Интервю с Хосемари Лоренцо Еспиноса

52407077_416917942378458_1992402253071253504_n

Хосемари Лоренцо Еспиноса е историк и автор на книгата „ЕТА. Историята не се отказва“. Интервюто се занимава с историческата дъга на баския национализъм в Еускал Ерия, Баската националистическа партия, ЕТА, нейното разпускане и краят на въоръжената борба.

– Какво беше ЕТА (Баско отечество и свобода) и откъде произлиза тази въоръжена организация?

– Това е една организация или политическа група, която е използвала въоръжената борба, за да постигне или спомогне за постигането на целите си. Появява се през 1958 г. в Билбао. Първо като група за учене, посветена на възстановяването на баския език, познаване на нейната история и нейните древни закони. Тогава тя става по-радикална. В началото на 1960-те години тя се присъединява към група млади дисиденти от Баската националистическа партия (EGI) и започва да използва оръжия.

– Какви политически цели е имала преди да остави оръжието и въоръжената борба?

– Целта на ЕТА през шестдесетте години на своето съществуване е да постигне независимостта на Еускади в едно социалистическо общество. С някои нюанси или стратегически различия, които предизвикаха няколко разцепления. Стратегическото изтъкване, по-общо, беше: Независимост, Социализъм, Обединение на баските и Euskaldunización (процес на баско налагане). Също така тя имаше тактическа алтернатива (KAS), за да говори за прекратяване на въоръжената борба, където предвиждат признаването на правото на самоопределение, подобряването на условията на труд, амнистията, политическите и синдикалните свободи и др.

– Какво е представлявало Кралство Навара и какво правят баския народ и език с автономната общност Навара?

– Кралство Навара е баска историческа територия във феодалния период. Подобно на Кастилия, Галисия, Арагон, Каталуния и др.
Въпреки това, което мислят мнозина, включително някои наварски поддръжници за независимост, то не е предшественик на баския национализъм, тъй като техните царе и граждани нямат национално съзнание, а принадлежат към родолюбивото наследство на феодалните царе. Те си сътрудничат с царете на Кастилия и Арагон във войната срещу мюсюлманите (т.е. срещу Андалусия), въпреки че по-късно са завладени от Кастилия-Арагон (1512), губейки своята независимост.
Тогава Навара изчезва като такова кралство, въпреки че ще запази своите „фуерос“ (закони), както и другите баски територии в някаква феодална федерация до войната на карлистите през XIX век.
Баският език е документиран на територията на Навара от римско време. Като език navarrorum. Няма съмнение, че речта на баските, с повече или по-малко диалектни различия, се говори от останалите баски и вероятно по-късно се разширява до Риоха и част от Кастилия.

– ЕТА искала ли е самоопределение за Навара като част от Еускал Ерия? Като организация, която е вярвала в социализма, какво е искала за баската работническа класа по въпросите за труда, жилищата, здравето, положението на пролетарските жени…?

– Политико-социалната цел на ЕТА винаги е била социализъм. Разбрана в класическите термини на марксизма-ленинизма. Не в социалдемократичния тип в помощ на капитализма, който се защитава от настоящите и фалшиви социалистически партии (всъщност социалдемократите). Твърдението за самоопределение е компромисно. То е второстепенно по отношение на независимостта, която би съответствала на всички баски територии, но самоопределението беше прието от ЕТА в Alternativa KAS, като условие за оставяне на оръжието.
По отношение на работническата класа стратегическото твърдение на ЕТА беше социализмът. Концепцията е включена в определението й за революционния национализъм. В това, което се смяташе за социалистически начин на производство в марксистките ленински термини.
Това означава, че работниците трябва да бъдат собственици не само на своя труд, но и на средствата за производство. И оттам самостоятелно да решават другите въпроси на баското общество по отношение на социалистическото равенство без социални класи или различия между половете и т.н.

– Защо ЕТА има на своето лого секира и змия около нея? Какво означава това? Какво представлява „Арано Белца“ и защо има знаме с името й и орел?

– Секирата символизира сила, дързост, смелост, а змията – хитрост, интелигентност. Създателят на анаграмата е Ликиниано, баски анархист, заточен в Ипаралде, свързан с кръговете в изгнание на ЕТА.
Аrrano beltza (черен орел) е символ на Санчо III. Един от царете на Навара. Наварските поддръжници на независимостта го смятат за първия владетел на баското кралство.

– Франция и нейните сили действали ли са по някакъв начин срещу ЕТА? ЕТА е обвинена, че използва Франция като люлка, за да се финансира с наркотици, оръжие и общува с мафиите.

– Без коментари. Няма сериозен автор или достоверен документален източник, който доказва част от това. Предполагам, че става дума за ежедневни отравяния от типа на OK Diario, Libertad Digital и т.н. Единственото историческо финансиране на ЕТА, което се осъществява, е в реквизациите или банковите грабежи, отвличанията на членове на висшата буржоазия или т.нар. „революционен данък“ за повече или по-малко заможни бизнесмени.

– Каква е връзката на националистическата левица и ЕТА със силите на поддръжниците за независимост на Ирландия? ЕТА подкрепяна ли е от ИРА и Ирландската републиканска армия за освобождение?

– Отношения с ИРА не съществуват. Само в произхода на въоръжената борба има паралелизъм. Без прекалено голямо значение. Препратките и влиянията на ирландския национализъм практически не съществуват от шестдесетте години.
През тридесетте години е имало баска националистическа група, която е помогнала на ирландците, когато търговията им е била блокирана от Англия, но оттогава няма източник или данни, които доказват някаква връзка.

– Да отидем в света на футбола. Защо почти всички баски футболни клубове в Еускал Ерия имат антифашистки и националистически привърженици? Тези фенове участват ли в политическия свят, националното освобождение, интернационализма…?

– Не знам също много за това. Истината е, че между баските и национализма има емоционална връзка. Особено в случая с Билбао, който винаги е с играчи от региона, родени или израснали в Страната на баските. Това винаги е било считано за признаване на националната идентичност. И това е било така, дори в ерата на Франко, когато ръководствата са били членове на най-испанската олигархия.
От друга страна, сегашната политизация на спорта, особено футбола, идва от характеристиките на популярността и масовостта и от манипулациите, които клубовете правят със своите привърженици. Антифашизмът също би бил обяснен с това обстоятелство.
Освен това светът на футбола е също толкова опетнен навсякъде.

– Как се случва това, че толкова много кокаин и хероин пристигат в Еускал Ерия и как се отразява на баската младеж? Какво отношение има това към „баския рок“?

– Преди всичко това беше през осемдесетте. Хероинът стана популярен като силно лекарство на бедните по целия свят. В случая с баските мафиите намериха добре настроена клиентела поради нейните характеристики на бунт и конфронтация със ситуацията. Едно от местата за развъждане, без съмнение, бяха музикалните фестивали. Сред тях на мода беше баският радикален рок с неговите елементи на радикална критика.
Има и версия, която твърди, че полицейските елементи толерират навлизането и разпространението на наркотици в големи количества и на достъпна цена, за да бъдат отвлечени младите хора. Да ги откажат социално и да избегнат включването им в мобилизацията за независимост. В ЕТА се прие тази теория, както се вижда от смъртоносните нападения срещу известни трафиканти от онова време.

Цялото интервю: https://boltxe.eus/2019/02/12/entrevista-a-josemari-lorenzo-espinosa-autor-del-libro-eta-la-historia-no-se-rinde/

Друг поглед върху спорта: Palestre Popolari в Италия, интервю с треньори от червените спортни зали на CoNaSP

training palermoИнтервю с двама треньори от Национална координация на народния спорт (CoNaSP), мрежа от спортни зали, ръководени колективно от антифашистите в Италия, идеите и историята зад тях и някои мисли за тези, които може би си мислят да започнат свое собствено подобно начинание.

Джулио: треньор и организатор от Palestra Popolare Valerio Verbano (Туфело, Рим)

Разкажи ни малко за историята на спортната зала.

Спортната зала беше скуотирана през 2005 г. Когато влязохме в сградата, тя беше в ужасно състояние. Веднага осъзнахме, че за да бъде функционална, трябват много средства. Все още нямаше съгласие между хората дали да се превърне в спортна зала, театър или обикновен социален център. Не успяхме да постигнем консенсус, а сградата беше в такова лошо състояние (липсваха части от тавана и стената и т.н.), така че идеята почти се изпари. Имаше няколко месеца закъснение и в този период собствениците заключиха сградата и си я върнаха. Окупацията обаче започна дискусия сред местните жители и други другари с цел желанието да се създаде пространство за събирания, което не е типичният социален център. Дискусията продължи дълго след окупацията.

Решихме да организираме поредица от дейности, за да финансираме проекта (вечери, концерти, дебати… такива работи) – да съберем средства, за да разберем дали можем да създадем начален бюджет, с който бихме могли да работим и подобрим сградата. Така през 2007 г. отново окупирахме пространството. Много реалности не съществуваха повече, бяхме създали вече сдружението на Валерио Вербано ONLUS (не за печалба), което се занимаваше с много пари. Махнахме ключалките и влязохме отново в сградата. Започна работа, която продължи 13 месеца. (Влязохме в сградата през септември 2007 г. и официално я отворихме през октомври 2008 г.). В процеса взехме банков заем, а един от другарите ни дори ипотекира къщата на баба си! Тя живееше в квартала, била е партизанка, беше наистина ангажирана и искаше да види работещ проекта за спортната зала. Особено поради факта, че в квартала има много млади хора, много наркотици и пристрастяване, много престъпления, а създаването на спортната зала (здравословно пространство), което би отдръпнало младежите от улиците, привлече много жители на квартала. Това беше от съществено значение.

И така започнахме това предизвикателство. Много от нас вече имаха опит, като например аз бях треньор в друга Palestra Popolare три години. Другите треньори или дойдоха от същата среда, или тренираха в „традиционните“ спортни зали. Така че повече или по-малко имахме добра база, от която да започнем. От тук нататък започнахме това пътуване, основно фокусирано върху бойните спортове, но главно защото повечето от нас дойдоха от тези дисциплини. Първата година в спортната зала беше почти прекалено добра. Имахме огромна реакция от хората в квартала, други хора чуха за спортната зала и дойдоха от другаде. Това ни окуражи, бяхме млади и вярвахме, че вече сме направили голяма част от работата, така че се отпуснахме малко. През втората година рискувахме много. Осъзнахме, че искаме сериозно да продължим идеята за народния спорт (да се състезаваме на регионално и национално ниво, да привлечем младите хора да се състезават). Така че решихме, че имаме нужда от човек, който би посветил цялото си време на управлението на спортната зала. Започнахме счетоводен процес, за да оценим нашите финанси и да разберем ясно дали можем да финансираме това. Човекът нямаше да получава пълна заплата, а определени пари, защото ако си тук всеки ден от сутрин до вечер няма да можеш да излезеш и да спечелиш повече от 200 евро. Така че, да, оправихме нещата и оттам нататък имахме показателен растеж. Този октомври ще отпразнуваме 10 години. Превърнахме се в основно място не само в Италия, но и в други части на Европа.

palestra

Palestra Popolare Valerio Verbano, Туфело, Рим

Защо бяхте толкова успешни според теб?

Мисля, че бяхме толкова успешни, защото успяхме да разчупим механизма, с който Palestra Popolare се идентифицираше като място, където тренират активисти. За нас не е точно така, винаги сме мислели, че народният спорт трябва просто да бъде народен. Днес спортът е напълно отнет от хората от работническата класа. Няма същата достъпност, както преди. Досега сте имали достъп до „Dopo Lavoro Ferroviario“ (социални и културни сдружения след работа), където хората можеха да плащат малко пари и да тренират. Днес спортът се е превърнал в стока по най-лошия начин. Наричам спортните зали (по шеговит начин) търговски центрове на спорта. Трябват ти банкова сметка, IBAN, харчиш по 100 евро на месец… което човек от работническата класа не може да си позволи. Така че нашата логика беше с термина „popolare“ да върнем на хората онова, което им беше отнето. И в този случай имаме предвид спорта.

Сега как да ви го върна? Трябва да го върна по начин, който позволява на човек да тренира по най-добрия възможен начин на цена според работническата класа. Тук заплащаме 30 евро на месец и осигуряваме квалифицирани инструктори, лични треньори, лекари, физиотерапевти и диетолози. Имате екип от хора, които ви следват и ви карат да се състезавате както на регионално, така и на национално ниво (за желаещите), и на аматьорско ниво за тези, които искат. Имаме серия от курсове както на състезателно, така и на аматьорско ниво.

Част сте от мрежа. Разкажи ни за нея.

Да! Мрежата CoNaSP: Coordinamento Nazionale Dello Sport Popolare (превежда се като: Национална координация на народния спорт). Появи се през 2014 г. от поредици от национални реалности. За съжаление често, когато създаваш тези проекти между онези, които искат да водят и тези, които искат да прокарат собствената си политическа линия… не успяхме да включим всички спортни зали. Разбрахме, че за съжаление много народни спортни зали правят само политическа логика и това не може да работи за нас. Не мога да си помисля да попитам някой, който влиза през вратата, дали е другар, дали има членство в групата. Ясно е, че активист от дясното крило никога няма да влезе в palestra popolare. Но да, това създаде разцепление, защото някои казват, че народните спортни зали трябва да бъдат за антифашистките активисти. Рalestra popolare сама по себе си има антифашистки ценности. Няма нужда да пиша, че сме антифашистка спортна зала, наричаме се Palestra Popolare Valerio Verbano (кръстена на 19-годишен антифашист, който беше убит в дома си от фашистите). Така че същността на спортната зала е ясна. Във всеки случай този дебат намали броя на спортните зали, които се придържат към CoNaSP. Много от тези други спортни зали не са на високо ниво, където могат да се интегрират правилно в мрежата, но за нас това е срам, защото може да е реална възможност. Накрая никой от нас не искаше да се обедини за това как и защо.

Имаме 9 спортни зали в Италия и създадохме тази мрежа, за да сме сигурни, че можем да осигурим растеж както в организацията, така и в обучението. А от създаването на мрежата сме свидетели на показателен растеж както за треньорите, така и за спортистите. Основно CoNaSP е мрежа, която позволява на треньорите, спортистите и участниците като цяло да споделят умения чрез представяния, семинари и срещи. Но спортът е в центъра на дискусията и е основният възел на дискусията. Ясно е, че политическият дискурс е свързан (защото всички ние идваме от тези реалности), но е по-скоро като политика в контекста на спорта. Например, как да се борим с мафиотските механизми на федерациите, как да преодоляваме сексизма и расизма в областта на спорта и т.н.

туфело

„Добре дошли в Туфело: свободен и бунтовнически квартал“ (Графити на входа на Туфело)

Как засягате неравенствата?

Бойните спортове винаги са имали табу, напр. „Тя е жена и е боксьор?“. Мисля, че най-добрият отговор е даден от самата жена. Тренирал съм толкова много жени, които могат напълно да поразят мъж. Това е така, защото тези, които практикуват бойни спортове, са тези, които вярват в тази дисциплина. Очевидно на официално ниво, ако организаторът на срещата вместо да гледа представянето на боеца гледа в нейния задник се намесвам и обаждам на отговорния човек. Обявяването на тези неща публично помага да се наруши това системно поведение. В спортната зала този проблем не възниква.

Каква е връзката между антифашизма и спортната зала?

Връзката се подразбира в името на спортната зала. Посветихме тази спортна зала на Валерио Вербано, другар от Autonomia Operaia. Той избра конкретен път. Реши да разследва (чрез фотографски и писмени досиета) връзката между държавата, десните екстремистки групи и мафиотските организации и ги публикува с имена и информация. Той избра този тип действие, който му струва живота, когато беше застрелян в дома си от фашистите пред лицето на своите родители. Така че посвещаването на тази спортна зала на паметта му е емблематично за антифашизма.

В спортната зала моят начин да практикувам антифашизма е да се уверя, че децата и младежите растат с ценностите на равенството и антирасизма; да растат със съзнанието на нашите истории без да им се втълпяват. Не идвам при теб, за да ти кажа „ти трябва да бъдеш х или у“, а те подтиквам да стигнеш до собствени заключения. Моят антифашизъм произвежда култура и в историческо време, когато статистиката ни казва, че 47% от италианците са функционално неграмотни. Така че поставянето на младите хора в състояние да разберат редица неща е наистина важно.

Разбира се, извън спортната зала моят антифашизъм приема друга форма.

Casa Pound разви свои собствени спортни зали по муай тай. Можеш ли да ни разкажеш нещо за тях?

Да: Il Circuito – Circolo Combattenti Casa Pound. Това е верига, която е успоредна на Palestre Popolari. За съжаление всички тези красиви думи, които са използвали, вероятно са ги откраднали от собствения ни речник, очевидно доказано, че просто пикаят срещу вятъра. Всеки път, когато имаше нападения в Италия, където са замесени хора от Casa Pound, всички те са свързани с Circuito. Най-скорошният случай (само да цитирам един) е, когато другарите ни от Squadra di Calcio Ardita (Сан Паоло) бяха нападнати. Бяха арестувани 9 души и всички те бяха членове на Circuito Casa Pound във Витербо.

Il Circuito Circolo Combattenti Casa Pound има своя собствена мрежа. Те се състезават на национално ниво, но не се гледа на тях с добро око и често се случва да бъдат помолени да напуснат. Това се случи наскоро във верига, организирана от организация за насърчаване на спорта. Бяха помолени да напуснат, след като изпълниха римски поздрав след среща. Съдията ги помоли да си тръгнат и ги нарече луди. На институционално ниво не се гледа добре на тях.

Всъщност те често работят в затворени вериги, където основно се бият по между си и просто се размазват един друг и това е всичко. Това е система, която не обичаме да приемаме. Да, ако имаме турнир, където различни palestre popolari се събират за ден и се състезават и споделят умения, ок. Но що се отнася до антифашизма, когато се състезавам, аз се боря срещу фашист и там трябва да покажа на какво съм способен. Защото мога да гарантирам, че ако вляза на ринга с тениска на Palestra Popolare Valerio Verbano (или някоя друга спортна зала palestra popolare) и се изправиш пред лицето на десен активист, то неговият инстинкт е да те смаже от бой. Така че или ще го биеш, или си прецакан.

Луиджи: треньор и организатор от Palestra Popolare Palermo (Сицилия)

Разкажи ни за Palestra Popolare Palermo.

Palestra Popolare Palermo се появи като „Associazion Sportiva“ през 2013 г. Това е сдружение, което оперира в официалните вериги най-вече в три дисциплини: бокс, муай тай и силов трибой. Това е кулминацията на едно пътуване, започнало през 2003 г. То започна в социален център (Centro Sociale ExKarcere). Все още има спортна зала в окупираното пространство. Тя се появи от нуждата на колектива да организира пространство, където да се практикува спорт отвъд логиката на пазара. В пространството няма дискриминация на расова, полова и класова основа.

Този проект е привлекателен за всякакви различни хора в града. Така че по принцип не само за другарите, не само за тези, които са политизирани, особено в пролетарските части на града. Ние си поставяме въпроса как да интегрираме различни групи от хора без да бъдем реалност, която предлага по-малко от останалите реалности. Хората започнаха да тренират в спортната зала, но скоро искаха да направят качествен скок към състезателното ниво и ние не успяхме да осигурим това (дори на организационно ниво изоставахме от официалните вериги в спорта).

Важният въпрос беше следният: да не се отказваме от каквито и да било аспекти на нашия проект (да бъдем антифашисти, антирасисти, антисексисти, антикапиталисти), докато в същото време сме в състояние да влезем в официалните вериги на спорта. Дори и защото именно в тези пространства (извън социалния център) хората, които не са политизирани, спортуват. Така че създадохме ASD: Associazione Sportiva Dilettantistica (Аматьорска спортна асоциация). В рамките на устава на ASD ясно заявяваме нашата политика и какво означава спортът за нас (народен поглед върху спорта). Така че, да, започнахме това пътуване и постигнахме отлични резултати още от самото начало. Първоначално в бокса, но впоследствие и в други дисциплини, напр. муай тай и силов трибой. Имаме няколко полу-професионални боксьори, докато през май 2018 г. нашият боксьор Джанлука Бентивеня ще се състезава за Националния колан в супер лека категория. Нашата Вердиана Минео също така се класира на първо място в регионалното първенство по силов трибой в нейната категория и всеобщо. Това е нашата динамика.

Така че ние сме ASD и като проект се придържаме към CoNaSP, за който съм сигурен, че Джулио ви е разказал. В CoNaSP се опитваме да продължим паралелността между включването на хора в нашия политически проект, като същевременно осигуряваме качество на спорта, което е отлично и не по-малко от това, което можете да намерите в друга спортна зала.

Смятаме, че за да се прави спорт по народен начин трябва да бъде добавена стойност, а не нещо, което да замества качеството на спорта, който се преподава и практикува.

palestra palermoИмаш ли някакви съвети към новопоявяващите се червени спортни зали?

Важното за всички пространства, които имат за цел да предадат политическо послание, е да не се изключват от останалата част от общността, да не се отлъчват. За да предадат тези послания (а не просто да пропагандират на „избраните“), тези пространства трябва да бъдат отворени за града. И ако градът не може да стигне до тези пространства, именно тези пространства трябва да отиват там, където са хората.

Така например в Палермо наскоро започнахме проект, където отидохме в колежа и създадохме класове по бокс в спортната зала. Защото не идентичността на пространството характеризира посланието, а посланието е това, което характеризира идентичността на пространството. Уроците, които преподаваме, имат политическо въздействие, което се характеризира с нас, които ръководим курса.

Често съществува риск (а в Италия някои спортни зали вървят в тази посока) от създаването на пространство само за „елитите“, само за тези, които вече са активисти. Но ако вече си активист, то значи, че вече си в правилната посока и изглежда малко безполезно. Ако си активист, то става въпрос за трениране и формиране, което може да има своето място, но е малко излишно да се популяризира. Всъщност най-добре е да не се популяризира изобщо.

Важното е да разграничим двете неща. За нас всичко, което е политическо, е отворено, а не затворено.

palermo tournament

Турнир в Palestra Popolare Palermo

Каква е антифашистката атмосфера в Палермо в момента?

Скуадизмът работи, само ако изкара хиляди хора на улицата, както направихме в Палермо. Трябва скуадизъм и организиране на общността, ако едното изключи другото, то е частично.

Силата без масово движение не позволява на другите да се включат. Тогава антифашизмът започва да изглежда като нещо, което се извършва само от активисти и поради това изключва много хора, които не могат да се ангажират или не знаят как да се включат. Така че скуадизмът трябва да бъде последван или придружен от големи народни движения, към които всички могат да се присъединят. Например, демонстрацията с тиксото. Следователно изграждането на народна сплотеност и антифашистко участие.

За повече информация за Palestra Popolare Vlerio Verbano моля посетете (и дайте харесване): https://www.facebook.com/ppvv2008/

За Pelastra Popolare Palermo: https://www.facebook.com/palestrapopolarepa/

Материал на Brighton Anti-Fascists

Три интервюта с анархисти, участващи в събитията в Барселона през юли 1936 г.

Интервю с Диего Абад де Сантилян

диего абад де сантилян

Диего Абад де Сантилян

Какво си спомняш за 19 юли?

Първо трябва да кажа, че ние знаехме за предстоящия бунт на военните. Диац Сандино беше шеф на летището край Барселона. Няколко дни преди 19 юли той обискира един офицер, който тръгваше за Майорка, и намери в него доказателството за конспирацията. Попита ни какво да прави и ние го посъветвахме да предупреди републиканското правителство, за да вземе необходимите мерки. Диац Сандино замина за Мадрид, където го заплашили с арест и му казали, че е манипулиран от лудите анархисти, че армията не може да въстане срещу републиката и прочее глупости. След завръщането си в Барселона разбра, че е предаден и поиска от нас защита, която му осигурихме веднага. Наши хора, които той въоръжи, поеха охраната на летището. Това можеше да обясни факта, че през следобеда на 19 юли самолети прелетяха над казармата Атаразанас, но изсипаните бомби паднаха на 600 метра от целта. Прекарахме дни и нощи преди уречения ден в подготовка на нашия отговор срещу фашистките бунтовници. На 17 юли президентът на Каталония Компанис, който навярно е размишлявал за събитията от октомври 1934 г., поиска среща с делегация на НКТ и ФАИ. Отидохме, за да видим какво ще ни предложи. Трябва добре да се разбере, че бяхме изцяло лишени от средства. Този, който имаше пистолет, беше цар. С Компанис размяната на мнения беше повече от ясна. Дискусията се водеше най-вече от Гарсия Оливер. Нямам спомен аз и Дурути да сме казали нещо важно.
– Имаме нужда от оръжие – започна Гарсия Оливер.
– Властта няма друго, освен това, с което са въоръжени силите на реда. Не можем да ги разоръжим – отговори Компанис.
– Ние сме единствените, които могат да победят, но нямаме оръжие. Нашите оръжейни бяха разрушени от вашите сили.
Очевидно Компанис беше впечатлен. Дурути, чиято репутация беше широко известна, беше прекарал лоши дни и нямаше особено приветлив вид. Когато Компанис разбра, че и представител на ФАИ ще присъства на срещата, той сигурно е очаквал да види някакво още по-страшно чудовище от Дурути. Моето присъствие го успокои. В края на срещата се обърна към мен: „Слушай, ден и нощ ще бъда до телефона. В случай на нужда, не се колебай да ми телефонираш“. Накратко, получихме доверието му, но нищо повече.
Имаше и други опити да намерим оръжие. В Цивилната гвардия (Жандармерията) генерал Арангурен ни прие – мен, Аскасо и Дурути, – но не получихме нищо. А те имаха всичко, което ни липсваше. Когато излизах от щаба им, един офицер от авиацията се насочи към мен: „Знам, че вчера тук беше доставено леко стрелково оръжие, да идем да го потърсим!“ Нямаше никой. Претърсихме етажите, разбихме няколко брави и наистина намерихме оръжейна с 200 пистолета. Ако Аскасо и Дурути бяха останали, можехме да вземем всичките, но сам взех колкото можах: 30-40 пистолета и няколко кутии боеприпаси. Добре, че ме познаваха, иначе щяха да ме лишат от моето съкровище. Вече се беше зазорило на 19 юли. Битката се завърза след това.

Какви впечатления си съхранил?

Мога да гарантирам, че никой боец на НКТ не остана у дома си. Всички бяха на улицата, на поста си. Дори безсилни, защото не бяха въоръжени, всички бяха тук в очакване. Един народ се надигна и го стори, защото ние бяхме тук, легендарният Дурути беше тук, в първата редица. Имахме влияние и народът ни подкрепи. Това беше нашата битка, но в един момент народът пое инициативата, без какъвто и център да му диктува някаква линия на поведение. Един пример: видях артилерийска колона фашисти да пристига и да изненадва 10-12 наши бойци. Те бяха в капан и не можеха да отстъпят. Скриха се зад една порта и щом колоната отмина, изненадващо завзеха последния топ, обърнаха дулото му и започнаха да обстрелват колоната. Тежките оръжия се превземаха с такива атаки. Без заповеди, без съвети и предварителни планове. Народът пое сам инициативата и това беше нещо изключително. В Мадрид и другаде ставаше същото. Военната отбрана на Мадрид беше невъзможна. Мадрид трябваше да падне, но един цял народ отхвърли фатализма, съпротивляваше се напук на всякакви тактически и стратегически закони. Това се случи в Испания, защото в недрата на народа анархистическото движение го импулсираше.

Как се организира Централният комитет на антифашистките милиции на Каталония?

В Барселона, след двудневни битки и много безсъние, трябваше да се организира хаосът. Градът беше надолу с главата, без транспорт и всичко беше затворено. Първата ни задача беше да пуснем в ход фабриките и транспорта. Капиталистите и другите началници в повечето случаи бяха избягали. Работниците създадоха фабрични комитети и организираха производството. В транспорта също. Тук нямаше никакви заповеди. Спонтанно, работниците, както и селяните вземаха решенията, които бяха наложителни.
Идеята за организиране на Централния комитет на милициите се роди по същия начин на улицата от въоръжения народ. НКТ беше сама в състояние да ги накара да функционират, но тя действаше внимателно, като даде същото числено присъствие в Централния комитет на социалистическия синдикат ОСР. Когато ги информирахме за това си решение, те не дойдоха и казваха: „Защо? Вие имате смазващо мнозинство“. На което Гарсия Оливер отвърна: „Тук да, но другаде ние ще бъдем в малцинство, а вие ще сте мнозинството. Надяваме се да постъпите по същия начин“. Прилагахме максимално работническата демокрация, това беше неоспорим факт.

Интервю с Хуан Гарсия Оливер

хуан гарсия оливер

Хуан Гарсия Оливер

Как преживя военния пуч от юли 1936?

Може да звучи нахално, но го преживях както очаквах. Членовете на Конфедералния комитет за отбрана на НКТ за Каталония се противопоставиха на военния бунт, точно както бяха предвидили. Знаехме как ще действат бунтовниците. Те нямаха силно въображение що се отнася до техниката на държавния преврат и освен това ни познаваха твърде зле. Мислеха си, че ще минат като на парад, без сериозна съпротива от наша страна, както обикновено. Тяхното невежество беше нашата сила. Новото беше, че съществуваше една добре организирана сила – нашите кадри за отбрана, решени да се бият.

Как по-конкретно?

Наскоро бяха открити много казарми от властта. Те образуваха един вид ветрило и доминираха над работническите квартали в покрайнините. Един от проблемите, стоящи пред нас, беше да оставим ли военните да излязат от казармите? Другият проблем беше трябва ли да призовем към генерална стачка? Според мен не трябваше: първо, защото нейната степен на ефикасност е във всички случаи спорна и освен това би изострила слуха на военните. Идеалното от моя гледна точка беше работниците да излязат на улицата без призиви за стачка. Дадохме две нареждания: от една страна да оставим войската да излезе от казармите, за да не ги превърне в крепости, и от друга – щом излязат, да се надуят сирените на текстилните фабрики и на корабите в пристанището като психологическо оръжие. Риск печели, риск губи. Залагахме на това, че ако не се съмняват в победата си, военните няма да се въоръжават до зъби. Рискувахме и спечелихме. Атакувани в тила, военните бяха изненадани и бързо разколебани. Без муниции, малко по малко започнаха да се предават. Единственото събитие, което не предвидихме, беше поведението на генерал Годет – командващият въстанието в Барселона. Виждайки, че ситуацията е безнадеждна, той поиска да преговаря с президента Компанис, за да се предаде на властите и да подпише прекратяване на огъня. Проблемът беше в това, че единствената легитимна власт тогава беше Конфедералният комитет за отбрана на НКТ за Каталония. Така ние решихме да продължим битката до пълното поражение на бунтовниците. Решението беше взето от комитета на площада пред театъра под един камион. Така мина всичко, без големи изненади.

Не оставяш никакво място за „спонтанния подем на масите“?

Те ни последваха. „Революционната гимнастика“ предполага, че кадрите на отбраната ще бъдат първи в битката, поемайки всички рискове. В това се различавахме от псевдореволюционерите, които практикуваха метода „Да се въоръжим и тръгвайте!“ Когато видя ръководителите на НКТ да поемат към центъра на града, работническата класа разбра, че този път часът на революцията наистина е ударил. В Сарагоса, обратно, действаха „по старому“: стачният комитет призова за революция и се скри в една изба. Естествено, призивът им не беше последван.

На 20 юли 1936 г. се състоя известната среща с Компанис. Как мина тя?

Щом нашата контраатака срещу пучистите приключи успешно, Компанис се обърна към Регионалния комитет на НКТ, който назначи делегация. Отидохме да чуем предложенията на Компанис, след което се оттеглихме, за да ги разискваме.

Каква беше твоята гледна точка върху ситуацията в този момент?

Повече от всякога аз исках да извършим цялостната, радикална и тотална Социална революция без половинчати мерки. За мен беше повече от ясно, че Компанис иска да ни превърне в пазачи на „сигурността“. За него нашият Комитет на въоръжените работнически милиции беше нещо като полицейски комисариат. А ние се борихме за революцията и трябваше да я завършим, като продължим да настъпваме напред.

На един прочут пленум на местните Федерации на анархистическото движение на Каталония, мисля през август, според Цезар Лоренцо в книгата му „Власт и Социална революция“, ти си казал: „Или ще сътрудничим, или ще наложим нашата диктатура“?

Установявам, че прескачаш една твърде важна глава от нашата история. Това не ме учудва, защото тази глава често я пропускат, включително Лоренцо, Пейрац и други. Преди събранието, за което говориш, имаше друг пленум на регионалните федерации на CNT, FAI и FIJL (Иберийската федерация на безвластническата младеж), който се състоя на 23 юли и беше от решаващо значение. На другия ден след нашата победа, ние анализирахме ситуацията в Каталония. Аз предложих да въведем незабавно и безкомпромисно свободния комунизъм (така испанците наричат анархокомунизма), за която цел трябваше да премахнем всякаква власт и да разчистим терена от политиците за инициативата и революционното творчество на масите. Моето предложение беше отхвърлено от пленума. С изключение на един-единствен делегат, анархистическото движение (CNT, FAI и FIJL) отказа на 23 юли да вземе нещата в свои ръце и да установи анархокомунизма. След като взе това решение то отстъпи терена на другите сили.

Как си обясняваш този избор и факта, че ти се оказа напълно изолиран?

НКТ стана жертва на проявление на самопарализа. Дотогава Конфедерацията беше във възход, тя преодоля всички препятствия, включително най-трагичните. Когато обаче се намираше в зенита си и революцията беше на една ръка разстояние, тя удари спирачките и с това скочи от влака на историята (по същия начин би се почувствал ефектът, ако Земята спре за част от секундата своето въртене около Слънцето). И днес още плащаме последиците от това натискане на спирачките от пленума на 23 юли. Отказвайки да продължим напред, под претекст, че часът на анархокомунизма не бил ударил, пленумът спря възхода на нашето движение. То беше парализирано.

Но по-конкретно какво се случи? Кой спря движението?

Главният майстор на това, под претекст, че английската флота заплашвала Барселона, беше Сантилян. Спомням си, че му отговорих: „Ние нямаме правото да спираме, когато 400 другари загинаха в Барселона, за да живее революцията“. Аз се бих, за да защитавам тази последователна позиция. Правих го в памет на миналите боеве, за честта на бойците, които срещах от 17-годишната си възраст, които отказваха компромиса, и с мисълта за другарите, които загинаха през последните дни. Но аз бях победен и се подчиних на решението на пленума. От този момент нататък, историята на НКТ е история на едно сгромолясване. Пленумите, които последваха 23-то юлския, щяха да отбележат само етапите на това падение. В своите спомени аз давам многобройни примери за неща, за които Пейрац никога не говори. Така, когато по повод на едно общо оплакване против парализирането на действията по фронта на Арагон, се стигна до искане за отстраняване на Дурути и замяната му с Ховер – моята намеса позволи на Дурути да остане на поста си. Оттогава престанах да бъда непримирим революционер и се превърнах в помирител.

Ти си мислил, че след пленума на 23 юли не остава нищо друго?

Известно време се надявах, че чрез Комитета на милициите ще мога да създам революционен полюс, който би могъл да ни послужи, за да потеглим отново напред. Идеята ми беше, че като запазим максимално влияние в милициите, ще бъдем готови за деня, в който организацията ще си даде сметка, че е сбъркала пътя. Този ден не дойде. Влязохме в логиката на компромисите. Въпреки това, аз винаги очаквах, че организацията ще възобнови дебата от 23 юли и ще приеме една революционна линия.

Да вземе властта?

Не! Алтернативата беше следната: или ще сътрудничим на едно правителство, без да можем да го контролираме, или ще го свалим и ще проведем Социалната революция във всички области. Разликата е колосална. Отказвайки да участва в управлението, щеше да е по-добре, ако НКТ се заемеше изцяло с революцията, увличайки масите от колебаещи се или предпочитащи невъзможния неутралитет. Ако беше нужно, тя можеше да назначи едно правителство на левицата изцяло под свой контрол. По такъв начин функционираше Комитетът на милициите. Ние го ръководехме. Това нямаше нищо общо със случилото се в последствие, когато влязохме в правителството на Ларго Кабалеро в слаба позиция спрямо блока на всички останали: социалисти, сталинисти, републиканци, национал-автономисти и всякаква подобна сган.

Когато говориш за контрол над правителството, мислиш ли че НКТ имаше средствата и възможностите да го осъществи? Нейната сила беше твърде различна в различните региони. В Каталония може би беше възможно да се защитава твоята максималистка линия, но другаде – не.

Аз винаги съм вярвал в ролята на действените малцинства. Те са тези, които трасират пътя. Ако следваме твоите разсъждения, за каталонската НКТ не е имало друг път, освен да стане реформистка. Тръгвайки от хипотезата, че другите региони нямат капацитета на Каталония, Конфедерацията не трябваше да предприема нищо, освен да се задоволи и да търпи. Да търпи, но докога? Колко години? Аз не казвам, че разсъжденията ти са лишени от основания, но доведени до логическия им край, те узаконяват реформизма. Аз бях привърженик на това да вървим напред, да опитаме, увличайки масите с примера на Каталония, да продължим Испанската революция.

От гледна точка на доктрината обаче такъв контрол над властта също е ерес и не издържа, нали?

На НКТ се падаше да демонстрира, че е възможно да извърши революцията, без да налага своята диктатура. Нейната сила почиваше върху колективния ѝ капацитет. Защо трябва да предричаме неуспеха на своята революция? Да се мисли така, означава, че нямаме доверие в собствените си идеи. Анархистите вярват в човека. Това е съществена разлика с марксистите. В Испания синдикализмът прокламира анархистическата идея от самото начало. Беше дошъл часът, в който ние можехме да покажем на какво сме способни. Днес можем да анализираме грешките си или да ревизираме някои от постулатите си, но повече никога няма да се питаме трябваше ли да извършим революцията, или не.

Защо, когато установи, че твоята позиция е в малцинство, ти не се противопостави открито на мнозинството?

Противопоставих се. Още вечерта на пленума събрах членовете на групата „Nosotros“, разширена с Маркос Алкон, Мануел Ривас, Хоакин Аскасо и още двама-трима другари. Обясних им, че предвид разнородния характер на НКТ, позицията ѝ не ме учудва особено и добавих, че както и в други моменти от историята ѝ, единствено една смела акция на групите, без „водачески“ претенции, би могла да промени курса на събитията. В заключение им направих следното предложение: преди колоните да потеглят за фронта в Арагон, трябваше да ликвидираме властта на „Народния фронт“ в Барселона и в цяла Каталония и да вземем нещата в свои ръце. Дурути се противопостави, макар да признаваше, че моите аргументи са валидни. Той декларира, че е привърженик на изчакването да превземем Сарагоса преди да действаме. Възразих му: „Какво ни доказва, че в условията, в които ще се развият боевете, ти ще превземеш Сарагоса?“ Моята теза беше, че нашата бърза победа зависи от капацитета ни да очертаем едновременно следните три кръга: един с център Барселона, втори – с Галисия и трети – със Севиля. Ако един от тях липсваше, войната щеше да бъде продължителна.
Повтарям: ако ние спечелихме в Барселона, то е, защото бяхме успели да създадем военна сила, отговаряща на нуждите на въстанието. Като се кажеше утре в толкова часа на това место, тя беше там. Кадрите на отбраната бяха млади, обучени хора, готови за борба, въоръжени и сигурни. В Барселона това работеше и точно то липсваше в другите региони, особено в селските зони, което, според мен, е една от главните причини за неуспеха на революцията.

Интервю с Хосе Пейрац

хосе пейрац

Хосе Пейрац

В момента на военния пуч от юли 1936 г. вие бяхте в Барселона?

Да, но аз не участвах в сраженията в центъра на Барселона, понеже бях в предградието Хоспиталет. Нашият квартал внимаваше какво става в намиращото се в съседство историческо селище Санс. Бяхме близо до една важна казарма – на пехотата от Бруш – и мислехме, че войските ще атакуват Барселона от запад, където бяхме ние. Имахме малко оръжия. В моята група бяхме петима с един-единствен пистолет. Щастие е, че военните не влязоха от тази страна, защото нямаше да направим кой знае какво. Те нападнаха през централния булевард Диагонал, проникнаха в центъра на града и завзеха цяла Барселона с изключение на седалището на правителството. Държаха пощата, телефонната централа, хотел Риц, площад Каталония, пред университета и стигнаха чак до площад Испания. Войските контролираха цяла Барселона. Случилото се после е трудно обяснимо. То е свързано с реакцията на народа, от която НКТ съумя веднага да спечели в този психологически момент, за да промени курса на събитията. Що се отнася до мен, аз участвах в атаката на Пехотинската казарма с други анархистки групи. Тя беше изоставена от главните войскови части, насочили се към центъра, и ние завзехме картечници, карабини, гранати – цял арсенал, което не беше за пренебрегване по-нататък.

Отговорът на пуча беше ли резултат на планирана и ръководена акция, или се дължеше на спонтанността?

Мисля, че имаше много спонтанност, която понякога е по-ефикасна от методичното провеждане на военните операции, защото е непредвидима. Когато един шахматист мести една фигура върху дъската, неговият противник винаги може да намери отговор, за да попречи на плана му. Най-добрият начин да се блокират действията на една армия не винаги е да се противопостави друга армия, освен ако тя не е по-мощна или по-добре екипирана. Ако срещу една класическа армия, технически подготвена по старому, дисциплинирана и имаща стратегически познания, ти се опитваш да формираш друга армия от същия тип, загубата ти е 100% сигурна. Точно това се случи с нашата война. В Барселона на 19 юли стана нещо съвършено различно: армията излезе на улицата и окупира стратегическите точки на града, но нейните командири оставиха огромни пространства и хората се промъкваха навсякъде, стреляха от покривите, смесваха се с войниците и рушеха бойния им дух. Така малко по малко дисциплината рухна, вече никой не знаеше какво да прави, командирите не можеха повече да командват, нито войниците се подчиняваха на заповедите им. Накрая, пред тях застана алтернативата – да се предадат или да загинат. Така беше спечелена битката за Барселона. Другояче казано, аз не съм сигурен, че ако имахме един прецизен план, нещата щяха да протекат толкова добре. Фактически, ние не получихме никакъв съвет, освен „да не спим“ и да се прегрупираме в синдикалните клубове. А и оръжия ни липсваха, за да изработим един ефикасен боен план. Вярно е че, атакувахме няколко оръжейни склада и няколко закотвени в пристанището кораби, но това не беше достатъчно. Трябва да признаем и това, че гвардията за атака срещу безредиците беше по-скоро на наша страна, а жандармерията остана неутрална, което ни услужи много. Ако в този момент цивилната гвардия беше поела риска да застане на страната на армията, всичко щеше да стане доста по-сложно. Но повече от всичко, за нашата победа над армията допринесе войнственият дух на бойците-анархисти. Те имаха в актива си още много други революционни удари. Макар и недисциплинирани, те бяха тренирани в уличните боеве и имаха готовност за саможертва, без която борбата е невъзможна.

Имало ли е случаи на войнишки бунтове?

Не вярвам. Стана нещо друго. Имаше психологически момент, който бихме могли да наречем нарушаване на равновесието. Докато войникът има до себе си началник, който го командва, тежестта на дисциплината го кара да се подчинява, дори и да е анархист. Ние имахме цели зони, в които хиляди от нашите приятели не направиха нищо. В самата Сарагоса, където протече конгресът на НКТ през май в една атмосфера на апотеоз, приятелите не мръднаха. Липсваше им инициативност като тази, която имахме в Каталония. Това, което стана ясно в Барселона е, че докато войникът е в усмирителната риза на дисциплината, той е само една машина, която се подчинява на заповедите и стреля по своя баща или децата си. Но когато точката на равновесие се измести и ситуацията се обърне във вреда на военните, дисциплината рухва и войниците се разбунтуват. Когато тълпата в Барселона завзе оръдията на артилерийската част на една от казармите и започна да я обстрелва, дисциплината се срина, противникът беше напълно деморализиран и ние спечелихме сражението. С тези оръдия се приближихме до седалището на генералния щаб. Освен ако не иска да се самоубие, за един войник е много трудно да се противопостави на заповедите. Имало е в миналото случаи на неподчинение и опити да се превземе казармата Кармен в Сарагоса, но те пропаднаха и бунтовниците, сред които имаше и няколко офицери, бяха избити. Подобна история имаше през 1933 г. в Кордоба, но такива случаи са съвсем редки.

Превод на Георги Константинов

MONTONERAS PATRIA LIBRE (Интервю с „другаря Антонио“)

Еудалд Кортина

MPLВ качеството на въведение

През юли 2010 г. имах среща с бивш боец на еквадорската революционна организация „Montoneras Patria Libre“ (MPL), представящ се като „другаря Антонио“, който предостави документация за това движение и отговори на някои въпроси, отнасящи се за дейността на тази военно-политическа организация.

– На лично ниво как се развиват твоите политически възгледи до присъединяването ти към MPL?

– В студентските си години работех в няколко леви организации, като например „Партията на марксистите-ленинисти в Еквадор“. Освен това участвах активно в дейността на „Федерацията на трудещите от Пичинча“ и „Работнически дом“.

– Какъв беше мотивът да се присъединиш към MPL?

– Революционният компромис и необходимостта от развитие на революционния процес в Еквадор. Точно както в Централна Америка и в някои страни от Южна Америка, тук въоръжената борба изглеждаше надежден начин за идването на власт. Това беше жива идея: блестяща, поразителна, пример за преданост и саможертва.

– Ако е възможно би ли могъл да кажеш на каква степен е участието ти в дейността на MPL?

– На йерархичната стълба аз съм някъде по средата. Също взех участие във въоръжените акции в Еквадор и Колумбия, където действахме заедно с „Армията за национално освобождение“.

– Откога престана да участваш в работата на MPL и какви мотиви стоят зад тази стъпка?

– В момента, когато в Еквадор се случи пренареждане на силите и на първо място дойдоха хората от групата „Alfaro Vive Саrajo“, докато „Монтонерас“ благодарение на предателството на ръководството постепенно стигнаха до провал. Тогава отидох в Колумбия, за да продължа борбата си.

– В какъв контекст се случи появяването на MPL?

– В момента, когато Еквадор попадна в ръцете на ултрадесните от „Социално-християнската партия“, оглавявана от Леон Фебрес Кордеро. Още при управлението на демохристиянина Уртадо пристъпихме към формирането на организацията, а след идването на власт на Фебрес Кордеро „Монтонерас“ започнаха да провеждат своите първи военно-политически операции: в самия разгар на репресиите, нарушенията на правата на човека, измъчванията, преследванията и убийствата. Така се появи MPL.

– Дарио Вилямисар говори за сливането на различни групи, сред които и част от бойците на AVC в хода на формирането на MPL. Можеш ли да разкажеш към какви именно идеи се придържаха тези обединени в организацията групи?

– Да, ние се обединихме под едно знаме с активистите на „Революционен народен фронт Елой Алфаро“ (FRPEA) и левите християни, т.е. членовете на християнското крило на „Лявото революционно движение“, които драматично скъсаха с традиционния марксизъм и встъпиха на чисто народнически еквадорски позиции, свързани с идеите на Алфаро.
AVC не участваха във формирането на нашата група. Въпреки че тази структура беше близка до нас стратегически, опирайки се на платформата на марксизма-ленинизма, национализма и борбата с олигархията, идеологически MPL беше по-широко движение, имаше по-обширна идеология за съпротива и се базираше на по-внимателно изучаване на еквадорската ситуация. Въпреки това, ние, както и AVC считахме, че е необходимо да се държи на нашите еквадорски корени, затова и приехме името „Монтонерас“ – името на селските опълченци, благодарение на които през 1895 г. Елой Алфаро идва на власт.

– Какво позволи да се обединят толкова разнообразни политически проекти и организации в едно движение?

– Най-вече съществуващите тогава политически обстоятелства за борба срещу терористичната държава на Фебрес Кордеро и олигархията. Всичко това позволи да се представят нашите обши идеи за социална борба, бунтовничество и възможно развитие на въоръжената борба.

– Какви идеологически източници съставят доктрината на MPL?

– Най-вече това е „Историческият проект за освобождение“, базиран на народния национализъм. Проект, който е вдъхновен от никарагуанските сандинисти. Имаше също препратки към марксизма, но повече в контекста на методологията, защото нашите идеологически предпочитания се въртяха около фигурите на Руминяви, Еухенио Еспехо, Алфаро, Симон Боливар – икони на нашата история и разбира се като пример за новия латиноамерикански човек ни служи Ернесто Гевара. Нашите представи бяха повече от ясни: практически марксизъм, революционно християнство, боливаризъм, алфаризъм и коренен, народнически мироглед. Основният ни лозунг беше „Боливар, Алфаро и Че!“.

– От гледна точка на програмната политика, какво предлагаше MPL на еквадорския народ?

– „Историческият проект за освобождение“ беше програма на обединението на всички фронтове: селски, синдикален, военен, студентски. Обединения, за да може народът с оръжие в ръце да вземе властта, установявайки „правосъдие на свободата“ с дълбоки националистически тенденции. Говореше се за създаването на исторически революционен блок с Куба, Никарагуа и Ел Салвадор.

– Документацията на MPL постоянно се позовава на „Проект Дъга“, като на стратегически план на движението. Какво представлява този проект?

– Накратко, това е план за работа сред народните маси, синдикатите, индианските общности, студентските групи и селските колективи. Названието идва от индианския бунт, случващ се преди повече от 20 години, влизащ в историята като „Въстанието на Дъгата“, което беше за нас един от примерите на героичната борба на нашия народ за национално освобождение.

– Какви обстоятелства ви обръщат към въоръжената борба?

– Международни обстоятелства. Например, Никарагуа, Ел Салвадор и Колумбия, идващи в авангарда на борбата. Също пълната непригодност на „формалната демокрация“ и капиталистическата система. Трябваше удар, бутащ тази грохнала страна в бездната. Този удар трябваше да бъде въоръжената борба.

– Как стратегическата концепция на MPL се съпоставя с концепцията за „революционна народна война“?

– Тази концепция означава най-вече необходимостта от „задълбочаване“ сред народа посредством огромна работа с масите и вече оттук да се започнат военни операции от териториален характер, т.е. военно-политически окупации. И MPL, и AVC въобще не се отнасят към тази концепция, тъй като основно внимание се обръща на градската, а не на селската гериля. Нещо повече, ние доста ограничихме работата си в селата.

– MPL имаше ли постоянна въоръжена структура или всяка отделна акция се е извършвала от различни хора, въоръжаващи се за конкретния случай?

– Да, имахме постоянна, но гъвкава военна структура. Всяка военна акция се извършваше от нея.

– Действията на бойците бяха ли структурирани в определени рамки или организацията се стремеше към едновременното участие на всички членове, както в политическата, така и във военната работа?

– Предполагаше се военно-политическа активност на всички участници в движението, подчинени на Националното ръководство и Висшето военно командване, което се ръководеше от другаря „Мануел“, лидер на военното и логистично крило на MPL…

– Какви първи акции от военно-политически характер извършва MPL?

– Едни от първите наши акции са кражбата на меча на Алфаро и завземането на „Храма на свободата“. Също извършихме завземане на работнически синдикати и акции на въоръжена и политическа пропаганда, насочени срещу правителството и олигархията. Например, отвличайки члена на Конституционния съд, доктор Енрике Ечеверия, ние ударихме по Леон Фебрес Кордеро, чийто представител във висшия съдебен орган е Ечеверия.

– MPL отстояваше в качеството на тактическа линия позицията на „интегралната борба“, т.е. комбинирането на всички форми на борба (политическа и военна, легална и нелегална, открита и подполна). На практика как се развиваше организацията във всяка от тези сфери? Как се координираха тези аспекти на борбата?

– Военните и политическите операции винаги са има за цел привличането на народните симпатии. Това често подчертаваше другаря „Мануел“ и провеждайки всяка операция, ние се опитвахме да постигнем тази цел. В резултат на това в един момент имахме огромни симпатии от страна на легалните народни групи. Пример за това е символичното предаване на мачете от „Montoneras Patria Libre“ на генерал Франко Варгасо Пасос, който след въстанието във военната база в Таура („Ел Таурасо“) и отвличането от войниците на президента Фебрес Кордеро беше амнистиран в замяна на свободата на лидера на страната. След това ние активно подкрепихме генерала на бунтовниците в хода на президентската кампания през 1988 г.

– Какво форма на борба доминира в историята на MPL?

– Основно въоръжената пропаганда, защото главната наша задача в първите етапи от дейността беше получаването на симпатиите на народа. Пречеха ни доста обстоятелства да развиваме борбата си по-широко: ограничения в оръжието и хората, слаба идеологическа подготовка на много от нашите другари, предателства, измъчвания и убийства от страна на правителствените сили.

– Какво беше вътрешната форма на организацията на MPL?

– Това беше вертикална структура. Висшето военно командване и Националното ръководство формулираха целите и задачите, които се изпълняваха безпрекословно, въпреки че съществуваха определени канали за обсъждане.

– Как беше структуриран военният организъм на ръководството?

– Съществуваше висше военно командване, съставено от пет човека, на които се подчиняваха отговорни лица. Абсолютно всички структури трябваше да изпълняват заповедите на този съвет.

– Като се има предвид, че става въпрос за подполна военно-политическа организация, може да се попита дали е съществувала някаква вътрешна демокрация?

– Както бе казано, имаше възможност за дискусия посредством специално създадени за това схеми. Не мога да кажа, че е съществувала някаква демокрация, защото нашата концепция на организация се базираше на специфичната йерархия на подполната структура.

– Съществува мнението за огромни финансови загуби от MPL. Така ли е?

– Да, за това има потвърждение. Например, това се отнася до отвличането на едрия търговец от Таура, испанец по фамилия Берокал, директор на столичния хиподрум. Всички пари, получени за неговото освобождаване изчезнаха, също както и другите средства, идващи при нас от Колумбия. Буквално потънаха в забвение. Днес знаем, че различни негодници са ги похарчили за купуване на апартаменти, коли и различни развлечения.

– В момента, когато MPL обявява за себе си пред еквадорското общество, AVC вече развива своята военно-политическа дейност в страната. Как можеш да опишеш AVC?

– „Монтонерас“ заявиха за себе си, когато беше завзет Олтарът на героите, разположен по склоновете на Пичинча; мястото, където се провежда Битката при Пичинча на 24 май 1822 г. – историческа дата за освобождението на страната от властта на Испания. В този момент AVC наистина вече широко развиваха своята борба.
Въпреки че AVC се считаха за последователи на Елой Алфаро, ние се смятахме за по-всеобхватно народно движение. Движение, което претендира да бъде наследник на дълбоките исторически традиции на борбата на нашия народ, започващи още от времето на войнствения инк Руминяви, оглавяващ съпротивата срещу испанското робство.

– Съществувала ли е някаква координация между MPL и AVC?

– На първо време, да. Ние координирахме нашите пропагандни военно-политически акции. След това, като епилог ние дори подписахме декларация за съвместни действия срещу режима на Фебрес Кордеро.

– Съществувала ли е координация с други национални революционни организации?

– В контекста на работата с масите контактувахме с легални синдикати, селски общности и някои леви организации.

– В средата на 1980-те години в Колумбия се проведе среща на членовете на местните бунтовнически организации, учредяващи координационен център на герилята. В Никарагуа и Салвадор подобни обединени блокове станаха един от факторите за победата на герилята. Вие някога планирали ли сте да създадете нещо подобно тук в Еквадор?

– Ние разглеждахме този проект от самото начало на своята история, но за съжаление различните обстоятелства и работата на правителството не ни позволиха да формираме подобен блок.

– На международно ниво с какви революционни организации „Монтонерас“ са поддържали отношения?

– С FARC и ELN в Колумбия, с никарагуанския FSLN (Сандинистки фронт за национално освобождение) и перуанското MRTA (Революционно движение Тупак Амаро).

– „Монтонерас“ взимали ли са участие в действията на революционни организации в други страни?

– Да. Наши бойци първо преминаха обучение в школите на FARC и ELN в Колумбия с всички последици. Лично аз прекарах няколко години в редиците на ELN. Дори днес някои другари продължават да се сражават там.

– Едно от предложенията на MPL се състои във формирането на „Боливарианско движение за континентално освобождение“. Как приключи този проект?

– С пълно поражение. Кризата, която порази AVC и това, което се случи с нас не позволиха дори да се пристъпи към осъществяването на този проект.

– Еквадор е страна със силен индиански фактор. Каква беше стратегическата линия на MPL по този въпрос?

– Както бе казано, индианският народ е част от нашата история. Ние винаги сме чувствали това и именно затова организирахме „Проект Дъга“, въпреки че в движението имаше другари, които се отнасяха критично към индианското движение.

– Кои бяха лидерите на MPL?

– Орландо Перес, Фабиан Рамирес, Лурдес Родригес – господа, които днес можем да видим в легалната политика, сътрудничещи си със сегашното правителство, което показва провала на нашия „Исторически проект за освобождение“. На плещите на тези „революционни лидери“ лежи тоталното унищожение на нашите бази и прахосването на кадрите на MPL. Освен това с ръководството беше тясно свързан Витери Сунига, за когото днес имаме точни сведения за неговата работа за режима и ЦРУ. Показанията на този човек в „Комисията за истината“ са скрити под псевдонима „Агент 098“.
Именно заради откровената капитулация другарят „Мануел“ по-късно, намирайки се в затвора, зашлеви шамар на Орландо Перес. Това беше конфликт между обикновен човек, разполагащ с висока военно-политическа подготовка (какъвто беше „Мануел“), и интелектуален сноб, политически импотентен, какъвто беше Перес.

– Какви средства използваха „Монтонерас“, за да донесат своята позиция до еквадорския народ? Какви информационни органи, както публични, така и вътрешни съществуваха?

– Нашата историческа, националистическа, революционна и преобразователна позиция донасяхме до хората първоначално посредством изданието „Montonero“, а след това с помощта на вестниците „Ние сме тук, приятелю“ и „Наша Америка“. Всички тези списания се издаваха нелегално и с ограничен тираж.

– Както каза по-рано, MPL поддържа кандидатурата през 1988 г. на генерал Франко Варгас Пасос. Защо решихте да подкрепите именно него, а не другите кандидати, номинирани от левите партии?

– Защото това беше фигурата, символизираща въстанието срещу правителството на Кордеро, защото генералът споделяше нашата алфарска националистическа позиция и защото беше родом от провинция Манаби – точно както и лидерът на освободителната революция Елой Алфаро.

– Вие атакувахте правителството на социалдемократите в този момент, когато се опитваше да спечели симпатиите на народните сектори и да започне диалог с бунтовническите движения. Как си обясняваш тази откровена войнствена позиция?

– Социалдемократите излъгаха народа. Действително тяхната политическа платформа беше на принципа „движение напред“, но това беше само маскарад. Това правителство е отговорно за унищожаването на многобройните народни и синдикални организации, проведено с подкрепата на Комунистическата партия. Рене Мауге, Педро Саад Ерейра – тези комунистически лидери направиха достатъчно, за да прекратят дейността на народните движения и групи. Социалдемокрацията беше само параван, зад който се криеше олигархичният режим, унищожаващ планомерно своите противници. Например, една от нашите ключови фигури, поетът Густаво Гарсон, беше отвлечен и убит по време на това правителство. Както и много други. Под лозунга за „промени“ социалдемократите напълно дадоха страната на Международния валутен фонд, отвориха всички врати за проникване на монополния чуждестранен капитал. Какво да кажем, когато Сесар Вердуга, министър на правителството и полицията, откровено работеше за ЦРУ.

– Каква позиция заемаха „Монтонерас“ по време на преговорите за включването на структурата на AVC в легалната политика?

– Това беше откровен театър, фарс, посредством който правителството на Борха унищожи AVC. Ние решихме да продължим борбата и действаме до ден днешен в контекста на новия проект „Comuneros de Liberacion Nacional“ (Комунари за национално освобождение).

– Но вие също водехте преговори с правителството за разоръжаване…

– MPL магически изчезнаха в течение на правителството на Борха. Националното ръководство и Висшето военно командване се саморазпуснаха, мотивирайки това със загубите на базите и бойците. Това не е вярно. Просто ръководителите се оказаха твърде откъснати от редовите членове. Сесар Вардуга плати много пари на нашите ръководители за това формално „саморазпускане“.

– И MPL фактически продължи въоръжената борба?

– Ръководителите на движението бяха легални фигури, които обявиха саморазпускането. От този момент престанахме да разглеждаме тези хора като наши лидери. Много оперативни бази и редови бойци продължиха борбата под други знамена. Някои от тях отидоха да се сражават в Колумбия.

– MPL възниква през 1985 г. и не провежда никакви срещи до октомври 1991 г. Защо?

– Защото първото ни задача след създаването беше консолидирането на масите, а не провеждането на фиктивни събрания. Ние работехме над това доста внимателно и в резултат бяхме разкрити от полицията и военните. Нямаше време за конгреси и асамблеи – трябваше да се оцелява.

– С каква цел беше проведена тази първа асамблея?

– С цел да се продължат по-нататъшните политически цели, да се структурира военният и политически апарат, да се определят географските зони на работа и стратегията за борба.

– Какви бяха основните изводи на тази партийна конференция?

– Необходимостта от преструктуриране на организацията за продължаване на борбата в контекста на „Историческия проект за освобождение“.

– Първата асамблея определи като цел на борбата на MPL постигането на „пълна демокрация“. Какво разбират „Монтонерас“ под това словосъчетание? Каква е разликата на тази демокрация от съвременната еквадорска система?

– Най-вече разликата в изборната система. Ние разглеждахме принципа на избиране на ръководители от членовете на низшите организации в съответствие с тези цели и задачи, които са поставени пред народа. Тоест, ние разбираме демокрацията като фактор, идващ отдолу, от низините на народа, а не насаждан отгоре. Самата същност на демокрацията се състои в прякото избиране, без вътрешни партийни избори с последващо номиниране, както е в сегашния Еквадор.

– Защо днес MPL продължават да водят бунтовническа линия в борбата за демокрация?

– Защото сегашната демокрация по никакъв начин не е инструмент на народа или израз на волята на народа. Това е фалшива демокрация, построена на базата на предизборните кампании, финансирани от международната и местната олигархии. Сегашното правителство на Кореа в този смисъл е също фалшиво, както и другите.

– Във военно отношение какво се е променило в стратегията на MPL?

– Ние осъзнахме погрешността на разделянето на политическите и военните аспекти. По принцип не се е променило нищо: тактиката, теорията и практиката вървят ръка за ръка, както казва Че.

– Какво се случи с MPL след провеждането на първата асамблея през 1991 г.?

– Външните обстоятелства, като например падането на Берлинската стена и разпадането на социалистическия лагер предизвикаха огромни идеологически разколи. Това стана допълнение към вътрешните проблеми, причинени от предателството на ръководството и изчезването на нашия главен военен лидер, другаря „Мануел“, за когото до ден днешен не знаем нищо. Не знаем какво се случи с него след като пътува от Пасто до Кито за осъществяването на една от мисиите.

– Накрая би ли могъл да дадеш лична оценка на историческото значение, грешките и несполуките, извършени от MPL като революционна организация?

– „Историческият проект за освобождение“ беше доста сериозен проект. Под това название се криеше стратегията и ръководещите революционни принципи, които до днес остават в съзнанието на някои съвременни революционни бойци и служат като пример за създаването на нови проекти, възникващи в различни страни. Основната ни грешка е доверието към легалните лидери, откъснати от редовия състав, които банално развалиха организацията заради големите пари: днес те са част от тази формална демокрация, която по никакъв начин не представлява интересите на нашия народ, а само интересите на олигархията и корумпираните. Масовата корупция в уж революционна партия е нищо друго освен революционна проституция.

Източник: Никитич Винтер

Интервю с Черно-червен фронт (Русия)

– Привет! Разкажете ни за вашата организация накратко.

– Поздрави! Самата идея за организацията се появи някъде през 2010 г. в група познати от различни организации и градове, виждащи проблемите в движението по един и същ начин. Колектив вече съществуваше, но не публично. През следващите години тази идея се трансформира силно в появата на все повече и повече нови неща. Ние излязохме като организация през 2013 г., когато се случи конфликтът в анархистичното движение. Тогава се видя, че разколът ще освободи някои заспали сили, така че всичко това изглеждаше доста перспективно. Появи се необходимостта да се формираме, за да вземем активно участие на страната на условните либертарни социалисти срещу условните либертарни анархисти. Последващите събития показаха, че надеждите са били илюзорни. Поради различни причини, най-вече заради нездравата обстановка в рамките на новия блок, ние все повече се отдалечавахме от бившите съюзници, като постепенно спряхме да се асоциираме с руското либертарно движение, въпреки че периодично участвахме (и участваме) в някои мероприятия и поддържаме връзки.

ччф6– Преди имаше предположения, че сте наследници на „Вольница“. Каква е вашата идеология?

– Хората от „Вольница“ нямат никакво участие в създаването на ЧЧФ, въпреки че по това време общувахме тясно с някои техни активисти. Това е слух на анархолибералите, за да плашат неутралните хора в движението, мнозинството от които така и не разбраха причините за конфликта.

Ние нямаме идеология. По-скоро може да се говори за методология, както при привърженици на Маркс още преди да бъде въплътена идеологията на марксизма. Ние все още нямаме нито възможностите, нито желанието да въплътим ясна форма на идеология и затова се движим чрез определен набор от цели и принципи, позволяващи ни да бъдем заедно и да задълбочим своя собствен възглед за обкръжаващия ни свят и преодоляването на противоречията на съществуващите идеологии в полза на някаква истина. Възможно е в определен момент да се откажем от методологията в полза на идеологията, но за това е все още рано да говорим. Можем да говорим за съществуването на някаква извънредно сложна истина и да се борим за тази истина, която нито хората, нито религиите, нито идеите споменават. Нихилизъм, не признаващ нищо, освен това, което вече не може да се признае, но е готов и признатото да отхвърли, ако се намери причина. В идеалния случай хората трябва да могат да гледат на един предмет еднакво, но го оценяват по различен начин, което поражда и борбата. Ако говорим в стандартните рамките на „политическата координатна система“, то в икономически план ние сме били и си оставаме социалисти, но тук разбирането ни за свобода, равенство и справедливост е много далечно от „левите“. Светът бързо се трансформира и унифицира и да не се признава това е само бягство и лицемерие или отчаян опит на последователни единици да вървят срещу течението. Въпросът е как хората ще съществуват на базата на бъдещата икономика, какви отношения и идеи ще се окажат най-приспособими към предстоящата реалност и ще помогнат за развитието и оцеляването. Ние се занимаваме с изучаването на различни дисциплини и в условията на абсолютен плурализъм обсъждаме интересуващите ни въпроси. Резултатите понякога са шокиращи, защото тезисно е по-добре да не се излагат, тъй като ще бъдат примитивно и неправилно разбрани, но нашите възгледи ни позволяват да общуваме с привърженици на всякакви идеологии, ако се явяват адекватни, а не фанатични привърженици на една или друга идея.

– Разкажете ни за символиката на вашето знаме?

– По отношение на символиката на нашия сайт има бележка http://www.libfront.org/about/uroboros. Може да се каже, че тя е актуална с промяната на времето. Тоест трябва малко да се напише текст в недемократичен, непрогресивен и йерархично-етатистки тон. Това е само една от формите на изразяване на това, което сме ние, и задълбочавайки своето разбиране по много въпроси, да се гледа на света със стар ракурс вече не е възможно.

ччф7– Какво е отношението ви към консервативната революция в духа на Ернст Юнгер? 

– В мнозинството от нас отношението е положително, въпреки че ние не сме привърженици на тази традиция или пък на някоя друга, но тя е оказала значително влияние върху нас.

– Кои исторически личности ви вдъхновяват? 

– Човекът е човек и няма нужда да го романтизират, защото след това ще разбиеш своите фантазии и ще стане ясно, че героят не е такъв, какъвто е изглеждал. Не знам дали може да се говори за вдъхновение, но безусловно има хора, които са ни симпатични като деятели или пък са привърженици на една или друга идея. За тези хора ние се опитваме да пишем в рубриката Rivolta. Не искам да споменавам някого отделно, тъй като това е личен въпрос за всеки, но като цяло има малко значение в настоящето.

– Как виждате бъдещото общество? 

– Ами, както казах, светът се унифицира. Математиката като цяло е съвсем съгласна с това https://medium.com/@sergey_57776/%D0%B1%D0%BE%D0%BB%D1%8C%D1%88%D0%BE%D0%B9-%D0%B2%D0%BE%D0%B9%D0%BD%D1%8B-%D0%BD%D0%B5-%D0%BC%D0%B8%D0%BD%D0%BE%D0%B2%D0%B0%D1%82%D1%8C-c48e0e3d8425. И ако бъдещото общество въобще съществува, то ще бъде по-скоро вездесъщо Общество на спектакъла и потреблението, където човек ще бъде заложник на Техниката и породения от нея морал. Можем само да гадаем колко ужасно ще изглежда това от наша гледна точка. Някаква смесица между Ги Дебор, „Мраморни скали“ на Юнгер и всичко това, за което предупреждава Теодор Качински в съчетание с новата ера на вярата в прогреса, безплодните лутания в микро- и макросвета, тоталната власт на корпорациите. Не виждам никакви пътища за осъществяването на утопията за равенство и братство. Ако говорим за най-приемливия, според мен, вариант за развитие на бъдещето, то това е общество, преодоляващо вярата в доброто и злото, социалния прогрес и другите буржоазни идеи (като романтизма, индивидуализма, правата на човека, обществения договор, естествения човек и т.н.), обуздаващо техниката, създаващо нов морал и култ (ако говоря за себе си, то нехристиянски морал и пантеистичен култ), намиращо свои смисъл на съществуване. Хората в този свят също са унифицирани, но това е в чест на времето. На това може да се гледа и като положително явление. Такова общество, според мен, може да бъде изградено само въз основа на плановата икономика. Но до този момент не се наблюдават никакви предпоставки за разгръщане на революционно движение, което да се бори за него. Досега тази позиция е стоическа – наблюдава се трагедията в развитието на света. Опитите да се предотврати триумфа на тази антиутопия са, разбира се, необходими, но разговорът за методите е отделна тема.

– Имате собствено издателство. Какви книги сте издали досега?

– Ние не страдаме от прекомерно чувство за собствена важност и гледаме иронично, както на своите „сили“, така и на силите на всички революционери, които тресат въздуха. Трудно е да се нарече издателство. Тук няма никаква постоянна работа или някакъв колектив. Просто това е само една марка. Преди време издадохме лошо преведен сборник със статии на Ерико Малатеста и „Нравствени начала на анархизма“ на Пьотър Кропоткин. По-късно имаше самоиздаден тираж на „Анархизмът в Япония“ и „Анархизмът в Корея“, който никога не видя бял свят, и едва след това се отпечата брошурата „Анархизмът в Япония и Корея“. Сега работим (но много бавно, и ако говорим директно, то сега работи само преводачът) върху интересна биография на една анархистка.

– Разкажете ни за предлаганите от вас тренировки по бойни изкуства. 

– Всичко това започна още преди 5-6 години в различни горски краища, когато това беше още актуално. След известно време един наш съратник, работещ във фитнес зала, се договори за взимане под наем на залата. След това този проект започна да се развива по-интензивно. За последните 4 години през нашата зала са минали стотици хора: някои веднага разбираха, че това не е по силите им, други се преместваха или започваха да работят в непоносим ритъм и т.н. Но в същото време се създаде гръбнакът на добрите другари, който научи доста хора, които не са се занимавали преди с такова нещо на базова техника, която могат да прилагат в живота си. Някои виждаха за достатъчно това, други се преместваха на различни места, за да научат повече, но при това и оставайки при нас. Нееднократно сме взимали участие в различни турнири и открити рингове, ходили сме на открити тренировки в различни клубове и при различни треньори, канили сме ги и при нас. Ние нямаме илюзията за възпитание на бойци с такива редки тренировки, но и такава цел не сме си и поставяли. Този проект само помага за поддържане на формата и помага на тези, които не са се занимавали с бойни изкуства целенасочено да получат базови представи за това, което е напълно достатъчно за един средностатистически човек. На базата на кръжока за бойни изкуства с течение на времето започнахме да провеждаме и други спортни мероприятия.

– Сътрудничите ли си с други организации? 

– Не, отдавна не сме си сътрудничили, въпреки че поддържаме контакти с отделни хора. Кръгът на организациите, където са тези хора, е доста обширен. Понякога посещаваме техни мероприятия и ги каним при нас.

– Доколкото знаем, вие сте застъпвате за свободното използване на оръжие. Как стоят нещата с използването на оръжие в Русия? 

– В Русия гражданите могат свободно да притежават дългоцевни, гладкоцевни (пушки, ловджийски пушки със сачми) и нарезни оръжия. Също могат да притежават травматични „оръжия с ограничено поразяване“. Привържениците на легализирането на оръжието смятат, че травматичното оръжие е недостатъчно и трябва да се разрешат късоцевното нарезно оръжие (пистолети), позовавайки се на положителния опит на други страни. Сферата на продажба на оръжие, както и почти всички сфери в нашата държава, е прекалено бюрократизирана и монополизирана. Ето защо ефектът от борбата на организация „Право на оръжие“ с мудния държавен апарат е слабо забележим, но все пак се води дейност за просвещаване на гражданите, което не е зле.

– Какво представлява „Племя“?

– „Племя“ е наш „в широк смисъл туристически“ проект. Организираме малки излети, получаваме нови знания за живота в природата и работата с различни технически средства. Освен това това е просто пътешествие из просторите на планините и горите в различни части на света. Не искам повече да разказвам за „Племя“, тъй като това са вътрешноплеменни тайни и интереси. Но лично на мен проектът ми се вижда доста перспективен.

– В Русия сред много младежи от тези среди е разпространен здравословният начин на живот и стрейт едж културата? Вие пропагандирате ли тези неща?

– Сред нас и нашето обкръжение има стрейт-еджъри, привърженици на здравословния начин на живот, вегани и вегетарианци. При нас има пълен плурализъм по отношение на това. Ние не пропагандираме това, но и не пропагандираме обратното. За нас основното е човек да бъде на ниво, когато е нужно. Сред руската младеж като цяло най-вероятно има тенденция към здравословния начин на живот и спорта, но не може да се говори така за общата маса.

– Какво е положението с днешното революционно движение в Русия? Има ли силни леви организации? 

– Положението ми се вижда вегетиращо. И условно „дясното“, и условно „лявото“ движение в последните години са заспали. Хората се срещат, общуват, провеждат някакви вътрешни мероприятия, издават книги, пишат статии, но публичните акции носят по-скоро маргинален характер. Но никого не го вълнува това, защото очевидно стана ясно, че това носи повече проблеми, отколкото ползи. Не знам за леви организации, които могат да се нарекат силни и като цяло движението не разполага с огромен потенциал.

– Оказват ли се силни репресии срещу противниците на властта в Русия? 

– След събитията в Украйна натискът отново се засили. Възможно е това да е частично и да е станало причина за апатичното състояние на политическата среда. Няма някакви прекомерни репресии: обикновено призоваване към следствието, задържания, проваляне на турнири, концерти и т.н. Срещу по-известните активисти може да бъде заведено и дело, но като цяло има някакъв баланс.

– Някои комунисти смятат, че в Русия животът при Путин не е лош и разглеждат Русия като антиимпериалистична страна. Какво бихте им казали по този въпрос? 

– Животът в Русия за много хора наистина не е лош и дори младежите без никакви връзки и пари имат много повече възможности, отколкото в другите страни. Разбира се, можеш да се стремиш към повече и да го постигнеш с доста бързи темпове, но в нашата власт стремежите са съвсем други. Трудно е да се предположи какви плюсове виждат комунистите в този режим, но тук техният възглед за антиимпериализма е напълно разбираем. Да, локално в страните от бившия СССР РФ е империя (ако въобще говорим с такива термини), влияеща на политиката на съседите си, но амбициите, насочени срещу САЩ и Европа могат да се възприемат от някои леви като позитивни. В нашата страна ситуация е по-скоро обратното и въобще въпросът за „империализма“ е доста разтеглив и е по-добре да го сведем до обсъждането на това какво представлява тази сила, разполагаща с прекомерно желание за власт и не знаеща нейните граници, и че към нея ще се обърнат тези окупаторски действия след време. Говорейки за себе си, то аз не смятам никоя от тези сили за антиимпериалистична, но мнозинството страни в борбата им с такива гиганти нямат никакви шансове, защото те трябва да разчитат на подкрепата на един или друг гигант и в същото време на интернационала на слабите държави. В действителност, антиимпериализмът днес е идея за борба на слабите срещу силните. Но както показва историята, няколко столетия угнетената Полша, освобождавайки се, веднага се включва в няколко военни конфликта, като някои слоеве претендират дори за колонии в Африка. Следователно никой не е застрахован от това, че динамичната система на властта просто няма да смени своя полюс в случай, ако борбата на антиимпериалистите се окаже успешна, но идеята на „империализма“ може да се критикува и от други позиции, не създавайки никакви угнетители и угнетени, но това е отделна тема.

– Какво е мнението ви за случващото се в Украйна? Заемате ли позиция?

– Всеки заема позиция, въпреки че по този повод възникват спорове заради разликата в оценките, но това не е нанесло на нашите редици съществени загуби, както при много други организации. Не мога да отговарям за всички по този въпрос.

– Знаете ли нещо за България и за революционерите в нашата страна? 

– Много малко, а за съвременната обстановка основно от твоите думи.

– Благодарим, че се съгласихте да дадете това интервю. Накрая искате ли да добавите нещо?

– Благодарим за въпросите и проявения интерес! Бих искал да добавя четящите това да не търсят някакъв авторитет, а да се опитват да разбират всичко сами, не слагайки при това никакви унизителни етикети, и разбира се да споделят с нас своите оригинални мисли!

Интервю с беларуски етноанархист

– Какво се случи през лятото?

– През август в жилището на моите приятели нахлуха с амуниции служители на специалния отряд на полицията. Приятелите ми бяха задържани насила и им беше нанесен побои. Един от тях е подмамен да отвори вратата. След това вече в колата след като казва нещо на тих глас, служител от този спецотряд му нанася силен удар, чупейки челюстта му. С двойна фактура той попадна в болницата и цял месец трябваше да се храни с тръбичка. Сега ще има проблеми с челюстта през целия си живот.

На момчето му предявиха доста гръмко обвинение – дейност в рамките на анархистка екстремистка група. Има три пункта, върху които се гради делото: първо, графита „Беларус трябва да бъде беларуски“, второ, графита „Революция на съзнанието“, и третият пункт в това дело, всъщност за който до последния момент искаха да дадат наказателна отговорност, са изцапаните с боя билбордове, рекламиращи полицията, чрез които се възхвалява тяхната служба. Формално за вредата на билбордовете беше представена сумата от 2 млн. рубли, като компенсацията е изплатена. Но случилото се с билбордовете „обиди“ много самите полицаи.

пошуг1– Колко време мина от рисуването на графитите до задържането?

– Първият графит беше нарисуван в навечерието на 9 май. Специално за този ден, когато в Беларус масово се празнува така нареченият „Ден на победата“, ден, когато една канибалска империя побеждава друга. Ние смятаме, че този ден трябва да бъде ден за траур. А вторият графит е нарисуван буквално няколко дни преди задържането.

Никога не сме мислили, че за такива действия може да се носи наказателна отговорност, защото преди максимумът беше административна отговорност, а това можем да го понесем (задържане за 24 часа или получаване на глоба). Ето защо подобно тълкуване на нашата дейност беше изненадващо.

– Какво мислиш, защо сега решиха да дадат глоба, а не присъда?

– Това е свързано с промяната на политическия климат. Когато задържаха момчетата, беше друго, „предизборно настроение“, властта реши да сплаши населението преди евентуални протести. След това климатът започна да се променя и тях ги пуснаха от Следствения изолатор, както и другите политически затворници, защото икономическата ситуация в Беларус натежа много и Лукашенко не можеше да получи нужния обем от материална помощ от Русия и поради тази причина беше принуден да се обърне към Запада, да постигне отмяна на санкциите. Едно от исканията на ЕС, както е известно, е липсата на политически затворници. Така в края на август пусна всички, а също и моите приятели.

Що се отнася до самото дело, то в началото момчетата ги третираха като екстремистка група. Разбира се, рисуват се десетки различни графити, понякога обидни, за които се наказва с максимални глоби, но това дело имаше ясен политически подтекст.

Бяха изтъкнати много сериозни обвинения, които даваха до 6 години лишаване от свобода. Имаше възгледи, че всичко ще свърши без много шум, както направиха, например, с активистите от антифашисткото движение, на които дадоха присъда за сблъсък с неонацисти, които първи ги провокираха. Но тук се случи иначе, защото имахме познанства и подкрепа сред правозащитните организации и други кръгове. Делото стана много политизирано и от първия ден започна сериозно обществено недоволство. Това се случи в медиите, започнаха акции за солидарност от чужбина – всичко достигна най-висока точка по време на процеса. Започнаха да идват десетки подкрепящи ни хора, известни политически деятели от опозицията, например, Николай Статкевич. Също така инцидентът с побоя на двама активисти и журналист от най-големия медиен портал tut.by стигна до Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа. Това също създаде ситуация в полза на момчетата, тъй като делото стигна до европейските институции. Стана очевидно, че ако момчетата получат наказание свързано с лишаване от свобода, тях ще ги признаят за политически затворници не само в Беларус, но и в Европа. Така че режимът реши да не рискува и даде административна материална отговорност, което съвсем не го очаквахме. По-ранните варианти за присъда свързани с лишаване от свобода се разглеждаха като „добри“.

пошуг– От името на организацията ли сте действали?

– Ние се ръководим от принципа на автономизма, което означава, че нямаме формализирани организационни структури, съответно това ни освобождава от наказателна отговорност в Беларус по члена за „дейност от името на нерегистрирана организация“. Има само интернет платформа, на която се качват материали публикувани от администраторите. В същото време активистите действат просто като доброволци. Така действат мнозинството подобни на нас движения в целия свят.

– Каква е идеологията ви?

– Ние се наричаме етноанархисти. Това означава, че освен класическите социални въпроси, за които се борят анархистите, ние имаме своя позиция по отношение на тези процеси, които се случват сега в Беларус в областта на „националното възраждане“ и възстановяването на историческата памет. Нас ни интересува „народната“, а не „началствено-дворянската“ линия в историята: най-добрите народни традиции на взаимопомощ, солидарност, самоуправление, опитът на селските и градските общини, народните бунтове и въстания и т.н. Това, което ни позволява да засилим социалната пропаганда в наши дни. За нас герои са участниците в „Калиновщината“ (форма на общополско въстанието през 1863-64 г. в Беларус), слуцките въстаници, Калиновски, Врублевски, Богушевич и всички тези, които са се борили за равно безкласово общество. Общество без роби и господари. Ние представяме тези образи от миналото в ден днешен. Също анализираме тяхната дейност, техните грешки и се опитваме да усъвършенстваме формата. Цялата традиция на беларуското национално-освободително движение е с около антиавторитарен и социалистически тип. Известно е, че деятелите на БНР и слуцките въстаници са социалисти. Мнозинството от най-активните от тях са леви есери, които са имали радикална програма за преструктуриране на обществото. Ние също се опираме на това историческо наследство.

пошуг3– Доколко това придобива популярност в Беларус?

– Придобива. Ние виждаме заплаха от Русия. Има структури, агенти на руско влияние, действащи днес в Беларус. Те подготвят почвата за анексирането на Беларус, унищожаването на беларуския културен бит и контекст, езика, изтриване на историческата памет. Културата и историческата памет са важна част от човешкото съзнание. Правото на конкретния човек и народ, като колективен субект, на свой собствен културен бит напълно съответства на идеологията на анархизма и борбата за правата на хората. Ето защо подкрепяме беларусите в борбата за правото да бъдат сами себе си, при което не принуждаваме никой да стане „национално съзнателен беларусин“, независимостта на всяка личност и нейното право на собствен път винаги са се ценили от нас, разбира се, освен в случаите, когато една личност преминава границата на свободата на друга личност.

– Какво именно се има предвид с лозунгите „Беларус трябва да бъде беларуски“ и „Революция на съзнанието“?

– „Беларус трябва да бъде беларуски“ – този лозунг се появи в Беларус веднага с графично приложение – зачертани сърп и чук, руски имперски флаг и свастика, която е символ на Третия райх. Този образ трябва и по-нататък да се излага с това антиавторитарно съдържание, което е било първоначално в него заложено. Някои казват, че това означава „Беларус за беларусите“, че ние искаме да изградим някаква силна национална държава – не. Ние сме за културна независимост на всяка личност и народност. Тоест другите етнически групи, живеещи в Беларус, имат правото на собствен културен бит и автономия. Ако говорим като цяло, то „Беларус трябва да бъде беларуска“ е вик на отчаяние, а не опит да се погазят правата на другите народи и лица.

Беларус системно в продължение на цялата си история се унищожава от Русия, която провежда агресивна „културна“ политика. Сега тази политика особено се активизира, както и дейността на групите, които въобще не признават правата на съществуване на беларуската култура и беларуския народ, като отделен културен субект. Културата се унищожава, беларуските училища се закриват и за това спомагат агентите на влияние и самия беларуски режим, който една страна понякога се опитва да дава свобода на беларуската културна инициатива, а от друга страна Лукашенко разбира, че ако напълно даде свобода, то много скоро ще се намира в опасност. Ако се случи тази „Революция на съзнанието“, то хората няма да го търпят вече. Дали го осъзнава или не, но сам се явява агент на унищожителната политика на друга държава. Ако става дума за хората, това може да доведе до въстания и смяна на режима.

– Тоест властта се опитва да балансира между беларусщината и русификацията?

– Да, но сегашните опити на властта да възстанови беларуското съзнание, отделно от руското имат ясни рамки. Ако това набере голяма активност, веднага ще започне натиск от Москва.

Руското общество е толкова отровено от пропагандата, че е готово да търпи стремежите на властта за започването на нови войни. Ако си представим, че утре Лукашенко започне „демократизация“ и „беларусизация“, то веднага ще се появят Могилевска, Витебска и други „народни републики“. На улицата много лесно може да се види човек с „колорадски“ ленти или с тениска „вежливи хора“ с Путин. Какво да кажем, когато наш приятел отива на разпит и на стената виси знамето на ДНР. И това се случва в сградата на полицията, при това, че Лукашенко ясно се изказа срещу „Новорусия“. Ако Русия дойде тук, тези хора първи ще го предадат.

пошуг2– Знаеш ли подобни организации в други страни, съчетаващи патриотизъм с либертарни идеи?

– Най-близкият пример до Беларус е украинското движение „Автономна съпротива“. Това първоначално беше движение с доста консервативно-националистическа идеология, но в течение на пет години самоусъвършенстване те преминаха към противоположни идеи, в това число чрез преосмисляне на историята на украинското национално-освободително движение, в което също е имало антиавторитарни, социалистически и интернационалистически течения. От предишния национализъм при тях е останала идеята за национално-освободителната борба, която днес се проявява в антиимпериалистична борба срещу Русия, а също и в общообразователни мероприятия в културата и историята. Въобще 90% от дейността е свързана именно със социалната активност: подкрепа на местни движения, пряка помощ на хората, например, действия срещу застрояванията, нелегалното изселване на хора от домовете им, борба за правата на трудещите се.

В историята е имало много подобни групи, като например корейските анархисти, които са били 100% анархисти по форма и дейност, докато в същото време са се наричали националисти, защото са водели национално-освободителна борба срещу Японската империя. Риториката „Разбира се, ние трябва да се борим срещу „своите“ господари, но отначало трябва да се борим срещу външната опасност“ не е избиране на по-малкото зло, а реалност. Ние трябва да държим акцент върху съществуващата власт и още по-голям върху външната опасност, тъй като ако у нас се случи като в Донбас, ще започне пряко физическо унищожаване на Беларус. Към ден днешен това е по-голяма заплаха, отколкото самия режим на Лукашенко.

пошуг4– На Запад има подобни движения или там просто няма нужда от това?

– В Европа няма такава обща необходимост с изключение на отделни случаи (като например в Испания). Беларус и Украйна се намират в подобни исторически ситуации и затова тук съществуват такива движения. Тези страни не са имали преди свой постоянен държавен строй, съответно не са формирали и „политическа нация“. Тук национализмът възниква като реакция на външната заплаха. Както казва Василий Биков „национализмът на великата нация неизбежно се преражда в шовинизъм и империализъм, а национализмът на малката нация, какъвто и да е той, е насочен най-вече към оцеляването на своята нация сред другите“.

Например, полският национализъм не е ясно какви цели може да преследва. Полската държава сега има в състава си всички етнически територии, на които автентично са живели поляци, има територии на други народности, като например сльонзаки, подлешуки, кашуби, лемки, немци, украинци и т.н. и от тази гледна точка поляци имат собствен структуриран обществен строй, имат дори твърде силно национално съзнание и историческа памет. В националното движение няма никаква необходимост, има потребност в социалното. А в Беларус тези процеси на национално пробуждане в отговор на империалистичната заплаха са просто неизбежни.

Въпросът е какво ще бъде това движение: или в Беларус ще се появи антиавторитарно национално-освободително движение, което след осъществяването на историческата мисия ще замре, или ултрадесен национализъм, който ще остане за дълго и ще встъпи агресивно срещу малцинствата, инакомислието и ще бъде пречка за по-нататъшния социален прогрес. Във всеки случай сега има огромно търсене на идеята за народното самоформиране на беларусите в най-активните слоеве на обществото. Въпросът е кой ще бъде авангардът в реализирането на този етап от историята и къде ще се насочи: към омраза, ксенофобия и шовинизъм или към предлаганите от нас антиавторитарни и антишовинистични форми и съдържания, международно братство и сътрудничество в общата борба за социален прогрес на човечеството.

Източник: volny.by/2016/12/27/%d0%b8%d0%bd%d1%82%d0%b5%d1%80%d0%b2%d1%8c%d1%8e-%d1%81-%d0%b1%d0%b5%d0%bb%d0%b0%d1%80%d1%83%d1%81%d1%81%d0%ba%d0%b8%d0%bc-%d1%8d%d1%82%d0%bd%d0%be-%d0%b0%d0%bd%d0%b0%d1%80%d1%85%d0%b8%d1%81%d1%82/

Интервю с „Автономна съпротива“ (Украйна)

Украинският  Майдан провокира размишления в анархистите от бССР. Много групи проявиха съзнателност и готовност да работят с масите, други, напротив, отказаха се под различни предлози да участват в протеста. Сред първите бяха „Автономна съпротива“ (Автономний Опiр). Тази организация и нейната дейност предизвикват дискусии и спорове не само сред активистите в Украйна, но и в Беларус. За да изясни редица противоречия и спорни въпроси, Революционно действие взе интервю от активистите на „Автономна съпротива“.

РД: Привет, благодарим, че се съгласихте да дадете интервю. Разкажете за вашата организация накратко.

АС: Здравейте. Организацията „Автономна съпротива“ е създадена през 2009 г. и преминава път на еволюция от фашизъм до социализъм и е видна политическа сила в Лвов.

РД: Как се отнасяте към идеологията на френските нови десни и такива идеолози като Ален дьо Беноа?

АС: Негативно. Това е фашизъм „с човешко лице“, тъй като те използват методите на ранния, оригинален фашизъм, т.е. реакционна идеология прикрита със социална демагогия и псевдореволюционна риторика. В „синтеза на десните и левите идеи“, извършван от новите десни, „левите идеи“ играят инструментална и подчинена роля, призвана да оправдава и води до успех именно техните десни, тоест консервативни, елитарни идеи, насочени към запазване на класовото общество.

Почти всички „леви идеи“ на новите десни са заимствани от новите леви. Например, „антибуржоазната“ критика на всеобщата комерсиализация на културата и политиката в съвременното капиталистическо общество. Но ако новите леви от тази критика правят изводи за необходимостта от коренна промяна на всички обществени отношения, унищожаване на комерсиалния икономически базис и съществуващата културна и политическа надстройка, то новите десни въобще не предлагат да се променят производствените отношения, а предлаганите от тях промени в областта на културата и политиката са още по-реакционни, отколкото са те сега, те са обърнати към ценностите на феодалното и раннокапиталистическото общество. Така новите десни, както и много фашисти, предлагат да се запази капитализма, но го правят още по-консервативен и реакционен.

РД: При вас имаше разкол, в хода на който се отдели дясната група „Народна воля“. Какво можете да ни разкажете за нея? Как те се отнасят към държавата?

АС: Като се започне от 2009 г. при нас имаше много разколи, тъй като при прехода от фашизъм към социализъм от нас се отделиха десните елементи, които не искаха да се стига до променя, което не е изненадващо. Първоначално ултрадесни, след това просто десни и накрая полудесни, като „Народна воля“.

Ако се разбира под държава отделен политически режим, то в заявленията на „Народна воля“ във всеки случай не виждаме принципни различия с нашата собствена позиция, тоест антидържавна идея за пряка демокрация. Но само в най-общи линии. Ако се разглежда по-подробно, то ще се види, че тяхната пряка демокрация не се разпространява в целия свят, ограничавайки се до рамките на отделната страна, нито дори към всички трудещи се жители на отделната страна, когато те обявяват например трудовите имигранти за врагове на народа. Ние встъпваме за пряка демокрация в международен мащаб, за да може въз основа на нейните принципи да бъде създадена световна федерална република, а също и за равенство на правото на глас и за другите права на всички жители във всяка отделна република, влизаща в тази федерация.

автономна съпротива3РД: Вашите различия само до националния въпрос ли се свеждат или и до други важни въпроси, като например икономиката?

АС: Всички тези въпроси са взаимосвързани. Те също имат и пряко отношение към държавата, за която говорехме в миналия въпрос. Ако се разглежда не само политическия режим, а всички основни фактори, такива като националния и икономическия, които формират в това число държавата, то ние с тях по принцип не се съгласяваме. Те са привърженици на ксенофобията, расизма, шовинизма и империализма в различни форми. Всички тези явления не позволяват да се реши националният въпрос, да се създаде интернационален съюз на хората и народите. А без такъв съюз на междунационалната класа на трудещите се не може да се постигне победа над държавата и капитала, особено в целия свят, и със сигурност е невъзможно при такива условия да се изгради безкласово общество, тъй като то може да бъде само интернационално и световно, да се състои от представители на различни националности и раси. Така че ние сме привърженици на свободата и равенството на хората от всички националности и раси, където и да живеят те. Ксенофобията, расизма, шовинизма и империализма във всички форми водят до неравенство, въз основа на което в крайна сметка възниква класовото неравенство и създава се държава.

По въпроса за производствените отношения, традиционно основен въпрос за социализма, ние също не сме съгласни с тях. Те встъпват за това собствеността върху средствата за производство да принадлежи на отделни групи хора, такива като трудови колективи, общини, нации, а не на цялото човешко общество. Това ще доведе или до взаимна изолация на подобни групи собственици (което е малко вероятно) със съпътстваща тяхна деградация и регрес, или до търговия между тях (което е най-вероятно), което означава възраждане на стоковото производство, пазарна експлоатация и реставрация на капитализма. Тоест те встъпват срещу истинската обществена собственост върху средствата за производство, за форма на собственост промеждутъчна между обществената и частната, водеща до възраждане на частната собственост и  утвърждаване на стоково-парични отношения. Най-често такава идеология се нарича „пазарен социализъм“.

Ние встъпваме за това средствата за производство да се намират в собственост на цялото човечество, организирано в световна федерална република, изградена отдолу нагоре. Световната икономика трябва да работи като едно предприятие, управлявано от своите работници, които са събрани в общо сдружение на териториалните и производствените колективи. С помощта на планирането в реално време обществото ще може да направи потребителски поръчки за производството и да разпредели неговата продукция между хората, централизирано и директно, без никаква търговия и пари. Само такава форма на собственост ще бъде наистина обществена, само такава социалистическа система ще бъде социалистическа.

Също заемаме ясна позиция по въпроса за разделението на труда, встъпвайки за неговото унищожение, тъй като то поражда държава и класи. Считаме, че разпределението на продукцията трябва да се случва според потребностите, а не според труда. При тях, доколкото виждаме, няма определена позиция по този въпрос.

РД: Различията в идеологията доведоха ли след себе си до най-различни методи на практична дейност?

АС: Да. Практическата дейност редом с идеологията е една от основните причини както за миналите разколи с другите десни групи, така и за отцепването на „Народна воля“. Например, те плътно си сътрудничат и дружат с ултрадесните. И това е съпроводено с големи компромиси по отношение на последните, с необходимост да се адаптират към тях, като например отказ от всякакви действия или извършването на каквито и да било действия, за да се угоди на ултрадесните съюзници и приятели. Това се прояви и по време на самия разкол, когато ни обвиниха в сътрудничество с ултралевите, тъй като това може да навлече гнева на ултрадесните, да развали с тях отношенията и така нататък.

Трябва да се отбележи, че ние не сме яростни „борци срещу фашизма“, които виждат като своя основна задача противопоставянето на фашистите. Ние просто си вършим работата, както считаме за добре, провеждаме своята политика и ако тя среща недоволство или противодействие от страна на ултрадесните, то ние няма да правим с тях компромиси, няма да се адаптираме към тях, а гоним своята линия, което често води до конфликти с тях. „Народна воля“ реши да избегне тези конфликти и тръгна по друг, противоположен път. Частично от тактически, частично от идейни съображения. Въпреки това, процесът се променя, тази политика допринася за по-нататъшното завиване в дясно на организацията и нейните активисти, не само тактически, но и идейно. Както се казва: „С когото ходиш, такъв ставаш“. Разбира се, всеки разкол не ни радва и е неприятно да губим другари, но горепосочените факти окончателно ни убедиха в това, че основната причина на разкола не са организационните различия, а идеологическата несъвместимост. Това означава, че разколът беше неизбежен и не трябва да съжаляваме за него.

РД: Ако не грешим, Михалчишин (ултрадесен политик и народен депутат в Украйна) е родом от Лвов и известно време участваше с вас на митинги и акции. Разкажете по-подробно за вашите отношения с този човек и обстоятелствата около вашето сътрудничество.

Юрий Михалчишин се присъедини към нашата организация няколко месеца след нейното създаване през 2009 г. Първоначално той беше ултрадесен, както и всички в нашето движение, но по-късно се превърна в един от главните инициатори на преразглеждането на нашата идеология по посока на движението на социализма. Тогава заради това го мразеха много ултрадесни, като той беше едва ли не основен обект на техните нападки. С времето преразглеждането на идеологията на „Автономна съпротива“ и нейното движение по посока на социализма продължи и без Михалчишин. За него този процес спря в определен момент, най-вече под натиска на ръководството на партията ВО „Свобода“, който затапи „левичарството“ му. След това той се обърна отново към дясното. Постепенно загуби всякакво влияние в организацията ни както заради своя завой в дясно, така и заради настойчивите си искания да прояви лоялност към партията ВО „Свобода“. Войната срещу нас той я започна точно в момента на отчцепването на „Народна воля“, в състава на която се оказаха негови най-близки приятели и съратници. Неговото преминаване вдясно от този момент прие най-бързи, неочаквани и неадекватни форми. Той стана доста повече ултрадесен, откогато и да било. Такъв е той днес.

РД: Поддържахте ли с него контакти, докато все още беше депутат?

АС: Да. Това беше вече период на доста конфликтни отношения с него, когато почти загуби влиянието си в нашата организация и вече не се смяташе за неин участник (ние взехме решение, че партийни функционери не могат да бъдат представители на нашата организация), но в същото време открити враждебни отношения с него още нямаше.

автономна съпротива2РД: Бихме искали да ви попитаме защо не се идентифицирате с анархизма? Къде се крие конфликтът на вашите идеи с тези на анархизма?

АС: Ако под идентифициране имате предвид защо не се наричаме анархисти, то това е свързано с това, че изначало идваме от друга традиция и се наричахме с други термини, свързани с думите „национализъм“ и „социализъм“ (т.е. „националисти“, „социалисти“, „социал-националисти“, „революционни националисти“, „социал-революционни националисти“ и т.н.). Към своите настоящи идеи не достигаме по пътя на отказ от своите първоначални самоназвания, а, напротив, по пътя на логическо развитие и преосмисляне на своите първоначални идеи, своите представи за национализма и социализма. Това развитие ни доведе до ново, друго разбиране на термините „национализъм“ и „социализъм“ (във връзка с това ние не сме изключение в историята на политическите движения).

В резултат на това хармонично идеологическо развитие при нас нямаше необходимост от промяна на самоназванието. Напротив, ние смятаме, че, ако сме дошли към антиавторитарни, интернационалистически и истински социалистически идеи чрез понятието „национализъм“, то означава, че с наша помощ това могат да го направят и други хора, което е доста актуално в нашия западноукраински регион.

Ако говорим за идентифициране чисто в идеологически и исторически аспект, то ние се идентифицираме с анархизма в това число. Например, ние отдавна и често заявяваме, че сме последователи на идеите на Нестор Махно и неговото движение. Също идейно близки са ни и много други представители на традицията на анархизма, например испанските CNT и FAI, в частност Буенавентура Дурути, корейските анархисти (които, между другото, са се наричали като нас националисти) и много други анархистки движения.

Въпреки това, освен анархизма, ние намираме много други родствени на нас традиции и движения с най-различни названия. Така например, мексиканските антиавторитарни социалисти, по същество анархисти, в началото на 20 век наричат своето движение „Мексиканска либерална партия“, а сами себе си наричат „либерали“. Ние подкрепяме идеологията им, но няма да се наречем „либерали“. Ако се ровим повече в историята, то също ще стигнем до извода, че не можем едновременно да се наричаме „националисти“, „социалисти“, „анархисти“, „народници“, „марксисти“, „есери“, „комунисти за работнически съвети“ и така нататък. Трябва да изберем за себе си едно-две основни названия и да ги използваме на първо място, а не да приемем всички названия едновременно.

Както вече разбрахте, не съществува конфликт на нашите идеи с анархистките, ако разбира се говорим за социалистическия анархизъм от типа на Кропоткин и Махно, а не за анархокапитализъм, радикален индивидуализъм, анархизъм като начин на живот и прочие неприемливи идеи. Така че, когато ни попитат с какво се отличаваме от анархистите, то ние ще отговорим, че от едни анархисти не се отличаваме с нищо, а от други анархисти се отличаваме буквално във всичко.

РД: По наше мнение „Автономна съпротива“ 2011 г. и „Автономна съпротива“ 2013 г. се различават силно – защо в такъв случай някакво препозициониране би било логично?

АС: Препозиционирането се проявява в съдържанието на нашата идеология, в нашата програма, агитация, пропаганда и всеобщата ни дейност. Както беше казано по-горе, когато в нашите материали и във въпросите към нас става дума за конкретни родствени на нас движения или личности, каквито и да са те, „анархисти“ или например „народници“, то ние винаги ще се позиционираме като техни единомишленици.

РД: Каква е вашата позиция относно езиковата политика, закона за даване на официален статут на руския език и считате ли, че е възможно развитието на някакъв изкуствен език от типа на есперанто?

АС: Ние встъпваме за свобода на всички езици, за да може общностите от всички националности самостоятелно да определят, запазят и развиват своите култури.

В Украйна, както и в Беларус, се наблюдава русификация, провеждана от силите на руския империализъм. Ние, разбира се, сме против тази политика, в това число и срещу даването на официален статут на руския език, тъй като това е част от империалистичната асимилаторска политика на руския великодържавен шовинизъм.

Есперанто не е лоша идея за международно общуване, но не и за заместване на народните езици, в което въобще не виждаме необходимост. Въпреки това, дори в качеството си на език за международно общуване, той не се използва почти никъде. Каква ще бъде следващата стъпка, ще покаже само практиката.

автономна съпротива1РД: Да изясним позицията по националния въпрос: ако мнозинството е в полза на експулсирането или ограничаването на мигрантите, както е сега на референдума в Швейцария, каква ще бъде вашата позиция?

АС: Следва да се направи разяснителна работа сред това мнозинство, да се покаже на хората, че техен враг е държавата и капитала, а не хората от друг произход. Трябва да се убедят хората да променят решението си. Не просто да се променят, а да насочат гнева си към капиталистите и началниците. Нацизмът е социализъм за идиоти. Той предлага на хората да решат своите проблеми за сметка на хората от другите националности, например, да се грабят, да се гонят или по други начини да се лишават от свободата и средствата си за издръжка. Трябва да се убедят хората да не бъдат идиоти, а да решат своите проблеми с помощта на борбата срещу тези, които създават тези проблеми, тоест срещу властта и капитала, а не срещу другите хора, които са също жертва на системата.

В същото време не трябва да се встъпва за това да се ограничат правата на народа в името на държавния „мултикултурализъм“, да се лиши народа от правото на референдум, да се призове държавата да отмени това право и със сила да се накара народът да „обича мигрантите“. Това не води до нищо хубаво, не приближава до социална революция, а само я отлага. В крайна сметка нашата основна цел е революцията, а не защита на съжителството на отделни хора на всяка цена, дори с цената на засилване на държавната власт и отслабването на народното самоуправление. Местните жители и мигрантите трябва да стигнат до разбирателство и сътрудничество доброволно, никой не може да ги накара да го направят насила.

РД: Вашето знаме е знамето на УПА (Украинска въстаническа армия – бел. пр.). Поддържате ли УПА и ако да, защо?

АС: Използваме това знаме, защото е част от нашата традиция. Ние я продължаваме, защото, както вече беше казано, тя ни води до нашите настоящи идеи. Така че, да, условно подкрепяме УПА и поради тази причина използваме нейното знаме. Именно изучаването на идеите на УПА ни помогна да преосмислим своето разбиране за национализма и социализма. УПА е издигала същите идеи, като нас сега. Встъпвала е за създаването на безкласово общество, обществена собственост върху средствата за производство, свобода и равенство на всички националности, народовластие, срещу експлоатацията на човека от човека, диктатурата, империализма и шовинизма. Благодарение на наследството на УПА ние сме заинтересовани от тези идеи и постепенно ги приехме.

Ние също така започнахме да изучаваме други, по-подробни източници на тези идеи, да четем различни антиавторитарни и социалистически теоретици, съответно да развиваме тези идеи. Благодарение на това възникнаха нашите различия с УПА, въпреки че тези различия се намират изключително в рамките на усъвършенстването на тези същи идеи, като например искането за унищожаването на разделението на труда или идеята за пряка демокрация с императивен мандат, защото е невъзможно по друг начин да се изгради безкласово общество. Въпреки че УПА не са разбирали тези детайли и дори никога не са чували за тях, тя все пак е добър пример и важен етап в развитието на национално- и социално-освободителното движение в нашата страна.

РД: И накрая, в светлината на скорошните събития между анархистите и ВО „Свобода“, разкажете ни за окупирането и държането на лвовската Областна държавна администрация. Какво се случи и защо я напуснахте – доколкото е възможно?

АС: Ние окупирахме и държахме втория етаж на ОДА. На следващия ден депутатите от областния съвет, където мнозинството са от ВО „Свобода“, взеха решение да напуснем сградата. Ние отказахме да изпълним това решение и останахме в ОДА. Не последва никаква реакция от тяхна страна, но след няколко дни при нас на втория етаж дойде тълпа от депутати на ВО „Свобода“, докато в същото време мнозинството наши хора бяха на съвещание, но все пак депутатите получиха отпор, отстъпиха и се оказаха заключени на третия етаж. След това един по един си тръгнаха и престанаха да се опитват да ни изгонят.

автономна съпротиваНа следващия ден заедно със своя областен съвет постигат успех в друго направление, а именно в това, че убеждават народната самоотбрана, мнозинството организации и голяма част от присъстващите хора в това, че трябва да напуснат ОДА. Ние и нашите хора се опитахме да разубедим хората, направихме пресконференция по тази тема (на която срещу нас се опълчиха много журналисти, подкупени от депутатите от областния съвет) и обявихме своя план за формиране на органи за пряко народовластие. Но нашият призив към хората да останат в ОДА не даде желания резултат и хората напуснаха ОДА. За нас съответно нямаше смисъл да оставаме. Вместо да седим в празната ОДА, ние се заехме да осъществим споменатия план в Лвов и областта. Сега на територията на областния съвет, който се намира в същата сграда, където е и ОДА, освен чиновници и депутати, се намират и малко хора, основно организации лоялни на местната власт. Когато народът масово е готов да се върне в ОДА, то ще се върнем и ние.

РД: Още веднъж благодарим. Искате ли да добавите нещо?

АС: И на вас благодарим. Мога да добавя, че вашата организация ни е послужила много като пример. Особено ни повлияха статиите на Николай Дедок. Пожелаваме на него скорошно освобождаване, както и на другите затворници при вас.

Източник: revbel.org/2014/02/intervyu-s-avtonomnim-opirom/

Интервю с немската организация „Антиимпериалистично действие“

%d0%b0%d0%bd%d1%82%d0%b8%d0%b8%d0%bc%d0%bfЗдравейте! На първо място, бихте ли се представили? Какви са целите ви?

Здравейте, другари, ние сме немската група „Antiimperialistische Aktion“, което се превежда като „Антиимпериалистично действие“. Ние сме група от антиревизионистки, революционни комунисти, която се стреми да сложи край на глада, край на всички форми на експлоатация и край на войните. Групата ни се опитва да установи социалистическа, антиимпериалистична немска държава и общество. Също така подкрепяме други антиимпериалистични групи, организации и партии по целия свят в тяхната борба срещу империализма, капитализма и фашизма.

Какви мотиви стоят зад създаването на „Антиимпериалистично действие“?

Борбите на немската левица от години имат много проблеми. Не само, че немската левица е почти напълно либерална, ревизионистка, реформаторска и частично защитаваща или дори активно подкрепяща империализма, но в същото време имаме тук преобладаващ политически абсурд: „Антинемците“ („Antideutsche“). Те демонстрират абсолютна солидарност с държавите на Израел и САЩ, обвинявайки всеки критик, че е антисемит. Подкрепят немския и американския империализъм, обявявайки, например, войната в Ирак през 2003 г. за антифашистка, а в момента подкрепят сегашното фашистко правителство в Украйна. Голяма част от тях открито подкрепя капитализма. Въпреки че много от немската левица няма да се опишат като „Антинемци“, то „Антинемците“ са повлияли доста върху левите в Германия и е трудно да се направи разграничение между повечето от тях и „Антинемците“.

Повечето от немските леви (поне косвено) подкрепят империализма, което може добре да се види по време на атаката на НАТО срещу Либия. Също така има голям процент от немската левица, който подкрепя духовните фашистки „умерени бунтовници“ в Сирия или просто игнорира въпроса. Ние не можем да се съгласим с това, като по този начин решихме да формираме антиимпериалистична, антиревизионистка комунистическа група. Накратко казано, може да се каже, че немската левица ни мотивира да създадем група на антиимпериалистични и революционни комунисти.

%d0%b0%d0%bd%d1%82%d0%b8%d0%b8%d0%bc%d0%bf1Провеждате ли някакви кампании?

Разпространяваме брошури, листовки и стикери, засягащи атаката на НАТО срещу Либия, подкрепата за псевдоислямските духовни фашистки „умерени бунтовници“ в Сирия и фашисткото управление в Украйна. Организирахме много беседи по въпроса за ситуацията в Сирия и прогреса на Съветския съюз при Сталин. Проведохме много демонстрации в големите немски градове – Берлин, Хамбург, Франкфурт, Мюнхен и т.н., – засягайки фашизма в Украйна (дори преди насилствените действия на Майдана и фашисткия преврат), гражданската война в Сирия, атаката на НАТО срещу Либия, израелските нападения в Газа и ежедневната империалистична и капиталистическа лудост. С потиснатите до краен предел хора организирахме първата немска демонстрация в подкрепа на Зелена Либия и ще организираме в скоро време още една демонстрация в подкрепа на Зелената съпротива и либийския народ. Нашата солидарност винаги се изразява открито и силно в нашите социални медийни канали.

Когато стане дума за Германия, на ум ни идва войнствената антифашистка сцена и успешното масово организиране срещу неонацистите. Бихте ли ни казали каква е разликата между вашата група и автономните антифашисти?

Както обяснихме в първия отговор, голяма част от така наречените антифашисти в Германия не се борят с истинския фашизъм като този в Украйна, а водят (заедно с буржоазните сили, които отчасти финансират фашизма в Украйна!) безполезни битки срещу изолирани дузини неонацисти, които нямат политическа власт и никой не ги взима на сериозно. Автономната левица също е много повлияна от анархистичните и „антинемските“ идеи, както казахме по-рано, и частично е антикомунистическа и/или не се бори срещу империализма.

Ето защо в общи линии не е възможно да работим с повечето от автономната сцена, тъй като те не се борят срещу империализма, като дори понякога го защитават и аплодират. Въпреки че не се възприема така в международен план, Германия всъщност има много малка антифашистка сцена. Всички по-големи „антифашистки“ демонстрации всъщност събират предимно дребнобуржоазни и либерално-леви сили. Това са същите сили, които подкрепят глобалните интервенции на НАТО и хуманитарните бомбардировки, докато в същото време се имат за „големи антифашисти“. Бихме казали, че нашите позиции са несъвместими с тези групи, защото те са или реформаторски, капиталистически, проимпериалистични, ревизионистки или всичко накуп.

%d0%b0%d0%bd%d1%82%d0%b8%d0%b8%d0%bc%d0%bf2В Швеция групата ни беше доста демонизирана от медиите. Как е при вас в Германия? Какво ще кажете за русофобията в Германия?

Русофобията е силна в немското медийно пространство, но като цяло хората не са русофоби. Медиите се опитват буквално да представят Путин като новия Хитлер, което, отнасяйки се до немската история, е може би най-неподходящото нещо. Средствата за масова информация тук са станали едностранчиви, така че има много хора, които не ги слушат. Медиите напълно ни игнорират, насърчавайки активно „антинемските“ позиции (тъй като те не са в противоречие с техния проимпериализъм). Ако говорят за нас, то те се опитват да ни се подиграват, да ни обрисуват като привърженици на масови убийци и да разпространяват абсурдни лъжи, особено, подчертавайки факта, че показваме солидарност с Новорусия, заради което, знаейки тяхната позиция относно Русия, ни изкарват като супер злодеи. „Антинемците“ също започнаха клеветническа кампания срещу нас заради подкрепата ни към Народния фронт за освобождение на Палестина, другарите ни от „Борба“ и Новорусия.

Чуждестранните медии от време на време пишат статии за нас. Появихме се в няколко вестника в страни като Сърбия и Русия, както и в интервюта за новосъздадения немски отдел на „Русия днес“.

Бихте ли казали повече за демонстрацията, която организирахте срещу посещението на украинския президент в Германия през изминалата година? Какво се случи?

Организирахме демонстрация на 7 февруари 2015 г., няколко часа преди големия протест срещу Конференцията по сигурността в Мюнхен, което само на думи е конференция по сигурността, а всъщност това е конференция на НАТО за създаването на нови войни и оръжейни сделки. Украинският президент Петро Порошенко беше поканен да обсъди със западните империалисти „въпроса за Донбас“. Самият Порошенко говори на демонстрация на украинските неонацисти в центъра на Мюнхен в същия ден. Всъщност Мюнхен е сърцето на немските тайни служби и дейностите на ЦРУ в подкрепа на украинските нацисти и сирийските бунтовници. Поради тази причина техният лидер Степан Бандера живее в Мюнхен преди да бъде екзекутиран от КГБ заради неговите военни престъпления.

Знамето на демонстрацията ни гласеше „Солидарност с антифашистка Новорусия“ и показваше как Сталин удря Бандера в лицето. Присъстваха около 300 човека на демонстрацията. Както казахме по-рано, далеч по-голяма част от немската левица е проимпериалистична и поради това се изправихме пред трудности с много псевдолеви и украински фашисти.

Но въпреки това, тази демонстрация и последващите протести срещу Конференцията по сигурността в Мюнхен бяха с голям успех. Тогава 300 души вървяха зад знамето ни и скандираха антиимпериалистични лозунги. Бяхме интервюирани от местните радиа, немския канал на „Русия днес“ и няколко леви новинарски медии. Много нови другари се свързаха с нас и се присъединиха към редиците ни, за да се борят срещу империализма!

%d0%b0%d0%bd%d1%82%d0%b8%d0%b8%d0%bc%d0%bfНакрая, как възнамерявате да работите, за да разширите групата си?

Надяваме се групата ни да се разшири като продължим да организираме демонстрации, дискусии, разпространяване на брошури, листовки, стикери и активно да излизаме по улиците, за да разговаряме директно с хората. Планираме да разпространим „Зелената книга“ на Муамар Кадафи, да разпространяваме информация за Либийската Джамахирия и социализма, водейки борба срещу преобладаващия реформизъм и ревизионизъм в немската левица и възраждайки идеите на Ернст Телман и Карл Либкнехт.

Източник: donbassforeningen.wordpress.com/2015/10/06/interview-with-german-group-antiimperialistische-aktion/

Гасан Али, либертарен комунист в НФОП

палестинаМатериал, публикуван във февруарския брой на Alternative Libertaire през 2010 г.

Гасан Али е трето поколение палестински бежанец. Неговите баба и дядо са прогонени от тяхното село в днешен Израел. Той и родителите му са родени в бежански лагери в ивицата Газа. Като дете хвърля камъни в Първата Интифада (1987-1993). Той разказва своя път пред Alternative Libertaire и обяснява позицията си като либертарен комунист в НФОП (1), както и курса, който вижда за съпротивата.

Каква е ситуацията в Газа от войната през януари насам?

Газа все още е в задънена улица. От една страна, хуманитарната ситуация продължава да се разгражда. Блокадата, наложена от Израел и международната общност, ни държи в гето, където хората са изправени пред разрушение, глад и санитарна катастрофа. Над 40 000 домове и сгради бяха унищожени, като техните обитатели посрещнаха първата си зимата в палатки и лагери.

Политическата ситуация е отчайваща: Израел продължава своята колониална война след налагането на своите условия на американското правителство, като Европа удря по едно рамо. Израелските военачалници заплашват Газа с нова война, докато Западът реагира със забавяне осъждането на Израел от страна на изследователския комитет на ООН (2).

В същото време има вътрешно положение, което засяга палестинците по-дълбоко, отколкото който и да е друг проблем. Междуособната борба се подхранва по заповеди на Фатах и Хамас, които се фокусират върху своите интереси и своите регионални и глобални съюзници. Палестинският народ е единственият, който ще плати за тези конфликти. Ситуация е много мрачна и рисковете са много сериозни. Никога досега палестинската кауза не е била повече в опасност, отколкото сега.

Как се присъедини към НФОП?

Като тийнейджър бях привърженик на Фатах, но по време на Споразуменията от Осло се запознах с Хайдар Абделшафи, основна фигура в съпротивата, който беше начело на палестинската делегация на конференцията за мир в Мадрид. Той ми даде копие от Споразуменията в Осло и ми обясни опасностите за нашата кауза. Моето политическо съзнание беше изградено чрез тази среща, както и чрез наблюденията ми върху корупцията, социалната несправедливост, хвърлянето в затвора заради политически възгледи и потискането на всеки глас, който е критичен по отношение на властта. В тази ера, наричана „Златните дни на Споразуменията в Осло“, се присъединих към студентския съюз на НФОП и след това станах член на НФОП.

Как ще опишеш НФОП през 2009 г.? Има ли някакви разлики между неговите първоначални цели и реалната му политика?

През 2006 г. НФОП спечели само три места на парламентарните избори. Въпреки това, днес той е в по-добро състояние заради разочарованието с политиките на Хамас и Фатах, които водят до вътрешно разделение и гражданска война и които служат на окупацията повече от всичко друго. Но НФОП – и всички останали леви сили – се свиваха през годините и не могат да бъдат разглеждани като силни, надеждни и алтернативни. Това ще изисква големи промени в стратегията.

Като либертарен комунист и член на НФОП, каква е твоята позиция в организацията?

НФОП има широко и разнообразно културно наследство. Той беше основно арабско националистически, когато се формира (1967 г.), но по-късно през 1972 г. достигна до марксизма. НФОП основно се върти около борбата за освобождение и социална справедливост. В момента е съставен от сталинисти и маоисти, но също така и от либертарни бойци като мен. Всеки иска гласът му да бъде чут. Като либертарен комунист смятам, че колективните борби са по-важни, отколкото опитите да се обединят всички сили на палестинската левица: обединената слабост няма непременно да доведе до сила и ефективност. За да играе по-важна роля в бъдещето, НФОП трябва да погледне в миналото си: например, опита на народните комитети през Първата Интифада, които създадоха образователни, социални, културни и икономически структури. Народните училища замениха тези близки до окупацията, а кооперативите замениха работни места, които бяха изгубени в Израел. Това беше една много ефективна борба: цялото население натрупа опит – мъжете, жените и децата във всеки град, село и бежански лагер. Тогава можехме да говорим за обединена левица.

Какво ще кажеш за сегашните отношения между Хамас, НФОП и Фатах?

НФОП винаги е имал принципа: „Обединена борба срещу окупацията и демократичен дебат относно социалната борба и вътрешните въпроси“. НФОП, Фатах и Хамас се стремят да променят вътрешната ситуация и да сложат край на разделението между съпротивителните сили. За съжаление, двата полюса отдясно – Фатах и Хамас – са доста привързани към поведението си: „Ако не сте с нас, значи сте против нас!“. И двете организации търсят монопол върху политическата легитимност и искат другите да се съобразяват. След изборите през 2006 г., НФОП зае ясна позиция: ние сме за обединение на съпротивата, за демокрация и ред сред палестинците. Оттогава насам това е нашата основа. Ние сме срещу вкарването в затвора заради политически възгледи и другите нарушения на гражданските и лични свободи. За НФОП няма нищо, което да оправдава избиването по между им. Тези позиции ни създадоха проблеми със силите за сигурност на Западния бряг и Газа. Така да се каже, с двете палестински власти.

Какво е сегашното положение със социалните движения в съпротивата срещу Израел?

През Втората Интифада, която започна през 2000 г., организирана след клането на демонстранти от израелските сили, въоръжената съпротива не започна до третия месец от Интифадата. Неравността между демонстрантите и изтребителите породи народно въоръжено въстание.

Но останалият проблем е все още липсата на стратегия и политически искания. Палестинската (национална) власт е длъжна да преговаря с Израел – нещо, което е и остава напълно неефективно – и да се подчинява на Съединените щати. Що се отнася до Хамас, те продължават да прибягват само до демагогия, захранвана от израелската бруталност.

Въпреки това, има няколко примера на народна съпротива срещу окупацията: бойкот, демонстрации срещу стената, кампании за прибиране на реколтата от маслини на селяните, и т.н. Ако палестинците и международното солидарно движение успеят да разширят тези действия, те биха могли да играят важна роля в съпротивата срещу окупацията.

Смяташ ли, че се насочваме към Трета Интифада?

Предвид регионалния и вътрешния контекст, трудно е да се каже дали е възможно. Преговорите са в състояние на клинична смърт, а израелското правителство не възнамерява да приеме нещо от Махмуд Абас, който е последният, който би повярвал в преговорите. Всичко е възможно. Липсата на национално единство и пълното политическо различие между двете големи политически сили прави обединената стратегия за съпротива, Третата Интифада, трудно постижима в бъдеще. Но нека да припомним, че никой не прогнозира появата на първите две Интифади.

В заключение, най-парливият въпрос: една държава, две държави…?

Нека ви припомня, че до 1974 г. палестинците призоваваха за решение с една държава, светска и демократична държава. Това искане беше изоставено под натиска на международната общност. Оттогава ООП призоваваше за палестинска държава, ограничена до границите на териториите, окупирани от 1967 г. насам, което съответства на 27% от старата палестинска територия под мандат (3). От началото на преговорите за изпълнение на резолюциите на ООН, никога не е имало признак от страна на Израел за признаването им. Напротив, териториите на бъдещата палестинска държава бяха разкроени на парчета; въпросът за връщането на бежанците се отхвърли; краят на окупацията бе отложен за неопределено време. Накрая, палестинците с израелско гражданство – 20% от населението – рискуват да бъдат депортирани, за да се премахне заплахата от тяхна страна за „демографската чистота на еврейската държава“.

Най-важното нещо, според мен – за всички жители на палестинската територия под мандат е да се сложи край на израелския колониален проект и всеки да бъде на място, където ще получава еднакво отношение, независимо от религията и етническата група. Независимата, демократична държава ще позволи тази мечта да се осъществи, но днес не мисля, че съотношението и балансът на силите предлагат на това решение шанс. Във всеки случай, независимо от позицията на един или друг по този въпрос, ролята и непосредствената задача на всички е да сложат край на колониалната окупация и да се борят за достоен живот, което може да даде надежда за бъдещите поколения.

Интервю на Николас Пасадена (AL 77)

Бележки:

1. Народен фронт за освобождение на Палестина
2. Франция не подкрепи резолюцията на ООН от 5 ноември 2009 г., която одобри с голямо мнозинство заключенията в доклада на изследователския комитет за „военни престъпления и възможни престъпления срещу човечеството“ в Газа. Три седмици по-късно, посланикът на Франция в Тел Авив изрази приятелството на Франция към израелската държава чрез омаловажаването на изследователския комитет на ООН („Canard enchaîné“, 21 октомври 2009 г.).
3. Британският мандат в Палестина, територии, окупирани от Британия между 1920 г. и 1948 г.

Интервю с Карл-Хайнц Рот

ротПрез 1960-те години Карл-Хайнц Рот е активист на ляворадикалния Съюз на немските студенти в Хамбург, след това става един от водещите теоретици на “работническата автономия” (тази концепция се появява в Италия през 1960-те години, а след това се разпространява и в други страни). През 1974 г. излиза основният му труд “Другото работническо движение”. Той е един от създателите на списание “Автономия”. В момента работи в основания от него “Хамбургски институт за социална история на ХХ век”. Повече от 20 години работи като лекар. Участва в много ляворадикални инициативи и проекти.

За “връщането на пролетариата”.

През 1993 г. Карл-Хайнц Рот за първи път излага своите тези за “връщането на пролетариата”. По този начин Рот, който в предишните години работи преди всичко като социалреволюционен историк, се връща към анализа на сегашната ситуация. Текстът се обсъжда сред автономистите и социалреволюционерите, а също и в традиционните социалистически течения. През есента на 1994 г. излиза книга, в която са събрани критически и дискусионни реакции и подробен отговор на Рот върху критиката.

Във “връщането на пролетариата” Рот констатира “радикализацията на капиталистическите отношения в целия свят”. Той прави такъв извод поради описанията на ситуацията в Мексико, Италия, Франция и Германия (след обединението). Радикализацията се проявява в настъплението на гарантираните тарифни споразумения и трудовото законодателство на нормалните трудови отношения, в масовата безработицата и бедността, в промяната на структурата на работническата класа. Последните бастиони на работниците са подкопани, профсъюзите и социалдемократичните партии, включително тяхното ляво крило, не оказват съпротива на процеса по реорганизация на трудовите отношения, а са негови съучастници. Централно в анализа на Рот е понятието “тойотизъм” (1) като нова система на трудовите отношения.

Рот завършва с призив към левите отново да обърнат първостепенно внимание на “социалния въпрос” и процеса по пролетаризация. Само така може да се преодолее нарастващият расизъм и национализъм сред самите трудещи се, тъй като “всяка антирасистка инициатива, игнорираща социалния въпрос и отказваща се по този начин от стратегическата възможност да разчита на целия слой на пролетариата, е изградена върху пясък”. Тъй като днес нито едно ляво течение няма спасителни предписания и нито един ляв или ляворадикален проект не може исторически да потвърди своята правота, са възможни открити дискусии сред различните леви течения – от автономните до базисно-профсъюзните.

Политическата традиция на операизма.

Карл-Хайнц Рот произлиза от теоретичната школа на “операизма” и е един от нейните водещи теоретици. Тази политическа и икономическа теория възниква в Италия през 1960-те години. Тя изхожда от това, че работниците, принудени да работят във фабриката, създават там нови форми на съпротива срещу несвободния труд, който по принцип отхвърлят. Формите на борба включват: стачка, кражба, саботаж, симулиране на болест и т.н. Според операистката теория за кризата, работниците, отклонявайки се от труда, искайки по-големи заплати, причиняват криза на капитала. Капиталът реагира на кризата с технически нововъведения (“технологично настъпление срещу класата”) и се опитва да използва недоволството като двигател за иновации. Основният изследователски метод на операизма е “бойното изследване”: работниците са анкетирани от действащите във фабриката активисти, за да получат информация за тяхното положение и да го разберат. Важно понятие е “класовата структура”; как се изгражда работническа класа, какво съзнание има?

Анализът на Рот и операистките теории може да се критикуват или да се защитават. Но трябва да отбележим, че за разлика от автономистите и анархистите операизмът се опитва (което е достойно за подкрепа) да изследва настоящите класови отношения, което е важен принос в излизането извън пределите на ляворадикалното гето.

Интервю с Карл-Хайнц Рот

Корпоративизмът на профсъюзите достига апогея си, когато предлагат плана “Съюз на труда” (2). Може ли да се намери паралел между съвместната загриженост на капитала, държавата и представителите на трудещите се към икономиката на Германия и идеологията на “народната общност” в нацисткия “Немски трудов фронт”?

Само косвено. Този “съюз” е по-скоро опит за възстановяване на идеологията и практиката на социалната държава от 1950-те години. Сега, в ситуацията, когато немският модел на социалната държава се разпада напълно, профсъюзното ръководство се опитва отново по всякакъв начин да се върне към историята, която се е превърнала вече в легенда. В този момент профсъюзите искат още веднъж да мобилизират всички сили, за да запазят връзката със старото социално партньорство. Профсъюзите се опитват да съхранят последните остатъци от следвоенната политика, за да забавят разрушаването на социалната държава. Профдвижението днес няма повече накъде да отстъпва. То трябва да мобилизира легендата, за да спаси поне някои компромиси от 1950-те и 1960-те години.

Като цяло, старото реформаторско профсъюзно движение, с което водихме борба през 1960-те и 1970-те години, повече не съществува. Възникна напълно абсурдна ситуация. Много отраслови профсъюзи все още действат, само защото в техния апарат има бивши леви. А реформаторите, които отстояваха политиката на статуквото с ориентация към пълна заетост – политика, противопоставяща се на позициите на капитала – като цяло изчезнаха. В профсъюзния лагер има процес на разпад; в политическите партии можем да го наблюдаваме вече няколко години. Невъзможно е да се отличат старите, традиционни фракции.

Социалната реалност във ФРГ напълно се промени от началото на 1980-те години. Особено се случиха радикални промени през 1990-те години, след обединението с ГДР. Това обединение беше използвано, за да се изпробват на Изток експериментите с разрушаването на социалната държава. След това те бяха импортирани обратно на Запад. Повече няма регулирани трудови отношения, дори ако формално все още съществуват. Времето за работа се удължава, интензивността на труда нараства, реалните заплати намаляват; повече няма гарантирани за дълго време работни места от гледна точка на трудовото законодателство. Там, където още се запазват, в някои индустриални центрове, те се свързват с нова форма на пролетарско крепостничество. Хората трябва да бъдат изцяло привързани към своето предприятие, да бъдат предани, ако искат да съхранят трайни трудови договори. От работното време, заплатите и правовите норми на труда, характерни за капиталистическото общество с фокус върху пълната заетост, във ФРГ вече малко е останало, дори ако фасадата е до голяма степен запазена.

Това е отправна точка за разбиране на това, което се случи с профсъюзите. Те дълго време се опитваха да запазят компромиса на социалната държава. Не успяха и бяха притиснати до стената. В отделни отрасли, преди всичко там, където се случиха процеси на масирана рационализация, в края на 1980-те години се проведоха доста бойни протести на трудещите се. Но това бяха протести на редовите членове на профсъюзите, вълната идваше отдолу. Днес профсъюзният апарат, както и политическите партии повече нямат масова социална база. На профсъюзните събрания ходят основно чиновници. За това са ми разказвали другари от много профсъюзи. Профсъюзите са се превърнали във фасади, бюрократи, които анализират ситуацията в своите институти, но нямат никакво отношение към реалния процес. Техните функционери установяват, че трудещите се понякога ги използват в доста ожесточената класова борба. Те се използват отново, защото, сблъскващи се с нарастващия правов безпредел в трудовите отношения, работниците се хващат за всяка сламка. И затова се използват профсъюзите. Лично аз въз основа на собствения си конкретен опит и, разбира се, на моите политически позиции смятам, че всякаква полемика със сегашното профсъюзно движение е безсмислена, тъй като то не играе повече никаква роля.

За разлика от другите страни, във ФРГ в профсъюзите са организирани все още от 25 до 30% работници…

Всичко това са мъртви души. Поддържам контакти с много синдикалисти в различни региони. В действителност са останали само мъртви души – положение, което навсякъде се опитват да скрият. По между си разговорят мумии, а средствата за масова информация разгласяват за това бърборене на мумиите. В същото време сме изправени пред двойна дилема. Първо, немските леви са далеч от социалната действителност с нейната нарастваща и все по-ясна поляризация в новия облик на класовото общество със стратегическа масова безработица, нова масова бедност, с отказа от пълна заетост. Левите са проспали този процес. По-голямата част от левите напълно са се сбогували с пролетариата и с истинските класови отношения. С някои преувеличения може да се каже: ако сега отдолу възникне ново опозиционни социално движение, носещо освободителен характер, то ще възникне независимо от левите.

Всъщност левите нямат основание да седят настрана от тези конфликти, в които се смесва социална борба, социална агресия и расизъм?

Фактът, че във ФРГ , точно както във Франция и Италия, има един вид социален расизъм, е безспорен. В началото на 1990-те години, тоест след обединението с ГДР, трябваше да изпитаме много горчиви неща. На практика прехвърлянето на отговорността за икономическата и социална криза върху плещите на тези, които стоят по-ниско в експлоататорската йерархия, е свързано с провала на левите, с тяхното оттегляне, отделяне от работническата култура. Освен това, новите десни за разлика от старите и новите леви, частично изостриха социалния въпрос. Това е много видимо във Франция. Ние сме изправени днес пред това как социалдемократичните земеделски правителства осъществяват стратегия на социално разпадане, тоест водят дясна, неолиберална политика. А във Франция в началото на 1980-те години в много региони, да кажем в Марсилия, дори старите комунистически работнически бастиони се обърнаха надясно. Там се наблюдава, че новият десен екстремизъм поставя социалният въпрос. Може да се види невероятната трагедия, когато бивши италиански емигранти, бягащи през 40-те години във Франция от италианския фашизъм, нападат днешни емигранти от Северна Африка.

Настина ли главната основа на този расизъм се крие в икономическата ситуация?

Да. Използват я. Съществува “народен расизъм”, който отразява реалните обществени противоречия вътре в пролетариата. Аз живея в Санкт Паули (квартал на Хамбург – бел. прев.). Тук има голям строеж на Милернтор. При мен има много пациенти от всички социални слоеве от този строителен колектив – от полски надничари до немски квалифицирани работници. И това е истинският проблем, когато от големия строеж се уволняват 50 немски работници и след седмица се набират 50 или 70 източноевропейски работници със заплата в размер на 1/3 или дори по-малко. Настъпва шок: хората, ставащи безработни, идват тук и гледат как техните места са заети от полски работници, работещи за по-малко пари. Ако няма класова солидарност, движение, което да обясни какво се случва, и да предложи правилните искания (например, искане да се гарантира минимална заплата за един и същи труд на едно и също работно място за всички, независимо от националността), тогава се появява възможност да се използва елементарното отчаяние на уволнените. Десните може да дойдат и да кажат: “Е, виждате ли? Поляците вън!”. Ние не можем да се скрием зад твърдението, че немският работнически характер винаги е имал склонност към разграничение от чужденците, към фашизъм. Изхождам от това, че изходните икономически моменти – масова бедност, ликвидиране на гарантираните трудови отношения – водят до разрушаване на последните остатъци на работническата култура, до нова индивидуализация и до появата – може така да се каже – на асоциални форми на индивидуализма, в това число и сред угнетените. Те се атомизират. Едновременно се променя манталитетът, пълен прелом се случва в това, което наричаме обществено мнение, което в крайна сметка се отразява и в ежедневната реч. От нея изчезват всички понятия, касаещи социалните права. Например, пълна заетост – този термин повече го няма. Или тарифна ставка на заплатите. Езиковите структури изчезват и се заменят от нови, в това число и в дискусиите сред левите. Съществува връзка между икономическото изменение и тези, които, както казват хората, се намират под пълното влияние на средствата за масова информация и нямат собствена субкултура. Би било абсолютно погрешно да се говори само за икономическия процес; това е общосоциален процес, проникващ дори в сферата на езика. Ето защо е възможно някои модели да придобият расистка форма. Неправилно е също да се говори, че расизмът е проблем на идеология и манталитет, а не на икономиката. И двете неща са верни. Расизмът е разпространен механизъм на страх. Това е опит да се постигне стабилност за сметка на другите. Расизмът има отношение и към икономиката, и към езика, предава се от средствата за масова информация и формира норми на всекидневния живот. Нашата задача е да атакуваме тази структура комплексно. И тук става дума не толкова за проблема относно гарантирането на минимална заплата, както на големия строеж на Милернтор, но за новата лява контракултура, която изразява идеята за равенство.

Къде виждаш в настоящето време елементи на развитие на тази контракултура? До кого могат да стигнат левите?

Обективно сега левите имат такива шансове, каквито не са имали никога преди. Ако изберат за своя мишена новите трудови отношения, левите могат да започнат много широко настъпление. Тези нови трудови отношения днес засягат всички хора, принудени да продават своята работна сила.

Второ. Ние сме изправени в момента пред невероятен факт: реформизмът изчезва. Не искам да влизам в спор за ПДС (3) – възможно е в новите провинции да има място процес, който да се характеризира като реформаторски. Но за ФРГ като цяло мисля, че е вярно следното: няма функциониращ реформизъм. Няма го и на европейско ниво. Договорът от Маастрихт е разрушаване на всички социалдемократични перспективи в Европа. Въпреки това, да се намерят нови елементи е доста трудно. Ето защо, въпреки че потенциалните възможности са големи, нужно е съгласие по фундаментални точки. За съжаление, днес много трудно се развива дискусия за новата ера, за нови класови битки, за нови възможности. От една страна, причината е в нашата разпокъсаност. Друга причина се крие в ужасяващото разпадане на немските леви.

Ти беше критикуван за това, че се опитваш да обрисуваш нова сфера на действие, но в твоя анализ оставяш на същото ниво радикализацията на борбата за преразпределение. Въпросът за новото общество как трябва да изглежда почти не е засегнат.

Досега говорихме само за пречките. Какво предстои да се направи? Първа точка: да се започне дискусия за нова социалистическа перспектива – въз основа на критиката на нашите минали стратегически грешки и въз основа на оценките на новата ера, новия капитализъм със свръхрационализираните трудови отношения, които напълно променят самия капитализъм. Втора точка е въпросът за конкретния политически механизъм и разбира се за определяне на точките за прилагане на силите. Една от тях е глобалният контекст за социалистическата перспектива. Първият отговор на нея идва от Чиапас. Сапатистите искат сега това, което бях споменал през 1994 г. – интернационално съгласие, интернационално сдружаване за борба с всичко, което съставя тази нова ера. Те искат да се проведе международен конгрес срещу неолиберализма и заявяват: приключете с цялата си предишна работа в областта на солидарността, заемете се със собственото си положение. На неолибералната световна програма, тоест теорията, обясняваща сегашната ситуация в света от гледна точка на капитала, трябва да се противопостави контратеория. Става дума, разбира се, за връзката с местните инициативи – в противен случай това би било само създаване на нова интернационална секция на неотроцкизма. Световната общност в XXI век се разделя на приблизително 400-500 местни центъра – глобални градове. Заедно с бързото изчезване на селяните от световната икономика се случва капитализация на самото селско стопанство, водеща до укрепване на структурата на едрото земевладение. Това води след себе си до формиране на селски пролетариат, принуден в различни форми на несвободен труд. От друга страна, настъпва масова миграция на обеднелите, лишените от земя и пролетаризираните хора в новите “глобални градове”. В тях ще се концентрира масова бедност, и тези “глобални градове” ще станат центрове, в които отново пламва класовата борба. Ето защо, предложих да се създадат местни инициативи, да се създаде контрасила, изхождайки от проучванията на регионалните процеси по поляризация на обществото.

На ниво борба за промяна на трудовите отношения трябва да се върнем до известна степен до старите, славни форми на революционната борба. Какво беше на 1 май? Борба за 8-часов работен ден, за гарантирана минимална заплата. Едновременно трябва да се върнем към тези форми на социализма, които съществуват още преди Маркс. Не, за да ги копираме, а защото днешният капитализъм по забележителен начин се превръща в “капитализъм на циркулацията”, в който търговският и транспортният капитал играят много по-голяма роля, отколкото предишния, в който са индивидуализирани трудовите отношения. В местните инициативи трябва първо да се върнем към въпроса за трудовите отношения, за да постигнем осъществяване на минимални права. Второ, трябва да обединим борбата за тези минимални права с възстановяването на социалните гаранции на комунално ниво. Системата на социалните гаранции е разрушена. Трето, това може да се извърши с помощта на социалистическо заграбване на земята (4) – също на комунално ниво. Всичко това отива много по-далеч от предишното радикално работническо движение и в същото време има много общо с предмарксистките форми на работническото движение, макар и лишено от техния утопичен характер. Става дума за политическа програма наново формулираща глобалния контекст като антитеза на капиталистическата реалност и предлагаща комунитарно-социалистическа перспектива, която не е била в традиционното работническо движение. Минимални гарантирани права в сферата на трудовите отношения; заграбване на земята и обезпечаване на възпроизводството. Когато всичко започне, разбира се, ще дойде и въпросът за алтернативните начини на производство и възпроизводство. Изхождам от това, че въз основа анализа на новата ситуация може да се формира нова перспектива, която взема под внимание този факт, че повече няма реформизъм. Проблемът е как може да се приведат местните инициативи до местна контраперспектива. Въпросът е специфичен: как, например, в Хамбург в такива сфери, като трудът на черно, нелегалната работа, работата, изключена от системата на социалните гаранции, да се създаде инициатива със задачата да се постигне минимална гарантирана заплата в целия регион, или, което е още по-важно, инициатива с цел ограничаване продължителността на работния ден. Проблемът се състои в това, например, че идеята за връщане на земята се сблъсква с неразбиране даже в движението на скуотърите, въпреки че именно те практикуват заграбването. Тук много ясно се проявява липсата на обща идея, обща утопия. Затова ние, левите, трябва да създадем нова съвместна контракултура с помощта на аналитичен критичен диалог. Необходима е връзка между скуотърите, лявопрофсъюзните низови инициативи, инициативите в подкрепа на нелегалните бежанци или срещу принудителната работа за бедни и т.н. И, разбира се, става въпрос за заграбване на натрупаното обществено богатство, в това число и в неговата най-абстрактна форма – парите…

Въпреки това, възниква следният проблем: всичко това изглежда постижимо само чрез държавата. В Берлин съществува социален съюз, който е доста близък до подобни идеи. Но съдържателната страна е толкова неясна, че остава само призивът за стария модел на социалната държава, която съвсем неслучайно се оказа в криза.

Това, за което говоря се намира напълно от другата страна на държавата. Мисля, че продуктивна полемика с идеите на социалната държава ще започна тогава, когато успеем да докажем, че социалната държава не съществува повече, че тя е основно разрушена и нейното възстановяване от руините е безперспективно. Може, например, да се види, че в резултат на приватизацията на общественото достояние данъчните възможности на регионалните правителства изчезват. Регионалните режими във Франкфурт, Хамбург и Берлин са разорени и по принцип не са способни да поддържат институти за социална подкрепа. На второ място, необходимо е да се докаже собствена концепция, която трябва да бъде жизнеспособна в регионален контекст. Социалната държава в предишната си форма не съществува повече нито на местно, нито на регионално ниво. Следва да се приложат за обсъждане съвършено различни алтернативи, за да се излезе от руините, да се предотврати социална катастрофа и да се вложи ново съдържание в лозунга “Социализъм или варварство”. Затова е нужна напълно нова концепция за социално присвояване и напълно нова определение на демокрацията, нова форма на базисна демокрация. Повече от една трета от населението на ФРГ са бежанци, чужденци, лишени от всякакви политически права.

На европейско ниво това може да изглежда различно. Например в Италия, ако нивото на масовата безработица продължи да нараства и да превишава показателите от епохата на световната икономическа криза в края на 20-те години, господин Проди (5) внезапно ще стане и ще каже: нужен ни е нов критерии за Договора от Маастрихт – нито в една страна от ЕС безработицата не трябва да превишава 10%. На това ниво няма какво да кажем. Следва да действаме глобално – защото такива дискусии тепърва възникват – и локално.

АК N 391, 1. 06. 1996.

Бележки:
(1) Тойотизъм – това е нова форма на производствена култура като система от цели на предприятието, програми и методи за тяхното постигане. Тази форма е ориентирана към непрекъснато подобряване на качеството на продукцията, увеличаване производителността на труда с помощта на следните средства:
а) организиране на труда въз основа на все по-голямото въвличане (участие) на трудовия колектив в процеса по взимане на производствени решения, интеграция на интересите на колектива и предприятието.
б) групово организиране на труда и намаляване броя на управленските нива.
в) интеграция на различните фази на производствената верига и гъвкаво приспособяване на производството към новите модели на продукцията.
г) промени в наместването на оборудването в предприятието, така че да се намали пътя на продукта в производствения процес и да се повиши операционалността на оборудването.
д) постоянно спестяване на основните ресурси, намаляване на загубите, брака, промени в производствения процес.
е) постоянен контакт с купувачите чрез компютърна мрежа на дилърите за получаване на информация за промените в търсенето.
Според Рот, тойотизмът на практика води до увеличаване на експлоатацията на трудещите се посредством “ново крепостно право”, т.е. фактическо прикрепяне на работника към предприятието, искане на пълна лоялност на работника към администрацията.
(2) Става дума за плана, предложен от лидерите на Асоциацията на немските профсъюзи на правителството и предприемачите във ФРГ: профсъюзите се отказват от исканията за повишаване на заплатите в замяна на запазване на работните места.
(3) ПДС (СЕПГ) – Партия на демократичния социализъм, бивша управляваща партия в ГДР.
(4) Има се предвид завземането на цялата териториална инфраструктура (жилищни комплекси, комуникационни центрове, системи за енергоснабдяване и т.н.) и предаването й в ръцете на териториалните органи на народното самоуправление.
(5) Проди – министър-председател на Италия.

Интервю с Колдо Ландалузе

колдо1

Колдо Ландалузе е писател и журналист от Страната на баските, либертарен марксист. Ние взехме интервю от него, за да разкаже на нашите читатели накратко за политическата ситуация в Испания, Страната на баските, някои революционни групи и техните идеи, и вярно ли е, че известният художник-сюрреалист Салвадор Дали е фашист.

Под думата „фашист“ ние разбираме чисто тълковното определение (а не популярната обида) – привърженик на тоталитарната корпоративна система. Думата „националист“ се използва в този текст не в негативния смисъл, а в смисъла на национализма като подкрепа към своя народ, неговата култура и език, избягвайки всякакви шовинистични нападки към другите народи (именно в този контекст разбират национализма и баските).

За съжаление, не всички получени отговори ясно обрисуват ситуацията – усеща се езиковата бариера.

– Разкажи накратко за себе си и за това, с което се занимаваш.

– Аз съм журналист и писател.

– Разкажи ни кои са баските и с какво се отличават от своите съседни народи?

– Днес историята на баските и техният произход са забулени в голяма загадка.

Не знаем много за произхода си. Например, някои историци твърдят, че нашият произход е свързан с Източна Европа. Има много различни предположения, но без никакви сериозни аргументи – има твърде малко изследвания по този въпрос.

Малкото, което е известно към днешна дата е нашият език, Еускера (Euskera), който е най-старият в Европа. Но различията между баските и другите националности в Испания са очевидни – език, обичаи, култура… Особености, които са се запазили с векове.

”Герника” - известната картина на Пабло Пикасо, нарисувана след бомбардировките над един от свещените баски градове по време на Гражданската война в Испания

”Герника” – известната картина на Пабло Пикасо, нарисувана след бомбардировките над един от свещените баски градове по време на Гражданската война в Испания

С триумфа на фалангистите (испанските фашисти) по време на Гражданската война в Испания, на нашия народ се оказва мощен натиск.

Всичко започва с бомбардирането на Герника – това е първата в света бомбардировка срещу цивилно население, и една от най-страшните страници в историята на Страната на баските. В допълнение към физическото унищожаване и насилието срещу нашия народ, фалангистите злоупотребяват и с нашата култура – ние не можем да говорим на родния си език, нашите традиции са забранени.

– С какви методи баските политически сили се борят за независимост от Испания?

– В момента използваме специфична тактика – тактика на политическа борба, която започна след края на въоръжената съпротива на ЕТА (ЕТА, Euskadi Ta Askatasuna – „Баско отечество и свобода“, организация на леви националисти). След „прекратяването на огъня“ се проведоха регионални избори, в които взеха участие леви баски националисти, обединени в единна политическа партия. Сега политическа партия BILDU (Euskal Herria Bildu) подкрепя политическия диалог между ЕТА и Испанското правителство. Това е резултат от миналогодишното събитие в Сан Себастиан (курортен град в Страната на баските), когато на преговорите в присъствието на международна група от посредници, в лицето на Брайън Курина и бившият Генерален секретар на ООН Кофи Анан, и двете страни в конфликта се споразумяха за мир в бъдеще.

– Разкажи за политическата ситуация в Страната на баските и нейното разположение.

– Страната на баските се намира между Испания и Франция. Има уникално географско разположение. Много населени места в Южна Франция говорят на нашия език, защото са принадлежали към Страната на баските. Те са били част от Страната на баските след падането на кралство Навара (става дума за кралството, намиращо се в Северна Испания, от двете страни на Пиренеите – южната част е превзета от испанците през 1513 г., а северната – от французите през 1589 г.). Испания никога не е било единно кралство до този момент, докато католическите крале не прогонват мюсюлманите от Иберийския полуостров (по време на Реконкистата), и след това завладяват независимите територии.

И тогава, и сега, Страната на баските страда от репресиите на испанското правителство.

При Франко левите политически партии са забранени, а техните последователи са преследвани. За да се потисне ЕТА, испанското правителство създава специална военизирана група – GAL (Grupos Antiterroristas de Liberacion). Демокрацията в Испания е „особена“ демокрация, ако знаете какво имам предвид. Между другото, сегашният крал на Испания получава своя статус благодарение на фашисткия диктатор Франсиско Франко, а много членове на управляващата партия принадлежат към крайнодясното.

Сега в Страната на баските е спокойно – хората чакат, но не знаят какво ще се случи в бъдеще. Безусловно, продължителната политическа криза засегна всички сектори на населението – почти няма безразлични.

– Искаме да знаем повече за левите в Испания и Страната на баските. Какво можеш да ни кажеш за тях? Развиват ли се и в какво направление?

– Последната икономическа криза значително укрепи левите в Испания.

Левите сили дълго време бяха разбити и тормозени от поредица скандали, но сега Обединената лява партия, събираща различни движения в Испания, набира гласове.

– Каква е целта на национално-освободителната борба на баските? Не се ли боите, че в случай на успех ще попаднете в ситуация на икономическа блокада? Страната на баските е заобиколена от Европейския съюз. Стремите ли се към него, ако Страната на баските бъде свободна?

– От декларацията за правата на човека: „Всеки човек има право свободно да определя своето бъдеще“.

Ние не се страхуваме. Испания се страхува, защото ако Каталуния и Страната на баските получат независимост, то това означава, че тя губи голяма част от развитите си икономически региони, които са основа на „националната икономика“. Пред очите ни е примерът Шотландия. Всъщност, голямата държава се страхува от подобно нещо.

– Не смяташ ли, че националното освобождение на баските, както и на всички потиснати етнически групи от „първия свят“, е възможно само чрез социална борба, а не чрез национално-освободителна, която води до създаването на собствен „национален“ апарат на потисничество?

– Много често, когато става въпрос за национализъм, мнозина го асоциират с потисничеството на един народ от друг народ.

В Страната на баските повечето леви сили са в BILDU. Да, вярно е, че тя е националистическа коалиция, но нейната основа е социализъм, и ние никога няма да позволим на нашия народ да се издига за сметка на друг.

– Вярно ли е, че баски анархисти участват в общ политически блок в борбата за независимост? Какви са ползите на анархистите от баската държава?

– Въпреки някои политически различия между анархистите и ляво-националистическото крило, баските са обединени много.

– Може ли да се каже, че анархисти, марксисти и националисти са обединени в единен политически блок?

– Да, така е. Като цяло е вярно. Разликата е в отделни въпроси.

– Какво представляват левите в Страната на баските? Към кое течение на марксизма се отнася мнозинството?

– След известно време марксистите, троцкистите, маоистите, ленинистите, анархистите загърбиха различията си и стигнаха до окончателно разбирателство. Позволете ми да ви напомня, че марксистите, социалистите, левите националисти все още не са добре дошли в Испания. В момента много лидери са в затвора заради това, че отстояват своите идеи.

– Какво включва дейността на левите? Как е устроена?

– Най-добрият отговор на този въпрос е нивото на демонстрации по улиците на Страната на баските, което е доста високо. За щастие, има висок стандарт на организирана съпротива, което е отличителна черта на баските.

– При вас има ли социални центрове и скуотове? Какво представляват те?

– Да, има много центрове, макар че се прочистват от полицията. Този модел, който съчетава либертарни леви идеи с анархизъм, е доста изгоден. Това ги плаши. Мисля, че това е положителен модел на управление.

– Какво бихте направили, ако държавата започне активна борба срещу левицата с военна техника, бъде забранена литература и т.н.? Реално ли е това за съвременна Европа?

– Испания не може да си позволи този лукс. Те се опитаха да го направят през годините, но това е непосилна задача.

В момента най-добрата и най-силната икономическа инфраструктура на Испания се намира в Страната на баските. Налице е и най-ниската амортизация в цяла Испания. Ние не се страхуваме, Испания се страхува от нашата независимост. Много испански генерали са предлагали да превземат Каталуния и Страната на баските – може би единственото, което могат да направят е да ни държат под робство. В Испания демокрацията се основава на църквата и армията.

– Какво представлява баският антифашизъм след смъртта на Франко? Актуален ли е? Какви са целите, които си е поставил?

– Определено е актуален. Въпреки смъртта на Франко, много от членовете на испанските партии продължават да споделят крайнодесни възгледи. Трябва да се направи политическо преобразуване в Испания – необходимо е. Дори и днес много хора в Испания са фашисти. Антифашистките групи ги спират до някаква степен, за да не прераснат в нещо повече.

– Има ли в Страната на баските политически партии, които подкрепят фашистки идеи? Има ли баски сред такива групи?

– Да, разбира се. Баските фашисти подкрепят фашистките партии, които защитават интересите на Испания. Независимо от факта, че фашизмът е скрита формулировка на „имперския национализъм“, програмите на UPyD (Unión Progreso y Democracia) и PP (Partido Popular) съдържат много откровени фашистки елементи.

– Може ли да се каже, че баските леви националисти са едновременно и интернационалисти? Как виждате национализма и интернационализма?

– Абсолютно е вярно. Това не е краен (шовинистичен) национализъм. Ние уважаваме и се стремим да запазим културата си, докато интернационалното обединение е жизнено необходимо.

– Анархистите във вашия регион поддържат ли тези възгледи?

– Различните течения анархисти често спорят по идеологически причини с партиите на левите националисти, но за щастие днес много анархисти стигат до същите позиции.

– Смяташ ли, че ЕТА окончателно приключи въоръжената борба?

– Да, сигурен съм.

Бойци от ЕТА в едно от видеообръщенията си

Бойци от ЕТА в едно от видеообръщенията си

– Защо бойците от ЕТА понякога използват бели маски? Това означава ли нещо?

– Просто за разнообразие. Понякога използват бели маски, понякога черни, но никога това не означава капитулация. ЕТА не си е и помисляла да се откаже от освободителната борба. Тя не спира да действа, а просто се променя. Сега организацията чака политически маневри от страна на Испания.

– Какво е политическото крило на ЕТА? Вярно ли е, че военното и политическото крило в различни периоди е било съставено от хора с различни политически убеждения?

– Не е имало явно сътрудничество, но със сигурност „подземното“ крило на организацията е подкрепяло възгледи, близки до официалната позиция на ЕТА.

Впоследствие много от тях станаха политици. И за да бъда честен – в ЕТА винаги са се уважавали хората от различните течения на лявото.

– Кои са съюзници на ЕТА?

– На този въпрос може да ви отговори само ЕТА.

– Как стои въпросът за етническата принадлежност и културата според членовете на ЕТА? Кое е на първо място?

– На първо място е защитата на културата, езика, но това не означава изключителна идентичност.

Националистическият лидер и големият ляв политик на име Арналдо Отеги, който в момента се намира в затвора заради защита на нашата страна, заявява: „Баски не е този, който се е родил в Страната на баските. Баски е този, който живее в Страната на баските и се чувства като част от тази страна“.

Това не е етническо или расово безумие, това е нещо повече. В противен случай би било отвратително.

– Какво можеш да кажеш за Bases Autonomas, Frente Nacional de la Juventud (фашистки групировки, прикриващи се под лява риторика) и други подобни движения? Дали наистина са били свързани с левите идеи и левите лагери или просто са искали да привличат аудитория?

– Относно сътрудничеството… Има редица „подземни“ организации, където млади анархисти се подготвят за сблъсъци с неонацистите. Бъдейки готови, левите пристъпват към плътно „сътрудничество“ с „анархонацистите“.

Обикновено такива неща се случват по футболните стадиони. Противопоставянето е по футболните стадиони на Испания, но не и в Страната на баските, където практически няма организирани нацистки групировки.

Салвадор Дали и испанският фашистки диктатор (каудильо) Франсиско Франко

Салвадор Дали и испанският фашистки диктатор (каудильо) Франсиско Франко

– В минали разговори (има се предвид в лични разговори) ти спомена, че Салвадор Дали, известен в целя свят художник, е фашист. Разкажи ни малко повече за него.

– Салвадор Дали е испански интелектуалец, който от самото начало подкрепя Франко в гражданската война. През 1948 г., връщайки се в Испания, остава в Порт Лигат, в околностите на Кадакес, и оттогава се появява многократно и публично показа дълбокото си уважение към фигурата на Франко. Отношенията между Дали и Франко винаги са били сърдечни: не забравяйте, че през 1964 г. правителството на Франко връчва на Дали Голям кръст на Ордена „Изабела Католическа”, а през 1972 г. дава своя труд на испанската държава. Имайте предвид също, че през 1920-те години живописта е една от най-големите страсти на Франко. Дали пламенно хвали Франко, наричайки го „свят човек“.

– Спомняш ли си нещо от режима на Франко? Какво можеш да кажеш за него?

– Да, и за щастие много малко.

Като дете родителите ми ме изпратиха в училище, в което да уча родния си език. Разбира се, това беше забранено.

Сега Франко е мъртъв, но той ни остави наследството си, и ние не одобряваме безсмъртието му. Неговото наследство са полицейските участъци, в които продължават да се изтезават бойци за свобода.

Източник: ЧКФ

Интервю с баския анархист Лусио Уртубия

лусио

Някои от отговорите могат да изглеждат неясни, но нека да направим отстъпка заради възрастта на този достоен човек, който е на 84 г.

– Здравейте, Лусио. Гледахме филма за вас и бихме искали да ви зададем няколко въпроса.

– Искам да приветствам всички руски анархисти. Аз съм скромен човек и се надявам, че словата ми към вас няма да се окажат празни думи. Моля, не спирайте борбата. Благодарности. Лусио Уртубия.

– Разкажете ни, според вас, какъв трябва да бъде един анархист?

– През целия си живот съм бил скромен и съм се борил срещу властта (църквата, държавата, капитала). Дори и сега, с годините у мен остана вярата, че обществото може да се промени, но за да стане това, трябва да се борим. Срещнах се с кубинската посланичка в Париж Роса Симеон. Силно се привързах към нея. Тя беше завършила колеж и никога не бе виждала гуахиро (кубински селяни), както и хора като мен, които говорят с голяма страст за испанската революция и испанските анархисти. Един ден тя ме покани на вечеря. Показах и двудоларова банкнота и й казах: „Имаме потенциал да разрушим Съединените щати“. Дадох и хартийката, а тя продължи да я гледа. Казах й че е фалшива. След това предприех стъпка към запознанство с Че Гевара (тогавашният министър на промишлеността на Куба). Срещнахме се на летище Орли. Обясних му плана, но той отказа.
Баски, уругуайци, алжирци, французи… старая се да помагам на всички с каквото мога. Считам за мой дълг да помагам на бедните.

Лусио с доларите, които е показал на Ернесто Гевара

Лусио с доларите, които е показал на Ернесто Гевара

– Вие сте баск. Какво място заема баската национална култура във вашия живот?

– Много голямо. Франко извърши много жестокости върху моята страна. Преди години бях в Уругвай. Сред анархистите и Тупамарос се разпространяваше книга, която половината бях написал аз, наречена „Как с удоволствие да мамиш банките“. На една среща един човек каза: „Лусио, благодаря ви от името на Тупамарос и анархистите в Уругвай за това, което направихте за нас“. Аз им помогнах и се гордея с това. Направих каквото можах, за да помогна на движенията и в други страни. Нещо подобно се случи, когато бях в Стокхолм. Какво да кажа за другите народи? Италианци, алжирци, аржентинци, мексиканци… помагал съм на много. Много се гордея със страната си. Радвам се, че представители на различни страни посещават моя дом, Страната на баските, съставена от региони като Гипускоа, Биская, Навара. За мен това е моята страна. Дори и без да се придържам към националистически възгледи, съм много привързан към Навара. Хората си мислят, че е твърде силно, но това е защото я обичам.

– По-добро или по-лошо, според вас, стана анархисткото движение през годините?

– Понякога не разбирам много течения от анархизма. Моето виждане по този въпрос не е много ясно, но винаги оставам верен на принципите на либертарния анархизъм. Намираме се в сериозна криза: увеличаване на безработицата, капитализмът става все по-див, а работническата класа тихо съзерцава ситуацията… Какво става, по дяволите? Разбира се, имаме повече ресурси, отколкото преди, дори повече свобода, но трябва да продължаваме да настояваме за това да имаме повече отговорности. За мен загубата на уважение означава загуба на всичко. Трябва да спрем да уважаваме тези малоумници, които искат да имат повече от това, което има болшинството, имайки толкова много пари, че не знаят къде да ги харчат. Анархизмът трябва да реши тези проблеми.

Лусио (отляво) в своята младост

Лусио (отляво) в своята младост

– Във филма споменавате, че сте имали конфликт с комунистическия профсъюз, а Фидел Кастро го наричате „дявол от плът и кръв“, докато Че Гевара не ви се е понравил като човек. Но защо при това сте помагали на революционните комунистически движения по целия свят?

– Познавах Че. Живях дълго време с Дариел Аларкон, с партизаните в Боливия, където Че загина. Някои хора казват, че той е предател, защото е бил с Фидел Кастро. Аларкон е доста интересна личност. Дълго време живя в моя дом, където бях със семейството си. В Куба Фидел каза, че френското правителство му е дало милион, но аз казвам, че това е лъжа. Аларкон беше беден и скоро започна работа като строител. Той написа „Живота и смъртта на кубинската революция“. Беше на 16 години, когато влезе в борбата. Беше гуахиро. Един ден отиде за дърва, а когато се върна къщата му беше изгорена заедно със семейството му. Тогава тръгна в планините, не можеше нито да чете, нито да пише. Отиде в планините заедно с Камило Сиенфуегос и Че, които го учиха да чете и пише. Фидел е най-порочният човек в света, но в същото време е много умен. Ако ви разкажа всичко, което съм видял, бих ви убедил в това. Във всички загуби и победи. Мои приятели едно време ми казваха: „Трябва да бъдеш като Фидел. Да правиш победи от бедствията“. Фидел е лош човек. Лош човек… но много умен.

– Как се отнасяте към това, че много леви използват Гевара като символ? Какво символизира за тях?

– Много леви не познават Че. За тях той е само тениска или красиво знаме. Навярно тези хора нищо не са чели за него. Истина е, че не съм бил в добри отношения с Че, но го уважавам като боец, като партизанин.

– Във филма казвате, че организациите са едни и същи навсякъде и хората искат просто да управляват. Вие против организациите ли сте?

– Така е. Организацията е необходимост, но не трябва да се налага върху нас. Вярвам на организациите. Сега ще ви стисна ръката, ако сте „ляв“, но ако един ден станете министър, то вие ще бъдете като всички останали и няма да ви подам ръка.

Детска снимка в семеен кръг

Детска снимка в семеен кръг

– Смятате ли за важно създаването на независима баска държава или тя няма да донесе никаква полза нито на народа, нито на анархистите? (тук се получава неразбирателство и отговарящият има предвид не „държава“, а „страна“ – бел. прев.)

 – Разбира се. За достигането на тази цел всички леви движения трябва да бъдат обединени. Съществува общ враг и трябва да забравим противоречията. Страната на баските има своя собствена идентичност, която Франко усилено искаше да унищожи. За щастие, левите движения (леви националисти, комунисти, анархисти) обединиха усилията си, за да се образува единен фронт. Бъдещето на Страната на баските е много интересно…

– Какви са най-големите перспективи пред съвременното анархистко движение?

– В анархизма има още много неща, които трябва да се вършат. И всичко се върши. Много е важно какво правите вие, младото поколение. Бъдещето е във вашите сили, но трябва да бъдете търпеливи и когато настъпи точният момент да ударите с всичката си мощ. Въпреки възрастта си, аз съм готов без колебание да продължа борбата и искам всички да последват примера ми. Това е много важно, също колкото важно е издаването на печатни издания и т.н. Пораженците могат скептично да попитат „Защо анархизъм?“. Добре, попитайте ги какво ще предложат, и ако няма какво да предложат – да мълчат. Възможно е да се постигне всичко.

Източник: ЧКФ