Участието на българските анархисти в националноосвободителните борби на Македония и Тракия

Светлин Тачев

Безвластническото движение в България има своята дълга история. Анархистите са дали своя принос в различни събития, често пъти с цената на свидни жертви. Както по монархическо, така и по социалистическо време, властващите елити използват целия репресивен апарат, с който разполагат, за да смажат и унищожат българските безвластници и да заличат спомена за тях. При това си служат с целия арсенал от практики, свойствен на държавата – затвори, лагери, физическо заличаване на дейци и опити за унищожаване на литературата, която анархистите издават.

Затова историята на българското анархистко движение е разпокъсана, непълна и дори понякога неясна. Повечето източници, с които разполагат изследователите днес, са спомените на оцелели анархисти, техните архиви, новини от пресата и полицейски досиета и справки. Колкото и опити да е правила властта за заличаването на безвластническото движение, то все още съществува в България, макар и не със силите, с които е разполагало в миналото.

Българските анархисти участват активно в редица исторически събития – националноосвободителни борби на Македония и Тракия, Юнското и Септемврийско въстание, студентската стачка против професор Александър Цанков, антифашистката съпротива по време на Втората световна война,  горянското движение срещу установената болшевишка власт след 9 септември 1944 г.

За някои хора все още стои въпросът защо българските безвластници участват активно в националноосвободителните борби. Нима това е била тяхната борба, при все че отричат държавата и я възприемат за свой враг? Та нали точно те са тези, които отхвърлят всяка форма на национализъм и шовинизъм и прокламират интернационално братство между хората по цялото земно кълбо? Нима идеята на анархокомунизма за световна социална революция е съвместима с борбите за национално освобождение и репресивен апарат, който ще потиска трудещите се маси?

Настоящата статия има за цел да отговори на тези въпроси, които ще дадат по-ясен поглед върху теорията и практиката на анархизма от края на ХІХ в. Ще се опитаме да разгледаме въпроса за неговите разбирания за свобода, държава, общество и революция, и съвместимостта им с борбите за национално освобождение.

Анархистите и борбите за независимост на Македония и Тракия

След подписването на Берлинския договор на 13 юли 1878 г. Великите сили, в опита си да спрат създаването на голяма държава на Балканите от царска Русия, разделят България на Княжество България и автономната област Източна Румелия. Македония, Източна и Западна Тракия остават под властта на султана. Невъзможността на освобождението на народите от тези територии разпалва нови стремежи за революционна борба. На 8 октомври избухва Кресненско-Разложкото въстание, което бива потушено с особена жестокост от военните части на Османската империя. Въпреки неуспеха, населението показва своя протест срещу решенията на Великите сили, което поражда нуждата от изграждане на организации, борещи се за освобождението на Македония и Тракия.

На 23 октомври 1893 г. е създадена Вътрешна македонска революционна организация (ВМРО). Година по-късно е учреден Централен македонски революционен комитет с председател д-р Христо Татарчев и секретар-касиер Дамян Груев [2]. В началото на август 1896 г. в Солун е направен Учредителен конгрес и организацията приема името Български македоно-одрински революционен комитет (БМОРК). В София се създава Задгранично председателство, а в Солун действа Централен комитет. Паралелно със създаването на БМОРК, на 28 март 1895 г. в България се учредява Върховен македоно-одрински комитет (ВМОК) на емигранти от македонските земи, които ратуват за освобождението на Македония и Тракия. По-късно БМОРК и ВМОК ще оформят две течения в освободителното движение – „центристи“ и „върховисти“, които имат различни схващания за реализирането на основната си цел. Първите, т.е. тези от Централния комитет, виждат освобождението чрез организирано народно въстание. Вторите, групирани около ВМОК, вярват, че това може да се случи само с помощта на българската държава.

Наред с тях се появява и още едно относително самостоятелно течение в борбите за освобождение на Тракия и Македония – това на анархистите. Тяхната дейност започва със създаването на първите анархистки групи в България в края на XIX век.

Михаил Герджиков, виден анархист-революционер и деец в освободителното движение на Македония и Тракия, един от създателите на „Женевския кръжок“, вижда зараждането на тази радикална мисъл в срещата между руските емигранти в Източна Румелия и българската интелигенция. Докато царската власт в Русия преследва революционерите, в новосъздадената автономна област те откриват свободата на изразяване и достъпа до печатната преса, чрез които могат да представят и разсъждават над своите идеи.

Така ние можем да си обясним защо именно след създаването на новата държава – Източна Румелия, почна този прилив, това движение на политически хора, еднакво както от юг, така също и от север и запад, ние виждаме в страната да прииждат емигранти от всички части на Европа. (Георги Хаджиев. Националното освобождение и безвластният федерализъм, 1992, с. 167)

През 1895 г. в Пловдив е създаден първият анархистки кръжок, в който участват Михаил Герджиков и Петър Манджуков. Изключени от гимназията за своите убеждения, те се местят в Казанлък, а после и в Лом, като оставят след себе си анархистични групи. Влизат и в контакт с македонски революционери – „Йордан Божков от Велес и Иван Костов – бивш телеграфист от Вишани, Костурско“ [3].

През 1897 г. български анархисти заминават да учат в Швейцария, където създават Македонски таен революционен комитет („Женевски кръжок“) с печатен орган – „Отмъщение“. Участниците „отпечатват и разпространяват в поробена Македония своя „Устав“, „Апел“ и „Програма“ [4]. Но дори и сред безвластниците има разногласия как да се участва в националноосвободителните борби в Македония и Тракия. От една страна, дейци като Михаил Герджиков, Коста Нунков, Никола Дечев и др. подкрепят участието на анархистите в общата организация, а от друга, Слави Мерджанов, Петър Манджуков, Петър Соколов и „Гемиджиите“ съставят група „млади македонски безвластници“ [5]. Дейците от първата група участват активно в четнически действия и дори заемат ръководни постове в организацията, докато вторите приемат терористичните действия като форма на съпротива и остават независими от организираното освободително движение. Терористичните действия, които предприема групата на „Гемиджиите“, са насочени към чуждите капитали в Османската империя, чрез които целят да привлекат вниманието на Великите сили към освободителната борба в Македония. В Солун те правят няколко внушителни атентата, последвани от такива в по-малък мащаб.

На 15 април 1903 г. Павел Шатев взривява френския кораб „Гвадалкивир“. На следващия ден Константин Кирков взривява газов тръбопровод, заради което Солун остава без вода и осветление, а Йордан Попйорданов – банка „Отоман“. Останалите участници хвърлят бомби из различни точки на града. Почти всички от „Гемиджиите“ загиват в ожесточени боеве с османската войска.

Петър Соколов и Слави Мерджанов, участници в Женевския кръжок и основатели на групата на Гемиджиите.

Държава и общество

За да се разбере защо българските безвластници вземат дейно участие в националноосвободителните борби, то е нужно да се анализира теорията на анархизма и отношението ѝ към „Националния въпрос”.

Михаил Бакунин прави отчетливо разграничение между държава и общество. В държавата той вижда враг, който „доминира и напълно поглъща обществото“ [6], което е естествена организация, формирана от самите хора. Затова той призовава към унищожението ѝ, тъй като тя е „една изкуствена единица, която се обяснява единствено посредством жертването на свободите“ [7]. За него „всяка власт, тежаща над народа, по един фатален начин му е враждебна“ [8]. Тя е „като вампир, който смуче кръвта на жертвата си.“[9]

Смуче кръвта на народа и сама се успокоява – моля ви се, още съвсем малко и ще отслабим хватката. (Михаил Бакунин, цитиран от Георги Константинов, Бакуниновата теория и практика на социалната революция, 2014, с. 39)

На мястото на държавата Бакунин предвижда „създаване на автономна и съвършено свободна организация на освободените маси“ [10].

Вярата и способностите, които вменява Михаил Бакунин на народните маси, са факторът, който го кара да отхвърли и идеята за обществения договор. Правейки разграничение между държава и общество, той оспорва възгледа, че преди появата на държавни структури индивидите са живеели в постоянна война на всеки срещу всеки. Точно обратното, хората винаги са живели в общества, много преди да бъдат създадени държавните образувания. Това е така, защото според него обществото е „естествената и необходима единица“ [10].

Абсолютната свобода е фундамент във възгледите на руския революционер. Затова той смята, че всяка индивидуална свобода зависи от свободата на всички други.

Никой народ не би съумял да бъде напълно и солидарно свободен, в хуманния смисъл на думата, ако цялото човечество не е свободно (Михаил Бакунин, цитиран от Жан Препозие, История на анархизма в България, 2009 с. 195) [11].

В това се крие и идеята му за световна социална революция, която ще премахне всяка власт от човек над човека, всяка тирания и потисничество. Според него това е „истинската, единствено легитимна революция“ [12], която не се бори за възстановяване или замяна на една власт с друга, защото основната ѝ „цел е пълното социално освобождение на масите“ [13]. Унищожението на физическите държавни граници между хората според него ще установи „великото отечество“ [14], чийто единствен враг ще е „света на реакция“ [15]. Това отечество ще бъде според него федеративно, самоорганизирано и самоуправляващо се. Също така то ще се формира отдолу-нагоре, от самите хора, на базата на комуни, провинции, нации, обединени европейски щати, единен свят. За Бакунин народът играе основна роля в разрушението и създаването, затова революцията „може да бъде само народна“ [16]. Затова той смята, че:

…всеки индивид, асоци­ация или комуна, всяка провинция, регион или нация имат абсолют­ното право да разполагат със себе си… (Михаил Бакунин, цитиран от Георги Константинов, Бакуниновата теория и практика на социалната революция, 2014, с. 58)

Народ и нация

На базата на тези схващания могат да се изведат и разбиранията за свободата на отделните народи, които да съжителстват в един обединен свят, почиващ на братство, равенство и солидарност. Няма как да се постигне абсолютна свобода, ако има хора, които живеят все още в потисничество от местни или чужди власти. Редно е обаче да се направи едно ясно разграничение между две понятия, което често биват бъркани – „народ“ и „нация“. За тази цел можем да привлечем понятията, изведени от анархиста Рудолф Рокер:

Всеки народ е естествен резултат от обществени съюзи, сливане на човешки същества, произлезло (sic) при дадени еквивалентни външни условия на живот, с общ език и специални предразположения, дължащи се на климатичната и географска среда, в която се развива. По този начин се формират и известни общи черти, които оживяват във всеки член от етническата асоциация и съставляват важен елемент за неговото обществено съществуване. Това вътрешно сродство не може да бъде изработено изкуствено, както и не може да бъде разрушено по насилствен начин… (Рудолф Рокер, Национализъм и култура, 1998, с. 171)

От друга страна, за нацията, твърди Рокер:

Една нация никога не е друго, освен изкуствен резултат на политически претенции за власт, а национализмът – никога друго, освен политическа религия на съвременната държава.

И допълва:

Нацията обаче не може да съществува без държавата. Тя е обвързана с нея във всичко и дължи съществуването си изключително на нея. (Рудолф Рокер, Национализъм и култура, 1998, с. 171-172)

Затова, според Георги Хаджиев, народите имат право да се борят за своята свобода и автономия, а „всяко освобождение, всяко ползване на свобода е прогресивно явление“ [17]. И допълва, че:

Самоопределението на народите, тяхното обособяване в автономии и независими общности е право, което никой не може да отрече. (Георги Хаджиев, Национално освобождение и безвластният федерализъм, 1992, с. 150)

В програмата на Македонския таен революционен комитет е записано, че ще търси:

Пълна независимост и най-широка свобода за Македонския народ, за да си нареди той сам каквото обича управление. [18]

Анархистите от МТРК приемат да работят за единство между народите и отричат всяка форма на шовинизъм и национализъм. Всеки опит за подобни действия ще бъде строго преследван:

…на всички шовинистически действия в Македония, биле те от българе, гърци, сърби или които и да са други, нашите комитетски работници са длъжни да противодействуват, а самите дейци в туй направление ще се преследват, като най-големи народни врагове. [19]

Бакунин „признава абсолютното право“ [20] на всяка нация или народ да се обособи в пълна автономия. Това са размишления, които са плод на идеята за свобода, в която той така силно вярва. Въпреки това той пише, че предприемат ли стъпка към изолиране от останалата част от човечеството, автономните народи „ще се лишат от всички услуги, от всяка помощ, от всяко покровителство на солидарността…“ [21]

Бакунин се бори с всички средства, както се изразява самият той, за постигането на едно глобално отечество, но не отрича чувствата на привързаност към родната земя:

Патриотичното чувство на масите изразява едно естествено отношение. Далеч от това да почива върху обикновена абстракция, това чувство, напротив, е резултат от физическата и биологическа привързаност, която народите и индивидите питаят към формиралата ги географска и човешка среда. (Жан Препозие, История на анархизма в България, 2009, с. 204)

Тези чувства, смята Бакунин, се базират на „конкретно преживян опит“ [22]. В този дух пише и друг теоретик на анархизма – Рудолф Рокер. Той се противопоставя на крайния индивидуализъм, който разглежда отделния индивид като същество отвъд времето и историята. Напротив, човекът винаги се е организирал на родов принцип сред своите събратя. Много преди да се създаде държавата, първобитните хора са се движели в групи, за да си помагат и да преодоляват опасностите.

Прочее не вярвайте, че това, което формулира вашият мозък и което затрогва сърцето ви, е израз само на вашето лично аз. Не, в нас мъждеят впечатленията на цели генерации, които са ни предшествували, и из дъното на нашата душа хиляди скрити нишки водят към мъгливото царство на миналото. Всичко, което е живяло преди нас на тази земя и ни е предадено по наследство, живее в нас. (Рудолф Рокер, Федерализъм и централизъм, 1997, с. 16)

Въпреки това, Рудолф Рокер представя разликата между любовта към родното, от една страна, и национализма, който е олицетворение на държавността, от друга.

Чувството към родния кът няма никакво родство с така нареченото „национално съзнание, макар често да ги представят и продават на дребно на еднаква цена, както правят фалшификаторите на пари.

Рокер продължава:

Опитът да се замени естествената привързаност на човека към родния му край със задължителната любов към нацията, която както видяхме, възникна поради външни обстоятелства, без вътрешни основания и срастнала с елементи на брутална сила – е един от най-учудващите феномени на нашето време, защото така наричаното национално съзнание не е нищо друго, освен вярване, разпространявано от политически съображения за власт. (Рудолф Рокер, Национализъм и култура, 1998, с.184)

От тази гледна точка българските анархисти участват активно в националноосвободителните борби в Македония и Тракия. Техният устрем към свобода ги подтиква към тези действия, но не с цел създаване на нова държава или присъединяване към България, а автономия, съставна част от световната федерация:

Като интернационалисти българските анархисти се обявяват и ратуват за Балканска федерация – съставна част на бъдещата дунавска, европейска и световна федерация на народите… (Георги Хаджиев. Националното освобождение и безвластният федерализъм, 1992, с. 153-154)

Четата на Михаил Герджиков

Националноосвободителните борби и социалната революция

Участието на анархисти в националноосвободителните борби поставя въпроса за целите, които те сами си поставят. Ако търсят постигането на анархия, не трябва ли да водят самостоятелна борба, която е отвъд идеите за национално освобождение и изграждане на нова държава? Не биват ли използвани по този начин техните сили и средства в борбата за чужди идеали?

Михаил Бакунин, като теоретик и революционер, дава отговор на тези въпроси. Делото му се свързва с редица устави и програми, които е написал за редица организации, сред които и проектопрограмата на БРЦК [23]. Самият той участва в редица бунтове, въстания и революции, сред които февруарската революция във Франция от 1848 г., въстанието на чешките студенти, бунтовете в Дрезден през следващата 1849 г., полското въстание от 1863 г. и бунта в Лион от 1870 г. Бакунин е колкото дързък с перото, толкова и на дело, което се забелязва от бурния му и изпълнен с премеждия живот. Той влиза във връзка с революционери от цяла Европа, с които обменя опит и води идейни спорове. Поддържа взаимоотношения с Любен Каравелов, среща се с Теофил Райнов и Райчо Гръблев [24].

Всичките участия на Бакунин в революционни ситуации имат една конкретна цел: той се надява, че някой от отделните социални конфликти би породил искрата, която да доведе до началото на така желаната от него световна социална революция.

И като отправна точка може да послужи всеки събитиен тласък, без дори неговите автори да са помислили за каквато и да е Социална революция.(Михаил Бакунин, цитиран от Георги Константинов, Бакуниновата теория и практика на социалната революция, 2014, с. 39)

Според него обаче има страни, които са по-предразположени към революционна ситуация поради своите особености. В своята „Програма и организация на Интернационалното братство или на Революционния алианс“ Бакунин пише следното:

Нашата революция по самата си натура може да бъде само световна. Но определени страни, поради особеностите на своето историческо, икономическо и политическо положение са по-предразположени и способни да я започнат, отколкото останалите.

И по-нататък:

Щом веднъж революцията е започнала в тях, те трябва да станат огнище на революционната пропаганда и борба за всички останали страни. (Михаил Бакунин, Избрани страници за и от него, 2004, с. 29-30)

Същите мисли споделя и Георги Хаджиев, защото вижда във всяко революционно движение „елементи на социално освобождение, т.е. то е обект на социална революция“ [25].

По тази причина може да се смята, че българските анархисти са искали да използват възможностите на националноосвободителната революция, за да я трансформират не просто в обособяването на нова държава или присъединяване на териториите към друга, а в социална революция, която да се разгори на Балканите.

Практически проявления

Участието на българските анархисти в освободителните борби в Македония и Тракия не се свежда само до въоръжената борба, в която те въвеждат изцяло нов елемент – индивидуални терористични действия. Напротив, те оставят в историята нещо повече, успявайки да създадат своя идеал – Странджанската безвластна комуна. Интересното е, че в тези райони липсва широка пропаганда на идеите им, а дейците са малко на брой. Въпреки това местното население, в Бакуниновия смисъл, само осъзнава и реализира това, което е най-добро за него.

В процеса на подготовка на въстанието в Тракия местните „по своя воля създават комуни, земята и добитъкът стават обща собственост“ [26]. Колективните им действия спомагат за снабдяването с оръжия и храна. Избухването му започва в началото на август 1903 г., на Преображение. Самоотвержени действия на местното население и революционните чети успяват да освободят голяма част от Източна Тракия. В рамките на 20 дни е установена т.нар. Странджанска комуна – „Първа безвластническа комуна в България“, както я описва Георги Хаджиев.

Образувана е една общност, основана на принципите: свобода, равенство, братство. Чрез всеобщо съгласие се решават всички въпроси и заглъхват старите вражди между българи и гърци. Всички заедно изгарят данъчните книги. (Георги Хаджиев. Националното освобождение и безвластният федерализъм, 1992, с. 125)

В политически смисъл няма власт, защото населението не избира кметове и председатели, които да управляват, а „излъчва и избира сред своите хора комисии“ [27], които да движат обществените дела. Четите нямат ролята на заповедник, а само на помощник и пазител на местното население. Във всяко село има „смъртна дружина“, която представлява революционно ядро, съставляващо единица от въстаническите части.

В икономически смисъл има безкласово общество. Стопанската уредба в тези райони отхвърля идеята за частна собственост. Селските имоти „нямаха вече частни стопани, а принадлежаха на цялото село и на организацията“ [28]. Продукцията се разпределя по равно сред населението; така и най-бедните до този момент могат да почувстват братството и солидарността.

Комуната функционира в различните населени места във времето между 21-ви и края на месец август. Изпращането на редовна турска армия с численост от 40 000 и добро въоръжение предвещава разгрома на въстаналите, което носи след себе си хиляди избити, ранени и прокудени от родните си земи. Запалени са цели 66 села [29].

Заключение

Участието на българските анархисти в освободителните борби в Македония и Тракия оставя своя отпечатък в историята. Въпреки че има опити от властта за изопачаване и прикриване на убежденията на безвластниците в тези събития, тяхното участие трудно може да бъде заличено.

Интернационалисти по своите убеждения, те отхвърлят шовинистичните разбирания на национализма, който е последното убежище на всяка власт. Тяхната вяра в международно братство между хората, отхвърлили оковите на всяко господство, дава представа за истинската любов към глобалното отечество, съставено от федериращи се общности и народи.

Библиография

[1] Хаджиев, Георги. Националното освобождение и безвластният федерализъм. – София : АртИздат-5, 1992. – с. 24.

[2] Пак там, с. 25.

[3] Пак там, с. 36.

[4] Пак там, с. 37.

[5] Пак там, с. 51.

[6] Препозие, Жан. История на анархизма в България; Прев. Кина Илиева. – Рива, 2009. – с. 202.

[7] Пак там, с. 202.

[8] Бакунин, Михаил. Избрани страници за и от него; Съставител Георги Константинов. – Шрапнел, 2004, с. 24.

[9] Бакунин, Михаил. цитиран от Георги Константинов, Бакуниновата теория и практика на социалната революция. – Шрапнел, 2014, с. 39

[10] Бакунин, Михаил. 2004, с. 24.

[11] Препозие, с. 202.

[12] Бакунин, 2004, с. 29.

[13] Пак там, с. 29.

[14] Пак там, с. 27.

[15] Пак там, с. 27.

[16] Пак там, с. 24.

[17] Хаджиев, с. 150.

[18] Македонски таен революционен комитет (Женевска група) – „Програма на Македонският Таен Революционен Комитет“, публикувано във в. „Политическа свобода“, брой 11, София, 1898 г., <strumski.com/biblioteka/?id=1457> (26.10.2017)

[19] Пак там

[20] Хаджиев, с. 149.

[21] Пак там, с. 149.

[22] Пак там, с. 204.

[23] Пак там, с. 15.

[24] Пак там, с. 14.

[25] Пак там, с. 150.

[26] Пак там, с. 111.

[27] Пак там, с. 127.

[28] Пак там, с. 127.

[29] Пак там, с. 129.


Борба на народа за неговата свобода

Дори в нашата човешка природа, маркирана от насилие и несправедливост, българският народ е имал изключително дълъг и жесток опит на война, потисничество и робство. Едва през 1878 г., когато е освободена от турско робство, България става независима нация. Нейната история е, обаче, много дълга. Финоуралските воини (българите), които дават на страната своето име, нахлуват на полуострова още през седми век и се смесват със славяните, които вече са мигрирали там, и траките, които отдавна са се заселили по тези земи. Здрави и упорити работници на земята, българите не могат да устоят на турските войски и са завладени от султан Баязид през 1393 г. и 1396 г. Тяхното пробуждане датира едва от края на осемнадесети век; то започва като интелектуално възраждане на образованите класи и предшества от сто години обявяването на независимост. Независимостта, нещо повече, не води до мир: оттогава, Балканските войни, Европейските и Световните войни, фашизма и „освободителните“ движения опустошават тази част от Балканския полуостров; за шейсет години България преминава през шест войни, две революции и дузина фашистки държавни преврати (включително решаващите от 9 юни 1923 г. и 19 май 1934 г.). Сега, въпреки толкова много кръв и страдания, режимът на преследване и потисничество отново засилва властта си върху нещастната България.

Няколко икономически, исторически и социални факти ще дадат по-добро разбиране на настоящата ситуация и еволюцията на идеологията и характера на социалното движение, основно анархисткото и анархосиндикалисткото движение. Като малка страна с пет милиона и половина население, България е хомогенна нация, с добър баланс между планини, хълмове и напоени равнини, но притежаваща само един излаз към море (този към Черно море). Това е страна с дребни селски собственици, трудолюбиви и упорити. 83% от населението живее от селското стопанство; 85% от обработваемата земя се обработва в дялове по-малки от 25 акра, а най-разпространената мярка за земята е декарът (една четвърт от акъра); българското селско стопанство е наистина един вид градинарство. Отглеждането на житни култури се нарежда на първо място: пшеница след това царевица; голямо разнообразие от топло-климатични култури: овощни градини, лозя, тютюн, слънчогледи, лен и коноп, памук, макове, черници (копринени култури), рози, отглеждане на зеленчуци за продан; и отглеждане на добитък. Индустрията се развива най-вече от Първата световна война: текстил, производство на тютюн, фрезоване, рафиниране на захар, дестилиране на розово масло. В една нормална година селското стопанство не само осигурява нуждите на България от хранителни продукти, но е и в основата на нейната промишленост. Освен това България получава достатъчно лигнитни въглища за собствена употреба от мините в Перник и Бобов дол, и дори изнася мед, олово и цинк. Когато са обвързани с определени характеристики на историята на народа, тези основни икономически факти придобиват особено значение, защото всеки етап от развитието на един народ е в съответствие с неговото минало. Историческите и социалните фактори, датиращи от Средновековието, свързани със специфични икономически форми, са насърчавали практиката на взаимопомощ и любов към свободата и са дали на анархисткото движение дълбоки корени в миналото и отчетливо анархокомунистическо влияние. Така духът на селската община, славянската задруга (братство), съществува през Средновековието и в продължение на повече от хиляда години, все още оцелявайки в спонтанната практика, сред дребните селски собственици, в общинския труд и кооперативното сдружаване. Селската община някога е държала земята колективно, като задругата е било от 50 до 100 членове или дори 250. Днес все още има общности от 15 до 30 човека, където родителите, синовете и потомците живеят заедно и култивират земите си общо. Феодализмът, възникнал през девети и десети век, нанася смъртоносен удар на този примитивен комунизъм. Съвременните общински пасища и гори, традиция на общинския труд, са трайни следи на примитивния комунизъм в социалния и икономическия живот на народа. Всяка година се създават сдружения на градинари, които пътуват из страната; групи от жътвари се спускат от Северна България и планинските села в равнините на Южна България, за да събират реколтата; формират се групи от строителни и транспортни работници; всичко това е колективен труд. В много села все още се извършва вършитбата на пшеница, както е от незапомнени времена, основно по принципите на работа на задругите, лющенето на царевицата е общинско, празнично събитие; ротационните бригади, взаимопомощта в изграждането на домовете са ежедневни събития в живота на българското село. По този начин не е случайно, че кооперативното движение е доста мощно и че през последните години кооперативите, които обработват земята колективно, са се развили бързо и са постигнали голям успех. Но движението с особена важност и големи исторически последици, не само за България, но и за културното възраждане на Европа, е богомилството – движение в Средновековието с отчетливо анархистки характер. Богомилството, ерес от ориенталски произход, проповядвано от българския поп Йеремия Богомил, се развива сред българските обеднели селски маси в началото на десети век. То представлява социален бунт срещу феодализма и защита на селската община чрез пасивна съпротива. Като религия богомилството е неоригинално: смесване и преработване на дуалистичните доктрини и ереси, произтичащи от Ориента. Но социално то е изцяло оригинално: чисто българско и югославско движение, чиято революционна идеология (за онова време) определено е антидържавна. Категорично и недвусмислено, богомилите отхвърлят всички авторитети: икономически (богатите и тяхното богатство), политически (държавата и болярското правителство), религиозни (църквата и нейните догми и духовенство). Техните тайни писания изразяват съвременни социални идеи, които могат да бъдат вмъкнати без промяна в програмите на съвременните анархистични движения. Богомилите обхващат цяла България с мрежа от общини и практикуват принципите на свободния комунизъм. След три века стълкновения богомилството е унищожено в България с огън и меч. Но то минава границите и се разпростира в Босна и Италия под имената на патарините и катарите и повлиява на албигойците във Франция. В Западна Европа то подготвя почвата за Ренесанса и Реформацията.

България остава под турско господство пет века (от 1393 до 1877). Робството на българите е двойно: политическо към турците и религиозно към гърците. Тъмни векове. Но, както винаги и навсякъде, робството поражда бунт и борба. Политическите и социалните условия, за съжаление, не позволяват създаването на добре координирано социално движение. Затова борбата придобива характера на индивидуален бунт: хайдутите, един вид бандити, сравними с героите от „Разбойници“ на Шилер. Хайдушкото движение започва през петнайсти и шестнайсти век; отначало малцина, впоследствие те стават множество. Те дълго запазват характеристиките на индивидуалния бунт, на професионалното полуразбойничество, подобно на Стенка Разин в Русия. Въпреки че по-късно техният бунт придобива ясно социален характер, те никога не могат напълно да се освободят от методите на индивидуалната борба. Голямото влияние на хайдушкото движение върху политическия и социален живот на българския народ се отразява в народната поезия. Там хайдутинът е изобразен като романтичен герой, който се бори с насилието и експлоатацията, защитава бедните, заклет враг на чорбаджиите (едрите земевладелци и благородници), монополистите и турската тирания. Той е символ на справедливост и любов, на безгранична саможертва за народа и свободата. Работническите маси и тяхната омраза към чорбаджиите, експлоататорите и потисниците създава социалната база на хайдушкото движение. Неговото историческо значение е в запазването и опазването сред угнетените работници на традицията за независимост, духът на смелостта и надеждата за идващото освобождение; и по този начин то подготвя първата фаза на революционното движение. Пряко свързано с хайдушкото движение е „националреволюционното движение“, което възниква през деветнайсти век и поставя основите на интелектуалното, културното и политическото възраждане. Това движение е подкрепено от три социални сили: гилдиите на занаятчиите и търговците, които се развиват през седемнайсти и осемнайсти век в селата и градовете в Подбалканието; бедните и потиснати селяни от същите региони; и прогресивната „интелигенция“, особено учителите, от които последователите на руските социалисти от 1860 г. са авангард.

Възраждането преминава през три основни фази:
1. Интелектуален ренесанс (1830-1840), чието главно постижение е създаването на църковни училища.
2. Борбата за независимост на българската църква (от 1805 г. до 1860 г.), завършваща с установяването на независима църква и освобождение от духовното робство на гърците (учредяване на екзархия през 1870 г.).
3. Революционно движение, което се развива около 1870 г. и има както национално-освободителен, така и социален характер.

Последната фаза от българското възраждане – революционното движение – има пряко влияние върху съвременното анархистко движение в България. Когато се надига националреволюционното движение, националните проблеми в Западна Европа са почти решени, а социалните проблеми вече заемат първостепенно място.

Поради тази причина националреволюционното движение е силно повлияно от социализма на Първия Интернационал и развито в силна социалистическа тенденция. Първите бойци на националреволюционното движение са повлияни от руските революционери, най-вече Бакунин. Христо Ботев, най-знаменитият български поет, е най-забележителният революционер в този период. Той умира героично начело на отряд бойци в планините на 2 юни 1876 г., две години преди националното освобождение. Той учи в Русия, живее в Румъния с Нечаев. Последовател на Прудон и Бакунин, революционер и журналист с голям повей, той днес е национален герой, вдъхновение за българската младеж, сред която неговите трогателни произведения отдавна са запалили пламъка на идеализма и революционната социална борба. В допълнение към тези традиции, анархисткото движение е облагодетелствано от социално-икономическата структура на страната: пролетариатът е малък, а дребните селски собственици са най-голямата класа. Поради семейния характер на селското стопанство и изключителното разделение на земята, селяните съставляват работническа класа, експлоатирана от съкрушителни данъци, и склонни към идеи за свобода, независимост и взаимопомощ. И накрая, още един важен фактор: крайната привързаност на българите към свободата. Въпреки всичко, през първите години от освобождението до 1923 г. анархизмът и анархосиндикализмът имат само умерен растеж, а влиянието на руския тероризъм, френския „индивидуализъм“ и хайдушкото наследство от индивидуалистични действия е категорично; елитът на българските пролетарии и интелектуалци загива в борбата. Освен това голяма част от енергията им влиза в националреволюционното движение на македонците. Така българското революционно движение е лишено от множество смели мъже, много тежка загуба; но въпреки всичко това тази дейност е ценен принос към балканските борби за освобождение. Пионерите на това движение са анархистите, а българската общественост знае, че македонското националреволюционно движение е основно работа на българските анархисти, чието ясно разбиране за националреволюционно движение не им позволява да изолират борбата за българско национално освобождение от социалната борба. И накрая, ако можем да видим забавящите ефекти на тероризма върху растежа на анархисткото движение през първата половина на двайсти век, ще можем да видим също, че самото участие на анархистите в тази дейност е основа за високото мнение на анархизма в България, защото тази дейност е в духа на историческите традиции; безпрецедентният кураж, идеализмът и саможертвата на тези велики революционни фигури привличат народните маси към анархизма. През този период социалистическото движение е също в застой: когато руската социалдемократическа партия се разцепва в началото на века, българската социалдемокрация също се разделя на две. Привържениците на обединеното политическо действие на работниците и дребните селски собственици формират (подобно на руснаците) очевидно опортюнистичната Социалдемократическа партия (широки социалисти).

Поддръжниците на идеята, че само пролетариатът може да бъде революционна класа в марксисткия смисъл, формират Социалдемократическа партия (тесни социалисти), вербално революционна, а всъщност опортюнистична и електорална. По това време Земеделският съюз също привлича много бойци. Първоначално той е икономическо движение на селяните с много напреднали кооперативни и социалистически тенденции. По-късно тенденцията за участие в политическите борби се засилва и превръща Съюза в политическа партия, най-силната в страната след Първата световна война. Другите политически партии в България в края на Първата световна война са Либералната партия и Демократическата партия – неразличими, с изключение на фразеологията, които поемат властта по ред по волята на царя, – както и незначителната Радикална партия, която иска да заеме своето място сред тях. Няма нищо кой знае какво демократично, либерално или прогресивно в никоя от трите, всички слуги на царя, които се съревновават една с друга в репресиите срещу народа.

Накрая, най-реакционната партия, Народен сговор, партията на едрите капиталисти, макар и да не е многобройна, оказва голямо влияние върху политическия и икономическия живот. По-голямата част от духовенството и почти всички активни и запасни офицери от армията са нейни пазители, показващи се в преврата от 9 юни 1923 г. и последващите кървави репресии. Първата световна война бележи ново начало в развитието на революционното движение, вдъхновено от анархистите. Някои групи съществуват преди войната, но движението не е в състояние да изработи общ план за пропаганда и действия, за да достигне до всички слоеве от населението. Дейностите на групите са от индивидуален характер: някои публикуват брошури и книги, други са активни в Земеделския съюз или пък се опитват неуспешно да изградят революционно синдикалистко движение.

Сред учениците в гимназиите и студентите в университетите анархистките идеи намират най-облагодетелстваното си приемане; организираният отказ да се плащат данъци в Шабла и Дуранкулак се развива в селски бунт; обща стачка в университетите, разпространена в цялата страна; и накрая, в този период, вестникът Работническа мисъл, който се превръща в орган на анархистката федерация след войната, появяващ се като глас на революционния синдикализъм. По време на Първата световна война българското правителство изоставя неутралитета, за да се съюзи с Централните сили. Много анархисти, смятайки войната за империалистична, отказват да се бият; едни са убити на фронта, а други – в затвора. Когато България влиза във войната, Александър Стамболийски, ръководител на Земеделския съюз, е вкаран в Централния софийски затвор заради осъждане на цар Фердинанд като предател. Той обича да разговаря със затворените анархисти, радвайки се на компанията им. След войната, като председател на Съвета, той обявява своето прочуто изказване от балкона на Министерството на външните работи, че властта и държавата покваряват най-моралния индивид, и той обмисля предпазни мерки. Когато полицията арестува публиката на среща в софийския анархистки клуб, той тръгва, веднага щом научава, да ги освободи преди полицията да успее да използва формата за убийство, позната като „опит за бягство“. Но две години по-късно той е покварен от властта и инициира обширна кампания на репресии, в която са убити много анархисти и изгорени анархистки клубове.

Здрав и трудолюбив, българският народ изпитва малка любов към държавата и правителствата. Много народни песни изразяват неговата любов към свободата и възхищението към хайдутите, тези храбри борци, които винаги са се борили срещу потисниците и експлоататорите. Трите години на война препълват чашата на страданието: народът предупреждава правителството да подпише отделен мир или пък войниците да напуснат фронта. Предупреждението остава незабелязано и през септември 1918 г. фронтовите войници масово дезертират и, задържайки оръжията си, тръгват към столицата, за да накажат започналите войната и особено цар Фердинанд, който абдикира и бяга в Германия преди тяхното пристигане. Последващият провал не се смята за голямо национално нещастие, точно обратното; политиците и спекулантите се обогатяват скандално за сметка на войната и „националния идеал“. Народните маси дават свободно изразяване на своето недоволство и желание да се бунтуват не само срещу спекулантите и войната, но и срещу буржоазния режим. Стамболийски, който идва на власт, се радва на огромна популярност, особено сред селяните, благодарение на жеста си срещу краля; той вярва, че може да преустанови заплашителната революция, като раздели народните маси, селото срещу града, и извърши един вид превантивна контрареволюция, като провокира конфликти между тях. Руската революция, чийто напредък пролетариатът последва с ентусиазъм, още повече подсилва революционния дух. В тази атмосфера се формира Федерацията на анархистите комунисти в България и нейното влияние никога не престава да расте. През септември 1919 г. делегати от анархистките групи се срещат и създават Федерацията на анархистите комунисти в България. Под натиска на събитията всички онези, които досега предпочитат да се посветят изключително на селското кооперативно движение, на профсъюзното движение, на културното движение и на местната пропаганда, или дори на индивидуалната активност, осъзнават спешната нужда от федералистка организация, която чрез съвместно разглеждане на техните проблеми би координирала образователната пропаганда и масовата организация с цел защита на непосредствените интереси на народа и създаването на по-добро общество. Първата конференция обединява революционното движение, вдъхновено от анархизма, и му дава мощен тласък. Интензивната пропаганда и увеличаването на участието на борците в социалната агитация и стачната дейност популяризират анархистките идеи и тактики. На движението липсват старите бойци, липсва опитът, но инициативата ги компенсира. За да разпространяват идеите си сред народа и да участват в борбата за свобода, много ученици от гимназиите и студенти от университетите напускат учебните занятия и стават работници. Броят на симпатизантите се увеличава ежедневно при бързо нарастващите правителствени репресии, особено по времето на транспортната стачка. От незначително движение на малки групи и затворени кръгове революционното движение, вдъхновено от анархизма, се превръща в масово движение. Четирите регионални съюза организират редовни образователни обиколки, където се изнасят речи, и пропагандни събирания във всички градове и села. Самата Федерация е тайна и за тесен кръг борци. Обществената активност е под формата на групи за социални изследвания, групи на полусиндикални производители и бойни групи. През януари 1923 г. в Ямбол се провежда Петият Конгрес, първият и единствен публичен (но незаконен) анархистки конгрес; предишните конгреси се провеждат тайно в планините. Конгресът завършва със събиране на площада в града. В Ямбол движението определя своята идеология, тактика и организация в ясен анархокомунистически израз. (Важно, защото тогава анархистите са почти сами в заявяването публично срещу властта). Делегатите от цялата страна докладват за организационните и пропагандни постижения на съответните групи.

В самия Ямбол, в Нова Загора, Хасково, Кюстендил, Радомир, Килифарево и Дебелец мнозинството от работниците се свързва с анархисткото движение. Голям напредък е постигнат в Пловдив, София, Бургас, Русе и др. Увеличаването на правителствените репресии срещу работническото движение, и особено срещу анархисткото движение, разсейва Конгреса. Идващ на власт, Стамболийски – председател на Земеделския съюз и едновременно с това председател на правителството – започва да преследва левите и да подкрепя десните. Неговият началник на полицията, Прудкин, от руски произход и с неясно минало, подготвя атентати, за да оправдае репресиите срещу движението на работниците. Изгорени са няколко комунистически зали и народни домове. Спрямо анархистите Прудкин прилага системата на опит за бягство: когато смята, че боецът е твърде „досаден“, той го арестува и застрелва в задната част на главата; пред пресата се обявява, че такова опасно лице е убито при опит за бягство. Тези убийства се повтарят често; очевидно обширната фашистко-реакционна офанзива е в ход. Това потвърждават изявленията на земеделците. Фашистите представляват правителствата с извършени факти. От нехайни разговори се знае, че във Вътрешната македонска организация и Военния съюз става нещо зловещо.

Брошурата „България, новата Испания. Комунистическият терор в България“ (1948 г. ?)

История на анархистическия печат в България

Анархистическият печат в България е имал и продължава да има своя дълъг, специфичен, изпълнен с трудности и повратности, но и с успехи живот. През по-голямата част на своето съществуване в политическия и културния живот на страната анархистическите печатни издания са обект на преследване от страна на официалните власти в България през всички режими. Вестниците, списанията и бюлетините, имащи безвластническо съдържание са системно изземвани от техните издатели, разпространители и читатели, цензурирани и унищожавани. Въпреки това анархистката преса не загива. Пламъкът, който тя носи не угасва и по време на най-мрачните в историята на нашия народ времена.

Анархистическото свободно и неподкупно печатно слово съществува и днес и с острата си критика смущава спокойствието на властниците, баровците, техните подлоги и всички поддръжници на съществуващата несправедлива политико-икономическа система.

За първи, неформални представители на анархистката преса, смятаме, че могат да бъдат считани издаваните от Христо Ботев в Румъния революционни вестници: “Дума на българските емигранти”, “Независимост” и “Знаме”. Това е така заради политическите убеждения на Ботев, които той демонстрира недвусмислено в десетки статии, което не променя общата национал-революционна насоченост на изданията.

Първият вестник, в който открито се пропагандира анархизма, е излизалият през 1894 г. в Пловдив в-к “Борба” с редактор Димитър Бойкинов. За съжаление за този вестник се знае твърде малко. Не е известно в какъв тираж е излизал и колко броя са били отпечатани от него.

През 1898 г. в Женева (Швейцария) излиза един брой на в-к “Отмъщение”. Негов редактор е Петър Манджуков. Вестникът е отпечатан нелегално. Обявява се като орган на “Македонският революционен комитет”. Самият вестник е дело на групата анархисти от т.нар. “Женевски кръжок”, в който освен Манджуков са влизали още Михаил Герджиков, Светослав Мерджанов, Петър Соколов, Димо Николов и др. На “Отмъщение” е сътрудничил и писателят  Георги П. Стаматов, без самият той да е членувал в “Женевския кръжок”.

През същата година излиза и друг вестник на този кръжок наричащ се “Глас на Македонския таен революционен комитет”. Негов редактор е Михаил Герджиков. Той също успява да излезе само в един брой. Една част от тиража на двата вестника е разпространена сред българските студенти в Швейцария, а повечето вестници са пренесени по канали в България и намиращата се под османска власт Македония.

В периода до 1907 г. в България са издадени два анархистки вестника, които също излизат в по един брой и ограничен тираж. Това са излезлия през месец май 1901 г. в София вестник “Анархия” и отпечатания във Видин в-к “Свободна мисъл”.

През 1907 г. под редакцията на Михаил Герджиков излиза вестник “Свободно общество”. От него са отпечатани два броя, като втория брой излиза нелегално, тъй като вестникът е официално забранен от властите по новия тогава „Закон против анархистите”. Сътрудници на вестника са били още Никола Стойнов, Буйнов, Блъсков и най-вероятно Върбан Килифарски.

безвластиеСлед спирането на “Свободно общество”, Върбан Килифарски започва да издава вестник “Безвластие”. Този вестник излиза регулярно до 1911 г. Печата се първоначално в София, а впоследствие и в Разград.

В същия период от време в Бургас “Бургаската толстоистка комуна” издава бюлетина “Възраждане”. Редактор на този бюлетин е братът на Върбан Килифарски – Христо. Към “Бургаската комуна” и бюлетина е създадено и издателство със същото име “Възраждане”, което през 1909 г. издава книгата на професор Паул Елцбахер “Анархизмът”.

От 1910 до 1912 г. в София излиза вестник на младежите-анархисти наречен “Ученическа пробуда”.

През 1912 г. Михаил Герджиков започва да издава в-к “Пробуда”. Самият вестник  се определя като “социал-анархистически лист”. От януари 1912 г. до септември 1914 г. от него излизат 23 броя. В тях се отделя внимание както на социалните проблеми, засягащи бедните и трудещите се, така се обръща внимание на международното положение, развитието на свободните училища, културата и изкуството.

През 1914 г. в Русе излиза безвластническото списание „Освобождение”, а в София за една година до 1915 г. са отпечатани няколко броя на вестник “Работническа мисъл”. Вестникът е забранен и спрян непосредствено след като България се включва в Първата световна война. Първоначално той се определя като “самосиндикалистки”, а в последствие след възстановяването му през 1919-20г. и като “революционно-синдикалистки”.

През юли 1919 г. под редакцията на Михаил Герджиков започва издаването на вестник “Пробуда”, който се явява и официален орган на създадената през юни същата година в София Федерация на анархо-комунистите в България (ФАКБ). Само първият брой е отпечатан легално. Досега не е уточнено от този вестник колко точно броя са излезли. Според спомените на Георги Жечев (който сменя Герджиков като редактор на вестника) до есента на 1919 г. са излезли 19 броя. Тъй като е бил периодично изземан и унищожаван от властта, от него не са запазени броеве. Линията на “Пробуда” е пропагандата на социален и революционен анархизъм.

През лятото на 1920 г. Георги Шейтанов издава три нелегални броя на вестник “Бунт”. Вестникът излиза в ограничен тираж и също е унищожаван от “органите на реда”. Днес може да бъде видян единствено на микрофилм намиращ се в “Народната библиотека” в София. Не е изяснено и къде е ставало неговото отпечатване. Според едни източници той е бил отпечатван в Лясковец, а според други в Нова Загора.

През същата 1920 г. във Враца излиза безвластническото списание “Голгота”; в Бургас в-к “Комуна”, а в Кюстендил списанието “Анархист”.

В периода 1920-1921 г. под редакцията на Георги Жечев излиза в-к “Анархист”. Отпечатването му е ставало нелегално в София. „Анархист” е трибуна на нелегалните анархисти около Васил Икономов. На страниците му е поета публично отговорността за извършени терористични акции – убийствата на Александър Греков, Пано Чуклев и Иван Иванов.

В края на 1921 г. в Русе излиза безвластнически вестник, третиращ проблемите на свободното възпитание – “Свободно училище”.

В периода 1921 -1923 г. под редакцията на Петър Христов започва да излиза отново “Работническа мисъл”, този път като анархо-комунистическо списание. То се явява и основен орган на ФАКБ. Списанието използва голямо количество преводни материали на големите теоретици на анархизма като Малатеста, Кропоткин, Рокер, С. Фор и др.

През 1922-1923 г. в София излиза анархистическият  вестник “Пурпур”.

В периода май-декември 1923 г. в Чикаго (Илинойс, САЩ) под редакцията на Никола Радивоев и Никола Стоянов е отпечатан анархо-синдикалисткия вестник “Работническа мисъл”. Излизат 8 броя. Вестникът е орган на българските работници, членуващи в американския анархистически синдикат на индустриалните работници (IWW). Излиза на няколко езика. Позицията му освен анархо-синдикалистка е и антимилитаристическа, антикапиталистическа и антисъветска. Негов наследник и продължител се явява излизалия пак в Чикаго от януари до юли 1924 г. под редакцията на Никола Радивоев в-к “Индустриален работник”. От него са издадени 13 броя.

В периода 1923-1924 г. в София излиза теоретичното списание “Свободно общество”. Редактори последователно са му Георги Жечев, Антон Кутев и Александър Сапунджиев.

Списанието “Буревестник” излиза в Русе в периода 1923-1924г, под редакцията на анархиста Владимир Георгиев и от него са отпечатани 5 броя. Списанието яростно разобличава  извършителите  на кървавите престъпления в Ямбол от март 1923 г., когато са убити 32 анархисти.

От ноември 1923 г. до януари 1924 г. в София излизат 4 броя на анархо-комунистическия вестник “Протест”. Вестникът разкрива пред аудиторията си убийствата и зверствата, извършвани от сговористи и четници на ВМРО непосредствено след Септемврийското въстание от 1923 г.

През февруари 1924 г. в София под редакцията на Кирил Радев започва издаването на “анархо-комунистически вестник за социална правда”, наречен “Зов”. От него излизат 3 броя до забраната му през март 1924 г.

В Казанлък през март същата година излиза единствения брой на литературно-анархистическото списание “Еделвайс”.

От юли до септември в София под редакцията на Жак Натан излиза списание “Свободна мисъл”, което се явява трибуна на еврейските анархисти в България. Излиза в 4 броя. Съдържа множество социално-политически статии (насочени главно срещу реакцията, извършвана от страна на националисти, шовинисти и ционисти), а също така стихове, хроники и съобщения. Негов пряк наследник се явява издавания през септември-ноември същата година в 4 броя вестник “Свободни хора”. Отговорен редактор е Буко Пити. Изданието превежда материали на Кропоткин, Горки, Лебедев и др.

В периода януари 1924-януари 1925 г. в София под редакцията на поета Гео Милев излиза списание “Пламък”. Излизат 3 годишнини с по десет книжки първата година и 11 останалите две. Списанието съществува с финансовата помощ на анархиста Георги Шейтанов и Федерацията на анархо-комунистите. В “Пламък” списват още и писатели и поети като Христо Ясенов, Ламар, Николай Хрелков и др. Освен това в него са публикувани рецензии към редица книги, между които “Етика” на П. Кропоткин и “Психология на анархиста-социалист” от професор А. Амон. На страниците на списанието са публикувани  статии и стихове от Георги Шейтанов.

свободно дело

От декември 1924 г. до януари 1925 г. в София под редакцията на Христо Табаков са отпечатани 8 броя на вестникът “Свободно дело”. Линията на вестника е в подкрепа  на “Единния фронт” между анархисти, комунисти и земеделци, насочен срещу сговористкото правителство на Александър Цанков.

През 1924-1925 г. излиза вестник “Безвластие”. Той е издаден във Велико Търново от анархистическата група “Безвластие”. От този вестник са се запазили само 3 броя. Редактор е бил Георги Шейтанов. Броевете на този рядък вестник могат да бъдат видени на микрофилм в Народната библиотека “Кирил и Методий” в София.

Списание “Пурпур” излиза в 3 броя през 1926 г. в Русе. То се явява “месечно анархо-комунистическо списание за литература, критика и обществени въпроси”. Негов редактор е анархистът Г. Иванов. Заради 3-ти брой на списанието редакторът му е арестуван, а “Пурпур” е иззет и унищожаван.

В периода юни 1926 – май 1927 г. в София излиза поредицата на “месечно литературно и обществено-научно списание “Начало”. То е в 3 годишнини и от него са отпечатани 21 броя. Списанието пуска освен авторски и преводни материали на Бакунин, Кропоткин, М. Нетлау, Елизе Реклю и др. Редактор е бил Д. Иванов. Негови сътрудници са писателите и общественици Антон Страшимиров, Ламар, Здравко Сребров, д-р Константин Кантарев, Димитър Косев и др.

В периода 1926 – 1938 г. много български анархисти участват като организатори и в дейността на въздържателните дружества. Вестниците “Младежки зов”, “Трезва мисъл” и “Устрем” стават проводници на анархистки идеи. Печатани са в София и Пловдив.

свободен работникВестник “Свободен работник” излиза от април 1927 г. до юни 1928 г. Печатан е в София и от него излизат 49 броя. Негови редактори са Христо Табаков, а след неговото арестуване Георги Ковачев. Вестникът влиза в остра полемика с болшевишкия вестник “Новини”. По-интересни статии в „Свободен работник” са: “Да спасим Сако и Ванцети”; “Чикагската драма и 1 май”; “Социалисти и анархисти” на Малатеста и др.

В периода 1926 -1928 г. в България и чужбина са издадени безвластническите вестници: “Работнически защитник” (1926, Чикаго, САЩ); “Пробуда” (1927, Стара Загора); “Безвластие” (1927, Буенос Айрес, Аржентина). За съжаление от тези вестници не са запазени броеве. Изключение прави само намиращия се в Народната библиотека “Кирил и Методий” бр. 3 на “Безвластие”, посветен изцяло на “делото срещу Сако и Ванцети”.

В Русе под редакцията на анархиста Панайот Чивиков в периода март – април 1928 г. излизат 6 броя на в-к “Свободна младеж”.

В периода ноември 1928 – декември 1929 г. в София под редакцията на Георги Николов излиза студентския анархистически вестник “Студентско единство”. Излиза в 2 годишнини и са отпечатани 9 броя. Редактори и сътрудници на вестника са още Стефан Атанасов, Димитър Бешев и Георги Крънзов. Вестникът води остра полемика и подлага на критика болшевишкия студентски вестник “Студентска трибуна”.

От декември 1928 г. до февруари 1929 г. във Враца под редакцията на Т. Бучински излиза месечното литературно и научно анархистическо списание “Набат”. От него са издадени 3 броя и в тях са поместени статии от български и чуждестранни безвластници, биографии, културен преглед и книгопис.

В този период (1928-29 г.) в София са отпечатани още анархистическото списание “Обзор” и в-к “Простори”.

Списание “Новис” е издадено в 14 броя в София в периода октомври 1929 – януари 1932 г. Отпечатано е в 2 годишнини. Негов редактор е писателят Лалю Маринов (Ламар). Списанието ратува да се превърне в трибуна за новата култура в България. В него са отпечатани посмъртна статия на Г. Шейтанов, както и стихове на А. Блок, статии на Еренбург и др.

В периода 1929-34 г. анархо-синдикалистите в България също издават свои печатни издания.

работникОт 1 до 12 януари 1929 г. в София под редакцията на Михаил Ганев излизат 5 броя от „синдикалния лист за организация и просвета “Работник”. Негов идеен продължител се явява в-к “Работник”. Той  излиза в 4 годишнини, като с течение на времето негови редактори са Коста Даскалов, Пано Василев, Георги Енев, Генчо Димитров и Велко Стоянов (Зидаря). В периода от 1930-32 г. той излиза и под формата на списание и е наследник на сп. “Федералист” (В. Търново). Интересното е, че бр. 20 от 1932 г. е отпечатан на международния език Есперанто. Броят излиза под редакцията на анархо-синдикалистът и есперантист Никола Младенов. Вестникът непрекъснато е преследван, цензуриран и конфискуван.

Друг вестник с анархо-синдикалистка насоченост е издавания в София в периода юли 1929 – юни 1930 г. под редакцията на литературния критик Димитър Панов вестник “Работнически глас”. В списването и редактирането му участват още анархистите Кръстю Йорданов, Велко Стоянов (Зидаря), д-р Константин Кантарев и Методи Николов.

През 1930 г. във Велико Търново под редакцията на Иван Чантов излиза един брой на анархо-синдикалисткото списание “Федералист”. В този брой са публикувани материали на Рудолф Рокер и Пано Василев. Списанието популяризира принципите на федерализма сред работниците и пропагандира създаването на селски кооперативни дружества и Обща федерация на труда.

От март до септември 1929 г. в София излизат 4 броя на месечното обществено-политическо и научно списание “Труд и мисъл”. Негов редактор е Д. Георгиев. Списанието помества статии на големите теоретици на анархизма Е. Малатеста и Луиджи Фабри, а също така критикува методите на управление, използвани в Съветска Русия и преследванията срещу анархистите там.

Излизалото в София в периода март 1930 – февруари 1931 г. под редакцията на безвластника Борис Марковенски списание “Мисъл и дейност” е изразител на Аршиновските тенденции и платформизма в българското анархистическо движение.

Пак в София в периода септември 1930 – март 1935 г. под редакцията на Г. Жечев излиза „седмичника за култура, свобода и благосъстояние” “Мисъл и воля”. Той излиза в 5 годишнини и съдържа 149 броя. Списанието печата статии на български и чуждестранни автори като между тях се открояват имената на Франсиско Ферер, Жан Грав, П.Кропоткин, С. Фор, Л. Н. Толстой и др. Списанието е разделено на рубрики: “Книги”; “Хроника”; “Исторически календар”; “Енциклопедия” и “Бележник”.

В периода от май 1930 до октомври 1933 г. в София в 5 годишнини под редакцията на Г. Христов излиза органа на анархистическата “Българска общонародна студентска федерация“ (БОНСФ). Редактори и сътрудници на вестника през годините са студентите-анархисти: Тачо Тачев, Кирил Емануилов, Теню Караиванов и Иван Въгленов. Тъй като вестникът е бил подлаган от самото му създаване на непрекъснато преследване, цензура и конфискации, отпечатването му става всеки път в различни печатници: “В. Иванов”; “Нов път”; “Култура”; “Ново изкуство” и “Посредник”. Вестникът е с ярко изразена антиправителствена, антифашистка и антисъветска насоченост. Влиза в остра полемика с излизащите по това време болшевишки студентски издания като “Студентска трибуна” и “Студентско знаме”. Печата също така и преводни материали на П. Кропоткин, Е. Малатеста и др.

В периода февруари 1931 – март 1933 г. в Хасково излиза  вестник “Власовден”, който се явява орган на Околийската земеделска професионална федерация “Власовден”. Вестникът излиза в 3 годишнини и общо 38 броя. Негов редактор е анархистът  Панайот Манахилов. Печатан е в хасковската печатница “Чикаго”. „Власовден” отстоява принципите на коопериране на земеделските стопани, намаляване на данъците, разтуряне на картелите, безплатна медицинска помощ, автономия на общините, приравняване на цените на индустриалните стоки със земеделските, даване на пенсии на възрастни земеделски стопани и др. Статиите му са освен това и с ясно изразена антипартийна и антимилитаристическа насоченост.

От 26 април до 27 декември 1931 г. в София излиза единствения изцяло хумористичен анархистически вестник “Дармадан”. От него са отпечатани 36 броя. Печатан е в печатницата “Задружен труд” в София. Негови редактори и сътрудници са: Чичо Йовко, Гьорче Самоковски, Теньо Бербата и Дервишоглу (вероятно псевдоними).

От юни 1932 г. в София под редакцията на Петър Букурещлиев излиза „вестник за свободно устройство на живота“ “Пробуждане”. Той излиза в 3 годишнини до март 1934 г. От него  излизат около 50 броя. Първоначално вестникът следва линията на ФАКБ, но постепенно преминава на синдикалистки и платформистки позиции. Системно е конфискуван и изземан от властите. В течение на годините негови редактори са  Г. Йорданов, Христо Тодоров и Христо Николов.

В Хасково в периода октомври 1931 – март 1932 г. излизат 7 броя на двуседмичникът за „литература, критика и обществени въпроси в светлината на правдата и свободата”, вестник “Идеи”. Негов редактор е известният хасковски анархист и литературен критик Делчо Василев (Игнас, Бохема). Вестникът набляга на статии, посветени на литературата, изкуството и свободното възпитание. В него се публикуват и статии насочени срещу задължителната военна служба.

На 1 март 1932 г. излиза в София под редакцията на Ст. Ангелов “Бюлетин на Федерацията на работниците и селяните в България”. Бюлетинът е изразител на платформистката тенденция (Аршинов-Махно) в българското анархистическо движение.

От 1 април 1932 г. до 23 март 1934 г. в София излизат 5 броя на двуседмичния „орган на пролетарските свободомислещи”, вестник “Свободомислещ”. Редактор е безвластникът Асен Хранов. Вестникът е със силно изразена антирелигиозна и антиклерикална насоченост. Като сътрудници на този вестник освен анархисти се включват и комунисти.

Органът на ФАКБ в-к “Работническа мисъл” започва отново да излиза в София на 16 октомври 1932 г. Печатан е в 2 годишнини до 15 юни 1934 г. Излезли от печат има 80 броя. Редактори през време на издаването му са били последователно Александър Сапунджиев, Христо К. Йорданов, Е. Цветков, Васил Тодоров (Народа) и Панайот Чивиков. Вестникът влиза в сериозна полемика със синдикалистките издания като “Мисъл и Дейност” и “Пробуждане”. Освен това той има ярко изразени антифашистка, антиболшевишка и антимилитаристическа насоченост.

свободно обществоСписание “Свободно общество”, което излиза в 7 броя в периода ноември 1932 – февруари 1934 г. се явява като теоретичен орган на Федерацията на анархо-комунистите в България. Негови редактори са К. Емануилов, П. Лозанов и П. Иванов. Списанието влиза в остра полемика със синдикалистките-платформистки анархистки издания като “Мисъл и Дейност” и “Пробуждане”. Освен това остро критикува от принципни позиции държавността, капиталистическата система, марксизма и болшевизма.

Органът на федерацията на автономните работнически синдикати в България, в-к “Работническа солидарност”, излиза в 3 броя през 1933 г. Негов редактор е Велко Стоянов (Зидаря). Отпечатан е в печатница “Типограф” в София.

Заради засилените репресии срещу анархистите и забраната на редица вестници и списания, някои анархисти публикуват материали в започналото да излиза през септември 1933 г. месечното списание за история и философия на медицината “Ескулап”. Негов редактор е д-р Ст. Джаков. Списанието не е чисто анархистическо и затова успява да излиза без прекъсване до декември 1940 г. От него са запазени 74 книжки.

В периода 10 март – 20 май 1934 г. в София под редакцията на Ал. Иванов излизат 5 броя на вестник “Свободно училище”. Вестникът публикува материали, посветени на П. Кропоткин, Франскиско Ферер, Луиза Мишел, Елизе Реклю и Върбан Килифарски. В момента този вестник може да бъде видян на микрофилм в Народната библиотека “Кирил и Методий” в София.

Месечното списание “Компас” за наука, литература и изкуство излиза в 2 годишнини от октомври 1935 г. до октомври 1936 г. в 11 броя. Негов редактор е анархистът Георги Енев. Сътрудници на списанието са безвластниците Иван Димитров, Васил Ставрев, Димитър Даков, Вл. Ханов, Невяна Липошлшива, Василе Христу, Делчо Василев, Георги Бойчинов, Велко Стоянов (Зидаря), Витош Таджер, Георги Жечев и др. Списанието публикува редица интересни материали: ”Христо Ботев и Сергей Нечаев”, “Трагедията на Л. Толстой”, “Михаил Бакунин и Любен Каравелов” и др.

От декември 1935 г. до октомври 1936 г. под редакцията на П. Лозанов излиза списанието “Нов свят”. Списанието е изцяло посветено на живота и дейността на Петър Кропоткин. Освен за него в “Нов свят” са публикувани статии посветени на Годуин и Малтус. Пак в този период излиза и списание “Мисъл”.

През април-май 1936 г. в София под редакцията на Ламар излизат два броя на списание “Пробив”.

В периода 1936-1938 г. в Барселона (Испания) на български език излиза циклостилното издание на бюлетина “Противофашистка Испания”. Бюлетинът препечатва материали от осведомителната служба на испанските анархистически организации CNT и FAI. Бюлетинът се списва от български анархисти-доброволци, заминали да се сражават на страната на анархистическите милиции по време на Гражданската война в Испания (1936-1939).

От 1936 г. до 1944 г. са издадени “Рапорт на Българската конфедерация на труда” (1936); нелегалният информационен бюлетин на ФАКБ “Хляб и свобода” (1936-1942). От този бюлетин има един-единствен оцелял брой, който се намира в Народната библиотека “Кирил и Методий”; “Класова борба” – анархосиндикален бюлетин (от него няма запазен нито един екземпляр) и теоретичното списание “Нов път” (1936-1938), издавано от безвластници-емигранти в Париж (Франция).

работническа мисъл

През октомври 1944 г. в София под редакцията на Георги Карамихайлов теоретичният орган на ФАКБ вестник “Работническа мисъл” възстановява своето съществуване. Той излиза в 3 годишнини до 5 декември 1945 г. Редактори на вестника са също така Петър Лозанов и Диньо Динев. “Работническа мисъл” твърдо отстоява идеите на анархо-комунизма, остро критикува БКП и новата “народна власт”. Позицията на вестника се запазва като антикапиталистическа и антифашистка, но също така и антимилитаристическа и антисъветска. По интересни статии са “Нашата работа” на Г. Карамихайлов, “Свободата” на Тодор Х. Николов и др. Вестникът достига тираж 30 хиляди, като само липсата на хартия пречи да е и повече. Милицията и ДС системно изземват, цензурират и конфискуват вестника, а истинска паника настъпва сред „органите”, когато броеве от него са намерени в съветски войници от намиращите се на българска територия части на Червената армия.

солидарност

В периода ноември 1945 – февруари 1946 г. в София под редакцията на Георги Сираков излизат 3 годишнини на анархосиндикалисткия вестник “Работническа солидарност”. Неговите първи два броя достигат огромен тираж за онова време от 200 хиляди броя. Като изразител на свободни анархистически и синдикалистки идеи, вестникът е преследван от органите на Държавна сигурност, цензуриран и подлаган на конфискация. След неговото спиране анархосиндикалистите в периода 1946 – 1948 г. издават нелегално циклостилните бюлетини “Информационен бюлетин” (от който има запазен 1 брой) и “Класова борба” (от който са запазени 2 броя).

факбВ началния период на нелегална борба срещу болшевишката диктатура българските анархо-комунисти издават 16 броя на “ФАКБ Информационен бюлетин”. Той излиза от 1946 г. до 1948 г. и е циклостилно издание. В него по интересни статии са: “Испанският проблем”; “Кооперативно единство” и др. В същия период излиза и нелегалният циклостилен “Младежки бюлетин”, орган на Федерацията на анархистическата младеж (ФАМ). От този бюлетин има запазени само 3 броя. В тях са отпечатани статии посветени на Испанската гражданска война, Ямболските събития от 1923 г. а също така и преводни материали от Рудолф Рокер.

Последният анархистически легален вестник по време на диктатура на БКП в България е “Стожер”. Той излиза в София, в периода ноември 1946 г.  – юни 1947 г. под редакцията на Димитър Добрев и от него излизат 32 броя. Въпреки че вестникът не се афишира открито, основните му сътрудници са анархисти, един от които е Георги Жечев. Заради публикации с про-анархистическо съдържание, през 1947 г. вестникът е спрян, а броевете му конфискувани.

В периода 1954-55 г. в Шумен,92-годишният анархист Никола Стойнов сам списва и разпространява по кафенета и магазини своя ръкописен “Бюлетин”. За съжаление от него няма запазен нито един брой.

Въпреки че от 1947 г. до 1989 г. анархистически печат в България няма, анархистите-емигранти в различни страни по света, издават  вестници и списания, които се разпространяват в емигрантските общности, а по нелегални канали се вкарват и в България.

От 1950 г. до 1952 г. са издадени 13 броя на “Вътрешен информационен бюлетин”, който е общ на ФАКБ и  анархосиндикалистката “Задгранична българска конфедерация на труда”. Бюлетинът излиза с помощта на “Помощната комисия за българските антифашисти” в Париж (Франция), а редактор е френския антифашист Луи Лоран. Публикува се информация от България, документи и се събират помощи за репресираните от диктатурата на БКП анархисти, правят се постъпки пред официалните френски власти в защита на български емигранти и т.н.

наш пътТози бюлетин е заместен от списание “Наш път”, което излиза от 1952 г. до март 1991 г. Редактор е Георги Хаджиев. Списанието излиза в 3 серии, като първата и третата са печатни, а втората излиза на циклостил. Печата се в Париж (Франция) и Сидни (Австралия). Към списанието са организирани и две издателства (“Бележити люде” 1962 – 1983 и “Документация и ориентация” 1970-1985), които отпечатват десетки книги на безвластническа тематика. Списанието поддържа линията на анархистическия комунизъм, идеите му са анархистически, антикапиталистически и антиболшевишки.

В периода юли 1975 г. – октомври 1976 г. в Германия под редакцията на Кръстьо Павлов излизат няколко броя на циклостилното списание “Култура”. Списанието публикува български и преводни материали и е защитник на подложените на репресии в България безвластници.

“В защита на истината” е бюлетин, който излиза в Париж (Франция) под редакцията на анархиста Иван Рачев. Излизал е от 1953 г. до 1961 г. Нямаме сведения за това колко броя са излезли и какви статии са писани в него.

В Париж (Франция) под редакцията на анархиста Никола Тенджерков през декември 1975 г. започва да излиза списанието “Изток”. То се списва на български, френски, сръбски и руски език. Излиза до август 1990 г. Списанието остро критикува държавния капитализъм и съветската система.

Отново в Париж в периода март 1985 г. – март 1988 г. под редакцията на Тр. Марулевски излиза “Лист за вътрешна информация на изгнаниците анархисти пишещи на български език”. Това ксероксно издание излиза в 13 броя.

Бюлетинът “Анархо-комунистическа революция” излиза в периода март 1987 г. до 1990 г. Той е отпечатан в 4 годишнини и от него са издадени 13 броя. Редактор е Георги Константинов. Списанието публикува авторски и преводни материали с анархистическа, антикапиталистическа и антисъветска ориентираност. Публикувани са статии на Ал. Зиновиев, Георги Жечев, Ноам Чомски и др. Като негов продължител през 1990 г. пак под редакцията на Г. Константинов в Париж излизат 3 броя на вестник “Анархист”.

Вестник “Народна воля” започва да излиза през 1980 г. в Лондон (Великобритания). Обявява се за вестник на македонските анархисти. Негов редактор е Александър Христов. Издадени са 76 броя в 13 годишнини. Сътрудници на вестника са Илия Кехайовски, Кръстьо Енчев, Ян Пирински, Явор Петров и др. Печата се първоначално в Лондон, а след промените в България през 1989 г. в Благоевград.

Като притурка на списание “Нов път” през ноември 1989 г. е издаден единствен брой на в-к “Работническа мисъл”. Вестникът е посветен на падането на режима на Тодор Живков в България.

През април 1990 г. в Париж под редакцията на Никола Тенджерков излиза единствен брой на в-к “Трудова мисъл”. Вестникът е посветен на състоялата се в Казанлък национална анархистическа конференция, на която е възстановена Федерацията на анархистите.

На 15 октомври 1990 г. е издаден първият брой на вестник “Свободна мисъл”, който е орган на възстановената след падането на болшевишката диктатура “Федерация на анархистите в България” (ФАБ). Вестникът продължава да излиза и до ден-днешен (2011 г.). Пръв негов редактор е Христо Колев Йорданов. Отговорни редактори през годините са Пламен Цолов, Трайчо Велчев, Георги Константинов и Георги Божилов. От 2006 г. вестникът излиза под редакцията на Александър Ванчев.

свободна мисъл

От май 1993 г. във Велико Търново под редакцията на Весел Момчев излизат няколко броя на ксероксното списание “Трудова мисъл”. Списанието е посветено главно на историята на българското анархистическо движение. Излиза нередовно.

От февруари 1992 г. излизат няколко броя ксероксни информационни бюлетини “Акция”. Те са издавани от възстановената ФАМ. Организатор и издател на бюлетина е Любен Ханджиев. “Акция” спира издаването си през 1998 г.

В периода 1993 – 2003 г. излизат 6 броя на издаваното от пловдивската организация на ФАБ списание “Свободно общество”. Сътрудници на списанието са Христо Бойчев, Трайчо Велчев, Желязко Петков и др.

От юни 2001 г. като подлистник на вестник “Свободна мисъл” започва да излиза месечният безвластнически лист “Анархосъпротива”. Той е издание на автономната безвластническа група “Анархосъпротива”. Отпечатани са 36 броя до март 2004 г. Листът следи социално-икономическото положение в страната и по света. Публикуват се авторски и преводни статии на различна тематика, също така и материали посветени на екологията, вегетарианството, алтернативната музика и изкуство и др.

През юли 2004г, г. в Париж (Франция) е отпечатан единствен брой на ксероксния бюлетин “Барикада”, издание на група български анархисти “Изток”, живеещи във Франция. Бюлетинът е посветен на социално-икономическите проблеми в Източна Европа и Балканите.

През септември 2005 г. в София излиза в един брой ксероксното издание на бюлетина “Анархист”. Зад този бюлетин стои анархистическата група “Васил Икономов” към ФАБ. В него са публикувани като материали „Програма за радикални преобразувания в България” и „Катехизис на революционера” от Сергей Нечаев и др.

На 24 март 2007 г. е отпечатан единственият брой на листът “Памет”, издание на анархистите от Карловска община. Листът е посветен на живота, делото и геройската смърт на легендарния български анархист Христо Несторов – Ицата.

В периода 2007-2008 г. от печат излизат 7 броя на безвластническия бюлетин “Катарзис”, дело на анархисти близки до групата “Анархосъпротива” в Разград и София. Бюлетинът отделя особено внимание на екологията, вегетарианството и алтернативаната музика.

Владимир Пенев, Веселин Николов

 

Основи на безвластието (Георги Хаджиев)

основи на безвластиетоТази книга е издадена за първи път през 1958 г. в Париж, когато авторът е вече емигрант, преследван от тоталитарния болшевишки режим в България.

Книгата съдържа статии, публикувани в органа на Съюза на българските безвластници в чужбина (СББЧ) „Наш път“ в периода 1955–1958 г. и дава представа за едно ново обществено устройство.

Георги Хаджиев е роден през 1906 г. в Долна Оряховица. От ранни години се увлича от идеите на анархизма. Сътрудничи в списването на вестник Работническа мисъл, списание Свободно общество (1932–1934) и други анархистични издания.

Завършил е във Франция специалността инженер-агроном. Преди 1944 г. в България създава земеделска кооперация, в която прилага своите идеи за обработване и стопанисване на земята.

Участник в революционните събития в Испания (1937–1938). Гонен от властта, през 1948 г. емигрира във Франция, където повече от 40 години е редактор на списание „Наш път“.

Основи на безвластието

Поуките

В това изследване, освен въпросът за разкриване на революционните методи на националноосвободителните борби на Македония и Тракия, намират място и направените поуки от тези революционни събития. Най-общо те могат да се определят като идеологично-тактически, които дават възможност да се набележат основните, най-важните контури на една доктрина, и организационно-практически, които засягат и са тясно свързани с безвластническото движение.

В подготовката и провеждането на Илинденско-Преображенското въстание и на всички предхождащи го акции и действия са дадени скъпи жертви, понесени са тежки страдания и лишения, разходвани са много средства и усилия в името на свободата на македонци и тракийци. Следва въпросът дали след всичко сторено от местното население, подпомогнато от неговите братя в България, целта – освобождението на поробените български земи, е постигната?

Ако се забравя сложното положение на Балканите, ако не се изяснят всички причини, които са извън големите усилия на революционното движение, причини с решаващо значение за изхода на борбата, изводът за революционната борба, за нейните методи би бил песимистичен.

Без всяко съмнение проблемът за националното освобождение на населението от Македония и Тракия остава и до днес неразрешен. Действително това население не е вече под турско феодално владичество, но и днес то е разделено, то е част от населението на България, Гърция, Югославия и Турция.

Атентатите и терористичните действия в разпадащата се Турска империя не преследваха тази цел. Те имаха задача да привлекат вниманието на световната и европейската общественост, която не знае или е забравила за съществуването и съдбата на населението, останало под чуждо владичество. Освен това всички акции целяха да пробудят съзнанието у малцина, които отиваха към робско примирение, че са българи и трябва да се борят за своята свобода.

Илинденско-Преображенското въстание също претърпя неуспех, не се освободиха Македония и Тракия, но феодалната разпадаща се империя получи смъртен удар. Султанският режим и неговите основи се разклатиха, надигнаха глава и „младотурците“, наложиха се и се проведоха вътрешни реформи, макар и далеч незадоволителни за българското население.

Последва и Балканската война, която завърши с откъсване и с отделяне от Турция на почти цялата част от поробените територии. Но вместо тези земи да се обособят в автономна единица в името на мира на Балканите избухна Междусъюзническата война. В резултат на нея и на вечно антагонистичните интереси на Великите сили тези земи бяха разпокъсани.

Остана нерешен въпросът за националността на населението от Тракия и Македония. Ако не се реши, той не се и смекчи и отново се изостри от аспирациите за присъединяване на територии от балканските държави.

Всичко това се дължи, от една страна, на страха у западните държави тук, на Балканите, да не се настани някога царска, а днес болшевишка Русия. От друга страна самата Русия успя да попречи за образуването на Балканска федерация, тъй като това можеше да попречи за реализирането на аспирациите й да се добере до Средиземно море.

С други думи, съдбата на поробените земи, на тяхното население е резултат преди всичко на стремежа към господство. А този стремеж е отличителен белег на всяка държава – било тя феодална, монархическа или републиканска, било капиталистическа или социалистическа, вътрешна пружина за самото съществуване на държавата като такава.

Същият този стремеж диктува и поведението на малките държави на Балканите, които не само не се обединиха, но оставиха земите на Македония и Тракия като „ябълка на раздора“.

Но процесът и днес не е приключил – политическият проблем на македонското и тракийското население чака своето решение, а още по-сериозен е социалният аспект на този проблем.

Националистичната отрова, постоянно инжектирана и изкуствено поддържана в подходяща и точна доза в съзнанието на поколенията, е старо изпитано средство, както и религията, за подхранване на стремежите за господство у всяка от балканските държави над тези земи.

Историците знаят как се създават народности и е излишно да правим исторически екскурзии, за да установим и докажем националната принадлежност на населението на Тракия и Македония. Голям е броят и достатъчно убедителни са аргументите, за да се защити националността на хората, живеещи по тези земи.

От интернационалистическо и социалистическо гледище – единствено валидно за нас анархистите, особено в епохата, в която живеем, ние отричаме всякакъв вид национализъм. Но и никакъв вид интернационализъм не ще може да заличи националната принадлежност на дадено население.

В Македония съжителствуват различни народностни групи. От тях, по численост, българите са преобладаващи. В процеса на духовно възраждане това население е преминало същия процес на развитие като този на населението на образуваната след освобождението от турско робство България. Борбата на поробеното население от всички български земи за духовно и национално освобождение е водена винаги заедно, под едно общо знаме.

Преобладаващото население на Македония и Тракия се е смятало винаги и единствено за българско. Това показва цялото му историческо развитие и преди всичко революционните му борби. След 9 септември 1944 г., под влиянието на Коминтерна, изкуствено се създаде нова „нация“ – македонската. Това е отрицателно, ретроградно, реакционно действие, което цели не обединението на народите, а тяхното разделяне. Местното население тогава реагира, но в следващите години се провеждаше такава пропаганда, че нямаше да е изключено след години то наистина да се смята за македонско. А в българската история това не е единствен случай. Помаците не са ли също българи, насила помохамеданчени? Днес тяхното самосъзнание ги кара ако не изцяло да се смятат за турци, то най-малко да проповядват чужда религия.

Политическото разрешение на този важен проблем на тези две географски области – Македония и Тракия, с цялата пъстрота на населението си, е възможно единствено и само чрез федерация на балканските народи, в която те ще влязат като самостоятелни териториални единици.

* * *

От идеологическо-тактическа гледна точка би могъл да се постави следният въпрос: Съвместими ли са националните революции, революционните движения за национално освобождение със социалистическия интернационализъм, с борбата за социално освобождение и преустройство, т.е. със социалната революция?

На този въпрос българските безвластници с цялата си дейност и преди всичко с активното си участие в македоно-одринското революционно движение дават практически недвусмислен положителен отговор. Този отговор се потвърждава и още един път се доказва от разгърналото се широко народноосвободително движение, обхванало колониалните страни след Втората световна война.

Борбата на македоно-одринци, стремили се към освобождение от политическото владичество на турците, има определен социалноикономически характер. Това е защото основата на политическата власт е феодалното устройство на империята. Премахването на чуждата политическа власт доведе до унищожаването на социалното феодално господство, жертва на което са както национално поробените, така и по-голямата част от самото турско население.

Тази особеност на чуждо владичество е ясно изразена и в колониите, където борбата за национална независимост не може да се разглежда отделно от борбата за социално освобождение.

Разбира се , не може да се отрече, че всяко политическо освобождение води до съживяване на национализма. Чуждият социален поробител се замества от местния, доморасъл експлоататор, дори често в съюз с чуждестранни капиталисти. Но независимо от това социалните придобивки са неизбежно явление и те засилват апетита за още по-големи. В крайна сметка, чрез пробуждане на по-високо съзнание и най-вече след преминаване и изживяване на времето на националистическото главозамайване и съпътстващите го илюзии, се полага основата на едно коренно социално преустройство.

Следователно разграничаването и дезинтересирането от националноосвободителните движения, тяхното подценяване и пренебрегване и неучастие в тях, макар и мотивирано от съображението, че само социалното освобождение, резултат на социална революция, носи истинска свобода, е бягство от живота, бягство от социалните задължения на социалиста революционер, на всеки интернационалист. Само тогава, когато революционерът-социалист свързва живота и дейността си с борбата на своя народ за национално и социално освобождение, само тогава той служи на класовата и социалнореволюционната идея за преустройството на човешкото общество.

* * *

Другата поука от участието на българските безвластници в националноосвободителните борби на Македония и Тракия е в тясна връзка с пряката им работа като анархисти. В тази борба те вложиха много сили и енергия, дадоха скъпи жертви. Но този „ценен капитал“ не бе уползотворен достатъчно добре и напълно. Безвластническата идея прониква сред българите още по времето и чрез Ботев и тя е близка до духовния мир на населението благодарение на вековните му традиции, в които има елементи на свободен комунизъм.

Независимо от това трябва да се отбележи, че развитието на безвластническата мисъл в България следва с известно закъснение марксизма в края на XIX и началото на XX век.

Основна причина за това е, че българските анархисти тясно свързват своята дейност с революционното движение за освобождаване от чуждо господство на македонци и одринци и на заден план оставят задачата за създаване и развитие на самостоятелно организирано безвластническо движение, с което се заемат по-късно. Наред с това трябва да се отбележи тяхната голяма заслуга за зараждането и развитието на професионалното движение в България.

Откъс от книгата „Националното освобождение и безвластният федерализъм“ от Георги Хаджиев.

Последици от Илинденско-Преображенското въстание 1903 година

Илинденско-Преображенското въстание 1903 г. – „…неравна борба заради единственото право да живеят и да бъдат свободни“, продължава два месеца и завършва с поражение. Въстаналият народ показва и потвърждава своя стремеж, своята воля за национално и социално освобождение. Наред с това се проявява и идеята за преустройство на социално-икономическата система в комунистически дух. В хода на въстанието народът показа не само смелост и сила, но и желание и възможност да създаде своя власт, власт народна, демократична.

Но то е потопено в кръв. Безчетни са човешките жертви и страдания, материалните щети – опожарени са стотици села и хиляди къщи. Броят на убитите и изкланите, на измъчваните и на бездомните е десетки хиляди. Всичко това налага да се започне кампания против политиката на Турция, за материална помощ и морална подкрепа на населението в Македония и Тракия и на всички емигрирали от родните земи.

В отговор на изложението на Д. Груев, Б. Сарафов и Лозанчев от 9/22/ септември българското правителство изпраща нота до Великите сили, в която се обявява и протестира срещу репресиите и жестокостите в Македония и Тракия, но от страх от война на Балканите не предприема никакви сериозни мерки. Целият български народ от градове и села провежда масови митинги, протести и шествия в защита на своите братя от поробените земи.

Великите сили изчакват развитието на събитията с цел всяка да печели позиции и влияние. Русия и Австрия чрез Мюрцщагските реформи от 3 октомври 1903 г. предвиждат реорганизация на турската жандармерия с помощта на чужди офицери и включване на християни в нея. Според тези реформи турското правителство се задължава да разпусне башибозушките орди и със свои средства да възстанови разрушените селища.

Със своята пасивност Европа дава на Турция „свобода на действие“ при потушаването на въстанието и при провеждането на жестоката политика. Разбира се, в целия континент има и среди, които не остават безчувствени и безучастни към страданията и нещастията на населението от тези райони.

Пред ръководителите на въстанието предстои сериозната задача да се извърши равносметка, да се потърсят причините за неуспеха и да се направят нужните поуки.

Всички тези обстоятелства правят необходима срещата между останалите живи ръководители на движението. Срещата-съвещание се провежда в София през октомври 1903 година. Присъствуват членовете на Главното ръководно боево тяло Михаил Герджиков, Стамат Икономов и Лазар Маджаров, заедно с Христо Силянов. Те закъсняват, тъй като са търсени от българските власти и трябвало да укрият част от оръжието си. Тук са още Яне Сандански, Чернопеев, Чакаларов, които не участвуват във въстанието. Сандански подлага на остра критика и атака прибързаното обявяване на въстанието и настоява да се търси отговорност на тези, които го обявяват и го подкрепят. Сред събралите се около него и Стефанов се формира левица, между които е и Герджиков. Той се изявява като най-изтъкнатият в левицата, докато лидер на десницата остава Сарафов. Това събужда съперничество у Стефанов. На заседанието Сарафов обявява, че е натоварен от населението на Битолския край да замине за чужбина, за да търси помощ и преди всичко средства. Той не може и не иска да представи пълномощното си за тази мисия. Герджиков определя инициативата като лична и подчертава, че тя разкрива организацията.

Със своята позиция Герджиков става еднакво неудобен и нежелан както за някои хора от левицата, които имат амбициите за водачи, тъй и за Сарафов, който пък вече смята, че стои над организацията. Една вечер, след заседанието, Герджиков е причакай и арестуван, след което веднага интерниран в Пловдив. Преди това той е поканен от Татарчев и Матов в дома на Стефанов. В разговора те се мъчат да го убедят да замине заедно със Сарафов, за да го контролира. Герджиков счита, че тази задача е по-подходяща за Татарчев – човек, който владее чужди езици и е добър дипломат. Той обаче разбира желанието им да отпратят в чужбина и него, и Сарафов и да поемат в свои ръце ръководството на организацията.

Десет дни след интернирането на Герджиков в Пловдив – от името на Туше Делииванов, пристигат Татарчев, Матов и Стефанов с мисията отново да го убеждават да замине. Накрая Герджиков отстъпва, но при условие, че организацията ще издаде общо пълномощно за двамата пратеници, за да не може нито един от тях да води самостоятелни срещи, разговори и действия от името на организацията.

Герджиков заминава тайно за Белград, за да се срещне със Сарафов, който пристига там 4-5 дни по-късно.

В спомените си, записани и публикувани от Л. Милетич, макар и лаконично, Герджиков описва това пътуване, като оставя читателят сам да разбере не съвсем лоялното отношение на Сарафов към организацията. Става ясно как Сарафов конспирира и се крие, как сам събира хора (в Белград) на манифестации, за да величаят неговата личност. Във Виена, по поръчение на организацията, трябвало да се избягва провеждането на политически срещи. Съвсем случайно Сарафов е разкрит в тайна среща с някакъв граф Голуховски и Герджиков не пропуска възможността, макар и внимателно, да го разобличи.

В тези „Спомени“, лошо написани и лишени от стила, езика и увлекателността на разказа, присъщи на Герджиков, не е казано всичко и не може да се разбере развръзката.

Може би тук е мястото и моментът за едно отклонение, което засяга македоно-одринското движение. Това е немаловажният въпрос за агентите, провокаторите и предателите в организацията.

Общо явление във всички революционни движения е различието в разбиранията за методите на борба, за начина на ръководене на действията, за връзките и отношенията със среди и сили извън него. Това създава възможност много от фактите да се преувеличават, да се преиначават, та дори и превратно да се тълкуват. По тази причина не всякога и не всички, които са обявени за агенти или предатели и които са осъдени, са били действително такива. Това налага на безпристрастния историк, щото да слага „сурдинка“ там, където истината, нагорещена от страстите, много „скърца“.

Неоспорим е фактът, че българският монарх и дворецът имат свои агенти в македоно-одринското движение. Истина е, че и мнозина, с действията си – съзнателни или несъзнателни, са служили на тези агенти. Но не са малко и онези, които са смятани за агенти, но в действителност са действували по убеждение и са се надявали, че честно служат на делото. Наред с безспорните си лични недостатъци тези хора са показали и доказали и преданост, и смелост, и саможертва.

Не е ли уместно тук да поставим конкретно въпроса, на който не само не желаем, а преди всичко – не можем да дадем точен отговор: Сарафов, за който ни говори Герджиков, а ние нямаме основание да го обвиняваме в липса на обективност, този същият Сарафов така много обвиняван и ликвидиран като агент на Фердинанд, не е ли точно от тази група хора?

Не може да се пренебрегне и друг много основен въпрос – този за отношението и действията на социалдемократите към революционното освободително движение в Македония и Тракия. В последните дни на своя живот Герджиков, чрез конкретни примери, които аз предавам тук накратко, отговаряше на този въпрос категорично: „Напълно отрицателно или най-често индиферентно.“ Така например по случай едно чествуване на 1-ви май Гоце Делчев тръгва с представителна група от македонци, придружени и от Герджиков, да участвуват в манифестация, за да демонстрират, че те не се борят само за национално освобождение, но са и борци за социална правда. Манифестацията трябвало да завърши с митинг в стария цирк срещу банята. Г. Делчев убедил Герджиков да бъде оратор от името на македоно-одринци и съобщил за това на Георги Бакалов. Той му отговорил, че трябва да пита организаторите и след малко докладвал, че не е предвиден такъв оратор. Възмутен, Г. Делчев остро реагира и заедно с цялата група напуска манифестацията. Добре е този факт да се припомни на онези господа, които днес се престарават да представят Гоце Делчев като социалдемократ.

Вторият пример е в тясна връзка с Димитър Благоев – основателя, патриарха на българския социализъм. Той живеел в Пловдив и с Герджиков ги свързвало старо приятелство. След жестоките репресии в Македония Герджиков среща Благоев и го пита: „…ти си македонец, можеш ли да останеш безучастен към тези репресии? Защо да не устроим един протестен митинг? Ще говорим двамата, ти – социалист, аз – анархист.“ Благоев драговолно се отзовава на тази покана. Митингът се провежда с голям успех – присъствуват повече от 1000 души, наистина внушително за времето си събитие, за което говорят и отзивите в пресата.

На другия ден двамата се срещат отново и Благоев му казва: „Каква бела ми направи ти, Мишел, с твоите македонски протести! Днес Георги Кирков ме вика по телефона и хубаво ме насапунисаха. Защо се месиш в тия работи? Нашата борба е класова, ние не можем нищо общо да имаме с националното освобождение на македонците. То ще дойде от само себе си, с извършване на социалната революция.“

След тези примери Герджиков продължава разказа си за пътуването си със Сарафов, за да стигне до следващия пример. „Нашата мисия – каза той – не бе само да търсим пари, както я разбираше Сарафов. Вместо да се срещаме с разни графове, близки и дворцови хора на сръбския крал и с разни други прикрити и открити врагове на каузата ни, трябваше да установим контакт с видни обществени и политически дейци на Запад, чрез които да се проведе кампания за морална подкрепа на тероризираното македонско население. И действително имахме такива срещи. В Париж видяхме Жан Жорес, който много добре ни посрещна и ни обеща безрезервната си подкрепа. На раздяла той ни каза: „Поздравете моя приятел Сакъзов и му кажете, че не разбирам поведението на българските социалдемократи – да стоят безразлични и безучастни към едно толкова важно народно движение!“.“

Вместо да приключи с този пример, който обосновава отговора на въпроса ми за отношението на социалдемократите, той продължи: „Един друг въпрос отдавна ме занимава и като е дума сега, нека споделя с тебе. Ние анархистите страдаме от излишък на морални скрупули. Когато погнусата от поведението на другите ни обземе, вместо да се опитаме да оперираме с хирургическия нож и отстраним гангрената, вземаме шапката си и хлопваме вратата зад себе си. За моя случай още се питам и не съм си отговорил правилно ли постъпих или сгреших?…“

И за да се изясни, той продължи да разказва с по-големи подробности за обиколката из Европа. В Лондон се провеждат много срещи и при всяка следваща у Герджиков все повече се разпалва възмущението и негодуванието от търгашеството с македонските нещастия.

Една вечер в хотела пристига дипломатически представител на Япония, когото Герджиков мисли за журналист. След необходимите условности и любезности, присъщи на тази нация, японецът изразява „дълбоките си симпатии“ и тези на „целия японски народ“ към освободителните борби на македонския народ. От името на правителството на страната на „Изгряващото слънце“ той обявява подкрепа на „справедливата кауза“ и обещава неограничено количество оръжие, което да достави на пристанище, посочено от Герджиков. Той предлага и финансова помощ, като още в момента на разговора е готов да брои 100 000 лири стерлинги.

Герджиков е сам. Той любезно благодари и отклонява предложението под предлог, че трябва да се допита до организацията, която представлява, и със своя другар, който в момента отсъствува. Той изразява голямото си учудване от този „благороден жест“ и пита какви „възвишени подбуди“ или висши държавни интереси са продиктували такава „мила“ готовност на една тъй далечна страна да подпомага борбата на един поробен народ, който иска чрез революция да извоюва свободата си. С интонацията на гласа си той подчертава думите „революция“ и „свобода“. Японският дипломат отново подчертава симпатиите си към македонците и добавя, че вече е получил съгласието на другия представител на организацията. На това място на своя разказ Герджиков с усмивка ми казва: „Колко великодушни са японците! А с каква мъка Сарафов напразно се опитваше да спечели благосклонността на англичаните, като срещу исканата финансова помощ даваше гаранции за … риболов в Охридското езеро след освобождението на Македония!“

„Дълго размислях – завършва спомена си за срещата с японеца Герджиков – като останах сам, а и през време на пътуването и не можах да си обясня на какво се дължеше това мило внимание на една страна, където монархът – полубожество, държи в същото робство собствения си народ. Едва когато малко по-късно избухна Руско-японската война, мистерията се проясни. Япония е разчитала, чрез поддържане и разширяване конфликта на Балканите да се увлече Русия, да се раздвоят силите й и така да се улесни готвената японска агресия. Разбира се, в империалистическите сметки на никоя държава, каквато и да бъде тя, жертвите, кръвта, страданията на един народ и „адмирациите“, като тези на японския дипломат, към героизма на македоноодринци са само един претекст, без никакво значение.“

Сетне в своята интимна изповед Герджиков стигна до посещението в Италия. И там като навсякъде се провеждат срещи и разговори, пресконференции и изявления. Цялата италианска преса отразява тяхното посещение. Един социалистически вестник, спекулирайки с дефект в очите на Герджиков, останал от операция, прецизира, че той дори се насълзил, когато описвал трагедията на македонския народ. Същият вестник обаче не пропуснал случай да изрази учудването си от факта, че тези бележити революционери отсядали в хотели…, където само принцове можели да отсядат…

„Като прочетох вестниците – с негодувание отбелязва Герджиков – излязох извън кожата си. Чашата преле. Журналистът социалист бе прав. В такива скъпи хотели ли беше нашето място? През време на пътуването с финансовата част се занимаваше Сарафов. Не един път му бях правил забележки за разхищаванията му. Тон все обещаваше и продължаваше все по същия начин. Всичко това страшно ме нервираше. Този път възмущението ми премина всякакви граници. Имаше и нещо друго: под някакъв претекст Сарафов бе взел общото пълномощно, което по приетото условие трябваше да бъде у мене и не го връщаше. Ядосан, веднага потърсих Сарафова за да се обясним.“

Когато Сарафов се завръща от поредните си многобройни мистериозни срещи, Герджиков му показва статията във вестника и избухва: „Колко пъти ти казах, че трябва да бъдем скромни и да не забравяме, че представляваме един народ, който сега хляб няма да яде и е тероризирай от турците, а ние се разхождаме като принцове по Европа и играем ролята на големи държавници. И после – какви са тези мистерии? В Белград устройваш срещи с хора от кралската фамилия. Във Виена се срещаше с графове, врагове на нашата кауза, и ме заблуждаваше, че си срещнал стари приятелки. В Лондон – други срещи, без мое знание и съгласие. Истории са получени, а не отчетени пари. Просия за нови помощи от църкви и от съмнителни лица, съвършено чужди на революционното ни дело. До кога?“

В отговор на този енергичен протест Сарафов с невъзмутимо спокойствие изважда от джоба си пълномощното, скъсва го и го хвърля в горящата печка, като процежда през зъби: „Нямам нужда от това пълномощно. Аз имам друго, което много повече тежи…“

„За миг се хванах за пистолета – припомни си Герджиков – помислих веднага да му тегля куршума, но се овладях като си спомних и си дадох сметка къде сме и какво би било впечатлението в Западния свят от един такъв скандал… Но в същия момент взех решението си… Не знам… и до днес не съм си отговорил сгреших ли или правилно постъпих, като реших да се оттегля от движението. От чисто личен въпрос, от лична драма този начин на постъпване става проблем на обществено поведение на анархистите. Така сме създадени, такива сме ние. Струва ми се, че ние страдаме от излишък на скрупули. След разгрома на въстанието борбата не бе приключила и не бе безнадеждна. В него ние дадохме скъпи жертви – ние анархистите също показахме ненадминат героизъм. След смъртта на Гоце Делчев аз, най-близкият му другар, се очертавах в лицето на революционерите като най-изтъкнат ръководител, с престиж от никого неоспорван. Струва ми се, че ако се възползувах от това влияние, аз можех, подпомогнат от добри другари, да се справя с външните влияния и вмешателства, с враговете на движението и да продължим успешно делото. Но скрупулите, тези мъчителни морални скрупули не ми позволяваха да продължа. Оставах си преди всичко анархист и противно ми беше да играя ролята на водач. И особено не можех да се помиря с мисълта, че сме играчка в ръцете на външните фактори. Това не беше съвсем ново за мене, знаех, всички знаеха, че Фердинанд имаше в движението ни свои агенти. Но все се надявах, че ще се освободим от тях, че движението ни ще остане чисто и независимо. Но това пътуване на Запад ми отвори окончателно очите. Поведението на Сарафов ми позволи да видя мизерната действителност, сред която безсилно се напъваше нашата революционност. Никога не бях допускал, че хора като Сарафов, недостатъците на който все пак познавах, показали героизъм, самопожертвувание, преданост, ще имат „пълномощни, които ще тежат“ повече от това на организацията. Разочарованието и погнусата ми бяха станали непреодолими… Реших и се оттеглих от активната борба, за да не бъда повече играчка в ръце, чужди на делото.“

Герджиков замълча, въпросът му не получи отговор. Дори аз не намерих сили да му кажа: „Да, Мишел, правилно си постъпил. Мерзостта, подлостта, хитрите сплетни на властолюбците са по-силни от нашата безгранична честност. Съдено ни е така да се раздаваме, да служим като семе на бъдещето. Други ще експлоатират нашето благородство. Така е било и така ще бъде. Победата ни – последната, ще бъде семето, което е кълн на бъдещето. И това семе никой не може да задуши!“

Може би месец по-късно след тази изповед-завет Михаил Герджиков почина. Датата е 18 март 1947 г. – паметна дата, свързана с историческата Парижка комуна.

Откъс от книгата „Националното освобождение и безвластният федерализъм“ от Георги Хаджиев.

Преображенското въстание

„Странджанската комуна“ – първата безвластническа комуна в България

След като Герджиков изпълнява мисията, възложена му от конгреса на Петрова нива, и въстанието в Македония се отлага и като дата за прокламирането му вместо 10 юли се приема 20 юли, той се заема с организирането на терористичната дейност и с набавянето на оръжие. Под благовиден предлог той убеждава родителите си да напуснат Пловдив и превръща къщата им в централна работилница за производство на адски машини, като оставя там Васил Пасков да контролира работата.

Отлагането на въстанието в Македония налага неговото ускоряване в Тракия. Точната дата все още не е определена, но е наложително да се бърза. Ограниченото време – само пет седмици делят едното въстание от другото, изисква трескава дейност. Всички чети с отговорниците им са по местата си и работят усилено съгласно приетия от конгреса план. Започва подготовката. Селяните по своя воля създават комуни, земята и добитъкът стават обща собственост. Всички събират колективно реколтата и започва складирането на храна за въстаниците и хляб за народа1.

Селяните и селските чети, т. нар. „смъртни дружинки“, създадени в края на 1902 и в началото на 1903 г. в подкрепа на агитационните и въстаническите чети, се свикват на денонощни обучения на биваци и по поляни из горите на Странджа2 . Конкретната задача на това обучение е подготовката за нощни действия и акции. Останалото население – жените, старците, децата, се отдават на земеделска работа, без да се държи сметка за границите на имотите. Всичко е предназначено за общо потребление, както от населението, така и от четниците. Заживява се в пълен комунизъм. Разбира се, този нов строй, който се ражда спонтанно, естествено под влияние на идеите, вдъхновяващи ръководителите на движението, не може да се хареса на всички, но никой не се противопоставя – едни от честолюбие, други от увлечение, трети, предимно чорбаджиите – от страх, защото, когато народът се вдига на борба, неговата воля става определящ фактор и всяка груба принуда е неуместна и злополучна. Конгресът на Петрова нива взема решение да се обяви въстание, не защото се очаква победа, а в знак на солидарност към Македония и с цел да се спре прехвърлянето на турската армия там.

Подготовката е повсеместна, но най-важните, най-решителните действия са в Първи въстанически район – Малко-търновско – Лозенградско – Бунархисарско, където въстанието ще вземе масов характер. Работи се безшумно и при пълна тайна, макар да участвуват млади и стари, мъже и жени. Особено внимание трябва да се обърне на участието на жените – те проявяват истински героизъм, техните подвизи трябва да се помнят, имената на много от тях трябва да се увековечат. Преди въстанието те прибират реколтата, стават куриери между отделните селища и четите. Те укриват и пренасят оръжие, снабдяват с храна борците за свобода по села, гори и планини. В цялото движение няма нито един случай на предателство, извършено от жена дори и при най-тежки изпитания и мъчения. Наред с това те грижливо изработват и извезват революционните знамена – най-обикновена преданост към освободителното дело3 . Мнозина от тези безименни герои-жени проявяват изключителен ум и решителност, самообладание и находчивост в трудни моменти, за да укрият хора, оръжия и тайни при обиски, разпити и внезапни посещения от страна на местните власти.

Друга характерна особеност на движението в Тракия е, че то разполага с голям брой интелигенти между ръководителите. „Повечето от тях – пише Д. Н. Катерински, който по всяка вероятност не ще да е бил анархист – бяха хора на преките революционни действия, обладани от мисълта как да намерят начини и средства да се освободи народът от турския политически и феодален гнет.“ 4

Революционната дейност в Тракия, по свидетелствуването на същия автор, въпреки всички опити за намеса от страна на „върховистите“ и от страна на агентите на Фердинанд, запазва своята независимост. Това се дължи на „прогресивните ръководители…, които с риск на живота си бранеха“ независимостта на движението.

Някои непредвидени случки преди избухването на въстанието създават рискове да се компрометира делото чрез предварителни разкрития. Но практически резултатът от тези случки е положителен – повдига се борческият дух на населението и още по-здраво се сплотява за подготовката. Така например на 20 март 1903 г. в с. Сармашик (дн. Бръшлян) турска войска огражда четата на Пано Ангелов. Завързва се сражение, загиват войводата и смелият четник Никола Равашола – любимец на Герджиков. Турците изоставят труповете им, но убитите са погребани в Малко Търново при участие на цялото население на града. Манифестацията е импозантна по своята масовост, по своята дързост. Турската власт е изненадана и смутена и с уплаха наблюдава всенародното преклонение. На тези двама герои народът посвещава песен, станала общ въстанически химн, който и до днес се пее:

„Ясен месец веч изгрява,
над зелената гора,
в цяла Странджа роб запява
песен нова юнашка.
………………………
Град куршуми над селото,
скъпа кръв порой тече.
Падат Пано, Равашола.
мрат в гората синове.“5

Друга особеност в подготовката на Преображенското въстание е създаването на „смъртните дружинки“ – дело на Герджиков. Те не са тъждествени на „селските чети“ в Македония. Специалната задача на тези дружинки е да наказват предателите и да изпълняват присъдите. Акциите им създават голям престиж на организацията. Освен това по време на въстанието те стават ядрата на революционната армия, проявила се като въоръжен народ, а не милитаризиран инструмент на властта.

Началото на Илинденското въстание заварва Михаил Герджиков – главен ръководител на Преображенското въстание, в България. Там остава Михаил Даев със задача да замине за Варна и да събере нови четници, а той сам бърза за Турция. Минава през Бургас и с. Вургари и се отправя за среща с останалите членове на Главното ръководно боево тяло, която се провежда на 28 – 30 юли – един месец след конгреса на Петрова нива, в Пикнихорския балкан, в м, Голямо Кокорафи (според Хр. Силянов – на връх Циганка). Присъствуват Стамат Икономов, Лазар Маджаров и Христо Силянов. Споразумяват се за датата на въстанието – нощта на 5 срещу 6 (19) август – Преображение. В своите „Спомени“ Герджиков прецизира: „Конгресът не бе нам определил никаква работа: ние щяхме да ръководим въстанието, без да влизаме в сражение. Туй ни се видя непрактично. Аз предложих всеки от нас да предприеме по една самостоятелна акция и то в територия, по-отдалечена от организационната територия. Общ план на действие дадохме на войводите: широка инициатива, само да гледат докато турците са изплашени да държат нападателно положение, а когато се видят принудени, да отстъпват, да гледат да бъде преди всичко населението запазено, та тогава да отстъпват те.“

Маджаров избира с. Дерикьой, стратегически пункт между Лозенград и Малко Търново, с гарнизон; Икономов – гръцкото с. Узункьой, също с гарнизон; Герджиков избира Василико – пристанищен и околийски град с две казарми.

За да бъдат строго координирани общите действия и акциите да започнат в едно и също време – 3 часа през нощта, наред с инструкциите всеки войвода получава по един часовник, всичките от една и съща марка. Обект на нападение са войскови отряди и гарнизони, отделни караули и часови, полицейски отделения и башибозушки потери, влакове и жп станции, тунели и мостове, кредитни учреждения и банки, пощи и телеграфни линии. Силната експлозия от взривяването на фара при Еняда е общият сигнал. На много от селските войводи в пограничните български села в Одринско се възлага през същата нощ да подпалят всички турски гранични сгради от Черно море до р. Марица, а войниците – да бъдат преследвани.

В отговор на тези изисквания всички войводи обявяват акциите, които ще предприемат. На съвещанието се решава и въпросът за отношението към турските села – да се палят само селата на мухаджирите – преселници, получили голяма независимост, и да не се посяга на невъоръжени турци и на тези, които не оказват съпротива. Изобщо организацията се стреми да предаде многонационален характер на движението. Много гагаузи – християни, говорещи турски език, от селата между Лозенград и Одрин, участвуват в организацията.

По един въпрос, при това от първостепенна важност, се постига трудно единогласие, а именно – да се нападне ли Малко Търново? Според Хр. Силянов, трима се обявяват против, защото няма сведения за силата на противника и защото съществува опасност, че при неуспех още с първия удар въстанието ще пропадне. Затова предпочитани са единичните, разпокъсаните, повсеместните действия. Единствено Икономов – запасен капитан с 15 години военна служба, се обявява и упорито настоява за концентрирано действие срещу Малко Търново. Силянов по-късно отчита, че Икономов е бил прав, а останалите са сгрешили. От сведенията, добити по-късно, се разбира, че в града по това време има незначителен брой войници и с участие на 600 – 700 въстаници, както предлагал Икономов, градът е можело да се превземе.

По този конкретен повод е уместно да се направи едно общо разсъждение. Съвсем неправилно е да се търсят грешки на вече минали революционни събития. Защото да се съди, когато се знаят резултатите, е лесно. Но с каква сигурност може да се твърди, че ако се е действувало по друг начин, не биха се допуснали други грешки.

В дадения случай предварително се знае, че въстанието ще завърши неуспешно. Най-важната задача е да се постигне демонстративна цел и доколкото е възможно – да се помогне на въстанието в Македония.

Впрочем, ако тримата – Герджиков, Маджаров и Силянов, са против предложението на Икономов да се започне въстанието с концентриран удар срещу Малко Търново, те не изключват такива действия на следващия етап, след победа и превземане на областта.

„Получих известие, – споделя Герджиков, описвайки първите действия, – че навсякъде предприетите акции… са дали отличен резултат. Исках да поканя другарите си да се съберем и да нападнем Малко Търново. Затуй реших да замина за Малко Търново.“ И той действително тръгва, като изпраща до Маджаров и Икономов куриери. Те отговарят, че са заети с работата по места и не могат да присъствуват на срещата.

С какво оръжие разполагат въстаниците и как хронологически се развиват действията? Според Герджиков Главното ръководно боево тяло разчита преди всичко на действията на „смъртните дружинки“. Те разполагат с 4000 пушки, с 1000 бомби – напълно достатъчно, и с известен брой револвери. Според Силянов Първи въстанически район разполага с около 1100 – 1200 пушки, от които не повече от 200 манлихери, останалите кримки. Мемоарът на Вътрешната организация, издаден след въстанието, посочва наличните пушки на брой 1970. Атанас Разбойников прави опит да изчисли с по-голяма точност броя на оръжието и сочи цифрата 1700. Много е трудно да се установи дори приблизителният брой, но се знае, че над 2000 са въоръжените въстаници. Мнозина от тях се снабдяват лично, други изземат оръжие от турците по време на сражения и действителната цифра по всяка вероятност не надминава 4000. Това оръжие нито по качество, нито по количество може да осигури победа над по-добре организирания, по-силния противник, разполагащ с редовна войска. Само в Първи въстанически район има 10 587 турски войници, въоръжени с маузерови пушки.

При това, докато подготовката на изток от р. Марица, където отговорен ръководител на Вътрешната организация е Герджиков, се извършва значително бързо, в областта на запад от Марица, с ръководител Коста Антонов6 всичко се бави. В поведението на този деятел има нещо много странно, нещо все още неизяснено. Той не присъствува нито на конгреса в Пловдив, нито на този на Петрова нива. Неговата задача е по време на въстанието да провежда терористични акции. В помощ там е изпратен и Коста Нунков, служил в пионерни войски, добре запознат с взривните вещества, автор на специално ръководство за този вид акции7 , смел, решителен и здраво изграден анархист. Антонов системно не изпълнява задачите и пречи на Нунков. Окръжният комитет ултимативно изисква от него да предаде ръководството на Нунков, но той дори не счита за нужно да даде някакъв отговор. Междувременно след избухването на въстанието в Македония и след опити за атентати турските власти предприемат строги охранителни мерки по протежение на цялата жп линия и провеждането на атентати става невъзможно.

Съвсем непредвидено по общия план и с риск да се провали координацията на въстаническите действия отрядът на Цеко Куртев залавя в с. Рисово, на 3 август, бирника и двама стражари, които пиянствали и издевателствували над населението. Не след дълго заловените и един шпионин – грък от Ахтопол, са екзекутирани. На 4 август в Маджур пристига отделение от 30 войници и започват изтезания на селяните. Предизвикани въстаниците действуват бързо и още същия ден ограждат селото и нападат войниците. Убиват 20 души, а останалите прогонват. По общия план те имат задача да нападнат селата Еняда и Кости, където има и турски гарнизони и тази акция те провеждат в деня на въстанието.

Началото на въстанието в Тракия се обявява в Кладарски (Седми) участък, на в.Китка, над Василико. Тук е Герджиков със своята терористична чета, подсилена с части от 1 Перговския (Пети), Цикнихорския (Трети) и Граматиковския (Шести) участък, или общо 120 души8 . Всички прави, в кръг около войводата, слушат неговото прочувствено слово и първите напътствия.

„Часът, – казва Герджиков – който от петстотин години чакаме, за който работихме ден и нощ, купувахме пушки, | скитахме из балканите и пълнихме занданите, най-сетне е ударил. Тая вечер всички наши братя по кръв и тегло, където и да се намират, ще си премерят силите с нашите душмани…, където има турски аскер – ще се разбие! Тая нощ ще има да се извършат страшни работи. Кръв ще се лее, глави ще падат, села и градове ще горят. От тая нощ ние не сме вече рая, не признаваме Хукюмат, аскер и каймакани, не плащаме данъци и вергии! Хукюмат, кадия, съдии и аскер на тая земя ставаме ние! Вместо с темане, всеки турчин ще се посреща с нож и куршум, догдето не се очисти нашата страна от душманите или се подчинят на нашия ред и заживеят с нас не като мъчители и господари, а в братство и мир, с еднакви права и задължения. Нека всеки, който чувствува страх в сърцето си, да се отдели, догдето е време, защото потеглим ли оттук, няма вече връщане! Ние не се борим за нас, борим се за нашите жени и деца, за тия, които идват след нас!“9

На 6 август 1903 г., в 1 часа и 30 мин четата потегли към Василико. 20 души се отправят към правителствения дом, друго отделение – към турската махала. Пет – шест души заемат позиции на пътя между старо и ново Василико, а невъоръжените – с брадви, трябва да прекъснат телеграфните линии. Четиридесет души, между които Ив. Варналиев и Карчо, начело с Герджиков се отправят към двете казарми – в едната има 500, а в другата – 300 войници. От тази група само 15 са четници, а останалите са недостатъчно обучени селяни.

Всички незабелязано се доближават до определените обекти. Всеки е в ръцете с 2 – 3 бомби. Сигналът е взривяването на първата бомба, която задача е възложена на един руснак, случайно попаднал в четата в Бургас.

В този момент силна светлина от прожектори залива нашир и надлъж горите на Странджа. Какво невероятно съвпадение. Руска ескадра пуска котва близо до пристанището Инеада. В отговор на убийството на Ростовцев – руския консул в Битоля, станало два дни след обявяването на Илинденското въстание, тя тръгва и прави демонстрация. Легендите за това събитие са най-различни, но то се оказва насърчително за въстаниците.

Акцията в града завършва с успех. Турските войници и граждани напускат казармите и града и бягат с лодки по море. Отделението на Силянов пленява Мехмед Али – морски офицер, Ариф – началник на пощата, Хамид – началник на пристанището, и поручик Хайдар – началник на жандармерията. Това са представителите на местната турска власт. Герджиков ги посреща с достойнство и човешка доброта. Той им обяснява причините за въстанието: „Султанският режим е пагубен за всички турски поданици, а несигурността е еднаква и за християните, и за всички мюсюлмани, които искат да живеят с мирен и честен труд…“10 След това той им връща конфискуваните вещи и ги пита какво е желанието им – да бъдат веднага освободени или да ги изпратят в България. Пленниците, трогнати от това отношение, многократно благодарят и избират България.

Рано сутринта делегация на гръцкото население се представя на Герджиков с дарове и провизии и иска упътвания за организиране на администрацията си и какво знаме да издигнат. Той им отговаря, че сами трябва да си решат тези въпроси – да си изградят такова административно управление, каквото намерят за добре и да издигнат на пристанището каквото си щат знаме. Пред населението се посочват причините за въстанието, а след това гърците сами избират „Временно правителство“, което отговаря за своята дейност пред революционното командване. В общи линии така се развиват действията и в останалите участъци на Първи въстанически район.

След превземането на Василико и изгонването на турската армия Герджиков заедно с четата си напуска града и се отправя към другите участъци на обиколка. Най-тържествено влизат в освободеното вече с. Вургари. Цялото население, събрано на площада, ги посреща с овации и любов.

В границите на I Пенешки участък влизат селата Пенека, Ятрос, Серген и др. Местните чети имат задача да прекъснат телеграфните и телефонните връзки. „Смъртната дружина“ на с. Пенека е изпълнила успешно своята задача още през нощта на 5 август – прогонва от селото турската полиция и напада войсковото отделение в с. Апартас. Плановата задача на II Велички въстанически участък, в който са включени селата Бунархисар, Маглаик, Курудере, Урумбеглия, Яна, Чонгара, Сатъкьой и Велико от Малкотърновско, е да нападне турския гарнизон в гръцкото село Инжекьой, Визенско, като по този начин блокира участието му в събитията в областта. За тази акция пряко отговаря Стамат Икономов. Изпълнението на задачата започва точно в определеното време, но поради непълния успех Икономов дава нареждане четниците да се оттеглят. Независимо от всичко гарнизонът остава откъснат и са парализирани действията му. След това въстаническата чета се отправя към Велика и разделена на две отделения прави обход на своя участък.

Войвода на III Цикнихорски участък, в рамките на който са селата Камила, Цикнихор, Мегалово и Керацино, е Стоян Камилски – един от най-старите, най-опитните четници на Георги Кондолов. Задача на въстаниците тук е да нападнат турския гарнизон в с. Цикнихор. Разделени на две групи, те започват нападението на 5 август към полунощ. На другия ден по обяд са запалени двете къщи, откъдето – добре укрепени, се съпротивляват войниците след убийството на своя командир.

В IV – Енядски, и в V – Пиргополски участък, въстаниците имат задачата да превземат с. Енияда и да взривят фара на пристанището. Акцията се провежда на 8 август и мощен гръм разтърсва цяла Странджа. Турският гарнизон в гръцкото село Кости изпада в панически страх и войниците – около 80 на брой, се разбягват преди да бъдат нападнати. Освободен е и морският град Ахтопол. И тук населението е запознато с причините и задачите на въстанието и то избира своя временна управа, подчинена на въстаническите сили.

В VI Граматиковски участък действията започват също през нощта на 5 август, като 120 въстаници нападат турската казарма, където има 300 войници. Четниците се разделят на пет отделения, всяко с точно определена задача. Сражението е ожесточено. Въстаниците се оттеглят за прегрупиране на силите и за нова атака. Междувременно уплаше ни, войниците напускат казармата и се разбягват. След това четите успешно нападат с. Потурнак и поста Визица. Две групи от „смъртната дружина“ на с. Граматиково събарят телеграфните стълбове и разрушават моста на р. Велека в м. Качула.

Обектите за нападение на VIII Стоиловски участък са турските гарнизони в селата Стоилово й Калево, Броят на въстаниците е 250 души. Армията в Стоилово е разделена на две – едната част е в селото, а другата се отправя към възвишението Св. Илия. Четири въстанически отделения заемат определените им позиции, готови за нападение. Войниците, дочули гърмежи от Граматиково, се вдигат под тревога. Това налага нападението да се ускори и залповете от всички страни предизвикват суматоха сред лагера. На 6 август сутринта от Малко Търново пристига турска войска и въстаниците са принудени да отстъпят. Но и тук изплашени войниците бързат да напуснат селото и въстаниците без бой го превземат.

Гарнизонът в с. Калево е нападнат на 9 срещу 10 август. След тежко сражение въстаниците проникват в казармата и я запалват. Войниците в паника се отправят към Малко Търново и оставят складове и провизии. Така само за няколко дни целият участък е в ръцете на въстаниците.

Гьоктепенски IX участък печели големи и бързи победи. Казармата в Гьоктепе (дн. Звезден) е запалена през нощта на 5 срещу 6 август, а войниците – прогонени. На 8 август пристига нова войска, но въстаниците от окопите на казармата и прикрити в близките скали, я отблъскват. Проследени от групи четници, войниците предполагат, че са обкръжени и в панически бяг се завръщат в Малко Търново, като оставят значителни трофеи. Въстаниците превземат и полицейските участъци в Конак и Сърмашик, а казармите на пограничните постове са запалени.

В Х Дерекьовски участък със селата Дерекьово, Курията, Каракоч, Пирок, Кадиево, Койово и др. от Лозенградската околия бойните действия се ръководят лично от Лазар Маджаров. Броят на въстаниците е 300, но много от тях са въоръжени само с брадви и криваци. Предварително те са разпределени, за да действуват едновременно при нападението на казармата в Дерекьово, на пощата и полицейския участък и на селското кафене, където нощували приходящи войници; в завземането на главните пътища към съседните селища и за прекъсване на съобщителните линии с Лозенград и Малко Търново. Друга част от въстаниците трябвало да нападне гарнизона в турското село Кадиево точно в полунощ. Но гърмежите в Паспалево към 22 часа на 5 август раздвижват войската и тя взема инициативата в свои ръце. Пощата и участъкът са превзети, кафенето е вдигнато във въздуха. Но сражението пред казармата продължава. На сутринта към 9 часа Маджаров дава заповед въстаниците да се оттеглят и напуснат селото. На 7 август от Лозенград пристига турска пехота. Въстаниците са принудени да се приберат в лагера „Марковец“, където идват въстаници от Ковчас и Турско Кадиево, успешно изпълнили поставените им задачи, и голям брой въстаници от Лозенградско. Събират се около 1000 души, но всички зле въоръжени. Поради тази причина се взема решение да се разпуснат и да се пръснат из участъка.

В XI Паспалевски революционен участък въстаниците се ръководят от най-опитния, най-изтъкнатия войвода Георги Кондолов. Три са важните задачи: да атакуват и превземат гарнизона в с. Паспалево и турското село Сазара и да прекъснат телеграфните жици, свързващи Малко Търново – Дерекьово – Лозенград. Водят се продължителни сражения с променлив успех. Макар че на обсадените идва помощ от Малко Търново, въстаниците превземат полицейския участък. В боя тежко ранен е войводата. Той изпитва страшни мъки и болки, но няма възможност нито да бъде пренесен другаде, нито да му се окажи медицинска помощ. Кондолов моли бойните си другари да го убият. След дълго колебание и по жребий един от тях го разстрелва. Погребан е на Паспалова могила. Населението от района масово се стича да оплаче своя любим герой и да покрие гроба му с цветя.

Действията в XII Лозенградски въстанически участък имат преди всичко спомагателен характер. Там основна задача е да се разстрои съобщителната мрежа и да се попречи на придвижването на вражески сили към Малко Търново. Задачата е изпълнена успешно.

Въстанието в Първи район взема масов характер и бойните задачи са изпълнени. Турските гарнизони, без този в Малко Търново, са превзети, а войниците – прогонени. В цялата област турската власт изпада в паника и очаква нападение в Малко Търново, Лозенград и дори в Одрин.

Целта на въстанието в Тракия е да се окаже помощ на Македония, като се ангажират военните сили на противника и се затрудни придвижването им, т. е. да се разстрои тилът чрез предаване на повсеместен характер на въстанието в Тракия. Затова в другите райони действията трябва да имат диверсионен характер и – подпомогнати от саботажни акции, да оказват главно психологически ефект. Така например във Втори въстанически район (Чокенско) Кръстю Българията, един от най-смелите, най-суровите войводи, на 9 август напада с четата си с. Хаджиталшман – известно с жестокостите си, на 20 км от Одрин. Като взривява голям брой бомби и запалва много къщи, той всява паника дори сред кавалеристите, които бягат в Одрин.

В Трети Мустафапашански (дн. Свиленградски) район, където хората са най-зле въоръжени, се провеждат само четнически действия.

В Четвърти Дедеагачки-Гюмюрджийски район по план трябвало да се извършат само саботажни акции, но предохранителните мерки на властта и голямата бдителност пречат за осъществяването на много от тях. Най-успешен е атентатът на гара Кулелибургас в конвенционала, предизвикан от адска машина, изработена в къщата на Герджиков, в Пловдив. Този атентат е дело на Петър Манджуков и Милан Сазов, който след като поставя адската машина във вагон-ресторанта, умишлено изпуска влака. Според предварителните изчисления на Манджуков взривът трябвало да стане на големия мост на р. Марица при Одрин. Но влакът прави закъснение около 13 мин и зарядът се възпламенява на гара Кулелибургас между два влака, претъпкани с войници, пътуващи за Македония. Влаковете са така повредени, че не могат да продължат. Впечатлението от този атентат11 е поразително. По по-късни сведения се разбира, че самият султан Абдул Хамид по цели нощи е стоял при дворцовия телеграф, за да има бързи и точни сведения за събитията в Кулелибургас и изобщо в Тракия.

В Ахъчелебийския (дн. Смоленско) – Скеченския Пети район, макар и добре организирани, но слабо въоръжени, въстаниците провеждат само четнически действия с цел да ангажират противниковите сили, за да се улеснят акциите в Първи район.

И тъй, чрез успешно проведени масови въстанически действия, подкрепяни от четнически и саботажни акции, голяма част от източна Тракия е превзета. В целия Странджански район около три седмици народът ликува. Образувана е една общност, основана на принципите: свобода, равенство и братство. Чрез всеобщо съгласие се решават всички въпроси и заглъхват старите вражди между българи и гърци. Всички заедно изгарят данъчните книги. Повече от 20 дни Странджанската комуна живее при напълно комунистически режим (понятието комунистически, разбирано в истинския смисъл като стопанска система, а не като политически режим), при отсъствие на всякаква държавна власт.

Това явление в българската история е интересно. Реализацията на „Странджанската комуна“ е спонтанно народно проявление, толкова повече, че броят на анархистите тук е малък и не се води пряка анархистическа пропаганда. Те се ползуват с голям престиж и влияние, но тук трябва да се отбележи, че между поведението на Герджиков и на останалите членове на „Женевския конгрес“, присъединили се към движението, има известно различие. Мерджанов и Манджуков, наред със Соколов и „гемиджиите“, действуват чрез анархистическите групи и се смятат за независими от Вътрешната организация. Герджиков, като остава докрай анархист, напълно се слива с общото движение и не провежда самостоятелни или групови акции, които могат да се окачествят като „партизански“. Привърженици на такъв вид дейност са Върбан Килифарски, Коста Нунков, Никола Дечев. Всички анархисти, които участвуват във Вътрешната организация, заемат ръководни и отговорни постове и изпълняват решенията и задачите на организацията.

До сега няма задълбочено проучване на т. нар. „Странджанска комуна“, която мнозина наричат „република“ и дори „държавица“. Трудно е без сериозно изучаване на събитията да се направи пълна и точна характеристика на структурата, функциите и действията на този нов и значителен опит за социално преустройство, тясно свързан с едно въстание за националнополитическо и социално освобождение. Не са малко и без значение данните и фактите, очертаващи физиономията на „Странджанската комуна“, които изследователите и читателите могат да намерят в спомените на участвуващите в Преображенското въстание.

Безвластническият характер на събитията по време на въстанието е ясно отразен в терминологията. Докато в Македония, където също определено влияние имат анархистите, ръководният орган на въстанието се нарича „Щаб“, то този на Преображенското въстание се нарича „Главно ръководно боево тяло“. Терминът „боево“ подсказва, че това е ръководен орган с временен характер и ще изпълнява своите задачи дотогава, докато има боеве. Ясно е, че не се отнася за един – макар и изборен, център на военно командуване, а за едно „тяло“, което да координира революционните и военните действия по време на въстанието.

Христо Силянов, ученик на М. Герджиков в Битолската гимназия, по-късно негов личен приятел и голям почитател, който, доколкото ни е известно, никога не е бил анархист, когато говори за Главното ръководно боево тяло, казва: „Не го нарекоха Главен щаб от скромност и за да не мирише на военщина“.

По време на Преображенското въстание никъде не е поставен въпросът за властта, не са издадени никакви заповеди. Населението от превзетите селища излъчва и избира сред своите хора комисии, а не назначава кметове и председатели, които да администрират, а не да управляват. Никъде не се говори за установяване на някаква, макар и нова, власт. Подчертава се само, че тези „комисии“ ще функционират под контрола на въстаническите сили. И това е не само напълно естествено, но е и абсолютно необходимо, тъй като решаващата сила е в ръцете на въстаналия народ и само той движи събитията.

Отношението на Герджиков към гражданското администриране е напълно тъждествено с онова, което характеризира Махновото движение в Украйна петнадесет години по-късно. В този смисъл може да се смята, че Герджиков е предтеча на Махновци, които разглеждат задачата на своята армия като помощна, временна и преходна. Въпросът за социалната уредба тя оставя на съветите, излъчени от самото местно население. В един позив12 към населението се казва: „Революционно-въстаническата армия си поставя за цел да помага на селяните и работниците… като не се бърка в гражданския живот… (и) предлага на трудещото се население в града и околността веднага да пристъпи към самостоятелна организационна работа…“

Що се отнася до стопанската уредба на „Комуната“, тя може да се определи само като свободно комунистическа.

Според Христо Силянов комунизмът като стопанска система се установява още по време на подготовката за въстание. „Идеята – пише той – се видя съблазнителна на селяните и те я възприеха скоро… В разстояние само на една година четири села бяха отлично организирани. Младежите се упражняваха на пушка и се каляваха в активна борба, а безоръжените селяни наглеждаха нивите и добитъка, които нямаха вече частни стопани, а принадлежаха на цялото село и на организацията. Всеки ден се жънеха узрелите ниви не непременно от собствениците, без да се гледа кому принадлежат. Приготвената храна се носеше в складовете, като се определяше от нея известна част за нуждаещите се селяни и за четниците. Сиромасите, а такива бяха повечето, не губеха, разбира се, нищо от това. Наопаки, те се чувствуваха по-добре, много по-добре, отколкото преди, когато и късчето им земя, и малкото им добитък можеха да бъдат отнети от лихварите в Ахтопол и Енияда…

Виждал съм в Македония райони, по-добре подготвени от Малкотърновския, за пръв път обаче сега виждах комуна. Да, в навечерието на въстанието Малкотърновският район представляваше истинска комуна… Имотите общи и всяко село има своя постоянен военен лагер – „смъртна дружинка“, за издръжката на която се грижат другите селяни.“13

Като описва бегло първите победи на въстанието, Михаил Герджиков пише: „Ние почнахме вътрешно да се уреждаме някак си… Населението беше весело, по селата хора играеха, гозби се слагаха. Нямаше мое – твое: в горите преди и след конгреса имахме приготвени складове; цялата реколта беше сложена в брашна и жита в общи хамбари, в общи складове. И добитъкът беше станал общ… Издадохме едно възвание за гърците на гръцки, в което казахме, че ние не се борим за възстановяване (на) българско царство, да превземаме територии, а само за човешки права, че и те, и гърците се нуждаят от това, та нека ни подкрепят морално и материално…“14

Мнозина от участниците във въстанието говорят за един конкретен случай на практическо прилагане на комунистическия принцип. За същото, с по-общи думи, споменава и Герджиков: „В Ахтопол има държавна солница, там е имало тогава 200 000 кг сол. Нам трябваше сол за селата. Затуй съобщих (не казва „наредих“ или „заповядах“, а просто „съобщих“ – авторът) на Ангелова да разбият държавната солница, да извадят солта и да допускат на селяните, които ще идват с коля, да разнасят сол в селата.“15

А Петко Зидаров – подвойвода, помощник на Петър Ангелов, допълва: „Дадохме по четири шиника сол на семейство в града, а на селяните по 10 – 15 коля за село.“

Този режим на свободен комунизъм се установява още в първия ден на въстанието и се запазва до 21 август 1903 г., другаде – до края на месеца, т. е. до военния разгром, след настъплението на 40 хилядна армия – пехота, кавалерия, артилерия.

Обратът в събитията настъпва след 25 август. Турската офанзива се провежда методично, бавно, предпазливо, с обходни движения, за да обградят цялата територия, завладяна от въстаниците. Турската войска избягва сражения и почти винаги отказва боя. Но там, където настъпва, тя сее смърт и ужас. ,

Въстаническите въоръжени сили под прякото ръководство на Герджиков търсят всички възможни поводи за сражение с турската армия, за да забавят възможно най-дълго настъплението й и така да помогнат на населението да се изтегли. „Отвсякъде ме запитваха – споделя Герджиков – какво да се прави. Отговарях да се противостои, доколкото може, но щом силата е голяма – да се предпази населението от сеч.“

Селата опустяват. Цялото население – жени, деца и старци, понесли покъщнина, повели добитък, напускат домовете си и се отправят към България, откъдето напразно се чака военна помощ.

По време на Преображенското въстание в 40 по-големи сражения въстаниците дават 38 жертви срещу 314 убити турци. Освен въоръжени бойци – от 2 000 до 4 000 души, участвуват българи и гърци от 92 християнски села със 17 754 къщи. След потушаването и разгрома на въстанието са запалени 66 села с 2 610 къщи, бездомни остават 12 880 души, убити и заклани са 2 565, броят на бежанците е 20 000 души.

Жестоки са последиците в този край. Жертвите и пожарите пропорционално са много повече и по-страшни от тези в Македония. И това е обяснимо, защото султанската автокрация на разлагащата се Турска империя не може да приеме събитията и да прости действията на раята пред вратите на столицата. Толкова по-голяма е дързостта на въстаналия народ, който се обявява не само за национално освобождение, а и за социална революция с ясно определена и изразена социалистическа тенденция и интернационалистически дух.

* * *

Въстаническите действия в Турция и съпротивата на турските военни части и полицейските власти по време на Преображенското въстание 1903 г. дават основание да се направят няколко основни заключения:

1. Въпреки масовия характер на въстанието и активното участие на населението решителна бойна роля имат четите. Но това не е достатъчно условие за победа. Повечето от хората, увлечени от движението, са със слаба бойна подготовка и военнотехническа устойчивост от една страна, а от друга – те са лошо въоръжени.

2. Постигнатите безспорни успехи, макар и временни, над многобройния и добре въоръжен неприятел са резултат не толкова на победата на оръжието, колкото на ентусиазма, на бързината в действията на въстаниците и на настъпилата паника и уплаха у турските войници. Дори след неуспешните първи атаки срещу гарнизоните, когато въстаниците се оттеглят, войниците се разбягват.

3. Недостатъчна е информацията – подценяване или надценяване, за реалните сили от двете страни. Така например, ако при обявяването на въстанието се е знаела малочислеността на войниците в Малко Търново, неминуемо градът е щял да бъде превзет още през първите дни.

4. Строгото запазване на тайната за подготовката на въстанието предизвиква не само изненада и недоумение, но и известен страх у местната турска власт.

5. Въпреки отличните организаторски качества и високия боен дух на ръководителите, военнотехническата подготовка на въстаниците е лесно обяснима и разбираема. Но и редовната турска армия, макар и добре подготвена и модерно въоръжена, далеч не е била на висота по думите на Герджиков: „Гранатите падаха отначало зад и преди нас. Оказа се, че турците не можеха да определят разстоянието и когато почнаха да хвърлят шрапнелите, всички падаха зад нас. Тая стрелба трая до вечерта, а ни един пехотинец турчин не се яви. Очевидно беше, че турците бяха аджамии в артилерийската стрелба.“

6. Преображенското въстание 1903 г. е всенародно дело, в което решаваща роля има не военностратегическата и техническата подготовка или по-точно неподготовка, а революционният устрем и ентусиазмът, високият дух и саможертвата на всички участвуващи и преди всичко на изпитаните в партизанската борба четници.

Главното ръководно боево тяло дава възможност за широка народна инициатива по места, но в същото време не проявява необходимата инициатива. Това се отнася преди всичко за Икономов и Маджаров, които нито по преданост, нито по смелост, нито по жертвоготовност се различават от Герджиков. Навярно тяхното революционно виждане ще да е причина за сравнително слабата им инициативност. Тези различия Герджиков преживява тежко и това ясно проличава между редовете на спомените му, предадени от проф. Милетич. Не е изключено останалите ръководители да са виждали в лицето на Герджиков главнокомандуващ, нещо, което той нито е желаел, нито е смятал за нужно и необходимо при провеждането на едно народно въстание.

1. Силянов, Ур. Спомени от Странджа. С., 1934, с. 47
2. В някои села се организират постоянни военни лагери и се провежда мобилизация
3. Преображенското въстание 1903. Сборник…, с. 114- 131
4. Пак там…, с. 79
5. Преображенското въстание…, с. 141
6. Интересно е да се отбележи докъде може да стигне партизанското пристрастие у комунистическите автори. Постъпките и характерът на някои хора не винаги хармонират с идейната им принадлежност, напротив – обратното е по-често явление. Антонов, макар и марксист, е горещ привърженик на терористичните акции, а в личните си отношения се проявява като жесток човек. Герджиков и Манджуков, които добре го познават още от Женева, споменават мимоходом, че е социалдемократ. Никола Сотиров – комунист, чиято книга за Преображенското въстание е значително обективна, явно затруднен от поведението на Антонов, казва, че е бил… комунист.
7. „Ръководство за употребата на избухливи вещества и начинът на разрушенията“, издадено през 1902 г.
8. Силянов, Хр. Спомени от Странджа…, с. 58. Дават се следните цифри:120 четници, от които 20 с манлихери, 5 – 6 с бердани и мартини и стотината кримкари; към тях придадени 20 – 30 въглищари – македонци, въоръжени с брадви и ножове
9. Силянов, Хр. Пак там… и Бележки по Преображенското въстание в Одринско – 1903. С., Полиграфия, 1934, с. 59
10. Силянов, Хр. Спомени от Странджа…, с. 75
11. По точната дата на този атентат се спори. Всички изследователи и участници отбелязват 13 август 1903 година. Манджуков, прецизен до педантичност, посочва в спомените си 5 август със следния коментар: „…избухнал на 5…, той бе изтълкуван, както от населението в Тракия, така и от турската власт като сигнал за въстание“. За справка посочва френското списание „Илюстрасион“, No 3152, 18.09.1903, с. 168
12. „Към цялото трудещо се население на град Александровск и околността му“, 7 октомври 1919 г. (документ от архива на автора)
13. Силянов, Хр. Спомени от Странджа…, с. 46 – 48
14. Герджиков, М. Спомени,.., с. 75
15. Пак там, с. 76

Откъс от книгата „Националното освобождение и безвластният федерализъм“ от Георги Хаджиев.

Илинденското въстание

В историята на македонското революционно движение Илинденското въстание има първостепенно значение както по своя размах – брой на участниците, времетраене, така и по организация, отражение и отзвук в Турската империя и вън от нея. Затова, когато се разглежда въпросът за освободителните борби в Македония и Тракия, трябва да се отделя повече място за това въстание.

Настоящото изложение няма за цел да проследи и предаде пълно и цялостно движението. На Илинденското въстание са посветили своя труд много автори, написани са много трудове и то е добре изучено. Стига се обаче до там, че когато се говори за революционните събития през 1903 г., обикновено се спира вниманието изключително на Илинденското въстание. Често се забравя, че в пълно съгласие с ръководството на движението и в негова подкрепа в Тракия избухва и Преображенското въстание, което е неразделна част от въстанието в Македония.

Поради тази причина тук повече място ще се отдели на Преображенското въстание. Това е и в подкрепа на идеята да се представи, да се проследи участието на анархистите в революционното движение. По-пълна, по-вярна представа за безвластническия дух, който характеризира цялото движение, дава Преображенското въстание, където главен ръководител е анархистът Михаил Герджиков.

Когато се говори за революция или въстание, е неправилно да се разглеждат само борбите в точно ограниченото време, времето на решителното сражение на антагонистичните сили. Всяка революция, всяко въстание се предшествува от ред събития, неразривно свързани. Това изисква пълен, изчерпателен преглед на целия предреволюционен период, на всички причини и предпоставки за избухването на революция или въстание. Тук,в настоящата книга това не може да се направи поради по-ограничените задачи.

* * *

Да започнем от събитията в навечерието на въстанието.

На конгреса на Битолския революционен окръг в Смилово се решава въпросът за въстанието и за неговия партизански характер, като се отхвърля идеята за масово всенародно въстание. Конгресът е действително едно демократично събрание, в началото на което присъствуват 32 делегати, а в края на заседанията техният брой нараства до 50 души.

Първа точка от дневния ред включва обсъждането на докладите от околиите за подготовката на въстание. Повечето от делегатите се обявяват против въстанието, защото смятат, че народът не е готов. Даме Груев – председател на конгреса, обяснява, че въпросът за въстание е решен и на дневен ред вече е въпросът за фактическото му провеждане.

Тъй като всички отчитат, че обявяването на въстанието е преждевременно, че все още не е изградена стройна, оперативна организация, че не е достатъчно и въоръжението на населението, конгресът решава партизанския характер на въстанието. В революционните райони се образуват чети, които трябва да действуват по предварително изработен план, без да се ангажира мирното население. При по-големи акции отрядите могат да се разделят на части за по-бързи действия, а при необходимост и за по-бързо укриване и по-лесно снабдяване с продоволствия.

Властта в революционните райони се съсредоточава в ръцете на т, нар. „Горски началства“ – ръководствата на четите. Образуват се градски бюра за посредничество, за информация, за организиране на снабдяването. Районите се разделят на центрове, а районните отговорници преминават курс по военно обучение под ръководството на офицери и подофицери, точно определени – за всеки район, от самия конгрес.

„Въстаническият дисциплинарен устав“ е изработен от Борис Сарафов – запасен офицер, и Никола Дечев – запасен подофицер.

Конгресът избира Главен щаб, който да ръководи подготовката и действията на въстанието. За негови членове са избрани Даме Груев, Борис Сарафов и А. Лозанчев, с евентуални заместници – Г. Попхристов, П. Ацев и Л. Поптрайков. На щаба се възлага задачата, в съгласие с Централния комитет и с другите окръзи да определи датата на въстанието при условие да не бъде преди юли, за да се осигури по-добра подготовка и по-задоволително снабдяване.

Непосредствено след конгреса в Смилово Д. Груев и Б. Сарафов с чета от 20 души, наречена „Щабна чета“ и ръководена от Никола Дечев, правят обиколка на революционния окръг. От Охридско минават в Ресенско, Костурско и Демирхисарско. Те разрешават възникналите местни недоразумения и определят отговорници, които трябва да положат всички усилия за окончателното въоръжаване и организиране на въстаниците, за осигуряването и запасяването с хранителни продукти, сол, лекарства и други.

Необходимо е не само да се отбележи, но и да се подчертае, че голяма част от пушките и военните припаси, използувани по време на въстанието, са доставени от турци и са били взети от складовете и казармите на турската армия. Военната подготовка стига до там, че се провеждат маневри между две формации, командувани от Дечев и Стойков – запасен поручик.

Отначало се предвижда въстанието да се проведе през пролетта на 1903 г., но след съвещанието в София през януари става ясно, че трябва да се отложи. Когато заседава конгресът на Петрова нива, вече се знае, че точната дата на въстанието в Македония е 10 (23) юли. Тъй като Одринският революционен окръг не е все още готов за въстание, М. Герджиков е упълномощен телеграфически да поиска отлагането му за началото на август, което се приема.

Главният щаб в Македония в съгласие с ЦК и със Задграничното представителство в София определя датата на въстанието – 20 юли (2 август), празника на св. Илия. От там идва и името на въстанието – Илинденско. С възвание към народа още на 15 юли това решение е обявено и изпратено до всички райони, но тайната е запазена до последния момент. Когато въстанието избухва, турските власти са изненадани.

Централният комитет на Вътрешната организация чрез свои представители изпраща до Великите сили и до представителите на българския и чуждестранния печат декларация, в която обосновава своите действия: „Безнаказаните насилия на мохамеданите и систематическите преследвания на администрацията докараха християните от Македония и Одринско до необходимостта да прибегнат до една масова въоръжена отбрана. Те прегърнаха тая крайност, след като изчерпаха всички мирни средства, за да докарат намесата на Европа в духа на договорите, които уреждат положението на тия населения… Вътрешната организация отхвърля от себе си всичката отговорност и заявява, че тя ще поддържа борбата до всецялото постигане на своята цел като черпи енергия в съзнанието на своя дълг и в симпатиите на цивилизования свят.“1

В своя прокламация Главният щаб подчертава: „Ние вземаме оръжие срещу тиранията и безчовечието; ние ратуваме в името на свободата и човещината; прочее нашето дeло стои по-високо от всякакви национални и племенни различия. Поради това ний треба да наречем свои братя всички страждущи в тъмното царство на султана. Днес страдат всички християнски населения, включая и самите турци селяни. Наш враг е само турското правителство и оня, който излезе с оръжие или с донос против нас, или отиде да се разправя с беззащитните старци, жени и деца, вместо с нас – с него ние ще се бием, нему ще отмъщаваме!…“2

В деня на въстанието членовете на щаба са над Смилево. Тук са всички местни въстаници. Селският поп пред всички присъствуващи – селяни и занаятчии, учители и офицери, освещава тържествено червеното знаме. Привечер с камбанен звън и със запалени купи сено се възвестява началото на въстанието. След тридневни боеве и обсада – от 23 юли, Смилево е превзето от въстаниците и се превръща в укрепен лагер. Жителите му – около 2000 души, се заселват в близката гора и построяват колиби, кухни и фурни. Тук се организира интендантска и други необходими служби. Цялото население се отказва от частната си собственост.

През първата нощ и през следващите дни в Битолска околия – най-голямата, най-добре организираната, най-въоръжената околия, въстанието обхваща седем отделни пункта. Нападат се казарми и полицейски участъци, взривяват се мостове по шосето Битоля – Ресен, прекъснати са телеграфните съобщения, запалени са всички бейски кули. Тактиката на въстаниците е в тясна връзка със старанието да се запазят хората и да се пести оръжието. В този момент жертвите са главно от страна на турците.

Най-ефектно е въстанието в Крушево – град с многонационално население – българи, гърци, власи. Обкръжен и нападнат през нощта на 20 срещу 21 юли от 800 въстаници, при камбанния звън на трите градски църкви, градът е бързо превзет. В ранни зори само 60 турски войници, обсадени в казармата, оказват съпротива. Превзети са държавните учреждения, народът ликува с възгласите: „Благословена да е свободата ни!“

На 22 – 23 юли отряд войници и башибозуци правят безуспешен опит да си възвърнат Крушево. На 22 юли „горското началство“ начело с учителя социалист Никола Карев слиза в града и провежда събрание на градските първенци, около 60 души, – представители на трите народностни групи. То избира шестчленна комисия – по двама българи, власи и гърци. Това е т. нар. „временно правителство“, в чиито ръце се поверява администрирането на свободния град. Образуват се шест ведомства; съдебно, реквизиционно, финансово, полиция, прехрана и производство и санитарна служба, за дейността на които отговарят членовете на временното правителство. Обзавежда се болница в българското училище под ръководството на лекар-влах. Започва бърза изработка на цървули, патрондаши, ремъци в сарафчийските работилници. Създава се леярница, където се правят куршуми, ремонтират се пушки и револвери. Две мелници работят денонощно – донесената от складовете в планината пшеница е смляна и раздадена на населението и на въстаниците.

„Правителството“ се грижи за семействата на бившите турски чиновници, като ги настанява в отделна къща и ги снабдява с храна. Изпратен е апел до близките мохамедански села с покана да останат неутрални и спокойни и с декларация, че борбата на въстаниците е за „освобождение на всички македонци, без разлика на народност и вяра“.

На 27 юли (9 август) в трите църкви – българската, гръцката и влашката, са отслужени тържествени литургии. Между присъствуващите са и членовете на „временното правителство“ и на щаба.

Същия ден революционният съд осъжда на смърт петима предатели – един българин и четирима гърци.

„Крушевската република“ е с ярко изразен социалистически характер – налице е разбирателство между отделните народности, чрез доброто управление се осигурява справедливост и сигурност на населението при пълна свобода. Но само 10 дни гряло „не какво да е слънце, а слънцето на свободата“.

В Демирхисарско организацията разполага с около 1000 въстаници. Тяхната основна дейност е свързана с опожаряване на кули, нападение на гарнизони, прекъсване на съобщителните линии. В победно шествие те завземат много села и навсякъде прокламират свободата на довчерашните роби. Четири от селата, които се смятат за най-сигурни, се определят като центрове за изхранване и тук се складират продукти и се приготвя храна за въстаниците и за населението. Тук се пълнят с барут празните гилзи, тук се шият въстаническите дрехи. Команди от жени и мъже слизат от планинските райони в полето, за да пожънат нивите.

След многобройните, макар и разпокъсани схватки, на 22 юли настъпва затишие, което продължава до 5 август. Правят се връзки с населението от смесените и турските села и се стига до споразумение да не се нападат взаимно и да не се палят селата.

В Костурско вестта за началото на въстанието идва най-късно. Макар че действията се забавят, тук въстанието взема най-масов характер. В северните райони на околията на крак се вдига цялото население. Въстаническото командуване взема инициативата в свои ръце. С нападателен устрем и с мълниеносна бързина въстанието печели победи. Град Клисура е в ръцете на въстаналия народ двадесет дни – от 23 юли до 14 август.

В Леринско подготовката е значително по-слаба и пораженията от предварителните репресии са най-чувствителни. Тук се организират около 500 души, по 10 – 20 от село, и решението на конгреса за „партизанско въстание“ най-точно се изпълнява. Населението си остава по селата. Макар и по-ограничено, въстанието тук е свързано с провеждане на многобройни акции още през първата нощ: прекъснати са телеграфните линии между Лерин и Битоля, разрушени са шосейни и жп мостове, нападнати и опожарени са бейските кули по чифлиците.

В Охридско въстанието има най-трагична съдба. От една страна природните дадености и духовната подготовка на населението благоприятствуват за провеждане на всенародно въстание. От друга страна съседството с Албания, неблагоприятно настроена спрямо македонците, малкият брой на българското население в покрайнините и крайно лошото въоръжение не дават кураж на ръководителите, отседнали в Охрид. Възложените задачи по общия план се изпълняват, но бойните успехи са незначителни.

На Илинден градът осъмва с разлепени афиши, написани на турски език. В тях се призовава турското население за неутралитет, тъй като революционната борба е насочена не против него, а срещу тираничното управление. Това успокоява турското население, обладано от страх. Околийският управител успява да прояви търпимост към българите и в същото време обуздава фанатизма на турските активисти. Така се запазва относителен мир в града, но в същото време се неутрализира революционният ентусиазъм на градските ръководители на въстанието. В околията се проявяват жестокости и ексцесии, които наред с допуснатите грешки от страна на ръководството ограничават размерите и успехите на въстанието. Прекъснати са съобщителните връзки между Охрид и Битоля, Кичево, Дебър, Елбасан, Корча; бейските кули са опожарени и са избити заварените по селата бейове, кехаи и турски чиновници. Множеството сражения и незначителните жертви показват бойната готовност на въстаниците.

В Кичевско въстава населението само от планинските райони. В останалите е силна сръбската пропаганда и населението остава пасивно. Наред със саботажните акции в Кичево се провежда голяма демонстрация. На 20 юли градът е обкръжен от три въстанически отряда с около 500 души. С гръмко „ура“ и със светкавични залпове те всяват паника и безредици сред турските войници от армията, разположена на бивак до самия град. Половин час по-късно, знаейки своята малочисленост и слабото си въоръжение, те се изтеглят в планината. Тази демонстративна акция всява страх и ужас в града.

В повечето сражения въстаниците постигат временни успехи благодарение на инициативата на вихрената офанзива през първите дни. Те действуват не с малки пръснати чети, а с по-многочислени отряди и разчитат много на бързината си.

Прилепска околия не въстава. Причина за това е както отдалечеността от българската граница, така и от югозападните покрайнини, откъдето става снабдяването с оръжие. Христо Силянов отбелязва като причина отчасти и отношението и поведението на Гьорче Петров и Пере Тошев – големи революционери, които по време на въстанието са в този район. Не на последно място причина е и инцидентът, предшествувал въстанието и предизвикал струпването на турска войска.

На Илинден въстаническите чети прекъсват връзките между Прилеп, от една страна, и Битоля и Велес – от друга, разрушават мостове по шосетата за Граско, Кичево, Крушево и Велес. На 23 юли нападат казармата и кметството в едно село.

В Солунска област – най-голямата в Македония, включваща Солунски, Серски и Драмски революционен окръг, ръководителите на движението са против въстание, поради задълбочилите се недоразумения, дори враждебност между деятелите на Вътрешната организация и „върховистите“. Въпреки временното помирение отношенията остават хладни, а общите действия – недостатъчно координирани. Активни са само четите, населението е съветвано да се въздържа от конкретни действия и да помага само като снабдител. Не без значение са и последствията от Солунските атентати.

В Солунски окръг проведените акции са преди всичко терористични. Най-значителна е разрушаването на жп линията по протежение на 900 м, на моста при Гевгели, в края на юли.

В Скопски окръг, където главен ръководител е Никола Пушкаров – по-късно виден български почвовед, действията имат предимно саботажен характер. На 1 август един динамитен атентат предизвиква дерайлирането на военен трен с 32 вагона.

В областта изключение прави само Разложкият край, чието население активно участвува във въстанието, и след разгрома репресиите там са най-жестоки.

Действията на четниците в Серски окръг имат преди всичко практическо значение. Там е ангажирана турска армия от 20 000 души, което е сериозна помощ на въстанието в Битолска област – главното огнище на въстаническите действия.

Спорадични сблъсъци между чети и войска придружават въстанието и продължават и след потушаването му през септември – октомври, та дори до края на 1903 година.

Срещу 14 000 – 16 000 бойци3 , въоръжени със стари пушки и брадви, сопи и вили, се изправя съвременна редовна армия (200 000 -300 000), снабдена с модерно оръжие. Освен това липсва обща координация на действията и единно командуване. Най-отговорните ръководители на движението предварително знаят и предричат такъв финал и тъкмо поради това се обявяват против преждевременното му обявяване. Стратегията не е ясна. Въпреки съветите на военните главните градове не са нападнати. Въпреки интернационалното си виждане организацията не успява навсякъде да спечели доверието и помощта на хората с друга народност. В освободените райони се слага началото на един нов, по-справедлив живот, но не се прави всичко необходимо, за да се защити революцията.

Навсякъде въстанието завършва с поражение, а след това започват ужасите на репресиите. В Битолска област в 150 сражения загиват 746 въстаници. В Солунска област сраженията са 38, а загубата на четниците е 109 души. В Скопска област сраженията са само 15, но жертвите са 93.

Най-тежки са последиците за мирното население. В четирите въстанали вилаета в Македония – Битолски, Солунски, Скопски и Одрински, страдат повече от 16 околии: опожарени са 201 села, изпепелени са 12 440 къщи, убити и изклани са 4694 души, изнасилени са 3122, а отвлечени – 176 момичета и жени. Без дом и покрив остават 70 835 души4 , 30 000 бежанци се отправят в Княжество България.

На 9 (22) септември 1903 г., за да обсъдят безнадеждната ситуация, се събират Даме Груев, Борис Сарафов и Лозанчев и подготвят изложение до българското правителство, изпратено в София чрез българското агентство в Битоля, в което четем:

„… Поставени начело на народното ни движение тук, ние апелираме към Вас от името на роба българин да му се притечете на помощ по най-ефикасен начин – чрез война…“5

След десет дни Главният щаб взема решение да се прекратят революционните действия и да се освободят въстаниците, с изключение на постоянните чети.

1. Македония и Одринско (1893 – 1903). Мемоар на Вътрешната организация. С., 1904,с.119
2. Македония и Одринско…, с. 118
3. Силянов, Хр. Освободителните борби…, с. 442, 443
4. Македония и Одринско…, с. 182, 250
5. Силянов, Хр. Освободителните борби…, с. 434 – 435

Откъс от книгата „Националното освобождение и безвластният федерализъм“ от Георги Хаджиев.

Имиграция или Революция

a_life_for_anarchy_by_fotizontasТрябва ли България да приема мигранти и бежанци от Близкия Изток и Африка? Това е въпрос, който за пореден път противопостави обществото. Позицията на анархистите остава неуточнена… Някои от тях смятат, че този въпрос „не стои пред нас“ и аргументът за това се състои във факта, че заемането на позиция при положение, че държавните институции са лишили обществото от всякаква субектност (т.е. от възможност за влияние върху взимането на подобни решения и носенето на отговорност за тях) е не само безпредметно, но и носи риска от това да изглежда като апел към държавата, респективно като легитимиране на нейната роля в социума. Подобна позиция следва да бъде определена като абсурдна по следните причини:

– Анархистите са част от обществото и имат правото (някои биха казали дори и моралното задължение) да са съпричастни към въпроси свързани с неговото функциониране и оцеляване, а както ще видим по-долу, този въпрос е от фундаментално екзистенциално значение за българите.

– Отказът на анархистите да заемат позиция по ключови за обществото въпроси, неизбежно ще ги делигитимира в очите на много хора и ще ги лиши от възможности за въздействие върху различни социални групи и процеси.

Аргументът изложен по-горе, който гласи, че всякаква социално значима позиция е безпредметна в условия на държавност може да бъде приложен към всеки проблем, който касае хората – здравеопазване, образование и т.н. Това е не само контрапродуктивно (вж. точка 2), но и неморално. Анархистите нямат право да се поставят вън (или дори над) проблемите на хората, напротив, те би трябвало да са дълбоко ангажирани с тях, да водят класова борба на всички възможни фронтове, чрез което да създават жизнена връзка с големи групи хора, която връзка да бъде инструментална в една социална революция. В Испания CNT са активна организация, която има отношение към всякакви социални проблеми и авторитетът, който си е извоювала чрез активната си дейност и позиции е ключов по време на Испанската Революция 1936-1939г. Позиция различна от тази е елитарна и вредна за целите, които анархистите си поставят.

Заемането на определена позиция по важен за обществото въпрос по никакъв начин не предполага колаборация с държавните институции. Напротив, позицията може да бъде аргументирана и защитавана в противовес на същите. Всъщност всяка принципна позиция, която е в интерес на обществото в крайна сметка се оказва вредна за държавата и нейните институции не закъсняват да го демонстрират чрез различни репресивни действия. В този смисъл, няма защо да се боим от това, че заемайки определена позиция, без да искаме можем да легитимираме властта – всяка позиция, която е в интерес на обществото и която бива поддържана консистентно и принципно рано или късно ще доведе до конфликт с властовите институции и техните лакеи и това неизбежно ще стане очевидно за обществото.

След като аргументирахме необходимостта от заемането на позиция по този въпрос, следва да се спрем на същността – каква позиция е редно да заемем от анархистка гледна точка. Както повечето подобни въпроси и този може да бъде разгледан от повече от един ъгъл. Ще се спрем на две различни гледни точки, които характеризират основните аспекти на настоящата ситуация.

Въпросът очевидно има силно изразен морален аспект и именно той е този, върху който често се акцентира от различни НПО-та, либерални „интелектуалци“ (вж. напр. позицията на пишман професора Ивайло Дичев) и държавни институции. Ние също следва да признаем този аспект на въпроса ако и да сме длъжни да подходим към него от по-различна гледна точка. Първо, от чисто хуманни съображения изглежда сме длъжни да помогнем на хора в нужда – хора, които бягат от въоръжени конфликти и/или от бедност и мизерия, която е фрустрирала и най-елементарните им човешки потребности. Това дори не е идеологически аргумент, а елементарна проява на човещина, която дължим колкото на нуждаещите се, толкова и на себе си и която не можем с лека ръка да пренебрегнем, особено ако претендираме да се борим в името на една изначално хуманистична идеология, каквато е стремежът към безкласово общество. Второ, трябва да признаем, че ние като общество, носим частица от отговорността за събитията в Сирия, Либия и Ирак, събития, които доведоха до емигрантската вълна. България членува във военно-престъпната организация НАТО и гласува по съответния начин в съвета за сигурност на ООН (т.е. легитимирайки престъпните военни интервенции в Близкия Изток, които доведоха до смяната на военнно-диктаторските режими с ислямистки терор), България беше част от „Коалицията на желаещите“, която подкрепяше агресията на САЩ спрямо Ирак, България изпраща военни контингенти в тези „горещи точки“, България произвежда и продава оръжие (под контрола на САЩ) на различни терористични групи от Сирия, а вероятно и не само на тях. За всички тези престъпни действия на управляващата у нас клиентела на САЩ, ние носим отговорност като общество, защото сме ги допуснали, не сме ги спрели, не сме протестирали, а и нека си го кажем честно, дори сме се надявали на парченце от трохите, които големият брат може би ще ни подхвърли не от благодарност, а за да си гарантира и бъдещ слугинаж. Нашата лична отговорност за събитията в Близкия Изток не може да бъде пренебрегната и тя е основният аспект на моралната страна на ситуацията, който ни задължава да не обръщаме гръб на емигрантите и бежанците днес, аспект, който удобно се пропуска от либералстващите грантаджии и престъпните властници, но това не го прави по-малко реален…

Вторият основен аспект на ситуацията е свързан с определени утилитарни съображения. Нека кажем предварително няколко неща, които характеризират ситуацията в България към момента. Простата истина, която всеки следва да признае на база съществуващите данни е, че българското общество мислено като социо-лингвистична даденост изчезва. Докладите за демографските тенденции и имиграционни процеси в България го показват повече от недвусмислено. Основни в това отношение са докладите на Световната банка и ЦРУ, които на базата на екстраполациите на съществуващите тенденции предсказват, че българите ще са малцинство в България към 2050г, и че около 2100-2150г, българският етнос практически ще е изчезнал като значима група.

Нямаме абсолютно никакви основания да се съмняваме нито в данните, нито в заключенията на тяхна база. Можем само да добавим, че към момента българите съществуват като биомаса – група хора, които нямат общ проект за съвместно съществуване и респективно не формират общество, социалната кохезия е разрушена, социални групи не съществуват (вкл. профсъюзи) и накратко имаме просто сбор от хора, които дълбоко (а често и въобще не толкова дълбоко) в себе си основното, което искат от живота е да са някъде другаде. На този фон не е учудващо, че наблюдаваме отрицателна селекция в следствие на масовата емиграция на българи към Западна Европа и САЩ, при която човешкият ресурс на обществото ни е с намаляващ потенциал.

Много е трудно да се надцени значимостта на казаното, затова нека сме пределно ясни – България като културна, социална и езикова даденост изчезва! И нещо повече – България е уникална страна в това отношение. В момента в света няма общество, което да се топи с темпове сравними с нашите (с изключение на едни потъващи острови, от които населението се евакуира) и няма етнос, който да е с по-кратка предсказана продължителност на съществуване. България, скъпи читатели, в това отношение е абсолютно уникална – ниската раждаемост (средно 1.1 деца на българско семейство, при необходими 2.2 деца, за да се поддържа константно населението на един етнос; българската културно-езикова общност е с една от най-ниските раждаемости в света!) и високата емиграция в комбинация с изначално не особено многобройната популация на българите, ни превръщат в най-бързо изчезващата общност на планетата.

Причините за този феномен са обект на отделен анализ, но фактът си остава, а той е, че от определена гледна точка, ние сме в по-тежко положение от общностите на бежанците/мигрантите, които вървят на запад. Либия, Ирак, Сирия, Тунис, Алжир, Мароко и т.н, не изчезват с такива темпове, всъщност повечето от тези държави имат положителен прираст въпреки всички трагедии, които се случват по техните земи в последните 50-тина години (за които западният империализъм има огромен принос).

Анархисткият анализ неизбежно следва да бъде съобразен с гореописаните специфики на българската общност, с факта, че същата изчезва с безпрецедентни за световната история темпове и с всички съпътстващи и пораждащи тази ситуация аспекти. Отново, без да задълбаваме във всички причини и следствия от този факт (които биха отнели вероятно цяла монография, а не кратичкото становище по определен наболял въпрос, което искаме да изложим тук), следва да кажем, че анализът от анархистка позиция, неизбежно стига до заключението, че Социалната Революция в конкретната за България ситуация не е въпрос просто на стремеж към развитие, на опит за създаването на едно ново и по-справедливо общество, нито е просто морален императив, който не можем да пренебрегнем в името на „унизените и оскърбените“. Не! Макар идеята за Социална Революция да включва всички тези аспекти, в нашата конкретна ситуация тя има и допълнително измерение, което отсъства за нашите другари от други културни общности и то е, че революцията в български условия е единственият изход, който предлага някакъв шанс за оцеляване на тази общност. Социалната Революция с други думи е акт, който за България има екзистенциален смисъл, т.е. е въпрос на оцеляване (респективно на изчезване) на нашата социално-културно-лингвистична общност. Революцията за нас е въпрос на спасение или изчезване, въпрос с епично-библейски измерения. За нас въпросът не опира да съзидание на по-справедливо (или на по каквото и да е!) общество, а до оцеляване, до запазване на последните останали фрагменти от българската културна и езикова идентичност. Дали тази цел въобще си струва усилието е въпрос, който има своето място, но и той не е обект на нашия днешен анализ. Нека кажем само, че културното и езиково разнообразие по принцип е положително явление и че в този смисъл изчезването на българите не е желателно и нека добавим, че каквато и да е революция (световна или локална) е трудно да бъде осъществена извън контекста на хомогенни локални общности, които са осъзнали потребността си от самоопределение и справедливост.

Революция се прави от хора, които искат да отстоят и развият културната си идентичност вън от посегателствата на държавата и капитала, а не от аморфна биомаса, в рамките на която атомизирани индивиди се стремят към личен просперитет в рамките на една йерархично структурирана властово-класова система! „Обичам родината, мразя държавата“ е начинът горното да се каже максимално кратко и ясно… В този смисъл ще приемем, че българските анархисти са заинтересовани от оцеляването на българската културна и езикова идентичност и застъпват позицията, че единствено Социалната Революция има потенциала да възпре процесите на разпад, които се наблюдават в момента. В този смисъл, различни злободневни социални въпроси следва да бъдат интерпретирани и от тази гледна точка – доколко една или друга позиция по тях улеснява или възпрепятства настъпването на социална революция от анархистки тип и респективно увеличава надеждата или заплахата за съществуването на българската културно-езикова идентичност. Това е една от основните (ако не и основната) отправна точка, от която трябва да се ръководим, когато заемаме позиция по различните социални въпроси, които стоят пред обществото ни в момента!

Е, в такъв случай, приемането на емигранти от Близкия Изток и Африка улеснява или възпрепятства настъпването на жизнено необходимата социална революция, за която говорим? Смятам, че отговорът е очевиден, както на база собствения ни исторически опит, така и на база опитът на съседни и не толкова съседни нам държави, които се характеризират с наличието на кохезивни малцинства от близко-източен тип със съответните културни особености и религия. Опитът практически на всички общности да интегрират подобни малцинства към момента в една или друга степен се увенчават с провал. Съжалявам ако обиждам нечии либерални илюзии, но фактите са красноречиви – от Бел Вил в Париж, през пакистанските анклави във Великобритания (чиито членове за последните 5 години са изнасилили над 200 жени, нито една от които пакистанка и над 95% от които етнически англичанки), през безкрайните етнически конфликти и зверства в Ливан, през разпада на бивша Югославия, през атентатите в Лондон, Мадрид и Париж (на два пъти!), през сексуалните посегателства в Кьолн, та ако щете и до родното ДПС, изглежда, че представители на християнската и на мюсюлманската култура полагат систематични усилия да докажат как тези две групи не могат да съжителстват в мир и хармония. Нека разгледаме ситуацията в държавите от западна Европа. Налице са следните тенденции – мигрантите като цяло биват гетоизирани, образуват хомогенни общности, които нямат досег до основното население, подбиват се цените на труда (затова и капиталът винаги е бил убеден защитник на приема на емигранти), което на свой ред тласка профсъюзите в консервативна посока (а това е очевидно пагубно за всяка кауза посветена на безкласово общество), противопоставя обществото, при което хората започват да мислят за себе си в етнически, нежели в класови категории, на фона на което популярност набират националистически партии и движения, които под маската на онова, което наричат патриотизъм, засилват влиянието на властническите институции (вж. партиите на Люпен във Франция, на Фараж във Великобритания, Златна Зора в Гърция и прочее, при това дори не споменаваме за по-екстремните образувания, които преследват откровено фашистки цели).

При това тези процеси се задълбочават при последващите поколения емигранти. Ако първите заселници просто търсят работа и често искрено се стремят да се впишат в приелите ги общества, то за техните наследници процесите на маргинализация и религиозна радикализация постепенно набират скорост. Така сред атентаторите в Лондон и отчасти в Париж се оказаха родени на съответната територия граждани на тези държави. По същия начин именно наследниците на първите емигранти се борят активно за основаването на религиозни училища, в които се проповядва уахабитски и салафитски ислям и тези училища благоденстват и се увеличават поне в Англия под маската на абсурдно-фалшивия мултикултурализъм и политическа коректност, които практически са парализирали това общество. Тук не казваме, че всички мюсюлмани не се интегрират или че масово се занимават с религиозен фундаментализъм и тероризъм, естествено, че не. Хора има всякакви, разбира се, но факт е, че тези процеси на гетоизация, радикализиране и етнически антагонизъм са значим аспект от живота в тези държави и не могат да бъдат пренебрегнати. Дали причините за тези факти са самодоволната и расистка буржоазност на западняците или изостаналата и агресивна култура на мюсюлманите е въпрос, който едва ли ще разрешим днес (най-вероятно отговорът е прост и гласи „и двете“). И за съжаление въпреки хилядите (може би милиони) безспорни изключения, истината е, че именно процесите на етническо енкапсулиране, маргинализация и радикализация (сред мюсюлманите) и нарастване на консерватизма и фашизоидните тенденции (сред западняците) са тези, които характеризират централната тенденция на съвместното съществуване на тези две култури и това съждение е валидно практически за всяка западна държава.

Можем да изброим стотици примери на конфликти между културни мюсюлмани и културни християни, но колко примери можем да дадем за ситуации, в които двете общности са игнорирали различията си в името на обща класова борба? Имаме ли основания да смятаме, че в България ситуацията ще е различна? Нима се разбираме с циганите, нима сме ги интегрирали и образовали? Нима ДПС и Атака не съществуват? Не, нямаме никакви основания да смятаме, че у нас процесите ще протекат по различен начин. Всъщност вероятно при нас ще е по-зле, защото в момента българското общество разполага с много по-малък ресурс да интегрира една чужда нему култура в сравнение със западните държави… На този фон трябва (с болка!) да признаем, че от гледна точка на оцеляването на българската култура и необходимото за него условие – социалната революция, следва да сме против приемането на мигранти от Близкия Изток, които се характеризират с оформени от исляма културни особености. Не че тези хора са се засилили да живеят в нашето, умиращо общество, напротив, стремят се да го напуснат колкото се може по-бързо в посока Германия (и с право!), но фактът е, че ЕС има изисквания към всички свои членки за приемане на „бежанци“ на квотен принцип и диалогът относно това споразумение се води в българското общество.

Именно на този диалог беше посветен и този текст. Всеки човек трябва сам да прецени дали иска при формирането на своята позиция, избира да се води от моралния аргумент (изложен в началото) или от утилитарния, който изложихме току-що. Моето лично мнение е, че българското общество е изправено пред екзистенциален житейски избор – изчезване или социална революция и в момента просто не можем да си позволим да затънем допълнително в безкрайните етнически конфликти, характерни за Балканите не от вчера, при което да се отдалечим от социалната революция губейки и последната си надежда за екстензия на българската култура във времето.

Напротив, време е да помислим за трагедията на българската работническа класа, за страданието на пенсионерите и лишените от здравни грижи и адекватно образование деца. България лесно ще стане Турция и/или Сирия, процесите вървят в тази посока не от вчера, но Турция и Сирия няма да станат България и това не съм сигурен, че е целесъобразно, нещо повече, дълбоко съм убеден и че не е морално. В Еклесиаста е казано „Има време за пазене, и време за хвърляне“. Днес не е време за пазене, оцеляване, време е за революция, а не за емиграция.

Светослав

Източник