2. Етапи на въоръжена борба
2.1. Командването на М-19
Много от военните лидери на движението преминават през предварително „училище за храброст“ в редиците на FARC, а някои от тях, до момента на създаването на организацията, преминават бойно обучение в чужбина: в Куба, както в случая с експерта по експлозиви от М-19 Луис Отеро, или в СССР, какъвто е случаят с Хайме Батеман или Иван Марино Оспина.
Именно през годините на дейност в рамките на FARC – организация, която разчита на стратегията за продължителна народна война във виетнамски стил, бъдещите лидери на M-19 Хайме Батеман, Алваро Фаяд и Иван Марино Оспина стигат до заключението, че е необходимо да се разгърне партизанска война в градовете, в тези „нервни възли на капиталистическото производство”.
Алваро Фаяд много по-късно критикува средата на FARC през тази епоха:
„Видяхме, че тъпчем на място, защото се опирахме на напълно заспала стратегия подобно на овни, на политическа стратегия, пълна с несигурност и пропуски, които превърнаха революцията в далечна мечта“.
Батеман от своя страна посочва многобройни грешки на FARC:
„Войната не се водеше там, където имаше слаби връзки, не се извършваха атаки върху нервните възли на производството, военните действия не се трансформираха в политически действия, нямаше фундаментално единство между политическите и военните аспекти, герилята остана изключително селска, а не общ политически проект, въоръженото действие не беше основната форма на политическата борба. И така се нарушиха основните правила на военната теория и никой дори не се замисли за воденето на война до нейното логично завършване, т.е. докато народът вземе властта или докато олигархичната армия триумфира и революционната армия бъде напълно унищожена”.
В хода на подобни разсъждения в главата на Батеман се формира стратегия, която по-късно ще залегне в основата на военната теория на М-19: стратегия за кратка война, за война в градовете, комбиниране на военни и политически действия, стратегия за развитието на мащабни военни действия въпреки огромния риск за народните сили, рискът от пълно унищожение. В този контекст Батеман приема, че силите не трябва да бъдат децентрализирани, какъвто е случаят с FARC, които въпреки наличието на малки групи в различни части на страната, никога не успяват да дестабилизират ситуацията. За разлика от тях, Батеман обмисля възможността за временно концентриране на революционните сили на едно място, за да нанесе съкрушителен и демонстративен удар.
Въпреки критиките към FARC, командирите на M-19 с умиление си спомнят времето си във „Въоръжените революционни сили на Колумбия“. Фаяд, например, казва, че опитът му е положителен, че като обикновен войник на FARC той „перфектно е отработил партизанската техника и се е запознал с методите за оцеляване в джунглата“ – „най-ценното знание, което може да се придобие в Латинска Америка“. Вярваме, че без този предварителен опит М-19 по-късно не би могло да се закрепи в провинцията, не би могло да проведе пълноценна селска гериля.
Куба е друг „партизански университет“ в онази епоха. От началото на 1960-те години различни латиноамерикански леви пътуват тук, за да придобият безценни военни знания. Основно учебният курс продължава 3 или 4 месеца и включва теория на войната, изучаване на комуникационните системи и оръжията, тактиката, стратегията и организацията на партизанските сили, методите на командване и разузнаване. На практика те практикуват стрелба, техники за засада, превземане на села и нощни стремителни придвижвания. Всеки от участващите в края на курса получава една от следните специалности: 1) водолаз, експерт по минни експлозиви; 2) артилерист, експерт по използването на тежки оръжия и тяхното изработване; 3) фотограф; 4) разузнавач; 5) писар, експерт по шифроване и дешифроване; 6) сигнализатор; 7) пилот, експерт по използването на леки самолети; 8) топограф и 9) експерт по фалшифициране на документи.
Обучението е интензивно и именно тук често се провеждат срещи между представителите на другите революционни движения в Латинска Америка, установяват се контакти и взаимодействието се подобрява. Така става ясно откъде идват в Колумбия в редиците на революционните организации уругвайци, аржентинци, испанци, перуанци, еквадорци, панамци, никарагуанци и салвадорци. Става ясно и защо колумбийски граждани „изплуват“ в редиците на националноосвободителните организации в различни части на Латинска Америка и Африка.
В допълнение към Куба, комисията, разследваща превземането на Двореца на правосъдието, идентифицира и други страни, в които се обучават бойци от М-19:
„Членовете на М-19 са получили военни знания в други страни, като Арабската република Либия, първите контакти с която са установени през 1975 г., когато Батеман и Вера Грабе отиват там начело на специална делегация; Никарагуа, с чието правителство са установени тесни контакти чрез посредничеството на президента на Панама Омар Торихос; и Куба, чийто образ се появява многократно през цялата история на колумбийското партизанско движение“.
2.2. От градска война до селски фокизъм (1974-1981)
Появата на М-19 датира от 1971 г., но до 1973 г. действа под името Comuneros и едва през декември 1973 г. е решено организацията да бъде преименувана на „Движение 19 април“. Малко по-късно започват действия, насочени към дестабилизиране на ситуацията в страната и подстрекателство на градски бунтове, които толкова често пламват в Колумбия през нейната съвременна история – от прочутото „Боготасо“ на 9 април 1948 г. и завършвайки с последните улични прояви на привържениците на ANAPO, недоволни от резултатите от президентските избори на 19 април 1970 г.
Сесар Аяла припомня, че именно тези метежи се превръщат за лидерите на бъдещата организация в символ на изгубената народна демокрация. Тогава, в момент, когато някои медии съобщават за победата на кандидат-популиста генерал Рохас Пиниля (по традиция колумбийските радиостанции точно посочват победителите още преди официалното обявяване на резултатите), Националната избирателна комисия чрез фалшификация отдава част от бюлетините, подадени за трети лица, на консервативния кандидат Мисаел Пастрана. През следващите два дни в цялата страна продължават ожесточените боеве между „анапистите“ и въоръжените сили. Автомобилите и офисите на правителствените вестници са опожарени, магазини и търговски центрове, собственост на олигарсите и мултинационалните корпорации, са разбити на парчета и е направен опит за превземане на централната радиостанция в Богота. Именно те, тези отчаяни спонтанни действия на народа, убеждават лидерите на М-19 във възможността за масово въоръжено въстание в страната.
На 17 януари 1974 г., след гигантска подготвителна работа, са извършени първите въоръжени действия на организацията, сред които, естествено, специално място заема кражбата на сабята на Симон Боливар, която веднага се превръща в символ на революционната борба на М-19. Освен това сградата на Окръжния съвет в Богота е превзета, така че никой не се съмнява в раждането на нова партизанска организация в Колумбия.
За страната това е истински шок, тъй като цялата въоръжена опозиция през последните двадесет години е базирана предимно в провинцията, далеч от центровете на властта на колумбийската държава. Сега се появява малка група, която избира града за основна арена на своята дейност.
Тази първа фаза на развитие на М-19 се характеризира с ежегодно провеждане на демонстративни действия в национален мащаб, благодарение на което почти целият континент говори за движението: отмъкването на сабята на Боливар през 1974 г., отвличането и последвалото убийство от революционния съд на Хосе Ракел Меркадо през 1976 г., отвличането на висш мениджър на „Indaupalma“ през 1977 г., кражбата на огромен брой оръжия в Северния Кантон в края на декември 1978 г., превземането на посолството на Доминиканската република през 1980 г.
1981 г. е белязана от изпълнението на две впечатляващи операции на въоръжена пропаганда наведнъж: първо, атаката с гранатомет срещу президентския дворец през юли и второ, експлозията на миниран автомобил близо до местоположението на военния гарнизон в Кали.
Ясно е, че освен общите действия са извършвани и много по-малко мащабни акции, като банкови обири, кражби на автомобили с храна и последващото й разпределяне в бедните квартали, превземане на радиостанции, кражби на оръжие и др. Всички операции от този период имат изключително градски характер, не излизайки извън границите на големите градски центрове.
2.3. Селска гериля (1982-1984)
Този период се характеризира с преобладаване на военните действия в провинцията. От самото начало на тази фаза зачестяват случаите на демонстративни превземания на села и селски местности. Дебютирайки на 11 май 1979 г. с превземането на село Белен де лос Андакис, М-19 продължава своята политика на въоръжена окупация с множество действия от този вид в департаментите Каука, Калдас, Куиндио, Какета, Путумайо, Нариньо, Вале де Каука, Уила и Сантандер.
Предисторията на селската гериля на М-19 започва през 1977 г., когато ръководството на организацията решава да създаде мобилни селски отряди в подкрепа на градската гериля в близост до големите центрове.
След Седмата конференция през 1978 г. тази идея се материализира със създаването на първите два мобилни отряда – „Симон Боливар“ и „Камило Торес Рестрепо“ – в департамент Какета, които по-късно се трансформират в Южен фронт.
Този департамент е избран за дебюта на селските въоръжени действия не случайно, а благодарение на споразумение за съвместни действия, постигнато от М-19 и синдиката на земеделските работници, оглавяван от един от бъдещите военни лидери на организацията Маркос Чалита. Още през 1977 г. тук е създадена Асоциацията на инструкторите в Какета, чийто координатор, един от лидерите на М-19 Густаво Ариас Лондоньо („Борис“), много скоро успява да завербува 45 души, благодарение на което са създадени две военно-политически школи за обучение на мобилни селски отряди. Освен това, действайки тук, М-19 може да разчита на възможна подкрепа от малката, но идеологически близка „Революционна организация на народа“ (Organización Revolucionaria del Pueblo).
Тези мобилни отряди се считат за „органи за командване, координация и бойна дейност“ и всъщност представляват „групи от 10, 12 или 15 души, добре ориентирани в терена“.
Скоро в още осем департамента се появяват мобилни отряди, но до 1982 г. всички те са унищожени. Само в Какета партизаните успяват да оцелеят под ударите на правителствените сили и през същата година на базата на няколко отряда е сформиран Южният фронт: демонстрационна акция, целяща да даде пример за успешното консолидиране на революционните въоръжени сили в селата.
По време на Осмата конференция движението избухва в яростна самокритика. Посочено е, че мобилните селски отряди не само пречат на развитието на работата с масите, но и пряко, чрез своите авантюристични атаки, допринасят за унищожаването на политическите структури, установени в селските райони. Критикуван е и милитаристичният характер на селските дейности, насочен изключително към извършване на настъпателни въоръжени действия.
Всъщност селските мобилни отряди, разчитащи на свръхбоева тактика, просто не могат да се развиват и да растат. Пример за това е опитът на два контингента партизани, преминали бойна подготовка в Куба през 1982 г. Връщайки се у дома, един от отрядите заминава за Чоко със задачата незабавно да започне бойни действия. Прекалената самоувереност и омразата на партизаните им струват скъпо: в няколко битки с правителствената армия отрядът претърпява колосални загуби и е принуден да напусне департамента. Следващият контингент от обучени от кубинците бойци на М-19 претърпява същата съдба: изпратена за укрепване на Южния фронт, групата тръгва с лодка от Панама по река Мира до Нариньо, но бързо е открита и напълно унищожена.
Така организацията е принудена да коригира селската си стратегия, залагайки на развитието на широк фронт в Какета, където с течение на времето, на основата на консолидацията и единението на силите, трябва да бъде създадена народна армия – професионална партизанска армия, стратегическа необходимост за осъществяването на революцията.
Не признавайки стратегията на продължителната народна война, М-19 е принудено по обективни причини да възприеме редица нейни концепции в своята селска тактика. Призната е необходимостта от политическа работа със селяните и индианците (в последния случай е създаден военно-политически блок с индианското „Въоръжено движение Кинтин Ламе“), както и принципът на „активна защита“, съответстващ на етапа на „стратегическата отбрана” в продължителната народна война.
В крайна сметка на Осмата конференция през 1982 г. Хайме Батеман изнася програмния текст „Пътят към триумфа“, в който заявява, че градската война, започната от организацията през 1970-те, през 1980-те трябва да се премести в селата.
Такъв обрат е обясним. До началото на 1980-те години, благодарение на своите много активни действия и авантюристична политика, М-19 всъщност е на ръба на поражението. Карлос Писаро, един от лидерите на движението, отбелязва, че ако членовете на организацията продължат да остават в градовете, всички те ще бъдат убити. Отиването в джунглата за М-19 се превръща в „единственият начин да поддържаме политическия проект жив“.
Този период от дейността на организацията е белязан от изостряне на въоръжената конфронтация, централизацията на военните сили в южната част на страната и постепенното спечелване на симпатиите на селяните и индианците, които виждат в М-19 алтернатива на догматичните партизански организации от „първата вълна“ (FARC, ELN, EPL).
До средата на 1980-те години организацията вече има два селски фронта. Първият, вече споменат тук, Южният фронт, е стратегическа формация, която извършва най-значимите операции, като превземането на столицата на департамент Какета Флоренсия на 14 март 1984 г. – първото въоръжено превземане на голям град, извършено от колумбийски партизани.
Вторият е Източният фронт, който развива борбата си в департамент Каука и е под постоянен натиск от правителствените сили. Малко по-късно този фронт ще стане известен на целия континент, тъй като именно тук е създаден от ръководството на М-19 известният интернационален „Батальон Америка“.
И двата фронта са тежко въоръжени благодарение на брилянтната операция през октомври 1981 г., когато четирима въоръжени мъже на летището в Меделин отвличат самолет на компанията „Aeropesca“, пътуващ към Баранкила. След като самолетът каца на импровизирана писта в Гуахира, бойците го натоварват с оръжия, закупени от европейския черен пазар, след което самолетът се отправя на юг, извършвайки аварийно кацане на река Ортегуаса. Тук на другарите, които вече очакват пристигането на самолета, са предадени около 300 пушки и над 45 хиляди патрона.
На 28 април 1983 г. организацията претърпява загуба – постоянният лидер на М-19 Хайме Батеман Кайон загива при самолетна катастрофа. Ръководството преминава в ръцете на Иван Морино Оспина, който за първи път сериозно мисли за мирно прекратяване на вътрешния колумбийски конфликт.
През същия период М-19 агресивно популяризира идеята за единство между партизанските организации в страната, не одобрявайки политиката на отделни преговори с правителството, която следват от FARC-EP, които подписват примирие с властите в отговор на възможността за участие в легалната политика. Въпреки това самото М-19 през август 1984 г. в Коринто подписва първото временно споразумение с властите за прекратяване на огъня.
Що се отнася до градския апарат на М-19, през същия период операциите му са значително намалени. Акциите на „революционно правосъдие“ и отвличанията в действителност изчезват от практиката. Единственото отвличане на самолет по маршрута Богота-Перейра със 128 пътници на борда има за цел да привлече вниманието на обществеността към престъпленията на организацията „Muerte al Secuestadores“ – ескадрон на смъртта, създаден от наркомафията за борба с левите партизани. Единственото похищаване е залавянето на президентски съветник на 25 юли 1983 г., освободен при условие, че правителството окаже помощ на жертвите на земетресението в Попаян и се проведе разследване за убийството на двама селски водачи в Каука. Други градски действия на М-19, характерни за тази епоха, са: 1) Операции „commandos del hambre“; 2) операции RVTV-M-19, насочени към прекъсване на телевизионното излъчване с революционни обръщения; 3) дребни терористични актове срещу правителствени обекти; 4) опожаряване на автобуси.
Друг важен фактор в тази фаза е нарастването на терора в цялата страна от страна на наркомафията, която по този начин протестира срещу новия закон за екстрадиция в САЩ на ръководителите на трафика. Любопитно е, че именно тогава, в началото на 1980-те години, първите обвинения в сътрудничество с наркобосовете са насочени към левите партизани. M-19 не избягва тази участ, при която всъщност за първи път е използван терминът „наркогериля“ въз основа на информация за сътрудничество с картела Меделин на Пабло Ескобар. Допълнителен фактор за тези обвинения е публичната пресконференция на ръководителя на М-19 Иван Марино Оспина през 1984 г., на която той също осъжда закона за екстрадицията, което му коства длъжността на командващ.
Тази фаза на развитие на М-19 завършва през декември 1984 г. с т.нар. „Битка при Ярумалес“, където сравнително малки партизански сили успешно отблъскват атаките на многократно превъзхождащите правителствени войски, използващи помощта на самолети и артилерия.
2.3. Изтощение и демобилизация
Този период се характеризира, първо, с желанието на М-19 за мир, което се изразява с установяването на примирие в много райони на страната в контекста на Националния план за диалог, и второ, с военно-политическото изтощение, тъй като до 1988 г. организацията полага значителни усилия за поддържане на военното си присъствие, което се изразява в продължаването на практиката на превземане на села и градове, превземането на Двореца на правосъдието през 1985 г., в създаването на „Батальон Америка“ и провеждането на редица по-малки операции, които вече са насочени единствено към ускоряване на преговорния процес между правителството и партизаните.
През февруари 1985 г. се провежда Деветата конференция, която предлага нов проект за развитие на движението. Всъщност, изоставяйки идеята за завземане на властта, М-19 предлага идеята за създаване на масова политическа организация, която да може да се бори в рамките на съществуващата система за социална справедливост и демократични реформи.
Новият лидер на М-19 Алваро Фаяд заявява, че диалогът с правителството е стратегически фактор за организацията, представя преговорите като демократичен инструмент за трансформиране на страната към по-добро. М-19 най-накрая изоставя революционния път, отивайки в лагера на реформистите.
Въпреки това организацията не възнамерява да спира въоръжените действия. Само че сега не става дума за нанасяне на поражение на правителствените сили, а само за въоръжен натиск върху тях с цел ускоряване на процеса на умиротворяване на страната, както и получаване на някои преференции в преговорите, заемайки силна позиция.
На този фон осъществяването на действия на въоръжена пропаганда с искане за незабавни реформи става основен въпрос. И в името на тази цел ръководството не щади нито усилия, нито средства, нито дори живота на собствените си бойци. Например, същият Фаяд припомня, че продължаващите превземания на села и градове от военна гледна точка са не само безсмислени, но и погрешни, тъй като организацията претърпява ненужни загуби в хода на тяхното изпълнение. Въпреки това, в името на ускоряването на демократичния процес, тези операции са необходими.
От февруари 1985 г. М-19, използвайки споразумението за прекратяване на огъня, организира във всички големи градове на страната т.нар. „Мирни лагери”, в които за няколко месеца са събрани около триста хиляди души. Опирайки се на подкрепата на демократичните граждански движения, М-19 за първи път се опитва да влезе в легалното политическо поле, макар и не особено успешно. В много случаи лагерите са разбити от армията и полицията, които вярват, че под прикритието на пропагандата за мир на тези събирания М-19 набира нови бойци за войната.
Обвинявайки правителството, че не спазва условията на примирието, постигнато в Коринто, М-19 обявява подкрепа за националната стачка, планирана за 20 юни, и също така решава да участва в партизанска обединителна конференция в Кали през май.
Няколко дни след тази конференция е извършена терористична атака срещу група представители на М-19, при която Антонио Наваро Волф и няколко други лидери са тежко ранени. От този момент нататък позициите на движението се променят и на 20 юни Фаяд публично обявява анулирането на споразумението за прекратяване на огъня във връзка с агресивните действия на правителството.
Властите започват нова офанзива срещу партизаните. Резултат от кампанията е смъртта на Иван Марино Оспина, отстранен от ръководството на М-19, който загива при щурмуването на конспиративно жилище на 28 август.
На 6 ноември 1985 г. движението извършва едно от най-самоубийствените си действия – превземането на Двореца на правосъдието в Богота.
След събитията в столицата армията въвежда в действие плана „Чиста Коледа“, който включва прочистването на крепостта на М-19 – град Кали – от всички въоръжени елементи. В самото начало на операцията в Народния квартал Силое се разгръщат тежки улични боеве между войници и милиционерските сили на М-19. Едва на следващия ден армията успява да потисне центровете на съпротивата, ликвидирайки около три дузини души.
В отговор на това поражение през декември 1985 г. М-19 създава своя прочут „Батальон Америка“ в департамента Каука – интернационално съединение на континенталната революция, „първият отряд на обединената боливарианска армия“, където към самите бойци на М-19 се присъединяват и членове на индианското „Въоръжено движение Кинтин Ламе“, еквадорската „Alfaro Vive Carajo“ и перуанското „Революционно движение Тупак Амару“.
„Батальон Америка“, армия за народна демокрация, е предназначен да извършва мащабни действия на колумбийска територия, въпреки че няколко колумбийски интернационалисти, които са част от това съединение, „изплуват“ по време на въоръжени действия в Перу и Еквадор. Например, колумбийци участват в отвличането от AVC в Гуаякил на един от най-богатите хора в Еквадор – банкерът Наим Исая Баркет. Операцията завършва неуспешно – по време на полицейския щурм в конспиративно жилище са убити както самите похитители, така и жертвата им.
Първата кампания, инициирана от „Батальон Америка“ в Колумбия, е операция „Стъпка на победителите“, насрочена да съвпадне с годишнината от победата на армията на Боливар в битката при Аякучо. След превземането на няколко села в департаментите Каука и Вале дел Каука, батальонът тържествено пристига в Кали и тук, на 13 март 1986 г., партизаните са изненадани от новината за смъртта на Алваро Фаяд, който загива по време на полицейска операция в предградието на Богота Куинта Паредес.
Организацията преживява тежък шок. Последният от историческите лидери на движението е загубен, водейки М-19 към диалог, към мирен край на колумбийския конфликт. Сега организацията, над която контролът е поет от Карлос Писаро, е не само на прага на военно, но и на политическо поражение. И положението става все по-лошо с всеки изминал ден. Започват селективни убийства на други лидери: през юли 1986 г. е застрелян лидерът на Южния фронт Густаво Ариас Лондоньо; през май 1987 г. е отвлечен и след това убит Херардо Кеведо, военнополитическият лидер на Националните сили на М-19; на 7 април 1989 г. е убит командирът на силите на Градската милиция и член на Националното ръководство Афранио Пара.
Поради стратегическата слабост на „Батальон Америка“, чиято дейност скоро плавно изчезва, M-19 решава да се присъедини към „Партизанската национална координация“ (Coordinadora Nacional Guerrillera): революционен блок, който обединява през 1986 г. ELN, EPL, Quintín Lame, Patria Libre и M-19. Основната идея на алианса е желанието да се принуди чрез съгласувани военни действия правителството да свика Национална народна асамблея, която трябва да обсъди въпроса за умиротворяването на страната.
През следващата 1987 г. FARC-EP се присъединяват към CNG и оттук нататък единният организъм се нарича „Партизанска координация Симон Боливар“ (Coordinora Guerrillera Simón Bolívar). В рамките на тази структура обаче няма единство: например М-19, вече специално настроено да преговаря за мир, се натъква на неразбиране от партизанските организации от „първата вълна“ (FARC, ELN, EPL), които въпреки подобното желание за уреждане на вътрешния колумбийски конфликт, поставят малко по-различни условия за това.
Така CGSB няма потенциала, на който се надява ръководството на М-19. В крайна сметка, след като „Движение 19 април“ извършва отвличането на Гомес Уртадо, ефимерното единство се разпада: FARC-EP и малко по-късно ELN напускат алианса и M-19 решава да започне директни преговори с правителството, отделно от останалите.
Поредицата от преки контакти между властите и ръководителите на М-19, които изразяват желание за създаване на легална политическа организация, завършват с подписването на двустранно споразумение през 1989 г., а още през март 1990 г. около 900 бойци на М-19 оставят оръжието.
На 9 март 1990 г., в присъствието на двама министри, двама губернатори, много журналисти и представители на Социалистическия интернационал, Карлос Писаро и Антонио Наваро, официално амнистирани на 23 януари същата година, подписват в Богота политическо споразумение с президента на републиката, с което се слага край на историята на военнополитическата организация „Движение 19 април“.
По материали от книгата на Ginneth Esmeralda Narváez Jaimes „La Guerra Revolucionaria del M-19 (1974 – 1989)“.
Източник: nikitich-winter.blogspot.com/2013/12/m-19_11.html
Революционната борба по света 