Сандинистката революция в Никарагуа и свалянето на проамериканския режим

На 19 юли 1979 г. в Никарагуа в резултат на революционно въстание е пометена проамериканската диктатура на генерал Анастасио Сомоса. Оттогава този ден традиционно се отбелязва в тази малка страна като официален празник. Това не е изненадващо, тъй като през годините на своето царуване Сомоса толкова „извлича“ никарагуанския народ и подкопава и без това слабата икономика на тази централноамериканска държава, че сандинистките революционери, донесли дългоочакваното освобождение от неговото управление, до днес се радват не само на заслуженото уважение от страна на гражданите в страната, но са и на власт в републиката.

Страна между океаните

Никарагуа е малка държава. Населението й към 2013 г. едва надхвърля 6 милиона души, а територията, разположена между два световни океана – Тихия и Атлантическия (Карибско море), също е малка – 129 494 квадратни километра – осигурява на страната далечното 95-о място по площ сред страните по света. Населението на Никарагуа включва преди всичко индианци и потомци от смесени индианско-испански бракове – метиси.

Проект за Никарагуанския канал

Въпреки малкия си размер, Никарагуа има интересна история, пълна със значими събития. В много отношения историята на тази малка държава е една голяма война за национално освобождение, осеяна с десетилетия на диктаторски режими с всичките им присъщи недостатъци – политическа реакция, корупция, бандитизъм, бедност на огромното мнозинство от населението и икономическо поробване на страната от чужди, предимно американски, корпорации…

Никарагуанското крайбрежие е открито от Христофор Колумб през 1502 г., но колонизацията му от испанските конкистадори започва едва двадесет години по-късно. През 1523 г. земите на бъдещата Никарагуа са включени в испанските владения в Америка като аудиенция Санто Доминго, по-късно (през 1539 г.) – подчинена на Панама, а след това – на генерал-капитанство Гватемала.

Трябва да се отбележи, че за разлика от много други испански колонии в Латинска Америка, съдбата на Никарагуа не се развива добре. Тук живее значително индианско население, което изобщо не е възхитено от действията на колонизаторите и постоянно вдига антиколониални въстания. Освен това самите колониални губернатори, използвайки ниското значение на Никарагуа за испанската корона и свързаното с това невнимание към колонията, периодично се опитват да се отделят от метрополията.

В крайна сметка през 1821 г., почти 300 години след испанската колонизация, Никарагуа обявява независимост от испанската корона – първоначално като част от Мексиканската империя, а след това като част от Съединените провинции на Централна Америка. Тази държава съществува от 1823 до 1840 г. и включва територията на днешните Гватемала, Хондурас, Никарагуа, Ел Салвадор, Коста Рика, както и изчезналия щат Лос Алтос (който включва част от територията на съвременна Гватемала и мексиканския щат Чиапас). Въпреки това Испания официално признава Никарагуа като независима държава едва през 1850 г.

През почти двестагодишната история на своя суверенитет Никарагуа многократно става обект на агресия от страна на Съединените американски щати. Всъщност Съединените щати няма да анексират територията на централноамериканска държава с изостанала икономика и бедно индианско население, но са щастливи да експлоатират природните ресурси на Никарагуа. И така, през 1856-1857 г. страната е управлявана от американския авантюрист Уилям Уокър, който с отряд наемници превзема Никарагуа и установява там режим, който подкрепя южните робовладелски щати на САЩ. Впоследствие Уокър е застрелян в Хондурас заради дейността си срещу централноамериканските държави, но много по-опасни сили следват авантюриста в Централна Америка.

От 1912 г. до 1933 г., повече от двадесет години, територията на Никарагуа е под окупацията на Съединените американски щати. С въвеждането на войските си на територията на суверенната държава американското ръководство преследва като основна цел на окупацията възпрепятстването на плановете за изграждане на Никарагуанския канал от всяка друга държава, освен САЩ. Американските морски пехотинци са въведени на територията на Никарагуа, чиито подразделения остават тук до 1933 г., предизвиквайки възмущението на патриотичната част от населението.

Сандино – селският генерал

Никарагуанската революция от 1979 г. често се нарича Сандинистка, въпреки че самият Аугусто Сандино отдавна е мъртъв по времето, когато се състои. Сандино е за Никарагуа като Боливар за Венецуела или Боливия, като Хосе Марти за Куба. Национален герой, чието име отдавна се е превърнало в национален символ. Аугусто Сесар Сандино произхожда от селско семейство, метис, и в младостта си прекарва пет години в изгнание в съседните Хондурас, Гватемала и Мексико, укривайки се от полицейско преследване за покушение срещу мъж, който е обидил майка му. Най-вероятно именно по време на престоя си в Мексико Сандино се запознава с революционните идеи и се прониква от техния освободителен потенциал.

Аугусто Сандино

След изтичане на давността за извършеното от него престъпление, той се връща в Никарагуа, работи в мина и се интересува от политическата ситуация в родната си страна. По това време Никарагуа е под американска окупация в продължение на 13 години. Много никарагуански патриоти не харесват настоящата ситуация, особено след като проамериканският режим пряко възпрепятства икономическото развитие на страната и обрича населението й на бедност. Сандино, млад и активен човек, още повече заинтересован в емиграция от революционните идеи, постепенно започва да събира около себе си привърженици, които също споделят възмущението му от американското управление в родната му страна.

Аугусто Сандино е на тридесет и една години, когато през 1926 г. вдига бунт срещу проамериканското правителство на Никарагуа. Начело на партизански отряд, Сандино се впуска в „герилята“ – партизанска война срещу правителствените сили и американските окупатори. Много селяни, интелектуалци и дори представители на богатите слоеве от населението, недоволни от американското господство в политическия и икономическия живот на страната, започват да се присъединяват към редиците на сандинисткото движение. Отрядът на Сандино, наброяващ няколкостотин, нанася няколко поражения на именитите американски морски пехотинци.

Трябва да се припомни, че по това време на територията на Никарагуа е разположен морски експедиционен корпус на САЩ, наброяващ 12 хиляди души, освен това най-малко осем хиляди души наброяват въоръжените сили на страната, лоялни на проамериканския режим. Въпреки големия си брой обаче, проамериканското правителство така и не успява да се справи със селските отряди на Аугусто Сандино в продължение на няколко години. Уникалността на лидерския талант и организационните умения на младия селянин, който няма никакво военно образование и дори опит в армията като обикновен войник, е подчертана от много от неговите съвременници и изследователи на историята на сандинисткото движение през следващите години.

Бунтовническата армия на Сандино е съставена основно от селяни – доброволци, но сред нейните командири има много „революционери – интернационалисти“, които пристигат в щаба на Аугусто от цяла Латинска Америка. С това партизанската война на Сандино прилича на кубинската гериля, която също привлича много доброволци от всички латиноамерикански държави. В бунтовническата армия Сандино се бие заедно със салвадорския революционер Фарабундо Марти, бъдещият лидер на венецуелските комунисти Густаво Мачадо, доминиканеца Грегорио Хилберт, известен с организирането на съпротива срещу десанта на американски морски пехотинци в родината му.

За да подобри ефективността на никарагуанската армия в борбата срещу бунтовниците, американското военно командване решава да трансформира традиционните въоръжени сили на страната в Национална гвардия. Обучението на офицери и войници от Националната гвардия също се извършва от американски инструктори. Въпреки това през 1927-1932 г. бунтовниците на Сандино успяват да водят успешни военни действия срещу Националната гвардия и до 1932 г. половината от територията на страната е под контрола на бунтовниците. Освен на проамериканското правителство и контингента от американски морски пехотинци, Сандино също обявява война на американските индустриални компании, които експлоатират територията на Никарагуа. На първо място става дума за такива чудовища като United Fruit Company, специализирана в монополизирането на земеделска земя в Централна Америка. По време на една от операциите бунтовниците на Сандино залавят и застрелват 17 американски мениджъри на United Fruit Company.

Американското ръководство обявява награда от 100 хиляди долара за главата на Аугусто Сандино. Въпреки това избухването на икономическата криза в САЩ и нарастващото партизанско движение в самата Никарагуа принуждават американците на 2 януари 1933 г. да изтеглят войските си от Никарагуа. Освен това в самите Щати започват масови антивоенни демонстрации и много конгресмени се чудят относно законността на използването на подразделения от въоръжените сили на САЩ за военни операции извън страната без надлежното разрешение на законодателната власт. Така всъщност Сандино става освободител на страната от американската окупация. И толкова по-трагичен и несправедлив е неговият край – той е заловен и застрелян от лидера на Националната гвардия Анастасио Сомоса, който за много години става едноличен владетел на Никарагуа.

„Трима дебелаци“ по никарагуански

Режимът на клана Сомоса може да се нарече едно от най-противоречивите диктаторски управления в историята на човечеството. Въпреки това за разлика от Хитлер или Мусолини, „тримата дебелаци“ на Сомоса, които се сменят един след друг на власт в Никарагуа, дори не са способни да създадат силна държава. Тяхното кредо започва и свършва с кражбата на всякакви държавни средства, монополизирането на всички сфери на икономическата дейност, способни да генерират всякакви доходи, както и демонстративното свръхпотребление на луксозни стоки.

Анастасио Сомоса Гарсия

Анастасио Сомоса-старши открито симпатизира на режима на Адолф Хитлер и се опитва да го приложи, дори когато „господарите“ на Сомоса – Съединените американски щати – влизат във Втората световна война срещу нацистка Германия. Американците обаче нямат друг избор, освен да се примирят с лудориите на своята „марионетка“, тъй като последната представлява интерес за тях, позволявайки им да плячкосват националното богатство на Никарагуа, свободно да използват територията на страната в интерес на Съединените щати, а освен това той яростно мрази комунизма и Съветския съюз, в който Съединените щати от онези години виждат основната опасност за себе си.

През 1956 г. Анастасио Сомоса е смъртоносно ранен от поета Ригоберто Лопес Перес, член на младежки кръг, чиято цел е да отърве Никарагуа от диктатора. Въпреки усилията на американските лекари Сомоса умира, но диктаторският режим, който създава, продължава да съществува. „По наследство“ властта в страната премина към най-големия син на Анастасио Сомоса Луис Сомоса Дебайле. Последният не се различава много от баща си, тъй като е не по-малко садист и корумпиран.

Управлението на клана Сомоса в Никарагуа продължава 45 години. През това време Анастасио Сомоса Гарсия, големият му син Луис Сомоса Дебайле и най-малкият син – Анастасио Сомоса Дебайле се сменят. По време на управлението на клана Сомоса Никарагуа остава марионетна държава по отношение на Съединените американски щати. Всяка политическа опозиция в страната е потушена, а режимът провежда особено силни репресии срещу комунистите.

Когато революцията триумфира в Куба и революционерите начело с Фидел Кастро идват на власт, именно на територията на Никарагуа са създадени тренировъчни лагери за обучение на кубинските „контрас“, които трябва да бъдат използвани в борбата срещу правителството на Кастро. Всички от Сомоса се страхуват ужасно от комунистическата заплаха и затова виждат опасност в победата на кубинската революция, преди всичко, за политическите си позиции в Никарагуа, знаейки много добре, че подобно събитие не може да не предизвика брожения в цяла Латинска Америка.

Социално-икономическата ситуация в Никарагуа по време на управлението на клана Сомоса е впечатляваща. Значителна част от населението на страната остава неграмотна, има много висока детска смъртност, широко разпространени са всякакви инфекциозни заболявания. Почти всеки пети никарагуанец страда от туберкулоза. Естествено, общият стандарт на живот на населението на страната е изключително нисък. Плазмата се превръща в една от основните стоки, изнасяни от Никарагуа през тези десетилетия. Никарагуанците са принудени да продават кръв, тъй като режимът на Сомоса не им предоставя никаква друга възможност да печелят пари.

Многобройната хуманитарна помощ, изпратена до Никарагуа от международни организации и дори от Съединените щати, е почти открито ограбена от клана Сомоса и неговите доверени хора от ръководството на Националната гвардия и полицията. Единственото нещо, в допълнение към собственото си забогатяване, на което Сомоса обръща внимание, е да засили силовия потенциал на Националната гвардия и другите паравоенни формирования, с помощта на които кланът се защитава от възможни народни вълнения. Силите за сигурност на Сомоса функционират с пряката подкрепа на американските разузнавателни служби, а техните офицери са обучени в американски учебни центрове.

Показателно е, че дори католическите духовници като цяло възприемат негативно диктатурата на Сомоса. Много от тях участват активно в опозиционното движение. Между другото, именно Никарагуа се превръща в един от центровете на разпространение на т.нар. „теология на освобождението“ – направление в католическото богословие, което се застъпва за съчетаването на християнските ценности с идеологията на борбата за социална справедливост. В отговор на дейността на революционно настроените свещеници режимът на Сомоса засилва политическите репресии, включително срещу представители на църквата, но репресиите само ядосват селските маси от никарагуанското население, за които авторитетът на свещеника винаги означава много. Естествено, преследването на свещеници от националните гвардейци неизбежно води до актове на отмъщение от страна на селяните, изтласквайки последните в редиците на бунтовническите отряди.

Сандинистката революция и крахът на диктатурата

В същото време идеологическите наследници на Аугусто Сандино, които ненавиждат американския империализъм и неговите марионетки от клана Сомоса, дълго време водят партизанска война срещу режима. През 1961 г. никарагуанските патриоти, които са в изгнание в Хондурас, създават Сандинисткия фронт за национално освобождение (СФНО), който играе ключова роля в освобождаването на страната от проамериканския режим. Сандинистите включват привърженици на различни течения в социалистическата и комунистическата мисъл – от просъветски комунисти до привърженици на идеите на Ернесто Че Гевара и Мао Дзедун. Обучението на основателите на СФНО се извършва от кубински революционери, които смятат за свой дълг да осигурят идеологическа, организационна и финансова подкрепа на всички революционни социалистически движения в Латинска Америка, независимо от специфичните идеологически различия.

Лидерът на СФНО Карлос Фонсека Амадор попада в затвора няколко пъти – не само в Никарагуа, но и в Коста Рика. Създава първия си революционен кръг през 1956 г., обединявайки тогава малкото млади последователи на марксизма (по време на управлението на Сомоса произведенията на К. Маркс, Фр. Енгелс и други представители на марксистката и в по-широк план – на всяка социалистическа мисъл, са забранени в Никарагуа).

Карлос Фонсека Амадор

Интелектуалецът Фонсека не само пише книги, излагайки собствените си политически възгледи, но и лично участва във военни действия. Арестуван е многократно – през 1956 г., 1957 г., 1959 г. и 1964 г. И всеки път след освобождаването на Фонсека, той се връща към ежедневните си дейности – организиране на антиамериканска нелегална среда в Никарагуа.

През август 1969 г. Фонсека и неговият другар Даниел Ортега, който в момента е настоящ президент на Никарагуа, отново са освободени от затвора, след като СФНО взима за заложници американски граждани и иска да бъдат разменени за тях политическите затворници. След посещение в Куба, Фонсека се завръща в Никарагуа, за да ръководи партизанското движение, но е заловен от Националната гвардия и брутално убит на 7 ноември 1976 г. Отсечените ръце и главата на Карлос Фонсека са предадени лично на диктатора Анастасио Сомоса.

Проамериканският садистки генерал обаче не може дълго да се наслаждава на собствената си сила и безнаказаност. По-малко от три години след бруталното убийство на Фонсека, Сандинисткият фронт за национално освобождение започва офанзива срещу позициите на режима в цялата страна. На първо място, бунтовниците организират атаки срещу казармите и командните пунктове на Националната гвардия в цяла Никарагуа. В същото време партизански отряди атакуват земята на семейство Сомоса, което привлича подкрепата на селяните, които бързат да завземат земята за ползване. Сандинистите убиват началника на щаба на Националната гвардия Перес и убиват много други видни офицери от Националната гвардия, както и политически лидери на режима. В градовете на Никарагуа избухват множество въстания на градските низши класи, които завземат цели квартали, над които полицията губи контрол. В същото време стартира радиостанцията „Сандино“, която излъчва на територията на Никарагуа. Така режимът на Сомоса губи монопола си в информационното пространство на страната.

Дори въвеждането на военно положение в Никарагуа вече не може да спаси Сомоса. На 17 юли 1979 г. диктаторът напуска страната с цялото си семейство, краде парите и изравя труповете на баща си и по-големия си брат, които иска да спаси от подигравките на народа. Но само година и два месеца след прибързаната му „евакуация“, на 17 септември 1980 г. Анастасио Сомоса е убит в парагвайската столица Асунсион. По колата на бившия диктатор се стреля от гранатомет, а след това „въпросът е решен“ с автомати. Както става известно по-късно, по заповед на ръководството на Сандинисткия фронт за национално освобождение неговата екзекуция е извършена от бойците на аржентинската Революционна армия на народа – местна ляворадикална бунтовническа организация.

Така Сандинистката революция побеждава, превръщайки се във втория, след Кубинската революция, пример за успешно идване на антиимпериалистически сили на власт в една латиноамериканска страна по революционен път. В Съединените американски щати победата на Сандинистката революция в Никарагуа е възприета като ужасно геополитическо поражение, сравнимо с Кубинската революция.

Трябва да се отбележи, че за седемнадесет години ожесточена партизанска война, която от 1962 г. до 1979 г. е водена от сандинистите срещу режима на Сомоса, повече от 50 хиляди никарагуанци загиват, стотици хиляди губят домовете си, а повече от 150 хиляди души са принудени да напуснат Никарагуа. Стотици представители на никарагуанската интелигенция и хиляди обикновени хора са измъчвани до смърт в затворите на проамериканския режим или „изчезват“, като в действителност са убити от специалните служби или проправителствените въоръжени формирования на наказателните сили.

Но дори и след победата, сандинистите се изправят пред сериозен проблем в лицето на съпротивата от страна на „контрас“ – въоръжени отряди от наемници, обучени и спонсорирани от Съединените американски щати и нападащи територията на Никарагуа от съседните Хондурас и Коста Рика, където проамериканските правителства остават. Едва през 1990-те години „контрас“ постепенно прекратяват терористичната си дейност, което се свързва преди всичко с края на Студената война и, както изглежда тогава на американските лидери, с неизбежния и бърз край на левите идеи в Латинска Америка (което, както виждаме от анализа на историята на латиноамериканските държави през 1990-те – 2010-те, в никакъв случай не се случва).

Така всъщност Съединените щати са тези, които носят пълната отговорност за многогодишната гражданска война в Никарагуа, социално-икономическите проблеми на страната, опустошена от последиците от войната, и хилядите жертви на диктаторския режим. От първите години на своето следреволюционно съществуване сандинисткото правителство започва да подобрява социално-икономическата ситуация в страната, на първо място, да решава проблемите с медицинското осигуряване, да повишава социалната защита на населението и да осигурява на никарагуанците право на образование, включително премахване на неграмотността сред широките слоеве от населението.

Никарагуа, Ортега и Русия

Осъзнавайки истинската роля на Съединените щати в тяхната история, никарагуанците не се отличават с идеализиране на американската държава. През последните години именно Никарагуа, заедно с Венецуела, действа като безусловен съюзник на Русия в Латинска Америка. По-специално, Никарагуа, сред малкото страни в света, официално признава независимостта на Южна Осетия и Абхазия, за което Даниел Ортега е удостоен с най-високите награди на тези държави. И въпросът тук най-вероятно е не само във важността на икономическите връзки на тази латиноамериканска страна с Руската федерация, но и в антиимпериалистическите позиции на президента Ортега.

Даниел Ортега е един от малкото активни лидери на страните по света, които излизат от героичната ера на войни и революции. Той е роден през 1945 г. и започва да се занимава с революционна дейност от петнадесетгодишна възраст, когато е арестуван за първи път. През предреволюционния период от живота си Ортега успява да се бори и отива в затвора, ставайки един от първите лидери на Сандинисткия фронт за национално освобождение.

На 21-годишна възраст той вече е командир на Централния фронт на Сандинисткия фронт за национално освобождение, след това прекарва осем години в затвора и е освободен в замяна на американски заложници, похитени от другарите му. От първите дни на революцията той е сред нейните ключови лидери, а по-късно оглавява органите на държавното управление.

Даниел Ортега

Положителното значение на Сандинистката революция от 1979 г. е очевидно и за съвременна Русия. Първо, благодарение на Сандинистката революция, страната ни намира друг малък, но ценен съюзник в Латинска Америка, близо до Съединените щати. Второ, тя става отличен пример за това как смелостта и постоянството помагат на „силите на доброто“ да смажат диктатурата въпреки цялата й Национална гвардия и многомилионна помощ от Съединените щати. И накрая, Никарагуа разчита на помощта на Русия и Китай при изграждането на Никарагуанския канал – точно този, който американците се опитват да предотвратят по всякакъв начин в началото на ХХ век, дори със започването на тази дългосрочна военна окупация на Никарагуа.

Автор: Илья Полонский, 2014 г.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.