Испанските партизани против Франко

Поражението на републиканците в Гражданската война в Испания не означава прекратяване на въоръжената съпротива срещу установената в страната диктатура на Франко. В Испания, както е известно, има доста силни революционни традиции и социалистическите учения се ползват с широка популярност сред работническата класа и селячеството. Затова значителна част от населението на страната така и не се примирява с идването на власт на дяснорадикалния режим на Франко. Освен това антифашисткото движение активно се подкрепя и стимулира от Съветския съюз. Испанските антифашисти имат тесни връзки със съмишленици във Франция и също като френските партизани се наричат „маки“.

Испанските „маки“: от Франция в Испания

Партизанската война срещу франкисткия режим започва веднага след като през 1939 г. пада Испанската република. Въпреки че републиканското движение понася огромни човешки загуби, на свобода остават голям брой активисти на комунистическата партия, анархисти и анархосиндикалисти, много от които имат боен опит в Гражданската война и са напълно решени да продължат борбата с Франко с оръжие в ръце. През март 1939 г. е създаден сектретариатът на Комунистическата партия на Испания за организиране на нелегална борба, който се оглавява от Х. Лараняга. Секретариатът е подчинен на ръководството на Френската комунистическа партия, тъй като лидерите на Комунистическата партия на Испания Долорес Ибарури, Хосе Диас и Франсиско Антон се намират в емиграция. Въпреки това Лараняга скоро умира. В задачите на нелегалния секретариат на испанските комунисти влиза преди всичко недопускане на влизането на франкистка Испания във войната на страната на Германия и Италия. В крайна сметка присъединяването към хитлеристкия блок на такава голяма страна като Испания може сериозно да усложни задачите на антихитлеристката коалиция да победи страните от Оста. Ето защо с началото на Великата отечествена война стотици емигранти с боен опит нелегално се завръщат в Испания – военни, воюващи през годините на Гражданската война на страната на републиканците. Много от тях обаче веднага след завръщането си попадат в ръцете на тайните служби на режима на Франко и са убити. Междувременно значителна част от испанските републиканци, които някога са служили в 14-ти партизански корпус на Републиканската армия, са във Франция. Тук е създадена Испанската военна организация, оглавявана от бившия заместник-командир на корпуса Антонио Буитраго.

Общата численост на испанските партизани, намиращи се на територията на Франция, се оценява на десетки хиляди. През юни 1942 г. е създаден първият испански отряд като част от френската Съпротива. Той оперира в департамента Горна Савоя. През 1943 г. испанските партизани сформират на територията на Франция 27 диверсионни бригади и запазват името 14-ти корпус. Командир на корпуса става Х. Риос, по време на Гражданската война в Испания служещ в щаба на 14-ти корпус на републиканската армия. През май 1944 г. всички партизански формирования, действащи на френска територия, се обединяват във Френските вътрешни сили, след което като част от последните се създава Партизанското испанско обединение начело с Еваристо Луис Фернандес. Испанските отряди оперират на значителна по площ френска територия и взимат участие в освобождаването на френската столица и редица големи градове на страната. Освен испанци във френската Съпротива взимат участие и бойци-интернационалисти, бивши войници и офицери от интернационалните бригади на републиканската армия, също отстъпващи във Франция след приключването на Гражданската война. Л. Илич, югославски комунист, служещ по време на Гражданската война в Испания като началник-щаб на 14-ти републикански корпус, във Франция става началник на оперативния отдел на щаба на Френските вътрешни сили. След войната именно Илич отговаря за дейността на испанските партизани, заемайки длъжността военно аташе на Югославия във Франция, но всъщност заедно с френските комунисти подготвя антифранкистко въстание на територията на съседна Испания. Въпреки това след началото на отстъплението на немските войски през 1944 г., партизаните-антифашисти постепенно се завръщат на територията на Испания. През октомври 1944 г. е създаден Испанският национален съюз, в който влизат Комунистическата партия на Испания и Обединената социалистическа партия на Каталуния. Испанският национален съюз осъществява своята дейност под фактическото ръководство на Френската комунистическа партия. В същото време през есента на 1944 г. испанските комунисти замислят голяма партизанска операция в Каталуния.

Каталуния винаги е била „главоболието“ на Франко. Именно тук републиканското движение се ползва с най-голяма подкрепа сред работниците и селяните, тъй като към социалистическите настроения на последните се включват и национални мотиви – каталунците са отделен народ, със собствен език и културни традиции, доста болезнено преживяващ дискриминацията от страна на испанците – кастилците. Когато Франко идва на власт, той забранява използването на каталунския език, закрива училищата, където се преподава на каталунски език като по този начин допълнително изостря съществуващите сепаратистки настроения. Каталунците с радост подкрепят партизанските формирования, надявайки се, че в случай на свалянето на Франко „каталунските земи“ ще придобият дългоочакваната национална автономия.

През есента на 1944 г. е планиран преход на френско-испанската граница в Каталуния. Партизанското формирование с численост 15 хиляди души трябва да превземе един от големите градове на Каталуния и да създаде там правителство, което да признаят страните от антихитлеристката коалиция.

След това по сценарий на заговорниците трябва да последва въстание на цялата територия на Испания, което в крайна сметка да доведе до свалянето на франкисткия режим. Прякото изпълнение на тази операция е поверено на 14-ти партизански корпус, чието командване е във френска Тулуза. През нощта на 3 октомври 1944 г. 8-хилядна партизанска част, въоръжена със стрелково оръжие, започва да пресича границата на Франция и Испания в района на долините Ронсвал и Ронквал. Пресичането на държавната граница незабавно е докладвано на испанските въоръжени сили, след което срещу партизаните е хвърлена огромна армия с численост 150 хиляди войници и офицери, въоръжена артилерия и авиация. Командването на франкистките сили се извършва от генерал Москардо. В продължение на десет дни партизаните държат долината Аран, след което се оттеглят във Франция на 30 октомври.

Комунистите и партизанското движение

Съветското ръководство играе важна роля в разгръщането на партизанското движение в Испания. Повечето от лидерите на испанската компартия и водещи активисти, оцелели от Гражданската война, са в изгнание в Съветския съюз. Според Сталин лидерите на испанските комунисти трябва да напуснат Съюза в посока Франция, откъдето пряко да ръководят партизанските формирования, действащи в Испания. На 23 февруари 1945 г. Сталин, Берия и Маленков се срещат с Ибарури и Игнасио Галего като ги уверяват във всестранната подкрепа на съветската държава. Въпреки това още през март 1945 г. правителството на освободена Франция настоява испанските партизански формирования да предадат оръжията си. Но повечето от въоръжените отряди, контролирани от Комунистическата партия на Испания, не изпълняват заповедта на френските власти. Освен това по този въпрос те привличат подкрепата на френските комунисти, които обещават да осигурят подкрепа на испанските съмишленици и в случай на възобновяване на войната срещу Франко в Испания да въоръжат до сто хиляди активисти и да ги изпратят на помощ на Комунистическата партия на Испания. Френското правителство под ръководството на Шарл дьо Гол не създава специални пречки за дейността на испанските политически организации във Франция, тъй като е в лоши отношения с режима на Франко – в края на краищата по време на Втората световна война Испания претендира за Френско Мароко и Алжир, които Париж не забравя след края на Втората световна война. Затова в регионите на Франция, граничещи с Испания, испанските антифранкистки политически организации получават възможност да действат свободно – те издават пропагандна литература, провеждат радиопредавания на територията на Испания, обучават партизани и диверсанти в специална школа в Тулуза.

Енрике Листер

Най-активното партизанско движение срещу режима на Франко се развива в Кантабрия, Галисия, Астурия и Леон, както и в Северна Валенсия. Партизанските отряди действат в селски и изолирани райони, предимно в планината. Франкисткото правителство се опитва с всички възможни средства да заглуши факта на партизанската война в планинските райони, така че значителна част от испанското население, особено градското, дори не подозира, че партизански отряди, екипирани и вдъхновени от комунистите, се бият в отдалечените планински райони. Междувременно през 1945-1947 г. активността на партизанските формирования се увеличава значително. В южната част на Франция се създават 5 партизански бази, в които се формират и изпращат в Испания партизански групи по 10-15 байци във всяка. Под ръководството на комуниста генерал Енрике Листер (на снимката) е създадено „Обединение на въоръжените сили на Испанската република“, което включва шест партизански съединения. Най-голямото е Партизанско съединение Леванте и Арагон, което отговаря за дейността във Валенсия, Гуадалахара, Сарагоса, Барселона, Лерида и Теруел. Ръководството на съединението се осъществява от капитана от републиканската армия комуниста Винсенте Галарса, по-известен в революционните среди с прозвището „капитан Андрес“. Числеността на партизаните в съединението достига 500 човека, действа диверсионна школа под ръководството на Франсиско Коредора („Пепито“). През февруари 1946 г. бойци на съединението екзекутират кмет на село и взривяват управлението на Испанската фаланга в Барселона. През юни 1946 г. партизаните взривяват междугарието на жп гара Норте в провинция Барселона, а през август 1946 г. атакуват влак, превозващ политически затворници. Всички политически затворници са освободени. През септември 1946 г. партизаните атакуват военен транспорт и взривяват среща на старши офицери от Гражданската гвардия (испанският аналог на жандармерия и вътрешни войски) в Барселона. През септември 1947 г. в село Гудар е взривена с гранати казармата на Гражданската гвардия. Само през 1947 г. от ръцете на партизаните от Леванте и Арагон умират 132 военнослужещи в Гражданската гвардия.

Партизанското съединение Галисия и Леон действа под ръководството на социалисти и комунисти. През четирите най-активни години на партизанската война неговите бойци извършват 984 бойни операции, унищожавайки електропроводи, комуникации, железопътни линии, казарми и сгради на фалангистките организации. В Астурия и Сантандер действа трето партизанско съединение под ръководството на комунисти, извършващо 737 бойни операции. През януари 1946 г. бойци на съединението превземат гара Каранса в Баскония, а през февруари 1946 г. убиват фалангисткия ръководител Гарсия Диас. На 24 април 1946 г. в село Поте партизаните превземат и запалват щаба на фалангистите. В Бадахос, Касерес и Кордоба действа Партизанско съединение Естремадура под командването на комуниста Дионисио Телядо Баскес („Цезар“). Подчинените на „генерал Цезар“ провеждат 625 бойни нападения, превземат имоти, принадлежащи на фалангистите, взривяват обекти на железопътната инфраструктура. В Малага, Гренада, Хаен, околностите на Севиля и Кадис действа Партизанско съединение Андалусия под ръководството на комуниста Рамон Виа, а след това – на комуниста Хуан Хосе Ромеро („Роберто“). Бойците на съединението, наброяващо около 200 партизани, провеждат 1071 бойни операции, включително нападения на казарми и постове на Гражданската гвардия, изземване на оръжие, убийства на активисти на Испанската фаланга. И накрая, в Мадрид и околностите действа Партизанско съединение „Център“ под ръководството на комунистите Кристино Гарсия и Витини Флорес. След като първите командири на формированието са заловени от спецслужбите на Франко, анархосиндикалистът Венено поема ръководството на партизанското движение в околностите на Мадрид и самата испанска столица. След смъртта му той е заменен от комуниста Сесилио Мартин, известен с прякора „Тимошенко“ – в чест на известния съветски маршал. Централното партизанско съединение провежда 723 операции, включително превземане на предградската гара Империал и експроприация в нея на парични средства, експроприация на централната банка в Мадрид, нападение срещу щаба на Испанската фаланга в центъра на Мадрид, многобройни нападения срещу патрули и конвои на Гражданската гвардия. В Централното партизанско съединение се сражават 200 бойци, в това число 50 от тях действат на територията на самия Мадрид. Постепенно партизанската съпротива се разпространява и в градовете на Испания, в които се появяват нелегални групи. Най-активно градските партизани действат в Барселона и редица други градове на Каталуния. В Барселона, за разлика от другите области на Испания, градското партизанско движение се контролира най-вече от Федерацията на анархистите в Иберия и Националната конфедерация на труда – анархистки организации. В Мадрид, Леон, Валенсия и Билбао градските партизански групи остават под контрола на Комунистическата партия на Испания.

Войници от испанската Гражданска гвардия – аналог на жандармерия

Спад на партизанското движение

Активността на партизанското движение в Испания през 1945-1948 г. се състои на фона на влошаващото се международно положение на страната. Още на Потсдамската конференция, състояща се през юли 1945 г., Сталин характеризира испанския режим на Франко като наложен от фашистите в Германия и Италия и говори в полза на създаването на условия, които да доведат до свалянето на правителството на Франко. СССР, САЩ и Англия се противопоставят на влизането на Испания в ООН. На 12 декември 1946 г. ООН характеризира режима на Франсиско Франко като фашистки. Всички страни, влизащи в състава на ООН, отзовават от Испания своите посланици. В Мадрид остават само посолствата на Аржентина и Португалия. Международната изолация на франкисткия режим води до рязко влошаване на социално-икономическото положение на страната. Франко е принуден да въведе система на нормиране, но недоволството на населението нараства и това не може да не тревожи диктатора. В крайна сметка той е принуден да направи определени стъпки, осъзнавайки, че в противен случай не само ще загуби властта над Испания, но и ще се озове на подсъдимата скамейка сред военнопрестъпниците. Поради това испанските войски са изтеглят от Танжер, а Пиер Лавал, бивш френски министър-председател и колаборационист, е предаден на Франция. Въпреки това вътре в страната Франко все още култивира атмосфера на политическа нетолерантност и извършва репресии срещу дисидентите. Срещу партизанските отряди в испанските провинции са хвърлени не само полицията и Гражданската гвардия, но и армията. Най-активно Франко използва мароканските военни части и испанския чуждестранен легион срещу партизаните. По заповед на командването е извършен жесток терор срещу селското население, което помага на партизаните – антифашисти. Така са опожарени цели гори и села, унищожени са всички членове на партизански семейства и съчувстващи на партизаните. На испанско-френската граница Франко концентрира огромна военна групировка от 450 хиляди войници и офицери. Освен това са създадени специални команди от войниците и офицерите на Гражданската гвардия, които под прикритието на партизани извършват престъпления срещу цивилното население – убиват, изнасилват, ограбват мирни жители с цел дискредитиране на партизанските отряди в очите на селяните. В тази атмосфера на терор франкистите успяват значително да намалят активността на партизаните, изтласквайки значителна част от антифашистите обратно във Франция.

През 1948 г., със задълбочаването на американо-съветската конфронтация, позицията на Испания на международната арена се подобрява. Съединените щати и Великобритания, нуждаещи се от увеличаване на броя на съюзниците в евентуална война със СССР, решават да си затворят очите за зверствата на фашисткия режим на генерал Франко. Съединените щати вдигат блокадата над Испания и дори започват да предоставят на франкисткия режим финансова помощ. Американското правителство постига отмяна на резолюцията, приета по отношение на Испания от ООН на 12 декември 1946 г. На фона на влошаването на съветско-американските отношения Съветският съюз също поема курс към ограничаване на партизанското движение в Испания. На 5 август 1948 г. ръководството на Комунистическата партия на Испания , представлявано от Сантяго Карило, Франсиско Антон и Долорес Ибарури, е извикано в Москва. Съветските ръководители призовават за ограничаване на въоръжената борба в Испания и преминаване на испанските комунисти към легални форми на политическа дейност. През октомври 1948 г. във Франция, в Шато Байе, се провежда среща на Политбюро и Изпълнителния комитет на Комунистическата партия на Испания, на която се взема решение за прекратяване на въоръжената борба, разпускане на партизанските отряди и евакуация на личния им състав във Франция. В самата Испания остават само няколко отряда, чиито задачи включват лична защита на ръководителите на испанската компартия. Така, както и в Гърция, въоръжената партизанска съпротива е ограничена по инициатива на Москва – поради опасенията на Сталин, че в желанието си да попречат на комунистическите режими да дойдат на власт в средиземноморските страни, САЩ и Великобритания могат да преминат към въоръжена интервенция в Гърция и Испания, срещу които СССР, отслабен от Великата отечествена война и зает с възстановяването на собствените си сили, няма да може да се противопостави с нищо. Желанията на Сталин обаче могат да имат ефект само върху онези партизански формирования, които са под пълен контрол на комунистите и са подчинени на секретариата на Комунистическата партия на Испания.

Анархистите продължават да действат като партизани

Междувременно не цялото партизанско движение в Испания е формирано от комунисти. Както е известно, силни позиции в антифранкисткото движение имат също социалисти, анархисти и ляворадикални националисти в Каталуния и Страната на баските. През 1949-1950 г. анархосиндикалистки партизански отряди провеждат голям брой въоръжени атаки срещу режима на Франко, но полицейските репресии водят до това, че през 1953 г. и испанските анархосиндикалисти взимат решение за необходимостта от ограничаване на партизанската борба, за да се избегне по-нататъшна ескалация на насилието на полицейските структури срещу опозицията и мирното население. Независимо от това именно анархистките групи са тези, които носят щафетата на антифранкисткото партизанско движение от края на 1940-те години до средата на 1960-те години. През 1950-те – началото на 1960-те години на територията на Испания действат контролираните от анархистите партизански отряди на Хосе Луис Фасериас, Рамон Вила Капдевила, Франсиско Сабате Лопарт. Хосе Луис Фасериас е участник в Гражданската война в Испания и се бие като част от колоната на Аскасо на Арагонския фронт, а Рамон Вила Капдевила се бие като част от Желязната колона на Буенавентура Дурути, действаща близо до Теруел. През 1945 г. започва своята дейност групата на Франсиско Сабате, по-известен като „Кико“. Въпреки анархистките си убеждения, Франсиско Сабате се застъпва за разгръщането на широк междупартиен фронт на съпротива срещу франкистката диктатура, който, според партизанския командир, трябва да включва Федерацията на анархистите в Иберия, Националната конфедерация на труда, Работническата партия на марксисткото единство и Испанската социалистическа работническа партия. Сабате обаче не възнамерява да си сътрудничи с комунистите и близките към тях каталунски социалисти, защото смята, че просъветската комунистическа партия е виновна за поражението на републиканските сили по време на Гражданската война в страната и последвалото „отпускане ” на революционното движение в Испания. Партизанските отряди на Сабате, Фасериас и Капдевила функционират почти до 1960-те години. На 30 август 1957 г. животът на Хосе Луис Фасериас завършва в престрелка с полицията, а на 5 януари 1960 г., също при сблъсък с полицията, е убит Франсиско Сабате. Рамон Вила Капдевила е убит на 7 август 1963 г., а на 10 март 1965 г. е убит последният партизански командир комунистът Хосе Кастро. Така всъщност партизанското движение в Испания съществува до 1965 г. – само двадесет години след края на Втората световна война спецслужбите на Франко успяват да потиснат последните центрове на съпротива, възникнали още в средата на 1940-те години. Въпреки това щафетата на антифранкистката съпротива е поета от по-младото поколение испански антифашисти и републиканци.

Още през 1961 г. на конгреса на анархистката организация „Иберийска федерация на либертарната младеж“ е взето решение за създаване на въоръжена структура – „Вътрешна отбрана“, на която е възложена функцията на съпротива срещу франкисткия режим по въоръжен път. През юни 1961 г. в Мадрид прозвучават няколко взрива, по-късно терористични актове се извършват във Валенсия и Барселона. Взривни устройства са приведени в действие и в околностите на лятната резиденция на генералисимус Франко. След това започват масови арести на активисти на испанските анархистки организации. Въпреки това в края на май 1962 г. на редовно заседание на „Вътрешна отбрана“ е решено още по-активно да се провеждат въоръжени нападения срещу правителствените войски и полицията. На 11 август 1964 г. шотландският анархист Стюарт Кристи е арестуван в Мадрид по обвинение в съучастие в заговор за убийството на Франсиско Франко. Осъден е на двадесет години затвор. Друг анархист, Карбало Бланко, получава 30 години затвор. Тъй като Стюарт Кристи е чужд гражданин, в негова защита започват да се събират подписи в много европейски страни. Сред тези, които искат освобождаването на шотландския анархист, са и световни знаменитости като Бертран Ръсел и Жан Пол Сартр. В крайна сметка Стюарт Кристи е освободен на 21 септември 1967 г., само три години след осъждането му. Но по това време „Вътрешна отбрана“ престава да съществува поради засилването на политическите репресии и липсата на подходяща подкрепа от по-голямата част от испанското анархистко движение – анархосиндикалистите, фокусирани върху масовата работа сред трудещите се. Възобновяването на активната въоръжена борба срещу режима на Франко през втората половина на 1960-те години е свързано с общ революционен подем в Европа. „Бурните шестдесет“ са белязани от масови студентски демонстрации и стачки в САЩ, ФРГ, известният „Червен май“ през 1968 г. във Франция, появата на групи от „градски партизани“ с маоистка и анархистка ориентация в почти всички страни от Западна Европа, САЩ, Япония, Турция. В Испания интересът на младите хора към ляворадикалните идеи се засилва, а нововъзникващите революционни групи за разлика от своите предшественици от 1940-те години са по-фокусирани върху политическата дейност в градовете.

Баски и каталунци

Важна роля в антифранкистката съпротива през 1960-те и 1970-те години започват да играят националноосвободителните организации на каталунските и баските сепаратисти. И Страната на баските, и Каталуния подкрепят републиканците в по-голяма степен по време на Гражданската война в Испания, с което си спечелват рязката неприязън от страна на Франсиско Франко. Каудильо, след идването на власт, забранява баския и каталунския език, въвежда школно обучение, деловодство, телевизия и радиопредаване само на испански език. Разбира се, всички национални политически организации и политически символи на националните движения на баските и каталунците са забранени. Естествено и двете национални малцинства няма да се примирят с положението си. Най-напрегната остава ситуацията в Страната на баските. През 1959 г. от група млади активисти на Баската националистическа партия е създадена организацията „Баско отечество и свобода“, или „Euskadi Ta Askatasuna“ – съкратено ЕТА. През 1962 г. се провежда конгрес, на който се финализира организацията и се прокламира нейната крайна цел – борба за създаване на независима баска държава – „Еускади“. В началото на 1960-те години бойците на ЕТА се впускат във въоръжена борба срещу франкисткия режим. На първо място извършват въоръжени нападения и взривове на полицейски участъци, казарми на гражданската гвардия и железопътните линии. От 1964 г. действията на ЕТА стават систематични, превръщайки се в сериозна заплаха за вътрешната стабилност и реда на испанската държава. През 1973 г. бойци на ЕТА убиват испанския министър-председател адмирал Луис Кареро Бланко. Това убийство се превръща в най-голямата въоръжена акция на ETA, получаваща световна известност. В резултат на експлозията на 20 декември 1973 г. колата на Бланко е хвърлена на балкона на манастир – толкова силно е взривното устройство, поставено в тунел, прокопан под улица в Мадрид, по която минава автомобилът на министър-председателя на страната. Убийството на Кареро Бланко води до сериозни репресии срещу всички леви и националистически опозиционни организации в Испания, но също така показа безполезността на репресивните мерки, предприети от режима на Франко срещу неговите опоненти.

Мащабът на въоръжената съпротива в Каталуния е в значителна степен по-малък, отколкото в Страната на баските. Поне никоя каталунска въоръжена политическа организация не постига известност сравнима с тази на ЕТА. През 1969 г. е създаден Каталунският фронт за освобождение, в който влизат активисти на Националния съвет на Каталуния и Работническата младеж на Каталуния. През същата 1969 г. Каталунският фронт за освобождение започва въоръжена борба срещу режима на Франко. Въпреки това още през 1973 г. полицията успява да нанесе сериозно поражение на каталунските сепаратисти, в резултат на което някои от активистите на организацията са арестувани, а тези с по-голям успех бягат в Андора и Франция. В идеологическо отношение Каталунският фронт за освобождение след преместването на ръководството му в Брюксел се ориентира към марксизма-ленинизма и се застъпва за създаването на отделна Комунистическа партия на Каталуния. През 1975 г. част от активистите на Каталунския фронт за освобождение създават Каталунското революционно движение, но до 1977 г. и двете организации престават да съществуват.

Иберийско движение за освобождение и екзекутирането на Салвадор Пуч Антик

През 1971 г. в Барселона и Тулуза е създадена друга каталунска революционна организация – Иберийско движение за освобождение (MIL). Зад нейното начало е Ориол Соле – испански радикал, участник в събитията през май 1968 г. във Франция, който след завръщането в родината си става активист на радикалното работническо движение и участва в дейността на Работническите комисии на Барселона. След това Соле се премества във френската Тулуза, където влиза в контакт с местни революционни анархисти и антифашисти. По време на престоя на Соле в Тулуза към него се присъединяват Жан Клод Торес и Жан Марк Руян. В Тулуза се отпечатват няколко вида прокламации, които младите радикали решават да занесат в Барселона. Когато Соле и другарите му се появяват в Барселона, тук пристига и демобилизираният от наборна военна служба Салвадор Пуч Антик (1948-1974) – човек, който е предопределен да стане най-известният член на Иберийското движение за освобождение и трагично да приключи своя живот след като е осъден на смърт след задържане. Салвадор Пуч Антик е потомствен революционер – баща му Хоакин Пуч е ветеран от Гражданската гвардия в Испания на страната на републиканците, след това участва в партизанското движение във Франция и е интерниран в Испания.

Салвадор Пуч Антик

Иберийското движение за освобождение представлява „мешана солянка“ от привърженици на различни анархистки и лявокомунистически движения – „комунисти на съветите“, ситуационисти, анархокомунисти. Голямо влияние върху идеологията на организацията оказва Санти Солер, според който революционерите трябва да насочат усилията си не към физическото унищожаване на държавни служители и полиция, а върху експроприации, за да получат средства за разгръщане на работническото стачното движение. Като своя цел Иберийското движение за освобождение провъзгласява воденето на въоръжена борба срещу режима на Франко чрез извършване на експроприации в подкрепа на работническото движение. През пролетта на 1972 г. Жан Марк Руян, Жан Клод Торес, Жорди Соле и Салвадор Пуч Антик се връщат отново в Тулуза, където започват да създават своя собствена печатница и да се обучават в употребата на огнестрелно оръжие. Следват първите въоръжени действия на организацията и в Тулуза – нападение на печатница, от която е откраднато печатарско оборудване, както и няколко набези на банки. По време на местонахождението извън пределите на Испания е създаден документът „За въоръжената агитация“, в който Иберийското движение за освобождение следва концепцията на Франсиско Сабате, занимаващ се по време на Гражданската война в Испания с масови експроприации с цел финансово обезпечаване на антифранкисткото движение. През същата 1972 г. Иберийското движение за освобождение отново прехвърля дейността си на територията на Испания, тъй като защитата на банките в Испания е по-лошо организирана. В Барселона е създадена мрежа от конспиративни квартири и нелегална печатница. В същото време бойците от Иберийското движение за освобождение се противопоставят на проливането на кръв и предпочитат да действат без да откриват огън по охранителите и още повече по случайни свидетели. Вълната от експроприации, която последва в Барселона и околностите, обаче сериозно разтревожва испанските власти. Създадена е специална полицейска група, ръководена от инспектор Сантяго Босигас, чиято задача е да проследи и задържи на всяка цена активистите на Иберийското движение за освобождение.

Междувременно на 15 септември 1973 г. в град Белвер бойци на движението атакуват Пенсионната банка. Извършвайки експроприация на парични средства, те възнамеряват да се скрият в планината, но са спрени от патрул на Гражданската гвардия. По време на престрелката Ориол Соле е ранен, Хосеп Луис Понс – арестуван и само Жорди Соле успява да избяга в планината и да премине френската граница. Полицията наблюдава Санти Солер – единственият активист на Иберийското освободително движение, който не е в нелегално положение. С помощта на наблюдението Санти Солер успява да достигне до други членове на групата. На 25 септември се случва престрелка със Салвадор Пуч Антик, която води до смъртта на полицай. Когато Пуч Антик е задържан от полицаи, той успява да избяга и да открие безразборен огън по задържалите го полицаи. По време на престрелката е убит 23-годишният младши инспектор Франсиско Ангуас. Според защитниците на Пуч Антик по последния стреля полицейският инспектор Тимотео Фернандес, който е стоял зад Ангуас и вероятно младши инспекторът е убит от куршумите на своя колега. Но въпреки аргументите на защитата испанският съд осъжда Пуч Антик на смърт. Фактически организацията прекратява своето съществуване на територията на Испания. Въпреки това част от бойците на Иберийското движение за освобождение успява да стигне до френската Тулуза, където е създадена Група за революционно интернационално действие, продължаваща революционната борба и пропагандната дейност срещу франкисткия режим. Що се отнася до Салвадор Пуч Антик, заловен от франкистите, през 1974 г. той е екзекутиран с гарота. Тази екзекуция е последната в историята на политическите репресии на режима на Франко срещу неговите опоненти измежду представителите на ляворадикалната опозиция.

След убийството на министър-председателя Луис Кареро Бланко през 1973 г., неговият наследник начело на испанското правителство Карлос Ариас Наваро признава необходимостта от насочване на страната към демократизация на политическата система и безполезността на по-нататъшното поддържане на твърда репресивна политика. Въпреки това пълната демократизация на политическия живот в Испания става възможна едва след смъртта на дългогодишния диктатор на страната генералисимус Франсиско Баамонде Франко. Той умира на 20 ноември 1975 г. на 82-годишна възраст. След смъртта на Франко мястото на краля на Испания, което остава празно от 1931 г., е заето от Хуан Карлос I. Именно с началото на неговото управление е свързан преходът на Испания към демократична политическа система. Но смъртта на Франко и възстановяването на монархията не водят до стабилизиране на политическата ситуация в страната. В десетилетията след смъртта на Франко – през 1970-те – 1990-те години в страната също продължава въоръжена борба срещу централната власт, само че водена не от републиканци и просъветски комунисти, а от ляворадикални и сепаратистки групи – предимно баски и маоисти. За тях ще говорим друг път.

Автор: Илья Полонский

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.