Операция PBSUCCESS. Как ЦРУ направи военен преврат и война в Гватемала

Страните от Централна Америка – така нареченият „провлак“, свързващ Северна и Южна Америка – практически от момента на обявяването на независимостта си от испанските колонизатори се превръщат в сфера на геополитическите и икономическите интереси на САЩ. Възползвайки се от политическата и икономическата слабост на малките централноамерикански държави, Съединените американски щати в края на XIX век – началото на ХХ век ги подчиняват на своето влияние. Всякакви опити на страните от Централна Америка да се освободят от полуколониалната зависимост са строго потискани – САЩ незабавно организират военни преврати и с помощта на финансирани протежета свалят от власт антиимпериалистическите президенти. Въпреки това през почти целия ХХ век многократно в Централна Америка се разпалват народни въстания срещу местните реакционни режими и империалистическата политика на САЩ. Предвид особеностите на географията и природата на страните от Централна Америка, въстанията лесно прерастват в партизански войни, продължаващи десетилетия. От своя страна проамериканските военни режими, които са на власт в републиките на Централна Америка, се удържат с помощта на открито насилие и масирани репресии. В Гватемала най-малко 200 хиляди цивилни стават жертви на режима на Ефраин Риос Монт, а в Никарагуа десетки хиляди хора загиват по време на военната диктатура на династията Сомоса. Истинският виновник за многобройните човешки жертви в страните от Централна Америка е империалистическата политика на Съединените щати, които правят всичко възможно, за да попречат на комунистически или дори умерено леви сили да дойдат на власт по техните южни граници, което може да навреди на икономическите интереси на американските компании.

Гватемала като „бананова република“

Най-голямата по население и територия държава в Централна Америка е Гватемала. В момента тук живеят 14,3 милиона души. Групите от местното индианско и метиско население са приблизително еднакви по брой. Метисите (потомци на смесени бракове на испански колониалисти с индианци) съставляват 40% от населението на страната, индианците (народите от семейството на маите – киче) също съставляват около 40% от населението на страната. Европейците и техните потомци в Гватемала са в малцинство – те наброяват не повече от 20% от населението, а освен испанските креоли, в страната живеят и германци. Малка група от населението се състои от гарифи, или черни кариби, потомци на смесени бракове на индианци и афрокарибски роби, които идват от островите на Западна Индия до югоизточния бряг на Гватемала. От средата на XIX век в Гватемала започват да се заселват имигранти от Германия, които основават редица селскостопански плантации и започват да отглеждат кафе, което се превръща в основната експортна култура на страната. До края на XIX век бананите се превръщат във важна експортна култура. През 1898 г. тогавашният президент Кабрера разпределя значителни територии за бананови плантации, а американската United Fruit Company става основен играч не само в икономическия, но и в политическия живот на страната. Много трагични събития в историята на Гватемала през ХХ век са свързани именно с присъствието на тази компания в живота на страната.

През 1931 г. в резултат на поредния военен преврат на власт в страната идва генерал Хорхе Убико (1878-1946). Въпреки факта, че генералът дава целия си живот на гватемалската армия, в действителност той служи не на гватемалския народ, а на американските интереси. Той дарява огромни плодородни територии на United Fruit Company безплатно. Убико се бори срещу народните протести чрез масирани репресии – проамериканският генерал забранява всички профсъюзни организации, въвежда „Закона за скитниците“, който задължава бездомните да работят 180 дни в годината под наем, което всъщност легализира полуробския труд на селскостопанските работници в плантациите. През 1944 г. генерал Убико става толкова нахален, че дава на собствениците на земя правото да стрелят по всяко лице, което се намира на тяхна територия без разрешение. В резултат на политиката на Убико търпението на хората приключва и през юни 1944 г. в Гватемала се надига въстание срещу президента на страната. Генералът е принуден да избяга в САЩ, където умира две години по-късно. От юли до октомври 1944 г. страната се ръководи от един от сътрудниците на Убико – генерал Хуан Федерико Понсе Вайдес (1889-1956), но той не успява да запази властта си.

Гватемалската революция и реформите на президента Арбенс

През октомври 1944 г. в резултат на Гватемалската октомврийска революция той е свален от власт и също бяга от страната. Провеждат се президентски избори, на които с гласовете на 85% от населението на страната за президент на Гватемала е избран Хуан Хосе Аревало (1904-1990), четиридесетгодишен политик с либерално-патриотични възгледи. Неговата победа бележи началото на десетгодишен период на патриотично управление в Гватемала. Именно при Аревало е приет закон, ограничаващ възможностите за американските фирми в страната, а работниците в индустрията и селското стопанство получават правото да създават синдикати и да стачкуват. Правителството обявява началото на аграрна реформа, обещавайки на гватемалските селяни да им прехвърли земята от наемодателите и чуждестранните компании. В същото време Гватемала предявява претенции към Великобритания, чиято колония продължава да бъде Белиз, граничеща с Гватемала на североизток. Правителството на Аревало също провъзгласява свободата на словото и печата. Има надежда за превръщането на Гватемала в демократична социална държава.

Хакобо Арбенс

През 1951 г. президент на страната става полковник Хакобо Арбенс Гусман (1913-1971), който печели демократичните избори през есента на 1950 г. Идването му на власт става първият пример в историята на страната за демократичен преход на президентството. През 1944-1951 г. полковник Арбенс е министър на отбраната на страната. Въпреки принадлежността си към военния елит на Гватемала, младият офицер се придържа към радикални демократични и патриотични възгледи. Той продължава линията на Аревало за демократизиране на политическия живот в страната и ограничаване на правата на чуждестранните компании в Гватемала, преди всичко на United Fruit Company, която претендира да бъде неофициален господар на страната. Още от първите дни на своето президентство Арбенс демонстрира независимостта на своята външна и вътрешна политика пред Съединените щати и веднага си създава смъртни врагове. Първо, Арбенс отказва да изпрати гватемалски войници да се бият в Корея – а това САЩ изискват от почти всичките си сателити. Второ, той обявява легализирането на комунистическата партия, която действа в страната през 1922-1932 г., а след това преминава в нелегалност от бруталните репресии на генерал Убико. Комунистическата партия, преименувана на Гватемалска партия на труда през 1952 г., подкрепя демократичната трансформация на политиката на Арбенс. Трето, правителството на Арбенс въвежда закон за удвояване на заплатите на работниците в плантациите на United Fruit Company. Но най-сериозният удар по американските позиции в Гватемала и почти открит шамар в лицето на „вашингтонския областен комитет“ е национализацията на земите на United Fruit Company. В резултат на национализацията 160 хиляди хектара земя на United Fruit са отнети в полза на гватемалската държава. Общата площ на земята, конфискувана от гватемалските латифундисти и чуждестранните компании, достига 554 хиляди хектара. Въпреки че правителството на Гватемала плаща обезщетение за национализираната земя, повече от двойно по-висока от сумата, посочена в договорите за наем (United Fruit наема гватемалски земи за 99 години), ръководството на компанията е изключително недоволно от политиката на новото правителство на Гватемала. След това United Fruit Company полага всички усилия, използвайки своето влиятелно лоби в американското ръководство, за да накара САЩ да предприемат действия за подготовка за свалянето на Арбенс. Един от съсобствениците на United Fruit Company е Джон Фостър Дълес, който е държавен секретар на САЩ. По-малкият му брат Алън Дълес е директор на Централното разузнавателно управление на САЩ. Братята Дълес убеждават американския президент генерал Дуайт Айзенхауер, че Арбенс тласка Гватемала да стане комунистическа държава и съответно преден пост на съветското влияние в Централна Америка. В началото на 1950-те години американските власти най-вече се страхуват от появата на просъветска държава в непосредствена близост до американските граници. Революцията все още не се е състояла в Куба и Гватемала има всички шансове да стане първата социалистическа държава в Латинска Америка. Затова е решено полковник Арбенс да бъде свален с военни средства и да се възстанови проамериканската диктатура в Гватемала.

ЦРУ започва да действа

Подготовката за въоръжен преврат в Гватемала започва през юни 1951 г. За целта е създаден оперативен щаб под ръководството на щабния офицер на ЦРУ полковник Албърт Кени, разположен в Маями. На 9 септември 1952 г. е одобрена първата версия на плана за военен преврат в Гватемала (операция PBFORTUNE). Цялостното ръководство на разработването на плана на операцията е поверено на заместник-директора по планирането в ЦРУ на САЩ Франк Гарднър Уиснър. Посланикът на САЩ в Гватемала Джон Перифуа, който преди това е посланик в Гърция, където също организира потушаването на гръцкото комунистическо движение, трябва да играе важна роля в подготовката за свалянето на Арбенс. Въпреки факта, че Перифуа не говори чужд език, той прави добра дипломатическа кариера именно като специалист в борбата срещу комунистическите движения.

На 14 октомври 1953 г. Държавният департамент на САЩ официално осъжда политиката на правителството на Гватемала, след което са наложени икономически санкции на Гватемала. В същото време е създадена допълнителна американска правителствена група, която да ръководи операцията за свалянето на правителството на Арбенс. Тя е ръководена от друг високопоставен служител на ЦРУ – Трейси Барнс. Дейността на комисията е насочена както към прякото организиране на въоръжени групировки, които трябва да се противопоставят на правителството на Арбенс в самата Гватемала, така и към дискредитиране на действията на президента на Гватемала в очите на световната общност. Например, Държавният департамент на САЩ публикува „Бяла книга“, изготвена от служителите на United Fruit Company. Представители на САЩ заявяват, че правителството на Арбенс предоставя секретни бази на гватемалския бряг за съветски подводници. На 14 май 1954 г. самият директор на ЦРУ Алън Дълес говори за Гватемала, обявявайки, че правителството на Арбенс ще започне агресивна война, а на следващия ден, 15 май 1954 г., представител на Държавния департамент на САЩ директно обвинява правителството на Арбенс в доставянето на оръжие на бунтовниците, действащи на територията на съседните държави.

Директорът на ЦРУ Алън Дълес

На територията на съседен Хондурас, който е под пълното влияние на САЩ, се формира Антикомунистическата правителствена хунта. Неин водач е полковник Кастильо Армас (1914-1957) – високопоставен офицер от гватемалските военновъздушни сили, който прави опит за военен преврат в страната през март 1953 г., но след потушаването му от войските, лоялни на Арбенс, бяга в Хондурас. На територията на Хондурас, под ръководството на Армас и с прякото участие на американското ЦРУ и офицери от американската армия, започва формирането на наемна армия, която трябва да нахлуе в Гватемала и да свали правителството на Арбенс. За набирането и обучението на наемници на Армас са отпуснати най-малко 150 хиляди долара на месец, както и стрелково оръжие, боеприпаси, експлозиви, автомобили, радиокомуникации и дори няколко самолета P-47 и C-47. Въоръжените сили, сформирани от полковник Армас, са наречени „Армия за освобождение“. Нейните войници носят американски униформи, оръжия и им се плащат десет долара на ден. Също така в „Армията за освобождение“ са включени десет американски пилоти и десет бордови механици, тъй като Армас не разполага със собствени квалифицирани авиационни специалисти за пилотиране на самолети. Въпреки мерките за секретност обаче, в началото на 1954 г. правителството на Гватемала научава за предстоящите планове за въоръжена агресия срещу страната. На 29 януари 1954 г. правителството на Гватемала официално обявява, че се готви въоръжена агресия срещу страната. Сключено е споразумение с ръководството на Чехословакия за придобиване на пленени оръжия, произведени в Германия по време на Втората световна война, които се съхраняват в складовете на чехословашката армия и по нареждане на военното ведомство на страната са натоварени на транспортния кораб „Алфхем“.

През пролетта на 1954 г. започва саботаж в Гватемала. Първо група диверсанти се опитва да взриви влак, пътуващ от пристанището Пуерто Бариос за столицата на страната град Гватемала. Но зарядът на динамита не сработва с пълна мощност и влакът получава само незначителни щети, след което има престрелка между диверсантите и гватемалските войници. По един войник е убит и от двете страни. На 21 май над столицата на страната се появява самолет С-47, от който са пуснати 100 000 антиправителствени листовки. Три дни по-късно корабите на ВМС на САЩ блокират бреговете на Гватемала, за да предотвратят възможни доставки на оръжие в страната от социалистическите и независимите страни. Позицията на Гватемала е сериозно усложнена от предателството на полковник Рудолфо Мендосо Асурдио, който служи като командир на гватемалските военновъздушни сили. На 4 юни полковник Асурдио отлита за Хондурас с частен самолет, където се среща с полковник Армас и му дава информация за плана за разгръщането, състоянието и дислокацията на гватемалските военновъздушни сили. След това се увеличава броят на полетите на самолети, пускащи листовки в населените места в Гватемала. На 14 юни 1954 г. самолет без маркировка хвърля оръжия и боеприпаси за противниците на Арбенс, действащи в Гватемала. Три дни по-късно, на 17 юни 1954 г., Съветът за национална сигурност на САЩ решава да започне военна операция в Гватемала. В същия ден е и първият опит за влизане в страната от група въоръжени бойци от Салвадор. Салвадорските полицаи обаче обезоръжават бойния отряд и го вкарват в местен затвор. На следващия ден разгневените лидери на ЦРУ се обаждат на ръководството на салвадорската полиция, след което бойците на Армас незабавно са освободени, но със задържането за един ден салвадорските служители на реда, може би без да знаят, осуетяват един от компонентите на плана за нахлуване в Гватемала.

Нахлуването на „Армията за освобождение“

Кастильо Армас

На 18 юни 1954 г. пет отряда въоръжени наемници от армията на Кастильо Армас (на снимката) нахлуват в Гватемала. Един от отрядите превзема граничния пункт Ел Флоридо, като разстрелва лидерите на селските съюзи. В същия ден изтребителят F-47N, който лети във въздушното пространство на Гватемала, нанася удари от въздуха по двореца на президента на страната, по форт Матаморос и жп гарата на гватемалската столица. Щурмовият самолет AT-6 на гватемалските военновъздушни сили излита, за да прихване изтребителя, пилотиран от лейтенант Хуан Карлос Кастильо Радо. Поради техническа неизправност обаче самолетът се разбива и не е възможно да се предотвратят атаките на гватемалската столица от въздуха. Сутринта на 19 юни самолет Cessna-180, управляван от американски пилоти наемници, бомбардира град Пуерто Бариос с ръчни гранати. В същото време самолетът F-47N хвърля няколко бомби върху железопътния мост в Гуалапа и стреля по летището Ла Аврора, в резултат на което транспортният самолет AT-11B, принадлежащ на гватемалските военновъздушни сили, е унищожен. На 20 юни главното морско пристанище на страната Сан Хосе е бомбардирано от въздуха и бунтовническите сухопътни войски превземат Ескипулас. Въпреки това атаката срещу село Гуалан, което е защитавано от тридесет войници от гватемалската армия под командването на един лейтенант, е спряна – по време на тридесет и шестчасовата битка наемниците не успяват да превземат селото, победени са и отстъпват, понасяйки тежки загуби. Почти веднага след началото на агресията на „Армията за освобождение“, на 20 юни 1954 г., правителството на Гватемала иска намесата на Съвета за сигурност на ООН. Представителят на Франция представя проект за резолюция с искане за незабавно прекратяване на кръвопролитието. Американският представител Хенри Лодж обаче с всички сили забавя самото разглеждане на жалбата на правителството на Гватемала в Съвета за сигурност на ООН.

На 21 юни от самолети е извършен въздушен десант с 10 диверсанти и са направени опити за десантиране на десантни сили в близост до пристанищата Сан Хосе и Пуерто Бариос. Бунтовнически сили от 150 души започват офанзива срещу Пуерто Бариос от изток, но тя е отблъсната от правителствените сили. Заловени са 20 наемници, от които единадесет са с гражданство на Хондурас, един е с гражданство на Салвадор, а останалите са граждани на Гватемала. Правителствените сили успяват да превземат и проамериканския кораб „Сиеста де Трухильо“, плаващ под флага на Хондурас и превозващ товар с оръжие и боеприпаси за бунтовниците. В същия ден гватемалски войници успяват да ударят самолет F-47N, който каца аварийно в Хондурас. Активната съпротива на правителствените сили на Гватемала не позволява на полковник Армас да премести щаба си в Гватемала. Бунтовниците остават в базите си в Хондурас и предпочитат да се оттеглят там след повече или по-малко решителните действия на правителствените сили. Липсата на системи за противовъздушна отбрана и нормална авиация в близост до Гватемала обаче позволяват на самолетите на Армас да бомбардират и обстрелват градове в Гватемала, но нападенията трябва да се извършват от територията на Хондурас, тъй като бунтовниците не могат да имат база в Гватемала. Провалът на наземната част на операцията сериозно алармира американците. Решено е да се осигурят на Армас и неговата „Армия за освобождение“ допълнителни изтребители P-51 и три бомбардировача B-26. На 23 юни Армас все пак успява да се укрепи в граничния град Ескипулас, където е преместен щабът на „Армията за освобождение“. Въпреки това правителствените сили успешно отблъскват наземните атаки на бунтовниците и на 25 юни, по време на бомбардировките над столицата, гватемалците удрят самолета F-47N с наземен огън. Междувременно на 25 юни 1954 г. Съветът за сигурност на ООН гласува по въпроса за разглеждане на жалбата на Гватемала. Представителите на Съветския съюз, Ливан, Дания и Нова Зеландия гласуват за разглеждане на жалбата. Представителите на Великобритания и Франция се въздържат, а представителите на САЩ и американските сателити – Бразилия, Колумбия, Турция и Тайван – гласуват против разглеждането.

Сваляне на Арбенс и установяване на диктатура

Така резолюцията не е приета, което освобождава ръцете на американците и техните поддръжници за по-нататъшна агресия срещу суверенната държава. На 26 юни бунтовнически самолет хвърля бомби над центъра на столицата и стреля по влак, убивайки седем цивилни. На 27 юни бомби са хвърлени върху град Сакапа и столицата на Гватемала. Въпреки това на този ден части на правителствените войски отново успяват да прогонят отрядите на наемниците от страната, принуждавайки ги да влязат в Хондурас. На пресконференция президентът на Гватемала Арбенс казва, че разпръснатите бунтовнически групи са разбити и обградени на границата с Хондурас и пълното им унищожаване е въпрос на близко бъдеще. Но, както в много подобни събития, предателството изиграва основна роля. Докато доблестните войници и младшите офицери на гватемалската армия героично се бият с наемниците и всъщност ги изгонват от страната, свеждайки до минимум успеха на наземната операция, гватемалските висши офицери, под влиянието на американските специални служби, поставят ултиматум на президента Арбенс. Поведението на гватемалските офицери е повлияно от Джон Перифуа, американския посланик в Гватемала, който продължава да поддържа лични контакти с високопоставени служители на гватемалската армия и военновъздушните сили. На 27 юни 1954 г. президентът Хакобо Арбенс е принуден да подаде оставка.

Правомощията на президента на страната са прехвърлени на командващия въоръжените сили на Гватемала полковник Карлос Енрике Диас (1910-1971), който обявява, че ще продължи линията на съпротива на Арбенс срещу инвазията на наемниците. На 28 юни посланикът на САЩ в Гватемала Перифуа с ултиматум иска полковник Диас незабавно да прехвърли властта на Армас и да премахне всички прокомунистически елементи. Едновременно с ултиматума на посланика, от Пуерто Рико към Ямайка са дислоцирани части на Корпуса на морската пехота на САЩ, натоварени със задачата да подготвят десант на гватемалския бряг, в случай че Арбенс и Диас не могат да бъдат свалени със сила. Родолюбивият полковник Диас обаче отговаря на ултиматума на американския посланик с категоричен отказ. Диас говори по гватемалското радио и призовава хората да защитават страната и нейните демократични и социални придобивки. След това бунтовниците възобновяват бомбардировките на столицата и особено форт Матаморос, където се намира щабът на Диас. На 29 юни американският посланик Перифуа, въоръжен с револвер, пристига в Генералния щаб на армията на Гватемала и чака Диас в стаята. По едно време полковник Елфего Монсон Агире (1912-1981) влиза в стаята, придружен от двама офицери. Те извеждат Диас от стаята, след което полковник Монсон се приближава до американския посланик и казва, че полковник Диас е подал оставка и сега той, полковник Монсон, заема неговото място. Първото решение на Монсон е амнистия за всички гватемалски антикомунисти, арестувани по време на управлението на Арбенс, както и забрана на дейността на комунистическата Гватемалска партия на труда. На 30 юни Монсон подписва указ за ареста на всички членове на Гватемалската партия на труда.

Но американците в Гватемала се изправят пред нов малък проблем – полковник Елфего Монсон, който завзема властта, няма да я предаде на полковник Кастильо Армас, първоначалното американско протеже. Монсон вярва, че той, като пряк лидер на преврата, свалил Диас, трябва да заеме поста на лидер на страната, но Армас няма да отстъпи властта над Гватемала на нов съперник. Тогава полковник Монсон прекъсва преговорите с Армас и се връща в столицата. Американските дипломати са в пълно объркване – в края на краищата войната може да продължи, само че този път между антикомунистическите сили от двете страни. На 1 юли на преговорите в Сан Салвадор, проведени под патронажа на американския посланик Перифуа, е подписано споразумение за формиране на военна хунта от петима висши офицери под ръководството на полковник Монсон. Най-близките му сътрудници са полковниците Хосе Крус Салазар и Маурисио Дубуа. Що се отнася до частите, контролирани от Армас, те са включени в гватемалската национална армия. На 3 юли 1954 г. Армас пристига в столицата на страната с американски самолет. На 8 юли полковник Монсон предава властта над Гватемала на полковник Армас. Скоро, след като елиминира съперниците си, полковник Кастильо Армас се провъзгласява за президент на Гватемала. Той незабавно се заема с пълното премахване на всички социални и демократични придобивки, постигнати от народа на Гватемала по време на управлението на президента Арбенс.

Кастильо Армас и неговите съратници

На първо място, Кастильо Армас отменя Конституцията от 1945 г. и я заменя с „Политическия статут“. Освен това правата на работниците и синдикалните организации са ограничени, а аграрната реформа е отменена. Естествено цялата земя, национализирана от правителството на Арбенс, е върната на United Fruit Company и други чуждестранни компании, а законът за защита на арендаторите е отменен и са възстановени всички привилегии за американските компании, които са в сила преди 1944 г. Американските компании получават изключителни права за разработване на петролните находища в Гватемала. Колосални ограничения са въведени и в сферата на демократичните свободи. Възползвайки се от факта, че по-голямата част от населението на страната – всички индианци и по-голямата част от метисите – са неграмотни, Армас лишава гражданите на Гватемала, които не могат да четат и пишат, от избирателно право. Така индианското население е напълно изолирано от евентуално участие в политическия живот на страната. Съставени са списъци на неблагонадеждни граждани на Гватемала, които включват най-малко 62 хиляди души. „Марксистката” литература е изтеглена от библиотеките и образователните институции, което означава произведенията на латиноамериканските борци за независимост. В Гватемала започват масови репресии срещу всички, които могат да бъдат заподозрени в симпатии към комунизма. Арестувани са четири хиляди души, обявени за комунисти. Приет е закон за борба с комунизма и на негова основа е създаден Комитетът за защита от комунизма, който получава широки права за борба с дисидентите. Всеки гражданин може да бъде обявен за комунист без възможност да оспори това решение на Комитета. „Клеймото“ на комуниста означава не само фактическата невъзможност за намиране на работа, но и живот под постоянна заплаха от арест – гражданин на страната, обявен за комунист, може да бъде арестуван до шест месеца без съд или следствие. На всички регистрирани в Комитета за защита от комунизма е забранено да имат радиостанции, да ходят на работа в държавни и общински институции и да участват в дейността на обществените организации. В рамките на няколко месеца властите на Гватемала добавят 72 хиляди души към списъците на симпатизантите на комунизма.

Хунтата под ръководството на Армас обаче не се задържа дълго на власт в Гватемала. На 26 юли 1957 г. служителят на двореца Валдес Санчес застрелва президента Кастильо Армас. Причините за убийството остават неизвестни – за организиране на убийството са заподозрени както привържениците на сваления президент демократ Арбенс, така и противниците и съперниците на Армас от най-близкото му обкръжение. След убийството на Армас, Луис Артуро Гонзалес Лопес (1900-1965), бивш член на Върховния съд на страната, става временен президент на Гватемала. Той се стяга да подготви страната за избора на нов президент и да му прехвърли властта, но три месеца по-късно, на 24 октомври 1957 г., е свален от власт в резултат на военен преврат. Полковник Оскар Мендоса Асурдия, който завзема властта в страната, успява да се задържи като ръководител на военната хунта само два дни. Той е наследен от Гилермо Флорес Авенданьо, който предава властта на новия президент. Полковник Хосе Идигорас Фуентес (1895-1982), професионален военен, през далечната 1918 г. е военно аташе на Гватемала в Съединените щати. От 1950 г. е в изгнание в Ел Салвадор и участва пряко в организирането на инвазията на войските на Армас в Гватемала и свалянето на президента Арбенс. През 1955-1957 г. служи като посланик на Гватемала в Колумбия. Подобно на своите предшественици, Фуентес провежда твърда антикомунистическа политика и остава в историята като човекът, който организира обучението на кубински бунтовници на територията на Гватемала, които се опитват да свалят Фидел Кастро. Въпреки това през годините на управлението на Фуентес гватемалските леви сили, действащи нелегално, започват постепенно да се възстановяват и да идват на себе си след поражението, извършено от Армас. В началото на 1960-те години в страната се появяват революционни организации, фокусирани върху въоръжения начин на борба с гватемалския режим.

Преминаване на комунистите към въоръжената борба

През май 1960 г. се провежда III конгрес на Гватемалската партия на труда, която е забранена от 1954 г. и действа нелегално. На този конгрес са приети редица важни решения, които допринасят за укрепване на партийната структура. По-специално, структурата на партията се формира според териториалните и производствените принципи, въведена е практиката на „пропаганда чрез действие“ посредством създаване на социални магазини, перални, работилници, които продават стоки на населението на евтини цени. В селските райони под егидата на комунистите са създадени няколко селски кооперативи, което позволява значително да се подобри финансирането на партийните организации. Конгресът приема и политическа платформа, прокламираща като основна цел на партията борбата срещу реакционната проамериканска диктатура на военната хунта и за демократизиране на политическия живот в страната. Решено е да започне подготовка за народна аграрна и антиимпериалистическа революция под формата на революционна въоръжена борба. През същата 1960 г. е предприет опит за въоръжен преврат и сваляне на проамериканското правителство от друга група прогресивно мислещи млади военни, които се обединяват в Революционно движение 13 ноември (РД-13). Неговото ръководство включва Марко Антонио Йон Соса, Луис Турсиос Лима, Луис Трехо Ескивел, Алехандро де Леон, Висенте Лоарка. На 13 ноември група офицери се разбунтуват в централните казарми и скоро превземат военната база в Сакапа, но два дни по-късно, на 15 ноември, правителствените сили успяват да потиснат съпротивата на въстаналите офицери. Въпреки това редица участници в неуспешния преврат успяват да избягат от страната. Поддръжниците на Революционно движение 13 ноември започват военни операции в Гватемала. След като полицията убива Алехандро де Леон, един от видните участници в РД-13, през 1961 г. движението е наречено „Алехандро де Леон – Движение 13 ноември“. През февруари 1962 г. на територията на Гватемала се създават два центъра на партизанското движение, като в същото време представители на въстаниците установяват контакти с кубинското правителство, заинтересовано да помогне на гватемалските комунисти.

Когато през 1962 г. гватемалската полиция арестува редица видни комунисти, включително лидера на Гватемалската партия на труда и Конфедерацията на гватемалските работници Виктор Мануел Гутиерес, лидера на печатарския съюз Хосе Алберто Кардос и няколко други активисти, избухват масови протести в редица градове в страната. Уплашеното правителство е принудено да освободи Виктор Гутиерес и още 12 комунисти и синдикалисти и да ги изгони извън Гватемала. Това е първата отстъпка от страна на правителството, което показва значително отслабване на военния режим. Гватемалската партия на труда, заедно с ляворадикалното Революционно движение 13 ноември, студентското Движение 12 април и Организация 20 октомври, започва подготовка за въоръжено въстание срещу гватемалската хунта. Междувременно през март 1963 г. в страната се извършва нов военен преврат. Президентът Хосе Идигорас Фуентес е свален от група офицери от гватемалската армия. Новият държавен глава е полковник Алфредо Пералта Асурдия (1908-1997), който започва мащабни репресии срещу профсъюзното и комунистическото движение в Гватемала. Страхувайки се от повторение на масираните репресии по времето на Убико и Армас, които парализират комунистическото движение в страната в продължение на много години, ляворадикалната опозиция решава да започне въоръжена борба срещу проамериканското правителство на Гватемала. На 30 март 1963 г., непосредствено след преврата на Асурдия, в страната е създаден Единен фронт за съпротива – политическа организация, която обединява представителите на редица леви и ляворадикални организации в Гватемала.

На 30 ноември 1963 г. Единния фронт за съпротива създава въоръжена структура – ​​Въстанически въоръжени сили на Гватемала (ВВС, испанско съкращение – FAR, Fuerzas Armadas Rebeldes). Марко Антонио Йон Соса (1929-1970), един от лидерите на Революционно движение 13 ноември и участник в неуспешния военен преврат на прогресивните офицери през 1960 г., е назначен за командир на Въстаническите въоръжени сили на Гватемала. Потомъкът на китайски имигранти Марко Йон Соса е избран, защото той, един от малкото сред комунистическите лидери, има професионално военно образование – в младостта си Соса служи в армията на Гватемала с чин лейтенант и е обучаван в известната „Школа Америка“ – учебен център, разположен на територията на американската военна база Форт Гулик и обучаващ офицерите от въоръжените сили и полицията на латиноамериканските държави–сателити на САЩ. Въпреки това военните знания, получени в училището за подготовка на антикомунистически кадри, са използвани от лейтенант Марко Йон Соса за точно противоположна цел, поставяйки ги в услуга на комунистическото партизанско движение. Най-близкият съратник на Марко Йон Соса е Луис Аугусто Турсиос Лима (1941-1966). Подобно на Соса, Лима е професионален войник – на 15 години се записва в армията на Гватемала, издига се до чин младши лейтенант и завършва курс за военно обучение в Съединените американски щати – във Форт Бенинг (Джорджия). През 1960 г. Лима също участва в неуспешния опит за преврат, след което създава Революционното движение със Соса на 13 ноември. Под ръководството на Йон Соса гватемалските Въстанически въоръжени сили започват битки в страната. Така започва гражданската война в Гватемала, която продължава повече от тридесет години. По-късно ще разкажем как гватемалските партизани се опитват да свалят проамериканската военна хунта и да сложат край на ограбването на страната от империалистите.

Автор: Илья Полонский, 2015 г.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.