Парижката комуна и понятието за държавност (Михаил Бакунин, 1871 г.)

Този труд, както и всичко, което съм написал досега, е предизвикан от текущите събития. Той служи като естествено продължение на моите „Писма до французина“ (септември 1870 г.), в които ми се падна не трудната, но тъжна чест да предвидя и предскажа ужасните събития, раздиращи сега Франция, а с нея и целия цивилизован свят; бедствия, срещу които имаше и има само едно лекарство: социалната революция.

Задача на настоящия труд е да докаже отсега нататък тази неоспорима истина, извлечена от историята, така и от фактите, които се случват пред очите ни в Европа, и по този начин да принуди всички искрени хора, искрено търсещи истината, да приемат тази истина и открито без премълчаване и недомлъвки да признаят както философските принципи, така и произтичащите от тях практически действия, съставляващи, така да се каже, активната душа, основанието и целта на това, което ние наричаме социална революция.

Задачата, която съм си поставил, не е лесна. Знам това и може би бих бил обвинен в излишна самонадеяност, ако внеса в този труд най-малкото лично искане. Но мога да уверя читателя, че то липсва. Аз не съм учен, не съм философ и не съм писател по професия. През целия си живот много рядко се проявявах в литературата и винаги или в защита на себе си, или принуден от страстно убеждение, побеждаващо в мен инстинктивното отвращение към всяка публична проява на моето „аз“.

Кой съм аз и какво ме подтиква да издам този труд? Аз съм страстен търсач на истината и не по-малко ожесточен враг на зловредните спекулации, с които все още се ползва партията на реда, този официален представител на привилегированото малцинство, в чиито интереси защитава всички религиозни, метафизични, политически, юридически, икономически и социални мерзости, настоящи и минали, имащи за цел да държат хората в невежество и робство. Аз съм фанатичен привърженик на свободата, виждащ в нея единствената среда, в която умът, достойнството и щастието на хората могат да се развиват и да процъфтяват; не формалната свобода, подарена, измерена и регламентирана от държавата, която е вечна лъжа и която в действителност представлява нищо друго, освен привилегия на избраните, основана върху робството на всички останали, не тази индивидуалистична, егоистична, оскъдна и призрачна свобода, която беше провъзгласена от школата на Ж. Ж. Русо и всички други школи на буржоазния либерализъм, и която гледаше на така нареченото общо право, изразено от държавата, като на ограничение на правата на всяко отделно лице, което винаги неизбежно унищожава правото на всеки отделен индивид.

Не, аз имам предвид една свобода, достойна за това име, свобода, представляваща пълна възможност за развитие на всички интелектуални и морални способности, скрити във всеки човек, свобода, не признаваща други ограничения, освен предписаните от законите на нашата собствена природа, което е равносилно всъщност на пълното отсъствие на ограничения, тъй като тези закони не са издадени от някой законодател извън нас, до нас или над нас: те са ни присъщи, неотделими от нас, съставляват самата основа на нашето същество както материално, така и интелектуално-морално: вместо да ги изкривяваме, трябва да ги разглеждаме като необходимо условие и реална, действителна причина на нашия стремеж към свободата.

Имам предвид такава свобода на всеки, която, влизайки в съприкосновение със свободата на другите хора, не се спира пред нея, както пред граница, а, напротив, намира в свободата на другите своето потвърждение и възможност да се разширява до безкрайност; имам предвид свободата на всеки отделен индивид; неограничена свобода за всички, свобода в солидарността, свобода в равенството; свобода, възтържествуваща над грубата сила и над самия принцип на авторитета – неизменен идеал на тази сила; свобода, която, премахвайки всички небесни и земни идоли, полага основите на нов свят – свят на човешката солидарност върху руините на всички църкви и всички държави.

Аз съм убеден привърженик на икономическото социално равенство, тъй като знам, че извън това равенство свободата, справедливостта, човешкото достойнство, нравствеността и благосъстоянието на отделните лица, също както и просперитета на цели нации, е лъжа. Освен това, като привърженик на свободата, това първо условие на човечността, аз знам, че равенството трябва да бъде установено в света по пътя на доброволната организация на труда и колективната собственост, по пътя на промишлените сдружения в общините и посредством доброволната федерация на общините, но по никакъв начин от върховната и покровителствена власт на държавата.

Това е точката, в която изобщо се разминават социалистите-колективисти, привърженици на силната власт и абсолютната инициатива на държавата, с федералистите и комунистите. Те имат една цел: и едната, и другата партия еднакво се стреми към създаването на нов социален строй, основан изключително на колективния труд, чрез самата сила на нещата равномерно разпределен между всички, без изключение, членове на обществото при равни за всички икономически условия, т.е. при условие за колективна собственост върху инструментите на труда. Само социалистите-колективисти си въобразяват, че могат да стигнат до това по пътя на развитието и организацията на политическото могъщество на работническите класи; в частност, градския пролетарият ръка за ръка с буржоазния радикализъм, докато комунистите-федералисти, врагове на всякакво смесване и всякакво двусмислено съюзяване, мислят, напротив, че ще постигнат тази цел по пътя на развитието и организацията не на политическото, а на социалното, следователно, антиполитическо могъщество на работническите маси както градските, така и селските, включвайки тук също и хора, въпреки и принадлежащи по рождение към висшите класи, но доброволно скъсващи с цялото свое минало и открито присъединяващи се към пролетариата, приемайки неговата програма.

Оттук следват два различни метода. Социалистите-колективисти мислят, че трябва да организират силите на работниците, за да овладеят политическото могъщество на държавите. Социалистите-федералисти се организират, имайки за цел унищожаването, или ако искате по-меко изражение, ликвидацията на държавите. Колективистите са привърженици на принципа и приемането на авторитета, социалистите пък федералисти вярват само в свободата. И едните, и другите са еднакво почитатели на науката, която трябва да убие суеверието и да замени вярата с нея; но в същото време първите откриват възможността да унищожат предразсъдъците и да въведат знанието чрез декрет, докато вторите директно се грижат за разпространението на науките, от съкровищницата на които всеки черпи това, към което чувства склонност, пропагандират доброволна и свободна организация в групи и федерации отново в пълно съгласие с природните склонности и насъщни интереси, но съвсем не по предварително начертан план, предписан на невежите маси от няколко висши умове. Социалистите-федералисти мислят, че в инстинктивните стремежи и в реалните нужди на народните маси разумът е доста по-осмислен и практичен, отколкото в дълбокия ум на всички тези благодетели и учители на човечеството, които, имайки пред себе си печалния пример на толкова неуспешни опити – да направят човечеството щастливо, мечтаят още за възможността да вложат в това дело своите усилия. Социалистите-федералисти смятат, напротив, че човечеството доста дълго, дори твърде дълго е позволявало да го управляват и че източникът на неговото нещастие се състои не в една или друга форма на управление, а в самия принцип и съществуване на правителството, каквото и да е то. Това разногласие между колективизма, научно изложено от немската школа и американските социалисти, от една страна, и прудонизма, широко развит и доведен до последните изводи, приет от пролетариата в латинските страни – от друга, стана напоследък историческо {Той също е приет от славянските народи, тъй като по-съответства на техния темперамент и вроденото отвращение към политиката}. Революционният социализъм току-що направи опит за първата блестяща практическа проява в Парижката комуна.

* * *
Аз съм привърженик на Парижката комуна, която, бидейки потушена, удавена в кръв от палачите на монархическата и клерикална реакция, стана чрез това по-жизнена, по-могъща във въображението и в сърцето на европейския пролетариат; аз съм привърженик на Парижката комуна, особено защото тя беше смело, ясно изразено отрицание на държавата.

Че това практическо отрицание на държавата имаше място именно във Франция, която досега е била предимно страна с политическа централизация, и именно Париж, в историческия център на тази велика френска цивилизация, която положи началото на отрицанието на държавата – това е факт от огромна историческа важност. Париж, развенчаващ себе си и с ентусиазъм отричащ се от своята власт в името на свободата и живота на Франция, Европа и целия свят! Париж, отново ставащ инициатор и по този начин отново потвърждаващ своето историческо призвание; показвайки на всички робски народности (а кои от съвременните народи не се намират в робство!) единственият път за освобождение и спасение! Париж, нанасящ смъртоносен удар на политическите традиции на буржоазния радикализъм и полагащ реалната основа на революционния социализъм! Париж, отново заслужаващ проклятието на всички реакционери във Франция и целия свят! Париж, в смъртоносна омраза към ликуващата реакция, погребващата се под димящите руини! Париж, спасяващ с цената на своето разрушение честта и бъдещето на Франция и доказващ на човечеството, че ако животът, умът, нравствената сила са изчезнали във висшите класи, то затова те, могъщи и изпълнени с подвизи, се концентрират в пролетариата! Париж, осветяващ нова ера, ера на решително и пълно освобождение на народните маси, ера на тяхната солидарност, сега напълно осъществима без държавите с техните изкуствени граници! Париж, провъзгласяващ се за хуманитарен и атеистичен и заменящ божествените измислици с великата реалност на социалния живот и вярата в науката, която замени лъжата и неправдата на религиозния, политически и юридически морал с принципите на свободата, справедливостта, равенството и братството, с тези вечни основи на всеки човешки морал! Геройски, рационален и вярващ Париж, въплъщаващ със своето великодушно падение, със своята смърт могъщата вяра в съдбата на човечеството и завещаващ тази вяра още по-могъща и жива на бъдещите поколения! Париж, наводнен от кръвта на най-благородните си синове – това човечество, приковано към кръста на сплотената европейска международна реакция с благословията на всички християнски църкви и великия жрец на неправдата – папата! Бъдещата международна и съвместна революция на народите ще бъде възкресението на Париж!

Такъв е истинският смисъл и такива са великите, благотворни последствия от двумесечното съществуване и вечно незабравимо падение на Парижката комуна.

Парижката комуна съществуваше твърде кратко време и беше твърде ограничена в своето вътрешно развитие от смъртоносната борба, на която трябваше да устои срещу версайската реакция, за да бъде в състояние, казвам, не да приложи, а поне теоретично да развие социалистическата си програма. Нещо повече, мнозинството от членовете на Комуната не бяха социалисти по убеждение, а ако те се считаха за такива, то е било, само защото са били въвлечени в социализма чрез незавидната сила на нещата, самата природа на средата, в която се въртят. Социалистите, начело на които естествено трябваше да стане нашият приятел Варлен, съставляваха в Комуната много незначително малцинство; те не бяха повече от четиринадесет или петнадесет човека. Останалите бяха предимно якобинци. Но трябва да се направи уговорката, че има якобинци и якобинци. Има якобинци адвокати и доктринери, като Гамбета, позитивният републиканизъм (виж неговото писмо до Литре в „Le progres de Lyon“) на когото, надменен, деспотичен и педантичен, загубващ бившата си революционна вяра и запазващ от якобинството само култа към централизацията и властта, предаде народната Франция на прусаците, а по-късно на местната реакция. Има и якобинци, непримирими революционери, герои, последните мохикани на демократичната вяра от 1793 г., готови по-скоро да пожертват единството на властта заради нуждите на революцията, отколкото да жертват своята съвест пред наглостта на реакцията. Тези великодушни якобинци, начело на които стоеше Делеклюз, велика душа и силен характер, искат преди всичко триумфа на революцията; и тъй като никоя революция е невъзможна без участието на народните маси и тъй като тези маси, ръководени от безсъзнателния социалистически инстинкт, в настоящото време могат да предизвикат само икономическа и социална революция, то правоверните якобинци, постепенно увлечени от логиката на революционното движение, завършват с това, че стават самите те социалисти, не представяйки се в този отчет.

Именно такова беше положението на якобинците, взимащи участие в Парижката комуна. Делеклюз и много други се подписаха под програмите и прокламациите, общият смисъл и обещанията на които бяха положително социалистически. Но тъй като въпреки всяка своя искреност и самоотверженост те бяха социалисти по неволя, а не по убеждение, и тъй като нямаха нито време, нито възможността да победят и унищожат в себе си масата буржоазни предразсъдъци, които се оказаха във фатално противоречие с техния практически социализъм, то от само себе си ще стане ясно защо, уморени от тази вътрешна борба, те не могат нито да се издигнат над мнозинството, нито да вземат една от тези решителни мерки, които биха премахнали завинаги тяхната солидарност и всичките техни връзки със света на буржоазията.

Това беше най-голямото нещастие и за Комуната, и за тях самите; те бяха обезсилени от това противоречие и обезсилиха Комуната. Но не трябва да ги упрекваме за тази грешка: хората не се прераждат за един ден, не променят своята природа и своите навици по първо желание. Те доказаха своята искреност, давайки за Комуната своя живот. Кой ще се осмели да иска повече?!

Това им е още по-простимо, защото самият парижки народ, под натиска на който мислеха и действаха, беше социалист повече по инстинкт, отколкото по пример или по строго замислено убеждение.

Всички негови практически тенденции бяха във висша степен социалистически, но неговите идеи, неговите традиционни понятия стоят далеч под това ниво. В пролетариата в големите градове на Франция, също както и в парижкия пролетариат, има още много якобински предразсъдъци: за спасението на диктатурата и прочие. Култът към властта, фаталният продукт на религиозното възпитание, този първоизточник на всички исторически злини, народна поквара и поробване, още не беше дискредитиран и изкоренен от неговото съзнание. Това е толкова вярно, че дори най-интелигентните синове на народа, най-убедените социалисти не са в състояние окончателно да се откажат от този предразсъдък. Погледнете по-дълбоко в сърцето на всеки от тях и ще намерите там якобинеца, привърженика на държавата, правдата, скромно таящ се в някой тъмен ъгъл, но все още не съвсем умрял. Като следствие на тези причини положението на малкото убедени социалисти, взимащи участие в Комуната, беше извънредно трудно. Не чувствайки подкрепата на значителното мнозинство на парижкото население, секцията на международната асоциация, организирана слабо, едва наброяваща в редиците си няколко хиляди души, трябваше да устои на ежедневната борба с якобинското мнозинство. И то при какви обстоятелства! Тя трябваше да организира, въоръжава, дава работа и хляб на няколкостотин хиляди работници в пространството на такъв огромен град като Париж, при това обсаден и заплашен от една страна от глада, а от друга – от подлите интриги от страна на реакцията, твърдо установяваща се във Версай с разрешението и по милостта на прусаците. На правителството и на версайската войска трябваше да противопоставят революционното правителство и войска, т.е. за да преодолеят монархическата и клерикална реакция, те трябваше, забравяйки и отричайки първите условия на революционния социализъм, да прибегнат към якобинската реакция.

Не е ли естествено, че при подобно стечение на обстоятелствата, якобинците, съставляващи мнозинството в Комуната и притежаващи в несравнимо по-голяма степен от социалистите политически инстинкт, традиция и практика на правителствена организация, имаха в сравнение със социалистите огромни преимущества? Все още е необходимо да се учудваме, че те не се възползваха от тези преимущества в много по-голяма степен и не предадоха на въстанието на Париж изключително якобински характер, а бяха по силата на нещата въвлечени в социалната революция.

Знам, че много социалисти, доста последователни в своите теории, упрекват нашите парижки приятели в това, че са се доказали в недостатъчна степен социалисти в своите революционни действия; в същото време всички писъци на буржоазната преса, напротив, ги обвиняват в „престъпна последователност“ в изпълнението на социалистическата програма. Оставяйки засега гнусните доносници на тази преса, трябва да отбележа по адрес на строгите теоретици на социализма, че те не са прави по отношение на нашите парижки другари, защото теориите, дори най-развитите, се отделят от тяхното практическо осъществуване на безкрайно пространство, което не може да бъде извървяно за няколко дни.

Ако някой е имал, например, щастието да познава Варлен, в смъртта на когото вече не е възможно, за съжаление, да се съмняваме, трябва само да си припомни името му, за да покаже колко в него и неговите приятели е била пламенна, дълбока и обмислена социалистическата убеденост. За тези, които са ги познавали отблизо, това бяха хора, за които ентусиазмът, отдадеността и искреността бяха извън всякакво съмнение. Но именно защото бяха честни хора, лишени от самонадеяност и арогантност, техният капацитет беше парализиран от съзнанието за огромната работа, на която посветиха душата и живота си! Освен това в дълбокото си убеждение в каузата на социалната революция, диаметрално противоположна на политическата революция, действията на отделните лица бяха почти нищо, а спонтанната активност на масите трябваше да бъде всичко. Да развиват, освещават и разпространяват идеите, отговарящи на народния инстинкт, и със своите непрестанни усилия да придават на революционната организация спонтанната сила на народното движение – това е всичко, което отделните лица могат да направят и нищо повече; всичко останало трябва и може да бъде направено само от самия народ. Ако те мислят по друг начин, те неизбежно ще се върнат към политическата диктатура, т.е. да възстановят държавата, привилегията, неравенството и биха се върнали обратно, но логически по пътя за възстановяване на политическото, социално и икономическо робство на народните маси.

Във Варлен и неговите приятели, както във всички искрени социалисти и като цяло всички работници, родени и израснали сред народа, беше във висша степен развито това напълно законно предубеждение срещу инициативите, изхождащи от отделните лица, предубеждение срещу властването на висшите индивидуалности, и тъй като те бяха последователни, то те разпространяваха това предубеждение и това недоверие както сред самите себе си, така и сред другите хора.

Въпреки убеждението на авторитарните колективисти – според мен напълно погрешно, че социалната революция може да бъде предписана и организирана чрез диктатура или учредително събрание като естествена последица от политическата революция, нашите приятели, парижките социалисти, смятаха, че социалната революция може да бъде извършена и ръководена от спонтанните действия, произлизащи от народните маси, групи и сдружения.

Нашите парижки другари бяха хиляди пъти прави. Защото всъщност какъв вид ум е толкова гениален, или – ако искат да говорят за колективна диктатура, дори ако се състои от няколкостотин лица, надарени с по-високи способности – каква комбинация от мозъчно съзнание би могла да бъде толкова целесъобразна, за да приеме безкрайно множество и разнообразие на реални интереси, убеждения, желания и потребности, които заедно обобщават колективната воля на народа, и за да изобрети социална организация, която може да задоволи всички? Тази организация ще бъде винаги прокрустово ложе, на което насилието, повече или по-малко санкционирано от държавата, би принудило нещастното общество да стихне. Така беше досега. И именно на тази стара система на организация, основана върху насилието, социалната революция трябва да сложи край, предоставяйки пълна свобода на масите, групите, общините, сдруженията, а също и на отделните индивиди, и унищожавайки веднъж завинаги историческата причина за всяко насилие – самото съществуване на държавата, падането на която ще увлече след себе си всички несправедливости на юридическото право и цялата лъжа на всички култове, тъй като това право и тези култове никога не са били нищо друго, освен полезно санкциониране на всички насилия, нравствени и физически, извършвани, поддържани и поощрявани от държавата.

Очевидно е, че само тогава човечеството ще получи свобода и само тогава истинските интереси на обществото от всички групи, всички местни организации, а също и всички отделни лица, съставляващи го, ще получат пълно осъществяване, когато държавата не съществува повече. Очевидно е, че всички така наречени обществени функции на държавата в действителност представляват нищо друго, освен решително и непрекъснато отричане на жизнените интереси на отделните области, общини, сдружения и най-голям брой хора, подчинени на държавата. Тези обществени функции представляват нещо отвлечено, фикция, лъжа, и държавата като цяло е подобие на огромна кланица и огромно гробище, където незабелязано, в сянка, и прикривайки се с това отвлечено нещо, с тази абстракция, с престорено разкаяние, се принасят в жертва и се погребват всички най-добри стремежи, всички живи сили на страната: и тъй като никаква абстрактност не съществува сама по себе си и за себе си, нямайки нито крака, за да ходи, нито ръце, за да твори, нито стомах, за да смели масата жертви, на който му се предоставят да погълне, то е ясно, че както религиозната или небесна абстрактност, Бог, представлява в действителност доста положителните, доста реалните интереси само на привилегированата каста, духовенството, така и нейното земно допълнение, политическата абстрактност, държавата, представлява не по-малко положителните и реални интереси на буржоазията, тази класа, която включва в себе си и другите висши класи, най-вече, ако не изключително, се явява експлоатираща.

Унищожаването на църквата и държавата трябва да бъде първото и необходимо условие на истинското освобождаване на обществото. Само след това то може и трябва да се устрои по различен начин: но това не трябва да се извърши отгоре надолу и не по въобръжаем план, начертан от няколко мъдреци и учени, и не по силата на декретите, издадени от някой диктатор или дори от национално събрание, избрано посредством всеобщото подаване на гласове. Реформата отгоре надолу, както многократно съм повтарял, неизбежно би довела до създаването на нова държава, а следователно и до формирането на нова управляваща аристокрация, т.е. цяла класа хора, нямащи нищо общо с народната маса и, разбира се, тази класа отново би започнала да експлоатира и поробва масите под предлог за общо щастие и спасение на държавата.

Бъдещата социална организация непременно трябва да бъде осъществена по направление отдолу нагоре чрез свободното сдружение или федерация на работниците, започвайки от съюзите, общините, областите, нациите и завършвайки с голямата международна федерация. И само тогава ще се осъществи целесъобразен, жизнеспособен строй, този строй, в който интересите на личността, нейната свобода и щастие няма да бъдат повече противоречиви на интересите на обществото. Говорят, че интересите на отделните лица са несъвместими и несъгласувани с интересите на обществото, че тяхната хармония никога няма да бъде действително осъществена по силата на тяхната органическа противоположност. На това възражение отговарям, че ако до настоящия момент тези интереси никога и никъде не са били взаимно съгласувани, причината за това е била държавата, жертваща интересите на мнозинството в полза на привилегированото малцинство. И цялата тази прословута несъвместимост и тази мнима борба на личните интереси с интересите на обществото е нищо друго, освен политическо мошеничество и лъжа, получаваща своето начало в теологическата лъжа, измисляща доктрината на първородния грях, за да опорочи човека и унищожи в него съзнанието за неговата ценност. Тази лъжлива идея за несъвместимост с интересите беше възприета и от метафизиката, която, както е известно, е тясно свързана с теологията. Отричайки обществените инстинкти, вродената човешка природа, метафизиката гледа на обществото като на механичен и изкуствено създаден агрегат от индивиди, съединяващи се случайно по силата на някакъв формално или безмълвно приет договор, сключен или свободно, или пък под влиянието на по-висша сила. Предполага се, че преди да се присъединят към обществото, тези индивиди, надарени с предполагаема безсмъртна душа, са се радвали на пълна свобода.

Но ако е справедливо твърдението на метафизиците, че хората, особено тези от тях, които вярват в безсмъртието на душата, извън обществото могат да бъдат свободни същества, то оттук неизбежно следва изводът, че хората могат да се съединяват в общество при условие отричане на цялата своя свобода, своята вродена независимост и предварително да се отрекат от всичките свои лични и групови интереси. Себеотрицанието и саможертвата трябва да бъдат толкова по-големи, колкото по-голямо е обществото и толкова по-сложна е неговата организация. И в този смисъл държавата е израз на всички жертви на личността. Имайки толкова отвлечен и в същото време толкова насилствен произход, държавата продължава, разбира се, да възпрепятства все повече и повече личната свобода в името на тази лъжа, която носи името „общо нещастие“, а в действителност е нищо друго, освен благоденствие на господстващата класа. По този начин държавата е системно отрицание и гроб на всяка свобода, всички интереси както индивидуални, така и обществени.

В метафизическите и теологически системи всичко е наред. Ето защо създателите и защитниците на тези системи могат и дори трябва със спокойна съвест да продължават да експлоатират народните маси с посредничеството на църквата и държавата. Напълвайки джобовете си и не поставяйки никакви прегради пред своите нечисти желания, те могат в същото време да утешават себе си с мисълта, че те се трудът за Божията слава, в името на триумфа на цивилизацията и предстоящото благоденствие на пролетариата.

Но ние, другите, не вярващи нито в Бога, нито в безсмъртието на душата, нито в метафизичната свобода на волята, твърдим, че свободата трябва да бъде разбирана в най-широкия смисъл на думата, разбирана като цел на историческото развитие на човечеството. Чрез странен, макар и логически последователен контраст, нашите противници, идеалистите на теологията и метафизиката, приемайки принципа на свободата за основа и база на тяхната теория, извеждат от него заключението за необходимостта от робство за хората. Ние, от друга страна, материалисти в теорията, се опитваме на практика да осъществим и укрепим разумният и благороден идеализъм. Нашите врагове, божествените и трансценденталните идеалисти, по силата на логическия закон, чрез който всяко развитие в крайна сметка води до отричане на тяхната отправна точка, се спускат в практически материализъм, жесток и презрян. Ние сме убедени, че цялото богатство на умственото, морално и материално развитие на човека, както и постигнатата от него степен на независимост, са продукт на обществения живот. Извън обществото човек не само не би станал свободен, но не би станал човек в истинското значение на тази дума, т.е. единствено съзнателно същество, мислещо и владеещо словото. Само благодарение на общуването на умовете и колективния труд човек може да излезе от дивото и животинско състояние, съставляващо неговата първоначална природа или отправна точка на неговото развитие. Ние сме дълбоко убедени в истината, че всичко в живота на хората: интереси, стремежи, нужди, илюзии, самите глупости, както и насилието, несправедливостта и всички постъпки, които изглеждат произволни, са резултат от взаимодействието на социалните инстинкти, присъщи на самата човешка природа. Отричането на спонтанната законосъобразност в отношенията на хората е също толкова нелепо, както би било нелепо отричането на тази законосъобразност в проявленията на неудошевената природа.

В природата тази удивителна, считана от теолозите за предоставена, хармония се постига чрез непрекъсната борба за съществуване и изчезване на неприспособимите; и както в природата, където няма борби и движения няма нито живот, нито красота, така и в обществото животът без борба е смърт.

Ако във вселената цари хармония и закономерност, то това е, само защото вселената не се управлява по никаква система, предварително обмислена и предписана от висша воля. Теологическата хипотеза на божественото законодателство води до очевиден абсурд и отрицание не само на всякакъв ред, но и до отрицание дори на самата природа. Законите са реални, само защото те са неотделими от самите предмети, т.е. не са предписани от никаква извън тях стояща власт. Тези закони не са нищо друго, освен прости проявления или неизменни свойства на предметите и резултати от техните разнообразни комбинации. Като цяло всичко това съставлява това, което ние наричаме „природа“. Човешкият ум и създадената от него наука изследват тези свойства и комбинации от предмети, систематизират ги и ги класифицират чрез експерименти и наблюдения, а подобни класификации и систематизации на явленията се наричат закони на природата. Но самата природа изобщо не познава законите. Тя действа безсъзнателно, представлявайки безкрайна изменчивост на явленията, проявяващи се и повтарящи се по непредотвратим, фатален начин. И само поради тази фатална неизбежност редът на вселената може да съществува и действително съществува.

Тази спонтанна зависимост и последователност на явленията се проявява и в човешкото общество, което на теория се развива по така наречения противоестествен начин като в действителност се подчинява на естествения и неизбежен ход на нещата. Само тази висша степен, на която стоят хората в сравнение с животните, и тяхната способност да мислят внесоха в развитието на човека особен елемент, също напълно естествен и явяващ се продукт на материалното взаимодействие на силите. Този особен елемент е разумът или по-добре да кажем способността към обобщаване и абстракция, благодарение на която човек може да наблюдава и изучава самия себе си наравно с предметите от външния свят. Издигайки се след това мислено още по-високо над самия себе си, а също и над обкръжаващия го свят, той стига с представата за пълна абстракция до абсолютно нищо. Това „абсолютно“ е всъщност нищо друго, освен самоспособността към абстракция, която, пренебрегвайки всичко, което съществува, и достигайки до пълно отрицание на битието, намира в това своето успокоение. Това е последният аспект на най-висшата абстракция, това абсолютно нищо беше наречено Бог.

Тук е историческият произход и логическата основа на всяка теологична доктрина. Не разбирайки природата и материалните причини за собствените си мисли, не отдавайки себе си дори на отчет по отношение на тяхното възникване и развитие, първите хора и общества, разбира се, не можеха да подозират, че абсолютното им познание на абсолютното беше нищо повече от безплодно дразнене на способностите за творчество от абстрактните идеи. Само по силата на това недоразумение те гледаха на тези идеи като на висши реалности, пред които самата природа се превръща в нищо. След това започват да обожават своите измислици, своите представи за несъществуващия абсолют, започват да му оказват всякакви почести. След това се явява потребността по някакъв начин по-конкретно да се представи абстрактната идея на това нищо, т.е. Бог, да се направи по-осезателна за чувствата. С тази цел те разширяват концепцията за божеството като я даряват с всички добри и зли качества, които са били познати от наблюдението на природата и човека.

Такъв беше произходът и историческото развитие на всички религии, започвайки с фетишизма и завършвайки с християнството. Нямаме никакво намерение изобщо да изучаваме историята на религиозните, богословски и метафизични абсурди, а още по-малко да разпространяваме всички последващи божествени въплъщения и явления, създадени от вековете на варварство. Всеки знае, че суеверието винаги е пораждало много от най-ужасните злини и е принуждавало да се проливат кръв и сълзи с цели потоци. Ще отбележим само, че всички тези възмутителни заблуди на бедното човечество в процеса на еволюция на обществените организми са били исторически неизбежни факти. Тези заблуди породиха и разпространиха в обществото фаталната идея, улавяща въображението на хората, че вселената се управлява от свръхестествена сила и воля. Век подир век и обществото до такава степен свикна с тази идея, че накрая уби в себе си всеки стремеж и дори самата способност към прогрес.

Властолюбието първо на няколко лица, а след това на цели обществени класи издигна в жизнен принцип робството и покорността и вкорени в съзнанието на поробените най-вредната от всички идеи, идеята за божеството. Оттогава никое общество не стана възможно без тези две основни учреждения: църквата и държавата. Тези два бича на обществото се защитават от всички доктринери.

Веднага след като тези институции се появиха в света, веднага се организираха две касти: кастата на духовенството и кастата на аристократите, които, не губейки време, се захванаха да набият дълбоко в главата на поробения народ съзнанието за необходимостта, полезността и свещеността на църквата и държавата. Всичко това имаше само една цел – да замени робството с грубо насилие с робството, законно, предвидено и освещавано от волята на върховното същество.

Но самите аристократи и духовенството вярвали ли са в божествения произход на институциите, сякаш нарочно установени в тяхна полза? Или пък те са били само лицемери и измамници? Не, склонен съм да мисля, че те са били в същото време и искрено вярващи, и лицемери.

Те вярваха, защото естествено и неизбежно споделяха заблудите на масите и едва по-късно, в епохата на упадък на древния свят, те станаха скептици и безсрамни измамници. Освен това има едно общоразпространено свойство на човешката психика, което те кара да мислиш, че основателите на държавите са били искрени хора. А именно; човек винаги лесно вярва в това, което желае и което не противоречи на неговите интереси. Независимо от ума и образованието, от самолюбието заради желанието да се ползва от уважението на другите, той винаги ще вярва в това, което му е полезно и приятно. Аз съм убеден, например, че Тиер и версайското правителство засилено всячески са се опитвали да убедят себе си, че, убивайки в Париж няколко хиляди души, жени и деца, по този начин спасяват Франция.

Но ако свещениците, авгурите, аристократите и буржоата от древните и нови времена са вярвали искрено, то всички те са били едновременно и измамници. В края на краищата не трябва да допускаме, че са вярвали в тези абсурди, от които се състои религията и политиката. Не говоря за епохата, когато, според Цицерон, „два авгура не са могли да се гледат в очите, за да не се разсмеят“. Трудно е да се предположи, че по-късно, дори във времена на всеобщо невежество и суеверие, изобретателите на средновековните чудеса са вярвали в тяхната реалност. Също така е допустимо да се съмняваме в искреността на по-късните управници, които управляват в политиката по правилото: „поробвай и граби народа, така че да не се оплаква твърде силно от съдбата си, така че да не забравя за покорността и да няма време за размисли, лесно водещи до протест и възмущение“.

И съвсем не трябва да допускаме, че хората, правещи от политиката занаят, изкушени от несправедливостта, насилието, лъжата и измяната, не спиращи се пред масовите и единични убийства, биха могли да вярват искрено в изкуството на политиката и в държавната мъдрост и да смятат държавата като източник на обществено благополучие. Те са подли, но не толкова глупави. Църквата и държавата във всички времена бяха най-големият развъдник на пороци. Историята може да засвидетелства техните престъпления: навсякъде и винаги свещеникът и управителят са били съзнателни врагове на народите и техни системни, неумолими и кръвожадни палачи.

Но как все пак може да се постигне съгласие по две очевидно напълно непоследователни неща: низшите агенти на правителството, те са измамени и измамници; другите – всесилни управници на земята и в същото време лицемери? Логически това изглежда несъвместимо, но в действителност, т.е. в практическия живот, тези качества съжителстват мирно едно с друго.

В преобладаващата част от случаите хората живеят в противоречие със самите себе си и не забелязват, това, докато някое изключително събитие не събуди тяхната съвест от обичайната хибернация и не ги накара да погледнат към себе си и околните.

В политиката, както и в религията, мнозинството хора са само марионетки в ръцете на привилегированите класи. Но грабители и ограбвани, поробители и поробени живеят рамо до рамо един с друг, управлявани от шепа лица, на които всъщност трябва да гледаме като на истински експлоататори. Тези последните, свободни от всякакви предразсъдъци, политически и религиозни, съзнателно угнетяват и държат народа в невежество. Днес също толкова безконтролно, както и през XVII и XVIII век, преди Великата революция, те безконтролно и
безпрепятствено господстват в Европа, но скоро на тяхното господство ще се види края.

В това време, докато главните лидери мамят и съзнателно развращават народа, техните поддръжници, създатели на църквата и държавата, старателно се опитват да поддържат вярата в святостта и неприкосновеността на тези гнусни учреждения. Ако църквата, според духовенството и мнозинството държавници, е необходима за спасение на душата, то държавата от своя страна също е необходима за поддържане на мира, реда и справедливостта и затова доктринерите от всички школи възкликват: „Без църквата и правителствата не е възможна нито цивилизацията, нито прогреса“.

Нямаме какво да обсъждаме проблема за вечното спасение, защото не вярваме в безсмъртието на душата. Ние сме убедени, че най-вредното нещо за човечеството, за истината, за напредъка, е църквата. И може ли да е иначе? Нима църквата със своите догми, своята лъжа, своите глупости и пошлости, не се опитва да убие логиката на разума и науката? Нима тя не посяга на достойнството на човека, извращавайки в него понятието за право и справедливост? Нима тя не превръща живота в труп? Нима тя не изкривява свободата, нима не проповядва вечно робство на масите в полза на тираните и поробителите? Нима тя, тази неумолима църква, не се опитва да продължи до безкрайния мрак на невежеството, нищетата и престъпленията?

И ако прогресът на нашия век не е измамна мечта, той е длъжен да сложи край на тази институция.

Михаил Бакунин. Избранные сочинения. Том IV.
Книгоиздательство „Голос труда“. Петербург-Москва. 1920.   Типография „Голос труда“. Петербург.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.