„Новата държава“ на професор Салазар

Периодът между двете световни войни е повратен момент за европейската история. По това време в повечето държави от Южна, Централна и Източна Европа са установени десни авторитарни режими, основани на ценностите на национализма, религията, елитаризма или класата. Тенденцията е поставена от Италия, където през 1920 г. на власт идват фашистите под ръководството на Бенито Мусолини. С избухването на Втората световна война някои от авторитарните режими престават да съществуват поради окупацията от Германия или Италия, а други застават на страната на Хитлер и престават да съществуват след пълното поражение на нацистка Германия през 1945 г. Два европейски десни режима обаче просъществуват до 1970-те години – и двата са на Иберийския полуостров. В Испания, след като побеждава републиканците в кървава гражданска война, на власт идва генерал Франсиско Баамонде Франко – една от най-противоречивите фигури в европейската история на ХХ век. В Португалия по мирен път идва Антонио Салазар – човек, който също успява да запази почти едноличната си власт над страната в продължение на тридесет и шест години – до 1968 г. В същото време Португалия по време на управлението на Антонио Салазар остава още „по-затворена“ страна, отколкото Испания при Франко – оттук и ниската популярност на най-новата португалска история сред чужденците. Трябва да се отбележи, че Антонио Салазар успява да запази неутралитет по време на Втората световна война и да не се забърка в сериозни конфликти с европейските сили (може би единственият пример за участие на страната във военни действия на европейския континент е подкрепата за франкистите по време на Гражданската война в Испания), което в много отношения определя и продължителността на съществуването на неговия режим. „Новата държава“, както официално се нарича португалският режим по време на управлението на Салазар, е един от вариантите на корпоративната държава от фашистки тип, въпреки че няма значителен расистки или националистически компонент в основата на доминиращата идеология.

Причини за салазаризма. Португалската република през 1910-1926 г.

В началото на ХХ век, някога мощна морска сила, Португалия се превръща в една от най-бедните и най-слабо развитите страни в Европа. Въпреки факта, че португалската корона все още притежава обширни владения в Африка и няколко стратегически важни колонии в Азия, Лисабон отдавна престава да играе не само решаваща, но дори каквато и да е значителна роля в световната политика. Социално-икономическото положение на страната остава трудно, утежнено от изостаналостта на социалните отношения – в Португалия се запазват феодалните порядки, формирани през Средновековието. Общественото недоволство от кралското управление нараства, тъй като Португалия претърпява едно поражение след друго в международната политика, а от икономическата ситуация в страната също има много какво да се желае. В тази връзка в Португалия се разпространяват републиканските настроения, които се споделят от значителна част от интелигенцията, буржоазията и дори офицерския корпус. На 1 февруари 1908 г. републиканците обстрелват кортежа на краля, в резултат на което загиват самият крал Карлош I и най-големият му син и наследник на трона херцогът на Браганса Луиш Филип. Възкачилият се на трона втори син на крал Карлош, Мануел II, е човек, абсолютно далечен на политиката. Естествено, той не може да задържи властта в ръцете си. В нощта на 3 срещу 4 октомври 1910 г. започва въоръжено въстание в Лисабон и на 5 октомври верните на краля войски се предават. Мануел II бяга във Великобритания, а в Португалия е създадено временно революционно правителство, начело с писателя и историк Теофило Брага. То приема редица прогресивни закони, включително отделяне на църквата от държавата и премахване на благородническите титли. След известно време обаче еуфорията, съпътстваща установяването на републиката, се сменя с разочарованието от политиката на либералите – те, подобно на кралския режим, не успяват да подобрят сериозно международното политическо и икономическо положение на Португалия. Нещо повече, след края на Първата световна война и революцията в Русия, в Европа започват да се разпространяват десни възгледи, които са реакцията на консервативните кръгове на победния поход на социализма и комунизма. Икономическата криза води до остро недоволство от политиката на либералните правителства в редиците на португалския военен елит.

Мануел Гомеш да Коща

На 28 май 1926 г. в 06:00 часа военните части, разположени в Брага, вдигат въоръжено въстание и тръгват към Лисабон. Начело на военния бунт е генерал Мануел Гомеш да Коща (1863-1929), който се ползва с голям авторитет в португалската армия. Въпреки факта, че в годините, предшестващи преврата, генерал да Коща заема незначителни длъжности във въоръжените сили, по-специално той ръководи комисиите за награди и комисиите за разглеждане на петициите на офицерите от колониалните войски, той е известен като много опитен военен генерал – да Коща има години служба в Мозамбик, Ангола, Гоа и командва португалския контингент във Франция през Първата световна война. Когато въстаниците тръгват от Брага, се надигат и частите на столичния гарнизон. На 29 май офицерите от столичния гарнизон формират Комитета за обществена безопасност, начело с капитана от флота Жозе Мендеш Кабезадаш. Осъзнавайки безполезността на съпротивата срещу бунтовниците, португалският президент Мачадо Гимараеш предава властта на капитан Жозе Кабезадаш. Въпреки това идването на власт на Кабезадаш и офицерите от столицата не устройва Гомеш да Коща, който нарежда на войските да продължат да се придвижват към Лисабон. В крайна сметка се създава военен триумвират, който включва Гомеш да Коща, Кабезадаш и Умберто Гама Очоа. На 6 юни 1926 г. генерал Гомеш да Коща влиза в Лисабон начело на 15 000 войници. На 19 юни 1926 г. капитан Кабезадаш, който е президент на Португалия от 31 май, подава оставка. Новият президент и министър-председател на страната е генерал да Коща, който представлява интересите на десните консервативни кръгове в португалското общество, преди всичко на военния елит. Генерал да Коща се застъпва за разширяване на президентските правомощия, корпоративната организация на португалската икономика, възстановяването на позицията на църквата и преразглеждането на семейното право и основите на училищното образование в съответствие с религиозните норми. Тези предложения на да Коща обаче се сблъскват с недоволството на собствените му другари по преврат, сред които се откроява генерал Кармона.

Ошкар де Кармона

През нощта на 9 юли 1926 г. в страната се извършва нов военен преврат, в резултат на който генерал да Коща е арестуван и изпратен в изгнание на Азорските острови. Новият държавен глава е генерал Ошкар де Кармона (1869-1951), който е министър на външните работи в правителството на да Коща. Генерал Кармона е привърженик на изграждането на корпоративна държава. Идеята за корпоративна държава се основава на концепцията за корпоративност, т.е. разбиране на обществото като съвкупност от социални групи, които не трябва да се борят помежду си, а да си сътрудничат, като се стремят със съвместни усилия да решават проблемите за укрепване на държавата. Корпоративистката идеология е позиционирана като алтернатива на класовата борба и получава през 1920-те – 1930-те години специално разпространение сред европейските дяснорадикални кръгове. В корпоративната държава мястото на политическите партии и синдикатите заемат „корпорациите“ – неизбираеми отраслови сдружения. През 1928 г. генерал Кармона назначава тридесет и осем годишния професор по икономика Антонио Салазар за министър на финансите на Португалия.

Скромният преподавател става диктатор

Антонио Салазар

Антонио де Оливейра Салазар е роден през 1889 г. в село Вимиейро в провинция Бейра, в семейството на възрастни родители (баща му е на 50 години, а майка му – на 43 години) – управител на имение и собственичка на кафене на гарата. Семейство Салазар е много набожно и Антонио израства като религиозен човек от детинство. Получава образование в католическата семинария, през 1910 г. постъпва в юридическия факултет на най-известния португалски университет в Коимбра, а през 1914 г., след като го завършва, остава да работи в образователната система като професор по право в университета в Коимбра. През 1917 г. Салазар става и асистент в катедрата по икономика в същия университет. Въпреки факта, че Салазар избира светска кариера за себе си и става университетски преподавател, той остава близък към религиозните кръгове и тясно свързан с католическото духовенство. Именно през 1910-те години се формират основите на политическата идеология, по-късно одобрена от Салазар като доминираща в Португалия. Младият Салазар е привърженик на концепцията на папа Лъв XIII, който формулира основните принципи на корпоративизма – желанието за държавен просперитет чрез сътрудничество на класите, социална справедливост и държавно регулиране на икономиката. Постепенно около Салазар се формира кръг от дясноконсервативни учители и представители на духовенството, които са недоволни от политиката на републиканското правителство, което според десните води португалското общество в задънена улица. Естествено либералният политически елит на Португалия е обезпокоен от възраждането на десните консервативни настроения в страната. През 1919 г. Салазар е уволнен от университета по обвинение в монархическа пропаганда, след което няма друг избор, освен да се занимава с политическа дейност на професионално ниво. Салазар обаче никога не се стреми към ролята на оратор-трибун, освен това той дори изпитва известно отвращение от дейността на парламентаристите. Само уговорките на приятелите му го принуждават да издигне през 1921 г. кандидатурата си за парламента – от Партията на католическия център. След като обаче става депутат, Салазар след първата сесия на парламента се разочарова от работата му и вече не участва в дейността на законодателните органи.

Когато генерал Гомеш да Коща организира военен преврат през 1926 г., професор Салазар приветства идването на власт на десните консервативни сили. През юни 1926 г. Салазар служи като министър на финансите в правителството на да Коща в продължение на пет дни, но подава оставка, несъгласен с икономическата политика на ръководството на страната. През 1928 г., след като генерал Кармона идва на власт, Салазар отново поема поста на министър на финансите на страната. Икономическата концепция на Салазар се основава на принципите на разумната икономика, ограничаването на потреблението и критиката на консуматорството. Салазар критикува и двата доминиращи икономически модела в съвременния свят – капиталистическия и социалистическия. Трябва да се отбележи, че финансовата и икономическата политика на Салазар още в първите години от мандата му начело на португалското министерство на финансите показва известна ефективност. На 11 май 1928 г. Салазар издава указ за финансите, който въвежда ограничения върху заемите, отменя държавното финансиране на търговските предприятия и намалява разходите на държавния бюджет за финансиране на колониалните владения. Виждайки успеха на икономическата политика, генерал Ошкар де Кармона през 1932 г. назначава Салазар за министър-председател на Португалия, но запазва поста си на президент на страната. Така Салазар става де факто лидер на португалската държава, която започва да реформира незабавно – през следващата година след назначаването му като министър-председател.

Корпоративната „Нова държава“

През 1933 г. е приета новата португалска конституция, изготвена от Салазар. Португалия се превръща в „Нова държава”, тоест съсловно-корпоративна, организирана според съсловния принцип за интегриране на всички социални групи, за да работят заедно за просперитета на страната. Корпорациите са професионални отраслови сдружения, които избират представители в Корпоративната камара, която разглежда законопроектите. Освен това е създадено Национално събрание от 130 депутати, пряко избирани от гражданите на страната. В Националното събрание могат да бъдат избирани и представители на опозицията, въпреки че дейността й е ограничена по всякакъв начин, предимно с финансови и информационни методи. Право да избират и да бъдат избирани получават само мъжете португалци с образование и определено ниво на доходи. Така всички португалски жени, както и неграмотните (от които има значителен брой в страната) и по-ниските слоеве на обществото не участват в изборите. В местното самоуправление могат да участват само глави на семейства. Президентът на Португалия е избиран с пряко гласуване за срок от 7 години, а кандидатурата му се предлага от Държавния съвет, който включва министър-председателя, председателите на Националното събрание, Корпоративната камара, председателя на Върховния съд, държавният ковчежник и 5 длъжностни лица, назначени доживотно от президента на страната. В Португалия Салазар забранява както стачките, така и локаутите – така държавата показва загриженост както за интересите на предприемачите, така и за интересите на работниците. „Новата държава” се съсредоточава върху подкрепата за частния сектор в икономиката, но не поставя интересите на предприемачите-работодатели на първо място, за да предотврати дискриминацията срещу работниците и по този начин да не долива вода в мелницата на левите сили. Въпросите за осигуряването на заетост на населението също са регулирани от държавата. Португалия въвежда един задължителен почивен ден седмично, надбавки за работа през уикендите, празниците и през нощта и годишен платен отпуск. Португалските работници се обединяват в синдикати, които обаче могат да не бъдат част от отрасловите корпорации и могат да работят автономно, явявайки се независими организации с права на юридическо лице. Така португалската държава се стреми да се грижи за реализирането на правата на работниците и в известен смисъл се различава благоприятно от другите корпоративни държави в Европа през 1930-те години, включително от фашистка Италия. Въпреки факта, че Салазар е дълбоко религиозен човек, той никога не обединява църквата с държавата – Португалия като цяло остава светска страна. Въпреки това, определящите черти на режима на „Новата държава“ остават антипарламентаризът, антилиберализъм и антикомунизъм. Салазар вижда в социалистическото и комунистическото движение основното зло за съвременния свят и се опитва по всякакъв начин да противодейства на разпространението на левите идеи в Португалия, прибягвайки до политически репресии срещу членовете на комунистическата партия и другите леви и ляворадикални организации.

Лузотропикализъм: португалската „расова демокрация“

Жилберто Фрейре

За разлика от германския нацизъм и дори от италианския фашизъм, режимът на Салазар в Португалия никога няма националистическо или расистко съдържание. На първо място, това се дължи на спецификата на историческото развитие на Португалия. Търсенето на „грешни корени“, според Салазар, може само да допринесе за разединението на португалското общество, значителна част от което са португалци с примес на арабска, еврейска и африканска кръв. Освен това именно по време на управлението на Салазар в Португалия социално-политическата концепция за „лузотропикализъм“ става широко разпространена. Концепцията за лузотропикализъм се основава на възгледите на бразилския философ и антрополог Жилберто Фрейре, който през 1933 г. публикува своя фундаментален труд „Голямата къща и колибата“. В този труд Фрейре, анализирайки спецификата на историческото и културното развитие на Бразилия, се спира на специалната роля на „голямата къща“ или имението, което представлява единна структура, ръководена от управителя. Всички компоненти на тази структура заемат местата си и са подчинени на един управител, като следват една единствена цел. Така настъпва социалната интеграция на „белия“ господар, неговите мулати – администраторите, и черните роби и слугите. Според Фрейре водеща роля във формирането на такава социална структура изиграват португалците, които изглеждат според автора като много специален народ в Европа. Португалците се смятат за най-приспособените сред другите европейски народи да взаимодействат и да се смесват с представителите на другите нации и раси, способни да разгръщат своите културни ценности и да образуват единна португалоезична общност. Както Фрейре подчертава, португалците никога не задават въпроси за расовата чистота, което ги отличава благоприятно от британците, холандците, германците, французите и в крайна сметка им позволява да формират развита бразилска нация в Латинска Америка. Според Фрейре португалците се характеризират с расова демокрация и желание да изпълнят цивилизационна мисия, с която в една или друга степен се справят.

Салазар подкрепя концепцията на лузотропикализма, тъй като тя отговаря на колониалните стремежи на Португалия. Най-старата колониална сила в Европа, към разглеждания момент Португалия притежава следните колонии: Гвинея-Бисау, Кабо Верде, Сао Томе и Принсипи, Ангола и Мозамбик в Африка, Макао, Гоа, Даман и Диу, Източен Тимор – в Азия. Португалското ръководство много се страхува, че колониите могат или да бъдат отнети от по-силните европейски сили, или в тях да избухнат националноосвободителни въстания. Затова правителството на Салазар подхожда много внимателно към въпросите за организирането на колониалната и националната политика. Салазар се дистанцира от традиционния за по-голямата част от европейската десница расизъм и се стреми да представи Португалия като многорасова и мултикултурна страна, за която колониите, започвайки от XV век, са неразделна част, без които ще бъде изправена пред действителната загуба на реален политически и икономически суверенитет. Желанието на Салазар да утвърди лузотропиализма като един от стълбовете на португалската държавност се засилва след края на Втората световна война, когато Африка и Азия са разтърсени от националноосвободителни и антиколониални войни, и дори такива мощни сили като Великобритания и Франция, осъзнавайки неизбежността на предоставянето на независимост на колониите, подготвят своите африкански и азиатски подопечни за скорошно самоопределение. През 1951-1952 г. Салазар дори организира на Жилберто Фрейре пътуване до Португалия и нейните колонии, за да може философът лично да провери въплъщението на идеалите на лузотропиализма в метрополията и нейните африкански владения. Перспективата за загуба на колониите на Салазар е най-страшна, може би отстъпвайки само на страха от левите сили да дойдат на власт в Португалия. „Расовата демокрация” в португалските колонии обаче е много относителна – населението им е официално разделено на три групи: европейци и местни „бели”; „асимиладуш” – тоест мулати и европеизирани негри; и самите африканци. Това разделение се запазва дори в колониалните войски, където африканците могат да достигнат максимум до ранга на „алферес“ – „прапорщик“.

Антикомунизмът – един от стълбовете на „Новата държава“

Антикомунизмът на Салазар до голяма степен определя участието на Португалия в Гражданска война в Испания на страната на Франко. Салазар много се страхува от проникването на комунистическите идеи на Иберийския полуостров и нарастващата популярност на комунистите, левите социалисти и анархистите в Испания и Португалия. Тези страхове имат много сериозни основания – в Испания комунистическите и анархистките движения са сред най-силните в света, а в Португалия левите настроения, въпреки че не достигат испанското ниво, също са значителни. На 1 август 1936 г. Салазар обявява, че ще окаже всестранна помощ на генерал Франко и неговите поддръжници и, ако е необходимо, ще даде заповед на португалската армия да участва във военни действия на страната на франкистите. В Португалия е сформиран легионът „Вириатош“, кръстен в чест на Вириато – легендарния водач на древните лузитани, населявали територията на Португалия (Лузитания) и борили се срещу римската колонизация. Доброволците от легиона „Вириатош“, общо 20 000 души, участват в Гражданската война в Испания на страната на генерал Франко.

Салазар и Франко

На 24 октомври 1936 г. Португалия официално скъсва дипломатическите си отношения с Испанската република, а на 10 ноември 1936 г. португалските държавни служители и военни се заклеват във вярност на „Новата държава“. През 1938 г. Португалия официално признава „Национална Испания“ на генерал Франко за легитимна испанска държава. До мащабно нахлуване на португалските войски в Испания обаче не се стига, тъй като Салазар не иска недвусмислено да застане на страната на Оста на Хитлер и разчита да поддържа нормални отношения с Франция и най-вече с Великобритания – отдавнашен постоянен исторически партньор и съюзник на португалската държава. След като генерал Франко успява да победи републиканците и да дойде на власт в Испания, двете десни държави на Иберийския полуостров стават най-близки съюзници. В същото време политическото поведение на Испания и Португалия има много общи черти. Така по време на Втората световна война и двете страни запазват политически неутралитет, което им позволява да избегнат плачевната съдба на другите европейски дяснорадикални режими. От друга страна, Салазар все пак е по-неутрален от Франко – ако последният изпраща прочутата „Синя дивизия“ на Източния фронт, за да се бие срещу Съветския съюз, то Португалия не изпраща нито една военна част в помощ на Германия. Разбира се, тук роля изиграва страхът от загубата на икономическите връзки с Великобритания, които за Португалия все пак са по-значими от идеологическата близост с Германия. Истинското отношение към Хитлер и Мусолини от страна на Салазар обаче се доказва от факта, че когато Берлин е превзет от съветските войски и Адолф Хитлер се самоубива, държавните знамена в Португалия са спуснати в знак на траур.

Антонио Салазар

Краят на Втората световна война променя политическия баланс на силите в Европа. Салазар, който остава на власт в Португалия, е принуден да актуализира донякъде своята външнополитическа стратегия. Най-накрая се преориентира към сътрудничество със САЩ и Великобритания, след което Португалия се присъединява към блока на НАТО. Като определяща линия на вътрешната и външната политика на режима на Салазар през 1950-те – 1960-те години става войнственият антикомунизъм. През 1945 г., на базата на съществуващата от 1933 г. PVDE (порт. Polícia de Vigilância e de Defesa do Estado) – „Полиция за надзор и защита на държавата“, е създадена PIDE (Polícia Internacional e de Defesa do Estado) – „Международна полиция за защита на държавата“. Всъщност PIDE е основната португалска специална служба, специализирана в борбата срещу вътрешните и външните заплахи за сигурността на португалската държава, предимно – срещу лявата опозиция в Португалия и националноосвободителните движения в колониите. Съветската литература многократно съобщава за жестоките методи на работа на португалската „охранка“ PIDE, използваните от нейните оперативни служители изтезания срещу опозиционерите, предимно – комунисти и африкански борци за независимост. Формално PIDE е подчинена на португалското министерство на правосъдието, но в действителност е по-скоро подчинена директно на Салазар. Агентите на PIDE обхващат не само цяла Португалия, но и нейните африкански и азиатски колонии. PIDE активно си сътрудничи с международни антикомунистически организации, една от които – „Ажинтер прес“, е създадена в Лисабон от френския националист Ив Герен-Серак и изпълнява функциите за координиране на антикомунистическото движение в Европа. В португалската колония Кабо Верде (Зелени нос) е създаден скандално известният затвор „Тарафал“, съществувал от 1936 г. до 1974 г. През него преминават много водещи дейци на португалското комунистическо движение и националноосвободителните движения в португалските колонии. Условията на лишаване от свобода на политическите затворници в „Тарафал“ са много тежки, много от тях умират, неспособни да издържат на тормоза и тропическия климат. Между другото, до 1940-те години португалските офицери от контраразузнаването преминават през преподготовка и повишаване на квалификацията в нацистка Германия, на изпитателен срок в Гестапо. „Гестаповското” закаляване на контраразузнавачите на Салазар се усеща напълно от участниците в комунистическите и анархистките движения в Португалия и африканските и азиатските националноосвободителни движения. Така в затвора „Тарафал“ затворниците за най-малкото престъпление могат да бъдат поставени в карцера, който се намира срещу стената на затворническата фурна и температурата в който може да се повиши до седемдесет градуса. Побоите от надзирателите са доста често срещана форма на жестокост към затворниците. В момента част от територията на крепостта „Тарафал“, принадлежаща на сега суверенната държава Кабо Верде, се използва като музей на колониалната история.

Колониалната война: поражение в Индия и години на кръв в Африка

Колкото и Салазар да се опитва да предотврати хода на историята, това се оказва невъзможно. След края на Втората световна война националноосвободителните движения на местните народи се засилват в Африка, което също не заобикаля португалските колонии. Концепцията за „лузотропикализъм“, която предполага единството между португалското население в метрополията и африканското население в колониите, се разпада като къща от карти – анголците, мозамбикците, гвинейците и кабовердците искат политическа независимост. Тъй като, за разлика от Великобритания или Франция, Португалия не възнамерява да предостави независимост на колониите си, националноосвободителните движения се преориентират към въоръжена борба срещу португалските колонизатори. Помощ за организиране на партизанска съпротива оказват Съветският съюз, Китай, Куба, Германската демократична република и някои африкански страни. 1960-те – първата половина на 1970-те години влизат в историята като „Португалската колониална война“, въпреки че, строго погледнато, има няколко войни и те са с тлеещ характер. През 1961 г. започва въоръжено въстание в Ангола, през 1962 г. – в Гвинея-Бисау, през 1964 г. – в Мозамбик. Тоест избухват въоръжени въстания в трите най-големи португалски колонии в Африка – и във всяка от тях има множество просъветски военнополитически организации: в Ангола – МПЛА, в Мозамбик – ФРЕЛИМО, в Гвинея-Бисау – ПАИГК. Почти едновременно с началото на колониалната война в Африка Португалия губи почти всичките си азиатски владения, с изключение на Макао (Аомън) и Източен Тимор. Предпоставките за загубата на колониите Гоа, Даман и Диу, Дадра и Нагар Хавели, разположени в Индостан, са поставени с провъзгласяването на независимостта на Индия през 1947 г. Почти веднага след обявяването на независимостта индийското ръководство се обръща към португалските власти относно времето и методите за прехвърлянето на португалските владения на полуостров Индостан към индийската държава. Индия обаче се сблъсква с нежеланието на Салазар да прехвърли колониите, след което дава да се разбере на Лисабон, че в случай на несъгласие ще използва въоръжена сила без колебание. През 1954 г. индийските войски окупират Дадра и Нагар Хавели. През 1960 г. започва подготовката за нахлуването на индийските въоръжени сили в Гоа и Даман и Диу. Въпреки факта, че министърът на отбраната на Португалия генерал Ботельо Мониш, министърът на армията полковник Алмейда Фернандеш и министърът на външните работи Франсишко да Коща Гомеш убеждават Салазар в пълната безсмисленост на военната съпротива срещу евентуалното нахлуване на индийските войски на територията на португалските владения в Индия, Салазар нарежда военни приготовления. Разбира се, португалският диктатор не е толкова глупав, че да очаква да победи огромна Индия, но се надява, че в случай на нахлуване в Гоа ще издържи поне осем дни. През това време Салазар разчита да привлече помощта на САЩ и Великобритания и да разреши ситуацията с Гоа по мирен начин. Военната групировка в Гоа е засилена до 12 хиляди войници и офицери – поради прехвърлянето на военни части от Португалия, Ангола и Мозамбик. Тогава обаче военният контингент в Индия отново е намален – командването на армията успява да убеди Салазар в по-голямата нужда от присъствие на войски в Ангола и Мозамбик, отколкото в Гоа. Политическите усилия за разрешаване на ситуацията са неуспешни и на 11 декември 1961 г. индийските войски получават заповед да атакуват Гоа. На 18-19 декември 1961 г. португалските колонии Гоа, Даман и Диу са окупирани от индийските войски. В сраженията загиват 22 индийски и 30 португалски войници. На 19 декември в 20:30 часа генерал Мануел Антонио Васало и Силва, губернатор на Португалска Индия, подписва акта за капитулация. Гоа, Даман и Диу стават част от Индия, въпреки че правителството на Салазар отказва да признае индийския суверенитет над тези територии и ги смята за окупирани. Анексирането на Гоа, Даман и Диу към Индия слага край на 451-годишното присъствие на португалците в Индостан.

Парад на португалските войски в Луанда

Колкото до колониалната война в Африка, тя се превръща в истинско проклятие за Португалия на Салазар. Тъй като войските, разположени в колониите, очевидно са недостатъчни за потушаване на нарастващата съпротива на националноосвободителните движения, започва редовно изпращане на португалски наборници от метрополията в Ангола, Мозамбик и Гвинея-Бисау. Естествено, това предизвиква колосално недоволство сред населението на страната. Войните в Африка също изискват огромни финансови ресурси, тъй като воюващата армия се нуждае от увеличени доставки, боеприпаси, оръжия, заплащане на услугите на наемниците и привлечените специалисти. В Ангола войната срещу португалските колонизатори достига най-големия си размах и същевременно се превръща в гражданска война, която един срещу друг водят три основни анголски националноосвободителни организации – дясноконсервативната ФНЛА, водена от Холдън Роберто, маоистката УНИТА, начело с Жонас Савимби, и просъветската МПЛА, водена от Агостиньо Нето. На тях се противопоставя внушителна група португалски войски под командването на генерал Франсишко да Коща Гомеш. В Анголската война, продължила от 1961 г. до 1975 г., участват 65 000 португалски войници, 2 990 от тях са убити и 4 300 са ранени, пленени или изчезнали. В Гвинея-Бисау през 1963 г. започва интензивна партизанска война под ръководството на просъветската ПАИГК. Тук обаче командирът на португалските сили генерал Антонио ди Спинола използва ефективна тактика за използване на подразделения, изцяло окомплектовани от африканци – и на войнишки, и на офицерски длъжности. През 1973 г. лидерът на ПАИГК Амилкар Кабрал е убит от португалски агенти. Португалските военновъздушни сили използват тактиката на изгаряне с напалм, заимствана от американските военновъздушни сили във Виетнам. По време на войната в Гвинея, в която от 1963 г. до 1974 г. участват 32 000 португалски войници и офицери, повече от 2 000 португалски войници са убити. От 1964 г. до 1974 г. продължава войната за независимост на Мозамбик, в която на португалците се противопоставят партизаните от просъветския ФРЕЛИМО, воден от Едуард Мондлан. Освен на СССР, ФРЕЛИМО използва помощта на Китай, Куба, България, Танзания, Замбия, а Португалия си сътрудничи с ЮАР и Южна Родезия. До 50 000 португалски войници се бият в Мозамбик с 3 500 португалски жертви.

Краят на империята на Салазар

Колониалните войни допринасят за влошаването на ситуацията в самата Португалия. Постоянните разходи, които понася страната, финансирайки операциите на колониалните войски в Ангола, Гвинея и Мозамбик, допринасят за рязкото влошаване на жизнения стандарт на населението. Португалия остава най-бедната страна в Европа, а много португалци напускат в търсене на работа във Франция, Германия и други по-развити страни в Европа. Португалските работници, които отиват да работят в други европейски страни, са убедени в разликата в жизнения стандарт и политическите свободи. Средната продължителност на живота в Португалия през 1960-те години е все още само 49 години – срещу повече от 70 години в развитите европейски страни. Страната има много лошо здравеопазване, което води до висока смъртност и бързо застаряване на населението, разпространение на опасни болести, преди всичко – туберкулоза. Това се дължи на изключително ниските разходи за социални нужди – за тях се харчат 4% от бюджета, докато 32% от бюджета отиват за финансиране на португалската армия. Що се отнася до колониалните войни, те напълно разубеждават народа на Португалия в митичното единство на всички територии, съставляващи Португалската империя. Повечето обикновени португалци са загрижени как да не влязат в португалската армия, воювайки в далечна Ангола, Гвинея или Мозамбик, или как най-близките им роднини да не бъдат изпратени там. В страната бързо се разпространяват опозиционните настроения, обхващащи и личния състав на въоръжените сили.

Португалски войници по време на „Революцията на карамфилите“

През 1968 г. Салазар получава инсулт, след като пада от шезлонг. От този момент нататък той вече не взима реално участие в управлението на държавата. На 27 юли 1970 г. умира 81-годишният „баща на Новата държава”. От 1968 г. до 1974 г. министър-председател на страната е Марсело Каетано, а постът на президент от 1958 г. заема адмирал Америко Томаш. През 1974 г. в Португалия се провежда „Революцията на карамфилите“, в която водеща роля играят военнослужещите, влизащи в „Движението на капитаните“. В резултат на „Революцията на карамфилите“ Каетано и Томаш са свалени и настъпва действителният край на „Новата държава“ на Салазар. През 1974-1975 г. е предоставена политическа независимост на всички португалски колонии в Африка и Азия.

Автор: Илья Полонский, 2015 г.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.