Либийската революция и нейният лидер

Никога не е грях да помниш добрия човек и неговите дела. Тази статия ще се фокусира върху човек, починал от мъчителна смърт. Името му все още се произнася от някои с омраза, а от други с неприкрито уважение и дори възхищение. Това е Муамар Кадафи – човекът, който направи един от най-удивителните социално-политически експерименти в съвременната история. Изминаха години от свалянето и подлото убийство на Муамар Кадафи, но Либия все още е в разгара на гражданска война между кланови и племенни групи, фундаменталистки групи и обикновени бандити. Това, което се случва днес в Украйна, до голяма степен е резултат от либийските събития. Освен това Муамар Кадафи прогнозира подобно развитие на събитията, анализирайки външната политика на Украйна, ориентирана към Запада и интеграцията в НАТО. Опитът от либийската революция и трагичния край на уникалния социално-политически експеримент на Кадафи не престават да бъде актуални и днес.

Предпоставки за либийската революция

Страна с древна и богата история, Либия е под чуждо иго повече от веднъж. Египтяните са заменени от гърците, гърците от римляните, а римляните от арабите. През XVI век турците започват да владеят Либия. Турското владичество, в което може да се включи и епохата на местната династия Караманли, продължава до 1912 г., когато Турция губи войната от Италия и отстъпва и двете провинции на Либия на Рим – Триполитания и Киренайка. Но въпреки факта, че формално Либия става италианска колония, партизанската война срещу колонизаторите продължава още двадесет години на нейна територия.

По време на Втората световна война Либия се превръща в арена на битките между итало-германските войски и армиите на съюзниците. След края на войната Либия престава да бъде италианска колония, но бившите господари са заменени от нови претенденти за северноафриканските земи. Крайбрежните провинции са окупирани от британците, а френските войски нахлуват в южната провинция Фезан от Френска Екваториална Африка. Независимостта на страната е официално провъзгласена едва на 24 декември 1951 г. За нейн владетел е одобрен крал Идрис I – представител на влиятелния род Сенуси в Либия.

Либийското кралство обаче остава независимо на хартия. Всъщност чуждият капитал продължава да доминира в страната – американски, английски, френски, италиански. Кралската армия се обучава от чуждестранни военни съветници, чужденците всъщност предопределят вътрешната политика на монархията. Откритите тук петролни запаси, ако са се отразили на нещо, то е било върху благосъстоянието на кралското семейство и редица благороднически семейства. Преобладаващото мнозинство от либийците продължава да живее в бедност, лишено от благата на цивилизацията, реалните права и свободи. Сред хората нараства недоволството от кралския режим, а най-яркият израз на протестните настроения е радикално настроената младеж. Много млади либийци през онези години са впечатлени от скорошното сваляне на монархията в съседен Египет. Под влияние на събитията в Египет в Либия се появяват нелегални групи, състоящи се от ученици и студенти, а след това – от млади военни. Една от първите нелегални младежки опозиционни групи се появява в края на 1950-те години в гимназията в град Себха. Нейн организатор и идеолог е 16-годишният ученик Муамар ал-Кадафи.

Житейският път на водача на революцията

Муамар ал-Кадафи е роден на 13 септември 1942 г. в семейство на араби бедуини, които бродят на тридесет километра от голямото либийско село Сирт. Семейството на Мохамед Абу Меняр и съпругата му Айша имат шест деца. Никой не знае как да чете и пише и никой не изпитва специална нужда от образование. Само Муамар от ранна възраст осъзнава необходимостта от ученето, тъй като е умно дете над годините си. На девет години той е изпратен в началното училище в Сирт, чийто шестгодишен курс усвоява само за четири години. Решавайки да продължи обучението си, Муамар отива в Себха – столицата на провинция Фезан, където постъпва в средното училище. Там той започва своя път като революционер, мислител и политически лидер.

Още на петнадесетгодишна възраст младият Кадафи започва упорито да се интересува от политическите проблеми. Така в местен вестник в раздела с писмата през 1957 г. е публикувано писмо от ученика Муамар ал-Кадафи, в което той задава два въпроса – каква е съдбата на петимата алжирски лидери, арестувани от френските власти, и каква е съдбата на петрола, намерен в недрата на Либия. Разбира се, от проправителствения вестник не отговарят на бунтовните въпроси на младежа. Въпреки това през 1959 г. в Себха е създадена нелегална организация. Членовете й разпространяват листовки, организират демонстрации срещу колониализма и империализма. Най-мащабната демонстрация се провежда на 5 октомври 1961 г. в подкрепа на революцията в съседен Алжир. Муамар ал-Кадафи е арестуван и скоро изключен от училището заради политическа неблагонадежност.

Без смисъл да остава в Себха Кадафи се премества в Мисурата, където през 1963 г. успешно завършва местния лицей. По това време нелегалната организация съществува като напълно оформена политическа единица. Като основно направление на практическата дейност нейните участници избират влизането в кралската армия, за което се изисква да получат военно образование. Кадафи и неговият най-близък приятел и сътрудник Абдел Салам Джелуд, както и редица други млади нелегални бойци, постъпват в Кралския военен колеж в Бенгази. Паралелно с обучението си във военния колеж, Кадафи посещава лекции по история във вечерния отдел на факултета по изкуствата на университета в Бенгази, където се среща с политически активни представители на гражданската студентска младеж. Именно през този период се осъществява окончателното формиране на ядрото на нелегалната организация с антиколониална ориентация.

Свободни офицери

През 1964 г. на морския бряг край село Толмейта се провежда първият конгрес на организацията на младите опозиционери. Решено е организацията да бъде наречена „Свободни офицери юнионисти социалисти“ (съкратено – ОСОЮС) – според трите съставни части на девиза „Свобода, единство (на арабската нация), социализъм“. Основното ядро ​​на организацията е съставено от млади военни – курсанти във военния колеж, сержанти и младши офицери от либийската кралска армия. Повечето от участниците са на по едва двадесет години.

Първостепенна задача е развитието на структурата на организацията и проникването на нейните членове във всички подразделения и служби на въоръжените сили. Впоследствие Рифи Али Шериф, участник в либийската революция, си спомня: „Във всеки военен лагер имахме поне двама офицери-доносници. Интересувахме се от оръжията на подразделенията, списъците на офицерите, техните характеристики, настроението на личния състав“. През 1965 г., когато Муамар ал-Кадафи и неговите приятели завършват Кралския военен колеж и получават офицерски звания и назначения във войската, ОСОЮС вече е сериозна и разклонена нелегална организация.

Муамар ал-Кадафи

Кадафи получава лейтенантски пагони и е изпратен в свързочни войски, разположени във военния лагер Гар-Юнес на 4 км. от Бенгази. Другарите на Кадафи от организацията също получават назначения в различни подразделения на бронетанковите и инженерните войски. След като стават офицери, членовете на организацията получават по-широки възможности за развитие на нелегалната борба. Паралелно с агитацията във военните подразделения се установяват контакти с гражданската младеж. Въпреки това студентите и младите интелектуалци, поради по-слабата си организираност, играят по-малко значима роля в подготовката на действията, отколкото военните.

През август 1968 г. в Геминис, близо до Сирт, се провежда среща на ръководителите на ОСОЮС. Решено е да се създадат два основни нелегални центъра на организацията – в Триполи и в Бенгази. Разпределени са основните отговорности на ръководителите на звената в нелегалната организация. Капитанът от инженерните войски Абдел Салам Джелуд оглавява тайния център в Триполи, а армейският следовател Могарейф – центърът в Бенгази. Също така се определят отговорници за ключовите области на работа в организацията. Мустафа ал-Харуби е назначен като отговорник за събирането на данни за армейските подразделения, оръжията, обучението и дейността на военното контраразузнаване и полицията; отговорници за организирането на връзките между нелегалните центрове са Авад Хамза и Рифи Али Шериф, за работата сред цивилните и курсантите – Мухамад Наджм, за идеологическата работа сред младите офицери – Башир Хавади, за придобиването на оръжие и организацията на нелегалните складове – Мухтар Герви.

Кадафи и неговите сътрудници обръщат голямо внимание на създаването на нелегални складове, в които са събрани значително количество боеприпаси, картечници, пистолети и пушки. Анализирани са настроенията сред офицерите и войниците от военните подразделения, дислоцирани в Триполи и Бенгази, и е взета предвид възможността за тяхното участие в действията на страната на революционерите или на страната на кралския режим.

Революцията на 1 септември

На 1 септември 1969 г. революционните сили, разделени на четири отряда, предприемат едновременен поход във всички големи градове на Либия. Практически без да срещнат съпротива от полицията, жандармерията и кралската гвардия, революционерите превземат двореца на престолонаследника, радиоцентъра и държавните служби. Крал Идрис ал-Сенуси, който по това време се намира в Турция, не може да повярва, че властта му в страната е приключила. Престолонаследникът обаче абдикира и жандармерията, която кралят смята за своя опора и най-надеждна въоръжена част, също не се противопоставя на революционерите. Опитите на краля да получи помощ от американското и британското правителства също са неуспешни. Либия е обявена за република. За да се ръководи страната, е създаден Революционен команден съвет (РКС) под председателството на Муамар ал-Кадафи – по това време двадесет и седем годишен капитан в свързочните войски.

Практически от първите дни на революцията младите офицери, дошли на власт в тази изостанала северноафриканска страна, се впускат в фундаментални промени в политическия и икономически живот на страната. Историкът Анатоли Захарович Егорин в книгата си „Либийската революция“ отбелязва, че „В нито една друга арабска страна през постколониалния период армейските офицери, завзели властта, не са извършили толкова дългосрочни дълбоки трансформации, както в Либия“. Муамар Кадафи веднага дава да се разбере, че събитията от 1 септември 1969 г. са истинска революция, а не просто военен преврат, с който е толкова богата историята на повечето африкански държави. 1 септември 1969 г. става ден на революцията, която проправя пътя за изграждането на коренно различно общество.

Говорейки на митинг на 16 септември 1969 г., Муамар Кадафи казва: „Революцията не се преструва, че нейното ръководство е съсредоточено само в ръцете на Революционния команден съвет или министрите. Лидерството трябва да бъде дадено на народа, който ще стане върховната власт с последната дума. Прехвърлям на народа отговорността и правото да управлява държавата. Давам на народа възможността да развие философията на революцията“. Отхвърляйки капиталистическия път на развитие, младата либийска република започва да търси своя път – пътя на изграждане на общество, основано на принципите на свободата, ислямския социализъм, социалната справедливост и единството. През 1970 г. всички военни бази на чужди армии на територията на Либия са премахнати.

На 21 юли 1970 г. е издаден указ за национализация на имуществото на италианските колониалисти, а през октомври 35 хиляди италианци напускат Либия. Подлежи на конфискация и имуществото на кралското семейство, натрупано през годините на експлоатация на природните богатства на страната. През 1971-1974 г. чуждестранните петролни компании са национализирани. Така петролът – основният природен ресурс на Либия – започва да носи печалба не на чуждестранните милионери, а на либийския народ.

Джамахирия

Септемврийската революция е прогресивна, освобождавайки либийския народ от колониалната зависимост на роби. Но в нея има и друга подробност, която я отличава от другите антиколониални революции в африканските и азиатските страни. Факт е, че именно Кадафи, може би единственият от лидерите на развиващите се страни и в света като цяло, се решава на уникален експеримент за създаване на политически модел на абсолютна демокрация, всъщност включващ прехвърляне на цялата власт на народа. Кадафи не се ограничава до банални антиколониални мерки – национализиране на чужди компании, експулсиране на чуждите граждани и освобождаване на територията на страната от чуждите военни бази. Той предприема мащабни политически реформи, които напълно променят облика на Либия през следващия половин век.

Намирайки се в постоянно теоретично търсене, Муамар Кадафи в началото на 1970-те години започва да формира основите на Третата световна теория, която той очертава в три части от известната си „Зелена книга“. Съдържанието на „Зелената книга“ предполага, че светогледът на лидера на либийската революция е силно повлиян от европейските социалистически тенденции, и то не марксистки, а по-скоро анархосиндикалистки. Съвременният историк Сайд Гафуров прави паралели между възгледите на Муамар Кадафи, отразени в „Зелената книга“, и идеологията на анархизма. Между другото, Кадафи нарежда да се преведат произведенията на руските революционери Михаил Бакунин и Пьотър Кропоткин на арабски, очевидно виждайки в тях известна идеологическа близост към собствените си възгледи. Според Гафуров общото във възгледите на Пьотър Кропоткин и Муамар Кадафи е, че именно противоречието между държавната форма на управление и обществото, народните маси, и двамата теоретици смятат като ключов фактор за повечето социални проблеми. В „Зелената книга“ Муамар Кадафи набляга на изкуствената природа на държавата, която според либийския лидер няма нищо общо с истинските стремежи на човечеството.

През 1976 г. Арабският социалистически съюз – масова обществена организация, която подкрепя революционния курс на населението на страната, се трансформира в Общ народен конгрес (ОНК), създаден на териториална и индустриална основа. На 2 март 1977 г. на сесия на Общия народен конгрес са приети следните основни принципи на народната власт:
1. готовност на либийския народ да защитава свободата си и да подкрепя всички потиснати народи по света;
2. борба за такъв социализъм, който да осигури частна и публична собственост;
3. борба за защита правата на либийските граждани срещу традиционните форми на управление: лична, семейна, племенна, партийна и класова;
4. борба за арабско единство.

Във връзка с приемането на Декларацията за установяване на власт на народа, Либийската арабска република е преименувана и получава името Социалистическа Народна Либийска Арабска Джамахирия (СНЛАД). Терминът „Джамахирия“ е въведен в оборота на световната политическа философия от Муамар Кадафи, който може да се преведе от арабски като „демокрация“. Всъщност Джамахирията може да се разглежда като форма на пряка демокрация, когато хората упражняват властта чрез масови народни конгреси, народни комитети и профсъюзи, обединени в Общия народен конгрес. Обичайният държавен апарат в Джамахирията всъщност е ликвидиран, а орган на ръководството в интервалите между сесиите на Общия народен конгрес става избраният от тях генерален секретар.

Формирането на народния конгрес е извършено, както вече е отбелязано по-горе, на индустриална и териториална основа. Във всяко населено място се образуват местни народни конгреси, обединяващи всички граждани от мъжки и женски пол, навършили 18 години. В периода между заседанията на местните народни конгреси функциите на ръководството се изпълняват от народните комитети, чиито членове се избират измежду най-достойните и компетентни представители на народния конгрес. В същото време самият Муамар Кадафи запазва само неофициалната титла лидер на либийската революция, като се отказва от официалните държавни постове.

Заводите – на трудовите колективи

Освен политическите реформи, Муамар Кадафи се обръща и към социално-икономическите трансформации в живота на либийското общество. Във втората част на „Зелената книга“, посветена на икономическите аспекти на Третата световна теория, той твърди, че системата на наемния труд е само модифицирано робство. Изказвайки се против частната собственост върху средствата за производство и срещу експлоатацията на наемния труд от частни предприемачи, Кадафи, за разлика от съветските лидери, не прави отстъпки и за държавната собственост. Служителите на държавните предприятия, според Кадафи, са същите наемни работници като служителите на частните предприятия, тъй като работят не за себе си, а за собственика. Само при държавните предприятия държавата действа като съвкупен капиталист чрез държавната и фабричната бюрокрация.

В началото на септември 1978 г. в Либия стартира кампания за трансформиране на държавните и частните предприятия в народни предприятия. Това трябва да стане чрез прехвърляне на средствата за производство и управлението на функциите директно в ръцете на работниците и служителите. На митинг Кадафи призовава либийците „да заграбят фабриките и предприятията, да ликвидират съществуващата администрация, бюрократична в държавата и експлоататорска в частния сектор, да създадат на нейно място народна администрация измежду работниците и да поемат управлението на производството в собствените си ръце“. Към 15 октомври 1978 г. 320 държавни и частни предприятия, включително текстилна фабрика, завод за електрически кабели и циментови заводи, преминават в ръцете на работническите колективи. В отнетите предприятия висшите ръководни органи провъзгласяват общи събрания на работниците и служителите – Първичен народен конгрес. Неговите функции са да одобрява общата посока на развитие и дейността на предприятията, да разглежда проектобюджетите, да разработва предложения за модернизиране на структурата на предприятията. За прякото управление на предприятията и производствения процес измежду най-достойните и технически компетентни работници и служители са сформирани народни комитети, в които, в зависимост от броя на служителите на конкретното предприятие, влизат от трима до десет делегати на трудовия колектив в предприятието.

Въоръжен народ

Друга важна задача в контекста на политическите и икономически трансформации в Либия е радикалната модернизация на въоръжените сили на страната и нейната военна политика. В условията на живот във враждебна империалистическа среда защитата на завоеванията на революцията се превръща в свещен дълг за всеки гражданин на Либия. Още в първите дни на революцията нейните лидери ясно дават да се разбере, че отсега нататък армията, полицията и органите за сигурност на либийската държава напълно ще променят облика си. Ако в кралска Либия въоръжените сили са предназначени преди всичко за потушаване на собствения й народ и неговите протестни действия, то в Джамахирията основната задача на въоръжените сили на страната е да защитават страната и народа от външна империалистическа агресия.

Муамар Кадафи предлага концепцията за „въоръжен народ“, според която в Либия е създадено истинско народно опълчение, обединяващо всички жители на страната на възраст 14-35 години, независимо от пола и социалния статус. Всеки опълченец преминава военна подготовка и се смята за задължен за военна служба. С население от три милиона души, числеността на въоръжените сили на Джамахирията достига 100 хиляди военнослужещи.

В същото време Либия през годините на управлението на Кадафи не се ограничава до чисто отбранителни мерки. Джамахирията е активна в подкрепа на революционните и националноосвободителните движения във всички части на планетата. Може би след Съветския съюз и Китай Либийската Джамахирия е най-активният съюзник на всички видове „червени“ и националноосвободителни бунтовнически движения. В различни периоди Ирландската републиканска армия, палестинските националноосвободителни организации, партизанските фронтове на Судан, Еритрея, Чад, Западна Сахара, Намибия, Сомалия и Филипините използват помощта на Муамар Кадафи и народа на Либия. За тази подкрепа Муамар Кадафи е обвинен от западните политици и медии в спонсориране на международния тероризъм, като по някаква причина забравят да добавят, че американските, британските и френските специални служби са също толкова активни в доставката на пари и оръжия, в обучението и подкрепата на други партизани и терористи само от организации с „правилна“ (за Запада) идеологическа ориентация.

Муамар Кадафи дълго време остава най-видният политически авторитет за целия африкански континент, ползвайки се със заслужено уважение и симпатия от страна на ръководителите на много африкански държави. Идеологията на „Зелената книга“ и Третата световна теория оказват определено влияние върху политиката на такива западноафрикански страни като Бенин по времето на управлението на Матийо Кереку, Буркина Фасо по времето на управлението на „капитана на достойните хора“ Томас Санкар и Гана по времето на управлението на Джери Роулингс. Те заимстват много от моделите на политическата и икономическата структура на Либийската Джамахирия, опитвайки се да модернизират собствените си страни по либийски образец. Кадафи обаче е също толкова ревностно мразен не само от Запада, но и от арабските консервативни монархии в Персийския залив. Той има и доста напрегнати отношения с независими от американската политика страни от Близкия изток, включително Иран и Сирия. Иран вижда Кадафи като съперник за влияние в ислямския свят, в антиамериканския лагер и след това не съумява да прости на Кадафи завоя на последния в отношенията със САЩ и Израел.

През годините на управлението на Кадафи ислямът е издигнат в Либия до ранга на национална идеология. Дори знамето на страната в ерата на Джамахирията е чисто зелено платнище. Самият Кадафи редовно се позовава на ценностите на исляма в своите статии и речи, но ислямът в неговото разбиране се различава значително от тези идеи за него, които се култивират в западните медии. Въпреки че Кадафи по всякакъв начин подчертава ислямския характер на революцията, той е не по-малко непримирим към фундаменталистите, отколкото към американските империалисти. Според Кадафи консервативният фундаментализъм дърпа арабските страни в миналото, възпрепятствайки тяхното естествено развитие и затова е толкова полезен за американския и европейския капитал, който подкрепя много радикални фундаменталистки движения в арабските страни. В крайна сметка именно феодалните монархии от Персийския залив в продължение на много десетилетия са най-близките стратегически съюзници на Съединените щати и Великобритания в арабския свят. В крайна сметка именно те изиграват една от ключовите роли в отприщването на кървава война в Либия, унищожаването на Джамахирията и коварното убийство на Муамар Кадафи.

Фактическото изравняване на правата на жените е голямо постижение на либийската революция. Въпреки че формално либийките получават всички граждански права по време на управлението на крал Идрис ал-Сенуси, в действителност те продължават да остават в домашно робство и не могат ефективно да използват формалното равенство. Привърженик на равенството на жените, Муамар Кадафи се застъпва за моногамията, като твърди, че мюсюлманинът трябва да се задоволява с една жена в съвремието. Революцията отваря нови, недостъпни по-рано, възможности за жените в Либия. Либийските жени получават достъп до правителството, като стават пълноправни членове на народните конгреси и народните комитети. Те получават правото да служат във въоръжените сили на Джамахирията. На практика в нито една страна в света, с изключение на постоянно воюващите Израел, КНДР и Либийската Джамахирия, момичетата и жените не са призовавани на военна служба в мирно време. В Либия обаче те изпълняват военна служба наравно с мъжете и именно от жените е сформирана елитната гвардия, която осъществява личната защита на Муамар Кадафи. Красивите момичета в униформи с цвят каки и с пурпурни барети, които служат за защита на либийския лидер, неведнъж го спасяват от опити за убийство от страна на фанатици-фундаменталисти или агенти на американските специални служби.

На жизнения стандарт на либийците през годините на Джамахирията може само да се завижда. Революционните трансформации в страната коренно променят нейното лице. Реализирана е програма за изграждане на удобни и достъпни жилища, благодарение на която хиляди либийци се преместват от палатките в апартаментите. В страната е въведено безплатно медицинско обслужване, а болестите, характерни за бедната Либия по време на монархията, са практически елиминирани. Естествено, през годините на Джамахирията образованието също е безплатно – и училищното, и висшето. Броят на студентската младеж в Джамахирията е многократно по-висок от общия брой на студентите и учениците в кралска Либия.

Смъртта на Джамахирията и нейния лидер

Въпреки многобройните постижения и половинвековния опит на удивителен социален експеримент в някога изостаналата Либия, полковник Кадафи трябва да стане свидетел на трагичния крах на делото на живота си и да стане жертва на онези, които унищожават една независима и някога просперираща държава. Възможно е населението на страната да се окаже недостойно за човек, пожертвал целия си живот на олтара на неговия просперитет. Либийската революция не успява да доведе до радикална промяна в социалната структура на старото либийско общество, която неизбежно се появява, когато ситуацията ескалира по време на началото на масовите протести в страната. В случая с Либийската Джамахирия племенните разделения, клановостта и корупцията, присъщи на много африкански и азиатски държави, изиграват фатална роля не по-малко от многобройните външнополитически грешки на Кадафи.

Високият стандарт на живот, осигурен от политиката на Кадафи в Либийската Джамахирия, води до разпадането на либийското общество. Всъщност то губи чертите на революционно общество от мобилизационен тип и се превръща в аналог на западното консуматорско общество. В същото време спецификата на политическия режим в Либия все още е различна от европейските държави и либийската младеж, която има достъп до Интернет и е била в Европа, се стреми да свали „диктатора“, така че животът в страната започва да прилича на „европейска приказка“. „Кървавият Майдан” в Либия, който води до фактическото унищожаване на тази страна като независим участник в световната политика, е резултат от тази „западнизация” на либийското общество, прекалено облагодетелствано от неговия лидер на революцията. Въпреки революционната идеология, дадена на обществото, в действителност в Либия няма сериозни забрани, с помощта на които Кадафи да може да ограничи западното влияние в страната. Той не се стреми да ги въведе, тъй като в последните години от управлението си разчита на установяването на дългоочаквания мир във външнополитическите отношения със САЩ и Западна Европа, надявайки се, че Барак Обама – „синът на Африка“ – ще се превърне във фигура, която ще направи радикален обрат в отношенията на САЩ и Запада с арабския свят и със страните от африканския континент.

Но Муамар греши. Опитите на Кадафи да флиртува с европейските държави в крайна сметка не му носят никаква полза. В стремежа си да осигури добросъседски отношения с европейските лидери, либийският полковник вярва в тяхната „цивилизованост“, че те няма да съборят така предателски съществуващата политическа система в Либия, хвърляйки страната в бездната на безсмисленото кръвопролитие. Днес тази Либия, построена от Кадафи и неговите сътрудници, вече не съществува. Муамар и повечето от неговите истински и лоялни поддръжници загиват, отчаяно съпротивлявайки се на опитите на „опозицията“ и нейните американо-европейски господари да унищожат либийската държавност. За съжаление „полковникът на пустинята“ и неговите войници не успяват да защитят независимостта на родината си, което никога няма да намали заслугите му при провеждането на грандиозния революционен експеримент в Либия.

Автор: Илья Полонский

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.