-добрите времена има до 600 симпатизанти, разполагащи в мнозинството си с оръжие. Между юли и август 1981 г. е открит от армейското разузнаване и вече по време на първия рейд губи голяма част от подкрепата си. В края на годината е напълно разгромен и то с особена жестокост – почти 95% от бойците и симпатизантите на фронта за убити. През 1984 г., присъединявайки се към URNG, организацията решава да възстанови своята градска структура, но през същата година малките групи в Сиудад де Гватемала отново са открити и унищожени от властите. През 1988 г. се случва трети опит за възраждане на градския фронт, но и този път всичко приключва печално – малките изолирани една от друга клетки са идентифицирани и унищожени.

През 1982 г. ORPA обединява силите си с другите партизански групи в Гватемала, в резултат на което възниква „Национално революционно гватемалско единство“.

На 23 март генерал Ефраим Риос Монт извършва държавен преврат, вкарвайки страната в кървавата баня на етническите чистки и масовите разстрели. В допълнение към армейските отряди, според съветите на северноамериканските специалисти, изпробващи тактиката на антигерилята с отрядите рондерос в Перу, правителството формира т.нар. „Патрули за гражданска самоотбрана“ (Patrullas de Autodefensa Civil) – въоръжени индиански отряди, борещи се с герилята в селата. Започващото през 1982 г. ново настъпление на правителствените сили води до огромни загуби „Революционната организация на въоръжения народ“.

Герилята е принудена да отиде в отбранителна позиция, губейки настъпателната инициатива. Героична страница от този период на историята е защитата от ORPA на своя стратегически район в околностите на вулкана Тахумулко – независимо от това, че режимът хвърля на щурм своите най-добри сили, прекрасно въоръжени и числено превъзхождащи партизаните, те не оставят своя челен бастион.

Зверствата на режима на Риос Монт не остават незабелязани по света. Губейки доверието си към омразния генерал, на 8 август 1983 г. Съединените щати инспирират нов преврат, водещ на власт Оскар Умберто Мехия Викторес. Под натиска на САЩ новото правителство стига до известни компромиси с умерените опозиционери, показвайки на света лицето на „новата гватемалска демокрация“.

С приетата нова Конституция през 1985 г. масовите движения получават шанса да се издигнат от пепелта. В същото време, получавайки кратка почивка, URNG преструктурира своите сили: партизанските групи засилват фронта. Започва излъчването на радиото на ORPA „La Voz Popular“ (Народен глас), основният предавател на което е разположено на склоновете на вулкана Тахумулко, който неотдавна е щурмуван от елитните отряди на гватемалската армия. Възмутените армейци отново предприемат няколко операции с цел унищожаването на радиостанцията, но без успех.

През януари 1986 г. на президентските избори печели първият от много години насам граждански кандидат – демохристиянинът Винисио Сересо. Обсипвайки с обещания и повсеместно съжаления за геноцида на индианското население, Сересо, независимо от това, продължава настъплението срещу партизанските организации. От средата на 1987 г. отново е разгърнато настъпление в регионите, намиращи се под контрола на герилята. Въпреки това, този път армията няма успех – партизаните си запазват стратегически важните зони, напускайки лесно пред лицето на настъплението нямащите значение територии.

Междувременно с подписването на Споразумението от Ескипулас между членовете на централноамериканските правителства и представителите на международната общност в Гватемала започва процес по мирно уреждане на гражданския конфликт.

Докато в чужбина се провеждат първите срещи на правителството и герилята в самата Гватемала армията продължава настъпателните операции срещу участващите организации в „Национално революционно гватемалско единство“. Целта на тези действия е отслабването на партизанския лагер в навечерието на мирните преговори.

През 1990 г. е направена първата стъпка към мир с подписването на Споразумението от Осло.

Реагирайки на неотслабващия натиск на армията, URNG разширява работата по преструктурирането на своите сили и по засилването на международното и национално присъствие. През 1991 г. от бойците на FAR, EGP и ORPA е формиран Централният обединен фронт, базиращ се в зоната, контролирана от Фронта Хавиер Тамбриса. Дейността на герилята в този стратегически район приключва скоро след завземането на град Ескинтла.

В хода на преговорите армията не губи нито една възможност, за да отслаби партизаните, колкото се може повече: през 1992 г. ORPA води тежки боеве на южното крайбрежие на страната. В този момент FAR и EGP развиват успешно настъпление срещу армията на изток. Безсмислеността на армейската стратегия се разбира вече и от правителството. Започва серия от преговори лице в лице между властите и URNG.

През 1994 г. ООН поема задължения да бъде посредник и наблюдател за хода на мирните преговори. В момента на подписването на окончателните споразумения на 29 декември 1996 г. нито една от участващите партизански организации в URNG не е разгромена: армията не постига никакви успехи силово. Започва демобилизиране на бунтовническите сили.

Източник: Никитич Винтер

Ejército Guerrillero de los Pobres

egpКорените на „Партизанската армия на бедните“ трябва да се търсят през март 1967 г., когато един от ръководителите на „Въоръжени бунтовнически сили“ (Fuerzas Armadas Rebeldes) Рикардо Рамирес де Леон, по-известен като „команданте Роландо Моран“, публикува документ, критикуващ методите на дейност на FAR. Това избухване на недоволство, излизащо извън рамките на организацията, води до възникването на нова малка структура, към която освен дисидентите от FAR също се присъединяват и радикалните студенти от „Патриотична работническа младеж“ (Juventud Patriótica del Trabajo) и млади католици, привърженици на теологията на освобождението, осъществяващи дейност в най-бедните слоеве на гватемалското общество.

Тази група дисиденти се премества в Мексико с цел структуриране на своите сили за бъдещето на нелегалната работа в Гватемала и установяване тук на бунтовническо огнище, с което трябва да се започне триумфален поход за завземане на властта. Партизанската група се нарича „Нова революционна сражаваща се организация“ (Nueva Organización Revolucionaria de Combate), въпреки че по-късно се преименува на „Партизанска армия на бедните“.

Партизаните решават да започнат своите действия в северозападната част на страната. Тук е лошо развита инфраструктурата на държавата, вследствие на което не е голямо присъствието на военни. Освен това регионът е заселен най-вече от селяни-индианци, най-бедните жители на Гватемала, подлагани на постоянна дискриминация по национален признак. Именно тези хора ръководителите на EGP разглеждат като „двигателя на революцията“.

Първата официална загуба на EGP е Консепсион Гарсия, удавящ се през зимата на 1971 г. по време на пресичането на река Локандон в хода на нелегално преминаване от Мексико в Гватемала. След това в последните месеци на 1971 г. в столицата на страната е образувана малка клетка на градската гериля, длъжна да служи като периферна подкрепа на основния отряд на селските партизани.

На 19 януари 1972 г., отбивайки няколко атаки на мексиканските граничари (при което са подпалени два малки армейски самолета), партизанската колона от 15 човека, наричаща се „Отряд Едгар Ибара“, влиза в страната през джунглата в Икскан, разположена на север в департамента Ел Киче.

Първите стъпки на този контингент на гватемалска територия са изключително тежки. Намирайки се в перманентно движение, партизаните се опитват да установят контакти със селяните, въпреки че необходимостта от постоянно придвижване в джунглата в опити да се избегне сблъсък с вдигната под тревога армия пречат на установяването на надеждни отношения.

На 13 март 1972 г. се случва първата престрелка с армейските сили, в резултат на която партизаните са принудени да отстъпят назад към мексиканската граница. В този момент армията на Мексико също провежда в този регион операция по унищожаването на „подривните елементи“: бойците на EGP се оказват в своеобразни клещи. Продължавайки безспирно да се движат на площ от няколко хиляди квадратни километра, партизаните успяват не само да направят запаси с продукти и боеприпаси, но и да поддържат контакти с клетката в столицата, която се ръководи лично от команданте Роландо Моран. Така малкото партизанско ядро продължава цяла година, въпреки дори дезертьорството на един от своите бойци, бягащ в града заради лечение на язви на краката. Друг паникьор с прозвището Маниче, възнамеряващ да напусне отряда през април, е съден от революционен трибунал и разстрелян от собствените си другари. През есента на 1972 г. Моран изпраща на партизаните подкрепление. След подсилването е решено да се изпрати част от старите бойци в града с цел почивка и изпълняване на второстепенни задачи. В отряда все още остават 15 бойци.

Команданте Роландо Моран

В началото на 1973 г. EGP се разделя на два сектора: една група от 9 човека се отправя на юг, за да се установи в планината Сиера де Чама, а друга от 5 партизани тръгва на изток със задачата да разшири базата на герилята. През декември тази група, не постигайки никакви резултати, се връща на юг, където техните другари вече са успели да установят контакти с местното индианско население, страдащо от притеснения по отношение на властите. Цялата тази зона впоследствие е наречена „Индокитай“ в памет на героичната борба на виетнамския народ срещу западните империалисти. Правителствената армия пък именува региона „Зеленият ад“, защото за времето на дейността на партизаните тук войската понася значителни загуби.

През юни 1974 г. реформираната „Партизанска армия на бедните“ наброява в редиците си около 50 партизани. Изненадващо, но от момента на пристигането си в страната през 1972 г. партизаните само веднъж се сблъскват с войските. През цялото това време стратегията на EGP се основава на избягване на боеве в полза на изучаването на територията и подготовката без поддръжка. Въпреки това, вечното пазене в тайна на герилята е неразумно и през пролетта на 1975 г. най-накрая настъпва момента, когато е решено да се инициират въоръжени действия с кратка интензивност. Затова въоръженото ядро е разделено на три колони, всяка от които се укрепва в своята оперативна зона.

Началото на въоръжената пропаганда на EGP е дадено на 28 май 1975 г., когато партизаните извършват нападение срещу овощната плантация Ла Кучиля де Халбал, убивайки нейния собственик Гилермо Монсон. На 7 юни групата партизани екзекутира земевладелеца Луис Аренас Барер, известен сред народа като „Тигъра от Икскан“, собственик на плантациите Ла Перла и Сан Луис. Барер е известен в целия окръг заради системното използване на насилие по отношение на местните индианци, принудени да се трудът в неговите плантации. Тази е първата акция, за която публично поема отговорност „Партизанската армия на бедните“.

Веднага армията и полицейските сили започват засилено издирване на престъпниците в региона Икскан (Ел Киче), унищожавайки всички индиански села, попадащи на пътя им, обявявайки техните жители за „привърженици на герилята“.

В същото време от началото на войната в селата се активизира и градската гериля. На 13 декември 1975 г. в столицата на Гватемала от „стрелкова група“ е застрелян депутатът Бернал Ернандес. Ернандес е един от командващите офицерското въстание на 13 ноември 1960 г. срещу ултрадясното правителство на Мигел Идигорас Фуентес и един от първите команданте на „Fuerzas Armadas Rebeldes“, който предава впоследствие революционната борба, издавайки много бойци на FAR на правителството, мнозинството от които са екзекутирани или умират в затворите.

В този момент армията, виждайки своите безперспективни действия срещу бунтовниците, се обръща за помощ към Аржентина, Израел и Съединените щати, които предоставят на репресивните сили не само модели на най-новите оръжия и техника (например, автомати „Galil“ и винтовки M-16, идеално служещи в джунглата и тропическите планински местности), но изпращат и съветници, обучаващи гватемалската войска на методите на борба с партизанското движение. Правителството на страната е също напълно мобилизирано посредством идването на власт с помощта на фалшификации на все повече и повече офицери.

Въпреки всичко това, EGP оставя неизменно своята тактика, продължавайки да развива своите въоръжени акции на южното крайбрежие. В края на 1975 г. организацията има 3 фронта:

– „Партизански фронт Ото Рене Кастильо“: фронт на градската гериля, намиращ се в столицата и нейните предградия. Носи името на гватемалски поет-революционер, загинал през 1967 г.;

– „Партизански фронт Луис Агусто Турсиос Лима“: покрива департаментите Сучитепекес, Ескуинтла и Реталулеу. Тоест, южното крайбрежие. Носи името на бившия офицер и главнокомандващ Fuerzas Armadas Rebeldes, загинал в автомобилна катастрофа;

– „Партизански фронт Хо Ши Мин“: действа в зоната, известна като „Индокитай“, обхващаща част от департаментите Ел Киче и Уеуетенанго.

Тези първи фронтове на EGP претърпяват преструктуриране в началото на 1976 г. След това в горската зона на департамента Уеуетенанго е създаден още един четвърти „Партизански фронт команданте Ернесто Гевара“.

През 1978 г. „Партизанската армия на бедните“, след създаването на „Тристранния съюз“, започва да провежда съвместни акции с „Въоръжени бунтовнически сили“ (Fuerzas Armadas Rebeldes) и „Гватемалската партия на труда – ръководещо ядро“ (Partido Guatemalteco del Trabajo – Nucleo de Dirección). През същата година на власт в страната идва генерал Ромео Лукас Гарсия, чиято стратегия за борба с бунтовническото движение носи откровен кървав характер. Въпреки това, дори Лукас Гарсия е далеч надминат от своя приемник, генерал Ефраин Риос Монт, провеждащ през 1982-1983 г. натурален тотален терор не само срещу герилята, но и срещу индианското население в страната, преживяващо истински геноцид, който може да се сравни само с унищожаването на евреите в нацистка Германия.

През 1979 г. EGP установява пълен контрол над оперативните зони, където действат партизанските фронтове главно в резултат на помощта на местното население, страдащо от издевателствата на правителството.

През август 1980 г. Националното ръководство на EGP пуска комюнике, в което обявява преструктурирането на своите значително разширили се сили в 7 фронта. Към четирите горепосочени фронтове се прибавят:

– „Партизански фронт Марко Антонио Йон Соса“: ембрион на този фронт възниква в началото на 1977 г. в департамента Алто Верапас, но едва през 1980 г. броят и качеството на бойното обединение достигат максимални показатели;

– „Партизански фронт 13 ноември“: малката група, ставаща в основата на този фронт, започва своята дейност по натрупването на сили през 1976 г. в департаментите Изабал, Закапа и Чикимула. През август 1980 г. дейността на фронта се осъществява в пълен обем, но през 1982 г. заради огромните загуби този фронт е разпуснат;

– „Партизански фронт Аугусто Сезар Сандино“: Възниквайки през 1979 г. в южната част на планината Сиера де Чуакус, през 1980 г. този фронт действа на териториите на департаментите Ел Киче, Солола, Тотоникапан и Чималтенанго.

Както ще видим през 1980 г. EGP има доста внушителна военна структура. Значително се засилва военният апарат на организацията след клането в посолството на Испания на 31 януари 1980 г. Тогава „Комитетът на индианското единство“ и „Координационният център на бедните“, в които „Ejercito Guerrillero de los Побрес“ има значително влияние, с присъединяващите се към тях работници, християни и студенти, организират демонстрация в столицата на Гватемала с цел привличането на световно внимание към продължаващите масови убийства от гватемалската армия на индианското население в департамента Ел Киче. По време на срещата на бившите лидери на гватемалското правителство с посланика на Испания в чест на годишнината от откриването на Института на испанската култура в сградата нахлуват около 30 индианци, заявяващи, че ще останат тук, докато масовите убийства в северозападната част на страната не бъдат прекратени. Извиканите по тревога полицейски сили нахлуват в сградата, убивайки на място 37 човека, в това число и консула на Испания Хайме Руис дел Арбол, бившият вицепрезидент на Гватемала Едуардо Касерас, бившият канцлер Адолфо Молина и лидера на индианската делегация, бащата на лауреата с Нобелова премия Ригоберта Менчу, Висенте Менчу. Спасяват се само генералният консул на Испания Максимо Кахал и още един индианец, който на следващия ден е отвлечен от болницата, подложен на мъчения и след това убит.

Клането в испанското посолство води до масово и неконтролируемо присъединяване на индианци към „Партизанската армия на бедните“. Възмутените селяни искат започването на всеобщо въоръжено въстание срещу правителството, но липсата на оръжие и военна подготовка сред мнозинството селяни прави тази стъпка невъзможна.

През октомври 1980 г. EGP създава „Армия 19 януари“, обединяваща фронтовете „Команданте Ернесто Гевара“ и „Хо Ши Мин“. Армията се състои от 3 взвода и едно отделение, общо около 130 бойци. Въпреки това, историята на тази малка група не продължава дълго: през април 1981 г. тя се разпуска вследствие на загубите.

През същата година EGP достига своята максимална сила, но в същото време претърпява своето първо сериозно поражение от гватемалската армия. През юли 1981 г. Генералният щаб започва грандиозна операция в зоната, контролирана от EGP. Градският фронт „Ото Рене Кастильо“ под командването на Марио Пайерас (един от тези 15, които през 1972 г. влизат в страната) понася големи загуби, почти е разрушена неговата инфраструктура, а много бойци на градската гериля са принудени да се спасяват от арест в департамента Чималтенанго.

През октомври армията започва да струпва подсилени подразделения в зоната, контролирана от „Партизанския фронт Аугусто Сесар Сандино“. На 12 ноември в Чималтенанго започва „генерално настъпление“ на правителствените войски: армията действа в съответствие със стратегията на „изгорената земя“, не оставяйки след себе си нито един жив човек, нито един цял дом. Партизаните се опитват да преминат към южната част на департамента Ел Киче, където се сражава фронтът „Хо Ши Мин“, но войската, действайки доста жестоко, ги изпреварва и ги заобикаля в кръг. Силите на EGP вследствие на действията на армията се оказват дезорганизирани, а връзката между фронтовете е нарушена. Точно същите проблеми изпитват и другите партизански организации в страната.

Така в началото на 1982 г. съзряват всички обективни условия за обединяване на партизанските групи в Гватемала в единна организация. Осъзнавайки необходимостта от съвместна борба срещу правителството, партизаните от EGP, FAR, PGT-ND и „Революционна организация на въоръжения народ“ (Organización Revolucionaria del Pueblo en Armas) създават през февруари 1982 г. „Гватемалското национално революционно единство“ (Unidad Revolucionaria Nacional Guatemalteca), позволяващо да осъществяват съвместна борба при запазването на независимостта на структурата и политическата линия на всяка от включените групи.

Продължавайки кампанията срещу EGP, армията, засилена от специалните отряди на антигерилята и „ескадроните на смъртта“, хвърля своите сили в североизточната част на страната. По този начин фронт „Хо Ши Мин“ е принуден да отстъпи в зоната, контролирана от фронта „Команданте Ернесто Гевара“. Обкръжаването принуждава много партизани редом с мирното население да избягат в Мексико. Малка група начело с част от Националното ръководство и команданте Роландо Моран  се концентрира в община Икскан, готвейки се да се бие докрай. Поражението на герилята причинява спорове в организацията. В паниката важните ръководители бягат в Никарагуа, оставяйки без лидери своите фронтове. Ширят се разколи. Например, Марио Пайерас, един от първите бягащи в Манагуа, напуска през 1984 г. EGP, за да създаде организацията „Революционен октомври“ (Octubre Revolucionario).

През 1983 г. команданте Роландо Моран преструктурира силите на EGP, възсъздавайки с помощта на останалите в страната бойци фронтовете „Команданте Ернесто Гевара“ и „Хо Ши Мин“, които действат в същите региони, както и по-рано, но контролират доста по-малки територии. На някои места са създадени нови партизански групи, които заради малката си бройка не се наричат фронтове, а зони. Така възникват „партизанските зони“ „Фернандо Ойос“ на юг в Уеуетенанго и „Аугусто Сесар Сандино“ в Чималтенанго.

Освен това е приета нова тактика за въоръжаване на местното население, страдащо от терора на властите. От индианците-селяни, криещи се от армията в планините и джунглата, започват да се организират „Общини за съпротива“ (Comunidades de Población de Resistencia), извършващи саботажни акции, организиращи засади и нападения срещу военни отряди. След поражението през 1982 г. EGP така и не успява да възстанови своите сили за стратегическо настъпление, но въпреки това постига големи успехи по отношение на стратегическата отбрана, което й позволява да избегне големите поражения в последващите години.

Отношенията в „Националното революционно единство“ позволява да се пристъпи към създаването на Единен фронт в планините на Чималтенанго.

Преструктурирането на партизанските сили се забавя през 1985 г., когато на президентските избори побеждава демохристиянинът Винисио Сересо; първият граждански президент след дълги години военна диктатура. Въпреки това, още през следващата година става ясно, че новият лидер на страната, посредством който Съединените щати се опитват да измият позорните петна от своята репутация в региона, продължава противобунтовническата политика на своите предшественици. През октомври URNG предлага на правителството да започне преговори за мир на национално ниво, но кабинетът на демохристияните игнорира предложението.

Следващата 1987 г. е белязана от новите настъпления на правителствените сили в зоните под контрола на EGP с участието на „кайбилес“ – елитни спецотряди, истински главорези, обучени в САЩ за борба с партизанските движения. Настъплението прониква дълбоко в територията на фронтовете на EGP, но за разлика от 1982 г., сега партизаните действат по-умело и решително, нанасяйки чувствителни поражения дори на елитните гватемалски подразделения. Освен това показват своята ефективност и „Общините за съпротива“.

През 1988 г. правителството разгръща новата кампания „Единство 88“, насочена към укрепването на предните постове на териториите, където действат партизаните, както и за продължаването на масовото преселване на цивилни граждани пред лицето на споразуменията за започването на нови бойни действия, постигнати между организациите на „Националното революционно единство“.

FAR и ORPA засилват своите атаки, за да намалят натиска на армията в зоните, контролиращи се от EGP, която не оказва значителна съпротива на войската, предпочитайки да премести своите фронтове в регионите, които са по-близо до столицата, разширявайки присъствието си в стратегическите региони. Така държавното настъпление през 1988 г. от военна гледна точка приключва с пълен провал.

Източник: Никитич Винтер

Fuerzas Armadas Rebeldes

far„Въоръжените бунтовнически сили“ се появяват в хода на събрание, състоящо се през декември 1962 г., на което присъстват ръководителите на „Революционно движение 13 ноември“ (Movimiento Revolucionario 13 de Noviembre), „Революционно движение 20 октомври“ (Movimiento Revolucionario 20 de Octubre) и представители на студентския сектор на „Революционно движение 12 април“ (Movimiento Revolucionario 12 de Abril).

12 другари начело с лидера на MR-13 Марко Антонио Йон Соса взимат решение за създаването на единна въоръжена организация. Тъй като всичките три групи се придържат към различни политически тенденции (революционен национализъм-марксизъм), обединяващ фактор във FAR става антиимпериализмът, т.е. в случая с Гватемала борбата срещу северноамериканския империализъм и неговите местни марионетки посредством „продължителна народна война“ в духа на Виетнам и Китай. За практикуване на стратегията за обширна партизанска борба веднага са образувани три фронта:

– „Фронт Аларик Бенет“: Действа в департаментите Закапа и Исабел, в планината Мико. Този авангарден фронт се намира под ръководството на Йон Соса и е формиран от бивши военни и участници в младежката секция на Комунистическата партия: всичко около 30 партизани. Партизанското подразделение почти веднага е открито от военните, така че е принудено веднага да пристъпи към действия без никаква, дори минимална подготовка на територията и на самите бойци;

– „Фронт Моисес Кило“: Действа на същата територия, на която и „Фронт Аларик Бенет“ под ръководството на бившия военен Рудолфо Чакон, подчиняващ се на Йон Соса. В него влизат млади комунисти и военни, взимащи участие във въстанието на 13 ноември;

– „Фронт Лас Гранадиляс“: Представлява малко партизанско огнище, организирано в департамента Закапа, в планината известна като Лас Гранадиляс. В подчинение на командващия фронта Луис Трехо Ескивел се намират около 25 човека.

Всички тези три въоръжени ядра от самото начало на своята активност имат значителни вътрешни проблеми, свързани с неразбиране от бившите военни на целите и задачите на младите комунисти. Например, Луис Трехо Ескивел, споделящ напълно комунистическите идеали, има спорове със своя помощник, вторият команданте, националиста Бернал Ернандес, който въобще не възприема марксистките идеи по кубински. В края на краищата, Луис Трехо е принуден да разтури фронта, връщайки всички негови участници в столицата.

В средата на лятото на 1963 г. „Фронт Моисес Кило“ е почти напълно унищожен в сблъсъците с властите. В същото време „Фронт Аларик Бенет“ продължава своята дейност с големи трудности.

Понасяйки този почти провален опит на първата борба, Агусто Турсиос Лима, събирайки в едно разпръснатите остатъци от герилята, през октомври 1963 г. ги води към североизточната част на страната, в планината Сиера де лас Минас, където е създаден новият фронт на FAR, получаващ името „Едгар Ибара“, в чест на млад комунист, героично загинал в редиците на „Фронт Моисес Кило“. Съставен напълно от комунисти, този фронт е най-боеспособните от всички създавани до този момент. Политически комисар на фронта става Рикардо Рамирес де Леон, който в бъдеще под името „Команданте Роландо Моран“ ще стане главнокомандващ на „Партизанската армия на бедните“.

turciosВ края на 1963 г. от Мексико в Гватемала нелегално преминава група троцкисти начело с Франсиско Амадо Гранадос, която се присъединява към „Фронт Аларик Бенет“. Този съюз променя значително стратегията на фронта: под влиянието на троцкистите от сега нататък партизанското обединение се придържа към концепцията за подготовка на въоръжено въстание, докато „Фронт Едгар Ибара“ продължава да се насочва към линията на „продължителна народна война“ Тези различия скоро отделят фронтовете един от друг, въпреки че и двата водят гериля срещу правителството.

Между другото, в страната се случва „промяна“. На 30 март 1963 г. се прави държавен преврат, подготвен от ЦРУ, за да се предотврати идването на власт на ноемврийските избори на крайно популярния прогресивен кандидат, бившият президент Хуан Хосе Аревало.

„Въоръжените бунтовнически сили“ официално се оформят като такива на 30 ноември 1963 г. по време на Партизанската конференция в планината Сиера де лас Минас. Въпреки това, възникващите разногласия между фронтовете на Йон Соса и Агусто Турсиос Лима водят до това, че през декември 1964 г. Марко Антонио Йон Соса, продължаващ да защитава тезата за всеобщо въоръжено въстание, в резултат на вътрешните дебати губи и напуска FAR, връщайки се в „Революционно движение 13 ноември“, докато в същото време Турсиос Лима прекъсва всички връзки с MR-13, вследствие на което много другари на Йон Соса, разочаровани от троцкистките концепции, отново влизат във FAR.

rebeldesЗа март 1966 г. са назначени нови президентски избори, на които трябва да победи Хулио Сесар Мендес Монтенегро, анонсиращ своето управление като „третото революционно правителство“ (след Аревало и Хакобо Арбенс). В очакване на демократичните промени FAR постановяват прекратяване на огъня, въпреки че армията продължава да прави рейдове и атаки срещу прогресивните лидери в страната, в резултат на което в началото на пролетта стотици членове на „Гватемалската партия на труда“ (Partido Guatemalteco del Trabajo), FAR и MR-13 са заловени, измъчвани, като 28 от тях „изчезват безследно“. Това е първият случай на масово изчезване на опозиционери: скоро подобните събития стават част от обществения живот не само в Гватемала, но и в цяла Централна Америка. Липсата на реакция от страна на кандидата за президент по повод случващия се безпредел доста обезпокоява „Въоръжените бунтовнически сили“.

В отговор на действията на армията, клетките на градската гериля на FAR извършват нападение на 4 май 1966 г. срещу автомобила на президентския прессекретар Балтасар Моралес де ла Крус, в хода на което загива неговият син и шофьорът. Самият чиновник е заловен и закаран в конспиративна квартира. По същия начин бунтовниците отвличат заместник-председателя на Конгреса Ектор Мендес де ла Рива и председателя на Върховния съд Ромеро Агустин де Леон. Идеята е да се заменят висшите държавни чиновници за 28-те изчезнали прогресивни лидери, но въпреки това във връзка с игнорирането от правителството на предложението за замяна става ясно, че всички изчезнали са убити. След това похитените чиновници са освободени.

Надеждите за ново прогресивно правителство на Мендес Монтенегро не се оправдават. В края на 1966 г. армията мобилизира повече от 6000 войници и с подкрепата на артилерията и авиацията ги кара да прочистят Сиера де лас Минас. Пред лицето на масираното настъпление Луис Турсиос Лима и генералният секретар на „Гватемалската партия на труда“ Бернардо Алварадо Монсън пускат съвместно комюнике срещу жестоките и безразборни действия на правителствените сили. Още през септември 1966 г. Турсиос Лима разработва план за военната кампания на FAR в случай на нахлуване на армията в контролираната от партизаните зона, но въпреки това този проект не успява да се реализира. Скоро FAR понасят още по-голям удар: на 2 октомври в пътен инцидент в близост до столицата загива 25-годишният команданте на организацията Луис Турсиос Лима. Неговото място се заема от бившия студент във юридическия факултет Сесар Монтес, по-рано обявен от правителството за убит в хода на армейското настъпление в планината.

След смъртта на командващия FAR с ново ръководство в сътрудничество с PGT продължават да се съпротивляват на настъплението на правителствените сили, активизирано отново през февруари 1967 г. Действайки все по-автономно, през март същата година Сесар Монтес пуска съобщение, оповестяващо скъсването на отношенията с PGT. След това команданте отива в града, оставяйки селските въоръжени сили да се ръководят от Камило Санчес.

Сесар Монтес

Междувременно се засилва дейността на ултрадесните: с подкрепата на правителството от гватемалските неофашисти са образувани десетки „ескадрони на смъртта“, занимаващи се с терор и сплашване на жителите на районите, намиращи се под контрола на герилята или в близост до тях. Така ултрадесните се опитват да унищожат социалната база на бунтовническите сили, заплашвайки със смърт всеки, които оказва подкрепа на партизаните.

В края на 1967 г. „Революционно движение 13 ноември“ и „Въоръжени бунтовнически сили“ постигат споразумение относно преструктурирането на единна въоръжена група с името FAR начело с Марко Антонио Йон Соса. Вторият човек във FAR става Сесар Монтес, намиращ се в чужбина заради разногласия с Камило Санчес, командващ партизанския „Фронт Едгар Ибара“.

През пролетта на 1968 г. правителството отприщва ново настъпление срещу партизанските сили в планината Сиера де лас Минас. На 24 август команданте Камило Санчес и известна част от неговите бойци са заловени от правителствените сили. Разбирайки за пленения Санчес, в същия ден клетка на градската гериля в столицата се опитва да отвлече американския посланик Джон Гордън Мейн, за да го замени за пленения. Оперативната акция приключва неуспешно – посланикът е убит. Малко по-късно след жестоки мъчения от военните е застрелян и Камило Санчес (Карлос Франсиско Ордониес). Нов ръководител на партизанското огнище става Пабло Монсанто (Хорхе Сото).

С нови неуспехи приключват опитите на FAR да организират главен фронт в департамента Алто Верапас с цел по-голямо въвличане на селяните и индианците във въоръжената борба срещу правителството. След провала на тази идея през 1969 г. команданте Пабло Монсанто се връща към идеята за установяване на главно партизанско огнище на север в департамента Ел Петен. Под ударите на репресивните органи партизаните са принудени да се оттеглят към Алто Верапас и Ел Киче. Вътрешните проблеми, причинени от поредния крах, както и идеологическите дебати по повод кубинския „фокизъм“ и идеята за огнище водят до разкол в организацията – от FAR се отделя група, приемаща името „Революционна организация на въоръжения народ“ (Organización Revolucionaria del Pueblo en Armas).

Силните удари, нанесени от правителството по партизанските сили почти унищожават герилята, много бойци начело със Сесар Монтес са принудени да търсят спасение в чужбина. Въоръжените действия губят интензивността си. В началото на 1970 г. Марко Антонио Йон Соса отново къса отношенията си с FAR, опитвайки се отново да възстанови „Революционно движение 13 ноември“.

„Fuerzas Armadas Rebeldes“, прегрупирайки силите си, през 1970 г. организира два фронта: градският „La Resistencia“ (Съпротива) и селският в южната част на департамента Ел Петен. Най-активният е фронтът на градската гериля, осъществяващ в столицата на страната доста мащабни и гръмки акции, като например отвличането на министъра на външните работи Алберто Фуентес Мора и северноамериканския дипломат Майкъл Хоули, освободени в замяна на арестувани другари.

През юли 1970 г. юздите на управлението в страната се поемат от ултрадесния маниак, полковник Карлос Арана Осорио, известен със своето зверство по отношение на гватемалските индианци, които са обявени от него като привърженици на Куба и Съветския съюз. Във връзка с успеха на миналите операции FAR взимат решение да отвлекат немския дипломат Карл фон Шпрети. Новото правителство обаче се отказва да преговаря за освобождението на политическите затворници и посланикът скоро е убит.

В същото време на селския фронт, отиващ на заден план във връзка с активността на градската гериля, в края на 1970 г. и началото на 1971 г. се състои Партизанска конференция, на която са анализирани грешките в предишните години, а също са поставени задачи за вкарване в герилята на повече индианци и селяни и засилване на работата по организирането на масите.

През същата година партизанският фронт започва въоръжените действия със засада на армейски патрул в Ялтуту, община Долорес. През март 1972 г. в Ел Петен действат вече три партизански колони на FAR. В отговор на активизирането на герилята армията провежда редица малки операции, имащи успех: някои от лидерите на FAR са убити. Пред лицето на надвисната катастрофа команданте Пабло Монсанто заповядва да се преустановят бойните акции и да се съсредоточат всички сили върху организирането на социална база за бъдещата подкрепа на партизанските действия.

Ел Петен става зона, където FAR концентрират тази невидима на пръв поглед работа, насочена към подготовка на бъдещата зона за партизанска война. Бойците оставят оръжието, за да може по-скоро с политическа, отколкото с военна дейност да постигнат разположението на индианските селски маси. Нелегалната политическа работа продължава до 1979 г., когато FAR взимат решение да формират първата въоръжена колона от нов тип, получаваща името „Луис Турсиос Лима“. През същата година FAR организират заедно с „Партизанската армия на бедните“ и „Гватемалската партия на труда – революционно ядро“ т. нар. „Тристранен съюз“. През 1981 г. колона „Турсиос Лима“, непрестанно провеждаща засади и нападения изпитва върху себе си цялата мощ на репресивните сили, хвърлени да потиснат герилята на генерал Лукас Гарсия.

Именно тези репресии принуждават партизанските организации в страната да се замислят за обединение на силите. Така в началото на 1982 г. възниква „Гватемалското националреволюционно единство“ (Unidad Revolucionaria Nacional Guatemalteca), към което се присъединяват „Въоръжените бунтовнически сили“.

Възстановявайки се от удара, през август 1982 г. FAR формират втори партизански фронт в департамента Чималтенанго, авангард на който става колона „Текун Уман“, унищожена през 1984 г.

Разширяването на FAR в единната организация URNG позволява през 1985 г. да се създаде „Фронт Мардокео Гуардадо“, действащ между реките Ла Пасьон и Салинас в департамента Ел Петен. По-късно, през 1990 г. на север в Алта Верпас е формиран четвъртият фронт „Panzos Heroico“ контролиращ долината Полочик и Фрей Бартоломе де лас Касас.

Източник: Никитич Винтер

Movimiento Revolucionario 13 de Noviembre

Гватемала за първи път придобива революционен опит благодарение на предизборната кампания през 1950-1951 г., вследствие на която на власт идва прогресивният кандидат Хакобо Арбенс. През 1954 г. в страната се провежда държавен преврат вдъхновен от Съединените щати, свалящ „комунистическото“ правителство на Арбенс.

По-нататъшното развитие на страната върви по откровен проамерикански сценарии. Военните в Гватемала се отнасят доста противоречиво по отношение на тази ситуация, в която се оказва страната в началото на 1960-те години. Министърът на отбраната предоставя пълна подкрепа на окопалите се в страната кубински емигранти-антикомунисти, подготвящи се към предстоящо нахлуване на Острова на свободата (известно по-късно като Нахлуването на Плая Хирон или Войната в залива Качинос). Президентът Идигорас с придихание гледа към САЩ, които благосклонно одобряват десния курс, по който тръгва страната. В същото време в офицерския корпус расте недоволството от нахлуването на северноамериканския съсед във вътрешните дела на страната. Много скоро недоволството се превръща във въоръжено въстание, обхващащо повече от 30% от офицерския корпус, искащ свалянето на министъра на отбраната и премахване от командния състав на протежетата на империализма на янките. Бунтът, случващ се на 13 ноември 1960 г. полага началото на герилята на „Революционно движение 13 ноември“.

Бунтът на военните трябва да се оглави от полковник Карлос Пас Техада, въпреки че той от страх да не бъде арестуван влиза в дълбока нелегалност и ръководството на бунта се поема от майор Рафаел Сесам Перейра и капитан Артуро Чуд дел Сид. Освен това в редиците действат активно възставащите лейтенант Марко Антонио Йон Соса, капитан Алехандро де Леон и подпоручиците Луис Турсиос Лима и Луис Трехо Ескивел.

Гватемалският президент моли за помощ ВВС на Съединените щати, тъй като местните пилоти отказват да бомбардират местата, в който са разположени бунтовниците. По този начин се хвърлят бомби върху възставащите офицери от американските самолети, намиращи се на самолетоносачи в близост до бреговете на Панама. Нападенията продължават неуморно до 17 ноември, когато въстанието  до голяма степен благодарение на дезинтеграцията и грешките на ръководството претърпява поражение. Много офицери са арестувани, а около 70 участници в бунта успяват да избягат извън граница.

На 6 март 1961 г. 23 бивши офицери, участници във въстанието на 13 ноември, тайно се връщат в Гватемала за продължаване на борбата срещу правителството на Идигорас. През тази година те успяват да установят контакти с някои опозиционни политически лидери в това число и с лидерите на ултрадясното „Движение за национално освобождение“ (Movimiento de Liberación Nacional), изпъкващо доста по време на свалянето на Арбенс. Именно членовете на MLN дават на властта информация за присъствието в страната на бившите офицери – започват преследвания. Лидерът на групата бивши военни, Алехандро де Леон Арагон, загива на 29 април 1961 г. по време на престрелка с полицията по улиците на столицата.

Оставащите на свобода офицери огорчени от смъртта на своя ръководител започват да планират покушението на шефа на Департамента на съдебната полиция. На 24 януари 1962 г. в центъра на Сиудад де Гватемала група бойци застрелва с автомати началника на полицията Ранулфо Гонзалес Овале. Месец по-късно, на 26 февруари, ефирът на държавното радиопредаване прекъсва: въоръжена команда, нахлуваща в комуникационния център, започва да чете съобщение, в което провъзгласява раждането на „Бунтовнически фронт Алехандро де Леон Арагон – 13 ноември“, който малко по-късно става известен под друго име – „Революционно движение 13 ноември“.

Веднага след това бившите военни и присъединяващите се към тях опозиционери се преместват в североизточната част на страната, където са осъществени въоръжени завземания на казармите в Бананера и Марискос. На вълната на успеха бунтовниците се опитват да щурмуват войсковата част в Закапа, но опитът се проваля.

Между другото, в столицата на Гватемала се разрастват демонстрациите срещу правителството, често превръщащи се в масови сблъсъци с органите на реда. След краха на нападението срещу казармите в Закапа, бунтовниците взимат решение да се върнат в столицата за създаване на градски фронт.

През март и април фронтът на градската гериля започва да действа: извършени са десетки саботажни акции, нападения срещу полицейски участъци и банки и т.н. Заслужава да се спомене подпалването на нефтопреработвателния завод, принадлежащ на северноамериканската корпорация ESSO. Действията на партизаните подтикват и други опозиционери към радикални действия. Така на политическата сцена се появява Хосе Гилермо Лаванино, офицер-националист, предприемащ през юли 1960 г. опит за завземане на военната база в Чобан. Бягайки в Мексико, с началото на дейността на MR-13 той се връща с група другари за организирането в департамента Уеуетенанго на партизанска колона. Групата на Лаванино е унищожена от войските на 19 март 1962 г.

Но да се върнем към първоначалната група на MR-13. Под контрола на команданте Марко Антонио Йон Соса в края на пролетта на 1962 г. се намират 14 въоръжени бойци: всички те са бивши военни, възпитаници на „Академия Бенинг“, разположена в американския щат Джорджия, получаващи умения както за партизанска, така и за антипартизанска борба под ръководството на инструктори от морската пехота на САЩ. Всичко това позволява на бунтовниците много лесно да оцелеят в условията на правителствените репресии.

През септември 1962 г. делегация на MR-13 начело с Йон Соса пристига в Хавана, където се среща с бившия президент на Гватемала Хакобо Арбенс, живеещ в Куба след своето сваляне. Именно тук започват преговорите с представителите на „Патриотична работническа младеж“ (Juventud Patriótica del Trabajo) – млади студенти, обръщащи се към въоръженото действие, както и с бойците на „Революционно движение 20 октомври“ (MR-20): група за въоръжена борба, появяваща се в недрата на младежкото крило на „Гватемалската партия на труда“.

Влиянието на кубинската революция, както и непосредственото запознаване с новата социалистическа Куба води до това, че връщайки се в Куба, ръководителите на MR-13 провеждат съвместно събрание през декември 1962 г., на което представители от MR-13, MR-20 и „Революционно движение 12 април“ взимат решение за създаването на нова единна въоръжена организация за национално освобождение – „Въоръжени бунтовнически сили“ (Fuerzas Armadas Rebeldes). За ръководител на FAR единогласно е избран Марко Антонио Йон Соса.

Веднага след създаването са организирани три фронта, един от които, „Партизански фронт Аларик Бенет“, наречен в чест на лидера на профсъюза на работниците в банановите плантации на „United Fruit Company“, убит след свалянето на Арбенс, се поема под командването на Йон Соса. Скоро, попадайки под влиянието на присъединяващите се към групата троцкисти-емигранти, Йон Соса инициира серия от вътрешни политически дискусии, приключващи в края на краищата с пълен разгром на троцкистката теза за всеобщо въоръжено въстание. През юли 1964 г. Йон Соса преименува своя сектор за борба на „Фронт Алехандро де Леон“ и започва да издава вестник „Социалистическа революция“, проникнат от идеите на троцкизма с националистически отенък. На 20 декември той присъства на Партизанската конференция в планината Сиера де лас Минас, където отново се опитва да убеди другарите в своята правота. Не успявайки да го направи, през януари 1965 г. Йон Соса окончателно прекъсва отношенията си с FAR и отново възсъздава „Революционно движение 13 ноември“. Опитите през март да се разреши конфликтът с помощта на нова конференция не водят до нищо – Йон Соса игнорира събранието.

През следващите месеци много бивши бойци на MR-13, разочаровани от троцкистката стратегия, напускат лидера на организацията, за да се върнат в FAR. Независимо от това, под ръководството на Йон Соса остават около 60 бойци, късовълново радио, предаващо в департамента Закапа, и социални бази за подкрепа в департаментите Исабал и Верапасес. Градската мрежа на новия „Революционен фронт 13 ноември“ почти не съществува, тъй като мнозинството членове на градския фронт остава в FAR. Структурата на Йон Соса е принудена буквално да оцелява, не извършвайки никакви големи въоръжени акции с изключение на ограбвания на банки в столицата, осъществени от малка група бойци, което позволява MR-13 да продължи борбата до 1967 г.

След разкола изолираното „Революционно движение 13 ноември“ попада под мощните удари на репресивните структури на държавата. Още през юли 1965 г. в сблъсък с властите загива вторият човек в организацията – бившият полковник Аугусто Висенте Лоарка. През април следващата година вследствие на продължаващите неуспехи се случва разкол: MR-13 се напуска от троцкистите, оказващи такова силно влияние върху военно-политическата програма на групата. След това са разкрити многобройни случаи на кражба на партийни пари от членовете на троцкисткото крило. Въпреки толкова грозните факти, видоизмененият троцкизъм все още се намира на острието на революционната концепция на MR-13.

През февруари 1967 г. правителството извършва ново масирано настъпление срещу герилята. Обсаден „Партизанският фронт Алехандро де Леон“ е принуден да напусне селата, концентрирайки всичките си сили в организирането на военни действия в столицата на страната.

Въпреки това, MR-13 не получава особено развитие на градската партизанска война. През януари 1968 г. „Революционно движение 13 ноември“ се връща в редиците на FAR и Марко Антонио Йон Соса отново става главнокомандващ. Този съюз е по-кратък от първия: продължаващите дебати по повод методите за водене на въоръжена борба и задълбочаващите се постоянни удари от страна на държавата дезорганизират напълно герилята. Йон Соса отново напуска FAR и бяга в Мексико с цел преструктуриране на силите в сравнително спокойна обстановка. Той иска да установи контакт с група млади гватемалци, преминаващи военно обучение в Куба и сражаващи се в щата Чиапас на страната на местните бунтовници. Но обстоятелствата са такива, че групата на Йон Соса е открита от мексиканската армия още преди да установи връзки с гватемалците. През май 1970 г. групата на Йон Соса е унищожена в Чиапас след многобройните сблъсъци с правителствените войски. Самият команданте е арестуван, подложен е на мъчения и е убит на 17 май 1970 г. заедно с други свои другари, бивши офицери от гватемалската армия. Това е смъртоносен удар за „Революционно движение 13 ноември“. Останките на MR-13 под ръководството на Хуан Луис Молина Лоса продължават да скитат из мексиканската провинция. На 13 януари 1971 г. Хуан Луис изчезва безследно в джунглата. Последният удар по MR-13 е убийството на Телма Грациозо през 1973 г.

Източник: Никитич Винтер