Чаби Ечебариета – иконата на баските борци за независимост

чабиХавиер Ечебариета Ортиз (Билбао, Биская, 14 октомври 1944 г. – Толоса, Гипускоа, 7 юни 1968 г.), по-известен като Чаби Ечебариета, е водещ лидер на ЕТА през 1960-те години. Според различни източници той е първият извършител на убийство от страна на тази организация. Той е и първият активист на ЕТА, убит във въоръжено противопоставяне с Гражданската гвардия, за което се превръща в икона сред ЕТА и националистическата левица.

V Асамблея

Той председателства V Асамблея на ЕТА, която води до първото разделение в организацията. На тази асамблея, която се състои от две части, избухва напрежение между работническото течение (комунистическо и отдалечено от баския национализъм, „обреристкото“), което по това време контролира посоката на ЕТА вътре, и другите две течения, т. нар. „терсермондистко“ и „етнокултуралистко“.

Ечебариета, неговият брат Хосе Антонио и наварецът Хосе Мария Ескуби са тези, които оглавяват вътрешното течение, което изгонва най-забележителните привърженици на работническото течение. Първата част от асамблеята, проведена на 7 декември 1966 г. в Газтелу (Гипускоа), потвърждава изгонването на „обрериста“ Пачи Итуриос, предварително потвърдено от Изпълнителния комитет (крайно нареждане, в изгнание), като по този начин се стига до отделяне на „обреристите“ в организация, наречена ETA Berri (ЕТА нова), по-късно Komunistak, зародиш на това, което по-късно ще бъде Комунистическо движение на Испания (MCE).

Останалите активисти влизат автоматично в това, което се нарича ETA Zaharra (ЕТА стара) до 1968 г., когато отново става ЕТА.

Във втората част на асамблеята, състояща се през март 1967 г. в дома за духовни учения на йезуитите в Гетария (Гипускоа), Чаби Ечебариета е избран за член на Централния комитет и Изпълнителния комитет на ЕТА. Освен това на това събрание започват да предприемат първите стъпки към изработването на собствена революционна теория; от Ечебариета идва идеята за „баския трудов народ“, която оттогава се използва от националистическата левица. Дейността на организацията е разделена на четири фронта: политически, военен, културен и работнически. В последния Ечебариета играе важна роля.

Първото убийство на ЕТА

На 7 юни 1968 г. колата, в която пътуват Ечебариета и активистът Иняки Сараскета, е спряна на контролно-пропускателен пункт на Гражданската гвардия в Адуна (Гипускоа). Опасявайки се, че ще бъдат разкрити, Чаби Ечебариета излиза от колата и стреля по агента Хосе Пардинес Арка. Това е първото убийство на ЕТА.

ЕТА все още не е взела решение за провеждане на въоръжена борба и затова неговият другар Сараскета казва години по-късно:

„Предполагам, че гражданският гвардеец се усъмни, че регистрационният номер е фалшив. Попита ни за документите и заобиколи колата, за да провери. Чаби ми каза: „Ако разбере, ще го убия“… Отговорих: „Не е необходимо, разоръжаваме го и си тръгваме“… Излязохме от колата. Гражданският гвардеец беше с гръб към нас. Клечеше и гледаше двигателя в задната част… Той прошепна: „Това не съвпада…“. Чаби извади пистолета и го застреля. Той падна с лице нагоре. Изстреля още три или четири изстрела в гърдите. Беше взел центрамини и може би това повлия. Във всеки случай беше съдбовен ден. Една грешка. Беше неизвестен граждански гвардеец, бедно момче. Нямаше нужда този човек да умре.“

Смъртта на Ечебариета

Ечебариета и Сараскета бягат, криейки се в дома на един свещеник от Толоса. След няколко часа решават да напуснат къщата, като незабавно са спрени от служители на Гражданската гвардия, които все още не знаят самоличността им. По време на претърсването не откриват пистолета, който носи Сараскета, но намират този на Ечебариета. В този момент започва стрелба, в която Чаби Ечебариета е убит с две огнестрелни рани в Бента Хаунди (Толоса). Иняки Сараскета успява да избяга от стрелбата. Заплашва с пистолета си шофьор, принуждавайки го да го закара до църквата в Ерезил, където се укрива, докато не е открит на следващия ден.

Източници, близки до националистическата левица, описват тази смърт като екзекуция на Гражданската гвардия, въпреки че изявленията на Сараскета се противопоставят на това:

„По същия начин, по който центрамините го направиха еуфоричен, два часа по-късно той беше потънал в паническа атака. Напуснахме дома и бяхме арестувани от двама граждански гвардейци. И двамата имахме пистолет на кръста си. Претърсиха ме първо мен, но не го забелязаха. Спомням си, че гражданският гвардеец, който проверяваше Чаби, извика. И тогава, типична сцена от запада, от онези, при които кой ще стреля пръв… Гражданският гвардеец стреля пред мен и аз се затичах… Не знаех, че в този момент Чаби е умрял… Спрях една кола, заплаших шофьора и го накарах да ме отведе в посока Регил (близо до Зарауц). Оказа се, че е мой далечен роднина. Знаех, че пистолетът ме издава и си помислих да го изхвърля. Шофьорът ме помоли да не го правя. Ако ни спрат, щеше да изглежда по-реално, че съм го принудил. Той също осъзна, че нямам намерение да го нараня, така че след няколко километра ме помоли да сляза… И продължих да вървя пеша…“

По-късно Сараскета е предаден на Военния съвет, първият след Гражданската война в Испания, в който е осъден на смърт. С ходатайство пред Франсиско Франко от ръководителя на йезуитите, отец Педро Арупе, смъртното наказание е заменено със затвор, където е жестоко пребиван, прекарвайки 9 години до амнистията през 1977 г.

Последствия

След смъртта на Чаби ЕТА публикува листовки със следния текст:

„Като се има предвид толкова голямата истерия и толкова пристрастната информация от страна на фашистко-капиталистическия информационен апарат, ЕТА ще се опита да информира хората за смъртта на Чаби Ечебариета колкото е възможно повече. Чаби Ечебариета беше убит в Толоса, без съмнение. Свидетелите, дупките по ризата и аутопсията потвърдиха това. Поддръжниците на капиталистическия ред показват своите методи: Чаби Ечебариета е изкаран от колата и без дори да му бъдат поискани документите, са му поставени белезниците, изправен е до стената и е застрелян в сърцето от упор (…)“

На 2 август, в отговор на смъртта на Ечебариета и поради това, че е смятан за мъчител, ЕТА убива полицейския командир Мелитон Манзанас, налагайки извънредно положение в Страната на баските.

10 години след събитията в Бента Хаунди, ЕТА убива сержант Аседо Панизо, един от членовете при претърсването, при което Ечебариета умира.

Феликс Ликиниано, милиционерът на утопията

феликс ликинианоФеликс Ликиниано е баски анархист, роден през 1909 г. в Ескориаза (Гипускоа-Южна Страна на баските) и умира в Биариц (Лапурди-Северна Страна на баските) през 1982 г.
 
Активист на Националната конфедерация на труда (CNT) по време на испанската Гражданска война, той се откроява във военната защита на Доностия и също така участва активно във въоръжените милиции на Арагон и Каталуния.
 
След триумфа на франкистките войски той е част от антинацистката съпротива във Франция и в партизанските групи, които действат на границата между френската държава и испанската държава, известни като „maquis“.
 
През 1960-те години установява контакти и си сътрудничи с членове на наскоро създадената ЕТА и проектира анаграма с брадва и змия, която ще бъде използвана от споменатата организация.
 
За да разберем значението на символа, проектиран от Феликс Ликиниано, ще се позовем на онова, което заявява активистът „етара“ Микел Албису, „Анца“, по време на съдебен процес срещу него в Париж, в който обяснява на съда значението на тази анаграма. „Трябва да използваш сила с интелигентност, а не група сила“. Змията се увива около брадвата: комбинация на политическа (змия) и военна (брадва) борба. Според неговото обяснение брадвата означава „да се нанесе удар“, а змията – „да бъдеш интелигентен“. „Трябва да използваш сила, за да се защитиш, но не сила посредством сила, а сила с интелигентност“.
eta
 
Феликс, заедно с приятеля си Федерико Крутвиг, споделят виждане за подход между анархизма и баския национализъм, виждане, признато в началото на 1990-те години от автономните активистки групи в Билбао, които създават културно сдружение, което носи името му „Felix Likiniano Kultur Elkartea“. Тази организация се разпада през 2006 г., поемайки се от „Гатазка“, автономен и съветистки колектив, състоящ се от хора, идващи от групи и колективи, свързани със свободни радиа, антимилитаристи, социални центрове, издаване на некомерсиални издания и други опити с анархистки и съветистки характер.
 
За да завърша тази статия за този баски анархистки боец, привеждам сбогуването с Феликс Ликиниано, което е публикувано в баското списание „Argia“ („Светлина“).
 
„Сбогом, приятелю и другарю. Знаехме, че си болен, но винаги предпочитахме да откажем близостта в този момент. Смъртта винаги идва твърде рано.
 
Прекарал съм много часове за теб, опитвайки се да разбера нашата история и нашата настояща борба. Присъствието ти беше оценено, когато наблюдаваше с критично, но винаги с баско око националистическите идеи, завещани от нашите предци.
 
Финото, но устойчиво стъбло, което тежките германски ботуши не можеха да стъпчат на пазара в Миарице, го намерихме в теб. Ти се освободи от тежестта на вярата, за да създадеш приятелства с първите активисти на ЕТА, които се появиха в Северната Страна на баските. Ти беше свидетел и участник, когато се опитахме да съчетаем жаждата за свобода на анархизма и острите анализи на марксизма, така че ЕТА да въведе своята готовност за освобождение в лоното на работническата класа; тези, които решиха да продължат да се борят срещу тази мрачна и потискаща демокрация, винаги бяха в нейните редици.
 
Това, на което най-много ти се възхищавах, беше способността ти да се отдаваш на борбата без колебание дори и за миг. Да, ти четеше, теоретизираше и пътищата на твоята политическа мисъл бяха понякога сложни, но теоретичните проблеми никога не бяха пречка, когато ставаше въпрос за преодоляването на пасивните или скептични нагласи. И това, на което ти се възхищавам и ти завиждам, е Феликс борецът, активният и великодушен Феликс: твоят баскизъм и твърдото ти желание за социална революция бяха неразделна част от личността ти и винаги си знаел, къде да нанесеш удар и къде да продължиш, независимо от променящата се ситуация.
 
Отиде си без да видиш победата на революцията, но всеки един от дните ти беше част от нея. Благодаря за всичко.“
 
Белца, „Argia“, 22.XII.1982 г.
 
Публикувано от „CANTABRIA LIBERTARIA“

Антонина Квятковска Бакунина (ок. 1840 – 1887)

антонина квятковска

Антонина Квятковска Бакунина (ок. 1840 – 1887) е съпруга на Михаил Бакунин. Антонина е дъщеря на Ксавери Василевич Квятковски, секретар на благородник от Белая Русь, посветен на добива на злато в Сибир. Живеeки в Томск, той се среща с Бакунин през 1858 г., който е изпратен в изгнание там, след като прекарва осем години в затвор. Бакунин се жени за неговата дъщеря през същата година. Квятковска е дъщеря на руски баща и майка полякиня и изповядва католическа религия. Връзката между семейство Квятковски и Бакунин започва, когато той е нает да преподава френски език на Антонина и по-голямата й сестра София. Бакунин и Квятковска сключват църковен брак, може би в руската православна църква, но това не е съвсем ясно. (1) След бягството на Бакунин от Сибир Антонина заминава за Лондон, за да се събере със съпруга си; след престоя си в Лондон тя изпада с него в серия от трудности, които я отвеждат из Европа през страни като Швеция и Кралство Италия и най-накрая я установяват сред швейцарското население на Лугано, където остава малко преди смъртта на Бакунин, защото заминава за Неапол поради икономическите проблеми на семейството. Квятковска и Бакунин имат три деца: Карлучо, София и Марушка.
След смъртта на първия си съпруг Квятковска се омъжва за италианския анархист Карло Гамбуци, с когото има дъщеря на име Таня.

Личност

Едно от най-пълните описания на външния вид и личността на Антония е направен от Лев Мечников през 1864 г., когато той посреща Бакунин и неговото семейство като гости във Флоренция: „Нейната физиономия беше толкова прекрасна сякаш бе възпята от Пушкин в неговата известна поема „Мазепа“. (…) В Антонина не харесвах стоманено сивите очи и студенината на външния й вид. Но като цяло имаше лице, което напълно обясняваше ролята й на съпруга на този стар боец. Слаба, с къдрава коса, Антонина понякога приличаше на прекрасно момиче, но по-често приличаше на момче; никога не съм я гледал с впечатлението за жена. От първия момент се забеляза полският й произход, което означаваше по-голяма способност от руснаците да дават важно място в ежедневния и личния си живот на гражданските и политически въпроси. (2)

От друга страна художникът Николай Ге стига до там, че казва за Антонина, че е „била изключително красива млада полска жена“. (3)

Що се отнася до нейното интелектуално обучение, възможно е то да не съответства с ерудицията на нейния съпруг и неговия най-близък кръг. Бакунин я описва като обикновен човек, дори потвърждавайки, че „в живота си е чела само една книга, която си заслужава името, Известните каузи, (…) и то го е направила, само защото е имала изображения“ (4), и още: „… Тя е леко наивна и не споделя въобще идеите ми, но е много очарователна и (…) изключително добра.“ (5)

Това мнение се споделя и от учения Григорий Вирубов, който от едно от посещенията си при Бакунин в неговия дом в Неапол си формира следното мнение: „Обикновено Антонина седеше на балкона и се възхищаваше на звездите (…). Тя ми задаваше много въпроси: Колко звезди има? Кой ги обитава? Къде е краят на Вселената? Как се е формирала? Сметнах, че тези и други нерешени загадки от този вид обикновено интересуват хора, които не правят нищо полезно или нямат сериозни проблеми. Беше ясно, че бедното момиче, чиито познания не бяха много широки, беше отегчено и не знаеше как да убие времето.“ (6)

Живот с Бакунин

Личният живот на Квятковска и Бакунин се характеризира за нея с ролята на домакиня, която тя играе в дома, породена от брака със значителна разлика във възрастта, заемайки се със стабилността в семейството въпреки многобройните икономически недостатъци, които тежат на семейството; също така Антонина подкрепя болния Бакунин, жертва на физическите последици от дългите години живот в затвора, като много пъти преписва документи на съпруга си. Бакунин описа съпругата си като славянски патриот и не фанатична католичка, която обича страстно. (7)

Бележки:

(1) Ленинг, Артур (1999). „Хроника за живота на Бакунин в Лондон от Александър Херцен“. Кореспонденция с Бакунин. Барселона: Анаграма. стр. 214 „(Възпроизвеждане на разговор между Бакунин и друг руски изгнаник в Лондон) – Михаил Александрович. – Какво? – Женен ли сте в църква? – Да. – Направили сте грешка. Що за начин да бъдете в съответствие с вашите идеи! Сега Тургенев ще омъжва дъщеря си. Вие, старите, трябва да ни давате пример!
(2) Ленинг, Артур (1999). „Хроника за живота на Бакунин във Флоренция от Лев Мечников (1864)“. Кореспонденция с Бакунин. стр. 229-230
(3) Ленинг, Артур (1999). „Хроника за живота на Бакунин във Флоренция от Николай Ге (май 1865)“. Кореспонденция с Бакунин. стр. 185
(4) Ленинг, Артур (1999). „Хроника за живота на Бакунин в Лугано от Александрина Баулер“. Кореспонденция с Бакунин. стр. 361
(5) Ленинг, Артур (1999). „Хроника за живота на Бакунин в Неапол от Григорий Вирубов (1866)“. Кореспонденция с Бакунин. стр. 238
(6) Ленинг, Артур (1999). „Хроника за живота на Бакунин в Неапол от Григорий Вирубов (1866)“. Кореспонденция с Бакунин.
(7) Ленинг, Артур (1999). „Писмо от Бакунин до Александър Херцен (8 декември 1860 г.)“. Кореспонденция с Бакунин. стр. 185 „Сприятелих се с жена ми, спечелих доверието й (обичах я страстно, а тя беше влюбена в мен), затова се ожених за нея; Вече две години съм женен и щастлив. Добре е да не живееш за себе си, а за друг, особено когато другият е нежна жена; отдадох се напълно на нея…“.

Исак Пуенте, лекар-анархист

исак пуентеИсак Пуенте обикновено се споменава в почти всички истории, свързани с анархизма и гражданската война. Той е считан за един от най-влиятелните анархистични автори в годините на Втората република заради неговата добре известна брошура „Либертарният комунизъм“, която вдъхновява съответната резолюция на Сарагоския конгрес на НКТ през май 1936 г. Понякога се споменава, че Пуенте е от Витория, че е лекар и член на революционния комитет на НКТ в Сарагоса по време на въстанието през декември 1933 г., а също и че е застрелян в първите дни на военния метеж (1).

Горе-долу тази информация може да се срещне в книгите. Когато става дума за човека, когото Гомес Касас в своята „История на ФАИ“ нарича най-видният теоретик на либертарния комунизъм, такава информация е изключително оскъдна. Но колкото и странно да изглежда и дори въпреки историографическите постижения в последните години, биографиите на много важни фигури и до ден днешен са недостатъчно известни. Освен своята интелектуална роля в испанския анархизъм, Исак Пуенте е скромен, но не по-малко значим лекар и активист в региона Алава. Следователно, този текст представлява препратка към анархизма в Страната на баските.

Исак Пуенте (1896-1936): биографични данни

Исак Пуенте Аместой е роден на 3 юни 1896 г. в Лас Карерас (община Абанто и Сиервана) в карлистко семейство. Неговият баща, Лукас Пуенте Гарсия, планинец родом от Бустасура, село близо до Рейноса, е офицер от армията на Дон Карлос (2) и е принуден да бяга извън граница след поражението през 1876 г. Майка му, Хосефа Аместой Ермосо де Мендоса, е родом от Лансиего в Риоха Алавеса. През 1911 г. семейството на Пуенте се премества във Витория, където първоначално баща му, Лукас, а след това и по-големият син, Федерико, работят като аптекари.

Исак Пуенте учи в йезуитския колеж в Ордуньо първите четири години от средното училище като екстернат, живеейки при селянина, нотариус Исак Уриарте. През последните две години от средното училище е в Института във Витория. През 1913-1914 г. учи медицина в Сантяго де Компостела, а след това на курсове във Валядолид, които приключват през 1918 г. Извикан е за военна служба, но е освободен по медицинско предписание. Започва да практикува като лекар в Сируеня (Логроньо), но скоро след това, през февруари 1919 г., става лекар в Маесту, Алава. От 1919 г. до смъртта си през 1936 г. работи като провинциален лекар в Маесту и 20 села от региона. На 12 май 1919 г. Исак Пуенте се жени за Луиса Гарсия де Андойн. Раждат им се две дъщери – Емерия и Арасели.

Изброявайки тези обикновени биографични данни, сега ще обърнем внимание на активистката и политическата дейност на Пуенте.

Анархизмът във Витория

Витория, градът на „Свещеника от Монлеон“ на Пио Бароха, не изглежда място благоприятно за развитието на анархистичния идеал. Въпреки че столицата на Алава е клерикален и военен град, в миналото в нея може да се открие присъствието на анархизма. В „Боен пролетариат“ Анселмо Лоренсо (3) разказва, че през 1870 г., малко преди провъзгласяването на Първата република, живее два месеца в дома на Мануел Кано, и по време на неговото пребиваване там заедно с група работници, на които им обяснява революционните цели на Интернационала, създават интерпрофесионална секция. Четири десетилетия по-късно, сред общността, участваща в създаването на НКТ на конгреса в Двореца на изящните изкуства през октомври 1910 г., е и „профсъюзът на художниците и декораторите“ от Витория. За тези ранни години на НКТ са типични конфронтациите между социалистическите и анархистичните оратори. Във Витория на такива дебати идват, между другото, Овехеро, Нойдел Сукре, де Франсиско и Томас Ерерос.

На 1 март 1920 г., регистрирайки устава в гражданската администрация, се открива Единният профсъюз във Витория в дом №47 на улица Сапатерия. На учредителното събрание присъстват Хуан Арангурен, секретар, Алфредо Донай, Хуан Мурга, Даниел Ориля, Вера и други. Между 1920 г. и 1923 г. Единният профсъюз, за разлика от ВСТ и Социално-католическия дом, се попълва от занаятчии (дюлгери, майстори-дърводелци) и работници (металурзи, работници от захарната индустрия – в последната работи Франсиско Аскасо). Мануел Буенакаса (4) в книгата си „Испанското работническо движение. 1886 – 1926“ казва, че в профсъюза има 2000 членове. Именно в тази атмосфера на бум на НКТ анархосиндикалистите от Витория влизат в контакт с Исак Пуенте.

Най-вероятно интересът на Пуенте към анархизма се пробужда в резултат на срещите си с Алфредо Донай и Даниел Ориля. Алфредо Донай е известен със своята любов към поезията, а във вестник „Солидаридад обреро“ в Билбао с популярност се ползва неговата рубрика за „социалните проблеми“. От януари 1921 г. до февруари 1922 г. работи в мебелната фабрика на Сиксто Ариета във Вирхала Майор, в близост до Маесту. Жената на Донай се разболява от артрит, а Пуенте я лекува, като това обстоятелство способства за сближаването на поета и лекаря. Що се отнася до Даниел Ориля, млад стоманолеяр, ще приведем неговото свидетелство:

„Срещнах се с Пуенте по време на изграждането на железопътния път Витория-Естела. Беше неделя; заедно с един приятел се отправихме пеша от Витория до Маесту, за да организираме работническите редици и да съберем вноските от тези, които са вече в организацията. По пътя срещнахме един ловец и го попитахме как да стигнем до селото. То ни каза, че е в същата посока и тръгна с нас… Скоро след това срещнахме Пуенте, който ни заведе в кръчмата, където се събират работниците. След като поставихме печати в билетите им и раздадохме пропагандни материали, Пуенте ни покани у дома си, където му обяснихме, че сме от НКТ и към нас е Единният профсъюз във Витория. На тръгване ни каза: „В сряда ще ви посетя“. Така и стана; изведнъж в сряда се появи в офиса на улица Сапатерия, стряскайки всички, защото заради неговата шапка го сметнаха за полицай…“ (5).

Строителството на железопътния път между Витория и Естела започва през август 1920 г.; Даниел Ориля трябва да бъде на своя пропаганден тур в Маесту през есента на 1921 г. или през 1922 г. През 1923 г. Исак Пуенте вече пише в анархистични списания. Най-вероятно прави своите първи стъпки в анархизма под влиянието на срещите с членовете на НКТ във Витория две години преди установяването на диктатурата на Примо де Ривера. Изглежда, че до 1921-1922 г. Пуенте не е част от други организации, въпреки че не е нечувствителен към социалните проблеми. Вдовицата на Пуенте, Луиса Гарсия де Андойн, си спомня, че нейният съпруг, учейки във Валядолид, се възхищава на Оскар Перес Солис, по това време социалист, когото слуша по време на митинг.

Исак Пуенте, лекар: неомалтусианство, евгеника и натуризъм

Случаят на Исак Пуенте, като лекар-анархист, не е уникален. Виняс, приятел на Пьотър Кропоткин, Педро Валина, ученик на Салвочеа, играещ основна роля в покушението срещу Алфонсо XIII в Париж, доктор Каралто и натуриста Хосе Мартинес са все лекари-анархисти. До известна степен Пуенте продължава традицията на популяризиране на науката, докато едновременно се впуска в размишления за медицината и социалната роля на лекаря в своите публикации, лекции и дори програма, която разработва през юни 1931 г. Като се вземе предвид, че по време на гражданската война поста на министър на здравеопазването (до този момент не съществуващ) се заема от анархисти, ще бъде интересно да се изучат идеите и дейността на лекаря от Маесту.

Въпреки професионалната практика Пуенте се ограничава до работата на селски лекар и консултиране на работници-металурзи, а неговите изказвания и публикации му придават известност. Медицинските му статии, не предназначени за широката публика, се появяват в „Ла Медисина ибера“, „Ла Медисина архентина“, „Ла Ревиста де мидисина де Алава“ и „Алава медико-фамасеутико“. Но Пуенте става известен благодарение на своето сътрудничество в списанията „Хенерасьон консиенте“ и „Естудиос“ (6), където след 1923 г. публикува две статии: едната е подписана с неговото име, а втората – с псевдонима „Селският лекар“.

„Хенерасьон консиенте“ е анархистично списание с неомалтусианска и евгеническа насоченост. Неомалтусианството, доктрина, разпространяваща се в либертарните кръгове, намира своя най-характерен представител в лицето на французина Пол Робен (7), създател на Лигата за възпроизводство на човека. Като отправна точка служи знаменитата теза на Малтус, че населението нараства в геометрическа прогресия, докато средствата за съществуване – само в аритметична. Робен вижда решение на проблема не във въздържането, а в контрола на раждаемостта.

Неомалтусианството се допълва от доктрината на евгениката, която е свързана с английския лекар Галтон, изучаващ човешката наследственост и предлагащ съзнателен избор за борба с физиологичните страдания. В годините на диктатурата и републиката евгениката получава широко разпространение. Тя се защитава от медици, като Грегорио Мараньон (8), Сесар Хуарос, Николас Амадор и Луис Уерта. Във феминистките кръгове най-известна поддръжница на евгениката е Илдегарт (9), но заслужава да се спомене и учителката Антония Маймон (10), служителка на „Хенерасьон консиенте“ и една от създателите на ФАИ. „Хенерасьон консиенте“ и „Естудиос“ са ярък пример на евгеническия идеал за култа към красотата и здравето, грижа за здравето и хигиена, постоянно денонсиране (в стихове, пиеси, брошури и т.н.) на алкохолизма и „близнаците“ проституция и сифилис като основни причини за дегенерацията.

пуентеТемата за сексуалността е още един аспект, който се наблюдава в „Хенерасьон консиенте“ и „Естудиос“. Всеки читател на тези списания може да прочете обяви за безплатни консултации по сексуалните въпроси. Това сексологическо консултиране се извършва най-вече под формата на писма, адресирани за доктор Пуенте в Маесту или във Вирхала Майор, където живее. Феликс Марти Ибанес (1913 – 1974), много по-млад от Исак Пуенте, продължава неговото дело на страниците на „Естудиос“ чрез своите психосексуални консултации през януари 1936 г. Дейността на Марти Ибанес ни е известна днес благодарение на антологията на Игнасио Видал в колекцията „Акрасия“ на издателство Tusquets. Въпреки това, новаторската работа на Пуенте остава в сянка. И това, въпреки че и Игнасио Видал в работата за психосексуалните консултации, и Мери Неш в работата за групата „Мухерес либрес“ (Tusquets Editor, 1975), говорейки за женския проблем в периода на Втората република, отбелязват програмата от списание „Естудиос“, подписана от „Селския лекар“. Ето програмата:

„…Сексуално просвещение; унищожаване на проституцията; борба с венерическите болести; разпространяване на профилактични средства за инфекциозни заболявания, предаващи се по полов път; партньорски брак; развод; сексуална свобода на жените; контрол над раждаемостта; религиозна детоксикация на секса“ („Естудиос“, юни 1931 г.).

пуенте1Тази програма, която дори днес може да изглежда утопична, напълно или частично се подкрепя от значителна част от прогресивната интелигенция по време на републиката. До 1931 г. „Хенерасьон консиенте“, бидейки анархистично списание, се нарича „еклектично“, печатайки лекциите на Мараньон за сексуалното възпитание, статиите на Маргарита Нелкен за матернологията и грижите за децата и материалите в полза на правото на аборт на Луис Хименес де Асуа (например, проектът, представен от него на Третия Панамерикански конгрес на науката в Лима през 1925 г.). Декемврийският декрет от 1936 г. за легализирането на абортите в Каталуния не е случайна революционна мярка: много години преди това за нейното осъществяване встъпват лекари и юристи.

От брошурите на Исак Пуенте, свързани с темата за сексуалността, можем да споменем „Популяризирането на ембриологията“ (1925 г.), „Преимущества и недостатъци на контрацептивните методи“ (1933 г.) и „Как се лекува половото безсилие“ (написана през 1934 г. в затвора в Бургос).

пуенте2По въпроса за натуризма Пуенте заема умерени позиции. Той критикува крайностите (строгото вегетарианство в храната, отричане на ефективността на медикаментите заради меркантилното шарлатанство на някои лекари), но подчертава революционният аспект на натуризма, който трябва да направи лекарите ненужни, защото всички ще получат точни знания, необходими за лечение. Изобилието от указания на конгресите на натуристите, дискусии за трофологията (11), хранителната несъвместимост и т.н. в анархистичната преса през 1920-те години свидетелства за значението на натуризма. Графическата част на тези публикации съставляват репродукции на статуи и картини на голи мъже и жени. Феноменът нудизъм не е изолирана и екзотична интелектуална тенденция в анархизма. В барселонското списание „Инисиалес“ (12) може да се насладите на доста непосредствени фотографии на една или друга група на „Либертарната младеж“, позираща гола, или групи на социални затворници, напускащи килиите заради слънчеви бани в костюма на Адам.

Накрая, може да се споменат и медицинските статии на Пуенте в „Куадернос де култура“ – амбициозен популяризаторски проект, започнат през 1930 г. от Луис Марин Сивера (13).

Социалната борба във Витория: сблъсъците на 14 април 1932 г.

Някои стачки през 1930-те години във Витория носят доста упорит характер. През 1930 г. уволнението на трима работници, работещи върху разрушаването на стари казарми, предизвиква стачка на строителите, която води на 10 октомври до сблъсъци между стачкуващите и гражданската гвардия. Има ранени от куршуми; правят се арести; четирима протестиращи са осъдени от военен трибунал. Показателно е, че гражданската гвардия обвинява арестуваните в принадлежност към революционен комунистически комитет (14), но стачката е спечелена и работниците са върнати на работа по разпореждане на властта.

Два месеца по-късно, след въстанието в Хака, Витория, както и в други части на полуострова, е обявена всеобща стачка. Местната преса говори за закриване на Единния профсъюз и за многобройни арести „за разпространяване и разлепяне на нелегални листовки и манифести, подстрекаващи към бунт“. Поради цензурни съображения, пресата говори само за „симптоми на стачка“, но определените цифри говорят, че стачното движение има широк размах. В най-голямата компания, „Металурхика Ахура“, в предприятие с 600 човека в понеделник на 15 декември работят не повече от 94 (15) и до 18 декември хората така и не се връщат на работа в нормален режим.

Най-ожесточените сблъсъци, в които трудовите конфликти (прояви на безработни строители и др.) се смесват с бурната опозиция на новия режим, се случват в периода на републиката. Подробно ще разкажем за събитията от 14 април 1932 г., тъй като те са добър пример за войнствените отношения на НКТ към Републиката.

На 14 април е обявен ден на национален празник; отбелязване на първата годишнина на Републиката. Сред членовете на НКТ в строителните отрасли съществува силно недоволство заради непреклонните братя предприемачи Егиноа; освен това, на 12 април НКТ отказва да подпише споразумение между художниците и техните работодатели. Тези трудови конфликти във връзка с другите, чисто политически, водят до това, че на асамблея, събрана в помещение на Единния профсъюз, с мнозинство е взето решение да се бойкотира републиканския празник на 14 април.

Сутринта на 14 април, въпреки освиркването, крещенето и хвърлянето на камъни, анархосиндикалистите не успяват да попречат на шествието на властта и символичния парад. Във втората половина на деня успяват да попречат на концерта, унищожавайки павилиона на музикантите. В резултат на шумотевицата общинската гвардия пристъпва към арести, за да се опита да попречи на групата демонстранти. При разпръсването на демонстрантите се случва изстрел и един от гвардейците пада убит. Всичко това би се ограничило до сблъсъци между силите на реда и членовете на профсъюза, ако не бяха другите факти, които свидетелстват за по-сериозните намерения от страна на НКТ. Не може да се смята за случайност взривяването с динамит на 17 постове на електропроводна линия, подаващи електричество към града, което води до спиране на електроенергията на 14 април. Според гражданския управител Хосе Мария Амилибия, революционерите се готвят за „втори Фигос“ и „ако потопят града в тъмнина, те ще подпалят кметството и представителството, ще нападат банки и ще извършват всевъзможни безобразия, безчинствайки безнаказано в мрака“ (16). Напълно възможно е изявленията на Амилибия да са основани на полицейски преувеличения, но това, че НКТ започва да създава сериозни проблеми за властта е неоспорим факт. Дори в такава провинциална столица, като Витория, известна със своето спокойствие, социалният мир вече не съществува. Два месеца преди тези събития, в ранното утро на 15 февруари, в сблъсъци с членове на профсъюза е застрелян нощен пазач. Този път това се случва във връзка със стачката на металурзите, и управителят нарежда да се арестуват членовете на стачния комитет.

Репресиите във връзка със събитията на 14 април придобиват широк размах. Единният профсъюз е закрит, всички известни анархисти са арестувани, без значение дали са участвали в събитията или не (в първия случай – 46 човека). Репресиите връхлитат членовете на НКТ. Градският съвет уволнява 187 копачи зарази принадлежност към НКТ (17). Осъдителна реакция идва от всички страни. Профсъюзът ВСТ излиза с протестно заявление, напомняйки, че загиналият гвардеец е член на социалистически профсъюз. За да предотврати всякакви опити на движението за солидарност с арестуваните, управителят заявява, че тези работници, които устройват стачки, „рискуват да не бъдат допуснати до фабриките и работилниците, като собствениците могат да уволнят онези, които отказват да пристъпят към работа, разглеждайки ги като хора, които се опитват да поддържат контакт с метежниците“ (18). Както изглежда, във Витория единодушно се опитват да обявят анархистите за нежелателни.

Поради съображения за сигурност, някои от задържаните на 14 и 15 април са преместени в затвора в Памплона. Пресата не престава да свърза това преместване с някои последващи инциденти. На хората, пристигащи от Витория да посетят затворниците, приписват хвърлянето на камъни и подпалването на дома на бившия депутат и водач на привържениците на Хайм Бурбон в провинцията, Хоакин Балецтена (19).

В затвора във Витория се намират и други жертви на преследванията, започнати от гражданския управител Амилибия срещу НКТ. Заключен е и Исак Пуенте, който въпреки че не участва в събитията на 14 април, е считан за един от видните анархисти и е арестуван в Маесту на 16 април.

В написаното от него до печата заявление „Мога ли да се защитя?“ Пуенте заявява своята невинност по отношение на властите и утвърждава, че „по някакъв начин трябва да му благодарят за оказаното съдействие“. Тук следва да напомним, че Пуенте поддържа дружески отношения с републиканците; в последните дни на монархията той изнася лекция в Републиканското казино и сътрудничи в ежедневника „Алава републикана“ (20), въпреки че не можем да твърдим, че заедно участват в заговорнически дейности.

От писмо на Пуенте до Амилибия се вижда, че на 2 май започва гладна стачка в знак на протест и пет дни по-късно е все още в затвора, а съдията не дава разпореждане за започване на процеса. В това писмо се упоменава доклад, в който управителят разглежда Пуенте като „вдъхновител на бунтовете, заплаха за социалния мир и притежател на оръжия и взривни вещества“. Що се отнася до оръжията, то освен стар, занемарен пистолет, при обиска на дома не е намерено нищо друго. Полицията търси не за първи път: в друг случай полицията разбира, че Пуенте е получил пакет с огромни размери, заподозрява го и решава да провери. Тогавашният граждански управител Габриел Мартинес де Арагон препоръчва на Пуенте да се отърве от подозрителния пакет. Въпреки това, няма никаква необходимост сериозно да се отнася към приятелското предупреждение на Мартинес де Арагон, защото при обиска полицаите намират не оръжия или бомби, а грамофонни плочи (21). Този анекдот показва разликата между двамата управители, но независимо от личностите, очевидно е, че пропастта, разделяща анархистите от републиканците с времето става все по-дълбока.

Когато през декември 1933 г. избухва въстанието за либертарен комунизъм в Арагона и Риоха, във Витория също се случват революционни събития. НКТ обявява всеобща стачка. Стачкуващите се надяват, че работниците ще подкрепят проявата. Това причинява сериозно противопоставяне в „Металурхика Ахуриа“. Скоро след началото на работния ден група работници се опитва да влезе в „Ахуриа“, за да включи сирената и по този начин да принуди работниците да излязат. Стачкуващите не успяват да направят това заради присъствието на щурмовата гвардия, която ги напада и открива огън. От изстрелите на гвардейците е смъртоносно ранен Франсиско Бастера, 17-годишен работник, член на НКТ. Арестувани са 7 човека (22). Най-голям отклик въстанието получава в Риоха Алавеса, в частност, в град Лабастида. В Лабастида събитията се случват по познатата схема: взима се местното оръжие, изгарят се документите от общинския архив, прави се опит да се изключи телефонната линия, обсаждат се казарми на гражданската гвардия.

В този опит да се установи либертарен комунизъм, заедно с Дурути и Сиприано Мера, активно участва и Исак Пуенте, който не се ограничава до ролята на теоретик.

Исак Пуенте, теоретик на анархизма

Хуан Мануел Молина, „Хуанел“, секретар на полуостровния комитет на ФАИ (23),  разказва при какви обстоятелства Пуенте се оказва начело на революционните надигания след победата на десните на изборите през 1933 г. Първоначално се планира да се включи в състава на Революционния комитет на ФАИ Еузебио Карбо (24). След отказа на Карбо, разказва „Хуанел“, „ние назначихме Исак Пуенте… Аз му писах от името на Полуостровния комитет на ФАИ и въпреки ангажиментите със своята медицинска работа, той остави всичко и, повече не получавайки мои писма, се присъедини към Сарагоския комитет…“ (25).

Такова участие повдига въпроса за членството на лекаря от Маесту във ФАИ. Как става член? Чрез Хосе Елисалде, един от първите секретари на ФАИ, с когото го свързва приятелство? Към този момент не сме в състояние да дадем на този въпрос адекватен отговор и сме принудени да се задоволим с хипотези (26).

„Хенерасьон консиенте“ и „Естудиос“ не са единствената трибуна за Пуенте. Почти всички испаноезични либертарни издания с по-голяма или по-малка редовност печатат неговите материали. Не претендирайки за изчерпателност, ще споменем „Инкиетудес“ и „Култура пролетария“ в Ню Йорк, „Алго“ в Кливлънд, „Ла Протеста“ и „Нервио“ в Буенос Айрес, „Присмас“ в Бизие, „Ла Вос либертария“ в Брюксел и иберийските „Етика“, „Инисиалес“, „Орто“, „Ел Сембрадор“, „Солидаридад обрера“, „Теера и либертад“, „Тиемпос нуевос“ и „Ла Ревиста бланка“.

Основните обхващащи теми – медицина, психология, биология – отразяват предпочитания интерес към историята на науката, нейното настояще и бъдеще. Критичните изказвания по философия и литература също намират място в тези статии. Някои изпълнени с ентусиазъм изказвания свидетелстват за литературните вкусове и, преди всичко, етическите ценности, съставляващи анархистичния хуманизъм. Оттук идва възхищението към Панаит Истрати, автор, който възпява дружбата, щедростта и любовта, или увлечението към френските индивидуалисти Ан Ринар, Лорюло и Арман. Търсенето на истината, практикуването на добротата и съзерцаването на красотата са тема на кръстопътната етика и естетика в анархичните медии, и характерен пример за тези публикации са статиите на Пуенте.

Като още една характерна черта служи натуристката концепция за живота. Натуризмът, хармонични отношения между човека и природата, които осигуряват здраво тяло и вътрешен мир, образува единно цяло с анархизма. Първият е спасителен за живите същества, а вторият – за социалния организъм. И накрая, педагогическата, регенеративна свобода, ръководеща делото, което можем да наречен културна революция.

Анархистичните автори постоянно се занимават с разработване структурата на новия свят; от предпочитаните методи за реконструкция са комуната, или свободната община, и профсъюза. След провъзгласяването на републиката литературата за бъдещия либертарен комунизъм преживява необичаен разцвет, защото възтържествуването на революцията се оказва неизбежно.

Антонио Елорса в своите изследвания (27) на анархистичната утопия показва широката полемика и разлика в съдържанието, която е заложена в концепцията на либертарния комунизъм. Исак Пуенте става един от тези автори, у когото много се вслушват, и неговият програмен очерк е един от най-разпространените. Въпреки това, нито визията за бъдещето, изложена в неговата известна брошура, нито проектите, изтъквани от другите испански публицисти през тридесетте години, не могат, строго погледнато, да се считат за оригинални. Пуенте само обновява учението на предшестващите мислители. Изглежда очевидно влиянието от Кропоткин; някои от неговите формулировки са възпроизведени почти дословно. Успехът на Пуенте сред анархистичните активисти се обяснява не толкова с новаторския подход, колкото с яснотата на изложенията и умението да се предложи вместо абстракция конкретна схема на либертарния комунизъм, можеща да се приложи в Испания.

пуенте5Дебатите за либертарния комунизъм не са чист каприз на интелектуалните кръгове; влиянието на теоретичните концепции е напълно реално. Жерар Брей и Жак Морис отбелязват въздействието от четенето на статиите на Исак Пуенте в „Тиера и Либертад“ върху андалусийските селяни от Касас Виехас (28). Но освен мимолетните прокламации на либертарния комунизъм, причинени от тактиката за въстание на ФАИ, още преди колективизацията по време на гражданската война съществуват примери на практическо реализиране, носещи мирен характер.

Например, в края на 1932 г. обущарите от Сан Себастиан, сблъскващите се с отказа на собствениците да удовлетворят исканията на профсъюза относно условията на труд, създават колективни работилници, в които правят и ремонтират обувки директно, без да прибягват до подкрепа от собствениците (29). Има и други примери на колективна организация на труда – строителните кооперативи в Барселона, селскостопанската община Албалате де Синка, мазаческият кооператив „Ел Нуево сол“ в Сонеха – които заслужават да се проучат.

Според своите позиции Исак Пуенте е пълна противоположност на пуристите. Той заявява, че „волята към реализиране е по-важна, отколкото програмата“ и че „ако искаме да реализираме идея, ще трябва да вземем предвид грешките“. Пуенте встъпва като главен изразител на анархистичната спонтанност, като става главен съюзник на активизма на ФАИ.

18 юли 1936 г. във Витория и разстрелът на Исак Пуенте

Както всяка събота, на 18 юли 1936 г. във Витория влиза в продажба ежеседмичника на Народния фронт „Алава републикана“. На първа страница се припомня, че преди Калво Сотело е убит Кастильо. Въпреки сериозността на момента, оправдаваща редакционното заглавие за „гражданската война“, описването на ситуацията във Витория представя идилична картина на свободен от насилие град. Убеждението, че живеят в оазис посред буря, психологически не подготвя привържениците на Народния фронт в Алава към сблъсък с бойния дух на военните, които не се поколебават да вдигнат бунт. В този брой на „Алава републикана“ се обявява „в последния час“ съобщение, че предния ден в гарнизоните в Мароко е избухнало въстание на военните, и в същото време се твърди с прекомерен оптимизъм, че правителството удържа контрола над ситуацията.

Реакцията по отношение на метежа е различна в различните населени места, в зависимост от положението в тях и по-голямата или по-малка решителност на активистите на политическите и профсъюзни организации. Във Витория за противопоставяне на прекомерната вяра в правителството и за ефективна борба срещу метежните военни е необходимо хората да се надигнат и да се въоръжат, но за това няма време и решителност.

На разсъмване в неделя на 19 юли подполковник Камило Алонсо Вега, свързан с Мола и отговорен за заговора в Алава, с подкрепата на генералите Гарсия Бенитес и Хил Юсте, изкарва по улиците войска. Редките офицери, които не се присъединяват към движението, са бързо неутрализирани. Цивилните също не оказват сериозно противодействие; възможно е, защото за разлика от други места, тук бързите действия на военните възпрепятстват каквато и да било ответна реакция. Все пак се прави опит за съпротива. Даниел Ориля от името на НКТ моли кмета да се предадат оръжията на общинските и щурмовите гвардейци. Представителите на републиканците, социалистите и НКТ е трябвало да обсъдят този въпрос в резиденцията на гражданския управител в седем часа вечерта в събота на 18 юли. Заседанието не се състои заради липсата на подкрепа от страна на управителя Наваро Вивес. Разбира се, вече е твърде късно.

На 18 юли Даниел Ориля разговаря с Исак Пуенте. Ориля добре запомня тази последна среща: „…Около пет часа вечерта се видяхме на склона Сан Франсиско; и двамата бяхме силно озадачени. Той предложи да тръгнем с неговия автомобил към Билбао. Отказах, защото в седем часа вечерта трябваше да се срещна с делегация от социалисти и републиканци. Посъветвах го да тръгва. Той ми отговори: „Ако не тръгнеш, аз оставам“. След кратък спор, опитвайки се да се убедим един друг, се разделихме, като повече никога не се видяхме“ (30).

След тази среща и проваленото събрание при гражданския управител Даниел Ориля се скрива; едва след седем месеца успява да пресече фронтовата линия и се домогва до Билбао заедно с други десет души на 1 март 1937 г. Исак Пуенте се връща в Маесту при семейството си – жена си, двете си дъщери и баща си, стар карлистки офицер. На 28 юли в три часа сутринта домът на Пуенте е обкръжен от граждански гвардейци. Исак Пуенте е арестуван от постови сержант. Поставя се въпроса: защо не е избягал? Не е ли осъзнавал надвисналата опасност?

Трудно е да се дадат удовлетворителни отговори на тези въпроси. За да не се направи грешка, разсъждавайки от гледна точка на днешния ден, трябва да се вземе предвид ограничеността на средствата за информация в сравнение с днешните и относителната изолираност на такова село като Маесту. Също така, социалният климат, който цари във Витория не може да се сравнява с този в Барселона или Мадрид или в близките Сан Себастиан и Билбао. Що се отнася до случилите се събития, то Пуенте според твърденията казва: „Това е военен пуч“ (31). Но какво е имал предвид? Мислел ли е, че това е опит за преврат, наподобяващ метежа на Санхурхо през февруари 1932 г.? След колко дни е осъзнал, че току-що започва гражданска война?

Въпреки че атмосферата е изпълнена с по-малко насилие за разлика от съседна Навара (във Витория първите разстрели започват на 25 юли), тя е достатъчно тревожна, за да внуши безпокойство у Пуенте. Един ден, когато със съпругата си е в селището Атаури, един въоръжен член на партията на CEDA извиква със силен глас: „Ще хвана аз тази двойка!“. Първоначално Пуенте се крие в планината, като се договаря със съпругата си да се прибере у дома съгласно специален светлинен сигнал. Но в Маесту идва момче от Лос Аркос (Навара), ранено с куршум в крака, и Луиса Гарсия де Андойн, оказвайки му първа помощ, повиква Пуенте, който идва и го преглежда. Откарвайки ранения в болница във Витория, Пуенте решава отново да се върне у дома. За неговото арестуване на 28 юли и вкарването му в затвора във Витория, както и в предишния случай, отговорност има гражданската гвардия.

Мануел Чиапусо, секретар на НКТ в Сан Себастиан, се опитва да организира размяната на Пуенте с индустриалеца Ахурия, арестуван в този град (32). Този замисъл обаче се проваля. В неделя на 24 август във Витория пристига Милян Астрай с мисията да въодушеви хората, които, както се говори, са настроени „хладно и апатично“. След посещението на генерала на легионерите репресиите нарастват, посещенията на роднини в затворите са забранени и се въвежда инспекторски режим. Затворниците се оказват в пълна изолация от външния свят. Лекарят от Маесту е един от първите, които споделят трагичната съдба. В нощта на 1 септември 1936 г. в затвора е направена пълна проверка. Заповедта за извеждане е подписана от Алфонсо Санс, военен и правителствен делегат. Някои казват, че са видели как Исак Пуенте го изкарват с наметало върху пижамата му. Пред вратите на затвора го чака камион и смъртта. Вероятно е разстрелян на територията на Панкорбо в провинция Бургос; заедно с него е разстрелян и учител от Субихана (33).

И днес Исак Пуенте Аместой се смята по документи за изчезнал, но той остава в паметта на тези, които са го познавали като лекар, другар и приятел.

Бележки

(1) Въпреки че Пуенте е родом от Биская и вероятно е разстрелян в Панкорбо, някои автори смятат, че той е роден във Витория или някъде другаде в Алава (виж например биографичните бележки на Хуан Ферер в преиздадения „Либартарен комунизъм“ през август 1969 г.), а други дължат неговото убийство на армията в Логроньо (Хю Томас в „Изследвания на републиката и гражданската война“). Трябва да споменем книгата „Перманентния бунт“ на Балтазар Порсел, в която Хуан Ферер разказва за непубликуваните детайли около полемиката между Пейро и Пуенте.

(2) Дон Карлос младши (1838-1909) – претендент за испанския престол. Претърпява поражение в Третата карлистка война, 1872-1876 г. Умира в изгнание в Италия (бележка на А. Фьодоров).

(3) Анселмо Лоренсо (1841-1914) – един от най-известните активисти от анархистичното работническо движение в Испания през 19 век, „баща“ на испанския анархосиндикализъм. През 1910 г. участва в създаването на НКТ. Неговото име носи мадридския Фонд за либертарни изследвания (Fundación de Estudios Libertarios Anselmo Lorenzo, или просто FAL), създаден от активисти на Конфедерацията през 1987 г. (бележка на А. Фьодоров).

(4) Мануел Буенкаса Томео (1886-1964) – испански анархист, активист на НКТ, известен публицист, историк на анархистичното движение, автор на няколко книги (бележка на А. Фьодоров).

(5) Свидетелство на Даниел Ориля: писмо от 25 май 1979 г. и интервю от 8 септември 1979 г. Разстоянието от Витория до Маесту е около двадесет километра.

(6) Първият брой на „Хенерасьон консиенте“ (Generación Consciente) излиза през 1923 г., последният, 63-ти, през 1928 г. От 64-ти списанието сменя името си на „Естудиос“ (Estudios. Revista Ecléctica) и се издава до юни 1937 г. когато излиза последният 135-ти брой на списанието. Първоначално издаващо се в Алкой, от 1925 г. променя местоположението на редакцията си във Валенсия. То е едно от водещите анархистични издания за времето си, като тиражът на отделни броеве достига до 70 000 екземпляра (бележка на А. Фьодоров).

(7) Пол Робен (1837-1912) – френски анархист, педагог, учен, привърженик на неомалтусианството. Участва в Първия интернационал, в който е съратник на Михаил Бакунин (бележка на А. Фьодоров).

(8) Грегорио Мараньон и Посадильо (1887-1960) – известен испански лекар, писател, философ. Смятан е за един от най-известните испански интелектуалци-хуманисти на 20 век. Той е член на Международното дружество за история на медицината, основател на Института по медицинска патология, директор на Института по експериментална ендокринология и на Центъра за биологични изследвания (бележка на А. Фьодоров).

(9) Илдегарт Родригес Карбалейра (1914-1933) – активистка на испанското социалистическо движение, член на Испанската социалистическа работническа партия (ИСРП) (бележка на А. Фьодоров).

(10) Антония Руфина Маймон Хименес (1881-1959) – испанска анархистка, педагог, подръжник на натуризма и една от създателите на испанското анархистично женско движение. Активистка на НКТ и ФАИ. Активно публикува в анархистичната преса (бележка на А. Фьодоров).

(11) Трофология – наука за храните и храненето, за това как приемането на храна влияе върху живота и здравето на човека (бележка на А. Фьодоров).

(12) „Инисиалес“ (Iniciales) е списание на барселонските анархоиндивидуалисти, издава се от 1929 г. до 1937 г., бидейки приемник на друго барселонско списание, „Етика“ (Ética), излизащо 1927-1929 г. (бележка на А. Фьодоров).

(13) Марин Сивера е заместник на Пестаня в Синдикалистката партия. Брошурите на Пуенте са озаглавени „Микроби и инфекции“ (1931) и „Индивидуална и лична хигиена“ (1930).

(14) Знаем за обвиненията благодарение на защитата на Педро Фернандес де Ароябе във военния съвет за капитан Мигел Анитуа. Според Л.У., бивш симпатизант на комунистите, Хесус Ернандес идва във Витория от Билбао за организиране на агитация. От друга страна, в „История на Комунистическата партия на Испания“ (Париж, 1960) има следното неясно споменаване на този конфликт по време на вълната от стачки през актомври 1930 г.: „В Севиля, Малага, Уелва, Валенсия, Мурсия, Витория, Логроньо, Барселона и Бадалона се образуват движения, носещи революционен характер (стр.36). На изборите през ноември 1933 г. КПИ получава в Алава 136 гласа (97 във Витория и 39 в провинцията).

(15) Според „Ел Ералдо Алавес“ от 15 декември 1930 г.

(16) Заявление за вестник „Ла Либертад“ (Витория) от 18 април 1932 г.

(17) „Ла Либертад“, 18 април 1932 г. и „Ел Сол“, 16 април 1932 г.

(18) „Ла Либертад“, 16 април 1932 г.

(19) Версия, която е повторена в „Ел Сол“ от 19 април 1932 г.

(20) Въпреки че нямаме никакви документирани доказателства, дон Одон Апраис ни уверява, че Пуенте пише в „Алава републикана“ с псевдонима „Суби Караскал“ (превод от кастилски на баски и инверсия на името). Вестник „Алава републикана“ (1930–1936) не фигурира в официалните каталози на Страната на баските; възможно е, тъй като Саис Валдивиесо в своята книга „Триумф и трагедия на баската журналистика. (1900–1939). Преса и политика“ не споменава за съществуването на този единствен ляв ежеседмичник във Витория.

(21) За този случай ни разказва дон Одон Апраис (разговор от 22 декември 1978 г.). Габриел Мартинес де Арагон е първият републикански управител на провинция Алава.

(22) „Ла Либертад“, 11 декември 1933 г.

(23) Хуан Мануел Молина Матео (1901-1984) – испански анархист и анархосиндикалист. През 1930-1935 г. е секретар на ФАИ (бележка на В. Даме).

(24) Еузебио Карбо Карбо (1883-1958) – испански анархосиндикаилст, журналист, педагог. Член на НКТ и ФАИ (бележка на А. Фьодоров).

(25) Цитира се Гомес Касас в неговата „История на ФАИ“, стр. 166.

(26) Хосе Елисалде, ученик на Ан Райнер, преводач на Истрати, яростен привърженик на есперанто и главен редактор на списание „Етика“, приятел на Пуенте. Възможно е въпросът с участието на Пуенте във ФАИ да се реши чрез докуменитте на ФАИ в Центъра за социална история в Амстердам (в момента недостъпни за автора).

(27) „Анархистичната утопия в периода на Втората република“, 1973 г. Тя е предшествана от други трудове.

(28) „Касас Виехас: реформизмът и анархизмът в Андалусия (1870–1933)“ в книгата „Испанското либертарно движение“ (приложение към „Куадернос де Руедо Иберико“, 1974 г.).

(29) Виж този и други примери в брошурата на Фонтаура „Как в настоящето може да се живее с анархия?“ (изд. „Фаро“, 1934 г., стр. 20, 21, 22, 23).

(30) Свидетелство на Даниел Ориля (бележка 2).

(31) Разговор с Федерико Пуенте на Коледа 1978 г.

(32) Виж стр. 194 в книгата на Чиапусо „Анархистите и войната в Еускади: комуна Сан Себастиан“. Исак Пуенте не разказва на своята съпруга за замисъла за размяна, но споменава за посещението на Хуана, лекар от предприятието на Ахурия. Възможно е присъствието на Хуана в затвора да е свързано с размяната. Този и други детайли са ни дадени от вдовицата на Пуенте (разговор от 18 август 1979 г. в Мадрид).

(33) Федерико Пуенте пише на свещеника на Панкорбо по въпроса за идентифицирането на тялото на своя брат. Свещеникът пише безсилен отговор: „Толкова много хора са разстреляни!“.

Микел Песиня

Източник: aitrus.info/node/4689

Неделко Чабринович

Грабеж, Чабринович и Принцип

Грабеж, Чабринович и Принцип в Калемегдан, май 1914 г.

Неделко Чабринович (на сръбски: Недељко Чабриновић) е босненски сърбин, революционер и деен участник в покушението срещу австро-унгарския престолонаследник Франц Фердинанд, което изиграва ролята на формален повод за започване на Първата световна война. Той първи хвърля бомба по високопоставената особа и въпреки че не успява да го улучи, неговите другари довършват започнатото дело.

Ранни години

Неделко Чабринович е роден в Сараево на 2 февруари 1895 г. Той е най-голямото от петте деца на баща си от първия му брак. Баща му има малък снабдителски бизнес в покрайнините на града. Грубостта и физическото насилие на баща му го карат да напусне родния си дом и да прекъсне учение още в тийнейджърските си години. Той работи като ключар и тенекеджия преди да се установи като графичен работник.

Останал от най-ранна възраст да се препитава сам, той бързо осъзнава тежкото социално положение на работническата класа и се включва в борбата против „класата на експлоататорите“. Участник е в редица стачки в Сараево и други градове на Босна и Херцеговина, заради което бил преследван и годнен от тези градове. Започва да чете разнообразна литература, за да се образова, живее в Загреб и Триест с надеждата да намери някаква финансова стабилност. Накрая се установява в Белград, където си намира мако по-добра работа. Там се запознава с анархистичната литература. По негови сметки 90-те динара, които изкарва на месец едва му стигат за наем и за храна, а не може дори да помисли за книги, които за него са „единствената искра на живота.“

По това време се запознава с Гаврило Принцип и през 1912 г. се присъединява към тайната военна националистическа организация „Черната ръка“. Две години по-късно „Черната ръка“ с помощта на босненската младежка организация „Млада Босна“ организира покушение на ерцхерцога Франц Фердинанд, в което като пряк участник е въвлечен и Неделко Чабринович. По това време той е вече сериозно болен от туберкулоза и не вижда никакви жизнени перспективи пред себе си, освен да отдаде и последните си сили на кауза, която според него си заслужава всички жертви – обединяване на всички южни славяни в една независима от външни сили страна.

Сараевски атентат

В края на юни Франц Фердинанд посещава Босна и Херцеговина, за да наблюдава военните маневри в района. На 28 юни 1914 г. в 10:10 часа той, заедно със съпругата си и своята свита, слиза на гарата в Сараево и се настанява в една от шестте приготвени за посрещането представителни коли. Автомобилният кортеж се движи бавно сред тълпите насъбрали се хора, дошли лично да видят и да приветстват своите управници. Гюруците са спуснати, за да се видят по-добре лицата на височайшите гости. Идеална възможност за покушение. И атентаторите не пропускат да се възползват. Сред посрещачите по крайбрежната уличка „Апел“ са заели мястото си през определено разстояние седмина членове на „Млада Босна“. Всеки от тях е снабден с оръжие и капсула с цианид и е инструктиран да действа при първа възможност, а след акцията незабавно да погълне капсулата, за да не може полицията да го залови жив и да влезе по следите на цялата организация. Пръв в редицата е Мухамед Мехмедбашич, но той не се решава да действа. Следващият, покрай когото минава кортежът, е Васо Чубрилович, но и той не предприема действие. Трети, близо до полицейския участък, е Неделко Чабринович. Той не се разколебава, мята по колите ръчната граната, с която е снабден, но поради недостатъчната подготовка, а и поради блъскането на навалицата, не улучва ерцхерцога и бомбата избухва в гумите на следващата кола, третата по ред. Шофьорът загива на място, а двама от пътуващите са сериозно ранени. Наранявания от шрапнелите получават и част от близкостоящите посрещачи. Настъпва суматоха, тълпата се насочва във всички посоки, колите ускоряват ход доколкото могат и останалите чакащи своя ред атентатори нямат възможност да действат.

След мятането на бомбата Чабринович бързо гълта капсулата, но след като не усеща никакво действие, се насочва към близката река Миляцка. Тя обаче по това време на годината е съвсем плитка. Виждайки, че и това не е изход, се опитва да избяга, но паникьосаната тълпа се нахвърля отгоре му, избива го и го предава на полицията.

Няколко часа по-късно австрийският престолонаследник наистина е убит от друг участник в атентата – Гаврило Принцип, – който стреля в него почти в упор от наличния си пистолет. Това се случва, когато тежкият автомобил на високопоставените гости се опитва на бавна скорост да направи обратен завой, за да се насочи към болницата, където са настанени ранените от бомбената атака австрийски служители и босненски посрещачи. Ампулата на Гаврило Принцип също не подейства и той е пребит от тълпата и предаден на полицията. По-късно бива арестуван и оперативния организатор на покушението Данило Илич, като по всяка вероятност именно той се огъва и издава останалите членове на младобосненското формирование.

Присъда

След атентата полицията арестува не само преките участници, но и повечето членове на „Млада Босна“. През октомври месец същата година се провежда процес, на който повечето са признати за виновни. Петима са осъдени на обесване, като двама в последствие са помилвани от самия император Франц Йосиф. Останалите, поради неизпълнено пълнолетие (навършени 21 години) или поради по-малката роля в подготовката на атентата са осъдени на дълги години тъмничен затвор. Деветима са оправдани, а един успява да избяга. Младежката организация е разформирована и обявена извън закона.

Деянието на Неделко Чабринович влече след себе си най-тежката възможна присъда – обесване. Но поради своето непълнолетие по австроунгарските закони, получава максимален срок тъмничен затвор – 20 години. Суровите условия в затвора само още повече влошават здравословното му състояние. Отива си десетина дни преди да навърши 21 години – на 20 януари 1916 г. в затвора в крепостта Терезиенщат.

Деянието на Чабринович е счетено за толкова опасно, че освен него властите преследват и семейството му. Родителите му държани за известно време в ареста. Майка му си отива в затвора, а баща му е интернира в Босненска Крайна. Скоро след това той се жени за една вдовица, от която има дъщеря Душанка и син, който си отива много млад. Бащата на Неделко си отива през 1930 г. като резултат от насилието в Сараевския затвор. По-късно през същата година вдовицата му, заедно с децата им, се преселва в Белград.

Лусио Уртубия

лусиоЛусио Уртубия Хименес (роден през 1931 г. в Касканте, Навара) е баски анархист известен със своето практикуване на експроприативния анархизъм. Понякога е сравняван с Робин Худ. Уртубия извършва банкови обири и фалшификации през 1960-те и 1970-те години. По думите на Алберт Боадела, „Лусио е Дон Кихот, който не се бие срещу вятърни мелници, а срещу истински гиганти.“

Лусио Уртубия е роден в Касканте, петото дете в много бедно семейство. Баща му, Карлист, е хвърлен в затвора и докато е там, започва да се интересува от комунизъм.

Когато е привикан за военна служба, Уртубия и неговите другари обират склада на неговия взвод и бягат във Франция през 1954 г. В Париж започва да работи като строител. Тази професия я практикува през целия си живот. Влиза сред младите либертарни комунисти в „Анархистка федерация“ и се сприятелява с Андре Бретон и Албер Камю.

Скоро след като се премества в Париж, Уртубия е помолен да скрие член на Maquis, испански партизани, които се противопоставят на Франко в изгнание, в неговия дом. Бежанецът се оказва легендарният Франсеск Сабате Лопарт. Сабате остава с Уртубия няколко години, до своята смърт.

Сабате ръководи семейства и либертарни комунисти в изгнание в Тулуза, Перпинян и Париж и членове на старата испанска НКТ в Барселона, Сарагоса, Мадрид и Памплона. Уртубия подражава на неговите действия. По-късно започва да извършва грабежи и обири с цел получаване на средства за революционното дело. Навсякъде е придружаван от своя картечен пистолет Томсън, който наследява след смъртта на Сабате.

По това време фалшифицирането на документи от Уртубия е започнало и никой партизанин или изгнаник не остава без документи. Той се обединява с други либертарни другари, за да подправят пари през 1960-те години. С тази стратегия те финансират множество групи, докато се опитват да дестабилизират капиталистическата икономика. С тези действия, в разгара на нашествията в Залива на прасетата, Уртубия предлага на Роса Симеон, по това време посланичка на Куба във Франция, да унищожи американските интереси във Франция с помощта на експлозиви. Тази оферта е отхвърлена. След това той представя на Ернесто Че Гевара, кубинският министър на вътрешните работи, план за масово фалшифициране на американските долари. Това предложение също е отхвърлено и Уртубия напуска срещата разочарован.

Майсторският удар, който променя живота му е фалшификацията на пътнически чекове на Ситибанк през 1977 г. Това криминало начинание включва 8000 копия на 25 чека на стойност по 100 долара, което жестоко поврежда банката, падайки цените на акциите й. Откраднатите пари се използват в помощ на партизански движения в Латинска Америка (Тупамарос, Монтонерос и др.) и Европа. Независимо от дързостта на фалшификацията, Уртубия е осъден само на 6 месеца затвор благодарение на извънсъдебно споразумение със Ситибанк, която отхвърля обвиненията в замяна на печатните форми на Уртубия.

Неговият живот е непрекъснато приключение: той е мишена на пет международни заповеди, една от които е на ЦРУ; той подготвя отвличането на нациста Клаус Барби в Боливия; в бягство си сътрудничи с лидера на Черните пантери; намесва се в отвличането на Хавиер Руперес; посредничи в случая на Алберт Боадела; работи с Movimiento Ibérico de Liberación и по-късно с Groupes d’action révolutionnaire internationalistes. Винаги определя работата си, казвайки, „ние сме строители, бояджии, електротехници – нямаме нужда от държава“; „ако безработицата и маргинализацията създават революционери, то правителствата вече да са приключили с безработицата и маргинализацията“. Уртубия продължава да живее в Париж и сега е пенсионер.

През 2007 г. е пуснат филм, дело на баските режисьори Хосе Мария Гоенага и Айтор Ареги, за живота на Уртубия.

Хосе Мигел Беняран Орденяна

ordenqnaХосе Мигел Беняран Орденяна, известен като Аргала, е баски революционер-антифранкист, една от ключовите фигури на ЕТА, участник в убийството на франкисткия премиер-министър Луис Кареро Бланко.

Роден е на 7 март 1949 г. в бедно работническо семейство в Аригориага. Докато ходи на училище разглежда Примо де Ривера като национален герой, а “червените” така, както са описани в учебниците: “сбирщина атеисти, изнасилвачи, убийци и врагове на Франко”. Това поражда конфликтна ситуация у дома, защото бащата на Беняран е бил не само баски патриот, но и положително се отнася към СССР и комунизма. Тъй като всички роднини говорят помежду си на баски език, а техните деца – приятелите на Хосе Мигел – започват работа от ранна възраст, Беняран започва да се интересува от баските въпроси. Той се опитва да направи нещо за бедните и болните, присъединявайки се към католическата благотворителна организация Legión de María. В началото на 1960-те години става свидетел на конфликти между работниците и работодателите и се противопоставя на тези прояви от страна на държавата. През този период се запознава с марксистката теория.

Заедно с други млади баски се присъединява към ЕТА. През 1968 г. в резултат на арести и преследвания е принуден да напусне родното си място и да се премести в Оняте. След това отива във френската част на Страната на баските, където взима активно участие в плановете за развитие на организацията.

През 1973 г. е в нелегално положение в Мадрид. Подготвя и организира убийството на неофранкиста премиер-министър Луис Кареро Бланко заради продължаването на репресивната политика на Франко по отношение на работниците и етническите малцинства.

Беняран отново отива във френската част на Страната на баските, където работи по реорганизацията на ЕТА, използвайки марксистки анализ и проучвайки различни аспекти от разпада на франкисткия режим, както и перспективите за бъдещите социални и политически промени. Вътрешните разногласия в организацията довеждат до разкол между съратниците. Създава се легална партия, а останалите продължават въоръжената борба. Аргала ръководи последните.

През октомври 1976 г., депортиран на остров Ио, Беняран се жени и при връщането си на континенталната част се установява в Англе. На 21 декември 1978 г. умира от взрив на бомба, поставена в колата му от членове на “ескадрон на смъртта”.

През 2003 г. испанският вестник El Mundo публикува интервю с испански пенсиониран военен, който се крие под псевдонима Леонидас. Според интервюто Хосе Беняран е убит от група испански крайнодесни “ескадрони на смъртта”, която включва трима морски офицери, един военен от ВВС, трима армейски офицери, един полицай и един цивилен, подпомагани от испанското разузнаване, бившият френски ОАСовец Жан-Пиер Шери и италианският неофашист Марио Ричи.

От биографията на Андреу Нин

andreu-ninАндреу (испанският вариант на името – Андрес) Нин принадлежи към броя малко известни в Украйна и Русия герои и мъченици на революционното движение от 20 век. Той се ражда в малкия каталунски град Вендрел, в семейство на обущар. Успява да получи педагогическо образование и работи няколко години като учител, след което работи като журналист и преводач. През 1909 г. се премества в столицата на Каталуния Барселона.

Политическата дейност на Нин започва в редиците на каталунското национално движение, но поради това че то пренебрегва социалните въпроси скоро Нин става привърженик на социализма, запазвайки каталунските си национални симпатии. Най-напред се присъединява към Испанската социалистическа работническа партия, но тя го отблъсква със своя реформизъм и догматизъм и той се присъединява в редиците на доста силната в Каталуния анархистка организация – Национална конфедерация на труда. Нин придобива известност като талантлив журналист, оратор и организатор, и така през 1920-1921 г. е генерален секретар на НКТ.

През 1921 г. НКТ го изпраща с няколко другари в Москва в качеството на делегат на III Конгрес на Комунистическия интернационал и на I Конгрес на Червения интернационал на профсъюзите (Профинтерна). Нин става съратник на болшевизма, но не успява да убеди в тази своя позиция болшинството членове на НКТ. За анархистите той става архипредател и болшевик.

В Испания срещу него е започнато наказателно дело и не може да се върне в страната. Той остава в Съветска Русия. През първите години е един от ръководителите на Профинтерна и дори е избран за член на Градския съвет на Москва. В средата на 1920-те години Нин решително и до края подкрепя лявата опозиция в РКП(б), говорейки срещу бюрократичната деградация в Съветския съюз, за запазване на демокрацията сред членовете на болшевишката партия и за курс към световна революция. Ето защо, Нин е отстранен от всички длъжности и през последните четири години, в който живее в Съветския съюз, работи като преводач, като упорито търси разрешение да емигрира от Съветския съюз.

В Съветския съюз се жени за рускиня, Олга Тареева, и добре научава руския език. Превежда на каталунски „Престъпление и наказание“ и „Ана Каренина“, както и произведения на Пилняк и Зошченко.

През 1930 г. Нин успява да получи разрешение да напусне Съветския съюз заедно с жена си и двете им деца. Връщайки се в Испания в края на 1930 г., той възобновява активната си политическа дейност и създава организация за привърженици на троцкистките идеи под името „Леви комунисти в Испания“.

През април 1931 г. в Испания е свалена монархията и е провъзгласена републиката. Започва Испанската революция, в която Нин и неговите другари взимат дейно участие. Те встъпват за прерастване на буржоазната революция в социалистическа и за създаването на Единен работнически фронт – съюз на различни пролетарски организации.

През 1935 г. „Леви комунисти в Испания“ се обединяват с Работническо-селски блок – каталунски националкомунисти – в Работническа партия за марксистко обединение – ПОУМ. Това води до скъсване на отношенията на Нин с Троцки, който е привърженик на други тактики в сложните междупартийни отношения на левите организации в Испания. В ПОУМ Работническо-селски блок вкарва четири хиляди активисти, като почти всички от тях са от Каталуния, „Леви комунисти в Испания“ – хиляда, разпръснати из цяла Испания. 60 хил. души са в поумовския профсъюз. Междувременно, анархистката НКТ начислява един милион души. С почти толкова е и Всеобщия съюз на труда. ПОУМ не успява да изиграе ръководеща роля в Испанската революция заради това съотношение на силите.

На 18 юли 1936 г. се провежда военен ултрадесен метеж, отговор на който става работническото въстание, заемайки две трети от територията на страната. Испанската революция навлиза в решителна фаза.

В момента, когато започва ултрадесния метеж, вторият лидер на ПОУМ, безспорният вожд на Работническо-селския блок Хоакин Маурин се оказва на територия, която се контролира от метежниците и, след неуспешен опит да се измъкне, е заловен. Цялото политическо ръководство на ПОУМ пада върху плещите на Андреу Нин. Сталинистите го мразят като троцкист, анархистите не го харесват като болшевик, и дори много в собствената му партия не го възприемат еднозначно – случилите се разногласия между троцкистите и Работническо-селския блок говорят за това. Поумовци се опитват да прокарат революцията вляво, търсейки съюз с анархистите и левите социалисти, но последната дума във възможността за такъв съюз е на анархистите. Последните обаче предпочитат съюз с буржоазните републиканци и сталинистите.

Комунистическата партия на Испания, маргинална до юли 1936 г., започва бързо да нараства благодарение на подкрепата на СССР, като последния оказва помощ на републиканска Испания. Условието за помощ е отказване от социалистическите експерименти, зачитане на буржоазната законност и потискане на „троцкистите“, т.е. поумовците. ПОУМ остро осъжда започващия „голям терор“ в Съветския съюз, считайки го като завършване на триумфа на сталинистката контрареволюция над Октомврийската революция.

Испанската революция започва да върви назад. Буржоазната републиканска държава, почти изчезнала през юли 1936 г., започва да възстановява своите позиции и поема контрол над дейността на обикновените хора. Отговор на това става стихийното полувъстание през май 1936 г. в Барселона – опитите на редовите членове на НКТ и поумовци да ударят шамар на буржоазната реакция и да продължат революцията. Но лидерите на НКТ предпочитат да запазят съюза си с републиканската буржоазия и спират въстанието.

След като контролът на буржоазната република над Барселона е възстановен, ПОУМ е атакуван с репресии. Сталинистките драскачи обвиняват партията, че работи в полза на Франко, Хитлер и Мусолини. Нин е арестуван на 16 юни 1937 г. Агентите на НКВД го измъчват и искат да признае, че работи за Гестапо. Нин отказва да даде признания въпреки мъченията. Убедени, че нищо няма да разберат, сталинистките палачи го убиват на 20 юли 1937 г.

Паметна плоча на Нин на градската библиотека на Ла Рамбла, Барселона

Паметна плоча на Нин на градската библиотека на Ла Рамбла, Барселона

Неговият труд „Социализъм и национализъм“ е написан, когато е бил млад активист. Предстои да го публикуваме. Нин в него е искрен социалист и не по-малко искрен противник на догматичното разбиране на социализма. Социализмът за него не е „въпрос за удовлетворяване на стомаха“, а строй, който води към „съвършената хармония на човека“. Той се опитва да намери път, който ще доведе хората и народите до пълно освобождение и критикува догматичния отказ на испанските социалисти от важността на националния въпрос. Нин правилно отбелязва, че негативната оценка на испанските социалисти спрямо каталунското национално движение на практика ги кара да подкрепят испанския великодържавен шовинизъм, „испанолизъм“.

Нин отива твърде далеч. Няколко месеца по-късно започва империалистическата война и „напълно националните“ социалистически партии в Европа подкрепят в нея своята буржоазия, призовавайки пролетариите в името на националните интереси да се откажат от класовата борба. И едва ли заслужава умиление това, че белгийският реформист Юйсманс се обръща към католиците в името на общата борба с фламандците срещу валонците.

Но истинският проблем остава. Решението на този проблем не е да се игнорира националното потисничество, а въвличане на борбата срещу националния гнет в общата борба на трудещото се човечество за всеобхватно освобождение. Пътят към решението на този проблем Нин ще се опита да намери в своите трудове от 1930-те години – статиите „Размисли върху проблема за националността“, „Въпросът за националността и революционното работническо движение“, „Марксизъм и националното движение“ и в издадената през 1935 г. книга „Движение за национално освобождение“. ПОУМ вдига лозунга за разрушаване на испанската държава и създаване на федерация на социалистическите републики в Иберия.

Каталуния играе същата роля в испанската държава, каквато играе и Украйна по време на Руската империя. Нин, Маурин и техните другари са съвременници на Хвильовий, Шумский и Скрипник. Както и последните изброени, така и те искат пълното освобождение на своя народ. От техните постижения и грешки трябва да се учи новото поколение революционни борци.

Марлен Инсаров