Страна-армия. Как Еритрея се бори за независимост и защо се смята за най-затворената страна в Африка

Еритрея, една от най-затворените страни в света, празнува своя ден на независимостта на 24 май. За повечето американци, европейци и руснаци Еритрея е нещо напълно непознато, по-осведомените хора ще си спомнят многочислените еритрейски бежанци в Европа и Израел, някои дори ще си спомнят войната между Еритрея и Етиопия. В световните медии ситуацията в съвременна Еритрея се тълкува двусмислено – повечето американски и европейски медии са склонни да гледат на страната като на диктатура с много твърд режим. По своята близост се сравнява със Северна Корея. Въпреки това, редки пътешественици, които са били в тази страна, отбелязват, че тук преобладава относителен ред в сравнение с други африкански държави – и градовете са по-чисти, и има по-малко престъпност, въпреки че почти няма пари и всъщност се чувства свързаната с това изолация от външния свят.

Разположена в Източна Африка на брега на Червено море, Еритрея постига политическа независимост едва наскоро – през 1994 г., в резултат на дълга и кървава война. Преди това територията на Еритрея е част от Етиопия, с което еритрейците не могат да се примирят по никакъв начин и се борят за независимост, а преди Втората световна война е италианска колония. Между другото, културното влияние на Италия все още се усеща в Еритрея, въпреки че италианците напускат преди седемдесет и пет години – през 1941 г., когато са победени от британците в Етиопия.

Историята на тази древна страна включва повече от едно хилядолетие. Някога е част от известното Аксумитско царство, после Етиопия, а през XVI век град Масава – едно от най-важните пристанища на Червено море – е подчинен на Османската империя. До втората половина на XIX век Масава се смята за османско пристанище, въпреки че турските власти всъщност не контролират ситуацията във вътрешността на Еритрея и не се стремят особено към това. Те са доста доволни от контрола върху пристанището с неговия висок търговски оборот. Отслабването на Османската империя през XIX век в крайна сметка води до прехвърлянето на Масава към Египет. Междувременно италианците все повече проявяват интерес към източноафриканското крайбрежие на Червено море. Италианската компания Rubattino купува пристанището Асеб от местните власти, а през 1882 г. Асеб става собственост на италианското правителство. През 1885 г. италианците превземат Масава.

Въпреки протестите на Египет, Османската империя и Етиопия, на 1 януари 1890 г. официално е обявено създаването на колонията Италианска Еритрея. Така започва половинвековният период на италианска колонизация на страната. Трябва да се отбележи, че италианците наистина допринасят за икономическото развитие на Еритрея. В страната се появяват железници и автомобилни пътища, предприятия, модерни болници. Масава и Асмара все още са пълни със сгради, построени от италианците. Много еритрейци служат в италианските колониални сили – дори от тях е сформиран специален корпус на „еритрейските аскари“. За войнствените племена на Еритрея службата в колониалните сили бързо се превръща в най-престижното занимание. Според някои доклади най-малко 40% от мъжкото население на Италианска Еритрея има военна служба в колониалните части. Еритрейските аскари участват във всички колониални войни на Италия – в колонизацията на Сомалия, в итало-турската война от 1911-1912 г., когато Италия превзема Либия, в окупацията на Етиопия през 1934-1941 г.

През 1941 г. италианците са разбити в Етиопия от британските войски, а след това британците нахлуват в Италианска Източна Африка – Еритрея и Италианска Сомалия. Сред местното население се разпространяват слухове, че след края на войната Еритрея ще бъде включена в Етиопия. Еритрейските мюсюлмани, които съставляват половината от населението на страната, не искат това. Те добре знаят, че в Етиопия мюсюлманите са напълно изолирани от участието в управлението и са дискриминирани. Междувременно в Еритрея мюсюлманските търговци са много влиятелни, тъй като контролират пристанищата Асеб и Масава и цялата търговия на Червено море с арабския изток.

След края на Втората световна война въпросът за съдбата на Еритрея е внесен в Съвета на министрите на външните работи на страните победителки (СССР, САЩ, Великобритания, Франция). До 1952 г. страната е под контрола на британската администрация. На 2 декември 1950 г. Общото събрание на ООН решава да обедини Еритрея с Етиопия и Еритрея ще получи статут на автономен регион със собствена изпълнителна, законодателна и съдебна власт. На 15 септември 1952 г. Еритрея става част от Етиопия като самоуправляваща се територия. Етиопските власти обаче няма да вземат предвид автономията на Еритрея и много бързо ликвидират цялото самоуправление в региона. Амхарският език, който е официален език в Етиопия, е разпространен и в Еритрея, където по-голямата част от населението говори езика тигриня. Образованието става възможно само на амхарски език. В същото време мощното синдикално движение, което се формира по време на Втората световна война, е потушено. Тези стъпки на етиопския император водят до нарастването на недоволството не само сред мюсюлманите, но и сред християнското население на Еритрея. Появяват се радикални организации, насочени към националноосвободителната борба.

През 1958 г. в изгнание в Порт Судан (Судан) е създадено Еритрейското освободително движение (ЕОД), в основата на което са Мохамед Саид Навад, бивш член на Комунистическата партия на Судан, бившият лидер на партията Рабита ел-Исламия Хаджи Ибрахим Султан и журналистът Волдеаб Волдемарям. ЕОД излиза под лозунга за необходимостта от обединяване на мюсюлманите и християните в борбата за независимостта на Еритрея. Между другото, Еритрея е уникален пример за това как националната идентичност е по-висока от религиозната. Еритрейските християни, заедно с мюсюлманските еритрейци, се борят за независимост от християнска Етиопия, а след това заедно започват да изграждат единна държава. През юли 1960 г. в Кайро (Египет) е създаден Фронтът за освобождение на Еритрея (ФОЕ), оглавен от бившия председател на регионалния парламент Идрис Мохамед Адем. И двете организации не само водят борба срещу Етиопия, но и се конфронтират, което улеснява етиопските специални служби да потискат опозицията.

Хамид Идрис Авате

На 14 ноември 1962 г. Националното събрание на Еритрея, контролирано от етиопските власти, гласува за премахване на Федерацията на Еритрея и Етиопия, след което Еритрея е включена в Етиопия като обикновена провинция. Императорът на Етиопия Хайле Селасие може да триумфира – той, въпреки решението на Общото събрание на ООН, анексира напълно Еритрея. Това събитие обаче предизвиква началото на въоръжена борба, която продължава повече от тридесет години и води до провъзгласяването на националната независимост на Еритрея. Официално 1 септември 1961 г. се счита за ден на началото на въоръжената освободителна борба на народа на Еритрея. На този ден отряд бойци от Фронта за освобождение на Еритрея, командван от известния полеви командир Хамид Идрис Авате (1910-1962), влиза в битка с етиопската полиция край град Амба Адал. Хамид е смятан за национален герой в Еритрея. Въпреки че Хамид Идрис Авате (на снимката) умира от естествена смърт през май 1962 г., той е основател на Освободителната армия на Еритрея (ОАЕ) – въоръжено крило на Фронта за освобождение на Еритрея. Гръбнакът на фронта е съставен от бивши „шифта“ (разбойници), дезертьори от полицията и армията – имигранти от Еритрея. До 1965 г. броят на ОАЕ достига 1000 бойци. Въоръжението се доставя от Сирия и Ирак – арабските националистически режими симпатизират на борбата за независимост на Еритрея. Адвокат Идрис Осман Калайдос става командир на ОАЕ, а бившият учител Осман Салех Саби е негов помощник. Щабът на армията се намира в Судан – в град Касала, а върховното ръководство на ФОЕ все още е в Кайро.

Слабата страна на Освободителната армия на Еритрея е изключително високата етническа фрагментация. Подразделенията са формирани по племенна линия и всъщност са подчинени само на своите полеви командири, което значително затруднява централизираното командване. Освен това Фронтът за освобождение на Еритрея е разяден от конфесионални противоречия – властта в него е в ръцете на мюсюлманите, които не вярват на християните и ги подозират, че „работят за Етиопия“. В крайна сметка се случва серия от разцепления във ФОЕ. Възникват Фронтът за освобождение на Еритрея – Народно-освободителни сили (ФОЕ-НОС) и Фронтът за освобождение на Еитрея – Революционни сили (ФОЕ-РС).

ФОЕ-НОС, действащ под ръководството на Осман Салех Саби, получава силна подкрепа от Либия, чийто лидер Муамар Кадафи помага на много революционни движения в Африка и Азия. Постепенно еритрейските бунтовници започват да представляват сериозна заплаха за Етиопия. Имперската армия не успява да потисне съпротивата им и числеността на бойците на бунтовническите организации нараства всяка година. Започвайки с отряд от няколкостотин души, борците за независимостта на Еритрея до средата на 1970-те години имат армия от 20 хиляди души. ФОЕ-НОС получава подкрепа от Либия, ФОЕ – от Ирак, Сирия, Китай, Куба.

Исайяс Афеворки

В редиците на ФОЕ до 1970-те години воюва и настоящият президент на Еритрея Исайяс Афеворки (роден през 1946 г.). През 1966 г. Афеворки (на снимката), тиграй по националност, напуска университета в Адис Абеба и се присъединява към Фронта за освобождение на Еритрея. Преминава военно и политическо обучение в Китай, става привърженик на марксистко-ленинските идеи с радикално направление, бил е политически комисар и заместник-командир на дивизия в Освободителната армия на Еритрея. През 1973 г. Исайяс Афеворки, който ръководи група християнски командири във ФОЕ, и мюсюлманинът Рамадан Мохамед Нур създават нова организация – Народен фронт за освобождение на Еритрея (НФОЕ). Доста бързо НФОЕ, която провъзгласява марксизма-ленинизма за своя идеология, се превръща в най-важната военнополитическа организация на еритрейските бунтовници.

На 12 септември 1974 г. в Етиопия се извършва военен преврат. Император Хайле Селасие е свален, а властта премина към революционно настроените военни. Върховен орган на властта е Временният военен административен съвет (ВВАС), оглавяван от генерал Тефери Банти, който се опитва да разреши ситуацията в Еритрея. Въпреки това през 1977 г. генерал Тефери Банти е убит, а властта в Етиопия преминава в ръцете на неговия заместник подполковник Менгисту Хайле Мариам. По това време 90% от територията в Еритрея е под контрола на бунтовниците от НФОЕ и ФОЕ. Борците за независимост контролират всички градове на Еритрея с изключение на столицата Асмара и пристанищата Асеб и Масава. НФОЕ се застъпва за единството на християните и мюсюлманите в борбата за независимост и изграждането на народнодемократична държава.

Победата на Етиопия над Сомалия в Огаденската война през 1977-1978 г. убеждава етиопския лидер Менгисту Хайле Мариам в силата на неговата армия. Етиопските войски възобновяват военните операции срещу еритрейските бунтовници. Кървавата война продължава през 1980-те години. Заедно с Народния фронт за освобождение на Еритрея срещу Етиопия се сражава Народният фронт за освобождение на Тиграй (НФОТ) – ляворадикална организация, която се застъпва за независимостта на провинция Тиграй, населена от етиопския народ тиграй. Между другото, въпреки факта, че основният покровител на Етиопия през 1980-те години е Съветският съюз, Народният фронт за освобождение на Еритрея се отнася много добре към СССР, а подкрепата от съветското ръководство на режима на Менгисту Хайле Мариам в Етиопия се смята за резултат от липсата на разбиране в далечната съветска страна по отношение на африканските специфики. В крайна сметка именно отказът на Съветския съюз да помогне на Менгисту Хайле Мариам през 1990 г. води до краха на неговото правителство. На 21 май 1991 г. Менгисту Хайле Мариам напуска Етиопия и емигрира в Зимбабве.

На 24 май 1993 г. след референдум Еритрея става независима. На 28 май 1993 г. страната е приета в Организацията на обединените нации. Исайяс Афеворки, лидерът на НФОЕ, става президент на Еритрея. Но много гранични и икономически спорове остават неразрешени, което води до нова еритрейско-етиопска война през 1998-2000 г., в резултат на която етиопската армия успява да изтласка еритрейските войски от спорните територии, които са окупирани от тях през 1998 г. Войните за дълго време определят социалното и политическото лице на Еритрея – в момента тя е изключително милитаризирана и затворена страна.

Президентът на Еритрея Исайяс Афеворки (в средата)

Огромна част от мъжкото население служи в армията по призив – за 10-15 години. Жените също са призовавани. В мирно време войниците се използват като работна ръка при изграждането на пътища, канали, сгради и често са принудени да работят дори не за държавата, а за командирите. Дезертьорството и избягването на военна служба се превръща в национална епидемия в страната. Именно призивът за военна служба, продължаваща 10-15 години или повече, и смъртното наказание за дезертьорство са основната причина за масовото изселване на младите еритрейски мъже към страните на Европа и Израел (Еритрея не издава изходни визи на мъже под 54 години и жени под 47 години). Западът обвинява режима на Афеворки в авторитаризъм, дискриминация срещу религиозните малцинства и подкрепа за сомалийските терористи. Но в същото време повечето изследователи на Еритрея са съгласни, че седемдесетгодишният Исайяс Афеворки е почти единственият лидер в страната, който е в състояние да запази единството й и да я предпази от пълен хаос. Трудно е да си представим какво ще се случи с Еритрея, след като той напусне политическата сцена (а той вече е на 70 години).

Автор: Илья Полонский, 2016 г.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.