Градската гериля във Франция. Част 1. Пролетарската левица – „спонтанните деца на Мао“

Вечерта на 17 ноември 1986 г. генералният директор на най-голямата френска автомобилна компания Renault Жорж Бес слиза от колата си и се насочва към къщата си. Работният ден е приключил и топ мениджърът се прибира вкъщи да си почине. Но Жорж Бес не успява да стигне до входната врата – изведнъж се разнасят изстрели. Шефът на най-голямата компания във френската автомобилна индустрия е убит на място с четири огнестрелни рани в главата и гърдите. Отговорността за убийството на Жорж Бес скоро е поета от Action Directe – „Пряко действие“, една от най-опасните европейски ляворадикални терористични организации по това време. Левите обясняват необходимостта от „екзекуцията“ на топ мениджъра на Renault просто – малко преди смъртта му Бес извършва масови съкращения във фабриките на компанията и голям брой работници остават без работа.

Май 1968 г.

Произходът на „Пряко действие“, подобно на други европейски ляворадикални терористични организации от втората половина на ХХ век, датира от ерата на общия революционен подем от 1960-те години. Антивоенното движение срещу американската агресия във Виетнам, националноосвободителната борба на народите от колониите (по отношение на Франция – особено Алжир), студентските вълнения (на първо място Париж, май 1968 г.) вдъхновяват младите хора да се борят активно срещу съществуващия ред. Капиталистическата система изглежда на младите хора несправедлива и нечовешка, правят се преки паралели между „демокрацията” в нейния официален смисъл и фашизма. От друга страна, радикалната младеж се отнася също така много хладно към съветския модел на социализъм, тъй като политиката на „мирно съвместно съществуване“, провеждана от Съветския съюз, изглежда на младите леви като предателство към интересите на работническата класа и революционното движение. Младите радикали критикуват позициите и ежедневната дейност на просъветските комунистически партии в Европа, най-големите от които са активни по това време във Франция и Италия. В политологичната литература за революционната младеж от 1960-те години се закрепя името „нова левица“, сякаш го противопоставят на „старата левица“ – просъветските комунистически партии и умерените европейски социалдемократи. Но нито идеологически, нито практически „новата левица” не е едно цяло. Това е широк конгломерат от различни групи и движения – от пацифисти до поддръжници на революционното насилие, от анархисти и противници на всяко правителство до маоисти и геваристи.

До края на 1960-те – началото на 1970-те години в Европа се появяват първите въоръжени организации, които се придържат към концепцията за „градска гериля”, т.е. – партизанска война в градски условия. Идолите на младите „герилерос“ в европейските градове са виетнамските и латиноамериканските партизани. Във Франция на свой ред опитът на Алжир, който успява да спечели независимост, е много популярен. В европейското ляворадикално движение се очертават две основни групи – „марксистко-ленинистката“, ориентирана към различни модификации на марксизма-ленинизма, преди всичко маоизъм и геваризъм, и „антиавторитарната“, която представлява широк синтез на анархистки и марксистки (но не ленински) теории.

Едни от първите във Франция, които започват военни действия, са активистите на „Пролетарската левица“ (La Gauche prolétarienne (GP)) – ляворадикална организация, която се появява през май-юни 1968 г. по време на вълната от студентските протести на известния „Червен май“, и изповядва странна смесица от маоистка и анархистка идеология – така наречения „спонтанен маоизъм“ или „спонтанизъм“. Последователите на тези еклектични възгледи се наричат „спонти“. Признаването на революционната спонтанност на масите е основният принцип на тяхната идеология, откъдето всъщност идва и името „спонтанизъм“. Освен това „спонтите“ споделят понятия като антиавторитарен и антийерархичен бунт, пряко действие, създаване на нелегални клетки в предприятията, противопоставяне на дейността на просъветската комунистическа партия, „потапяне в масите“ като основен метод за изграждане на „истинска“ комунистическа партия. До известна степен „интелектуалните отражения“ на спонтанистите са такива водещи френски философи като Жан-Пол Сартр и Мишел Фуко.

Активистите на „Пролетарската левица“, или гошисти, „спонти“, се придържат към старата концепция за „отиване при хората“ или, както я наричат, „потапяне в масите“ – смятат за необходимо да изпращат студенти да работят като неквалифицирани работници във фабрики и заводи. Там студентите трябва да установят контакти с работническата класа и да я агитират за стачки. „Спонтите“ се опитват да вземат пример от маоистки Китай, по-точно – от Културната революция, идентифицирайки се с червеногвардейци, атакуващи държавния апарат и капиталистите – собствениците на предприятията.

Бени Леви

„Пролетарската левица“ е оглавена от двама изключителни хора, чиито съдби в много отношения са значими за цялото „поколение от 1968 г.“. Бени Леви (1945-2003), известен под псевдонима „Пиер Виктор“, философ и писател, в бъдеще – секретар на Жан-Пол Сартр, тогава, през 1968 г., е студент във Висшето нормално училище в Париж. Бени Леви е роден в Кайро в еврейско семейство, посещава френско училище и след нарастването на антисемитските настроения в Египет през 1956 г. се мести с родителите си в Белгия. През 1965 г. постъпва във Висшето нормално училище. По това време Бени Леви вече е под влиянието на ляворадикалните възгледи на по-големия си брат Еди, радикален комунист, който по-късно приема исляма. В Париж Бени Леви се присъединява към Съюза на комунистическите студенти (SCS). Въпреки това, след като настъпва разцепление в SCS и се появява радикалната част от студентите, симпатизиращи на маоизма, той взема нейната страна. През 1966 г. Бени Леви се присъединява към Съюза на комунистическата младеж (марксисти-ленинисти), прокитайска ляворадикална маоистка организация. „Марксистите-ленинисти“ се оглавяват от Роберт Линхарт (роден през 1944 г.), студент по социология, разочарован от официалното комунистическо движение. Когато през май 1968 г. в Париж започват масови народни прояви, Бени Леви основава групата на „Пролетарската левица“ и приема псевдонима „Пиер Виктор“. Роберт Линхарт скоро се присъединява към „Пролетарската левица“.

Роберт Линхарт

Един от най-ярките и известни лидери на парижките гошисти обаче е друг член на „Пролетарската левица“ – Ален Жейсмар (роден през 1939 г.), родом в елзаско семейство от еврейски произход. Още в студентските си години Жейсмар се присъединява към Съюза на комунистическите студенти, но заема критична позиция по отношение на съветския режим. През 1959 г. завършва Националното минно училище и получава работа като учител. От 1963 г. работи в Института за политически изследвания. През 1965 г. младият учител Жейсмар става заместник-генерален секретар на Националния съюз на висшето образование – профсъюзна група, която се противопоставя на официалния курс на Френската комунистическа партия. През 1967 г. Жейсмар е избран за генерален секретар на Националния съюз на висшето образование. Заедно с Жак Соважо и Даниел Кон-Бендит Ален Жейсмар става един от най-популярните лидери на парижкото студентско въстание през май 1968 г.

Заедно с Бени Леви Ален Жейсмар основава „Пролетарската левица“. Дейността на тази организация за въвеждане на активисти в работническото движение достига такива размери, че на 27 май 1970 г. „Пролетарската левица“ е официално забранена. На 22 октомври 1970 г. Ален Жейсмар е арестуван и осъден на 18 месеца затвор. Въпреки това организацията продължава дейността си нелегално. Бени Леви, който остава на свобода, е принуден да мине в нелегалност.

През „Пролетарската левица“ на границата на 1960-те – 1970-те години преминават много видни френски интелектуалци. И това не са само Бени Леви, който по-късно става известен френски философ и писател, секретар на Жан-Пол Сартр в последните години от живота си, и Ален Жейсмар, който след това прави блестяща кариера в Министерството на образованието и в момента е почетен генерален инспектор на образованието във Франция. „Пролетарската левица“ се състои от журналиста Серж Жули (роден през 1942 г.), който оглавява вестник Liberation от 1973 до 2006 г., писателят Оливие Ролан (роден през 1947 г.), психоаналитикът и режисьор Жерар Милер (роден през 1948 г.), философът и лингвист Милнер Жан-Клану (роден през 1941 г.), режисьорът Марин Кармиц (роден през 1938 г.), философът Андре Глуксман (1937-2015) и много други. След забраната на „Пролетарската левица“ се създава „Нова народна съпротива“, която се придържа към същата идеологическа линия и се застъпва за по-нататъшното интегриране на френските революционери–интелектуалци в борбата на работническата класа.

На 25 февруари 1972 г. се случва събитие, което до голяма степен предизвиква по-нататъшната радикализация на френските леви и преминаването им към въоръжена съпротива. Около 14:30 часа на 25 февруари група активисти на „Пролетарска левица“ се опитва да влезе в завода на Renault. Последва сбиване с охраната, в резултат на което един от служителите на охраната на Renault Жан Антоан Тремони застрелва 23-годишния работник Пиер Оверне.

Активистът на „Пролетарската левица“ Пиер Оверне (1948-1972) дълго време участва в протестни акции и в този злощастен ден той е в завода, придружавайки своите другари – журналистите Клод Франсоа Жулиен и Кристоф Шимел. Убийството на Пиер Оверне предизвика бурна реакция от френската общественост. Дори представители на просъветската Френска комунистическа партия и Всеобщата конфедерация на труда осъждат действията на охраната на Renault. Провеждат се митинги, посветени на паметта на убития работнически активист. Погребението на Пиер Оверне на 4 март 1972 г. привлича голяма тълпа. На траурната демонстрация присъстват 200 хиляди души, а шествието се простира на 7 километра. Възрастният магистър по философия Жан-Пол Сартр върви до ковчега на 23-годишния Оверне, а в редиците на демонстрантите присъства и друг известен философ – Мишел Фуко.

Левите отговарят на убийството на Оверне с радикални действия. И така, в нощта на 1 март 1972 г. и след това през нощта на 2 март 1972 г. са изгорени 5 автомобила на Renault. На 8 март 1972 г. организацията „Нова народна съпротива“, водена от Оливие Ролан, по-късно известен писател, отвлича Роберт Ногрет, заместник-директор по социалните въпроси в завода на Renault в Биланкур. Ногрет е обвинен в уволнението на двама активисти на „Пролетарската левица“ – Садик бен Мабрук и Хосе Дуарте. След 2 дни обаче лидерът на организацията Бени Леви разпорежда освобождаването на Ногрет.

Погребението на Пиер Оверне

През 1973 г. „Пролетарската левица“ решава да се саморазпусне. Това е улеснено от вътрешната криза на движението, но световните събития също изиграват роля, включително вземането на заложници в Мюнхен, войната на Йом Кипур и военния преврат на Аугусто Пиночет в Чили. Всички тези събития имат доста потискащ ефект върху активистите на „Пролетарската левица“. Възходът на палестинските терористи принуждава Бени Леви, евреин от Кайро, да преразгледа възгледите си за военните действия. Той не иска френската левица да се свързва с тероризма. Освен това арабските работници от Северна Африка – Алжир, Тунис и Мароко, които открито симпатизират на палестинската съпротива, са значителна част от симпатизантите на „Пролетарската левица“. Бени Леви от своя страна осъжда действията на палестинците с взимане на заложници в Мюнхен. В крайна сметка Бени Леви взима решението да разпусне организацията.

Но много активисти решават да не се отказват от продължаването на борбата. На интелектуалния фронт традицията на „Пролетарската левица“ е наследена от вестник Liberation, който първоначално е редактиран от Жан-Пол Сартр, а след това той е наследен от Серж Жули. Постепенно, превръщайки се в напълно почтено издание, Liberation запазва симпатиите към борбата на левите радикали както в Европа, така и в страните от „третия свят“. Що се отнася до по-радикалните активисти на „Пролетарската левица“, насочени към продължаване на борбата срещу режима чрез работнически демонстрации и въоръжени действия, те участват в създаването на няколко нови групи. Така през 1974 г. е създадена организацията „Интернационални бригади“ (Les Brigades internationales (BI)), наречена така в знак на солидарност с борбата на чилийските антифашисти.

Малко се знае за дейността на „Интернационалните бригади“. Обикновено се свързват с дейността на малка група левичари, възникнала около вестник „Народно дело“, издаван от хората от „Пролетарска левица“. Фактически ръководител на „Интернационалните бригади“ в първия период от тяхното съществуване е Жан-Дени Лом. Организацията има за цел да ликвидира чужди политици и представители – предимно дипломати от Испания и Южна Америка – в знак на протест срещу потискането на лявото движение. На 19 декември 1974 г. е направен опит за убийство на уругвайския военен аташе Рамон Трабал, който преди това оглавява уругвайското военно разузнаване SID и участва в преследването на уругвайската левица.

На 8 октомври 1975 г. бойци от „Интернационалните бригади“ се опитват да убият военното аташе към испанското посолство; на 11 май 1976 г. е убит боливийският посланик Хоаким Аная. Това убийство е обявено от „Интернационалните бригади“ като отмъщение за Ернесто Че Гевара. На 2 ноември 1976 г. Бригадите се опитват да убият културния аташе в иранското посолство Хумаюн Кейкавуси, а на 7 юли 1977 г. – атентат срещу мавританския посланик. Обикновено при опит за покушение „Интернационалните бригади“ се кръщават на революционер от страната, срещу чийто представител действат. И така, за покушението срещу военния аташе на Уругвай отговорност поема „Бригада Раул Сендик“ (лидер на уругвайската Тупамарос), срещу посланика на Боливия – „Бригада Че Гевара“, срещу аташето на Иран – „Бригада Реза Резайи“, срещу посланика на Мавритания – „Бригада Ел Уали Мустафа Сайед (лидер на революционното националноосвободително движение на Западна Сахара). През 1977 г. дейността на „Интернационалните бригади“ значително намалява. Други нелегални групи обаче продължават да съществуват и да действат.

Следва продължение…

Автор: Илья Полонский, 2017 г.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.