Кубинците по фронтовете на студената война. Къде и защо воюват войниците на Фидел Кастро

Конфронтацията между САЩ и СССР през втората половина на ХХ век, наречена Студена война, е придружена от множество войни и конфликти за сфери на влияние. Страните от Азия, Африка, Латинска Америка стават арена на конфронтация между двете велики сили и техните многобройни съюзници. Всяка от силите води мащабна кървава война: Съединените щати се бият във Виетнам, СССР (малко по-късно) – в Афганистан. Освен това, както американските, така и съветските войски участват в много войни и конфликти с по-малко значение, привличайки своите съюзници в битките.

Военно-политическото присъствие на Съветския съюз на африканския континент се заражда още през 1950-те години и достига своя максимум през 1970-те – първата половина на 1980-те години. По това време СССР, който има свои собствени интереси във всички части на Африка, участва в редица африкански войни. Съветски военни съветници, инструктори и технически специалисти са изпратени в Африка, но няма изпращане на многочислени общооръжейни контингенти – в африканските конфликти съветските войници често са заменени от кубинците.

Западното крайбрежие на африканския континент и Куба са разделени от водите на Атлантическия океан. Хиляди километри, но кубинците винаги изпитват специални чувства към Африка. Именно оттук, от западния бряг на континента през XVII-XIX век са изнасяни на островите в Карибския басейн, включително Куба, черни роби, чиито потомци съставляват афрокарибското население. Революцията в Куба, водена от Фидел Кастро и неговите сподвижници, съвпада по време с разцвета на националноосвободителната борба в африканските страни. Бившите европейски колонии стават независими държави и там, където метрополиите упорито отказват да предоставят суверенитет на вчерашните колонии, започват партизански войни. Алжир бушува, а от началото на 1960-те години португалските Гвинея, Ангола и Мозамбик започват да воюват. Но дори и в онези колонии, които получават независимост, много бързо нарастват политическите противоречия, зад които се крие вековната вражда между племена и кланове.

Огромна държава в самото сърце на Африка, Конго обявява своята независимост от Белгия на 30 юни 1960 г. На власт идва лявото Национално движение на Конго, водено от Патрис Лумумба, което предизвиква недоволството на много на Запад. Съединените щати и Европа се опасяват, че голямата и богата на ресурси страна ще се окаже в орбитата на съветското влияние. Затова на практика от първите дни на независимостта започват всякакви провокации срещу новите власти. В провинциите Катанга и Южен Касай се развива сепаратистко движение и на 5 септември президентът Жозеф Касавубу отстранява Патрис Лумумба.

През 1961 г. Лумумба е даден на сепаратистите от Катанга, които измъчват и убиват брутално бившия премиер. В Конго избухва гражданска война. Поддръжниците на убития Лумумба вдигат народно въстание в басейна на река Квилу в югозападната част на страната. Въстанието е ръководено от Пиер Мулеле, бивш министър на образованието в правителството на Лумумба, който преминава военна подготовка в Китай, и Лоран Дезире Кабила, който също учи основите на политическото и военно изкуство в Китай и Албания. Така конгоанските бунтовници са дори по-радикални от просъветските комунистически партии и са ориентирани към маоизма. Бунтовническото движение е наречено „Симба” – „Лъвове” и веднага започва да получава помощ от Алжир и Египет. Алжирски и египетски самолети транспортират боеприпаси и оръжия до Конго – в райони, контролирани от бунтовниците. Скоро в Конго пристигат и кубински доброволци.

Конго става първата африканска държава, в чиято война кубинците воюват известно време. Прави впечатление, че първите пристигнали в Конго кубински наемници са измежду контрареволюционерите, оборудвани от ЦРУ на САЩ и изпратени в Африка, за да се борят срещу комунизма. След това идват техните сънародници и идеологически противници – кубинските революционери. В началото на 1965 г. Ернесто Че Гевара предприема учебна обиколка в редица африкански страни. След като се запознава със ситуацията в Конго, той решава да помогне на конгоанските революционери да се справят с прозападния режим. Въпреки че египетският президент Гамал Абдел Насър предупреждава Че Гевара срещу тази стъпка, героят на кубинската революция остава непреклонен.

В три тренировъчни лагера в Куба е подготвен и обучен специален партизански отряд, чиято подготовка се ръководи от ветеранът от партизанската война капитан Виктор Дреке. Почти целият личен състав на отряда е с афрокубинци. Цветът на кожата на бойците не оставя никакво съмнение, че ще бъдат използвани на Черния континент. На 1 април 1965 г. самият Фидел Кастро посещава тренировъчния лагер. Той дава зелена светлина отрядът да бъде оглавен от Че Гевара, но тази информация трябва да се пази в строга тайна, включително и от самите конгоански другари. Първите кубински партизани летят за Танзания от Москва през Кайро. На 19 април 1965 г. 14 кубинци пристигат в столицата на Танзания Дар ес Салаам. На 23 април 1965 г. първият кубински отряд, воден от Че Гевара, се придвижва от Дар ес Салаам към границата с Конго. След като преминават езерото Танганайка, кубинците се озовават в село Кибамба, където са разположени бунтовниците от Конгоанската народно-освободителна армия. На 8 май втори кубински отряд пристига в Дар ес Салаам.

На 20 юни 1965 г. отряд от конгоански, руандски тутси и 40 кубински доброволци тръгва на запад от село Кибамба. Така започва африканската кампания на Че Гевара. Бунтовниците трябва да атакуват електроцентралата и казармата на правителствените войски в Бендер, но още в първата битка почти всички руандски тутси бягат, а конгоанските партизани отказват да се бият по-нататък. Четирима кубинци загиват, а документите им попадат в ръцете на конгоанските правителствени сили, което позволява на прозападния режим да представи доказателства – бунтовниците се обучават от инструктори от социалистическа Куба. Ситуацията се влошава бързо, въпреки че след четири дни в Кибамба от Алжир пристигат още 39 кубинци под командването на Хари Вилегас, по прякор „Помбо“. Така общият брой на кубинския отряд е 105 души.

Но това обстоятелство вече не може да повлияе радикално на по-нататъшния ход на събитията. Всичко явно не е в полза на кубинците. Първо, в Алжир се състои военен преврат, в резултат на който Ахмед Бен Бела, личен приятел на Че Гевара, е свален. Оттогава започва постепенното намаляване на алжирската помощ за конгоанските бунтовници. Второ, Че Гевара има възможност лично да провери изключително ниската мотивация и бойните качества на конгоанските бунтовници. Трето, за унищожаване на кубинския отряд в източната част на Конго са изпратени внушителни сили от правителствени войски и бели наемници, командвани от майор Майкъл Хоар – етнически ирландец, бивш офицер от британските кралски бронетанкови войски и участник във Втората световна война. Хоар разполага с 500 наемници, които не приемат революцията, няколко катера, канонерска лодка, 4 Б-26 и хеликоптер, 12 изтребителя Т-28, пилоти на които са кубински „контрас“ – бивши пилоти на кубинските военновъздушни сили, оборудвани от ЦРУ.

Хоар отбелязва, че именно благодарение на присъствието на Че Гевара и неговите сътрудници конгоанските бунтовници се превръщат в по-сериозни противници от преди. До края на октомври 1965 г. Че Гевара заема отбранителни позиции в Лулуабург. Въпреки това скоро в Конго настъпват мащабни промени. На 13 октомври президентът Жозеф Касавубу отстранява прословутия прозападен премиер Моис Чомбе, след което обявява, че белите наемници напускат Конго. Отрядът на Майкъл Хоар е изтеглен в Южна Африка. В отговор конгоанските бунтовници също възнамеряват да сключат примирие, а Танзания обявява края на подкрепата за кубинския отряд и необходимостта кубинците да напуснат територията на Конго. Тъй като Че Гевара не се опитва да продължи партизанската война в Конго, той не може да привлече подкрепата дори на Фидел Кастро.

Участието на отряда на Че Гевара в гражданската война в Конго е за кубинците първият военен опит в Африка. Участието на кубинските войски в гражданската война в Ангола е много по-голямо. От 1961 г. в Ангола се води продължителна партизанска война срещу португалските колонизатори. След като в Португалия избухва революция и Лисабон предоставя политическа независимост на всички бивши колонии, почти веднага избухва нова война в Ангола – този път между военно-политически групировки, съревноваващи се за власт в страната. Народното движение за освобождение на Ангола (МПЛА), ръководено от Агостиньо Нето, се радва на подкрепата на Съветския съюз и Куба.

Основният враг на МПЛА е Националният съюз за пълна независимост на Ангола (УНИТА), воден от Жонас Савимби. УНИТА се ползва с подкрепата на Южна Африка, която през август 1975 г. започва военна интервенция в Ангола. След началото на южноафриканската интервенция Куба решава да се намеси в ситуацията. През ноември 1975 г. Фидел Кастро решава да изпрати кубински войски в Ангола. Още през декември 1975 г. ескадрила на кубинските военновъздушни сили (9 МиГ-17Ф и 1 МиГ-15УТИ) под командването на майор Хосе Монтес е прехвърлена в Ангола. Кубински пилоти трябва да се бият в небето над департамент Кабинда. Скоро пристига ескадрила МиГ-21, която воюва в южната и източната част на страната.

Има гледна точка, че Куба започва разполагането на войски в Ангола без съгласието на Съветския съюз. Поне при формирането на народнодемократичното правителство в Ангола Куба изиграва много важна, и което е още по-интересно, независима роля. Началото на африканската епопея предизвиква истинско вълнение на „Острова на свободата“. Младите хора се втурват да се записват като доброволци в интернационалните бригади, за да воюват в далечна Африка. Много се записват в интернационалните бригади тайно от родителите си, а сред доброволците има и момичета. Към 1976 г. броят на кубинските войски в Ангола възлиза на 36 хиляди души. Специална роля е отредена на пилотите, които всъщност осигуряват въздушно прикритие на анголската армия. В небето над Ангола кубинците трябва да се бият с пилотите на южноафриканските военновъздушни сили.

Операция „Карлота“, както се нарича военното присъствие на Куба в Ангола, продължава близо шестнадесет години и приключва едва през 1991 г., когато кубинските войски са изтеглени от Ангола. По време на гражданската война повече от 300 хиляди (според други източници – 500 хиляди) кубински войници и офицери посещават Ангола. Ако Съветският съюз изпраща предимно военни съветници, инструктори, технически специалисти и преводачи в Ангола, то Куба прехвърля цели военни контингенти в Африка.

Фидел Кастро, обяснявайки участието на кубинската армия във военните действия в Ангола, казва, че кубински интернационалисти помагат на африканските братя в борбата срещу колониализма и за социална справедливост. Лидерът на кубинската революция прави специален акцент върху факта, че много кубинци са от африкански произход и следователно имат пълното право да се намесват в африканските войни на страната на антиколониалните движения.

Участието във военните действия в Ангола е за кубинците не само почит към революционната идея, но и отлична школа за военно обучение. По това време в Революционните въоръжени сили на Куба вече служат поколения войници и офицери, които нямат боен опит в партизанската война. Сражавайки се в Ангола, те получават необходимите умения. Именно кубинците гарантират победата в битката при Куито Куанавале през 1987-1988 г., която често се нарича „африканският Сталинград“. В тази битка участват над 40 000 кубински военни, които са най-организираната и ефективна сила.

Кой знае дали Ангола без присъствието на съветските специалисти и кубинските войски би могла да защити държавната си система от южноафриканската намеса. Най-малкото именно „африканският Сталинград“ се превръща в най-ярката страница в борбата на Ангола срещу южноафриканската интервенция и УНИТА, която отваря пътя към мирните преговори. На 5 август 1988 г. в Женева представители на Куба, Ангола и Република Южна Африка сключват споразумение за прекратяване на военните действия и изтегляне на войските от границата с Намибия. Южна Африка се съгласява да предостави независимост на Намибия и Куба започва да изтегля 50 хилядния си експедиционен корпус от африканския континент.

Войните в Конго и Ангола не са единствените примери за участието на кубински интернационалисти в сраженията в Африка. Когато през 1977 г. започва войната между Етиопия и Сомалия за спорната провинция Огаден, Съветският съюз, Куба и Южен Йемен заемат страната на Етиопия. 18 хиляден кубински експедиционен корпус, командван от бригаден генерал Арналдо Очоа, е разположена на Африканския рог. Кубинците изиграват много важна роля в изтласкването на сомалийските войски от Етиопия. Войната в Огаден приключва през 1978 г. и кубинската войска губи 130 души.

Така през годините на Студената война около половин милион кубински военни преминават по пътищата на Африка. На Черния континент те се борят за собствената си мечта, за триумфа на революцията и победата над колониализма по целия свят.

Автор: Илья Полонский

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.