3. Методика на въоръжените действия
3.1. Отвличания
През цялата си история М-19 използва два вида отвличания. На първо място, това са отвличания с цел получаване на откуп, насочени към финансиране на организацията или на определени операции, които изискват значителни парични вливания.
В ерата на „градската война” – т.е. до 1981 г. – организацията извършва поредица от отвличания на търговци и предприемачи, класифицирайки подобни операции като „икономическо наказание“ в контекста на логиката на революционното правосъдие.
Друг вид отвличания са отвличанията с политически искания. Ясно е, че за тези цели се взимат за заложници общественици, дипломати и държавни служители.
Спазвайки революционната етика, организацията почти винаги се опитва да запази живота и здравето на отвлечения непокътнат. Въпреки ограничението на свободата, на заложниците винаги се осигурява прилична храна, медицински грижи и дори възможност за непретенциозен отдих. Има моменти, когато отвлечените могат да избират храна по свой вкус и ако затворникът от организацията поиска омари, организацията безпрекословно изпълнява желанията му.
Отвлечените обикновено са държани в т.нар. „народни затвори“: помещения вътре в градските сгради, специално оборудвани за тази цел. Изискванията, поставяни от организацията, не винаги се изпълняват напълно. Понякога последва само частично изпълнение, понякога резултатът е напълно нулев.
Когато през 1980 г. Батеман е попитан за броя на „народните затвори“, той посочва, че два от тях са в Богота, един в Кали и друг в департамента Какета. През 1979 г. организацията оборудва пет допълнителни затвора за задържане на особено важни лица: в тези подземни стаи отвлечените са държани под денонощната охрана на особено надеждни бойци, които, ако полицията или армията намерят мястото, трябва да убият всички заложници.
Практиката на отвличания съпътства цялата история на М-19 от самото начало на борбата на организацията, но в първите й етапи подобни операции имат предимно икономически характер, докато в края на герилята, в средата на 1980-те години, те преследват чисто политически цели. По-специално, това е една от формите на „въоръжен натиск“ върху правителството в лицето на мирния диалог.
Първото отвличане на организацията с цел откуп е залавянето на Доналд Купър, главен изпълнителен директор на „Sears Roebuck and Co“. Любопитно е, че за първи път става известно за тази операция от устата на самия Батеман едва през 1980 г., докато тя е извършена на 4 август 1975 г. Като мотив Батеман посочва необходимостта от финансова независимост, тъй като ръководителят на М-19 критикува зависимостта на другите леви организации от паричните потоци от СССР или Куба. Като отхвърля предложенията за чуждестранно финансиране, според Батеман, той е принуден да „ощипе няколко олигарси“.
Батеман твърди, че започвайки битката през 1973 г., M-19 не печели много пари. „Решихме този проблем за сметка (ограбването) на две или три банки“, – казва той, признавайки обаче, че отвличането на Купър ги прави истински богати, за който са платени над милион долара. Половината от тези средства отиват за подпомагане на политическата дейност на ANAPO – организиране на семинари, демонстрации, пътувания на агитатори и издаване на вестници, докато другата част е използвана за създаване на партизанска инфраструктура – закупуване на автомобили, апартаменти и къщи, оръжия, създаване на фиктивни търговски офиси и др.
Заслужава да се отбележи и отвличането на Мигел де Херман Рибон, колумбийският посланик във Франция, който е заловен на 25 март 1978 г. с цел получаване на откуп. Интересно е, че в подготовката и организирането на тази акция важна роля изиграват уругвайските емигранти, бивши бойци от Тупамарос, които всъщност ръководят всички оперативни мероприятия. Рибон прекарва 5 месеца в плен, докато откупът от пет милиона песо е платен за живота му.
В същия контекст можем да посочим едно от най-известните и противоречиви отвличания, извършени от М-19: отвличането на 12 ноември 1981 г. на Марта Ниевес Очоа Васкес, сестра на Хорхе Луис и Хуан Давид и дъщеря на Фабио Очоа, членове на наркокартела Меделин.
За освобождаването на 26-годишната Марта М-19 иска 12 милиона долара от мафията. В отмъщение през декември същата година картелът Меделин издава специално изявление, в което обявява създаването на нова структура, „ескадрон на смъртта“, наречен „Muerte al Secuestadores“ (Смърт на похитителите), който би могъл адекватно да отговори на действията на партизаните, атакуващи семейства на наркотърговци.
Историята е следната: почти веднага след отвличането на Марта в Меделин е свикана среща с участието на 223 ключови фигури на картела, всеки от които не само дава по 2 милиона песо за създаването на антипартизанската структура, но и разпределя по десетима от най-добрите си кадри, за да се окомплектова „ескадронът на смъртта“. Така на сцената на вътрешния колумбийски конфликт влиза нов актьор: нелегална армия от две хиляди бойци, която има безусловната подкрепа на мафията. Освен това от самолет, летящ над Меделин, мафиотите разпръскват хиляди листовки, обещаващи награда от 20 милиона песо на всеки, който даде информация за похитителите.
Така след няколко случая на убийства на лидери на М-19, като Гилермо Елвесио Руис, както и на членове на техните семейства, М-19 решава на 16 февруари 1982 г. да освободи Марта Очоа, след което е подписано мирно споразумение между организацията и картела Меделин. Това не пречи на бандитите на практика да изгонят М-19 от Антиокия.
Конфронтацията с мафията оставя дълбока следа в паметта на организацията и до 1985 г. М-19 вече не извършва отвличания с цел получаване на откуп.
Сред политически мотивираните отвличания, едно от първите е залавянето и последвалото убийство на Хосе Ракел Меркадо, синдикален лидер и ръководител на Конфедерацията на работниците в Колумбия. Той е заловен на 15 февруари 1976 г., подложен на революционен процес и екзекутиран в „народен затвор“, след което тялото му е оставено в парка „Ел Салитре“ в Богота. Според М-19 той е осъден за връзки с ЦРУ, а също и обвинен в обслужване на интересите на олигархичните групи в страната. Батеман отбеляза през 1980 г., че това действие разтърсва цялата страна.
Революционният съд, осъществен от М-19, функционира като народен референдум, по време на който масите чрез графити по стените („Да“ или „Не“) трябва да изразят отношението си към предложението за екзекуция на Меркадо. Според ръководителя на М-19 народът казва „Да“ и организацията само изпълнява волята на народа, въпреки че не е възможно да се разбере какъв е реалният процент на привържениците на екзекуцията по време на този „народен референдум“.
Друго политически мотивирано отвличане е отвличането на Хуго Ферейра Нейра, директор на корпорацията „Indupalma“, през август 1977 г., който е освободен след изпълняването на исканията на организацията за по-добри условия на труд за служителите в компанията.
В случая със залавянето на Фернандо Гонзалес Пачеко и журналиста Александър Пинеда през юли 1981 г. става дума за желанието на организацията, като вземе за заложници обществени личности, да постигне публикуване в официалната преса на собствената си политическа програма за мирно уреждане.
Чрез отвличането на президентски съветник през 1983 г. М-19 се надява да принуди правителството да окаже помощ на жертвите на земетресението в Попаян, както и да принуди властите да разследват убийството на двама селски лидери в Каука.
През 1985 г. движението решава да се върне към отвличанията с цел получаване на финансови ресурси, а първата операция от този вид, съчетаваща икономически и политически искания, е залавянето на Камила Михелсен на 24 септември 1985 г., дъщеря на банкера Хайме Михелсен Урибе, ръководител на рухналия холдинг „Grupo Grancolombiano“. След като фалира 168 компании, които са част от холдинга, оставяйки стотици вложители без пари, Михелсен Урибе въпреки това успява да избегне наказателно преследване и отвличането на дъщеря му се превръща във „форма на народен съд“, провеждан от ръцете на М-19, и сега, за да освободи Камила, банкерът трябва да плати на организации (т.е. на народа) над 100 милиарда песо. Пленът продължава 643 дни и завършва с частично изпълнение на поставените изисквания – банкерът плаща на M-19 23 милиарда песос (около 500 хиляди долара).
Отвличането на бившия кандидат за президент Алваро Гомес Уртадо е политически успех за М-19, благодарение на въздействието, което има върху различни държавни сектори, църквата и едрия бизнес. В резултат на това е решено държавата да се върне към прекратения преди време преговорен процес с организацията.
М-19 дори не обмисля възможността да екзекутира Уртадо, задачата е просто да го хване и задържи в плен, знаейки много добре, че само този факт ще предизвика смут във властовите етажи. В резултат на това организацията постига свикване на Национална среща на върха, която е подкрепена от консервативния политик Алваро Лейва Дуран, който лично участва в преговорния процес, по време на който М-19 настоява за започване на широк диалог с властите.
Това отвличане води до краха на проекта „Партизанска координация Симон Боливар“, тъй като другите революционни групи – FARC, ELN и EPL – не само осъждат M-19 за извършването на толкова мащабна операция без да се консултират с тях, но като цяло отхвърлят възможността за диалог с правителството във формата, предложен от М-19. В крайна сметка организацията остава насаме с властите и продължава преговорите си.
Едно от най-неуспешните отвличания за М-19 е залавянето на 29 май 1978 г. на Николас Ескобар Сото, директор на петролната корпорация „Texas Petrolium“ в Колумбия и член на борда на директорите на „Колумбийската банка“. Осеммесечните преки преговори между транснационалната компания и партизаните кулминират в споразумението компанията да плати 500 000 долара за живота на ценния си сътрудник, но само няколко дни преди да бъде платен откупът, полицията открива „народния затвор“, в резултат на което както похитителите, така и отвлеченият са убити по време на щурма.
По материали от книгата на Ginneth Esmeralda Narváez Jaimes „La Guerra Revolucionaria del M-19 (1974 – 1989)“.
Източник: nikitich-winter.blogspot.com/2013/12/m-19_14.html
Революционната борба по света 