Логистиката на „Монтонерос“ (Nuestra Historia)

В средата на 1970-те години терористичните организации в Аржентина от военно-политическа гледна точка достигат такова ниво на развитие, което не само превишава капацитета на силите на реда (жандармерия, брегова охрана и полиция), но и като цяло няма световен аналог.

Освен резонансните покушения, отвличанията с големи суми за откуп и безпорядъчните убийства, терористите се подготвят към разгръщането на „тотална продължителна революционна борба“. За тази цел, имайки доста широка географска зона за действие, „Монтонерос“ развиват своята военно-политическа структура в три основни области на управлението:

1. Национално ръководство. Формира се от четирима членове на висшата йерархия на организацията:

– Генерален секретар и Главнокомандващ „Армия Монтонеро“.

– Лидери на районите, командващи зоните и колоните (общо – 12), на които е разделена страната.

2. Национални секретариати

– Национален военен секретариат

– Национален политически секретариат

– Национален секретариат по международните въпроси

– Национален секретариат на пропагандата и връзките с обществеността

– Секретариат на организацията

3. Секретариати на зоните, където влизат командващите колони, действащи на следните територии:

Федералната столица – Северен Буенос Айрес – Западен Буенос Айрес – Южен Буенос Айрес – Кордоба – Куйо – Санта Фе – Росарио – Парана – Ла Плата – Северозапад – Североизток

Национален военен секретариат и регионални военни секретариати
На различни нива (национално и регионално) военните секретариати отговарят за три военни отдела: Отдел за операциите, Отдел за информацията и Отдел за логистиката.

На национално ниво Отделът за логистиката има три подотдела, разделени в съответствие с предназначението:

Логистика на нападението (Карти – Схеми – Производство – Закупуване на оръжие – Експлозиви)

Логистика на отбраната (Здраве – Запаси – Документация)

Национално разпределение

На регионално ниво този подотдел има пет сектора:

– Производствени цехове

– Снабдяване и транспорт

– Здраве

– Документация

– Запаси

Концепцията за логистика в доктрината на „Монтонерос“

Организацията разбира логистиката като „основен и спомагателен инструмент на ръководството за поддържане на военната организация“.

Доктрината на организацията заявява, че основният театър на военните действия се разполага в градските центрове с най-голяма концентрация на индустриална промишленост, не се отказвайки, въпреки това, от идеята за разгръщане на война в северните, доста неразвити, зони на страната. В документите на организацията е установено, че логистиката е комплекс от мерки, обезпечаващи бойните сили с оръжие, материал, инфраструктура и услуги с цел удовлетворяване на всички потребности на военния апарат. Логистиката се разделя на тежка и лека.

Тежка логистика: Производство на средства и услуги в големи мащаби, както и вътрешно ръководство над работата, носеща полза на цялата организация.

Лека логистика: Отговорност за управлението на производството и снабдяването за функционирането на тежката логистика, както и производство на средства и услуги от малък мащаб.

Допълнителна концепция на всяка логистична структура:

Тежката логистика е високо специализирана, централизирана на най-високо ниво, използва много скъпоструващи средства за производство и развитие, така че изисква най-високи мерки за безопасност и контраразузнаване. Нейното унищожение би повлияло на цялата организация и би осуетило всички генерални планове.

От своя страна леката логистика има по-малка специализация, често се характеризира с индивидуална дейност или дейност на малки групи. На това ниво на леката логистика се наблюдава ограничаване на ресурсите, които се добиват или с легално закупуване, или посредством кражби и грабежи („експроприации“ и „операции по самообезпечаване“). Унищожаването на леката логистика безусловно би повлияло на дейността на оперативните групи и клетки и временно би парализирало функционирането на организацията.

Развитието на политиката на логистиката позволява на „Монтонерос“ да достигнат целите, които мнозинството други организации по света не са били в състояние да направят.

Фабриките и производствените цехове на движението произвеждат висококачествени оригинални продукти с доста високи темпове на производство, взимайки предвид характера на войната.

Характеристики на логистичните служби на „Монтонерос“. Особености.

Позовавайки се на принципа, че „никоя сила не се готви за война като цяло, а само обмисля конкретни сценарии на войната“, „Монтонерос“ адаптират логистичните си служби към обкръжаващата среда, в която предстои да действат бойците, и към потенциала, който е наличен на организацията.

Освен собствените технически и административни изисквания, наложени на различни продукти, логистичните служби трябва да ориентират своята работа към следните концепции:

– Логистиката е материална подкрепа на бойната структура, нейното развитие зависи напълно от развитието на военния и политическия апарат. Логистичната структура заема важно място в концепцията на ариергарда, базиращ се на подкрепата на населението.

– Логистичните служби трябва да се намират в нелегалност и да бъдат разпръснати, за да се защитят от постоянния натиск на службите за защита на държавата.

– Логистиката трябва да се развива и да стои на платформата на собствената си материално-техническа инфраструктура, което не пречи допълнително да се използва легалната инфраструктура или пък инфраструктурата на трети лица.

Национално служба за производство

Става дума най-вече за службите, занимаващи се с производството на оръжие и експлозиви.

Техническото развитие на тези предприятия се базира на използването на собствени оригинални конструкции на оръжие, които позволяват да се адаптира производството към наличните материали, машини и инструменти, и в допълнение – да се подготви значителен брой инженери и техници.

Armamento MontonerosСерийното производство на организацията на оръжие и експлозиви включва следните артикули:

Ръчна граната SFM4 (според някои оценки от различните предприятия, разположени в Карапачай, провинция Буенос Айрес, са произведени около 3200 подобни гранати);

Ръчен миномет, използващ като снаряди гранати SFM4 (произведени са около 250 броя);

Противотанкова граната G 70 A (произведени са около 5000 броя). Има кумулативен заряд за пробиване на броня и отбранителни стени;

Гранатомет SFM-LG22-MP (сглобява се в завода „Fabrica Militar Jose Sabino Navarro“, произведени са около хиляда броя);

Фитил за бавно действие SFM/ET-1 (произведени са около 700 броя);

Пластичен експлозив С-2 (произвежда се в Росарио, Ланус и Виля Доминико. За създаването на този експлозив е създаден още един завод в Бразилия, унищожен от властите почти веднага, и един в Сидон, Палестина, който е даден на ООП в замяна на предоставянето на военно обучение на бойците на „Монтонерос“. Фабриките в Аржентина имат производствен капацитет, позволяващ да се дават на организацията от 80 до 90 килограма експлозиви на месец);

Противопехотна граната SFM – G40 (произведени са около 250 броя);

Картечен пистолет „Monto“ (ексклузивен проект, произведени са 6 единици);

Картечен пистолет „Yarara“ (ексклузивен проект, произведени са 15 единици);

Копия на шведския картечен пистолет „Карл Густав“ (произвежда се от фабриките в Мар де Плата, Флорида, Дон Торкуато, Гарин, Виля Балиестер, в провинция Буенос Айрес и непосредствено във Федералната столица).

Национална служба за снабдяване и транспорт

Основната задача на тази служба се състои в поддържането с материали на фабриките и цеховете, а също и в преместването на готовата продукция на склад. На службата е възложена отговорност за подготовката или закупуването на униформи и обувки. Разпределението на продукцията се случва в цялата страна посредством товарни контейнери, възложени на фиктивни търговски офиси, или пък малки товарни пакети, също изпращани от името на фалшиви търговски представителства. Използват се също танкери, в които се слагат малки контейнери за тайно транспортиране.

Национална служба на запасите

Службата отговаря за всички складове и запаси на организацията. Издава директиви и координира системата на складовете и запасите на всички нива (колони, секции, сектори, групи, бойни отряди и индивидуални бойци).

Всички тези складове, разбира се, са нелегални и трябва да се пазят в тайна описите на наличните материали. Съществуват специални формуляри, включващи списъци с наличните материали, които се предоставят само на висше ниво на ръководството за централизиране и координиране на структурата на складовете и запасите.

Национална служба за комуникации

Задачата на комуникациите е възложена на Техническия секретариат, имащ мисията да координира всички съответни служби с изключение на тези, които са подчинени непосредствено на другите секретариати. Така например стоят нещата с „Radio Liberacion TV“, за работата на което отговаря Секретариатът на пропагандата и връзките с обществеността.

Този амбициозен проект, разработен от „Монтонерос“ и не изпълнен до край, е вписан в грандиозната „Доктрина на комуникациите“ и нейният генерален „Работен план за организирането на национална информационна мрежа“.

Сред точките на този план най-важни са следните указания:

А) Включване на „Армия Монтонеро“ в концепцията „комуникацията като цел“ и организирането на служба за общоармейска координация „Корпус за връзки на Армия Монтонеро“.

Б) Развитие на обслужващите технически центрове на национално ниво.

В) Конструиране и разработване на собствени оригинални електронни средства за връзка и аксесоари към тях.

Г) Изучаване на средствата за комуникация на врага.

Д) Произвеждане (в три цеха) на мобилни станции, способни да прихващат и да се включват в телевизионни канали и радиа с цел разпространяване на революционни прокламации.

Системата за комуникации на „Монтонерос“ е адаптирана към текущата политическа ситуация и условия, в които срещу организацията се изправят Въоръжените сили, които, разгръщайки настъпление срещу терористичните движения през 1976-77 г., принуждават Националното ръководство и много бойци на „Монтонерос“ да напуснат страната, като става невъзможно развитието на толкова обширни и грандиозни планове.

Средства за комуникация на „Монтонерос“ с обществеността

1. В страната – Radio Liberacion TV

През юни 1979 г. в зоните на Федералната столица и Големия Буенос Айрес се провеждат 50 акции, насочени към прихващане на аудио честотата на легалните телевизионни канали, което позволява на организацията да излъчва 5-10 минутни звукови обръщения в доста широк диапазон, обхващащ от 10 до 15 градски квартала.

Тази процедура се извършва посредством използването на малък портативен апарат собствено производство поставен в каросерията на закрит автомобил, който постоянно се премества из града, за да изключи възможността за откриване от властите.

Въпреки това, налице са значителни недостатъци – лошо качество на предаването на данни, невъзможност за прекъсване на видеосигнала, както и доста малка зона на покритие. Организацията не успява да отстрани тези недостатъци, защото скоро от полицията са открити и унищожени няколко нелегални работилници, занимаващи се с произвеждането и усъвършенстването на апарати за радиоприхващане.

2. Извън страната – радиостанция в Коста Рика

От 24 юни 1979 г. започва своята дейност кратковълновата (31 метра), но силна радиостанция „Radio Noticias del Continente“, организирана от „Монтонерос“ на територията на Коста Рика.

Това начинание, опиращо се най-вече на аржентинските радиолюбители, е създадено с непосредствената подкрепа на „Сандинисткия фронт за национално освобождение“, имащ вече опит и необходимото оборудване за реализирането на подобна дейност: да напомним, че от началото на 1970-те години от територията на Коста Рика се води излъчването на нелегалното сандинистко „Radio Sandino“.

Централната програма на радиостанцията на „Монтонерос“ е предаването на „Новини от континента“, излъчвана както в Аржентина, така и в останалата Латинска Америка.

Програмата е съставена в строго съответствие с вътрешния регламент на „Психологичната война“. Аржентинските нови, получавани от редакцията от различни международни информационни агенции, се обработват и представят по такъв начин, че да се дискредитира военната хунта на Видела. Освен това, се озвучават и откровено лъжливи информационни съобщения, получени от несъществуващи агенции.

Постоянни теми на излъчване са неспазването на правата на човека в Аржентина, преследването на „ненадеждните“ за режима хора, обявени за терористи, а също и интервюта с многобройни изгнаници, призоваващи да се продължи революционната борба срещу диктатурата.

Освен всичко това, исторически факт е излъчването по „Radio Noticias del Continente“ в пряк ефир на последната проповед на салвадорския свещеник Оскар Ромеро – последовател на „теологията на освобождението“ и известен борец срещу угнетяването на обикновения народ. Именно по време на тази своя последна служба в параклиса на болницата „La Divina Providencia“ архиепископ Ромеро е застрелян от снайперист, принадлежащ към един от ултрадесните „ескадрони на смъртта“. Впоследствие, аудиозаписът от тази трагедия е предаден от „Монтонерос“ в ръцете на салвадорския „Фронт за национално освобождение Фарабундо Марти“.

Централният офис, от където се излъчва RNC, е разположен в село Гресия, в близост до костариканската столица, и е подложен на най-малко 4 нападения: първото е организирано от бойците на никарагуанските „Контрас“, разчитащи по този начин да получат подкрепа от аржентинската диктатура в борбата срещу правителството на FSLN в Никарагуа, а другите три са извършени от наети местни десни бойци от режима на Видела.

Национална служба за документация

Тази служба по принцип е вписана в работата на Департамента за логистика на Националния военен секретариат, но в последствие преминава в подчинение на Техническия секретариат. „Монтонерос“ обръщат голямо внимание на това, че Службата за документация концентрира своите усилия не само към фалшифицирането и подправянето на различни документи, но и се занимава с обучаването на персонал и развитието на инфраструктурата и техническите средства, необходими за тази работа.

В края на 1975 г. на национално ниво е разпространен „Отчет на службата за документация №1“, който разделя задачите на службата на два отрасъла:

Техника: подготвяне и подобряване качеството на фалшивата оперативна документация и документацията за прикриване (задачи за печат, подготвяне на матрици, подправяне на подписи и т.н.).

Изследвания: търсене на нови методи за изпълнение на техническите задачи, изучаване на нови средства за защита на документацията и обработка на информация с цел подобряване на производителността.

В средата на 1976 г. „Циркулярът за документацията“ заявява, че „ситуацията на тотални репресии, установена в страната, ни принуждава да усъвършенстваме методите за защита на другарите, да предоставяме по-надеждни лични документи и документи за автотранспорт, за да се намалят възможните рискове“.

С цел повишаване качеството и количеството на произведената продукция, службата призовава другарите на организацията към кражби на лични удостоверения за мъже и жени на възраст 20-40 години, празни бланки, разрешения за работа, платежни извлечения, сертификати за собственост на недвижими имоти, дипломи за професионално и висше образование и тем подобни документи.

Също се изисква изготвянето на списъци на „двойници“ заедно с необходимата инфилтрация в общинските структури, националните и провинциални центрове за регистрация, нотариалните и адвокатските кантори, където може да се получи информация и документи, въз основа на които ще бъдат фабрикувани тези списъци.

През февруари 1977 г. излиза вътрешният „Учебник за документацията“, съставен въз основа на опита на „Колоните в столицата, Ла Плата и Росарио“. Учебното пособие развива темата за фалшифицирането на документите в четири глави:

– Цел на учебника;

– Използване на фалшифицираните документи;

– Главни документи;

– Допълнителни документи.

Национална здравна служба

Тази структура е формирана от лекари и медицински персонал, които могат да действат в нелегалната структура постоянно. Или да приемат бойците в легалните или частни болници, регистрирайки ги под фалшиви имена, или да се трудят в специално създадените тайни болници.

Системата за медицинско обслужване се състои от мобилни „Санитарни постове“, установени съгласно необходимостта, и „Хирургични нелегални болници“, добре скрити и отлично оборудвани. Службите използват също помощта на легалните клиники и болници, където работят симпатизанти на движението.

Nuestra Historia № 64, 65

Източник: Никитич Винтер

„Монтонерос“ в Никарагуа (SOMOS)

Няколко часа след падането на режима на Анастасио Сомоса, международният тероризъм се появи на политическата сцена: Куба провъзгласи, че напълно подкрепя Сандинисткия фронт за национално освобождение (FSLN), а лидерите на въоръжената аржентинска банда „Монтонерос“ заявиха, че поддържат борбата на никарагуанския народ с оръжие и пари. Революционният сектор на марксизма показва своето отвратително лице за пореден път.

(…)

Облеченият във военна униформа команданте с нашивка на ръкава на ризата лидер на аржентинските терористи Марио Едуардо Фирменич можеше да бъде объркан с един от другите кръжещи около бившия бункер на Анастасио Сомоса сандинисти. Въпреки това, той се отличаваше от стотиците бойци на FSLN с две характерни особености: първо, той не носеше на врата си класическата черно-червена кърпа и второ, той постоянно беше съпровождан от втория лидер на въоръжената аржентинска банда „Монтонерос“ Фернандо Вака Нарваха. Този последният, пристигайки два месеца по-рано на южния фронт, веднага влезе в сандинистката бригада „Бенхамин Селедон“, докато Фирменич пристигна в страната преди около 15 дни заедно с Даниел Ортега (член на Хунтата на Националното ръководство на Сандинисткия фронт) и беше свидетел на падането в Манагуа на режима на Сомоса.

Montoneros y Sandinistas

Заобиколени от аржентински и никарагуански бойци стоят команданте Умберто Ортега и Виктор Тирадо (FSLN) и команданте Марио Фирменич и Фернандо Вака Нарваха (Montoneros)

Взаимодействието на тези два елемента на подривната аржентинска група със сандинистката гериля започна далеч не от вчера. Няколко месеца по-рано, когато се проведе финалното настъпление на Сандинисткия фронт срещу силите на президента Анастасио Сомоса, в Мексико се проведе среща на ръководителите на латиноамериканската гериля. Неин домакин беше Даниел Ортега с цел да поиска финансова и материално-техническа помощ от другите революционни групи на континента.

„Монтонерос“ се представляваха от терориста Марио Фирменич и от този момент той разви по-тесни връзки със сандинистката организация. Заминавайки в сряда на 25 юли за Хавана за посещаване на следващия ден на празника, посветен на годишнината от неуспешната атака на Фидел Кастро срещу казармите в Сиеро Монкадо, Фирменич и Ортега напълно случайно се сблъскаха с група кореспонденти. Разбира се, не пропускайки подходящия случай да развият пропаганда в медиите, те дадоха неочаквано, но много обширно интервю, в което терористът Фирменич заяви, че неговата подривна организация помага на Сандинисткия фронт вече три месеца.

Първоначално тази помощ се изразяваше във финансова подкрепа. Два месеца по-късно бандата формира медицинската бригада „Адриана Айдар“ със свои автомобили, оборудване и хирургични инструменти, позволяващи да се помага едновременно на повече от сто ранени. Тази бригада, състояща се от около тридесет души, действа на юг в близост до границата с Коста Рика. Малко по-късно в Никарагуа се появяви специалният отряд на „Армия Монтонеро“ (Ejercito Montonero) – „Генерал Хосе де Сан Мартин“. Фирменич силно одобри никарагуанската революция, съобщавайки, че участието в нея на аржентинците ще позволи да се получи необходимият опит за организирането на революция в родината.

Един журналист го попита какво се е случило със средствата (около 50 хил. долара), които според думите на самия Фирменич той е взел със себе си на сандинисткия фронт. Лидерът на бандата „Монтонерос“ отговори тогава, че повечето средства вече са изразходвани за организирането на герилята, а в него са останали малко спестени долари.

Montoneros en Managua 2

Фернандо Вака Нарваха и Марио Фирменич до автомобил на аржентинската армия – един от десетките, предадени от аржентинския диктатор Видела на диктатора Сомоса във вид на военна помощ „за борба с комунистическата заплаха“.

Сега по време на събранието в бившия бункер на Сомоса от Фирменич беше формулирана идеята „колкото се може по-скоро да се изнесе“ революцията и в другите страни от Централна Америка, „където са възникнали обективни и субективни условия“ за действие. Изказвайки всички свои мисли, лидерът на аржентинската банда обяви като следваща цел изнасянето на революция в Салвадор – малка пренаселена страна, бедна и неграмотна, където 14 избрани семейства се ръководят от своите капризи и почти цял век управляват икономическия и политически курс на страната.

Салвадор в продължение на няколко години е арена на необявената война между правителството и различните бунтовнически групи. Именно това нарастващо напрежение позволява на аржентинско-никарагуанските авантюристи да говорят за следващата цел на революционната гериля.

Сандинисткият фронт постигна свалянето на Сомоса, само защото имаше база за подкрепа в Коста Рика. Сега Никарагуа може да стане убежище за бойците на Народния революционен блок, най-голямата група на салвадорските бунтовници. Сандинистите могат да предложат на своите съмишленици безопасен преход на укрепената и защитавана от правителствените сили на Салвадор граница.

Само трябва да се изчака, „когато салвадорската революция укрепне“, както казва „никарагуанският Сталин“ Томас Борхе. И когато тази революция укрепи силите си, тя ще даде импулс за действие в други части на страната, където подривната аржентинска банда „Монтонерос“ отново ще играе главна роля.

Намиращият се в бившия бункер на Сомоса Фирменич вече е изчислил, че настъплението срещу Салвадор трябва да започне не по-късно от две години от момента на събранието. Да започне независимо от географските характеристики на тази страна, не отговарящи на идеята за селската гериля, за която са били подготвени сандинистите и които, безусловно, ще имат сериозни проблеми в хода на адаптацията към новата арена на бойните действия.

Енрике Васкес, SOMOS, 27 юли 1979 г.

Източник: Никитич Винтер

„Монтонерос“ в Москва (Nuestra Historia)

Между 1975 г. и 1976 г. кулминация на серията от продължителни преговори е организираното в столицата на Съюза на съветските социалистически републики „представителство“ на военно-политическото движение „Монтонерос“.

Разглеждайки историята на тази подривна терористична организация, можем да видим, че в първите години от своето съществуване тя няма никаква ясна позиция по отношение на международната политика: може би, защото в този момент „Монтонерос“ наблягат на спечелването именно на аржентинските народни маси – международната ситуация малко интересува ръководството на перонисткото движение.

Въпреки че по принцип съществуват връзки с Куба – връзки, благодарение на които военно-политическата организация попада почти в пълна идеологическа зависимост от Острова на свободата: именно тогава в риториката на „Монтонерос“ се появяват концепциите за „борба с империализма“ и „класова война“, вдъхновени най-вече от „Организацията за солидарност с народите от Азия, Африка и Латинска Америка“ (OSPAAAL) и „Латиноамериканската организация за солидарност“ (OLAS).

Малко по-късно благодарение на същата Куба ще бъдат установени отношения с „терсеристките“ правителства на генерал Веласко Алварадо в Перу и Омар Торихос в Панама, както и с „братята по оръжие“ – многобройни латиноамерикански революционни въоръжени организации. Но всички тези връзки са ефимерни и чисто символични. Едва когато идващата на власт в Аржентина военната хунта начело с генерал Видела започва да изтласква „Монтонерос“ извън пределите на страната, ръководството на организацията конкретизира своите международни отношения.

В Западна Европа, където се концентрират главните сили на движението в чужбина са установени контакти с представители на социалистически партии, синдикати и организации (най-значимият сред тези представители безусловно е Улоф Палме), за да се постигне подкрепа в психологичната война срещу аржентинската хунта. В така наречения „Трети свят“ сред социалистическите правителства и левите движения за национално освобождение в Чад, Танзания, Намибия, Ботсвана, Палестина, Сирия, Алжир, Либия и т.н. „Монтонерос“ търсят освен казаното дотук също и дипломатическа подкрепа за достигане до нивото на международните правни организации.

Терористите от „Монтонерос“ никога не са показвали особена симпатия към Съветския съюз, но те са разбирали прекрасно, че сблъсъците с Въоръжените сили на Аржентина (основната концепция на бунтовническата схема на организацията) могат да доведат до пряко или косвено вмешателство на САЩ, чиито съюзници са Видела и неговия „Процес по национално преструктуриране“. Така „Монтонерос“ искат сериозна международна подкрепа: в този контекст СССР, предоставящи посилна помощ на почти всички движения за национално освобождение по целия свят, изглеждат на ръководството на организацията като най-вероятен стратегически партньор. Според този сценарии „Монтонерос“ могат да се превърнат в доста силно марксистко-ленинско революционно движение, притежаващо обаче сериозен потенциал, за да избегне поглъщане от Комунистическата партия на СССР или неговите спецслужби.

Начало на контактите

Gelbard_y_peron

Хуан Перон и Хосе Гелбард

Началото на отношенията със Съветския съюз е положено благодарение на инициативата на министъра на икономиката в правителството на Перон, Хосе Гелбард (агент на КГБ), който заинтересува своите „руски началници“ с идеята за установяване на контакти с подривната аржентинска организация. Именно той предава на агентите на КГБ в края на 1974 г. адреси за контакт на някои членове от Националното ръководство. Дори по-рано по време на срещите с „Монтонерос“, проведени, за да привлече подкрепата на организацията към провеждането на своята икономическа политика, Гелбард повдига активно идеята за сближаване с комунистическия Изток.

Miguel Bonasso 2

Мигел Бонасо

За да подкрепи усилията, насочени към сближаване със СССР, „монтонеро“ Мигел Бонасо ще бъде назначен за специален посланик на ежеседмичното издание „Noticias“ (основен официален печатен орган на „Монтонерос“, създаден на 20 ноември 1973 г.) в Москва по време на визитата на Гелбард в Източна Европа. Като резултат от това пътуване са редицата възторжени статии във вестника на организацията, посветени на дейността на съветското правителство и важността на подписаните между Аржентина и СССР съглашения.

Първоначално, Съветският съюз симпатизира доста на перонистката движение през 1950-1960-те години, но проявява голяма внимателност, ако не и враждебност към въоръжените перонистки групировки през 1970-те години. В случая с Аржентина СССР се вслушва най-вече в гласа на местната Комунистическа партия, която е настроена доста негативно както към „Монтонерос“, така и към другите ултралеви партизански групировки, като „Въоръжени революционни сили“ (FAR) и „Революционна партия на трудещите се – Народна революционна армия“ (PRT – ERP). В тази връзка е показателен следният факт: през 1976 г. в хода на срещата в Куба на съветския посланик с представителите на PRT – ERP на последните не само е отказано предоставянето на материална помощ, но и нещо повече; съветският посланик критикува яростно въоръжената дейност на партията в течение на третото перонистка правителство на Кампора-Перон, отбелязвайки, че самите те водят на власт военната хунта.

Въпреки това, кубинският департамент на „Международния отдел на ЦК на КПСС“, не взирайки се в официалната позиция на Съветите, както и в случая с никарагуанските сандинисти, развива и укрепва отношенията между Куба и военно-политическата организация „Монтонерос“.

Именно този департамент през пролетта на 1975 г. кани Марио Фирменич да направи визита на Острова на свободата. За лидера на движението, който по-рано напуска пределите на Аржентина само заради срещите с Хуан Перон в Испания, това е голяма чест понеже до този момент кубинците поддържат отношения с перонистите основно чрез G2 (разузнаването) и „Международния отдел“. Сега лидерът на най-голямата революционна организация в Латинска Америка се приема от самия Фидел Кастро, който по време на един от разговорите пита Фирменич дали знае нещо за Съветския съюз. Не, той нищо не знае, „никога не съм бил там“ – отговаря Марио. „Трябва да отидете“ – посъветва Фидел. И тук се излага конкретен план за визитата в Москва.

Така една пролетна вечер през 1975 г. благодарение на усилията на Комунистическата партия на Куба и „Съветското общество за дружба със страните от Латинска Америка“ Марио Едуардо Фирменич се отправя за първи път за Москва на самолет на компания „Аерофлот“.

Съветското правителство показва голяма тактичност: за да избегне трудностите в отношенията с правителството на Република Аржентина и аржентинската Компартия, Фирменич официално се разглежда не като представител на терористичната организация, а само като „прогресивен аржентински деятел“.

По време на пътуването си Фирменич използва паспорт, който е лошо фабрикуван от Службата за документация на „Монтонерос“. По време на прикачването си в Прага митничар разкрива фалшификата и само намесата на офицер от кубинското разузнаване, идващ на летището от местното консулство, спасява Фирменич от неминуем арест. На връщане лидерът на „Монтонерос“ си служи с идеално фабрикуван паспорт, даден му от съветските спецслужби, заедно с определена информация, касаеща методите на фабрикуване на документи: КГБ с радост споделя с „братските партии“ своите знания, насочени към подкопаване на законите на правителствата.

Според по-късни спомени, Фирменич, който почти през цялото време на посещението си прекарва в сградата на кубинското посолство в Москва, постига в хода на преговорите със съветската страна много малко.

Все пак пътуването оставя своя отпечатък в историята на организацията: „Монтонерос“ откриват свое представителство в столицата на СССР. Като ръководител на „посолството“ Марио Фирменич назначава някакъв възрастен професор, участник в първата перонистка съпротива, укриващ се по това време в Перу (според наличната ни документация на организацията личността на този човек не се разкрива).

Фирменич определя идеологията

Въпреки че масовата съветска преса отделя доста малко внимание на аржентинската гериля, ако въобще и пише за нея, то в доста враждебни тонове, опитвайки се да запази икономическите отношения между двете страни, съветската информационна агенция ТАСС в своите бюлетини, издавани в ограничен тираж за разпространение сред деятелите на Компартията на СССР, пише за „Монтонерос“ с доста лоша обективност. В един от тези бюлетини е публикувано интервю с Фирменич, дадено за кореспондентите на ТАСС, „Ройтерс“ и „Le Monde“, в което лидерът на „Монтонерос“ провъзгласява като генерална платформа за своята организация марксизма-ленинизма и изказва уважение към лидерите на социалистическия лагер, оказващи всячески помощ в борбата на народите от Третия свят за своето национално освобождение.

Това съобщение не може да изненада никого, тъй като още през 1974 г. Марио Фирменич в документа, озаглавен „Нашите теоретични концепции и нашите методи за анализ в политико-икономическата сфера“ призовава „регионалните ръководители“ да признаят „историческия и диалектически материализъм“ като важни и принципни концепции, които трябва да бъдат внесени за обсъждане и утвърдени в качеството си на платформа в хода на бъдещия Конгрес на терористичното движение.

В края на този документ Фирменич пише:

„Същността на организацията не се състои в това да се наричаме марксисти-ленинисти, а в това да използваме основните концепции на историческия и диалектическия материализъм, лежащ в основата на марксисткия метод за анализ на реалността“.

Въпросът за марксизма-ленинизма излиза за първи път на преден плен през октомври 1973 г., когато към „Монтонерос“ се присъединяват „Въоръжените революционни сили“ (FAR), имащи твърда ленинска основа. И въпреки че от самото зараждане на въоръжената организация марксистите са представени в доста прилично количество (например, един от основателите на „Монтонерос“, Норма Естер Аростито е комунистка), те нямат никакво влияние върху идеологията. Именно от момента на обединението с FAR в организацията и непосредствено в Националното ръководство, в което са кооптирани основните лидери на FAR (Осатински, Пердия, Кието и др.), започват да се закрепват марксистките тези.

Първоначално, опитвайки се да се задържат в перонисткия лагер, „Монтонерос“ всячески публично се дистанцират от „внедряващите се в перонизма марксисти“, въпреки че след разкола с Перон и „десните“ перонисти, движението окончателно отхвърля всякакви комплекси, стоейки открито на платформата за „изграждане на социалистическа родина заедно с народа“.

Отношението на КПСС към „Монтонерос“

Официалният Съветски съюз се отнася доста критично към „Монтонерос“ както впрочем и към другите организации от подобен род. Збигнев Ивановски, водещ научен сътрудник в Института за Латинска Америка към РАН по това време пише в своето изследване „Латинска Америка през 1980-те години“:

„…Ултралевите никога не се опитват да се борят за подобряване положението на трудещите се в условията на съществуващия режим, тъй като са убедени, че социалистическата революция ще реши всички проблеми веднага… От наша гледна точка, ултралявата организация „Монтонерос“ от самото си зараждане е доста нееднородна по своя социален състав, вследствие на което се формират доста оригинални теоретични концепции, опитващи се да обединят марксизма-ленинизма с елементи на християнството, национализма, популизма…“

Nuestra Historia № 63

Източник: Никитич Винтер

Перонисткото движение

%d0%bc%d0%be%d0%bd%d1%82%d0%be%d0%bd%d0%b5%d1%80%d0%be%d1%81

Перонизмът и въоръжената борба (1955-1969)

Началото на „Монтонерос“ (1968-69)

Консолидацията на „Монтонерос“ (1970-71)

Ръстът на „Монтонерос“ (1972-73)

Демократичната пролет (1973)

„Монтонерос“ срещу Перон (1973-74)

Стратегическо отстъпление (1974)

Първо тактическо настъпление (1975)

Армия Монтонеро (1975-76)

Вътрешни трансформации

Активна защита (1976-77)

Емиграция

Крушение (1978-81)

Крушение (1978-81)

Настъпва 1978 г., когато в Аржентина трябва да се проведе Световното първенство по футбол. Осъзнавайки, че Световното ще привлече вниманието на милиони хора по света, „Монтонерос“ провъзгласяват, че „народният празник“ трябва да се превърне в „огромна пресконференция, с помощта на която ще покажем на света истината за трагедията, която преживява нашият народ“.

В навечерието на футболния празник националното ръководство издава редица директиви, в които излага възгледите си за практичния аспект на въоръженото действие по време на шампионата. Категорично са забранени всякакви действия в непосредствена близост до спортните и туристически обекти, заплашващи да причинят вреда на футболистите, посетителите на турнира и журналистите, които разпространяват информация за случващото се. Препоръчва се всички акции да се свързват пряко с „антидиктаторската“ и „антирепресивната“ линия, за да може чуждестранните гости и най-вече кореспондентите без никакво обяснение да разберат какво иска организацията да постигне чрез изпълнението на определени операции.

Неспособността на режима да скрие пропагандно-агитационните действия на „Монтонерос“ по време на наплива на световната преса трябва да се използва на всяка цена. Затова организацията просто няма право на грешка. Стига се до това, че в личните си разговори ръководителите на „Монтонерос“ сравняват своята кампания по време на Световното с битката при Сталинград, където съветските войски успяват да пречупят немските нашественици и да преминат в контраатака.

За основен лозунг на това ново тактическо настъпление е избран „Argentina campeon, Videla al paredon!“ (Аржентина шампион, Видела до стената!).

Но нещата не се ограничават до едни директиви. Още в края на 1977 г. започва набирането на бойци, способни да осъществяват по време на Световното първенство по футбол поставените пред организацията задачи.

Основно подборът на бойци се извършва сред мексиканската емиграция, защото някои от тях имат пред организацията определени прегрешения, като например доброволно напускане на родината без разрешението на ръководството, замесване в дисидентски настроения, обвинения в дребни нарушения, като изгубването на оръжие и кражби. Сега чрез изпълняването на доста рискованите операции „Монтонерос“ им предлагат да изкупят вината си и да поискат прошка.

Около сто бойци, в зависимост от личните си качества, са разделени на две подразделения: „Специални сили“ (Fuerza Especial), в чиято задача влиза организирането и провеждането на военни атаки срещу представителите на режима, и „Пропагандни сили“ (Fuerza de Agitación), представителите на които трябва да осигурят пропагандната подкрепа на въоръженото действие – провеждане на пресконференции, разпространяване на листовки, извършване на „прониквания“ чрез звукови съобщения в радио и телевизионния ефир.

От гледна точка на поставените задачи петата по ред кампания на тактическо настъпление „Световно ’78“ приключва с пълен успех: без особени загуби „Специалните сили“ извършват 18 доста резонансни операции. За първи път са използвани получените от „Организацията за освобождение на Палестина“ гранатомети РПГ-7, с помощта на които са обстрелвани президентският дворец Каса Росада, Висшата школа към ВМФ, зловещата Школа на механиците към ВМФ (ESMA), сградата на Генералния щаб, Висшата школа към Федералната полиция, няколко полицейски участъци и офис на Службата за информация към ВС (армейското разузнаване). Освен това са извършени терористични актове срещу различни представители на режима и няколко саботажни акции. Всичко това се допълва с успешните действия на „Агитационните сили“, намиращи се под командването на поета Хуан Хелман, журналиста и ръководителя на „дъщерната“ структура на „Монтонерос“ с името „Християнски фронт за освобождение“ Норберто Хабегера и Армандо Кроато, който е бивш депутат в парламента.

Ръководството на организацията разглежда резултатите от кампанията като повече от положителни: изпълнени са всички задачи, няма пострадали цивилни, оттеглянето на основните сили се случва без значителни загуби. Финото изпълнение на акциите носи и неочакван резултат: световната преса почти не отбелязва усилията на „Монтонерос“ по привличането на внимание към проблемите с нарушаването на човешките права в Аржентина. Пренебрегването от журналистите на демонстративните, но безкръвни нападения, позволява на лидерите на „Монтонерос“ да направят извода за необходимостта от осъществяване в бъдеще на шумни терористични актове и ефективни убийства на крупни деятели на режима, така че пресата вече да не може да замълчи за тези събития.

Въпреки заявленията на „Монтонерос“ за големите успехи по време на Световното, истинският пропаганден ефект на тактическото настъпление през 1978 г. е доста нисък. Футболният турнир, носещ за първи път на Аржентина статута на най-добрия отбор в света, повдига градуса на национализма, който се използва успешно от пропагандната машина на режима на Видела. Уморените от икономическите сътресения и политическия терор през последните години граждани си отдъхват за първи път от много години и се чувстват горди със страната си. И всичко това, както уверяват официалните медии, е само благодарение на усилията на военните – истинските спасители на родината.

Чуждестранните журналисти също не са впечатлени от пропагандните усилия на „Монтонерос“. Нито тайните центрове за задържане на затворниците, нито хилядите изчезнали, нито нарушаването на човешките права и погазването на елементарните демократични свободи, за които съобщават на пресконференции представителите на организацията, за които са посветени десетки страници под формата на брошури, дадени на чуждестранните кореспонденти, и към които бойците със своите демонстративни атаки се опитват да привлекат вниманието, не интересуват пристигналата публика, възхищаваща се на идеалната организация на шампионата.

Ръководството на „Монтонерос“, дори и да осъзнава безрезултатността на своите действия, не бърза да признае грешките си. Напротив, намирайки се в емиграция, то непрекъснато успокоява своите последователи, че „днес цялата работническа маса се намира на наша страна“, че „съпротивата срещу режима става с всеки изминал ден все по-силна“, че „нашият вариант на перонизма триумфално печели все повече и повече последователи“.

Всички тези изявления се разпространяват в момент, когато става очевиден окончателният разрив между чуждестранните революционери и народните маси в Аржентина.

В крайна сметка, всички тези заклинания имат логичен финал: ръководителите на организацията сами повярват в това, за което говорят по страниците на списанията и вътрешните бюлетини. Ярък израз на загубата по отношение на реалността е проведеното в Хавана през октомври 1978 г. разширено заседание на лидерите на „Монтонерос“.

Тук освен обобщаването на резултатите от тактическото настъпление по време на Световното първенство по футбол и разпределянето на наградите, също се разглеждат и плановете за развитие на по-нататъшната борба. Събранието излиза със следните изводи:

  • че през 1979 г., благодарение на влошаването на икономическата ситуация, Аржентина ще бъде погълната от най-силните социални конфликти;
  • че профсъюзните организации, недоволни от приемането от военното правителство на цяла серия от „антиработнически“ закони (за синдикалните сдружения и за социалната дейност), най-вероятно в близко бъдеще ще се обърнат срещу режима;
  • че благодарение на репресивната политика на властите, политическото поле е напълно прочистено от опозиционните на режима структури, като по този начин „Монтонерос“ просто няма да имат конкуренти и ще могат да работят по-свободно;
  • че организацията не трябва да позволи на диктатурата да закрепи и консолидира своите сили, защото в противен случай това грози с пълен провал борбата в близко бъдеще.

В резултат на тези разсъждения е взето решението за провеждането през 1979 г. и 1980 г. на две нови кампании на народно контранастъпление. Явно победоносни, съдейки по прогнозите на изпадналото в ереста на милитаризма висше командване, което не вижда нито упадъка на организираната работническа борба, нито катастрофалното падение на популярността на лявоперонистките идеи, нито пълния провал на „Перонисткото движение Монтонеро“, съществуващо само в емиграция и така и не съумяващо да се закрепи на аржентинска територия, нито пълното унищожаване на „Армия Монтонеро“, последният отряд на която – остатъците от т.нар. Южна колона в Буенос Айрес – е унищожен през декември 1978 г.

За провеждането на първата фаза от контранастъплението, наречено в чест на загиналия през 1976 г. каманданте Карлос Оберта, и претендиращо, че ще бъде новата „Битка за Нормандия“, са учредени два силови ешелона: „Специалните отряди за агитация“ (Tropas Especiales de Agitacion) под командването на Орасио Мендисабал, предназначени за провеждането на чисто пропагандни мероприятия, и „Специалните отряди“ (Tropas Especiales de Infanteria), ръководени от Раул Ягер, в чиято задача влиза изпълнението на военни акции от голям мащаб. Под ударите на TEI трябва да попаднат крупните икономически фигури, ликвидирането на които, според „Монтонерос“, трябва да доведе едва ли не до колапс цялата финансово-икономическа система на военния режим.

Авантюристичният и с нищо не подкрепен стратегически план, предложен от ръководството, накратко е следният: докато бойците на Ягер нанасят своите стремителни удари с чудовищна сила, членовете на TEA, с подкрепата на политическите активисти на „Перонисткото движение Монтонеро“, трябва да развиват пропагандни действия – най-вече те се състоят в излъчването на „Radio Liberacion – TV“, – призоваващи работниците от северните индустриални райони на Големия Буенос Айрес да излязат по улиците. Сформирайки колона от трудещи се, „Монтонерос“ трябва да я насочат към президентския дворец на Майския дворец. А след това – каквото ще да става.

Давайки си сметка за грандиозните работнически мобилизации в миналото, променящи историята на Аржентина – преди всичко това са въстанието на 17 октомври 1945 г., когато работниците връщат на власт Хуан Перон, и въстанието на 29 май 1969 г. в Кордоба, предизвикващо градски бунтове, подкосяващи силите на правителството на Онгания, – ръководството на „Монтонерос“ дори измисля название на това теоретично встъпление, способно да обхване цялата страна – „Аргентинасо“. Остава само едно нещо – да се осъществяват на практика наполеоновите планове.

Основни бази за набирането на участници за контранастъплението през 1979 г. са емигрантските общности на „Монтонерос“ в Мексико и Европа.

В Испания се сформират отряди на TEI, но поради липсата на ентусиазъм и разочарование в по-нататъшната борба, в техния състав влизат доста малко закалени бойци в борбата. Основният контингент на „Специалните отряди“ се съставлява от хора, или имащи минимален опит в нелегалната борба, или аржентински опозиционери, които се събират около организацията в изгнание. Има дори деца на по 14 и 15 години, – както е в случая с Вероника Кабиля и двамата братя близнаци Хорхе и Анхел Бенитес (и тримата убити), – които решават да се върнат в страната си (със съгласието на своите родители), наслушвайки се на истории за героизма и саможертвеността на участниците в първата съпротива и ранните „Монтонерос“.

Този контингент от обречени, маршируващи към смъртта по повелята на стратезите от националното ръководство, се отправя с три групи за обучение и развитие на придобитите навици в Ливан и Сирия, където бойците се обучават на основите на партизанската война от съюзниците на „Монтонерос“ – инструкторите от Фатах и НФОП.

Дванадесет бойци, намиращи се в Дамур (на 24 км. от Бейрут), имат голям късмет – те лично се напътстват от идващите в Ливан легендарни лидери на организацията – Марио Фирменич, Фернандо Вака Нарваха и Раул Ягер. И тримата, поддаващи се на претенциозни декламации, убеждават другарите си в това, че именно техните действия най-накрая ще свалят диктатурата, че те имат голямата чест да влязат в авангарда на движението, което ще освободи родината от оковите. И така нататък. В крайна сметка, след няколко седмици всеки боец получава самолетен билет за Европа, като от тук всеки сам планира пътуването до родината си. Абсолютно всички пристигат в Аржентина без проблеми през юни 1979 г. и се настаняват в различни хотели в Буенос Айрес. Всеки започва, на пръв поглед, напълно обикновен живот.

По аналогични, но напълно независими един от друг пътища в Аржентина пристигат и представителите на двата други отряда на TEI.

Едновременно с подготвянето на бойните отряди, в Мексико се провежда създаването на агитационните сили: освен „Tropas Especiales de Agitacion“ от Орасио Мендисабал е учредена и т.нар. „Тактическа група“, в която влизат най-добрите, по неговите думи, представители на „Перонисткото движение Монтонеро“.

Тъй като TEA трябва да осъществява преди всичко акции на „радиопрапаганда“, всички бойци на групата са обучени да боравят със съответната апаратура. Задачата за обучение е възложена на Франсиско Кабиля („Пепе 22“), технически директор на костариканското „Радио Новини от континента“. Радиоустройствата, предназначени за улавяне на аудиосигнала (Radio Liberacion-TV), са изпитани в бедните квартали на Мексико: от бойците е прекъснат звука на телевизионно предаване, което се гледа от войниците в една от местните казарми.

От самото начало на контранастъплението нещата тръгват от лошо към по-лошо. Буквално няколко дни преди тръгването на първата група от агитатори за Аржентина, се разразява скандал: отдавна изказващият несъгласие с „генералната линия“ на организацията, яростно встъпващият срещу продължаването на милитаристко-сектантската политика и новото стратегическо контранастъпление Рудолфо Галимберти прекъсва категорично всякакви отношения с ръководството на „Монтонерос“. Неговият пример е последван от Хуан Хелман, Хуан Гаспарини и няколко други висши офицери в организацията, в това число и ръководителят на „Тактическата група“ Фернандес Лонг. Разколът се задълбочава не само заради разногласията около стратегическия план, но и поради взаимните обвинения в присвояването на пари и оръжие. В кратки срокове с решение на националното ръководство Галимберти и цялата негова „ултралява клика“ са осъдени на смърт, като „предатели“, а „Тактическата група“, в която привържениците на Галимберти заемат важни позиции, е напълно разформирана.

Тези събития никак не повлияват на лидерите на „Монтонерос“ за започването на новата кампания. През февруари 1979 г. в Аржентина са изпратени първите групи на TEA.

Успехите на „Специалните отряди за агитация“ са разочароващи. Сблъскващи се с пълната апатия на работническите маси и абсолютната липса на някаква организирана борба, за която така много им разказват в Мексико, бойците на TEA са доста обезкуражени. Нещо повече, нито оръжието, нито апаратурата, които трябва да бъдат прехвърлени от Панама, са получени. Ръководителят на първата група на TEA Рехино Гонзалес, по-рано работещ като делегат на „Монтонерос“ в Танзания, Чад и Зимбабве, решава на свой риск да действа: със собствени усилия успява да си набави револвер „Люгер“ и апарат за прекъсване на аудиосигнала.

На 11 март е проведена първата „интервенция“ – излъчване в телевизионния ефир на звуково съобщение, посветено на годишнината от победата на изборите през 1973 г. на Ектор Кампора. На 27 април е извършена още една подобна операция в подкрепа на всеобщата стачка на трудещите се. След това, най-накрая, бойците от първата група получават апаратурата, дванадесет пистолета и гранати.

В този момент влиза в действие втората команда на TEA под командването на секретаря на отдела за агитация и пропаганда Едуардо Перейра Роси, която обхваща южната зона на Буенос Айрес.

През май в Аржентина пристига ръководителят на кампанията Орасио Мендисабал, а месец по-късно в западната част на столицата започва да действа третата и последна група на ТЕА под ръководството на Даниел Бернардо Толчински.

Въпреки известното пасивно съчувствие, което пораждат със своите телевизионни вмешателства бойците на TEA сред работниците в предградията на столицата, политическата работа практически се равнява на нула. В крайна сметка става ясно, че претенциите на „Монтонерос“ да станат авангард на работниците в трудовите конфликти и да оглавят синдикалното движение са утопия. Трудовите спорове, на които се надяват ръководителите, въпреки че са често явление, не довеждат до никакви реални конфликти и често приключват с взаимни отстъпки. Няма нито огромни работнически маси по улиците на градовете, нито големи битки в заводите и фабриките, където, между другото, бойците на TEA така и не успяват да проникнат. Организацията не успява да се намеси в нито един от наличните социални спорове.

В резултат на това, в края на юли групата на Рехино Гонзалес се разпада: не виждайки бъдещи перспективи на доста рискованата дейност, без одобрението на ръководството Гонзалес разрешава на своите хора да напуснат Аржентина. Ясно е, че заради тези си действия той е моментално осъден от революционния трибунал на смърт, въпреки че присъдата се изпълнява от съвсем различни хора: на 13 септември той е задържан от войници на Панамериканската магистрала, като след това „изчезва“.

От този момент нататък членовете на TEA започват да умират един след друг. На 17 септември по време на престрелка в близост до супермаркет в Кангуро са убити бившият депутат от „Перонистката младеж“ Армандо Кроато и ръководителят на несъществуващата „Армия Монтонеро“ Орасио Мендисабал. В същия ден е отвлечена и убита бившата съпруга на Мендисабал и нейния любовник, а след месец е заловена от военните и любовницата на Мендисабал. Излишно е да казваме, че тя също „изчезва“, както и възрастното семейство, което я укрива.

В крайна сметка, в края на ноември са убити или похитени практически всички бойци на „Специалните отряди за агитация“, както и редица хора, свързани с тях чрез роднински, семейни, приятелски или делови връзки. Напълно се спасява само групата, отговаряща за южния сектор на Буенос Айрес: в края на октомври е получена заповед от ръководството за незабавното напускане на Аржентина от този колектив и заминаването му в Панама.

Десет дни след смъртта на Мендисабал и Кроато, намиращите се в очакване „Специални отряди“ инициират започването на ключовия етап от контранастъплението: етапа на въоръжените нападения. Според оригиналния план бойните действия на TEI трябва да се извършват едновременно с пропагандните акции на ТЕА. Въпреки това, когато TEI се приготвят за въоръжените операции, структурите на TEA са или унищожени, или очакват заповед за напускане на Аржентина. Те така и не успяват да постиган поставените цели, така че целият успех на стратегическото контранастъпление сега зависи от дейността на „Специалните отряди“, бойците на които се прицелват в извършването на нападения срещу крупните фигури от министерството на икономиката на Хосе Алфредо Мартинес де Ос.

Сутринта на 27 септември е осъществена първата акция на TEI: група бойци, застрелвайки предварително охраната, залага няколко мощни бомби в дома на държавния секретар по въпросите за икономическото планиране и координацията Валтер Клайн. Въпреки че от взривовете сградата е разрушена буквално до основи, нито Клайн, нито членовете на семейството му са убити.

Втората операция на TEI приключва още по-неуспешно: на 7 ноември в центъра на Буенос Айрес от прозорците на камион бойците на „Монтонерос“ стрелят по автомобил, в който се намира секретарят на министъра на финансите Хуан Алеман. Неспирната автоматна стрелба и дори използването в хода на атаката на гранатомет РПГ-7 не спасяват положението: Хуан Алеман, получаващ леко нараняване в бузата, няколко часа след покушението започва работа в кабинета си.

Последното нападение в тази кампания трябва да поправи нещата: за мишена е избран членът на икономическата група, подкрепяща министерството на Мартинес де Ос, предприемачът Франсиско Солдати.

Сутринта на 13 ноември третата група на TEI, за действията на която от прозореца на хотел „Амбасадор“ наблюдава лично Раул Ягер, устройва истинско клане на булевард 9 юли в самия център на Буенос Айрес, . Не само, че бойците на „Монтонерос“ правят автомобила на предприемача на решето, убивайки него и охраната му, но и се опитват да заложат под капака на надупчената кола бомба с часовников механизъм, разчитайки с нейна помощ да ликвидират пристигащите на мястото на инцидента висши служители на Федералната полиция, а може би и самия ръководител на икономическото министерство, с когото Солдати е доста близък. Въпреки това, взривното устройство се активира в ръцете на една от участничките в групата – тя е направена на парчета, оперативния автомобил е повреден, един от другарите й е убит от осколките, а петима други са контузени. Трима от тях успяват да вземат преминаваща кола и тръгват на север от столицата, докато другите двама са заловени след престрелка на улица Карлос Пелигрини. Впоследствие и двамата са включени в списъка на „изчезналите“.

Резултатите от кампанията през 1979 г. едва ли може да се нарекат успешни. Изпълнявайки само една от поставените задачи (убийството на Солдати), организацията заплаща за своя авантюризъм огромна цена – не само, че са убити или изчезват 70 от 100-те човека, по един или друг начин свързани с осъществяването на задачите в контранастъплението, но загива и ръководителят на „Армия Монтонеро“ Орасио Мендисабал, а с него в историята отива и неговата армия. И това не е всичко: убити са генералният секретар на учредения от „Монтонерос“ профцентър за съпротива CGT-R Хосе Далмасо Лопес, членовете на Висшия съвет на „Перонисткото движение Монтонеро“ в Аржентина Армандо Кроато и Карлос Пиколи, първите секретари на мъжката и женската секции на движението Гилермо Амариля и Адриана Лесгард, която седем години по-рано оцелява в клането в Трелева… Казано накратко, в резултат на жестокия отговор на правителството, „Монтонерос“ губят последните остатъци от своята някога силна аржентинска структура.

Въпреки това, хаванските стратези оценяват напълно позитивно резултатите от „Битката за Нормандия“, заявявайки лицемерно, че, заплащайки за излъчването на кратките и вече никому не интересни аудиосъобщения с живота на десетки другари, „Монтонерос“ изпълняват своята историческа роля на революционен авангард. Приведени са много „обективни“ причини, за които се твърди, че възпрепятстват пълното осъществяване на по-рано замисления план, но не се казва нито една дума за грешките на самото ръководство. Нещо повече, огромният брой жертви сред бойците въобще не стряска лидерите и те, не колебаейки се нито за миг, пристъпват към подготовката на втория етап на контранастъплението, който трябва да започне през 1980 г.

Напълно лудите проекти на ръководството на „Монтонерос“, редом с презрителното отношение към „бойните загуби“ и насаждането на естествена диктатура, отдръпват дори старите съратници от кликата на Фирменич, намиращи се в Европа. От група авторитетни висши офицери начело с Мигел Бонасо и Хайме Дри е съставен т.нар. „Мадридски документ“, в който се подлагат на критика всички тези аспекти, които преди година порицава групата на Галимберти – сектантският милитаризъм, авторитарните методи на управление, бюрокрацията, избягването на масовата работа.

Както групата на Галимберти, обявяваща формирането на „Истинската перонистка алтернатива Монтонеро“ (Alternativa Peronista Montonera Auténtica), изградена въз основа на становищата на Рудолфо Уолш (който, бидейки дисидент, пише няколко критични писма до ръководството с препоръката да свържат бойните действия с непосредствените интереси на масите), мадридската група също изявява желание да създаде нова организация – „Монтонерос 17 октомври“, чиято теоретична основа трябва да стане Ленин и главният протагонист на революционния перонизъм Джон Уилям Кук. Излишно е да казваме, че и двете организации съществуват само на хартия и скоро без много шум отиват в небитието.

А какво да кажем за „Монтонерос“? Четири години след военния преврат от най-голямата революционна организация в Латинска Америка, наброяваща повече от 60 хил. души, „Монтонерос“ се превръща във фантом. Целенасочено, ликвидирайки масовите фронтове, хвърляйки всичките си сили за създаването на военен апарат, организацията влиза в битка с Въоръжените сили и губи. Гръмките заявления през 1980 г. на Фирменич от кубинската столица не плашат никого – бойният потенциал е равен на нула. В същото положение е и политическият потенциал: в последните години „Монтонерос“, водещи война с държавата, така и не съумяват да формулират своята политико-икономическа програма, ограничаваща се само до общи фрази за необходимостта от изграждане на „национален социализъм“, чиято същност не се разбира дори от много членове на организацията. В крайна сметка, през април 1980 г. в своя „Националреволюционен проект“ организацията се отказва от този никому непонятен социализъм, заявявай, че основната цел за борба на организацията е укрепването на антиолигархичното и антидиктаторско единство в името на „възтържествуването на демокрацията“, „умиротворяването на страната“ и „социалната справедливост“. Така в продължение на четири години оскъдна доктрина, „Монтонерос“ еволюират от „прикрит ленинизъм“ до откровен реформизъм.

Въпреки пълния разпад и тоталната демобилизация, ръководството на „Монтонерос“ продължава своя гибелен абсурден курс: в началото на 1980 г. е инициирано т.нар. „второ контранастъпление“, завършващо още по-катастрофално в сравнение с първото. Група от 18 бойци, с големи усилия сформирана от последните фанатици на въоръжената борба – „Батальонът на героите на „Монтонерос“, – пристигаща в Аржентина в първите дни на февруари, вече в края на март прекратява своето съществуване: абсолютно всички нейни членове „изчезват“ един след друг.

От този момент фактически „Монтонерос“ прекратяват своето съществуване. Въпреки че представителите на организацията продължават от време на време да правят конференции за чуждестранните журналисти, а ръководството да говори за поредния луд план, – става дума за демонстративното окупиране на Малвинските острови, – никакви практически акции в Аржентина организацията не извършва и не може да извърши. В края на краищата, през декември 1981 г., изчерпвайки въображението си, кредита на доверие на масите и пропилявайки напълно хорските и материалните ресурси, националното ръководство одобрява решение за разпускане на структурата и отказ от въоръжената борба.

Останалите живи бойни кадри автоматически преминават под юрисдикцията на „Перонисткото движение Монтонеро“, занимаващо се изключително с политическа дейност в единен блок с официалната Хустисиалистка партия в рамките на установените от военния режим закони.

На някои от бившите бойци на „Монтонерос“ този завой им струва скъпо: например, след разпускането на бойната организация, от паравоенните „ескадрони на смъртта“ са убити бившият ръководител на Южната колона в Буенос Айрес Едуардо Перейра Роси и бившият член на националното ръководство Раул Ягер. И двамата се връщат в Аржентина за развитието на легалната борба, където плащат за своето партизанско минало.

Историята на „Монтонерос“ – организация, играеща главна роля в политическия живот на страната през последните десет години – стига до логичен финал.

Източник: Никитич Винтер

Емиграция

%d0%bc%d0%be%d0%bd%d1%82%d0%be%d0%bd%d0%b5%d1%80%d0%be%d1%81В края на 1977 г. „Монтонерос“ се намират в плачевно състояние. Легалните сектори на организацията прекратяват своето съществуване. Учредяването на нови, де юре легални политически инструменти – „Партия Монтонеро“, „Перонистко движение Монтонеро“ и „Всеобща конфедерация на труда – Съпротива“ – не носи практически никакви успехи. В ситуацията на царящ в страната терор не може и дума да става за развиването на политическа работа сред масите. Всички тези добре замислени „политически сектори“ служат само като придатъци на „Армия Монтонеро“ – основната сила, с помощта на която се планира да се нанесе съкрушително поражение на режима. Начело на всички тези ефимерни организации стои главнокомандващия на „Армия Монтонеро“ Марио Фирменич – той е и първи секретар на „Партията“, и генерален секретар на учреденото в Рим на 20 април 1977 г. „Движение“. Негов заместник във всички три клона на „Монтонерос“ също е един човек – Фернандо Вака Нарваха, стар доказан кадър, който е от самото начало на организацията в Салта и Тукуман.

С течение на времето милитаризмът, в който попадат „Монтонерос“ след връщането към въоръжената борба, започва да носи своите гнили плодове. Първо, във връзка с преструктурирането на армията и официалното приемане за организационна схема концепцията на демократичния централизъм, цялата власт се оказва съсредоточена в ръцете на малка група от хора, чиито заповеди не са подложени на никакво обсъждане. Взимайки предвид въвеждането на новия „Кодекс за революционно правосъдие“, строго наказващ за създаването на дисидентски групи и за подлагането на съмнение решенията на ръководството, вътрешната демокрация, с която някога са се гордели революционните перонисти и която ги е отличавала от „тоталитарните“ марксисти, е сведена до минимум.

Първите признаци на вътрешно напрежение, причинено от излишната концентрация на властта, се появява през 1976 г., когато започва ръста на опозиционните на националното ръководство настроения сред бойците в Северната колона в Буенос Айрес и Колоната в Ла Плата. В края на 1977 г., когато тези настроения прерастват в открити сблъсъци, ръководството на „Монтонерос“ квалифицира в специално комюнике дисидентите като „класови догматици, засегнати от милитаризма“. Цялата конкретна „вина“ на тези „милитаристи“ се състои в това, че регионалният секретариат в Ла Плата иска от транспортния отдел около 40 автомобила за града, а Рудолфо Галимберти, секретар на Северната колона, една от най-големите, наброяваща в този момент повече от 900 бойци, моли да се отпуснат няколко милиона долара за годишен жилищен план, насочен към създаването на убежища за столичните бойци, преследвани от полицията. В крайна сметка, един обикновен въпрос около финансите се превръща в пълномащабен сблъсък.

Националното ръководство отказва да отпусне пари, отбелязвайки саркастично, че преобразуването на касата в „Национална ипотечни банка“ може и да реши въпроса с жилищата в страната, но по никакъв начин няма да повлияе на развитието на аржентинската революция. По-нататъшните обструкции възпрепятстват плана на Северната колона да оборудва няколко точки, където може да се организират тайни събрания с участието на работници, жители на кварталите и т.н. Всичко това приключва с това, че бойците са обвинени в „отклоняване“, а техните опити да установят контакти с масите са разглеждани като „желание да се слее организацията с марксисткото движение“.

По подобен начин приключва и историята с колоната в Ла Плата, която също е обвинена в прекомерно развитие на масова работа за сметка на военната дейност.

Но ако инцидентът със Северната колона и колоната в Ла Плата приключва без особени последствия, то много по-малките различия с позициите на националното ръководство за някои завършват трагично. Ръководството на „Монтонерос“ дори не използва никакви репресивни мерки – достатъчно е само един или друг „отклоняващ се“ да се лиши от логистична подкрепа и той е фактически вече осъден. Оставайки лице в лице срещу наказателния апарат на държавата, той вече не може да се скрие от неговия всеобхватен контрол и много скоро попада, в най-добрия случай, зад решетките, а в най-лошия – в броя на хилядите „изчезнали“.

През този кошмарен период 1976-1977 г. „Монтонерос“ могат да преминат само с цената на огромни загуби. Ударите на държавата са насочени не само срещу редовите бойци и офицерите на средно ниво, но и непосредствено срещу ръководителите: в периода 1976-1977 г. са обезглавени четирите от петте национални секретариати (жив остава само председателят на националния военен секретариат Раул Клемент Ягер, който ще бъде убит през 1983 г.) и четири от седемте регионални зони (през март 1980 г. ще бъде убит последният регионален ръководител – ръководителят на Северозападния регион Орасир Доминго Кампиля). От 22-та висши офицери в края на 1977 г. са убити 12. Става ясно, че опасенията на членовете на командването на организацията, започващи да напускат страната още в края на 1976 г., не са безоснователни. Пред очите им е яркият пример с Народно-революционната армия, практически унищожена от властите за няколко месеца.

Първи през ноември 1976 г. се оттегля самият главнокомандващ на „Монтонерос“ Марио Фирменич, което предизвиква буря от критики от страна на редовите бойци.

В чужбина – в Мадрид, Мексико, Рим, Париж, Каракас, Стокхолм и други столици – през 1976 г. се концентрират повече от хиляда деятели на „Монтонерос“ от различен ранг. Практически целият Висш съвет се премества в мексиканската столица – единственият от ръководителите, който остава в Аржентина, е Хулио „Иван“ Роке. Наистина, за кратко. На 29 май 1977 г. този 37-годишен бивш учител е открит от полицията в многоетажна къща в Аедо, едно от предградията на Големия Буенос Айрес. Раненият по време на двучасова защита Роке, за да не се предаде жив, взима капсула с цианид, унищожава предварително цялата документация, с която разполага, и минира жилището.

В Мексико централа на емигрантите става т.нар. „Дом на Монтонерос“, културно-политически център, учреден от Мигел Бонасо и Рудолфо Галимберти за централизиране и консолидиране на агитационно-пропагандната дейност. Тук се разполага и задграничното представителство на националното ръководство, направляващо бойната работа на организацията през 1978 г. и, по-конкретно, в хода на новото тактическо настъпление по време на провеждането на Световното първенство по футбол.

Тук, в Мексико, са учредени още няколко „дъщерни“ сдружения, обединяващи политическите емигранти. Първо, това е сдружението на професионалистите, интелектуалците и художниците към перонисткото движение. Това сдружение по-късно се превръща в „Комитет за солидарност с аржентинския народ“ (Comité de Solidaridad con el Pueblo Argentino – COSPA), начело на който застава историкът и журналист Рудолфо Пуигрос, синът на когото, офицер втори ранг в „Монтонерос“, загива в сблъсък с полицията през 1976 г. По-късно COSPA установява контакти с друг мексикански емигрантски център, „Аржентинска комисия за солидарност“, съставен от избягали социалисти и марксисти. В края на 1970-те години, в условията на пълен разпад на „Монтонерос“, значителен брой активисти на COSPA се премества в CAS, ползваща се с официалната подкрепа на мексиканския президент Луис Ечеверия. След смъртта през ноември 1980 г. на Пуигрос, COSPA прекратява съществуването си, въпреки че до 1983 г. малка група перонисти начело с Обрегон Кана продължава да се нарича „Комитет за солидарност“.

В края на 1978 г. централата на Висшия съвет на „Монтонерос“ под натиска на мексиканските власти и заради опасността да бъде физически ликвидирана (тъй като след събитията на Световното военната хунта инициира започването на т.нар. „Операция Мексико“, насочена срещу ликвидиране на ръководителите и висшите офицери на организацията в емиграция), е принудена да напусне Мексико и да се премести в Хавана, откъдето Фирменич, Нарваха, Мендисабал и други лидери извършват многобройни посещения в страните от Третия свят, надявайки се да намерят материална или политическа подкрепа за своята борба срещу аржентинското правителство. Въпреки това, немного успешно.

Защото, подчинявайки се в по-голяма или по-малка степен на Съветския съюз, социалистическите страни не бързат официално да оказват каквато и да било помощ на „Монтонерос“. Факт е, че въпреки антикомунистическите лозунги, хунтата на Видела, възползваща се от търговско-икономическите връзки, наложени със СССР в годините на третото перонистко правителство, активно търгува с Москва, дори в пика на покровителството си от Съединените щати. Търговските отношения не се прекъсват дори тогава, когато САЩ налага забрана на подобна дейност във връзка с нахлуването на съветските войски в Афганистан. Благодарение на странните връзки между реакцията и СССР, през 1976 г. Видела дори легализира просъветската Комунистическа партия на Аржентина, която, за ужас на революционните марксисти от целия свят, прави цяла серия от сензационни изявления, в които изказва „критическа подкрепа“ за „либералния режим“ на Видела, твърдейки се, че той е единствената пречка по пътя на „аржентинските последователи на Пиночет“. По собствена инициатива и с финансовата подкрепа на военния режим КПА изпраща през 1977 г. тридесет свои представители в Европа с цел неутрализиране на „подривната“ пропаганда на „Монтонерос“.

В контекста на всички тези завои, СССР явно не е склонен да загуби отношенията си с официалния аржентински режим, подкрепяйки макар и силната („Монтонерос“ е най-многобройната и силна революционна организация в Латинска Америка през втората половина на 20 век), но антиправителствена структура, така че конкретната помощ от страна на Съветския съюз, така и от страна на подопечните му страни (ГДР, Чехословакия, Унгария, Полша, България) е практически нулева. Нещо повече, съветската делегация не веднъж на различни международни форуми блокира опитите на представителите на страните от Третия свят (в това число и Куба) да обвиняват режима на Видела в нарушаване на човешките права.

Под косвеното въздействие на различните дипломатически органи на СССР се оказва и ръководството на Социалистическия интернационал, което през 1978 г. отказва членството на „Монтонерос“, въпреки подкрепата на социалистическите партии от Испания, Германия, Швеция и Австрия.

Позицията на Китай е аналогична с позицията на „съветските ревизионисти“: поддържайки добри търговски отношения с Аржентина, КПК нарича хунтата на Видела „едно от най-прогресивните правителства“, ускоряващи развитието на страната.

Единственият наистина надежден партньор на „Монтонерос“ е Куба, нарушаваща директните директиви на представителите на КПСС, препоръчващи се да се ограничи подкрепата на аржентинските въоръжени организации (преди всичко „Монтонерос“ и Народно-революционната армия). Нещо повече, кубинските власти влизат в пряк конфликт с просъветската Компартия на Аржентина, която се опитва да изгони представителите на „Монтонерос“ от редиците на аржентинската делегация на Световния младежки фестивал през 1978 г. в Хавана. За разлика от страните във Варшавския блок, които понякога търпят визитите на делегатите от „Монтонерос“ лицемерно и внимателно ги наричат „прогресивни обществени деятели“, Фидел Кастро, приветствайки въоръжената борба в Аржентина, откровено нарича намиращите се на острова „Монтонерос“ „приятели“, лично поканени от правителството.

Налагайки вето върху извършването на въоръжени акции извън границите на Аржентина, „Монтонерос“, обаче, неведнъж попадат под натиска на правителствените органи заради лъжливи обвинения в извършване на терористични актове срещу аржентинските посолства в Колумбия, Женева и Ел Салвадор; терористични актове, с организирането на които се занимават местните революционери.

Като цяло, пребиваването в емиграция в никакъв случай не е безпроблемно. Много от аржентинските бегълци така и не успяват да получат статут на „политически бежанци“ и водят полумизерен живот. Все повече надвисва и опасността, идваща от агентите на аржентинските спецслужби, които не се спират да хванат своите политически врагове и извън пределите на страната. Пример за това твърдение е фактът, че от агентите на режима на Видела са убити по различно време повече от дузина членове на „Монтонерос“ в Перу, Бразилия и Испания.

От гледна точка на легалната политическа активност, „Монтонерос“ действат доста умело и обширно, опитвайки се да въздействат върху най-различни международни органи – като се започне от Amnesty International и Комисията на ООН за правата на човека и се стигне до Ватикана и Международната организация на труда.

От гледна точка на политическата подкрепа в Аржентина, „Монтонерос“ много тясно си сътрудничат със сдружението на „Майките от Майския площад“, съставено от роднините на тези, които се причисляват към „изчезналите“ в годините на военната диктатура.

Извършват и други неща, насочени към пробуждане на аржентинския народ. Освен издаването и нелегалното изпращане към родината на значителен брой всевъзможни бюлетини и списания (основните от тях са „Evita Montonera“, информационният орган на националното ръководство „El Montonero“ и алманахът на „Армия Монтонеро“ „Estrella Federal“), разпространяващи се тайно в Аржентина от ръка на ръка, „Монтонерос“ печатат висококачествени цветни афиши и плакати, буквално запълващи стените на големите градове в навечерието на Световното първенство по футбол през 1978 г.

Също така организацията реализира и един от своите най-амбициозни планове, насочени към спечелването на симпатията на световната общност: през 1978 г. в Париж е представен 70-минутният филм „Resistir“ на режисьора Хорхе Сидрон. Филмът, показващ „гледната точка на „Монтонерос“ върху историческото развитие на Аржентина през 20 век“, представлява разширено интервю с Марио Фирменич, съпроводено от кадри от кинохроника, запечатали преломни моменти от перонистката епопея: идването на власт на Перон, въстанието на 17 октомври 1945 г., взривовете на Майския площад през 1955 г., градските въстания през 1969 г., клането в Есейса, масовите мобилизации и т.н.

Впоследствие, създателят на този пропаганден филм, който не се представя извън пределите на малките европейски кина, Хорхе Сидрон е намерен мъртъв в своето парижко жилище на 1 юни 1980 г.

В този момент, „Монтонерос“, с непосредственото техническо участие на кубинците, извършват и първите опити за късовълново предаване на територията на Аржентина на т.нар. „Радио Освобождение“, предаващо много сбити антиправителствени съобщения.

От 24 юни 1979 г. – тоест, няколко седмици след победата на Сандинистката революция, своята работа започва кратковълновата (31 метра), но мощна радиостанция „Radio Noticias del Continente“, организирана от „Монтонерос“ на територията на Коста Рика.

Това предприятие, за което се разчита особено на аржентинските радиолюбители, е създадено с непосредствената помощ на „Сандинисткия фронт за национално освобождение“, вече разполагащ с опит и необходимото оборудване за подобна дейност: да напомним, че от началото на 1970-те години на територията на Коста Рика се предава нелегалното „Radio Sandino“. Това е много опростена инфраструктура, губеща своето значение след победата на FSLN. Сандинистите я предават след това на „братята си по оръжие“.

Исторически прогресивното костариканско правителство, оказващо помощ в различни периоди от време на „барбудосите“ на Фидел, на сандинистите и на венецуелските бунтовници, оглавявано в този момент от решително настроения срещу военната диктатура социалхристиянин Родриго Карасо, не изказва никакви възражения срещу организирането на територията на страната на нов „център за демократична пропаганда“. Особено, защото в състава на ръководещия съвет на RNC влизат доста уважавани хора, идеологически близки до костариканския режим: сандинисткият свещеник Ернесто Карденал, председателят на Федерацията на латиноамериканските журналисти Хенаро Карнеро Чека, канцлерът на Гватемала Гилермо Ториело в годините на правителството на Хакобо Арбенс.

Централната програма на радиостанцията на „Монтонерос“ е „Новини от континента“, която се излъчва както в Аржентина, така и в останалата част от Латинска Америка.

Програмата е съставена в строго съответствие с вътрешния регламент на мини-учебника „Основи на психологичната война“, издаден от „Монтонерос“ през 1978 г. Аржентинските новини, получавани в редакцията от различни международни информационни агенции, се обработват и представят по такъв начин, че да дискредитират военната хунта на Видела. Постоянни теми на излъчване са неспазването на правата на човека в Аржентина, преследването на „ненадеждните“ за режима хора, обявени за терористи, а също и интервюта с многобройни изгнаници, призоваващи да се продължи революционната борба срещу диктатурата.

Освен всичко това, исторически факт е излъчването по „Radio Noticias del Continente“ в пряк ефир на последната проповед на салвадорския свещеник Оскар Ромеро – последовател на „теологията на освобождението“ и известен борец срещу угнетяването на обикновения народ. Именно по време на тази своя последна служба в параклиса на болницата „La Divina Providencia“ архиепископ Ромеро е застрелян от снайперист, принадлежащ към един от ултрадесните „ескадрони на смъртта“. Впоследствие, аудиозаписът от тази трагедия е предаден от „Монтонерос“ в ръцете на салвадорския „Фронт за национално освобождение Фарабундо Марти“.

Централният офис, от където се излъчва RNC, е разположен в село Гресия, в близост до костариканската столица, и е подложен на най-малко 4 нападения: първото е организирано от бойците на никарагуанските „Контрас“, разчитащи по този начин да получат подкрепа от аржентинската диктатура в борбата срещу правителството на FSLN в Никарагуа, а другите три са извършени от наети местни десни бойци от режима на Видела.

Накрая, изненадващо губещо политическа подкрепа вследствие на тежката икономическа криза, под натиска на ултрадесните сили, основната от които е поддържаното от американското посолство паравоенно „Движение Свободна Коста Рика“ (Movimiento Costa Rica Libre), на 5 март 1981 г. със специален декрет правителството закрива радиостанцията на „Монтонерос“.

Друга иновация в годините на заминаване в емиграция е създаването на „Radio Liberación TV“ – кампания по вмешателство в официалния телевизионен и радио ефир посредством излъчването на звукови съобщения. Технически подобен тип „проникване“ се извършва с помощта на портативни мобилни предаватели собствено производство, представляващи магнетофони, сигналът от които стига в станцията, свързана с антена. Цялата система работи с акумулатор и първоначално се крие в каросериите на микробуси или в по-големите автомобили. По-късно техниците успяват да създадат по-облекчен мотоциклетен вариант, въпреки че в същото време обхватът на покритието се намалява.

Началото на RL-TV е положено през 1976 г., когато се правят първите опити за прекъсване излъчването на столичните канали с помощта на собствени предавателни станции. През 1978 г. организацията издава специален учебник по конструиране и използване на апаратурите в RL-TV: именно от този момент дейността на тази „техническо-пропагандна“ служба придобива значителни мащаби.

С течение на времето техническите характеристики на предавателните станции се подобряват и в края на 1980 г. „Монтонерос“ са способни да прекъсват дълговълновите радиостанции и национални телевизионни канали, покривайки обширна зона на работа на нелегалните предаватели. Фактически този доста оригинален начин за агитиране, много по-малко рискован, отколкото „акциите на въоръжена пропаганда“, се среща често в Аржентина до падането на военните от власт през 1983 г.

Опитът на „Монтонерос“ в началото на 1980-те години е предаден – отчасти благодарение на личните контакти, отчасти благодарение на изобилието от печатни материали – на „братските“ въоръжени организации: на колумбийското „Движение 19 април“ и на чилийския „Патриотичен фронт Мануел Родригес“.

Източник: Никитич Винтер

Активна защита (1976-77)

Много аржентинци приветстват идването на власт на 24 март 1976 г. на военната хунта, която практически веднага избухва с цяла серия от популистки изявления, обещавайки не само да въведе ред по улиците, но и да сложи край на корупцията и незаконното присвояване на обществени средства, а също и да приведе икономиката до нивото на най-развитите страни. Ясно е, че за виновник за бедите на отечеството е обявено миналото конституционно правителство, „безотговорно отнасящо се към своите задължения“, „вкарващо Аржентина в кървава анархия“. Но сега на власт идват хора, чиято единствена цел е просперитета на родината и благополучието на народа – това заявява пресслужбата на военния съвет, в който влизат представители на всичките три вида въоръжени сили: Хорхе Рафаел Видела (армия), Емилио Едуардо Масера (ВМФ) и Орландо Рамон Агости (ВВС).

Както и през 1966 г., военните веднага разпускат Конгреса и всички провинциални законодателни органи, губернаторите са свалени от постовете си, забранена е дейността на политическите партии и студентските сдружения. Нещо повече, хунтата на Видела отива по-далеч, отколкото предишните му колеги – откровен погром претърпява Всеобщата конфедерация на трудещите се, всичките й фондове и финансови средства са конфискувани или замразени, напълно са забранени стачките и подобни форми на работнически протест.

В страната се установява терор на „военните съвети“, заменящи веднага изпълнителната и съдебната власт: без каквито и да било процедури са издадени стотици смъртни присъди на граждани, обвинени в „подривни действия“. Успоредно с това, официално военните успокояват жителите, че под ударите на „военното правосъдие“ ще попаднат само „екстремистите, престъпниците и корумпираните служители“.

Резултатите от всички тези смели заявления стават очевидни след една година: състоянието на икономиката, дадена в ръцете на либералните марионетки, продължава да се влошава, а обявената кампания за борба с екстремизма напълно излиза извън контрол, като от време на време напомня на клане от страна на военните. Нарушаването на правата на човека и поругаването на елементарните демократични свободи придобиват такъв мащаб, че дори консерваторите, приветстващи идването на власт на военните, започват да изпитват безпокойство.

Концепцията за борба с „екстремистите“, пречещи на живота на свободното общество, в крайна сметка се изражда в обикновен фашизъм. За терорист може да бъде обявен абсолютно всеки човек, тъй като, по думите на самия генерал Видела, „терорист е не само този, който залага бомба и стреля с пистолет, но и този, който защитава идеите, противоречащи на ценностите на западната християнска цивилизация“.

На най-силен натиск са подложени университетите и средните училища, обявени за „източник на кадри за подривните структури“. В този смисъл, най-типичен пример за такива чистки е т.нар. „Нощ на дългите ножове“ на 16 септември 1976 г., когато в Ла Плата от членовете на паравоенните формирования, полицията и военнослужещите са заловени без никакъв формален повод няколко десетки учещи в средните училища и студенти, десет от които „изчезват“. Да отбележим, че единственото реално престъпление, за което могат да бъдат обвинени тези 16-17 годишни момчета и момичета, е писането по стените на лозунги, възпяващи герилята, и нищо повече.

Абсолютно всички леви политически партии, – дори такива тревопасни като Социалистическата партия на трудещите се, винаги яростно критикуваща въоръжената борба на ултралевите, – са обявени за „терористични банди“ и поставени извън закона. Всяка проява на работниците приключва, най-малкото, с окупиране на заводите и фабриките от военнослужещите, които ги принуждават под дулото на автоматите да подновят работа. В най-лошия случай участието в стачка за някои активни протестиращи завършва с „безследно изчезване“.

В много от своите начинания военните се опират на фактически легализираните ултрадесни ескадрони на смъртта, дейността на които адмирал Сесар Гусети, министър на външните работи в „правителството“ на Видела, характеризира като „естествена реакция на болния организъм срещу проникването на микробите на терористичния комунизъм“.

„Монтонерос“ квалифицират завземането на властта от военните като „настъпление срещу народния лагер“, вдъхновено от „олигархията, империалистичните монополи и голямата национална буржоазия“ и ползващо се до голяма степен с подкрепата на дребната буржоазия и т.нар. средна класа. Превратът е резултат от „тежката капиталистическа криза“, когато конституционната власт вече не може с легални методи да се справи с потискането на работническите маси и преминава към откровен терор.

Пред лицето на тази нова ситуация, „Монтонерос“ издигат стратегия за „активна защита“, необходима за предотвратяване на реакционната консолидация и подготвяне на почвата за народно контранастъпление. На теория „Армия Монтонеро“ трябва да спре придвижването на врага, за да даде възможност на народните сектори в тила да се преструктурират за бъдещите грандиозни битки. На практика това означава засилване на атаките срещу „силовите центрове“ на властта: учрежденията и хората, непосредствено свързани с хунтата, чието унищожение ще покаже уязвимостта на режима и ще стимулира масите към по-активна съпротива и ще способства за ръст на протестното съзнание.

По това време силите на герилята са още достатъчно многобройни, така че въпросът за запазването им в бъдеще не стои на дневен ред: въпреки десетките арести, „Монтонерос“ все още имат значителни сили не само за продължаване на своята „трета национална военна кампания“ (в контекста на която през април 1979 г. в Тукуман и Буенос Айрес са извършени различни операции, жертви на които стават 87 човека), но и за провъзгласяване през май 1976 г. на започването на четвъртата кампания по тактическо настъпление.

Толкова активната позиция на „Монтонерос“ предизвиква смут в правителствените върхове, така че унищожаването на военно-политическата организация е една от приоритетните задачи на военното правителство.

„Монтонерос“ нанасят четири гръмки „удара в сърцето на системата“ в хода на своята четвърта кампания. Първата атака, случваща се на 18 юни, е насочена срещу ръководителя на федералната полиция, генерал Сесарео Кардосо: активистката на организацията, 18-годишната Анна Мария Гонзалес, спечелвайки доверието на дъщерята на командващия, често гостува в дома на Кардосо. В едно от своите гостувания тя залага под леглото на полицейския ръководител малка бомба, която се активира от една от пружините на леглото. В същата нощ генерал Кардосо загива.

Втората атака е изпълнена на 2 юли, когато деветкилограмова тротилова бомба, пренасяна на части от вербуван от организацията полицай, се взривява под пода на трапезарията в централата на отдела по сигурност към федералната полиция. 30 души загиват на място, а още около шестдесет са ранени.

Третият терористичен акт е организиран на 12 септември в Росарио: по време на пътуване на полицейски автобус с него излита във въздуха пълен с взривове „Ситроен“. Убити са 11 полицаи и двама граждани, а повече от двадесет други служители на реда са ранени.

Накрая, четвъртата акция се случва на 9 ноември. Взривно устройство вдига във въздуха централата на полицията в столичната провинция Ла Плата, убивайки един офицер и ранявайки още 11 служители, събиращи се в този момент на оперативно съвещание в кабинета на ръководителя на провинциалния отдел полковник Троца. Интересното е, че основен организатор и технически изпълнител на акцията е личният секретар на полковника, боец на един от местните „бойни взводове“.

Всички четири генерални акции имат за цел не само да нанесат удар по репресивните сили, но и да прекъснат информационната блокада, тъй като режимът директно забранява на средствата за масова информация да предават съобщения за партизанските действия. И това, може да се каже, е успешно. Въпреки това, не в тази форма, която е замислена. Медиите раздухват чудовищна истерия, обвинявайки „Монтонерос“ в немотивиран и сляп тероризъм, не взимащ предвид жертвите сред обикновените граждани.

Има и други също негативни резултати от четвъртата кампания. Например, след смъртта на Кардосо военното правителство веднага въвежда смъртното наказание за убийство на служители на реда, военнослужещи или държавни чиновници. Друг резултат е серията от масови екзекуции на намиращите се в затворите членове на левия лагер, официално представящи се като резултат от „опит за бягство“ или „неуспешно нападение срещу полицията/военнослужещи“. Понякога подобни екзекуции се извършват едва ли не на открито: така, след взрива в отдела по сигурност на 2 юли, разгневените полицаи, залавяйки в покрайнините „подозрителен“ младеж, го връзват и влачат до обелиска на булевард 9 юли, където го застрелват. По-късно на железопътната гара в Сан Телмо са открити още 8 трупа на по-рано задържани по подозрение в съпричастност към този терористичен акт. Накрая, в нощта на 3 срещу 4 юли, знаейки за лявохристиянските корени на „Монтонерос“, в църквата Сан Патрисио, разположена в столичното предградие Белграно, нахлува група от ултрадесни, които застрелват трима спящи свещеници и двама послушници от Ордена на Паладините, след което напускат мястото, написвайки на вратата надписа: „За приятелите взривени в отдела по сигурност. Ние ще победим. Да живее родината!“

Тези факти не са нищо необичайно. Има и други разправи, носещи отмъстителен характер: през август 1976 г. има два случая на масови убийства от страна на правителствените ескадрони на смъртта. На бунището в близост до Пилар работници откриват тридесет трупове със следи от огнестрелни и осколочни рани, а в Ломас де Самора са открити седемнадесет тела с подобни наранявания. При всички убити липсват вратовръзките, коланите и връзките за обувки, което показва, че са били поне за кратък период от време в затвора. Но може би най-страшната находка е намерена през ноември в Ла Плата, където в близост до централата на местната полиция е случайно намерен масов гроб с останките на 55 тела „заподозрени в тероризъм“.

Месец след месец интензивността на подобни разправи нараства и вече към края на годината проправителствените команди и ултрадесни паравоенни формирования извършват средно по 15 убийства и отвличания на ден. Според Amnesty International, само за първите девет месеца от идването на власт на хунтата от въоръжените структури на държавата са убити повече от хиляда опозиционери.

В условията на такъв безспирен терор „Монтонерос“, губещи всеки ден десетки кадри заради убийства и арести, се оказват неспособни да се конфронтират пряко с режима и неговия репресивен апарат.

Абсолютно безрезултатни се оказват опитите да се възстанови селската гериля в провинциите Формоса и Чако: въпреки че „Армия Монтонеро“ успява да сформира малки партизански отряди, тяхното присъствие е чисто символично и разузнавателните им експедиции не се развиват в бъдеще.

На градския фронт организацията, въпреки катастрофалните загуби, се опитва да държи на ниво динамиката на въоръжените действия. Ако през 1975 г. „Армията“ и „Милиция Монтонеро“ извършват около петстотин операции от различен тип, то в края на следващата, 1976 г., техният брой намалява на четиристотин.

Понякога атаките на организацията са наистина страшни. Например, по време на военния парад в Кампо де Майо на 2 октомври бойците взривяват главната трибуна, на която трябва да бъде Хорхе Видела. За щастие на диктатора, той бърза да напусне мероприятието и в момента на взрива се намира на петдесет метра от платформата.

В този етап от борбата основни инструменти за борба за „Монтонерос“ са бомбите. Тогава организацията извършва непосредствено убийства на лица, свързани с репресивния апарат. Само гръмките акции, като например взривяването на 17 октомври на киното на Военния кръжок, където са ранени шестдесет офицери, могат да прекъснат веригата на тотална цензура, наложена от правителството върху средствата за масова информация, мистериозно мълчащи за нарушаването на човешките права, за масовите гробове и за семействата на хилядите политически затворници, оказващи се в затвора след преврата.

„Традиционните“ нападения срещу полицията също имат място в обстановката, и основно поле за подобна дейност е провинцията – Тукуман, Росарио и Кордоба, където партизаните нападат служители на реда едва ли не всеки ден. Въпреки това, най-мащабната и масова атака е извършена в Буенос Айрес: на 16 ноември около 40 бойци на „Армия Монтонеро“ се опитват да щурмуват укрепен полицейски пост в Арана, едно от предградията на столицата. Губейки в битката няколко човека, нападателите под натиска на пристигащото подкрепление са принудени да се оттеглят.

1976 г. приключва доста шумно във всеки смисъл. На 16 декември бойната група „Норма Аростито“ залага шесткилограмова бомба в киното на министерството на отбраната, задействайки я в момент, когато в помещението се провежда конференция за борбата срещу „подривните сдружения“. 14 офицери с висш ранг са убити на място, а тридесет други са ранени в различна степен.

През 1977 г. интензивността на действията на герилята започва лека-полека да спада: въпреки че в края на този период ръководството на организацията гордо заявява на корицата на едно от своите нелегални списания за шестстотин извършени от „Армия Монтонеро“ операции, само четири от тях съответстват на концепцията за „удар в сърцето на вражеската система“.

На първо място, първият подобен удар е покушението срещу министъра на външните работи Сесар Гусети на 5 май, който, намирайки се в една от столичните клиники, получава куршум в лицето от група „пациенти“. Предполагайки, че контраадмиралът е мъртъв, бойците успешно се оттеглят, въпреки че Гусети остава жив и губи всякаква дееспособност, като е принуден поради дългосрочната си кома да напусне своя висок пост.

Други гръмки акции на „Монтонерос“ в този етап са взривяването на централата на ВВС на 5 май, обстрела с гранатомети на сцена в Росарио на 20 май, където се намира очакващия започването на военен парад Видела, и взрива в кабинета на министъра на труда Орасио Лиендо.

Освен директните нападения срещу представители на режима, друг фронт на „Монтонерос“ по време на четвъртата кампания по техническо настъпление е профсъюзният лагер. Като се има предвид пълния упадък на лоялните на организацията елементи и организации (сътрудничеството, с които за работниците е равно на самоубийство), дейността носи предимно въоръжен характер. Достатъчно е да се каже, че 253 от 600-те акции, проведени от организацията през 1977 г., се отнасят именно към акциите на подкрепа за работническата борба. „Монтонерос“ извършват актове на саботаж, подпалвания, убийства на ръководители на производството и директори на фабрики, надявайки се да спечелят симпатиите на страдащата под робството на новата неолиберална икономическа политика работническа класа. Много рядко тези радикални действия водят до положителен резултат: така например, посредством системното извършване на саботажни операции по железопътната мрежа (взривяване на вагони и локомотиви, повреждане на жп линии, нанасяне на повреди на технически станции) организацията успява морално да поддържа незаконната от гледна точка на военното правителство стачка на железопътните служители, която в крайна сметка през ноември 1977 г. завършва с победа за трудещите се. Въпреки това, по-голямата част от решителните действия не носят непосредствено на синдикатите никаква полза, нанасяйки понякога конкретни вреди, защото армията използва проявите на „Монтонерос“ като повод за насилствено потискане на един или друг протест.

В средата на 1977 г. положението на организацията започва стремително да се влошава. Пълният демонтаж на всички легални структури, неспособни да работят в условията на установения от хунтата тотален терор, се допълва от огромните кадрови загуби както на военния, така и на политическия фронт.

Огромна загуба за „Монтонерос“ е смъртта на Рудолфо Уолш, един от най-талантливите деятели на организацията, който стои в корените на нейния информационен отдел. Доста критично отнасящ се към подновяването на въоръжената борба през 1974 г., той, подчинявайки се на вътрешната дисциплина, за разлика от своите колеги, напускащи „Блока на пресата“, продължава професионалната си дейност.

През юни 1976 г. заедно с Орасио Вербицки Уолш създава „Агенцията за нелегални новини“ (Agencia de Noticias Clandestina – ANCLA), която си поставя за задача да разпространява сведения за нелегалния облик на военната диктатура, скриваща лицето си с помощта на „патриотичната цензура“. Именно ANCLA съобщава за концентрационните лагери, за масовите гробове, за хвърлянето на трупове в езерата и по полетата, за арестите, заплахите и масовите изчезвания, за сблъсъците в управляващата хунта, за нейната провалена икономическа политика и отношението към всичко това на другите страни. Основният метод за информиране са кратките телетипове, които се изпращат не само из цяла Аржентина, но също и в чужбина, а също и малките бюлетини, предаващи се от ръка на ръка.

На 29 септември 1976 г. Уолш изпитва истински ужас: по време на сблъсък с военнослужещи в столичния квартал Флореста загива 26-годишната му дъщеря Мария Виктория Уолш, офицер втора степен в „Монтонерос“. Т.нар. „Битка на улица Коро“ трае повече от час, в резултат на която са убити четирима бойци на организацията. Последните оставащи живи, – Мария Виктория и Алберто Молина, – нямащи възможност да избягат, вдигат ръце и излизат на терасата. Краткият разговор с обкръжаващите къщата войници и полицаи завършва с това, че Алберто Молина, извиквайки „Вие няма да ни убиете, ние сами ще изберем смъртта!“, се прострелва в слепоочието. След това същото прави и Мария Виктория.

Това е втората трагедия в живота на Уолш в последно време, тъй като на 17 юни в не по-малко драматични обстоятелства загива неговият приятел, офицер в „Монтонерос“ и талантлив аржентински писател Франсиско Урондо. Ето как самият Улош описва обстоятелствата около неговата смърт:

Пътуването на Пако (Франсиско) до Мендоса беше грешка. (…) По пътя му се е изпречил вражески автомобил, започнало е преследване, а след това и престрелка. В колата са били Пако, съпругата му Лусия с тяхната дъщеричка и още едно наше момиче. Имали са автомат, но той е бил в багажника. Раненият в левия хълбок Пако е спрял и е започнал да търси нещо в якето си. След това е казал: „Ще ви застрелят“. После добавил: „Нося капсула (с цианид) и с мен е свършено“. Момичето, седящо в колата, си спомня, че плачещата Лусия го е попитала: „Защо си го направил?“. Нашата приятелка, въпреки и ранена в двата крака, е успяла да избяга от вражеския огън и след няколко дни се е върнала в Буенос Айрес… Пако е получил два куршума в главата, но мисля, че в този момент той вече е бил мъртъв.

Трябва да се отбележи, че съпругата на Урондо и малката им дъщеричка Алисия са „безследно изчезнали“.

На 25 март 1977 г. 50-годишният Рудолфо Уолш е обкръжен на улицата от цивилни агенти. Съумявайки да извади пистолета си, той ранява един от служителите и се опитва да избяга, но е смъртоносно ранен с изстрел от винтовка.

Подобни случаи се случват все по-често и често. Тези бойци, които за съжаление са заловени живи, не успявайки да се застрелят,  да окажат самоубийствена съпротива или да приемат таблетка с цианид, се оказват в ръцете на палачите, които не избягват никакви изтезания за получаване на информация. Например, в системата са въведени изнасилвания на заключените жени, като не по-малко жестоко служителите на отделите свързани с подривните действия се отнасят към мъжете – известни са много случаи на отрязани полови органи, избождане на очите и прочие осакатявания.

Един от печално известните центрове за тайно задържане на затворници, в който намират своята смърт в резултат на изтезания повече от 4500 граждани на Аржентина (само петстотин успяват да се измъкнат живи от помещенията за изтезания в този концлагер), е Школата на механиците към ВМС (Escuela de Mecánica de la Armada – ESMA) в Буенос Айрес, функционираща под непосредственото ръководство на адмирал Едуардо Масера. Десетки други, по-малко големи, но не по-малко зловещи учреждения са организирани във всяка провинция, където се наблюдава и най-малката опозиционна активност.

Именно в мазетата на тези секретни концлагери е ликвидирана голяма част от лицата, обявени за „изчезнали“ в годините на военната диктатура 1976-1983 г., които, по различни данни, наброяват от 22 до 30 хиляди души.

Терорът на правителството се отприщва особено широко през втората половина на 1977 г., когато режимът на генерал Видела започва да изпълнява на практика своите обещания за прочистване на страната от екстремистите до Световното първенство по футбол, което трябва да се проведе в Аржентина през 1978 г.

Година след военния преврат загубите на „Монтонерос“ наброяват около две хиляди загинали – една трета повече, отколкото предполагат „Монтонерос“. През август 1978 г. тази цифра се увеличава до 4500. Динамиката на арестите, отвличанията и убийствата не намалява: на преден план изниква призракът на неминуемото военно поражение на организацията.

Източник: Никитич Винтер

„Монтонерос“ и селската гериля (Nuestra Historia)

„Революционната партия на трудещите се – Народно-революционна армия“ (Partido Revolucionario de los Trabajadores – Ejercito Revolucionario del Pueblo – PRT-ERP) след съвместната декларация, подписана в Сантяго де Чили на 25 август 1972 г. от представителите на трите най-големи аржентински революционни движения (FAR-Montoneros-ERP), инициира серия от преговори с представителите на първите две организации, които, обаче, не постигат никакви резултати. Основно заради това, че „Монтонерос“ от самото начало на своята дейност се позиционират като авангард на перонисткото движение, който трябва да доведе страната до немарксистки социализъм, в това време докато ERP върви по марксистко-ленински път, отхвърляйки „революционността“ на перонисткото движение и обвинявайки го в „склонност към реформизъм“.

През януари 1974 г. след нападението на бойци на ERP срещу военния гарнизон в Асул, организацията е подложена на остра критика от страна на „Монтонерос“, защото по това време конституционен президент е все още старият генерал Хуан Доминго Перон и „Монтонерос“ въпреки големите си различия в позициите с лидера на перонизма все още отхвърлят възможността за пряка конфронтация с правителството. Ситуацията се променя рязко на 1 юли 1974 г.: духовният лидер на военно-политическото движение, генерал Перон, умира. Отношенията с правителството на втората съпруга на генерала, Исабел Перон, което фактически напълно се намира в ръцете на т. нар. „десни перонисти“ начело с Лопес Рега, рязко се влошават. На 6 септември същата година на пресконференция лидерът на „Монтонерос“ Марио Фирменич уведомява официално обществеността за влизането на организацията в нелегалност. В този момент са установени отново контакти с ERP, ставаща с всеки изминал ден по-силна.

Във вътрешен бюлетин на ERP, издаден малко по-късно, се анализират отношенията между двете организации:

„…изминаха по-малко от шест месеца след подновяването на контактите на висше ниво между нашата партия и „Монтонерос“, благодарение на които беше достигнат значителен прогрес в консолидацията на революционните сили. Пред нас се откриват широки перспективи за съвместна дейност, включително и изграждането на единна марксистко-ленинска партия и единна партизанска армия за спасението на отечеството“.

В края на 1974 г., по предложение на лидера на ERP Марио Роберто Сантучо, в провинция Тукуман започва да действа голяма групировка от бойци на тази организация (около сто човека), целта на които е разгръщането на селска гериля в този исторически революционен регион. От бойците е създадена основната база за бъдещата гериля – т.нар. „планински отряд Рамон Роса Хименес“.

Разбирайки за намеренията на своите нови приятели, „Монтонерос“ решават също да разширят своята дейност в провинцията, взимайки участие в организирането на „революционно огнище“ в планините на Тукуман.

В началото на 1975 г. организацията определя двама наблюдатели, които се присъединяват към съществуващия селски фронт на ERP. Именно от тези двама другари в партизанската структура е учредена „Базовата бойна техническа група“ (UBCL – Unidad Basica de Combate Logistica), поддържаща връзка с партизанския лагер на „Рамон Роса Хименес“ и редовно снабдяваща партизаните от „Народно-революционната армия“ с оръжие и лекарства.

В този момент партизаните на ERP преминават към непосредствени бойни действия: случват се първите сблъсъци с армейските патрули в Санта Лусия, Манчала и Рио Пуебло Виехо.

c-130С цел подкрепа на действията на селските бойци, „Монтонерос“, имащи доста значително присъствие в градовете на провинцията, пристъпват към осъществяването на градски операции, насочени, на първо място, срещу войниците и служителите на реда, участващи в акции по ликвидиране на партизаните на ERP. Най-шумната акция от този период се случва на 28 август 1975 г., когато „монтонерос“ залагат около 150 килограма тротил в отводнителния канал, който минава покрай пистата на летище „Бенхамин Матиенсо“ в Сан Мигел де Тукуман. По време на потеглянето на военния самолет „Херкулес“ С-130, превозващ 114 бойци на Националната жандармерия, се чува страшен взрив, в резултат на който загиват 6 човека, а 29 са ранени.

Друга, не по-малко дръзка акция, се случва на 5 октомври същата година: 6 бойни отряда на „Монтонерос“ (общо около 50 човека) атакуват в град Формоса казармите на 29-ти планински пехотен полк, особено отличаващ се в битките с партизаните на ERP. По време на операцията са окупирани не само казармите и намиращото се в тях офицерско казино, но и градското летище „Ел Пуку“, откъдето бойците излитат спокойно с два самолета, един от които (превозващ иззетото от казармите оръжие) каца на самоделна писта в провинция Санта Фе, а другият, лекият самолет „Сесна“, каца на поле в близост до Кориентес. Въпреки че „Монтонерос“ оценяват операцията като „блестящо изпълнена“, техните загуби са доста значителни – 15 убити бойци срещу 15 убити войници.

Подобна „подривна“ активност води до засилване на репресиите от страна на държавата. За борбата с бунтовниците в Тукуман са разположени засилени армейски части. Започва т.нар. „Операция Независимост“.

През януари 1976 г. националното ръководство на „Монтонерос“ взима окончателното решение за откриване на собствен селски фронт в планините на Тукуман. Особено защото текущата ситуация позволява да се предприеме подобен ход: в този момент в зоната на действие на партизаните вече има около 30 бойци, 150-200 активисти и безброй много симпатизанти на организацията.

„Базовата бойна техническа група“ инициира създаването на т.нар. „Планинска група“, в която влизат хора, идващи да се сражават от други провинции. Целта за създаването на тази оперативна единица е подкрепата в адаптирането на пристигащите в непознати условия и територии.

Зоната на бъдещите действия заема североизточната част на провинция Тукуман (североизточно от Сиера де Медина и департамента Буруяку). Много скоро тук е направено разузнаване и са подготвени повече от 40 места за бъдещите лагери и скривалища.

Резултат от февруарското разузнаване през 1976 г. е неочакваната среща в гората между 65 бойци и 14 войници в близост до Ел Кадилял. В хода на започнатата битка са убити няколко членове на „Армия Монтонеро“, сред които Хуан Карлос Алсогарай (син на армейския генерал Хулио Алсогарай), който се отличава с това, че участва в опит по отвличането на собствения си баща-реакционер, който в резултат на започната стрелба на улицата е ранен.

След разкриването на подготовката за селска гериля, доста тежките загуби и унищожаването на голяма част от тайниците, „Монтонерос“ не успяват да възстановят силите си в провинцията и проектът за развиване на партизанска война в селските местности е приключен.

Статия от брошурата Nuestra Historia #66

Източник: Никитич Винтер

Вътрешни трансформации

Връщане към въоръжената борба, необичаен размах на насилие, политико-идеологически сблъсъци: всичко това води до значителни трансформации, променящи първоначалния облик на „Монтонерос“; движение, което, появило се като въоръжено крило на революционната демокрация, постепенно се измества към ултралевия лагер.

На първо място, случват се значителни промени във вътрешната структура, подложена на радикално преструктуриране след обявеното ново влизане в нелегалност.

От практическа гледна точка това преструктуриране се състои в деградирането и, в много случаи, изчезването на масовите фронтове на организацията: студентски, синдикален, териториален, активистите на които или напускат редиците на „Монтонерос“ (докато все още имат такава възможност), или са принудени, подчинявайки се на милитаристичните директиви на ръководството, да намалят мащабите на своята легална дейност в полза на развитието на нелегалната работа.

Своята роля играе и насилието, отприщено по отношение на легалните сектори на правителството и ултрадесните, каращо по неволя или да се премине към активна въоръжена защита, или напълно да се слезе от политическата сцена. Второто, обаче, не гарантира никаква безопасност – полицията, армията и ескадроните на смъртта не правят никаква разлика между действащите и бившите политически активисти, унищожавайки и едните, и другите с еднаква безпощадност.

Постепенната милитаризация на структурата обективно поражда сектантски отклонения: подозрителност, контрол над личния живот на бойците, игнориране на масите, нагнетяване на вътрешно напрежение; като цяло, възтържествува „герилеристки“ морал, типичен за закритите въоръжени партии и сходен по своите свойства с морала на религиозните общества в миналото.

В контекста на постепенния бюрократизъм, този морал се подкрепя от цяла серия от директиви и заповеди, изхождащи от националното ръководство. Един от основните такива документи е „Кодексът на революционното правосъдие“, публикуван през октомври 1975 г. В много отношения този набор от правила и препоръки е повторение на разработения през 1972 г. „Правилник на революционното правосъдие“, който скоро е направен като формален устав, незадоволително спазван на места.

До 1973 г., благодарение на царящия плурализъм на мнения, вътрешната дисциплина е лоша, дори въпреки последствията, които я пораждат, като например арестите и идентификациите. През 1975 г. подобен подход е почти напълно остарял благодарение на войнствената истерия, нагнетявана от управляващата върхушка. Затова „Кодексът“ носи по-авторитарен и военен характер, отколкото „Правилника“. Например, значително се увеличава списъкът на нарушенията, за които се полага „най-висока степен на социална защита“ т.е. (разстрел). В допълнение към тези, посочени в „Правилника“ нарушения (предателство, дезертьорство, напускане на бойното поле и доброволно даване на показания на полицията), „Кодексът“ налага смъртно наказание също за „неподчинение на заповед, заговорническа дейност, измами, злоупотреба със служебното положение, отклоняване от изпълняване на задачите, прикриване на факти, подстрекателство или съучастие в извършването на посочените по-горе престъпления“.

Освен това, в „Кодексът“ се отразява йерархичната стратификация, така че „при никакви обстоятелства колегията на революционния трибунал не може да се съставлява от другари, имащи по-нисък статус в организацията, отколкото подсъдимия“. „Кодексът“, за разлика от „Правилника“, разделя военния и политическия сектор на организацията, тъй като членът на „Армия Монтонеро“ отговаря пред съда не като „другар“, а като „офицер“, „войник“, „милиционер“, „аспирант“ или „служител на службата за логистика“. Въвежда се странното положение за отговорност на командира на подразделението заради нарушенията, извършени от подчинените му, напълно се отхвърля възможността да се дават показания чрез мъчения („Правилникът“ оправдава тези, които издържат 24 часа, преди да започнат да говорят – именно такъв срок е необходим на организацията за провеждането на специални мероприятия, защитаващи структурата от вреда, нанесена от „отцепващия се“ другар), осъжда се създаването на фракции и вътрешни клики, претендиращи за „незаконно присвояване на властни правомощия“… Накратко казано, приетият през октомври 1975 г. „Кодекс“ показва напълно трансформациите, случващи се във военно-политическата организация в последната година и половина.

Един от първите и най-характерни случаи на използване на революционно правосъдие в съответствие с „Кодекса“ по отношение на собствените кадри се случва с 26-годишния студент Фернандо Аймал. Бидейки арестуван и подложен на мъчения, Аймал казва разположението на къщата, служеща за база на една от районните клетки на „Монтонерос“. В резултат на това, 10 другари са задържани и също подложени на изтезания. Страничен резултат от неволното сътрудничество на Аймал с властите е задържането (а след това и убийството) в Кордоба на Маркос Осатински, една от ключовите фигури в организацията, и на ръководителя на Военния секретариат Орасио Мендисабал, който по-късно успява да избяга от двореца на правосъдието в Кордоба, благодарение на съдействието на своя адвокат. И при това, не смятайки огромните материални загуби и факта, че много от партизаните в резултат на разнищването на нишката са идентифицирани и принудени да влязат в нелегалност.

По време на заседанието на революционния трибунал Аймал посочва на първо място, че е измъчван. Въпреки това, другарите отхвърлят този довод. Отбелязано е, че за периода до август 1975 г. около хиляда „монтонерос“ не просто са вкарани в затвора, но и измъчвани, и 95% от тях (според председателя на революционния съд) не дават на властите никаква важна информация. 4% съобщават само частични сведения, а само 1% от арестуваните разказват всичко, което знаят. „Мъченията не са оправдание – заявява трибуналът, – защото физическите свойства на организма позволяват да се изтърпят всякакви изтезания. Това е въпрос на идеологическа твърдост, тъй като познаваме много физически слаби другари, които, независимо от това, не са сломени благодарение на своето идеологическо убеждение.“

Също така е отхвърлен и доводът, че Аймал мълчи в продължение на четири дни и едва на петия започва да дава първите показания. По-рано това би му послужило за оправдание, но сега времената и нравите са променени. Заявено е, че арестуваният, в съответствие с новия революционен кодекс, въобще не трябва да дава на врага сведения при никакви обстоятелства. Подразбира се, че той трябва да умре (т.е. да се самоубие) и само идеологическата слабост би му попречила да го стори. Той разчита да спаси своето здраве и живот, но не успява. Аймал е обвинен в предателство и екзекутиран на 26 август 1975 г.

Друг доста по-силен акт на революционно правосъдие, имащ доста по-дълбоки последствия, е случаят с Роберто Кието. Един от членовете на националното ръководство, автор на най-страшните вътрешни инструкции, строго забраняващи на намиращите се в нелегалност бойци да поддържат връзки със своите роднини и приятели, Роберто Кието, напълно невъоръжен, без телохранител или минимална охрана, е арестуван от полицаи с цивилни дрехи вечерта на 28 декември на плажа в Сан Исидро в този момент, когато играе с децата си.

Няколко часа по-късно „Монтонерос“ започват гръмка кампания, целяща арестът да бъде официално оповестен от властите, тъй като съществува опасност върху заловения ръководител да бъдат използвани незаконни методи за разпит. „Кието е заловен от въоръжените сили на горилите“, „Кието е арестуван от горилите“ – гласят стотици надписи, появяващи се по стените във всички квартали в Буенос Айрес през нощта.

На 3 януари стотици „милиционери“ устройват масови безредици в центъра на столицата, подпалвайки автомобили, хвърляйки  бомби и бутилки с бензин по офисите на различни търговски кантори и банки, разпространяват листовки, информиращи за ареста на висшия ръководител на „Монтонерос“. Съпругата и майката на Кието в този момент правят всичко възможно, за да привлекат международното внимание към нарушаването на правата на човека в Аржентина и в частност към този случай. И това се получава до известна степен: обезпокоителни телеграми до правителството се изпращат от Франсоа Митеран, Жан-Пол Сартр, Симон дьо Бовоар и много други фигури.

Въпреки това, властите категорично отричат факта за задържането.

Междувременно започват да се случват странни неща. През следващата нощ след ареста на Кието полицията разкрива две големи материално-технически бази на „Монтонерос“. След това започва период на отвличания, задържания и убийства на офицери от военно-политическата организация: само в Кордоба за две седмици безследно изчезват 25 членове на „Монтонерос“. Започва разрушаване на инфраструктурата. Всичко това води до едно: Роберто Кието е започнал да „пее“.

Свиканият през февруари революционен трибунал заради нарушаването на правилата за вътрешна безопасност и предателството осъжда задочно Кието на смърт. Присъдата не е изненадваща за никого. Понеже един от ръководителите на организацията се оказва неспособен да спазва сформираните от самия него канони: да не се предаваш жив, да бягаш или да се съпротивляваш до смърт. Не са предвидени никакви други алтернативи.

Смъртното наказание така и не е приведено в изпълнение, защото Роберто Кието изчезва без следа, както и хиляди други опозиционери, попадащи в ръцете на властта.

Въпреки това, неговото доброволно или недоброволно предателство води до значителни промени във вътрешната дисциплина и етика.

Първо, въведена е идеологическа работа по места и пълен контрол, тъй като на практика е доказано до какви катастрофални последствия води „либералния уклон“ и дисциплинарната мекушавост. По метода на криптомарксисткия анализ е доказано, че подобен „либерализъм“, както и другите негативни фактори, по-рано разглеждащи се само като проблеми на личното поведение на боеца (например, прекалено активният сексуален живот), произтича, най-напред, от „дребнобуржоазния индивидуализъм“ („индивидуалистът е потенциален предател“ – именно така е заявено във вътрешния документ през тези години „Героизъм и индивидуализъм“); най-негативната черта, която трябва да бъде премахната от съзнанието на всеки член на „Монтонерос“. Малките грешки, като например възможността да се видиш със семейството си, съпругата си, любовницата си, или поне за час да си позволиш „спокойния живот“ на обикновения гражданин, застрашават с провал организацията чрез арестите и смъртта на много другари.

Второ, обичайният в „Монтонерос“ квазихристиянски култ към героизма и смъртта е доведен до краен предел.

След известно отрезвяване, лидерите на организацията достигат до извода, че в случая с Кието ситуацията изглежда не толкова еднозначна, както в началото. „Черният“ Кието е наистина „революционен гигант“, боен ръководител на „Монтонерос“, заслужил уважение много преди появата на организацията. Още от началото на 1960-те години той активно участва в работата на Комунистическата партия на Аржентина, след което защитава прокубинската позиция в дискусиите с „просъветските опортюнисти“. Именно той отговаря за т.нар. „Сектор 2“ (или „Аржентински сектор“), „Армията за национално освобождение“ на Гевара, която после, след смъртта на Че, се преобразува във „Въоръжени революционни сили“, ръководител на която отново става Кието. Арестуван в годините на диктатурата на „Аржентинската революция“, той бяга от затвора в Росон в Чили, а след това и в Куба. Обединявайки се с „Монтонерос“ през 1973 г., лишеният от всякакви амбиции и превземки марксист Кието напълно подчинява въоръжения апарат на FAR на немарксистко ръководство, а след това става един от протагонистите за връщане към въоръжената борба. И тук, този човек от стомана, получаващ лично оръжие като подарък от Фидел Кастро – същият този пистолет, който не носи със себе си на плажа, – попадайки в ръцете на режима, веднага предава всички и всичко. Как е могло да се случи? Като се има предвид скоростта на получаване от властите на необходимата информация, отговорът е очевиден – най-вероятно полицията използва по време на разпитите наркотични и психотропни препарати, съпротивата срещу които не е по силата на един човек, колкото и да е убеден той.

В първите месеци на 1976 г., анализирайки обстоятелствата и последствията от предателството на Кието, по инициатива на Нелсон Латоре („Плешивият Диего“), националното ръководство взима решение да снабди всички офицери от висш ранг с таблетки с цианид, за да може, пред опасността от попадане в ръцете на врага, да извършат „благородно самоубийство“, и по този начин да спасят не само живота на десетки, ако не и стотици бойци, но и самата организация.

Трябва да се отбележи, че съдбата си прави жестока шега с Латоре, защото след известно време по-късно неговата близка приятелка Инес Голдемберг извършва с помощта на цианид самоубийство, бидейки разкрита от митническия контрол. Смъртта на момичето вкарва Латоре в черна депресия.

Въпреки това, самото решение за снабдяване с цианид на висшите офицери не е достатъчно, защото арестите на бойците от средно и дори ниско ниво докарват на организацията не малко вреди. Така че е решено да се разшири програмата за самоубийства на всички нива в организацията – в това число и на ниво „Милиция Монтонеро“. На абсолютно всички бойци и „милиционери“ под формата на заповед е наредено да използват таблетки с цианид (с тяхното разпространение във всяка отделна „Колона“ се занимава Националната здравна служба), за да се избегне сътрудничество или предателство, което, по един или друг начин, да се случи, когато бойците се предадат живи.

В средата на 1976 г. е установено, че практически никой не използва смъртоносните таблетки: инстинктът за самосъхранение се оказва по-силен от директивите на висшето ръководство. Продължаващият колаборационизъм на заловените живи другари ядосва националното ръководство и затова е взето решението за провеждането на пропагандно-психологична кампания с цел кардинални промени на ситуацията: посредством специални съвещания и издаване на вътрешни бюлетини се предполага да се убедят бойците, че смъртта е доста по-добра от „ужасните мъчения“ и неминуемото – волно или неволно – сътрудничество с режима. В това сътрудничество няма никакъв смисъл, тъй като след това, така или иначе, предателите ще бъдат убити – ако не от самите военни, то от служителите на революционния трибунал на „Монтонерос“.

По този начин, ръководството сее паника сред тези, които разглеждат възможността да бъдат арестувани: започват масови самоубийства, като не всички те са извършени посредством приема на смъртоносните таблетки. Хората се прострелват и скачат от прозорците, само за да не изпитат „ужасните и невъобразими мъчения по време на разпит“, с които ги плаши ръководството.

„Таблетките с цианид“ първоначално представляват прах, сложен в пластмасова капсула, или пък съвсем истинска таблетка. Въпреки това, ефектът от отровата не е мигновен, а и броят на тези гранули не е достатъчен, за да осигури „смъртна доза“ за всички членове на организацията, така че на по-ниските нива се раздават таблетки с по-малко съдържание на цианид. След първите самоубийства служителите на силите за държавна сигурност придобиват ценен опит, позволяващ им в бъдеще да неутрализират действието на отровата и така спасяват немалко самоубийци.

Тогава „Монтонерос“ преминават към използването на течен цианид, сложен в стъклена ампула, която без никакви проблеми, в случай на най-малката опасност, боецът поставя в устата си. При схрускане малките стъкла от ампулата нанасят множество прорези, които повишават ефективността на абсорбираната течна отрова. Следователно, по-бърз ефект с по-малка вероятност за неутрализация на веществото и спасяване на живота.

В края на този етап от войната – между 1976 г. и 1977 г. – броят на бойците, отнемащи живота си с помощта на „смъртоносните таблетки“, се изчислява на стотици. Така загива дори и един от членовете на националното ръководство – „висшият офицер“ Хулио Роке („Лино“), който през март 1977 г. е сериозно ранен в престрелка с полицията, и за да не попадне жив в ръцете на властта е принуден да погълне ампулата с отрова. Според Рудолфо Галимберти, в периода от 1976 г. до 1980 г. повече от хиляда членове на „Монтонерос“ отиват на оня свят по този начин.

Друг аспект, директно отнасящ се към трансформирането на „идентичността“ на организацията, е сближаването с левите сектори.

Въпросът за марксизма-ленинизма излиза за първи път на преден плен през октомври 1973 г., когато към „Монтонерос“ се присъединяват „Въоръжените революционни сили“ (FAR), имащи твърда ленинска основа. И въпреки че от самото зараждане на въоръжената организация марксистите са представени в доста прилично количество (например, един от основателите на „Монтонерос“, Норма Естер Аростито е комунистка), те нямат никакво влияние върху идеологията. Именно от момента на обединението с FAR в организацията и непосредствено в националното ръководство, в което са кооптирани основните лидери на FAR (Осатински, Кието и др.), започват да се закрепват марксистките тези за класовата борба и диалектическия материализъм.

В края на 1974 г. в документ, озаглавен „Нашите теоретични концепции и нашите методи за анализ в политико-идеологическата сфера“, Марио Фирменич призовава „регионалните ръководители“ да признаят „историческия и диалектическия материализъм“ като важни принципни концепции, които трябва да бъдат внесени на обсъждане и утвърдени в качеството им на платформа за военно-политическата организация.

В края на документа Фирменич пише:

Същността (…) не се състои в това да се наричаме марксисти-ленинисти, а в това да използваме основните концепции на историческия и диалектическия материализъм, лежащ в основата на марксисткия метод за анализ на реалността.

Стъпка по стъпка, измествайки се все повече вляво, „Монтонерос“ най-накрая достигат до извода за необходимостта от обединение на всички леви сили в Аржентина в единна организация за противодействие на идващата на власт през март 1976 г. военна хунта. Така възниква проектът „Организация за освобождението на Аржентина“ (Organización para la liberación de la Argentina): алианс, обединяващ трите водещи военно-политически организации в страната – „Монтонерос“, Революционна партия на трудещите се – Народно-революционна армия (PRT-ERP) и „Комунистическа организация Работническа сила“ (Organización Comunista Poder Obrero – OCPO) и нейното въоръжено крило под името „Червени бригади“ (Brigadas Rojas).

От страна на „Монтонерос“ идеята за единен блок не причинява никакви предразсъдъци, защото исторически организацията се развива именно благодарение на обединението на множество разнородни формации, най-големите от които са християнско-демократичната група „Descamisados“, многобройните, понякога негативно отнасящи се една към друга фракции на „Въоръжените перонистки сили“, марксистко-ленинските „Въоръжени революционни сили“, остатъците от „Партизанската освободителна армия“ и т.н.

За доста кратко време е подготвен проекта „Съвместни декларации“, включващ три части: „Анализ на ситуацията“, посветен на политическите аспекти, „Разбор“, обхващащ аспектите на бъдещата съвместна революционна война, и „Резолюция“, която фиксира създаването на „Организацията за освобождение на Аржентина“.

Важна роля в този процес по обединение трябва да играят и „второстепенните“ детайли, включващи в себе си редица съображения, касаещи финансирането и ръководството. Планирано е учредяването на два ръководещи органа: Изпълнителен комитет, състоящ се от представители на националното ръководство на всяка от организациите, и Секретариат, който ще включва ръководителите от средно ниво.

След различните съвместни съвещания и срещи на делегатите, документът, уведомяващ официално за учредяването на единната революционна организация, е готов. Остава само едно – на 19 юли 1976 г. (датата за меморандума) той трябва да бъде подписан от Марио Фирменич (представител на „Монтонерос“), Марио Роберто Сантучо (генерален секретар на PRT – ERP) и представител от OCPO.

Сантучо, който след провала на селската гериля в Тукуман и ужасното поражение в Монте Чинголо иска окончателно да се премести в Куба, отлага своето пътуване за няколко дни, за да вземе участие в това заседание. Въпреки това, документът за унифициране на нелегалните организации така и не е ратифициран – на 19 юли Марио Роберто Сантучо заедно с други членове от ръководството на Революционната партия на трудещите се загива по време на щурм на армейските спецчасти в квартира в столичното предградие Виля Мартел. В нея е открита ценна документация, позволяваща на властите през следващите няколко месеца буквално да обезглавят структурата, поставяйки я на ръба на пълно ликвидиране.

По този начин, идеята за революционен алианс умира заедно със Сантучо, въпреки че в бъдеще, след поредица от разколи в полумъртвата партия, значителен брой бойци на PRT-ERP се присъединяват постепенно към „Монтонерос“.

Друг отличителен момент от новия етап на борбата е укрепването на международните връзки на организацията.

Първоначално „Монтонерос“ имат само ефимерни контакти с Куба, създадени благодарение на редакцията на легендарния алманах „Cristianismo Y Revolucion“. Именно на острова на свободата през 1968 г. се случва съдбоносна среща: срещата между бъдещия ръководител на „Монтонерос“ Фернандо Абал Медина и жителят на Кордоба Емилио Маса, свързана с провеждането на кратък курс по военно обучение за „Команда Камило Торес“. Кубинската следа се прекъсва, така че в бъдеще „барбудос“ нямат никакво влияние върху „Монтонерос“.

След идването на власт на Кампора легализиращите се „Монтонерос“ с помощта на служители в кубинското посолство в Буенос Айрес успяват да установят чисто номинални връзки с лявонационалистическите правителства на Веласко Алварадо (Перу) и Омар Торихос (Панама), а също и с „братските“ идеологически близки въоръжени движения в Латинска Америка, основното от които е „Сандинисткият фронт за национално освобождение“.

Сандинистите

Сандинистите

В бъдеще много видни членове на „Монтонерос“, бягащи зад граница, намират топъл прием в редиците на FSLN. В течение на „стратегическото настъпление“ на сандинистите през 1978-79 г., приключващо с бягството на Сомоса, „Монтонерос“ оказват на „братята си по оръжие“ доста значителна за своето отчаяно положение помощ: освен организирането на експедиционния корпус на „Армия Монтонеро“, – отряд „Генерал Хосе де Сан Мартин“, – е създадена мобилната медицинска бригада „Адриана Айдар“, разполагаща със собствени автомобили и медицински инструменти, и действаща на „Южния фронт“, на границата с Коста Рика.

По-късно активистите на „Монтонерос“ взимат участие във формирането на органи на новата власт, а някои, особено неудържимите, продължават своя поход към „световната революция“, отправяйки се към обхванатия от гражданска война Ел Салвадор.

В процеса на задълбочаване на гражданския конфликт в Аржентина и постепенния дрейф на „Монтонерос“ към лявата страна, връзките с Куба, а чрез нея – с представители на страните от Варшавския договор, все повече се засилват. Толкова много, че благодарение на Комунистическата партия на Куба и „Международния отдел на ЦК на КПСС“ през пролетта на 1975 г. Марио Фирменич, в качеството си на „прогресивен политическия деятел“, посещава Москва, където скоро, въпреки критичното отношение на правителството на СССР към аржентинската гериля, е открито представителство на „Монтонерос“.

Трябва да се отбележи, че това не е първото посещение на членове на организацията от нашата многострадална родина: през 1974 г., по време на пътуването на министъра на икономиката на демократична Аржентина Хосе Гелбард в Източна Европа, в качеството си на специален кореспондент на вестник „Noticias“ го съпровожда лидера на информационния отдел на организацията Мигел Бонасо. Като резултат от това пътуване стават редицата възторжени статии във вестника, посветени на дейността на съветското правителство и важността на подписаните между Аржентина и СССР споразумения.

Друг „посредник“ за „Монтонерос“ са палестинците. В средата на 1975 г. в Мадрид се провежда първата официална среща между ръководителя на отдела за международните отношения на „Монтонерос“ Фернандо Вака Нарваха и представителя на Организацията за освобождение на Палестина в Испания Абу Ел Ест. Тук се обсъжда въпроса за възможността от организиране на територията на Палестина на няколко оръжейни цехове, както и за организирането на тренировъчни лагери за аржентинските бойци.

През 1976 г. Вака Нарваха се среща с друга палестинска делегация, оглавявана от Фарук Кадуми, политически секретар на ООП: на тази среща е взето решението за създаване на територията на Аржентина на фабрика за производство на взривове и оръжие, финансирана от Палестина, но управлявана от „Монтонерос“ (в частност, за „директор“ на фабриката е назначен химикът Хуан Карлос Марин). Също така представителите на ООП изявяват желание да разширят международните връзки на военно-политическата организация, като поемат отговорност да свържат ръководството на „Монтонерос“ с правителствата на страните от Третия свят и многобройните движения за национално освобождение в Азия и Африка.

През август 1977 г. Марио Фирменич и Вака Нарваха се срещат лично с Ясер Арафат. Снимката от тази среща, на която палестинският лидер е в компанията на аржентинците, се разпространява по страниците на много вестници по света. Естествено, че се появява и в „официалния“ вестник на организацията „Evita Montonera“, съпроводена от декларация, подписана от ръководителите на ООП и „Монтонерос“, в която се провъзгласява съвместната борба на двете организации „срещу ционизма, расизма и империализма“.

През януари 1978 г. представителите на „Монтонерос“ Мигел Бонасо и Даниел Гонзалес посещават Танзания с цел откриването тук на постоянно представителство на организацията, което временно се помещава в сградата, принадлежащо на посолството на ООП. Основната задача на аржентинската делегация е укрепването на връзките с африканските движения за национално освобождение в Чад, Намибия, Ангола, Южна Африка, Ботсвана, Либия, Алжир, Етиопия и други страни. Мястото не е избрано случайно: освен, че тук са силни позициите на палестинските приятели на аржентинската организация, Танзания също е и своеобразен център на движенията за освобождение на страните от Африка. Въпреки това, опитът за укрепване на черния континент претърпява фиаско благодарение на усилията на Министерството на външните работи на Аржентина и на внимателното отношение на правителството на Танзания, което решава да не се меша в „неафриканските“ дела и изгонва „Монтонерос“ от страната.

През 1978 г. са постигнати различни споразумения между ООП и „Монтонерос“. Орасио Мендисабал, ръководител на „Армия Монтонеро“, и двама членове на националното ръководство извършват пътуване до Ливан, където се състои среща с Ясер Арафат и Абу Джихад (член на ЦК на Фатах), на която се ратифицира споразумение за обучаване на значителен брой бойци на аржентинската организация и предоставяне от палестинците на различно оръжие, като гранатомети РПГ-7, които се използват активно в „тактическото настъпление“ преди Световното първенство по футбол през 1978 г. и по време на „стратегическото контранастъпление“ през следващата година.

През септември същата година „Монтонерос“ учредяват офис на своята спецслужба в Бейрут и започват да публикуват своя ежеседмичник на арабски език.

В средата на 1978 г. ООП дава на „Монтонерос“ 5 гранатомета РПГ-5, 15 ракетни снаряда и много патрони за автомат Калашник руско производство. Всичко това е предназначено за оборудването на „Специалните отряди“: нови оперативни единици на преструктурираната организация. През септември 1978 г. Бейрут отново се посещава от ръководителя на „Армия Монтонеро“ Орасио Мендисабал, който, срещайки се с военния ръководител на Фатах, лично благодари на палестинците за оказаната помощ. Тогава от аржентинците на територията на Южен Ливан, контролирана от ООП, е организирана фабрика за производство на взривни вещества.

Благодарение на личното си приятелство с Абу Джихад – по това време военен ръководител на Фатах – легендарният Рудолфо Галимберти, който в този момент прави разцепление в „Монтонерос“ и разпилява собствената си структура на „Перонистката милиция“ – в средата на 1979 г. е официално поставен начело на международния отряд на доброволците, контролиращи редица контролно-пропускателни пунктове по „зелената линия“, разделящи Бейрут на християнска и мюсюлманска част. По време на тази мисия, Галимберти участва в няколко военни операции, включително в малките сблъсъци на отряд на Фатах (под негово собствено командване) с въоръжена групировка на проиранските активисти, взимащи за заложници няколко френски граждани.

В този момент ООП, като чисто светска и мултирелигиозна организация за освобождението на палестинската нация, е доста недоволна от засилването на позициите на мюсюлманските фанатици, което се подправя с откровен антизападен тероризъм. Всички прояви на екстремизъм от страна на подобни фигури, като например отвличания и убийства на чуждестранни граждани, не явяващи се непосредствени участници в конфликта, ръководството на ООП се опитва да ги потисне в зародиш. Така се случва и този път. В резултат на кратката битка между отряда на Фатах и групировката на шиитските фанатици е освободен един от заложниците, който през следващия ден Галимберти го предава на френския посланик.

Буквално след няколко дни Галимберти е тежко ранен от рекуширал куршум, минаващ през прозореца на казармата точно в този момент, когато аржентинецът се наслаждава на прохладния нощен въздух. Раненият е незабавно транспортиран в болница в Дамаск (Сирия), откъдето, след известно подобряване на състоянието си, е откаран в Марсилия, а оттук, благодарение на усилията на спасения в Бейрут заложник – Ксавиер Капдевиля, служител на разузнаването на ВВС на Франция – във Военната болница в Париж.

Източник: Никитич Винтер

Инцидентът на булевард Уилям Морис. 1970 г.

Смъртта на Фернандо Абал Медина и Карлос Густаво Рамус на 7 септември 1970 г. е белязана от редица лъжи по техен адрес от страна на режима и огромен брой противоречиви версии, представени както от враговете, така и от приятелите на военно-политическата организация „Монтонерос“. Два дни след случилото се, „Монтонерос“ изясняват ситуацията чрез специално изявление, насочено към народа:

„За да разсее всички гнусни инсинуации и обвинения по адрес на нашите паднали другари, ръководството на „Монтонерос“ заявява следното:

1) За разговори, посветени на увеличаването на функционалността на организацията, а не за провеждане на бойна акция, на 7 септември в 20:05 в бар „La Rueda“, разположен на булевард Уилям Морис, пристигат Фернандо Абал Медина и Луис Родейро, оставяйки на улицата седящия в автомобил „Пежо“ Карлос Густаво Рамус.

В 20:15 в бара влиза друг другар (Хосе Сабино Наваро, бел.), пристигащ към сградата с „Фиат“ 1500, зад волана на който остава да седи петият член на въоръжената организация (Капуано Мартинес, бел.). В 20:20 пристига полицейски патрул (него го извиква собственикът на заведението, който разпознава търсения за убийството на Арамбуру терорист Абал Медина, с чиито снимки е облепен цял Буенос Айрес, бел.) с трима агенти с униформи и един цивилен: в същото време двама от тях се отправят към „Фиата“, един тръгва към „Пежото“, а агентът с цивилни дрехи влиза в заведението.

На влезлия служител са показани фалшиви полицейски удостоверения, след което той напуска бара. В този момент навън се чуват изстрели: завързва се престрелка между другаря Рамус и полицая, който се приближава към неговия автомобил; престрелка, заплашваща с арест останалите в бара другари.

carlos-gustavo-ramusДругарят Рамус загива в „Пежото“, поразен от взрива на детонираната в ръцете му граната. Излизайки през единствената врата, Абал Медина и неговия другар (Сабино Наваро, бел.) се опитват да избягат от полицейското обкръжение, проправяйки си пътя с оръжие. Другарят Абал Медина е ранен смъртоносно в гърдите, прикривайки оттеглянето на своя съратник, който остава без боеприпаси. След като разбира, че Абал Медина и Рамус са загинали, той напуска опасната зона без да получи наранявания. Така се оттегля и „Фиата“ 1500, в който е нашият пети другар, който няма оръжие, за да се притече на помощ.

След приключването на престрелката, Родейро, оставащ в бара и не разполагащ с оръжие, е арестуван от полицията.

Фернандо Абал Медина

Фернандо Абал Медина

2) Благодарение на нашата революционна честност, заявяваме, че загубата на двамата ни съратници е изключително резултат от нашите собствени грешки, тъй като не установихме адекватен контрол над мястото, където трябваше да се проведе срещата.

3) Въпреки изложеното по-горе, петимата наши другари действаха в тази ситуация достойно, и също като Абал Медина и Рамус, бяха решени да се бият до смърт.

В допълнение, отбелязваме, че нашите паднали другари, въпреки че бяха преследвани от всички сили за сигурност в страната, не оставиха борбата започната преди няколко години. Доказателство за това е операцията по експроприиране на оръжие и пари, извършена на 1 септември в 17:10 в столичната „Банка Галисия“, където беше иззето повече от 13 и половина милиона песо, картечен пистолет УЗИ с пълен пълнител, два пистолета „Браунинг“ 9 мм с четири пълнителя и един револвер 32 калибър.

4) Предупреждаваме информаторите, всички тези, които по една или друга причина предават народа към който принадлежат, и бойците, сражаващи се за този народ: такива хора ще бъдат жестоко наказвани без никакви предварителни дознания.

Що се отнася до полицията, ние разбираме, че тя е „служба за охрана на предателите на родината“, и тези предатели са готови да пожертват хилядите животи на своите слуги, за да унищожат един от нас. Нашата борба не е насочена непосредствено срещу тях, а срещу режима на горилите, въпреки че не се колебаем на открит смъртоносен огън по тези, които послушно и безропотно изпълняват престъпните заповеди на този режим. Не се колебаем на открит огън по тези, които са известни като палачи.

5) Ние знаем, че тази дълга борба за национална независимост ще бъде тежка и че народът ще понесе големи загуби по този път, но днес не е време за ридание, а е време да се вземе оръжието на падналите, за да се продължи започнатата от тях въоръжена съпротива заедно с братските организации, борещи се за връщането на Перон и за свободна, справедлива и независима родина.

Перон или смърт!

Монтонерос“

Статия от списание „Militancia peronista para la liberacion“ №13

Източник: Никитич Винтер

Абрахам Гилен: изгубените корени на перонистката съпротива

Абрахам Гилен Санс

Когато става дума за революционния перонизъм, винаги се говори за Джон Уилям Кук, Карлос Олмедо или Густаво Реарте. Когато се отнася до акциите на „Монтонерос“ (най-ярката и силна перонистка въоръжена организация), то обикновено се разглеждат, изхождайки от трудовете на Клаузевиц или Франц Фанон.

Много малко знаят за това политико-стратегическо влияние, което оказва както върху революционния перонизъм, така и върху концепцията за перонистката съпротива (и герилята като цяло) Абрахам Гилен, който, освен писателската си дейност, непосредствено взима участие в дейността на първите перонистки партизани. Несъмнено, всичко това дава правото Гилен да бъде наречен един от първите апологети и учители на партизанската война в Латинска Америка.

В кастилската Ла Манча, в Гуадалахара, има малко село, наречено Кордуенте: именно в него се ражда Абрахам Гилен Санс на 9 март 1913 г. в обикновено селско семейство.

%d0%b0%d0%b1%d1%80%d0%b0%d1%85%d0%b0%d0%bcКогато в Испания побеждава Републиката, той се премества в Мадрид, където успява да влезе в местния университет в икономическия факултет със стипендия, отпусната от община Гуадалахара. Тук той влиза в „Обединената марксистка младеж“, но скоро се дистанцира от тази организация с комунистическа хегемония и се приближава към анархистичния лагер, ставайки член на „Иберийската федерация на младите либертарни комунисти“.

През 1910 г. в Барселона, въз основа на групите, организирани около синдиката „Работническа солидарност“, възниква „Националната конфедерация на труда“ (Confederación Nacional del Trabajo – CNT) – анархокомунистическа организация с общоиспански характер. През 1927 г., вследствие на недоволството от дейността на някои „умерени“ членове на CNT, редица анархистични фигури създават във Валенсия „Иберийската федерация на анархистите“(Federación Anarquista Ibérica – FAI). Гилен се присъединява към CNT-FAI. В началото на Гражданската война (1936 г.) Абрахам Гилен е директор на валенсийския вестник „Свободна младеж“, а след това – на алманаха „Ние“, издаван от местните либертарни комунисти. Той посреща войната, встъпвайки на боен пост с голяма важност за всеки анархист – става главен редактор на седмичника на CNT.

Скоро е назначен за политически комисар на 14-та Дивизия и Четвърти армейски корпус под командването на анархиста Сиприано Мера. Тук взима участие в сраженията за Торехон, Каса дел Кампо, Ел Прадо, Брунете и Харама. През 1938 г. дивизията отчаяно се съпротивлява срещу настъплението на франкистките войски на фронта в Леванте. В края на войната, на 4 май 1939 г. Гилен е арестуван на пристанището в Аликанте заедно с още четири хиляди бойци, които, в замяна на гаранцията за безопасност от страна на франкистите1, се надяват да се качат на плавателните съдове, изпратени от Международния комитет за координация.

От Военния трибунал Абрахам Гилен е осъден на смърт, която присъда по-късно ще бъде заменена от двадесетгодишна в затвора Аньовер де Тахо, откъдето през 1942 г. Гилен извършва бягство. От този момент той влиза в Националния нелегален комитет на CNT, но през следващата година отново е арестуван. За втори път успява да избяга – този път от мадридския затвор Карабанчел – и през 1945 г. тайно отива във Франция, възползвайки се от помощта на цигански катун.

Тук той отново се занимава с делата на CNT, провокирайки редица вътрешни конфликти. В крайна сметка е изгонен от анархистичните редици по обвинение в „симпатии“ към „сталинисткия“ „Национален испански съюз“ – партизанска организация, основана от членовете на Комунистическата партия на Испания за въоръжена борба срещу режима на Франко.

„Анархоперонист“

През 1948 г. Гилен емигрира в Аржентина. Отсядайки в Буенос Айрес, той работи като хроникьор в перонистките вестници „El Laborista“ и „Democracia“, а след това редактира списание „Икономика и финанси“ под псевдонима Хайме де лас Ерас. През 1948 г. „Галисиецът“ установява контакти с Джон Уилям Кук – най-младият депутат в перонисткия Конгрес. През 1952 г. Гилен издава първата си книга „Съдбата на Латинска Америка“, в която призовава да се върви далеч от ограничените националистически идеи на перонизма поради необходимостта от континентално единство за национално и социално освобождение на целия южноамерикански континент.

Джон Уилям Кук е първият човек, към когото се обръща Хуан Перон след самолетната бомбардировка на 16 юни 1955 г. (т.н. Клане в Плаза де Майо), извършена от бунтуващите се военни и поставяща началото на т.н. „Освободителна революция“, сваляща генерала. Кук е назначен за извънреден инспектор на перонистката партия във федералната столица. Тук той се сблъсква с абсолютно бюрократизирания, старателно корумпиран апарат, който не е надеждна опора на властта и не може да бъде оперативно променен. Той се опитва да задуши преврата в зародиш, посещавайки централите на синдикатите и базовите перонистки организации, призовавайки другарите на въоръжена съпротива срещу пучистите и на народен бунт.

Тези опити за спасяването на режима срещат силната съпротива от страна на самите перонистки активисти и профсъюзни ръководители, и още преди преврата през септември 1955 г. от тяхна страна се изисква арестуването на Кук.

Ричард Гилеспи пише: „Беше изказано предположение, може би донякъде преувеличено, че планът за действие на Кук се базира на опита на испанската съпротива срещу метежа на Франко, с който опит Кук се запознава чрез своя приятел и съратник, ветеранът от Испанската гражданска война Абрахам Гилен. Основната идея се състои в организирането на градска партизанска нелегална мрежа, която може да попречи на плановете на пучистите посредством въоръжени действия, поддържани от народната мобилизация. Кук трябва да действа с повишено внимание, защото Висшият перонистки съвет отклонява идеята за народна милиция, тъй като депутатите, знаят, че „перонистките“ генерали ще се противопоставят на тази милиция, опасявайки се от засилването на паралелна въоръжена структура. Въпреки липсата на разрешение, Кук и няколко други перонисти се подготвят да действат зад гърба на своите лидери и тайно да организират партизански обединения. След септемврийския преврат много малко от планираното се осъществява, а усилията на Кук не дават резултат, но все пак: по-късно въз основа на идеите на Кук се формира базата за действие на перонистката съпротива, особено, когато през 1958 г. намиращият се в изгнание генерал Перон дава на бившия депутат картбланш по въпросите за тактиката“ (Richard Gillespie, J. W. Cooke: El peronismo alternativo).

Планът на Гилен и Кук

През 1954 г. започва сътрудничеството на Гилен със списание „De Frente“, издавано от Джон Уилям Кук. Преди неизбежността на военния преврат, заедно с Кук Гилен разработва план за въоръжена съпротива, известен с името „Планът на Гилен и Кук“. След бомбардировките на 16 юни 1955 г. над Плаза де Майо, в резултат на които загиват повече от 300 души, Кук моли Гилен да вземе участие в изработването на план за народна съпротива, базиращ се на неговия опит, получен в годините на Гражданската война. Кук прекрасно разбира, че метежните генерали няма да се спрат: те отново тъкат нишките на заговора, за да свалят правителството на генерал Хуан Перон, но мобилизираните трудещи се може би ще могат да го защитят.

Благодарение на труда на Ернан Рейес, който през 2005 г. превежда книгата „Личните спомени на Абрахам Гилен (1913-1993)“ от Доналд Ходжис, ние можем да се запознаем с този план по разказите на самия Гилен от 1973 г. Планът е изложен пред Висшето перонистко командване, но поради това, че, по думите на „Галисиеца“, се предполага изграждането на въоръжен авангард, напълно независим от армията, самите военни налагат вето върху този проект, недоволни от липсата на контрол върху въоръжените маси. Във въздуха незримо витае въпросът: как след това ще приберем оръжията от тези хора?

Планът грабва перонистката младеж, Всеобщата конфедерация на трудещите се и женският сектор на движението, предполагайки създаването – разбира се, в пълна тайна – на милиционерски отряди, способни да предотвратят всеки опит за държавен преврат.

Ернан Рейес: „През септември 1955 г., когато се случва преврата, тези групи още не са подготвени достатъчно и затова не могат да окажат никаква ефективна съпротива. Те нямат политическата подкрепа на перонистките лидери, и се оказва много трудно да се превърнат в бойни единици, способни достойно да се съпротивляват на натиска на пучистите. Според Ходжис, проектът остава на хартия до 1958 г., когато Перон нарежда да се започне съпротивата. Тогава Кук взима под пълен контрол структурата на перонисткото движение“.

Планът на Гилен и Кук се базира на шест основни принципа:

1. Народен въоръжен авангард: трябва да бъде създаден въоръжен авангард, в който да бъдат включени най-преданите политически кадри на перонизма. Той трябва да действа в абсолютна нелегалност. Като се има предвид, че професионалната армия има специална подготовка и материали за успешно отблъскване на всякакви типове атаки, претендиращи, че ще отнемат от нея монопола върху използването на сила, се предполага да се организират партизански отряди за самозащита, дори без съгласието на членовете на правителството, повечето от които са въвлечени в антиперонисткия заговор.

2. Армия и гериля: въпреки че редовната армия е много силна, а герилята изначало е много слаба, балансът на социалните сили трябва да клони към партизаните. Огромната репресивна армия трябва да бъде победена посредством общонародна съпротива, с уговорката, че въоръженият авангард ще вкара в движението народните маси, оказващи му подкрепа във всички големи градове, а също и в селата.

3. Армия срещу тактика на фронта и линия: когато противникът е силен и многоброен и превъзхожда народните маси в огневата мощ, единственият метод да му се нанесе поражение се състои в това да се действа противоположно на неговите собствени действия. Ако редовната армия концентрира всичките си сили на едно място, той трябва да се атакува на всички други места, където не е подготвен за битка. Врагът трябва да бъде изненадан и атакуван в пунктовете, където числеността и военният потенциал на герилята превъзхождат числеността и потенциала на врага.  Въпреки че репресивната армия като цяло е по-силна, в определени моменти в нея се проявяват слаби места и герилята трябва да определи и използва тези моменти. Съпротивата може да бъде по-силна от редовната армия, но само в определено място и в определено време. Няма значение, че по това време на други места армията запазва силата си; винаги има слабо звено, по което да бие герилята. По този начин, партизаните могат да нанесат поражение на армията, нанасяйки удари един след друг, докато самата гериля не стане по-силна, а армията не отслабне. Това е фундаменталното правило на революционната война.

4. Пространство и население: партизаните никога не трябва да се придържат и да защитават своята територия. Сблъсквайки се с контрареволюционната армия, те трябва да нанасят удари и да изчезват. Герилята трябва да расте като привлича симпатиите на населението. Репресивните сили и контрареволюционната армия се опитват не само да контролират територията, но и хората, живеещи на нея. По този начин, врагът няма да се спре пред нищо, използвайки най-различни методи за „успокоение“, като се стигне и до убиване на беззащитни хора. Но това използване на сила, в нарушение на елементарните морални принципи и права на човека, е и слабостта на репресивната армия. Партизаните трябва да се възползват от тази слабост, помагайки на жертвите на репресиите и поощрявайки съпротивата на масите чрез въоръжената пропаганда и политиката, способни да дадат тласък на партизанското движение. Накратко, стратегията на герилята се състои в трансформацията на съзнанието и волята на народа и постепенното му въвличане във въоръжения народен авангард.

5. Стратегия на герилята: за противопоставяне на военния преврат, опитващ се да свали народното правителство, са достатъчни няколко групи на градската гериля, които да влязат в битка в един или повече големи градове, за да не може армията да установи тук своя ред и да наложи своите закони.  Ако градското и селското население попадне под влиянието на герилята преди организирането на масовата въоръжена съпротива, армията ще бъде обкръжена и принудена да отстъпи. Борбата срещу фактическото правителство на пучистите носи политически характер. Действащите в базовите перонистки групи, работнически квартали и фабрики градски партизани, получават на свое разположение огромни ресурси за изпълняване на повтарящи се действия срещу репресивните сили. В този етап герилята изпълнява ролята на локомотив на народния влак. Партизаните трябва упорито да атакуват армията, принуждавайки я да се оттегли пред обществената враждебност на населението.

6. Политика, стратегия и тактика: ако „войната е продължение на политиката с други средства“, то народната партия трябва да влезе в нея в случай, че другите пътища на политическото действие са приключени. Когато народното правителство се намира под заплахата от сваляне, единствената вярна стратегия е опората върху въоръжения народ. Когато да живееш на колене е по-лошо, отколкото да умреш, населението трябва да се опита да разбие своите тирани. Въпреки това, насилието на угнетените няма да се увенчае с успех, ако те не видят ясно политическите цели на своята борба, ако стратегията на техните действия е импровизирана, а тактиката спонтанна. Ескалацията на насилие срещу народното правителство е добра възможност, за да се превърне военният преврат в гражданска война. Така започва Гражданската война в Испания и именно тя предоставя възможност за победа на народните сили. Когато перонисткото правителство бъде обявено извън закона, ще се открие възможността за разделение на въоръжените сили и полицията, както се случва в Испания през 1936 г. За кратко време може да се нанесе поражение на врага преди империалистичните правителства да се намесят и да окажат помощ на пучистите. Гражданската война предлага най-изгодната стратегия: да не се допусне врагът да установи своя ред и да наложи своите закони; да се използва моментът на най-голям ентусиазъм на населението за борба с пучистите, намалявайки по този начин вредите и спасявайки народа от дълго страдание. Но за това е необходима народна подкрепа на национално равнище.

Този план, който по-късно е предложен на Мануел Мена („команданте Утурунко“) в качеството на стратегия за дебютния опит на организирането на гериля в Аржентина, е доста сходен с първия „Учебник на герилята“, който Абрахам Гилен включва във втория том на своя труд „Агонията на империализма“ (1956-57 г.). Това ръководство по практикуване на партизански действия е вписано в главата „Въоръжена борба срещу империализма“. Практически веднага след издаването си учебникът достига далечната Сиера Маестра и оказва значително влияние върху тактиката на кубинската гериля. През 1965 г. в Буенос Айрес излиза труда на Гилен „Теория на насилието“, а през същата година в Монтевидео за първи път е публикувана неговата „Стратегия за градска гериля“: това са трудове, положени в основата на военната доктрина не само на уругвайските „Тупамарос“, но и на бразилските градски партизани Маригела и Ламарка, както и на народните групи в градската война, която през същата 1965 г. се води по улиците на Санто Доминго, столицата на Доминиканската република (някои доминикански патриоти контактуват пряко с Гилен, докато са в изгнание в Буенос Айрес).

Съпротива

През септември 1955 г. перонисткото правителство е свалено, ганерал Хуан Перон напуска Аржентина, отивайки в изгнание. През май следващата 1956 г. дивизионният генерал Хуан Хосе Вале започва да подготвя въстание срещу установеното правителство, базирайки се, разбира се, на директивите на Перон, който през януари 1956 г. за първи път писмено призовава своите съратници на съпротива. Въпреки че военните не се споменават в тези директиви, а впоследствие Перон в писмо до Кук, свързано с проваления пуч, се оплаква от „традиционната липса на благоразумие от военните“, Вале се опитва да нанесе удар по правителството на „Освободителната революция“. Въстанието се проваля. Заедно със своите привърженици той е разстрелян на 12 юни същата година в затвора „Лас Ерас“. „Избирайки между своята съдба и вашата, аз все пак ще избера своята“ – пише той преди смъртта на новия президент, генерал Педро Еухенио Арамбуру, който след 15 години ще бъде убит от бойците на перонистката организация „Монтонерос“.

Фактът, че перонисткото движение не е централизирано, позволява на перонизма да оцелее. Възникват оперативни, спонтанни форми на протест, имитиращи действията на бунтовниците-„монтонерос“ Фелипе Валера и Чако Панялоса през 19 век. Атаките идват от всички страни, и репресивните сили на режима не успяват да се справят с групите на активистите, мобилни и немногобройни. Обстрелите, бомбите, саботажите, революционните експроприации превръщат перонизма в бойно движение и му придават нова същност. Тези първи бойци не са децата на горилите, въставащи срещу своите бащи в началото на 1970-те години. Това са младежи, които израстват в годините на упадък на перонисткото правителство.

Между тях няма широки идеологически дебати; спешната необходимост прави от тези политически необразовани момчета и момичета „хора на действието“.

Тули Ферари е един от създателите на знаменитата „Перонистка младеж“ (Juventud Peronista). Той отива да се запише в районното отделение на перонистката партия на 21 септември 1955 г. – в деня на свалянето на генерал Перон. Когато идва към сградата да се запише, архивите вече са изгорени. Никога не успява да се присъедини към нея.

Той чете внимателно „El Lider“ – периодично издание на Всеобщата конфедерация на трудещите се, все още излизащо през първите месеци след „Освободителната революция“, изпълнено със статии на идеолога на левия демократичен национализъм, близък до перонизма, Артуро Хаурече. Той прочита за събиране на перонистката младеж в къща на улица Риобамба. Тук се среща с Тито Бевеласка и Алберто де Мора, които се занимават с подготвянето на младежка група, свързана с перонисткото движение. На събранието се явяват Рудолфо Траверси, бъдещ първи секретар на „Перонистката младеж“, и известният Хорхе Рули, един от основоположниците на перонистката съпротива.

Към националното ръководство на младежката група, сформирана на улица Риобамба, по-късно се присъединява и Джон Уилям Кук, работещ тук до ареста си. Основната задача на новата, все още безименна формация, е преди всичко премахване от движението на ръководителите-заговорници и реформаторите, приемащи преврата, свалящ Перон.

Истинската история на „Перонистката младеж“ започва малко по-късно – през 1957 г., на улица Лавалие, когато вестник „Аржентинска дума“ на Алехандро Олмос публикува статия, призоваваща организирането на Мълчалив марш в годишнината от въстанието на генерал Вале от 9 юни. Събират се около 80 човека, които първоначално шестват в пълно мълчание. Но след това, когато демонстрацията започва да се обгражда от т. нар. „граждански команди за ред“ (съставени от военни матроси), се надава вик: „Да живее Перон!“. Всички те са арестувани. Тули Ферари казва: „За мен се оказаха много важни тези тридесет дни затвор, защото бяхме всички заедно, а престъпниците бяха малко. В затвора „Касерос“ се запознах с всички перонисти. Всички искаха да играят с мен на шах, за да се разсеят от тъгата в затвора“.

От младежките групи в столичните квартали Кориентес и Есмералда, сплотени от съвместната беда, скоро се появява първият колектив на „Перонистката младеж“. Сред тези, които са арестувани заради провеждането на незаконния марш в чест на загиналите перонисти и при излизането от затвора с организирането на първоначалното ядро на JP, се намират всички бъдещи ключови фигури на революционния перонизъм, като например Густаво Рерате, Енвар ел Кадри, Хорхе Едуарду Рули… Много други, въвлечени тогава в тази авантюра, с годините се оттеглят от движението, дезертират.

Те всяка вечер излизат по улиците. Практикува се „лов на горили“, разпространяват се по улиците снимки на Перон; когато на улицата се мярка реакционер-„горила“, опитващ се да поругае фотографията, младежите го пребиват жестоко. Друга форма на „лов“ са пропагандните атаки: вечер, на излизане от кинотеатрите, гражданите са чакани от малки групи активисти. Когато приключи сеансът и народът излезе на улицата, един от тях крещи „Да живее Освободителната революция“, а друг отговаря „Да живее Перон!“. Винаги се намира някой, който да прославя с вик военната камарила. Той бива пребиван. Практически винаги към побоищата се присъединяват странични граждани, които все още си спомнят с добро перонисткото правителство. Постепенно другарите от „Перонистката младеж“ се превръщат в улични бойци. Така започва първата перонистка съпротива. В бъдеще основни инструменти на съпротивата стават вестниците и бомбите. В тези години в аржентинските градове циркулират множество нелегални проперонистки издания, като „Работническа борба“, „Лидер“, „45“ на Артуро Хаурече и „Аржентинска дума“ на Алехандро Олмоса.

Хорхе Рули: „Един ден се осмелих да отида в печатницата на „Аржентинска дума“ и видях в ъгъла на помещението спящия Тули Ферари. Той беше с няколко години по-голям от мен, със слабо телосложение, но в същото време имаше яростен характер, подбуждайки хората. Той останата такъв до моето заминаване в края на 1960-те години. Когато се върнах в Аржентина, той беше вече друг. Срещнах се също с Тито Бевеласка, един от нашите първи паднали другари. Убиха го през 1960 г., в същата нощ, когато извършихме нападение срещу гвардейски пост в Сиодад Евита. Познавах и Пепе Пигнатаро, истински герой от съпротивата, един от тези, които успя да заложи десетки, ако не и стотици бомби“.

На президентските избори през 1958 г. победата печели кандидатът от „Радикалния граждански съюз“ Артуро Фрондиси. Трябва да отбележим, че самият Перон, като се вземе предвид забраната, наложена от хунтата върху политическата дейност на перонисткото движение, призовава, посредством своите директиви, привържениците си да гласуват именно за Фрондиси, с надеждата, че новото правителство ще съдейства за демократизирането на обществото. Точно след смяната на президента, в офиса на профсъюза на фармацевтите, предоставен от Хорхе ди Паскале, се провежда събрание на представителите на всички групи на перонистката младеж от Големия Буенос Айрес, които най-накрая сформират Изпълнителния съвет на „Перонистката младеж“ – първото ръководство на JP. От старата гвардия присъства само Теодоро Фунес; останалите са юноши, защитаващи перонизма по улиците на столицата, крайно агресивни, лишени от солидна теоретична подготовка: Тули Ферари, Густаво Реарте, Ектор Спина, Тито Бевеласка, Енвар ел Кадри, Фелипе Валесе и Хорхе Рули.

До 1959 г. дузина младежки групи от столицата и провинцията изпълняват десетки акции на въоръжена съпротива срещу „Освободителната революция“, без да се изгражда на базата на тази практика стратегия за завземане на властта. Някои групи от съпротивата, обаче, след провала на стачката в предприятието за хладилници в Лисандро де ла Торе през януари 1959 г., започват да се приближават към мисълта, че единственият верен метод за борба с диктатурата на горилите е политическото действие, допълнено от широкомащабна партизанска война. Няма нищо изненадващо в това, че тези, все още любителски мотиви и планове привличат вниманието на Гилен, който вижда в тях опит за материализация на своята стара формула на „въоръжения народ“.

Los Uturuncos

Първият тласък към развитието на перонистката гериля е даден от „Команда 17 октомври“, оглавявана от Мануел Енрике Мена, оперираща в Сан Мигел, столицата на провинция Тукуман. Тази нова тактика причинява разкол в командата, която са разделя на две фракции: едната от тях взима решение за незабавно създаване на въоръжена организация, първите членове на която се изкачват в планините на провинция Тукуман през октомври 1959 г.

В този момент Гилен, свързан със секторите на перонистката съпротива, чрез Кук установява контакти с бунтовниците от Тукуман, фактически, ставайки техен идеолог.

След провала на издигнатия през 1955 г. бунтовнически план, Гилен се обръща към друга стратегия – партизанска война, съчетаваща действия както в града, така и на село. Съвместно с Мануел Мена и Хенаро Карабахал той формира генерален щаб на партизанската организация, получаваща впоследствие името „Uturuncos“ – по името на своя командир Мануел Енрике Мена, имащ прозвището „Утурунко“ (на езика на кечуа – върколак, получовек, полутигър).

Хосе Луис Рохас, един от участниците в герилята: „В момента, когато Мена установи контакти с Гилен, „Команда 17 октомври“ вече бе се разделила, а Абрахам Гилен, явяващ се участник във войната в Испания, формулира своята стратегия за борба вече в други термини: не в тези, в които по-рано беше формулирана тактиката за революционната стачка, показвайки своята неефективност за борба с режима. В този момент изборният метод вече показа своята порочност; работническите, лейбъристките и тем подобни партии не се стремяха към нищо друго, освен към собствена изгода; те вдигаха народните знамена, избираха се в общинските органи, но действаха само в своя полза; никой вече не разглеждаше сериозно задачата за връщане на Перон на власт (…) Тогава „Галисиецът“ каза: „Нищо не остава, освен да се борим“, и борейки се, да разчитаме на средствата, който са на разположение на народа, да се търсят ресурси в самия народ; върху това се изгражда революционната война, съвременната война, базираща се на факторите на завоюване на пространства и време. (…) Вече изминаха четири години (от деня на преврата), някои взривяваха бомби пред вратите на реформаторските синдикати, други пред портите на казармите, но всичко това нямаше резултат; всеобщата революционна стачка също не донесе никакви резултати, защото всички профсъюзни ръководители бяха подкупени, а надежди към военните не се таяха, тъй като цялото им движение се изчерпа след разстрела на 9 юни 1956 г. Единственото, което имахме са естествените народни ресурси: възнамерявахме да атакуваме заедно с всеки човек, който би подкрепил връщането на Перон, тоест, да създадем широко въоръжено движение, което ще върне Перон на власт. Това беше идеята… Основната мисъл се състои в това, че се разделихме с всички минали концепции, и, вслушвайки се в думите на Перон, взехме от него маршалския жезъл“.

Много години по-късно Гилен си спомня: „Утурункос“ е първата аржентинска организация, съчетаваща градска и селска гериля. От моя стратегическа, идеологическа, политическа и социална гледна точка, обединението на града и селото трябва да даде тласък на революционната война, имаща, преди всичко, характер, различен от традиционната позиционна война. Тоест, става дума за война на въоръжения народ, който, ако иска да победи силната репресивна армия, трябва да води мобилна война на цялата територия на страната; ако си представим, че кожата на леопарда е карта на военните действия, а петната са вражеските сили, то партизаните трябва непрекъснато да се движат между петната, нанасяйки удари. Тъй като практически всички бойци на „Утурункос“ са перонисти, организацията е политически ограничена, тъй като революционната война трябва да обхваща целия народ, а не само една партия или едно политическо течение. Ако политическата концепция е лоша или ограничена, дори ако тактиката и стратегията са блестящи, революционната война ще претърпи поражение или пък просто няма да може да преодолее първоначалния етап на разпръснатите малки групи за действие, които така и няма да могат да се превърнат в освободителна армия, във въоръжен народ – единствения гарант за триумф“.

След пълното фиаско на герилята на „Утурункос“ през 1960 г., Гилен, благодарение на извънредното положение, въведено от правителството на Фрондиси, е хвърлен в затвора, където лежи три месеца. Там се запознава с Хорхе Едуардо Рули, който си спомня за него по следния начин: „Срещнах се със стария Гилен в затвора „Лас Ерас“, където заедно с други се оказахме благодарение на извънредните мерки на правителството. Беше 1960 г. Двата му тома за империализма бяха моите главни политико-идеологически трудове по това време. Гилен тогава беше на същата възраст, на която съм аз сега, беше изпълнен с оптимизъм и вяра в революционното дело и в бъдещето (…) И ние, групата перонистки младежи, слушахме неговите месиански проповеди с отворена уста. Помня как се върнахме от военния съд, който осъди всеки от нас на по шест години… Когато си на 19 шест години ти се струват цял живот… вечност… бяхме безмълвни… опитът да ни измъкнат, атакувайки затворнически камион, организиран от Густаво Реарте и Хосе Луис Нел, се провали… Тогава старецът повдигна духа ни, говорейки с нас, от височината на своите години и опит, точно като оракул… никога няма да забравя това… „Какво означават веригите?“ – попита той риторически, – „решетки, затвори – всичко това е нищо… единственото, което има значение е организацията… за шест години къде ще ни заведат? В Росон, в Патагония. Ще преборим охраната, ще вземем всичкото оръжие, което е в затвора, и от тук с реквизирани автомобили колоната ще се отправи към планините,… ще започне партизанска война“. „Но старче – парирахме ние – планините са твърде далеч от затвора“. „Няма такова разстояние, което революционерът да не може да преодолее… Важното е да има воля и решимост, а оръжие винаги има у врага… ще започнем война с шепа решителни души, а след това ще бъдем хиляди, и ще завземем Андите…“. И така с часове… помня, че винаги увенчаваше нашия разговор с незаменим проект… проект, за който този бивш команданте говори много сериозно… Става дума за това, че след революционния триумф с част от армията ще се отправим към Испания, за да я освободим… В такива разговори не сме прекарвали само една нощ през пролетта на 1960 г., докато веднъж гвардеецът не извика името му и той си тръгна от нас, излезе на свобода… Няколко дни по-късно ни изпратиха по етапен ред първоначално в затвора Магдалена, а след това в затвора Виедма в Патагония. Така и не можахме да завземем затвора, нито да започнем партизанска война… поне се ръководехме от тогавашните идеи на Гилен… Старецът не видях повече никога… но все пак си спомням с голяма любов за тези времена, не толкова заради Гилен, колкото заради собствената си младост, младост, прекарана зад решетките, решетките, които са нищо…“.

Tupamaros

В началото на април 1961 г., със съдействието на Джон Уилям Кук, Гилен се отправя към Куба, където прекарва цяла година в качеството си на преподавател по теория на въоръженото действие за латиноамериканските революционери, пристигащи на острова с цел получаване на военно-политическо образование. След това отпътува за Монтевидео, където, под псевдонима „Арапа“, си сътрудничи със списание „Acción“; тук публикува няколко трудове, посветени на латиноамериканската икономика и партизанска тактика.

Гилен: „С Раул Сендик (ръководител на „Тупамарос“) се срещах рядко, защото в този момент той вече беше в нелегалност. Но имаше и други – четирима оперативни ръководители, занимаващи се с подготовката и разработката на стратегия за градска гериля. Това бяха хора на действието, докато Сендик беше повече политик, бивш член на Социалистическата партия, тясно свързан с работниците от захарната промишленост в департамента Артигас. Толкова тясно свързан, че лозунгът на тези трудещите се беше „За земя и Сендик!“. Но движението им не беше партизанско, а реформаторско, защото искаше провеждането на аграрна реформа. До 1965 г. групата на Сендик, типично кастристка, се ограничаваше до участие в маршове в Монтевидео, основното искане на които беше земя за работниците от Артигас. Също като Фидел, Че и Дебре, „тупамаросите“ не си представяха партизанската война извън планините, но в Уругвай планини няма, няма никакви възможности за създаване в селските местности на партизанско движение в съответствие с кубинската доктрина.

Но през 1965 г., когато публикувах „Стратегия на градската гериля“, организацията на Сендик като че ли излезе от тъмнината, виждайки лъч светлина, тъй като заявих, че циментните гори са по-надеждни от естествените. В градовете има повече ресурси, отколкото на село. Нашата цивилизация има капиталистически характер, а капиталът се концентрира в градовете с ускорени темпове, и в такава страна като Уругвай, където 80% от населението живее в градовете, би било абсурдно да се опита започването на революционна война в селата. Следователно, кастристките и маоистките теории за революционна война не могат да бъдат използвани в индустриалните и развиващите се страни, с голямо представителство на градското население, отколкото на селското. (…)

Аз наистина бях стратегически и тактически вдъхновител на борбата на „Тупамарос“, но моите либертарни възгледи значително ме отделяха от тях, като кастристите не ги одобряваха. Те не споделяха моите идеи за самоуправленския социализъм. Смятаха, че съм романтик на бездържавния социализъм, пряката демокрация, обществената собственост, икономическия и административен федерализъм. Кастризмът и геваризмът доведоха „Тупамарос“ до политическия марксистко-ленински догматизъм…“.

След преврата в Уругвай през юни 1973 г. Гилен се връща след дълги години на принудително изгнание в Буенос Айрес, окончателно разочароващ се от „Тупамарос“, милитаризацията и професионализацията на които отделя въоръженото движение от масите, които се отнасят равнодушно към унищожаването на въоръжената организация и идването на власт на военната хунта.

Оказвайки значително влияние върху развитието на перонистката гериля в края на 1950-те години и началото на 1960-те години, той става един от протагонистите на концепцията на градската гериля, а вече в края на 1960-те години като идеолог слиза от политическата сцена. Неговите трудове са известни, но, освещавайки пътя на първите бойци, за партизаните през 1970-те години те нямат практически никакво значение, бидейки заменени от други теоретични разработки, базиращи се на опита на въоръжените организации от геваристки тип, обхващащи със своята дейност в края на шестото десетилетие почти целия латиноамерикански континент.

Гилермо Даниел Ниянес

Бележка:

1. Да напомним, че след падането на Каталуния някои висши офицери на републиканските сили се отказват от по-нататъшната съпротива, към която призовават комунистите и републиканците, и свалят „сталинското“ правителство на Негрин, сформирайки Национален съвет за отбрана, което предизвиква сблъсъци в Мадрид между представителите на новата власт, към която са анархистите и антиавторитарните социалисти (виждащи в преврата „грандиозна победа, позволяваща на Испания да избегне участта на съветска колония“) от една страна, и комунистите и републиканците, оставащи верни на Негрин от друга (т.н. „Малка гражданска война в Мадрид“, отнемаща живота на няколко хиляди души). В началото на март 1939 г., чрез мадридската „пета колона“, представителите на Националния съвет за отбрана установяват пряк контакт с армията на Франко с цел преговаряне за „почетно прекратяване на войната“. На 27 март в Университетския град е постигнато окончателно съглашение за пълна капитулация на Мадрид в замяна на възможността за евакуиране на бойците, верни на Националния съвет за отбрана, и отказ от страна на франкистите от репресии срещу привържениците на Републиката.

Източник: Никитич Винтер

Армия Монтонеро (1975-76)

През октомври 1975 г. в осмото издание на официалния алманах на организацията „Evita Montonera“ излиза статията „Изграждане на Армия Монтонеро“, която в действителност е декорация на главния план, възникващ в началото на 1975 г. Същността на проекта се състои в „големия скок“: формирането на пълноценна народна партизанска армия, способна да се противопостави на въоръжения апарат на буржоазната държава както на село, така и в града.

До този момент базовите бойни групи на герилята представляват автономни клетки, понякога обединяващи се с цел извършването на операции от по-голям мащаб. Именно към тази система се придържат „Монтонерос“ до 1973 г., когато на преден план излиза напълно легалната политическа дейност. Преживявайки стремително нарастване, организацията все пак запазва своето бойно крило, което, както вече бе казано, се държи „в тонус“ с изпълняването на акции по експроприиране.

В края на 1974 г., в условията на възобновяване на въоръжената борба, е проведена първата реорганизация: военната структура е сведена до специализирана структура от „бойни взводове“ (pelotones de combate),  носещи имената на едни или други загинали другари и подчиняващи се на регионалните военни секретариати.

Бойците в тези „взводове“ са формирани от „аспиранти“ (бившата категория „кандидати за бойци“), „бойци“ и „офицери“ с три различни степени (получаването на една или друга степен зависи от бойния опит на „офицера“, в частност, от броя на оглавяваните и успешно проведени бойни операции).

„Взводовете“ представляват част от „редовните сили“ на организацията, съставени от другари, намиращи се в пълна нелегалност и посвещаващи цялото си време на развитието на въоръжената борба. Всички те получават малка заплата от организацията.

В същото време бойците на „Перонистката милиция“, създадена и одобрена през септември 1974 г., са „нередовни“, спомагателни сили, в които се извършва първият подбор на бойци, вербувани в масовите фронтове, и тяхното начално военно обучение. Т.е. „Милиция Монтонеро“ заменя остарелите „Базови революционни единици“. Трябва да се отбележи, че за разлика от „бойците“, „милиционерите“ водят напълно легално съществуване, изпълнявайки освен опростени бойни задачи и политически задачи.

В началото на 1975 г. „Монтонерос“ имат в качеството на „бойци“ и „милиционери“ из цялата страна около 5 хиляди човека. По оценки на Роберто Пердия, в това време още около 60 хиляди души са свързани с легалните сектори на организацията – масовите фронтове, Революционната тенденция, „Истинската перонистка партия“.

В този момент започва възстановяването на нелегалната инфраструктура: оборудване на конспиративни квартири, гаражи, места за събиране, технически работилници. Финансовите възможности на организацията, по-рано доста ограничени, благодарение на серията от отвличания, най-голямото от които е отвличането на братята Борн, значително се разширяват.

Освен всичко това на разположение на организацията се намира огромно количество от оръжия с късо дуло, пушки, винтовки, автомати и гранати, и при това арсеналът постоянно се попълва не само чрез кражби и дръзки нападения (достатъчно е да споменем ограбването на оръжейната фабрика в Банфийлд, организирано от самите ръководители на производството, които са членове на „Монтонерос“), но и благодарение на домашната индустрия. В края на 1974 г. от членовете на „Политико-техническите команди“ в Буенос Айрес е организирана първата нелегална оръжейна фабрика, получаваща името в чест на Хосе Сабино Наваро. В бъдеще Националната служба за производство на „Монтонерос“ създава още няколко малки фабрики и цехове в предградията на Буенос Айрес, Мар дел Плата, Бразилия и дори в палестинския Сидон (с помощта на ООП – Организация за освобождение на Палестина), произвеждащи взривове, ръчни гранати, стандартни винтовки FAL, пистолети Halcon и Browning, реплики на шведските картечни пистолети „Carl Gustaf“ и дори изключителни образци на автомати с късо дуло собствено производство от типа на „Monto“ и „Yarara“.

FN FAL

FN FAL

Накратко казано, базата за бъдещата „Армия Монтонеро“ е положена.

Първите стъпки в посока формирането на редовните въоръжени сили са направени в първите месеци на 1975 г., когато „Монтонерос“ решават да се включат в развитието на партизанската борба в северната провинция Тукуман.

През май 1974 г., отказваща се да складира оръжие във връзка с идването на власт на демократичното правителство на Ектор Кампора, марксистката Народно-революционна армия (ERP) на Марио Роберто Сантучо създава в планините на Тукуман огнище на селска гериля, възнамерявайки да продължи своята безкомпромисна борба за установяване на социализъм. В края на тази година партизанският отряд на ERP „Рамон Роса Хименес“ вече наброява повече от сто въоръжени бойци, разделени на четири взвода, като много от тях са опитни бойци, преминали през обучение в Куба.

„Монтонерос“, които на този етап от въоръжената борба разглеждат марксистите като братя по оръжие, в първите дни на 1975 г. изпращат на селския фронт в Тукуман около 30 наблюдатели, чиято задача включва разузнаването, проучването на местността и получаване на опит за партизанска борба в планините. Малко по-късно „Монтонерос“ образуват в рамките на селския фронт на ERP собствена „Базова бойна логистична група“ (UBCL — Unidad Basica de Combate Logistica), извършваща материално-техническа подкрепа на сражаващите се червени партизани.

Скоро започва активната фаза на герилята – случват се сблъсъци с армията и жандармерията в Санта Лусия, Потреро де Лас Таблас, Кебрада де Лулес, Рио Пуело Виехо и други местности в северната част на Тукуман. „Монтонерос“, имащи значително присъствие в градовете на провинцията, подкрепят марксистките си колеги с изпълнението на акции, насочени срещу войниците и служителите на реда, участващи в мероприятия по унищожаването на партизаните – т. нар. „Операция Независимост“, инициирана през февруари 1975 г.

Най-голямата и най-гръмката акция от този етап е вече споменатото по-рано взривяване на 28 август на самолета „Херкулес“, превозващ повече от сто бойци на Националната жандармерия. Тогава бойците на организацията успяват да заложат в дренажния канал до пистата на летище „Бенхамин Матиенсо“ около 150 килограма тротил: бомбата е активирана дистанционно, причинявайки смъртта на шестима души, като 29 са ранени.

Това е една от първите директни атаки срещу новите противници на организацията – реакционерите от въоръжените сили, получаващи, в духа на тези години, прозвището „сипаи“ по аналогия с наемната туземска армия в колониална Индия, служеща на британския империализъм.

До преврата през март 1976 г. „Монтонерос“ разглеждат армията като конгломерат от групировки и клики, между които се води непрекъсната и невидима за обществото борба. Осъзнавайки, че най-силната от тези групировки е проимпериалистичната реакционна камарила, „Монтонерос“ не изключват присъствието в армейските редици и на прогресивни патриотични сили, недоволни от използването на армията за потискане на „вътрешния враг“, т.е. собствените граждани на Аржентина. Преминавайки към нападение срещу армията, „Монтонерос“ разчитат на изострените противоречия между реакционерите и патриотите, на фактическия разкол в армията.

В същия ден, когато е извършено взривяването на самолета, в столичното предградие Тигре бойците на организацията обстрелват и хвърлят гранати по сградата на Военноморската префектура. По този начин организацията изразява своето недоволство от терора на военнослужещите, привлечени да изпълняват полицейските функции: няколко дни по-рано войниците стрелят по група ливански предприемачи в близост до префектурата, убивайки трима човека, взимайки ги за партизани.

От този момент нападенията срещу военнослужещите придобиват едно от приоритетните направления. Партизаните атакуват армейски камиони, извършват непосредствено убийства срещу реакционни офицери, обстрелват армейски щабове и офиси и дори взривяват с помощта на самоделни радиоуправляеми подводни торпеда яхтата на главнокомандващия на Военноморските сили на Аржентина Емилио Масера, един от най-омразните „сипаи“, в бъдеще превръщащ се едва ли не в идеолог на идващата на власт военна хунта.

Най-мащабната операция на „Армия Монтонеро“, буквално шокираща страната, е атаката на 5 октомври 1975 г., когато на нападение е подложен един от най-укрепените аржентински военни гарнизони – казармите на 29-ти Планинско-пехотен полк във Формоса, градче разположено на хиляда километра от Буенос Айрес, на границата с Парагвай. Столицата на тази северна едноименна провинция никога не е виждала партизански боеве, дръзки експроприации или непосредствени „екзекуции“ на враговете на народа – до този момент Формоса е най-тихото място, истински оазис в пламналата страна, непознаващо екстремистките прояви.

Мащабът на акцията е впечатляващ: 35 бойци, взимащи участие в нападението, заедно с оръжието и екипировката трябва да преодолеят повече от 800 километра, отделящи Формоса от „точката на концентрацията“ в Росарио, а след извършването на акцията е необходимо да напуснат мястото мълниеносно, колкото се може по-надалеч. Във връзка с липсата на други варианти, отстъплението е решено да се извърши по въздух: със самолети „Боинг“ (където трябва да се сложат откраднатите от казармите оръжия и боеприпаси) и четири местна „Чесна“, които е планирано да кацнат на самоделната писта в Сузана, провинция Санта Фе.

Операцията започва с кражбата на „Боинг“ 739, извършена с полет от Буенос Айрес до Кориентес. Четирима бойци завземат самолета и принуждават пилота да го приземи на летището във Формоса, който едновременно с това е атакуван и взет под контрола на друга група бойци от девет човека.

Успоредно с всички тези събития в града влиза колона от шест автомобила, в които се намират 26 екипирани бойци на „Монтонерос“, разделени на шест оперативни отряда, всеки от които има своя задача.

Стигайки до гарнизона без да бъдат засечени, партизаните едновременно атакуват охранителните постове. Завързва се тежка битка, защото намиращите се в казармите в тази неделна вечер войници и офицери неочаквано оказват жестока съпротива. Два бойни отряда, в които влизат 10 бойци, са загубени в първите минути на битката. Загиват тези, които трябва да прикриват казармите от огъня, идващ от жилищната зона, където живее голяма част от офицерите. Въпреки големите загуби, „Монтонерос“ продължават операцията, превземайки сградата с арсенала. Вместо планираните двеста винтовки FAL, под тежкия вражески огън партизаните успяват да изнесат само петдесет единици оръжие. След това започва отстъплението, в хода на което са убити още пет бойци. Загубите на въоръжените сили в резултат на кратката, но много интензивна битка са аналогични – 12 войници и офицери са убити, а повече от 30 души са ранени.

В крайна сметка колоната с автомобили на 11 оцелели другари успява да стигне до летището и без никакви проблеми заедно с иззетото оръжие партизаните излитат с два самолета в посока Санта Фе. Въпреки съществуващата вероятност аржентинската Противовъздушна отбрана да свали и двата самолета, благодарение на лошата координация между въздушните и наземните сили това не се случва.

В Санта Фе на едно от селскостопанските полета самолетите се приземяват на мъка, всичкото оръжие е вкарано в предварително подготвени автомобили, а бойците се разпръсват в различни посоки.

Отговорът на въоръжените сили и полицията на Аржентина по отношение на това дръзко нападение на „Монтонерос“ се вписва в ставащата традиционна схема: през следващите два дни в хода на „чистки“ и „оперативно-следствени мероприятия“ във Формоса и нейните покрайнини са убити четирима невинни граждани, твърдейки се, че те са съпричастни към атаката. Задържани са още повече – много от тях „изчезват“ вече в епохата на военната хунта; в частност, това се отнася до 22 членове на „Перонистката младеж“, убити в хода на т. нар. „клане в Маргарита Белен“ на 13 декември 1976 г. Практически всички те са арестувани във връзка с нападението срещу казармите във Формоса, подложени са на жестоки мъчения (трима от тях, например, са кастрирани), а след това, под предлог да бъдат преместени в друг затвор, са откарани в отдалечена местност и разстреляни.

Тактическата цел на нападението срещу гарнизона на 29-ти полк се състои в демонстрирането на силата на „революционната армия“, която нанася поражение на „военния апарат на олигархията и империализма“. Целта е постигната. Въпреки това, от стратегическа гледна точка атаката във Формоса приключва с провал: не само опозиционните политически сили, като либералите и „официалните“ комунисти осъждат тази с нищо необяснима акция, но също така и съюзниците от „Истинската перонистка партия“, като една след друга силите се дистанцират от легалното крило на „Монтонерос“. Освен това, всички убити в казармите са редови новобранци, деца на селяни и работници, което незабавно се използва от правителството в пропагандната борба срещу герилята. И сякаш това не е достатъчно, единственият загинал офицер – Рикардо Едуардо Масаферо – е син на един от участниците в перонисткия бунт на генерал Вале през 1956 г..

Критически поглед към случилото се се носи и в редиците на създадената от „Монтонерос“ „Истинска перонистка партия“ (PPA); членът на Националния съвет на PPA и бивш министър на социалното благосъстояние Антонио Ломбардич по време на първия национален конгрес на партията на 16 ноември заявява: „Ние нямаме нищо общо с това, което се е случило във Формоса“. Тази напълно опортюнистична позиция не го спасява от арест през декември 1975 г. по обвинение в „подривни действия“ и „сътрудничество с герилята“.

Подобна реакция на операцията във Формоса се наблюдава и в съюзниците на PPA, влизащи в краткотрайния „Фронт за национално освобождение“. Лидерът на „Непримиримата партия“ Оскар Аленда, заявява, че решението за сътрудничество с PPA е „преждевременно“, прекъсвайки отношения с перонистите. Тази стъпка разбива цялата легална стратегия, тъй като Аленда трябва да стане начело на ФНО в случай, че намиращият се в доброволно изгнание в Мексико Ектор Кампора се откаже от ролята на „аржентинския Салвадор Алиенде“ (и той се отказва).

На 24 октомври „Монтонерос“ осъществяват още едно гръмко отвличане, залавяйки в плен управляващия завода „Мерцедес Бенц“ Хайнрих Франц Метц, който е освободен срещу откуп от 5 милиона долара на немския концерн. След два дни в Буенос Айрес организацията отново вдига шум: този път в резултат на засада срещу полицейски патрул на няколко десетки метра от катедралата в Сан Исидро са убити пет полицаи.

Успоредно с дребните акции на въоръжена пропаганда (атаки срещу полицията, фабричен терор, убийства на лица, свързани с ултрадесните сектори и репресивния апарат), „Монтонерос“ продължават да работят над укрепването на селската и градската „Армия Монтонеро“.

На 23 декември 1975 г. няколко отряда на организацията взимат участие в грандиозната „Битка в Монте Чинголо“: опит на бойните сили на ERP да завземат оръжейния склад „Доминго Виехобуено“, охраняван от 601-ви батальон. Целта на операцията е експроприация на повече от 20 тона различно оръжие за нуждите на партизанската война.

От сутринта около Монте Чинголо (едно от предградията на Големия Буенос Айрес) положението е напечено: мобилизирайки практически всички налични сили, Народно-революционната армия едновременно извършва около дузина разсейващи акции, включително покриването на централните пътища с барикади, нападения срещу районни участъци на полицията и нападение срещу казармата на 7-ми Пехотен полк в Ла Плата.

Генералната операция започва в 18:30 часа и приключва с пълен провал, като силите на ERP са разбити: непосредствено в хода на отбиването на нападението партизаните губят 62 души (в това време докато отбраняващите се войници губят само шестима), а през следващите часове в многобройните престрелки и сблъсъци в предградията между Буенос Айрес и Ла Плата са убити повече от 30 бойци. Според данни на правителството, в бойните сблъсъци, кипящи в гъстонаселените южни райони в течение на един ден, марксистите губят 167 човека. Във всеки случай, „Битката в Монте Чинголо“ е началото на края за ERP, защото физически е унищожен практически целият градски военен апарат на организацията.

Като резултат за „Монтонерос“ от сраженията в Монте Чинголо е забраната, наложена на сутринта на 24 декември на дейността на „Истинската перонистка партия“. Опитът за легално участие в политическия живот приключва с провал. През следващите месеци деятелите на забранената партия във връзка с кампанията с убийства и отвличания, а също и заради многобройните арести, започват лека-полека да напускат Аржентина.

Пред лицето на тези събития „Монтонерос“, осъзнаващи необходимостта от продължаване на политическата борба в перонисткия лагер, коригират своята стратегия: след забраната на PPA е обърнато основно внимание към „Базовите групи на истинските перонисти“ (Unidades Basicas de los Peronistas Autenticos), напълно легална мрежа от автономни клетки на политически активисти, развиващи дейност във всички обществени сектори.

Залповете на най-грандиозната битка не заглъхват и отново се чуват изстрели: на 12 януари 1976 г. няколко десетки бойци на „Монтонерос“ атакуват полицейската академия „Хуан Вусетич“ в Ла Плата с цел завземането на намиращия се тук боен хеликоптер. Атаката е отбита успешно, въпреки че след 20 дни всичко се повтаря отново – този път 50 бойци влизат в битка с двеста полицаи, намиращи се в академията. По време на интензивното сражение са убити трима партизани. Под натиска на пристигащото армейско подкрепление партизаните са принудени да се разделят на няколко групи и да отстъпят в близката гора, където сблъсъците продължават още няколко часа.

В този момент организацията взима решение да поеме падналото знаме от ERP на селската партизанска война. Като се има предвид, че в началото на 1976 г. в планините на Тукуман в състава на замиращия отряд на ERP „Рамон Роса Хименес“ (който само през януари 1976 г. в битка с армията губи около 150 човека) наброява три дузини бойци, а в градовете на провинцията вече е изградена мрежа за подкрепа, наброяваща около двеста човека, Националното ръководство решава да преобразува „Базовата бойна логистична група“ в т. нар. „Планинска група на Армия Монтонеро“ (Fuerza de Monte del Ejercito Montonero), където влизат хора, свързани основно с полуразбития селски териториален фронт на „Монтонерос“ – „Аграрните лиги“ и „Аграрното движение“, действащи в северните провинции на страната (Салта, Мисионес, Кориентес).

%d0%b0%d1%80%d0%b6%d0%b5%d0%bd%d1%82%d0%b8%d0%bd%d0%b0Зоната на бъдещите действия заема североизточната част на провинция Тукуман (североизточно от Сиера де Медина и департамента Буруяку). Много скоро тук е направено разузнаване и са подготвени повече от 40 места за бъдещите лагери и скривалища.

Като резултат от една от разузнавателните експедиции е неочакваната среща на 13 февруари 1976 г. в гората между 65 бойци на „Армия Монтонеро“ и подразделението на парашутистите в близост до Ел Кадилял. В хода на започнатата битка са убити няколко офицери от „Армия Монтонеро“, сред които Хуан Карлос Алсогарай (син на армейския генерал Хулио Алсогарай), който се отличава с това, че участва в опит по отвличането на собствения си баща-реакционер, който в резултат на започната стрелба на улицата е ранен.

След разкриването на подготовката за селска гериля, доста тежките загуби и унищожаването на голяма част от тайниците, „Монтонерос“ не успяват да възстановят силите си в провинцията и проектът за развиване на партизанска война в селските местности е приключен.

В началото на март ситуацията в страната се влошава. Икономическите проблеми се усложняват от политическите проблеми: правителството повече не е способно да се справя с наплива от терор, обхващащ страната. Средно на всеки пет часа в Аржентина се извършва по едно политическо убийство, а на всеки три часа се взривява по една бомба.

И ако от септември 1974 г. до ноември 1975 г. жертвите на политическите битки са малко повече от 700, то от началото на декември 1975 г. броят на жертвите веднага клони към стотици.

Продължават да развиват, укрепват и разширяват зоната на своите действия ултрадесните ескадрони на смъртта. Въпреки оставката и експулсирането на Лопес Рега в качеството му на посланик в Испания, – основен протагонист на незаконната борба с герилята, – неофашисткият терор не просто не спи, а нараства в пъти. Тъй като сега различните ескадрони на смъртта (Команда за организация, Аржентински антикомунистически алианс, Команда на освободителите на Америка и т.н.) се подчиняват и финансират не от конспиративната клика, намираща се в министерството на социалното благосъстояние, а от ръководството на Федералната полиция и Генералния щаб, което позволява да се започне мащабно настъпление не само срещу левите активисти, но и срещу аполитичните работници, недоволни от икономическата политика на властта. По този начин, само за 1975 г. от ескадроните на смъртта са убити повече от триста души, а броят на отвлечените, заплашваните и битите е трудно да бъде пресметнат.

Жестокостта и безскрупулността на ултрадесните не знае граници – техни жертви стават не само левите, действително замесени в антиправителствени деяния, но и лицата, имащи към герилята доста отдалечено отношение. Например, под ударите на ултрадесните попадат семействата на партизаните. Така през декември 1974 г. „изчезва“ братовчеда на Марио Фирменич Марио Норберто, който в продължение на много години вижда своя роднина само по снимки във вестниците. В Кордоба „Командата на освободителите на Америка“ през 1975 г. убива родителите, брата и сестрата на загиналия през 1972 г. по време на клането в Трелева Марио Пухадас, един от ръководителите на опита за бягство от затвора в Росон. Точно по същия начин неофашистите постъпват с бащата на отдавна загиналия Карлос Капуано Мартинес, като го застрелват в първите дни на март 1976 г. Аналогично в навечерието на военния преврат от ултрадесните в Кордоба е убит един от синовете на загиналия Маркос Осатински (вторият му син, който е на 15 години, „изчезва“ по-късно).

Страдат и деятелите на работническото движение, които са осакатявани и убивани от неофашистите. Например, във фабриката на компания „Bendix“, разположена в индустриалната зона на Буенос Айрес, само за първия месец на 1976 г. са отвлечени 16 металургични работници, активисти на местния синдикат. Като отговор на десния терор в този случай е революционният терор: на 29 януари в завода нахлуват 14 бойци на „Монтонерос“, които убиват двама ръководители на производството, след което, украсявайки стените със заплашителни лозунги, застрелват при отстъплението един полицай.

В навечерието на преврата политическото насилие в страната достига връхната си точка. Обявявайки на 11 март началото на Третата военна национална кампания, „Монтонерос“ създават нов водовъртеж от насилие: от 11 до 18 март по време на акции по „експроприиране на оръжие“ в Кордоба, Росарио и Буенос Айрес са убити 16 полицаи, а други 10 са ранени.

Декларирайки, че „всеки човек, облечен с униформа и носещ оръжие – независимо от принадлежността му към една или друга класа – е съучастник в антинародните репресии и е отговорен за всички зверства и убийства, извършени от репресивните сили“, военно-политическата организация предизвиква „епидемия от военщина“, понякога преминаваща всякакви рамки на приличие.

Например, няколко седмици преди идването на власт на хунтата на Видела, един от членовете на „Перонистката милиция“ е задържан от полицаи с цивилни дрехи на автобусна спирка в Уилям Морис. „Милиционерът“ оказва активна съпротива, хвърля по служителите ръчна граната, след което бяга. На следващия ден, 13 март, няколко бойни отряда на „Милиция Монтонеро“, водени от жаждата за отмъщение, идват да патрулират в района: те спират минувачите, проверяват документите им, обяснявайки в същото време: „Ние сме монтонерос и търсим полицаи“. След около половин час един от „милиционерските“ колективи се натъква на агент в цивилни дрехи – нещастният Рамон Ечевария, – който веднага е обезоръжен и след това застрелян.

Но най-гръмката операция от този тежък период е покушението срещу главнокомандващия на въоръжените сили и бъдещ диктатор Хорхе Рафаел Видела: на 15 март мощна бомба се взривява на площад Колон в близост до сградата на Генералния щаб, в резултат на което загива водачът на армейския камион Алберто Блас Гарсия, а други 29 военнослужещи, включително и четирима полковници, са ранени.

На 17 март в Буенос Айрес отново е извършена „милисионада“ – този път от милиционерските отряди „Маркос Осатински“ и „Едуардо Хенсен“ са изпълнени около 50 едновременни акции: палежи, взривявания, препречвания на пътища, обстрелвания.

В контекста на тази ужасяваща ситуация, когато изстрели и взривове се чуват всеки ден, различните обществени сектори, безумно уморени от насилието и икономическите неуредици, са принудени – кой със съжаление, кой с ентусиазъм – да признаят необходимостта от връщане на власт на военните: единствената сила, която е способна да наложи ред в страната. Тези настроения постепенно започват да се поддържат и от буржоазната преса.

В нощта на 24 март, арестувайки Исабел Мартинес, военните извършват най-накрая назряващия отдавна държавен преврат. Начело на правителството става генерал-лейтенант Хорхе Видела. Обявено е извънредно положение, а по улиците на градовете се появяват армейски патрули. През първия ден от военното управление – 25 март – стотици работници, студенти, политически активисти и „подозрителни граждани“ се оказват в затворите, заловени без никакво юридическо основание в домовете, квартирите или на работните си места. Започва дългия, почти седем годишен период на т. нар. „Процес по национално преструктуриране“ – именно такова наименование получава идващият на власт военен режим.

Източник: Никитич Винтер