Танзанийският експеримент. Как Джулиъс Ниерере изгражда „социализъм на африканската община“

Сред африканските лидери от ХХ век, повечето от които са или безцветни бюрократи, или кървави диктатори, Джулиъс Ниерере заема специално място. Повече от двадесет години Ниерере ръководи Танзания и именно под негово ръководство страната успява да постигне известен успех, превръщайки се в една от най-стабилните държави в региона, особено в сравнение със съседните страни, където войните и превратите не спират. Джулиъс Ниерере също влиза в историята като основател на „социализма уджамаа“ – един от подвидовете на африканския социализъм. За разлика от много други подобни модели „социализмът уджамаа“ има положителен опит в прилагането.

През 1885 г. огромна територия в Източна Африка е колонизирана от Германия. По време на Първата световна война обаче британски и белгийски войски нахлуват на територията на Германска Източна Африка. След войната бившата германска колония е разделена между Белгия и Великобритания. Белгия получава земите на съвременните Руанда и Бурунди, а Великобритания – Танганайка, която през 1922 г. става мандатна територия на Обществото на народите под контрола на Великобритания. В Танганайка на 13 април 1922 г. се ражда Джулиъс Ниерере – човекът, който е предопределен да играе важна роля в придобиването на политическа независимост на мандатната територия и в по-нататъшното изграждане на суверенната танзанийска държава.

Джулиъс Ниерере

Джулиъс Камбараге Ниерере произхожда от семейството на племенния вожд на малкото село Бутиама, на източния бряг на езерото Виктория, и принадлежи към малкия народ занаки – един от говорещите банту народи на Танганайка. Подобно на повечето африкански вождове, бащата на Джулиъс е полигамен – има 22 съпруги, четвъртата от които е майка на бъдещия президент на Танзания. От 22 съпруги лидерът има 26 деца. Главата на семейството се опитва да даде на всички прилично образование по стандартите на африканската колония по това време. Джулиъс се отличава с най-големи способности. Изпратен е да учи в католическото училище към мисията в Мусома, а след това в училището към мисията в Табора. След като завършва образованието си в училище с отлични оценки, през 1943 г. Джулиъс заминава за Уганда – в колежа Макерере, който се смята за много престижна източноафриканска образователна институция. След като завършва колежа през 1945 г., Джулиъс се завръща в Табора, където работи като учител по биология и английски в местно католическо училище. Така започва учителската му кариера. Очевидно младият мъж е способен учител – той е забелязан и през 1949 г. е изпратен да учи в Единбургския университет в Шотландия. Това пътуване изиграва основна роля в съдбата на Ниерере. Именно във Великобритания бъдещият президент за първи път се запознава със социалистическите и марксистките идеи и започва да се интересува от политика. През 1952 г. Ниерере, който получава магистърска степен от Единбургския университет, се завръща в Танганайка. По това време вече се случват проблеми в Британска Източна Африка. В Кения движението „мау-мау“ се разраства и колониалните войски са хвърлени срещу бунтовниците.

По правило националноосвободителната борба в колониите се ръководи от „най-добрите хора“ на Африка – възпитаници на европейски университети и колежи, претендиращи за ролята на бъдещия елит на новите независими държави. Джулиъс Ниерере не остава встрани от политическата дейност – по това време е един от най-добрите учители в Танганайка. През 1954 г. той основава политическа организация – Африкански национален съюз на Танганайка (ТАНУ). Неговата цел е борбата за политическа независимост на Танганайка. Под ръководството на Ниерере съюзът бързо се превръща в една от водещите националноосвободителни организации на африканския континент като цяло. Още през 1958 г. ТАНУ заема по-голямата част от местата в законодателните органи на Танганайка. Организацията поддържа тесни връзки с подобни националноосвободителни движения в други африкански колонии в Южна и Източна Африка. На 15-18 септември 1958 г. в Муанза, под егидата на ТАНУ, се провежда среща на лидерите на политическите партии и организации от Източна и Централна Африка, в която участват представители на Танганайка, Занзибар, Кения, Нясаленд (Малави) и Уганда. Джулиъс Ниерере симпатизира на панафриканските идеи и обмисля възможността за създаване на Федерация на Източна Африка след обявяването на независимостта на тези страни.

За разлика от съседна Кения, националноосвободителната борба в Танганайка не придобива въоръжен характер – не само защото Танганайка е мандатна територия на ООН, а не колония, но и поради възгледите на самия Ниерере. Той и така успява да постигне много. На 2 септември 1960 г. Ниерере е назначен за главен министър на Танганайка, а на 1 май 1961 г. поема поста министър-председател. На 9 декември 1961 г. е провъзгласена независимостта на Танганайка. Първоначално независимата държава има статут на кралство в рамките на Британската общност, а британската кралица Елизабет II остава монарх. Джулиъс Ниерере е министър-председател на независима Танганайка. През този период той вижда основните задачи пред себе си, първо, превръщането на Танганайка от полуколония в наистина независима държава, и второ, обединението със съседния остров Занзибар. На 9 декември 1962 г. Танганайка е провъзгласена за република, а Джулиъс Ниерере става неин първи президент.

На 10 декември 1963 г. Великобритания предоставя политическа независимост на остров Занзибар, който става конституционна монархия, водена от султан. В Занзибар обаче нарастват антимонархическите настроения, изострени от социалните и национални противоречия между различните групи от населението на султаната. В резултат на това на 12 януари 1964 г. се провежда Занзибарската революция, която сваля властта на султана. Историята на Занзибарската революция е специална тема, която изисква отделен разказ. По време на революцията в Занзибар са извършени атаки срещу арабско-персийското население на острова – бившият елит на султаната. В резултат на това много араби и персийци напускат Занзибар завинаги. Провъзгласена е Народна република Занзибар и Пемба, водена от шейх Абейд Амани Каруме. Представителите на Занзибар и Пемба, страхувайки се от възстановяването на монархията от силите на неоколониалистите, влизат в преговори с Джулиъс Ниерере за обединението на Занзибар и Танганайка. На 26 април 1964 г. е провъзгласена Обединена Република Танзания. Неин президент става Джулиъс Ниерере, а вицепрезидент – Абейд Амани Каруме.

Фидел Кастро и Джулиъс Ниерере

Обединена Република Танзания, подобно на много други африкански страни, прокламира курс към изграждане на социализъм. Но за разлика от повечето страни на континента, за които социалистическата ориентация е само начин за получаване на материална помощ от Съветския съюз или Китай, в Танзания наистина е извършена сериозна работа по социалистическата модернизация на политическата и икономическата сфера на обществото. През 1967 г. Африканският национален съюз на Танганайка приема Арушската декларация, която става първият документ, отразяващ основните принципи на развитие на страната по социалистически път. Именно в Арушската декларация са формулирани за първи път основите на „социализма уджамаа“ – концепция, с която Танзания и самият Джулиъс Ниерере се свързват в продължение на много години. Уджамаа (на суахили: Ujamaa) всъщност е община. Въпреки симпатиите си към марксизма Джулиъс Ниерере е привърженик на африканската идентичност и твърди, че африканският континент се характеризира с такива форми на социална организация, които изключват капиталистическия път на развитие и се вписват перфектно в рамките на социалистическия модел. „Социализмът уджамаа“ е общински и колективистичен социализъм, който е съвременна адаптация на традиционния начин на живот на африканската селска община. Той се основава на концепцията за взаимопомощ и взаимна подкрепа, присъщи на големите общини на африканските села.

Концепцията на уджамаа се основава на следните принципи: отхвърляне на идеологията на капитализма; отричане на частната собственост върху средствата за производство и експлоатацията на човека от човека; признаване на съществуването на класи в африканското общество, но отричане на голямата роля на класовата борба в обществените отношения в африканските страни; курс на самостоятелност с ограничена чужда помощ и мобилизиране на всички ресурси на народа за изграждане на по-добро общество. Като учител Ниерере вярва, че социалното развитие се основава на човешкото желание за морално и етично подобрение и именно тези ценности той се опитва да приведе в танзанийското общество.

Не е достатъчно обаче да се приеме декларацията – тя трябва да бъде изпълнена. В Танзания започва социалистическо икономическо преструктуриране. Чуждестранните банки, промишлените предприятия и плантациите са национализирани, като в бъдеще се обмисля пълна национализация на цялата търговия на дребно. Но основните реформи трябва да се извършат в областта на селското стопанство. Танзания поема курс към колективизация на аграрния сектор, която предвижда създаването на „социалистически села“ – „виджидживия уджамаа“. В такива села не само земята, но и водоизточниците, училищата, магазините са признати за колективна собственост. Така в рамките на концепцията на Ниерере социализмът се разбира не само като начин на обществено развитие, позволяващ икономическа и социална модернизация на страната, но и като инструмент за запазване на всички положителни компоненти на традиционния африкански общински ред.

Въпреки това, докато в идеалния случай Ниерере се надява да прехвърли цялата икономика на страната върху колективистична и кооперативна основа, в действителност Танзания все още трябва да се примири с частния сектор на икономиката и дори да позволи ограничени чуждестранни инвестиции през 1977 г. Вманиачаването по традиционализма на африканската община запазва изостаналостта на селското стопанство и възпрепятства развитието на съвременните видове производство. Но въпреки това именно по време на управлението на Ниерере Танзания постига такива успехи в икономиката и социалната сфера, на които всяка страна на континента може да завиди. Като начало, като една от най-големите страни в региона, Танзания предпочита да инвестира не във военната сфера и укрепването на специалните служби, а в социалната инфраструктура.

След като става президент на независима Танганайка през 1962 г., Джулиъс Ниерере поема страна, която е изключително изостанала, с двама (!) инженери и дванадесет (!) лекари от местното население. Преобладаващото мнозинство от населението на младата Танганайка едва знае как да чете и пише – например само 50% от децата посещават начални училища, а само 5% от населението на бившата мандатна територия има общо средно образование. Като бивш учител в училище, Ниерере добре осъзнава значението на образованието за развитието на страната, така че една от първите му стъпки като ръководител на страната е да започне работа по създаването на мрежа от средни училища и осигуряването на общо средно образование. Още през 1965 г. президентът на страната, която е независима едва от четири години, успява да постигне обхват на всички танзанийски деца със седемгодишна образователна система. Откриват се колежи и институти, а талантливите младежи и девойки са изпращани в чужбина за висше професионално образование. Тази политика дава резултати. Само 15 години след независимостта си Танзания изпреварва всички останали африкански държави на юг от екватора по брой медицински работници, учители и инженери и по качество на образованието, което получават. Повечето от танзанийските специалисти са обучавани в Съветския съюз и страните от Източна Европа.

През 1977 г. на базата на Африканския национален съюз на Танганайка и Афро-ширазската партия на Занзибар е създадена нова политическа партия в страната – Чама Ча Мапиндузи – Революционната партия, която провъзгласява „социализма уджамаа“ за своя идеология. Революционната партия става единствената партия в страната, но Ниерере не се смущава за „недемократичния характер“ на еднопартийната система – той я смята за най-доброто средство срещу племенния живот – най-сериозният проблем на африканските държави. Освен борбата с племенността е зададен и векторът на борбата с корупцията. На членовете на управляващата партия, към която принадлежат всички ръководни кадри в страната, е забранено да имат повече от една заплата, повече от една къща и да притежават ценни книжа или акции на компании. Въведени са и значителни ограничения за нивото на личното потребление, тъй като според Ниерере членовете на партията трябва да бъдат пример за висок морал за останалите танзанийци.

Джулиъс Ниерере

Външната политика на Танзания също е прогресивна. Така Джулиъс Ниерере оказва огромна подкрепа на социалиста Франс-Албер Рене, който идва на власт в резултат на преврат на Сейшелските острови. През 1978-1979 г. Танзания е във война с Уганда, което води до свалянето на кървавия угандийски диктатор Иди Амин Дада. Танзанийската армия успява да победи угандийските войски, въпреки че трихиляден либийски експедиционен корпус, изпратен от Муамар Кадафи в Уганда, се бие на страната на Иди Амин. Държавата на Танзания оказва голяма помощ и на националноосвободителните движения в страните от Южна Африка, предимно в ЮАР, Мозамбик и Ангола. Трябва да се отбележи, че въпреки добрите отношения със Съветския съюз, Танзания също поддържа приятелство с Китай, освен това тя гравитира повече към китайския модел на социализъм, който се смята за по-приемлив за страните от Третия свят.

През 1985 г. 63-годишният Джулиъс Ниерере, по това време 24 години начело на държавата, доброволно се оттегля от президентския пост, а през 1990 г. подава оставка от поста на ръководител на Революционната партия. Между другото Чама Ча Мапиндузи все още е управляваща партия в Танзания, а през 2013 г. е приета в Социалистическия интернационал. След пенсионирането си бившият президент се завръща в родното си село Бутиам, където се занимава със земеделие и води живот на обикновен селянин. Но дори и след като напуска поста на държавен глава, Ниерере се радва на голямо уважение от обикновените танзанийци, които го наричат не друго, а „муалиму“ – „учител“. През 1999 г. Джулиъс Ниерере умира във Великобритания – в болница за пациенти с левкемия. В историята на Танзания той винаги остава положителна фигура, а да си президент в Африка, когото не го проклинат – това е голяма рядкост.

Автор: Илья Полонский, 2016 г.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.