Превземането на Двореца на правосъдието

Андрес Грильо

В 11:30 сутринта започват стрелби в околностите на столичния площад „Боливар“. В този час, на 6 ноември 1985 г., 28 бойци от „Движение 19 април“ нахлуват в долните помещения на Двореца на правосъдието. Терористите пристигат с три автомобила и след като слизат, веднага убиват двама гвардейци и един служител на двореца, който е на улицата. Вътре вече има шестима техни другари. Отвън защитата е организирана от друга група със същия размер. Така започва операция „Антонио Нариньо за правата на човека“. Въоръжена акция, чрез която лидерите на М-19 искат да осъдят президента Белисарио Бетанкур за нарушаване на споразумението за прекратяване на огъня, подписано на 24 август 1984 г., и нарушаване на диалога с партизаните.

Бетанкур от самото начало на управлението си упорито настоява за възможността за мирно уреждане на вътрешния въоръжен конфликт. Не се страхувайки да направи компромис, президентът през 1983 г. се среща в Испания с Иван Марино Оспина и Алваро Фаяд, централните лидери на М-19. За първи път в историята на Колумбия такава високопоставена правителствена фигура влиза в диалог с лидерите на въстаническото движение. Тази среща символизира началото на пътя към мира, който завършва с подписването на поредица от споразумения за прекратяване на огъня между двете страни за период от една година. Установено е крехко примирие.

Оти ​​Патиньо, един от основателите на М-19, предполага, че тези споразумения не са взети сериозно от нито една от страните: през този период всяка страна се опитва да укрепи позицията си за сметка на врага. Според същия Патиньо, „богинята на мира е най-отмъстителната от всички. Тя строго наказва всеки, който приема думите й сериозно“. Клането в Двореца на правосъдието е резултат от това отношение към мира на партизаните и президента. В резултат на това, десетки колумбийски граждани са пожертвани в името на „налагането на мира“ по време на 28-часовата битка в двореца.

Обявен щурм

Преди смъртта си, през август същата година, Иван Марино Оспина, по време на среща с Пабло Ескобар, казва, че М-19 ще извърши въоръжено превземане на Двореца на правосъдието в Богота, за да осъди и законно отстрани президента от власт, както и да вземе магистратите за заложници, след което те да бъдат отведени в друга държава. Незаконното положение, в което се намират и двамата лидери, допринася за тяхното сближаване. Наркобосът Ескобар предоставя на герилеросите за обучение своя ферма в Наполес, а също така съдейства за придвижването на пушки и експлозиви C-4 от Никарагуа, които са използвани по време на атаката.

Докато въстаниците се готвят за щурма, магистратите от Върховния съд са подложени на психологически атаки от бойците на наркомафията. На 20 септември 1985 г. във Военния клуб се провежда среща, на която присъстват петима държавни служители и петима съдебни служители, начело с Алфонсо Рейес Ечандия. Целта на срещата е да се обсъдят мерките за сигурност, с които правителството може да защити четирима магистрати от посегателствата на наркомафията: Мануел Гаон Крус, Карлос Меделин Фореро, Рикардо Медина Мойано и Алфонсо Патиньо Розели. Всички те участват в екстрадирането в САЩ на участници в международния наркотрафик, в резултат на което последните двама вече са получили директни смъртни заплахи.

На това заседание е решено полицията да направи проучване на системите за сигурност на двореца, което продължава от 27 септември до 17 октомври. Резултатите от проверката са изслушани в правителствения съвет на 15 октомври. Ден преди това главното командване на Въоръжените сили получава анонимно съобщение, че М-19 се готви да превземе Двореца на правосъдието на 17-ти.

Подготвяйки се за всякакъв обрат на събитията, от 17 октомври до 1 ноември охраната на двореца е подсилена от офицер, подофицер и 20 полицейски агенти. На първия ден специалната охрана е свалена по лична молба на председателя на съда Рейес Ечандия, който, според един от полицаите, подава молба за отстраняване на въоръжената охрана във връзка с неговия „граждански дух“ и „многобройните жалби от адвокати и някои членове на Върховния и Държавния съд, които са изключително недоволни от екстремните мерки за сигурност, предприети в двореца във връзка с опасността от превземане“.

Превземане и освобождаване

След пробива на герилеросите от М-19 в долните помещения на Двореца на правосъдието почти веднага последва отговорът на Въоръжените сили. Младши лейтенант Хосе Ромуло Фонсека се опитва да проникне в двореца, за да прогони нападателите оттам, но е смъртоносно ранен. В 12:30 на същия ден, час след началото на атаката, 35 партизани контролират почти цялата територия и взимат за заложници над 300 души. Пристигащите армейски сили организират блокада по целия периметър на сградата, два танка се опитват да пробият в двора, а три полицейски хеликоптера кръжат над цялата сцена с екип от специални части на борда, планирайки да влязат в Двореца през покрива.

През половината от втория ден от бойците от специалните части, които успяват да пробият вътре, са изведени 138 души от сградата. Според показанията на генерал Мигел Вега Урибе, тогава министър на отбраната, в същия момент нашествениците започват да изгарят архивните документи, съхранявани в Двореца. Когато по-късно журналистите питат за този инцидент Луис Отеро, команданте на М-19, отрича всякакви обвинения: „Не сме изгорили никакви документи (…) нямахме интерес да ги унищожаваме“. По-късно обаче думите на генерала са потвърдени от показанията на министъра на правосъдието Енрике Парехо, който като цяло посочва, че шефът на меделинския картел Пабло Ескобар стои зад атаката срещу Двореца на правосъдието.

Журналистът Марк Боудън в книгата си „Убийството на Пабло“ твърди, че бандитският бос плаща на партизаните повече от милион долара за операцията, по време на която са унищожени над 6 хиляди тома различни криминални дела. В резултат на пожара, превърнал се в символ на цялата тази операция (бел. в Колумбия превземането на Двореца на правосъдието е наречено „Холокост“, тоест „изгаряне“ в превод от древногръцки), температурата се повишава над 3 хиляди градуса, така че дори железните сейфове на архива се стопяват. От „Движение 19 април“ винаги отричат тази версия за случилото се, според която въстаниците са само марионетки в ръцете на бандитите, но близостта на движението с наркокартела със сигурност не допринася за защитата на „партизанската“ версия. Фактът на смъртта на четирима съдии от Върховния съд, които са автори на Наказателния кодекс от 1980 г., който осигурява процеса на екстрадиране на членове на международни наркокартели към властите на САЩ, също не помага за оправдаването на M-19. След атаката срещу Двореца на правосъдието тези параграфи са премахнати от кодекса, но година по-късно новият състав на Върховния съд обявява отмяната на следствието с процесуална грешка и въвежда отново статута за екстрадирането на наркопрестъпниците в Съединените щати.

Мир и прошка

Битката за Двореца на правосъдието завършва с пълното поражение за партизаните. Но за въоръжените сили това е пирова победа. Убити са 33 партизани, 11 войници и 43 цивилни. В пламъците на пожара безследно изчезват още 11 души. За левите интелектуалци акцията в Двореца на правосъдието символизира смъртта на герилята като исторически проект. Едуардо Писаро описва превземането като „идиотско действие, миришещо на детинщина“. Това наистина е така. Герилеросите грешат в разбирането си за настоящата политическа и военна ситуация. Те смятат, че могат да повторят успешното си превземане на посолството на Доминиканската република, че правителството ще ги послуша и че отново ще могат да избягат от ръцете на „врага“. Но това не се случва. Бетанкур не се поддава на опитите за манипулация. Дълго време е зависим от герилята, без да постига никакви резултати. Самите партизани не му оставят друга алтернатива, освен война на унищожение.

Въстаниците знаят отлично, че ще бъдат атакувани от държавните сили, но вярват, че само кратка съпротива ще бъде достатъчна и всички правителствени войски ще се разпръснат в паника. Въпреки това, „неутрализираният“, според въстаниците, президент изиграва своята игра: без да възнамерява да прави шоу, като при „превземането на доминиканското посолство“, той дава заповед за унищожаване.

Убеждаването на армейските командири не отнема много време. По това време те вече са бесни от лудориите на „помирените“ партизани. След подписването на примирието през юни бойците от М-19 се опитват да откраднат 17 бронирани машини от местоположението на батальона Ипиалес, атакуват батальона Сиснерос в Армения, а команда от бойци се опитва да убие генерал Рафаел Самудио Молина…

С тактическата „неутрализация“ на Бетанкур и получаването на заповед от него за щурм, командването на въоръжените сили получава картбланш. Светкавичните действия на военните водят до извеждането на 215 души от Двореца на правосъдието. От друга страна, тази скорост не позволява да се формулира ясен „хирургически” план за спасяването на магистратите заложници, в резултат на което 13 от 24 съдии губят живота си по време на битката в сградата. Ечандия моли чрез посредници: „Нека говоря с президента. Ако продължите да стреляте, ще бъдем убити“. Единственият отговор е оловен дъжд и бушуващ пожар.

Наказателното дело за нападението срещу Двореца на правосъдието включва повече от 100 хиляди тома и все още не отговоря на много въпроси. Липсата на яснота поражда митология на омраза, напрежение, подхранвано от вътрешния въоръжен конфликт. Само няколко години по-късно руините на Двореца на правосъдието, все още тлеещи в сърцата на мнозина, най-накрая са изместени на заден план в съответствие с новата политическа конюнктура, изискваща „търпение“ и „прошка“, което предизвиква още по-голям гняв в определени кръгове. Един естетичен изход не е достатъчен, за да затвори кървящата рана върху тялото на историята на страната.

Източник: nikitich-winter.blogspot.com/2011/07/blog-post_1386.html