„Черните пантери“: ФБР ги нарича най-опасният противник на американската държава

Расовите разделения винаги са били един от най-сериозните вътрешнополитически проблеми за Съединените американски щати. Въпреки факта, че расовата дискриминация срещу афроамериканското население формално е нещо от миналото, в действителност колосалните различия в нивото и качеството на живот между „бялото“ и „черното“ население на Съединените щати продължават и днес. Освен това недоволството на афроамериканците от социалния им статус е причина за постоянни вълнения и бунтове. По-често формален повод за бунтове става поредният акт на реален или въображаем произвол на полицията по отношение на лице с тъмен цвят на кожата. Но дори при такъв повод като убийството на афроамериканско „момче от улицата“ от полицай, е невъзможно да се съберат хиляди хора за бунтове, ако хората, разбира се, не са толкова раздразнени от социалното си положение, че са готови да се бунтуват по всякаква причина и дори да рискуват живота си, само и само да изкарат всичките си негативни емоции и цялата си омраза. Такъв е случаят в Лос Анджелис, във Фъргюсън и много други американски градове. По свое време Съветският съюз пропуска прекрасна възможност да отслаби сериозно Съединените щати, като стимулира и подкрепя афроамериканското национално-освободително движение.

Расовата сегрегация и борбата на афроамериканците за техните права

Все още живи и дори не толкова стари са американските граждани, живеещи в режима на истинска расова сегрегация, който съществува в Съединените щати до 1960-те години. В онези години, когато американските информационни ресурси обвиняват Съветския съюз в нарушаване на човешките права, в самата „цитадела на демокрацията“ има жестока дискриминация въз основа на цвета на кожата. Афроамериканците не могат да посещават „бели училища“, а в градския транспорт в Монтгомъри, Алабама, първите четири реда седалки са запазени за „белите“ и афроамериканците не могат да седят на тях, дори и да са празни. Нещо повече, афроамериканците са длъжни да отстъпят местата си в градския транспорт на всеки „бял“ независимо от възрастта и пола на последния и своята възраст и пол. Въпреки това с развитието на антиколониалното движение в света, самосъзнанието на чернокожото население на Съединените щати нараства. Втората световна война, по време на която стотици хиляди чернокожи войници се бият в редиците на американската армия и също като техните „бели“ колеги проливат кръв, изиграва важна роля в желанието на афроамериканците за равенство с „белите“. Връщайки се в родината си, те не разбират защо не заслужават същите права, с които се ползват „белите“ граждани, включително и тези, които не воюват. Един от първите примери за демонстративна съпротива срещу расовата сегрегация е актът на Роза Паркс. Тази жена, която работи като шивачка в Монтгомъри, не отстъпва мястото си в автобуса на „бял“ американец. За това деяние Роза Паркс е арестувана и глобена. Също през 1955 г. в Монтгомъри полицията арестува още пет жени, две деца и голям брой афроамериканци. Цялата им вина е идентична с постъпката на Роза Паркс – те отказват да отстъпят мястото си в градския транспорт на расова основа. Ситуацията с возенето в автобусите на град Монтгомъри е разрешена с помощта на бойкот – почти всички чернокожи и мулати, живеещи в града и щата, отказват да използват обществения транспорт. Бойкотът е подкрепен и широко разгласен от Мартин Лутър Кинг – известният лидер на афроамериканското движение. През декември 1956 г. законът за сегрегация в автобусите в Монтгомъри е отменен. Дискриминацията срещу афроамериканците в средните и висшите учебни заведения обаче не изчезва никъде. Освен това сегрегацията се запазва на обществените места. В Олбани, Джорджия, през 1961 г. афроамериканското население, по инициатива на Мартин Лутър Кинг, се опитва да проведе кампания за прекратяване на сегрегацията на обществени места. В резултат на разпръскването на демонстрацията полицията арестува 5% от общия брой на всички чернокожи жители на града. Що се отнася до гимназиите, дори след като чернокожите деца получават официално разрешение да ги посещават от висшите власти, местните власти и расистките организации създават всякакви пречки за афроамериканците, в резултат на което е просто опасно да се изпращат деца на училище.

На фона на борбата на афроамериканското население срещу сегрегацията, която се провежда в много отношения под влиянието на пацифистките идеи на Мартин Лутър Кинг, се наблюдава постепенна радикализация на афроамериканската младеж. Много млади хора са недоволни от политиката на Мартин Лутър Кинг и другите лидери на антисегрегационното движение, защото я смятат за твърде либерална и неспособна да доведе до реална промяна в социалното и политическото положение на чернокожото население. В афроамериканското движение се появяват две основни парадигми, които определят идеологията и политическата практика на конкретните движения и организации. Първата парадигма – интеграционистка – се състои в искането за равни права на „белите“ и „черните“ американци и интеграция на чернокожото население в американското общество като негов пълноценен компонент. Произходът на интеграционистката парадигма се формира през 1920-те години в „Харлемския ренесанс“ – културно движение, което води до разцвета на афроамериканската литература през първата половина на ХХ век и помага за подобряване на възприятието от страна на „бялото“ население на САЩ по отношение на афроамериканците. Именно в съответствие с интеграционистката парадигма Мартин Лутър Кинг и неговите поддръжници извършват своята дейност в Движението за граждански права. Интеграционистката парадигма подхожда на конформистката част от афроамериканското население на Съединените щати, фокусирана върху „включване“ в обществения и политически живот на страната без радикални трансформации и по мирен начин. Тази позиция обаче не удовлетворява интересите на значителна част от афроамериканската младеж, по-специално – представителите на радикално настроените социални низини, които не вярват във възможността за „системна интеграция“ на чернокожото население в обществено-политическия живот на Съединените щати.

„Черен радикализъм“

Радикалната част от афроамериканците се обединява около националистическата или сегрегационистката парадигма и се застъпва за изолация от „бялото“ население на Съединените щати и за запазването и развитието на африканските компоненти на афроамериканската култура. През 1920-те години тази позиция намира отражение в дейността на Маркъс Мосия Гарви и неговото движение за връщане на афроамериканците в Африка – растафарианството. Към националистическата парадигма на афроамериканското движение могат да се припишат и „черните мюсюлмани“ – влиятелната общност „Нация на исляма“, която обединява частта от афроамериканците, решили да приемат исляма като алтернатива на християнството – религията на „белите робовладелци“. Голямо влияние върху развитието на националистическата парадигма на афроамериканското движение оказват концепциите на африканските теоретици, на първо място – теорията на негритюда – уникалността и изключителността на африканските народи. Произходът на концепцията на негритюда идва от сенегалския писател, поет и философ Леополд Сидар Сенгор (след това става президент на Сенегал), роденият в Мартиника поет и писател Еме Сезер и роденият във Френска Гвиана поет и писател Леон-Гонтран Дамас. Същността на концепцията на негритюда тук се крие в признаването на африканската цивилизация като самобитна и самодостатъчна, която не се нуждае от подобрение чрез заемане на европейската култура. В съответствие с концепцията на негритюда на африканския манталитет е присъщ приоритетът на емоциите, интуицията и специалното чувство за „съпричастност“. Именно съпричастността, а не желанието за знания, както е при европейците, е в основата на африканската култура. Последователите на концепцията на негритюда вярват, че африканците имат специална духовност, която е чужда и неразбираема за човек, възпитан в европейската култура. Възниквайки като философско и литературно движение, негритюдът постепенно се политизира и формира основата на множеството концепции на „африканския социализъм“, които се разпространяват на африканския континент след началото на процеса на деколонизация. През 1960-те години много представители на афроамериканското движение, които споделят ориентациите на националистическата парадигма, се запознават с ляворадикалните политически концепции, които преобладават през този период сред американската студентска младеж. Така антиимпериалистическите и социалистическите лозунги навлизат в политическата фразеология на афроамериканските националисти.

Раждането на „пантерите“: Боби и Хюи

Робърт Сийл

През октомври 1966 г. в Оукланд група радикални афроамерикански младежи основават Партията на черните пантери за самоотбрана, която е предопределена да се превърне в една от най-известните радикални политически организации в историята на САЩ. В основата на „Черните пантери“ стоят Боби Сийл и Хюи Нютон – двама млади мъже, които споделят идеите на „черния сепаратизъм“, т.е. тази националистическа парадигма в афроамериканското движение, която е спомената по-горе. Струва си да разкажем малко за всеки от тях. Робърт Сийл, по-известен като Боби Сийл, е роден през 1936 г. и по време на създаването на „Черните пантери“ е вече на тридесет години. Родом от Тексас, той се мести с родителите си в Оукланд като дете и на 19-годишна възраст се присъединява към Военно-въздушните сили на Съединените щати. Въпреки това три години по-късно Сийл е изгонен от армията заради лоша дисциплина, след което получава работа като резач на метал в едно от предприятията на аерокосмическата промишленост, завършвайки успоредно с това средното си образование. След като получава диплома за средно образование, Сийл влиза в колеж, където учи за инженер и в същото време разбира основите на политическите науки. Докато учи в колежа, Боби Сийл се присъединява към Афроамериканската асоциация (ААА), която говори от позицията на „черния сепаратизъм“, но самия него го привлича повече маоизмът. В редиците на тази организация той се запознава с Хюи Нютън – вторият съосновател на Партията на черните пантери.

Хюи Нютън

Хюи Пърси Нютън е само на 24 години през 1966 г. Той е роден през 1942 г. в семейството на селскостопански работник, но бедният му произход не убива естествения порив на Нютон да учи. Той успява да се запише в оукландския Мерити Колидж, след което посещава юридическия факултет в Сан Франциско. Подобно на много от връстниците си, Хюи Нютън участва в дейността на младежки черни банди, краде, но не изоставя обучението си и се опитва да изразходва средствата, получени по престъпен начин, за образованието си. Именно в колежа се среща с Боби Сийл. Подобно на Боби Сийл, Нютън симпатизира не толкова на „черния расизъм“, към който са склонни много представители на дясното, националистическо крило на афроамериканското движение, колкото на радикалната левица. По свой начин Хюи Нютън е уникален човек. Той успява да съчетае „тежкия“ образ на „момче от улицата“, склонно към престъпления, подложено на такива социални пороци на по-ниските класи като алкохолизъм и наркомания, с постоянната жажда за знания, с желанието да направи живота на своите съплеменниците по-добър – поне така, както това подобрение го разбира самият Хюи Нютън и другарите му по революционна организация.

Малкълм Екс, Мао и Фанон – трима вдъхновители на „Черните пантери“

В същото време идеите на Малкълм Икс – легендарният афроамерикански лидер, чието убийство през 1965 г. става една от формалните причини за създаването на Партията на черните пантери за самоотбрана, оказват голямо влияние върху обществено-политическите й позиции. Както е известно, Малкълм Екс е застрелян от черни националисти, но много афроамерикански политици обвиняват американските специални служби в убийството на Малкълм, защото само те, по мнението на другарите на убития, имат полза от физическото унищожаване на изключително популярния радикален оратор в афроамериканската среда. В началото на политическата си кариера Малкълм Литъл, който взима псевдонима „Екс“, е типичен „черен сепаратист“. Той се застъпва за най-твърдата изолация на чернокожото население на Съединените щати от „белите“ и отхвърля доктрината за ненасилие, пропагандирана от Мартин Лутър Кинг. По-късно обаче, задълбавайки се в изучаването на исляма, Малкълм Екс прави хадж в Мека и пътуване до Африка, където под влиянието на арабски политици, принадлежащи към бялата раса, се отдалечава от примитивния черен расизъм и се преориентира към идеята за интернационалистично обединение на „черните“ и „белите“ срещу расизма и социалната дискриминация. Очевидно активисти на „Нацията на исляма“ – най-голямата организация, придържаща се към идеите на „черния сепаратизъм“, го убиват заради отхвърлянето на идеите за „черен расизъм“. Именно от Малкълм Екс „Черните пантери“ заимстват ориентацията към насилствена съпротива срещу расизма и въоръжена борба срещу потисничеството на афроамериканското население.

Партията на черните пантери първоначално се формира не само като националистическа, но и като социалистическа организация. Нейната идеология се формира под влиянието както на „черния сепаратизъм“ и негритюда, така и на революционния социализъм, включително маоизма. Симпатията на „Черните пантери“ към маоизма се корени в самата същност на революционната теория на председателя Мао. Концепцията на маоизма е по-подходяща от традиционния марксизъм-ленинизъм за възприемане от потиснатите маси в страните от „третия свят“. Тъй като афроамериканците всъщност са „третият свят“ в американското общество, намирайки се в изключително неравностойно социално положение и представляващи многомилионна маса от хронично безработни или временно наети хора, маоисткото разбиране за революцията в най-голяма степен отговаря на реалните интереси на „Черните пантери“. Значението на концепциите за пролетарска революция и диктатура на пролетариата едва ли би могъл да се обяснени на младите чернокожи от бедните квартали на американските градове, тъй като мнозинството от тях никога няма постоянна работа и не може да се идентифицира с работническата класа. Концепцията за създаване на „освободени райони“ би могла да бъде приложена от „Черните пантери“, поне в южните щати, където в някои населени места афроамериканците представляват преобладаващото мнозинство от населението. Освен маоистката литература, лидерите на „Черните пантери“ изучават и труда на Ернесто Че Гевара върху партизанската война, който също играе значителна роля за формирането на политическите възгледи на активистите на организацията.

Франц Фанон

Идеологията на „Черните пантери“ е силно повлияна от идеите на Франц Фанон (1925-1961) – една от най-значимите фигури в африканското национално-освободително антиколониално движение от средата на ХХ век. Прави впечатление, че самият Франц Фанон е човек от смесен произход. Родом от Мартиника, френска колония в Карибско море, която се превръща в един от центровете на афрокарибското национално възраждане, той е афромартинец по баща, а по майка има европейски (елзаски) корени. По време на Втората световна война Фанон служи във френската армия, участва в освобождението на Франция и дори е награден с Военен кръст. След войната Франц Фанон получава висше медицинско образование в Лионския университет, изучавайки едновременно философия, и се среща с редица видни френски философи. По-късно се включва в национално-освободителната борба на алжирския народ и става член на Фронта за национално освобождение на Алжир. През 1960 г. той дори е назначен за посланик на Алжир в Гана, но горе-долу по същото време Фанон се разболява от левкемия и заминава за лечение в Съединените щати, където умира през 1961 г., доживявайки само до 36 години. Според политическите си възгледи Фанон е последователен привърженик на антиколониалната борба и пълното освобождаване на африканския континент, както и на афроамериканското население от потисничеството на колонизаторите и расистите. Програмната работа на Франц Фанон е книгата “Проклятието на заклеймените”, която се превръща в истинско ръководство за действие на много активисти на „Черните пантери“. В този си труд Фанон подчертава „очистващата” сила на насилието, възхвалявайки въоръжената борба срещу колонизаторите. Според Фанон този момент е много важен за разбирането на същността на идеологията на афроамериканския (и африканския като цяло) политически радикализъм, защото именно чрез смъртта потиснатият („негърът“) осъзнава края на потисничеството – в края на краищата, колонизаторът, расистът, потисникът може просто да бъде убит и тогава неговото превъзходство се разсейва… Така Фанон отстоява приоритета на насилието в борбата срещу колониализма и расизма, тъй като вижда в него средство за освобождаване на потиснатите от робското съзнание. „Черните пантери“ прегръщат идеите на Фанон за насилието и затова се провъзгласяват за въоръжена партия, фокусирана не само върху обществените и политически дейности, но и върху въоръжената борба срещу враговете на афроамериканския народ и срещу „реакционните сили“ в рамките на самото афроамериканско движение.

Патриоти от черните квартали

Лидерите на „Черните пантери“ се смятат за предани маоисти. Политическата програма на партията, наречена „Програма от десет точки“, включва следните тези: „1) Ние се стремим към свобода. Искаме да имаме правото сами да определяме съдбата на чернокожата общност; 2) Стремим се към пълна заетост на нашите хора; 3) Стремим се да сложим край на експлоатацията на черната общност от капиталистите; 4) Стремим се да осигурим на хората си достойни жилища, подходящи за обитаване от хората; 5) Искаме да предоставим на нашите хора образование, което може напълно да разкрие истинската природа на културния упадък на бялото американско общество. Искаме да се поучим от нашата истинска история, така че всеки чернокож да знае истинската си роля в съвременното общество; 6) Ние се застъпваме за това всички чернокожи граждани да бъдат освободени от военна служба; 7) Ние сме ангажирани с незабавното прекратяване на полицейската бруталност и несправедливото убийство на чернокожи граждани; 8) Ние се застъпваме за освобождаването на всички чернокожи затворници в градските, окръжните, щатските и федералните затвори; 9) Ние изискваме съдбата на чернокожите обвиняеми да я решават граждани равни на техния социален статус, както е предписано в Конституцията на САЩ; 10) Искаме земя, хляб, жилище, образование, облекло, справедливост и мир“. Така исканията от национално-освободителен характер се съчетават в програмата на „Черните пантери“ със социалните искания. Тъй като активистите на „Черните пантери“ „завиват наляво“ и също отхвърлят идеите за „черен сепаратизъм“, те си позволяват възможността за сътрудничество с „белите“ революционни организации. Между другото в Съединените щати също се появява и партията на „Белите пантери“, въпреки че не достига нивото на слава, численост или мащаб на дейност на своя „черен“ модел за подражание. „Белите пантери“ са създадени от група леви американски студенти след взаимодействие с „Черните пантери“. Последните, запитани от белите студенти как може да се помогне на афроамериканското освободително движение, отговарят – „създайте бели пантери“.

Активистите на „Черните пантери“ създават свой собствен уникален стил, печелейки световна слава и спечелвайки симпатиите на афроамериканската радикална младеж за десетилетия напред. Емблема на организацията е черната пантера, която никога не атакува първа, а се защитава до последно и унищожава нападателя. Партията приема специална униформа – черни барети, черни кожени якета и сини якета с изображение на черна пантера. Числеността на партията за две години достига две хиляди души, а клоновете й се появяват в Ню Йорк – в Бруклин и Харлем. Към „Черните пантери“ се присъединява най-политически активната афроамериканска младеж, която симпатизира на революционните социалистически идеи. Между другото в младостта си майката на известния рапър Тупак Шакур Афени Шакур (истинско име – Елис Фей Уилямс) взима активно участие в организацията. Именно благодарение на революционните възгледи на майка си световноизвестният рапър получава името си – Тупак Амару – в чест на известния лидер на инките, който се бори срещу испанските колонизатори. Името на момчето, което е родено през 1971 г., идва по съвет на „Другаря Джеронимо“ – Елмър Прат, един от лидерите на „Черните пантери“, който е част от най-близкото обкръжение на Афени Шакур и става „кръстник“ на Тупак. Кръстница на Тупак е Асата Олугбала Шакур (истинско име – Джоан Байрон) – легендарна терористка от Партията на черните пантери, която участва в престрелка с полицията през 1973 г. и е осъдена на доживотен затвор за убийството на полицай през 1977 г. Асата Шакур има късмета да избяга от затвора през 1979 г., а през 1984 г. се премества в Куба, където живее повече от тридесет години. Прави впечатление, че американските специални служби все още поставят Асата Шакур в регистъра на най-опасните терористи въпреки почтената възраст на жената – шестдесет и осем години.

Тъй като „Черните пантери“ се позиционират като политическа партия на афроамериканското население, претендираща за революционно освобождение на жителите на гетото, в партията са въведени позиции по образец на правителствените. Робърт Сийл става председател и министър-председател на партията, а Хюи Нютън става министър на отбраната. Именно в подчинението на смелия Хюи Нютън се намират въоръжените бойци на „Черните пантери“, чиито задачи са да защитават черните квартали от произвола на американската полиция.

Бойците на „Черните пантери“ следват с колите си полицейските патрули, като самите те не нарушават правилата за движение и се държат така, че от гледна точка на закона към тях няма и най-малки претенции. Като цяло полицията се превръща в основен враг на „Черните пантери“. Като всеки младеж от социално неблагоприятните райони, основателите и активистите на „Черните пантери“ мразят полицията от детството си и сега към тази юношеска омраза се добавя идеологическата мотивация – в края на краищата репресивният механизъм на американската държава се асоциира именно с полицията, включително и в неговите расистки прояви. В лексикона на „Черните пантери“ полицията получава името „свине“ и оттогава техните афроамерикански бойци не ги наричат ​​по друг начин, което много ядосва полицаите. В допълнение към борбата с полицейския произвол „Черните пантери“ решават да сложат край на престъпните деяния в афроамериканските квартали, най-вече – трафикът на наркотици. Търговията с наркотици, според партийните лидери, носи смърт на чернокожото население, така че тези афроамериканци, които участват в нея като дилъри, са разглеждани като врагове на освобождението на афроамериканското население. Освен това „Черните пантери“ се опитват да се докажат в организирането на социални инициативи, по-специално – организират благотворителни столове, където могат да се хранят представители на афроамериканското население с ниски доходи.

Фредрика Нютън, съпругата на Хюи Нютън, припомня в интервю с репортери, че „Черните пантери“ „искаха прекратяване на сегрегацията и дискриминацията при заетостта, изграждаха социални жилища, така че жителите на бедните квартали да имат приличен подслон. Протестирахме срещу полицейската бруталност и произвола на съдилищата, а също така наемахме автобуси, за да отведем бедни роднини на посещение при затворниците. Никой от нас не получаваше пари за работата – храната за бедните и средствата за благотворителност събирахме малко по малко. Между другото измислената от нас „Програма за закуски“ се разпространи в цялата страна. Ние бяхме първите, които казахме през 1970-те, че децата не могат да учат нормално, ако не са нахранени сутрин. И така, в една от църквите в Сан Франциско хранехме децата всяка сутрин, а правителството ни послуша и направи училищните обяди безплатни“ (А.Анищук. Черная пантера в макияже. Интервью с Фредрикой Ньютон — вдовой Хью Ньютона // http://web.archive.org/).

Елдридж Клийвър

Елдридж Клийвър става министър на информацията в Партията на черните пантери. Ролята му в организирането на „Черните пантери“ е не по-малко значима от тази на Боби Сийл и Хюи Нютон. Елдридж Клийвър е роден през 1935 г. и по време на създаването на партията е 31-годишен мъж със значителен житейски опит. Родом от Арканзас, който по-късно се премества в Лос Анджелис, Клийвър се занимава с младежки банди от юношеските си години. През 1957 г. е арестуван за няколко изнасилвания и вкаран в затвора, където написва няколко статии, пропагандиращи идеите на „черния национализъм“. Клийвър излиза едва през 1966 г. Естествено, човек с подобни възгледи не остава настрана и подкрепя създаването на Партията на черните пантери. В партията той се занимава с връзките с обществеността, но като всички активисти участва в „патрулирането“ по улиците на афроамериканските квартали и сблъсъците с полицията. Робърт Хътън (1950-1968) става касиер на Партията на черните пантери. По време на създаването на партията той е само на 16 години, но младежът бързо печели престиж дори сред по-възрастните си съмишленици и са му поверени финансовите дела на организацията. Боби Хътън става един от най-активните членове на партията и участва в много демонстрации, включително в известната акция срещу забраната за носене на огнестрелно оръжие на обществени места.

„Война с полицията“ и упадък на партията

През 1967 г. Хюи Нютон е арестуван по обвинение в убийство на полицай и вкаран зад решетките. 22 месеца по-късно обаче обвиненията срещу „министъра на отбраната на Черните пантери“ отпадат, тъй като се оказва, че полицаят най-вероятно е застрелян по погрешка от свои колеги. Хюи Нютон е освободен. Въпреки това през 1970 г. повечето от структурните звена на „Черните пантери“ в американските градове вече са разбити от полицията. Факт е, че когато Мартин Лутър Кинг е убит през април 1968 г., „Черните пантери“, които като цяло се отнасят към него без особена симпатия, решават да си отмъстят. В крайна сметка Мартин Лутър Кинг е либерален пацифист, интеграционист, но все пак и борец за равенството на чернокожите. По време на престрелка с полицията 17-годишният ковчежник на „Черните пантери“ Боби Хътън е застрелян. Друг водещ активист на „Пантерите“ – Елдридж Клийвър, успява да емигрира и да намери убежище първо в Алжир, след това във Франция и Куба. Боби Сийл получава четири години затвор. През август 1968 г. се случват престрелки между „Черните пантери“ и полицията в Детройт и Лос Анджелис, а по-късно – престрелки в Индианаполис, Детройт, Сиатъл, Оукланд, Денвър, Сан Франциско и Ню Йорк. Само през 1969 г. са арестувани 348 партийни дейци. През юли 1969 г. полицията атакува офисите на „Черните пантери“ в Чикаго, участвайки в едночасова престрелка с тях. През декември 1969 г. в Лос Анджелис избухва петчасова битка между полицията и „Черните пантери“, където властите отново се опитват да закрият местния офис на афроамериканската партия. До края на 1970 г. са арестувани 469 активисти на „Черните пантери“. През това време десет активисти са убити при стрелба. Трябва да се отбележи, че освен бойците на „Черните пантери“, жертви на 48 стрелби са и 12 полицаи. Въпреки това Хюи Нютън не губи надежда за възраждането на предишната сила на движението. През 1971 г. той пътува до Китай, където се среща с представители на китайското комунистическо ръководство.

През 1974 г. Нютън има жестока кавга с Боби Сийл, след което в резултат на обсъждане охраната на Нютън пребива жестоко Сийл с камшик, след което последният е принуден да се подложи на медицинска помощ. През 1974 г. Хюи Нютън отново е обвинен в убийство, след което е принуден да се укрие в Куба. Социалистическото правителство на Куба се отнася със симпатия към „Черните пантери“, така че Хюи Нютън успява да остане на острова до 1977 г., след което се завръща в Съединените щати. През 1980 г. той получава докторска степен от Калифорнийския университет с докторска дисертация на тема „Войната срещу пантерите: изследване на американската репресия“. През 1982 г. Партията на черните пантери престава да съществува. По-нататъшните съдби на нейните лидери и водещи дейци се развиват по различен начин. Хюи Нютон преосмисля стратегическите грешки на движението, обобщава близо двадесетте години от борбата на „Черните пантери“, като е активен в областта на афроамериканската обществена благотворителна дейност. На 22 август 1989 г. Хюи Пърси Нютън е убит. Както в случая с Малкълм Екс, лидерът на „Черните пантери“ е застрелян не от бял расист или полицай, а от афроамериканският наркодилър Тайрън Робинсън, който е част от съперничеща лява група, наречена „Черно партизанско семейство“. За това престъпление Робинсън получава 32 години затвор. Боби Сийл се оттегля от активна политическа дейност и се заема с литература. Написва собствена автобиография и готварска книга, рекламира сладолед и през 2002 г. започва да преподава в университета Темпъл във Филаделфия. Елдридж Клийвър се отказва от активната политическа дейност още през 1975 г., завръщайки се в Съединените щати от изгнание. Написва книгата „Душа в лед“, в която разказва за бойната си младост и очертава обществено-политическите си възгледи. Клийвър умира през 1998 г. в медицински център на 63-годишна възраст. Елмър Прат (1947-2011), известен още като „Джеронимо“, кръстник на рапъра Тупак Шакур, е освободен от американски затвор през 1997 г., след като излежава 27 години затвор, бидейки осъден за отвличане и убийство през 1972 г. на гражданката Каролин Олсън. След освобождаването си Елмър Прат се занимава с правата на човека, емигрира в Танзания, където умира от сърдечен удар през 2011 г.

Мумия Абу-Джамал

Доживотен затвор излежава в американски затвор Мумия Абу-Джамал. Тази година той „мина“ шестдесет. Преди да приеме исляма, Мумия Абу-Джамал се нарича Уесли Кук. През 1968 г., на 14-годишна възраст, Мумия Абу-Джамал се присъединява към „Черните пантери“ и оттогава участва активно в тяхната дейност до 1970 г., когато напуска редиците на партията и започва да завършва изоставения по-рано училищен курс на образование. След като получава образованието си, Мумия Абу-Джамал работи като радиожурналист и в същото време работи като таксиметров шофьор. През 1981 г. е арестуван по обвинение в убийство на полицай. Въпреки факта, че няма преки доказателства, а самият полицай е застрелян при много странни обстоятелства, Мумия Абу-Джамал е осъден на смърт, която по-късно е заменена с доживотен затвор. Почти 35 години Мумия Абу-Джамал е в американски затвор – сега е на 61 години, а влиза в затвора на 27-годишна възраст. През десетилетията, прекарани в затвора, Мумия Абу-Джамал придобива световна слава и се превръща в символ на борбата за освобождение на политическите затворници и несправедливо осъдените от американското правосъдие. Неговите портрети могат да се видят на митинги и демонстрации в подкрепа на политическите затворници в много страни по света, да не говорим за факта, че в афроамериканската среда Мумия Абу-Джамал се превръща в истинска „икона“ на движението: рапъри посвещават песни на него, а почти всеки афроамерикански младеж знае името му.

Идеологията и практическата дейност на „Черните пантери“ оказват голямо влияние не само върху по-нататъшната история на афроамериканското освободително движение, но и върху афроамериканската култура като цяло. По-специално, много бивши активисти на „Черните пантери“ са в челните редици на движението на гангстерския рап в афроамериканската музикална култура. Книгата на Хюи Нютън „Революционно самоубийство“ е много популярна сред радикалните младежи в много страни по света – и не само сред афроамериканците и африканците. За самата Партия на черните пантери са заснети няколко филма, написани са научни, публицистични и художествени книги.

Известно е, че в наше време в Съединените американски щати съществува Нова партия на черните пантери – политическа организация, която се провъзгласява за идеологически наследник на класическите „Черни пантери“ и също така се фокусира върху защитата на правата и свободите на чернокожото население на Съединените щати. След сензационните събития във Фъргюсън, където избухват бунтове след убийството на млад афроамериканец от полицията, които са потушени само с помощта на въоръжени части на Националната гвардия, представителят на Новата партия на черните пантери Кристъл Мухамад казва, според РИА Новости, че афроамериканците се надяват на руска подкрепа, тъй като само с помощта на Русия е възможно да се предаде на Съвета за сигурност на ООН истината за истинското положение на афроамериканското население в Съединените щати. Междувременно подкрепата за афроамериканското национално движение – поне морална и информационна – би била много полезна за Русия, тъй като би осигурила допълнителни козове в политическата конфронтация със САЩ, би дала възможност да се посочи на „защитниците на правата на човека“ крещящото несъвършенство на собствената им политическо-правна система, в която дискриминацията срещу афроамериканците не е елиминирана и до днес.

Автор: Илья Полонский, 2015 г.

Публикувано в САЩ

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.