Фюрерът Стреснер. Част 2. Неуспешна гериля, репресии и военен преврат

През годините на управлението на Стреснер, както споменахме в първата част на статията, Парагвай се превръща в едно от ключовите звена в инициираната от американските специални служби операция „Кондор“ – консолидирането на антикомунистически сили в Латинска Америка. Алфредо Стреснер, който получава мащабна финансова и военна помощ от Съединените щати, прави всичко възможно, за да демонстрира лоялността си към Вашингтон. Например, той предлага изпращането на парагвайски войски във Виетнам, за да помогнат на американците. Парагвайците обаче никога не участват в далечната индокитайска война. Но през 1965 г. Стреснер изпраща парагвайски военни части в Доминиканската република. Тук, след убийството на диктатора Рафаел Трухильо, изборите ги печели Хуан Бош, интелектуалец, историк и писател, който се стреми да осигури възможно най-голяма независимост на републиката си от американския капитал. Това предизвика голямо недоволство в Съединените щати. В Доминиканската република е предприета съвместна интервенция от САЩ и редица страни от Латинска Америка, в която участват и парагвайски войски.

Алфредо Стреснер и Аугусто Пиночет

Самият Стреснер има много високо мнение за себе си. Той се смята за един от малкото водещи борци срещу „комунистическата заплаха“ и освен че създава култ към собствената си личност в Парагвай, покровителства по всякакъв възможен начин чуждите десни движения. Така Парагвай оказва пряка подкрепа на генерал Уго Суарес Бансер, който през 1971 г. завзема властта в съседна Боливия. Разбира се, когато през 1973 г. има военен преврат в Чили, в резултат на който десните генерали, водени от Аугусто Пиночет, свалят правителството на законния президент Салвадор Алиенде, Стреснер по всякакъв начин приветства настъпилите промени в живота на една от най-важните страни в Южна Америка. През 1974 г. Аугусто Пиночет прави официално посещение в Парагвай. Двамата генерали установяват не само делови, но и приятелски отношения. Това е съвсем очаквано, тъй като Пиночет и Стреснер имат много общо – не само като десни политици, но и като хора, до степен, че прародителят на Пиночет също се преселва в Южна Америка от Европа – само че той не е германец, а бретонец. Парагвай и Чили стават най-близки съюзници в борбата срещу комунистическите и социалистическите движения в Латинска Америка. Сътрудничеството между двете страни се осъществява както във военната сфера, така и на ниво взаимодействие на специалните служби.

Друг важен партньор на Парагвай, но извън континента, е Република Южна Африка. Стреснер поддържа добри отношения с Южна Африка, дори когато режимът на апартейда започва да бъде остро критикуван от повечето западноевропейски страни. Парагвай поддържа дипломатически отношения с Южна Африка, развива сътрудничество в различни области.

Спецификата на политическия режим на Стреснер обяснява липсата на дипломатически отношения между Парагвай и преобладаващото мнозинство от социалистическите страни. В самия Парагвай всякакви леви движения и организации са брутално преследвани и потискани. Острието на репресивната машина на парагвайската държава е насочено преди всичко срещу комунистите, въпреки че всички опозиционери, включително тези, които нямат нищо общо с комунистите, стават жертва на репресии. През 1959 г. опозицията срещу режима на Стреснер се появява дори в редиците на управляващата партия на страната „Колорадо“ – това е Народното движение „Колорадо“ (МОПОКО). Оглавява се от лекарят-ортопед Агустин Хименес Гойбуру (1930-1977). Поради политически репресии той трябва да напусне Парагвай, но специалните служби на Стреснер го преследват извън страната. На лов за Гойбуру присъстват бразилските и аржентинските специални служби и в крайна сметка на 3 февруари 1977 г. Гойбуру е отвлечен от аржентинските офицери от контраразузнаването и скоро е убит.

Най-решителните опити за свалянето на Стреснер са направени в зората на неговото управление – в средата-втората половина на 1950-те години, когато парагвайската опозиция все още смята за възможно да свали диктатора от власт. Така през 1958 г. либералната група „Алон“ обявява началото на въоръжена съпротива срещу режима. През 1959 г. планът за организиране на инвазия в Парагвай получава подкрепата на среща на революционните партии на Латинска Америка в Хавана. През декември 1960 г. въоръжен отряд от либерали и националисти атакува предградието на Асунсион Ита Енрамада. Опитът за бунт обаче е бързо потушен от войски, лоялни на Стреснер.

Въпреки репресиите, Парагвайската комунистическа партия, една от най-старите леви организации в страната, създадена през 1928 г., продължава да действа в страната. През 1959 г. се създава ръководството на Единния фронт за национално освобождение, в който водещата роля принадлежи на комунистите. ЕФНО поема върху себе си консолидирането на всички недоволни от Стреснер политически сили на страната, готови да тръгнат по пътя на въоръжена борба срещу режима. Вътре в страната ЕФНО сформира работнически, селски и студентски фронт, а извън Парагвай се съгласява да взаимодейства с група радикални емигранти, водени от полковник Фабиан Вилягра и лейтенанта от авиацията Авалос Карисимо. Колоните на ЕФНО, които се опитват да започнат партизанска война срещу режима в съответствие с маоистката доктрина за създаване на „революционни огнища“ в провинцията, скоро са неутрализирани от парагвайската армия и една от причините за провала на герилята е липсата на подкрепа от селяните.

Дерлис Вилягра

През 1965 г. Мигел Анхел Солер (1923-1975) става генерален секретар на Парагвайската комунистическа партия – в миналото един от лидерите на лявото крило на Революционната фебреристка партия, който преминава на комунистически позиции през 1950 г. Отговорник за младежката работа в комунистическата партия е Дерлис Вилягра (1940-1975), който оглавява Федерацията на комунистическата младеж в Парагвай. Работил като чирак на печатар в младостта си, Вилягра (на снимката) се включва рано в революционната борба. Още на осемнадесет години той е арестуван за първи път – за участие в стачка през 1958 г. Младежът е изпратен в концентрационен лагер в провинция Чако, след което е освободен, но през 1959 г. отново е арестуван. През 1961 г. става член на Парагвайската комунистическа партия, след което скоро отново е арестуван. Вилягра е освободен от концентрационния лагер едва през 1972 г., след което заминава за Съветския съюз. В СССР лидерът на парагвайския комсомол дава няколко интервюта пред съветската преса.

През 1974 г. Вилягра се завръща нелегално в родината си, за да продължи нелегалната си дейност. През 1975 г. Стреснер засилва репресиите си срещу политическата опозиция. Арестувани са над 150 души – членове на комунистическата партия и комсомола. Сред тях са комунистическият лидер Мигел Анхел Солер, синдикалният лидер Рубен Акоста, самият Дерлис Вилягра и съпругата му Селса Рамирес. Вилягра, заедно със своите другари, обявява двуседмична гладна стачка срещу условията на задържане и изтезания, след което е преместен в концентрационния лагер Ембоскада. Какво се е случило с него след това не е известно. През лятото на 1980 г. тялото на Дерлис Вилягра е намерено в река Парагвай. Парагвайският комунистически лидер Мигел Анхел Солер е брутално убит през декември 1975 г. Според разпространената версия той е нарязан жив с трион, а по време на мъченията контраразузнаването поддържа пряка телефонна връзка с генерал Стреснер, който лично иска да чуе мъченията на комунистическия лидер.

Между другото, политиката на репресии дава известни резултати. Така че, за разлика от Аржентина, Бразилия, Уругвай, Чили, Боливия, в Парагвай през годините на управлението на Стреснер на практика няма леви въоръжени организации. Диктаторът засилва въоръжените сили на страната, националната и териториалната гвардия, полицията, доколкото е възможно, за да сведе до минимум възможността за „комунистическа революция”, от която много се страхува. За борба с лявата опозиция са мобилизирани и паравоенни формирования – т.нар. „градска гвардия”, в която работят хора от маргиналните слоеве на населението.

Алфредо Стреснер

Въпреки това, дори бруталните репресии, предприети от парагвайските власти срещу опозицията, не могат да потушат нарастващото недоволство от режима на Стреснер. Всъщност цялото гражданско общество на Парагвай е обединено срещу диктатурата – не само комунисти и социалисти, но и, да речем, католици. Още през 1972 г. архиепископът на Парагвай отлъчва висши полицаи, отговорни за бруталното потушаване на студентските протести в университета в Асунсион. Позициите на Стреснер, които са много силни през 1950-те – 1970-те години, в средата на 1980-те започват да отслабват. Това се дължи на редица причини, сред които далеч не на последно място стои възрастта на самия диктатор. През 1982 г. Алфредо Стреснер навършва седемдесет години. Не само опозицията, но и представителите на управляващия елит все повече мислят кой ще дойде след постоянния президент.

В средата на 1980-те години започва постепенно нормализиране на съветско-американските отношения, свързано с идването на власт в СССР на Михаил Горбачов и започнатия от него курс на „перестройка“. СССР значително отслабва подкрепата за комунистическите движения в страните от третия свят, включително Латинска Америка. От своя страна, в Съединените щати и Западна Европа се отправят все повече искания за намаляване или дори прекратяване на подкрепата за омразните диктаторски режими, включително правителствата на Аугусто Пиночет в Чили и Алфредо Стреснер в Парагвай. През 1986 г. в Асунсион, столицата на Парагвай, се провеждат масови безредици. Има толкова много протестиращи и те са толкова решителни, че Стреснер дори се погрижва за предоставянето на него и семейството му на политическо убежище в трета страна. В крайна сметка обаче части на армията и националната гвардия на Парагвай успяват да потушат народните въстания. Режимът оцелява. Но още тогава става ясно, че напускането на 74-годишния Стреснер на политическата сцена е само въпрос на време.

Андрес Родригес

Всемогъщият диктатор на Парагвай има двама сина, които се смятат за вероятни наследници. Густаво Стреснер Моро служи в парагвайските военновъздушни сили с чин полковник и, изглежда, е доста подходящ за ролята на наследник – вече не е млад, 44-годишен, офицер. Но сред парагвайския елит се разпространяват слухове за хомосексуалната ориентация на най-големия син на диктатора. Най-малкият син, Алфредо, има слабост към наркотиците, която също е добре известна извън дома на Стреснер. Зетят на диктатора, генерал Андрес Родригес Педоти (1923-1997 г., на снимката), остава влиятелна фигура, вторият в командването на въоръжените сили на страната, пряко подчинен на когото е 1-ви армейски корпус, разположен в околностите на Асунсион.

Лино Сесар Овиедо

До края на 1980-те години ситуацията в Парагвай става все по-напрегната, което се дължи преди всичко на отказа на САЩ да окажат допълнителна подкрепа на стария си партньор. Конгресът на САЩ отрича търговските привилегии на Парагвай и след това започва да ограничава военната помощ за диктатурата на Стреснер. В същото време недоволството нараства сред представителите на парагвайския военен елит. Сред най-радикалните противници на Стреснер е генерал Лино Сесар Овиедо (1943-2013, на снимката). Според пресата именно той убеждава зетя на диктатора, генерал Андрес Родригес, да оглави военен преврат. Но генерал Родригес има свои собствени причини за свалянето на Стреснер. Въпреки че е зет на диктатора, в края на януари 1989 г. Стреснер настоява генерал Родригес да подаде оставка. Родригес отказва да се подчини на искането на 77-годишния диктатор.

През нощта на 3 февруари 1989 г. части от 1-ви армейски корпус под командването на генерал Андрес Родригес се изнасят от казармите си в покрайнините на парагвайската столица към центъра на града. Въпреки съпротивата на полицията и президентската охрана, те скоро успяват да окупират президентския дворец. Генерал Алфредо Стреснер, който ръководи страната почти тридесет и пет години, е арестуван, но неговият роднина Родригес, който ръководи преврата, не се занимава с генерала. Няколко дни след свалянето от власт Стреснер и членовете на семейството му получават възможността свободно да напуснат Парагвай в посока съседна Бразилия.

Новият президент на Парагвай е генерал Андрес Родригес, който остава на власт до 1993 г. През 1993 г. той отстъпва властта на гражданското правителство. Въпреки това, дори под управлението на цивилни правителства, Парагвай дълго време е в треска – в страната се извършват политически убийства, терористични атаки и опити за преврат. Синът на Стреснер, полковник Густаво Стреснер Моро, е преследван за корупционни престъпления. Въпреки това не е възможно да се върне многобройното богатство, разграбено от фамилията на диктатора по време на тридесет и петгодишното управление – състоянието на Стреснер, дори след свалянето му, е оценено на не по-малко от 900 милиона долара.

Алфредо Стреснер получава политическо убежище в Бразилия. Следващите седемнадесет години от живота си той прекарва в изгнание. Бразилските власти, които предоставят убежище на опозорения парагвайски бивш диктатор, отказват да го екстрадират в родината му до последния момент – дори след като новите власти на Парагвай през втората половина на 1990-те – началото на 2000-те години се опитват да постигнат ареста на Стреснер и да го изправят пред съда за мащабни репресии. На 16 август 2006 г., на 94-годишна възраст, Алфредо Стреснер умира. Той надживява много парагвайски политици и собствените си по-млади роднини и умира в леглото си от тежка форма на пневмония в много напреднала възраст. „Не съжалявам за нищо, не се разкайвам за нищо“, такива са думите на пенсионирания парагвайски фюрер малко преди смъртта му.

Автор: Илья Полонский

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.