„Португалският Виетнам“. Как с помощта на СССР Гвинея-Бисау постига независимост

Втората половина на ХХ век влиза в световната история като период на деколонизация. През 1950-те – 1970-те години повечето от африканските, азиатските, карибските и океанските колонии на европейските сили придобиват политическа независимост. Последната колониална империя, която упорито отказва да освободи африканските си владения, е Португалия. Тази малка европейска държава се сдобива с голям брой отвъдморски колонии от времето на Великите географски открития. До средата на ХХ век повечето от португалските колонии са в Африка – Ангола, Мозамбик, Гвинея-Бисау, Кабо Верде, Сао Томе и Принсипи. Както и в други африкански колонии, антиколониалното движение постепенно се засилва във владенията на Португалия. От народните въстания от края на XIX – началото на XX век то постепенно еволюира към по-модерни форми на национално-освободителната борба. За това отчасти способства и политиката на португалското ръководство по време на управлението на диктатора Антонио ди Оливейра Салазар.

Както е известно, Салазар се опитва на всяка цена да задържи отвъдморските колонии под португалска власт, знаейки много добре, че без тях Португалия ще се превърне в малка страна, лишена от сериозни икономически ресурси и никой няма да се съобразява с нея. Следователно португалският диктатор напълно подкрепя концепцията за лузотропикализъм. Нейният автор, бразилският философ Жилберто Фрейре, смята, че португалците са най-приспособени към общуване с тропическите народи на Африка, Азия и Южна Америка, а португалската цивилизация е мултикултурна, обединяваща представители на различни раси. В съответствие с тази концепция португалските власти се стремят да формират местен елит в колониите, който да се превърне в надеждна опора за Лисабон и да помогне за управлението на местното население. Представителите „асимиладуш“, както наричат в Португалия африканците, които приемат католицизма, знаят португалски език и възприемат португалския начин на живот и имат възможност да учат в метрополията. Всъщност това е началото на нова фаза в национално-освободителното движение на африканските колонии на Португалия. Родените в колониите, учещи в Португалия, се запознават с местните социалисти и комунисти, получават достъп до революционна литература и все повече се убеждават в несправедливостта на съществуващата колониална система. В метрополията получават образование почти всички ръководители на национално-освободителните движения в португалските колонии. Агостиньо Нето – бъдещият лидер на MPLA в Ангола, учи в медицинския факултет на известния университет в Коимбра. Друг известен анголец – Жонас Савимби, който по-късно основава UNITA, учи медицина в Лисабон. В Лисабон учат Едуардо Мондлане – един от основателите на Фронта за национално освобождение на Мозамбик (ФРЕЛИМО), и Хоакин Чисано – бъдещият президент на Мозамбик. Сред африканските студенти в Лисабон е Амилкар Кабрал, който ръководи национално-освободителната борба на народите на Гвинея-Бисау и Кабо Верде (Зелени нос).

През 1446 г. португалска експедиция, водена от мореплавателя и търговец на роби Нуну Трищан, акостира на западния бряг на Африка, близо до Зелени нос. Португалците наричат земята, която откриват, Гвинея. Самият Трищан и някои от спътниците му обаче са убити от местните жители. Само двадесет години по-късно кралят на Португалия предоставя на португалските колонизатори на Зелени нос правото да развиват гвинейските земи. През 1471 г. португалците започват да колонизират крайбрежните земи. Създадени са редица селища, най-големите от които са Кашеу и Бисау. Основа на икономиката в продължение на много векове е износът за Бразилия – за работа в захарни и тютюневи плантации – на роби, изкупувани от местните лидери. Гвинейските територии са под контрола на губернатора на Зелени нос и едва през 1879 г. е създадена отделната колония Португалска Гвинея. Въпреки това, в сравнение с Ангола и Мозамбик, Гвинея е много по-малко значима португалска колония. През 1951 г., наред с други бивши колонии, получава статут на „отвъдморска провинция“.

Амилкар Кабрал

Живеещите в Гвинея „асимиладуш“, които могат да пишат на португалски, водят европейски начин на живот и изповядват католицизъм, получават португалско гражданство. Един от тях е Амилкар Кабрал (1924-1973) – родом от град Бафата, който произхожда от заможно семейство на „асимиладуш“ от островите Кабо Верде. В Португалска Гвинея жителите от Кабо Верде винаги заемат привилегировано положение, тъй като в голяма степен усвояват португалската култура, а португалският език като цяло е техният майчин език. Амилкар Кабрал получава образование в Лисабон – във Висшия агрономически институт, след което през 1952 г. се завръща в Гвинея и получава работа като агроном във фермата Pessube. Кабрал се завръща в родината си като твърд привърженик на национално-освободителното движение – през далечната 1948 г., докато учи в Португалия, прави връзки с други африкански студенти, придържащи се към левите политически възгледи. През 1951 г., заедно с анголците Агостиньо Нето и Марио ди Андраде, Франсиско Хосе Тенрейро от Сан Томе, Амилкар Кабрал създава Центъра за африкански изследвания.

Връщайки се в Гвинея, през 1953 г. Кабрал основава Движението за национална независимост на Гвинея, към което се присъединяват главно „асимиладуш“ – интелектуалци и квалифицирани работници. През 1955 г. губернаторът на Гвинея заточава Кабрал в Ангола с право да посещава семейството си в Гвинея не повече от веднъж годишно. Но това е достатъчно за Амилкар. На 19 септември 1956 г. Амилкар Кабрал, който идва в Бисау на „посещение“, неговият полубрат Луиш Кабрал, Фернандо Фортес, Аристидис Перейра, Хулио Алмейда и Елиз Търпин основават нова политическа организация, наречена Африканска партия за независимост. От 1960 г. става известна като Африканска партия за независимост на Гвинея и Кабо Верде (португалско съкращение – ПАИГК). Щабът на новата национално-освободителна организация се намира в град Конакри – столицата на съседната Република Гвинея, бивша френска колония, която вече има политическа независимост. Президентът на Гвинея Ахмед Секу Туре се застъпва за пълната деколонизация на Африка, за развитието на приятелски отношения със Съветския съюз и подкрепя национално-освободителните движения на континента, включително Португалска Гвинея.

Първоначално Африканската партия за независимост на Гвинея и Кабо Верде има за цел да провъзгласи единна независима държава с демократична политическа система и социалистическа икономика. Постепенно ПАИГК успява да създаде обширна мрежа от свои групи и клетки както в Португалска Гвинея, така и на Зелени нос. Значителна част от партийното ръководство е съставена от мулати и „асимиладуш“ – местни жители на Зелени нос, а низовият състав са представители на народа баланте, който е един от най-големите в Португалска Гвинея. През август 1961 г. ръководството на ПАИГК обявява необходимостта от преход към въоръжена борба срещу португалското управление. В същото време партийните ръководители започват да търсят канали за достигане до съветското ръководство, за да получат помощ от Съветския съюз. Тази задача е значително улеснена от преместването на централата в Конакри (Гвинея), тъй като президентът на Гвинея Ахмед Секу Туре се придържа към просъветска линия. В края на 1961 г. Москва получава съобщение от съветското посолство в Гвинея, според което генералният секретар на ПАИГК Амилкар Кабрал иска разрешение да дойде в Съветския съюз, за ​​да се срещне с представители на съветското ръководство. В Москва решават да отидат на среща с Кабрал. Съветският съюз, заинтересован от засилването на политическото си влияние в Африка, установява връзки с ПАИГК.

Амилкар Кабрал и партизани от ПАИГК

Междувременно през 1963 г. в Португалска Гвинея избухва въоръжена партизанска война. В ПАИГК е създадено въоръжено крило – Революционни въоръжени сили на народа – ФАРП, които копират организационната структура на анголския ФНЛА. Тъй като в колонията са разположени много по-малки португалски войски, отколкото в Ангола или Мозамбик, партизаните за кратко време успяват да установят контрол над обширни райони в южната и централната част на Португалска Гвинея. Войната в Португалска Гвинея дори е наречена „Португалски Виетнам“, тъй като партизаните от ПАИГК действат в гвинейската джунгла и успешно атакуват португалските колониални сили. Успехът на партизаните е улеснен и от погрешната тактика, избрана от португалското военно командване – силите на колониалните войски (португалските въоръжени сили в чужбина) са разпръснати между отделни селища, ферми и плантации, за да ги защитят, което прави малките подразделения на португалските войски удобна цел за партизанските атаки. В същото време в Кабо Верде, където по-голямата част от населението са мулати и „асимиладуш“, не започва партизанска война срещу португалските власти. По-голямата част от населението на Кабо Верде има португалски паспорти и не желае да преследва независимост с оръжие в ръка. Този фактор впоследствие изиграва една от основните роли за по-нататъшното разграничаване на ПАИГК Гвинея-Бисау и ПАИГК Кабо Верде.

Развитието на партизанската война в Португалска Гвинея е улеснено от мащабната помощ на Съветския съюз. Москва оказва всестранна подкрепа на африканските другари. Както е известно, в Крим, в село Перевалное се намира секретният 165-и учебен център за обучение на чуждестранни военнослужещи от Министерството на отбраната на СССР. В него учат борци от революционни и национално-освободителни организации от цял ​​свят. През 1965 г. първата група от 75 бойци на ПАИГК участва в тренировъчен курс в този учебен център. В началото на 1966 г. първата група бойци напуска СССР за Гвинея. Общо, според някои източници, около 1500 гвинейски партизани преминават през учебния център в Перевалное през 12-те години на войната в Португалска Гвинея (въпреки че някои автори са убедени, че тази цифра е малко завишена).

В резултат на партизанската война през 1967 г. ПАИГК контролира две трети от територията на Португалска Гвинея. Постепенно действията на ПАИГК получават подкрепа не само от Съветския съюз, Куба, други социалистически ориентирани страни и африкански държави, но и от цялата световна общност. Така през ноември 1972 г. Съветът за сигурност на ООН официално признава ПАИГК за единствен представител на народите на Португалска Гвинея и Кабо Верде. Въпреки това португалското ръководство предприема всички възможни стъпки, за да задържи Гвинея в рамките на колониалната империя. От 1968 г. постът на губернатор на Португалска Гвинея се заема от бригаден генерал Антонио ди Спинола – един от най-талантливите португалски военни лидери, през 1967-1968 г. служи като заместник-командир на Националната републиканска гвардия, а преди това има опит в Ангола, където командва механизирана кавалерийска група. Спинола провежда политика на „африканизация“ на колониалните войски, надявайки се да се бие срещу африканците чрез ръцете на самите африканци. Двете бойни единици – батальонът на командосите и батальонът на морската пехота – са изцяло окомплектовани от африканци – местни жители на Португалска Гвинея, като африканците също служат на офицерски позиции, което е глупост за ранните колониални сили.

През 1970 г. португалските военновъздушни сили започват да използват тактиката на изгорената земя, повтаряйки американския опит от войната във Виетнам и изгаряйки с напалм гвинейската джунгла, в която се крият базите на ПАИГК. На 22 ноември 1970 г. Португалия предприема опит за въоръжена инвазия в столицата на Гвинея Конакри с цел свалянето на президента Ахмед Секу Туре, който оказва основна помощ на бунтовниците от ПАИГК. Градът е атакуван от отряд от 220 португалски десантчици, подсилени от местните противници на Секу Туре. Но атаките на португалците са отблъснати. Корабите на Военно-морския флот на СССР са изпратени на помощ на Гвинея. Действията на Португалия са осъдени и от ООН. На 20 януари 1973 г. Амилкар Кабрал, връщайки се от прием в полското посолство в Конакри, е спрян от група въоръжени мъже – негови поддръжници, които, както се оказва по-късно, работят за португалското разузнаване. Лидерът на ПАИГК е прострелян в тила. След убийството на Амилкар Кабрал, поста на лидер на ПАИГК заема неговият полубрат Луиш Кабрал (1931-2009) – счетоводител по професия.

Амилкар Кабрал и Фидел Кастро

На 25 април 1974 г. в Португалия започва Революцията на карамфилите, в резултат на която пада режимът на наследника на Салазар Марсело Каетано. Една от причините за Революцията на карамфилите са именно продължителните и кървави колониални войни, водени от Португалия в Ангола, Мозамбик и Гвинея. Новото португалско правителство разбира необходимостта от радикална промяна в парадигмата на португалската политика в Африка. Дори генерал Спинола подчертава, че настояването само за военно решение на проблема е равносилно на признаване на поражението на португалската политика на континента. Всички опити за запазване на колониалната империя чрез отстъпки за национално-освободителните движения обаче се провалят – след десетилетия на съпротива лидерите на национално-освободителните организации вече не искат и да чуят, че са част от Португалия. На 26 август 1974 г. в резултат на преговорите в Алжир Португалия се ангажира да осигури изтеглянето на всички португалски войски от Гвинея-Бисау до края на октомври 1974 г. и официално да признае независимостта и правителството на страната. На 10 септември 1974 г. е официално призната политическата независимост на Република Гвинея-Бисау. От 1973 г. до 1980 г. постът на председател на Държавния съвет на републиката заема Луиш Кабрал. На 14 ноември 1980 г. обаче в страната се извършва безкръвен преврат. Цялото „мулатско“ ръководство на ПАИГК, начело с Луиш Кабрал, е отстранено от власт, а Жоао Бернардо Виейра, по прякор „Команданте Нино“, става новият глава на страната. Под негово ръководство през 1981 г. ПАИГК окончателно се отказва от идеята за обединяване на Гвинея Бисау и Кабо Верде.

Автор: Илья Полонский, 2016 г.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.