Ангола. Независимост, родена в битки

На 11 ноември Ангола празнува четиридесет години от независимостта си. С тази африканска държава, разположена много далеч от Русия, все пак е свързано много както в съветската, така и в съвременната руска история. Всъщност самата независимост на Ангола става възможна именно благодарение на политическата, военната и икономическата подкрепа на анголското национално-освободително движение от страна на Съветския съюз. Нещо повече, хиляди съветски военнослужещи – военни съветници и специалисти – посещават Ангола. Това е поредната „неизвестна война“, в която Съветският съюз помага на анголското правителство в борбата срещу действащата в страната бунтовническа организация УНИТА. Следователно за Русия Денят на независимостта на Ангола, който се празнува на 11 ноември всяка година, също има определено значение.

„Африканският диамант“ на Португалия

Пътят на Ангола към независимост е дълъг и кървав. Португалия упорито не иска да се раздели с най-голямата си (след освобождението на Бразилия през XIX век) отвъдморска колония. Дори икономическата изостаналост на Португалия и загубата на сериозна позиция в световната политика не принуждават Лисабон да изостави териториите си в Африка и Азия. Твърде дълго Португалия притежава своите колонии, за да се раздели с тях безболезнено и лесно. Земите на Ангола се развиват и колонизират в продължение на почти пет века. Откакто експедицията на португалския мореплавател Диого Кана пристига в Кралство Конго (съществуващо в северната част на съвременна Ангола и на територията на съвременна Република Конго) през 1482 г., тези земи стават обект на икономическите, а по-късно и на военнополитическите интереси на португалската държава. В замяна на промишлени стоки и огнестрелни оръжия, кралете на Конго започват да продават слонова кост на португалците и най-важното – черни роби, търсени в друга важна португалска колония – Бразилия. През 1575 г. друг португалски мореплавател, Пауло Диаш де Новаиш, основава град Сао Пауло де Луанда. Построено е укрепление – форт Сан Мигел, а земята е заета за заселване на португалски колонизатори. Заедно с Новаиш пристигат сто семейства колонизатори и 400 войници от португалската армия, които стават първото европейско население на Луанда. През 1587 г. португалците построяват друга крепост на анголския бряг – Бенгела. И двата аванпоста на португалската колонизация скоро получават статут на град – Луанда през 1605 г. и Бенгела през 1617 г. Именно със създаването на Луанда и Бенгела започва португалската колонизация на Ангола. Овладявайки брега, португалците постепенно се придвижват навътре. Местните владетели са подкупени или победени в битки.

През 1655 г. Ангола официално получава статут на португалска колония. През вековете на португалско управление в Ангола безброй анголци са отведени в робство – предимно в Бразилия. Един от водещите стилове на бразилското бойно изкуство капоейра се нарича „ангола“, защото е разработен от хора от централните и източните региони на Ангола, отведени в бразилско робство. Броят на африканците, изведени от Ангола, достига 3 милиона – цяла малка страна. В същото време до средата на XIX век португалците контролират само анголското крайбрежие, а набезите за роби във вътрешността на Ангола се извършват с помощта на местните крале и професионални търговци на роби. Лидерите на племенните формации във вътрешните области на Ангола дълго се съпротивляват на португалската колонизация, така че португалските колониални войски успяват най-накрая да завършат завладяването на страната едва през 1920-те години. Толкова дългият процес на колонизация на Ангола неизбежно се отразява на формирането на социалните и културните различия в анголското население. Африканското население на Луанда, Бенгела и някои други крайбрежни градове и региони живее под португалско управление в продължение на няколко века. През това време то е християнизирано и преминава на португалски език не само в официалната, но и в ежедневната комуникация. „Асимиладуш“ – така португалците наричат европеизираната част от анголското население, изповядва католицизма и говори португалски. Населението на вътрешните райони на Ангола практически не е подложено на процесите на културна асимилация и продължава да води архаичен начин на живот, да говори племенни езици и да изповядва традиционни вярвания. Разбира се, португалският език постепенно се разпространява във вътрешните райони и се установява християнската религия, но това става доста бавно и повърхностно.

„Расова демокрация“ и хора от три типа

Португалските колониални власти обичат да говорят за това как Португалия се тревожи за благосъстоянието на чернокожите в Ангола. До идването на професор Оливейро Салазар на власт в Португалия, португалският елит не мисли за идеологическа обосновка на необходимостта от присъствието в африканските и азиатските колонии, но Салазар е политически грамотен човек, който е загрижен за поддържането на контрол върху отвъдморските притежания. Следователно през годините на неговото управление в Португалия концепцията на лузотропикализма става широко разпространена. Нейните основи са формулирани от бразилския учен Жилберто Фрейре в неговия труд „Голямата къща и колибата“, публикуван през 1933 г. Според гледната точка на Фрейре португалците заемат специално място сред другите европейски народи, тъй като отдавна са в контакт, взаимодействат и дори се смесват с представители на африканските и азиатските народи. В резултат на цивилизаторската си мисия португалците успяват да формират уникална португалоезична общност, обединяваща представители на различни раси и народи. Това се случва отчасти, защото португалците, според Фрейре, са с много по-голяма расова толерантност от другите европейски народи. Тези възгледи впечатляват Салазар – не защото португалският професор вижда родство с анголските селяни или рибари от Източен Тимор, а защото с помощта на популяризирането на лузотропикализма е възможно да се преодолеят нарастващите антиколониални настроения в африканските и азиатските владения и да се удължи господството на Португалия за известно време. В действителност обаче политиката на португалската власт в колониите е далеч от идеала за расова демокрация, рекламиран от философа Фрейре и подкрепян от Салазар. По-специално, в Ангола има ясно разделение на три „разновидности“ на местните жители. На върха на социалната йерархия на анголското общество са белите португалци – имигранти от метрополията и креоли. След това идват „асимиладуш“, за които стана дума малко по нагоре. Именно от „асимиладуш“, впрочем, постепенно се формират средните слоеве на Ангола – колониалната бюрокрация, дребната буржоазия, интелигенцията. Що се отнася до по-голямата част от жителите на колонията, те съставляват третата категория от населението – „индиженуш“. Най-голямата група жители на Ангола е и най-дискриминираната. „Индиженуш“ съставляват по-голямата част от анголските селяни, а „контрактадуш“ са наемните работници в плантациите и мините, които всъщност са в положението на полуроби.

Най-добрият индикатор за истинската „расова демокрация“ на португалските колонизатори остават колониалните войски на Португалия, разположени в нейните африкански владения – не само в Ангола, но и в Мозамбик, Гвинея-Бисау, Сао Томе и Принсипи и Кабо Верде. В колониалните части са изпращани офицери и подофицери от самата Португалия, а младши сержанти и ефрейтори са набирани измежду живеещите в колониите португалски креоли. Що се отнася до редниците, те са вербувани чрез набиране на бели заселници и чрез наемане на чернокожи доброволци. В същото време войниците са разделени на три категории – бели, „асимиладуш“ – мулати и „цивилизовани чернокожи“, и „индиженуш“ – доброволци измежду жителите на вътрешните провинции. Португалските генерали не вярват на черните войници и дори на мулатите, така че броят на африканците в редиците на португалските колониални войски никога не надвишава 41%. Естествено, в армейските части дискриминацията съществува в много жестока форма. От друга страна, военната служба дава възможност на чернокожите анголци не само да придобият военна подготовка, но и да опознаят повече европейския начин на живот, включително социалистическите настроения, които по един или друг начин се срещат сред някои от португалски наборници и дори офицери. Колониалните войски изиграват основна роля в потушаването на постоянно разпалващите се въстания на коренното население.

Но не само местните жители представляват заплаха за португалското управление в Ангола. Много по-голяма заплаха за колониалния ред представляват именно „асимиладуш“, които португалският елит смята за проводници на културното влияние на Португалия и идеите на лузотропикализма сред анголското население. Всъщност много чернокожи африканци, дори по време на управлението на Салазар, имат възможност да учат в метрополията, включително във висши учебни заведения. В сравнение с някои други страни, това е неоспорим напредък. Достъпът до образование от своя страна обаче отваря очите на местните анголци и имигрантите от другите африкански колонии на Португалия за истинското положение на нещата. Младите „асимиладуш“, заминали да учат в Лисабон и Коимбра с цел последваща бюрократична кариера в колониалната администрация, работа като лекар или инженер, се запознават в метрополията с националноосвободителните и социалистическите идеи. Така сред образованите млади хора, които притежават определени амбиции, но никога не могат да ги реализират на практика в условията на португалското колониално управление, се формира анголският „контраелит”. Още през 1920-те години в Луанда се появяват първите антиколониални кръгове. Естествено, те са създадени от „асимиладуш“. Португалските власти са много притеснени – през 1922 г. те забраняват Анголската лига, която се застъпва за подобряване на условията на труд за представителите на „индиженуш“ – най-обезправената част от африканското население. Тогава се появява Движението на младите интелектуалци на Ангола, водено от Вириато де Крус – то се застъпва за защитата на анголската национална култура, а по-късно се обръща към ООН с искане да превърне Ангола в протекторат на ООН. Междувременно интелектуалното ядро ​​на анголското националноосвободително движение започва да се формира именно в метрополията – сред африканските студенти, обучаващи се в португалските университети. Сред тях са такива бъдещи ключови фигури във войната за независимост на Ангола като Агостиньо Нето и Жонас Савимби. Въпреки факта, че по-късно пътищата на лидерите, които стават лидери на МПЛА и УНИТА, се разминават, тогава през 1940-те години, докато учат в Португалия, те формират единен кръг от поддръжници на независимостта на Ангола.

Формиране на националноосвободителното движение

През 1950-те години е открита нова страница в историята на националноосвободителното движение на Ангола. Именно в началото на това десетилетие професор Салазар решава да засили заселването на Ангола с европейски колонизатори. На 11 юни 1951 г. Португалия приема закон, който дава на всички колонии статут на отвъдморски провинции. Но в реалното положение на местното население това решение не променя много, въпреки че дава тласък за по-нататъшното развитие на националноосвободителното движение в Ангола. През 1953 г. е създадена Партията за обща борба на африканците в Ангола (Partido da Luta Unida dos Africanos de Angola) – ПЛУА, която е първата политическа партия на чернокожото население, застъпваща се за пълна независимост на Ангола от Португалия. През следващата 1954 г. се появява Съюзът на народите на Северна Ангола, който обединява анголци и конгоанци, които се застъпват за възстановяването на историческото Кралство Конго, чиито земи са отчасти част от Португалска Ангола, отчасти част от Френско и Белгийско Конго. През 1955 г. е основана Комунистическата партия на Ангола (КПА), а през 1956 г. ПЛУА и КПА се сливат в Народното движение за освобождение на Ангола (МПЛА). Именно МПЛА е предопределено да играе ключова роля в борбата за независимост и да спечели постколониалната гражданска война в Ангола. Основоположници на МПЛА са Марио Пинто де Андраде и Хоаким де Андраде – основатели на Комунистическата партия на Ангола, Вириато де Крус, Илдио Мачадо и Лусио Лара. Агостиньо Нето, който се завръща от Португалия, също се присъединява към МПЛА. Вириато де Крус става първият председател на МПЛА.

Холдън Роберто

Постепенно ситуацията в Ангола се нажежава. През 1956 г., след създаването на МПЛА, португалските власти засилват репресиите срещу поддръжниците на независимостта на страната. Много активисти на МПЛА, включително Агостиньо Нето, се озовават в затвора. В същото време набира сила Съюзът на народите на Ангола, начело с Холдън Роберто (1923-2007), известен още като Жозе Жилмор, – представител на конгоанското кралско семейство от племето баконго. Именно баконго някога създават Кралство Конго, чиито земи след това са окупирани от португалските и френските колониални владения. Поради това Холдън Роберто се застъпва за освобождението само на територията на Северна Ангола и за възстановяването на Кралство Конго. Идеите за обща анголска идентичност и антиколониална борба с другите народи на Ангола не представляват интерес за Роберто. И той е чужд на останалите лидери на анголското движение за независимост. Първо, животът на Роберто Холдън – представител на аристокрацията на баконго – е различен. От детството си той живее не в Ангола, а в Белгийско Конго. Там завършва протестантско училище и работи като финансист в белгийската колониална администрация. Второ, за разлика от останалите борци за независимост на Ангола, Холдън Роберто не е социалист и републиканец, а се застъпва за възраждането на африканския традиционализъм. Съюзът на народите на Ангола (УПА) създава свои бази на територията на Белгийско Конго. По ирония на съдбата именно тази организация е предопределена да отвори първата страница на дългата и кървава война за независимост на Ангола. Избухват масови бунтове, след като работниците в плантациите за памук в Байша де Касанж (Маланж) започват стачка на 3 януари 1961 г., настоявайки за по-високи заплати и по-добри условия на труд. Работниците изгарят паспортите си и нападат португалски бизнесмени, за което португалска авиация бомбардира няколко села в района. Убити са от няколкостотин до няколко хиляди африканци. В отмъщение 50 бойци от МПЛА атакуват полицейския участък в Луанда и затвора Сао Пауло на 4 февруари 1961 г. При сблъсъците са убити седем полицаи и четиридесет бойци на МПЛА. Сблъсъците между белите заселници и чернокожите продължават при погребението на загиналите полицаи, а на 10 февруари привържениците на МПЛА атакуват втори затвор. От размириците в Луанда се възползва Съюзът на народите на Ангола на Холдън Роберто.

Началото на войната за независимост

На 15 март 1961 г. около 5 хиляди бойци под командването на самия Холдън Роберто нахлуват в Ангола от територията на Конго. Бързият набег на УПА заварва португалските колониални войски изненадващо, така че привържениците на Роберто успяват да превземат редица села, унищожавайки служителите на колониалната администрация. В Северна Ангола УПА избива около 1000 бели заселници и 6000 африканци, които не са от баконго и които са обвинени от Роберто, че също окупират земите на Кралство Конго. Така започва войната за независимост на Ангола. Въпреки това португалските войски скоро успяват да си отмъстят и на 20 септември пада последната база на Холдън Роберто в Северна Ангола. УПА започва отстъпление на територията на Конго и португалските колониални войски безразборно унищожават както бойци, така и цивилни. През първата година от войната за независимост са убити 20-30 хиляди цивилни анголци, а около 500 хиляди души бягат в съседно Конго. Един от бежанските конвои е придружен от отряд от 21 бойци на МПЛА. Те са нападнати от бойците на Холдън Роберто, които взимат в плен бойците на МПЛА и след това ги екзекутират на 9 октомври 1961 г. От този момент нататък започва конфронтацията между двете национални организации, която след това прераства в гражданска война, която върви успоредно с антиколониалната война. Основната причина за тази конфронтация дори не са толкова идеологическите различия между националистическите монархисти от УПА и социалистите от МПЛА, а племенният раздор между баконго, чиито интереси са представлявани от Съюза на народите на Ангола, и северните мбунду и „асимиладуш“, които съставляват мнозинството от активистите на Народното движение за освобождение на Ангола.

Агостиньо Нето

През 1962 г. Холдън Роберто създава нова организация на базата на Съюза на народите на Ангола и Демократическата партия на Ангола – Национален фронт за освобождение на Ангола (ФНЛА). Той привлича подкрепата не само на Демократична република Конго (Заир), където националистът Мобуту, който поема поста главнокомандващ на въоръжените сили, придобива все по-силни позиции. Освен това израелските специални служби започват да оказват помощ на Роберто, а Съединените американски щати поемат таен патронаж. 1962 г. е и решаваща за по-нататъшния политически път на МПЛА. През тази година Вириато де Крус е свален от поста председател на МПЛА. Агостиньо Нето (1922-1979) става новият председател на МПЛА. По анголските стандарти той е много образован и необикновен човек. Син на методистки проповедник в католическа Ангола, от ранна възраст Нето е обречен да бъде в опозиция на колониалния режим. Той се учи блестящо, получава общо средно образование, което е рядкост за анголец от обикновено семейство, и през 1944 г., след като завършва гимназия, започва да работи в медицински учреждения. През 1947 г. двадесет и пет годишният Нето заминава за Португалия, където постъпва в медицинския факултет на известния университет в Коимбра. Намирайки се на антиколониални позиции, Нето установява контакти не само с африканци, живеещи в Португалия, но и с португалски антифашисти от Обединеното демократично движение. Съпругата на Агостиньо Нето е португалката Мария-Еужена да Силва. Нето не само съчетава обучението си като лекар с обществените дейности, но и пише добра поезия. Впоследствие той става признат класик на анголската поезия, като изтъква сред любимите си автори френските поети Пол Елюар и Луи Арагон, както и турския поет Назим Хикмет. През 1955-1957 г. заради политическата си дейност Нето е вкаран в затвора в Португалия, а след освобождаването му през 1958 г. завършва университета в Коимбра и се завръща в Ангола. В Ангола Нето отваря частна клиника, в която повечето пациенти получават медицински услуги безплатно или на много ниска цена. През 1960 г. той отново е арестуван, а по време на ареста на Нето португалската полиция убива повече от тридесет пациенти на клиниката, които се опитват да защитят своя главен лекар. Политикът е конвоиран в Лисабон и вкаран в затвора, след което е пуснат под домашен арест. През 1962 г. Нето бяга в Демократична република Конго. На партийния конгрес през същата 1962 г. са приети основните точки от програмата на националноосвободителното движение в Ангола – демокрация, многоетничност, необвързаност, национализация, националноосвободителна борба и предотвратяване на създаването на чужди военни бази в страната. Прогресивната политическа програма на МПЛ помага да се получи подкрепа от Съветския съюз, Куба и Германската демократична република. През 1965 г. се провежда историческата среща на Агостиньо Нето с Ернесто Че Гевара.

През 1964 г. в Ангола се появява трета националноосвободителна организация – Национален съюз за пълна независимост на Ангола (УНИТА), който е създаден от Жонас Савимби, който по това време напуска ФНЛА. Организацията на Савимби изразява интересите на третия по големина народ на Ангола – овимбунду, и действа главно в южните провинции на Ангола, борейки се срещу ФНЛА и МПЛА. Политическата концепция на Савимби представлява „трети път“, алтернативен както на традиционалисткия консерватизъм на Холдън Роберто, така и на марксизма на Агостиньо Нето. Савимби изповядва странна смесица от маоизъм и африкански национализъм. Фактът, че УНИТА скоро влиза в открита конфронтация с просъветската МПЛА, осигурява на тази организация подкрепата на Съединените щати, а след това и на ЮАР.

Въпреки това благодарение на сериозната финансова и военна помощ от СССР, Куба, ГДР, други социалистически страни и дори Швеция, МПЛА най-накрая печели водещите позиции в националноосвободителното движение на Ангола. Това е улеснено от наличието на разбираема политическа програма и отсъствието на примитивен национализъм, характерен за ФНЛА и УНИТА. МПЛА открито се провъзгласява за лява, социалистическа организация. През далечната 1964 г. е прието знамето на МПЛА – червено-черно платнище с голяма жълта звезда в центъра, базирано на червено-черното знаме на кубинското движение 26 юли, съчетано със звезда, заимствана от знамето на Националния фронт за освобождение на Южен Виетнам. Бунтовниците от МПЛА преминават военно обучение в социалистическите страни – Съветския съюз, Чехословакия, България, както и в Алжир. На територията на СССР бойците на МПЛА учат в 165-и учебен център за обучение на чуждестранни военни в Симферопол. През 1971 г. ръководството на МПЛА започва да формира мобилни ескадрили от по 100-150 бойци всяка. Тези ескадрили, въоръжени с 60 мм и 81 мм минохвъргачки, използват тактиката на изненадващи атаки срещу постовете на португалските колониални сили. На свой ред португалското командване отговаря с безмилостно унищожаване не само на лагерите на МПЛА, но и на селата, където могат да се крият бойците. Южноафриканските отбранителни сили се притичат на помощ на португалските колониални войски, тъй като южноафриканското ръководство е изключително негативно настроено към възможната победа на националноосвободителното движение в Ангола. Според бурските националисти, които са на власт в Южна Африка, това може да се превърне в лош и заразителен пример за Африканския национален конгрес, който също се бори срещу режима на апартейда. С помощта на южноафриканските войски до началото на 1972 г. португалците успяват значително да изтласкат войските на МПЛА, след което Агостиньо Нето, начело на отряд от 800 бойци, е принуден да напусне Ангола и да се оттегли в Конго.

„Революцията на карамфилите“ дава свобода на колониите

Най-вероятно войната за независимост на Ангола щеше да продължи, ако политическите промени не бяха започнали в самата Португалия. Упадъкът на португалския десен консервативен режим започва в края на 1960-те години, когато през 1968 г. Салазар получава инсулт и всъщност се оттегля от правителството. След като 81-годишният Салазар умира на 27 юли 1970 г., Марсело Каетано става новият министър-председател на страната. Той се опитва да продължи политиката на Салазар, включително и по отношение на запазването на колониите, но с всяка година става все по-трудно да се направи това. Да припомним, че Португалия води продължителни колониални войни не само в Ангола, но и в Мозамбик и Гвинея-Бисау. Във всяка от тези страни са съсредоточени значителни военни части, чието поддържане изисква колосални средства. Португалската икономика просто не може да устои на натиска, който пада върху нея във връзка с почти петнадесетгодишната колониална война. Освен това политическата целесъобразност на колониалната война в Африка става все по-малко ясна. Ясно е, че след петнадесет години въоръжена съпротива португалските колонии вече не могат да поддържат социалния и политически ред, който съществува в тях преди началото на антиколониалните войни. Португалските наборници не горят от желание да отидат на война в Африка и много офицери от колониалните войски са ядосани на командването, защото не получават желаното повишение и рискувайки живота си на чужди африкански земи, израстват в службата много по-бавно от „паркетните“ офицерите от щабните подразделения в Лисабон. И накрая, смъртта на хиляди войници в африканските войни предизвиква естествено недоволство сред техните семейства. Изострят се и социално-икономическите проблеми в страната, която е принудена да води дълги войни.

В резултат на недоволството на военните се създава нелегална организация сред младшия и среден команден състав на португалската армия, наречена Движение на капитаните. Тя придобива голямо влияние в армията на страната и си осигурява подкрепа от гражданските организации, най-вече – португалските леви и демократични младежки организации. В резултат на дейността на съзаклятниците на 25 април 1974 г. „капитаните“, сред които, разбира се, има и лейтенанти, майори и подполковници, нареждат въоръжено въстание. Опозицията си осигурява подкрепа в редица подразделения на португалските въоръжени сили – инженерен полк, пехотен полк, кавалерийски полк, лек артилерийски полк, лек пехотен батальон на „казадориш“, 10-та група на командосите, център за артилерийска подготовка, учебен център за специални операции, военноадминистративна школа и три военни школи. Заговорът е ръководен от майор Отело Нуно Сарайва ди Карвальо. На 26 април 1974 г. Движението на капитаните е официално преименувано на Движение на въоръжените сили, оглавявано от Координационната комисия на ДВС, състояща се от полковник Вашку Гонсалвиш, майори Витор Алвес и Мелу Антуниш – от сухопътните войски, капитан-лейтенанти Витор Крешпу и Алмейда Контрерас – от военноморските сили, майор Перейра Пинто и капитан Коща Мартинс – от военновъздушните сили. Правителството на Каетано е свалено, а в страната се случва революция, която влиза в историята като „революцията на карамфилите“. Властта в Португалия е прехвърлена на Съвета за национално спасение, ръководен от генерал Антонио ди Спинола – бивш генерал-губернатор на Португалска Гвинея и един от основните теоретици на концепцията на колониалната война в Африка. На 15 май 1974 г. е сформирано временно правителство на Португалия, начело с Аделино да Палма Карлош. Почти всички подбудители на „революцията на карамфилите“ настояват за предоставяне на независимост на африканските колонии на Португалия, което ще сложи край на съществуващата от почти половин хилядолетие португалска колониална империя. Генерал ди Спинола обаче се противопоставя на това решение, така че той трябва да бъде заменен от генерал Франсиско да Коща Гомеш – също ветеран от африканските войни, който командва португалските войски в Мозамбик и Ангола. Португалското ръководство се съгласява да предостави през 1975 г. политическа независимост на всички африкански и азиатски колонии на страната.

Битката за Луанда и провъзгласяването на независимостта

Що се отнася до Ангола, предвижда се страната да получи политическа независимост на 11 ноември 1975 г., но преди това трите основни военно-политически сили на страната – МПЛА, ФНЛА и УНИТА – трябва да формират коалиционно правителство. През януари 1975 г. лидерите на трите водещи военно-политически организации на Ангола се срещат на територията на Кения, но още през лятото на 1975 г. настъпва сериозно влошаване на отношенията между МПЛА, от една страна, и УНИТА и ФНЛА, от друга. Противопоставянето между организациите е много лесно за обяснение. МПЛА измисля планове да превърне Ангола в страна със социалистическа ориентация под егидата на Съветския съюз и Куба и не иска да дели властта с националистите от ФНЛА и УНИТА. Що се отнася до последните групи, те също не искат МПЛА да идва на власт, особено след като чуждестранните спонсори настояват те да не позволяват на просъветските сили да дойдат на власт в Ангола.

През юли 1975 г. в столицата на Ангола Луанда, където по това време присъстват въоръжените формирования и на трите групи, започват сблъсъци между бойците на МПЛА, ФНЛА и УНИТА, които бързо ескалират в истински улични битки. Превъзхождащите по численост подразделения на МПЛА успяват бързо да изтласкат отрядите на своите противници от територията на столицата и да установят пълен контрол над Луанда. Надеждите за мирно разрешаване на конфликта между трите военнополитически организации и създаване на коалиционно правителство са напълно разсеяни. Ангола е изправена пред дълга и дори по-кървава от войната за независимост гражданска война на „всички срещу всички“. Естествено и трите организации след юлските битки в Луанда се обръщат за помощ към чуждестранните си покровители. И други държави влизат в анголската конфронтация. На 25 септември 1975 г. части на въоръжените сили на Заир нахлуват на територията на Ангола от северна посока. Мобуту Сесе Секо, който е президент на Заир по това време, предоставя военна помощ на ФНЛА още от 1960-те години, а Холдън Роберто е роднина на лидера на Заир, като се жени за жена от рода на съпругата на Мобуту в началото на 1960-те години. На 14 октомври части на южноафриканските въоръжени сили нахлуват в Ангола от юг и се застъпват за УНИТА. Ръководството на ЮАР също вижда опасност от идването на власт на МПЛА, тъй като последната подкрепя националноосвободителното движение СВАПО, действащо на територията на Намибия, контролирана от ЮАР. Също така въоръжени формирования на Португалската армия за освобождение (ЕЛП), противопоставящи се на МПЛА, нахлуват от територията на Намибия.

Осъзнавайки опасността на своето положение, председателят на МПЛА Агостиньо Нето официално се обръща към Съветския съюз и Куба с молба за помощ. Фидел Кастро реагира моментално. В Куба започва регистрация на доброволци в експедиционен корпус, който скоро е изпратен в Ангола – в помощ на МПЛА. Благодарение на военната подкрепа на Куба МПЛА успява да сформира 16 пехотни батальона и 25 зенитни и минохвъргачни батареи, които влизат в бойните действия. До края на 1975 г. в Ангола пристигат около 200 съветски военни съветници и специалисти, а до бреговете на Ангола се приближават военни кораби на ВМС на СССР. МПЛА получава значително количество оръжия и пари от Съветския съюз. Превесът отново е на страната на анголските социалисти. Освен това въоръжените сили на ФНЛА, противопоставящи се на МПЛА, са много по-слабо въоръжени и лошо обучени. Единствената пълноценна бойна единица на ФНЛА е отряд от европейски наемници, водени от някой си „полковник Калан“. Така се представя младият грък Костас Георгиу (1951-1976) – родом от Кипър, служил като войник в британски парашутно-десантен полк, но оттеглил се от военна служба поради проблеми със закона. Ядрото на отряда е съставено от наемници – португалци и гърци (по-късно пристигат и британци и американци, които обаче нямат опит във военните действия, а много нямат и военна служба, което значително влошава боеспособността на отряда). Участието на европейски наемници не помага на Холдън Роберто да се противопостави на МПЛА. Освен това добре обучените кубински военнослужещи са на страната на МПЛА. В нощта на 10 срещу 11 ноември 1975 г. войските на ФНЛА и частите на въоръжените сили на Заир претърпяват в битката при Кифангондо съкрушително поражение, което предопределя по-нататъшната съдба на Ангола. Столицата на страната остава в ръцете на МПЛА. На следващия ден, 11 ноември 1975 г., е официално провъзгласена независимостта на Народна република Ангола. Така обявяването на независимостта е извършено под управлението на МПЛА и движението става управляващо в новата независима Ангола. В същия ден Агостиньо Нето е провъзгласен за първи президент на Ангола.

Следващите две десетилетия на независимост на Ангола са белязани от кървава гражданска война, която по своята интензивност е сравнима с войната за независимост. В гражданската война в Ангола загиват най-малко 300 000 души. Кубинските войски и съветските военни съветници и специалисти взимат активно участие във войната на страната на анголското правителство. МПЛА успява да запази властта във военна конфронтация със силите на опозиционните групи, подкрепяни от САЩ и ЮАР. Съвременната анголска държавност се корени именно в националноосвободителната борба на МПЛА, въпреки че в момента Ангола вече не е страна със социалистическа ориентация. Президент на страната все още е Жозе Едуардо дос Сантос (роден 1942 г.) – един от най-близките сътрудници на Агостиньо Нето, който завършва Азербайджанския институт за нефт и химия в СССР (през 1969 г.) и поема поста президент на Ангола през 1979 г. – след смъртта на Агостиньо Нето. Управляващата партия на Ангола до момента остава МПЛА. Партията официално се счита за социалдемократическа и е член на Социалистическия интернационал.

Между другото по същото време, 11 ноември 1975 г., независимостта на Ангола е призната от Съветския съюз и в същия ден са установени съветско-анголски дипломатически отношения. На този ден се отбелязва четиридесетата годишнина от официалните отношения на страната ни с Ангола.

Автор: Илья Полонский, 2015 г.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.