3.7. Окупации и превземания на населени места
М-19, което отхвърля тезата за децентрализация на силите, се стреми в определен момент да съсредоточи цялата си мощ за едно или друго действие в определен регион на страната. Подобен род точни удари се разглеждат като гаранция за победа над колумбийската армия.
Сред най-впечатляващите действия на селския фронт на М-19 могат да се отбележат многократните превземания и окупации на населени места, които са придружени от организирания на засади, сблъсъци с армията, нападения срещу армейски съоръжения, блокиране на сухопътни и водни комуникации, експроприации на експлозиви и пари, както и отвличания на кораби за превоз на оръжие.
Батеман яростно критикува традиционната лява гериля poradi липсата на активност и акцента й върху продължителната, нискоинтензивна война във виетнамски стил. Като привърженик на мълниеносната война, водачът на М-19 предлага в противовес на „квиетизма“ на старата гериля нещо ново – т.е. осъществяване на демонстративни и мащабни действия в стратегическите райони на Колумбия, способни да дестабилизират както политическата, така и военната обстановка в страната. За Батеман моделът от 1983 г. на селската военна акция представлява консолидация на целия военен апарат на движението, зад който (поредната иновация от ерата на оттеглянето на М-19 в горите) със сигурност трябва да стои масово въоръжено движение, селската милиция. Следователно е необходимо закрепяване на територия.
След общата амнистия от 1982 г. и освобождаването на много стари бойци от затворите, в организацията има дискусии за това как да се принуди правителството на Бетанкур да започне диалог с М-19. В резултат на това лидерите се съгласяват, че като демонстрация на силата и военния потенциал на организацията е необходимо провеждането на грандиозни операции. През 1983 г. 87 колумбийци пътуват до Куба за военно обучение, специално за да бъдат в челните редици на нова селска кампания след завръщането си. Вярно е, че след завръщането си в родината почти всички тези партизани са унищожени благодарение на собствените си авантюризъм и самонадеяност.
Струва си да се отбележи обаче, че от по-рано организацията практикува превземането на села и дори малки градове, какъвто е случаят с превземането на Мокоа през март 1981 г. Тогава обаче това са по-демонстративни действия, в духа на „удари и бягай“. Поради това много партизани от стратегическия Южен фронт се противопоставят на новата концепция, принуждаваща към закрепване на територия, виждайки в това връщане към старите модели на традиционната гериля. Единствените, които напълно подкрепят новата стратегия, са бойците от тогава все още малкия Източен фронт под командването на Карлос Писаро.
Новата форма на селски действия е приложена за първи път на практика при превземането на Коринто на 4 април 1984 г., тъй като, напускайки града, партизанската колона се насочва към Такуейо (на около 30 км от града), където се окопава. Вместо да бягат както в старите времена, партизаните посрещат контранастъплението на армията с вихрушка от куршуми и артилерийски огън, като успяват да унищожат всички хеликоптери на армията.
Освен това партизаните успяват да отмъкнат армейски радиопредавател: в резултат на получената информация за движението на вражеските части, партизаните успяват да задържат настъплението на армията в продължение на три дни, без да загубят нито един боец от своя страна.
Месец по-рано, на 14 март, денят, в който FARC-EP подписват примирие с правителството, М-19 превзема град Флоренсия, като инициира кампания за насърчаване на национален диалог и общо примирие. С операцията във Флоренсия М-19 предизвиква FARC-EP, които нарушават партизанското единство с едностранния си пакт с властите. В тази борба позициите на М-19 са подкрепени от маоистите от EPL, с които движението формира тактически съюз чрез подписването на „Съвместна декларация“ за стремеж към истински мир и демокрация.
Операцията във Флоренсия е забележителна с факта, че за първи път колумбийската гериля успява да превземе не просто град, а столица на департамент. Тук е нападнат „Батальонът Хуанамбу“, съставен в по-голямата си част от служители на антипартизанските отдели на армията, към които пристигат подкрепления от около 400 полицейски агенти. Офанзивата на само 150 партизани може да се счита за доста успешна, тъй като всъщност батальонът е разпръснат и едва след 3 дни командването успява да прегрупира силите си и да започне контраатака.
Градът се озовава в ръцете на М-19. Превзети са губернаторският дворец, кметството, затворът, откъдето са освободени 130 затворници и е отчуждено голямо количество оръжия, както и всички полицейски участъци, архивите на които са унищожени от партизаните. Два колежа също са лесно превзети: войниците просто насочват няколко минохвъргачки към тях, предизвиквайки ужасна паника сред студентите. Колежът „De la Salle“ е превзет, тъй като е стратегическа позиция за по-нататъшна атака срещу местоположението на армейския батальон, систематично обстрелван от картечници и лека артилерия. Единствените обекти, които не подлежат на превземане в съответствие с общия план, са местният клон на „Telecom“ и централната радиостанция на Флоренсия, които панически информират цялата страна за преминаването на департамента в ръцете на партизаните.
Три дни по-късно, когато армейските части предприемат контраатака, уличните боеве избухват с нова сила. Вярно е, че сега към партизаните се присъединяват не само освободените от тях затворници, но и част от цивилното население. Като цяло обаче народът е уплашен от войнствените действия на партизаните, които заплашват организацията със загуба на популярност.
След превземането на Флоренсия и Коринто движението извършва няколко други мащабни демонстрации на сила, като взривяването на кола бомба близо до разположението на „Батальон Пичинча“ в Кали, атаката срещу инженерния батальон в Палмира и превземането на вестник „El Bogotano“.
Стратегията за превземане на големи и малки градове със закрепяване там за известно време наистина обърква командването на колумбийската армия, която е свикнала да се бие с малки групи на традиционната гериля в най-недостъпните места на страната. Въпреки това дори тези атаки на М-19 не остават без отговор: тактическите победи на организацията се превръщат в стратегически поражения за нея, защото всяка такава триумфална операция води след себе си до нова вълна на „мръсна война“. Армията и полицията, както и паравоенните формирования на крайната десница, възникнали в онази епоха, безмилостно и без съдебен процес се разправят с десетки реални и въображаеми членове на М-19.
След подписването на примирие с правителството през август 1984 г. армията и паравоенните формирования се опитват да нарушат разклатения мир. Една от проявите на това фанатично желание е т.нар. Битка при Ярумалес през декември 1984 г.
В хода на мирните преговори с правителството в Коринто, ръководителят на Източния фронт Карлос Писаро се намира със собствени сили наблизо, в град Ярумалес. В опит да нарушат процеса на помиряване, в този момент, когато двупосочните консултации продължават, армията и паралимилитарес обграждат лагера на партизаните, очевидно възнамерявайки да го унищожат напълно. М-19 не чака поражението: използвайки тактиката на активна отбрана, партизаните, от които има около 180 души (но само 60 от тях са въоръжени), удрят вражеския пръстен. 22-та дни напрегнати битки завършват с блестяща и неочаквана за всички победа на партизаните. Факторът, който решава изхода на тази битка, е оперативното пристигане от Южния фронт на девет дузини подкрепления с бойци, които удрят тила на настъпващата армия. За първи път в историята на Колумбия бунтовници, отстъпващи на армейските части, както в количествено, така и в материално отношение, печелят толкова гръмка победа.
Освен това организацията печели и политическа победа, показвайки, от една страна, своето истинско желание за мир, а от друга страна – лицето на истинските извършители на „мръсната война“ – лудите генерали и техните фашистки последователи в средните слоеве на армията и паравоенните групи. В очите на обществото партизаните се явяват като хора с добра воля, готови за диалог, докато армията са куп бесни реакционери, които забиват нож в гърба на мирния процес.
Въпреки толкова значителната победа на селски фронт, М-19 не успява да спре процеса на прогресираща деградация на силите си, който се допълва от системните удари на репресивните държавни органи. В крайна сметка до втората половина на 1980-те години градската структура на организацията – люлката на М-19 – всъщност престава да съществува. Поражението в селата е само въпрос на време.
По материали от книгата на Ginneth Esmeralda Narváez Jaimes „La Guerra Revolucionaria del M-19 (1974 – 1989)“.
Източник: nikitich-winter.blogspot.com/2013/12/m-19_24.html
Революционната борба по света 