„Оловни седемдесетте“: как десните и левите екстремисти правят Италия „гореща точка“

Средата на шестдесетте в Италия е белязана от сериозна социално-политическа криза. Въпреки факта, че италианското правителство упорито се опитва да лавира между различните настроения в обществото, протестната активност на масите нараства. Радикализацията на част от италианците се проявява във възраждането на фашистки и шовинистични настроения в обществото, преди всичко сред бившите и действащи военнослужещи в италианската армия, корпуса на карабинерите, полицаите, както и сред част от градските жители и селячеството. Тези категории от населението изпитват носталгия по „железния ред“ на Бенито Мусолини, с благоговение си припомнят времената на относителния икономически просперитет на Италия през годините на фашистката диктатура. Именно тези слоеве от населението на следвоенна Италия формират гръбнака на италианските дяснорадикални политически партии и движения, които започват да се появяват почти веднага след края на Втората световна война.

Разбира се, италианските интелектуалци отляво, студентите, част от работническата класа, ориентирани към комунистическата партия и по-радикалните леви организации са крайно недоволни от политиката на дяснорадикалния сегмент в италианската политика. Възраждането на фашистките настроения в обществото се счита от италианската левица за безусловен резултат от провала на социално-икономическата политика на следвоенните италиански правителства. Постепенно недоволството от социално-икономическата политика на държавата прераства в тотално отхвърляне на капиталистическата система като такава и на парламентарния модел на демокрация. Това се влошава от антиамериканските настроения, тъй като в следвоенния период Италия остава един от ключовите партньори на Съединените щати в Северноатлантическия блок.

Развитието на „десния и левия екстремизъм“ протича практически паралелно. До началото на 1970-те години то се превръща в масов тероризъм. Може би през 1970-те години Италия е „най-горещата“ точка в Европа – нивото на тероризма в нея значително надвишава нивото на тероризма в други западни страни, включително Федерална република Германия, където има както неонацистки, така и леви въоръжени организации. Ако в повечето западноевропейски страни терористичните групи както на крайнодесните, така и на крайнолевите са малки, затворени групи, чийто брой рядко надхвърля няколко десетки групи, то в Италия през 1970-те години, наречени „оловни седемдесете“, терористичното движение е масово. Според италианското контраразузнаване общата численост на терористичните групи от всички идеологически направления в средата на 1970-те години достига 30 хиляди души. Повечето от активистите на терористичните групи, разбира се, са млади хора на възраст 18-30 години, а сред екстремистите има както хора от най-бедните слоеве на населението, така и деца от едрата буржоазия и аристократичните слоеве.

Италианският неофашизъм

Възраждането на дяснорадикалното движение в Италия започва практически от първите следвоенни години. До 1946 г. в някои италиански провинции действат привърженици на фашизма, които не искат да оставят оръжието. Поражението на тези разпръснати групи от карабинерите и армията изобщо не означава край на италианския фашизъм. През 1946 г. е създадена най-голямата италианска дяснорадикална партия – Италианското социално движение (ИСД), което се оглавява от Джорджо Алмиранте, който през годините на господство на фашизма работи в едно от пропагандните и агитационни подразделения на фашистката партия. От самото начало на своята дейност ИСД се ръководи от парламентарната борба и се стреми да се представи като уважавана легална партия на привържениците на обществения ред и стабилността. ИСД взима редовно участие в парламентарните избори, ориентирайки се към определена част от електората.

За да придаде на партията си най-голямо уважение и желаейки да скрие своята профашистка ориентация, финият политик Алмиранте дори решава да забрани използването на черния цвят за украса на партийната централа и нарежда да се замени със син. Подобни мерки обаче не могат напълно да прикрият ИСД и партията постоянно показва истинската си същност. По едно време постът председател на ИСД се заема от откровения фашист принц Валерио Боргезе, ветеран от войната на страната на фашистка Италия. В редиците на партията има много не само привърженици на фашизма в тенденцията на Мусолини, но и привърженици на нацизма на Хитлер, за които дори фашизмът на Мусолини е твърде либерален и мек.

През 1954 г. най-радикалната част от активистите на ИСД, водена от 28-годишния журналист Пино Раути и неговия приятел, 29-годишният Клементе Грациани, основават национално-революционна фракция в редиците на Италианското социално движение. Печатен орган на групировката става списание „Нов ред“ („Ordine Nuovo“), издавано от 1955 г. от Пино Раути. Още от първите страници на това списание става ясна политическата му ориентация – публикувана е статията на Адолф Хитлер „Раса и култура“, от брой в брой се повтарят материали за научното обосноваване на расистките теории. Прави впечатление, че списанието обръща малко внимание на Мусолини, но вместо това аналогизира хитлеризма и Република Сало.

В средата на 1950-те години продължава острата фракционна борба в ИСД, която завършва с оттеглянето на фракцията на Раути-Грациани от партията през 1957 г. Но въпреки официалното отричане от „неуправляемите“ неофашистки групировки, ръководството на ИСД де факто им предоставя всякаква подкрепа, изразяваща се както във финансиране и оказване на юридическа и материална помощ на арестуваните неофашисти, така и в установяването на директни негласни контакти с лидерите на терористичните групи с цел използването на техните възможности за свои цели. Например, експлозията на Пиаца Фонтана, извършена от крайнодесни, е от полза на лидерите на Италианското социално движение, тъй като полицията и спецслужбите първоначално тръгват по грешна следа и обвиняват за нея лявоекстремисти.

„Нов ред“, създаден през 1957 г. от Пино Раути и Клементе Грациани, скоро става най-голямата италианска неофашистка организация с терористично направление. Ръководството на НР установява тесни връзки с чуждестранни неофашисти, на първо място с испански и френски организации. „Нов ред“ получава статута на италиански филиал на международния неонацистки интернационал „Нов ред“, организиран от белгийския нацист, ветеран от спецподразделенията на СС Леон Дегрел.

„Национален авангард“ е създаден в началото на 1960-те години в Рим от известния фашистки активист Стефано Деле Кияе, който работи като застрахователен агент в една компания, в действителност, извършваща връзка между италиански неофашисти в нелегалност и чуждестранни крайнодесни. НА е откровено хитлеристка групировка, практикуваща нацистки поздрави и използваща символиката на Третия Райх. Скоро след създаването на НА между Деле Кияе и Раути се установяват контакти и двете организации започват да разработват единна стратегия за „национално-революционна война“.

„Национален фронт“ е създаден през 1962 г. и обединява предимно бивши военни и ветерани от войната на страната на фашистка Италия. Лидер на Фронта е принц Валерио Юнио Боргезе, който в годините на войната командва елитно подразделение на подводни диверсанти, а след поражението на фашизма е осъден като военнопрестъпник. След освобождаването си Боргезе временно се отдалечава от политиката, но по-късно се връща на публичната сцена и известно време служи като председател на ИСД. Той напуска ИСД заради идеологически различия – Боргезе симпатизира не на мусолинския фашизъм, който смята за плебейски и просоциалистически, а на монархията и в същото време на арийския расизъм.

Франко Фреда

„Духовно превъзходство на човека“ е друга крайнодясна групировка, която представлява по-скоро интелектуален център на тероризма. Тя е основана в същите години в Падуа от директора на издателство АР Франко Фреда, който не крие своите расистки възгледи и се преклонява пред Хитлер и СС. През 1965 г. в състава на групата на Фреда влиза „Групата за защита на държавата“, организирана от бившия член на ИСД Джовани Вентура.

През 1965 г. групите „Нов ред“ и „Духовно превъзходство на човека“ установяват тясно сътрудничество помежду си и постепенно стигат до осъзнаването на необходимостта от започване на въоръжена борба срещу италианското правителство. Задачата на терористичните актове, според десните радикали, е да дискредитират демократичното правителство чрез дестабилизиране на политическата ситуация в страната. Неофашистите са убедени, че вълната от насилие ще доведе до отговор и населението ще подкрепи установяването на дясна диктатура. Като част от план за дестабилизиране на политическата ситуация, десните радикали само през 1969 г. извършват повече от петдесет терористични атаки в италианските градове. По правило терористичните атаки имат „немотивиран“ характер. На 8 август 1969 г. в Милано е взривен офисът на „Земеделската банка“ – 17 души са убити, повече от сто граждани са ранени с различна тежест. През 1970 г. – началото на 1971 г. има 74 въоръжени нападения срещу конкретни граждани, 54 взрива, 89 нападения с цел експроприация, 59 нападения на сгради, 49 сблъсъци с карабинери и полиция.

Методика на инфилтрация и опит за преврат

Освен явни терористични методи, неофашистите прибягват и до по-коварни методи, по-специално до инфилтрация, т.е. въвеждането на техни хора в леви групи и създаването на фашистки провокативни кръгове, маскирани като ултралеви и преследващи изгодна дясна линия. И така, в Италия са широко известни такива невероятни явления като наци-маоизъм и анархо-фашизъм. Наци-маоизмът се развива в университета Ла Сапиенца, а негов идеолог става неофашистът Франко Фреда (р. 1941 г.). Фреда се опитва да съчетае идеите на Хитлер и Мао Дзедун като счита за основни противници както буржоазно-либералните демокрации на Запада, така и социалистическите страни от съветския блок. Още по-странна е концепцията на анархо-фашизма на Марио Мерлино (р. 1944 г.), който работи в тясно сътрудничество с един от най-големите италиански неофашисти Стефано Деле Кияе. Показателно е, че и Фреда, и Мерлино остават неофашистки политически активисти и до днес.

Общото изостряне на ситуацията в страната според неофашистите трябва да допринесе за военен преврат. Въпреки това опитът за организиране на подобен преврат, извършен от неофашисти в нощта на 7 срещу 8 декември 1969 г., завършва с неуспех. Първоначално превратът е планиран от римската група Национален авангард и Националния фронт. Лидерът на Фронта принц Валерио Боргезе е назначен за командир на бунтовническите сили. Деле Кияе и неговите хора трябва да превземат ключови точки в столицата, включително сградата на Министерството на вътрешните работи, както и да арестуват президента и да убият директора на полицията, но в последния момент, по неизвестна причина, Боргезе бяга в Испания. Плановете на заговорниците завършват с пълен и катастрофален провал.

Забраната на дейността на организацията „Нов ред“ през 1973 г. не пречи на неофашистите да създадат нова организация, наречена „Черен ред“ година по-късно. Тя веднага се насочва към терористични действия. На първо място, терористите започват да организират експлозии на мероприятия на левите сили. Така на 28 май 1974 г. взривяват социалистическа демонстрация в Бреша, в резултат на което загиват осем души. На 4 август 1974 г. в международния експрес „Италикус“, при изхода от дългия тунел „Апенино“, се взривява бомба. Загиват 12 души. Очевидно неофашистите очакват, че взривът ще се случи в момента на преминаване на влака през тунела, което ще доведе до много повече жертви.

Италианските правоприлагащи органи са принудени да отговорят на вълната от десен терор като засилят дейността си във всички посоки. Няколко неофашисти са арестувани, десни организации и издателства на списания и вестници са подложени на задълбочен анализ, някои от тях са забранени. Въпреки факта, че военният преврат, планиран от десните радикали, никога не се състои, тяхната дейност не може да се нарече пълен провал – политическата ситуация в страната е до голяма степен дестабилизирана; в борбата срещу радикалната опозиция властите преминават и към репресивни мерки срещу ляворадикалните организации. Разбира се, действията на правителството в посока минимизиране на крайнодясната заплаха не успяват окончателно да преодолеят неофашизма. Поддръжниците на идеите на Мусолини и Хитлер са се затаили, но влиянието им върху италианското общество продължава да бъде значително. Крайнодесните и в момента имат силни позиции в страната.

„Удар отляво“: Червените бригади и други

Появата на италианския ляв радикализъм в следвоенните години е неразривно свързан с два ключови момента, характерни за левите екстремистки движения в много страни по света. Първият момент е признаването на официалната Италианска комунистическа партия като опортюнистическа организация, която е предала работническата класа и е тръгнала по пътя на компромис с буржоазията. Вторият важен момент е нарастващият страх сред много интелектуалци от възможността за фашистко отмъщение. Всичко това, съчетано с редица други фактори, води до факта, че от средата на 1960-те години в Италия се оформя масово и изключително радикално „извънпарламентарно” ляво движение.

Изследователите виждат в него няколко идеологически направления:

1. Маоизъм – ръководен от курса на Китайската комунистическа партия, признавайки Мао Цзедун за свой идеолог. Няколко конкуриращи се маоистки комунистически партии заемат подобни позиции.

2. Троцкизъм – до средата на 1960-те години в Италия има няколко движения, ориентирани към наследството на Троцки и идеите на Четвъртия Интернационал, но те също са разединени и свързани с различни тенденции на международния троцкизъм.

3. Операизъм – това идеологическо направление се ръководи от своеобразен синтез на основните положения на марксизма и анархосиндикализма в духа на „работническите съвети“ и защитава приоритета на интересите на работническата класа пред интересите на компартиите.

4. Анархизъм – традиционни анархокомунисти и анархосиндикалисти, запазили определени позиции в редица области на Италия, особено на юг.

Първите маоистки групи в Италия се появяват в началото на 60-те години и се наричат ​​“емелистки“, т.е. „марксистко-ленински“. Първата емелистка група възниква в Падуа, след това аналогични кръгове се появяват в Торино, Рим и Неапол. В Рим е създадена групата „Nuova Unita“, която остро критикува официалния курс на комунистическата партия. През 1968 г. на базата на Nuova Unita е създадена паралелна организация – Италианска комунистическа партия (марксистко-ленинска). Оглавява се от Фоско Динучи и Освалдо Пеше. Лидерите на ИКП (м-л) посещават Пекин и постигат официално признание на своята партия. Числеността на ИКП (м-л) в този период достига няколко хиляди души. Въпреки това, още през есента на 1968 г. настъпва разцепление в ИКП (м-л). Група активисти, недоволни от политиката на партийното ръководство, обвинява Фоско Динучи, че следва „черна линия“ и се оттегля от партията, сформирайки своя група, наречена Италианска комунистическа партия (марксистко-ленинска) Червена линия. Приблизително през същия период, през октомври 1968 г., в Рим е създадена друга емелистка група – Съюз на комунистите в Италия (марксистко-ленински), ръководен от Алдо и Тереза ​​Брандирали. В продължение на две години съюзът остава най-популярната маоистка група, впоследствие дейността му се прекратява.

Младежките вълнения от 1968 г. драстично увеличават броя на ляворадикалните групи за сметка на екстремистки настроените студенти. Навсякъде през 1968-1969 г. възникват голям брой нови организации, основните сред които са следните:

1. Работническа власт (Potere Operaio) – основана през 1969 г. в Торино в резултат на обединяването на редица операистки и емелистки групировки. В идеен план се ориентира към радикалния операизъм, прокламирайки автономия и спонтанност на класовата борба и категорично отхвърляйки всякакви възможности за сътрудничество с комунистическата партия. Ръководители на Работническа власт са Нани Балестрини, професорът по социология Антонио Негри и двама активисти на движението за контестация – Оресто Скалцоне и Франческо Пиперно. Групата издава теоретично списание със същото име. Според полицията по това време Работническа власт е най-голямата сред италианските ляворадикални групи и това може да се докаже от факта, че в един от нейните конгреси участват над хиляда делегати от различни региони на Италия.

2. Борбата продължава (Lotta Continua) – основана през есента на 1969 г. също в Торино на базата на кръг, който издава седмичника „Lotta Continua“ – един от най-скандалните италиански вестници от онова време, постоянно излизащ с различни разобличения. Подобно на Potere Operaio, Lotta Continua защитава принципите на спонтанността на класовата борба и поставя искането за завземане на предприятията от работници, а градовете – от населението. Действителни лидери на ЛК са Марко Боато и Андриано Софи.

3. Работнически авангард (Avanguardia Operaio) – тази групировка е създадена в края на 1969 г. в резултат на обединението на няколко операистки и троцкистки кръгове, както и на емелисти, не влизащи в маоистката компартия на Динучи. Идеологическата ориентация на Работнически авангард остава същата като в двете предишни групи – операизъм плюс признаване на спонтанността на работническото движение и ориентацията към независимите радикални профсъюзи. Именно Авангардът играе водеща роля в създадените в много италиански предприятия „Comitate di Basa“, противопоставяйки се както на заводската администрация, така и на „опортюнистичните“ комунисти и профсъюзи.

4. Столичният политически комитет (Politico Collectivo Metropolitano) е създаден в Милано в края на 1969 г. от група радикално настроени младежи, начело с бившите студенти от факултета по социология на Трентинския институт за обществени науки Ренато Курчо и Маргерита Кагол, а също и адвоката Алберто Франческини. Тази група заема едва ли не най-радикалните позиции и се фокусира върху създаването на „партито армато“ – въоръжена партия на пролетариата. През 1970 г. в издавания от групата вестник „Sinistra Proletaria“ се появява съобщение за създаването на „Червените бригади“, в които влизат почти всички активисти на групата.

По-нататъшната икономическа криза заедно с ръста на фашистките организации предизвиква някои леви групировки сериозно да помислят за началото на въоръжени действия срещу правителството на Италия. Идеята за създаване на „партито армато“, въоръжена партия, започва отдавна и не веднъж се обсъжда на конференциите на Работническа власт. Но първият, който въплъщава идеята за разгръщане на градска партизанска война в реалността, е директорът на една от най-големите издателски къщи в Италия милионерът Джанджакомо Фелтринели. Ветеран от Съпротивата и потомствен комунист, Фелтринели в един момент е част от официалната компартия, но след това я обвинява в опортюнизъм и спомагане на фашистите и се присъединява към маоисткото движение, започвайки да финансира маоистката партия на Фоско Динучи.

През 1969 г. Фелтринели решава да създаде своя собствена ляворадикална нелегална организация, която е наречена „Партизански групи за действие“ (GAP). Групата се фокусира върху революционния комунизъм и поддържа връзки с все още легални други организации на леви екстремисти. Основните форми на дейност на GAP са организирането на саботажи и експроприации на банки. След като извърша няколко акции на въоръжени грабежи и получава помощ от Фелтринели, групата успява не само да закупи оръжие, но и да придобие собствена радиостанция. След смъртта на Фелтринели, докато се опитва да изключи електричеството на един град, GAP се разпада и някои от нейните бойци се оттеглят от политиката, а други се присъединяват към Червените бригади.

Междувременно Червените бригади, за чието появяване през 1970 г. известява на своите читатели „Sinistra Proletaria“, започват активни терористични действия. Именно тази организация е предопределена да стане най-известната извън Италия. Започвайки с палежи и взривове на лични автомобили на длъжностни лица и предприемачи, бригадистите постепенно преминават към целенасочени атентати и отвличания на интересуващи ги хора. Първоначално са отвлечени ръководители на частни фирми и синдикални босове, след което започват да отвличат големи държавни служители. Например, през 1974 г. е отвлечен съдия Марио Соси, който след това е разменен за осем политически затворници.

Ренато Курчо

Дейността на Червените бригади е съсредоточена предимно в индустриалния център на Италия – в Милано, Торино, Генуа и околностите им. Основатели и идейни вдъхновители на тази организация са Ренато Курчо, Маргерита (Мара) Кагол и Алберто Франческини. Наричат ​​ги „историческите водачи“ на първото поколение бригадисти. За разлика от много други ляворадикални организации, Червените бригади се отличават с отлична дисциплина и структура. Ръководителите не са изложени на риск от разобличаване и действат конспиративно.

През 1974-1975 г. след ареста на Ренато Курчо започва нов период в историята на Червените бригади. На първо място се подрежда структурата на организацията – появява се „Стратегическо ръководство“. В него влизат новите водачи на бригадистите – Марио Морети, Валерио Моручи, Барбара Балдзерани и Рикардо Дура. В организацията се появяват колони – римска, миланска, торинска, генуезка, венецианска. Колоните се състоят от бригади от по пет души. В допълнение към самите бойни части, Червените бригади включват и разузнавателни, информационни и психологически служби, всяка от които отговаря за собствения си сектор на дейност.

Ако по време на ръководството на представителите от първото поколение бригадистите все още се страхуват да убиват открито хора, то през втората половина на 1970-те години те преминават към практиката на масови убийства. „Най-горещите“ години са 1977-1981 г., когато Марио Морети застава начело на организацията. През този период бригадите започват да ловуват не само чиновници, но и журналисти и адвокати, чиито идеологически позиции не се харесват на радикалната левица. През 1971-1980 г. в Италия 15 прокурори и съдии са убити в резултат на покушения. Най-шумната операция е отвличането на Алдо Моро – най-известният италиански политик. Целта на отвличането е опит да се преговаря с италианското правителство като пълноправен противник, тоест да се постигне признаване на Червените бригади като сериозна политическа сила, с която трябва да се водят преговори. В крайна сметка Алдо Моро, който прекарва 55 дни в тайната квартира на бригадистите, е застрелян, а тялото му е хвърлено в кола в центъра на Рим. Следващата 1979 г. чупи всички рекорди по извършени терористични актове. Червените бригади извършват 2150 нападения, включително 133 атаки срещу образователни институции, 110 срещу синдикати, 106 срещу клонове на управляващата Християндемократическа партия, 91 срещу клонове на Италианската комунистическа партия, 90 срещу полицейски части и Корпуса на карабинерите (италианските вътрешни войски).

В отговор италианското правителство засилва репресиите си срещу радикалните активисти. През 1982 г. в рамките на няколко седмици италианската полиция и специалните служби арестуват повече от триста бойци на Червените бригади, а до 1983 г. броят на арестуваните радикали достига хиляда души. В случая с Червените бригади са проведени пет процеса между 1982 и 1996 г. 32 бригадисти са осъдени на доживотен затвор, останалите получават значителни присъди. Сред осъдените е Марио Морети, който ръководи дейността на Червените бригади в периода на тяхната максимална терористична активност.

След масовите арести организацията започва постепенно да запада. През 1984 г. бригадите се разделят на две организации. Червените бригади – Комунистическа сражаваща се партия и Червените бригади – Съюз на сражаващите се комунисти се разминават по въпроса за отношението към САЩ и СССР. Първите гледат на двете световни сили като на еднакво опасни противници, а вторите все още са по-антиамерикански настроени, като съветската държава се смята за вторичен враг, който все още не трябва да се приема сериозно. Друга точка на несъгласие е въпросът за тероризма: първите са по-ориентирани към масовото движение, а вторите към терористичните дейности. 1986 г. се превръща в най-тихата година след „оловното десетилетие“ и отзвука му в началото на осемдесетте. Съветският блок изпада в състояние на криза, левите радикални идеи постепенно губят популярност в Западна Европа, което води до неизбежно намаляване на интензивността на противоречията в италианското общество.

От страна на други леви екстремистки групи, които в началото на 1970-те години също преминават към тактиката на градска партизанска война, Червените бригади са многократно критикувани за „откъсване от масите“ и прекомерен ентусиазъм за терор, „миришещ на бланкизъм“. През 1971 г. в резултат на обединението на радикални активисти от групите Работническа власт и Работнически авангард, както и няколко „работнически асамблеи“, се създава организацията Работническа автономия (Autonomia Оperaia), която е точно обратното на Червените бригади. В Работническа автономия, ориентирана към стихийната борба на масите, няма твърда йерархия, както в Бригадите. Автономията е разделена на нелегална част, извършваща терористични актове, и полулегална, която организира сблъсъци с полицията по време на демонстрации.

Антонио Негри

За идеолог на Автономията се смята Антонио Негри – известен социолог, професор, който до момент действа в левия сегмент на европейската политика.

Екстремизмът в Италия през 1960-те – 1970-те години е породен от политиката на правителството на християнските демократи, което се опитва да следва линия на центризъм по социални въпроси, което предизвиква недоволство сред екстремистите, при които по този начин намалява броя на поддръжниците. Радикалите не се радват на голяма подкрепа и са принудени да преминат към политика на сплашване както на правителството, така и на електората. Те се провалят напълно. Техните идеологически насоки са разбити от реалностите на политическата ситуация в Италия. Класовата борба се води в мирните условия на реформизъм, което води до повече резултати, отколкото целите на радикалите към революционни промени.

Съдбите на героите в статията, които имат късмета да доживеят до 2000-те – 2010-те години, се развиват по различен начин. Седемдесет и три годишният наци-маоист Франко Фреда живее в провинция Авелино, управлява радикално издателство и остава верен на идеологията на „третия път“. Седемдесет и осем годишният Стефано Деле Кияе също е активен в дяснорадикалната политика – той подкрепя украинските националисти, докато не одобрява идеята за европейска интеграция на постмайдановската Украйна. Седемдесет годишният философ анархофашист Марио Мерлино пише книги и се изказва за текущата световна политика. Пиерлуиджи Конкутели, който през тази година също навърши седемдесет, веднъж е осъден на доживотен затвор за многобройни убийства, но през 2009 г. е преместен под домашен арест по здравословни причини, а през 2011 г. е освободен условно. Седемдесет и три годишният лидер на Червените бригади Ренато Курчо е на свобода от 21 години и все още не изразява разкаяние за стореното на младини. Антонио Негри, осемдесет и една годишният лидер на Работническа автономия и теоретик на операизма, продължава да чете лекции и да пише книги и се смята за един от най-известните живи леви интелектуалци. Шейсет годишният Чезаре Батисти, ръководещ в края на „оловните седемдесетте“ организацията „Въоръжени пролетарии за комунизъм“, се укрива от италианския съд в Бразилия, където социалистическото правителство му предоставя статут на бежанец.

Автор: Илья Полонский, 2014 г.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.