Етиопската революция: как „червените офицери“ свалят „царя на царете“ и какво се получава от това

На 12 септември 1974 г. в Етиопия се извършва революция, която променя коренно целия ход на по-нататъшната история на тази източноафриканска държава. Етиопия заема специално място сред страните от Африканския континент. Поне руските и съветските историци, политиците, а след тях и медиите, многократно подчертават това.

Първо, Етиопия е единствената африканска държава, която действително избягва колониалното потисничество (краткосрочната италианска окупация в края на 1930-те години едва ли може да се счита за колонизация на тази страна) и запазва традициите на монархическата държавност, датиращи от древността в продължение на много векове. Второ, Етиопия има определени връзки с руския свят, което се обяснява с принадлежността на значителна част от населението на страната – от ранното Средновековие – към източното християнство. Дори ако предците на Александър Сергеевич Пушкин не идват от Етиопия, а от района на езерото Чад, както пишат критиците на „етиопската“ версия на родословието на Пушкин, повечето наши сънародници свързват с етиопския произход „африканската следа“ във външния вид на великия поет.

Наследниците на цар Соломон

Разположена в Източна Африка, Етиопия, която днес е втората по население държава на континента след Нигерия (93 887 025 души живеят в Етиопия) и тринадесетата най-населена страна в света, е и една от най-старите държави в света. През VI-V век. пр.н.е. Етиопските планини започват активно да се развиват от заселници от Южна Арабия – от територията на съвременния Йемен. Последните допринасят за езиковата „семитизация“ на местните африкански народи и оказват основно влияние върху формирането на уникалната етиопска културна традиция. В началото на нашата ера на Етиопските планини възниква прочутото Аксумитското царство, което съществува до XI век. Именно през периода на съществуването на Аксумитското царство на територията на съвременна Етиопия започва да се разпространява християнството – приблизително през IV век сл. Хр., тоест три века след появата на християнското учение. През XII век, след разпадането на Аксумитското царство на редица феодални владения, постепенно водеща позиция заема държавата Ласта, която става основа за формирането на последващата етиопска държавност.

През 1268 г. на власт в държавата идва династията на Соломон. Наречена е така, защото води началото си от библейския цар Соломон. Цялата по-нататъшна многовековна история на християнска Етиопия протича в периодични войни със съседните мюсюлмански султанати. Освен това европейските пътешественици, предимно португалци, правят опити да обърнат етиопските владетели към католицизма. Разглеждайки Етиопия като преден пост на християнския свят в Африка, португалците и стоящата зад тях Ватикана се стремят да установят католицизма, за да направят страната надежден политически и идеологически васал. През XVII век те дори успяват да заинтригуват император Суснийос от католицизма, но император Фасиледес, който го наследява през 1632 г., депортира йезуитските монаси от страната и прекъсва отношенията с португалците.

Започвайки от средата на XIX век, етиопските императори се опитват по всякакъв начин да модернизират системата на управление, знаейки добре, че силата на тяхната власт до голяма степен зависи както от създаването на редовна армия, така и от развитието на икономиката и преодоляването на феодалната разпокъсаност. Последното придобива твърде висока степен в Етиопия. Губернаторите на провинциите и расовете (принцове) всъщност са автономни владетели в подчинените им региони, разчитайки на собствените си въоръжени сили и често в конфликт с централното правителство. На всичкото отгоре през XIX век от Етиопия се интересуват европейските колонизатори – първо британците, а след това и италианците.

През 1867-1868 г. етиопската армия е тежко ударена от английски експедиционен корпус, който влиза в Етиопия в отговор на арестуването на няколко британски поданици. Разбира се, двухилядният английски корпус нанася сериозно поражение на етиопската армия. Императорът се самоубива, но британците не колонизират страната – те се ограничават до унищожаването на артилерията на етиопската армия и взимането на императорската корона като трофей. През 1875-1884 г. Етиопия води с променлив успех война с Египет, а през 1885 г. – със суданските махдисти. През втората половина на 1880-те години италианците започват да колонизират крайбрежните червеноморски територии на Етиопия. Младата Италия, стремейки се бързо да грабне парче от „африканския пай“, споделян от западните сили, привлича вниманието си към крайбрежието на Червено море – важните в стратегическо и икономическо отношение пристанища. В резултат на конфронтацията през 1889 г. Етиопия признава италианския суверенитет над крайбрежния регион – Еритрея.

Италианците обаче не са доволни от превземането на крайбрежието и се опитват да подчинят цялата страна на своето влияние. През 1894 г. военният сблъсък между Етиопия и Италия се възобновява. Този път етиопската армия под ръководството на император Менелик II се оказва по-успешна и побеждава италианците в битката при Амба Алаг (1895 г.), а след това и в известната битка при Адуа (1896 г.). Успоредно със защитата на своята територия от посегателствата на италианските колонизатори, етиопският император Менелик II започва да установява отношения с Руската империя. Православна Русия е считана от етиопските монарси, които също изповядват източния клон на християнството, като естествен съюзник и защитник на африканските единоверци. През 1897 г. се установяват дипломатически отношения между Етиопската и Руската империи, след което започва помощта за Етиопия от страна на руската държава. Така е построена военна болница, където руски лекари оказват помощ на военнослужещите, ранени по време на войната с италианците.

Последният император

През 1930 г. рас Тафари Маконен поема императорския трон на Етиопия. Тридесет и осем годишният управител на провинция Кафа е син на братовчед на император Менелик II и следователно също води своя род от соломонидите – потомците на легендарния цар Соломон. При кръщението Тафари получава името Хайле Селасие – „Силата на Светата Троица“. Всъщност рас Тафари започва да управлява страната през далечната 1916 г. – когато успява да свали от престола тогавашния император Иасу V. Последният е известен с това, че демонстративно подчертава своята привързаност към исляма, което в крайна сметка вбесява етиопското благородство, което решава да го свали и да възцари дъщерята на Менелик II Заудита. Рас Тафари е провъзгласен за регент и наследник на трона по време на нейното управление и остава с този статут в продължение на 14 години, като всъщност упражнява политическата администрация и външното представителство на държавата. Между другото, субкултурата на „растафарианците“, произхождаща от афрокарибската религиозна и политическа тенденция на растафарианството, дължи името си изключително на бъдещия император на Етиопия рас Тафари. Чернокожите от Западна Индия виждат етиопския принц като „спасител на черната раса“, който трябва да оглави африканската държава след изселването на чернокожите жители на Новия свят към историческата им родина.

Хайле Селасие I

На императорския трон рас Тафари, който официално носи името Хайле Селасие I и титлата „Победоносният лъв от племето на Юда, Божият избраник, царят на царете на Етиопия“ е в продължение на четиридесет и четири години. Добавяйки към това още 14 години регентство, той управлява Етиопия в продължение на 58 години. Изглежда, че силата на Хайле Селасие I ще бъде непоклатима и вечна. Той успява да оцелее след италианската окупация на Етиопия през 1935-1941 г., оглавявайки съпротивата срещу италианските нашественици, потушава няколко народни въстания, вдигнати от отделни етнически групи на многонационалната страна. Трябва да се каже, че Хайле Селасие се опитва по всякакъв възможен начин да укрепи позицията на страната си – както в Африка, така и на световната сцена, като прави всичко по силите си, за да я усили, но в същото време предотвратява потенциално опасни за монархията тенденции. Хайле Селасие успява да постигне автономията на Етиопската православна църква, която от 1959 г. се превръща от митрополия в патриаршия, като още през 1951 г. митрополията се оглавява от човек, роден в Етиопия – през всичките предишни векове висшият човек на етиопската църковна йерархия е назначаван измежду египетските копти.

Политиката на Хайле Селасие обаче е насочена единствено към укрепване на военната мощ на страната и увеличаване на политическото й влияние в Африка. Императорът не се интересува от социалните проблеми дори при външната ориентация на държавата по пътя на модернизацията; в действителност Етиопия остава изостанала аграрна страна с напълно запазени феодални отношения. На всичкото отгоре от края на 1950-те години в Еритрея нараства политическото напрежение. Тази бивша италианска колония е върната на Етиопия след поражението на фашистка Италия във Втората световна война. Населението на Еритрея обаче няма да се примири с властта на етиопската монархия. Етническите, историческите и културните противоречия изиграват своята роля. Цялата власт в Етиопия всъщност е в ръцете на народността амхара, към който принадлежи императорската династия, докато Еритрея е населена от тигре и тиграй – традиционните противници на амхара. В края на 1950-те години е създаден Фронтът за освобождение на Еритрея, който към края на септември 1961 г. преминава към воденето на военни действия срещу етиопското правителство. Хайле Селасие, не желаейки да преговаря с еритрейските бунтовници, предпочита да използва изключително силови методи за решаване на проблема. По-специално, той окончателно отменя автономния статут на провинция Еритрея и забранява дейността на еритрейските политически партии и организации.

Политическата суровост на императора предизвиква много противоречия сред етиопските привилегировани слоеве – офицерския корпус, длъжностните лица, предприемачите. В крайна сметка невниманието на държавния глава към социално-икономическите проблеми на страната е най-ярко отразено през 1972-1974 г., когато най-малко 200 хиляди етиопски граждани умират от глад. Военните се опитват да свалят Хайле Селасие още през 1960 г. Освен това заговорниците са водени от командира на императорската гвардия генерал Менгисту Ниуай, който е екзекутиран след потушаването на бунта. През 1974 г. действията на военните, решили да се разбунтуват срещу „вечния“ осемдесет и две годишен император, се оказват по-успешни.

Революцията и офицерският „Съвет“

На 12 януари 1974 г. войници от 4-та бригада на териториалната армия се разбунтуват в Негел (провинция Сидамо в Южна Етиопия). Както на известния боен кораб Потьомкин, гнилата храна и некачествената питейна вода изиграват ролята на претекст за въстанието. Императорът отказва да изпълни исканията на военните относно наказанието на виновните за снабдяването на офицерите с лоша храна. Междувременно 2-ра пехотна дивизия се разбунтува в Асмара. На страната на въстаниците излизат и подразделения на свързочните войски, които започват да излъчват съобщения за исканията и хода на въстанието в цялата страна. Действията на военните свързочници имат резултат: на 14 февруари студентите излизат по улиците на етиопската столица, а четири дни по-късно – учителите и таксиметровите шофьори в Адис Абеба.

Нивото на напрежение в обществото достига своя връх. Хайле Селасие, осъзнавайки, че полицейските методи сами по себе си не могат да успокоят недоволството на протестиращите, отстранява от поста ръководителя на Министерския кабинет и на 5 март преназначава министър-председателя на парламента. В същото време императорът, който не бърза да се откаже от обичайния метод за полицейска репресия, дава заповед за отстраняването на недоволните офицери от армията. Това от своя страна също предизвиква сериозно възмущение сред военните – особено сред младшите офицери – лейтенанти и капитани в етиопската армия, които симпатизират на народните прояви. За да координират действията си, опозиционно настроените лейтенанти, капитани и майори основават „Дерг“ (в превод от амхарски – „Съвет“). В създаването на „Дерг“ участват 120 офицери, които се събират през юни 1974 г. в казармата на 4-та пехотна дивизия, дислоцирана в Адис Абеба. Всеки член на „Дерг“ дава клетва: да не се стреми да взема властта за лични цели, да не се кара, да не се ръководи от съображения за религиозна или етническа солидарност, да се подчинява на решенията на мнозинството, да бъде готов да се върне към казармата след революцията, да признае необходимостта от наказание при нарушаване на клетвата.

На 12 септември 1974 г. заговорниците арестуват император Хайле Селасие I. Държавният глава е отведен до мястото на 4-та дивизия. Организацията „Дерг“, наречена Временен военно-административен съвет, става основен орган в революционна Етиопия. Първоначално генерал-лейтенант Аман Микаел Андом (1924-1974) застава начело на преврата и Временния военно-административен съвет (по-нататък – ВВАС). Родом от Еритрея, той започва да служи в етиопските въоръжени сили по време на Втората световна война, а 20 години по-късно – през 1962 г. – за ефективно командване на дивизия по време на войната със Сомалия (Огаденската война) е повишен в генерал-майор. Сред народа Андом е наричан „лъвът на пустинята“ и е уважаван, заради което императорът избира да изпрати опасния съперник далече – като военен аташе в САЩ. Въпреки това през юли 1974 г. именно Андом оглавява Генералния щаб на етиопските въоръжени сили, а през септември той е повишен в генерал-лейтенант и след свалянето на императора става фактически държавен глава.

Аман Андом е опитен петдесетгодишен генерал, който, не е изненадващо, не е съгласен с по-радикалните младши офицери, които симпатизират на марксизма. Андом се застъпва за мирно решение на проблема с Еритрея, не бърза с началото на радикалните икономически реформи и като цяло по-скоро се придържа към либерални позиции. За това той не е харесван от младшите офицери, които са опората и главните участници в революцията на 12 септември. В армията Аман Андом се радва на влияние сред офицерите от Военно-въздушните сили и Инженерния корпус, но тази подкрепа очевидно е недостатъчна, за да подчини много по-висшите офицери от сухопътните войски. В резултат на това на 17 ноември 1974 г. Аман Андом е отстранен от поста си от останалите членове на „Дерг“ (ВВАС), а на 23 ноември е убит след двучасова обсада на дома му.

В продължение на 10 дни – от 17 до 28 ноември 1974 г. – Временният военно-административен съвет се оглавява от бившия заместник на Аман Андом – майор Менгисту Хайле Мариам. Той служи в императорската армия от 1959 г., когато постъпва във военната академия в Холета. След като завършва академията през 1966 г. и получава еполетите на втори лейтенант, Менгисту служи в тиловите служби на императорската гвардия, учи в преподготвителни курсове за офицери от артилерийските служби в Съединените щати, и след завръщането си с чин майор той служи в 3-та армейска дивизия в провинция Огаден, която тогава е командвана от генерал-майор Аман Андом. Тъй като рождените дати на Менгисту се различават – според някои източници той е роден през 1937 г., а според други – през 1941 г., можем да предположим, че по време на революцията той е на възраст между 33 и 37 години.

Очевидно младостта и малкият военен чин на Менгисту стават причина на 28 ноември генерал Тафари Бенти (1921-1977) да го смени като ръководител на ВВАС. Бившият началник на военната академия в Хараре и командир на 2-ра еритрейска армейска дивизия, генерал Бенти, подобно на Аман Андом, е привърженик на умерената линия и се стреми постепенно да изтласка привържениците на ултрареволюционните идеи измежду лидерите на ВВАС. Последните обаче, чийто лидер е Менгисту Хайле Мариам, няма да загубят позициите си.

Социалистическа Етиопия

На 3 февруари 1977 г. Тафари Бенти и шестима негови сътрудници са застреляни точно на срещата на „Дерг“ (BBAC). От тогава до 1991 г. в продължение на четиринадесет години властта в страната принадлежи на Менгисту Хайле Мариам.

Менгисту Хайле Мариам

На 17 април 1977 г. Менгисту официално обявява началото на политиката на „червения терор“. В същото време първите жертви на терора, както обикновено, са „най-революционните“ революционери. Първо, Менгисту се справя с опозиционната Етиопска народно-революционна партия (ЕНРП), която се придържа към марксистката идеология, а след това насочва гнева си срещу Социалистическото всеетиопско движение (СВЕД), което първоначално подкрепя Менгисту. Всички разлики между ЕНРП и СВЕД се свеждат до факта, че марксистката партия изразява интересите на народа амхара, а движението – на народа оромо.

На 28 август 1975 г. официално е обявена смъртта на бившия император Хайле Селасие. Според официални медии, той умира от естествена смърт поради сърдечен удар. Според неофициалната версия, популяризирана от западните медии, императорът е удушен от лекар и шестима служители от службата за безопасност, назначени при него. Менгисту Хайле Мариам, който лично потвърждава смъртта на императора, нарежда да погребат останките му под тоалетна, което е и направено.

Успоредно с потискането на политически опоненти и потенциалните съперници, Менгисту Хайле Мариам се грижи за външната подкрепа на етиопската революция. През 1978 г. посещава Съветския съюз, подписвайки Договора за приятелство и сътрудничество между СССР и Социалистическа Етиопия. Съветският съюз приветства появата в Източна Африка на нова социалистическа страна, още повече страна с дълга историческа традиция на руско-етиопските отношения. Тъй като СССР твърди, че ще е необходимо създаването на своя собствена комунистическа партия, за да се тръгне по пътя на социалистическото развитие на Етиопия, през 1979 г. Менгисту Хайле Мариам създава Комисията по организирането на Партията на работниците в Етиопия, която през 1984 г. е трансформирана в Работническа партия на Етиопия.

С помощта на СССР Менгисту Хайле Мариам започва социалистическата модернизация на етиопската икономика. На първо място са национализирани предприятията, банките и финансовите институции. В аграрния сектор, който е в основата на етиопската икономика, има процес на преразпределение на земята от феодалите и земевладелците към малоимотните и безимотните селяни. В същото време се увеличава техническото оборудване на селските стопанства. Тогава започва кампания за уголемяване на селата, придружена от построяването на земеделски селища от няколкостотин типови къщи, в които е съсредоточено селското население. Около 30% от етиопските селяни са преселени в такива „нови села“, което, от една страна, разрешава частично социалните проблеми на селскостопанския сектор, но от друга страна, дезорганизира и дезориентира масите на етиопското селячество, свикнали на фермерския тип водене на селско стопанство и неспособни да се адаптират към мълниеносно променящите се условия на икономическата организация .

В социалната сфера премахването на неграмотността е несъмнено постижение на правителството на Менгисту. По време на революцията на 12 септември 1974 г. само 10% от етиопците на възраст над 15 години могат да четат и пишат. Десет години по-късно, през 1984 г., нивото на грамотност в страната достига 63% от населението. Това е постигнато чрез разгръщане на курсове за премахване на неграмотността, които са създадени дори в отдалечени райони на страната, които практически нямат достъп до благата на цивилизацията при монархията. Освен това правителството на Менгисту успява доста успешно да реши проблема с модернизирането на здравната система. За десет години броят на лечебните заведения се увеличава с 1200, а медицинският персонал с 10 хиляди души (1850 през 1984 г. в сравнение с 650 през 1974 г. и 16 000 души през 1984 г. в сравнение с 6500 души през 1974 г.).

Десетилетието и половина от изграждането на социализъм в Етиопия обаче остава в историята не само като период на решаване на проблемите на образованието и здравеопазването, безработицата, социалното осигуряване на населението на страната, но и като период на масово кръвопролитие. В допълнение към вече рутинните политически репресии срещу опонентите, през почти целия период на управлението на Менгисту Хайле Мариам не спира гражданската война в Етиопия. Няколко големи фракции се борят срещу централната власт. Първо, в Еритрея, която все още настоява за независимост, воюват мюсюлманският Фронт за освобождение на Еритрея и марксисткият (и по етнически състав – християнски) Народен фронт за освобождение на Еритрея. Второ, активен е Народният фронт за освобождение на Тигрей, който също говори от ляворадикална позиция и иска социално освобождение не само за народа тигрей, но и на цяла Етиопия. Трето, Националният фронт за освобождение на Огаден и Фронтът за освобождение на Оромо действат в сомалийските провинции. Етиопските правителствени сили не успяват да потиснат съпротивата на бунтовническите групи, освен това тя се засилва всяка година, а редиците на бунтовниците нарастват.

Огаденската война и съветската помощ

През 1977 г. избухва сомалийско-етиопската война, известна още като Огаденсата война. Пустинната провинция Огаден в Източна Етиопия е населена от сомалийци от древни времена. От XIII до XIX век тук съществува мюсюлманският султанат Адал. През 1897 г. земите на Огаден все пак са превзети от етиопския император Менелик II, след това през 1936-1941 г. Огаден е част от Италианска Сомалия, а през 1941-1954 г. е под британско управление, докато не е прехвърлен обратно на Етиопия. Свалянето на властта на императора през 1974 г. допринася за засилването на националноосвободителните движения в периферните провинции на Етиопия, включително в Огаден, където Фронтът за освобождение на Западна Сомалия започва въоръжена борба. Тогавашният сомалийски диктатор генерал Мохамед Сиад Баре решава да се възползва от политическата криза в Етиопия и да присъедини Огаден към Сомалия, особено след като тази идея е подкрепена от повечето сомалийски мюсюлмани, живеещи в тази етиопска провинция. През юли 1977 г. сомалийската армия навлиза в територията на Огаден, но етиопското ръководство, надявайки се да избегне война, се поколебава и решава да скъса дипломатическите отношения със Сомалия едва на 8 септември 1977 г.

Да отбележим, че преди началото на Огаденската война Сомалия се смята за един от стратегическите съюзници на СССР в Източна Африка. Съветският съюз, стремейки се да привлече подкрепата на тази млада държава, предоставя помощ на режима на Сиад Баре в областта на индустриализацията, на развитието на социалната инфраструктура и изграждането и укрепването на въоръжените сили. Сомалийската армия е въоръжена със съветско оръжие и обучена от съветски инструктори. Няколко хиляди съветски военни съветници са постоянно в Сомалия, а Куба също помага на източноафриканската държава. СССР доставя на Сомалия изтребители, бомбардировачи, хеликоптери и обучава сомалийски офицери в своите военни учебни заведения. От своя страна Сомалия предоставя на СССР военноморската база в Бербера и няколко летища.

Етиопия до 1974 г. се смята за крепост на интересите на западните сили в Източна Африка. Заради подкрепата на съюзниците, Англия връща Еритрея и Огаден на Етиопия след Втората световна война, а Съединените американски щати предоставят оборудване за етиопските въоръжени сили и обучават офицери от императорската армия. Самият Менгисту Хайле Мариам, бъдещият ръководител на просъветското правителство, преминава тригодишно обучение в Съединените щати на курсове за специалисти по артилерийско въоръжение. Преди началото на инвазията в Огаден сомалийското военно ръководство е напълно уверено, че действията му ще бъдат подкрепени от Съветския съюз, като последният ще предостави необходимата помощ и въпросът за възсъединяването на Западна Сомалия ще бъде решен.

Тук няма да описваме целия ход на Огаденската война, където се сблъскват 23-хилядната сомалийска и 50-хилядната етиопска армии, а ще се съсредоточим върху позицията на СССР, която до голяма степен предопределя хода на конфликта. Когато избухват сражения между Сомалия и Етиопия, Съветският съюз се оказа в много трудна ситуация. Той трябва да направи избор между двете държави със социалистическа ориентация – ако преди всичко е ясно – Сомалия е ориентирана към СССР, а Етиопия – към САЩ и Великобритания, то сега и двете източноафрикански държави гледат към Москва. В началото на септември 1977 г. сомалийският лидер генерал Сиад Баре пристига в Москва, надявайки се да убеди съветските лидери, ако не да подкрепят сомалийската страна, то поне да се въздържат от пряка подкрепа за Етиопия. В Москва обаче на генерала е дадено да разбере, че приоритетите вече са определени. Леонид Илич Брежнев дори не прекъсва почивката си, за да се срещне със Сиад Баре и обиденият сомалйец отлита обратно за Могадишу.

Фидел Кастро и Менгисту Хайле Мариам

Но Етиопия получава не само доставки на съветско оръжие, но и помощ с човешки ресурси – съветски военни съветници и кубински доброволци. Сомалийският лидер Сиад Баре прекъсва всякакви търговски и политически връзки със СССР и се опитва да конфискува имуществото на съветските военни и граждански мисии, които преди това са в Сомалия. СССР трябва да изпрати кораби на Тихоокеанския флот и подразделения на морската пехота в Сомалия, което осигурява евакуацията на хората и имуществото. Куба скъсва изцяло дипломатическите отношения със Сомалия. Съветският съюз решава да подкрепи Етиопия, ръководейки се не само от дългогодишните исторически традиции на руско-етиопското политическо и военно сътрудничество, но и от геополитически и стратегически съображения. В крайна сметка Етиопия с многомилионното си население изглежда много по-значим съюзник в Източна Африка от рядко населената пустинна Сомалия. През 1977-1978 г., докато продължава Огаденската война, Съветският съюз предоставя помощ на Етиопия в размер на 1 милиард долара. На страната на Етиопия воюват 18 хиляди кубински доброволци и 2 хиляди доброволци от Южен Йемен, както и 1500 съветски военни съветници.

На 15 март 1978 г. победените сомалийски войски напускат Етиопия. Приключва обаче само сомалийско-етиопската война. Огаденските бунтовници продължават въоръжената си съпротива, като си сътрудничат с други етиопски бунтовнически групи. В самата Сомалия протестните настроения се засилват. Когато през 1991 г. просъветският социалистически лагер най-накрая изпада в дълбока политическа криза, липсата на съветска подкрепа веднага се отразява на политическата ситуация в Етиопия. Бунтовническите групи, обединени в Революционно-демократичния фронт на етиопските народи, успешно потискат правителствената армия, като в крайна сметка установяват властта си над по-голямата част от страната.

През май 1991 г. правителството на Менгисту Хайле Мариам е свалено. Самият президент на Народната демократична република Етиопия напуска страната на 21 май 1991 г. Той намира убежище в Зимбабве, където живее през последните 23 години, според някои доклади, служейки като съветник по сигурността на своя дългогодишен приятел – зимбабвийския лидер Робърт Мугабе. Две години по-късно, на 24 май 1993 г., Еритрея все пак провъзгласява независимост си и е призната от почти всички страни по света. В Сомалия режимът на генерал Сиад Баре е свален и започва кървава гражданска война, която разпада държавата на няколко части и всъщност не приключва и до днес.

Досега в редките интервюта Менгисту Хайле Мариам твърди, че един от ключовите виновници за краха на социалистическия експеримент в Етиопия, както и в другите развиващи се страни, е съветският президент Михаил Горбачов, който лишава вчерашните си съюзници от подкрепата на съветската държава и всъщност ги оставя на произвола на съдбата. Днес Етиопия остава една от най-бедните страни в света. За социално-икономическото развитие на тази древна държава има много какво да се желае, дори и по стандартите на африканския континент.

Автор: Илья Полонский, 2014 г.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.