Южен Судан: безкрайна война

Съвсем наскоро на световната карта се появи независима държава, наречена Република Южен Судан. Тя е само на малко повече от три години. Официално суверенитетът на тази страна е провъзгласен на 9 юли 2011 г. В същото време почти цялата нова история на Южен Судан е история на дълга и кървава борба за независимост. Въпреки че военните действия започват в Южен Судан почти веднага след обявяването на независимостта на „големия“ Судан – през 1950-те години, едва през 2011 г. Южен Судан успява да получи независимост – не без помощта на Запада, преди всичко на Съединените щати, преследващ собствените си цели в унищожаването на такава голяма държава, която е под арабско-мюсюлмански контрол, като обединен Судан със столица Хартум.

По принцип Северен и Южен Судан са толкова различни региони, че наличието на сериозно напрежение в отношенията между тях е исторически обусловено без западното влияние. В много отношения обединен Судан, преди обявяването на независимостта на Южен Судан, прилича на Нигерия – същите проблеми: мюсюлмански север и християнско-анимистичния юг, плюс собствените му нюанси в западните региони (Дарфур и Кордофан). В Судан обаче сектантските различия се изострят от расовите и културните различия. Северната част на обединения Судан е населена от араби и арабизирани народи, принадлежащи към европеидната или преходната етиопска малка раса. Южен Судан пък е негроиден, предимно нилоти, изповядващи традиционни култове или християнство (в местния му смисъл).

„Страна на черните“

Още през XIX век Южен Судан не познава държавността, поне в смисъла, който съвременният човек влага в това понятие. Това е територия, обитавана от множество нилотски племена, най-известните от които са динка, нуер и шилук. Племената азанде, говорещи на езиците на убангийския клон на адамава-убангийското подсемейство на гур-убангийското семейство от нигеро-кордофанското макросемейство на езиците, играят доминираща роля в редица региони на Южен Судан. От север отряди на арабските търговци на роби периодично нахлуват в южните судански земи, вземайки „жива стока“, която е много търсена на пазарите за роби както в самия Судан, така и в Египет, Мала Азия и Арабския полуостров. Набезите на търговците на роби обаче не променят хилядолетния архаичния начин на живот на нилотските племена, тъй като не водят до политически и икономически трансформации в южните судански земи. Ситуацията се променя, когато египетският владетел Мохамед Али през 1820-1821 г., който се интересува от природните ресурси на южните судански земи, решава да премине към политика на колонизация. Египтяните обаче не успяват да овладеят напълно този регион и да го интегрират в Египет.

Повторната колонизация на Южен Судан започва през 1870-те, но и тя не е успешна. Египетските войски успяват да завладеят само района на Дарфур – през 1874 г., след което са принудени да спрат, тъй като по-нататък има тропически блата, които значително възпрепятстват движението им. Така Южен Судан остава практически неконтролируем. Окончателното развитие на този огромен регион се осъществява едва през периода на англо-египетското владичество на Судан през 1898-1955 г., но дори през този период то има свои нюанси. Британците, заедно с египтяните, упражнявайки контрол над Судан, се стремят да предотвратят арабизацията и ислямизацията на южносуданските провинции, населени с негроидно население. Арабско-мюсюлманското влияние в региона е сведено до минимум по всякакъв възможен начин, в резултат на което народите на Южен Судан или успяват да запазят първоначалните си вярвания и култура, или са християнизирани от европейските проповедници. Сред определена част от негроидното население на Южен Судан е разпространен английският език, но по-голямата част от населението говори нилотските и адамава-убангийски езици, като на практика не говори арабски, който има фактически монопол в Северен Судан.

През февруари 1953 г. Египет и Великобритания, в контекста на набиращите скорост в света процеси на деколонизация, постигат споразумение за постепенен преход на Судан към самоуправление, а след това и към провъзгласяване на политически суверенитет. През 1954 г. е създаден суданският парламент, а на 1 януари 1956 г. Судан получава политическа независимост. Британците планират Судан да стане федерална държава, в която правата на арабското население от северните провинции и негроидното население на Южен Судан да бъдат еднакво зачитани. Суданските араби обаче изиграват ключова роля в движението за независимост на Судан, обещавайки на британците да приложат федеративен модел, но в действителност не планират да осигурят реално политическо равенство на Севера и Юга. Веднага след като Судан придобива политическа независимост, правителството в Хартум се отказва от плановете си за създаване на федеративна държава, което предизвиква рязко покачване на сепаратистките настроения в южните му провинции. Негроидното население на юг няма да се примири с положението на „хора втора ръка“ в новопровъзгласения арабски Судан, особено поради насилствената ислямизация и арабизация, извършени от поддръжниците на правителството в Хартум.

„Ужилването на змията“ и първата гражданска война

Формалната причина за началото на въоръженото въстание на народите на Южен Судан е масовото уволнение на чиновници и офицери, идващи от християнизираните нилоти от Юга. На 18 август 1955 г. избухва гражданска война в Южен Судан. Първоначално южняците, въпреки готовността си да стоят до последно, не представляват сериозна заплаха за силите на суданското правителство, тъй като само по-малко от една трета от бунтовниците имат огнестрелно оръжие. Останалите, както преди хиляди години, се бият с лъкове, стрели и копия. Ситуацията започва да се променя в началото на 1960-те години, когато се сформира централизирана организация на южносуданската съпротива, наречена „Аня Ния“ („Ужилването на змията“). Тази организация получава подкрепа от Израел. Тел Авив е заинтересован от отслабването на голямата арабско-мюсюлманска държава, която е обединен Судан, така че започва да помага на южносуданските сепаратисти с оръжие. От друга страна, южните съседи на Судан – африканските държави, които имат определени териториални претенции или политически сметки с Хартум, са заинтересовани да подкрепят „Аня Ния“. В резултат на това в Уганда и Етиопия се появяват тренировъчни лагери за южносуданските бунтовници.

Национално знаме на Южен Судан

Първата гражданска война в Южен Судан срещу правителството в Хартум продължава от 1955 г. до 1970 г. и води до смъртта на най-малко 500 хиляди цивилни. Стотици хиляди хора стават бежанци в съседните държави. Правителството в Хартум увеличава военното си присъствие в южната част на страната, изпращайки там контингент от войски с общо 12 000 войници. Въоръжението на Хартум е доставено от Съветския съюз. Въпреки това южносуданските бунтовници успяват да контролират много селски райони в провинциите на Южен Судан.

Като се има предвид, че не е възможно да се преодолее съпротивата на бунтовниците с въоръжени средства, Хартум влиза в преговори с лидера на бунтовниците Джоузеф Лагу, който през 1971 г. формира Освободителното движение на Южен Судан. Лагу настоява за създаването на федеративна държава, в която всяка част ще има собствено правителство и военни сили. Естествено, арабският елит от Северен Судан няма да се съгласи с тези искания, но в крайна сметка мироопазващите усилия на императора на Етиопия Хайле Селасие, който служи като посредник в преговорния процес, водят до сключването на Адис-Абебското споразумение. В съответствие със споразумението трите южни провинции получават автономен статут и освен това е създадена 12 хилядна армия със смесен офицерски корпус от северняци и южняци. Английският става регионален език в южните провинции. На 27 март 1972 г. е подписано споразумението за примирие. Правителството в Хартум дава амнистия на бунтовниците и създава комисия за наблюдение на връщането на бежанците в страната.

Ислямизация и начало на втората гражданска война

Относителният мир в Южен Судан обаче не продължава дълго след Адис-Абебското споразумение. Причините за новото влошаване на ситуацията са няколко. Първо, значителни петролни находища са открити в Южен Судан. Естествено, правителството в Хартум не може да пропусне шанса да получи петрол от Южен Судан, но контролът върху петролните находища изисква укрепване на позицията на централната власт в Юга. Централното правителство също не може да пренебрегне петролните находища в Южен Судан, тъй като изпитва сериозна нужда да попълни финансовите си ресурси. Вторият момент се състои в засилването на политическото влияние на ислямските фундаменталисти върху ръководството в Хартум. Ислямските организации имат тесни връзки с традиционните монархии в арабския изток, освен това се радват на сериозно влияние върху арабското население на страната. Съществуването на християнски и освен това на „езически“ анклав на територията на Южен Судан е изключително дразнещ фактор за ислямските радикали. Освен това те вече прокарват идеята за създаване на ислямска държава в Судан, живееща според законите на шериата.

Джафар Мохамед Нимейри

По време на описаните събития Судан се оглавява от президента Джафар Мохамед Нимейри (1930-2009). Професионален военен, 39-годишният Нимейри през 1969 г. сваля тогавашното суданско правителство на Исмаил ал-Азхари и се провъзгласява за председател на Революционния съвет. Първоначално той се ръководи от Съветския съюз и разчита на подкрепата на суданските комунисти. Между другото, суданската комунистическа партия е една от най-мощните на африканския континент; Нимейри въвежда свои представители в правителството в Хартум, прокламирайки курс на социалистически път на развитие и антиимпериалистическа съпротива. Благодарение на сътрудничеството с комунистите, Нимейри може да разчита на военна помощ от Съветския съюз, която той успешно използва, включително в конфликта с Южен Судан.

Въпреки това до края на 1970-те години нарастващото влияние на ислямистките сили в суданското общество принуждава Нимейри да промени радикално политическите си приоритети. През 1983 г. той обявява Судан за шериатска държава. Правителството включва представители на организацията Мюсюлмански братя и започва широкото строителство на джамии. Шериатските закони са въведени в цялата страна, включително в южната част, където мюсюлманското население е в абсолютно малцинство. В отговор на ислямизацията на Судан местните сепаратисти започват да се активират в южните провинции. Те обвиняват правителството на Нимейри в Хартум в нарушаване на Адис-Абебското споразумение. През 1983 г. е обявено създаването на Суданската народноосвободителна армия (SPLA). Показателно е, че СНОА се застъпва за единството на суданската държава и обвинява правителството на Нимейри в действия, които могат да доведат до разпадане на страната по национален и конфесионален признак.

Бунтовниците на Джон Гаранг

Суданската народноосвободителна армия се ръководи от полковника от суданската армия Джон Гаранг де Мабиор (1945-2005). Родом от нилотската народност динка, той е партизанин в Южен Судан от 17-годишна възраст. Като един от най-талантливите младежи е изпратен да учи в Танзания, а след това и в САЩ.

Джон Гаранг

След като завършва бакалавърската си степен по икономика в Съединените щати и завършва обучението си по икономика на селското стопанство в Танзания, Гаранг се завръща в родината си и отново се присъединява към партизанската съпротива. Сключването на Адис-Абебското споразумение го подтиква, подобно на много други партизани, да служи във въоръжените сили на Судан, където в съответствие със споразумението са интегрирани бунтовническите групи на южносуданските народи. Гаранг, като образован и активен човек, получава капитански пагони и продължава да служи във въоръжените сили на Судан, където за 11 години се издига до чин полковник. Той служи в щаба на сухопътните войски, откъдето е изпратен в Южен Судан. Там го застига новината за въвеждането на шериата в Судан. Тогава Гаранг повежда цял батальон от суданските въоръжени сили, окомплектовани от южняци, към територията на съседна Етиопия, където скоро пристигат други южняци, които дезертират от суданската армия.

Частите под командването на Джон Гаранг действат от Етиопия, но скоро успяват да поемат контрол над значителни райони от провинциите в Южен Судан. Този път съпротивата срещу правителството в Хартум е по-успешна, тъй като в редиците на бунтовниците има много професионални войници, които през годините на мир имат време да получат военно образование и опит в командването на армейски части.

Междувременно през 1985 г. в самия Судан се извършва друг военен преврат. Докато президентът Нимейри е на посещение в Съединените американски щати, генерал-полковник Абдел Рахман Суар ал-Дагаб (роден през 1934 г.), който служи като началник на генералния щаб на въоръжените сили, извършва военен преврат и завзема властта в страната. Това се случва на 6 април 1985 г. Първото решение на метежниците е да отменят конституцията от 1983 г., която установява законите на шериата. Управляващата партия Судански социалистически съюз е разпусната, бившият президент Нимейри е в изгнание, а самият генерал Суар ал-Дагаб предава властта на правителството на Садик ал-Махди през 1986 г. Последният започва преговори с южносуданските бунтовници, като се стреми да сключи мирно споразумение и да предотврати по-нататъшното кръвопролитие. През 1988 г. южносуданските бунтовници се споразумяват с правителството в Хартум за проект за мирно уреждане на ситуацията в страната, който включва премахване на извънредното положение и шериатското законодателство. Въпреки това още през ноември 1988 г. премиерът ал-Махди отказва да подпише този план, което води до засилване на позициите на ислямските фундаменталисти в правителството в Хартум. През февруари 1989 г. обаче министър-председателят, под натиска на военните, приема плана за мирно регулиране. Изглежда, че нищо повече не спира правителството в Хартум да изпълни договореностите и мирът в Южен Судан може да бъде възстановен.

Въпреки това вместо да се успокоят южните провинции, последва рязко изостряне на ситуацията. Причината за това е нов военен преврат в Судан. На 30 юни 1989 г. бригаден генерал Омар ал-Башир – професионален военен-десантчик, който преди това командва парашутна бригада в Хартум, завзема властта, разпуска правителството и забранява политическите партии. Омар ал-Башир е консервативен и симпатизира на ислямските фундаменталисти. В много отношения именно той стои в основата на по-нататъшната ескалация на конфликта в Южен Судан, което води до разпадането на единната суданска държава.

Омар ал-Башир

Резултатите от дейността на ал-Башир са установяването на диктаторски режим в страната, забраната на политическите партии и профсъюзните организации и връщането към шериата. През март 1991 г. наказателният кодекс на страната е актуализиран, за да включва средновековни наказания като принудителна ампутация на ръце за определени видове престъпления, убиване с камъни и разпъване на кръст. След въвеждането на новия наказателен кодекс Омар ал-Башир започва да обновява съдебната система в Южен Судан, заменяйки християнските съдии там с мюсюлмански съдии. Всъщност това означава, че законът на шериата ще бъде приложен срещу немюсюлманското население на южните провинции. В северните провинции на страната шериатската полиция започва да извършва репресии срещу жителите от юг, които не спазват нормите на шериатското право.

Активната фаза на военните действия се възобновява в южните провинции на Судан. Бунтовниците от Суданската народноосвободителна армия поемат контрола над части от провинциите Бахр-ел-Газал, Горен Нил, Син Нил, Дарфур и Кордофан. Въпреки това през юли 1992 г. силите на Хартум, по-добре въоръжени и обучени, успяват да поемат контрола над щаба на южносуданските бунтовници в Торит в резултат на бързо настъпление. Започват репресии срещу цивилното население на южните провинции, които включват депортирането на десетки хиляди жени и деца в робство в северната част на страната. Според международни организации до 200 хиляди души са пленени и поробени от северносуданските войски и неправителствените арабски формирования. Така в края на ХХ век всичко се връща към положението отпреди век – набезите на арабските търговци на роби над негритянските села.

В същото време правителството на Хартум започва да дезорганизира съпротивата на Южен Судан, като сее вътрешна вражда, основана на междуплеменни противоречия. Както е известно, Джон Гаранг, който ръководи Народноосвободителната армия, произхожда от народността динка – една от най-големите нилотски народности в Южен Судан. Суданските специални служби започват да сеят етнически борби в редиците на бунтовниците, убеждавайки представителите на другите националности, че при победа Гаранг ще установи диктатура на народа динка, която ще извърши геноцид срещу другите етнически групи в региона.

В резултат на това има опит за свалянето на Гаранг, който завършва с отцепването през септември 1992 г. на групата, ръководена от Уилям Бани, а през февруари 1993 г. – на групата, ръководена от Керубино Боли. Изглежда, че правителството в Хартум е на път да потуши бунтовническото движение в южната част на страната, като сее раздори между бунтовническите групи и в същото време засилва репресиите срещу немюсюлманското население в южните провинции. Всичко обаче се проваля от прекомерната външнополитическа независимост на правителството в Хартум.

Омар ал-Башир, привърженик на ислямистите, подкрепя Саддам Хюсеин по време на операция „Пустинна буря“, която води до окончателното влошаване на отношенията на Судан със Съединените американски щати. След това много африкански страни започват да се отклоняват от Судан като „страна измамник“. Етиопия, Еритрея, Уганда и Кения показват подкрепата си за бунтовниците, докато първите три държави увеличават военната си помощ за бунтовническите групировки. През 1995 г. опозиционните политически сили на Северен Судан се сливат с бунтовниците в Южен Судан. Така нареченият „Национален демократичен алианс“ включва Суданската народноосвободителна армия, Демократичния съюз на Судан и редица други политически организации.

Всичко това води до факта, че през 1997 г. правителството в Хартум подписва споразумение с част от бунтовническите групи за помирение. Омар ал-Башир няма друг избор, освен да признае културната и политическа автономия на Южен Судан. През 1999 г. самият Омар ал-Башир прави отстъпки и предлага на Джон Гаранг културна автономия в рамките на Судан, но лидерът на бунтовниците вече е неудържим. До 2004 г. се водят активни военни действия, въпреки че в същото време продължават преговорите за прекратяване на огъня между враждуващите фракции. На 9 януари 2005 г. в кенийската столица Найроби е подписано друго мирно споразумение. От името на бунтовниците то е подписано от Джон Гаранг, а от името на правителството в Хартум – от вицепрезидента на Судан Али Осман Махамад Таха. В съответствие с условията на това споразумение е решено: да се премахне законът на шериата в южната част на страната, да се прекрати огънят от двете страни, да се демобилизира значителна част от въоръжените формирования, да се установи равномерно разпределение на доходите от експлоатацията на петролните находища в южните провинции на страната. Южен Судан получава автономия за шест години, след което населението на региона получава правото да проведе референдум, който ще постави въпроса за независимостта на Южен Судан като отделна държава. Командирът на Суданската народноосвободителна армия Джон Гаранг става вицепрезидент на Судан.

До момента на сключването на мирните споразумения, според международни организации, до два милиона души загиват във военни действия, по време на репресии и етническо прочистване. Приблизително четири милиона души бягат от Южен Судан, ставайки вътрешни и външни бежанци. Естествено, последствията от войната са ужасни за суданската икономика и социалната инфраструктура на Южен Судан. На 30 юли 2005 г. обаче Джон Гаранг, който се връща с хеликоптер от среща с президента на Уганда Йовери Мусевени, загива при самолетна катастрофа.

Салва Киир

Наследен е от Салва Киир (роден през 1951 г.) – заместник на Гаранг в управлението на военното крило на Суданската народноосвободителна армия, известен с по-радикалните си позиции по въпроса за предоставянето на политическа независимост на Южен Судан. Както е известно, Гаранг е доволен и от модела за запазване на южните провинции като част от единен Судан при липсата на намеса в техните дела от ислямисткия арабски елит на Хартум. Салва Киир обаче е много по-решителен и настоява за пълната политическа независимост на Южен Судан. Всъщност след катастрофата на хеликоптера той няма други пречки. След като заменя починалия Гаранг като вицепрезидент на Судан, Салва Киир поставя курс за по-нататъшно провъзгласяване на политическата независимост на Южен Судан.

Политическата независимост не носи мир

На 8 януари 2008 г. войските на Северен Судан са изтеглени от територията на Южен Судан, а на 9-15 януари 2011 г. се провежда референдум, на който 98,8% от участвалите граждани се изказват в подкрепа на предоставянето на политическа независимост на Южен Судан, която е провъзгласена на 9 юли 2011 г. Салва Киир става първият президент на суверенната Република Южен Судан.

Обявяването на политическа независимост обаче не означава окончателно решение на всички конфликтни ситуации в този регион. Първо, продължават да съществуват изключително напрегнати отношения между Северен Судан и Южен Судан. Те довеждат до няколко въоръжени сблъсъци между двете държави. Освен това първият от тях започва през май 2011 г., тоест месец преди официалното обявяване на независимостта на Южен Судан. Това е конфликт в Южен Кордофан – провинция, която в момента е част от Судан (Северен Судан), но е населена предимно с представители на африканските народи, свързани с жителите на Южен Судан и поддържащи исторически и културни връзки с тях, включително през периода на дълга борба за независимост на държавата на Южен Судан.

Най-сериозни противоречия с правителството в Хартум имат жителите на Нубийските планини – така наречените „планински нубийци“ или нуба. Милионният народ нуба говори нубийски език, един от двата клона на тама-нубийското езиково семейство, традиционно включено в източносуданското надсемейство на нило-сахарското макросемейство. Въпреки факта, че нубите официално изповядват исляма, те запазват много силни останки от традиционни вярвания поради живота си в планините и сравнително късната ислямизация. Естествено, на тази основа те имат обтегнати отношения с ислямските радикали от арабската среда в Северен Судан.

На 6 юни 2011 г. избухват военни действия, които формално се превръщат в конфликтна ситуация около изтеглянето на южносуданските части от град Абией. В резултат на военните действия са убити най-малко 704 южносудански войници, а 140 000 цивилни стават бежанци. Унищожени са много жилищни сгради, социална и икономическа инфраструктура. Понастоящем територията, на която възниква конфликтът, остава част от Северен Судан, което не изключва възможността за по-нататъшното му повторение.

На 26 март 2012 г. избухва друг въоръжен конфликт между Судан и Южен Судан заради граничния град Хеглиг и околните райони, много от които са богати на природни ресурси. В конфликта участват Суданската народноосвободителна армия и въоръжените сили на Судан. На 10 април 2012 г. Южен Судан превзема град Хеглиг, в отговор правителството в Хартум обявява обща мобилизация и на 22 април 2012 г. постига изтеглянето на южносуданските части от Хеглиг. Този конфликт насърчава Хартум официално да определи Южен Судан като вражеска държава. В същото време съседна Уганда официално и за пореден път потвърждава, че ще подкрепи Южен Судан.

Междувременно не всичко е спокойно на територията на самия Южен Судан. Като се има предвид, че тази държава е населена с представители на редица етнически групи, които претендират за основна роля в страната или са обидени, че други етнически групи са на власт, лесно е да се предвиди, че Южен Судан почти веднага след обявяването на независимостта става арена на междуособна борба между противоположни етнически въоръжени групи. Най-сериозният сблъсък се разиграва през 2013-2014 г. между народите нуер и динка – едни от най-многочислените нилотски етнически групи. На 16 декември 2013 г. в страната е предотвратен опит за военен преврат, който според президента Салва Киир е направен от поддръжниците на бившия вицепрезидент Риек Мачар. Риек Мачар (роден през 1953 г.) – също ветеран от партизанското движение, воюва първо като част от Суданската народноосвободителна армия, а след това сключва отделни споразумения с правителството в Хартум и оглавява прохартумските Южносудански сили за отбрана, а след това – Народните сили за отбрана на Судан / Демократичен фронт. След това Мачар отново става привърженик на Гаранг и е вицепрезидент в Южен Судан. Мачар принадлежи към народността нуер и се счита от представителите на последната като говорител на техните интереси, за разлика от динка на Салва Киир.

Опитът за преврат от привържениците на Мачар предизвиква нова кървава гражданска война в Южен Судан – този път между народностите динка и нуер. Според международни организации само от края на декември 2013 г. до февруари 2014 г. 863 хиляди цивилни жители на Южен Судан стават бежанци, а най-малко 3,7 милиона души имат остра нужда от храна. Всички усилия на международните посредници да гарантират преговорния процес между противниците завършват с неуспех, тъй като винаги има неконтролируеми групи, които продължават по-нататъшната ескалация на насилието.

Автор: Илья Полонский, 2014 г.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.