Те искаха да убият цар Борис. „Героите на нощта“ и другите партизани против фашистката диктатура

През XIX век Русия полага колосални усилия да освободи българите от турско иго. Всъщност формирането на България като политически субект в края на XIX век е резултат от Руско-турската война от 1877-1878 г. През 1879 г. се образува Българското княжество, което запазва васална зависимост от Османска Турция. На 29 април 1879 г. германският княз Александър Батенберг е избран за княз на България. От това време нататък България започва бавно да попада под германско влияние, все повече се отдалечава от Русия. През 1908 г. България провъзгласява пълна независимост от Османска Турция, а княз Фердинанд е провъзгласен за български цар. За самостоятелната външна политика на българското царство обаче би могло да се говори само отчасти. В Първата световна война България се озовава в лагера на враговете на Русия – Австро-Унгария, Германия и освен това Османска Турция. Българските войски са готови да застанат на страната на самите турци, от които Руската империя спасява българския народ само преди тридесет години. През 1915-1918 г. българската армия участва във военни действия със сръбските и румънски войски.

Александър Стамболийски

След поражението в Първата световна война цар Фердинанд абдикира и синът му Борис става новият монарх на България. В резултат на недоволството на селското мнозинство от населението на страната в България се сформира ново правителство, в което водеща роля играе премиерът Александър Стамболийски, представляващ Българския земеделски народен съюз, вчерашен опозиционер, излежал затвор при цар Фердинанд. Александър Стамболийски е умерено ляв политик, който се опитва да преориентира вектора на българската външна политика от Германия към страните от Антантата. Именно за антигермански настроения Стамболийски е осъден на доживотен затвор по време на Първата световна война. Стамболийски е привърженик на обединението на южнославянските народи и се самоопределя като югославянин, което нарушава и българската традиция на дългогодишно съперничество със съседна Сърбия. Като лидер на Българския земеделски народен съюз Стамболийски се застъпва за развитието на държавата по „третия път”, различен от социалистическия експеримент на Съветска Русия и капитализма на западните страни. Икономическите и политически възгледи на Стамболийски дразнят консервативната част от българските офицери и чиновници, които го виждат като опасен социалист. През 1923 г. сред българските офицери и бизнес средите назрява заговор за сваляне на правителството на Александър Стамболийски. Заговорът е ръководен от Александър Цанков, бивш ректор на Софийския университет, професор-икономист, оглавяващ дясната организация „Народен сговор“. На 9 юни 1923 г. Цанков, разчитайки на подкрепата на офицерите, извършва военен преврат. Правителството на Александър Стамболийски е свалено, а самият Стамболийски е убит.

Септемврийското въстание

Идването на власт на десните начело с Цанков не устройва българските социалисти и комунисти, които с право виждат във военния преврат началото на „фашизация” на България, установяването на военно-фашистка диктатура в страната. Веднага след като се разбира в провинцията за преврата в София, започват спонтанни демонстрации на привържениците на БЗНС, комунистите и други леви. На 11 юни започва въоръжено въстание в град Плевен. Бунтовническите групи се засилват в цялата страна. Въпреки това ръководството на Българската комунистическа партия, ориентирано към Съветския съюз, се стреми да поддържа политика на неутралитет и в началото не декларира официално подкрепата си за въстанието. Едва на 5-7 август 1923 г. на заседание на Централния комитет на Българската комунистическа партия в София е решено да се започне подготовка за масово въоръжено въстание. За целта е създаден антифашистки фронт като част от лявото крило на БЗНС, комунистите и някои други леви групи. Българските специални служби обаче решават да предотвратят възможността за ляво движение и на 12 септември 1923 г. започват масови репресии срещу членове на комунистическата партия. Арестувани са редица видни дейци на БКП, включително членът на ЦК Христо Кабакчиев.

В отговор на 15 септември 1923 г. ЦК на БКП провежда заседание, на което се решава да се пристъпи към започване на въоръжено въстание, което трябва да се ръководи от Георги Димитров, Васил Коларов, Тодор Петров и Тодор Луканов. Специалните служби обаче също не губят време – на 21 септември е арестуван офицер Никола Алтънски – привърженик на Стамболийски, когото бунтовниците предричат ​​да бъде началник-щаб на революционната армия. Но усилията на българската полиция вече не могат да предотвратят началото на въстанието, въпреки че значително отслабват ръководството на въстаниците. В нощта на 22 срещу 23 септември въстаниците завземат село Вършец, след това – град Фердинанд. На 25 септември отрядът на Гаврил Генов разбива подразделение на правителствените войски на гара Бойчиновци. Избухва гражданска война между бунтовниците от БКП и БЗНС от една страна и войските и полицията, лоялни на българското правителство на Цанков, от друга.

Гражданската война в България, 1924 г.

На 26-27 септември 1923 г. правителствените сили успяват да нанесат редица решителни поражения на въстаниците, след което щабът на въстанието взима решение за постепенно отстъпление на въстаниците към югославската граница. Въпреки факта, че правителствените сили успяват да освободят завладените от въстаниците селища, партизанската съпротива на територията на България продължава. За няколко месеца през 1923 г. загиват около 6 хиляди български граждани, 10 хиляди са арестувани и хвърлени в затворите, още около три хиляди души емигрират от страната, бягайки от евентуално преследване по политически причини. Режимът на Цанков преминава към по-авторитарно и твърдо управление, започват репресии срещу инакомислещите, преди всичко симпатизиращите на комунистите, социалистите и земеделския съюз.

Килифаревската чета

Най-радикалната част от българската антифашистка съпротива през 1923-1925 г. са анархистите. От края на XIX век в България до известна степен се разпространяват анархистичните идеи, които проникват в местната революционна среда под влиянието на руските народници. Един от най-известните примери за антифашистката изява на българските анархисти в дните след военния преврат на Цанков и свалянето на Александър Стамболийски е въстанието в Килифарево. Почти веднага след преврата в София десни дейци, въоръжени с пушки и картечници, разпръсват комунистическия общински съвет в Килифарево и обявяват обща мобилизация на мъжкото население в селото. В отговор анархистите, чиято група действа и в Килифарево, се заемат с подготовката на въоръжен протест срещу десния преврат. На тайно съвещание е решено да се изпратят пратеници в съседните села, за да се установи връзка с тамошните антифашистки революционери и да се пристъпи към съвместни действия. Решено е да се създаде обединена организация от анархисти, местни комунисти и членове на земеделския съюз.

Георги Попов

На 10 юни 1923 г. в Килифарево се провежда голям митинг на местните селяни срещу насилствената мобилизация, на който се изказват представители на комунистите, анархистите и земеделския съюз. Протестиращите принуждават Милко Сираков да излезе пред хората, който след преврата е избран за нов председател на общинския съвет. Той се опитва да обясни на присъстващите, че няма нищо общо с общата мобилизация и се съгласява да възстанови дейността на комунистическия общински съвет. Анархистът Георги Попов, който също получава думата на митинга, призовава селяните от Килифарево да вдигнат въоръжено въстание срещу военно-фашисткия режим. След речта на Попов, която е приета с ентусиазъм от селяните, е решено да се вдигне въстание. Създава се чета от 120 въоръжени селяни в Килифарево, към която скоро се присъединяват и въстанически чети от селата Дебелец и Ялово – съответно 60-70 и 20-30 души численост. Създаден е Военен съвет на въстаниците, в който влизат анархокомунистите Георги Попов, Никола Пенев, комунистът Трифон Саралиев и редица други дейци. Създаден е и революционен съвет, който да ръководи ежедневието в Килифарево.

На 11 юни килифаревските четници се насочват към град Дряново, който след кратък бой е превзет. В Дряново се образува и местен революционен съвет, който категорично отхвърля възможността за компромис с военно-фашисткото правителство на Цанков. На следващия ден, 12 юни, има сериозни сблъсъци между въстаналите селяни в района на гара Соколов и гара Ганчовец. По време на битките загива членът на Военния съвет Трифон Саралиев. По улиците на Килифарево започват боеве, по време на които бунтовниците са принудени да отстъпят, тъй като са значително по-малко както по численост, така и по оръжия от превъзхождащите части на правителствените сили. В селото остава само група от четирима въстаници начело с Димитър Бълхов. На 13 юни артилерийски батареи на правителствените сили пристигат в Килифарево и започват да обстрелват позициите на бунтовниците в Бутора. Десетки селяни са убити, а стотици са арестувани. Правителствените войници ограбват и подпалват къщите на местните жители. След поражението на въстанието от оцелелите въстаници се формира Килифаревската чета, която действа до май 1925 г. В нея влизат селяни от Килифарево, Дебелец и някои други села. Тъй като четниците са местни жители, те нямат проблеми с хранителните доставки. Отрядът постоянно се информира от селяните за движенията на правителствените войски и се попълва с доброволци.

Партизани без командири?

Броят на Килифаревската чета много време варира в диапазона 10-20 души, но понякога се увеличава до 30 души, когато към нея се присъединяват „временни“ бунтовници, които след това се връщат към обикновения селски живот. Понякога размерът на отряда се намалява до петима души, а останалите бунтовници минават през селата с разузнавателна и пропагандна цел като се разпадат на двойки и тройки. За разлика от много партизански отряди, Килифаревската чета няма официален командир. Може би популярността на анархистката идеология сред въстаниците играе роля тук, но също така е възможно съселяните, които се познават, просто да не се нуждаят от централизирано ръководство, тъй като вече могат да решават въпросите за действията на отряда чрез съвместно обсъждане. Но все пак има човек, който се ползва с най-голям авторитет.

Георги Попов (1900-1924), същият анархист, който прокламира курса към въоръжено въстание, въпреки младостта си, е много уважаван от своите съселяни. Роден е на 22 май 1900 г. в Килифарево в учителско семейство. След като губи баща си на дванадесетгодишна възраст, Георги Попов остава единственият хранител за четирите си по-малки сестри. Въпреки това успява да получи средно образование в Търново, а след това завършва и институт. Попов работи като учител в Килифарево, но след участие в железничарска стачка в Горна Оряховица е уволнен и получава работа като чиновник в Народната банка в Килифарево. Три месеца по-късно обаче анархистът Попов е уволнен от новата си работа. След като получава „вълчи билет“, отсега нататък може да си намери само тежка и мръсна работа – пътен работник, копач, берач на грозде. През 1920 г., заедно с друг виден анархист Георги Шейтанов, Попов редактира и издава анархисткия вестник „Бунт“.

Мариола Сиракова

В четата има и жена – съвсем младата Мариола Сиракова (1904-1925). Родом от Килифарево, Мариола е дъщеря на пенсиониран капитан от българската армия и началник на околието във Велико Търново. След военния преврат именно баща й Милко Сираков оглавява местната военна тричленна колегия и именно той заявява на митинга, че няма нищо общо с мобилизацията на селяните от Килифарево. Мариола Сиракова, като дъщеря на офицер, получава доста прилично за българско момиче от онова време образование – учи в Търновската девическа гимназия, където среща анархистките идеи и завързва приятелства с известните анархисти Георги Шейтанов и Петър Мазнев. В допълнение към политическата дейност, Мариола се интересува от театър и играе в театралната трупа „Орфей“. През 1922-1923 г. Мариола Сиракова учи в град Плевен, където продължава да участва в нелегални дейности. В деня след преврата на 9 юни 1923 г. младата антифашистка е арестувана от полицията, изнасилена и жестоко бита в полицейското управление. През юни 1924 г. е изпратена в Килифарево. След тормоза, който преживява, тя няма друг избор, освен да поеме по пътя на отмъщението срещу фашистите с оръжие в ръце. В Килифаревската чета участва в организирането на медицинска помощ и подслон за ранените четници.

Четниците, които са под влиянието на анархистите, се противопоставят на създаването на единен фронт с комунистическата опозиция, тъй като не са съгласни с идеята на комунистите за необходимостта от централизирано ръководство. Повечето от въстаниците са убедени във възможността да действат на местно ниво и без формални лидери. Въпреки това се знае, че в отряда пристигат представители на комунистите, които предлагат 50 хиляди лева за присъединяване към единния фронт. Анархистите отхвърлят предложението им, но по-късно парите са взети от комунистите – с единствената цел да се похарчат за издаването на сп. „Пламък“. Освен анархистите, Килифаревската чета включва осем комунисти, един член на земеделския съюз, един представител на Вътрешната македонска революционна организация и един „нихилист“.

Бойният път на Килифаревската чета е много впечатляващ. На 13 юни седем четници, водени от Георги Попов, атакуват общината в с. Радковци, като завземат няколко оръдия и сандъци с боеприпаси. На 17 септември Георги Попов и Тотю Саралиев убиват кмета на Джуровци. На 31 януари 1924 г. идеологът на Килифаревската чета Георги Попов е преследван от полицията по донос на предател и се самоубива след дълга престрелка с полицията. През август 1924 г. четниците, които продължават да действат и след смъртта на организатора си, убиват двама полицаи, участвали в гавра с тялото на загиналия Георги Попов. През същото лято на 1924 г. четниците организират бягство от затвора на известния килифаревски анархист Стефан Парасков. През ноември 1924 г. въстаниците ликвидират провокатора Трифон Илиев, а през пролетта на 1925 г. е извършен атентат срещу магазин за кожени изделия в град Велико Търново и е ограбена сградата на пощата. През април 1925 г. четата е събрана за последен път. След като изпращат един от четниците в близкото село за цигари, въстаниците вдигат на крак полицията. Случва се престрелка, но бунтовниците успяват да избягат. Групата от 15 души е разделена на няколко двойки и тройки, за да се улесни задачата да напуснат опасното място. След разделянето на отряда много бунтовници са пленени или убити в престрелки с полицията и агентите от обществена безопасност. През май 1925 г. Мариола Сиракова заедно с Георги Шейтанов и Желю Грозев се опитват да пробият в района на Килифарево и да емигрират в Турция. На 26 май обаче тя е арестувана, а на 28 май заедно с още 12 арестувани антифашисти Мариола Сиракова е убита.

„Героите на нощта – градските партизани в София

Стефан Тодоров „Ефито“

През 1924 г. в София се появява нелегалната анархистка група „Героите на нощта“, призоваваща за въоръжена съпротива срещу „фашисткото правителство на Цанков“. Веднага след появата си „Героите на нощта“ правят няколко експроприации, ограбвайки редица банки и застрахователни компании. Също така анархистите използват дългогодишната практика да изпращат писма със заплахи до политици и предприемачи, които подкрепят правителството на Цанков. Организатори на „Героите на нощта“ са Стефан Тодоров с прякор „Ефито“ (на снимката) и Христо Геков с прякор „Баето“. Двадесетгодишният софиянец Стефан Тодоров произхожда от бедно работническо семейство и успява да получи само основно образование, след което започва работа като строителен работник.

Христо Геков е с четири години по-голям – роден е през 1899 г. във Велико Търново, но завършва училище в София, където се озовава след преместването на родителите му. По време на Септемврийското въстание от 1923 г. Геков е арестуван и хвърлен в Софийския централен затвор, но избягва и става нелегален. Заедно с Геков и Тодоров в групата „Героите на нощта“ влизат комуниста Стоян Златарев и трима анархокомунисти. Под ръководството на Геков анархистите успяват да елиминират провокатора Трифон Илиев, който сътрудничи на българската полиция. За местонахождението на Христо Геков обаче съобщава в полицията друг провокатор – Димитър Димитров с прякор „Гаврош“. Лидерът на „Героите на нощта“ е заловен, но отново успява да се измъкне от ръцете на полицията – бяга от влака по време на път към затвора. Анархистите произнасят смъртната присъда на предателя Димитров, но последният успява да емигрира в чужбина и така да спаси живота си.

През 1924 г. „Героите на нощта“ извършват редица дръзки саботажи и експроприации в София. Така анархистите ограбват банка „Бенария“, Българска народна банка, застрахователна компания, убиват агента от обществената безопасност Неделчо Стефанов и опитват да убият кмета Паскалев. Въпреки това кметът, който успява да избегне убиването от анархистите, година по-късно, на 16 април 1925 г., все пак е убит от комунистите по време на голяма терористична атака, извършена в катедралата „Света неделя“. На 19 януари 1925 г. полицията успява да издири анархистите от групата „Героите на нощта“. Тодоров и Геков са блокирани от полицията в един от кварталите на българската столица. В резултат на продължителна престрелка с полицията къщата, в която се крият анархистите, е запалена. Тодоров и Геков избират да се самоубият, за да не попаднат в ръцете на полицията.

Взрив в катедралата „Света неделя“

През април 1925 г. се засилва дейността на българските антифашисти във въоръжената съпротива срещу правителството на Цанков. Както е известно, след потушаването на Септемврийското въстание режимът на Цанков установява твърда диктатура и започва масови репресии и извънсъдебни екзекуции на политически опоненти. В резултат на репресиите са убити много активни антифашисти – членове на ръководството на БКП, Земеделския съюз, анархисти. На 11 февруари 1925 г. Вълчо Иванов, известен деец на Софийския градски комитет на БКП, е арестуван и измъчван до смърт, а на 10 март 1925 г. българското правителство изменя Закона за защита на държавата, според който не само членството в комунистическата партия се наказва със смърт, но смъртно наказание очаква и онези, които помагат и приютяват комунистите. Ръководството на БКП в лицето на Георги Димитров и Васил Коларов обаче не одобрява призивите на някои комунисти за преминаване към незабавна въоръжена съпротива срещу диктатурата. Партийните лидери вярват, че тактиката на индивидуален терор и саботаж без общо въстание е обречена на провал и въстание е невъзможно при съществуващите условия.

Тази позиция на Димитров и Коларов позволява на техните леви опоненти да увеличат значително популярността си в партията. Групата на левите комунисти придобива най-голямо влияние във Военната организация на БКП – въоръжена комунистическа формация, създадена през 1920 г. за борба с политическите репресии от страна на властите. Военната организация на комунистическата партия се състои от организационна, оперативна, разузнавателна, оръжейна и военна-пропагандна секции, но основното структурно звено на организацията е оперативната група от шест души. „Шесторката“ на Военната организация на БКП се попълва с доказани комунисти, които имат добра военна подготовка. Във Военната организация левите комунисти традиционно заемат силна позиция, тъй като бойците на БКП са по-фокусирани върху въоръжената борба и не разбират защо Димитров и Коларов бавят решителните действия срещу правителството на Цанков. Ръководителите на Военната организация на комунистическата партия Димитър Златарев и Димитър Хаджидимитров правят предложение за ликвидиране на директора на полицията Владимир Начев и група висши и старши офицери, отговорни за масовите репресии срещу българските комунисти. Въпреки че няма одобрение от ръководството на БКП, радикалите от Военната организация решават да действат самостоятелно.

Атентатът в катедралата „Света неделя“

На 16 април 1925 г. в катедралния храм „Света неделя“ в София трябва да се отслужи панихида на убития три дни по-рано депутат от управляващата партия генерал Константин Георгиев. На траурното събитие се очаква да присъстват редица висши ръководители на българските сили за сигурност. Преди деня на погребалната церемония свещеникът Петър Задгорски, вербуван от Военната организация на комунистическата партия, доставя в катедралата 25 килограма експлозиви, които поставя под една от носещите колони. В 7 часа сутринта на 16 април 1925 г. в катедралата пристига Никола Петров, деец на Военната организация на БКП, който пряко ръководи терористичния акт. Той проверява мястото на планираната операция. В 15 часа погребалната процесия влиза в катедралата. Първоначално ковчегът на генерал Георгиев е поставен до минираната колона, но след това го изнасят малко напред, тъй като на погребението идват повече хора от очакваното.

Съответно напред от колоните са и първите редици прощаващи се, в които са най-висшите представители на българското правителство и управляващите партии. Когато свещеникът Задгорски дава символичен сигнал, комунистът Петър Абаджиев взривява взривното устройство. В 15:20 ч. гръмва експлозия, която събаря купола на катедралата. Жертвите на терористичния акт са 213 души, 134 от които загиват на мястото на експлозията, а останалите умират по-късно от травми и наранявания. Сред загиналите са 12 генерали от българската армия, включително бившият военен министър генерал-лейтенант Калин Найденов, командирът на 11-та пехотна македонска дивизия генерал-лейтенант Кръстю Златарев, както и 15 полковници, 7 подполковници, 3 майори, 9 капитани. В резултат на експлозията са ранени 500 души – също високопоставени военни и депутати.

След гръмотевичния взрив площадът пред катедралата е наводнен от войски и полиция. Вечерта на 16 април правителството обявява военно положение в страната. Капитан Кочо Стоянов, назначен за военен командир на София, сформира 4 оперативни отряда за извършване на масови арести на заподозрени. Първият арестуван е свещеникът Петър Задгорски, който предава всички свои съучастници. Полицията арестува повечето от активистите на Военната организация на БКП, но тримата организатори на терористичната атака успяват да избягат от страната – Никола Петров, Димитър Златарев и Петър Абаджиев бягат през територията на Кралството на сърбите, хърватите и словенците (Югославия) в Съветския съюз. Впоследствие Петър Абаджиев участва във Великата отечествена война и се издига до чин полковник от Червената армия. На 1-11 май 1925 г. в София се провежда процес срещу членовете на Военната организация на БКП, които са осъдени на смърт за терористичния акт. Ръководството на БКП и Съветския съюз официално се разграничава от евентуално участие в терористичния акт като основната отговорност възлагат на левите комунисти, под чието влияние се намира Военната организация на БКП.

Покушението в Арабаконак

Тук трябва да се отбележи, че самият цар Борис III не става за малко жертва на терористичния акт в катедралата „Света неделя“. Спасен е от случай, свързан също с действията на антифашистите. Факт е, че в деня на погребението на генерал Георгиев царят е на друго погребение – погребва приятеля си, загинал три дни по-рано при покушение срещу българския монарх. На 13 април 1925 г. цар Борис III, придружен от четирима души, излиза на лов в района на Арабаконашкия проход. Когато колата на царя се движи по път в закрита местност, неизвестен въоръжен мъж изскача на пътя и извиква „Спри!“. Прозвучават изстрели, убивайки един от охранителите на царя и служител на Природонаучния музей. Изглежда, че неизбежна смърт очаква монарха на България, но в този момент на пътя се появява камион, който временно прикрива царя и спътниците му от стрелящите бунтовници. Раненият шофьор, друг охранител и самият цар Борис успяват да избягат от местопроизшествието и да влязат в пътнически автобус.

Васил Икономов

Както става известно, покушението над българския цар е планирано от анархокомунистите от Копривщенската и Троянската анархистка чети. На 12 април анархистите се събират на събрание, на което решават да нападнат царската кола. Анархистите Васил Икономов, Васил Попов-Героя, Нешо Тумангелов, Нешо Мандулов и Антон Ганчев участват в пряката организация на атентата и нападението срещу царския автомобил. Васил Икономов (1898-1925) е смятан за един от националните герои на българското антифашистко движение. Роден е в Айтос в семейство на пощенски служител и учител, завършва гимназия с отличие и участва в Първата световна война първо като юнкер, а след това и като офицер. След войната Икономов постъпва в Юридическия факултет на Софийския университет, където се запознава с Михаил Герджиков и се присъединява към Федерацията на анархо-комунистите в България. Образован човек с боен опит, Икономов бързо се превръща в един от действителните лидери на българското анархистко движение. Участва в множество военни нападения, сблъсъци с полицията, в превоз на оръжие и пропагандна литература. През 1921 г. именно Икономов участва в организирането на убийството на Александър Греков, един от ръководителите на българската фашистка организация „Народен сговор“. Вероятно през 1922 г. Икономов е ръководител и на други две известни убийства – на бившия кмет на София и на главния надзирател на Софийския централен затвор. След Юнския преврат от 1923 г. Васил Икономов отива в нелегално положение. Подобно на много други последователни анархисти, Икономов се противопоставя на тактиката на сътрудничество с комунистите, поради което влиза в конфликт с Георги Шейтанов, друг виден анархист, който, напротив, подкрепя идеята за съвместни действия с комунистите и земеделски съюз. В началото на 1924 г. групата на Икономов убива богатия бизнесмен Александър Гуджев. През март 1925 г. в Копривщица се сформира анархо-комунистическа чета, която месец по-късно прави сензационната атака срещу царската кола. Васил Икономов пръв открива огън по колата на царя. След началото на големия терор, последвал експлозията в катедралния храм „Света неделя“, копривщенската анархокомунистическа чета извършва още няколко военни действия, включително нападение срещу военен конвой по пътя Стрелча – Копривщица. В средата на юни 1925 г. четниците начело с Икономов планират да атакуват влака София-Пловдив, но през нощта на 20 юни при с. Белица служителите на обществената безопасност успяват да проследят въстаниците и да убият Васил Икономов.

Съдбите на останалите участници в покушението при Арабаконак са различни. Нешо Тумангелов (1898-1941) успява да избяга в Югославия, където продължава анархистката и антифашистка дейност, а през 1941 г. сформира партизанска група и е убит при опит да премине българската граница. Брат му Атанас Тумангелов (1904-1929), член на Българския комунистически младежки съюз и член на Копривщенската и Троянската чети, емигрира в Гърция, а след това се мести в Югославия, където умира от болест. Никола Юруков (1904-1927), член на анархистките чети, също бяга в Югославия през Гърция, но през 1927 г. нелегално се връща в България като планира да участва в по-нататъшната антифашистка съпротива. Въпреки това, докато е в София, той е преследван от служители на обществената безопасност и след продължителна престрелка се самовзривява със самоделна бомба. Васил Попов – Героя (1899-1927), който минава в нелегалност през 1923 г., емигрира в Югославия, но през пролетта на 1927 г. се завръща в България и загива при опит да ограби банка в Троян. Стоян Тороманов (1901-1930) е един от най-активните анархисти в Копривщица. След покушението срещу царя емигрира в Югославия, после се завръща в България, заминава отново за Югославия, където умира при неизяснени обстоятелства. Нешо Мандулов (1902-1939), комунист по убеждение, след покушението срещу царя, минава през Югославия и се мести в Съветския съюз, където учи радиоинженерство, работи и загива по време на сталинските репресии. Антон Ганчев (1898-1937), участник във въстанията от 1923 г. в селата Карлиево и Челопеч, стои в началото на формирането на Копривщенската чета. Напускайки България за Югославия, Ганчев се премества в СССР, а през 1937 г. загива в битките на Гражданската война в Испания, където отива като доброволец в антифашистките интернационални бригади.

Последният отряд на Тинко Симов

Тинко Симов

През втората половина на 1920-те години българските специални служби обаче успяват чрез масирани репресии да отслабят значително антифашисткото движение в страната. Анархистките бунтовнически групи, действащи в провинцията, на практика са унищожени през 1925 г., а членовете им или загиват в престрелки, или са екзекутирани в затворите, или бягат от страната в Гърция или Югославия. През 1928 г. обаче е сформиран последният анархокомунистически партизански отряд. Начело е ветеранът от българското революционно движение Тинко Симов (1887-1935). Произхождащ от бедно селско семейство, Тинко Симов през далечната 1905 г., докато учи в училището в гр. Ловеч, се включва в младежки марксистки кръжок, за което е изключен от училище и получава средното си образование в Габрово. По време на Балканските войни Симов избягва мобилизация, арестуван е, бяга от затвора, след това участва в кампания срещу участието на България в Първата световна война. При следващото си лишаване от свобода в Централния софийски затвор Симов се запознава с Георги Шейтанов и Желю Грозев, които му оказват идейно влияние и допринасят за преминаването му на анархистки позиции. След войната и идването на власт на Стамболийското правителство Тинко Симов излиза от затвора и получава работа в захарната фабрика в Горна Оряховица. След това работи като зидар, пожарникар, дървосекач в родното си село, участва в създаването на Федерацията на анархокомунистите в България. Взривът в катедралата „Света неделя“ принуждава Тинко Симов да мине в нелегална позиция, след което започва да създава партизанска група. През 1926 г. групата на Симов участва в сблъсъци с полицията, а през 1927 г. – в опит за експроприация на Земеделската банка в Троян, при която е убит Васил Попов-Героя.

В последната анархокомунистическа чета, водена от Тинко Симов, влизат още анархистите Дочо Узунов, Тодор Сервански, комунистите Павел Павлов и Илко Ганков. През есента на 1928 г. групата преминава границата с Югославия. Когато Симов се завръща в България през 1929 г., заедно с Минко Карат и Георги Керемеджиев, той възстановява нелегалната група, но скоро полицията тръгва по следите на партизаните. Минко Карат е убит, а Георги Керемеджиев е заловен от служители на обществената безопасност. Тинко Симов остава сам, но продължава нелегалната си дейност. Известно време се укрива при Рада Дуковска в къщата на Кънчо Босолов в с. Ломец. На 19 ноември 1935 г. полицията обкръжава партизанското скривалище и убива Босолов в престрелка и арестува Дуковска. Самият Тинко Симов, тежко ранен при престрелката, успява да се укрие и да избяга в родното си село. Предатели обаче уведомяват полицията за местонахождението на избягалия анархист. Подобно на много други идеологически антифашисти, Тинко Симов приема последната си битка, стреля докрай и се самоубива с последния куршум.

Антифашисткото партизанско движение в България се възобновява през 1941 г. – след коварната атака на хитлеристка Германия и нейните съюзници и сателити над Съветския съюз. Българската комунистическа партия е начело на партизанското движение през Втората световна война, а обучението и подпомагането на партизаните се извършва включително и с прякото участие на съветското военно разузнаване. Много граждани на България, както и граждани на други държави, участват в партизанското движение, освобождавайки страната от фашистката диктатура и в крайна сметка доближавайки Великата победа над нацистка Германия.

Автор: Илья Полонский

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.